Вавилон 17

I

Това е град-пристанище.

Тук небето изглежда ръждиво от дима. Промишлените газове заливат нощта с оранжево, розово, пурпурно и други оттенъци на червеното. На запад сновящите нагоре-надолу ракети разкъсват облаците, доставяйки товари на звездните центрове и спътниците. Но това е и един загниващ град — мислеше си генералът, докато заобикаляше купищата мръсотия и отпадъци, струпани на ъгъла на улицата.

От времето на Нахлуващите шест пагубни Депресии — по няколко месеца всяка — задушиха града, чийто живот пулсираше само благодарение на междузвездната търговия. Въпросът беше в това как изобщо подобен град може да функционира? За последните двадесет години генералът шест пъти си задаваше този въпрос. А отговорът къде е? Може би въобще го няма.

Паника, метежи, пожари, канибализъм…

Генералът погледна силуетите на товарните кули, извисени над монорелсовата линия на фона на порутените здания. Тук улиците бяха по-тесни. Насам-натам сновяха транспортни работници, хамали, десетки астронавти, облечени със зелени униформи, и орди бледи мъже и жени, ръководещи сложните и оплетени митнически операции. Сега са спокойни, имат работа и дом, мислеше си генералът. От Нахлуването бяха изминали двадесет години. Всички тези хора гладуваха по време на Депресиите, разбиваха витрини, грабеха, бягаха с крясъци пред водните струи, зъбите им се чупеха от липса на калций, гризяха трупове…

Що за животно е човека? Задаваше си този абстрактен въпрос, за да прогони спомените. По-лесно е да мисли за „животинското у човека“, отколкото да се сеща за времето на Последната Депресия, за жената, седнала насред тротоара и прегърнала скелета на рожбата си, или за трите изтощени десетгодишни момиченца, които го нападнаха с бръсначи посред бял ден на улицата (… една от тях свирна и в ръката й заблестя метал: „Ела тук, Бифтек! Ела и ме вземи, Лангет…“ Той използва карате…), или пък за ослепелият, който вървеше по булеварда и непрестанно крещеше от болка.

Сега тези бледи, прилични мъже и жени разговарят тихо и се стараят да не издават чувствата си с гримаси. Сега те си имат бледи, прилични патриотични идеи: „Да работим за победа над завоевателите“. Според тях Алона Стар и Кип Риак са добри в „Звездни ваканции“, но Роналдо Кувър е най-добрият сериозен актьор. Слушат музиката на Хи Лайт (или не я слушат, помисли си генералът, спомняйки си за бавните танци, при които партньорите не се докосват). Службата в Митницата им гарантира спокоен живот. Може и да е по-интересно да работиш непосредствено в Транспорта, дори според филмите е по-весело, но в действителност транспортниците са толкова странни…

Интелектуалците и мъдреците обсъждаха поезията на Ридра Вонг.

Те често говорят за Нахлуването, и от с все същите фрази, до болка познати от двадесетгодишното им повтаряне по телевизията и вестниците. Рядко споменават Депресиите, само мимоходом.

Вземи който и да е от тях, вземи един милион. Кои са те? Какво искат? Какво биха казали, ако им се предостави такава възможност?

Гласът на Ридра Вонг се превърна в откритието на века. Генералът си спомни редове от една рецензия. Най-парадоксалното бе, че сега военния ръководител отиваше на среща с Ридра Вонг, преследвайки напълно конкретна военна цел.

Запалиха уличните лампи и отражението на генерала изведнъж се появи върху златистата витрина на бара. Добре, че не съм с униформа. Видя във витрината да се отразява висок, мускулест петдесетгодишен човек с властно лице, сякаш изсечено от камък. Генералът се чувстваше неудобно, облечен със сивата щатска униформа. Докато навърши тридесет години създаваше впечатление на „голям и непохватен“. По-късно — промяната съвпадна с Нахлуването — говореха за него като за „масивен и властен“.

Влезе в бара…

И изумен прошепна:

— Господи, тя е прекрасна! Дори няма нужда да я търся в тълпата. Не знаех, че е толкова красива, по телевизията не си личи…

Тя се обърна към него (видя фигурата на генерала в огледалото), стана от стола, усмихна се.

Той се приближи, хвана й ръката. Думите „Добър вечер, мис Вонг“ застанаха на гърлото му, когато направи опит да ги произнесе. Тя заговори.

На устните — червило с цвят на мед. И очите й — като медни дискове.

— Вавилон-17 — каза тя. — Все още не съм се оправила с него, мистър Форестър.

Везана рокля с цвят на индиго, косата пада като нощен водопад върху плещите.

— Не се учудвам, мис Вонг — отвърна той.

Изумително, помисли си генералът, гледайки събеседницата си. Сега си слага ръката на масата и се обляга на стола. Под синята везана рокля играе бедрото. Всяко нейно движение ме удивлява, поразява и не мога да си събера мислите. Изважда ме от равновесие, а може би действително…

— Не се придвижих по-напред от вашите военни специалисти.

Меката линия на устните й се изви във вежлива усмивка.

— Ако изходя от онова, което знам за вас, мис Вонг, това също не ме учудва.

Коя е тя? Генералът задаваше въпроса на абстрактен събеседник. Питаше собственото си отражение. Питаше за нея. Много, много въпроси. Трябва да знам всичко за нея. Важно е. Трябва да знам.

— Първо, генерале, Вавилон-17 не е шифър.

Мисълта му се върна към предмета на разговора.

— Не е шифър? Мислех, че криптографския отдел установи, че… — той се запъна. Не беше сигурен в заключенията на криптографския отдел, а и искаше да спечели време, за да се отскубне от рифовете на скулите й, да излезе от пещерите на очите й.

Генералът напрегна мускулите на лицето и заповяда на мислите си да се върнат към Вавилон-17. Нахлуването — Вавилон-17 може да се окаже ключът към прекратяването на една двадесетгодишна война.

— Искате да кажете, че опитите ни да дешифрираме Вавилон са безсмислени, така ли?

— Това не е шифър — повтори тя. — Това е език.

Генералът се намръщи.

— Както и да го наречеш — шифър или език, — засега не сме го разгадали. Отдавна започнахме да работим над него, но все още сме дяволски далече от целта.

Напрежението от последните месеци си казваше думата — езикът му стана непослушен, а гласът — дрезгав. Усмивката й изчезна. Ръцете й бяха на масата. Прииска му се да заглади впечатлението от последните си думи.

— Вие лично свързан ли сте непосредствено с работата на криптографския отдел? — гласът на Ридра звучеше успокояващо.

Той поклати глава.

— В такъв случай ще ми позволите да ви обясня някои неща. Най-общо, мистър Форестър, има два типа шифри. Към първият вид се отнасят букви или символи, използвани вместо букви, които се разместват и преобразуват в съответствие с някакъв модел. При вторият случай букви, думи или групи от думи се заменят от други букви, символи или думи. Шифърът може да се отнася към един от двата типа или да е комбинация между тях. Но и двата вида имат едно общо свойство — щом намерите ключа, остава ви само да го използвате и се получават логични изречения. Езикът обаче си има своя собствена вътрешна логика, собствена граматика, свой начин за обличане на мислите в думи с незначителни отклонения в смисъла. Няма ключ, който да пасне на всички смислови значения, застъпени в езика. В най-добрия случай ще получите само приблизително значение.

— Искате да кажете, че Вавилон-17 се преобразува в друг език?

— Съвсем не. Това беше първото, което проверих. Може да вземем вероятното разположение на различните елементи на Вавилон и да видим дали имат нещо общо с разни езикови образци, дори да са разположени в друг порядък. Не, Вавилон-17 е самостоятелен език, който засега не разбираме.

— Ясно — Форестър се опита да се усмихне. — Според вас това не е шифър, а чужд език, и ние се налага да отстъпим.

Дори да е поражение, от нейните устни не излиза толкова горчиво.

Обаче Ридра поклати глава.

— Страхувам се, че не ме разбрахте правилно. Един неизвестен език може да се разбере и без превод. Например линейния Бихетски език. Но за да стане така и с Вавилон-17, трябва да знам много повече.

Генералът, изумен, повдигна вежди.

— Какво още искате да знаете? Дадохме ви копия от всички образци. Когато получим нова информация, непременно…

— Генерале, трябва да знам за Вавилон-17 всичко, което ви е известно — къде сте го открили, кога, при какви обстоятелства. Ключът към загадката може да е навсякъде.

— Предадохме ви цялата информация, с която раз…

— Дадохте ми десет страници машинописен текст, писан през два интервала, който съдържаше шифър с кодово название Вавилон-17. Попитахте ме какво означава. Нищо не мога да кажа, изхождайки от толкова оскъдна информация. Дайте ми още данни и ще се постарая да ви зарадвам. Много е просто.

Ако всичко е толкова просто, помисли си генералът, никога не бихме се обърнали към вас, Ридра Вонг.

Тя каза:

— Ако всичко е толкова просто, никога не бихте се обърнали към мен, генерал Форестър.

Той замря. За миг повярва, че тя умее да чете мисли. Не, разбира се, просто би трябвало да знае. Трябва ли?

— Мистър Форестър, вашите специалисти успяха ли да определят, че това не е шифър, а език?

— Ако са успели, на мен не ми е доложено.

— Сигурна съм, че не са. Нахвърлила съм някои забележки по граматиката. А те?

— Не.

— Повярвайте, генерале, всички те знаят много за шифрите, но нямат никакво понятие за същността на езика. Точно поради тази идиотска тясна специализация не работя с тях през последните шест години.

Коя е тя, помисли отново генералът. Сутринта бе получил секретното й досие, но веднага го предаде на адютанта, затова не успя да го прочете. Забеляза само две думи: „Одобрява се“.

Сякаш отстрани генералът чу собствения си глас:

— Може би, мис Вонг, ако ми разкажете за себе си, ще мога по-лесно да говоря пред вас.

Нелогично. Макар че беше произнесено спокойно и уверено. Дали е доловила съмненията му?

— Какво бихте искали да знаете?

— Зная много малко — името ви и това, че допреди няколко години сте работила във военния криптографичен отдел. Независимо от младостта си сте имала отлична професионална репутация. Работещите в отдела си спомниха за вас, макар че сте напуснали преди шест години. Цял месец безуспешно се бориха с Вавилон-17 и единодушно заявиха: „Обадете се на Ридра Вонг“. — Той замълча. — Казахте, че сте успяла да разберете нещичко. Значи правилно са ме насочили.

— Да пийнем — предложи Ридра.

Келнерът остави на масата две малки зеленикави чаши. Тя отпи, но не преставаше да го гледа. Очите й, помисли генералът, са извити като разперени криле.

— Не съм от Земята — започна Ридра. — Баща ми беше инженер по свръзката в звездния център Х-II-В, малко зад орбитата на Уран. А майка ми — преводачка в Съда на Външните Светове. До седмата си година израснах в звездния център. Там почти нямаше деца. През петдесет и втора се преселихме на Уран-ХХVII. Когато навърших дванадесет години, вече знаех седем земни езика и разбирах още пет извънземни. Запаметявах езици така, както повечето хора запомнят мелодиите на популярни песни. Родителите ми загинаха по време на втората Депресия.

— Вие бяхте ли на Уран тогава?

— А вие знаете ли какво е станало там?

— Зная само, че Външните планети пострадаха повече от Вътрешните.

— Значи нищо не знаете. Да, повече пострадаха… — тя дълбоко въздъхна, прогонвайки спомена. — Една глътка не е достатъчна да събуди спомените, макар че… Когато напуснах болницата, бях на път да се побъркам. Наистина имаше такава опасност.

— Да се побъркате?

— Глад — вие, разбира се, знаете за него — плюс невралгична чума.

— Знам и за чумата.

— Както и да е, в крайна сметка се озовах на Земята, приютиха ме роднини. Преминах курс по невротерапия. Само че не ми беше нужен. Не знам как — дали на физиологична или на психическа основа — след тези събития придобих идеална словесна памет. Цял живот съм била на границата… така че нищо чудно. Освен това имам феноменален слух.

— Това не е ли свързано с мълниеносни сметки и визуална памет? Виждал съм как го използват шифровчиците.

— Аз съм посредствен математик и не умея да смятам бързо. Проверявала съм се. Имам високо ниво на зрителна памет и специални реакции — цветни сънища и така нататък. Но основното е точната словесна памет. Още от тогава пиша стихове. През лятото получих работа като преводачка към правителството и започнах да се занимавам с шифри. Съвсем скоро почувствах, че тази работа ми се удава лесно. Но не съм добър шифровчик. Нямам търпение да работя сериозно над текст, който не съм написала сама. Бях нервна — ето още една причина да се отдам на поезията. Обаче простотата на работата ме плашеше. Понякога, когато имах работа и страшно ми се искаше да стигна до отговора, в главата ми започваше да става нещо. Внезапно всичко, което знаех, се съединяваше в едно цяло и аз можех без да се напрягам да чета текста и да говоря за него, а в същото време се чувствах изплашена, уморена и жалка.

Тя погледна към чашата.

— Постепенно се научих да се контролирам. На деветнадесет години имах репутацията на младо момиче, способно да се справи с всичко. Сякаш някакво чудо ми позволяваше да отделям повтарящите се елементи и да намирам граматичен порядък в случайно разбъркани думи, както направих с Вавилон-17.

— Защо напуснахте тази работа?

— Вече ви казах две причини. Третата се заключава в това, че след като осъзнах способностите си, реших да ги използвам за собствени цели. На деветнадесет години зарязах военната служба и… ами… омъжих се и започнах да пиша сериозно. Три години по-късно излезе първата ми книга… — тя вдигна рамене, усмихна се. — За останалото можете да прочете в стиховете ми. Всичко е там.

— А сега хората от пет галактики търсят във вашите образи и метафори отговори на въпросите за величието, любовта и самотата.

Последните три думи се изсипаха от изречението му като скитници от товарен вагон. Тя седеше срещу него и беше велика. тук, откъснат от привичния военен живот, той се чувстваше безнадеждно самотен. И беше безнадеждно… Не!

Това е невъзможно и немислимо, прекалено е просто, за да обясни онова, което се завъртя и запулсира в главата и сърцето му.

— Да пийнем още? — Автоматична защита. Но тя ще го възприеме като автоматична вежливост. Дали ще го възприеме така?

Келнерът дойде и остави чашите.

— Хората от пет галактики — повтори Ридра. — Колко странно! А съм само на двадесет и шест! — Погледът й застина. Първата чаша стоеше недопита.

— На вашата възраст Кийтс е бил вече мъртъв.

Тя повдигна рамене.

— Живеем в странно време, което неочаквано избира герои, млади хора, и също толкова бързо и внезапно се разделя с тях.

Той кимна. Спомни си половин дузина певци, артисти, дори писатели, които биваха обявявани за гении, но само след година-две изчезваха завинаги. Популярността на Ридра Вонг не спадаше вече трета година.

— Аз принадлежа на своето време — каза тя. — Да, бих искала да се отскубна от прегръдката му, но твърде силно съм свързана с него. — Ръката й премина над чашата и се отпусна върху червеното дърво на облегалката. — В армията би трябвало да изпитвате нещо подобно. Е, доволен ли сте от разказът ми? — Тя вдигна глава.

Форестър кимна. По-лесно е да излъжеш с жест, отколкото с дума.

— Добре, генерале, сега ми разкажете за Вавилон-17.

Той се огледа за келнера, но внезапно сияние върна погледа му върху лицето й — оказа се, че тя просто се усмихва, а той с периферното си зрение е объркал усмивката й с проблясък на светлина.

— Вземете — тя побутна втората си чаша. — Не съм се справила с първата.

Той отпи.

— Нахлуването, мис Вонг… Свързано е с Нахлуването.

Слушайки внимателно, тя се наведе над масата и присви очи.

— Всичко започна със серия нещастни случаи — по-точно в началото изглеждаха като нещастни случаи. Сега сме сигурни, че е диверсия. Обхващат цялата територия на Съюза и започнаха през декември шестдесет и осма. Някои — на бойни кораби, други — на кораби от Космическия Флот на Двора. Обикновено излиза от строя най-необходимото оборудване. На два пъти в резултат на взривовете загинаха видни правителствени дейци. Няколко пъти се случи в промишлени предприятия, които произвеждат важна военна апаратура.

— Какво обединява тези „случаи“ освен това, че са свързани с войната? При днешното ниво на развитие на промишлеността всеки подобен случай може да се свърже с войната.

— Обединени са от едно, мис Вонг — от Вавилон-17.

Тя бавно допи съдържанието на чашата си и я постави точно върху мокрия отпечатък, откъдето я беше вдигнала.

— Непосредствено преди, по време и след всяка диверсия пространството се изпълва с радиопредавания от неизвестни източници. Повечето от тях, ако се съди по мощността, работят в радиус от няколко километра. Но някои от тях се вливат в хиперстатичния канал, обхващащ няколко светлинни години. По време на последните три „случая“ записахме тези предавания и им дадохме работно название „Вавилон-17“. Това е. Можете ли да извлечете нещо полезно от тази информация?

— Да. Имате шанс да определите целта на „нещастните случаи“, като прехващате инструкциите за саботаж.

— Нищо не можем да открием! — В гласът на генерала пролича раздразнение. — Няма нищо, освен проклетото бърборене! Някой е забелязал повторенията и е заподозрял съществуването на шифър. Нашите шифровчици изгубиха цял месец, но не постигнаха нищо… Затова се обърнахме към вас.

Генералът замълча в очакване. Най-сетне Ридра проговори:

— Мистър Форестър, необходими са ми оригиналите на записите и пълен отчет, секунда по секунда, ако това е възможно, за всички случаи.

— Не съм сигурен дали е възможно.

— Ако нямате такъв отчет, постарайте се да го съставите до следващият „случай“. Ако тези радиопредавания представляват беседа или диалог, аз ще успея да изясня за какво става дума. Бихте могли сам да забележите, че в копията, които ми предостави криптографския отдел, не е обозначено коя реплика на кого принадлежи. Накратко — наложи се да превеждам извънредно сложен текст, в който отсъства пунктуация и дори паузи между думите.

— Може би ще успея да ви осигуря всичко, освен оригиналните записи.

— Постарайте се. Налага се сама да съставям транскрипция, със свое оборудване.

— Ще направим всичко отново, по вашите инструкции.

Тя поклати глава.

— Трябва да направя всичко сама. Нищо не мога да ви обещая. Целият проблем е във фонематичните1 и алофоничните2 противопоставяния. Вашите хора не са разбрали, че това е език, и не са се заинтересували…

— Какви са тези противопоставяния? — прекъсна я генералът.

— Сигурно сте чували как някои хора, родени в Азия, бъркат звуците Р и Л, когато говорят на западни езици. Това е така, защото в много източни езици тези звуци са алофони, те ги чуват и пишат по един и същи начин. Друг пример е съчетанието „th“ в английските думи „they“ и „theater“.

— Каква е разликата?

— Произнесете ги и се вслушайте. Единият звук е ясен, другият — глух. Различават се като В и Ф. Само че в английския език това са алофони и вие ги използвате като една фонема. Така че проблемът на всеки чужденец е в транскрипцията на езика, който не му е роден, защото той просто чува различията, които липсват в матерния му език.

— Как възнамерявате да постигнете целта си?

— Ще приложа знанията си за звуковите системи на различните езици и… интуицията.

— Пак ли тайнственото „озарение“?

Тя се усмихна.

— Надявам се да се получи.

Чакаше от него подкрепа и одобрение. Но с какво би могъл да й помогне? За един миг генералът бе увлечен от нежното звучене на гласа й.

— Разбира се, мис Вонг. Вие сте експерта. Елате утре в криптографския отдел и ще получите всичко необходимо.

— Благодаря, мистър Форестър. Ще донеса официалния доклад.

Той застина, изненадан от усмивката й. Трябва да тръгвам, отчаяно помисли генералът. Ах, да, има още нещо…

— Идеално, мис Вонг. Там ще поговорим още.

Още нещо, още…

Потрепери. Нямаше сили да тръгне (трябва да се обърна, да не я гледам!). Трябва да каже нещо много важно — благодаря… обичам… Отправи се към вратата. Опитваше се да подреди мислите си. Коя е тя? Все пак трябваше да й каже. Аз съм груб професионален военен. И въпреки това бих й отдал цялото си богатство от мисли и думи.

Вратата се отвори и нощта сложи на очите му своите сини пръсти.

Боже, помисли си той, колко е невъзмутима! Толкова съм… объркан, а тя не знае! Не мога да изразя какво чувствам! Някъде дълбоко се криеха думите — успокой се, засега си в безопасност. Но на повърхността излизаше яда от собственото мълчание. Не мога нищо да кажа…

Ридра Вонг стана. Подпря се на масата. Погледът й се спря в огледалото. Келнерът се приближи. Взе чашите, намиращи се до върховете на пръстите й, и се намръщи.

— Мис Вонг?

Лицето й се вкамени.

— Лошо ли ви е, мис Вонг?

Келнерът видя кака побеляха кокалчетата на пръстите й, как се отдръпна кръвта от ръцете й и те заприличаха на излети от восък.

— Какво не е наред, мис Вонг?

Тя рязко се наведе към него.

— Забелязахте ли? — гласът й беше дрезгав, забелязваха се саркастични нотки.

Ридра се отблъсна от масата и тръгна към вратата. Спря, прочисти гърлото си и бързо напусна бара.

II

— Моки, помогни ми!

— Ридра? — в тъмнината доктор Маркус Т’мварба отлепи глава от възглавницата си. В мъгливата светлина над леглото му се появи нейното лице. — Къде си?

— Долу, Моки. Моля те, трябва да поговоря с теб.

Възбуденото й лице ту изчезваше, ту се появяваше в полезрението му. Присви очи от ярката светлина, след това бавно ги отвори.

— Качвай се.

Лицето изчезна.

Маркус махна с ръка към управляващия пулт и разкошната спалня се потопи в мека светлина. Отхвърли златистото одеало, стъпи върху мъхнатия килим, протегна се към бронзовата поставка, взе черният копринен халат и се наметна. Автоматичните контури обхванаха тялото с педантична точност, отстранявайки излишните гънки. Натисна един бутон на пулта, изпълнен в бароков стил, алуминиевият панел се отмести, откривайки вграден бар. Показа се димяща кана с кафе и гарафа с ликьор.

Подчинявайки се на друг жест, от пода израснаха надуваеми кресла. Доктор Т’мварба се обърна към входната врата. Ключалката щракна, вратата се плъзна встрани и на прага се появи Ридра.

— Кафе? — той побутна каната, силовото поле я подхвана и плавно я понесе към Ридра. — С какво се занимаваш?

— Моки, това е… Аз ли?

— Пийни малко кафе.

Тя си наля и поднесе чашата към устните си.

— Нямаш ли нещо успокояващо?

— Ликьор. Шоколадов или какаов? — той извади две малки чашки. — Мислиш ли, че алкохолът ще те успокои? О-ох, извинявай, още не съм се съвзел след обяда. Събрахме се с приятели…

Тя поклати глава.

— Какаов.

Силовото поле пренесе и крехката чашка, пълна с ликьор.

— Имах страшно труден ден — той разтърка ръцете си. — Никаква работа. На обяд ми дойдоха гости и спорихме цял ден. След това започнаха да ме викат на адреси. Легнах си преди десет минути. — Той се усмихна. — Как прекара вечерта?

— Моки, това… това беше ужасно!

Доктор Т’мварба отпи от ликьора.

— Много добре. Иначе никога няма да ти простя, че ме събуди посред нощ.

Ридра неволно се усмихна.

— В-ви… винаги мога да разчитам на твоето с-съчувствие, Моки.

— Можеш да разчиташ на здравия ми разум и на мъдрите ми съвети като психиатър. Съчувствие? Извинявай, но не и след полунощ. Сядай. Какво е станало? — той махна с ръка и едно кресло се придвижи до Ридра. Краят му леко я удари под коленете и тя седна. — Престани да заекваш и разказвай. Ти преодоля това, когато беше на петнадесет години — гласът му стана мек и убедителен.

Тя сръбна от кафето.

— Шифърът… Помниш ли, че се занимавах с един шифър?

Доктор Т’мварба се отпусна на широкия кожен диван и отметна назад сивата си коса, все още разрошена от съня.

— Помня, че те помолиха да поработиш над нещо за правителството. Доста пренебрежително се изказа тогава.

— Да. Но… това не е код, а език. Тази вечер разговарях с главнокомандващия — генерал Форестър… и то се случи! Случи се и аз знам!

— Какво знаеш?

— Знам какво си мисли, точно както и миналия път.

— Четеш мислите му, така ли?

— Не, не беше точно като предния път. Наблюдавах го и можех да кажа за какво ще говори след малко…

— И преди си се опитвала да ми обясниш, но все още не мога да разбера нищо, освен ако нямаш предвид някакъв вид телепатия.

Тя поклати глава.

Доктор Т’мварба сплете пръсти и се облегна на дивана.

Внезапно Ридра заговори с равен глас:

— Имам някои предположения относно това, което се опитваш да изразиш, мила, но трябва ти самата да ги формулираш. Точно това искаше да кажеш, нали, Моки?

Маркус повдигна сивите си вежди.

— Да. Точно така. Продължаваш ли да твърдиш, че не четеш мислите ми? Показвала си ми го поне десет пъти…

— Знам какво се опитваш да кажеш ти, но ти не знаеш какво искам да кажа аз. Така не е справедливо! — Тя се надигна от креслото.

Казаха едновременно:

— Ето защо си толкова прекрасна поетеса.

Ридра продължи:

— Зная, Моки. Аз вземам това, което ме вълнува повече от всичко, превръщам го в стихове и хората ги разбират. Обаче се оказва, че през последните десет години не съм се занимавала с това. Знаеш ли какво съм правила? Слушала съм хората, ловила съм мислите им, чувствата им — те са се блъскали в тях, не са могли да ги изразят. Това беше много, много трудно. Отправях се в къщи, шлифовах ги, изливах им ритмични рамки, превръщах пастелните тонове в ярки, сменях крещящите с поносими, за да не могат повече да нараняват — ето това са моите стихове. Зная какво искат да кажат хората и го казвам заради тях.

— Гласът на нашия век — промърмори Т’мварба.

Тя изруга. Прекрасните очи се напълниха със сълзи.

— Това, което искам да кажа и да изразя, просто… не мога да го формулирам.

— Ако още си велика поетеса, ще успееш.

Тя кимна.

— Моки, допреди една година не предполагах, че изразявам чужди мисли. Считах, че са мои.

— Всеки млад писател, който наистина струва нещо, минава през това. При теб се случи след като овладя занаята.

— Сега вече имам свои собствени мисли, имам какво да кажа на хората. Не е като преди — оригинална обложка на казани неща. И не са просто противоречията, за които хората говорят, обобщени в едно цяло. Това е нещо ново. Изплашена съм до смърт.

— Всеки млад писател минава през това, докато съзрява.

— Лесно е да повтаряш, Моки, трудно е да казваш нещо ново.

— Хубаво е, че си стигнала до този извод. Защо не опишеш как… как го чувстваш?

Тя замълча. Пет, десет секунди.

— Добре, ще опитам още веднъж. Преди да изляза от бара, аз стоях и гледах в огледалото. Келнерът дойде и попита какво ми е…

— Почувствал е, че не си на себе си, така ли?

— Нищо не е почувствал. Видя ръцете ми. Стисках ръба на масата и те бяха бели. Не е нужно да си гений, за да се сетиш какво ми е в главата.

— Обикновено келнерите са чувствителни към подобни ексцесии. Това е част от работата им. — Маркус допи кафето си. — Побеляха ти пръстите, а? Добре, какво ти каза генерал Форестър? Или какво искаше да каже?

Дясната й вежда трепна два пъти. Дали е невроза, помисли си доктор Т’мварба, или е нещо по-специфично?

— Генералът е грубоват, енергичен човек, сигурно не е женен, професионален военен с всички произтичащи от това последствия. Изглежда на около петдесет години. Влезе в бара, където си бяхме определили срещата, очите му се присвиха, после широко се отвориха, пръстите му се свиха в юмрук, бавно се отвориха, походката му се забави. Но когато дойде по-наблизо, успя да се овладее. Стисна ръката ми така, сякаш се боеше да не счупи нещо.

Т’мварба не се сдържа и се разсмя:

— Влюбил се е в теб!

Тя кимна.

— Защо това те е разстроило? Би трябвало да те ласкае.

— Да, разбира се — Ридра се наведе напред. — Докосна ме… И вече можех да проследя всяка негова мисъл. Веднъж, когато той се опита да ме насочи отново към Вавилон-17, към шифъра, аз казах това, което той мислеше, за да му покажа колко внимавам. Проследих му мисълта, сякаш я четях в мозъка му.

— Чакай малко… това не го разбирам. Как си могла точно да знаеш какво мисли той?

Тя подпря брадата си с ръка.

— Той ми разказа. Обясних му, че ми е необходима повече информация, за да разгадая езика. Не искаше да ми я даде. Казах му, че не мога да продължа нататък, което е самата истина. Той си мръдна главата — и с това се издаде. Не искаше да клати глава и затова с усилие на волята сдържа жеста, но забелязах колко е напрегнат. А ако беше поклатил глава, едва мърдайки устни, какво би ми казал, как мислите?

Докторът вдигна рамене.

— Това не е толкова просто — предположи той.

— Разбира се, но той направи един жест, за да избегне друг. Какво би могло да означава това?

Т’мварба озадачено мълчеше.

— Не поклати глава, за да не покаже, че обикновена работа не би предизвикала появата му на такова място. Затова повдигна глава.

— Нещо като: ако всичко е толкова просто, не бихме се обърнали към вас — изказа предположението си Маркус.

— Точно така. Възникна неприятна пауза. Това трябва да се види.

— О, не!

— Ако всичко е толкова просто — пауза — никога не бихме се обърнали към вас — Ридра обърна ръката си с дланта нагоре. — Казах му го. Челюстите му веднага се стиснаха…

— От учудване?

— Да. За миг повярва, че му чета мислите.

Доктор Т’мварба поклати глава.

— Това е просто, Ридра. Ти четеш мускулните реакции. Може да се справи всеки, ако има нужната подготовка, особено ако знае къде са насочени мислите на събеседника. Но ти ми кажи от какво си се разстроила. Да не би скромността ти да е била възмутена от вниманието на този… недодялан и груб войскар?

Тя пак изруга. Доктор Т’мварба захапа долната си устна.

— Не съм малка — заяви Ридра. — А и той не е мислил нищо непристойно. Повторих мислите му, за да му покажа колко сме близки. Стори ми се, че е очарован. Ако е разбрал близостта ни така, както аз я разбирам, бих съхранила най-светли чувства към него. Само когато се отправи към изхода…

Т’мварба отново долови дрезгавина в гласа й.

— … последното, което си помисли, беше: „Тя не знае. Не й го казах.“

Очите й помътняха. Тя притвори клепачи и се наклони напред. Докторът бе наблюдавал това хиляди пъти още от времето, когато му изпратиха слабичкото дванадесетгодишно момиченце, за да премине курс по невротерапия, която се превърна в психотерапия, а после и в дружба.

Но така и не можа да разбере докрай тези нейни внезапни промени. След като срокът на терапията завърши официално, той продължи внимателно да се вглежда в Ридра. Какво става в нея, когато очите й помътняват? Знаеше, че има много прояви на собствената му натура, които с лекота може да прочете. Познаваше много хора с репутация, равна на нейната — все богати и влиятелни личности. Но репутацията не му внушаваше почит. А Ридра му внушаваше.

— Мислеше си, че не разбирам — продължи поетесата, — и че нищо не ми е съобщил. Тогава се разсърдих. Това ми причини болка. Цялото неразбирателство, което свързва света и разделя хората, се строполи върху мен — чакаше да го разнищя, да го обясня, а аз не можех. Не знам думите, граматиката, синтаксиса. И…

Нещо се промени в азиатското й лице. Маркус се опита да улови какво точно.

— И?

— Вавилон-17.

— Езикът?

— Да. Знаеш ли какво наричам мое „озарение“?

— Това, че внезапно започваш да разбираш някой непознат език?

— Да. Генерал Форестър ми каза, че в ръцете си съм държала не монолог, а диалог. Това бе ново за мен, но съвпадаше с някои мои предположения. Разбрах, че мога да определя къде свършва едната реплика и започва другата. След това…

— Просто разбра?

— Да. Обаче в този език има нещо, което ме плаши много повече от генерал Форестър.

Лицето на Т’мварба се източи от учудване.

— В самият език?

Тя кимна.

— И какво е то?

Бузата й отново трепна.

— Мисля, че зная къде ще бъде следващият „нещастен случай“.

— Какво?

— Поредната диверсия, която планират завоевателите — ако това разбира се са те, в което аз лично не съм сигурна. Но този език сам по себе си е доста… странен.

— Как така?

— Малък. Плътен. Сбит. Но това сигурно нищо не ти говори?

— Компактен? Мислех, че това е хубаво качество за разговорен език?

— Да — съгласи се тя и дълбоко въздъхна. — Моки, страхувам се!

— Защо?

— Защото възнамерявам да направя нещо, а не знам дали ще се справя.

— Ако е нещо сериозно, може и да си развълнувана. Кажи ми какво ще правиш?

— Реших го още в бара, но исках първо да се посъветвам с някой.

— Казвай.

— Възнамерявам да разреша проблема с Вавилон-17 сама.

Т’мварба наклони главата си надясно.

— Ще установя кой говори на този език, откъде говори и точно какво казва — допълни Ридра.

Главата на доктора се наклони наляво.

— Защо? — продължи тя. — Повечето учебници уверяват, че езикът е средство за изразяване на мислите. Но е и самата мисъл, Моки! Мисълта под формата на информация — тази форма представлява езика. А формата на Вавилон-17 е… поразителна!

— Какво му е поразителното?

— Когато изучаваш чужд език, Моки, ти разбираш как другият народ гледа на света, на Вселената… А когато се вгледам в този език, виждам… прекалено много.

— Звучи доста поетично.

Тя се засмя.

— Винаги се стремиш да ме свалиш от облаците, където витая.

— Но не го правя често. Добрите поети почти винаги са реалисти и ненавиждат мистицизма.

— Само поезията, която отразява реалността, може да бъде поетична — каза Ридра.

— Добре. Обаче не мога да разбера как смяташ да решиш проблема с Вавилон-17?

— Наистина ли държиш да знаеш? — тя докосна коляното му. — Ще взема ракета, ще набера екипаж и ще се отправя към мястото на следващата диверсия.

— Да, ти имаш диплом за капитан на междузвезден кораб. Можеш ли да си позволиш подобна експедиция?

— Правителството ще я субсидира.

— Отлично. Защо искаш да заминеш?

— Зная половин дузина езици на завоевателите, но Вавилон-17 не спада към тях. Не е и от езиците на Съюза. Искам да намеря този или това, който говори на този език и мисли по такъв начин. Как мислиш, Моки, дали ще успея?

— Още малко кафе? — Той се протегна настрани и й изпрати каната. — Хубав въпрос ми зададе. Има над какво да се помисли. Ти не си най-уравновесения човек в света. Ръководенето на екипаж на междузвезден кораб изисква особени психологични качества — тях ги притежаваш. Дипломата ти — доколкото си спомням — е резултат на твоя… хм… странен брак преди няколко години. Но тогава си командвала автоматичен екипаж. Сега транспортници ли ще бъдат?

Тя кимна.

— Цялата ми работа е свързана с митничари. Пък и ти — повече или по-малко — също си такава.

— Родителите ми бяха транспортници. Аз също — до Депресиите.

— И това е вярно. Да допуснем, че ти кажа: „Да, ще се справиш“?

— Ще ти благодаря и утре ще излетя.

— А ако ти кажа, че ми трябва една седмица, за да анализирам твоите психоиндекси, а през това време се налага да живееш тук, никъде да не излизаш, нищо да не пишеш и да не се вълнуваш?

— Ще ти благодаря… и утре ще излетя.

Той се намръщи.

— Тогава защо ме безпокоиш?

— Ами… — тя повдигна рамене, — защото утре ще съм дяволски заета и няма да ми остане време да ти кажа „довиждане“.

— О-о — напрежението на лицето му се смени с усмивка.

Маркус си спомни за скореца.

Ридра — слабичка, тринадесетгодишна, болнава — се промуши през тройната врата на работната оранжерия заедно с новата си находка, наречена „смях“. Току-що бе открила, че може да го прави. А той беше горд, че този полутруп, който му дадоха преди шест месеца, отново се превърна в момиче — късо подстригано, с добри и лоши настроения, раздразнително и (вече) смеещо се. Тя се грижеше за две морски свинчета, които нарече Ламп и Лампка. Вятърът от климатичната инсталация мърдаше храстите, разположени до стъклената стена. Слънцето весело светеше през прозрачния покрив.

Тя попита:

— Какво е това, Моки?

Обут в белите си шорти, тук-там пожълтели от слънцето, той бавно и с усмивка й каза:

— Това е говорещ скорец. Той ще ти говори. Кажи „Здравей“!

В черното око светеше малко слънчице — колкото главичката на карфица. Перата трепнаха, от острия клюн се показа тънък език. Ридра наклони глава точно както го правят птиците и прошепна:

— Здравей!

Доктор Т’мварба две седмици обучава птицата с помощта на прясно изкопани червеи, за да изненада момичето. Скорецът също наклони глава и монотонно произнесе:

— Здравей, Ридра, какъв прекрасен ден, аз съм щастлива.

Ридра закрещя.

Съвсем неочаквано.

В първият момент Маркус реши, че момичето се смее. Но лицето й се изкриви, размаха ръце из въздуха, задъха се, падна. Започна да се задушава. Т’мварба изтича да я подхване, а птицата, без да обръща внимание на истеричните писъци, продължаваше да повтаря:

— Какъв прекрасен ден, аз съм щастлива.

И по-рано беше наблюдавал припадъците й, но този го порази. Когато успя да поговори с Ридра за случилото се, тя едва прошепна през побелелите си устни.

— Птицата ме изплаши.

Три дни по-късно проклетото животинче се отскубна и са заплете в антенната мрежа, която с Ридра бяха монтирали за любителската й радиостанция — тя обичаше да слуша хиперстатическите предавания на транспортните кораби, разхвърляни из Галактиката. Крилото и крачето попаднаха в сърцевината на мрежата, птицата започна да се удря в горещата линия така, че искрите се виждаха дори и в блясъка на слънцето.

— Трябва да я махнем оттам — извика Ридра. Показваше с дясната си ръка нагоре, но когато погледна натам, дори под бронзовия тен лицето й пребледня.

— Ще се погрижа, мила — каза Маркус. — Забрави за нея.

— Ако продължава да докосва линията, ще умре.

Той започна да се качва по стълбите, но когато стигна горе, видя, че Ридра вече се бе прехвърлила върху дървото, засенчващо ъгъла на къщата. След петнадесет секунди протягаше ръка към скореца. Маркус знаеше, че момичето ужасно се страхува от горещата линия, но се бе преборила със себе си и успа да хване птицата. Минута по-късно беше слязла и притискаше към гърдите си опърлените пера. Лицето й сякаш бе намазано с вар.

— Махни я, Моки — едва чуто каза Ридра. Устните й трепереха. — Махни я, преди да е проговорила.

И ето сега, тринадесет години по-късно, след разговора с един генерал, тя каза, че се страхува. Т’мварба знаеше, че тя понякога се плаши, но също така знаеше, че е способна храбро да гледа в лицето своите страхове.

— Довиждане, Ридра — каза Маркус. — Радвам се, че ме събуди. Ако не беше дошла, щях да се побъркам от безпокойство.

— Благодаря ти, Моки — отвърна тя. — Макар че все още се страхувам.

III

Даниел Д. Елълби, който дори и мислено рядко се наричаше с пълното си име — той беше офицер от Митницата, — погледна през очилата си заповедта за набиране на екипаж и приглади късо подстриганата си коса.

— Да, заповедта разрешава щом желаете…

— И?

— Подписана е от генерал Форестър.

— Мисля, че и вие ще я подпишете.

— Но аз трябва да одобря…

— Тогава тръгвайте с мен, ще одобрявате на място. Нямам време да ви изпращам отчет и да чакам одобрение.

— Но така не се прави…

— Прави се. Елате с мен.

— Мис Вонг, не обичам да ходя в транспортния град през нощта.

— Аз ви каня. Страхувате ли се?

— Не, разбира се. Обаче…

— До сутринта трябва да имам кораб и екипаж. Виждате ли подписа на генерал Форестър? Всичко ли е наред?

— Надявам се.

— Да тръгваме тогава. Екипажът трябва незабавно да получи официално одобрение.

Докато напускаха сградата от стъкло и бронз, Ридра и чиновникът продължаваха да се препират.

Шест минути пътуваха с монорелсовата линия, след това навлязоха в тесни улички. В небето над тях преминаваха транспортни кораби. Между складовете и канторите бяха струпани къщи и мебелирани стаи. Скоро излязоха на широк булевард, гърмящ от движение, задръстен от тълпи свободни от работа хамали и астронавти. Минаваха покрай неоновите реклами на увеселителните заведения, покрай ресторанти, предлагащи ястия от най-различни светове, покрай барове и публични домове. Митничарят се прегърби и ускори крачка, за да не изостане от Ридра.

— Къде възнамерявате да намерите…

— Пилот? Той най-много ми е необходим. — тя се спря на ъгъла, пъхна ръце в джобовете на кожения си панталон и се огледа.

— Имате ли някакви идеи?

— Мислех си за някои кандидати… Оттук.

Завиха в тясна уличка, ярко осветена от реклами.

— Къде отиваме? — разтревожи се Елъби. — Познавате ли района?

Тя се засмя, хвана го под ръка и леко го обърна към една метална стълба.

— Тук?!

— Никога ли не сте идвали? — попита тя с наивност, която за миг го накара да повярва, че той пази спътницата си.

Чиновникът поклати глава.

Срещу тях от подземното заведение се качваше човек — чернокож, украсен с червени и зелени полускъпоценни камъни, втъкани в гърдите, лицето, ръцете и краката. Влажни на вид ципи, също украсени с камъни, висяха от ръцете му и при всяко движение се поклащаха в такт.

Ридра го хвана за рамото.

— Хей, Лом!

— Капитан Вонг! — висок глас, белоснежни устни, подобни на кинжали. Ципите се издуха като платна. — Какво ви води насам?

— Лом, тази вечер Брас ще се бори ли?

— Искате да го гледате? Шкиперът3 ще се бори със сребърният Гущер, а това е схватка между равностойни съперници. А пък аз ви търсих на Денеб4. Купих си вашата книга. Не успях много да прочета, но я купих. И не ви намерих. Къде бяхте през тези шест месеца?

— На Земята. Преподавах в един университет. Но отново ще пътувам.

— Искате да вземете Брас за пилот? Да не би да тръгвате към Спецели?

— Точно така.

— Когато решите да летите към Цезар, вземете Лом за пилот. Той познава Цезар… Никой не го познава по-добре.

— Непременно, Лом. Но сега ще ходя на Спецели.

— Значи не можете да минете без Брас. Работили ли сте с него и преди?

— Напивали сме се заедно, когато ни затвориха под карантина на една от планетите на Денеб. Тогава доста неща ми разказа. Останах с впечатлението, че знае какво говори.

— Говори, говори, говори — усмихна се Лом. — Да, да, помня. Значи сте дошли да гледате как ще се бори? Е, поне ще разберете що за пилот е.

— Точно затова съм тук — кимна Ридра.

Тя се обърна към митничаря, който се бе притиснал до стената. „О, боже! — помисли той. — Възнамерява да ни запознае!“ Обаче Ридра само иронично му кимна и се завъртя.

— Ще се видим по-късно, Лом, когато се върна.

— Да, вие винаги така казвате, а после човек не може шест месеца да ви открие — той се усмихна. — Но ми харесвате, Капитане. Вземете ме към Цезар някой път и ще ви покажа…

— Тръгна ли към Цезар — ти си пилотът, Лом…

Острозъба усмивка.

— Ще тръгна, ще тръгнеш — това са само думи… Довиждане, Капитане — той се поклони леко, след което отдаде чест: — Капитан Вонг!

Обърна се и се отдалечи.

— Не се страхувайте от него — каза Ридра на чиновника.

— Но той… — докато търсеше подходящата дума, не можеше да проумее откъде тя знае, че го е страх. — От кой кръг на Ада се появи?

— Землянин е. Впрочем, доколкото знам, родил се е някъде по пътя между Арктур5 и Кентавър6. Майка му е била помощник-капитан, но това може Лом да си го е съчинил. Майстор е на измислиците.

— Значи цялата му външност е само козметохирургия?

— Аха — Ридра вече се спускаше по стълбата.

— Защо, по дяволите, правят това? Приличат на… диваци. Сигурно затова нито един нормален човек не желае да има работа с тях.

— Моряците са се татуирали. Освен това Лом няма какво да прави. Съмнявам се дали е работил и четиридесет години като пилот.

— Той не е ли добър пилот? Какви бяха тези приказки за мъглявината на Цезар?

— Сигурна съм, че добре я познава. Но вече е на сто и двадесет години. След осемдесетте рефлексите се забавят, което значи край на кариерата за всеки пилот. Обикаля от град на град, прави се на всезнаещ, разнася слухове и дава съвети.

Влязоха в заведението. Попаднаха на рампа, увиснала на десет метра над главите на посетителите. Над тях се носеше балон с диаметър около петнадесет метра, подобен на облак дим. Ридра го погледна и каза на митничаря:

— Представлението още не е започнало.

— Тук се провежда така наречената борба?

— Да.

— Но тя се счита за незаконна!

— Законът така и си остана неприет. След дебатите просто го забравиха.

— А-а…

Докато слизаха, пробивайки си път сред тълпата транспортници, чиновникът учудено мигаше и се озърташе. Повечето хора бяха обикновени мъже и жени, но резултатите от козметохирургията, приложена върху някои от тях, го караха постоянно да се ококорва.

— Никога не съм попадал на подобно място! — прошепна той.

Хора, подобни на влечуги, се смееха и разговаряха с грифони и метално-люспести сфинксове.

— Ще си оставите ли дрехите при мен? — усмихна се момичето на гардероба. Голото й тяло беше зелено и искреше като захар, необятните пръстени на къдриците й приличаха на розова вата. Гърдите, пъпът и устните блестяха ослепително.

— В никакъв случай! — Бързо отговори митничарят.

— Свалете поне панталона и ризата — посъветва го Ридра, докато разкопчаваше блузата си. — Иначе ще заподозрат, че не сте от техните.

Тя се наведе, събу се и пъхна обувките си под полицата. Започна да си разхлабва колана, но като видя уплашения поглед на Епълби, отново го стегна.

Чиновникът внимателно си свали сакото, после ризата и вече развързваше връзките на ботушите си, когато някой го хвана за ръката.

— Ей, митничар!

Пред тях стоеше разголен човек, огромен на ръст и със смръщено лице, покрито със следи от шарка. Единственото му украшение бяха внедрените в гърдите, раменете, краката и ръцете разноцветни пламъчета, сливащи се в приказна рисунка.

— На мен ли говорите?

— Какво търсиш тук, митничар?

— Сър, не съм ви докосвал…

— И аз не съм те пипал. Ела да пийнем, митничар! Днес съм в добро настроение.

— Много съм ви благодарен, но по-добре…

— В добро настроение съм, митничар. Поне засега… Но ако не си настроен за пиене, може да се развали.

— Но аз… — той безпомощно погледна към Ридра.

— Хайде, елате и двамата. Ще пием. Нека бъдем приятели, по дяволите! — опита се да прегърне Ридра, но тя му отклони ръката. Дланта му се отвори и се видяха множество белези, неизбежни при работа със стелариметър.

— Навигатор ли си?

Той кимна и тя пусна ръката.

— Защо днес си в добро настроение?

Пияният тръсна глава. Косата му бе сплетена и висеше на плитка зад лявото ухо.

— Тоя просто ми хареса. И ти също.

— Благодаря. Поръчай ми едно питие, а аз ще намеря начин да ти се отплатя.

Той кимна. Зелените му очи се присвиха. Протегна ръка и докосна тежкият златен диск, който висеше на гърдите на Ридра.

— Капитан Вонг?

— Да.

— Май е по-добре да не ви закачам — той се засмя. — Елате, Капитане, ще почерпя и вас, и митничаря — ей така, за щастие.

Отправиха се към бара. Това, което другаде се поднасяше в малки чаши, тук се наливаше в халби.

— На кого ще заложите — на дракона или на Брас? Ако изберете дракона, ще ви плюя в лицето… Шегувам се, Капитане.

— Няма да залагам — отвърна Ридра. — Дойдох да наемам. Познавате ли Брас?

— Бях му навигатор при последното пътуване. Върнахме се преди една седмица.

— Затова ли държите на него?

— Може и така да се каже.

Митничарят се почеса по гърдите и въпросително погледна към Ридра.

— Последният курс беше пагубен за Брас, изгуби всичко — обясни Ридра. — Сега екипажът е без работа. Тази вечер шкиперът залага себе си. — Тя отново се обърна към навигатора: — Има ли тук и други капитани, които се интересуват от Брас?

Той премигна, поклати глава и вдигна рамене.

— Значи само аз, така ли?

Кимване.

— Как се казвате?

— Кали, Втори Навигатор.

— Къде са Първият и Третият?

— Третият е някъде тук — пие. Първият беше мило момиче на име Кети О’Хигинс. Тя умря — той допи чашата си на едни дъх и я протегна за нова порция.

— Много съжалявам — каза Ридра. — Как се случи?

— Сблъскахме се със завоевателите… Оживяха само Брас, аз, Третия и Окото. Загубихме целият взвод, помощникът също загина. Беше лош курс, Капитане. Окото остана без Ухо и Нос, а дотогава са били все заедно, от десет години — откакто са останали без тела. Рон, Кети и аз образувахме тройката едва преди няколко месеца, но… — той поклати глава, — и така е много зле.

— Извикайте Третият — каза Ридра.

— Защо?

— Трябва ми пълен екипаж.

Кали се намръщи.

— Нямаме си Първи.

— И ще продължавате да скучаете? Ще отидем в Моргата.

Навигаторът изхъмка многозначително.

— Щом искате да видите моя Трети — да вървим.

Ридра го последва. Митничарят се затътри след тях.

Момъкът, седнал на табуретката до масата, беше не повече от деветнадесетгодишен. Епълби веднага забеляза металните ленти, оплели тялото му. Кали е голям и силен, а този…

— Капитан Вонг, представям ви Рон — най-добрият Трети в цялата Слънчева система.

… Рон е малък, крехък, с ясно очертани мускули. Гърдите му са като метално скеле, обвито с восъчна кожа. Ръцете му приличат на кабели. Дори на лицето му се очертава всяка жила. Несресан, русокос, с очи като сапфири, единствената интервенция на козметохирургията е червената роза, която расте от рамото му. Той се усмихна и ги поздрави, като докосна с показалец челото си.

— Капитан Вонг набира екипаж.

Рон се изправи до табуретката и надигна глава. Мускулите му се заизвиваха като змии пред паничка с мляко.

Митничарят видя колко широко се отвориха очите на Ридра. Но тъй като не разбра защо реагира така, не обърна внимание.

— Нямаме Първи — каза Рон. Усмихна се и отново изгасна.

— Надявам се да ви намеря — заяви Ридра.

Навигаторите се спогледаха.

Кали се обърна към Ридра и потри с показалец върха на носа си.

— Вие знаете, че тройка като нашата…

Ридра стисна ръката му.

— Бихте искали същата тройка, нали? надявам се да одобрите избора ми.

— Много е трудно да се подбере… — започна Кали.

— Зная, че е невъзможно. Но това е вашият шанс. Само предлагам. Е?

Показалецът на Кали се премести от носа на челото.

— Не може да има по-добро предложение.

Младокът сложи десния си крак върху табуретката, прегърна коляното си и погледна през рамо.

— Нека първо да видим какво ще предложите.

— Добре — кимна Ридра.

— Нали знаете, че разбитата тройка не всичко, което ни свързва — Кали сложи ръка върху рамото на Рон.

— Да, но…

Ридра погледна към тавана.

— Хайде да погледаме борбата.

Хората на бара вдигнаха погледи нагоре. Седящите около масите се облегнаха назад. Кали се облегна на плота, а Рон седна върху него, като стъпи на табуретката.

Балонът, увиснал под свода, се освети, а помещението започна да потъмнява. Димът в сферата се разсея и се откри прозрачната й вътрешност.

— Къде гледат? — попита Епълби.

Ридра го хвана за врата и насочи главата му в нужната посока. Той пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

Балонът заблестя като дъга. Салонът се потопи в тъмнина. Мощен прожектор освети пластмасовата повърхност на сферата. Отразената светлина освети замрелите лица в залата.

— Какво става? — попита митничарят. — Там ли ще се борят?

Ридра сложи пръсти на устата му и той млъкна.

Появи се Сребърният Гущер. Крилата се люшкат в дима, блестящите пера са като остриета на сабя, люспите трептят на огромните бутове. Тя набръчква триметровите си люспи и се извива в антигравитационното поле. Зелените устни се разтягат в усмивка, сребристи мигли покриват зелените очи.

— Но… това е жена! — изуми се чиновникът.

Из залата се понесе приветствено щракане с пръсти.

В балона се забеляза лек дим…

— А това е Брас! — възкликна Кали.

… И Брас влезе вътре. Тръсна глава. върху бивните с цвят на слонова кост блестеше слюнка. мускулите на плещите и ръцете се издуха като могили, от жълтите лапи се показаха дълги нокти. Лентите, опасващи стомаха, се извиваха около тялото. Бодливата опашка леко удряше по стените на сферата. Гривата бе така подстригана, че противникът да няма възможност да я хване.

Кали хвана чиновника за рамото и изрева:

— Щракай с пръсти, човече! Това е нашият Брас!

Митничарят, неприсъствал досега на подобна атракция, за малко не си счупи ръката.

Балонът засия в червено. Двамата пилоти кръжаха вътре с лице един към друг. Гласовете утихнаха. Епълби крадешком хвърляше погледи на хората около него. Всеки втори гледаше нагоре. Третият Навигатор се сгъна. Приличаше на зародиш. Ридра го погледна. Задържа погледа си на свитите юмруци и стиснатите челюсти на този юноша с роза на рамото.

Горе противниците продължаваха да се дебнат и да правят лъжливи атаки. Гущерът направи рязко движение, Брас отскочи, отблъсна се в стената…

Митничарят здраво стисна нещо.

Двете тела се сблъскаха, врязаха се в стената. Зрителите затропаха с крака. Ръцете се сплетоха, краката — също. Най-после Брас се завъртя и отлетя към тавана на своеобразната арена. Тръсна глава и се изправи. Под него Гущерът вече беше готов, размахваше крила. Брас се хвърли и го хвана за задния крак. Жената започна да кръжи, успя да се отскубне. Замахна с перата-саби, но не улучи.

— Какво правят? — прошепна Епълби. — Как се разбира кой печели?

Погледна надолу. Това, което беше стиснал, се оказа рамото на Кали.

— Когато единият отблъсне противника до стената, а самият той я докосне само с една ръка или един крак, това е точка — обясни гигантът.

Сребърният Гущер се изправи като пружина. Брас прелетя край него и се вряза в стената. Но докато нанасяше удар със задната лапа, жената изгуби равновесие и докосна стената с два крака.

През залата премина разочарован възглас. Брас скочи и бутна Гущера към стената, но тласъкът се оказа прекалено силен и той се приземи на три лапи.

Нова схватка в центъра на сферата. Гущерът ръмжи, извива се, люспите му трептят. Брас ожесточено се взира, очите му приличат на златни монети. Прави бързо движение назад, после напред…

Гущерът като вихър минава покрай рамото му и се удря в стената. Брас леко се отклонява и успява да се задържи на една лапа.

Балонът стана зелен, а Кали стовари юмрука си върху плота:

— Видя ли как я прати да пасе, а?!

Противниците отново се впиха. Задушаваща прегръдка — и пак се разлетяха в противоположни посоки.

Нови две схватки, но безрезултатни. Най-после Сребърният Гущер успя — отблъсна Брас в стената и се задържа на върха на опашката си.

Тълпата зарева.

— Не е честно! — развика се Кали, отблъсквайки чиновника. — По дяволите, това не е по правилата!

Но балонът отново стана зелен. Присъждаха точка на Гущера.

Противниците внимателно се придвижваха в центъра на балона. На два пъти Гущерът атакува, но Брас успяваше да се отдръпне, без да докосне стената.

— Ама тя само клинчи! — крещеше Кали. — Ще го умори до смърт! Хайде, борете се!

Брас сякаш го чу — скочи, стремейки се да удари с рамо. Щеше да получи нова точка, но Гущерът го хвана за ръката, продължи движението му и той се удари в стената.

— Тя няма право! — този път викаше митничарят, който отново се хвана за рамото на Кали. — Може ли така? Мисля, че няма да позволят… — той млъкна, защото Брас дръпна жената и леко я ритна. Тя отлетя към стената, а той успя да се задържи с една ръка и сега се носеше в центъра на балона.

— А така! — възторжено извика Кали. — Две от три!

Сферата стана зелена. Тишината се взриви от аплодисментите на тълпата.

— Спечели ли? — не вярваше чиновникът. — Той ли спечели?

— Разбира се, че той победи! Елате да го видим. Хайде, Капитане!

Ридра вече си пробиваше път из навалицата. Рон тръгна след нея, а Кали повлече Епълби. Стълбата ги заведе в стая, където няколко мъже и жени бяха обкръжили лежащият на дивана Кондор — огромна птица, оцветена в златисто и червено. Той трябваше да се сражава с Катраненият, застанал сам в ъгъла. Вратата към арената се отвори и се появи Брас, плувнал в пот.

Кали веднага го хвана.

— Ей! Беше страхотно! Един Капитан иска да говори с теб.

Брас се протегна, отпусна се на четири крака, от устата му се чу глухо ръмжене. Тръсна грива. Златистите му очи се разшириха от учудване.

— Ка’итан Вонг! — устата му, разтегната от бивните, не можеше да се справи със съгласните, които се произнасят със слепени устни. — Харесах ли ви тази вечер?

— Толкова добре се справихте, че искам да ви взема за пилот към Спецели — тя го почеса зад ухото. — Навремето ми казахте, че бихте искали да ми демонстрирате майсторството си.

— Да — кимна Брас. — Но ’исля, че това е сън.

Той захвърли лъвската кожа и започна да бърше потта от врата и ръцете си. Улови потресения поглед на митничаря и поясни:

— Козметохирургия.

— Покажете му вашия психоиндекс — каза Ридра. — Искам да ви одобри.

— Утре ли тръгва’ме, Ка’итане?

— Сутринта.

Брас извади тънка метална пластинка и я подаде на Епълби.

— Вземи, митничар!

Чиновникът се зае внимателно да изучава знаците. Извади от задния си джоб таблица със стандартни индекси, но реши да остави по-сложните изчисления за после. Опитът му говореше, че Брас е добър пилот.

— Мис Вонг… извинете, Капитан Вонг, а техните карти? — той посочи Кали и Рон.

Рон се изви и се почеса по гърба.

— Не се безпокойте засега, все още нямаме Първи Навигатор. Ще ги проверим по-късно. Сега трябва да съберем екипажа.

— ’ълен екипаж ли ви тря’ва, Ка’итане?

Ридра кимна.

— Какво ще кажете за Окото, което се върна с вас?

Брас поклати глава:

— То изгу’и Ухото и Носа. Те ’яха истинска тройка. Окото шест часа вися навън, докато не го закарах’е о’ратно в ’оргата.

— Ясно. Не можете ли да препоръчате някого?

— Нищо конкретно. Тря’ва ’росто да ’огледне’ в Сектора на Разединените и да види’ кой е останал.

— Ако искате до сутринта да имате готов екипаж, трябва да отидем там веднага — обади се Кали.

— Тогава да тръгваме! — каза Ридра.

Отправиха се към стълбата. Митничарят тихо попита:

— Секторът на Разединените?

— Това ли ви безпокои? — засмя се Ридра.

— Ами… не съм очарован от тази перспектива.

— Заради покойниците? Спокойно, няма да ви ухапят.

— Доколкото знам, на съществата, обладаващи тела, е забранено да посещават Сектора на Разединените.

— Забраната се отнася само за определени райони — поправи го Ридра и всички се засмяха. — Ако не се наложи, няма да влизаме в тях.

— Желаете ли да си получите дрехите? — попита момичето на гардероба.

Посетителите се спираха, за да честитят на Брас победата, да го потупат по рамото или просто да го поздравят с щракане на пръсти. Брас прехвърли наметалото си през главата. То покри раменете и врата, плътно обви ръцете и бедрата. Той поздрави тълпата и започна бавно да се изкачва по стълбата към изхода.

— Наистина ли можете да оцените пилота по неговото поведение на арената? — обърна се Епълби към Ридра.

Тя кимна:

— На кораба нервната система на пилота е непосредствено свързана с апаратурата за управление и маневри. Полетът през хиперстатиса представлява борба между пилота и полето. Трябва да притежава великолепни рефлекси и напълно да владее своето тяло-кораб. Опитният транспортник може доста точно да определи как ще се държи пилота във вихрите на хиперстатичнотото поле.

— Чувал съм за това, разбира се, но го виждам за първи път. Според мен е доста… впечатляващо зрелище.

— Така е — съгласи се Ридра.

Когато стигнаха до изхода, балонът отново се освети. Кондорът и Катраненият кръжаха из него.

На тротоара Брас се отпусна на четири крака и се обърна към Ридра:

— А ’о’ощник и взвод?

— Искам да получа взвод, който е участвал само в един полет.

— Защо са ви толкова нео’итни?

— Ще ги тренирам по мои методи. По-опитните са прекалено устойчиви и не се поддават на обучение.

— Взвод, който е летял са’о веднъж, ’оже да създаде ’ного не’риятности. Не у’еят ’очти нищо. Никога не съ’ летял с такива.

— Само да не са кръгли идиоти. Освен това съм сигурна, че такъв взвод ще получа веднага, след като изпратя заповедта си във Флота.

— Ще из’ращате за’овед?

— Първо искам да ги проверя заедно с вас. Може да имате забележки.

Минаваха покрай улична лампа. На стълба висеше телефон. Ридра се пъхна под пластмасовия капак и набра някакъв номер. След малко я чуха да говори:

— Взводът за полет към Спецели ми трябва утре сутринта… Да, знам, че времето е малко, но не ми трябват опитни войници. Да имат само един полет… — тя погледна изпод капака и намигна на спътниците си. — Чудесно! Ще ви се обадя по-късно, за да получа психоиндексите им за митническия контрол… Да, чиновникът е при мен. Благодаря.

Отдръпна се от телефона и посочи с ръка:

— За Сектора на Разединените е най-добре да минем оттук.

Улиците постепенно ставаха по-тесни, извиваха се, пресичаха се под невероятни ъгли. Вече не срещаха дори случайни минувачи. Остана само бетон с малки метални кули, обвити с разноцветни кабели. Синкава светлина тук-там разкъсваше тъмнината.

— Това ли е… — започна митничарят и млъкна.

Постепенно забавяха крачките си. Между куличките се появиха червени припламвания.

— Какво е това?

— Разговори. Така е цяла нощ — обясни Кали.

Вляво от тях видяха да се появяват зеленикави огънчета.

— Разговори?

— Бърз обмен на енергия в резултат на освобождаването от тялото — каза Вторият Навигатор.

— Но аз все още…

Сега вървяха между фосфоресциращи стълбове. Преливащите се струи пламък постепенно оформяха фигури — жени с призрачни тела ги гледаха равнодушно.

Митничарят се стъписа — през коремите на фигурите се виждаха пилоните на уличните лампи.

— Лица… — прошепна той. — Щом се обърнеш, веднага забравяш как изглеждат. Докато ги гледаш, приличат на хора, но щом отместиш поглед… — той затаи дъх, докато минаваше покрай един призрак. — Спомнете си! Покойници? — Спря се и тръсна глава. — Знаете ли, вече десет години одобрявам психоиндексите на транспортници — и на безтелесни, и нормални. Но никога не съм се сблъсквал с Разединени толкова отблизо. Виждал съм фантастичните им изображения и дори сме се разминавали по улиците. Но това…

— Много работи по транспортните кораби не бива да се поверяват на живи хора — гласът на Кали бе натежал от алкохола, както раменете му — от мускули.

— Да, зная — съгласи се чиновникът. — Затова ги поверявате на мъртвите.

— Вярно — кимна гигантът. — Поверяваме ги на мъртвите. Такива като Окото, Ухото и Носа. Ако жив човек се сблъска с вълните на хиперстатиса, той първо ще умре, а после ще се побърка.

— Знам теорията — рязко отговори Епълби.

Неочаквано Кали го хвана за шията и го притисна.

— Нищо не знаеш, митничар! — гласът му стана дрезгав като в заведението. — Криеш се в клетката си, в безопасното гравитационно поле на Земята, тя здраво се е хванала за Слънцето, а то спокойно се движи към Вега7. Всичко е непоклатимо и отдавна установено в този спирален ръкав — той рязко посочи Млечният път, разпрострян над града. — И никога не си свободен! — Отблъсна почервенелия чиновник. — Е? Няма какво да отговориш, нали?

Навигаторът хвана един чудовищно дебел кабел, спускащ се някъде отгоре. Зазвъня. Ниската нота застана в гърлото на митничаря и напълни устата му с отвратителен метален вкус. Канеше се да го изплюе, когато се натъкна на враждебните очи на Ридра.

— Той е бил част от тройката — тихо и сухо каза тя. Очите й се бяха впили в него, но не го виждаше. — Бил е в тесни, неразривни емоционални и сексуални контакти с двамата си другари. А единият от тях е умрял.

Епълби не успя да улови скръбта й и произнесе против волята си:

— Извратен тип?

Рон се напрегна от болка и възмущение.

— Много работи — повтори той думите на Кали — на транспортните кораби не бива да се поверяват само на двама човека. Прекалено са сложни.

— Зная — натърти митничарят. Май обидих момъка. На езика му се въртеше още нещо.

— Искате да кажете още нещо? — попита Ридра.

Удивен, че тя е почувствала, че не се е доизказал, той се обърна към Кали и Рон.

— Моля да ме извините.

Веждите на гиганта се вдигнаха, после лицето му омекна.

— И аз се разгорещих.

Обади се Брас:

— Центърът на ’редаването е на около четиристотин ’етра оттук, в средата на енергийната зона. Та’ ’оже да на’ери’ Око, Ухо и Нос, годни за ’олет до с’ецели — той се усмихна на Епълби през бивните си. — Това е една от вашите за’ранени територии. И’а ’рекалено ’ного фанто’и и някои не ’огат да го ’онесат. Но ’овечето издържат.

— Ако не е незаконно, предпочитам да изчакам тук — каза чиновникът. — Ще ме вземете на връщане. Тогава ще им проверя психоиндексите.

Ридра кимна. Кали с едната ръка прегърна триметровия пилот, с другата — Рон.

— Да тръгваме, Капитане, ако искате до сутринта да съберете своя екипаж.

— Ако до един час не открием това, което ми трябва, ще се върнем — каза Ридра.

Митничарят гледаше как се скриха зад мъждукащите кулички.

IV

… Образът й напомняше бряг, размит от чиста дъждовна вода. Очите й блестяха, гласът трептеше.

Той прошепна:

— Чиновник, мадам. Митнически чиновник.

Учудването се отрази на лицето й — отначало гняв, след това надежда за развлечение.

Той поясни:

— Слуша около десет години. Отдавна ли сте лишена от тяло?

Тя се приближи. Ароматът на косата й му напомняше за нещо. Чистите, прозрачни черти също му бяха познати. Всяка нейна дума го правеше щастлив.

— Да, това е ново за мен. Това не е същата неяснота, която, струва ми се, ви е обхванала.

Отговорът й отново беше ласкателен и остроумен.

— Да — той се усмихна. — Мисля, че вас не е така.

Тя непринудено го докосна. Дали само закачливо го докосна по ръката, или той хвана нейната… но почувства удивителната мекота на копринената й кожа.

— Вие сте толкова съвременна! не съм свикнал младите момичета просто да идват и да се държат… така.

Очарователната й логика обясни всичко. Той я чувстваше все по-близка. Странните й шеги звучаха като музика.

— Вие сте ??????, така че няма значение, но…

Тя го прекъсна с усмивка, или с дума, или с целувка, предаде му изумлението си, своя страх, своята възбуда. Той се постара да запомни гласа, думите и жестовете й. Тя си отиде! Смехът й се чуваше някъде отдалече… Той стоеше, слушаше я потопен във водовъртежа на потресеното си съзнание…

V

Когато се върнаха, Брас му каза:

— До’ри новини! На’ерих’е ги!

— Екипажът ще се яви сам — обясни Кали.

Ридра му подаде три карти с психоиндекси.

— След два часа ще бъдат на кораба. Нещо не е наред!

Даниел Д. Елъби взе картите.

— Аз… тя… — не успя да каже нищо повече.

— Кой? — попита Ридра.

Заеквайки, митничарят им разказа за срещата си с призрака.

Кали се разсмя.

— Сукуба? Докато бяхме вътре, той е срещнал сукуба!

— Да! — възкликна Брас. — ’огледнете го са’о!

Рон също се засмя.

— Това беше жена… поне така ми се струва… Но не мога да си спомня какво говореше…

— Много ли ви взе?

— Какво ми е взела?

— Сигурно не знае — обади се Рон.

Кали с усмивка каза на чиновника:

— Проверете си портфейла.

— Какво?

— Проверете.

Митничарят с недоверие бръкна в джоба си. Портфейлът щракна и се отвори в ръката му.

— Десет… двадесет… Но аз имах петдесет, когато напуснахме заведението!

Кали отново се разсмя с оглушителния си бас. Наведе се и прегърна чиновника.

— Ще станете истински транспортник след всичко, което се случи тази нощ!

— Но тя… но аз… — празният портфейл беше толкова реален, колкото и любовната болка. А един празен портфейл е толкова тривиално нещо! На очите му се появиха сълзи. — Та тя беше… — спазмите му пречеха да говори.

— Каква беше тя, приятел? — попита Кали.

— Тя… беше… — едва чуто произнесе Епълби.

— Когато о’щуваш с Разединени, винаги тря’ва да очакваш нещо ’одо’но — каза Брас. — Из’олзват различни ’етоди. Сигурно ще останеш ’отресен, ако ти кажа колко ’ъти с ’ен се е случвало същото.

— Оставила ви е достатъчно, за да се приберете — обади се Ридра. — Ще ви възстановя загубите.

— Не, аз…

— Хайде, Капитане, да тръгваме. Трябва той да плати. Според него си струва. Нали така, митничар?

Епълби кимна. Беше съвсем объркан.

— В такъв случай проверете тези индекси — Ридра посочи картите в ръцете му. — Остава да намерим Помощник и Първи Навигатор.

От най-близкия телефон Ридра се обади във Флота. Да, подбрали са взвод. Препоръчват и Помощник.

— Прекрасно — Ридра подаде слушалката на митничаря. Той изслуша психоиндексите и ги съпостави с тези на Окото, Ухото и Носа. Помощникът се оказа много подходящ.

— Явно го е подбрал талантлив координатор — изкоментира чиновникът.

— ’о’ощникът не ’оже да е ’рекалено до’ър. Осо’ено с нов взвод. — Брас разтърси гривата си. — Тря’ва да държи ’о’четата изкъсо.

— Този ще бъде. Отдавна не бях виждал толкова висок индекс на съвместимост.

— Какви са тия глупости? — попита Кали. — Съвместимост, дрън-дрън! Ще може ли да раздава ритници отзад, ако се наложи?

Митничарят вдигна рамене.

— Тежи сто и двадесет килограма, а е висок само един и шестдесет и два. Срещали ли сте някога такъв дебелак, който да търпи страхливи плъхове на кораба?

— Тоя ще пасне! — засмя се гигантът.

— Къде ще лекува’е раните? — запита Брас.

Ридра въпросително вдигна вежди.

— Да на’ери’ Първи Навигатор — поясни пилотът.

— В моргата.

Рон се намръщи. Кали зяпна от учудване. Мъждукащите пламъчета обвиха врата му, след това отново се върнаха върху гърдите.

— Вижте, Капитане, Първият Навигатор трябва да бъде момиче, което…

— Тя ще бъде! — прекъсна го Ридра.

Напуснаха Сектора на Разединените и с монорелсовата линия. Преминаха през кварталите на Транспортния град в посока към космодрума. Сини сигнални огньове прорязваха тъмнината. Корабите се издигаха върху стълбове ослепителен пламък, втурваха се в небето с оглушителен рев, за да се превърнат само след секунда в кървава звезда, стопяваща се в нощта.

Продължиха да се шегуват още двадесетина минути. Стартовите огньове хвърляха зеленикави отблясъци върху лицата им. Само митничарят вървеше мълчаливо и ги наблюдаваше. Опитваше се да си спомни лицето й, гласа й, тялото й. Но тя отново и отново се изплъзваше, оставяйки след себе си болка и пустота.

Когато слязоха от откритата платформа, от изток задуха топъл вятър. Облаците се разпръснаха, показаха се Луната. Червеникавият градски смог остана зад тях. Отпред се извисяваше Моргата — студена и черна.

Спуснаха се по стъпалата и тръгнаха през мъртвия двор. Градината от метал и камък изглеждаше свръхестествено в мрака. Тук не растеше нищо.

Забелязаха масивна врата. Никъде нямаше осветление.

— Как ще влезем? — попита Епълби, когато се приближиха.

Ридра свали от врата си златния капитански диск и го притисна към някакво устройство до вратата. Нещо забуча, светнаха лампи и врата се отвори. Ридра прекрачи прага, останалите я последваха.

Кали си удари главата и погледна металните сводове.

— Знаете ли, тук е замразено толкова транспортно месо, че ще стигне да се изследват стотина звезди с планетите им.

— И митничари — добави Епълби.

— Не мога да си представя защо ще замразяват митничари — отбеляза Кали.

— Въпреки това го правят — сухо отговори чиновникът.

— Много по-рядко от транспортници — обади се Ридра. — Работата на митничаря е наука, а работата на транспортника, маневриращ в хиперстатиса, е изкуство. След сто години може и тя да се превърне в наука. Би било чудесно. Но засега много по-рядко се срещат хора, опознали тайните на това изкуство, и много по-лесно се намират такива, които са изучили правилата на науката. Освен това е замесена и традицията. Транспортниците са свикнали да работят съвместно с живи и мъртви. А за митничарите е трудно… Тук са самоубийци.

Минаха през приемната зала и по коридора стигнаха до хранилището. С асансьора се качиха в неравномерно осветена стая, чийто стени се издигаха на десетки метри. Там бяха разположени стъклените сандъци-гробове. Иззад замъглените, замръзнали стъкла се забелязваха очертанията на тъмни фигури.

— Ако нещо ми е непонятно, това е завръщането — благоговейно прошепна чиновникът. — Нима всеки мъртвец може отново да се съедини с тялото си? Права сте, Капитан Вонг, митничарите не са свикнали да говорят за такива неща.

— Всеки един самоубиец, който се лишава от тяло по обичайните канали на Моргата, може да бъде съживен. Но случайната смърт, когато Моргата не може да възстанови тялото, или естествената смърт, която чака всеки от нас на около сто и петдесетгодишна възраст, е окончателна. Но ако се възползвате от услугите на Моргата, записът на матрицата на мозъка ви ще се съхрани и способността ви да разсъждавате може да бъде възстановена когато трябва, макар че съзнанието ви ще изчезне.

Пред тях като шлифован кварц блестеше триметровия кристал на регистратора.

— Рон — извика го Ридра. — Не, Рон и Кали.

Навигаторите се приближиха и замряха в недоумение.

— Капитане, сигурно знаете за някой Първи, който неотдавна се е лишил от тяло, и мислите, че ще успеем…

Ридра поклати глава. Прокара пръстите си по блестящата повърхност на регистратора. На огънатия екран в основата замигаха думи. Спря ги с пръст. „Втори Навигатор“. Не, по-нататък. „Първи Навигатор“. Това е. Тя изчака малко, след което ръката й бързо се задвижи в различни посоки.

— … мъже, мъже, мъже, жени. Кали, Рон, говорете.

— За какво?

— За себе си, за това, което желаете.

Погледът на Ридра бе отправен някъде далече — гледаше между екрана, гиганта и юношата.

— Ами… добре — Кали се почеса по главата.

— Хубавичка — каза Рон. — Искам да е хубава.

Той се наведе. Очите му блестяха.

— О, да! — каза Кали. — Обаче не може да бъде красиво, пълно ирландско момиче с черна коса, ахатови очи, с лунички, появяващи се четири дни след началото на полета… Не би могла да говори така, че да ти завърти главата, дори само да дава команда на компютъра, а когато ти държи главата с меките си длани и ти казва колко си й нужен…

— Кали! — извика Рон.

Огромният Навигатор замълча. стисна юмруци и шумно си пое дъх.

Ридра чакаше. Бавно, сантиметър по сантиметър местеше пръста си по екрана на регистратора, където се появяваха и изчезваха имена.

— Хубавичка — повтори Рон. — Да обича спорта. Кети много-много не си падаше по него… Често съм си мислил, че за мен би било по-добре да е спортистка. Най-добре си пасвам с хора, които обичат борбата… И да притежава мигновена реакция, като Кети. Само…

— Само че — Кали унило отпусна ръцете си — това ще бъде съвсем нова личност и няма да има нищо, което да познаваме… Нека тя я подбере.

— Да — съгласи се Рон. — Избери ни добър Навигатор. Той ще ни обикне.

— Ако е такава, каквато искате — ръката на Ридра се колебаеше между две имена, — вие ще я обикнете ли?

Кали бавно кимна. Същото направи и Рон, но бързо. На екрана се появи име — Моли Тва, Първи Навигатор. Следваха координатите. Ридра ги набра на циферблата.

На двадесет и пет метра над тях нещо блесна. Един от стотиците хиляди ковчези излезе от стената. Силовото поле го подхвана.

Апаратурата за съживяване се изкачи, прие ковчега и се спусна обратно. Гробът се наклони. Изглеждаше доста мрачно. Отвътре бе покрит със скреж. Трепна за миг, фиксира се, нещо изщрака.

Вътрешната повърхност се замъгли, покри се с влага. Всички се приближиха, за да виждат по-добре.

Тъмно петно на тъмен фон. Движение под искрящото стъкло. То се отмести, откривайки тъмната й, топла кожа и изплашения поглед.

— Всичко е наред — каза Кали и я докосна по рамото. Тя се надигна, погледна ръката му и пак се отпусна. Рон застана до Втория Навигатор.

— Привет!

— Е, мис Тва — продължи Кали. — Отново сте жива. Ще ни обикнете ли?

— Нини ни нени? — лицето й изразяваше учудване. — Нико вапи хопа?

Рон се огледа изумен:

— Струва ми се, че не говори на английски!

— Да, знам — усмихна се Ридра. — Но иначе е самото съвършенство. По този начин ще имате достатъчно време, за да се опознаете, преди да кажете нещо наистина глупаво. Тя ще заобича борбата, Рон.

Юношата погледна към момичето. Косата й имаше цвят на графит и беше късо подстригана. Устните й бяха посинели от студа.

— Вие борите ли се?

— Нини ни нени? — отново попита тя.

Кали си дръпна ръката и направи крачка назад. Рон се почеса зад ухото.

— Е? — обади се Ридра.

Кали вдигна рамене.

— Ами… не знам.

— Тя е хубавичка — каза Рон. — Ти си хубава. Не се страхувай. Пак си жива.

— Нинаогапа! — тя хвана Кали за ръката. — Джи, ни усику ау мкана? — очите й се отвориха широко.

— Моля те, не се бой! — Рон докосна дланта на ръката, която държеше Кали.

— Силеви лугха йену — тя поклати глава. Жестът й изразяваше недоумение. — Сикудживени нини нени. Нинаогама.

Рон и Кали тъжно се спогледаха и поклатиха глави.

Ридра застана между тях и заговори с момичето. След доста размисъл то кимна.

— Тя казва, че ще дойде с вас. Загубила е двама от тройката си преди седем години. Завоевателите са ги убили. Затова отишла в Моргата и се умъртвила. Казва, че ще дойде с вас. Ще я вземете ли?

— Все още е наплашена — каза Рон. — Моля те, не бива. Няма да те обидя. И Кали също — той ласкаво говореше на момичето.

— Ако тя дойде с нас — каза Кали, — ще я вземем.

Митничарят леко се изкашля.

— Къде мога да получа нейния психоиндекс?

— На екрана. Вдясно.

Чиновникът се върна при регистратора.

— Добре — извади тефтера си и започна да преписва цифрите. — Но сега имам само информацията отделно за всеки.

— Сглобете я — поръча му Ридра.

Епълби направи нужните изчисления и учудено заяви:

— Капитан Вонг, мисля, че набрахте екипаж!

VI

VII

Светлина, но без сенки. Генералът стоеше върху силовата платформа и наблюдаваше черният излят корпус на кораба на фона на бледнеещото небе. При трапа слезе на апарела10 и с асансьора се изкачи до шлюза на тридесет метра височина. Не я намери в капитанската каюта. Срещна дебел, брадат човек, който го насочи към товарния шлюз. Форестър се заизкачва по стълбата, като се стараеше да не се задъхва.

Тя свали краката си от стената, стана от брезентовото столче и се усмихна.

— Мистър Форестър, бях сигурна, че тази сутрин ще се срещнем!

Ридра сгъна тънкия лист и го запечата в края.

— Аз също исках да ви видя.

— Казахте, че ако дам съгласието си за тази експедиция, ще ме осведомите къде…

— В рапорта ми ще намерите всичко, което ви интересува. Изпратих го със сутрешната поща и сигурно в момента лежи на бюрото ви в щаба на Съюзната Администрация.

— Да, да, разбира се.

Тя се усмихна.

— Трябва да побързате. Тръгваме след няколко минути.

— Да. Вече бях в щаба. Преди малко по телефона ми продиктуваха резюме от рапорта ви. Искам само да кажа… — но нищо не каза.

— Мистър Форестър, веднъж написах стихотворение, което се казва „Съвет към тези, които се влюбват в поети“.

Генералът замря с отворена уста.

— То започва така:

— Останалото прочетете сам. Поместено е във втората ми книга. Не би ви харесало да губите поета по седем пъти на ден — това е много раздразнително.

Той каза само:

— Значи сте знаели, че аз…

— Да, знаех и знам. И много се радвам.

Дъхът му се възвърна и се случи невероятното — той се усмихна!

— Когато бях донаборник, мис Вонг, и за първи път попаднах в казармата, говорехме за момичета и само за тях. Веднъж някой каза за своята приятелка — тя е толкова хубава и добра, че не ми трябва нищо повече, обещанието й ми е достатъчно. — Той си позволи да се разхлаби. Раменете му се отпуснаха само с един сантиметър, но изглеждаха по-широки с пет. — Ето какво чувствам в момента.

— Благодаря, че сте толкова откровен — каза Ридра. — Харесвате ми, генерале. Обещавам ви, че чувствата ми няма да се променят до следващата ни среща.

— Аз… Благодаря ви. Мисля, че това е всичко. Просто съм ви благодарен… за разбирането, за обещанието. Трябва ли вече да тръгвам?

— Ще стартираме след десет минути.

— Писмото ви — предложи той. — Аз ще го изпратя.

— Благодаря.

Тя му подаде листа, генералът го взе и леко задържа ръката й. След това се обърна и излезе. Две минути по-късно Ридра видя платформата да се движи към бетонното здание на стартовия комплекс, осветена от лъчите на изгряващото слънце.