В подземията на Ел Пасо

6.

Ласитър прескочи мъртвия, който бе изникнал така ненадейно с рязаната си пушка. Момичето, все още в безсъзнание, лежеше преметнато върху лявото му рамо.

Той пресече стаята за екзекуции и зловещата картина премина пред очите му като в някакъв кошмар. Всичко това беше така чуждо на обичайната действителност и все пак бе самата истина.

Никога нямаше да забрави тези ужасни картини.

Гада тъкмо се бе размърдал на земята. Все още замаян, жилавият французин впи изцъклените си очи в него.

— По-добре изобщо не опитвай! — изръмжа му Ласитър и закрачи нататък.

Но накъде трябваше да продължи? Намираше се в една дълга подземна галерия, слабо осветена от няколко лампи. Но светлината водеше само в една посока.

Това беше пътят, който поемаха убийците, напускайки Подземието на смъртта. В противен случай там нямаше защо да светят лампи.

Сега от тази посока до ушите на Ласитър достигна шум. Убийците напредваха насам. Сега те щяха безмилостно да се впуснат да гонят него и дъщерята на Габриел.

Ласитър пое в противоположната посока. Трябваше да продължи да се движи нанякъде. Това беше единственият му шанс.

С големи крачки, но без излишно бързане, навлезе в тъмнината на подземната галерия. Много скоро достигна до едно място, където тя се разклоняваше в две посоки. Той нямаше как да види това, но го почувствува. Продължи да се движи пипнешком напред. Просто в посока, която му подсказваше инстинктът. В случая нямаше никакъв смисъл да размишлява твърде дълго. Ако съдбата пожелаеше, щеше или да го спаси, или да го погуби. Ласитър не можеше да направи нищо друго, освен да се остави на късмета си.

Далеч зад него се разнесоха силни викове. По тях той разбра, че мъжете не бяха много.

Бандата вече може би значително бе намаляла. С трима от тях окончателно се беше справил. Четвъртият, Гада, бе ударен здравата. Доколкото Ласитър можеше да прецени умопобъркания им главатар, вероятно щеше да накаже със смърт и „доктора“.

Ласитър продължи да се движи все така напред, в неизвестността на мрака. Нямаше и най-малката възможност да се ориентира. Можеше да разчита само на инстинкта и на късмета си.

Това подземие сякаш нямаше край. Отдавна вече му беше станало ясно, че се намира в лабиринт от галерии. Но нямаше и най-малката представа накъде извеждат те. Знаеше само, че е изпаднал в безизходна ситуация.

Дали изобщо щеше да намери пътя за навън?

Той все още чуваше шума от суетнята на враговете си, но вече не така силно.

Може би сега те размишляваха.

Ласитър усети, че Джулия се размърда. Почувствува как тя си пое дълбоко дъх и цялото й тяло внезапно се напрегна.

Знаеше много добре какво означава това. Ето защо веднага се пресегна и запуши с ръка устата й малко преди тя да изкрещи.

— Спокойно, Джулия! Запазете спокойствие, по дяволите! Аз съм, Ласитър. Изпраща ме баща ви. Искам да ви помогна.

Той се беше спрял. Пусна я бавно на земята и й заговори бързо с приглушен глас.

— Моля ви, Джулия! Повярвайте ми, аз съм ваш приятел. Искам да ви изведа оттук здрава и читава.

Тя стоеше плътно до него. Ласитър усещаше дъха й в лицето си. Постепенно започна да различава очертанията й. Очите му бяха привикнали към тъмнината. Бе съобразил и това, че момичето отново можеше да изпадне в истерия и бе готов отново светкавично да запуши с ръка устата й.

Но внезапно усети как тя обгърна с ръце врата му.

От гърлото й се изтръгна ридание.

С всичките си сили се вкопчи здраво за него.

— О, господи! Наистина ли съм спасена?

— Не съвсем. Засега — прошепна той. — Но ние ще успеем. Вярвам твърдо в това.

Дишането й се поуспокои, но сърцето й все още бясно биеше.

— Как се казваш? Как ти беше името? — запита възбудено тя.

— Ласитър.

— Как попадна в Подземието на смъртта?

— Ще ти разкажа за това по-късно, Джулия. Сега трябва да се махаме оттук. Не бива да губим и секунди повече. Чуваш ли ги?

През лабиринта от подземни галерии блещукаха светлини от факли. До Ласитър и момичето достигаха възбудени гласове.

— Ела! — прошепна той. — Ще можеш ли да ходиш?

— Да.

— Тогава върви плътно зад мен!

Той закрачи напред и усети, че тя го последва. Мислеше си за това, че бандата убийци вероятно можеше да се оправя добре в този лабиринт от подземни галерии.

Но за щастие това не беше така.

Ягуара Джексън и неговите разбойници бяха по принцип също толкова безпомощни, колкото и Ласитър. Те също знаеха съвсем малко за лабиринта, построен навремето тук от мексиканските патриоти.

— Назад! — извика Ягуара Джексън. — Върнете се всички обратно при мене!

Бандитите пристигнаха с факлите си. Малко по-късно всички вече стояха събрани в центъра на печално известното Подземие на смъртта.

Ягуара Джексън кипеше от яд. Очите му се бяха налели с кръв. Той впи яростен поглед в „доктор“ Гада.

— Ти ми я забърка тази каша, Гада. Ти, съвсем сам. Проклетата ти диагноза. Как стана така, че той изведнъж се съвзе? Кажи ми как е възможно това? Защо изведнъж се оказа, че може да се движи свободно?

Гада седеше, все още замаян, върху студения под.

Той знаеше, че се касае за живота му, но въпреки цялата обзела го паника, хранеше слаба надежда, че ще съумее още веднъж да отърве кожата.

Гада трескаво се прекръсти няколко пъти.

— Това е дело на сатаната — произнесе дрезгаво с напуканите си устни. — Беше магия, шефе, заклевам ти се. Ние бяхме безсилни. Стреляхме по него, но куршумите просто не го ловяха. И тогава Час внезапно се озова на земята, а после Валтер се застреля сам. Това може да е само магия, дело на сатаната. Аз самият многократно стрелях по него, но той налетя върху ми като някаква хищна птица. Мога дори да се закълна, че за няколко секунди се превърна в огромен орел. Обгърна ме като черен облак и след това вече нищо не виждах и нищо не усещах. Той може би е самият дявол, шефе. Цяло чудо е, че съм все още жив.

Гада млъкна и закри лицето си с ръце.

Всички го гледаха дълбоко впечатлени.

Повечето от тях бяха много суеверни. Гада на това и разчиташе. Беше изпечен хитрец. Много пъти вече се бе измъквал ловко по този начин.

Дори и Ягуара Джексън се впечатли от разказа му. Това явно му личеше, макар че той се опитваше да го прикрие.

Ръката на страха бе докоснала и него. Може би, мислеше си той, тук наистина има пръст някаква тъмна сила.

— Назова ли поне името си?

„Доктор“ Гада поклати глава.

— Не каза нито дума. Нито звук…

Гада играеше ролята си перфектно. И всички му вярваха. Дори главатарят им беше впечатлен. Но после отново се овладя и изръмжа:

— Не вярвам в духове. И той е човек от плът и кръв, в противен случай изобщо нямаше да ни падне в ръцете. Е, как мислите вие? Защо не започна с дяволските си номера още от самото начало?

Бандитите кимнаха в знак на съгласие и Гада отново неволно сви главата си между раменете.

Но той имаше късмет. Убийствената ярост на Джексън се беше поизпарила. Освен това му бе хрумнало, че Гада отново можеше да му потрябва, ако някой от тях отново бъдеше ранен. Въпреки че не беше истински лекар, все пак разбираше малко от лечение на рани. Доказвал го бе неведнъж.

Джексън плъзна погледа си по хората, които му бяха останали. С него бяха общо деветнадесет мъже.

— Сега той се движи слепешката навътре в лабиринта — каза Джексън. — Ще се опита да намери някъде пролука, за да се измъкне навън. Междувременно на нас вече са ни известни три от тези изходи. Този при развалините, при стария форт и под хамбара на старата. Имаме значи тези три изхода… Аз съм твърдо уверен, че ще го спипаме. Него и момичето естествено.

Той поглади неволно лицето си, по което от този следобед насам личаха няколко драскотини.

После раздели мъжете на групи. Три групички от по трима мъже трябваше да се отправят по най-късия път към вече познатите им изходи. Трима трябваше да останат в Подземието и да дебнат, в случай че непознатият им враг реши да се върне обратно.

— Аз самият и останалите ще се пръснем в града — отбеляза накрая той. — Трябва да завардим всички пътища, които водят до имението на Габриел, тъй като то ще бъде крайната цел на бягството им. А сега на работа! Гада, ти ще останеш тук в готовност. Възможно е скоро да ни потрябваш.

Мъжете от отделните групи се втурнаха навън.

Джексън посочи тримата мъртъвци.

— Завлечете ги в ямата — заповяда той. После махна с ръка на другите, които бе избрал за свои придружители.

Те напуснаха лабиринта от подземни галерии както обикновено — през бара на старата Франка. Освен тях никой друг не знаеше нищо за тайната врата, водеща към Подземието, която съществуваше вече почти тридесет години.

Старицата беше наела бодегата и я бе превърнала в бар тъкмо затова, защото знаеше тайната й. Пък и по този начин се увеличаваха клиентите й сред обикновените гринго, които бяха далеч по-платежоспособни от мексиканските й посетители от Барио де Латинос.

Тя наистина притежаваше тези стари планове. В това Джексън не се съмняваше. Беше му дошло като печалба от лотарията, когато старата Франка го бе заговорила за това един ден. Тогава тя си търсеше съучастник, когото да въвлече в плана си за отмъщение. И така се бе стигнало до това споразумение.

Старицата искаше отмъщение.

Беше му смутолевила нещо, че по някаква си причина иска да потърси сметка от баснословно богатия хасиендеро Реймънд Луис Габриел.

Джексън я смяташе за умопобъркана. Но какво значение имаше това изобщо?

Той се интересуваше само от подземния лабиринт, който можеше да се превърне за него в истинска златна мина.

Но трябваше първо да получи плана на лабиринта. В противен случай нищо не можеше да се направи.

Беше се опитал най-напред да го проучи на своя глава. Но в тази бъркотия без план човек не можеше да се оправи. На някои места ненадейно се натъкваха на заблатени участъци или на тъмни пропасти. Трима от хората му изчезнаха там завинаги.

Може би на непознатия щеше да му се случи същото. Впрочем възможно бе и вече да си е строшил някъде главата заедно със спасената заложница.

„Да се надяваме, че не е!“ — помисли си Джексън. Той искаше да получи още някоя и друга сума като откуп.

Но не беше ли вече малко попрекалил? Нямаше ли да бъде по-добре, ако бе послушал някои от своите хора, които смятаха, че ще бъде по-правилно да пуска куриерите, носещи парите? Защо трябваше непременно да се поддава на страстта си към убийствата и да ги обезглавява? Това при него беше една болестна страст.

В бара, както всяка вечер, беше препълнено. Странно, че привличаше толкова много хора. Старата трябва да имаше нещо особено в себе си. Може би сбръчканото й лице омагьосваше по някакъв начин клиентите.

Джексън забързано излезе с бандитите си навън. Малко по-късно той разпредели мъжете в отделни групи.

Отново се беше поуспокоил. Бе прехвърлил всичко през ума си. Всъщност непознатият чужденец не можеше да му се изплъзне. Ако изобщо успееше да намери някой от малкото изходи, водещи вън от лабиринта.

Или може би щеше да открие друг изход?

Може би все пак наистина бе надарен с някакви свръхестествени сили?

Джексън отново бе обзет от съмнения. Вече не се чувствуваше съвсем сигурен след зловещия разказ на Гада.

— По дяволите! — изръмжа Джексън на себе си. — Не и на мене тези номера! Не можеш да ме изплашиш!

След като си даде кураж, се почувствува малко по-добре.

Инстинктите му на убиец наново се пробудиха.

Очите на Ласитър така бяха привикнали към тъмнината, че той отново можеше да различава контурите на нещата около себе си. И отново се изпълни с увереност. Беше свободен и притежаваше оръжие. Можеше да се отбранява, ако внезапно се появеше някой от онези негодяи. Твърдо бе решен да им даде стабилен отпор.

Джулия се държеше здраво за панталона му. Струваше й се, че е ослепяла. От време на време простенваше приглушено.

Когато достигнаха до едно ново разклонение на подземната галерия, Ласитър още веднъж се спря. Беше като при игра на зарове. Дали щеше да успее да вземе правилното решение?

Реши да поемат по дясното разклонение. Усети дъх на плесен, много по-лош от миризмата, която ги обграждаше досега. Този път въздухът беше тежък и някак си упойващ.

Ласитър неволно си помисли за блато и блатни газове и точно тогава хлътна в лепкавата тиня.

Като че ли с някакви невидими ръце тя го задърпа надолу.

Той се хвърли назад и с гърба си падна отново върху твърда почва.

Джулия изкрещя ужасено. Вкопчи се здраво в него и тази паническа реакция вероятно го спаси да не бъде погълнат окончателно в лепкавите дълбини. Джулия здраво впи ноктите си в него.

— Какво стана, Ласитър? — възбудено запита тя.

— Задръж се така върху мене! — отвърна й той. — С всичките си сили, които имаш. Затънал съм в някаква мочурлива дупка.

Джулия се хвърли с цялата си тежест върху него. Тя изцяло се бе променила. Беше преизпълнена с желание за борба, откакто разбра, че едрият мъж има добри намерения спрямо нея и се е появил наистина като неин спасител.

Край тях издрънчаха железа. Ласитър бе пуснал рязаната пушка на земята и се бе освободил от заграбените револвери. Бяха общо четири. Той знаеше, че всяко едно от тези оръжия скоро можеше да се окаже от жизнено важно значение.

— А сега ме притисни така, сякаш искаш да ме убиеш — засмя се той. — Вложи цялата си сила! Представи си, че съм Джексън.

Тя се нахвърли като бясна. Беше й напомнил за нещо, което още дълго щеше да я преследва. Би предпочел да й го спести, но в една такава ситуация всякакви средства за него бяха оправдани.

Джулия действително така здраво го притисна към пода, сякаш наистина искаше да го убие.

И по този начин той получи необходимата му опора, за да освободи краката си от всмукалата ги тиня.

Когато най-сетне успя да го направи и усети как по лицето му полепнаха пръски тиня, се чу един отвратителен звук.

Но сега това нямаше никакво значение.

Запъхтян и изтощен, той полежа така известно време. А момичето лежеше върху му и се притискаше към него.

Но сега вече съвсем не така, сякаш искаше да го убие, а по-скоро преизпълнено с любов.

— О, Ласитър! — прошепна тя. — Скъпият ми Ласитър!

И притисна устните си към неговите.

Целувката му подействува като живителен еликсир. Той внезапно усети как предишните сили отново се надигат в него.

Обгърна Джулия с ръце и я притисна здраво към себе си.

— Ти си чудесна — прошепна той. — Да се надяваме, че скоро ще успеем да се измъкнем оттук.

— Ако изобщо някога успеем — въздъхна тя. — Тогава бих била доволна.

Те се изправиха и тръгнаха обратно. Когато отново достигнаха разклонението, поеха в другата посока.

Този път Ласитър се движеше значително по-предпазливо. Беше му ясно, че тук на всяка крачка можеха да дебнат какви ли не смъртоносни опасности.

Напредваха безкрайно бавно. Изгубиха всякаква представа за изминалото време. Колко ли дълго бяха вече тук, долу? Дали навън отново не бе настъпил ден?

Дали изобщо някога щяха да видят отново дневната светлина? Или може би вече бяха погребани живи? Ласитър неволно си спомни за онзи зловещ разговор между убийците.

Те продължиха нататък в тъмното. И тогава той почувствува отнякъде хладен полъх. Това не беше спареният дъх на плесен от подземните галерии, не, това беше свеж земен въздух.

Ласитър спря.

Джулия стисна здраво раменете му. Беше се блъснала в гърба му и имаше нужда от неговата опора.

— Какво има?

— Близо сме до целта — прошепна й той. — Спокойно, сега запази пълно спокойствие, Джулия! Някъде напред има изход. Но мога да си представя, че там вече ни дебнат.

Тя внезапно притисна устните си до ухото му и го целуна по брадясалата буза.

— Какво си наумил?

Беше се променила невероятно. Нямаше и следа от предишната страхливост. Изглежда, преживяното заедно с него приключение я бе направило вътрешно силна.

— Можеш ли да боравиш с револвер? — запита я той.

— Знам какво трябва да се направи, но не вярвам да улуча.

— Това не е толкова важно. Главното е да се вдигне врява — той сложи един „Колт“ в ръката й.

— Ако се наложи, трябва само да натиснеш спусъка — прошепна й. — Ще останеш в прикритието и щом потрябва, просто ще стреляш право в целта. Само не се излагай на опасност!

После й обясни как да действува. Тя изглеждаше много решителна.

— Имам доверие в теб, Ласитър — и отново го целуна.

Излъчваше невероятна страст. И воля за живот.

Харесваше му все повече и повече. Той с мъка се отдели от нея.

— Сега ще тръгна напред. Изчакай тук, докато ти дам знак!

Някъде напред трябваше да има изход. Полъхът ставаше все по-силен и свеж.

И изведнъж Ласитър видя кръглия процеп и през него — звездното небе над себе си. Впрочем то вече бе започнало да просветлява. Не беше тъмно, а по-скоро бледо, с някаква неопределена сивота.

Наближаваше утрото.

Ласитър наподоби цвърченето на мишките. Звучеше твърде сполучливо.

Джулия се плъзна безшумно, като сянка, при него.

Той постави пръст върху устните й.

Ослушаха се. Минутите минаваха. Отвън не се чуваше никакъв подозрителен шум.

Ласитър й даде да разбере, че трябва да остане все така тихо на мястото си. Докосна револвера в ръката й и Джулия кимна в отговор.

Той провери дали са по местата си и останалите три револвера, пъхнати отзад в колана му, и повдигна рязаната пушка. Беше безкрайно благодарен на съдбата, че му се бе отдало да си набави тези оръжия.

Приближи се предпазливо до изхода. Беше подготвен за всичко. Напълно бе възможно онези негодяи да дебнат вече някъде в близост до изхода. Поставил се бе на тяхно място. Те трябва да са съобразили, че ще се опита все отнякъде да се измъкне от подземния лабиринт.

Ласитър се повдигна бавно нагоре. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, той показа предпазливо главата си от дупката.

Не се случи нищо. Ослуша се със затаен дъх. Свежият нощен въздух приятно проникваше в дробовете му. Струваше му се, че току-що е възкръснал от мъртвите, и то действително си беше горе-долу така, ако само си припомнеше ужасите, които бе преживял в Подземието.

Напразно се бе притеснявал. Вероятно престъпниците не знаеха за този изход.

Отново наподоби мишето цвърчене, но този път два пъти кратко едно след друго. Това беше уговореният с Джулия знак, че наоколо е чисто.

Тя дойде със светкавична бързина, но се стараеше все така да не вдига излишен шум.

Ласитър се повдигна на ръба на отвора и понечи да подаде ръка на Джулия, за да й помогне да излезе навън.

В този миг чу звука на металните затвори.

Моментално се хвърли встрани.

— Внимавай, Джулия! — предупреди я той и повдигна рязаната пушка.

Наоколо засвяткаха дула на оръжия. Оглушителен пукот разцепи утринния въздух.

Ласитър стреля по посока на първата просветнала цев и видя как нечие лице се мярна в здрача и политна нанякъде.

Той веднага преметна рязаната пушка и стреля в другата посока. Трясъкът на паркъра заглуши пукота на револвера, с който някой бе стрелял по него.

Отново предсмъртен писък прониза отиващата си нощ.

Ласитър захвърли паркъра. И двете му цеви бяха изпразнени, а нямаше време за повторно зареждане.

Затова измъкна от колана си един от заграбените револвери.

— Хвърли го, човече!

Гласът зад него прозвуча студено.

Ласитър замръзна. Ръцете му се свлякоха надолу и дланите му се разтвориха. Револверът тупна тежко на земята.

Но другите два пистолета все още бяха в колана му. Това все пак беше някакъв, макар и минимален, шанс.

Но впрочем той вече не хранеше много големи надежди.

Човекът зад него, изглежда, се чувствуваше твърде сигурен. В противен случай отдавна вече щеше да стреля.

— Много разумно от твоя страна, човече — отбеляза мъжът. Гласът му беше с мексикански акцент. — Сега си мой пленник, чужденецо.

— И какво ще правим нататък? — запита Ласитър.

— Дъщерята на Габриел трябва да излезе от дупката — каза мъжът. — Хей, чуваш ли? Хайде излизай, знам, че си вътре.

Не получи никакъв отговор.

— Тя е ранена — обясни Ласитър. — Счупи си крака. Намира се малко по-нататък в галерията. Исках да я взема по-късно, но можеш да го направиш и ти, след като свършиш с мен.

— Да, ще приключа с теб, човече. Но първо искам да зная кой си. Нашият „доктор“ твърди, че си самият сатана. Но аз не вярвам в това. И ти си човек като мен. Как се казваш?

— Името ми е Ласитър.

— Ласитър значи — каза мъжът. — За това ще получа от шефа специална награда.

— Никога! — прозвуча един друг глас и това беше гласът на Джулия.

После веднага изтрещя револверен изстрел и Ласитър се хвърли встрани.

Едва тогава и мъжът стреля със своя „Колт“. Но вече не беше в състояние да се цели правилно.

После се свлече бавно на колене.

Зад него стоеше Джулия, изникнала сякаш изпод земята. Тя все още държеше димящия револвер в ръката си.

Бандитът се килна напред и се претърколи на земята. Той стенеше ужасно. В далечината се дочуха гласове.

Ласитър грабна рязаната пушка и хвана Джулия за ръка.

— Да изчезваме оттук!

Те се затичаха. Пред тях на фона на все по-просветляващото небе се извисяваха останките от мисионерската църква. Кулата приличаше в утринния здрач на някакъв зловещ, огромен, заканително издигнат пръст.

И точно от тази посока към тях тичаха някакви фигури. Те изреваха яростно и изстреляха първите си куршуми по двамата.

Ласитър подаде на Джулия пушката, която междувременно отново бе заредил.

— Стреляй, когато дойдат достатъчно близо! — прошепна й той. — Залегни долу!

Джулия се оказа първокласен партньор. Тя вече се бе хвърлила ниско на земята.

— Бягай, приятелю!

Бе схванала бързо какво възнамерява да направи Ласитър. Щеше да бъде безсмислено. Тримата мъже, втурнали се към тях, стреляха като луди. Не трябваше да им оставят никакво време за размисъл.

Ласитър затича на зиг-заг надясно, описвайки по този начин дъга, като едновременно с това стреляше и с двата револвера.

И тогава изтрещя паркърът със своите скъсени дула, които имаха чудесно разсейващо действие.

Тримата нападатели стояха плътно един до друг. В убийствената си ярост бяха обърнали внимание само на Ласитър. Смятаха го за единствената опасност.

„Какво ли може да ни направи една такава глупава гъска?“ — си мислеха те и тази мисъл предизвикваше в тях единствено смях.

Но смехът им премина светкавично бързо. Те се затъркаляха в безредие един през друг като есенна шума, разпръсната от силен вятър. Изглеждаше ужасно как те, клатушкайки се и залитайки, махаха отчаяно с ръце, сякаш търсеха нещо, за което да се задържат и да продължат поне още мъничко проклетия си живот.

Джулия вече пристигна с лудешки бяг при него, стискайки рязаната пушка с двете си ръце. Лицето й не издаваше никаква паника, а по-скоро яростна решителност.

Те се шмугнаха тичешком в най-близката уличка, но Ласитър вече бе насочил вниманието си към една определена цел.

Познаваше Ел Пасо много по-добре, отколкото можеха да предположат враговете му, и имаше тук няколко приятели, на които можеше да разчита.

Един от тях беше Лу Хао, китаецът.

Тъкмо в неговата къща с ресторант и луксозни бани изчезнаха Ласитър и Джулия. Но те не влязоха през вратата, а се прехвърлиха през един полуотворен прозорец, намиращ се в задната страна на сградата.

Ласитър веднага го затвори и се сниши с Джулия под перваза.

Отвън тичешком преминаха трима мъже.

— Отидоха нататък — извика единият от тях. — Бързо, няма да ни се изплъзнат.

Междувременно в цяло Ел Пасо цареше оживление. Навсякъде по улиците тичаха насам-натам любопитни хора.

— Току-що ни объркаха с двама непознати — засмя се Ласитър. — Сега могат да търсят, докато им причернее. Но през деня не могат да направят кой знае какво. Пък и шерифът на Ел Пасо трябва да си каже думата. Този Роб Уебстър е мъжко момче.

— Къде сме, Ласитър? — запита Джулия. — Държиш се така, сякаш сме в безопасност.

— Ние наистина сме в безопасност — отвърна той и погледна към вратата, която тъкмо в този момент безшумно се бе отворила. — Добре утро, Лу. Надявам се, че няма да ти навлека някоя неприятност.

— Бъдете добре дошли под скромния ми покрив — усмихна се едрият китаец. — Можете да остане тук колкото искате. Една малка почивка ще ви се отрази добре и на двамата — той се засмя приветливо. Отдавна бе прозрял що за човек е Ласитър, защото беше страшно умен. — Какво ще кажете като начало за една хубава баня? — предложи им той. — После можете да хапнете, а след това и да си поспите. Докогато поискате.

— Това е най-доброто предложение, което съм получавал през последните няколко години, Лу — каза Ласитър, обгръщайки с ръка раменете на Джулия, покрити само с няколко парчета плат. Всъщност цялата й рокля се бе превърнала в мръсна дрипа. Нищо чудно, след всичко, което бе преживяла.

— Нали знаеш коя е тя, Лу?

— Коя е?

— Това е дъщерята на дон Габриел.

По лицето на Лу не пролича и следа от вълнение. Тези китайци! Човек никога не можеше да разбере какво всъщност мислят.

— Значи сега работиш за дон Габриел? — запита той.

— Отново позна. Както винаги си много проницателен.

— Ще ви приготвя банята. Междувременно трябва да се подкрепите с нещо. Елате с мен!

Той ги въведе в една малка стаичка без прозорци. В средата й имаше ниска махагонова масичка, а около нея бяха разположени облечени в кожа възглавници за сядане. В сумрачния въздух се носеше сладникава миризма. Ласитър знаеше, че вечерно време тук се пушеше опиум. Изобщо къщата на Лу бе свърталище на порока, но такова, каквото можеха да си позволят само особено заможните хора. Този дом в известен смисъл бе една от тайните гордости на Ел Пасо.

Лу пъргаво натрупа върху масата най-различни ястия и напитки. Джулия хапна съвсем малко. Тя седеше равнодушно върху една от възглавниците. Едва сега бе осъзнала всичко, което й се бе случило.

В същото време беше толкова изтощена, че едва държеше очите си отворени.

След като се нахраниха, влязоха в друго помещение с две овални вани от оникс. Обзавеждането му струваше цяло състояние. От два различни крана във ваните течеше гореща и студена вода.

Две хубави млади китайки се погрижиха за Джулия, която притвори очите си в топлата уханна вода. Китайките я изкъпаха предпазливо, като малко бебе, и почистиха мръсотията, която на места се бе наслоила на дебели пластове върху нежната й кожа.

Сега вече съвсем ясно се виждаха многобройните драскотини и кръвонасядания. Ласитър можеше да си представи как е била изтезавана от този мръсник Джексън.

За разлика от Джулия той се чувствуваше великолепно. Лу бе седнал с кръстосани крака на ръба на ваната му и пушеше лула. Ласитър също запали с наслада една скъпа хавайска пура.

Двете китайки изведоха Джулия от ваната, положиха я върху един диван и я намазаха с някакви масла, чийто аромат достигна чак до Ласитър. Накрая я облякоха със син копринен халат и я отведоха в една от спалните, разположени на горния етаж.

— На първо време няма да можеш да й се порадваш — засмя се Лу. — Ще спи най-малко осем часа като заклана.

— И при мен няма да е по-различно, Лу.

— Я не ми ги разправяй на мен тези. Ти си най-издръжливият мъж в целия Запад. А сега разказвай най-сетне! Ще се пръсна от любопитство.

Ласитър разказа какво е преживял.

Лу го слушаше с притворени очи. Беше така унесен в разказа му, че приличаше на статуя на Буда от далечната си родина. Така, както беше седнал с кръстосани крака, дебелият му корем изпъкваше още по-ясно.

— Това Подземие на смъртта е истинска сензация — отбеляза той, когато Ласитър привърши разказа си. — Дори и аз досега нямах никаква представа за него. Ще можеш ли отново да намериш мястото, откъдето сте се измъкнали с Джулия?

— Това не би било проблем.

— И при развалините на мисията трябва да има още един изход — размишляваше на глас Лу. — Ако поискаш, аз естествено ще ти помогна.

Ласитър поклати глава.

— По-добре недей, Лу. Не искам да излагаш на опасност живота си заради мен. Ти имаш първокласна работа с това заведение. И на теб никой не ти създава затруднения, защото живееш спокойно и не се набиваш в ничии очи. Добре известен си и с даренията си при различните благотворителни начинания. Като се вземе всичко това предвид, ти си почитан човек, Лу. По-добре би било да не се набъркваш в такива истории.

Дебелият китаец се засмя с благодарност.

— Радвам се да чуя това, Ласитър. Ти имаш право, не би било добре, ако се забъркам. Но въпреки това бих могъл да направя нещичко за тебе. Ще събера сведения. Може би ще мога да разбера как най-лесно да се добереш до Ягуара Джексън. Този човек е цяла напаст. Най-добре би било да попадне в ръцете на шерифа. Роб Уебстър е страхотен мъж. Винаги се радвам, когато успее да залови някой престъпник.

— Вярвам ти — усмихна се Ласитър. — Но не си подавай главата много-много навън. Би могъл лесно да си навлечеш някоя беля. Ще те помоля само за една малка услуга — да изпратиш при дон Габриел един пратеник.

Усмивката на китаеца замръзна на устните му. По лицето му не остана и следа от предишната приветливост.

— По този въпрос би трябвало да си поговорим още, приятелю Ласитър.

— Имаш нещо против дон Габриел ли?

— Той е една ненаситна ламя — меланхолично отвърна Лу. — Ненаситен дракон, който поглъща всичко в огромната си паст. Да, аз го ненавиждам. Той е разорил много хора. Навлякъл е нещастия на не един човек и ще навлече и на много още други, ако не се сложи край на машинациите му.

— Как прави това?

— Знаеш ли, че банката на Рио Гранде е негова?

— Откъде мога да знам?

— Е, сега вече знаеш. Дон Габриел естествено е човекът, който обмисля и направлява всичко под прикритие. Той никога не се появява официално като големия капиталист, какъвто всъщност е. Той се грижи за това дребните фермери и притежатели на малки ранчо, които са затънали до гуша, да получават щедри кредити. Това Рио Гранде Банк навсякъде го рекламира. И хората идват с готовност, за да им се помогне. Те естествено ипотекират имотите си, защото всички се надяват, че скоро ще им потръгне. В някои случаи обаче тенденцията е точно обратната. Но това не е по вина на засегнатите, о, съвсем не! Те всичките са изключително трудолюбиви и честни хора. Но какво биха могли да направят, когато просто не им върви? Когато някой открадне добитъка им или подивели каубои подгонят някое стадо през нивите им и малко преди жътвата изпотъпчат всичко? Тогава внезапно съответната ферма или ранчо затъва още по-дълбоко и всичко тръгва на провал. Има вече цяла дузина такива фермери в околността, които са приписали имотите си на дон Габриел и са останали като обикновени арендатори на доскоро собствената си земя. Сега те работят за заплатата, която той им плаща, и повече не им се случват никакви нещастия. Няма вече пожари и кражби на добитък. Потърпевшите знаят много добре какво се крие зад всичко това, но могат само да скърцат със зъби и да свиват юмруци в джобовете си. И защо се огъват ли? Защото всички те имат семейства и защото тайно се надяват един ден да могат отново да си откупят обратно всичко. Но дон Габриел предварително се е погрижил да им попречи за това. Чрез приписването на имота старите дългове не са били изцяло погасени. И върху остатъка, който все още има да се изплаща, се начисляват и лихви. Не се прибавят към него, приятелю, а само се начисляват. И то в повечето случаи много фино. Така се натрупват цяла камара дългове, която с годините никой вече не ще бъде в състояние да обгърне с поглед.

Ласитър си наля едно уиски и кимна така, сякаш цялата тази мръсотия изобщо не го засяга.

— Затрогваща история, Лу — каза подигравателно той. — Не знаех досега, че си толкова състрадателен.

— Аз съжалявам не другите, а самия себе си — отвърна Лу.

— По дяволите, това вече е много! Колко си взел от банката на Рио Гранде?

— Точно сто хиляди долара.

— Това не би трябвало да означава край за тебе. Ти си богат човек, Лу.

— Бях, някога — отвърна той и чудно, но все още се усмихваше. — Бях инвестирал известни пари в акции. Предимно в сребро. Те се обезцениха поради предизвиканото от американците внезапно заливане на пазара със сребро. Остатъкът вложих в една друга сделка. Тя не беше съвсем чиста.

— Контрабанда?

— Оръжия за една страна в Южна Америка — отговори Лу. — Не искам да те отегчавам сега с подробности. — Вложих триста хиляди. Две трети от тях притежавах аз самият. Остатъкът взех назаем. В цялата тази история имаше предателство. Знам дори и кой беше предателят. Накрая Габриел сам направи така, че сделката да пропадне. Чрез своите посредници естествено. Самият той винаги остава в сянка.

— Сигурен ли си, че той го е направил?

— Имам доказателства — отвърна Лу. — Но нищо не мога да направя с тях. Бих се саморазобличил. Ръцете ми са вързани, Ласитър. И най-лошото е, че този сатана ме държи в ръцете си. Аз все още му дължа тези сто хиляди долара. Плюс лихвите. Няма да мога повече да се измъкна. Той ги накара да ми поставят ултиматум. Мога да продам това заведение на банката и после да остана да работя и занапред тук като обикновен служител. Това е дилемата, пред която съм изправен в момента.

— И какво мислиш да правиш?

— Минавало ми е вече през ума да го убия.

— Но това не е в твоя стил, Лу. Познавам те. Ти никога не си се занимавал с убийства.

— Още повече че това с нищо няма да ми помогне — отбеляза Лу. — Смъртта на дон Габриел няма да ме избави от дълговете ми. Но имам и една друга идея, приятелю. Тя току-що ми хрумна.

Ласитър кимна.

— Разбирам. Мислиш за Джулия. Прав ли съм?

— С нея човек би могъл да изнуди Габриел. Той вече даде първите сто хиляди долара. Ще му разкажеш, че едва си успял да се измъкнеш, но Джулия все още се намира в ръцете на бандитите. Ще му кажеш, че искат още веднъж същата сума. Парите ще дадеш на мен. И накрая ще заведеш дъщеря му жива и здрава вкъщи. Естествено няма да го направиш просто така, без нищо. Ще те включа в сделката, да речем, с двадесет хиляди. Все пак ще бъдат лесно спечелени пари, нали? Освен това ще получиш добро възнаграждение и от дон Габриел. Помисли си, приятелю!

Ласитър в никакъв случай не биваше да отказва. За Лу той си беше един истински разбойник, а не таен представител на закона. В противен случай никога не би му направил това предложение.

Ако откажеше веднага, Лу би го заподозрял. Той беше дяволски проницателен. И на всичкото отгоре беше и доста хитър.

— Ще помисля върху това предложение — отвърна Ласитър. — Сега на първо време се нуждая от няколко часа сън.

— Габриел е неблагодарно копеле — добави Лу, докато Ласитър, измъкнал се вече от ваната, се подсушаваше. Не бива да се учудваш, ако ти скрои някой номер. Той при всички случаи все още не е забравил, че си застрелял четирима от неговите хора. Много е злопаметен.

— Те се изпозастреляха взаимно — каза Ласитър. — Аз да съм улучил най-много двама от тях.

— Това няма никакво значение — отвърна Лу. — Ти си го предизвикал с поведението си. Такива неща той не прощава на никого. Направил си го за посмешище пред хората му. После те е помолил да му помогнеш. Заведи днес обратно скъпата му дъщеря и ще срещнеш един друг дон Габриел. Би могъл много бързо да намериш смъртта си. Знаеш ли, че в имението си той сам раздава правосъдие? Това е публична тайна, но никой не би се осмелил да му търси отговорност за това. Мексиканските власти така или иначе го смятат за човек, който с твърда ръка се грижи за реда и справедливостта. На някои отговорни лица в правителството им е дори вероятно по-удобно да има такъв един човек, който да се справя с престъпниците по късата процедура. Това спестява на държавата много разходи. По заповед на дон Габриел вече са били обесени няколко човека. Същата съдба може да сполети и теб.

Ласитър уви хавлията около хълбоците си.

— Имам нужда от нови дрехи и оръжия — каза той. — Ще ми набавиш ли всичко необходимо, Лу?

— А след това?

— Мисля, че ще отида при дон Габриел — замислено отвърна Ласитър. — Това може би ще бъде най-удачното в случая.

— Знаех си, че ще успея да те убедя — засмя се Лу. — Скоро ще разбереш, че съм имал право. Ще се поогледам малко в града. Когато се наспиш, ще ти съобщя какво ново има.

— Имам още един въпрос.

— Слушам те.

— Достатъчно голямо ли е леглото на Джулия за двама?

— И още как. Дори много по-голямо — отговори Лу и разпери с широк жест ръцете си.