Вампирски целувки

Глава 16. Шоколадов и ванилов водовъртеж

Аз и Беки хапвахме сладолед — Кралски Шоколад и Ванилова Атака — пред сладкарницата на Шърли на следващия ден.

— Александър е мечта! Все още чувствам трептящите му устни срещу бузата ми! — казах аз. — Беки, за пръв път не искам да напусна този град, защото на върха на Хълма Бенсън живее моето готическо момче-мечта. Не мога да спра да мисля за него! Искам само да го срещнеш и тогава ще разбереш колко е поразителен!

Изведнъж червено Камаро спря.

— Миналата нощ Мат видя пикапа на Беки паркиран пред откаченото Имение! — Тревър заяви със свадливия си тон като започна да се шляе. Той се взираше в лицето на Беки и попита. — Опитваше се да рисуваш върху стената, Игор?

— Не! — защитих Беки, усмихвайки и все още мислейки за снощи. Нямаше да позволя на Тревър да развали хубавото ми настроение.

— Значи не си забърквала в някоя каша, Върколак? — попита Тревър, продължавайки да се взира в Беки.

— Да си вървим, Трев! — каза Мат.

— С удоволствие щяхме да си поговорим с любезните господа, но сме по средата на корпоративна среща — казах му аз. — За това ще трябва да оставите съобщение на секретарката ми.

— Дали Шърли слага Прозак1 в сладоледа? — Тревър каза, смеейки се. — Не мисля, че щеше да разбереш дали е джентълмен, ако те ухапе по врата!

Продължих да ближа ръба на фунийката си.

— Или си била ти? — предположи Тревър. — Винаги се забъркваш в проблеми.

— Може би са били родителите на Беки — това е техния пикап. Не ти е нужен учен, за да го разбереш!

— Просто си помислих, че ти и Беки може би се срещате с семейство Озбърн! О, забравих, той просто отхапва главите на прилепите — не се превръща в тях.

— Мисля, че чух майка ти да те вика! — каза аз.

— Те са точно като теб, знаеш, ужасно бледи и изхвърлени от обществото. Все още не са опитали да се присъединят към кънтри клуба. Но още веднъж — не приемаме вампири!

— Вампири? — засмях се смутено. — Кой го каза?

— Всички, глупачке! Вампирите Стерлинг! Пичът се разхожда в гробищата! Но аз мисля, че са избягали лунатици като теб! Те са пълни откачалки!

— Хайде, Трев, да си тръгваме вече! Чака ни практика! — каза Мат.

— Сега разбирам кой носи панталоните във връзката ви! — казах аз. — Но забравих, те са навити на шкафчето ми!

Тревър грабна фунийката ми от ръцете.

— Хей, върни я! — извиках аз. Тревър все пак успя да развали щастливото ми настроение!

Той облиза голяма част от сладоледа!

— Страхотно, сега има отвратителни снобски микроби! Можеш да го задържиш! — казах аз.

— Скъпа, имаше микроби още от момента, в който го погледна!

— Да тръгваме, Беки! — казах аз, дърпайки я за ръката.

— Тръгвате си толкова рано?

— Мислих, че съм приключила с теб!

— Приключила? Все се опитваш да ми разбиеш сърцето, нали? Това означава ли, че с годежа ни се е разпаднал?

— Да тръгваме, Трев! — обади се Мат — Имаме неща за вършене.

— Знаеш, че обичам това, Чудовищно момиче! Ако не бях аз, никой нямаше да ти обръща внимание!

— И щях да бъда момичето с най-големия късмет в света!

— Ще се видим в колата! — нетърпеливо каза Мат на Тревър.

— Ще бъда точно тук! — отвърна Тревър, накланяйки се към мен. — Ако искаш да бъдеш най-щастливото момиче в света, ще дойдеш с мен на Снежния Бал!

Тревър ме канеше на танци? И от всички балове, на Снежния? Големият училищен бал, където пластмасови ледени висулки и снежинки висяха от гредите на физкултурния салон и изкуствен сняг по пода? Той щеше да се появи пред всичките си приятели с мен под ръка? Футболните загубеняци и момичета със прически за по хиляда долара? Това трябваше да е голяма шега. Щях да бъда прилежно облечена, чакайки пред къщата ми, а той щеше да ме изправи, или пък щеше да ми метне букет от червени сладникави рози като в „Кери“. Но дори и да говореше сериозно, дори и по някакво особено чудо Тревър наистина ме е харесал, не можех да ида на бала с него. Не сега, когато срещнах Александър Стерлинг.

— Ще бъде нощ, която никога няма да забравиш! — каза той съблазнително.

— Сигурна съм в това, но не искам да имам кошмари до края на живота си.

— Просто не можеш да се откъснеш от Ник в Нощта?

— Не! Аз наистина отивам!

Тревър ми се присмя!

— С елен? Или надуваема кукла?

— Имам среща.

Беки ахна, но не само тя и Тревър бяха учудени от необмислените ми думи.

— В мечтите ти! Просто те попитах от съжаление! Никой няма да се появи с теб, освен ако не е мъртъв!

— Е, ще видим това, нали?

— Аз си тръгвам! — Мат извика от колата. — Идваш ли?

— Благодаря за сладоледа, психо! — каза Тревър, качвайки се в колата. — Но за следващия път помни — предпочитам Каменистия Път!

Гледах как моята двойна Шоколадова атака се отдалечава.

— Бих ти предложила моя, но знам, че не обичаш чиста ванилия! — каза Беки.

— Благодаря, но имам по-големи неща, за които да се тревожа! Като да си уредя среща!

Всеки път, когато телефона започнеше да звъни, сърцето ми прескачаше. Беше ли Александър? А когато не беше той, сърцето ми щеше да се счупи на хиляди парченца. Минаха два твърде дълги дни, откакто видях моята готическа половинка. Бях толкова завладяна от Александър, мечтаех си за мига, когато отново ще бъдем заедно, нищо друго нямаше значение. Не измих мястото, където нежните му устни се притиснаха към плътта ми. Държах се сякаш бях излязла от филма „Gidget“. Какво се бе случило с мен? Губех си разсъдъка! За пръв път в живота си бях уплашена. Страх да не го изгубя и да не бъда отхвърлена.

Ако поканех Александър на танците, той можеше и да откачи. Можеше да каже: „С теб?“ или пък „В никакъв случай, на училищни танци. Аз съм над това! И си мислех, че и ти си така!“

Бях над това, макар да знаех, че никога нямаше да ида на бала, за да бъда над тях! Нямаше да ходя на домашни партита или на абитуриентския бал, или на нито един от организираните балове през училищната година. Щяха да сетя в къщи с Беки и да гледаме Чудовища по телевизията! Но поканата на Тревър ме предизвика да отвърна с оръжие, което не бе мое — Александър.

Чувството на неспособност да ям и да спя бе ново за мен. Да държа сърцето си при всеки звън на телефона, да крещя до изнемогване на Били да не натоварва линията с пристрастеността си към сърфирането в Интернет, да съм неспособна да гледам Носферату без плач, или да слушам глупавата, мекушава, сладникава, страдаща от любов песен на Селин Дион без да мисля, че я написала точно за мен — исках всичко да премине.

Мисля, че някои хора го наричат любов — аз го наричам АД!

И тогава се случи! След два дълги дни пълни с мъчение! Когато телефона иззвъня, си помислих, че е Момчето Били, а когато Били изрече името ми, си помислих, че е Беки. Бях готова да излея мъката си! Но преди да мога да проговоря, чух красивия му глас.

— Не можех да чакам повече! — каза той.

— Моля? — казах учудено аз.

— Аз съм. Александър! Знам, че момчетата не са длъжни да звънят веднага. Но не можех да чакам повече.

— Това е глупаво правило! Можех аз да го направя!

— За два дни?

— Минали са само два дни?

Той се засмя.

— Струваше ми се година!

Коментара беше като любовно писмо право в сърцето ми.

Изчаках го да продължи, но имаше само тишина. Той не каза нищо повече. Това беше идеалният момент да го поканя на Снежния Бал. Най-лошото, което можеше да направи, е да затвори. Ръцете ми трепереха, а самоувереността ми излизаше заедно с потенето.

— Александър… ъ… Искам да те попитам нещо!

— Аз също.

— Е, първо ти.

— Не, първо дамите.

— Не, момчетата са длъжни да са първи в питането.

— Ти печелиш! — беше тихо. — Е… искаш ли да излезем? Утре вечер?

Усмихнах се с наслада.

— Да излезем? Да, ще бъде страхотно!

— А какво искаше да ме питаш?

Спрях за момент. Мога да го направя. Поех си дълбоко въздух!

— Ще…?

— Да?

— Ти…?

— Какво аз?

— Обичаш ли да танцуваш?

— Да, но не мисля, че в този град има суинг клубове! Знаеш ли някой?

— Не… но когато намеря, ще ти кажа! — Бях такава глупачка!

— Страхотно! Тогава ще се видим пред нас, след залез!

— След залез?

— Ти каза, че живееш за тъмнината! Аз също!

— Запомнил си!

— Помня всичко! — каза той и затвори телефона!