Вазов отдалече

Сдържана похвала

Коя година беше, не помня. Софийското учителско дружество по случай годишния си празник даваше литературна забава салона на „Славянска беседа“. Бях близък на учителските среди, затова ме поканиха да участвувам в това утро с „моя творба“.

Салонът беше пълен, препълнен. Програмата бе подбрана. Участвуваха артисти от театъра певици, цигулари. Прав отстрани, чаках свой ред. Когато се качих на естрадата, поставен пред сцената, видях на първия ред между публиката личната фигура на Иван Вазов. Той седеше важен, спокоен и все така непроницаем. Беше както го знаех, винаги сам. Искам да кажа, без другари, без компания. Хората от двете му страни бяха му непознати. Чувствуваха се свити и стеснени при тоя славен, виден човек, за когото всички говореха, когото всички знаеха и почитаха, но до когото като че никой нямаше достъп.

Бях приготвил нещо „специално“ за случая. Заглавието му беше „Самотна гора“. Чета лошо, декламирам слабо и пред публика се смущавам, но пред лицето на Вазов събрах целия си кураж и зачетох:

„В самотна земя, в самотна гора, на самотно дърво, самотна птица, самотно седи, самотно мълчи.“

Публиката се потаи. Настъпи задъхваща се тишина. Това ме окуражи повече и аз изкарах номера си с художествено самодоволство. Разбира се, буря от ръкопляскания последва. Следях от естрадата доволен и засрамен. Но преди да тръгна за ъгъла, гдето се прикривах от по-рано, от мястото си се вдигна Вазов в целия си голям и величествен ръст, подаде ми ръка и каза:

— Много хубаво, много хубаво. Кой е авторът на това оригинално нещо?

— Аз.

— А, да, да. Кой бяхте?

— Елин Пелин.

— А, да, да. Хубаво, много хубаво — повтори той и седна пак на стола си.

Колкото и официална, колкото и неинтимна и колкото да беше строга тая похвала, тя беше ми казана от един велик човек, когото толко много почитах, и тя сгря сърцето ми.