В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)

КАРТИНА

Салона в къщата на Стефана Драгоданоглу. Настъпваща вечер. Мила Драгоданова, облечена в бяла рокля с черна престилка, гледа удивено.

Чудомир Чипиловски (току-що влязъл). Смелост да вляза тук? Най-напред аз не съм бил още официално изпъден. Стефан в къщи ли е?

Мила. Тук е, в другата стая, с Елисавета. Там, доколкото разбрах, те обсъждат нещо.

Чудомир. Аз искам да се изпълни една формалност, за да обявя войната. Както две държави, така и двама хора — или са в отношения на търпимост, или в открита война. Едно средно положение вреди и на двете страни. В нашия случай страда моя морал и още — моята радост, че живея. (Показва джеба на палтото си.) Ето, искам да почна.

Мила (посяга). Защо се бавиш!

Чудомир. Какво! (Досеща се.) Бедната братовчедка… Ида с празни ръце. Това, то е друго… На Христофорова — нито предполагах, че ще дойда тук, за да му се обадя. Отивах в редакцията на вестника, отсреща, спрях се при оня нашенец на улицата, дето ви сече дървата, и сетне влязох, като те видях на балкона. (Съобразява нещо и изведнаж се разсмива.)

Мила (меланхолично). Защо се смееш?

Чудомир. От онова — с дърварина, ще излезе един подлистник: „Изборна материализация на духове“ или нещо подобно. Дошел човека да си получи обещаната служба, а бил накаран да сече дърва. Той мисли, че е за наказание: гласувал вместо трима умрели, нарочно незаличени в избирателните списьци, и на третия път му бил съставен акт. „Подигнах, казва, умрелите, та всяка нощ ги сънувам…“ И само да беше видяла как се прекръсти човечеца! Пита ме де може да се намери някой поп, да му чете…

Мила. Ако ти сега не го измисли!

Чудомир. Истина!… А това тук! (Изважда ръкопис.)

Мила. Ще ми четеш ли!

Чудомир. Прощавай. Виждам, че не ти е добре. Поврага тия избори. Страх ме е политиката да не банализира хубавия ваш роман. И слава богу, че поне сега тя може да изчезне в моя джеб. (Скрива ръкописа.)

Мила. Виждал ли си Христо скоро?

Чудомир. Вчера. И той не изглежда по-добре от тебе.

Мила. Нещо от него?

Чудомир. Казах и одеве, че съм тук съвсем случайно. А пък той говори само когато има нещо да поръча или изпрати. Попита ме…

Мила. Какво?

Чудомир. За тебе — дали не съм те виждал. Какво ще поръчаш ти?

Мила. Нищо след срещата.

Чудомир. Аз го позапитах, но той избягна да говори за тая среща. Както се вижда, не сте нагласили нещо.

Мила. Какво имаше да нагласяваме!

Чудомир. И аз не зная. Все ми се струва, че трябаше да стане нещо особно. А помежду ви сега като че има някакви мъгли… Но позволете да не се интересувам вече.

Мила. Защо?

Чудомир. Когато и двамата мълчите и когато… когато ви гледам такива, каквито сте станали!

Мила. Пропаднахме ли в твоето мнение?

Чудомир. За вас… моето мнение пропадна за вас, не вне в него. И ето ме останал един вид без мнение.

Мила. Какво лошо можеш да мислиш за Христофорова?

Чудомир. На тъй зададени въпроси не отговарям.

Мила (в безизходно притеснение). Да-а…

Чудомир (прави няколко стъпки). Слушай, какво да му предам?

Мила. Нищо.

Чудомир. Но аз ще му кажа, че съм бил тук, и той ще ме засипе с въпроси.

Мила. Може вече да не бъде както други път. Всичко се измени. Само действителността на две стъпки вън от мене остава все същата, дотолкова същата, че ме дострашава, като гледам. Ето: слънцето захожда зад Люлин тъй хубаво, както съм го виждала в най-честито време. И в това има нещо тъй необикновено, толкова ужасно…

Чудомир. Какво става с тебе?

Мила. Нищо чудно.

Чудомир. Аз ще разкажа на Христофорова такива небивалици, че свят да му се завие!

Мила. Него — къде може да го найде човек, ако го потърси внезапно?

Чудомир. Май… ние сега ще бъдем на едно мнение с тебе! Какво мислиш?

Мила. Какво тряба да мисля?

Чудомир. Да му кажа ли да приготви гняздото? На определен час аз ще дойда да подсвирна и птичката ще изхвръкне…

Мила. Нищо няма да му кажеш.

Чудомир. Странно… А кажи, д-р Васко идва ли често?

Мила. Много често.

Чудомир. Той ме избягва — не, просто бяга, като ме забележи отдалеко. Как…

Мила. Някой излезе от другата стая. Стефан… иде тук.

Чудомир (грабва шапката си). Готов!

Стефан Драгоданоглу (влиза и се обръща грубо към Мила). Какво прави негова милост тук!

Мила. Присъствува… за да види как ме питаш.

Чудомир (се покланя). Имам чест, вестникарски сътрудник от днес!

Драгоданоглу. Интервюта не давам.

Чудомир. Не, аз ще интервюирам само оня медиум, който сече дърва на улицата, но комуто все пак предстои да стане знаменит. Моя чест е да го открия и посоча на спиритическии свят — него, който е можал да инкарнира едно след друго духовете на трима умрели избиратели.

Драгоданоглу (по-меко). Какво си позволяваш, момче! Лъжа е…

Чудомир. Мога да повикам, ако потрябат, и двама свидетели, пак наши — мои и твои съграждани. Как им бяха имената… (Изважда ръкописа, подирва в него и пак го скрива, като не престава да говори.) Те се удивяват на всесилния си покровител и с умиление разказват например: как дошли в София; как отишли да пият бира; как турили чашите в поясите си; как поискали да се измъкнат навън; как били хванати и отведени в участъка; как известили на избирания с техни мишци депутат — и как най-после излезли от затвора в стражарска униформа…

Драгоданоглу (съвсем меко). Чакай, Чудомире, какво е онова в джеба ти!

Чудомир. Чудесната история на двете фантета.

Драгоданоглу (иска да бъде шеговит). Така ли наричаш стражарите? Мразиш ги, защото често имаш работа с тах.

Чудомир. Никога занапред! Каква слава, да имаш работа с коцкари…

Драгоданоглу. По-рано с тебе — добре се погаждахме.

Чудомир. Passe defini.

Драгоданоглу. При това ние сме такива близки роднини, почти братя. Свой своего…

Чудомир (прекъсва). Блазе му, който го няма. Аз се отказвам.

Драгоданоглу. Хлапак! Ти винаги биваш нетърпим.

Чудомир. Никого не задължавам да ме търпи.

Елисавета Драгоданоглу (изправена от някое време на вратата). Защо си дошъл тогава!

Чудомир. Казах на братовчедката още като дойдох: за удоволствието да бъда изпъден.

Драгоданоглу (кипи от яд, но се въздържа). Добре, добре, иди си… А за другото, ще чакам да видя и ще съдя.

Чудомир. Благодаря. Бързам, но госпожата не ме пуща.

Елисавета (се отместя и той изхвръква навън). Боже, тоя човек!

Драгоданоглу. Тряба да се привиква, няма що! Нека псуват, нека ругаят. Днес бълхи ме хапят, утре бесни псета ще ме ръфат.

Елисавета. Все оня го надува.

Драгоданоглу. Той сега го е направил и шпионин. Праща го да шпионува около къщата ми.

Елисавета. Боже!

Драгоданоглу. Срещнах го оня ден, Христ… оня мерзавец, отби се на другия тротоар. Посивял като суха земя, навел глава — не изглежда да му е добре. (Ехидно.) Иска ми се да бъде тьй, както аз предполагам.

Елисавета. Хи-хи-хи. Да не бъде от любовни жалби!

Мила я поглежда.

Драгоданоглу (улавя тоя поглед). Защо я поглеждаш тъй? Но нашия обесник — а-а, да не е донесъл нещо?… Я някоя заръка, я някое писмо?

Мила. Не.

Драгоданоглу. Все пак дошъл ти е ума, щом почна да правиш уста за Русия. Но ти ще си останеш тук: и старите тьй искат, ще видиш. Днес… от днес — ние с тебе няма да се караме вече.

Елисавета. Че коя не би завидяла на такъв „шанс“, дето вика госпожа Петрович!

Драгоданоглу. Слушай, Мила! От днес ти си годеница.

Мила. Аз?

Драгоданоглу. Ти. Предложението ни е направено още преди няколко дни. Аз чаках отговор от старите. Той пристигна тая заран. Имаме пълното тяхно съгласие. Тате пише, че мама заплакала от радост.

Мила (сдържано). Предложението вам ли трябаше да се направи — и защо мълчахте досега?

Елисавета. Колкого за предложението — ще го чуеш и сама.

Драгоданоглу (на Мила). Може би след половина час, ти само бъди готова. (Към жена си.) Аз ще се върна дотогава. (На Мила.) Не ти казахме, защото трябаше всичко да обмислим. (Към жена си.) Преди обед, като му казах, да видиш! — аз не предполагах, че тоя човек може да бъде просто влюбен! Официалностите ще оставим за друг някой ден. Аз му поръчах да дойде на вечеря у нас — и ще уговорим всичко.

Елисавета. Коняка се свърши. Ти на връщане, ако можеш, вземи, че слугинята ми тряба.

Мила (почти весело). Как ставали тия работи! Позволено ли е да го зная поне кой е?

Драгоданоглу. Има ли нужда да го казвам? Ти и сама можеш да се досетиш. Нашия доктор.

Мила. Нели? (Разсмива се.) Глупавия Васко! Гледайте глупавия Васко…

Драгоданоглу. Глупавия, глупавия — какво е това! Девет-десет години в странство е бил човека, медицина е учил.

Елисавета. И богатството му гледай.

Драгоданоглу. И богатството му! Богатството — ето ум, его всичко. Като имаш пари — и ум, и чест, и почест можеш да си купиш, ако ти трябат. Но няма защо да ги купуваш: да бъдеш богат, то значи вече да си умен.

Мила. Поне Васко нищо сам не е спечелил, всичко е наследил.

Елисавета. Какво седнала да смята!

Драгоданоглу. Натрупано богатство е натрупан ум, тряба да се знае. Ако наследиш богатство и го запазиш — наследил си и ума, който-го е трупал.

Мила. Ако говориш сериозно, нека бъде тъй. Наследил Васко богатство, наследил с богатството и ум — нека му е честито и едното; и другото… Мене какво от туй?

Драгоданоглу. Тебе това, че тряба да се радваш, защото такива случаи не се повтарят в живота на една мома!

Мила. Радвайте се вие, ако обичате… Мене оставете.

Елисавета (укорно). Много хубаво, много хубаво.

Драгоданоглу. Т и знаеш ли какво правиш?

Мила. Предполагам, че зная.

Драгоданоглу. Предполагаи — и много лошо разполагаш со себе си, знай го. И понеже е тъй, няма да оставим, както ти искаш, а ще те заставим, както ние искаме.

Мила. Тъй ли?

Драгоданоглу. Като предизвикваш човека!… Но знаеш ли ти, че един твой брак с доктора значи за нас, за нашата фамилия: тебе, мене, нея, баща, майка и тъй нататък, значи… Не, по-напред знаеш ли, че богатството на доктора е в земя и други имоти, пръснати из цялата околия? Мълчиш, защото нищо не отбираш… Това значи: когато ти станеш жена на д-ра Чипиловски — повече от половината околия в наши ръце.

Мила. И какво ще я правиш?

Драгоданоглу. Ще царуваме — това! Ще царуваме, както е царувал в турско време баща ни, по-рано дядо ни — и ще значим нещо между хората. За тебе то може да е празно, но за нас, другите — не е. Съществуват работи, за разбирането на които човек тряба да има чувство, именно — чувство, както съм слушал… да се изразява — да, оня никаквец Христофоров. Послужи ми поне веднаж нещо и от него.

Мила. За тия работи не вярвам и той да има някакво чувство.

Елисавета. Колкото за него — аз се съмнявам дали той има и ум за тях.

Мила. Да.

Драгоданоглу. Сестро, не бъди така опърничава. Аз тряба да изляза малко. Вета ще се погрижи за къщните работи, а ти се постъкми.

Мила (широко отваря очи). Вие като че наистина…

Драгоданоглу. Ти какво мислиш?

Мила (глухо). Най-разумното е да мисля, че всичко е само една лоша шега. (Отива към прозореца.)

Драгоданоглу. Мисли, каквото щеш, само се приготви.

Елисавета (тихо). Защо ме оставиш! Ако човека дойде и тя направи нещо?

Драгоданоглу. Ще посмее ли!… Но аз в десет минути съм тук. Назначих среща на един чиновник от Търговията и Земледелието. Той ще ми даде някои цифри, да допълня моя законопроект за горите и пасбищата.

Елисавета. С тоя закон — ти се съсипа!

Драгоданоглу. Най-малко половин милион на ръка, чуеш ли! Има и други заинтересовани депутати. Само тоя Петрович… Пред него или пред жена му — още нито дума.

Елисавета. Те вече и не идват.

Драгоданоглу. Нели са на море! Тая вечер щели да се върнат… Само да вземем доктора! Когато падне от власт партията, г-н Петрович ще ми се моли аз да го избирам…

Елисавета. Яд ме е, като го гледам да се държи толкоз нависоко.

Драгоданоглу. Най-много от него се боя за законопроекта. Но ако не с тия, ще го прокарам с други, стига да имам на ръка една околия. (Тръгва.) Гледай нея. (Високо.) Дано не забравя коняка. (Излазя.)

Елисавета (към Мила). Няма ли да облечеш друга рокля?

Мила (се обръща). Нека променим разговора.

Елисавета. Човека може ей сега да дойде.

Мила. Нека дойде.

Елисавета. А ти?

Мила. Нима съм го викала?

Елисавета. Той за тебе ще дойде.

Мила. Тогава по-скоро ще си отиде.

Елисавета. Не е добре. Мила, бягаш от щастието си.

Мила. Това щастие, искала бих да го накарам то да бяга от мене.

Елисавета. Остави всичко друго, остави богатството му, но…

Мила. Моля ти се да не ме убеждаваш.

Елисавета. Не говоря за всичко това, казах ти, но погледни само какъв мъж е: набит, запазен, силен, камък да хване…

Мила. Камък да хване, каменар да стане, да прави, каквото ще!

Елисавета. Не разбираш. Когато се омъжиш, ще разбереш…

Мила. Нека чакаме.

Елисавета. Мм, гледаш го такъв мълчалив, кротък… но ходи и дебне като бик!

Мила. И гледа като теле.

Елисавета. Да бях на твое място…

Мила. Кажи го на брата ми.

Елисавета (сприхаво). Стига господ да ти даде мъж като моя, блажена ще бъдеш! Ти гледай сега да не изтървем тоя…

Мила (сяда и подпира на ръка челото си). Струва ми се, че сънувам…

Елисавета (на слугинята, която отваря вратата). Ти… Какво правят децата?

Слугинята. Василчо играе на двора, а бебето спи.

Елисавета. Вечерята?

Слугинята. Баба Ивана каза, че всичко било наред.

Елисавета. Какво искаш?

Слугинята. Господин доктора иде.

Елисавета. Каква си! Защо не казваш! (Към Мила.) Сега така ли ще се покажеш? Чакай да го поканя в другата стая.

Слугинята. Той…

Д-р Васко Чипиловски (отвън). Аз слушам. Не тряба тревога…

Елисавета. Мм, как му се е развързал езика! (Тласва слугинята нввън.) Моля, докторе, запо-вядайте.

Д-р Чипиловски (влазя, облечен в редингот и носещ китка рози. Той целува ръка на Елисавета и гледа в недоумение Мила, която, подпряла чело на ръка, седи неподвижно). Стефан …

Елисавета. Той подир малко ще дойде. А момата ни, боли я глава.

Д-р Чипиловски. Тогава тя има нужда от лекар — и лекаря е тук. Мойте рози дали ияма да из-лязат лечебни? (Иска да бъде галантно духовит.) Ще позволите, госпожо, да опитаме: аз ще и ги дам всичките.

Елисавета. Днес няма да завиждам.

Д-р Чипиловски (приготвено). Госпожице, тези рози, които…

Мила (прекъсва). Моля, оставете ги негде и седнете.

Д р Чипиловски поглежда Елисавета засрамен и не знае какво да прави.

Елисавета хвърля сърдити погледикъм Мила, после дига рамене пред д-ра Чипиловски, прави уж учудено лице и взема цветята, за да ги сложи настрана.

Д-р Чипиловски. Госпожицата… наистина е болна?

Мила. Не. Седнете, ако обичате. Аз искам да поговорим.

Д-р Чипиловски. С удоволствие. (Сяда.)

Елисавета. Докторе, не обичате ли да почакаме Стефана в другата стая? Аз мисля, че Мила ще направи по-добре през това време да се облече за вечеря.

Мила. Г-н Чипиловски, ако ме харесвате и така, ще останете. (С тънка усмешка.) Нели ме харесвате?

Елисавета сяда намръщена.

Д-р Чипиловски (насърчен). Аз ви харесвам всякак.

Мила. Разбира се. Затова направихте и предложение. Но защо отидохте при брата ми? Вие знаете, че градските обичаи са вече малко по-други, не като в селата.

Елисавета. Тъй намерил човека за добре, тъй постъпил. Най-сетне искал е да знае дали ние сме съгласни.

Мила. За вас — можел е да бъде уверен, без да пита.

Д-р Чипиловски (объркан). Да, да.

Мила. Нели?

Д-р Чипиловски. Не, аз исках да кажа… исках да кажа, че вас, като ви гледах, не се решавах.

Мила. Много чудно. Трябаше поне да ми кажете, че ме обичате.

Елисавета. Тук не е театър, да се обяснява в любов. Поискал те, ще рече — обича те.

Д-р Чипиловски (объркан). Да, да.

Мила. Нека бъде тъй. Но тогава трябаше да попитате дали аз ви обичам, или поне — дали аз ви искам.

Елисавета. Мила, това е обидно за човека!

Д-р Чипиловски (жалко). Тя не ме обижда, госпожо.

Мила. Това е хубаво от вас, да се застъпите за мене. И аз ще ви се отплатя с откровеност, като приема, че вие сега правите вашето предложение.

Д-р Чипиловски (сякаш се лови за сламка). Наистина, аз го правя сега, госпожице.

Мила. Благодаря. Голяма чест за мене може би. Но аз не съм свободна. Сърцето ми не е свободно.

Елисавета. Какво говори тя?!

Д-р Чипиловски. Аз не разбирам.

Мила. А пък аз мислех, че и двамата веднага ще разберете! Нели аз обичам г-на Христофорова, нели и той ме обича?

Елисавета. Мила!

Мила. Не е ли тъй? Понеже господина ме иска за жена, той тряба всичко да знае.

Д-р Чипиловски. Аз не искам нищо да зная. Аз всичко зная.

Мила. Всичко? Не вярвам да знаете например и това, че миналата седмица аз имах среща с Христофорова на гробището.

Елисавета. Ти ходи там на погребение.

Мила. Едното беше предлог за другото. Аз говоря истината. Бих могла да ви посоча доказателства. Накичи ме той с теменуги от един гроб. Аз ги запазих…

Елисавета. Докторе, тя бълнува.

Д-р Чипиловски. Не виждам ли, че госпожицата нарочно говори тъй!

Мила. Нарочно? Разбира се, нарочно. И ще ви кажа още. Да. Ето тук. (Показва малкия си пръст.) Ето тук се забиха зъбите му. Белега остана в сърцето ми.

Д-р Чипиловски. Защо приказвате това?

Мила. Вие не искате да го знаете? Вие — който се готвите мъж да ми бъдете! Вие не искате да знаете, че аз бях щастлива, когато чувствувах диха на Христофорова в лицето си и зъбите му върху пръста си! Аз само веднаж по-рано съм била така щастлива: преди три години, когато се хвърлих сама на гърдите му. Той е мъж, възрастен, направил, както брат ми говори, няколко жени нещастни и не се досещаше, че тряба да ме целуне. Аз нямах седемнайсет години и го целунах първа, чуете ли, първа — аз.

Елисавета. Защо не са тук старите, да те послушат, защо не са тук!

Мила. Аз говоря истината.

Д-р Чипиловски. Не ви слушам.

Мила. Аз приказвам на себе си. Приказвам онова, което ми е приятно да си спомня. Приказвам за щастието си — защото съм годеница. Не ваша, да не се сбъркате!

Елисавета. Сега пък това какво е? Мила! Аз ти запрещавам да говориш по-нататък.

Мила. Ти коя си!

Елисавета. Ще пратя слугинята да подири Стефана: той да ти каже коя съм.

Мила. Нека дойде и той. На всички аз ще покажа тоя пръстен… (Показва ръката си.) Тоя пръстен е от Христофорова.

Елисавета. Ти го имаш много отдавна.

Мила. Защото отдавна ми го даде. Най-напред, като го погледнах: опал — аз се уплаших. Опала носи нещастие, така ми бяха казвали. Но Христофоров ме накара да погледна вътре и аз веднага разбрах… Раздробете това камъче на прах — неговия пламък ще грее и в най-дребния прашец… Опалът е камък на нещастието за ония, които се боят: той крие в себе си пламъка на вечната любов. Пръстен с опал тряба да носят вярващите в любовта си. Аз нося такъв от Христа. Аз съм негова годеница. Аз съм негова жена…

Елисавета. Ти си луда, какво говориш!

Мила. Душата ми е негова, значи, цяла аз съм негова, аз съм му жена? Ти си по-малко жена на брата ми, отколкото аз на Христофорова — заклевам се.

Елисавета. Боже, какво слушам! Докторе, аз ви казвах да отидем в другата стая… Един човек, който опозори брата и… Сега пък и тя само с него се…

Мила. Какво мислиш?! (Изведнаж.) Да, да, имаш право, така е! (На д-ра Чипиловски.) Чухте ли?

Д-р Чипиловски. Аз нищо не съм чул. Все едно че не съм слушал.

Мила. Тя каза, че аз съм била о-по-зо-ре-на. Знайте го, мислете го, кажете го на целия свят… Дано тогава бъда оставена на мира.

Елисавета. Докторе, как аз ще кажа на брата и!

Д-р Чипиловски. Стефан каза, че ще я изтръгнем из ноктете на тоя човек, госпожо, из ноктете на тоя…

Мила (истерично). И вие?!

Д-р Чипиловски. И аз, да. Защото и инак да погледнем, аз не съм много далечен човек за семейството ви, да. Дядо ми и дядо ви са братя, а прадядо ни е един…

Мила (прекъсва, вън от себе си). Казаха ми, че тая прадядовци и дядовци били ви оставили пари… Че те с парите били ви завещали и ум…Само малко срам не са ви завещали те! Безсрамен сте вие — не мога да ви гледам — махнете се!

Елисавета (скача). Мила!… Докторе, недейте я слуша. (Закрива лицето си.) Боже…

Д-р Чипиловски си вземе шапката и излазя бърже, без да погледне някого.

В стаята постепенно се е смрачило.

Мила (дълбоко дишаща). Сега ми е по-леко. Сякаш тоя Васко е бил на душата ми като някой камък. Сега ми е съвсем леко. Елисавета… то се свърши, нека се сдобрим. Ти изненада ли се? Аз сама се изненадах от себе си. Но сега… (Изкрещява уплашено.) Ай!

Лунна светлина залива част от стаята.

Елисавета. Какво има!

Мила. Някой погледна през прозореца.

Елисавета. Кой ще погледне! Тук е толкова високо.

Мила (ту през смях, ту през сълзи). Знам. Така ми се стори. То беше месеца.

Елисавета (злобно). И мене уплаши. Не ми стигна другото. Но аз мълча. Разправяй се с брата си. Питаше ме: коя съм?!

Мила. Защо се уплаших аз? Стори ми се, че видях лицето на… на Христофорова.

Елисавета. Христофоров ли? Къде е той!

Мила. То беше месеца… (Смее се.) О, аз се уплаших от Христофорова! Такова бледно лице… Месеца беше, а мене се стори, че Христо… че Христофоров прилепи лице на стъклото и погледна, бледен като мъртвец.

Елисавета. Чакай да отворя електричеството.

Мила. Недей. Аз искам да погледна още веднаж — няма ли да ми се стори пак тъй. Много чудно. Мене днес все ми се струваше, че Христофоров е тук, при нас, и присъствува на всичко… Дори още от сутринта аз му сьм и някак сърдита — с една потайна умисъл, че той ще го почувствува. Ето — и сега…

Елисавета. Защо не изреди итова пред доктора? Как не умрях от срам!

Мила. Елисавета, поне ти си жена, ти би могла да ме разбереш… Отнигде ни една дума на съчувствие. Аз бих подложила ръка като някоя просякиня за една думица… Сякаш под мене е зинала някоя пропаст и всички ме тласкат към нея. Аз не зная вече как мога да се задържа, не зная какво правя.

Елисавета. Като с доктора. Но аз ще мълча. Разправяй се с брата си. Питаше ме: коя съм?!

Мила. Това още веднаж бих направила. То беше моя длъжност, понеже уважавам себе си… Само тъй аз можех да не изгоря от срам за онова, което… което моя брат си позволява с мене. (Сяда и безмълвно плаче.)

Елисавета (отваря електричеството). Плачи, плачи над главата си: тя няма да те изведе на добър край. Като си помисля какво става от един месец насам тук! Стефан понесе плесницата; сиромаха, срамува се и да помене… Подлудихме и децата! Тая заран Василчо се пробудил и се ослушва. „Мамо, пита, кой сече дървата?“ Гледам — плахо детето. „Сънувах, казва, дошъл един човек на вратата, с дигната брадва, и ме пита: къде е баща ти, да го заколя! Той, казва, си беше захлупил главата с един кош, ама аз го познах: оня… на леля Мила… дето би тате!“

Мила (се изсмива внезапно и веднага дига глава смаяно). Аз ли се засмях?!

Елисавета. Смей се. Скоро и цяла София ще се смее. А сърцата ни плачат, нам…

Драгоданоглу (се втурва с помътен поглед). Сбърках вратата на собствения си дом! Доктора — срещнах го, всичко знам. Доживяхме и това. Клети стари родители, доживяха и те на старини… радост от дъщеря. Защо гръм не порази всички ни! По-леко щеше да е. Той може да тържествува сега, този ужасен човек. Пуснах го да пристъпи прага на къщата ми, а той я запали от четири страни. Години наред ние сме горели и никой да не види. Никой!

Елисавета. Нели аз първа ти казах още на време, когато отворих писмото му и видях…

Драгоданоглу. Разбирах ли аз! Предполагах ли, че моята сестра… Какво си забила нос вземята, погледни ме в очите! Виж в какъв огън ни хвърли ти. В огън сме тук, казвам ви аз! А подпалвача, престъпника се разхожда сега и се смее в себе си, смее се той! Няма съд за такива: те са герои днес… Срещнах го оня ден — мина на другия тротоар. Сега знам защо се той отби! Отби се да не се изсмее в лицето ми. За това. Пожали ме, значи, той… той, чуеш ли, той! Само ти никого не жалиш…

Мила (тихо). Защо е всичко това? Защото имах смелост да защитя достойнството си?

Драгоданоглу. А-а! Аз не се чудя вече на смелостта, с която си защищавала своето жалко достоинство. Чудя се на тая смелост, с която отваряш уста и ми говориш по такъв начин. Кажи, безсърдечна сестро, кажи чия… Недей ми казва; аз се боя да го чуя. Не отговарям за себе си… Не, кажи ми всичко! Аз тряба да го зная. Ти си била, ти си и сега тук, при мене, в моята къща. Кой е отговорен пред старите? Мене ще направят отговорен те. Какво каза ти пред доктора? Чия… си била? Чия… чия жена?! (Към Елисавета.) По-скоро, кажи ми ти по-скоро каза ли тя това?

Елисавета. Тя каза, мене каза: „Ти си по-малко жена на брата ми, отколкото аз на Христофорова.“

Мила (изкрещява). Не бива да разбирате така!

Драгоданоглу (се отпуща на един стол, обхваща си главата и стене). Горко ни…

Елисавета. Погледни брата си: плаче.

Мила (с едно ненадейно движение се намира до него, присяда на колене и слага ръцете си върху лакътя му). Прости ми. Когато ти плачеш, тук тряба да имя нещо, което аз не мога да разбера. Много се измъчих напоследък и вече не съм в състояние ясно да гледам. Оставете ме да се съвзема. Не е чудно ти да си прав за много работи, за всичко. И сама аз от няколко дни си задавам различни въпроси, на които ми емъчно да си отговоря. Не е моя вина, че обичам Христофорова, душата ми го обича. Той… може… може и да не е, какъвто го мисля… зная ли аз! Душата ми го обича. Защо не ме слуша никой, когато съм откровена? Ето, ще ти кажа, че напоследък с него… на гробището. И ако искаше той, аз щях да му пристана, защото тук сьм много притеснена. Защо ме притеснихте? Но той не иска. И вече няколко пъти една мисъл — неволно… една мисъл ме обзема: защо той не иска?! (Много горчиво.) Аз уж разбирах защо — а ето сега не мога да разбера. Оставете ме малко спокойна, да домисля това. Оставете ме само един месец, една седмица. Аз ще се затворя сама и ще мисля: защо той не иска. И ако си отговоря на тоя въпрос — ако си отговоря… (С върховна болка, която постепенно минова в ужас.)… някак — не тъй… не тъй, както той да има право… не знам… Тогава аз щесеомъжа за първия, който ми попадне… ще потърся нарочно… най-нищожния!… Ще се омъжа за Чипиловски!

Драгоданоглу (който е слушал до едно време съвсем притихнал). Какво каза? Какъв ще потърсиш нарочно? И не те беше срам да го кажеш? Не се допирай до мене! (Той се цзправя възбуден и почва да ходи, а тя се присланя до стената, крайно унизена.) Нарочно щяла да потърси най-нищожния! Че коя си ти? Една опозорена мома, ето коя си, една опозорена мома!

Мила. Ако ми си брат, млъкни!

Драгоданоглу. Брат? Ти не си ми сестра. Заповядаш ми да млъкна! Ще ми заповядаш ли да кажа, че не си ми сестра? Ние нямаме в рода си такава…

Мила. Ще млъкнеш, защото аз имам живи родители и не съм оставена тебе да ме изтезаваш!

Елисавета (като на себе си). Родители… да са тук и те, да те видят и чуят.

Драгоданоглу. Родители не поменувай. Аз имам писмо от тях. Ти си в моите ръце. Те ми пишат да ти свия юздите. Да те вкарам в правия път… Ти си в моята къща, в моите ръце, в моята власт. Аз ще се отнеса тъй, както тряба за една луда, или една…

Мила. Няма да се оставя никому: нито на родители, нито тебе като стока за продан. Кой смее да ме пъха в ръцете на нищожество като Васко Чипиловски!? Повтарям го: нищожество!

Драгоданоглу. Нищожество — за туй ли, че те приема такава, каквато си! Аз го попитах сега, на улицата, и той прие: единственото удовлетворение за човека ще бъде — ти да станеш негова жена… Като се опомниш, ръцетему ще целуваш ти.

Мила. Варварин е той!

Елисавета. О-о!

Драгоданоглу. Позора виси над къщата ни! Ти ще бъдеш жена на доктора.

Мила. Аз ще отида в Русия.

Драгоданоглу. Спасение тряба!… Всеки час, всяка минута е скъпа, позора заплашва целия ни род. Другата неделя ти ще бъдеш жена на д-ра Чипиловски!

Мила. Аз утре няма да бъда тук.

Елисавета. Кажи да видим де ще отидеш?

Драгоданоглу. Аз ще те туря под ключ. Утре доктора ще се пренесе умене, като мой гост, не, като твой годеник. Сам ще ида да го измъкна от хотела му.

Мила. Ти си изгуби ума!

Драгоданоглу. Може би: защото пазя честта си! Утре… сега… ти си годеница и в неделя — жена на д-ра Чипиловски. Ако не бъде с добро, ще те вържа и сам, с тия две ръце, ще те занеса в леглото му!

Мила. Варварин си и ти! Варвари и мръсници сте и двамата! Аз зная сега… Сега ще иска той!

Елисавета (и препречва пътя). Къде?

Мила (се измъква стремително). У Христофорова.

Драгоданоглу (хуква след нея). Чакай!

Елисавета (полуотваря вратата на балкона но се повръща). Боже, съседите!… (Иска да гледа през стъклото на прозореца, но светлината и пречи.) Нека я видят сега, галената. (Угася електричеството и пак отива на стъклото.) О, тя е вече на улицата. (Иска да отвори прозореца, но не може.) Нека, нека… прах не даваха да падне върху нея!

Глас (далечен, като изпод земята). Спрете!

Елисавета. Какво е това? Хората се хвърлят от трамвая! Олеле, тя — Тя се уби… (Тича навън.)

От улицата се чуе неопределен глъч.