Василий Розанов през погледа на един ексцентрик

6.

И тогава избълвах цял водопад черни идиотски фрази:

— Всичко се промени у нас, „всичко“ изчезна без звук и въздишка. И всички панаирджийски шутове. мистици, кресльовци, фокусници, невротици и звездобройци — всички се попиляха някъде по чужбина още преди кончината ти. Или — след кончината ти вече — бидоха убити и самоубити тук, в РУСИЯ. И слава Богу май. Останаха умните, обикновените, честните и работните. Никакви л… а не останаха да вонят, останаха брилянти и изумруди. Аз само останах да воня. Е, и още няколко ренегати вонят…

Ние живеем скоротечно и глупаво, те — дълго и умно. Още не сме се родили — и гинем. А те, мръсниците, са дълголетни и ще пребъдат вовеки. Скитникът евреин, кой знае защо, е вечен. Кошчей, кой знае защо, е безсмъртен. Всяка тяхна идея е непреходна, на тях им е отредено да растат, на нас — да се смаляваме. Прометей не е откраднал огъня от Олимп за нас, паразити сме ние, за тях го е откраднал — за долните типове…

— О, стига вече — ми отговори Розанов, — спри с тия глупости…

— Ако млъкна и престана с моите глупости — казах, — камъните ще заплачат. И ще почнат да дрънкат глупости. Да, да.

Изсекнах се и продължих:

— Те са в пълно неведение. „Чудовищно неведение Едипово“, само че наопаки, Едип е заклал баща са и се е оженил за майка си в неведение, не е знаел, че са баща му и майка му, нямало е да го направи, ако е знаел. А те — не, при тях нещата не са така. Те се женят за майките си и колят бащите си, без да разбират, че това най-малкото не е красиво.

А само да знаеш какви са здравеняци всичките, всичките днешни руснаци! Никой в тая Русия не се плаши от гъдел, аз съм единственият, дето се смея, като ме гъделичкат. Три моми съм гъделичкал и десетина апапи — никой не се разсмя, не трепна дори. Дъних ги с ръба на дланта си под коляното — никакви рефлекси в сухожилията. Вярно, зениците им реагират на светлината, обаче слабо. Ни един няма камъни в бъбреците, не му треперят мартинките, не го пробожда отляво, няма албумин в урината… От цялото ни поколение само мен не ме взеха в Червената армия, и то единствено защото имах киселини и два цирея на гърба… („Хо-хо! — каза събеседникът ми. — Тъй-тъй!“

— И сега ме яде тази контрастност между мене и тях. „Идиотите по рождение плачат — казва Дарвин, — но кретените никога не проронват сълза.“ Значи те са кретени, а аз съм идиот по рождение. Всъщност не, ние се различаваме като сълзата на идиот от усмивката на кретен, като дрисъкът от запека, като леката ми идиоия от безкрайната им шибаност (сто хиляди извинения). Лишили са ме от дъх и въздух, обкръжили са душата ми със страх отвсякъде, нищо не чакам от тях, не, не, бъркам, чакам от тях невероятни зверства и неизразима грубиянщина, всеки миг ще се почне, от изток или от заник ще се почне — но идва мигът. И когато се почне, ще се махна, ще се махна веднага и без да му мисля, имам опит в тия неща, имам подръка и отрова, слава Богу. Ще се махна, за да не гледам безумието на синовете човешки…

Казах му всичко това, задавен от сълзи. И като свърших, се облегнах на стола, замигах и затреперих. Събеседникът ми мe наблюдава малко, после каза: