Валънтайн Понтифекс

1

Милилейн никога нямаше да забрави деня, в който бе провъзгласен първият от новите коронали, защото тогава си купи за пет крони наденичка на скара.

Отиваше на следобедната среща със съпруга си Кристофон пред магазина му до моста Кинтор. Третият месец от Недостига бе в началото си. Така го наричаха всички в Кинтор — недостиг, но Милилейн в себе си го беше кръстила по-реалистично: гладът. Още никой не умираше от глад, но нещата не бяха розови и с всеки ден положението се влошаваше. Завчера вечерта двамата с Кристофон бяха яли само някаква каша от сушени калимботи и корени от гумба. Днес щяха да вечерят с пудинг от стаджа. А утре — кой знае! Кристофон възнамеряваше да ходи на лов в парка Престимион за някакви дребни животинки: минтуни, дроли. Филе от минтун? Пушени гърди от дрол? Май следващото ще е задушено от гущери. С гарнитура от варена шума от зелево дърво.

Тя стигна до завоя на булевард Осиър към моста. И на минаване покрай проктората усети несъмнения и непреодолим аромат на печени наденички.

Помисли си, че халюцинира. Или може би сънува.

Навремето тук имаше поне дузина продавачи на наденички, но от седмици не се беше мяркал нито един. Тези дни трудно се намираше месо: говореше се, че добитъкът в западните животновъдни райони гладува поради липса на фураж, а бяха секнали и доставките на животни от Сувраел, заради стадата морски дракони, препречващи пътя на корабите.

Но мирисът на печени наденички бе твърде правдоподобен. Това не беше сън. До опърпаната стара количка със скара и шишове с цвърчащи наденички стоеше дребен прегърбен лийман, сякаш всичко на света си беше така, както е било винаги. И няма никакъв Недостиг. И бакалиите не са преминали на тричасов работен ден, защото толкова време стигаше за да се разпродае стоката.

Милилейн хукна.

Хукнаха и други. Стичаха се отвред при продавача на наденички, сякаш раздаваше монети от по десет рояла. А всъщност онова, което предлагаше, бе далеч по-ценно от някакво си лъскаво сребро.

Тичаше като никога. Към лиймана с количката търчаха поне сто човека и едва ли наденичките щяха да стигнат за всички желаещи. Ала Милилейн смяташе да ги изпревари — видяла бе първа продавача, тичаше най-бързо. Настигна я някаква дългокрака хджортка, встрани профуча сумтящ и нелепо костюмиран хджорт. И Милилейн се запита дали някой някога си е представял, че ще тича за да си купи наденички от уличен продавач?

Недостигът — гладът — бе започнал някъде на запад, в областта на долината, като отначало Милилейн го възприе като нещо маловажно, почти недействително, защото събитията се развиваха в места толкова далечни, че самите те й изглеждаха недействителни. Тя никога не бе ходила по на запад от Тагобар. Тогава изпита само някакво абстрактно съчувствие към гладуващите в Мазадон, Дюлорн и Фолкинкип, но трудно си представяше, че това става наистина — в края на краищата, никой никога не бе гладувал в Маджипур, — и когато плъзнаха слухове за някаква нова криза на запад, нещо от сорта на размирици, масово преселване или епидемия, всичко това й се стори отдалечено не само в пространството, но и във времето. Събитие, което става не сега, а вписано в учебниците по история като прецедент от времето на лорд Стиамот, отперди хилядолетия.

Но Милилейн откри, че има дни, в които по магазините няма достатъчно нийк, хингаморти и глейн. Продавачите твърдяха, че това се дължи на съсипаната реколта на запад. Вече нямаше почти никакви доставки от долината, а беше бавно и скъпо продуктите да се карат по море. После неочаквано въведоха купони за такива основни неща като риката и стаджата, нищо че в Кинтор нямаше проблеми с отглеждането им. Обяснението беше, че излишъците се изпращат за засегнатите провинции, или както гласеше имперската заповед, всички сме длъжни да правим жертви в името на общото благо и така нататък, и така нататък. После се разбра, че някои от болестите по растенията са се разпространили и край Кинтор та чак до Ни-моя. Дажбите от туйол, рика и стаджа бяха намалени двойно, лузавендърът изчезна напълно от магазините, месото стана лукс. Говореше се за доставки от Алханроел и Сувраел, където все още нямало проблеми. Но милилейн знаеше, че това са само приказки. Всички кораби на света не биха достигнали за да зареждат продукти от другите континенти в достатъчни количества за да се промени нещо, но дори така цената щеше да е възсолена.

— Ще се гладува — заяви та на Кристофон.

Така Недостигът най-после стигна и до Кинтор.

недостигът. Гладът.

Кристофон, вечният оптимист, не смяташе, че ще се стигне дотам. И заяви, че нещата все някак ще се оправят. някак. А тук стотина човека търчаха към продавача на наденички.

Хджортката направи опит да изпревари и беше просната на земята с един удар на рамото. Досега Милилейн не бе удряла никога. Усети как я обзема смут и я стяга гърлото. Повалената пищеше някакви ругатни, но Милилейн с бумтящо сърце и парещи очи не се спря. Изблъска още някого и си запроправя с лакте път сред растящата опашка. Далеч отпред лийманът продаваше наденичките със странното си лийманско безразличие, явно без да му пука от боричкащата се пред количката тарапана.

Милилейн напрегнато наблюдаваше движението на стоящите пред нея седем-осем души и се питаше дали наденичките няма да свършат. Скарата и наденичките често се изплъзваха от погледа и нищо не беше ясно. Чувстваше се като малка лакомница, която тръпне по време на празненството дали сладкишите ще стигнат и за нея. И реши, че е превъртяла — бива ли да придава такова значение на една нищо и никаква наденичка? Чудесно знаеше отговора. От три дни не беше вкусвала месо, ако не се броят съмнителните пет парченца сушено дракнско, намерени в звездоден при тършуването из шкафовете. Как ухаеха само цвърчащите наденички… Внезапно тази покупка се превърна в най-важното, може би единственото нещо на света.

най-после редът й дойде.

— Две — каза тя.

— По една на клиент.

— Тогава една!

Лийманът кимна. В пронизващите му блестящи очи се четеше почти пълно безразличие.

— Пет крони — каза той.

Милилейн зяпна. Половината й надница. Преди Недостига наденичките струваха петдесет пъти по-евтино. Но в края на краищата това беше преди Недостига.

— Шегувате се — заяви тя. — Бива ли така да надувате цената. Дори в тези времена.

Някой зад нея изписка:

— Плащайте или си вървете, госпожо.

Лийманът невъзмутимо каза:

— Пет крони днес. Следващата седмица — осем. По-следващата — роял. След още седмица — пет рояла. Идния месец — никакви наденички на никаква цена. Ще желаете ли? Да или не?

— Да — измърмори Милилейн. Ръцете й трепереха, когато подаде петте крони. За още една се сдоби с халба изветряла и застояла бира. Почувства се съвсем изцедена и зашеметена и се дръпна от редицата.

Пет крони! Не толкова отдавна би платила пълно меню в добър ресторант. Но сега повечето заведения бяха затворени, а за действащите се чакаше ред за маса по списък с дни и седмици. И само Божественият знаеше какви са цените там. Но това беше абсурд. Печена наденичка за пет крони! Какво ще каже на Кристофон? И реши: истината. Не е устояла на този луд импулс. На апетитната миризма.

Ами ако лийманът беше поискал осем крони? Ами роял? Или пет? Нямаше отговор. Но подозираше, че обзета от фикс-идеята би платила всяка цена.

Захапа наденичката така, сякаш се боеше някой да не я грабне от ръката й. Беше учудващо вкусна — сочна, с подправки. Попита се от какво ли месо е направена, но реши да не мисли за това. Може би Кристофон не е единственият, който се е сетил да лови дребни животинки в парка.

Отпи глътка бира и понечи пак да отхапе.

— Милилейн!

Тя се огледа изненадана.

— Кристофон!

— Надявах се да те намеря тук. затворих магазина и дойдох да видя каква е тази тълпа.

— Като на магия се появи продавач на наденички.

— А, да, виждам — проточи той, втренчен в полуизядената наденичка в ръката й.

— Съжалявам, Крис. Искаш ли да си гризнеш?

— Само мъничко — каза той. — Предполагам, че не трябва да се редя.

— Според мен съвсем скоро няма да има за какво да се редиш. — Подаде му наденичката, като направи неимоверно усилие да скрие неохотата си. Изпита огромно облекчение, но и голям срам, когато той й подаде остатъка.

— Хубаво беше, в името на Господарката!

— Би трябвало. Струва ми пет крони.

— Пет!…

— Не устоях, Крис. Като надуших аромата, се превърнах в див звяр. Бутах се, блъсках се, за да се вредя. Готова бях да дам всичко за една наденичка. О, толкова съжалявам, Крис!

— Не се извинявай. За какво друго могат да се харчат пари? А и нещата скоро ще се променят. Чу ли вече новината?

— Каква новина?

— За новия коронал. Ще пристигне тук всеки момент.

Объркана, тя попита:

— Значи лорд Валънтайн е станал понтифекс?

Кристофон поклати глава.

— Валънтайн вече няма значение. Разправят, че бил изчезнал вече — май го били отвлекли метаморфите, или нещо такова. Както и да е, преди малко огласиха, че сега коронал ни е Семпетурн.

— Семпетурн? Проповедникът?

— Да, той. Снощи бил пристигнал в Кинтор. Получил е подкрепата на кмета, а пък херцогът бил избягал в Ни-моя.

— Това е невъзможно, Крис! Човек не може ей така да се обяви за коронал! Трябва да бъде избран, миропомазан, да произхожда от Връхни…

— Така си мислехме. Но сега времената са други. Семпетурн е истински човек от народа. Точно от такъв се нуждаем сега, защото той знае как да спечели отново благоволението на Божествения.

Тя го гледаше невярващо, забравила за наденичката, която стискаше в ръка.

— Но това не бива да става. Лудост е. Нашият миропомазан коронал е лорд Валънтайн и…

— Семпетурн казва, че той е измамник, че цялата история с подмяната на тялото му е измислица и сега теглим заради неговите грехове. И единственото спасение е да свалим фалшивия коронал и да издигнем на трона някой, който ще ни върне в правия път.

— И Семпетурн твърди, че той е този някой, на когото трябва да се кланями…

— Ето го, идва! — възкликна Кристофон.

Лицето му пламна, гледаше странно. Милилейн за първи път виждаше съпруга си в подобно състояние. Сякаш треска го тресеше. А и тя беше втрещена, объркана, замаяна. Нов коронал? Този дребен червендалест демагог да седи на Конфалюмовия трон? Невероятно. Все едно да кажеш, че червеното е зелено или че водата от днес ще тече от ниското към високото.

Неочаквано гръмна музика. През моста наперено замарширува някаква сбирщина, костюмирана в зелено и златно, и се спусна по булеварда. Сетне се появи кметът с градските големци. И накрая се зададе панаирджийски накичената носилка, в която седеше червендалестият дребосък с буйна черна коса и самодоволно ухилен приемаше овациите на следващата го навалица.

— Семпетурн! — ревеше тълпата. — Семпетурн! Да живее!

„Това е сън, помисли си Милилейн. — Някакво ужасно послание, което не разбирам.“

— Семпетурн! Лорд Семпетурн!

Вече всичко живо крещеше това. Обземаше ги някакво безумие. Милилейн вцепенено хапна последното парче наденичка, без да усети вкуса й. Светът сякаш пропадаше под нозете й. Кристофон продължаваше да вика с прегракващ глас името на евентуалния нов коронал, от чиято носилка сега ги деляха само двайсетина крачки. В този момент дребосъкът се извърна и погледна право в очите Милилейн. И тя с изумление и растящ ужас се чу да крещи заедно с останалите: „Семпетурн! Да живее лорд Семпетурн!“

2

— Та къде отива той? — изумено попита Елидат.

— В Илиривойн — повтори Тунигорн. — Пое преди три дни.

Елидат поклати глава.

— Чувам думите, но не разбирам смисъла им. Умът ми просто отказва да го възприеме.

— И аз съм така, в името на Господарката! Но това е чиста истина. Ще ходи при Данипиур да моли за прошка заради греховете към нейния народ или нещо подобно.

Корабът на Елидат бе акостирал в Пилиплок само преди час и регентът веднага бе отишъл в кметството с надеждата да свари коронала или в най-лошия случай да научи, че Валънтайн е потеглил за Ни-моя преди броени часове. Но там не откри никого от кралската свита, освен Тунигорн, който навъсено преглеждаше някакви писма в един малък прашен кабинет. А разказът за височайшите приумици на коронала направо довърши Елидат.

Налегнаха го умора и отчаяние, които затиснаха духа му като чудовищни скали, и Елидат усети, че отстъпва пред тази смазваща тежест.

— Гоня го през половин свят, за да предотвратя нещо подобно. Знаеш ли как съм пътувал, Тунигорн. Първо денонощно с флотери до брега, после през море, гъмжащо с изнервени дракони, като на три пъти мислех, че ще ни потопят. И всичко това само за да стигна до Пилиплок полумъртъв от умора и да разбера, че той се е впуснал в това нелепо и гибелно приключение. Ах, защо не тръгнах по-рано…

— Нямаше да го разубедиш, Елидат. Щом не успяха Слийт, Делиамбър и Карабела…

— Даже Карабела?

— Даже тя — отвърна Тунигорн.

— Въпреки това, Валънтайн щеше да ме послуша. Поне в това съм сигурен — каза Елидат след кратко мълчание.

— Мамиш се, стари приятелю — тъжно каза Тунигорн.

— Защо тогава ме повика за нещо, което смяташ за невъзможно?

— Още нямах представа какво е намислил Валънтайн. Знаех само, че е в особено състояние и замисля някакви безразсъдства. Смятах, че твоето присъствие ще му подейства благотворно. Той ни осведоми какви ще ги забърка, когато ти вече отдавна беше тръгнал. Съжалявам, че те накарах да биеш толкова път напразно.

— Въпреки това ще отида при него.

— Боя се, че няма смисъл.

Елидат сви рамене.

— Щом вече съм тук — мога ли да се откажа? Сигурно има начин да го вразумя. Ти спомена, че потегляш при него утре.

— Към обяд. Веднага щом приключа с тези хартийки.

— Вземай ги и да тръгваме още тази вечер! — нетърпеливо каза Елидат.

— Не е много умно. Сам ми каза, че си съсипан, и ти личи. Почини си, хапни, наспи се, изсънувай няколко хубави сънища и утре…

— Не! — извика Елидат. — Тръгваме тази вечер, Тунигорн! Всеки загубен тук час го доближава до метаморфите. Не виждаш ли рисковете? — попита той и се втренчи студено в Тунигорн. — Ако трябва, ще тръгна без теб.

— Няма да позволя.

Елидат вдигна вежди.

— От теб ли трябва да чакам позволение?

— Знаеш какво имам предвид. Не мога да те оставя да тръгнеш сам.

— Тогава ела с мен.

— Почакай само до утре!

— Не!

Тунигорн притвори очи и след миг тихо каза:

— Добре. Така да бъде. Тази вечер.

Елидат кимна.

— Ако имаме късмет, ще го настигнем преди да е отишъл в Ни-моя.

— Той не пътува за Ни-моя, Елидат — унило го осведоми Тунигорн.

— Не разбирам. Нали единственият път за Илиривойн първо минава нагоре по реката покрай Ни-моя и Верф?

— Бих искал поне да беше поел по този път.

— Нима има друг? — изненадано попита Елидат.

— Няма, но той си измисли сам някакъв моршрут — на юг към Гихорна, после през Стейче.

— Как е възможно? — смаяно възкликна Елидат. — Гихорна е пустош, а Стейче — непроходима. Ако той не го знае, поне малкият врун е наясно.

— Валънтайн не искаше да го чуе. Заяви, че ако тръгне през Ни-моя и Верф, ще трябва да спира навсякъде за церемониите на голямата обиколка и не желае да се бави.

Елидат усети как го обзема смут.

— Значи предпочете да се пребори с пясъчните бури на Гихорна и да търси брод през реката, в която вече веднъж едва не се удави…

— Да. И то за да посети онези, които го детронираха преди десет години…

— Лудост!

— Така е — каза Тунигорн.

— Значи тръгваме довечера? — попита Елидат.

Тунигорн му подаде десница в знак на съгласие. Двамата здраво си стиснаха ръце и помълчаха.

— Мога ли да те попитам нещо, Тунигорн? — наруши мълчанието Елидат.

— Питай.

— Употреби думата лудост, когато говореше за тази авантюра. За разлика от теб, аз отдавна не съм виждал Валънтайн. Кажи ми истината: според теб той е полудял, така ли?

— Полудял? Не, не мисля.

— А това, че направи младия Хисун принц? А визитата при метаморфите?

След кратко мълчание последва отговорът:

— Ние с теб никога не бихме направили нещо подобно. Но не мисля, че става дума за лудост. Валънтайн е добър, благ, отстъпчив — качества, непонятни на хора като нас. Винаги сме знаели, че той е по-различен от нас.

Елидат се навъси.

— По-добре благ, отколкото луд, предполагам. Но нима смяташ, че в тези времена на раздори и смут Маджипур се нуждае от добър и благ коронал?

— Не знам, стари приятелю.

— Нито пък аз. Ала питая известни опасения.

— И аз — каза Тунигорн.

3

Буден и неспокоен, Уай-Юлисаан лежеше и се вслушваше във воя на вятъра из тъмата на Гихорнската пустош: острият режещ вятър от изток вдигаше вихрушки влажен пясък и непрестанно замерваше стените на палатката.

Кралският керван бе вече на стотици километри от Пилиплок. След броени дни щяха да са при Стейче, а отвъд реката беше Пиурифейн. Уай-Юлисаан копнееше най-сетне отново да вдиша въздуха на родната си провинция и с всеки час този копнеж се засилваше. Да си бъде у дома, сред свои, да се освободи от напрежението на този безкраен маскарад…

Скоро… Скоро…

Но първо трябваше да предупреди някак Фараатаа за плановете на лорд Валънтайн.

Бяха се свързали за последен път преди шест дни, но тогава Уай-Юлисаан още не знаеше, че короналът смята да посети Пиуривар. Фааратаа непременно трябваше да знае това, но нямаше надежден начин да го уведоми, освен по обичайните канали, буквално несъществуващи в тази ужасна пустош, или с посредничеството на водните крале. Уай-Юлисаан беше сам, а можеше да привлече вниманието на водния крал само с помощта на няколко обединени съзнания.

Въпреки това трябваше да опита. И също като през всяка от последните три нощи, той се съсредоточи, за да изпрати енергията на съзнанието си напред, за да се свърже през хилядите километри с водача на въстанието Фараатаа.

Безнадеждно. Без посредничеството на воден крал нямаше да стане нищо. Но Уай-Юлисаан не се отказа. Може би щеше да извади късмет и някой от гигантите щеше да усили предаването. Шансът беше нищожен, но все пак…

— Фараатаа!

Тялото на Уай-Юлисаан леко се надипли от усилието — краката му се удължиха, носът му се скъси. Той мрачно се коригира и си възвърна човешкия вид, преди някой друг да забележи промяната. От Алханроел насам се беше излял в този калъп и не смееше да се отпусне, за да не открият, че е пиуриварски шпионин. На моменти му идеше да се пръсне от напрежение, но стриктно се придържаше към избраната форма.

Продължи да изпомпва духовната си сила и да я изпраща навън в нощта.

— Фараатаа! Фараатаа!

Нищо. Мълчание. Самота. Все същото.

Накрая изостави опитите си и се помъчи да заспи. Сутринта бе далече. Легна и затвори пулсиращите си очи.

Но сънят не идваше — той бе рядък дар по време на това пътуване. Твърде много бяха пречките: свистенето на вятъра, съскането на пясъка, просташкото сумтене на членовете на свитата, които спяха в същата палатка. И над всичко — неотстъпната вцепеняваща болка от изолацията му сред тези враждебни, чужди човеци. Напрегнот, изопнат като струна, той чакаше зазорямането.

Между часовете на чакала и на скорпиона усети как монотонна, прокрадваща се музика леко докосна съзнанието му. Толкова бе напрегнат, че това за миг го извади от калъпа. Префасонира се безконтролно в двамина от спящите наблизо придворни, за частица от секундата скокна в пиуриварска форма и чак след това се овладя. Седна с бумтящо сърце и затърси музиката отново.

Да, тук е. Сух, странен, стенещ тон. Безспорно това бе песента на воден крал. Отвори съзнанието си и след миг с огромно облекчение установи контакт с Фараатаа.

— Уай-Юлисаан?

— Най-после, Фараатаа! Колко дълго чаках!

— Търся те в уречения час.

— Да, знам. Но имам спешна новина. Не чу ли как се мъчех да се свържа?

— Не. Но къде си сега, Уай-Юлисаан, и какво имаш да ми казваш?

— В Гихорна. Почти до Стейче.

— Възможно ли е голямата обиколка да отведе коронала в Гихорна?

— Той се отказа от обиколката, Фараатаа. Сега пътува към Илиривойн, за да се срещне с Данипиур.

Настъпи тишина. Уай-Юлисаан за миг реши, че контактът е прекъснал. Но Фараатаа се обади отново.

— С Данипиур? От какъв зор?

— Ще иска прошка.

— Но за какво?

— За престъпленията на неговия народ към нас.

— Значи е полудял?

— Някои от хората му мислят същото. Други казват, че това бил неговият маниер — да отвръща с любов на омразата.

Последва нова продължителна пауза.

— Той не бива да разговаря с нея, Уай-Юлисаан.

— И аз смятам същото.

— Не е време за прошки, а за борба. Иначе няма да победим никога. Ще го държа настрана. Никакви срещи. Може да пробва да постигне компромис — не ни трябват никакви компромиси!

— Разбирам.

— Почти сме победили. Срив в управлението. Хаос. Точно трима лъжекоронали, знаеш ли Уай-Юлисаан? Един се самопровъзгласи в Кинтор, другите — в Ни-моя и Дюлорн.

— Наистина ли?

— Разбира се. Значи ти не знаеше?

— Не. Мисля, че и Валънтайн не знае. Трима лъжекоронали! Това е началото на края, Фараатаа!

— Така мисля. Добре се справяме. Болестите продължават да се ширят. Благодарение на теб парирахме правителствените контрамерки и още повече стъжнихме положението. В Зимроел е хаос. Започва да затъва и Алханроел. Победата е наша!

— Победата е наша, Фараатаа!

— Но трябва да пресрещнем коронала по пътя към Илиривойн. Къде сте сега?

— Чух тази вечер някой да казва, че сме на не повече два дни път до Стейче. Вчера короналът и част от свитата поеха пред основната група. Трябва да са съвсем близо до реката.

— А как смята да премине на отвъдния бряг?

— Това не знам. Но…

— Сега! Дръж! Го!

Внезапният крясък прекъсна връзката с Фараатаа. От мрака изскочиха две огромни фигури и връхлетяха Уай-Юлисаан, и го сгащиха, сащисан. Нападателите бяха монументалната жена-воин Лизамон Хълтин и свирепият Залзан Кавол. На безопасно разстояние се суетеше врунът Делиамбър, чиито пипала конвулсивно се гърчеха.

— Какво си позволявате? — попита Уай-Юлисаан. — Това е грубо нарушение на закона!

— Така де — бодро отвърна амазонката. — Сто на сто си прав.

— Пуснете ме веднага!

— Как не, гаден шпионино! — избоботи скандарът.

Уай-Юлисаан направи отчаян и безсмислен опит да се отскубне от лапите им. Обзет от паника, усети, че губи контрол над формата, и не успя да се вмести в калъпа, като осъзнаваше, че се издава напълно що за птица е. И се започна едно бясно преобразяване в какво ли не — от лъкатушещща змия до грудка с шипове. Енергийно изтощен от събеседването с Фараатаа, той не съумяваше да се защити дори с елементарен електрошок и скимтеше, и виеше от безсилие, докато врунът не го перна с една от пипалата си и не го зашемети дотолкова, че Уай-Юлисаан се отпусна и изпадна в полуунес.

— Да го заведем при коронала и там да го разпитаме.

4

По пътя на запад към Стейче пейзажът се променяше с часове. Еднообразието на Гихорна отстъпваше пред тайнствената пищност на пиурифейнския дъждовен лес. Отвъд гарата се ширна обрулен морски бряг с дюни и пясъчни наноси тук-таме с рошави туфи от нащърбени като трион треволяци и дребни недорасли дървета с жълти повехнали листа. Песъкливата почва ставаше все по-тъмна, а растителността — все по-пищна. Острият на море бе изместен от сладникавия, мускатов аромат на джунгла. Но Валънтайн знаеше, че са само подстъпите към истинската джунгла, която се простираше напред, отвъд Стейче — едно царство на мистерии и тайнственост, наситена зеленина, забулени с воал от влага хълмове и планини: царството на променящите се.

Стигнаха при реката малко преди здрач. Първо короналският флотер, след минути — другите два. Валънтайн побърза да слезе и пое към брега на Стейче.

Добре помнеше тази река от годините си на изгнание, когато заедно с трупатажонгльори се спасяваше от гнева на метаморфите на Илиривойн. Застанал до бързите й води, той се сети за онова бурно пътуване през разкиснатия от дъжд Пиурифейн. И за онова злополучно пътуване със сала между каманаците, водовъртежите и бързеите на побеснялата река към Ни-моя…

Но тук нямаше и помен от бързеи, реката беше широка, спокойна, наглед проходима.

— Нима това е Стейче? — попита Карабела. — Все едно е някоя друга река.

Валънтайн кимна.

— Бурна е на север. А в тази си част е по-миролюбива.

— Но едва ли е кротка. Ще я преминем ли?

— Трябва — отвърна Валънтайн, взрян в мержелеещия се в далнината Пиурифейн.

Тъмата вече настъпваше и сгъстяващият се мрак на страната на метаморфите изглеждаше непроницаем, неизмерим, херметичен. Валънтайн усети как настроението му се разваля. Не беше ли лудост тази експедиция в джунглата? Как да я окачестви? Нелепа, наивна, обречена? Може би. Вероятно подигравките и срамът ще са единствените последици от тази гламава, безразсъдна прошка. И тогава май ще е най-добре да се откаже от короната, която и без това никога не бе желал истински, в полза на някой по-брутален и решителен мъж.

Може би. Може би.

Забеляза как близо до отсрещния бряг се появи странно и мудно създание — пръчковидното същество с бледосиня кожа и единствено огромно тъмно око, цвъкнато върху сплесканата луковидна чутурка се зататрузи по плиткото. Докато Валънтайн гледаше, смаян от грозотата и неповратливостта на киликанзерчето, което изведнъж заби брада в калта и започна да се върти, сякаш искаше да издълбае дупка.

Приближи се Слийт, но Валънтайн, изцяло погълнат от гледката, не му обърна веднага внимание. Но когато го погледна, забеляза, че Слийт е умислен, дори смутен.

— вярно ли е, че ще лагеруваме тук, милорд? — попита той. — И чак на сутринта ще пробваме дали може да прекосим реката с флотерите?

— Да, Слийт.

— Бих ви предложил да пробваме още тази вечер, ако е възможно.

Валънтайн се навъси.

— Май планувахме да пробваме с флотерите утре сутринта, като първо изчакаме и останалите от групата и чак след това да преминем в Пиурифейн. Не беше ли така?

— Да, милорд, но…

Валънтайн го прекъсна

— Значи бивакът трябва да е готов преди мръкнало, нали, Слийт? — Короналът реши, че този въпрос е приключен и пак се извърна към реката. — Виждаш ли онова грозобойниче отсреща?

— Громуорка ли имаш предвид?

— да. Защо е забил муцуна в калта?

— бих казал, че си копае скривалещи. За да се скрие от бурята. Защото усеща, че…

— Буря ли? — попита Валънтайн.

— Да, милорд. Това се опитвах да ви кажа. Погледнете небето!

— Потъмняло е, защото настъпва нощта.

— Исках да кажа, погледнете към изток.

Валънтайн се давъртя и погледна към Гихорна, където се предполагаше небето да е посивяло, дори почерняло по това време на деня. Но вместо това на изток се ширеше някак противоестествен залез: розовият с примеси на жълто и бледозелено небосклон бе набразден от странен постелен блясък. Небето сякаш вибрираше от силата на багрите. В света цареше неимоверно умиротворение. Долавяше се само стремителният бяг на водите и никакъв друг звук — нито вечерните песни на птиците, нито особените крясъци на малките алени жабки, живеещи тук с хиляди. И въздухът беше сух до възпламеняване.

— Пясъчна буря, милорд — каза тихо Слийт.

— Сигурен ли си?

— Да. Най-вероятно е вече да бушува на морския бряг. През целия ден вятърът вееше от изток. Сух вятър от океана, ваша светлост, какво ще кажете?

— Мразя сухите ветрове — измърмори Карабела. — От онзи, на който ловците на дракони викат „посланието“, ме хващат нерви.

— Знаете ли нещо за тези бури, милорд? — попита Слийт.

Валънтайн кимна притеснено. Един коронал е винаги добре запознат с географията. Пясъчните бури в Гихорна са редки, но широко известни със свирепите си ветрове, остъргващи дюните като ножове и носещи тонове пясък към вътрешността. Това се случва веднъж на две-три поколения, но се помни дълго.

— Какво ще стане с нашите хора в Гихорна? — попита Валънтайн.

— Няма да им се размине — каза Слийт. — Може би вече ги брули. Бурите в Гихорна са бързи. Чуйте, чуйте, милорд!

Надигаше се вятър.

Валънтайн чу все още далечния нисък съскащ звук, който наруши пълната тишина. Предвестие за пробуждащия се бяс на раздразнен колос, грозящ да се превърне в страховит, оглушителен тътен.

— А с нас какво ще стане? — попита Карабела. Ще стигне ли чак дотук, Слийт?

— Громуоркът е на това мнение, миледи. И смята да се скрие вдън земя. — Той се обърна към Валънтайн: — Мога ли да ви дам един съвет, милорд?

— Щом искаш.

— Трябва да преминем реката сега, защото не се знае дали след бурята флотерите ще са читави.

— Но половината от хората ни са още в Гихорна!

— Ако са още живи — да.

— делиамбър… Тизана… Шанамир…

— Знам, милорд. Но сега не можем да направим нищо за тях. Ако изобщо ще продължаваме тази експедиция, трябва сега да преминем реката, за да се скрием в джунглата. И там да изчакаме останалите, ако изобщо успеят. Но останем ли тук, нищо чудно да бъдем приковани тук завинаги — няма да можем нито да се върнем назад, нито да продължим.

Валънтайн прецени перспективата като мрачна, но твърде правдоподобна. Въпреки това се колебаеше дали да потеглят за Пиурифейн — затрашен бе животът на толкова много близки хора… Насмалко не заповяда на флотерите да се върнат на изток за останалите от свитата, но тутакси осъзна, че това е безразсъдство. Само би изложил на опасност и други хора. Стоеше умълчан и унило се взираше на изток в това царство на мрака, което сега беше странно осветено от страховития пламтеж на развилнялата се вихрушка.

Вятърът се усилваше. И Валънтайн разбра, че ураганът не само ще ги връхлети, но може би ще нахлуе и дълбоко в джунглите на Пиурифейн, преди да миряса… Изведнъж сви очи и се вгледа по-внимателно.

— Виждате ли тези светлини? Това не са ли флотери?

— О, Господарке! — измърмори дрезгаво Слийт.

— Нима това са нашите? — попита Карабела. — Мислите ли, че са избегнали бурята?

— Само един флотер е, милорд — тихо каза Слийт. — И според мен не е от нашите. Валънтайн също бе стигнал до това заключение. Кралските флотери бяха огромни коли, а към тях се задаваше мъниче за най-много четири пътника. Спря на десетина метра от коронала и моментално бе наобиколено от гвардейци с енергомети в ръце. Двамината мъже, които слязоха от него, залитаха от умора.

Валънтайн се втрещи.

— Тунигорн? Елидат?

Това беше сън, илюзия. Тунигорн трябваше сега да е в Пилиплок, а Елидат — да управлява в замъка Връхни на хиляди километри оттук. Вероятността да го види тук беше същата, като да се срещне наяве със своята майка — Господарката.

При все това единият от новодошлите несъмнено бе Тунигорн, а другият — Елидат. Освен… освен…

Вятърът още се усили и на Валънтайн му се стори, че от земята вече се надигат остри пясъчни езичета.

— Вие двамата истински ли сте? — попита той. — Или само изкусни имитации на променящите се?

— Повече от истински сме, Валънтайн! — извика Елидат и протегна ръце към коронала.

— В името на Божествения, това е вярно — каза Тунигорн. — Не сме фалшиви и пътувахме денонощно за да ви настигнем, милорд.

— Да — каза Валънтайн, — май сте истински.

Пристъпи към Елидат, но телохранителите колебливо се изпречика на пътя му. Валънтайн сърдито ги отпрати и прегърна Елидат. Сетне го пусна и се дръпна крачка назад, за да огледа най-стария си и най-добър приятел. Не бяха се виждали повече от година, но Елидат изглеждаше състарен с десет, толкова беше изтощен и съсипан. Дали това се дължеше на бремето на регентството, или на изнурителното пътуване? Някога го бе възприемал като брат, защото бяха връстници и сродни души. А сега Елидат изведнъж се беше превърнал в грохнал старец.

— Милорд, бурята… — започна Слийт.

— Почакай — спря го Валънтайн с рязък жест. — Трябва да науча доста неща. Как е възможно да си тук, Елидат?

— Дойдох да ви моля да не отивате към своята гибел, милорд.

— Защо смяташ, че съм се упътил към гибелта?

— Чух слухове за преговори с метаморфите.

— Взех това решение наскоро, а ти си напуснал Замъка седмици, месеци дори преди то да ми хрумне. — Така ли ми служиш, Елидат? Зарязваш поста си, за да пропътуваш самоволно половината свят и да се бъркаш в моята политика.

— Мястото ми е тук, Валънтайн.

Валънтайн се намръщи.

— От обич към теб те приветствам и прегръщам. Но бих предпочел да не си тук.

— Аз също — отвърна Елидат.

— Милорд — каза настойчиво Слийт. — Бурята ни връхлита! Моля ви…

— Да, бурята — каза Тунигорн. — Пясъчната гихорнска буря не е шега. Гонеше ни по петите и най-късно до половин час ще ни стигне, милорд!

Валънтайн усети стягане в гърдите. Бурята, бурята! Наистина положението беше сериозно, но той искаше да узнае толкова много неща…

— Сигурно сте видели и останалите. Лизамон, Делиамбър и Тизана в безопасност ли са?

— Вземат предпазни мерки. И ние трябва да сторим същото. Най-добре ще е да се укрием във вътрешността на джунглата, преди да започне най-лошото…

— И аз това предлагах — вметна Слийт.

— Чудесно — каза Валънтайн. Нареди на Слийт да се заеме с подготовката на флотерите за преминаване на реката и попита Елидат: — Кой управлява вместо теб в Замъка?

— Регентски съвет. Спрях се на Стазилейн, Дивис и Хисун.

— Хисун?

Лицето на Елидат пламна.

— Смятах, че искаш той бързо да расте в йерархията.

— Да, така е. Добре си направил, Елидат. Но подозирам, че някои хора не са били във възторг.

— Вярно е. Принц Манганот, херцогът на Халанкс и…

— Няма значение. Знам кои са — каза Валънтайн. — След време ще променят мнението си.

— И аз мисля така. Момчето е изумително. Наблюдателно, умно, с чувство за собствено достойнство. Умее да се учи от грешките си. Напомня ми донякъде теб на неговите години.

Валънтайн поклати глава.

— Не, Елидат. Той е съвсем различен и май точно това ценя най-много. — Усмихна се и допълни: — Разбираш какви са намеренията ми за него, нали?

— Мисля, че да.

— Това смущава ли те?

— Не, и ти го знаеш — отговори спокойно Елидат.

— Да. Знам — каза Валънтайн и побърза да се извърне, за да скрие блесналата в очите влага.

Вятърът, който носеше пясък, със зловещ вой връхлетя върху горичката точно на изток и като с невидими ножове и разряза на парцали широките листа на дърветата с тънки стъбла. Валънтайн усети как рой песъчинки го жилна по лицето, извърна се и се закри с наметката си. Другите сториха същото. На брега на реката край флотерите кипеше трескава дейност.

— Имам за теб твърде странна новина, Валънтайн — каза Тунигорн.

— А именно?

— Надзорникът, който пътуваше с нас от Алайзор…

— Уай-Юлисаан? Случило ли му се е нещо?

— Шпионин е на променящите се, милорд.

— Какво? — възкликна Валънтайн.

— Делиамбър го издебнал през нощта как беседва мислено с някого. И когато твоят скандар и амазонката го спипали, Уай-Юлисаан започнал да променя формата си като демон в клопка.

— Невероятно! — изфуча Валънтайн. — През всичките тези седмици да влачим с нас шпионин и да го посвещаваме в какво ли не! Как са постъпили с него?

— Канеха се тази вечер да ти го доведат за разпит — каза Тунигорн. — Но заради бурята Делиамбър реши, че е по-разумно да изчакат.

— Милорд! — извика от брега Слийт. — Готови сме да прекосим реката!

— Има и други новини — каза Тунигорн.

— Да тръгваме. Ще ми ги кажеш пътьом.

Забързаха към флотерите, подгонени от безмилостния вятър, под чийто напор се превиваха дърветата. Карабела се спъна и насмалко не падна, но Валънтайн я хвана и здраво я обви с ръка. Толкова беше крехка и слаба, че всеки порив можеше да я отнесе.

— На тръгване от Пилиплок разбрах, че в Кинтор някой си Семпетурн, пътуващ проповедник, се самопровъзгласил за коронал и някои хора го акламирали.

— Нима? — попита едва чуто Валънтайн, за когото новината явно бе дошла като гръм от ясно небе.

— Това не е всичко. В Дюлорн се появил някакъв гхайрог на име Ристимаар, имало лъжекоронал и в Ни-моя, а може би във Велатис или Нарабал.

— Става така, както си мислех — с гробовен тон каза Валънтайн. — Божественият наистина се е обърнал срещу нас. Общността е разклатена. Самото небе се е разкъсало и ще се стовари върху ни.

— Качвайте се, милорд! — извика Слийт.

— Твърде късно — измърмори Валънтайн. — За нас вече няма да има прошка.

Докато се настаняваха във флотерите, бурята връхлетя с целия си бяс. Първо за миг настана странна тишина, сякаш самият въздух се беше подплашил и бе отстъпил мястото си на вакуум, в който не вирее никакъв звук. Сетне се чу глухо гъргорене и връхлетя с вой и ръмжене бурята.

Но Валънтайн вече беше във флотера с Карабела и Елидат. Возилото тромаво се измъкна от дюната и когато стигна до реката, пое по нейната повърхност.

Сред мрака на небето се търкаляше странно валмо от лилаво-зелена светлина, сякаш изтъкано от два запалени слоя въздух. Черните води на реката тревожно набъбваха и се нагъваха от внезапните катастрофални промени в налягането, а бесните ураганни пръски издълбаваха кратерчета като следи от шарка върху повърхността. Флотерът подскачаше като обезумял. Карабела имаше чувството, че се задушава, на Валънтайн му се виеше свят. Каскадите от пясък гравираха прелестни рисунки върху прозорците, но скоро ги матираха. Всичко извън флотера стана невидимо и се чуваше само бумтенето на вятъра и барабаненето на пясъка върху корпуса.

Странно замайващо успокоение обзе Валънтайн, който по мятанията на флотера прецени, че има вероятност возилото всеки миг да се преобърне.

— Тази река е прокълната — каза Карабела.

Валънтайн си помисли, че тя има право. Изглежда реката е омагьосана с черна магия или самата Стейче е някакъв злобен отмъстителен дух, който ще ги издави до един. Но беше странно спокоен.

Реката, която веднъж почти го беше получила, но в последния миг се бе смилила, явно е очаквала своя втори шанс. И сега го беше получила.

Няма значение. В крайна сметка нищо няма значение. живот, смърт, мир, война, радост, скръб — всички тези думи нямат значение, те са просто звуци, празни черупки. Поискали бяха от него да служи — и той бе служил. Правеше всичко възможно. Не клинчеше, не предаваше ничие доверие, не нарушаваше обети. И сега ще се върне при Извора, защото ветровете бяха подлудили реката и тя щеше да ги погълне. но и това нямаше значение. Нямаше.

— Валънтайн!

Лице на педя от неговото. Очи, впити в неговите. Нечий глас произнасяше име, което му се струваше познато.

— Валънтайн! Валънтайн!

Нечия ръка го сграбчи над лакътя. Разтърси го.

Чие лице? чий глас? Чия ръка?

— Изглежда е в транс, Елидат.

Друг глас. По-слаб, по-ясен. Карабела? Да, Карабела. Коя беше Карабела?

— Тук недостига въздух. Пясъкът запуши вентилаторите. Ако не се издавим, ще се задушим!

— Можем ли да излезем?

— През аварийния изход. Трябва да го измъкнем оттук. Валънтайн! Валънтайн!

— Кой е?

— Елидат. Какво ти е, валънтайн?

— Нищо. Нищо ми няма.

— Изглеждаш полузаспал. Стани, Валънтайн! Стани! Флотерът ще потъне.

— А?

— Моля те, послушай го, Валънтайн — произнесе другият глас, тихият глас на Карабела. — Ще се спасим само ако излезем оттук и доплуваме до брега. Единият флотер потъна, другият не се вижда и… О, моля те, стани Валънтайн! Дай ми ръка и да излизаме…

Да, само да не спира. Валънтайн усети слаб полъх и шумолене на пясък. Да, трябва да стъпи тук, после там… Стъпка… стъпка… да се задържи… Трябва да дръпне…

Той се изкатери като автомат, като все още смътно проумяваше какво точно става, докато най-после се показа от аварийния отвор.

Внезапен порив от свеж въздух — горещ, сух, наситен с пясък буквално го зашлеви. Той отвори уста, вдиша пясък, задави се, плю. Но се събуди. И се вгледа в раздраната от бурята нощ.

Мракът беше плътен. Странното светещо кълбо се беше смалило, но пясъчната вакханалия беше в разгара си, заслепяваше очите, криеше от погледа бреговете. Флотерът се беше килнал на една страна сред бесния хаос на реката, а от останалите машини нямаше и следа. На Валънтайн му се стори, че вижда над водата да се показват главите на двама души, но това не беше сигурно.

— Скачай, Валънтайн! — произнесе гласът на Елидат.

— Почакай — извика той. — Огледа се и видя зад себе си бледата и уплашена, почти зашеметена Карабела. Пресегна се към нея и я издърпа при себе си на ръба. Двамата се хванаха за ръце и скочиха долу.

Водата беше като гумена. След миг Валънтайн усети, че се откъсва от Карабела и потъва все по-дълбоко. С мъка успя да си проправи път към повърхността и повика по име Карабела, Елидат, Слийт, но всуе. А пясъкът се сипеше като уморителен дъжд и сгъстяваше реката до дяволска мътилка.

Валънтайн си помисли, че ако продължава така, би могъл да стигне и пеш до отвъдния бряг.

Различи вляво да се мержелее грамадата на флотера, който хлътваше все по-навътре, макар и бавно поради странната, подобна на пудинг консистенция на реката. И все пак той неизбежно щеше да потъне и да предизвика около себе си гибелен водовъртеж. Валънтайн яростно заплува настрани, като непрекъснато се оглеждаше за спътниците си.

Флотерът потъна и надигналата се голяма вълна перна Валънтайн и го потопи, но той успя да изплува и пак беше завлечен надолу от нова вълна и последвалия водовъртеж. Дробовете му горяха — пълни с вода? Пълни с пясък? Завладялата го на борда на потъващия флотер безмерна апатия беше изчезнала. Той риташе, въртеше се, бореше се да се задържи на повърхността. Сблъска се с някого в тъмата, хвана се за него, изпусна го, отново потъна. Този път имаше чувството, че никога вече няма да изплува. Но усети как нечии силни ръце го грабнаха и задърпаха, и се отпусна защото разбра, че е грешка така неистово да се съпротивлява на реката. Спасителят му го пусна и се изгуби в нощта, но сега Валънтайн видя, че е близо до единия от бреговете, и замаяно, уморено се изтласка напред, докато усети под нозете си дъно. Бавно, сякаш стъпваше сред сироп, той се добра до брега и падна по очи в калта. Идеше му да се зарови като громуорка в мократа земя и да изчака бурята да отмине.

След малко седна и се огледа. Имаше несъмнени признаци, че бурята утихва. Видя на десетки метри от брега да лежи единият флотер, а от останалите нямаше и следа. Зърна наоколо да се търкалят неколцина души — не беше ясно дали са живи или мъртви. От далечината долитаха слаби и неясни гласове. Валънтайн не знаеше дали е в Пиурифейн или Гихорна, макар да подозираше, че е в Пиурифейн, защото имаше чувството, че зад него се издига непроницаема стена от буйна растителност.

Той се изправи.

— Ваша светлост! Ваша светлост!

— Слийт? Насам!

От мрака изникна дребната фигура Слийт. С него беше Карабела, малко зад нея — Тунигорн. Валънтайн ги прегърна един по един. Карабела трепереше неудържимо, макар нощта да беше топла и влажна, след като се беше укротил вятърът. Привлече я към себе си и се опита да почисти полепналия по дрехите й като кора мокър пясък.

— Два от флотерите са изгубени, а според мин и повечето от пътниците, милорд — каза Слийт.

Валънтайн мрачно кимна.

— Уви, май си прав. Но не са загинали всички!

— Да. Докато идвах насам, чух гласове. Хората ни са пръснати по двата бряга. Но се подгответе за загуби, милорд. Видяхме на брега няколко трупа и е твърде вероятно да има и други надолу по течението. На сутринта ще научим повече.

— Наистина — каза Валънтайн. Седна с кръстосани крака и дълго мълча, като прокарваше безцелно ръка по пясъка, покрил земята досущ като дълбок две-три педи странен сняг. Най-сетне погледна Слийт и Тунигорн и попита:

— Има ли новини за Елидат?

— Никакви, милорд — тихо каза Слийт.

— Никакви? Сигурно ли е?

— Той беше около нас двамата преди да потъне флотерът ни — каза Карабела.

— Да, спомням си. А после?

— Нищо не се знае — каза Тунигорн.

Валънтайн му хвърли въпросителен поглед

— Да не сте намерили тялото му и да си мълчите?

— В името на Господарката, Валънтайн, ти знаеш също толкова, колкото и аз — каза Тунигорн.

— Да, да, вярвам ти. Но ме е страх ме е за него. Той означава много за мен, Тунигорн.

— Смяташ ли, че трябва да ми го казваш?

— Валънтайн тъжно се усмихна.

— Прощавай, стари приятелю. боя се, че тази нощ ми е поразмътила ума. — Карабела сложи длан върху ръката му. А той тихо допълни: — Прости ми, Тунигорн. И ти, Слийт, и ти, Карабела.

— Но за какво? — смаяно попита Карабела. — За какво?

— Няма значение, скъпа — отвърна той и поклати глава.

— Нима обвиняваш себе си за случилото се тази нощ?

— Обвинявавам се за много неща, от които случилото се сега е само малък дял, макар за мен да е същинска катастрофа. Светът ми беше даден да го управлявам, а аз го докарах до разруха.

— Не, Валънтайн! — извика Карабела.

— Прекалено сте суров към себе си, милорд! — възкликна Слийт.

— Така ли? — със смях попита той. — Половината Зимроел гладува, роят се лъжекоронали, метаморфите напират да си уредят твърде закъснелите сметки, ние киснем до Пиурифейн с пясък в гушите и половината ни хора са издавени и… и… Гласът му започна да се пропуква. С усилие го овладя и добави: — Нощта бе чудовищна, капнал съм, тревожа се за Елидат. Но като говоря така едва ли ще го намеря, нали? Май ще е най-разумно да си отдъхнем и на сутринта да започнем да оправяме всичко, което е поправимо. Прав ли съм?

— Да — каза Карабела. — Звучи разумно, Валънтайн.

Прекараха една дълга безсънна нощ налягали един до друг на пясъка. А когато зората плахо се промъкна откъм Гихорна, Валънтайн видя на тази ранна сива светлина потресаваща картина: обезлистени дървета, пластове пясък наместо плодородна почва. На отсрещния бряг стоеше флотерът на Тунигорн и Елидат с охлузена и надупчена, неузнаваема метална обвивка. Единственият останал от кервана на Валънтайн флотер лежеше на една страна като изхвърлен от вълните морски дракон.

Четири-пет оцелели седяха на брега отсреща. Още половин дузина, главно скандари от короналската гвардия бяха на лагер по-надолу на същия бряг, на който бе и Валънтайн. Неколцина вървяха покрай реката, като явно търсеха тела и ги оставяха при останалите, оставени до обърнатия флотер. Валънтайн все още таеше надежда, че старият му приятел е жив. Изпита пълна опустошеност, когато скоро след разсъмване един скандар донесе Елидат мъртъв.

— Къде го намери? — попита Валънтайн.

— На близо километър оттук, милорд.

— Остави го при останалите и се погрижи да изкопаеш траповете. Ще погребем всички на височинката, която гледа към Стейче.

— Да, милорд.

Валънтайн се взря в Елидат, чиито очи бяха склопени, а на устните се четеше усмивка, а може би гримаса.

— Снощи приличаше на старец — каза Валънтайн на Карабела. И се обърна към Тунигорн: — Нали и на теб ти се видя доста състарен? А сега отново изглежда млад, нали?

— Аз съм виновен за смъртта му — каза Тунигорн с глух, празен глас.

— Как така? — остро попита Валънтайн.

— Аз го повиках от замъка Връхни. Ако си беше стоял там…

— Престани, Тунигорн. Не говори повече за това.

Но вцепенен, сякаш изпаднал в транс, Тунигорн продължи:

— Той щеше да стане коронал след твоето слизане в Лабиринта и да управлява дълго и мъдро, а сега… а сега…

— Той нямаше да стане коронал, Тунигорн, и го знаеше, и беше доволен — тихо каза Валънтайн. — Хайде, стари приятелю, с тези неразумни приказки правиш тази смърт още по-тежка за мен. Тази утрин той е при Извора, колкото и да исках това да се случи след седемдесет години. И вече нищо не може да се промени. А ние, които преживяхме тази нощ, имаме да вършим доста работа. Така че да започваме, Тунигорн.

— Какво имате предвид, милорд?

— Първо — погребението. Ще изкопая сам гроба на Елидат и нека никой не ме възпира. А след това ти ще трябва някак да отидеш на отсрещния бряг и с малкия флотер да отидеш на изток в Гихорна. Дано намериш Делиамбър, Тизана, Лизамон и останалите, за да ги преведеш през реката и да ги упътиш към мен.

— А твоите намерения какви са, Валънтайн?

— Успеем ли да ремонтираме този флотер, продължавам навътре в Пиурифейн, за да се срещна с Данипиур. Ще ме намериш в Илиривойн.

— Милорд…

— Няма за какво повече да говорим. Елате всички! Трябва да погребем своите мъртви. А сетне да продължим по пътя си.

Погледна отново Елидат с мисълта, че все още не може да повярва в смъртта му, но скоро и това ще стане. И тогава ще има още едно нещо, за което ще трябва да иска прошка.

5

В ранните следобеди, преди заседанията на съвета, Хисун бе свикнал да скита сам из околностите на Замъка, който вече възприемаше като свой дом. Животът му в Лабиринта бе затворена веднъж и завинаги страница. И все пак осъзнаваше, че и след половин век, след десет пъти по толкова няма да свикне напълно с всичко в Замъка.

Също като останалите. Хисун подозираше, че никой никога не е свиквал с чудесата на Замъка, за който се разправяше, че имал четиридесет хиляди стаи. Но беше ли вярно? Всички коронали след лорд Стиамот се бяха опитвали да увековечат пребиваването си във Връхни и според преданието броят на стаите ежегодно се увеличаваше с пет, а от въцаряването на първия бяха изминали осем хилядолетия. Така че стаите можеше да са четиридесет, петдесет или сто хиляди. Казва ли ти някой? Ако се описваха сто стаи дневно, в края на годината инвентаризацията би трябвало да продължи заради новите помещения и това да продължи до безкрайност.

За Хисун Връхни бе най-чудесното място на света. Скоро след идването си тук бе опознал до най-малките детайли вътрешната част с дворцовите и кралските институции и архитектурните забележителности като Стиамотовата кула, наблюдателницата на лорд Ариок или големите церемониални салони с великолепната зала в центъра с трона на Конфалюм. Отново и отново Хисун обикаляше из тайнствените дебри на Връхни досущ като наивните провинциалисти от затънтените краища на Зимроел, но за разлика от тях имаше достъп и до най-затънтените местенца, където не стъпваха простосмъртни.

Що се отнася до главните подстъпи към Замъка, там всичко бе неизменно за вечни времена: за съграждането на нещо внушително първо трябваше да се срути съграденото от предшествениците, което бе просто немислимо. Последният строеж от вътрешната зона бе Трофейната зала на лорд Малибор. От краткото царуване на лорд Вориакс бяха останали само няколко игрища далеч в източния край на Замъка, докато лорд Валънтайн още не беше оставил никакъв спомен, а само възнамеряваше да създаде голяма ботаническа градина, приютила всички изумителни и странни растения, които бе видял по време на скиталчествата си из Маджипур. Но ако се съди по докладите за опустошенията в Зимроел, лорд Валънтайн май беше позакъснял, защото напастите изглежда унищожаваха не само селскостопанските култури, но и доста от представителите на екзотичната маджипурска флора.

Освен вътрешната зона, Хисун бе разширил изследванията си и към загадъчните и почти безкрайни застроени райони извън централната част. Посещаваше подземията с климатичните машини, проектирани в древността, когато науката бе процъфтявала на Маджипур — те поддържаха вечна пролет в Замъка, чиято връхна точка се извисяваше сред мразовития мрак на космоса на петдесет километра надморска височина. Хисун обичаше да броди из голямата библиотека, чиято спирала обикаляше Замъка и за която мълвяха, че там имало всяка книга побликувана някога някъде из цивилизованата вселена. Отбиваше се и в кралските конюшни при породистите ездитни животни на благородниците, които толкова се отличаваха от тромавите си събратя — товарните добичета от фермите и градовете по низините. Откри магията на светещите тунели на лорд Сангамор в най-различни цветове: среднощно синьо, наситено червено, аквамарин, сияйна златиста охра и какво ли не още. Ала никой не знаеше нито защо са строени тунелите, нито какъв е източникът на светлината, която извира от стените.

Навсякъде го приемаха безпрекословно. Та нали в края на краищата той бе един от регентите. Но той бе усетил, че се сдобива с властнически ореол дълго преди Елидат да го назначи в триумвирата. Отдавна усещаше многозначителни погледи навсякъде, където се появеше. Погледи, в които се четеше: „Това е любимецът на лорд Валънтайн. Дойде от никъде, а вече е принц и ще продължи да се издига. Уважавай го и му се подчинявай. Ласкай го. Бой се.“ Отначало смяташе, че няма да се промени сред цялото това внимание. Но дори походката му беше станала друга. Не беше вече напереното, но и предпазливо хлапе от Лабиринта, нито извиняващият се новак, изненадващо възнесен сред Силните в кралството, а истински млад лорд, който осъзнава какво може и иска и е готов да приеме съдбата си.

Днес Хисун се отби в онази част от Замъка, където наминаваше рядко — в северното крило, при квартирите на гвардейците, множеството постройки, приличащи на кошер и построени по времето на лорд Дизимаул и лорд Ариок неизвестно защо и при скупчените на едно место съборетини без покрив, целта на чието изграждане бе още по-неясна. Когато се отби тук преди месеци, екип от археолози — двамина гхайроги и една врунка начело на скандари-работници проучваха развалините, които според врунката датирали от царуването на лорд Дамланг, наследникът на лорд Стиамот. И сега Хисун искаше да види докъде са стигнали проучванията. Но разкопките бяха приключили. Постоя малко върху една дървена разрушена стена, загледан към невъзможно далечния хоризонт, полускрит от гигантското рамо на Върха.

Кои градове се намираха там? Госиф, Тентаг, а по-нататък — или Минимул, или Грийл. Зад тях май беше гигантът Стий, сравняващ се по величие само с Ни-моя. Градове, които не беше виждал никога и може би никога нямаше да види. Самият Валънтайн неведнъж бе казвал, че животът му е минал в Замъка, като така и не е успял да посети Стий. Този свят бе прекалено голям за да го опознаеш или по-точно за да го разбереш за един човешки живот.

Как ли я карат точно в този момент тридесетте милиона жители на Стий, Ни-моя, единадесетте милиона на Пидруид и останалите в Алаизор, Треймон, Пилиплок, Мазадон, Велатис, Нарабал? Сред паниката, глада, крясъците на новоизлюпените пророци и лъжекоронали… Положението вече бе почти неудържимо. Бъркотията в Зимроел бе невъобразима и единственото, което се знаеше със сигурност, бе фактът, че нещата не отиват към добро. Наскоро бе дошла новината, че и в Алханроел са плъзнали същите напасти по растенията, което означаваше, че и главният континент ще бъде обзет от същата лудост. Носеха се слухове за ритуали в прослава на морските дракони, извършвани открито в Треймон, рояха се някакви мистериозни общности от сорта на „Рицарите на Декерет“, „Братство на Върха“ и ставаха какви ли не още щуротии — зловещи, тревожни предвестници на още по-голям катаклизъм.

Според някои Маджипур притежавал някакъв наследствен имунитет към световната неизбежност на промените само защото социалната му система не била претърпяла буквално никакво развитие за хилядолетията от създаването си. но Хисун бе изучавал задълбочено историята както на Маджипур, така и на майката Земя, за да е наясно, че дори едно толкова кротко население като тукашното, живяло в стабилност и охолство от векове, приспано от щедростта на климата и растителното изобилие, най-изненадващо ще се изметне към анархия и тотално ще се разпадне, ако ненадейно тези здрави опори рухнат. Началото беше положено и тепърва предстоеше най-лошото.

Хисун нямаше представа за причината на бедствието, нито за взетите мерки, които явно бяха недостатъчни. Но дали бе възможно да се направи нещо? За какво са управниците, ако не за да поддържат благосъстоянието на своя народ? И ето, той, Хисун, зле информиран, отстранен, безпомощен, е един от властимащите, който поне за момента е изолиран изцяло в Замъка. Разбира се, не беше негова отговорността за овладяване на кризата. как ли се чувстват тогава истинските миропомазани управници на Маджипур? За Хисун погребаните в дъното на Лабиринта понтифекси бяха нещо като слепи къртици, които едва ли знаеха какво става по света — това важеше дори за личностите, които бяха сравнително жизнени и с всичкия си. Но теоретично не понтифексът, а короналът дърпаше конците на събитията в Маджипур. И ето че Хисун все по-ясно проумяваше, че и короналът е откъснат от действителността тук, на обвитите с мъгла висини на Замъка, като е не по-малко изолиран от понтифекса в неговата бърлога. Предприеманите от време на време големи обиколки донякъде заздравяваха връзките с поданиците. Но нима точно сега короналът не пътешестваше по света? Ала цереше ли това зейналата в сърцето на света рана? Къде ли е в момента короналът? Предприема ли нещо? И кой от тукашните силни на деня беше чул от месеци насам поне дума от него?

И Хисун си помисли, че дори мъдрите и посветени люде при най-добро желание не могат да направят всичко както подобава.

Наближил бе часът на ежедневния Регентски съвет. Хисун се обърна и се забърза към вътрешността на Замъка.

Тъкмо поемаше по Деветдесет и деветте стъпала, когато видя Алзимир, своя най-доверен помощник, който явно не беше на себе си от вълнение и му махаше с ръка, като тичаше надолу. Хисун хукна към него.

— Търсихме те навсякъде! — задъхано извика Хисун, макар все още да ги деляха пет-шест стъпала.

— Е, вече ме намери — троснато каза Хисун. — Какво има?

— Важни новини. Преди час от Гихорна дойде послание от Тунигорн.

— Гихорна?! — възкликна Хисун. — Но какво прави там Тунигорн?

— Не знам, но…

— Добре, добре. — Хисун хвана Алзимир под ръка и рязко попита: — И какви са новините?

— Нима смяташ, че ме посвещават във важните държавни дела?

— Важни държавни дела, значи?

— Дивис и Стазилейн от почти час са в голямата зала и разпратиха хора да те издирят, а половината лордове вече…

Хисун се вледени при мисълта за евентуалната кончина на Валънтайн.

— Ела с мен! — каза той и хукна нагоре по стъпалата.

Пред залите беше лудница — три-четири дузини лордове, лордчета и пренцове сновяха смутено, като непрестанно прииждаха нови. Щом се появи Хисун, титулованата навалица се заотдръпва пред него и той премина царствено като кораб, който си пробива път през затлачено с драконови водорасли море. Нареди на Алзимир да научи колкото се може повече подробности и влезе в залата.

Стазилейн и Дивис седяха на високата маса — Дивис беше помръкнал и сурова, а Стазилейн — явно паднал духом и обезверен. До тях се бяха наредили повечето от най-високопоставените люде на кралството: лордовете Миригант, Елзандир, Манганот, Канталис, херцогът на Халанкс, Нимиан от Дундилмир и още неколцина, като единият от тях бе старият и съсухрен принци Гизмаил, внук на понтифекса Осиър, предшественикът на Тиеверас в Лабиринта. Всички обърнаха погледи към Хисун, който за миг се стъписа от вниманието на тези влиятелни мъже. Гледаха го така, сякаш единствено той знаеше отговора на измъчващия ги ужасен и смущаващ въпрос.

— Ваши благородия — каза Хисун.

Дивис намръщено му подбутна през масата някакъв свитък.

— Прочети това — измърмори той. — Освен ако вече не знаеш за какво става дума.

— Знам само, че има вест от Тунигорн.

— Прочети го тогава.

За нещастие ръката му затрепера, когато посегна към свитъка. Но успя да се овладее.

От хартията го заля словесен порой.

Валънтайн заминал за Пиурифейн да моли прошка от Данипиур…

В антуража на коронала бил спипан шпионин на метаморфите…

След неговия разпит става ясно, че бедствията, съсипали реколтата, са дело на променящите се…

След страховита пясъчна буря Елидат бил мъртъв, както и мнозина други…

Елидат е загинал…

Короналът изчезнал в дебрите на Пиурифейн…

Шпионин в свитата…

Бедствията са дело на променящите се…

Короналът изчезнал…

Елидат е мъртъв…

Короналът изчезнал…

Короналът изчезнал…

Короналът изчезнал…

Хисун, ужасен, вдигна поглед.

— Сигурно ли е, че посланието е истинско?

— несъмнено — каза Стазилейн. Дойде по проверени канали. Шифърът е надлежен. Стилът е на Тунигорн. Аз гарантирам това. Така е, повярвай, Хисун.

— Значи сме изправени не пред една, а пред три катастрофи — промълви Хисун.

— Май си прав — каза Дивис. — Какво мислиш за всичко това?

Хисун погледна внимателно сина на лорд Вориакс. Напоследък, откакто сътрудничеха в регентския съвет, завистта и недоволството на Дивис май бяха понамалели, но сега той за пръв път отиваше толкова далеч — демонстрираше дори пред другите лордове желание да научи гледната точка на Хисун.

— Първо трябва д признаем, че сме изправени не само пред природно бедствие, но и пред бунт — предпазливо каза Хисун. — От съобщението на Тунигорн знаем за признанието на метаморфа Уай-Юлисаан пред Делиамбър и Тизана, че променящите се носят отговорност за бедствията. Всички знаем колко са сведущи врунът-магьосник и съногадателката, що се отнася до четенето в душата, та дори да е метаморфска, така че имаме основание да вярваме на това съобщение. Така че положението е такова, каквото го обрисува веднъж пред коронала Слийт преди началото на Голямата обиколка в Лабиринта: променящите се са ни обявили война.

— При това — допълни Дивис — Тунигорн ни известява и за факта, че короналът е тръгнал за Пиурифейн за да поднесе височайшето си извинение на Данипиур за цялата ни многовековна лошотия спряма нейните поданици. Чудесно знаем, че Валънтайн се изживява като миролюбец — неведнъж ни го е доказвал с любезността си към онези, които го детронираха преди години. Това е признак за благородство. Но според мен сегашното му деяние е знак, че пацифизмът е преминал в лудост. Смятам, че короналът, ако още е жив, напълно се е побъркал. И така, имаме си смахнат понтифекс и чалнат коронал, и то тъкмо когато смъртен враг ни е загризал за гърлото. А ти как мислиш, Хисун?

— Мисля, че неправилно тълкуваш съобщените от Тунигорн факти.

В очите на Дивис блесна изненада и нещо като гняв. Но тонът му беше овладян напълно, когато възкликна:

— Така ли смяташ?

Хисун потупа разгънатия на масата свитък.

— Никъде не пише, че признанието на шпионина е подтикнало лорд Валънтайн да тръгне за Пиурифейн. Според мен може да се докаже тъкмо обратното: короналът е предприел мисия на помирение — нещо, което е напълно в неговия характер, а историята с шпионина е нещо съвсем отделно. Сигурно заради бурята Тунигорн не е успял да докладва за нея на коронала, макар че Делиамбър все би могъл да намери начин да се свърже. — Хисун погледна големия глобус на Маджипур до отсрещната стена и продължи: — Впрочем имаме ли сведения за сегашнжтж местонахождение на Валънтайн?

— Никакви — измърмори Стазилейн.

Хисун се втрещи: блестящата червена светлина, която показваше пътя на Валънтайн, бе изчезнала.

— Светлината е угаснала — каза Хисун. — Какво означава това? Да не би Валънтайн да е мъртъв?

— Не е изключено — откликна Стазилейн. — Възможно е също така да е изгубен или повреден предавателят, който ни известява за местоположението на владетеля.

Хисун кимна.

— Имало е страшна буря, която е причинила много щети. Макар че е трудно да се съди по посланието, нищо чудно самият коронал да е бил застигнат от бурята по пътя си към Пиурифейн, след като е оставил в Гихорна Тунигорн и останалите…

— Едно от двете: или е загинал по време на бурята, или предавателят е загубен — вметна Дивис.

— Да се надяваме, че божествения е пощадил живота на младия Валънтайн — внезапно проскърца принц Гизмаил. — Но независимо дали той е жив или мъртъв, налага се да изберем нов коронал.

Думите на най-възрастния от обитателите на Замъка потресоха Хисун, който смаяно се огледа наоколо.

— Правилно ли съм чул? Нима днес обсъждаме свалянето на един коронал?

— Изрази се твърде силно — спокойно каза Дивис. — Само обсъждаме дали е уместно Валънтайн да остане на поста си с оглед враждебните намерения на метаморфите и отдавна известния подход на нашия владетел към различните неприятности. Ако сме във война — в което никой от присъстващите вече не се съмнява, — би било разумно да докажем, че Валънтайн не е подходящ да ни предвожда, ако още е сред живите. Замяната не означава метеж. Има легитимен конституционен път да го детронираме без да въвличаме Маджипур в размирици и без да показваме липса на обич и уважение към Валънтайн.

— Искаш да кажеш, че това ще стане като оставим понтифекс Тиеверас да умре.

— Точно така. Какво ще кажеш за това, Хисун?

Той забави отговора. Също като Дивис и Гизмаил, а сигурно и като повечето от присъстващите, този следобед с неохота бе стигнал до заключението, че лорд Валънтайн трябва да бъде заместен с някой по-решителен, по-агресивен, дори войнствен мъж. И подобно нещо му беше хрумвало и друг път, макар да пазеше тези разсъждения за себе си. И сто на сто имаше доста безболезнен начин за осъществяването на рокадата, като просто се предизвика повишението на Валънтайн, иска — не иска, в понтифекс.

Хисун питаеше дълбока, огромна признателност към своя наставник и покровител. И може би най-добре от всички знаеше колко се ужасява Валънтайн от принудителното слизане в мрачните дълбини на Лабиринта. Твърде жестоко, направо чудовищно би било да предизвикат това зад гърба му точно когато той, макар и непохватно, се опитваше да възстанови мира без да прибягва до кръвопролития.

И все пак държавни съображения налагаха тази мярка. Дали и друг път в историята се беше случвало да се прибягва до жестокост поради подобни причини? Хисун знаеше какво би отговорил Валънтайн. Но се колебаеше той какво да каже по въпроса.

— Може би Валънтайн не е най-подходящият коронал в тези времена. Раздвоен съм и бих искал да знам повече преди да отговоря. Подчертавам, че не желая смяната да е насилствена. нима някога в Маджипур е ставало нещо подобно? Според мен обаче е редно да проучим какво е положението с приемствеността на управлението, а не да обсъждаме дали Валънтайн е годен да управлява по време на криза.

В залата настана смут. Дивис се опитваше да надникне в очите на Валънтайн, сякаш искаше да проникне в тайните на душата му. херцогът на Халанкс почервеня, принцът на Бангълкод седеше сякаш е глътнал бастун. И само двамата ветерани Канталис и Гизмаил пазеха олимпийско спокойствие, сякаш изборът на нов коронал не занимаваше онези, които знаеха, че дните им са преброени.

— Май предпочетохме да пропуснем един твърде важен аспект от посланието: кончината на Елидат, който отколе бе смятан за Валънтайнов наследник — произнесе Хисун.

— Но Елидат не желаеше да го наследява на поста — каза едва чуто Стазилейн.

— Твърде е възможно — парира Хисун. — Той положително не копнееше за трона след като стана регент. Но аз имах предвид само това, че тази трагична смърт отстрани достойния за короната претендент. И сега нямаме представа кого да предпочетем. Ами ако утре се разбере, че Валънтайн е мъртъв или самият Тиеверас най-сетне е умрял, или че ходът на събитията налага да бъде отстранен Валънтайн? Трябва да сме готови на всичко. Нали ние ще избираме следващия коронал. Знаем ли кого да издигнем?

— Сега ли искаш да гласуваме кандидатурата? — попита принц Манганот от Бангълкод.

— Нещата вече се избистрят — каза Миригант. — Короналът назначи регент, който от своя страна назначи други трима — предполагам със съгласието на лорд Валънтайн. И триумвиратът ни управлява вече наколко месеца. Май наследникът на трона трябва да е някой от заместниците на Елидат?

— Плашиш ме, Миригант — каза Стазилейн. — Навремето смятах, че е чудесно да си коронал. Предполагам така са мислели на невръстна възраст и мнозина от присъстващите. Но отдавна не съм хлапак и видях как се промени Елидат, и то не за добро, когато цялата власт се стовари върху плещите му. Пръв ще коленича пред новия владетел. Но нека той не се казва Стазилейн!

— Короналът — намеси се херцогът на Чорг — в никакъв случай не трябва да ламти за короната. Но не и да се ужасява от нея.

— Благодаря ти, Елзандир — каза Стазилейн. — Не съм кандидат, ясно ли е?

— Дивис? Хисун?

Хисун усети как се сковава от напрежение. Погледна Дивис, който сви рамене и се усмихна, но си замълча. Видя се в чудо дали да говори и какво да каже. Можеше ли да се изправи пред тези принцове и безгрижно да заяви, че иска да заеме трона? Усети, че Дивис плете някакви непонятни интриги. И за пръв път усети, че няма представа какво до прави.

Тишината изглеждаше безконечна.

Тогава чу собствения си глас — спокоен, равен, който произнесе:

— Смятам, че не сега е моментът да се доведе до край процедурата. Появиха се двама кандидати. Преценката на качествата им сега не стои на дневен ред. Не тук. Не днес. Какво ще кажеш, Дивис?

— Както винаги говориш мъдро, Хисун.

— Тогава нека отложим избора — заключи Миригант. — Да обмислим всичко и да изчакаме за нови вести от коронала.

Хисун вдигна ръка.

— Първо да свършим още нещо.

Той изчака в залата за се въцари тишина.

— От известно време искам да посетя Лабиринта, да се видя с близките си и някои приятели. Според мен някой трябва да се свърже с чиновниците на понтифекса и да получи сведения от първа ръка за здравословното състояние на Тиеверас, защото нищо чудно през идните месеци да се наложи да избираме едновременно и понтифекс, и коронал. Така че предлагам за Лабиринта да отпътува официална делегация от Връхни, в която да бъда включен и аз.

— Подкрепям предложението — веднага се обади Дивис.

След като бяха приключени всички процедури по гласуването и присъстващите се обособиха на малки мобилни групи, Хисун остана да седи сам, като се чудеше кога ще се събуди. След малко високият светлокос Стазилейн се назвеси над него, намръщен и усмихнат едновременно.

— Не бъркаш ли, че точно сега напускаш Замъка, Хисун — попита той.

— Може би. Но имам чувството, че точно това е редно да направя. Ще рискувам.

— Тогава се провъзгласи за коронал преди отпътуването!

— Шегуваш ли се? Ами ако Валънтайн е още жив?

— Ако е жив, знаеш как да уредиш нещата, за да стане той понтифекс. Но мъртъв ли е, трябва да побързаш да заемеш поста.

— Изключено е да го сторя.

— Налага се. За да не намериш на връщане Дивис на трона.

Хисун широко се усмихна.

— С това ще се справя лесно. Ако Дивис замести Валънтайн, ще се погрижа Тиеверас най-сетне да си отдъхне. И тогава Дивис ще трябва да слезе в Лабиринта, а кандидатът за трона ще е само един.

— Ти ме смайваш, в името на Господарката!

— Нима? А ходът е твърде очевиден. — Хисун здраво стисна десницата на събеседника си. — Благодаря ти за подкрепата, Стазилейн. И те уверявам, че всичко ще приключи добре. Ако се наложи да стана коронал при понтифекс Дивис, така да бъде: мисля, че ще се сработим с него. Но засега да се молим за безопасността и успеха на лорд Валънтайн и да зарежем всички спекулации. Става ли?

— Разбира се! — каза Стазилейн.

Прегърнаха се и Хисун излезе от залата. Навън цареше същата бъркотия, само дето броят на по-дребните риби бе стигнал стотина и отправените към Хисун погледи бяха особени. Но Хисун не се изниза мълчешком и със сведени очи през навалицата. Откри Алзимир, който го зяпаше прехласнато, в края на тълпата и му нареди да се готви за пътуване до Лабиринта.

Младият рицар благоговейно го погледна.

— Преди минути плъзнаха приказки, че ще те правят коронал. Вярно ли е?

— Нашият коронал е Лорд Валънтайн — каза Хисун рязко. — Сега върви и се стягай за път. Тръгваме призори.

6

На Милилейн й предстоеше да измине още половината квартал до къщата си, когато до слуха й долетяха ритмични викове от сорта на „я-та, я-та, я-та, вум“ — безсмислени, присмехулни крясъци, сякаш из улиците деряха гърла хиляди откачени. Спря се и уплашено долепи гръб до един порутен зид с чувството, че е хваната в капан. Отзад в градинката тайфа пияни маршируващи пейзани вдигаше врява, чупеше прозорци и досаждаше на минувачите. Някъде встрани, на изток, рицарите на Декерет провеждаха състезание в чест на лорд Семпетурн. И сега тази лудост — я-та, я-та, я-та, вум. Нямаше къде да се обърнеш. Нямаше къде да се денеш. Едничкото й желание бе да се прибере благополучно и да залости вратата. Светът бе полудял: я-та, я-та, я-та, вум.

Приличаше на послание от Краля на сънищата, само дето продължаваше час след час, ден след ден, месец след месец. Дори най-лошото послание, макар да разтърсва до дъното на душата, трае кратко. А на това не му се виждаше краят. И ставаше все по-кошмарно.

Метежи и обири. За кльопачка само пръжки и корички, или мръвка, случайно купена от планинците, които слизаха от своите зъбери, за да ти одерат триста кожи за месото, стига да ги имаш. А после пропиваха мангизите и търчаха побеснели из улиците, преди да се покатерят отново на високо. И постоянно се сипеха нови ядове. Разправяха, че морските дракони потопявали всеки кораб, дръзнал да пори вълните, така че търговията между континентите беше замряла. Да не говорим, че в Кинтор имаше вече не един, а двамина коронали — преподобният Семпетурн и хджортът, дето се беше самоназовал лорд Стиамот. И всеки маршируваше нагоре-надолу със собствена малка армия, крещеше лозунги и създаваше главоболия: Семпетурн с „Рицарите на Декерет“, хджортът с „Ордена на тройния меч“ или нещо подобно. Кристофон се писа рицар на Декерет и не беше му виждала очите втора седмица. В Ни-моя се беше пръкнал друг коронал, пък из околностите бродеха и два-три понтифекса. А сега това. Я-та, я-та, я-та, вум.

Каквото и да беше то, Милилейн не копнееше да го доближава.

Сто на сто поредният коронал с шайка хистеричави последователи. Милилейн предпазливо се заозърта, като се питаше дали да дръзне да търти по улица Дизмаул и да побегне към Маламола Роуд по задната алея, дето ще я изведе до нейната улица. Проблемът беше тази алея — чула бе няколко странни истории за ставащото там напоследък…

Нощта се спускаше. Започна да роси слаб дъждец, малко по-гъст от непрогледна мъгла. Милилейн не беше на себе си, замаяна от глад, макар да бе започнала да даяни на пости. От юг, откъм предградието Горещ Кинтор, където се намираха всички геотермични образувания, долетя глухото бумтене на гейзера Конфалюм, по който можеше да си сверяваш часовника. Милилейн механично погледна натам и видя към небето да се издига голяма корона от пара с обвилата го широка жълта мантия от серен дим, сякаш изпълнила половината хоризонт. Цял живот бе гледала гейзерите на Горещ Кинтор и ги приемаше като даденост, но тази вечер изригването някак втрещи и тя неколкократно направи знака на Господарката, докато гледката започна да избледнява.

Господарката. Дали още бдеше над Маджипур? Какво бе станало с милите й послания, които даваха вещи съвети и топло успокоение? Къде беше се покрил и Кралят на сънищата? Някога, в по-спокойните времена, тези две сили бяха поддържали живота на всички в равновесие, като съветваха, увещаваха, при необходимост — наказваха. Милилейн си помисли, че те може би още царуваха, но нито един от двамате не можеше да овладее положението, макар нищо чудно да се бъхтеха от зори до зори, за да върнат стария ред. Системата бе предназначена да действа безпогрешно в свят, в който повечето люде така или иначе охотно тачеха закона. Но сега едва ли имаше такива балами. Нямаше и закон.

Я-та, я-та, я-та — вум.

И от другата страна:

— Семпетурн! Лорд Семпетурн! Да живее, да живее, да живее лорд Семпетурн!

Дъждът заваля по-силно. Заповяда си да се маха час по-скоро оттук. Планинци отстрани в градинката и само Божественият знае каква дивотия вилнее отпред на пътя, и Рицарите на Декерет лудеят в гръб — ама че каша. И дори Кристофон да беше сред рицарите, не желаеше да вижда изцъклените му от преданост очи и вдигнатите за нов вид звездно приветствие ръце. Хукна. През Малибор към Дизмаул, по Дизмаул към малката алея, свързана с Маламола — нима бе дръзнала?

Я-та, я-та, я-та — вум.

Внезапно зърна маршируващи индивиди, които вървяха към нея по улица Дизмаул. Крачеха като роботи, по девет-десет рамо до рамо, удряха крак, леви-десни, леви-десни, и бълваха тези монотонни звуци в безкраен, настойчив, пронизващ ритъм. Щяха да я прегазят без дори да я забележат. Милилейн се шмугна в алеята — и се натъкна на задръстила противоположния й край орда мъже и жени със зелено-златни ленти на ръкавите, които ревяха хвалебстния за новия лорд Стиамот.

Заклещена! Всички луди бяха излезли наведнъж тази вечер.

Огледа се отчаяно, видя вляво някаква полуоткрехната врата и побърза да се мушне вътре в сградата. Озова се в тъмен коридор, от чието дъно долиташе слабо монотонно пеене и остра миризма на странен тамян. Налетяла бе на някакво светилище. Може би някой нов култ. Но поне нямаше изгледи да отнесе пердаха. И да изчака, докато разните побъркани тълпи навън се разкарат нанякъде.

Предпазливо пое по коридора и надникна в крайната стая. Тъмя. Ухание. В единия край подиум, украсен с нещо като два малки морски дракона, между които стоеше сериозен, мълчалив лийман, чиито три очи тлееха като въглени. На Милилейн й се стори, че това беше уличният продавач, от когото веднъж беше купила наденичка за пет крони. Но може и да не беше той. В края на краищата лийманите си приличаха като две капке вода.

Прегърбена фигура, която миришеше на гхайрог, се приближи и прошепна:

— Идваш навреме за причастието, сестро. Добре дошла и нека да ти дадат мир морските дракони.

Морските дракони?

Гхайрогът леко я хвана за лакътя и също така леко я въведе в стаята, за да заеме място сред коленичилата мърмореща сбирщина. Никой не я погледна — никой никого не поглеждаше. Всички очи бяха вперени в лиймана между двата спаружени морски дракона. Милилейн също го зяпна. Не посмя да се огледа от страх да не види тук свои приятели.

— Вземете — пийте — съединете се — заповяда лийманът.

Предаваха чаши с вино от проход до проход. С крайчеца на окото Милилейн забеляза, че всеки богомолец, щом се докопаше до чашата, я поднасяше към устните си и жадно пиеше, така че се налагаше постоянно да я пълнят отново, докато обикаля стаята. В този момент най-близката се беше заглавила четири реда пред нея.

Лийманът провъзгласи:

— Ние пием. Ние се съединяваме. Вървим напред и прегръщаме Водния крал.

Лийманите наричаха водни крале морските дракони и на Милилейн й просветна. Те боготворяха драконите, така се говореше. И си помисли, че може би в това има нещо. Всичко друго се беше сгромолясало: я да дадем света на морските дракони. Видя, че чашата с вино е само два реда пред нея, но се движеше все така бавно.

— Отивахме сред Водните крале, преследвахме ги, убивахме ги — изрече лийманът. — Ядяхме тяхната плът и пиехме млякото им. И това беше техният дар за нас и тяхната голяма доброволна саможертва — те са богове и е правилно и свойствено на боговете да отдават своята плът и своето мляко на по-дребните хорица, да ги хранят и да ги правят богоподобни. И сега идва времето на водните крале. Вземете. Пийте. Съединете се.

Чашата пъплеше вече по редицата на Милилейн.

— Те са великите на света — напевно говореше лийманът. — Те са господарите. Те са монарсите. Те са истинските Власти и ние им принадлежим. Ние и всички други обитатели на Маджипур. Вземете. Пийте. Съединете се.

Сега съседката вляво си сръбваше вино. Милилейн бе обзета от диво нетърпение — беше толкова гладна, толкова жадна! — че едва се сдържа да не издърпа чашата от ръцете й от страх, че за нея не ще остане нито капка. Но изчака. И най-после чашата се озова в ръцете й. Тя впери поглед във виното: тъмно, гъсто, блестящо. Изглеждаше странно. Колебливо отпи. Сладко и остро, тежко. Отначало си помисли, че никога не е пила нещо подобно, но после този вкус й се стори е познат. Отпи пак.

— Вземете. Пийте. Съединете се.

Ами това беше виното, което използваха съногадателите, за да се обединят с твоето съзнание и да изтълкуват смутилия те сън! Точно така. Макар Милилейн да беше ходила само пет-шест пъти да й гадаят, и то твърде отдавна, тя позна неповторимата миризма и вкус на напитката. Но как бе възможно? Само на съногадателите бе разрешено да използват и дори да притежават това вино, защото бе силен наркотик. Разрешено бе да се пие само под надзора на тълкувателите. Но неизвестно как в това забутано параклисче си имаха бъчви и бъчви от него, и сборището се наливаше с него сякаш поркаше бира…

— Вземете. Пийте. Съединете се.

Тя разбра, че бави трафика. Обърна се към мъжа вдясно с глуповата усмивка за извинение, но той вцепенено зяпаше напред и не й обръщаше капка внимание. Тогава Милилейн сви рамене, надигна съдината и гаврътна яка, безразсъдна глътка, и после още, и още, и предаде чашата на съседа.

Почти веднага усети въздействието. Олюля се, замига, положи усилия да не обори глава на коленете. Каза си, че така става когато се пие на празен стомах. Сви се, наведе се и заприпява със сборището тихо, без думи, безсмисленото повтарящо се мърморене — у-уа-ва-ма, у-уа-ва-ма, — също толкова абсурдно, колкото и онези крясъци на улицата, но някак по-кротко, един нежен, напевен, копнеещ призив: у-уа-ва-ма, у-уа-ва-ма. И както пееше й се стори, че чува далечна музика, странна, от друг свят, звън на безброй камбани, чиито мелодии бързо се припокриваха и губеха. У-уа-ва-ма припяваше тя, и когато отново долови песента на камбаните, усети присъствието на нещо огромно наблизо, може би в същата тази стая, нещо колосално, крилато, древно и невероятно умно, нещо, чийто интелект надхвърляше хилядократно нейните способности. То все обикаляше и обикаляше в обширни бавни орбити и при всяко завъртане разтваряше огромни криле, за да ги простре до краищата на света, а щом ги свиеше, докосваше портите на съзнанието на Милилейн — само леко гъделичкане, само най-лек допир, бръсване с перце, и тя се почувства преобразена, въздигната, превърната в част от организъм, обединил много съзнания, невъобразим, божествен. Вземете. Пийте. Съединете се. При всяко докосване на онези криле тя се съединяваше все по-здраво. У-уа-ва-ма. У-уа-ва-ма. Беше загубена. Вече я нямаше Милилейн. Имаше само воден крал, чийто звук беше звън на камбани, и съзнание от множество съзнания, от което бе станала част. У. Уа. Ва. Ма.

Това я плашеше. Упоена бе чак до морското дъно, дробовете й се пълнеха с вода, болката бе ужасна. Милилейн се бореше. Няма да се остави на огромните криле да я докосват. Дръпна се назад, заудря с юмруци и отскочи нагоре, нагоре към повърхността…

Отвори очи. Седна изправена, замаяна, ужасена. Навред край нея пеенето продължаваше. У, уа, ва, ма. Милилейн потрепери. Къде съм? Какво направих? Трябва да изляза оттук. Панически се изправи и се заклатушка към прохода. Никой не я спря. Виното още замъгляваше съзнанието й и тя, залитаща, клатушкаща се, се отправи към изхода. Запрепъва се по дългия, тъмен, ухаещ тежко коридор. Крилете все още се размахваха, обгръщаха я, посягаха към съзнанието й. Какво сторих, какво сторих?

Навън в алеята, в тъмата, в дъжда. Ония ли маршируваха още наоколо, Рицарите на Декерет, Орденът на тройния меч и какви бяха там? Не й пукаше. Да става каквото ще. Хукна, без да знае накъде. Надалеч ехтеше глух тежък тътнеж и дано това беше гейзерът на Конфалюм. Други звуци бумтяха в съзнанието й. Я-та, я-та, я-та — вум. У-уа-ва-ма. Усети как крилата я обгръщат и се затварят. Тичаше, спъваше се, падаше, ставаше и пак тичаше.

7

Колкото повече навлизаха в провинцията на променящите се, толкова по-познато ставаше всичко. И все пак у Валънтайн същевременно се засилваше убеждението, че прави някаква отвратителна, ужасна грешка.

Спомни си тукашната миризма: силна, тръпчива, многослойна, сладникав и тежък аромат на растеж и разлагане, който лъхаше равномерно под постоянния топъл ромол — объркана смесица от миризми, замайваща при всяко вдишване. Спомни си задушния, лепкав, влажен въздух, дъждовете, които валяха почти ежечасно, като трополяха по листака високо горе и се стичаха от лъщящо листо на листо, докато накрая някоя друга капка достигнеше и почвата. Спомни си феноменалния растеж на никнещата и източваща се почти пред погледа и все пак някак странно дисциплинирана растителност, където всичко се наместваше на строго определени равнища — горните етажи бяха за високите тънки дървета с къси корони, и стъпало по стъпало все по-надолу бяха дърветата с големи чадъри от листа, свързани в плътен навес от плетеницата на лозите и пълзящите растения и така нататък чак до горската настилка — тъмна, тайнствена, почти гола, — абсолютно продължение на влажната, бедна, пореста почва, която гъвкаво пружинираше под краката. Спомни си внезапните светлинни снопове, ярки и необичайни, пронизващи навеса от листа на непредсказуеми интервали, които бързо и стряскащо внасяха някаква яснота в полумрака.

Но дъждовните гори на Пиурифейн се простираха на огромна площ и вероятно навсякъде бяха еднакви. Но Валънтайн се питаше дали приликата в звуците, аромата и градежа на джунглата, които си спомня отпреди години, са достатъчно основание да си мисли, че някъде тук е столицата на променящите се, Илиривойн?

Тогава, когато пътуваше със скитащите жонгльори и им хрумна щурата идея да спечелят малко рояли като поиграят пред метафорите, с тях бе Делиамбър, майсторът на врунски магии, който да подуши правилното разклонение на пътя, и доблестната Лизамон Хълтин, също веща познавачка на джунглата. А сега Валънтайн беше съвсем сам в Пиурифейн.

Делиамбър и Лизамон, ако изобщо бяха живи — в което не беше сигурен, защото през всичките тези седмици не бе общувал с тях дори насън, — се намираха на стотици километри оттук, на отсрещния бряг на Стейче. Нямаше ни вест, ни кост и от Тунигорн, когото бе изпратил да ги търси. Сега пътуваше само с Карабела и Слийт, и с гвардия от скандари. Карабела бе смела и издръжлива, но нямаше опит като следотърсач, а скандарите бяха храбри и силни, ала не твърде умни, а проницателният и трезвомислещ Слийт продължаваше да се бои от променящите се, защото така и не бе усял да се отърси от внушението на един сън от младини. Лудост беше един коронал да миткосва из пиурифейнските джунгли с толкова оскъден антураж, но лудостта май се беше превърнала в отличителен белег на последните коронали. Валънтайн си мислеше, че двамината му предшественици, Малибор и Вариакс, рано бяха намерили смъртта си, защото се бяха емнали да вършат глупости. Може би безразсъдството се бе превърнало в слабост на кралете.

И му се струваше, че ден след ден нито се приближават, нито се отдалечават: Илиривойн беше навсякъде и никъде в тези джунгли. Сякаш целият град се движеше точно пред него винаги на една и съща дистанция — пролука, която Валънтайн никога не ще успее да затвори. Защото столицата на променящите се, каквато я помнеше, представляваше струпване предимно от паянтови плетени и няколко по-солидни постройки, което навремето бе оприличил на временен, призрачен град, прелитащ тук-там по прищявка на жителите си — град-скитник, град-сън, нещо като блуждаещ огън на джунглата.

— Това следа ли е, виж, Валънтайн? — попита Карабела.

— Може би, да — отговори той.

— А може би — не?

— Може би.

Видели бяха стотици следи, досущ като тази: слаби белези, неразбираеми отпечатъци на нечие присъствие отпреди месец или може би отпреди хилядолетие, от времето на лорд Декерет. Забодена пръчка с вързана за нея перушина или парцалче, драскотини от нещо, влачено някога от някого, а се случваше да е нещо невидимо за окото — само въображаема следа, озадачаващ закърнял белег от преминаването на същества с интелект. Но нищо никога и никъде не отведе. Рано или късно следите намаляваха и се стопяваха и пред погледа лежеше само девствена джунгла.

— Да направим ли бивак, милорд? — попита Слийт.

Нито той, нито Карабела все още не бяха обелили дума против тази експедиция, колкото и безразсъдна да им изглеждаше. Валънтайн се питаше дали разбират колко е важна за него тази среща с кралицата на променящите се? Или само от страх пред гнева на краля и съпруга пазеха мълчание през тези седмици на безцелно скиталчество, след като със сигурност смятаха, че той би могъл по-добре да оползотвори времето си в цивилизованите провинции, като се бори с ужасната криза? Или просто — което беше най-лошото — му угаждаха, докато проправяше безумния си път през тези обрасли, размити от дъжда горски полянки? Не смееше да попита. Питаше се само колко дълго ще преследва целта си въпреки засилващото се убеждение, че никога не ще намери Илиривойн.

Когато спряха да пренощуват, той сложи сребърната диадема на Господарката и отново се потопи в транс, в състояние, отхвърлящо съзнаваното, и изпрати духа си през джунглата, като търсеше Делиамбър, търсеше Тизана.

Струваше му се, че може да улови тяхното съзнание по-лесно, защото и двамата бяха твърде чувствителни към магията на сънищата. Ала нощ след нощ не бе усетил нито веднъж поне мъждукащ контакт. Дали причината бе разстоянието? Никога преди не бе опитвал да се свърже надалеч без виното на сънищата, а тук го нямаше. Или може би метаморфите залавяха или прекъсваха предаванията. Или може би посланията му не достигаха, защото получателите бяха мъртви. Или…

— Тизана! Тизана! Делиамбър! Вика ви Валънтайн… Валънтайн… Тизана! Делиамбър!

Нищо.

Потърси Тунигорн. Той със сигурност беше жив, каквото и да беше станало с останалите. И макар да беше трудно да се стигне до съзнанието му, винаги имаше надежда, че някой от опитите ще е успешен. Или ще се свърже с Лизамон. Или със Залзан Кавол. Ще докосне някого от тях, ще усети познат отговор на познато съзнание…

Още дълго упорства, после тъжно свали диадемата и я върна в кутията. Карабела го погледна изпитателно, а Валънтайн поклати глава и сви рамене.

— Тук е много тихо — каза той.

— Ако не се брои дъждът.

— Да. Ако не се брои.

Дъждът отново тихо барабанеше по високия навес на листака. Валънтайн мрачно впери поглед в джунглата, но не видя нищо. Фаровете на флотера бяха запалени и щяха да останат така цяла нощ, но зад сътворената от тях златна светлинна сфера се издигаше само стена от мрак. Доколкото познаваше метаморфите, можеше сега хиляди да са наобиколили бивака. Дано. Всичко — дори изненадващата атака — би било за предпочитане пред безумните седмици скитане в непознатата и непознаваема пустота.

Докога ли ще продължава така?

И как ще намеря пътя обратно, ако се откажа от търсенето?

Мрачно заслушан в менливия ритъм на дъжда, той най-сетне се унесе в сън.

Почти веднага засънува.

Силата на съновидението, неговата жизненост и топлота му подсказаха, че то не е обикновено, а най-вероятно послание от Господарката — първото след като бе напуснал Гихорна. Докато очакваше осезаем знак за нейното благо присъствие, съзнанието му все повече се объркваше, защото майка му не се появи, а импулсите, проникващи в душата му, сякаш идваха от съвсем друг източник. Кралят на сънищата? И той имаше силата да прониква в съзнанията от далечно разстояние, разбира се. Но дори в такива странни времена като сегашните Кралят на сънищата не би си позволил да насочи своите способности към коронала. Но кой бе това? Бдителен дори насън, Валънтайн обхождаше границите на своя сън, като търсеше и не намираше отговор.

В съня почти липсваше сюжет. Почти липсваха форми и звуци. И това създаваше чисто абстрактно усещане за събитийност. Но постепенно сънят се разгърна пред него чрез група движещи се образи и изплъзващи се промени в настроението, които се превърнаха в метафора на нещо съвсем конкретно: гърчави, преплитащи се пипала на врун.

— Делиамбър?

— Тук съм, милорд.

— Къде?

— Тук. Наблизо. Идвам към теб.

Това бе известено не чрез говор или докосване, а изцяло чрез светлинните рисунки и състояния на съзнанието, и то недвусмислено. Сънят след малко си отиде, и Валънтайн продължи да лежи неподвижен — нито буден, нито спящ, — като размишляваше за случилото се. И за пръв път от седмици насам почувства някаква надежда.

На сутринта, когато Слийт се готвеше за тръгване, Валънтайн му каза:

— Не. Ще останем тук няколко дни. А може би повече.

Слийт мигновено овладя съмнението и объркването си, кимна и се отдалечи, за да каже на скандарите да не вдигат бивака.

— По лицето ти виждам, че нощта ти е донесла новини, милорд — каза Карабела.

— Делиамбър е жив, следва ни и ни търси заедно с останалите. Но ако продължим да се щураме, няма да ни настигнат. И да ни намерят.

— Значи си говорил с вруна?

— С неговия образ или сянка. Но истинска, автентична. Той скоро ще бъде с нас.

И Валънтайн наистина вярваше в това. Но мина ден, втори, трети. Всяка нощ слагаше диадемата, но всуе. Скандарите-гвардейци дебнеха из джунглата като неспокойни зверове. Слийт се изнервяше и изчезваше с часове, въпреки страха си от метаморфите. За да поразведри обстановкага, Карабела, която виждаше как обстановката се изостря, предложи малко да жонглират. Но Слийт нямаше настроение, а Валънтайн, когато се съгласи по нейно настояване, бе толкова непохватен, че би се отказал още през първите пет минути, ако не беше нейната упоритост.

— Разбира се, че си се схванал! — каза тя. — Да не мислиш, че умението остава вечно? Но се връща, ако поработиш! Хайде, Валънтайн! Дръж! Дръж! Дръж!

Наистина беше права. Малко усилия, и той отново изпита старото усещане за единство между поглед и действие, което отвежда там, където времето е без значение и цялото пространство се превръща в една безкрайна точка. Скандарите, макар най-вероятно да знаеха, че жонгльорството някога е било занаят на коронала, зяпаха с неприкрито любопитство и благоговение как Валънтайн и Карабела си подхвърлят различни предмети.

— Хей! — викаше тя и въвличаше партньора си във все по-сложни номера, които бяха нищо в сравнение с едновремешните трикове. Но бяха достатъчно мъчни за човек, който не е жонглирал почти десет години. След час, подгизнал от дъжд и пот, Валънтайн се чувстваше чудесно.

Появи се Слийт и като ги гледаше, сякаш се измъкна от своето безпокойство и униние. След малко се доближи, а Карабела му хвърли нож, пръчка и брадвичка и той ги хвана небрежно и започна да ги преплита във висока игрива каскада, към която прибави трите предмета, подхвърлени от Валънтайн.

Освен лекото напрежение, изписано върху лицето на Слийт, каквото преди десет години се четеше може би само по време на прочутия му трик със завързани очи, нямаше други признаци за спад на голямото му умение.

— Хей! — извика той, като метна пръчката и брадвичката обратно на Валънтайн и без угризения запокити към него други предмети, преди Валънтайн да е уловил първите. После и тримата продължиха да жонглират с наистина голяма сериозност, сякаш отново бяха скитащи артисти и репетираха преди представление в кралския двор.

Виртуозното майсторство на Слийт вдъхнови Карабела да покаже някои от коронните си номера, което накара Слийт да си припомни някои още по-сложни движения, и не след дълго Валънтайн усети, че вече не смогва на темпото. Въпреки това се опита да не изостава и се справи похвално, като само веднъж случайно изпусна нещо, макар да бе обстрелван отвред едновременно от смеещата се Карабела и хладнокръвния, сериозен Слийт. И внезапно откри, че е безсилен, и остави всичко да се изплъзне от ръцете му.

— О, така не се прави, милорд! — избоботи дрезгав и чудесно познат глас.

— Залзан Кавол! — смаяно и ликуващо извика Валънтайн.

Огромният скандар притича на скокове, бързо направи звездното приветствие и после събра всичко, изпуснато от Валънтайн. И с лудешка възхита започна да ги подхвърля на Карабела и Слийт по своя бесен начин, който тласваше всеки, дори и най-ловкия човек-жонгльор към ръба на възможностите.

Валънтайн погледна към джунглата и видя как останалите тичат под дъжда: Лизамон Хълтин с кацналия на рамото й врун, Тунигорн, Тизана, Ерманар, Шанамир и още неколцина, които се измъкваха един по един от спрения наблизо очукан и оплескан с кал флотер. И Валънтайн осъзна, че са дошли всички — всички, които бе оставил в Гихорна. Цялата група най-после се беше обединила.

— Дайте вино! — извика той. — Това трябва да се полее! — Втурна се към тях и ги запрегръща.

— Дорде съм жива, никога вече няма да те пусна сам, милорд! — викаше Лизамон — При цялото ми уважение. Никога вече! Никога!

— Ако знаех, милорд — каза Залзан Кавол, — че ще избухне тази проклета буря и няма да те видим толкова седмици… Е, милорд, за каква охрана ни мислиш — да те оставим така да ни избягаш? Когато Тунигорн ни каза, че си оцелял, но си хукнал из Пиурифейн без да ни дочакаш… О, милорд!

— И ще ми простиш ли това бягство? — попита Валънтайн.

— Милорд, милорд!

— Знаеш, че нямах намерение да се деля от вас. Затова пратих Тунигорн да ви намери. И всяка нощ ви пращах послания — на теб, Делиамбър, и на теб, Тизана…

— Посланията стигаха до нас, милорд — каза врунът.

— Така ли?!

— Нощ след нощ. Радвахме се, че си жив.

— И не ми отговаряхте? — попита Валънтайн.

— Всеки път отговаряхме — каза Делиамбър. — Но силата ми не беше достатъчна за такова разстояние. Копнеехме да ти предадем да ни чакаш. Но с всеки ден ти навлизаше все по-навътре в джунглата и нищо не те задържаше, и аз не успявах да достигна до съзнанието ти, милорд. Не можех.

— Но накрая все пак проби?

— С помощта на Господарката — обясни Делиамбър. — Тизана отиде при нея насън и успя да се сдобие с подкрепата й. Господарката пренесе съзнанието ми там, където не успявах да достигна сам. И така най-сетне си поговорихме, милорд. А сега имаме толкова много неща да ти казваме!

— Наистина — каза Тунигорн. — Ще бъдеш изумен, обзалагам се.

— Изумявайте ме тогава.

— Май Тунигорн ти е казал — започна Делиамбър, — че изобличихме надзорника Уай-Юлисаан като шпионин на променящите се?

— Така ми каза, да. Но как го разкрихте?

— В деня, в който ти пое към Стейче, милорд, усетих, че Уай-Юлисаан общува с някой много надалеч. И незабавно пратих Залзан Кавол и Лизамон да го задържат.

Валънтайн примигна.

— Но откъде е имал такава сила?

— Той е метаморф — каза Тизана, — а те свързват съзнанията си с помощта на морските дракони.

Валънтайн гледаше с недоумение ту Тизана, ту Делиамбър, но казаното беше толкова странно и смайващо, че отначало почти нищо не разбра.

— Невероятно! — възкликна Валънтайн. — Кой би могъл да предположи, че драконите притежават такава сила на съзнанието?

— Метаморфите ги наричат водни крале, милорд — каза Тизана. — Изглежда съзнанието им е твърде силно. А това извънредно е улеснявало шпионина да предава докладите си.

— Какви доклади? — попита Валънтайн тревожно. — И на кого?

— Когато заловихме Уай-Юлисаан — каза Делиамбър, — той веднага започна да се променя като луд. Възнамерявахме да ти го доведем за разпит, но ти бе потеглил към Стейче. После се изви бурята и не можахме да те последваме. Така че сами го разпитахме. Призна, че е бил внедрен, за да ти помага да формулираш правителствените мерки срещу болестите и бедствията и после незабавно да изпява всичко на своите, за които това било като манна, тъй като те са изфабрикували цялата тая селскостопанска напаст.

Валънтайн се втрещи.

— Метаморфите?!

— Да, милорд. Уай-Юлисаан си призна всичко. Ние… ъ-ъ-ъ… не бяхме мили с него. В тайни лаборатории тук, в Пиурифейн, метаморфите създавали от години болестите и неприятелите, поразяващи нашето селско стопанство. И после ги разнасяли под хиляди маскировки — някои се представяли на фермерите за провинциални надзорници и им пробутвали заразата по различни начини или тайно пръскали отровите си по нивите. За преносители са били използвани и птиците. Освен това облаците…

Зашеметен, Валънтайн прекъсна монолога на Слийт.

— Значи сме били във война, а не сме го знаели!

— Сега знаем това, милорд — каза Тунигорн.

— И аз пътувах из кралството на моите неприятели, като си въобразявах в глупостта си, че трябва само да произнеса слова на смирение и да разтворя ръце за прегръдка, за да ми се усмихне Данипиур и Божественият да ни благослови отново А в действителност тя и нейният народ са започнали ужасна война срещу всички ни и…

— Не, милорд — каза Делиамбър. — Не Данипиур. Поне засега подобно нещо не ни е известно.

— Какво каза?

— Уай-Юлисаан е помагал на Фараатаа — върл омразник, който не е спечелил Данипиур за своята кауза и затова се е впуснал да я осъществява сам с последователите си. Сред метаморфите има две фракции. Фараатаа е водач на радикалите, жадуващи война. Целта им е да ни хвърлят в хаос чрез глад и да ни прогонят от Маджипур. А Данипиур явно е по-умерена, поне не толкова ожесточена.

— Значи трябва да продължа към Илиривойн!

— Никога няма да намериш Илиривойн, милорд — отсече Делиамбър.

— Защо?

— Разглобили са града на части и го мъкнат със самари през джунглата. Усещам присъствие, когато пръскам магиите си. Данипиур бяга от теб, милорд. Не иска да се срещате. Може би това е твърде опасно, защото тя вече не контролира народа си и се бои, че всички ще станат привърженици на Фараатаа, ако прояви благосклонност към теб. Само предполагам, милорд. Но смятам, че никога няма да я намериш, дори ако търсиш в тази джунгла векове.

Валънтайн кимна.

— Може би си прав, Делиамбър. Сигурно си прав. — Затвори очи и отчаяно се опита да се съсредоточи. Толкова зле да поведе нещата, изобщо да не се усети! — И колко дълго е продължила тази кореспонденция между метаморфите с посредничеството на драконите?

— Май доста време. Драконите явно са по-интелигентни, отколкото ги смятахме, и изглежда има някакъв съюз между тях и метаморфите. Работата е мътна.

— А къде е Уай-Юлисаан? Би трябвало да го разпитаме още.

— Мъртъв е, милорд, — каза Лизамон Хълтин.

— Как така?

— Когато връхлетя бурята, настана бъркотия и той се отскубна. За момент го хванахме пак, но вятърът го отнесе. Открихме трупа му на сутринта.

— Загубата не е голяма — каза Делиамбър. — Едва ли бихме измъкнали нещо повече от него.

— И все пак бих си побъбря с него — отвърна Валънтайн. — Както и да е… Предполагам, че няма да говоря и с Данипиур. Но ми е трудно да се откажа от тази идея. И така, според теб не ще открия Илиривойн, Делиамбър?

— Мисля, че е изключено, милорд.

— Може да ви звучи странно, но я виждам като съюзничка. Кралицата на метаморфите и короналът, обединени в съюз срещу обявилите ни биологическа война. Лудост, а, Тунигорн? Хайде, говори открито.

Тунигорн сви рамене.

— Знам ли, Валънтайн? Но Делиамбър е прав относно нежеланието на Данипиур да те вижда. И мисля, че ще е губене на време да я търсим сега…

— Ще е лудост, защото има толкова други неща за вършене — каза Валънтайн и замълча.

Взе разсеяно два от предметите, които държеше Залзан Кавол, и започна да ги подхвърля от ръка в ръка. Болести, глад, лъжекоронали. Лудост. Хаос. Биологична война. Гневът на Божествения. И един коронал, който се мотае из джунглата в името на една налудничава мисия? Не. Не!

— Имаш ли представа, къде сме сега, Делиамбър? — попита той.

— Горе-долу три хиляди километра на югозапад от Пилиплок.

— И за колко време бихме стигнали до града?

— Точно сега не бих ходил в Пилиплок, Валънтайн.

— Защо?

— Опасно е.

— Опасно? За един коронал? Само преди месец-два ходих там и всичко беше наред, Тунигорн!

— Нещата се промениха. Имаме сведения, че Пилиплок се е самопровъзгласил за свободна република. Складовете пращят от провизии и гражданите се боят храната да не бъде реквизирана за нуждите на Кинтор и Ни-моя. Затова Пилиплок се е отделил от общността.

— Свободна република? Немислимо! — възкликна Валънтайн.

— Гражданите на Пилиплок са на друго мнение. Не е ясно как ще те приемат. Разумно е да се отиде другаде, докато се изясни положението — каза Тунигорн.

Валънтайн се ядоса.

— Да се страхувам да вляза в един от собствените си градове? Още с пристигането ми Пилиплок отново ще ми бъде верен!

— Нима? — попита Карабела. — Това е Пилиплок с присъщите му надутост и себичност. А ти пристигаш там като дрипльо, с очукан флотер. И смяташ, че ще те приветстват? Наясно са, че са извършили предателство и едва ли ще рискуват доброволно да се предадат в твоя власт. Според мен можеш да влезеш в Пилиплок само начело на армия.

— И аз мисля така — добави Тунигорн.

Ужасен, Валънтайн погледна Делиамбър, Слийт и Ерманар, които срещнаха погледа му мълчаливо, тъжно и мрачно.

— Значи отново съм свален? — попита Валънтайн, без да се обръща към никого конкретно. — Отново съм дрипав скитник, така ли? Да не смея да вляза в Пилиплок? Аз? Сигурно лъжекороналите от Кинтор и Ни-моя имат армии, но не и аз. Какво да правя? Пак ли да стана жонгльор? — Той се засмя. — Не. Коронал съм и такъв ще си остана. Да се измъкваме от тази джунгла. Изведете ме до някой от крайбрежните градове, където все още ме почитат. И тогава ще продължим пътя си, като търсим съюзници и възстановим световния ред.

— И къде ще намерим съюзници, милорд? — попита Слийт.

— Където може — отвърна Валънтайн, като сви рамене.

8

Докато пътуваше през долината Глейдж към Лабиринта, Хисун съзираше навред признаците на хаоса — дори в тази спокойна и плодородна област на Алханроел почти осезаемо се усещаше напрежение.

Лабиринтът не беше се променил много, а Хисун — да. Усети промяната още от мига, в който влезе през Отвора на водите — големия и разкошен церемониален портал, традиционно използван от властниците на Маджипур при посещението им във владенията на понтифекса. Зад него лежеше топлият мъглив следобед на долината Глейдж, ухаещите ветрове, зелените хълмове, радостния пулсиращ сияй на яркото слънце. Пред него се простираше вечната нощ на Лабиринта с тайните херметични извивки, с острия блясък на изкуственото осветление, странната безжизненост на въздуха, недокоснат от вятъра или дъжда. И когато престъпваше прага между двете царства, Хисун се смрази от страх при мисълта, че масивната врата зад гърба му ще се хлопне и от хубавото в този свят занапред ще го отделя някаква ужасна бариера.

Изненада се, че само след година-две живот в Замъка Лабиринтът му се вижда толкова отблъскващ. И осъзна, че досега не е разбирал истински страха на лорд Валънтайн от мрачните дебри на подземния свят.

Имаше и още една промяна. При напускането на Лабиринта за тукашните обитатели, които не се трогваха особено от светската помпозност, той беше един нищо и никакъв посветен рицар. Сега, само след няколко години, Хисун се завръщаше като принц и член на Регентския съвет. А жителите на подземния свят винаги се бяха впечатлявали от властта, особено когато с нея се бе сдобил един от своите. Хиляди се бяха стекли за посрещането му и се блъскаха и суетяха, за да го видят как преминава през големия портал с царския флотер и с пищна свита, сякаш бе пристигнал самият коронал. Не се чуваха поздравления, писъци и скандирания, защото жителите на Лабиринта не си падаха по тези неща. Но всичко живо зяпаше. Мълчаливи, благоговеещи или завиждащи, те гледаха навъсено как минава кортежът. Стори му се, че зърна Ванимун и хубавата му сестра, и Гиснет, и Хеулан, и още половин дузина приятели от старата тайфа. Нищо чудно това да бе само трик на съзнанието. Разбра, че иска те да са там, да го видят в царските му одежди и големия флотер — някогашният агресивен дребосък от Гуаделум Корт и сегашният принц и регент Хисун, озарен от ореола на Замъка, който го обкръжаваше като светлината на второ слънце. Няма нищо лошо за малко да се отдадеш на дребна суета, нали? Да, разбира се, защо не? Човек може да си позволи от време на време малко да издребнее. Това важи дори за светците, а Хисун никой никога не го беше обвинявал в святост. В крайна сметка си каза, че самодоволството действа дори здравословно, стига да не се прекалява с дозировката.

Очакващите високия гост в края на външния кръг чиновници на понтифекса с официални маски церемониално поздравиха Хисун и го отведоха веднага с асансьора за властимащи в дълбоките имперски нива на Лабиринта, за да го настанят в апартамент, толкова пищно обзаведен, колкото и покоите, предназначени за коронала. Подобаващо бяха настанени Алзимир, Стимион и другите помощници на Хисун. След като служителите от понтификата добре се погрижиха за неговия комфорт, главният сред тях обяви:

— Висшият говорител Хорнкаст ще се радва, ако го удостоите с честта да вечеряте с него, милорд.

Неволно Хисун трепна. „Ако го удостоите с честта“. И до ден-днешен като дете на Лабиринта изпитваше към Хорнкаст почит, граничеща с боязън: това бе истинският господар на Лабиринта, кукловодът, който дърпаше конците на понтифекса. „Ще се радва, ако го удостоите с честта да вечеряте с него“. Наистина ли? Хорнкаст? Трудно бе човек да си представи стария Хорнкаст зарадван. А и чиновникът се беше обърнал към Хисун с титлата милорд — ни повече, ни по-малко. Добре, добре, добре.

Но не можеше да си позволи да покаже страхопочитание към Хорнкаст — нито капчица, нито следа. Не беше готов, когато дойдоха пратениците на висшия говорител, и си наложи едва ли не насила да тръгне с десет минути закъснение. Когато влезе в просторната трапезария, чието великолепие дори един понтифекс би сметнал за прекалено, Хисун се сдържа да не прояви раболепие, макар че в гърдите му запърха верноподаническият импулс. При мисълта, че това е самият Хорнкаст, му идеше да коленичи. Но се възпря сърдито и остана прав, в поза, изпълнена с достойнство. Стараеше се да не забравя, че Хорнкаст е само чиновник, докато той, Хисун, имаше ранг, беше принц от Върха, при това член на Регентския съвет.

Ала беше трудно да не се смутиш при това страхотно присъствие. Хорнкаст бе стар, дори престарял, и въпреки това изглеждаше як, енергичен и бодър, сякаш някаква магия го бе подмладила с тридесет-четиридесет години. Извънмерно любезно поведе Хисун към трапезата и му предложи отлежало искрящо вино, от което гостенинът нарядко отпиваше малки глътки. Държеше под свой контрол разговора, отначало съвсем необвързващ и дружелюбен. Първо обсъдиха безредиците в Зимроел и западането на Алханроел. Хисун остана с впечатление, че при цялата си сериозност, когато говореше за тези неща, Хорнкаст се тревожеше за ставащото извън Лабиринта не повече, отколкото би се трогвал от събитията на друга планета. После висшият говорител подхвана темата за Елидат, като първо изрази своите дълбоки съболезнования и надеждата, че гостът ще ги предаде във Връхни. Простреля Хисун с поглед, в който се четеше: „Знам, че тази смърт предизвика големи размествания по върховете и ти се озова в най-силна позиция, ето защо ще те държа под око, рожбо на Лабиринта.“ Според Хисун сега беше редно домакинът да се поинтересува дали лорд Валънтайн е в безопасност, но за негова изненада висшият говорител предпочете да се разпростре по темата за недостига, който вече се усещаше в житниците на Лабиринта. Несъмнено този проблем силно го занимаваше, но Хисун не беше бил толкова път за да си бъбрят за продоволствената криза. Когато висшият говорител замълча за миг, Хисун най-после взе инициативата и каза:

— Май е време да обсъдим онова, което смятам за най-критично — изчезването на лорд Валънтайн.

Този път олимпийското спокойствие на Хорнкаст май се поразклати — ноздрите му трепнаха, а устните се изкривиха от изненада.

— Изчезване?

— Докато лорд Валънтайн пътуваше през Пиурифейн, загубихме връзка с него и не успяхме да я възстановим.

— Може ли да попитам какво е търсил короналът в Пиурифейн?

Хисун леко сви рамене.

— Изпълнявал е твърде деликатна мисия, както ми дадоха да разбера. Бил е отделен от антуража си по време на същата буря, която е отнела живота на Елидат. Оттогава е в неизвестност.

— И предположението е, че короналът е мъртъв?

— Не знам нищо, а предположенията нямат никакво значение. Уверявам ви, че правим и невъзможното, за да възобновим връзката. Но според мен е редно най-малкото да допуснем и тази вероятност. Обсъждахме ситуацията в Замъка. Появи се план за наследяване.

— …

— И, разбира се, здравето на понтифекса фигурира подчертано в нашите планове — каза Хисун.

— А, да. Разбирам.

— Както схващам, понтифексът си е все така?

Хорнкаст не отговори веднага, но доста продължително се вторачи в Хисун със загадъчна и притесняваща сила, сякаш бе зает с най-сложни политически пресмятания.

— Желаете ли да посетите Негово Величество? — бяха думите, с които висшият говорител най-сетне сложи край на мълчанието.

Хисун бе очаквал всичко друго, но не и това. Аудиенция при понтифекса? Нещо, за което не бе мечтал дори! Но моментално овладя изумлението си и надяна маската на безразличието.

— Би било голяма чест — произнесе резервирано той.

— Тогава да вървим.

— Сега?

— Сега — отвърна Хорнкаст.

След малко двамината високопоставени мъже пътуваха с малкия чипонос флотер надолу по тесния тунел. После слязоха и тръгнаха пеша, като на всеки петдесет крачки им се изпречваха масивни врати от бронз, които се отваряха само след като скритите механизми разпознаваха Хорнкаст. Когато се отвори и последната врата, те най-после се озоваха в тронната зала.

Сърцето на Хисун бясно се разтупа. Понтифексът! Старият откачен Тиеверас! През целия си живот таеше подозрението, че той е само един мит. Като истинско дете на Лабиринта винаги бе смятал този саможив господар на света за свръхестествено същество, скрито тук, в дълбините. И дори сега, макар да общуваше с принцове и херцози, с приближените на коронала, със самия коронал, Хисун възприемаше понтифекса като на нещо отделно, живеещо в собствено царство, като нещо невидимо, непознаваемо, нереално, немислимо далечно от света на обикновените същества.

Но ето го, тук е.

Същият като в легендите. Сфера от синьо стъкло, тръби, тръбички, проводници и клеми, бълбукащи и циркулиращи из животоподдържащата камера течности, а вътре — стар, прастар мъж, седнал вдървено на трона с висока облегалка, към който водеха три ниски стъпала. Очите му бяха отворени, но дали виждаше? А и беше ли жив?

— Вече не говори — каза Хорнкаст. — Това е последната промяна. Но Сепултроув казва, че все още разсъждава и е жизнен. Доближете се на две-три крачки, за да го видите отблизо. Е? Видяхте ли? Той диша. Мига. Жив е. Определено е жив.

Хисун изпита чувството, че стои пред изкопаемо, пред праисторическо същество, оцеляло по чудо. Тиеверас! Короналът на понтифекс Осиър, но преди колко поколения? Надживял историята. Видял лорд Киникен със собствените си очи. И вече стар, когато се въцарява лорд Малибор. И ето го още тук: жив, да, ако това можеше да се нарече живот.

— Можете да го поздравите — каза Хорнкаст.

Хисун знаеше правилата: преструваш се, че не говориш директно на понтифекса, а адресираш думите си към Хорнкаст, който уж ги предава на монарха, а ти се правиш, че вярваш на представлението.

— Моля ви предайте на Негово Величество, че го приветства неговият поданик принц Хисун, син на Елсином, който най-смирено изразява своите почитания.

Понтифексът не отговори. Нито показа, че е чул нещо.

— По-рано — каза Хорнкаст — издаваше звуци, които се бях научил да тълкувам. Сега мълчи от месеци. Но въпреки това ние му говорим.

— Уведомете понтифекса — каза Хисун, — че е обичан от целия свят и името му е постоянно в нашите молитви.

Тишина. Понтифексът не се помръдна.

— Уведомете го също — продължи Хисун, — че светът си върви по пътя, че трудностите идват и си отиват, но нищо не ще накърни величието на Маджипур.

Мълчание. Никакъв отговор.

— Всичко ли казахте? — попита Хорнкаст.

Хисун се взря в загадъчната фигура в стъклената клетка отсреща. Копнееше да види как Тиеверас вдига ръка за благословия, копнееше да чуе изречени от него пророчески слова. Но знаеше, че няма надежда.

— Да — каза той. — Всичко.

— Елате тогава.

Висшият говорител изведе госта от тронната зала. Навън Хисун усети, че е вир-вода в прекрасните си одежди, а коленете му треперят. Тиеверас! Дори да издаяни колкото него, пак няма да забрави това лице, тези очи, синята стъклена сфера.

— Мълчанието е нова фаза — каза Хорнкаст. — Лекарят твърди, че стареца още го бива, и може би е прав. Но според мен това е началото на края. Дори при цялата тази апаратура, трябва да има някакви граници.

— Мислите ли, че краят наближава?

— Моля се да е така, но няма как да разбера. Не правим нищо, за да ускорим нещата. Това решава лорд Валънтайн — или евентуално неговият наследник.

— Ако лорд Валънтайн е мъртъв — каза Хисун, — новият коронал незабавно ще наследи понтифекса. Освен ако и той не предпочете да го крепи жив.

— Вярно. А ако лорд Валънтайн е мъртъв, кой според вас ще е новият коронал?

Хорнкаст го простреля със съкрушителен, безмилосен поглед. Хисун усети как този поглед го опърли и стопи цялата му с мъка добита политическа ловкост, всичките му амбиции, превърна го в уязвим и объркан младок. Внезапно го осени страхотно, зашеметяващо видение — зърна себе си, катапултиран нагоре от властимащите, как на сутринта става коронал, следобяд дава заповед да се спре апаратурата и вечерта става понтифекс. Помисли си панически, че това е абсурд. Понтифекс? Той? Идния месец? Това бе шега. Или най-малкото нелепица. С усилие си възвърна самообладанието и след малко пак възприе стратегията, която му изглеждаше толкова очевидна в замъка: ако лорд Валънтайн е мъртъв, коронал трябва да стане Дивис, а Тиеверас най-после да умре и Дивис да го замести в Лабиринта. Трябва да стане така. Трябва.

— Не бива, разбира се, да избираме наследник на коронала, докато не се удостоверим в смъртта на сегашния, за чиято безопасност се молим ежедневно. Но ако наистина някаква трагична съдба е сполетяла лорд Валънтайн, мисля, че ще е удоволствие за принцовете да поканят сина на лорд Вариакс да наследи трона.

— Аха.

— И ако е писано това да стане, сред нас има такива, които мислят, че би било желателно тогава да позволим на понтифекс Тиеверас най-после да се върне при Извора.

— Аха — каза Хорнкаст. — Уточнявате нещата, нали? — Очите му срещнаха Хисуновите за последен път: студени, проницателни, всевиждащи. Сетне погледът им се смекчи, макар все още да бе непроницаем, и внезапно висшият говорител се превърна просто в уморен старец в края на дълъг, изтощителен ден. Хорнкаст се обърна и бавно закрачи към флотера. А Хисун си каза, че става късно и е време да си отдъхне, след което се прибра в разкошния си апартамент.

Наистина беше късно, но Хисун дълго не можа да заспи. В главата му се въртеше една и съща мисъл: „Видях понтифекса, видях понтифекса, видях го.“ Лежа буден и се въртя половин нощ с пламтящия във въображението му образ на стария Тиеверас, който в съня не изчезна, а гореше дори по-ярко — понтифексът на трона в стъклено кълбо. Дали не плачеше? И ако плачеше, за кого?

На другия ден по обяд Хисун отпътува с официален ескорт нагоре към външния кръг, към Гуаделум Корт, където бе живял толкова дълго в мрачното малко жилище.

Елсином настояваше да не идва, защото било сериозно нарушение на протокола един принц да посещава тази запусната дупка Гуаделум Корт, дори с цел да види собствената си майка. Но Хисун бе отхвърлил възраженията й.

Тя се беше почти същата, нищо че не се бяха виждали от години. Дори изглеждаше по-силна, по-висока, по-жизнена. Но в нея се забелязваше някаква непозната предпазливост. Когато протегна ръце да я прегърне, тя притеснено отстъпи назад, сякаш той й беше чужд.

— Майко! — каза той. — Позна ме, нали?

— Бих искала да е така.

— Не съм се променил, майко.

— Държанието ти… погледът… дрехите…

— И все пак аз съм Хисун.

— Ти си принц-регент. И казваш, че не си променен?

— Сега всичко е по-различно. Но някои неща си остават същите.

С тези думи тя като че ли поомекна и успя да се отпусне, да го приеме. Прегърнаха се.

— Какво ще стане със света, Хисун? — попита тя, като отстъпи назад. — Чуваме ужасни неща! Гладували цели провинции, под път и над път се самопровъзгласявали коронали. И къде е лорд Валънтайн? Ние тук почти нищо не знаем за събитията горе. Какво ще стане със света, Хисун?

Той поклати глава.

— Всичко е в ръцете на Божествения, майко. Но има ли начин да спасим света от бедствията, ще го сторим.

— Разтрепервам се, когато казваш „ние“. Понякога сънувам как великите лордове и принцове от Връхни ти искат съвет. Но нима това е възможно? Започвам да разбирам някои неща — знаеш ли, че Господарката често ме посещава насън? Но има още толкова много неща да науча…

— Значи Господарката често те посещава?

— Понякога два-три пъти седмично. За мен това е голяма чест. Но и притеснение: виждам я толкова уморена, усещам бремето, което тегне над духа й. Идва да ми помогне, нали разбираш, а на мен понякога ми се струва, че аз съм тази, която трябва да й помогна, да й даде от силата си…

— Направи го.

— Правилно ли те разбрах, Хисун?

Той дълго мълча. Огледа се в малката грозна стая със старите познати от детството неща, с парцаливите пердета, протритите мебели, и си спомни покоите, в които бе прекарал нощта, за разкоша, в който се къпеше в Замъка.

— Ти няма дълго да останеш тук, майко.

— И къде ще отида?

Той отново се поколеба.

— Мисля, че ще ме направят коронал, майко — тихо каза той. — И тогава ще ти се наложи да отидеш на Острова и да се заловиш с нова и трудна работа. Разбра ли ме?

— Разбрах.

— Готова ли си?

— Ще направя каквото трябва — каза тя с усмивка и поклати глава, сякаш не вярваше. Сетне се отърси от неверието и протегна ръце за прегръдка.

9

— Сега да разпространим вестта — каза Фараатаа.

В часа на Пламъка, по обед, слънцето се извисяваше в зенита над Пиурифейн. Днес нямаше да падне нито капка дъжд: валежите в деня за разпространение на вестта бяха недопустими, защото това се правеше в сухо време.

Той стоеше върху плетения подиум, зареял поглед над обширното сечище в джунглата, дело на последователите му. Хилядите повалени дървета бяха отворили голяма рана върху гръдта на страната. И на това огромно открито пространство неговите хора стояха рамо до рамо докъдето стигаше погледа. От двете му страни се издигаха стръмните пирамидални очертания на новите храмове, почти толкова величествени, колкото и подиумът, на който стоеше. Строени бяха от преплитащи се в старинни мотиви кръстосани греди, а на върховете им се вееха двата флага на изкуплението — червен и жълт. Това беше новият Велализиер, тук, в джунглата. Фараатаа бе решил следващата година по това време тези ритуали да бъдат извършени в истинския Велализиер отвъд морето, който най-после отново щеше да бъде осветен.

Извърши петте промени, като с лекота и тържественост преминаваше от една в друга форма: Червената жена, Слепия гигант, Одрания мъж, Последния крал. И всяка промяна бе придружена от съскащите викове на наблюдателите, а когато извърши петата и с усилие се задържа във формата на Принца, комуто е съдено да дойде, звукът бе съкрушителен. Сега те крещяха името му в непрестанно нарастващо кресчендо: „Фараатаа! Фараатаа! ФАРААТААА!“

— Аз съм Принцът, който ще дойде, и Кралят, който е — извика той, както често бе викал в сънищата си.

Те отвърнаха:

— Съединете ръце и дух и нека повикаме Водните крале!

И те съединиха ръцете и съзнанията си, а той усети как силата им нахлува в него и изпрати своя зов:

— Братя в морето!

Чу музиката им. Усети как едрите им туловища се размърдват в дълбините. Отзоваха се всички крале: Маазмурн, Гируц, Шейтун, Диис, Нараин и другите. И се съединиха, и предадоха от силата си, и се превърнаха в инструмент за неговите думи, които тръгнаха към всяка страна, към всички, способни да ги доловят.

— Неприятели, чуйте! Обявена ви е война и вече сте победени. Дойде времето на изкуплението. Не можете да ни противостоите. Не можете. Започнахте да изгивате и за вас няма вече спасение.

Наоколо извисиха гласове неговите хора:

— Фараатаа! Фараатаа! Фараатаа!

Кожата му заблестя. Очите му сияеха. Станал бе Принца, който ще дойде, станал бе Кралят, който е.

— Четиринадесет хилядолетия този свят беше ваш, но сега си го върнахме. Вървете си оттук, чуждоземци! Качвайте се на корабите си и заминавайте за звездите, от които дойдохте, защото този свят вече е наш. Вървете си!

— Фараатаа! Фараатаа!

— Вървете си или ще понесете бремето на нашия гняв! Вървете си или ще ви отнесе морето! Вървете си или за никого няма да има пощада!

— Фараатаа!

Той широко разпери ръце. Отвори се за надигащата се енергия на всички, чиито души бяха свързани пред него, и на водните крале — неговата подкрепа и утеха. Знаеше, че е изтекло времето на заточение и скръб. Свещената война бе почти спечелена. Предстоеше да бъдат смазани крадците на света, които се бяха пръснали из него като вредни насекоми.

— Чуйте ме, неприятели! Аз съм Кралят, който е!

И поддръжниците му оглушително запригласяха:

— Чуйте го, неприятели! Той е Кралят, който е!

— Часът настана! Няма да видите бял ден! Ще бъдете наказани за престъпленията си и никой не ще се измъкне жив! Махнете се от нашия свят!

— Махнете се от нашия свят!

— Фараатаа! — деряха се те. — Фараатаа! Фараатаа!

— Аз съм Принцът, който ще дойде. Аз съм Кралят, който е!

И те му отвръщаха в хор:

— Да живее Принцът, който ще дойде, и Кралят, който е!