В тъмницата ((Македонски въстаник умирающе в турски ръце))

Вехне младост, чезнат сили

под тъмничний мрачен свод,

тук в гърдите ми изгнили

няма искрица живот.

Скоро, зная, ще престане

в мен сърцето да тупти;

вам — и вам ще край настане,

мои пламенни мечти…

Ах, мечти!… Родино клета,

щастье тебе съм мечтал:

твойта волност и просвета

беше моя идеал.

Тебе гази крак тирански —

в твойте дивни широти

глас един е — страшен кански

плач отчаян там ехти.

Там палачът звер е гладен,

там золумството цари

и… и там народ е страден:

мойте братя и сестри.

В тебе раснал несвободен,

орисията ти зла

беше в мене червей злобен

зарад мъки и тегла:

гледах твоето страданье —

бяс ми късаше сърце,

чуях твоето стенанье —

срам ми палеше лице.

Гледах, тъжях… и завета —

сладкият священ завет:

да умра за тебе клета,

стана ми душа и свет.

Освети ме дух божествен,

кръв по-нова кипна в мен…

Чаках веч деня тържествен —

в робството последний ден.

Чаках… Робското мъченье

все цареше: сълзи, пот

бе на роба назначенье

в окървавений хомот.

Чаках… А горите тъмни

на злочестата страна,

те — синееха се пълни

с слава, с чудни имена…

И доде денът бурливи

след вековна робска нощ

за разплатите гръмливи…

Килна в мене бяс и мощ.

Гръм ехтеше в планините:

там въстаналият роб

диреше си правдините

и нахождаше си гроб.

„Там! Там!… Там в горите дето

днес е кървава борба,

де на знамето развето

бляска: «Смърт за свобода!»“

Тъй си думах, тъй с другари

ний решихме в нощ една

и ни слънцето завари

под юнашки знамена…

Но не паднах аз в борбата,

там не найдох своя гроб;

тъй ми е била съдбата —

свършвам пленник, свършвам роб.

Свършвам с мисъл безутешна:

в робство черно йоще трай,

след борбата безутешна,

родний ми страдален край.

В бой въстаник, лев беше,

смел, чутовен бе герой,

на уста с усмивка мреше,

но надви поганский брой.

Що би могъл и орела,

ако с врани стотна сган

влезъл би в разправа смела,

сам посреди жалък стан?

И кръв много се пролея…

Но нима нахалост е?

Кръстената с кръв идея

по-стремително расте!

От кръвта ни жертви редки,

жетва славна ще избий;

тъй и пролет всяка капка

злато чисто в себе крий.

В края бащин безвъзвратно

мракът ще се разпилей,

свободата — слънце златно,

там широко ще огрей…

Често в нощите досадни,

тука в безпросветний мрак,

чувства тъжни, мисли ядни

в мене будът се рояк.

Но измежду тях мечтата

пак отскубне се — лети

все нататък, към полята,

дето майчин плач ехти;

сред напразните вълнения,

ме нападне дремота,

оживлят във рой виденья

таз тъмнична пустота…

Ти, далеч! Съзнанье болно

на тъмничните тегла; —

понесе ме леко, волно,

сън на своите крила.

Между близки и познати

пренесе ме бързо той —

виждам ги аз вси благати,

волни радостни в покой.

Вредом виждам друг живота,

вредом шум и свобода!

Де следите на хомота

и на робската съдба?

Всъде волно неуморно

благодатен труд кипи,

а за робството позорно

споменът в забвенье спи.

Градове светливи, чисти,

мирни радостни села,

широки — нивя златисти,

де пълзят безчет рала…

Леко дишам и в гърди ми

пламък чуден загори —

стане радост за очи ми

всеки камъчец дори…

Стресна се… Тъмата крие

всичко в таз килия — ад;

тихо — чуя кат се бие

в мен сърцето с злоба, с яд.

Тъжно песен меланхолна

се навремени извий —

стражът дремката неволна

с нея иска да надвий.

Или жалостно смешенье

крито, грозно проечи —

клетник някой в отчаянье

болките си с рев мегчи.

И настръхнат ми космите,

бясно се сърце забий,

кръв премреже ми очите,

страшно свят ми се завий.

Пламня в треска, яд ме трови,

махня злобно с пътний звон

на ръждивите окови

се сгласява моя стон…

............................

Свършвам аз… Смъртта ме кани

на покой… Пред мен тъмней…

Вам проклятие, тирани!

Македония, живей!