Вампирсвил

Глава 2. Почти великото бягство

Сега вече табелата на входа на родния ми град трябваше да гласи: „Добре дошли във Вампирсвил — елате за едно ухапване, останете за вечността!“

Градът, в който бях израснала и винаги бях наричала „тъп“ вече не бе такъв. Не само че се срещах с вампир, но сега и други двама тийнейджъри — Носферату живееха сред жителите на Дулсвил, чиито най-голям проблем бе да получат най-изгодната цена на новите малки чантички „Прада“ или пък членство е най-новите голф клубове.

Аз бях единствената смъртна, която знаеше за тайната самоличност на новите кръвосмучещи жители на града и направо си умирах да отида и да разкажа всичко на местния вестник. Заглавието на първата страница щеше да гласи: „Готическо момиче печели джакпота — Рейвън Мадисън печели нобелова награда за изравяне на мъртвите.“

Отдолу, под статията, една цветна снимка щеше да улавя мен, Луна, Джагър и Александър… Или всъщност само мен, тъй като те нямаше да излязат на снимката.

Ако разкажех за моите открития, моят живот на аутсайдер щеше да бъде излъчен из цялата страна. Може би щяха да ме карат в лимузини, а чакащият ме публицист щеше да ме изпрати на турне с частният си джет по Гълфстрийм. Щях да съм резервирана за интервюта от CNN, Опра и MTV, за да разкажа за своите спомени. Личният ми асистент щеше да се грижи да не ми липсва нищо, да имам пълна купа от черните дъвчащи прилепи, както и непрогледна тъмнина. Личният му стилист щеше да ме следва неотлъчно, нанасяйки отново татуировки, поставяйки ми сини кичури коса и обличащ ме по последният готически писък на модата.

Но вместо да разказвам за откритията си на света, аз трябваше да пазя тайната на Джагър и Луна — че близнаците наистина бяха вампири.

Не е било винаги така. Александър ми споделил, че когато близнаците на семейство Максуел се родили, бързо било установено, че Луна не е вампир като всички останали в семейството, а по-скоро човек — генетична нишка, която ни отвеждаше поколения назад чак до една смъртна прапрабаба. Имало дадено обещание, че на осемнадесетият си рожден ден, Александър трябвало да се срещне с Луна на свещена земя за брачната церемония, когато той трябвало да се обвърже с нея завинаги. Но когато този ден дошъл, Александър решил, че двамата с Луна заслужават да прекарат вечността с някого, когото обичат. След като Александър нарушил обещанието, което си били дали двете семейства, Джагър започнал да търси начин да си отмъсти на Александър. Веднъж щом Луна била променена от друг вампир, но на обикновена земя, тя се бе присъединила към брат си в Дулсвил, за да се срещне с един смъртен тийнейджър, с когото да прекара вечността. Знаех, че ако разкрия тайната самоличност на близнаците, щях да издам и Александър. Щях да поставя гаджето си в смъртна опасност, а можеше дори и да го загубя завинаги.

Така че вместо да съм на корицата, бях под прикритие.

Ироничното бе, че трябваше да убедя Тревър, който бе пуснал клюката отначало, че е бил прав през цялото време и сега бе пръв в редицата да стане жертва на смъртоносният дует Джагър-Луна. И макар че нито един човек на земята не ме отвращаваше повече от Тревър, аз бях длъжна да го предупредя за опасността. И най-важното, ако някой толкова извратен като Тревър станеше вампир, цял Дулсвил щеше да е в опасност след залез слънце.

На паркинга на Дулсвил, по време на прожекцията на „Нежност в положен ковчег“, Александър и аз бяхме измамили Джагър и той повярва, че аз наистина съм ухапана и превърната във вампир. Но няколко дни по-късно, на един карнавал, двамата бяхме срещнали Луна в Къщата на Огледалата и аз бях единствената, чиито образ се отрази в огледалото. Дали Джагър щеше да повярва на собствените си очи, или пък на думите на сестра си?

— Не се притеснявам, — каза ми Александър, докато ме успокояваше същата нощ в Мерцедеса на своя иконом Джеймсън. — Джагър иска отмъщение и използва Тревър срещу нас. Можем лесно да обясним станалото в Къщата на огледалата. Освен това, егото на Джагър е толкова голямо, че той никога не би признал, че е сбъркал.

— Значи трябва да поддържам теорията, че съм вампир — казах аз. — Щеше да е по-лесно ако просто отидем на гробището и ти вкусиш от кръвта ми.

Александър загаси двигателя.

Знаех, че той копнее да принадлежи към моя свят така, както аз в неговия. Но когато се обърна да ме погледне, тъмните му очи изразяваха самотата от живота в един тайнствен свят, пълен с тъмнина и изолация.

Докато се взирах в него се зачудих дали наистина искам да съм част от един свят, в който Александър не желаеше да живее. Дали просто не преминавах през фаза от живота си, която можеше да продължи вечно? На този етап бе невъзможно, докато бяхме паркирали на не свещена земя. Александър бе взел решение и за двама ни, без да ми каже нито дума.

— Тогава просто ще започна като бягам от училище — помислих си аз на глас. — Ще заменя леглото си с ковчег, ще спя цял ден с пуснати щори, ще се будя точно когато стане време за вечеря. Можем да хапваме кървави пържоли и да си правим партита между надгробните плочи. Ще обожавам да съм вампир!

Той се обърна към мен и положи ръка на коляното ми.

— Вече достатъчно разруших живота ти, още щом станах част от него — меко каза той. — Първо Джагър, а сега и Луна. Няма да позволя това да се намеси в живота ти в училище или пък в семейството ти.

Объркан, той отметна черната си коса назад, а обеците му отразиха лунната светлина, проблясвайки.

— Никога не казвай това — ти промени живота ми по начин, който не съм си и мислел, че съществува. Приключение, съдбовност. Истинска любов.

Мрачните му очи просветнаха.

— Е, ако не се държиш нормално родителите ти, приятелите ти, както и целия град ще започне да говори за поведението ти — заспори той.

Загризах черният си нокът.

— Но те вече го правят.

Сладка усмивка се разля по бледото му лице. И тогава той смръщи вежди.

— Освен това, можеш да правиш това, което аз не мога — да посещаваш училище. Това е мястото, където ще е Тревър, ако вече не е превърнат. Там ще имаш шанс да го убедиш да стои надалеч от Луна.

Усетих внезапен прилив на гордост.

— Възлагаш ми тайна мисия?

— Ще си като готически Ангел на Чарли.

— Ами ако Джагър разбере, че ходя на училище? — попитах аз. — Може да се почуди защо съм навън през деня. Не съм виждала вампири да учат в гимназията.

— И това е причината, поради която Джагър и Луна няма да разберат. След като ще излизат само по тъмно, няма как да узнаят, че ходиш на училище — успокои ме той.

— Ами ако Тревър и футболните му приятелчета кажат на Джагър, че ходя? — продължих да настоявам аз.

— Няма да имат доказателство — отговори ми убедено Александър. — Джагър няма да повярва на нещо, което не е видял. А ме видя как те хапя — или как се правя, че те хапя — добави той.

Александър ме изпрати до вратата. Наведе се към мен и ме целуна дълго за лека нощ.

— Докато ти си на училище, вече ще съм заспал и ще те сънувам.

Той ми изпрати въздушна целувка, качи се в колата си и замина. Когато се обърнах да помахам, вече бе извън погледа ми.

Същата нощ, докато лежах на леглото, се опитах да успокоя напрегнатите си нерви. Затворих очи и си представих Александър сам в стаята си на тавана, умело рисуващ наш портрет на карнавала в Дулсвил, както и гърмящата музика на Корн от уредбата.

Не бях сигурна защо бе останал толкова спокоен, след като знаеше, че Луна и Джагър бяха в Дулсвил. Когато слънцето изгрееше, нямаше да мога да видя своята половинка чак до залез. Докато той спеше, аз щях да отида на училище и да се изправя срещу Тревър сама.

На следващата сутрин се събудих на слънчевата светлина, която се процеждаше между процепа на завесите ми като изгарящо фенерче. Дръпнах хубаво пердето, завих се в одеялото и се опитах да заспя отново. Но продължавах да мисля за мисията си — да спася своят враг от жадния вампир.

Търсех какво да облека в спалнята си, когато чух звука от клаксона на кола.

— Беки е тук! — извика майка ми от кухнята.

— Тя винаги подранява с десет минути! — излаях аз, обувайки черно-бял клин. Моята най-добра приятелка винаги подраняваше, но сега, когато бе с Мат, настояваше да ходим дори по-рано.

Клаксонът избипка отново.

— Ще гледаш само него през следващите шест часа — измърморих си ядосано.

— Рейвън! — извика отново майка ми. — Не мога и днес да те покривам. Имам среща и…

— Знам! Слизам след минута!

Истината бе, че ако Александър ме чакаше всеки ден в гимназията, аз също щях да навия часовника си с мотив „Кошмар преди Коледа“ за пет и половина. Но докато обувах черна минипола и раздърпана тениска на Дони Дарко, единственото, за което можех да мисля, бе как Александър спи в тъмната стая. Щях да посрещна този слънчев ден без него.

Докато Беки нетърпеливо продължаваше да натиска клаксона, покрих вече тъмните си и изморени очи с черни сенки и очна линия. Най-накрая сграбчих раницата си, помахах на майка си и се качих я пикапа на Беки.

— Ще разкача жиците на този клаксон веднага! — казах аз със сърдит тон.

— Съжалявам Рейвън, но просто…

— Знам, знам. Ще се срещна с Мат преди училище.

— Досадна ли съм? — попита тя.

— Щях да се държа по същия начин, ако Александър ме чакаше там, вместо Тревър Мичъл.

— Благодаря за разбирането.

Беки задмина един жълт училищен автобус, пълен с малки ученици, които отиваха към училището на брат ми. Някои от тях гледаха през прозорец. Едни ми намигнаха, докато други ме сочеха с пръст и се смееха. Щях да съм обезпокоена или изненадана, ако не правеха това всеки ден.

— Е, като говорим за Тревър… Имам много мръсна клюка за него.

— И каква е тя?

— По скалата от едно до десет има рейтинг девет и половина.

— Казвай! — подканих я аз, проверявайки грима си в счупеното й огледало за обратно виждане.

— Тревър си има гадже.

— Имаш предвид Луна? — попитах аз.

— Луна ли? — обърка се тя.

— Имам предвид, луна… тичка. Трябва да е лунатичка, за да се среща с него. Както и да е, кой ти каза?

— Мат каза, че Тревър е видян с готическо момиче на карнавала. Мислех, че става дума за теб, докато той не добави, че имала призрачно бяла коса.

— Готичка? Така ли я наричат хората?

Тя кимна.

— Да. Както и че е супер секси. Мат не каза това, разбира се, но това се говори измежду футболните сноби. Знаеш как са момчетата, оглеждат новото момиче.

— Но Тревър презира всеки един, който не носи училищната спортна униформа.

— Да, но тя му угажда като на принц. Двамата с брат й го боготворят. Така че той сякаш е капитан и на футболния отбор, и на готиците. Сякаш главата му ще експлодира. Вероятно той я харесва, — продължи тя, — но ти си тази, която обича. Беше ясно, че си пада по теб, още откакто бяхте деца. Не може да те има, така че се опитва да притежава второто най-добро нещо.

Аз подбелих очи и се престорих, че повръщам.

— Благодаря за комплимента — саркастично подметнах.

— Добрата новина е, че може би ще спре да те тормози.

Ако Тревър станеше вампир… Е, ухапването му щеше да е по-зле от непрестанното му лаене.

— Очевидно се е появила на футболната му тренировка снощи, викайки за него — продължи Беки.

— Така ли? Опасявах се, че това ще се случи.

— Опасявала си се от какво?

— Ъ… — измърморих аз. — Че Тревър отново ще стане популярен. След като работихме толкова усърдно да извадим на показ какво чудовище е всъщност.

— Без Мат на негова страна, на никой не му пука какво казва или прави повече.

— Но кой знае дали…

— Вече си имаме свои животи, — гордо каза тя, — на кого му пука дали и той има такъв!

Погледнах през прозореца и се припомних враждебно настроеният към мен Тревър, който се държеше така още от детството ми. Дълбоко в себе си, знаех, че Беки е права, но не можех да спра да се самоизмъчвам. Дори да мразех Тревър и да бях влюбена в Александър, все пак имаше част от мен, която не искаше Тревър да е популярен и да си има приятелка — вампир или не.

Двете с Беки пристигнахме по-късно от обикновено в училище и видях Мат да се разхожда до скамейките на стадиона, слушайки музика на Ipod-а си. Беки се затича към него сякаш бе войник, връщащ се от опасна мисия.

Стигнах до сантименталната двойка.

— Беки ми каза, че Тревър си има приятелка, — изпуснах се аз.

— Не съм казвал такова нещо — отвърна Мат, гледайки Беки странно.

— Но Беки каза, че имало едно момиче на тренировката, което е викало за Тревър.

— Предполагам. Мислех, че си приключила с него.

— Вярно е, но клюката си е клюка. Тревър тръгна ли си нея? — попитах аз.

— Тя беше с едно зловещо момче с черна вълнена шапка. Мисля, че би го харесала. Блед, с много татуировки. Когато отборът си тръгна от съблекалните, вече си бяха тръгнали.

Мат оправи раницата си, сграбчи ръката на Беки и се запъти към училище.

— Чакай… Тревър изглеждаше ли някакси различен? — продължих с разпита аз.

— Е, той нямаше татуировки — разсмя се той.

— Не, имам предвид необикновено блед. Много жаден. Зачервени очи.

Той се замисли за момент.

— Каза, че не се чувства добре — спомни си той. — Защо толкова се интересуваш от Тревър?

И двамата ме загледаха любопитно, чакайки отговора ми.

Изведнъж звънецът ме спаси.

— Бих се радвала да остана за да си побъбрим, но знаете колко обичам да бъда точна — излъгах аз и отпраших.

През първите три часа бях прекалено вглъбена в мислите си как да намеря Тревър, така че се отдадох на мечти за Александър. Написах имената ни в дневника си — Рейвън Мадисън + Александър Стерлинг = Вечна любов. Оградих имената с рисунки на черни рози.

Когато звънецът за обедната почивка най-накрая удари, пропуснах срещата си с Беки и Мат до скамейките на стадиона. Вместо това тръгнах да търся Тревър.

Не можех да намеря врага си на футболното игрище, фитнеса или на стълбите, където всички сноби от футболният отбор ядяха сандвичите си.

— Къде е Тревър? — попитах една мажоретка, която връзваше маратонката си.

Тя огледа облеклото ми презрително. Погледна ме сякаш бе кралица, а аз някаква слугиня, която се бе осмелила да пристъпи в замъка и. Тя взе червено белите си помпони и се обърна, сякаш вече бе загубила достатъчно време.

— Виждала ли си Тревър? — повторих аз.

— Той си е вкъщи — изсъска тя.

— Имаш предвид, че май и аз трябваше да си остана вкъщи, нали? — измърморих аз на себе си. Единствената причина да дойда днес, бе Тревър.

Тя подбели очи.

Хвърлих и гаден поглед, представяйки си какво щеше да стане, ако бях истински вампир. Щях да се превърна в плашещ прилеп, да се завъртя около нея, докато тя пищи пронизително, и да се оплета в идеално сресаната й руса коса.

— Ох… Болен е — каза ми тя най-накрая и се отдръпна, сякаш и аз бях заразна.

Болен? Мат беше казал, че предната вечер Тревър е бил блед и не се е чувствал добре. Умът ми започна да мисли трескаво. Болен от какво? От слънчевата светлина? От чесън? Може би Луна и Джагър вече бяха успели да го заведат до гробището и той сега спеше в ковчег, декориран с червено и бяло. Трябваше да действам бързо.

Бях прекарала по-голямата част от живота си в промъкване и измъкване от разни места — моята къща, Имението, училищата, които бях посещавала в Дулсвил. Но след като все още бях съвсем обикновен човек и нямах силата да се превръщам с прилеп, оградата на гимназията бе още по-трудна за преминаване: чудех се дали да вървя, да се качвам, или да копая тунел през нея.

Директор Рийд бе наел охрана, която да патрулира между двата изхода от училище, за да запомня децата, които излизаха за обяд, а после не се връщаха. Гимназията се превръщаше в затвора Алкатраз. Оставаше само училищният борд да огради гимназията с ров, пълен с ледена вода и акули.

Така че вместо тайно да се измъквам, трябваше те да знаят, че си тръгвам.

Отворих врата на медицинската училищна сестра, за да видя три други деца, които кашляха, кихаха и подсмърчаха, които ме изгледаха, сякаш аз бях болната.

Разбрах, че да мина оттук щеше да ми отнеме повече време, отколкото да изчакам часовете да свършат.

Водех си бележки в дневника си, когато сестра Уилямс пристигна. Тя имаше имунитет срещу всякакви болести, тъй като постоянно бе изложена на сезонни настинки, алергии и извинения. Изглеждаше сякаш идва от залата за фитнес, сякаш можеше да измери собственото си кръвно налягане с една ръка.

— Теди Леренер — повика тя, четейки от схемата си. — Твой ред е! — и го дари с образцова усмивка тип „Колгейт“.

— Трябва незабавно да ви видя — прекъснах я аз, вдигайки се от стола и държейки стомаха си. — Не мисля, че ще мога да чакам още дълго време.

Теди ме изгледа и кихна с червеният си нос, с който така приличаше на Рудолф. Почувствах се гузна, но знаех, че всичко, от което имаше нужда Теди в момента бе хапче против настинка и купа с пилешка супа. А ако аз не стигнех скоро до Тревър Мичъл, може би нямаше да има много останала кръв за изсмукване в този град.

— Добре, Рейвън.

Сестра Уилямс, също както директор Рийд, ме познаваше, след като бе присъствала в офиса му всеки път, когато аз бях направила нещо лошо.

Последвах я в кабинета й — малка, стерилна стая, пълна с обичайните шишенца с хапчета, лепенки и болнично легло със синя покривка.

Седнах на един метален стол до бюрото й.

— Побиват ме ледени тръпки още откакто се събудих — оплаках се аз.

Тя прегледа очите ми с малка химикалка — лампичка.

— Аха… — промълви тя.

Взе стетоскопа си.

— Поеми си дълбоко въздух — каза тя и се приготви да слуша.

Бавно поех въздух и после се направих, че едновременно кихам и кашлям, и то толкова добре, че за малко си помислих, че ще си разместя някой орган.

Тя бързо прибра стетоскопа.

— Интересно.

Сестра Уилямс отвори стъклените вратички на шкафчето си и извади оттам термометър. Махна стерилното капаче и премери температурата ми.

След минута го свали и видя резултата.

— Точно както си и мислех.

— Болна ли съм?

— Мисля, че имаш заболяването: „Не си направих домашното“. Случва се често през пролетта.

— Но аз се чувствам ужасно!

— Може би просто трябва да се наспиш добре довечера.

— Мисля, че трябва да си отида вкъщи — възпротивих се аз. — Задържате ме тук против волята ми. Имам главоболие, боли ме и корема, също и гърлото — казах аз с носов глас.

— Не можем да те освободим, ако нямаш треска — каза тя, прибирайки термометъра.

— Не сте ли чували за предпазни мерки?

— Наистина изглеждаш така, сякаш не си спала. Е, трябва да получиш одобрение от професор Рийд — каза тя с въздишка.

Страхотно. Нови правила, които да нарушавам.

Пристъпих в кабинета на директор Рийд с бележката от сестрата в ръка.

Престорих се, че кихам и кашлям.

— Използвала си всички дни, които ти се полагат за боледуване — каза той, разглеждайки досието ми. — Поискала си да напуснеш училище през 130 от 140 учебни дни досега.

— Значи тридесет и едно може да е късметлийския ми номер?

— Е, наистина изглеждаш ужасно — каза той накрая и подписа формуляра.

— Благодаря! — саркастично казах аз.

Не бях планирала да изглеждам толкова убедително.

— Съжалявам, Рейвън, — каза майка ми, докато изкарваше колата си от паркинга. — Чувствам се ужасно, че те оставям сама, но имам една бизнес среща, която е планирана от месеци насам.

Тя ме изпрати до входната врата и ме прегърна набързо.

— Странно — казах аз. — Вече се чувствам по-добре…

Затворих вратата, и още щом майка ми пое надолу по улицата, взех нормалните си детектори за вампири — чесън на прах и компактната пудра, която принадлежеше на Руби Уайт от Армстронг Травъл, и поех към къщата на Тревър.

Нищо чудно, че вампирите не излизаха на дневна светлина. Спасявах се в сенките на дърветата и жадувах за тъмното одеяло, с което нощта покриваше града. Горещото слънце започна да изгаря бледата ми кожа, докато аз карах колелото си по алеята на Мичъл и спрях пред четириместният им гараж. Подпрях колелото на една ограда и позвъних на вратата. Кучето им се разлая от верандата.

Когато никой не отвори, натиснах звънеца отново.

Изведнъж един дребен възрастен мъж, носещ стълба, дойде откъм гаража.

— Здравейте, господин Фъргюсън — казах аз, приближавайки се към художника. — Тревър вкъщи ли си е?

Той ме изгледа странно.

— Аз съм Рейвън — казах му, махайки слънчевите очила.

— Здравей, Рейвън. Не трябва ли да си на училище? — почуди се той.

— В обедна почивка съм — излъгах.

— Не мислех, че позволяват на децата да си ходят вкъщи за обяд вече. По мое време, нямаше такова нещо като училищен обяд, — започна той. — Трябваше да…

— Наистина, бих се радвала да чуя повече за това, но нямам много време…

— Трябваше да кажеш, че ще минаваш — започна той учтиво. — Можех да те посрещна по-подобаващо.

— Много мило от ваша страна, но трябва да видя Тревър.

— Може би не е много добро време за визита. Лежи в леглото си от изгрев слънце.

Изгрев? Зачудих се.

— Е, ще ми отнеме само минута…

Господин Фъргюсън остави стълбата настрана.

— Рейвън, не мога да те пусна да влезеш.

— Но защо? Това съм аз… — промълвих.

Не знаеше ли, че съм на мисия за спасението на Дулсвил?

— Не и когато съм на тази работа. Може да ми струва договора.

Още правила за нарушаване.

Пробвах милото си личице с насълзени очи, което приличаше на изритано кученце, и което използвах, когато исках да накарам баща ми да ме пусне до по-късно. Но старият човек бе непреклонен.

— Семейство Мичъл няма да се приберат до пет часа.

— Тогава ще намина по-късно — отговорих аз. — Беше приятно да те видя.

Слязох от колелото си, докато г-н Фъргюсън тромаво се покатери на стълбата на камиона си. Знаех, че имам само секунда, в която той ще е с гръб към мен. Втурнах се към гаража, промъкнах се през античното Бентли и отворих вратата на пералното помещение. Ароматът на прясна боя се носеше през къщата, докато аз тичах върху влажните синтетични дрехи, през току-що боядисаната със слънчогледово-жълто кухня. Бих похвалила г-н Фъргюсън за бояджийските му способности, ако това нямаше да придаде ненужно внимание на престъпното ми промъкване.

Пробягах през хола.

Бях ходила в къщата на Тревър само веднъж, за петият му рожден ден и това бе само защото той бе поканил всички от детската градина. Родителите ми винаги ми казваха, че когато са пораснали и са се отбивали в местата, на които са били като малки, те винаги са им изглеждали някак си малки. Е, ако къщата на Тревър ми се струваше като замък, когато бях малка, сега от погледа на ученик, ми приличаше повече на имение. Г-н Мичъл притежаваше половин Дулсвил, а г-жа Мичъл запълваше дните си с ходене по магазините. Всичко това си личеше.

Антрето само по себе си можеше да запълни три етажа. Мраморен балкон привличаше вниманието, две спускащи се направени от бяло дърво стълбища очертаваха полукръг около един фонтан. Величествена гостна се показваше отляво с полилей от спускащи се като сълзи диамантени украшения и стъклена масичка с дванадесет бежови покрити с бежов ленен плат столове. Стилът бе почти същият като този в Имението — без паяжините. От дясно бе стаята за заседания, сама по себе си тя бе голяма колкото къщата ми, декорирана в африкански стил украсена с толкова статуи на плодородието, че вероятно можеха да оплодят цялата страна.

Спомних си, че застанах точно тук, когато бях на пет и мама ме остави. Стори ми се сякаш цяла вечност, децата от детската градина тичаха около мен и се кискаха сякаш дори не бях там.

Накрая всички бяхме извикани в задния двор на Мичъл, който бе с размерите по-скоро на футболно игрище, където ни очакваха клоун, въртележка и пони. Гледах как децата от детската градина танцуваха, пееха и яздеха, докато аз седях сама, после Тревър започна до разопакова един подир друг перфектно опакованите си подаръци, съдържащи неща от рода на количка Hot Wheels, конструктор Лего, топка за бейзбол. Тогава г-н Мичъл му подаде черна кутия, украсена (вероятно ръчно от него) с черна панделка.

Тревър разкъса пакета и чисто нова, ухаеща на свежо кукла на Дракула. Очите му светнаха, възкликвайки:

— Лол!

Погледа на г-н Мичъл намекваше „покажи го и го сподели с другите“.

Широко отворил очи, той гордо подаде куклата на опашката от деца, която седеше до него.

— Прилича на Рейвън! — извика едно момиче.

— Гадост. Сигурно има въшки — предупреди друг, като я връщаше на Тревър.

Прелестната усмивка на Тревър се превърна в отвратително мръщене. Загледа се в мен и върна подаръка в черната кутия.

Останах сама на стълбите на задния двор през остатъка от партито, докато другите деца ядяха торта и сладолед.

Стомахът ми се преобърна само от спомена за този ден. Спрях за момент и се почудих дали вместо да се затичам нагоре по стълбите към стаята на Тревър и да го предупредя за намеренията Луна, да не се промъкна обратно по пътя, по който бях дошла.

Чувах как барабана на пералнята се преобръща.

Безшумно пробягах по дребното стълбище, подминах вратите, които все едно водеха до стаи към MGM Grand Hotel1. След като надзърнах в милиони спални за гости и бани, продължих надолу по коридора с размерите на магистрала, а накрая му една врата сякаш ме очакваше.

Не бях сигурна какво очаквах да намеря. Тревър спеше от изгрев слънце насам. Няколко източника бяха потвърдили, че е бил блед и болен. Ако вече бе ухапан, се излагах на опасност.

Но нямах друг избор. Проверих отново чесъна, натъпкан в портмонето ми.

Тихо почуках.

Когато никой не ми отговор, леко завъртях дръжката и отворих вратата. Свалих очилата си и пристъпих вътре.

Лампите от коридора хвърляха бледа светлина в стаята. Тъмните пердета бяха спуснати — още един знак, че Тревър може и да бе превърнат.

Футболният сноб сигурно си имаше свой собствен декоратор. Стаята му можеше да се появи на корицата на някое интериорно списание за мода.

На едно бяло бюро имаше огромен компютър с плосък екран. От едната му страна беше плазмен телевизор, а под него — мечтаното място за всеки тийнейджър — червен и мек диван и машина за пинбол на футболна тема.

И на последно място, но не и по степен на плашене, бе едно огромно синьо легло с табла, отново във футболна тема.

Почти ахнах.

Можех да видя русата коса на Тревър, която се подаваше изпод възглавницата му.

Колкото и да ми се искаше да потопя ръката му в топла вода, или пък да издърпам чаршафите му, реших да отворя бюрото му, за да потърся още доказателства. Всичко, което намерих бяха изтощени батерии и неподострени моливи.

Отворих две врати на гардероба му, които водеха по-скоро до нещо като спортен търговски магазин, отколкото до дрехите на един нормален тийнейджър. Само на няколко стъпки от мен, имаше шкаф, чиито стъклени рафтове бяха покрити от медали и трофеи, около дузина снимки на него и футболния отбор в рамка, както и няколко статии от списания. Прокарах пръст по един излъскан трофей, когато видях нещо прашасало зад него — една малка фигурка на Дракула.

За момент почти почувствах как кръвта се смразява във вените ми. Тогава той се размърда.

Промъкнах се на пръсти към него и застинах. Обикновено Тревър, който имаше тен добит от постоянното тичане под слънцето, сега бе мъртвешки блед. Но дори когато бе болен, пак беше възхитителен. Чак ми се догади как така бе постигнал толкова много само чрез красивото си лице и футболните си умения.

Почудих се защо този консервативен сноб е толкова привлечен от Луна. Дали защото тя го следваше навсякъде? Или пък искаше да ми го върне? А може би най-заклетият ми враг бе открил любовта на живота си. Това, което ме притесняваше обаче, бе защо на мен ми пука.

Отворих портмонето си и извадих пудрата на Руби. С треперещи пръсти я насочих към Тревър. И изведнъж той се обърна и я изблъска от ръката ми. Коленичих на пода, за да я намеря.

— Какво става? — попита той с изнемощял глас.

Свих се до леглото му, дишайки съвсем тихо.

— Джаспър? Ти ли си? — попита той.

Леко повдигнах дюшека, за да се пъхна под леглото. Но вместо празно място, там имаше още шкафчета — сякаш в предните нямаше достатъчно място.

Нямаше къде да избягам. Трябваше да премина на план Б.

— Здравей, Тревър — изскочих аз.

Шокиран, футболният сноб дрезгаво изкрещя.

— Какво по дяволите правиш тук? — извика той, надигайки се.

— Само исках… — измърморих аз, опитвайки се да прибера пудрата обратно в портмонето си.

— Как влезе?

— Бавачката ти ме пусна — подразних го аз.

— Какво правиш в стаята ми? — почуди се Тревър, прокарвайки пръсти през рошавата си руса коса.

— Чух, че си бил болен.

— Е, и?

— Просто исках да знам, ако имаш нужда от нещо.

— Ти луда ли си?

— Изпълнявам задачата си от клас: Помогни на някого, който е в нужда.

— Но аз не съм, особено не и от теб.

— Аз ще кажа дали това е вярно. Мисля, че трябва да започнем с мъничко слънчева светлина — казах аз като същинска готическа Мери Попинс. — Аз съм единствената, която обича мрака. — Отидох до прозореца му и дръпнах тежката драперия.

— Спри! — каза той, криейки очите си.

Но аз продължих да отмествам завесите.

— Махай се оттук, откачалке! — извика той.

Чаках да видя някаква реакция. Щеше да отскочи назад. Или пък да започне да се разтапя.

Наистина той реагира, но не по очаквания от мен начин. Той стана, а бледото му лице бе почервеняло от гняв.

— Махай се вече! — нареди ми той. — Върви обратно в тролската дупка, в която живееш. Достатъчно зараза разпръска в къщата ми.

Взех чесънът от чантата ми и го протегнах към него.

— Какво е това? — попита той.

— Чесън. Ще ти помогне да прочистиш организма си. Защо не го вдишаш? — пристъпих аз напред.

— Махни това от мен, откачалке!

Тревър не отскочи назад подобно на Александър, когато инцидентно бях използвала чесъна, вместо това той побесня още повече.

Извадих един лист и му казах подобно на медицинска сестра, която попълва схемата си:

— Сега, трябва да проведа един въпросник относно болестта ти. Не искаш новото ти гадже, Луна, да прихване някоя от твоите болести, нали?

— Защо, да не ревнуваш?

— Разбира се, че не — отвърнах аз през смях.

— Значи затова си тук — каза той, а ядосаният му глас се развесели, — затова дойде в къщата ми. В стаята ми… — пристъпи той напред.

— Не се ласкай!

— Не можеше да понесеш да ме гледаш с Луна… — отвърна ми той с усмивка.

— Честно казано, не можех да понеса изобщо да те гледам.

— Знаех си. Видях го в очите ти, на карнавала — каза той и направи още една стъпка към мен.

Опитах се да огледам и двете страни на врата му, но той явно ма разбра погрешно и се наведе да ме целуне.

Държах го под прицел с листа от тетрадка и закрих лицето си.

— Махай се!

— Но аз мислех, че си дошла заради това…

Подбелих очи.

— Трябва да знам. Някой или нещо да те е ухапвало?

— Разбира се, че не. Но няма да ти кажа, ако и ти не ми отговориш на въпроса, — каза ми той с умна усмивка.

— Тогава работата ми тук е приключена — отвърнах, докато отварях вратата бързо. — Сега си вземи две кучешки бисквити за награда и не ми се обаждай утре.

Тревър стоеше застинал, объркан и несигурен.

— И най-вече — добавих аз. — Стой далеч от гробището.

— Болен съм — отговори той. — Не мъртъв.

Аз се качих на колелото си. Докато пътувах към къщи, почувствах облекчение, че Тревър не бе станал вампир — за доброто на себе си и на града.

Докато слънцето залезе, аз лежах под завивката.

— Мразя се, че те оставям отново — каза мама, — но награждават баща ти в кънтри клуба. Беше толкова зает ден за мен, че имам чувството, че не се грижа достатъчно за теб.

— Чувствам се много по-добре. Ще дремна и ще съм напълно възстановена.

— Е, Били е отишъл при Хенри. Ще го вземем след награждаването.

Когато чух BMW-то да поема по пътя си, скочих от леглото, вече облечена и тръгнах към Имението.

Намерих Александър в таванската му стаичка. Гледаше напрегнато от прозореца. Когато почуках на вратата му, настроението му рязко се подобри. Целуна ме дълго и за минута забравих всичко за врагът от детството си и дебнещият го вампир на име Луна.

— Трябва да направим нещо — каза той. Изведнъж се оказах издърпана от облаците на мечтите си обратно в ада на подземния свят.

— Мога да се сетя за няколко неща. Тук ли ще останем? — казах аз лигаво. — Или да прехвърлим партито си на верандата?

Но той не се усмихна.

— Сериозен съм.

Александър ми липсваше толкова много през целия ден, че бях благодарна, че съм с него. Макар да бях развълнувана от приключенията на града, който сега се наричаше „Вампирсвил“, също така не можех да понасям Джагър и Луна да отнемат времето ни за романтика.

— Но сега, когато сме заедно, ми е трудно да мисля за нещо друго, освен теб. Чаках цял ден, за да те видя — казах аз.

— Знам, аз също, — с въздишка отвърна той. — Но докато Джагър и Луна не си тръгнат, не можем да се заседяваме. Видя ли Тревър?

— Да, започнах аз, — разполагайки се в удобният му стол. — Беше болен днес и си остана вкъщи.

— Болен ли? — попита притеснено той. — Твърде късно ли е?

— Не — отговорих. — За щастие Луна още не е впила зъби в него, просто има грип.

— Чудесно! — каза той с облекчение и се отпусна. Тогава изведнъж отново стана сериозен. — Ако е бил болен и е лежал вкъщи, как тогава го видя?

— Ъъъ… — извърнах поглед аз.

— Не си — каза той с укорителен тон.

— Ами…

— Отишла си в къщата му. Сама? — попита той.

— Не, бояджията беше там, — казах аз, играейки си е едно конче от тапицерията на стола.

Александър коленичи и пое ръката ми.

— Рейвън… — каза той. — Не искам да оставаш сам с него. — Ако не е вампир, то той все още е лешояд.

— Знам. Прав си — отвърнах аз, а тъмните му очи сякаш ме разтапяха.

Когато родителите ми бяха загрижени за мен, беше досадно, но от Александър ми звучеше секси.

— Обещай ми…

— Обещавам — казах аз.

— Е, ако не са докопали още Тревър, то тогава сигурно изчакват подходящия момент.

— Това ще е иронично. Тревър мрази готиката, а ще стане вампир, а аз, която искам това повече от всичко на света, няма да съм такава.

— Важно е да бъдеш самата себе си — каза ми той, галейки ръката ми успокояващо.

— Знам.

— Освен това, — изправи се той и се приближи до прашния прозорец. — Тревър си няма и идея какво му готви Луна.

Приближих се до него.

— Какво ще правим?

— Трябва да я накараме да се върне обратно в Румъния по някакъв начин.

— С железен кол? — попитах аз. — Или запалена факла?

Александър поклати замислено глава.

— Може би ще получа отстъпка от Руби, — предложих аз. — Може да ги убедим, че родителите им тъгуват за тях и искат веднага да се върнат.

— Но на този етап не знаем къде са — отвърна объркано той. — А само това, че се крият някъде в сенките.

— Ако им отнемем тъмнината, ще им отнемем и защитата — казах аз.

— Права си — изведнъж се съгласи той.

— Така ли? — попитах аз, изненадана от внезапната ми проява на гениалност. — Как ще им отнемем тъмнината?

— Не точно тъмнината — каза той, — трябва да им вземем единственото нещо, без което Джагър не се чувства в безопасност.

Погледнах го любопитно.

— Единственото нещо, което го предпазва от хората, слънцето и другите вампири — продължи той.

— Да? — нетърпеливо го подканих.

— Трябва да намерим ковчега на Джагър.

— Уау. Това е перфектно. Тогава няма да има къде да се скрие.

Александър се усмихна развълнувано, че най-сетне имахме план.

— Но, почакай — казах аз. — Не може ли той да спи в легло със спуснати завеси, също като теб? Или да се скрие в някой хамбар? Ти не спиш в ковчег.

Александър ме погледна с дълбоки и засрамени очи.

Тогава се изправи и избута стола си настрана, откривайки малак врата в таванското помещение. Пресегна се в задния си джоб и извади малък ключ във формата на скелет.

— Да, спя — прошепна той.

Отключи вратата и леко я отвори. Тогава пристъпихме в едно тъмно и древно скривалище.

Там, скрит в сенките, стоеше обикновен черен ковчег, с пръст, разпиляна около него. До него имаше малка дървена маса с незапалена разтопена до половина свещ и малък мой портрет.

— Нямах идея, че… — казах аз, останала без дъх.

— И не биваше да имаш.

— Но твоето легло — винаги е неоправено и…

— Там си почивам и си мечтая да съм като теб.

Хванах ръката му и я доближих.

— Никога не е трябвало да криеш нещо от своя свят от мен — казах аз, гледайки го в самотните му очи.

— Знам — отговори той. — Криех го от себе си.

Той затвори и заключи малката врата, отново прикривайки тайната си самоличност, с която не можеше да се примири.