Вампирът Лестат

1

Една седмица преди албумът ни да излезе в продажба, те за пръв път се свързаха с нас, за да ни заплашат по телефонните жици. Секретността около рокгрупата „Вампирът Лестат“ излизаше скъпо, но бе почти непробиваема. Дори и издателите на моята автобиография оказаха пълно сътрудничество. И по време на проточилите се месеци на записи и снимки не бях видял нито един от тях в Ню Орлиънс, нито пък ги бях чул да бродят наоколо.

Ала по някакъв начин те се бяха сдобили с нефигуриращия в указателя номер и бяха наговорили на телефонния секретар своите упреци и ругатни.

— Отстъпник! Ние знаем какво вършиш ти! Заповядваме ти да спреш! Покажи се, за да те видим! Ха да те видим дали ще се покажеш!

Бях укрил групата в една прекрасна плантаторска къща северно от Ню Орлиънс, наливах им „Дом Периньон“, а те си пушеха цигарите с хашиш, очакването и подготовката бяха омръзнали на всички и нямахме търпение да излезем за пръв път на живо пред публика в Сан Франциско, за първи път да вкусим успеха.

Тогава моята адвокатка Кристин изпрати първите телефонни съобщения — имаше нещо свръхестествено в това как апаратурата успяваше да улови тембъра на тези призрачни гласове. Посред нощ качих музикантите в колата, закарах ги на летището и отлетяхме на запад.

След това дори и Кристин не знаеше къде се укриваме. И самите музиканти не бяха съвсем наясно. В едно луксозно ранчо в долината Кармел за първи път чухме своята музика по радиото. Танцувахме, когато започнаха да въртят първите ни видеоклипове из цялата страна по кабелните телевизии.

И всяка вечер заминавах сам за крайбрежния град Монтерей, за да си взема пощата от Кристин, а после се отправях на лов на север.

С лъскавото си и мощно черно порше заминавах чак за Сан Франциско, вземах острите завои по крайбрежния път с главозамайваща скорост. И в съвършения жълтеникав мрак на западналите квартали в големия град преследвах убийците, без да бързам и постъпвах с тях малко по-жестоко.

Напрежението нарастваше непоносимо.

Ала все още не виждах другите. Не ги чувах. Единственото, което бях получил, бяха онези съобщения по телефона от напълно непознати ми безсмъртни.

— Предупреждаваме те. Не продължавай с това безумие. Не осъзнаваш колко опасна игра играеш — а после записаният шепот, недоловим за никое смъртно ухо:

— Предател! Отстъпник! Покажи се, Лестат!

Ако те ловуваха в Сан Франциско, аз не ги виждах. Обаче Сан Франциско е гъстонаселен и оживен град. А аз бях лукав и потаен, какъвто винаги съм бил.

Най-сетне на адреса в Монтерей заваляха телеграми. Бяхме успели. Продажбите на албума ни чупеха рекордите и тук, и в Европа. След Сан Франциско можехме да свирим, в който си пожелаем град. Моята автобиография се продаваше във всички книжарници от едното крайбрежие до другото. „Вампирът Лестат“ оглавяваше класациите.

След вечерния лов в Сан Франциско поемах по протежението на дългата улица Дивисадеро. Черната черупка на поршето пълзеше покрай разрушени викториански къщи и се питах в коя ли от тях, ако изобщо се намираше там, Луи бе разказал на смъртния младеж историята от „Интервю с вампир“. Не спирах да мисля за Луи и за Габриел. Мислех за Арман. Мислех за Марий — за Марий, когото бях предал със своя разказ.

Дали „Вампирът Лестат“ протягаше електронните си пипала достатъчно далече, че да ги докосне? Дали бяха гледали видеоклиповете — „Наследството на Магнус“, „Децата на мрака“, „Онези, които трябва да бъдат пазени“? Мислех и за други древни създания, чиито имена бях разкрил — Маел, Пандора, Рамзес Прокълнати.

Нямаше никакво съмнение, че Марий би могъл да ме открие, каквато и секретност да осигурявах и каквито и предпазни мерки да вземах. Неговите сили можеха да преодолеят дори и обширните разстояния в Америка. Ако той гледаше, ако бе чул…

В ума ми отново изникна старият сън за Марий, който въртеше кинокамерата, за трепкащите образи на стената на светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени. Дори и в спомена всичко бе окъпано в невъзможен блясък и сърцето ми запрескача.

И постепенно аз разбрах, че съм започнал да разбирам самотата поновому, по нов начин измервах мълчанието, простиращо се до края на света. И единственото, с което разполагах, за да го наруша, бяха онези записи на заплашителни свръхестествени гласове без образи, и злобата в тях все повече нарастваше:

— Не смей да излизаш на сцената в Сан Франциско! Предупреждаваме те! Предизвикателството, което отправяш, е твърде вулгарно, твърде презрително. Ще рискуваме всичко, дори и публичен скандал, за да те накажем!

Нелепото съчетание от архаичен език и безподобното американско произношение ме разсмиваше. Какво ли представляваха те, тези съвременни вампири? Дали имаха влияние върху размножаването и възпитанието, след като поемаха по пътя заедно с немъртвите? Дали възприемаха даден стил? Дали живееха на сборища, или се разкарваха с големи черни мотоциклети, както аз обичах?

Възбудата в мен нарастваше неудържимо. И докато обикалях сам нощем и от радиото гърмеше музика, аз усещах как в мен напира чисто човешко въодушевление.

Жадувах да свиря също като моите смъртни — Костеливо орехче, Алекс и Лари. След изтощителния труд по записите и клиповете исках заедно да извисим глас пред пищящата навалица. И понякога спомените за онези тъй отдавна отминали вечери в театърчето на Рено изникваха твърде ясни. В ума ми изскачаха най-странни подробности — усещането от белия грим, докато го мажех по лицето си, уханието на пудрата, мигът преди излизането пред светлините на рампата.

Да, всичко постепенно се оформяше, и ако заедно с него ни връхлетеше и гневът на Марий, то аз си го бях заслужил, нали?

Сан Франциско ме очароваше и донякъде ми вдъхваше смирение. Не беше трудно да си представя моя Луи на това място. То напомняше на Венеция — мрачни разноцветни къщи и жилищни постройки, долепени една до друга, се издигаха над тесни черни улички. Неустоими бяха светлините, пръснати по хълмове и долини; и твърдата бляскава пустиня от небостъргачи в центъра, устремили се като приказна гора нагоре сред океан от мъгли.

Всяка нощ, щом се завърнех в долината Кармел, изваждах чувалите с писма от фенове, препратени в Монтерей от Ню Орлиънс, и търсех сред тях вампирски почерк: букви, изписани малко по-плътно, леко старомоден стил… Може би по-скандална проява на свръхестествена дарба в писмо, написано на ръка с готически шрифт. Ала там нямаше нищо друго, освен пламенното обожание на смъртните.

Три часът през нощта преди концерта в Сан Франциско. Прохладната, зелена райска долина Кармел спи. Аз дремех в просторната бърлога зад стъклената стена с гледка към планините, и в съня ми се явяваше Марий. Марий ми каза насън:

— Защо рискува да си навлечеш моята мъст?

— Ти ми обърна гръб — отвърнах.

— Не е това причината — рече той. — Ти действаш, воден от подтик, ти искаш да вдигнеш всичко във въздуха.

— Аз обичам да влияя върху събитията, та най-после нещо да се случи! — заявих. В съня си изкрещях и изведнъж усетих, че се намирам в къщата в долината Кармел. Само сън, мимолетен сън на смъртен.

И все пак нещо, нещо друго… Внезапно излъчване като странстваща радиовълна, объркала честотата, и глас, който произнасяше:

Опасност. Опасност за всички ни.

За частица от секундата се мярна видение на сняг, на лед. Вой на вятър. Нещо се пръска на парчета на каменен под, счупени стъкла. Лестат! Опасност!

Събудих се.

Вече не лежах на дивана — бях се изправил и гледах към стъклените врати. Нищо не чувах и нищо не виждах, освен смътните очертания на хълмовете и черният силует на хеликоптер, реещ се като гигантска муха над своята квадратна бетонна площадка.

Вслушах се с душата си. Толкова упорито се вслушвах, че се изпотих. Но излъчването бе секнало. Никакви образи не изникваха.

А после постепенно осъзнах, че навън, в мрака, има някакво създание, слаби звуци достигнаха до слуха ми.

Някой се движеше сред покоя навън. Не долавях човешка миризма.

Там, навън, бе един от тях. Един от тях бе проникнал през цялата наложена секретност и се приближаваше, вървеше през обраслото с висока трева открито поле зад далечния скелетообразен силует на хеликоптера.

Отново се заслушах. Не, никакво трепване в потвърждение на посланието за опасност. Мислите на създанието бяха заключени за мен. Получавах единствено неизбежните сигнали за това, че някакво същество преминава през пространството.

Къщата с разчупена архитектура и нисък покрив дремеше — тя приличаше на гигантски аквариум с белите си голи стени и трепкащата синя светлина на замлъкналия телевизор. Костеливо Орехче и Алекс се прегръщаха на черджето пред празната камина. Лари спеше в подобната на килия спалня с една неуморна и незадоволима фенка по прякор Саламандрата, забърсана от тях в Ню Йорк, преди да заминем на запад. Бодигардовете спяха в другите съвременно обзаведени стаи с ниски тавани и в бунгалото зад големия син басейн с формата на стрида.

Навън, под ясното черно небе, това създание идваше, приближаваше се към нас откъм магистралата пеш. Усещах го, то бе съвсем само. Удари на свръхестествено сърце в редкия мрак. Да, съвсем ясно ги чувам. Хълмовете призрачно се извисяваха в далечината, жълтите цветове на акациите сияеха бледни под звездите.

Изглежда, то не се страхуваше от нищо. Идваше. И мислите му бяха напълно непроницаеми. Това би могло да означава, че е някой от старите и много умелите, само че умелите никога не биха газили тревата, по която стъпваха. А това създание се движеше почти като човек. Този вампир бе сътворен от мен.

Сърцето ми биеше на пресекулки. Погледнах мъничките светещи цифри на алармената система, закрити от събраната в ъгъла завеса. Обещание, че ще завият сирени, ако нещо, смъртно или безсмъртно, се опита да проникне в тази къща.

Той пристъпи на ръба на бялата циментова площадка. Висока, стройна фигура. Къса тъмна коса. А после се спря, сякаш ме виждаше в синята електрическа мъгла зад стъкления воал.

Да, видя ме. И тръгна към мен, към светлината.

Беше гъвкав и стъпваше една идея по-леко от смъртен. Черна коса, зелени очи, а крайниците му се движеха гладко като коприна под неугледните дрехи — оръфан черен пуловер, увиснал безформено на раменете му, крака като дълги черни спици.

Усетих как в гърлото ми засяда буца. Треперех. Мъчех се да си спомня, че дори в този момент бе важно да претърсвам мрака и за други, че трябва да внимавам. Опасност. Ала нищо от това сега нямаше значение. Знаех го. Затворих за миг очи. Това с нищо не помогна и с нищо не ме улесни.

После ръката ми се протегна към бутоните на алармата и я изключих. Отворих грамадните стъклени врати и студеният, свеж въздух ме облъхна и нахлу в стаята.

Той бе подминал хеликоптера, завъртя се и заотстъпва като танцьор, за да го огледа. Отметнал глава, палците му нехайно стърчаха от джобовете на черните джинси. Когато той отново ме погледна, съвсем ясно видях лицето му. И той се усмихна.

Дори и нашата памет ни предава. И той беше доказателство за това — изящен и ослепителен като лазерен лъч, той се приближаваше и всички стари образи се разсейваха в прах.

Включих пак алармената система, затворих вратите на моите смъртни и врътнах ключа в ключалката. За миг ми мина мисълта, че не мога да издържа на това. И това е само началото. И че щом сега той е тук, само на няколко крачки от мен, то несъмнено и другите ще дойдат. Всички ще дойдат.

Обърнах се и тръгнах към него, и доста време само го оглеждах мълчаливо на синята светлина, падаща през стъклото. А когато заговорих, гласът ми бе напрегнат:

— Къде са черната пелерина и чудесно ушитата черна връхна дреха, и копринената вратовръзка, и всички останали глупости? — опитах.

Погледнахме се в очите.

И той наруши мълчанието и се разсмя беззвучно. Но продължи да ме оглежда с прехласнат поглед, който тайно ме възрадва. И с дързостта на дете посегна и прокара пръсти по ревера на сивото ми кадифено сако.

— Не може вечно да останеш жива легенда — рече той. Гласът му звучеше като шепот, ала той не шепнеше, и долавях френския му акцент съвсем явно, макар никога да не го бях долавял в собствената си реч.

Непоносимо ми бе да слушам звученето на сричките, тъй познатия и близък глас.

И забравих всички високомерни и сърдити думи, които възнамерявах да му наговоря, и го взех в прегръдките си.

Прегърнахме се, както никога не се бяхме прегръщали в миналото. Притискахме се един до друг така, както някога ние с Габриел. А после аз прокарах длани по косата и лицето му, сякаш за да се убедя, че наистина го виждам и той е мой. И той стори същото. Сякаш разговаряхме, без да произнасяме нищо на глас, с истински безмълвни гласове, на които думи не са им нужни. Кимахме си. И усетих как той прелива от обич и трескаво доволство, почти равни по сила на моите.

Но той изведнъж притихна и лицето му леко се изопна.

— Аз мислех, че си мъртъв и те няма вече, знаеш ли — промълви той едва чуто.

— Как ме намери тук?

— Ти искаше да те намеря — отвърна той. Кратък миг на невинно объркване. Той бавно вдигна рамене.

Всичко, което той вършеше, ме привличаше като магнит, досущ както преди повече от век. Пръстите му бяха тъй дълги и изящни, ала имаше силни ръце.

— Ти сам ми позволи да те видя, позволи ми да те проследя — обясни той. — Обикаляше напред-назад по улица „Дивисадеро“ да ме търсиш.

— А ти още ли беше там?

— Там за мен е най-сигурното място на света — отвърна той. — Никога не съм го напускал. Идваха да ме търсят, не можеха да ме намерят и си тръгваха. И сега аз се движа сред тях, когато си поискам, а те не ме познават. Те така и никога не са знаели как изглеждам.

— И ако го знаеха, те биха се опитали да те унищожат.

— Да — потвърди той. — Но те се опитват да ме унищожат още от времето на Театъра на вампирите и събитията, което се случиха там. Разбира се, „Интервю с вампир“ им даде и нови основания, а на тях основания са им нужни, за да играят игричките си. Те имат нужда от подтик, от вълнения. За тях те са като кръвта — за миг гласът му прозвуча измъчено.

Той вдъхна дълбоко. Трудно му беше да говори за всичко това. Искаше ми се отново да го взема в прегръдките си, ала не го направих.

— Но точно сега мисля, че ти си този, когото те искат да унищожат — продължи той. — А тебе те знаят как изглеждаш, мосю льо Рокзвезда.

Усмивката му се разшири. Ала гласът му бе тих и любезен, както винаги. Лицето му преливаше от чувства. По него все още нямаше ни най-малка промяна. И може би никога нямаше да се появи.

Обгърнах раменете му с ръка и заедно се заотдалечавахме от светлините на къщата. Подминахме огромната сива грамада на хеликоптера и тръгнахме из сухото, изпечено от слънцето поле към хълмовете.

Мисля, че да си толкова щастлив причинява болка, че такава огромна радост те изгаря.

— Ти смяташ ли все пак да го проведеш? — попита той. — Концертът утре вечер?

Опасност за всички ни. Това предупреждение ли бе, или заплаха?

— Да, разбира се — потвърдих. — Какво, по дяволите, би могло да ме спре?

— Аз бих искал да те спра — отвърна той. — Щях да дойда и по-скоро, ако можех. Забелязах те преди седмица и после те загубих.

— И защо искаш да ме спреш?

— Ти знаеш защо — отвърна той. — Искам да поговорим.

Тъй прости бяха тези думи, а съдържаха такъв огромен смисъл.

— По-нататък ще има време — отвърнах. — „Това безкрайно утре, утре, утре“. Ще видиш, нищо няма да се случи — продължавах ту да го поглеждам, ту да отмествам поглед, сякаш зелените му очи ме раняваха. Казано по съвременно му, той беше лазерен лъч. Изглеждаше смъртоносен и изящен. Жертвите му винаги се влюбваха в него.

И аз винаги го бях обичал, нали, без значение какво се беше случило и колко силна може да стане любовта, ако имаш цяла вечност да се грижиш за нея, и само няколко мига време бяха нужни, за да припламне тя с нова сила и да се разгори?

— Как може да си сигурен, Лестат? — попита той. С такава съкровена близост произнесе името ми. А аз още не можех да се принудя да произнеса така естествено „Луи“.

Сега вървяхме бавно, без посока, ръката му ме обгръщаше свободно, също както моята — него.

— Цял батальон смъртни ще ни пазят — отвърнах. — В хеликоптера и в лимузината бодигардове ще придружават моите смъртни. Аз ще пътувам сам от летището с поршето, за да ми е по-лесно да се защитя, но ще имаме истински мотоциклетен ескорт. Какво толкова може да направят шепа мразещи ме голишарчета от двайсети век? Тези идиоти отправят заплахи по телефона!

— Повече от шепа са — поправи ме той. — Ами Марий? Твоите врагове по света спорят дали историята за Марий е истина, дали Онези, които трябва да бъдат пазени, съществуват, или не…

— Естествено. А ти? Ти повярва ли?

— Да, още щом го прочетох — отвърна той, и двамата се умълчахме, и сигурно и двамата си припомняхме любознателното безсмъртно създание, което отново и отново ми задаваше въпроса: Откъде е започнало всичко това?

Твърде много ни болеше от спомена. Все едно вадехме снимки от тавана, изчиствахме ги от праха и откривахме, че цветовете все още са ярки. А снимките трябваше да са портрети на наши мъртви предци, но на тях бяхме ние.

Направих нервен жест, характерен за смъртните — пригладих косата си назад над челото, опитах се да почувствам ветреца.

— Какво те прави толкова уверен, че Марий няма да прекрати този експеримент още щом излезеш на сцената утре вечерта?

— Ти мислиш ли, че някой от древните би го сторил? — попитах в отговор.

Той дълго размишлява, отново потъваше в дълбок размисъл, както навремето, толкова дълбок, че сякаш забрави, че и аз съм там. И сякаш около него изникна предишната обстановка, светлината на газената лампа трепкаше отвън, от улицата се носеха звуците и ароматите на минали времена. Ние двамата в онзи салон в Ню Орлиънс, в камината с мраморна полица горят въглища, всичко остарява, само ние — не.

И сега той, съвременно дете с развлечен пуловер и изтъркани джинси, стоеше, загледан в безлюдните хълмове. Раздърпан, с очи, в които проблясваха искрите на вътрешен огън, с разрошена коса. Той бавно се раздвижи, сякаш отново оживяваше.

— Не. Но мисля, че ако древните изобщо решат, че това ги засяга, ти знаеш, че ще се постараят да се разправят с теб.

— А тебе засяга ли те?

— Да, и ти го знаеш — отвърна той.

Лицето му леко поруменя и още повече заприлича на човешко. Всъщност той приличаше повече на смъртен от всички наши себеподобни, които познавах.

— Та нали съм тук? — рече той, и аз усетих в него болка, която като рудна жила пронизваше цялото му същество, жила, която можеше да отнесе чувството и в най-студените дълбини.

Кимнах. Вдъхнах дълбоко и извърнах очи от него, и ми се искаше да бях способен да кажа онова, което наистина исках. Че го обичам. Ала не можех. Чувството бе твърде силно.

— Каквото и да се случи, ще си струва — рекох. — Тоест, ако ти и аз, и Габриел, и Арман… и Марий се съберем заедно дори за кратко, ще си струва. Ами ако и Пандора реши да се покаже? И Маел. И само Бог знае колко други още. Ами ако дойдат всички древни? Ще си струва, Луи. А що се отнася до останалото, не ме вълнува.

— Не, вълнува те — усмихна се той. Бе дълбоко запленен. — Ти си уверен, че ще бъде завладяващо, и че каквато и битка да водиш, ти ще я спечелиш.

Склоних глава и се засмях. Пъхнах ръце в джобовете на панталоните си, както правеха смъртните мъже в днешно време, в този век, и тръгнах през тревата. Полето, дори и в прохладната калифорнийска нощ, все още ухаеше на слънце. Не му казах за завладелите ме чувства, присъщи на смъртните — суетата на желанието да излезеш на сцена, за странното безумие, което ме обземаше, когато се видех на телевизионния екран, когато виждах лицето си на обложките на албума, залепени на витрината на някой магазин за плочи на Северното крайбрежие.

Той вървеше до мен.

— Ако древните наистина желаеха да ме унищожат, не мислиш ли, че вече щяха да са го сторили? — попитах.

— Не — отвърна той. — Аз те видях и те проследих. Ала преди това не можех да те намеря. Още щом чух, че си излязъл от земята, започнах да те търся.

— А как чу за това?

— Във всички големи градове има места, където се събират вампирите. Няма как да не си го узнал вече.

— Не, не съм. Разкажи ми.

— Това са барове, които ние наричаме Вампирските явки — той леко се подсмихна, когато го произнесе. — В тях има и постоянна клиентела от смъртни, разбира се, и ние ги познаваме по имена. В Лондон това е „Доктор Полидори“, „Ламия“ — в Париж, „Бела Лугоши“ в Лос Анджелис, а в Ню Йорк — „Кармила“ и „Лорд Рутвен“. А тук, в Сан Франциско, е вероятно най-прекрасният от всички, едно кабаре, което се казва „Дъщерята на Дракула“, на улица „Кастро“.

Избухнах в неудържим смях и забелязах, че и той едва сдържа смеха си.

— А къде сред тях са имената от „Интервю с вампир“? — попитах с насмешливо възмущение.

— Verboten — отвърна той и повдигна леко вежди — та нали те не са измислени, а истински. Но ще ти кажа, че сега на улица „Кастро“ въртят твоите видеоклипове. Смъртната клиентела ги иска! Вдигат наздравици за теб с коктейлите си „Блъди Мери“ с водка. От „Танца на Невинните“ стените се тресат.

Вече изпадах в пристъп на истеричен смях. Опитах се да го потисна. Тръснах глава.

— Но освен това ти предизвика своего рода революция и в речта на посетителите на задната стаичка — продължи той със същия насмешливо строг маниер, но не успяваше да удържи сериозното изражение на лицето си.

— За какво говориш?

— Магията на мрака, Мрачния дар, Дяволския път — всички те дърдорят тези думи, тия недодялани голишарчета, дето още не са и заприличали на вампири. Подражават на книгата ти, въпреки че изобщо не я признават. Кичат се с египетски украшения. Черното кадифе пак излезе на мода.

— Самото съвършенство! — възкликнах. — Но тези барове, какво представляват те?

— Натъпкани са с всякакви джунджурии на тема вампири — отвърна той. — Стените са украсени с плакати от филми за вампири, а на големи екрани непрекъснато се въртят самите филми. Смъртните, които ги посещават, са си цял цирк, всякакви артистични типове — пънкарчета, художници, пременени с черни пелерини и бели пластмасови вампирски зъби. Нас направо не ни забелязват. В сравнение с тях ние често сме невзрачни. А на приглушената светлина все едно сме невидими сред всичкото това кадифе и египетски украшения. Разбира се, никой не дебне смъртните клиенти. Ние ходим във вампирските барове, за да си разменяме сведения. Вампирският бар е най-безопасното място за всеки смъртен в целия християнски свят! Във вампирските барове не се убива.

— Чудя се как ли никой не се е сетил за това по-рано!

— Сетили са се — поправи ме той. — В Париж това беше Театърът на вампирите.

— Разбира се — признах. Той продължи:

— Преди месец из Вампирските явки се заговори, че си се върнал. После новината остаря. Разправяха, че ловуваш из Ню Орлиънс, а после научиха и за намеренията ти. Сдобиха се с първите копия на твоята автобиография. Разговорите за видеоклиповете нямаха край.

— А защо не съм ги видял в Ню Орлиънс?

— Защото от половин век Ню Орлиънс е територия на Арман. Никой не смее да ловува в Ню Орлиънс. Бяха го научили чрез информационни източници на смъртните, новините дойдоха от Лос Анджелис и Ню Йорк.

— Не съм виждал Арман в Ню Орлиънс.

— Знам — отвърна той и изведнъж доби неспокоен, объркан вид.

Усетих леко стягане в сърдечната област.

— Никой не знае къде е Арман — рече той с глух глас. — Но докато се подвизаваше там, той убиваше младите. Оставиха Ню Орлиънс на него. Казаха, че мнозина от старите постъпвали така — убивали младите. Разправят го и за мен, но това не е вярно. Аз бродя из Сан Франциско като призрак и никого не закачам, освен нещастните си смъртни жертви.

Всичко това не ме изненада особено.

— Ние сме твърде много на брой, както винаги е било — рече той. — И свади избухват често. Едно сборище във всеки град е просто начин трима или повече от по-могъщите да се договорят да не се избиват взаимно и да си поделят територията според законите.

— Законите, вечно тези закони!

— Сега те са по-различни и са по-строги. Никога не бива да се оставят абсолютно никакви свидетелства за убийството. Нито един труп не бива да бъде оставян на смъртните, за да го изследват.

— Разбира се.

— В света на фотоувеличението, вариообективите и проучването на стоп кадри не бива да се оставят никакви следи, не бива да се излагаме на никакъв риск, който може да доведе до залавяне, хвърляне в затвора и получаване на научно потвърждение от света на смъртните.

Кимнах. Но пулсът ми биеше страшно учестено. Обичах да бъда отстъпникът, онзи, който вече е нарушил всички закони до един. Значи, те подражаваха на книгата ми, така ли? Охо, вече се беше започнало. Колелата се бяха завъртели.

— Лестат, ти си мислиш, че разбираш — заговори той търпеливо. — Ала дали е така? Ако само една мъничка частица от нашата тъкан попадне под микроскопите на света, повече няма да има спорове за легенди и за суеверия. Доказателството ще е в ръцете им.

— Не съм съгласен с теб, Луи — отвърнах. — Не е толкова просто.

— Те притежават средства, чрез които да ни идентифицират и класифицират, и ще нахъсат цялото човечество срещу нас.

— Не, Луи. Учените в днешно време, в този век, са шарлатани, които постоянно водят войни помежду си. Те се препират по най-елементарни въпроси. Ще трябва да разпределиш свръхестествената тъкан между всички микроскопи по света, а дори и тогава обществото може и да не повярва на нито дума.

Той се замисли над това.

— Значи, един заловен. Един жив образец, попаднал в ръцете им.

— Дори и това пак няма да е достатъчно да ги убеди — отвърнах. — Пък и как ще ме удържат?

Ала бе просто прелестно да си го представям — преследването, интригата, възможното залавяне, бягството. Изпаднах във възторг.

Сега той се усмихваше със странна усмивка, изпълнена едновременно и с неодобрение, и с възхита.

— Ти си по-луд отвсякога! — произнесе той едва чуто. — По-луд от едно време, когато обикаляше из Ню Орлиънс и плашеше хората нарочно.

Смях се дълго, ала после се успокоих. Нямахме много време, скоро щеше да дойде утрото. А утре вечер можех да се смея по целия път до Сан Франциско.

— Луи, обмислил съм го внимателно от всяка страна. По-трудно ще е да започнем истинска война със смъртните, отколкото си мислиш…

— А ти си твърдо решен да я започнеш, нали? Искаш всички, и смъртни, и безсмъртни, да се впуснат да те преследват.

— Защо не? — попитах. — Нека започне. И нека те се опитат да ни унищожат така, както са унищожили другите си дяволи. Нека се опитат да ни изтрият от лицето на земята.

Той ме гледаше със същия онзи едновремешен израз на страхопочитание и недоверчивост, който бях виждал стотици пъти на лицето му. Направо ме караше да оглупявам, както се казва.

Но небето над нас избледняваше и звездите все повече се отдалечаваха. Само няколко безценни мига ни оставаха заедно, преди да изгрее пролетното утро.

— И значи ти наистина искаш това да се случи? — попита той сериозно и този път по-нежно.

— Луи, аз искам нещо да се случи, искам всичко да се случи! Искам всичко онова, което сме били, да се промени! Какво сме ние сега? Пиявици! Противни, потайни пиявици, чието съществуване няма оправдание! Старата романтика си е отишла. И затова, нека съществуването ни придобие нов смисъл! Жадувам за ярките прожектори тъй, както жадувам за кръв. Жадувам за божествената видимост! Жадувам за война!

— Новото зло, както ти сам навремето го наричаше — рече той. — И този път това е злото на двайсетия век.

— Точно така — потвърдих, ала отново се сетих за чисто смъртния порив, суетния порив към световна слава и признание. Леко се изчервих от срам. Всичко това щеше да ми донесе такава наслада!

— Но защо, Лестат? — попита той леко подозрително. — Защо ти е тази опасност, този риск? В края на краищата ти успя. Ти се завърна. По-силен си отвсякога. В теб древният огън гори тъй разпалено, сякаш никога не е угасвал, и ти знаеш колко безценно е това, тази воля просто да продължаваш да съществуваш. Защо да я подлагаш на непосредствена опасност? Забрави ли какво беше, когато целият свят се въртеше около нас и никой не можеше да ни стори зло, освен самите нас?

— Предложение ли ми правиш, Луи? Завръщаш се при мен, както казват влюбените?

Очите му потъмняха и той се извърна от мен.

— Не ти се подигравам, Луи.

— Ти се завърна при мен, Лестат — отвърна той с равен глас и отново ме погледна. — Когато чух за пръв път да си шушнат за теб в „Дъщерята на Дракула“, почувствах нещо, което мислех, че си е отишло завинаги… — той млъкна.

Но аз знаех за какво говореше. Вече го беше казал. А аз го бях разбрал още преди векове, когато почувствах отчаянието на Арман след гибелта на старото сборище. Вълнение, желанието да продължиш да съществуваш — те за нас бяха безценни. Значи, имах още повече причини да направя рок концерта, всичко да продължи, войната да започне.

— Лестат, не излизай утре вечер на сцената! — примоли ми се той. — Остави филмите и книгата ти да осъществяват желаното от теб. Но ти се пази! Хайде да се съберем и да си поговорим. Нека бъдем заедно в този век така, както никога не сме били в миналото. И аз говоря за всички нас.

— Твърде изкушаващо, прекрасни мой — отвърнах. — През миналия век е имало моменти, когато всичко бих дал да чуя тези думи! И ние ще се съберем, и ще разговаряме, всички ние, и ще бъдем заедно. Ще е великолепно, по-хубаво, отколкото някога е било. Аз отново ще бъда Лелио, и то такъв, какъвто никога не съм бил в Париж. Аз ще бъда Вампирът Лестат, и всички ще ме видят. Символ, отстъпник, игра на природата — обичан, презиран, всичко вкупом! Не мога да се откажа от това, чуй ме! Не мога да допусна провал. И, честно казано, ни най-малко не ме е страх.

Стегнах се, защото очаквах да прояви студенина или да изпадне в скръб. Мразех изгряващото слънце както никога досега. Той му обърна гръб. Лъчите вече бяха започнали да му причиняват болка. Но изражението на лицето му бе все така изпълнено с топлота.

— Много добре тогава — рече той. — Бих искал да дойда в Сан Франциско с теб. Много ми се иска. Ще ме вземеш ли със себе си?

Не можах да му отговоря веднага. Обхваналото ме вълнение бе с такава сила, че чак ме болеше, а обичта, която чувствах към него, бе направо унизителна.

— Разбира се, че ще те взема със себе си — казах.

Спогледахме се напрегнато. Той вече трябваше да тръгва. Утрото за него бе дошло.

— И още нещо, Луи…

— Да?

— Тези дрехи… Просто са невъзможни. Утре вечер, както се казва през двайсети век, тоя пуловер и тези джинси ги разкарай!

Той си тръгна и утрото опустя. Дълго стоях и мислех за онова послание. Опасност. Огледах далечните планини, безкрайните поля. Дали бе заплаха, или предупреждение — какво значение имаше? Младите звънят по телефона, древните издигат свръхестествен глас. Какво толкова странно имаше?

Сега можех да мисля само за Луи и за това, че той е с мен. И какво ще бъде, когато дойдат и другите.