Ваялид

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Когато майка им влезе в стаята, близначките се поколебаха за миг. Но като видяха усмивката й, двете момичета се хвърлиха в обятията й. Роуз ги прегърна силно и покри главите им с целувки. Те не видяха сълзите, които изпълниха очите й, но дори и да ги бяха забелязали, нямаше да разберат защо плаче майка им.

Роуз се радваше, че ги вижда. Бяха й липсвали ужасно. Роуз бе имала съмнения по изпращането им в Денвър. Все още бяха твърде малки и бе решила да ги прати там само защото бяха близначки и заедно можеха да се изправят срещу целия свят. И те бяха доказали, че майка им не беше сгрешила.

Но не можеха да разберат втората причина за сълзите й. Бяха плът от нейната плът и тя знаеше, че не са щастливи. В противен случай не биха се държали толкова зле. От друга страна, момичетата трябваше да се научат да живеят в реалния свят, тъй като не можеха да го променят така, че да им харесва. Роуз плачеше заради болката, която щяха да изпитат в бъдеще. Плачеше, защото сега й беше позволено; по-късно щеше да й се наложи да бъде силна.

— Дайте да ви видя — каза тя и се отдръпна от тях.

— Защо плачеш?

— Защото не съм ви виждала отдавна и много ми липсвахте.

Джулиет прегърна отново майка си. Роуз отвърна на прегръдката й, след което се освободи и се отдръпна.

— Приличате си твърде много. Още ли ви бъркат?

— Никой, освен госпожица Гудуин, не може да ни различи — каза Джулиет.

— По-красиви сте от всякога. Баща ви ще се гордее толкова много с вас, че сигурно ще забрави, че сте в немилост. — Роуз изтри сълзите си с бродирана кърпичка, която извади от ръкава си. Взе един стол, премести го между леглата и седна. — А сега ще си поговорим за поведението ви.

Близначките седнаха на леглата и млъкнаха. Усмивките бяха изчезнали от лицата им.

— Вие сигурно осъзнавате, че направихте баща си много нещастен — каза Роуз и момичетата наведоха глави. — Той има толкова силно развито чувство за отговорност, че просто не може да разбере защо сте се държали по такъв начин.

Това не беше съвсем вярно. Джордж й бе казал с тъга, че момичетата приличали на баща му в това отношение. Дори ако бяха искали да се държат прилично, пак не биха успели. Вътре в тях имаше нещо, което ги караше да вървят към своето самоунищожение. Роуз не беше склонна да спори със съпруга си за баща му, но беше решила, че дъщерите й няма да се самоунищожат, поне не докато тя можеше да направи нещо по въпроса.

— Би трябвало да ви заведа обратно в училището, да оставя госпожица Сетъл да ви метне един хубав бой и след това да ви върна в стаята ви и ако е необходимо да ви заключа там.

Момичетата изглеждаха ужасени.

— Точно това искаше да направи и чичо Джеф — каза Аурелия.

— Изглежда, че поне веднъж съм на едно мнение с него. Не съм привърженичка на боя, но не смятам да позволявам поведение като вашето.

— Опитахме се да бъдем добри — каза Джулиет.

— Можехме да бъдем много по-лоши — допълни Аурелия.

Роуз не можа да сдържи усмивката си.

— Сигурна съм, че е така. Всички в семейство Рандолф трябва доста да се трудят, за да се държат като нормални хора.

— Лизи и Уилям Хенри се държат прилично.

— Мисля, че те се повече Торнтън, отколкото Рандолф. В семейство Торнтън винаги правят онова, което им се каже. Затова и от тях стават добри войници.

— Ние защо не можем да бъдем като тях? — поинтересува се Джулиет.

— Не знам, но вие без съмнение сте Рандолф. Приличате на Рандолф, държите се като Рандолф, мислите като Рандолф. Но това ще трябва да се промени.

— Защо?

— Не можете да растете диви. По-късно това ще ви донесе много нещастия. Не можете да продължавате да тревожите баща си. Наложи се да дойдем тук, преди той да продаде стадата. Като се оставихте да ви изгонят от училище, хвърлихте на вятъра много пари. Парите не растат по дърветата и баща ви трябва да работи много, за да ги печели. Сега имате избор — можете да се върнете у дома или да останете тук.

— Искаме да се върнем у дома — заяви Аурелия.

— Не, не искаме — каза Джулиет.

— Ако се върнете у дома — продължи Роуз, която не пропусна да забележи необичайния факт, че близначките не бяха единни по въпроса, — ще бъдете затворени в къщата. Няма да можете да яздите понитата си, да ходите на събирания, или на родеото. Ще ви наема частен учител. През деня ще имате уроци, а вечер ще учите за следващия ден. Аз лично ще ви наглеждам.

Момичетата изглеждаха опечалени. След това Аурелия попита:

— Каква е втората възможност?

— Ако училището се съгласи да ви приеме обратно…

— Госпожица Сетъл каза, че повече не иска да ни вижда.

— Тя може да бъде убедена да промени решението си. — Както и да е, ако тя реши да ви приеме отново, аз ще ви спра дневните и ще прибера най-хубавите ви рокли. Ако в продължение на една седмица не чуя оплакване срещу вас, ще ви върна роклите. Ако се държите добре в продължение на един месец, ще си получите дневните. Мислите ли, че ще можете да се справите?

— На знам — каза Аурелия.

— Е, тази вечер можете да си помислите — продължи майка й. — Няма да ви върна в училището, освен ако не ми обещаете, че ще се държите добре.

— Но тогава ще трябва да изпълним обещанието си — каза Джулиет.

— Това му е хубавото да бъдеш Рандолф. — Когато веднъж дадеш думата си, дори ако си още дете, трябва да я спазиш.

— Имаме ли друг избор? — поинтересува се Аурелия.

— Не и не мислете, че ще успеете да накарате баща си да омекне. Той се съгласи да ме остави сама да се оправя с вас в този случай. — Роуз поомекоти строгото си изражение. — А сега ми кажете защо сте толкова нещастни. Обикновено не се държите толкова зле.

— Близначките се върнаха — каза Бет на Ваялид. — И майка им е с тях.

— Върнаха се? — попита изненадана Ваялид. — Не разбирам. Нали госпожица Сетъл ги изключи.

— Госпожа Рандолф казва, че госпожица Сетъл се е съгласила да преразгледа решението си, ако и ти си съгласна.

Ваялид не можеше да си представи как мнението й можеше да повлияе върху решението на директорката. След последното посещение на Джеф беше забелязала известна студенина, почти недоверие, в отношението на госпожица Сетъл към нея. Ваялид беше уверена, че това имаше нещо общо с целувката пред училището. Госпожица Сетъл не бе казала нищо, но все някой трябва да ги беше видял и бе казал на директорката.

Ваялид остави книгата, която четеше и се огледа в огледалото. Беше облечена в рубиненочервена рокля и се зачуди какво ли щеше да си помисли госпожа Рандолф за дреха в такъв смел цвят.

— Те са в дневната — каза Бет. — Имат да ти казват нещо.

Ваялид влезе в дневната, изпълнена с огромно любопитство. На външен вид Роуз Рандолф не беше такава, каквато Ваялид си я беше представяла. Тя беше ниска, елегантна и привлекателна, без да бъде красива. Тъмнокафявата й коса бе започнала да посивява около слепоочията. Погледът й обаче беше точно такъв, какъвто Ваялид бе очаквала от човек, който трябваше да укротява две толкова буйни деца.

— Добър ден, госпожице Гудуин — каза Роуз и стана. — Радвам се най-после да се запозная с вас.

— С нетърпение очаквах да се запозная с вас — отвърна Ваялид. Тя погледна към мястото, на което седяха кротко близначките. Не изглеждаха унили, нито пък нещастни, а по-скоро решителни и това я накара да изпита безпокойство. Никога не знаеше какво може да очаква от тях.

Двете жени седнаха на местата си. Роуз погледна първо към момичетата, а след това и към Ваялид.

— Извинявам се за неприятностите, които са ви създали момичетата. Ние си поговорихме надълго и нашироко и те ми дадоха думата си, че ще се държат прилично до края на срока.

Ваялид погледна към близначките и кимнаха утвърдително.

— Говорих и с госпожица Сетъл — продължи Роуз — и тя каза, че стига вие да нямате нищо против тя ще позволи на Аурелия и Джулиет да се върнат в училището. Ако обаче се забъркат и нови неприятности, ще бъдат изключени без възможност да се върнат отново.

Ваялид харесваше близначките и се радваше, че се бяха завърнали, но имаше чувството, че още не беше чула всичко.

— Нещата не са толкова прости, колкото изглеждат — продължи Роуз — и точно затова всичко зависи от вашето желание още веднъж да поемете лично грижите за момичетата. Момичета — обърна се тя към дъщерите си.

— Искаме да се извиним, че се държахме толкова лошо — каза Джулиет.

— Обаче не се извиняваме за Бети Сю — добави Аурелия, — въпреки че не искахме да ви създаваме неприятности.

— И какво още? — попита майка им.

— Госпожица Сетъл каза да ви питаме дали можем да посещаваме леля Фърн всяка събота и неделя, за да си яздим конете.

Ваялид погледна Роуз и тя обясни:

— Госпожица Сетъл отказва да поеме отговорността за тях от момента, в който напуснат територията на училището. Ще бъдете ли така добра да ми направите тази услуга?

— Ами останалите момичета и задълженията ми тук? — попита Ваялид.

— Вече съм уредила това — отговори Роуз.

Ваялид не можеше да не се удиви на властта, която изглежда имаше семейство Рандолф.

— Разбира се, че нямам нищо против. — Това щеше да й даде малко време да остане насаме със себе си и да си почине от постоянните задължения в училището.

— Момичетата искат също така да обяснят защо са се държали толкова лошо. Оставям на вас да решите дали има друго разрешение на проблема.

— Никой не ни харесва — обясни Аурелия, преди майка й да бе свършила.

— Наричат ни малки бизончета — допълни Джулиет.

— Бети Сю каза, че не сме нищо друго, освен две селянки, които не се чувстват щастливи, ако не са мръсни и прашни.

— Тя каза, че сме…

— Не мисля, че госпожица Гудуин иска да слуша повече — прекъсна ги майка им. — Ако смятате, че има друг начин близначките да бъдат приети от останалите момичета, ще ни помогнете много, ако го споделите с нас. Не искам да оправдавам поведението им, но си спомням какво беше да бъда дъщеря на полковник от Съюза, а да живея в град на Конфедерацията по време на войната. Бях готова да направя всичко по силите си, за да си го върна на хората за всичко онова, което ми наговориха тогава, особено за баща ми.

Ваялид я разбираше. Тя самата бе слушала хората да шепнат зад гърба на баща й в продължение на години. Съзнанието, че част от приказките, които се изричаха, бяха верни й пречеше да се защити от клеветите.

— Струва ми се, че ще трябва да накараме момичетата да показват повече уважение към качествата, които са необходими, за да управлява човек ранчо — каза Ваялид. — Мисля, че повечето от тях дори не са виждали крава, нито пък са яздили кон повече от един-два пъти.

— Бети Сю се страхува от коне — каза Аурелия.

— Не искам повече да споменавате Бети Сю — каза майка й. — Ние се опитваме да подобрим нещата, а не да разискваме върху вече стореното, което не може да бъде променено.

Ваялид осъзна, че трябва да беше много трудно да си само на девет години и от теб да се иска да се държиш като възрастен. Много възрастни не можеха да се държат като зрели хора. Като си помислеше за това, тя веднага се сещаше за Джеф Рандолф. Ваялид обаче си напомни, че неговият проблем се дължеше на предразсъдъците му, а не на незрялостта му. Но не бяха ли предразсъдъците проява на незрялост? Или пък, в случая на Джеф, не ставаше ли въпрос за обикновен инат? В семейството му това качество изглежда се наблюдаваше в изобилие. Близначките също го притежаваха в огромно количество.

— Жалко, че не можем да поканим всички момичета в Тексас е нас — каза Роуз — и да им позволим да видят какво правим в ранчото.

— И край Денвър трябва да има ранча — каза Ваялид.

— Можем да яздим понитата си — предложи Аурелия.

— А Уилям Хенри може да стреля по цели — допълни Джулиет. — Той е отличен стрелец.

— Трябва ви родео — предложи Ваялид. — Когато дойдох в Денвър, видях реклама.

— Можем да го организираме при леля Фърн — заяви Джулиет с блеснали от вълнение очи. — Тя има много крави.

— И достатъчно място — добави майка й и се замисли. След това се разсмя на ентусиазма на дъщерите си. — Нали осъзнавате, че няма да успеете да отстраните Монти?

— Можеш ли да доведеш понитата ни от Тексас? — попита я Аурелия.

— Чичо Монти ще доведе Кошмар. Знаеш, че ще го доведе. — Роуз се обърна към Ваялид.

— Мислите ли, че училището ще се съгласи с подобно нещо?

— Не знам — отвърна Ваялид. — Не знам нищо за родеото и не бих могла да организирам нещо такова.

— Ние ще се погрижим за това — успокои я Роуз. — Вие само трябва да убедите госпожица Сетъл да позволи на момичетата да присъстват. Ние ще уредим всичко друго.

— Мислите ли, че идеята ще свърши работа? — попита я Ваялид.

— Не знам, но близначките ще останат много доволни. Подобно събитие ще им даде основание да се гордеят, че са от Тексас.

— Можем да се упражняваме, когато отидем при леля Фърн — каза Аурелия.

— Татко ще ни помогне ли? — поинтересува се Джулиет.

— Уверена съм, че ще ви помогне, но смятам, че трябва да поканите и Джеймс и Тейзуел да участват.

— Но те са толкова малки — възрази Аурелия.

— Не са кой знае колко по-малки от вас, а и след като майка им без съмнение е най-добрата ездачка в семейството, те сигурно няма да се изложат. Освен това, щом искате да проведете родеото на нейното ранчо не виждам какво друго можете да направите.

— Ако изберете дата, аз ще говоря с госпожица Сетъл — каза Ваялид. — Не знам за ученичките, които идват само за занятия, но всички момичета от пансиона ще присъстват.

— Ще го направим като истински празник, така че момичетата сами да искат да дойдат — каза Роуз.

— Момичета, искате ли да се похвалите на останалите, че сте отново в училището? Сигурна съм, че госпожица Сетъл ще одобри това.

Когато близначките изчезнаха, Роуз се обърна към Ваялид:

— Оценявам, че правите това заради мен.

— Аз не правя нищо — отвърна Ваялид. — Вие имате съгласието на госпожица Сетъл за тяхното завръщане и ще поемете организацията на родеото. Всичко, което аз трябва да правя, е да се радвам на свободните си следобеди.

— Предполагам, че задълженията ви няма да се изчерпват само с това — каза Роуз, — но се радвам, че приемате нещата по този начин.

— Говорихте ли с Джеф? В крайна сметка, той е човекът, който прекара най-много време с близначките напоследък.

Джеф не можеше да каже на Роуз нещо, което никой друг не би казал, но Ваялид искаше да знае къде е той и какво прави.

Роуз се разсмя тихо.

— Момичетата ми казаха, че той влязъл насила тук, защото мислел, че ги криете от него. Типично за Джеф. След като ви се с наложило да го търпите, направо се учудвам, че просто не отказвате да имате нещо общо с цялото ни семейство.

— Той не се държа чак толкова зле — каза Ваялид, като се чудеше дали изобщо някой в семейството харесваше Джеф. Нищо чудно, че беше весел като пуритан. Сигурно не му е било лесно да знае, че дори собственото му семейство не го иска. — Понякога беше малко неудобно, но се оправихме.

— Сега разбирам защо искате да приемете близначките обратно — дори те няма да ви се струват толкова ужасни след Джеф.

Ваялид не можа да се сдържи. Тя не знаеше какво се бе случило между Джеф и Роуз преди четиринайсет години, но смяташе, че вече е крайно време семейството да започне да се държи с него като с човешко същество.

— Близначките и Джеф имат трудни характери, но аз открих, че си струва човек да ги познава — каза Ваялид. Тя се надяваше, че повдигнатите вежди на Роуз изразяват изненада, а не гняв, но всъщност това нямаше никакво значение.

— Радвам се, че го харесвате — каза Роуз. — Джеф има нужда от това. Той не вярва, че някой може да го харесва, дори и собственото му семейство.

Ваялид беше доволна, че Роуз бе успяла толкова бързо да я разбере. Тя се радваше също и на това, че Роуз бе пристъпила направо към проблема без никакви увъртания. Това даваше възможност на Ваялид да постъпи по същия начин.

— Тогава защо всички говорят такива жестоки неща за него?

— Всички в семейство Рандолф са странни хора. Омъжена съм за Джордж от четиринайсет години, но все още не разбирам начина, по който те се държат. Невъзможно е да съберете двама от тях в една стая за повече от пет минути, без да се сбият — дори Хен и Монти го правят, въпреки че са близнаци, — но ако един от тях загази, останалите ще пропътуват половината свят, за да му помогнат. Джеф е най-безкомпромисният от тях, но в замяна приема тяхната грубост. Струва ми се, той смята, че това е единственото отношение, което заслужава.

— Но той не е такъв наистина. И аз си мислех, че е, но трябваше да го видите с Еси Браун. Тя е само на осем и е най-срамежливото дете тук, но с Джеф се отпускаше и дърдореше. Тя просто го обожава.

— Джордж казва, че преди войната Джеф е бил различен и че войната е унищожила завинаги нещо в него. Не знам. Аз се опитах да го харесам, но той така и не забрави, че баща ми беше полковник в армията на Съюза. За него това е все едно, че аз съм била в армията.

— Но той вече не е такъв. О, той все още говори същите неща, но вече не вярва в тях и ги казва само по навик.

Роуз присви очи.

— Какво ви дава основание да твърдите това?

— Аз съм от Масачузетс и брат ми участва във войната. Джеф е бил пленник в град близо до родния ми град, но въпреки това ми даде два дни в хотел „Уиндзор“ след края на карантината, а когато близначките избягаха, се върна с мен, за да се увери, че директорката няма да ме обвини за бягството им.

— Може би се е променил. Аз лично не съм забелязала, но и не съм се виждала често с него след заминаването ни за Тексас. Джордж ще се зарадва да чуе това. Той се тревожи за Джеф.

Ваялид не познаваше Джордж, но вече го харесваше и искаше да се запознае с него. Роуз се изправи.

— Отнех ви твърде много време. Момичетата ще трябва да се откажат от шестте си любими рокли за една седмица. Уверете се, че не са избрали най-лошите. Ако искате да говоря с госпожица Сетъл за родеото, уведомете ме. И още веднъж благодаря. Проявихте голяма щедрост към всички ни.

— За мен е удоволствие. Винаги съм харесвала Аурелия и Джулиет.

— И Джеф не е бил изпитание за вас?

На Ваялид не й хареса начинът, по който Роуз я гледаше. Тя разбираше защо всички се чувстваха малко неудобно пред тази жена. Никой не можеше да скрие нищо от Роуз Рандолф.

— Когато един мъж е толкова привлекателен и може да бъде очарователен, ако се опита, не е чак толкова трудно да бъде изтърпян няколко дни. Освен това той беше по-уплашен от нас, отколкото ние от него.

Роуз се усмихна с разбиране.

— Вие или сте много смела жена, или харесвате хората с трудни характери.

Ваялид се разсмя.

— Мисля, че харесвам хората с трудни характери, което е доста необичайно, тъй като в семейството ми нямаше такива.

Когато Роуз си тръгна, Ваялид остана сама в дневната още няколко минути. Трябваше да подреди в мислите си всичко, което трябваше да свърши през следващите няколко седмици. Работата нямаше да бъде кой знае колко много, но щеше да й се наложи да накара много хора да работят заедно, а между тях бяха близначките и Бети Сю. Всичко зависеше от това колко добре щеше да се справи Ваялид.

Тя се изправи изпълнена с решителност, че момичетата щяха да се разберат помежду си, та дори да се наложеше да ги сложи на различни етажи през остатъка от срока. Докато децата на семейство Рандолф бяха при нея, тя щеше да има възможност отново да се види с Джеф и нямаше намерение да позволи на три капризни момиченца да я лишат от тази възможност.

— Не мислех, че ще доживея това — каза Роуз на съпруга си, когато двамата се оттеглиха в стаята си, — но мисля, че след цели четиринайсет години Джеф най-после е открил подходящата жена.

— И коя е тя? — попита скептично Джордж.

— Обещай да не се смееш.

— Защо?

— Защото тя е възпитателка от Масачузетс.

— Да не би да имаш предвид онази жена, с която се срещна днес заради близначките, същата онази, която е била затворена с него по време на карантината?

— Същата.

— Как изглежда?

— Има медночервена коса, облича се в рокли с ярки цветове, харесва хората с трудни характери, говори каквото мисли и смята, че Джеф е адски груб, защото вече му е станало навик да бъде такъв.

Описанието й порази Джордж.

— Той никога няма да се ожени за такава жена. Джеф все още смята, че жените трябва да се държат като мама. Във всеки случай, никога не би се оженил за една севернячка. Ако го направи, ще трябва да се откаже от половината от всичко, което е казал през последните двайсет години, а е твърде горд, за да си позволи подобно нещо.

— Мога да се обзаложа.

Джордж изгледа внимателно жена си и на лицето му се появи широка усмивка.

— Никога не се обзалагам с теб, когато изглеждаш като котка, която е докопала паничка с мляко.

Ваялид тръгна забързано надолу по стълбите. Не можеше да си представи какво търсеше Джеф в дневната, но Бет й бе предала една бележка, в която пишеше, че господин Рандолф и очаква. Ваялид беше облечена в сапфиренозелена рокля. Тона беше любимата й дреха, защото контрастираше с очите и косата й. Когато влезе в дневната, с удивление видя, че там я чака Медисън Рандолф, нервно крачейки от единия до другия край на стаята.

— Той не иска да дойде — започна Медисън без много увъртания.

— Извинете, но не разбирам. Кой не иска да дойде? — попита Ваялид, като се опитваше да преодолее разочарованието си и да разбере за какво става дума.

— Вашият лекар. Той каза, че не може да пътува чак дотук само заради един пациент.

— Мислех, че смятате да заведете съпругата си в Бостън.

— Лекарят й казва, че тя е твърде слаба дори за пътуване с влак.

Ваялид изпита разочарование. Доктор Улмстед беше единственият човек, за когото беше сигурна, че ще може да открие какво не е наред с Фърн.

— Съжалявам, но не знам с какво мога да ви помогна.

— Искам да се опитате да го убедите заради мен.

— С удоволствие ще му напиша няколко писма, но не мисля, че разполагаме с време.

— Нямах предвид писма, а телеграми.

— Не разбирам.

— След една седмица той ще бъде в Чикаго за някаква конференция. Искам да го убедите да дойде в Денвър след края на конференцията.

— Предложихте ли му повече пари?

— Повече пари и пътуване в частен вагон, но той все пак отказа.

— Тогава не виждам как аз…

— Но той ви познава. Вие казахте, че е бил приятел на баща ви. Сигурно ще направи повече за вас, отколкото за един непознат.

Ваялид не беше уверена, че старото приятелство ще окаже въздействие върху доктор Улмстед, щом като парите не го бяха убедили.

— Той се съгласи да се намира в близост до телеграф в осем часа тази вечер — каза Медисън. — Искам да дойдете с мен и да говорите с него.

— Не знам как да използвам телеграф — възрази Ваялид.

— Това няма значение. Аз разполагам със собствен оператор.

— Не мога да оставя момичетата сами. Госпожица Сетъл…

— Една от учителките ще ви замести, докато се върнете.

Тревогата на Медисън беше голяма.

— Добре — съгласи се Ваялид. — Щом смятате, че мога да помогна с нещо.

— Добре. Ще дойда да ви взема в седем и половина.

— Къде ще ходим?

— В кабинета на Джеф. Ще използваме телеграфа на банката.