Вече е все едно…

Първа глава

Фоайето на хотел „Принсес“ гъмжеше от безцелно мотаещи се хора, които си убиваха времето, преди да отидат да вечерят. В дъното на помещението край отворените врати на ресторанта се навъртаха келнери, търпеливо чакайки някой да влезе и да започне да се храни. Беше малко след седем часа и в салона кипеше оживление. Хората се провираха покрай малките масички, за да поздравят своите приятели, или просто им подвикваха от разстояние, в зависимост от настроението си.

Уилям Дъфи седеше в ъгъла и пиеше „Бакарди круста“1. На масата пред него бяха наредени множество бутилки. Барманът му беше приятел и го оставяше сам да забърква питиетата си. Лицето му беше навъсено и той седеше с шапка на главата. Просто пиеше, пушеше и се мръщеше. Вдигна поглед ненадейно и забеляза Сам Мак’Гайър от „Трибюн“, който си пробиваше път и мърмореше извинения след всяко свое залитане над някоя от малките маси. Дъфи се протегна и докосна маншета на Сам. Онзи рязко спря.

— Боже мой! — възкликна. — Май съм започнал да ослепявам.

— Не си толкова зле — отвърна Дъфи и го огледа от горе до долу. — Не си съвсем сляп, но натам отиваш.

Мак’Гайър закачи един стол с върха на обувката си и го придърпа към себе си. Стовари се отгоре и се ухили.

— Ще се спиртосваш ли? — попита заинтригуван и заразглежда колекцията от бутилки пред себе си.

Дъфи даде знак на бармана, който донесе още една чаша. Той стрелна двамата със своя обигран поглед.

— Няма да прекалявате, нали? — попита ги с умолителен глас.

— О’кей не се притеснявай за нас — каза Дъфи, като взе рома и наля от него в шейкъра.

— Не вярвам в чудеса, шефе… — Барманът ги изгледа още веднъж продължително и се върна при сметачната си машина.

— Бедният стар Джордж — въздъхна Сам. — Позабравил ни е, откакто се премести при големите клечки. Слушай, Бил, направи го силно. Мисля, че този път съм го загазил здравата. Ако усетиш някаква странна миризма след малко, тръгвай си, защото сигурно ще съм умрял заради тебе.

Дъфи внимателно добави абсент2, изстиска един лимон и ръсна малко захар. Той преследва известно време с щипците няколко парчета лед, преди да успее да ги докопа, сетне затвори плътно шейкъра и се залови за работа.

Мак’Гайър запали цигара и нахлупи своята шапка чак до носа си. Внимателно се вгледа в Дъфи, докато той се занимаваше с шейкъра. Уилям срещна очите му и се усмихна:

— Давай, знам какво ще кажеш.

— Нали не е вярно?

Дъфи кимна и изля съдържанието на шейкъра в двете чаши. Мак’Гайър взе своята в ръка и допря нос до ръба й.

— Боже мой! — рече той. — Искаш да кажеш, че дъртият кисел недоволник те е изхвърлил ли?

— Да, точно така.

Сам се облегна назад и изпъшка:

— Какво, по дяволите?…

— Слушай — отвърна Дъфи. — Ние двамата с Аркрайт отдавна се мразим до смърт. Никога не съм му давал възможност да ме хване в грешка. Днес го направих. Той само чакаше своя шанс и се вкопчи в него с две ръце, както умиращ от глад човек би стиснал обяд за един долар. О, Господи! Какво удоволствие му достави само! Изстреля ме толкова бързо, че още ми се вие свят.

— Но защо, за Бога?

— Бях млад и невинен, но нали знаеш как стават тези неща. Не го смятах за такъв човек, а виж сега, майчице, какво се случи…

— Стига си разигравал комедии — надигна се Сам със свиреп израз на лицето. — Сгафи ли някъде?

— Никога не правя неволни грешки, нали ме познаваш. Във всеки случай дори и да съм допуснал някога гаф, той е бил прикрит както трябва. Работата беше нагласена. Онзи мръсник Аркрайт от цели седмици хвърляше въдиците, за да хване Бърнстейн за едно интервю, и най-накрая успя. Знаеш колко е труден Бърнстейн понякога. Заяви, че с изкуството било свършено. Забележи добре — не бях изненадан, че с мутра, с каквато Господ е дарил този чифутин, той е малко докачлив. Както и да е, Аркрайт не се отдели от него, докато онзи не се предаде. Мене ме изпратиха да направя снимките. Бях убеден, че съм заснел хубава поредица, докато не ги сложих във ваната. Тогава синът на стария Дъфи получи шок. Проклетите плаки бяха воалирали — всичките! Саботаж, това е точната дума. Някой тарикат беше подправил „бульона“. Проверих останалите плаки и те без изключение бяха изпортени. — Дъфи направи пауза, за да отпие от чашата си. Сам не каза нищо. Неговото лице беше пламнало, а стъпалото му почукваше върху крака на масата. Уилям знаеше, че той постепенно обезумява. — Е, обясних на вкиснатия, ама да не мислиш, че ми повярва? Нищо подобно! Разменихме няколко думи и предполагам, че съм станал груб, защото той побягна от мене навътре, а аз бях изхвърлен навън.

Сам си наля още едно „Бакарди круста“.

— Тази история може да те постави в затруднено положение — дълбокомислено рече той. — В онзи боклук се вслушват повечето художествени редактори в града.

— Да, знам. „Неблагонадежден, провалил сензация!“

Дъфи допи чашата си и започна да приготвя още коктейли.

— Добре де, дявол да го вземе — продължи той. — Това в края на краищата си е моя работа. Хайде, заповядай да хапнеш с мен!

Сам се изправи на крака. Изглеждаше разтревожен.

— Невъзможно е, кръшкач такъв! — отвърна. — Трябва да се върна и да пролея още малко пот. Ще наминеш утре сутрин, нали? Алис ще бъде огорчена от станалото.

Дъфи кимна с глава.

— Ще прескоча. Кажи на Алис да спи спокойно. Все ще намеря нещо.

— Разбира се. — Сам тупна Дъфи по гърба, почти избивайки шейкъра от ръцете му. — Продължавай да го друсаш, братко, продължавай…

След като Мак’Гайър си отиде, Дъфи допи последното „Бакарди“ и усещайки се приятно замаян, се облегна назад и започна да размишлява с оптимизъм за бъдещето си. Стрелна с очи далечния край на помещението, откъдето цяла вечер го наблюдаваше един дебел мъж. Човек не може да прекара повече от два часа с нечий поглед, който се разхожда по цялото му лице, без да го почувства, а Уилям беше добил смътното усещане, че е обект на някакво напрегнато обследване още в мига, когато тлъстакът се беше появил.

Воден от вече нарасналото си любопитство, той започна постепенно да си задава въпроса кой ли беше онзи. В миналото човекът явно е бил необикновено привлекателен, но сега се беше занемарил, отдавайки се на едромащабно пълнеене. Имаше широки, масивни рамене, които навярно с лекота биха понесли и най-тежкия удар, но беше натрупал тлъстини около кръста си. Това стигаше на Дъфи, за да си състави мнение. Лицето му беше голямо и мазно, а устата с увиснали надолу ъгълчета му придаваше неприветливо, подигравчийско изражение. Малките му очи не можеха да си намерят място и се местеха насам-натам като черни зърна от броеница.

Дъфи прецени, че мъжът е прехвърлил четиридесет и пет. Парата го биеше. Дрехите му бяха не само хубави и добре скроени, но той ги изпълваше и със „съдържание“. От него се носеше онзи полъх на самоувереност, който съпътства големите пари. Една фасада, която предупреждава, че банковата сметка е тлъста.

Дъфи се изправи и се впусна със залитане в дълго пътешествие към ресторанта, като умишлено направи малка отбивка, така че да мине покрай масата на дебелака. Когато я наближи, пълният мъж се надигна и застина в очакване. Уилям се спря и го изгледа изпитателно. От близко разстояние онзи беше още по-неприятен.

— Аз съм Даниъл Морган — каза той така, като че ли беше произнесъл Рокфелер вместо Морган. — А вие сте мистър Дъфи, нали?

Уилям учудено примигна насреща му.

— Да — отвърна той.

— Искам да разговарям с вас, мистър Дъфи. Бихте ли вечеряли с мене?

Веждите на Дъфи се повдигнаха. Рече си, че няма да му се наложи да се бръкне, и заяви, че няма нищо против. Морган се запъти към ресторанта и Уилям си помисли, че предположението му относно неговия добре натъпкан портфейл е било правилно. Междувременно му стана ясно, че келнерите направо раболепничеха пред мастития джентълмен. Предоставиха му една доста уединена маса в ъгъла и той седна. Дъфи се настани на стола срещу него. Трима сервитьори застинаха до тях в полупоклон, а отговарящият за вината остана да кръжи извън шпалира. Метр д’отелът се приближи плавно, сякаш се движеше на колелца, и всички други „жабари“3 се наредиха до стената. Кралско посрещане, но дори и то не задоволи Морган. Той искаше главния готвач. Е, оня, естествено, се появи.

От подобно превъзнасяне човек или губи ума и дума, или въобще не се смущава. Дъфи не престана да чувства твърдата почва под краката си.

Главният готвач и Морган започнаха да си шушукат за менюто. Той въобще не попита Дъфи какво предпочита — нещо, което зарадва Уилям. Просто продължаваше да говори със своя дебел, дрезгав глас, а главният готвач пискливо му отвръщаше на развален английски, докато не съставиха меню, което, изглежда, го задоволи. След това атмосферата около тях се поразведри. Тогава Морган си спомни, че насреща му седи Дъфи.

— Извинете ме, че не ви попитах какви са желанията ви, но при дадените обстоятелства ми се струва, че изборът на прилична храна зависи повече от онзи, който я приготвя, отколкото от човека, който я поръчва. Консултираш се с главния готвач и честолюбието му пламва! Мисля, че ще останете доволен.

Дъфи сви рамене. Пак започваше да му се пие.

— Бих искал да уточним някои подробности — продължи Морган. — Простете ми, ако ви се стори, че съм нахален, но по всяка вероятност от моите въпроси ще извлечете полза, така че ви моля да проявите търпимост.

Тези многословни брътвежи дотягаха на Дъфи, но не беше вкусвал стриди от няколко години, поради което си наложи да ги издържи.

Морган явно не очакваше да му бъде отговорено, защото не направи пауза.

— Ако не се лъжа, днес следобед вие напуснахте „Трибюн“? — небрежно изрече той.

Уилям се засмя.

— Прав сте само отчасти — отвърна. — Не съм напускал, изхвърлиха ме.

— С Аркрайт трудно се излиза наглава.

Изглежда, този тип имаше готов отговор за всичко. Дъфи остави вилицата за стриди в чинията си и със съжаление се загледа в блестящите черупки.

— И какво от това? — каза той.

— Може да ви се отворят мъчнотии при намирането на нова работа.

В този момент поднесоха супата и шерито. Дъфи погледна към него, сетне към Морган. Той го разбра правилно.

— Може би предпочитате скоч? — попита го.

— Тези женски питиета ми разстройват стомаха — извинително рече Уилям.

Повикаха сервиращия напитките и веднага се появи бутилка скоч. Дъфи почувства, че с уискито под ръка е в състояние да се справи с всичко. Наля си една щедра доза и отново се задълбочи в супата си.

— Та както казах… — започна Морган.

Дъфи вдигна глава. Очите му гледаха сурово.

— Изглежда, знаете дяволски много — прекъсна го той грубо. — Кой ви съобщи, че?…

Морган махна с ръка.

— Моля, оставете ме да продължа — рече той. — Бях стигнал до това, че трудно ще си намерите друга работа.

Дъфи пусна лъжицата си и тя шумно изтрака.

— Знаеш ли, приятелче — каза той. — Човек с моя опит рядко се нарежда на опашка за подаяния. Притежавам отлична апаратура, разбирам си от работата и ако се видя в безизходица, бих могъл да отворя собствено фотостудио. Мисля, че си извънредно мил в своята загриженост, но аз не се тревожа и не понасям друг да се кахъри вместо мене.

— Напълно сигурен съм — отвърна доста сприхаво Морган, — че ще успееш да се оправиш, но аз имам едно предложение, което би могло да се окаже изключително полезно и да ти помогне да основеш своето студио.

— Какво е то?

— Преди да стигнем до него, се питам дали не би ме осветлил по някои технически въпроси от твоята работа?

— Разбира се. — На Дъфи започваше да му писва от всичко това. — Какво искаш да знаеш?

— Ще бъде ли възможно да направиш снимки на човек, когото не познаваш, при обикновена светлина и в обикновена стая, като той вероятно ще крачи насам-натам? Искам не просто снимки, а нещо качествено.

— Много зависи от помещението — рече Дъфи и си наля още уиски, забравяйки след това да добави вода в чашата. — Не бих желал да говоря, преди да съм го видял. Най-решаващи са стените, тъй като в тях се отразява светлината. Ако не претендираш за същински произведения на изкуството, аз съм в състояние да осигуря прилични фотоси. Изображения, които са годни за размножаване.

— Наистина ли можеш да ги направиш?

— Да, няма да е толкова трудно.

Морган изглеждаше доволен от чутото и се впусна в поредната безкрайна тирада за незначителни неща. Те продължаваха да вечерят, без да са постигнали конкретно споразумение и Дъфи предположи, че той ще го отложи за момента, в който ще приключи с храненето. Излезе прав. Когато сервираха кафето, Морган поднесе на Уилям пура, запали я, запали една и на себе си и заговори по същество.

— Ситуацията е деликатна — каза той и сви дебелите си устни, като остави виещият се плътен дим почти да скрие лицето му. — Не искам да навлизаш прекалено дълбоко в нея. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре и за двама ни. Съпругата ми е обект на изнудване и ми се ще да й помогна да се отърве.

Дъфи изсумтя. Беше изненадан, но си рече, че човек никога не знае на какво ще налети.

— За съжаление ние с жена ми не се погаждаме така добре, както би следвало. — Морган бавно завъртя между пръстите си чашата с ликьор. — Не живеем заедно. Във всеки случай това не те засяга. Нея я шантажират и аз възнамерявам да сложа край на тази история. Тя не би потърсила помощта ми, но подобно обстоятелство не променя положението. Ще ми се да пипна изнудвана на местопрестъплението. В това се състои твоята роля. Искам да я фотографираш как дава пари на онзи мошеник, за да мога после да го разпердушиня. Безполезно е да се търси сътрудничеството на госпожа Морган — тя надали би пожелала да й помогна. Мога да те вкарам в апартамента й, а останалото ще трябва да свършиш сам. Ще ти заплатя добре.

Тази работа не се хареса на Дъфи. Помисли си, че от нея мирише на гнило. Той се намести на стола.

— Прилича ми на задачка за частен детектив — отвърна без всякакъв ентусиазъм.

Морган явно очакваше съпротива.

— Имам нужда от снимки — подчерта той. — За да ги получа, трябва да наема професионалист. На тебе съвсем скоро ще ти трябват пари и освен това си професионалист. Смятам, че нещата съвпадат, нали?

Дъфи си каза, че ако се нагърби с подобна афера, мангизите сигурно ще са добри.

— А сега за условията… — Морган разпери големите си ръце върху масата и се загледа в тях. — Ще ти дам петстотин долара предплата и по хиляда долара за всяка свястна фотография, която направиш.

Дъфи възвърна своята самоувереност с една дълга глътка. Беше вече доста замаян, но все още можеше да разсъждава.

— Сигурно тези снимки са ти страшно необходими — каза той, като си помисли, че петстотинте долара щяха да му бъдат добре дошли.

— Така е — отвърна Морган. — Освен това ми трябват спешно. Ще свършиш ли работата?

Уилям махна с ръка.

— По-полека де! — каза. — Не ми вади душата. Да говорим без заобикалки. Ти искаш да отида в апартамента на жена ти, да я щракна с някакъв непознат тип и да ти предоставя картинките, така ли е?

За Дъфи не остана незабелязано как Морган започна да става нетърпелив, но се овладя с усилие на волята.

— Точно така — рече той.

— А какво ще стане, ако ме забележи и вдигне врява?

— Няма да те забележи — безцеремонно заяви Морган. — Ще ти дам една идея. Тя е луда по музиката и е достатъчно богата, за да задоволява прищевките си. В хола си има малка галерия с орган. Галерията представлява нещо като балкон на около десет фута от пода, който гледа към помещението. До нея се отива по специално стълбище, към което води черен вход.

Дъфи посегна към уискито, но Морган сложи ръка върху бутилката.

— Не смяташ ли, че?… — започна той, обаче Уилям отмести ръката му. Просто повдигна лапата на дебелака и сякаш му я хвърли обратно. В погледа му се четеше раздразнение.

— Слушай — каза му лаконично. — Ако си въобразяваш, че ще се гипсирам, по-добре си го избий от главата. Когато ми се пие, пия — разбираш ли?!

Морган вдигна рамене. Лицето му беше бледо и той внимателно разтриваше китката си.

— Ама че менгеме имаш! — възкликна.

Дъфи се ухили.

— Така е — рече. Наля си скоч в чашата и го изгълта. — Продължавай — подкани го.

Морган започна да барабани по масата с дебелите си пръсти.

— Виждаш ли, съпругата ми не обича музикантите да минават през стаята й. Те се качват през задния вход и заемат местата си без излишно суетене. Всичко, което трябва да направиш, е да се покатериш по стълбите, да легнеш на пода в тъмнината и да снимаш помещението отдолу. Няма как да те забележат.

Дъфи си помисли, че представена по този начин, работата действително изглежда лесна. В същото време нещо му подсказваше, че тази афера не е съвсем чиста. От една страна, Морган не му вдъхваше никакво доверие. От друга, „сухото“ си го биваше, пък и пари щяха да му трябват. Наля си още една доза.

— Да погледнем откъм опасната страна — каза той. — Нека предположим, че й хрумне да посвири на орган и ме открие там горе. Тогава какво?

Морган сви своите месести рамене.

— За балкона няма откъде другаде да се мине, така че всичко, което ще трябва да сториш, ще бъде да пуснеш резето. Озовеш ли се веднъж на мястото, ти вече си в безопасност. — Той извади портфейла си и бутна през масата пет стодоларови банкноти. — Между другото — добави с мазна усмивка — надявам се, че ще си заработиш парите и няма да чакаш просто да ти ги подаря.

Дъфи се пресегна и взе банкнотите. Пъхна ги във вътрешния си джоб.

— О’кей — отвърна. — Кога започвам?

Морган извади златен часовник и хвърли поглед към него. Дъфи забеляза, че ръката му леко трепери.

— Вече минава десет — каза той. — Ще трябва да си вземеш екипировката и после ще отидем до жилището. Мисля, че можем да започнем веднага.

Уилям се изправи и блъсна стола си назад.

Морган го изгледа спокойно и каза:

— Искам да ти втълпя, че става дума за нещо важно…

Дъфи вдигна ръка.

— Спести си го — отвърна. — По хиляда долара за снимка е нещо къде по-важно.

Морган тежко се надигна от стола.

— Така можеш да си докараш доста прилична сума — рече.

— Не думай! — отвърна Дъфи.

Втора глава

Морган се оказа напълно прав. Цялата постановка беше елементарна. Дъфи седеше и чакаше в галерията с органа и чувстваше, че на душата му е леко. Малкият фотоапарат висеше на ремък около врата му, а осветлението в стаята не предизвикваше у него никакви опасения. „Май ще изкарам някоя пара“ — каза си той. Балконът беше разположен точно така, както го беше описал Морган. От него се откриваше цялостен изглед към помещението долу. Беше донякъде закрит от тежки тъмнопурпурни завеси. Дъфи се беше залостил отвътре и благодарение на половинката скоч, която бе донесъл със себе си, нервите му бяха спокойни, така че беше в състояние да се заеме с професионална вещина с работата си.

Той приготви апарата, като го нагласи на голяма бленда и на умерено голяма скорост. После седна и зачака. Морган го беше закарал до неговия апартамент, за да си вземе нещата, а след това го беше завел до черния вход за галерията. Онзи явно беше планирал грижливо цялата операция и всичко вървеше като по вода. Беше се споразумял с Дъфи да се срещнат в бара на хотел „Принсес“ и бе готов да го чака, докато дойде.

Уилям се вгледа преценяващо в помещението отдолу. „Разкошна бърлога!“ — каза си. Декорацията беше в пурпурночервено и кремаво. Бледокремавият килим на пода и широките кожени кресла — наполовина кремави, наполовина пурпурни — придаваха на стаята шикозен, модерен вид. Дъфи си помисли, че не би се отказал да притежава едно такова жилище.

Хвърли поглед към часовника си. Наближаваше полунощ. Прииска му се да запуши, но си рече, че ще бъде прекалено рисковано. Запита се колко ли дълго ще му се наложи да чака. Точно тогава вратата под него се отвори и една жена влезе забързано. Тя прекоси хола и изчезна през една друга врата. Движеше се толкова бързо, че Дъфи въобще не можа да види как изглежда. Той внимателно се просна на пода и, легнал в цял ръст, се подпря на лакти, поставяйки фотоапарата на „огневия рубеж“. Откри, че може да го насочва през пролуките на балкона, съвсем спокоен, че е напълно скрит за всякакви погледи отдолу. Настани се удобно и извади шишето уиски от джоба си, за да не се забива в тялото му. Сетне се отпусна и зачака.

Изниза се четвърт час. Той започна да става неспокоен, но изведнъж чу приглушеното зумтене на електрически звънец. Изтръпна и погледна очаквателно към вратата. Жената излезе и се запъти през стаята. Този път можа да я разгледа. „Леле Боже!“ — възкликна мислено. Тя беше висока и стройна. Светлозеленият халат от тежка коприна, в който се бе преоблякла, силно подчертаваше фигурата й. Дъфи имаше набито око. Възхити се от кожата й, бяла и нежна, и си каза, че жена с очи, големи като нейните, е истинска заплаха за слабите мъже. Почувства как самият той се размеква пред нея. Алените й устни бяха като обещание за страст и Уилям си помисли, че червеникавозлатистата коса е единственият достоен венец за това извънредно красиво създание. Рече си, че Морган проявява добър вкус по отношение на жените, но в същото време се озадачи как такава дама е била в състояние да предпочете него. Ни най-малко не се изненада от това, че го е разкарала.

Проследи я с поглед как отива до вратата, а когато отново се върна в помещението, по петите й вървеше някакъв мъж. Дъфи с любопитство се взря в него. Онзи беше дребен и крехък, с тъмна чуплива коса. Изглеждаше нервен, а лицето му бе необикновено бледо. Жената приседна върху подлакътника на креслото, съвсем близо до лампиона. Дъфи забеляза, че светлината пада директно върху нея. Нагласи апарата на фокус и полекичка натисна спусъка. Обтураторът се хлъзна с тихо щракане и той дръпна дъговидното лостче за презареждане.

— Чу ли нещо? — попита с глух глас мъжът долу.

Когато тя заговори, думите и стигнаха до Дъфи в някаква понижена тоналност. Притежаваше дълбок гръден глас, с онзи едва доловим дрезгав оттенък, който грабва вниманието на повечето мъже.

— Парите са у мен — каза тя. Произнесе го с презрение и човечецът се сгърчи като червей под втренчения й поглед. — Донесе ли стоката?

— Първо парите — отвърна той. — Побързайте, госпожо! За мене не е много здравословно да се появявам тук.

Жената отново го изгледа, след което се обърна към масата и издърпа едно чекмедже. Дъфи видя как тя извади дебела пачка зелени банкноти. Натисна отново спусъка. Плахото щракване на обтуратора прокънтя като гръмотевица в ушите му. Хората долу не усетиха нищо. Зърна дамата да предава сумата, после мъжът на свой ред й връчи малко пакетче. Дъфи снимаше с фотоапарата и бързо превърташе механизма за презареждане, погълнат от онова, което се разиграваше под него. По някое време отпусна обектива, доволен, че се е сдобил с това, което искаше. Пресметна, че разполага най-малко с двадесет снимки и повечето от тях щяха да станат хубави. Изчисли, че до сутринта ще стане собственик поне на пет хиляди долара, и потърси уискито опипом. Продължаваше да държи под око двойката в помещението, но не се случи нищо вълнуващо и той реши, че една глътка ще му дойде добре. Опитваше се подсъзнателно да си припомни откъде познава дребосъка в стаята долу. Беше го виждал някъде, но в момента не можеше да се сети за мястото.

Човекът си тръгна. Вървеше към вратата с рамото напред като рак, внимателно наблюдавайки червенокосата жена. Тя го съпроводи извън полезрението на Дъфи и след кратко забавяне се върна отново. Уилям я следеше с очи. Отпусна се в едно от креслата. Зеленият пеньоар се разтвори и той успя да зърне дългите й бели крака. Надигна се полека, за да може да вижда по-добре. Тази мадама беше истинско захарче. Запита се дали беше облечена с нещо под халата. Мисълта го извади от равновесие и той едва не си прекърши врата, докато се опитваше да обгърне с поглед колкото се може повече от тялото й. Изпита отчаяние, че щеше да я остави съвсем сама, но Морган и парите го очакваха. Помисли си, че с такава жена доникъде не би стигнал без пари, а за да се сдобие с тях, трябваше да я зареже. Стана безшумно на крака и направи крачка назад. Нещо твърдо го мушна в гърба.

— Поеми си малко въздух, шаран такъв! — каза някакъв глас в ухото му.

При нормално стечение на обстоятелствата нервите на Дъфи бяха много здрави, но сега сърцето му едва не се пръсна. Почувства как дългите му крайници се разтрепериха от уплаха и бързо вдигна ръце.

— Спокойно! — продължи гласът. — Не прави никакви опити!

Дъфи съвсем бавно извърна глава и погледна през рамо. Зад него стоеше някакъв широкоплещест мъжага с ниско нахлупена черна мека шапка. Въпреки обичайния си непукизъм Дъфи усети късите косми по задната част на врата му да настръхват. В суровото бледо лице зад гърба му имаше нещо крайно отблъскващо. Изпита същото чувство, което човек има, когато преобърне някой отдавна изгнил пън във високата трева и ненадейно се натъкне на гадориите, скрити под него. Суетнята на бръмбарите и мравките, кафеникавите, безжизнени стръкове трева, бялата гъбеста плесен и особено дългият белезникав плужек, който с пълзене бяга от слънчевата светлина. Чу как долу се затвори врата и предположи, че жената е излязла от стаята. Продължавайки да държи ръцете си вдигнати, Дъфи рече:

— За Бога, откъде те намериха такъв?

Очите на мъжа бяха почти затворени, но светлината в помещението беше достатъчна за Уилям, за да забележи, че са подли и жестоки. Онзи грубо го ръгна с револвера.

— Стой мирно! — повтори. Гласът му беше хрипкав като на човек, който прекалява с пушенето. Протегна ръка и дръпна фотоапарата, висящ на шията на Дъфи. Каишката се скъса, повличайки главата му рязко напред.

— Ей! — каза с тревога Уилям. — Да не си решил да ми щипнеш оборудването?

— Млъквай! — изръмжа другият насреща му.

Дива ярост започна да изгаря Дъфи.

— Значи нагласена работа, а? — изсумтя той. — Мистър Кучисин Морган си иска картинките безплатно, така ли?

— Ако не спреш да плещиш, ще ти надупча червата — изхъхри оня. — Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш тук?

Дъфи понечи да сниши ръце, но револверът отново се заби в него.

— Слушай — каза той. — Аз просто си върша работата. Та като сме на въпроса, какво би рекъл ти за себе си?

През цялото време, докато говореше, той се чудеше дали този главорез няма да го застреля. Започна да си мисли, че е изпаднал в доста неприятно положение.

— Предлагам да се поразходим малко — отвърна другият. В тона му имаше заплаха, но той направи крачка назад, отделяйки оръжието от тялото на Дъфи. Уилям изобщо не се поколеба. Пое дълбоко дъх и рязко ритна назад с пета. Надяваше се да улучи крака на мъжа, като евентуално му счупи пищяла. Но изстреляният му назад крайник срещна празно пространство и преди да успее да се подпре, той се прекатури през ниския парапет на балкона и се сгромоляса на пода на стаята.

Приземи се на ръце, омекотявайки падането с леко плъзване по килима. Остана за миг зашеметен, после седна.

Вратата се отвори и Дъфи вдигна поглед предпазливо, като се чудеше дали мозъкът му не се е откъснал от залавните си места. Червенокосата стоеше на прага. Тя кръстоса ръце пред гърдите си и изпищя. Задъхан, кратък вик, от който му се дощя да я вземе в прегръдките си и да я утеши. Вероятно не по същия начин, по който една майка би приласкала обиденото си дете, но нещо подобно. Щом забеляза двадесет и пет калибровия пистолет в ръката й, той промени намерението си.

Жените с патлаци го изнервяха. Никога не би повярвал, че умеят да си служат безопасно с тях. И преди мадама беше насочвала оръжие към него. Уилям си спомни за онази изключително сърдита блондинка, която беше побесняла до такава степен заради него, че бе натиснала спусъка малко по-рязко. От мисълта за това го изби лека пот и той притихна на пода, за да не даде на жената какъвто и да било повод за паника.

Очите й бяха разширени и уплашени, а червените устни бяха разтворени и откриваха бели, равни зъби. Дъфи си рече, че е много красива.

— Кой… кой сте вие? — заекна от напрежение тя.

— И аз се питам същото, госпожо — отвърна й, като подпираше главата си с ръце.

— Какво правите тук?

Дъфи хвърли поглед към нея през сплетените си пръсти.

— Имате ли нещо против да махнете това пушкало? Току-що паднах от балкона и нервите ми отказват да издържат всякакви нови дразнители.

— Ще ми кажете ли какво правите тук? — Тя възвръщаше самообладанието си и гласът й беше уверен.

— Не бъдете груба, за Бога — помоли той. — Вижте първо онзи бандит горе, преди да се държите по този начин.

Жената отново доби уплашен вид.

— Има ли там още някой?

Дъфи рязко се изсмя.

— Така смятам — отвърна, като разтриваше внимателно тила си. — Оня тип просто ме хвърли долу, та би трябвало да съм наясно.

Тя припряно направи стъпка назад и погледна нагоре към галерията, сетне поклати глава.

— Там няма никой.

Дъфи простена.

— Този „никой“ ми задигна фотоапарата — каза отегчено. — Ще възразите ли, ако се изправя? Тук става течение, което не ми понася особено.

— Мисля, че е по-добре да останете на мястото си. — твърдо отвърна тя. Държеше пистолета със сигурна ръка, докато посягаше към телефона.

— Не го правете! — възкликна Дъфи разтревожено. — Няма да се обадите на ченгетата, нали?

— Нима трябва да постъпя другояче?! — попита червенокосата и ръката й се поколеба върху слушалката.

— Чуйте, мисис Морган, ще ви обясня всичко. Станало е огромно недоразумение! — каза Уилям. После се замисли и добави: — И друг път съм слушал гърмежи. Господи! Май съвсем загубих ума и дума…

Тя отпусна оръжието от изумление.

— Защо ме наричате така? — попита живо.

Дъфи леко изтръпна.

— Вие не сте ли мисис Морган?

— Не, разбира се.

Той с мъка стана на крака и размаха ръце към нея, когато тя рязко вдигна пистолета.

— О’кей, о’кей, зарежи това! — каза й загубил търпение. — Касае се за нещо важно. Коя сте вие?

Жената тропна с крак по пода:

— Какво става?

— Ще ти кажа какво става — гневно отвърна Дъфи. — Хванаха ме за канарче. Трябва да чуеш цялата истина. И така, сладурче, аз съм Уилям Дъфи от „Трибюн“. Един тип, който се представи кат Морган ми пробута баснята, че си му била съпруга и че те изнудвали. Поиска от мене да направя снимки на негодника, дето те притискал. Повярвах на тази щуротия, качих се горе, където кацат кокошките, и щракнах няколко фотографии с тебе и с оня юнак, на когото бутна мангизите. Но точно когато посягах да си взема шапката и си казвах, че съм свършил добра работа, изскочи някакъв гангстер, отмъкна ми апарата и ме пусна да си падна на врата. Ти ми заявяваш, че не си мисис Морган. В твой собствен интерес е да ми кажеш коя си.

Тя зяпна насреща му, после рече:

— Струва ми се, че си смахнат!

— Понапрегни си мозъка! — Дъфи започваше да става нетърпелив. — Нима не разбираш, че си загазила? На Морган му беше необходима снимката ти с онзи тип и той се сдоби с нея. Задай си въпроса защо.

Червенокосата продължаваше да го гледа втренчено и да клати глава.

— Не разбирам… Не вярвам, че…

С едно-единствено незабележимо движение той се плъзна към нея и изби пистолета.

— За Бога! — каза й грубо. — Ще ме изслушаш ли? Кой беше човекът, на когото даде парите?

Неговата настойчивост й подейства и тя заговори енергично:

— Не знам. Мисля, че името му е Кетли…

Дъфи отстъпи назад.

— Кетли… Ама разбира се! По дяволите! Май взех да оглупявам. Кетли… — Започна да обикаля около нея. — Какво общо имаш с плъх като Кетли, дявол да го вземе?

Веждите й се сключиха.

— Ще престанеш ли да ми задаваш въпроси? — поде тя.

— Виж какво, малката — приближи се Дъфи. В тона му имаше жлъчна нотка. — От репутацията на Кетли се разнася зловоние в този град. Всички го познават. Кетли сводникът. Кетли смотанякът. Кетли подлизуркото. Казвам ти, че за дами от твоята класа той е направо смърт. Ти… ти допусна да бъдеш фотографирана с него… а някой взе снимките. Това без значение ли е за тебе?

— Но… — тя млъкна и Уилям забеляза, че беше пребледняла.

— Да! Започна да разсъждаваш. Сядай и разправяй по-живо. Дай го сбито, че ме чака работа.

Жената неочаквано се извърна към него с преливащи от ярост очи.

— Ти си виновен! — нахвърли се върху му тя. — Ако не беше ти…

— Престани! — тросна й се Дъфи. — Ще успея да си прибера обратно снимките. Но преди да го направя, ще трябва да ми отвориш очите за страшно много неща.

Избликът на гняв бе утихнал почти в същия миг, в който бе започнал. Тя вяло се отпусна върху широкото канапе, взе пистолета и го подхвърли върху масата. Дъфи леко потръпна. Жените ставаха дяволски опасни, когато се наложеше да си служат с патлаци. Хвърли бърз поглед и видя, че предпазителят беше все още спуснат.

— Хайде, хайде! Да се заловим най-сетне с тази история — каза той, като приседна на ръба на масата. — Как се казваш?

— Анабел Инглиш — отвърна тя, сплитайки ръце в скута си.

— С какво се занимаваш? Да не би да си просто една малка сладурана, която се размотава в търсене на развлечения?

Тя кимна. Дъфи си запали цигара.

— Да-а, сигурен съм, че е така, и се обзалагам, че добре си прекарваш. Оня Кетли какъв ти се пада?

Лицето й пламна и я обзе колебание.

— Аз… аз го бях помолила да събере материал за… за престъпния свят… — Анабел направи пауза. Цветът на лицето й беше станал тъмночервен.

Дъфи изпъшка.

— За Бога, само не ми разправяй, че пишеш книга или нещо подобно… — каза умолително. — „Възгледите на една дама от висшето общество върху престъпността“?

— Мислех, че ще е увлекателно — рече му. — Разказва се за търговията с бели роби…

Той вдигна ръце.

— Значи си си въобразила, че ще напишеш книга за търговията с бели роби, така ли? — попита я, като засмука дим в белите си дробове и започна да го изпуска през ноздрите. — И е трябвало да избереш най-отявления негодник в града, за да ти помогне. Е, смятам, че ще бъде по-добре да си промениш творческия замисъл и да напишеш книга за изнудвачеството. В това организирано мошеничество ти е отредено почетно място и ако не си внимателна, ще платиш скъпо.

Тя бързо вдигна поглед с обидено изражение на лицето.

— Какво трябва да направя?

Дъфи се смъкна от масата.

— На първо време нищо. Ще си взема обратно фотоапарата. Това ще е началото.

Той отиде до телефона.

— Хвърли едно око в указателя и виж дали ще успееш да откриеш там името на Даниъл Морган — каза й, завъртайки шайбата. Анабел стана и взе да рови из книгата. Докато чакаше да вдигнат отсреща, Уилям плъзна поглед по наведеното й над масата тяло. „Анабел Инглиш“ — рече си наум. — „Едно великолепно име и една симпатична малка афера.“

В ухото му се вряза остър металически глас:

— „Трибюн“. Кой отдел търсите?

— Здрасти, Мейбъл! — каза той. — Там ли е Сам?

— Задръж така, ще те свържа.

Мак’Гайър вдигна слушалката.

— Здравей, приятелю! — рече. На Дъфи му се стори, че е малко на градус.

— Слушай, старче — каза му със заредена с нетърпение интонация. — Много е важно! Можеш ли да дойдеш веднага в хотел „Принсес“?

Мак’Гайър простена.

— Ох, за какъв ме смяташ? Прибирам се вкъщи. Чуй, палавнико, а какво ще каже Алис? Не съм се свъртял у дома цяла седмица.

Дъфи беше сигурен, че Мак’Гайър е пиян.

— Аз ще се оправя с Алис — отвърна. — Тръгвай и гледай да си бърз. — Той затвори, когато другият започна отново да протестира.

— Има десетина Даниъл Моргановци в указателя — обади се Анабел Инглиш.

— Добре — отговори Дъфи. — Ще го намеря — приближи се към нея. — Забрави вече тази история… Остави я на мене. Утре ще ти позвъня и ще ти съобщя как е минало всичко. — Той замълча, вгледан в нейните синьо-сиви очи. — Съвсем сама ли живееш тук?

Тя кимна.

— Освободих прислужницата за цялата вечер. Не желаех да вижда Кетли.

— Не се ли страхуваш?

— Защо да се страхувам? — погледна учудено Анабел.

Дъфи сви рамене.

— Ами просто си помислих, че… — Той изведнъж се ухили насреща й — Да се върна ли при тебе, ако открия проклетия фотоапарат?

Нейните очи му се усмихнаха, но физиономията й остана напълно сериозна, докато клатеше глава.

— Няма да бъда сама…

— Кой е приятелят ти?

Тя бавно тръгна към вратата. Уилям наблюдаваше как гладките й мускули се движат под зеления халат. Разбра, че отдолу няма нищо. Анабел погледна през рамо.

— Смятам, че сега е най-добре да си вървиш — рече му. — Чувала съм, че на вас, вестникарите, ви хрумвали странни идеи, когато останете насаме с някое момиче.

Дъфи се огледа за шапката си и я забеляза близо до канапето.

— И какво от това? — отвърна, докато се насочваше към вратата. Двамата стояха съвсем плътно, фиксирайки се взаимно. — От какво, по дяволите, трябва да се оплаква едно маце, ако някой си поиска? Нима не му правят комплимент по този начин, а? Мога само да предполагам как биха се чувствали жените, ако не постъпвахме така от време на време!

Тя отвори вратата и той мина покрай нея. Спря се на прага и я изгледа отново.

— Ами лека нощ, сладурче! — каза й, ухилен широко. — Приятни сънища… Ще свърша това-онова заради тебе.

Докато притваряше полека вратата, Анабел не откъсна очи от неговите. После, когато почти я беше затворила, тя се облегна напред.

— Дъфи ли каза, че ти е името?

— Да!

— И само толкова ли?

— Бил Дъфи, ако не възразяваш.

— Хубаво име! — подпря се на рамката на вратата, която притисна закръгленото й бедро.

Дъфи стоеше и се настройваше на „къси вълни“.

— Това е старинно фамилно име — скромно рече той и се засмя.

— Така ли? — повдигна вежди тя.

Уилям пристъпи към нея и се облегна на стената, докосвайки рамото й.

— Ние от рода Дъфи си падаме по червенокосите — каза.

Брадичката й се вирна. Устните й приканваха неговите.

— Така ли? — повтори Анабел.

Устите им се сляха. Една дълга зелена ръка се плъзна около врата му и притегли главата му надолу. Тя не затвори очите си и когато надзърна в тях, на Дъфи му се прииска да се отскубне, само че го държаха здраво. Те вещаеха буря, изпълнени с диво желание. Стоеше, притиснал устни към нейните, слисан от свирепата й пламенност. Внезапно зъбите й се забиха в неговата горна устна. Болката го прониза и той грубо я отблъсна, като изпсува сърдито. Анабел остана втренчена в него. Червеникавозлатистата й коса беше разрошена, а очите й се бяха разширили потъмнели като градоносен облак от страстта. Направи крачка назад и тръшна вратата под носа му.

Дъфи не помръдваше, внимателно бършейки устата си с носната кърпа. „Някой ден тази кукла ще си позволи да стигне докрай — рече си — и тогава направо ще изяде някого.“

Отиде бавно до асансьора и натисна копчето. Устната му започваше вече да се подува. Застана пред решетката и зачака качването на кабината. „Боже мой — възкликна мислено. — Каква ужасна нощ!“

Докато асансьорната клетка плавно се издигаше, той съзря проснато върху нея обезобразеното тяло на някакъв мъж. Проследи с поглед покрива на кабината, който безшумно мина покрай него, понесъл зловещия си товар, после тя спря на етажа — празна.

Уилям замря, усещайки как цялото му тяло започва да се облива в пот. „Леле, леле!“ беше единственото, което успя да каже, след което се върна при вратата на апартамента и заудря по нея.

Трета глава

Жената изобщо не бързаше да отваря. Единствено това, че Дъфи залепи палеца си за звънеца в продължение на няколко протяжни минути, я накара да се появи. Беше сложила осигурителната верига на вратата. Уилям си помисли, че моментът е дяволски неподходящ, за да започва флирт през разни запънати синджири, но остави нещата да се развиват от само себе си.

Анабел понечи да затвори вратата, щом видя кой е, но Дъфи я изпревари и пъхна върха на обувката си.

— Слушай, веселячке — каза й, — отвори и се дръж като възрастен човек. До самия ти праг има труп.

— Най-искрено вярвам, че или си изпечен хитрец, или си много, много пиян — отвърна тя, дишайки тежко.

Дъфи се облегна с цялата си тежест на вратата и притисна лице към тесния процеп.

— Кетли е на покрива на асансьора. На пръв поглед човек би казал, че го е взел направо от партера.

Видя как очите й се облещиха, веднага след което тя се закиска. Би й простил, ако беше изпищяла, дори ако беше припаднала, но нейният смях го влуди. Той отстъпи крачка назад.

— За мене е удобно и така, щом искаш да е по този начин.

Тя бутна вратата, откачи веригата, сетне отвори и излезе в коридора.

— Почакай — каза му и го улови за ръкава. Ръката й изглеждаше съвсем бяла на фона на неговия тъмен костюм.

— След секунда някой ще повика асансьора и тогава ще бъде късно.

— Той наистина ли е… Искам да кажа, нали не целиш просто да ме изплашиш?

Дъфи се качи в кабината, дръпна решетката и натисна бутона за слизане. Остави я да пропадне до средата, след което прекрати спускането, като отвори решетката. Измъкна се навън с усилие, оставяйки клетката между етажите.

— Това прилича ли ти на детска приказка?

Анабел се взря в Кетли без да помръдне, но шията й леко се издължи. Едната й ръка се повдигна към устата.

— Мъртъв ли е?

— А ти да не мислиш, че е задрямал? Разгледай го, бебчо, виж му ръцете и краката. Нима може да се спи в подобна поза?

Тя се обърна към него ядосана.

— Добре де, направи нещо!

Той бутна шапката на тила си.

— Започвам да се питам дали наистина си толкова тъпа, колкото изглеждаш. Като гледам как работи мозъчето ти, май си по-завеяна и от някой наркоман. Да направя нещо ли? Добре, какво искаш да направя? Да се обадя на ченгетата ли? Да повикам линейка ли? Какво?

Анабел посегна с две ръце и прибра косата си зад ушите. Извърши го несъзнателно.

— Но ти сигурно знаеш какво да предприемеш — отвърна.

Известно време Дъфи остана загледан в Кетли с нерешителна физиономия, после се приближи и го сграбчи. Дръпна го за ръката и за рамото. Доста се шокира, когато ръката се обърна наопаки в лакътя. На този тип почти не му бяха останали здрави кости. Смъкна Кетли с теглене от покрива и колкото се можеше „по-нежно“ го положи на пода. Краката на трупа се подгънаха, но не в коленете, а по средата на пищялите. Уилям почувства как се изпотява. Пъхна ръце под мишниците на мъртвеца, завлече го в апартамента и го просна в антрето.

— Защо го внасяш тук? — Гласът й беше станал с половин тон по-висок.

— Стига си дрънкала — рече той, оглеждайки с отвращение кръвта по ръцете си. — Този юнак ще ти пооплеска бърлогата, но по-добре така, отколкото да загазиш самата ти.

Върна се при асансьора и внимателно провери покрива. Дървенията беше изцапана с кръв.

— Дай мокър пешкир — каза Дъфи.

Тя влезе в жилището, като предпазливо заобиколи Кетли. Уилям стоеше до асансьора и я наблюдаваше. Рече си, че нервите й си ги бива. Анабел се появи отново с навлажнена кърпа за ръце. Той я взе от нея и старателно избърса кървавите петна. След това си изтри ръцете в кърпата и грижливо я сгъна. Влезе в апартамента и остави пешкира върху гърдите на трупа. Жената го последва, като отново мина на разстояние от Кетли, прибирайки плътно до себе си полите на зеления халат.

— Би ли надникнал дали парите са все още у него? — помоли тя.

Дъфи я изгледа строго.

— Кое те кара да мислиш, че вече не са там?

— Казах го просто така. Имах предвид дали не би взел парите от Кетли.

Той се намръщи.

— Противно ми е да се занимавам с тази особа. Трошлива е.

Тя се приближи до него и се взря в мъртвия.

— Няма ли скоро да се вкочани? — попита. — Май ще е по-добре да го поизопнеш малко, преди това да е станало.

— За Бога! — възкликна Дъфи, но коленичи и внимателно издърпа краката на Кетли. Единият от пищялите му щръкна през крачола на панталона. Дъфи се изправи и хвърли поглед наоколо. Отиде до стенната закачалка и избра един бастун. Сетне се върна при трупа, постави върха на бастуна върху костта и натисна. Крайникът се изпъна. Направи същото и с другия крак.

Лицето на Дъфи беше леко прежълтяло, а горната му устна лъщеше от пот. Усещаше как започва да му се повдига от Кетли. Закачи ръката му с дръжката на бастуна, настъпи с крак тялото и дръпна внимателно. Ръката се измъкна изпод мъртвия Кетли, отпусната като буксирно въже.

Главата беше клюмнала върху дясното рамо. Кожата около врата беше цепната. Уилям оправи и нея с помощта на бастуна.

— Да му скръстя ли ръцете? — попита, колкото да каже нещо. През цялото време, докато се занимаваше с Кетли, Анабел беше стояла отстрани и беше наблюдавала.

— Вземи парите! — настоя тя.

Дъфи я погледна, присвил очи.

— Остави ги, където са, и ми дай нещо за пиене — рязко отвърна той.

Тя се запъти към хола и Уилям я последва. Внезапно си даде сметка, че продължава да стиска бастуна. По него имаше петна кръв. Отиде и го сложи до Кетли. После се върна във всекидневната.

Анабел беше застанала до масата и приготвяше доза скоч. Той пое чашата от нея, преди да беше успяла да добави содата, и изля течността в гърлото си. Уискито беше хубаво. Меко, стопроцентово, без остра, парлива жилка. Почувства го в корема си като малко топло възелче. Вдигна шишето от масата и си наля още.

— Ти ли го уби? — рече Дъфи, хвърляйки към нея поглед над ръба на чашата.

Тя кръстоса ръце пред гърдите си, онемяла за секунда, след което каза:

— Убит ли е?

Дъфи отпи от уискито.

— Помисли само — отвърна грубо. — Как би могъл да падне в шахтата? Не беше пиян, нали? Представи си за момент. Той излиза от апартамента ти. Асансьорът е на партера. Отваря решетката, за да надникне, и тогава му се завива свят и пада долу. Никой не би повярвал на тая измишльотина.

Червенокосата жена пребледня отново и се подпря на ръба на масата. Халатът й се разтвори, излагайки на показ нейните колене, но това не притесни никого.

— Ето как е станало. Кетли е излязъл, запътил се е към асансьора и са го халосали по главата. После са го хвърлили в шахтата. Звучи логично. — Дъфи остави чашата върху масата и запали цигара. — Не отговори на въпроса ми. Ти ли го уби?

— Не — каза тя.

— Има само един човек, който би се хванал на думите ти, и това си ти — рече Дъфи.

Анабел вдигна глава. Големите й очи гледаха уплашено.

— Нали не си мислиш, че съм го убила аз? — попита. Сричките направо се сливаха.

— Не разбираш ли в какво неприятно положение се намираш? — кротко каза Дъфи. — Добре, ще ти обясня. Кетли ти се е обадил, за да ти продаде нещо. Твърдиш, че било материал за някаква книга. О’кей, така да бъде. Изпращаш го до вратата и изведнъж хоп! — ето ти го размазан на покрива на асансьора.

— Това не доказва, че съм го убила аз — възрази тя, като дишаше тежко.

Дъфи вдигна рамене.

— Но внася яснота — отвърна й. — Дай да хвърля едно око на информацията, която ти е продал.

Анабел се отдели от масата и отиде в спалнята. Дъфи седна в едно от креслата. Чака в продължение на няколко минути, след което подвикна:

— Да не би убиецът да я е задигнал…

Тя излезе от спалнята с пребледняло лице. Застана на прага, притиснала шията си с ръка. Другата й ръка се беше впила в дръжката на вратата.

— Не мога… не мога да намеря пакетчето — промълви.

Дъфи сви устни.

— Обзалагам се, че няма да можеш — отвърна й. После се изправи. Приближи се до нея и като улови лактите й с ръце, я притегли към себе си. — Ти си една невероятно наивна малка глупачка — спокойно каза той. — Въобразяваш си, че ще успееш да довършиш представлението съвсем сама. Но грешиш. Постави най-плитко скроената пиеса, която някога съм гледал. Тази история с писането на книгата за престъпния свят е стара като Библията. Няма ли да се вразумиш, Червенокоске?!

Тя се отскубна от него.

— Какво смяташ да предприемеш? — попита с безизразен и леко приглушен глас.

Дъфи се почеса по главата.

— Ама че дяволска нощ… — каза. След това остана съвсем безмълвен за миг, заровил пръсти в косата си. — Чудя се… — наруши мълчанието той, поглеждайки към Анабел. — Струва ми се, че онзи тип Морган цели да се стоварят върху тебе последствията от смъртта на Кетли — изрече като в скоропоговорка. — Пасва си, за Бога! — Възбудата беше на път да го завладее изцяло. — Слушай, бебчо, как ти звучи една такава хипотеза? Морган ме наема да фотографирам тебе и Кетли. Някой от шайката му го поваля с удар току пред вратата ти и го пуска в шахтата. На мене ми щипват апарата заедно с лентата. Всичко, което Морган трябва да направи, е да те заплаши, че ще предаде снимките на ченгетата, за да те накара да бръкнеш в банковата си сметка и да снесеш една прилична сума.

Анабел едва дишаше.

— Ще ми помогнеш ли?

— А на мене кой ще помогне, а? — рече той.

— Нима не искаш повече да си добър?

— Добър, по дяволите! Аз направих снимките, нали? Значи пак аз трябва да сторя нещо, за да пресека тази афера.

Тя се отпусна в креслото и закри очите си с ръка. Дъфи й хвърли един поглед и взе втора чаша от количката с напитките. Наля вътре три пръста скоч, после напълни и своята. Приближи се до нея.

— В състояние ли си да изпиеш това? — попита я.

Анабел пое чашата от него.

— Не изпитвам нужда — отвърна.

— По-добре ще е да си малко на градус — каза Уилям. — Чака те мръсна работа.

Тя го стрелна с очи и той посочи с глава към вратата.

— Предполагам, че ще трябва да се отървем от Кетли.

— Не може ли да го направиш ти? — каза му.

Дъфи тъжно се усмихна.

— Ти също си замесена, сестро — рече той. — Ще ти помогна, но нямам никакво намерение да опера пешкира сам.

Тя изпи уискито на екс и Дъфи й поднесе цигара.

— След няколко часа това пиленце ще се вкорави като дъска. Предполагам, че в такъв вид няма да е много приятен за манипулации. Сега бихме могли да го опаковаме в някоя чанта без излишно суетене.

Анабел потрепери.

— Чудя се къде да го заровим, дявол да го вземе! — Дъфи започна да снове по пода. — Трябва да си остане под земята и да не бъде намерен никога. В момента, в който някой го извади, проклетите фотографии ще бъдат пуснати в „оборот“. Това е единственият начин да провалим играта им.

Погледна към нея.

— Върви да се облечеш — рече й.

Тя се надигна от креслото и се запъти към спалнята.

— Дай ми някой куфар, ако имаш — каза Уилям.

Анабел се спря.

— Тука има един.

Той я последва. Тя посочи огромния стенен шкаф и Дъфи отвори вратата. В ъгъла видя неголям, продълговат черен куфар. Беше покрит с етикети. Сякаш нямаше хотел по света, за чиято рекламна лепенка да не беше се намерило място по неговите черни лъскави стени. Огледа го и рече:

— Доста си обикаляла.

Тя не отговори. Дъфи издърпа куфара и го замъкна във всекидневната.

— Намира ли ти се някакво парче мушама, което да постеля отвътре? — извика той.

— Мушама ли? — показа се червенокосата на вратата.

— Иначе ще се оплеска целият куфар.

Тя отиде до отсрещната стая и изчезна вътре. Чу се шум от ровичкане, след което Анабел се появи с широко покривало за багаж.

— Това ще свърши ли работа?

— Аха! — Той взе гумираната материя от нея.

— Не ми отговаряй с „аха“ — каза Анабел.

Дъфи спря с мушамата в ръка.

— Какво ти става?

— Просташко е.

Той стоеше и я зяпаше.

— Дори и така да е — каза, — моментът е дяволски неподходящ за подобни неуместни забележки.

— Толкова ли си сигурен?

Покривалото се изплъзна от ръката му и падна на пода. Забеляза, че очите й бяха абсолютно празни. Тя тихичко съскаше през зъби. Започна да се бори с колана около талията си и го развърза. Зеленият халат зейна и Дъфи зърна голотата й. Беше се наклонила едва доловимо напред, с ръце опрени отстрани.

— Вземи ме — рече Анабел с наподобяващ въздишка глас. — Вземи ме, вземи ме, вземи ме!

Дъфи я зашлеви през лицето. Видя как пръстите му оставиха следи върху нейната бяла кожа. След това я удари пак. Тя примигна два пъти. Очите й възвърнаха човешкото си изражение отново и тя остана загледана в него с изненадана и уплашена физиономия.

— Облечи се — каза Уилям пресипнало. Беше в състояние да мисли единствено за Кетли.

Анабел му обърна гръб, влезе с отпусната походка в спалнята и затвори вратата.

Той попи лицето си с носната кърпа. Вдигна парчето мушама и отиде в хола. През цялото време не спираше да си повтаря в каква противна история се е забъркал. Това, че трябваше да обработва Кетли в неговото състояние, не беше малко изпитание, но женище, смахнато като Анабел, направо го угнетяваше. Погледна с отвращение към трупа.

— Ако вдървяването ти не беше записано в моята сметка, сега щях здравата да се позабавлявам — процеди злобно.

Дъфи разстла покривалото отстрани на Кетли, след което улови бастуна и го закачи за подмишничната ямка. Не му достигнаха сили, за да си наложи да го докосне с ръце. С известно маневриране успя да го претъркаля върху плата. Сетне коленичи и превърна мъртвеца в спретнат денк.

Междувременно се почувства толкова зле, че се върна в хола и си наля още един скоч. Усети краката си лишени от тежест и през ума му мина, че май порядъчно е подпийнал. Главата му беше бистра и продължи да действа просто защото бе достатъчно дързък.

Ливна една яка доза в чашата на Анабел и се запъти към спалнята. Когато прекрачи в стаята, насмалко не изтърва уискито. Тя беше в леглото, легнала на хълбок. Носеше същото одеяние, с което се беше пръкнала на белия свят, и него наистина си го биваше.

Дъфи остави чашата на масичката до леглото, после заднишком излезе от помещението. В съзнанието му имаше една-единствена водеща мисъл. Трябваше да скрие Кетли, преди мускулите му да бяха станали корави като камък. Знаеше, че ако това се случи, с него щеше да бъде свършено.

Отиде в кухнята и щракна осветлението. Тя беше просторна, стените бяха облицовани с бели плочки до средата, а нагоре боядисани в жълто. Подът беше на големи черно-бели карета. „Превъзходна кухничка!“ — помисли си той. Разтършува се наоколо, докато не намери парче връв, и се върна при Кетли, който удобно си лежеше в своя „повой“. Смъкна се на колене и стегна вързопа с канапа. След това мина през хола, дотътри куфара в антрето и натъпка трупа в него.

Наполовина готов, на Дъфи му се наложи да спре и да поседне. „Колетът“ не оказа никаква съпротива. Кетли беше като желе. Дъфи остана известно време зазяпан в куфара и в издутата мушама, която се подаваше над стените му. После стана и сръчка с бастуна изпъкналите места. Капакът не можеше да се затвори съвсем плътно и затова го натисна с тяло. От това му призля, но някак си успя да щракне ключалките.

Извади носната си кърпа и избърса дланите и лицето си. В това време Анабел се появи от спалнята. Беше облечена в черна пола, бяла копринена блуза и черно три четвърти сако. В ръката си държеше чифт ръкавици в бяло и черно. Движеше се бавно, със съвсем леко залитане. Дъфи разбра, че уискито я беше хванало.

Тя примижа насреща му.

— Опакован е — каза той дрезгаво.

Жената не отвърна, но го изненада колко много омраза имаше в погледа й. Уилям се замисли за момент и се съгласи вътрешно, че имаше основание да бъде кисела.

— Никога не съм се представял добре, когато наблизо се мотае някой труп — подхвърли.

Анабел се направи, че не го чува, и спря при масата, извила глава настрани.

— Сега какво? — го попита.

— Можеш ли да вземеш колата си?

— Гаражът е в сутерена.

Дъфи излезе навън и натисна бутона на асансьора. Той пое нагоре с умерено темпо и Уилям осъзна, че се оглежда за още трупове. Такива нямаше. Дръпна решетката, сетне влезе в апартамента. Тя не направи никакво движение, за да му помогне да завлече куфара в кабината. Беше тежък, но той успя да се справи.

Анабел се качи след него и те застанаха от двете му страни. И двамата гледаха в друга посока. Дъфи натисна бутона за сутерена и клетката започна да пропада. Той броеше етажите, покрай които минаваха. Докато стигнаха до долу, изброи дванадесет. Помисли си, че Кетли е късметлия, щом въобще е останало нещо от него.

Обслужващият гаража дойде на бегом. Беше дребен завързак с остра черна коса. Щом зърна Анабел, той едва не падна. Изглеждаше като възбудено кутре.

— Ще изкарвате ли „автобуса“ тази вечер? — попита, бършейки омаслените си ръце с парцал.

Тя успя да се престори на съвсем весела и да каже любезно „Да, моля!“, но това й струваше много.

Дъфи продължаваше да стои в асансьора и да наблюдава. Джуджето се втурна в тъмнината и двамата чуха как запали някакъв мотор. Рече си, че двигателят не страда от липса на мощност. След минута гаражистът докара един огромен „Кадилак“ с включени габарити. Описа с колата завой и я закова точно пред мястото, където беше застанала Анабел. „Майсторско каране!“ — помисли Дъфи. Така си и беше.

Измъкна се от седалката и задържа вратата отворена за Анабел. На Дъфи му се прииска да бъде някъде другаде. Онзи започна да лъска стъклото.

Анабел се качи и хлопна вратата. Уилям хвана куфара и погледна към гаражиста.

— Ще ми услужиш ли с някой и друг мускул? — попита го.

Дребосъкът имаше достатъчно желание, но не му достигаха сили. Дъфи се изпоти, докато привързаха опакования Кетли към скарата на външния багажник.

— Заминава ли? — полюбопитства джуджето.

— Не — отвърна Уилям, проверявайки ремъците. — Просто се отървава от някои книги.

— Доста късно е.

Дъфи го изгледа сърдито. Май не беше толкова тъп, колкото изглеждаше.

— Да не би да имаш нещо против? — попита го рязко.

Гаражистът примигна.

— Нищо не казвам — припряно отвърна той.

Дъфи му даде няколко долара, след което заобиколи автомобила и се настани до Анабел. Тя включи на скорост и „Кадилакът“ се заизкачва по наклона към изхода.

— Къде ще ходим? — попита.

Той вече беше измислил къде.

— Има едно малко гробище в Източната част, зад Гринидж Вилидж — каза. — Отиваме там.

Червенокосата го стрелна с бърз поглед.

— Хитро — съгласи се тя.

Дъфи се отпусна назад в кожената тапицерия.

— Ти си чудесно момиче — спокойно рече той. — Не ми върви днес.

Тя не отговори.

— Знам, че няма да върна нищо, но не мога да оставя нещата така — каза Дъфи. — Искам да разбереш, че оценявам онова, което ми предложи, но този юнак щеше съвсем да се втвърди, докато свършим, така че се наложи да пропусна случая. Имаш пълното основание да си ми обидена.

Анабел продължи да мълчи още няколко секунди.

— Не ти се сърдя — рече най-сетне. — Мисля, че си достатъчно умен, за да ме отхвърлиш заради това, което съм.

Това беше самата истина. Дъфи въздъхна и пипнешком потърси цигара.

— Хайде да не се караме — каза й. — И на двама ни се събра предостатъчно.

— Аз не се карам — беше всичко, което отвърна тя.

Следващите няколко преки пропътуваха в тишина, после Дъфи каза:

— Тук завий вдясно.

Анабел завъртя волана. Той си помисли, че управляваше големия „Кадилак“ като че ли беше част от самата нея. Преценяваше дистанцията с точност една броня и колата се провираше в уличното движение, без изобщо да губи скорост. Повечето пъти нейното свръхестествено предугаждане на пътната ситуация бе по-бързо от светкавица. Под капака на „Кадилака“ бяха събрани много конски сили и едно докосване на педала беше достатъчно, за да го накара да полети напред като стрела.

Когато пристигнаха на гробището удари два часът. Дъфи се наведе напред.

— Спокойно — рече й. — Мястото е пусто, но може да има някой.

Тя спря автомобила пред железните порти. Дъфи отвори вратата и слезе. Никъде в гробището не се виждаше светлинка. Беше дяволски тъмна нощ.

Уилям се радваше, че не е ирландец. Наоколо беше злокобно. Той се извърна към колата.

— Изчакай тук — каза. — Ще отида само да поогледам.

Анабел отвори вратата и застана на пътя.

— Нямам намерение да оставам сама — заяви тя.

Дъфи не се изненада. Приближи се до железния портал и натисна. Двете му крила се поддадоха и зейнаха.

— По-добре вкарай автомобила на заден ход — предложи той. — После ще сме готови за потегляне.

Тя отново се качи в „Кадилака“ и запали мотора. Дъфи я остави да откара колата доста навътре по централната алея на гробището и едва тогава й даде знак да спре. След това затвори портите.

Когато излезе от автомобила, Анабел държеше малко джобно фенерче. Нощният въздух беше задушен и Дъфи с пръст разхлаби яката си. Обгърна с поглед мрачното място. То никак не му харесваше. Тя стоеше съвсем близо до него и той долови потреперването й, когато я докосна. Високо над тях луната висеше като мъртвешко лице, едва прозираща през леката мъгла. „Сякаш всеки момент ще завали“ — мина му през ума.

— Искам да намеря някоя стара гробница — рече. — Ако успеем да настаним Кетли в нещо подобно, известно време никой няма да го „безпокои“. Пък може би и завинаги…

Той бавно тръгна по алеята. Анабел вървеше плътно до него. Белите надгробни камъни от двете им страни изглеждаха призрачни. „Доста неприятно е да си отдолу!“ — каза си.

Колкото по-навътре навлизаха в територията на гробището, толкова по-тъмно ставаше. Короните на дърветата започнаха да се сгъстяват все повече.

— Приятно местенце, нали? — обади се Дъфи.

Тежкият мирис на гробарски цветя тегнеше във въздуха. Сгурията хруптеше под краката им и на него му се струваше, че гърмят бомбички.

— Копнея да се махнем оттук — нервно каза Анабел. — Страх ме е.

— И мене. Целият треперя! — отвърна Уилям. — Мисля, че сме достатъчно далече от пътя, за да рискуваме с малко светлина.

Той завъртя лъча на електрическото фенерче. Плъзна го по надгробните паметници, които изглеждаха поразително бели в мрака.

— Това май ще свърши работа. — Дъфи спря и насочи светлината.

От лявата им страна се намираше мавзолей от черен мрамор. Беше почти невидим, преди лъчът да го открои. Те се приближиха и го огледаха внимателно. Мраморната врата беше заключена. Ето новия дом на Кетли — каза Дъфи, като прокара ръка по гладката, хладна повърхност. — Но как ли ще го вкараме вътре, дявол да го вземе?

Опря рамо на вратата и натисна. Заболя го, но тя си остана непоклатима.

— Какъв е този номер тук? — запита Анабел. Беше взела фенерчето, за да може той да насили вратата.

Дъфи проследи погледа й. Отстрани на входа имаше малка табела с отпечатана отгоре цифра „7“. Отговори й, че не знае.

— Смяташ ли, че държат ключовете от всички гробници в портиерната? — подсети го тя.

Той се ухили насреща й.

— Страхотна идея! — рече. — Ще идем да проверим.

Къщичката на портиера, която се намираше до портала, беше заключена и запустяла, но Дъфи без особени мъчнотии успя да отвори един прозорец и я претърси. До входната врата се натъкна на табло с ключове, към всеки от които имаше прикачена дървена топка с пирографиран номер. Потърси с очи седмицата и я откри.

— Май го докопахме — оповести той. — Предлагам ти да закараш колата до гробницата, докато аз прескоча да пробвам ключа.

Анабел се качи в „Кадилака“ и потегли на заден ход по алеята. Наложи му се да се върне и да й помогне с фенерчето, тъй като един-два пъти излезе извън нея. Най-сетне се върнаха при мавзолея и Дъфи опита ключа. Резето послушно се върна с малко по-силен натиск от негова страна и той бутна вратата назад. Лошият въздух в подземието го накара да се отдръпне от прага.

— Този тип ще си има добра компания! — изчерпа се целият му коментар.

Уилям отиде при задницата на автомобила и поведе борба с каишите, които придържаха куфара. Анабел стоеше, здраво стиснала фенера. Той отвърза ремъците и смъкна товара на земята. Беше тежък, но успя да го свали, без да вдигне никакъв шум. След това се изправи и избърса длани в носната си кърпа.

— Мисля, че едно питие ще ми дойде добре — рече запъхтян.

— В джоба на шофьорската врата има плоска половинка.

Дъфи енергично се спусна натам. Сграбчи шишето с ожесточение. Сети се, че би било по-безопасно да не дава на червенокосата нито капка. Изглежда, уискито я отклоняваше от правия път. Не му се щеше отново да умува как да й отказва.

— Струва ми се, че сега мога да се справя с всичко — подхвърли, като пъхаше бутилката в задния си джоб.

Съблече сакото си и откопча яката, разхлабвайки вратовръзката. После се запъти към куфара и го повлече навътре в гробницата. Анабел остана на прага, светейки с фенера. Лъчът подскачаше насам-натам. Ръката й трепереше като на барман, който няма право да пие по време на работа.

Дъфи вкара куфара и спря.

— За Бога, дай ми този фенер! — настоя.

Тя го стори с видима радост.

— Ще повърна — каза му.

— Не! Не бива! — сопна й се той. — Бързо върви да седнеш в колата.

Когато Анабел се отдалечи, Уилям отвори куфара и го обърна на едната му страна. Мушаменият вързоп беше плътно натъпкан и се наложи да го издърпа. Парче от материята изненадващо се откъсна от ръката му и той падна назад. Приземи се върху нещо ръбесто, а дланта му усети някаква хладна метална шина. Опипа я с пръсти и се дръпна като попарен. Беше дръжка на ковчег. По лицето му потече вода, като че ли го бяха изстискали.

Отиде до вратата и дълбоко вдъхна влажния въздух, след което се върна при куфара. Яростно изтегли Кетли навън, изхлузи връвта и с рязко движение махна гумирания плат. Мъртвецът се изпружи в краката му. Дъфи не го погледна. Хвърли покривалото в куфара и го изнесе навън.

Уискито вече съвсем го беше хванало и той се движеше със залитане. Направи още един обратен курс, за да прибере фенерчето, но и този път не удостои Кетли с внимание. Затвори вратата на мавзолея и я заключи.

Ризата се беше залепила за гърдите му, а краката му леко трепереха.

— Добре ли си? — извика Анабел от колата.

Дъфи отговори, че е добре, но го каза само защото беше пиян. Далеч не се чувстваше така. Точно в този момент би предпочел да е толкова наквасен, че сънят да заличи споменът за цялата вечер. За една нощ беше преживял повече от достатъчно.

Тя излезе от автомобила и застана до него.

— Какво ще стане с куфара? — попита го.

— Зад къщичката на портиера има кран с маркуч. Забелязах го, когато прескачах. Ще занеса нещата да ги измия и после можем да си ходим.

Анабел седна върху стъпалото на колата и запуши. През цялото време остана с плътно затворени очи. Толкова се страхуваше да бъде сама, че ако не беше цигарата върху устните й, нямаше да спре да пищи.

На връщане Дъфи й подвикна, щом наближи. Не искаше да я стресне.

— Всичко е наред — каза, докато качваше куфара отново на багажника. — Вече няма никакви петна. Кетли е добре подслонен, така че, надявам се, това ти развързва ръцете.

Тя се настани в „Кадилака“ и бавно подкара към портала. Уилям вървеше отстрани. След като отвори вратите, Дъфи предпазливо огледа пътя в двете посоки, но той беше тъмен и безлюден. Той затвори портите, щом колата стъпи на платното, и седна до Анабел.

Тя шофираше с бясна скорост, без да обели дума. Очите й бяха приковани в шосето отпред. Дъфи се облегна, дишайки с усилие, с очи натежали за сън.

Когато движението започна да става по-интензивно, той вдигна глава.

— Можеш да ме оставиш тук — каза й. — Прибирам се.

— Ще те закарам — отвърна му тя.

— Не!

Анабел спря.

— Извинявай, аз… — поде тя.

— Отивам си у дома — твърдо рече той. Беше му дошло до гуша. — Навярно утре. Тази вечер не!

Отвори вратата и със залитане се изниза на улицата. Спря и се хвана за колата.

— Трябва да си взема обратно снимките — каза. — Ще се видим след това.

Дъфи силно затръшна вратата. Зърна за миг големите очи на Анабел, разширени от омраза, блестящите й в мрака бели зъби, сетне „Кадилакът“ полетя като куршум.

Той се огледа за такси. „Струва ми се, че това пиленце ме ненавижда до смърт“ — рече си, докато една жълта кола плавно спираше пред него.

Четвърта глава

Апартаментът на Дъфи се състоеше от три стаи на последния етаж на стара жилищна сграда.

Шофьорът на таксито отби до бордюра точно под уличната лампа. Уилям слезе, оставяйки вратата сама да се притвори.

— Т’ва ли е? — попита шофьорът.

— Да, точно тук е.

Онзи го изгледа.

— Май е паднала веселба, а?

Дъфи леко отмести глава, за да не диша в лицето му.

— Такова нещо не си и сънувал — отвърна.

— Стига ми това, което виждам наяве — отвърна шофьорът на таксито. Беше от тарикатите.

Уилям му плати и хлопна вратата. Блъсна я толкова жестоко, че таратайката се разтресе. Онзи се намръщи, но не рече нищо. Беше нахален, но не и глупав. Колата се отдалечи.

Дъфи изкачи външните стъпала, претършува джобовете си за ключа и взе да ровичка в ключалката. „Господи, уискито беше превъзходно!“ — каза си, като улучи дупката. Ключът хлътна рязко и той го превъртя. Коридорът тънеше в мрак, но пътят за нагоре му беше познат. Започна да катери стълбището, когато стенният часовник удари четири часа. Висеше в коридора. Притежаваше някаква сладникава, крехка напевност, която винаги дразнеше Дъфи. Като стъпваше предпазливо, сложил ръка върху парапета и едва докосвайки с другата отсрещната стена, той мълчаливо вървеше нагоре. Трябваше да изкачи четири етажа, но беше привикнал. Когато стигна до площадката пред жилището си, Уилям спря. В апартамента му светеше. Ярката светлина струеше изпод вратата.

Две неща му минаха през ума. Първо, че чистачката е забравила да угаси лампата, и второ, че Мак’Гайър го чака. Доста се стресна, щом се сети за него. Напълно беше забравил за бедния си приятел. Много лошо! Уилям поклати глава. Сигурно щеше да бъде адски обиден. Отново потърси пипнешком ключа си и отвори вратата. В първия момент светлината съвсем го заслепи.

В стаята, обърнати с лице към вратата, седяха двама мъже. Един друг стоеше прав до прозореца и гледаше към улицата, надзъртайки през транспаранта.

Дъфи атакува пръв.

— Обзалагам се, че сте дошли да ми откраднете уискито — каза той.

Мъжът, който гледаше през прозореца, бързо извърна глава. Беше едър. Имаше монголоидни очи и отпусната уста, физиономията му беше смачкана и брутална като на неуспял професионален боксьор.

Уилям го огледа, после отмести поглед към двамината, които седяха в креслата. По-близкият беше ниско човече със стиснати устни и студени, жестоки очи. Лицето му беше белезникаво като замръзнала овча лой и той бе застинал неподвижно, с ръце скръстени на корема.

Другият, който се намираше отдясно на малчото, беше младеж. По бузите му имаше мъх, а кожата му беше с онзи специфичен розов оттенък, за който повечето момичета мечтаят, но не притежават. Приличаше на опасен хулиган, защото беше събрал веждите си и ъгълчетата на устните му се бяха дръпнали надолу. Дъфи си помисли, че това бе само кинаджийско перчене.

— Най-сетне! — обади се мъжлето.

Уилям затвори вратата и се облегна на нея.

— Ако знаех, че ще наминете, щях да си дойда по-рано — отвърна му.

— Чухте ли? — попита дребосъкът. — Този умник твърди, че ако знаел за идването ни, щял да се върне по-рано.

Другите двама не казаха нищо.

— Но щом вече сте тук, какво значи всичко това? — рече Дъфи.

— Настоява да разбере какво значело всичко това — отново го дублира ниският.

Дъфи бавно стисна юмруци.

— Трябва ли да повтаряш всяка моя дума? — попита. — Онези две гълъбчета не разбират ли какво казвам?

Малкият се отпусна назад в креслото.

— Разбираш го, нали Клив? — обърна се той към младежа.

— Клив ли? — Уилям започваше да се ядосва. — Това име означава жълт нарцис, нали?

Хлапакът се надигна.

— Слушай, бастун такъв…

Дребосъкът се захили.

— Как възприемаш подобни неща? — каза.

— Защо сте тук? — настоя Дъфи. Погледна към бияча отсреща до прозореца.

— Хайде, хайде! — отвърна онзи, като изведнъж доби суров вид. — Дай го!

— Какво да дам, за Бога? — попита Уилям.

— Чу ли го, Клив? Иска да научи какво трябвало да предаде?

Момчето, което нарекоха Клив, мързеливо стана от креслото. Надвеси се над джуджето с побесняло от гняв лице.

— Така няма да стигнеш доникъде — рече то. — Насъскай срещу него Джо.

Здравенякът в ъгъла пристъпи напред. Личеше си, че се сдържа с усилие. Малкият махна с ръка към него.

— Рано е — каза му. — Не се налага да бъдем груби с този смотаняк.

„И тримата са смахнати!“ — мина през ума на Дъфи и той съжали, че беше изхвърлил плоското шише. Клив се отмести от дребосъка и се облещи срещу него.

Малкият тип отправи на Дъфи смразяващ поглед.

— Бъди разумен, хитрецо — каза. — Дошли сме за фотоапарата.

Дъфи килна шапката си назад към тила и изду бузи. „Това било значи…“ — помисли си. Отиде до количката с напитките и взе бутилка скоч.

— Ще пийнете ли, господа? — попита той.

В ръката на Клив се беше появил револвер. Уилям го погледна изненадан, след което се обърна към дребосъка:

— Кажи на тази фея да разкара пушкалото, че може да нарани някого.

— Пет пари не давам. Какво ме интересува?

— Нареди на хлапето да прибере тапешника си, или ще го направя аз вместо него, като му отпоря и ушите! — рязко се сопна Дъфи.

Клив издаде някакъв остър звук, наподобяващ конско цвилене. Изглеждаше като човек, който е на път да получи нервен пристъп. Стоеше с побеляло лице и помътнели от омраза очи. Уилям леко изтръпна при вида му.

— Махни го! — заповяда джуджето.

Младокът полека извърна глава и се взря в него.

— Ще го гръмна… — пискливо заплаши той, нанизвайки думите като в скоропоговорка.

— Казах да махнеш оръжието! — Миниатюрният джентълмен беше порядъчно шокиран, че му се налага да повтаря.

Клив се поколеба, примигна, после прибра револвера в джоба си. Позата му беше нерешителна, ръцете му се тресяха от възбуда. Тогава напълно неочаквано се разплака. Лицето му се набръчка като детска каучукова маска, стисната в шепа. Той се отпусна на стола, закри лице със своите тънки кокалести ръце и зарида.

Дребосъкът въздъхна.

— Виждаш ли как го разстрои… — каза на Дъфи.

Уилям хвърли шапката си на канапето и прокара пръсти през косата си.

Едрият побойник се отдалечи от прозореца и потупа Клив по главата. Не обели нито дума, а просто доста силничко го „приласка“.

Малчото се размърда притеснено.

— О, нямах нищо конкретно предвид — рече. — Не трябва да опушкваме този приятел, така че не бих могъл да ви разреша да го направите, нали?

Клив свали ръцете си и каза подсмърчайки:

— Да, но внимавай как ми говориш.

— Да, да, разбирам — усмихна се ниският мъж през своите стиснати устни. — Съжалявам! Пък и какво повече да кажа, а? Извиних се, а това е повече от достатъчно.

Клив се втренчи в дребосъка с гореща настойчивост.

— Обиди ме не онова, което ми рече, а начинът, по който прозвуча… — отвърна му.

— Ясно, причината е в моята интонация, нали?

Момчето ревна отново. Този път не закри лицето си, но стисна очи и избърса носа си с опакото на ръката.

— Да — призна то. — Виновен е тонът ти.

— Голяма работа е, нали? — обади се Дъфи, който се беше облегнал на стената и наблюдаваше с изключителен интерес.

— Остави го на мира — отвърна мъжлето. — Момчето си го бива, но е чувствително.

Клив спря да плаче и стрелна Дъфи с ненавистен поглед. Останалите двама го проследиха, сякаш току-що си спомняха, че Уилям съществува.

— Добре ли си вече? — попита дребосъкът Клив.

Младежът отвърна, че бил добре.

— Хайде! — подкани малкото човече Дъфи. — Губим време.

— Разочарован съм — каза Уилям. — Надявах се, че всички ще си оскубем косите от огорчение и ще се наплачем до насита.

Джуджето се ухили отначало, но след това млъкна и го изгледа с досада:

— Давай апарата, че скоро трябва да се омитаме.

Дъфи запали цигара и издуха облак дим към тавана.

— Не е у мене — рече.

Тримата онемяха.

— Слушай — търпеливо подхвана малкият тартор. — Дошли сме за фотоапарата и ще го вземем, разбираш ли?

Уилям вдигна рамене.

— Не мога да ви услужа — отвърна лаконично. — Не е у мене.

— Ти май не схвана правилно — възрази онзи. — Казах, че играчката ни трябва и ще я имаме.

— Напротив, разбрах те още първия път. Уверявам те, че при мен я няма.

Зъбите на момчето се показаха изпод горната му устна.

— Казах ти, че нищо няма да постигнеш с това копеле…

Дъфи се отблъсна от стената. Тръгна на бавна обиколка из стаята. Очите му не се отделяха от тримата мъже, които също го наблюдаваха.

— Внимавай — предупреди той Клив. — Съвсем скоро някои от зъбите ти могат да се окажат изкуствени.

Клив хвърли поглед към шефчето си.

— Пусни му, Джо! — рече възбудено. — Нека да съдере от бой този кучи син!

Дъфи беше вече съвсем близо до него. Даваше си вид, че разсеяно гледа нанякъде.

— Не ме наричай така! — извика гневно и неговият десен юмрук описа траектория от нивото на кръста му до устата на хлапака. Притесняваше го здравенякът.

Реши, че ако неутрализира другите двама, би имал някакъв шанс срещу него, но не беше сигурен.

Клив се преобърна, повличайки креслото със себе си. Остана легнал на една страна, като съскаше през пръстите на ръката си, с която беше притиснал уста.

Останалите бяха прекалено сащисани, за да реагират. Дъфи удари дребосъка в основата на носа. Движението беше трудно, защото онзи беше седнал, но в него бе вложена много сила. Джуджето отхвръкна назад и се прекатури с трясък. Простря се, напълно зашеметено.

Уилям мина в стойка с леко протегнати напред ръце и прибрани към тялото лакти.

Едрият бияч се загледа в Клив, после се втренчи в малкия тип. Усмихна се, откривайки два реда равни, снежнобели, ситни зъби.

— Господи! — възкликна пресипнало. — Сега ще си го получиш!

Той се надигна, мощен като приливна вълна, и се понесе с пружинираща зигзаговидна стъпка. Дъфи моментално си даде сметка, че е далеч под класата на този мъжага. Отскочи и започна да отстъпва, докато петата му не срещна с тъп звук стената. Великанът приближаваше — решителен и самоуверен. Главата му беше наведена, а брадата добре прикрита зад рамото. Дъфи замахна. Ударът беше хубав и разсече въздуха със свистене. Онзи се отмести. Едва забележимо, но достатъчно, за да улучи юмрукът на Уилям празното пространство. След това биячът го светна под сърцето. Разнесе се звук като при кълцане на месо със сатър. На Уилям му се стори, че къщата се сгромолясва отгоре му. Почувства как коленете му омекват, но здравенякът му позволи да се вкопчи в него. Дъфи го обхвана с ръце, държейки го така, че да не може да го удари отново.

Онзи го остави да се съвземе.

— Беше екстра тупаник, а? — подметна му.

Дъфи пусна захвата и бързо се дръпна назад, но се блъсна в масичката и се преметна презглава. Трескаво се изправи на крака. Джо му даде много време. После започна да се приближава с напористата си, шикалкавеща походка, изплъзна се от неговия юмрук и го фрасна повторно в ребрата. Беше дяволски болезнено. Дъфи отново подгъна колене. Този път гладиаторът замахна странично към главата му, и Уилям рухна на една страна, оставайки неподвижен. Приземи се съвсем близо до малкия тип, който току-що беше успял да се попривдигне. Дребосъкът извади револвер от вътрешния джоб на сакото си и като го улови за цевта, се наведе напред и хакна Дъфи в слабините с все сила.

Той се сви на кълбо, но не извика. Почти прехапа устната си, но не издаде стон. Тогава усети как вътрешностите му се качиха в гърлото и повърна.

Джуджето се размърда ядосано.

— Вижте! — каза. — Онова копеле за малко не ме довърши! — Беше порядъчно нервирано от това обстоятелство.

— Най-сетне действаш правилно — одобрително рече Клив.

Тримата се бяха наредили около Дъфи и го съзерцаваха. Малкият джентълмен внимателно притискаше с пръсти основата на носа си, а очите му плуваха в сълзи. Клив беше коленичил на пода с подути устни. Чувстваше как предните му зъби леко се клатят, когато ги докосваше с език. Джо стоеше, провесил лапи като куче, на което са отнели кокала.

Дъфи бавно вдигна глава. Лицето му лъщеше от пот. Меката светлина от абажура на тавана падаше върху позеленялата му кожа. Беше ужасно зле, но продължаваше да се владее и да потиска болката. От устата му течеше кръв надолу по брадата. Усещаше нейния солен вкус.

— Дай го! — каза малчото.

Уилям не отговори нищо. Не беше сигурен, че му е останал глас. Лежеше, вперил очи с омраза в него.

— Не ти ли беше достатъчно? — попита дребосъкът.

Дъфи не наруши мълчанието си. Онзи вдигна ръка.

— Накарай го да поомекне! — обърна се той към Джо.

Здравенякът се усмихна. Доставяше му истинско удоволствие да се държи като месомелачка. Той протегна ръка и пръстите му сграбчиха отпред ризата на Уилям. Последва леко дръпване. Дъфи пое нагоре сякаш беше коркова тапа, която вадеха от шише. Тихо изсумтя от болка. Отворената му длан зашлеви Джо през очите. Бандитът примигна.

— Видяхте ли какво ми направи? — попита той.

— Умира да се бие, а? — отвърна джуджето.

Дъфи вяло замахна към Джо. Ударът му не би зашеметил дори дете. Биячът се ухили.

— Осъзнай се, приятелче! — рече. — Ти си напълно безвреден.

— Защо просто не го „погалиш“ тук-таме, Джо? Нямаме много време… — обади се малкият тип.

— Разбира се — отвърна онзи.

Задържа Дъфи на една ръка разстояние и го прасна между очите. Юмрукът му летеше с убийствена бързина. Уилям зърна приближаването му, но не беше в състояние да го избегне. В главата му нещо експлодира и го заслепи ярка светкавица. Искаше му се да легне на пода, но някаква сила не му позволяваше.

— Няма нужда да го налагаш прекалено грубо — коригира го дребосъкът. — Само го понаплескай. — Гласът му се стори на Дъфи безкрайно далечен.

— Сетих се за какво говориш — рече великанът и започна да брули физиономията на Уилям с тежки, звучни плесници.

— Ако ти прилошава, можеш да извърнеш глава — обърна се малкият тартор към Клив.

— Добре съм — отвърна той. — Де да бях голям като Джо!

Дребосъкът потупа ръката му.

— Аз пък не бих искал… — рече.

— Да опитаме ли пак? — попита Джо, когато се измори.

— Не би било зле — каза ниският господин.

Биячът пусна Дъфи, който падна в насипно състояние на пода. Лицето му беше тъжна картина. Джуджето коленичи до него.

— Къде е фотоапаратът, умнико?

Уилям измънка нещо, но устата му беше толкова подута, че то нищо не разбра.

— Сложи го на дивана, Джо, ще трябва да го вкараме във форма.

Гангстерът повлече Дъфи за ръката по пода и го тръшна върху мекия диван.

— Клив, донеси вода и кърпа! — нареди малкият.

Хлапакът излезе от стаята и отиде в банята. Дъфи лежеше със затворени очи и дишаше, разтърсван от хрипове.

Джо се приближи до количката с напитките и си наля една чаша. Изгълта я на екс без вода, след което се тупна по гърдите с юмрук.

Клив се върна с мокър пешкир. Дребосъкът протегна ръка, но момчето се запъти към Дъфи.

— Остави на мене.

— Брей, чу ли го, Джо?! — изненада се той. — Клив желае да действа.

Момчето застана на коляно отстрани до Уилям и започна да бърше отеклото му, натъртено лице с кърпата. Той го изгледа през подпухналите си очи. Тогава Клив сложи ръка върху бузата на Дъфи, разтвори пръсти като граблива птица и заби нокти в лицето му.

Джуджето притича през помещението и дръпна хлапака настрани. В ъгълчетата на устата му се беше появила пяна.

— Това ще му е за урок! — пискливо каза момчето. — Повече няма да ме удря изневиделица.

— Можеше да си счупиш хубавите нокти — остро рече малкият. — Не е този начинът да напреднем.

Дъфи се надигна и спусна крака на пода. Джо го наблюдаваше, широко ухилен.

— Голяма напаст е, нали? — каза с възхищение.

Другите двама също се извърнаха и го загледаха. Уилям седеше с клюмнала на гърдите глава. Остана така в продължение на няколко минути, сетне се оттласна с две ръце от дивана и се изправи. Лицето му представляваше кървава маска. Олюлявайки се, той се втурна към Клив, който енергично се скри зад малчото.

Джо препречи пътя на Уилям.

— Още ли си търсиш белята? — попита го.

Дъфи замахна тромаво с ръка, но онзи го издумка в ребрата, като пристъпи напред и го разтърси изненадващо. Устата му се отвори и с едно „Ох!“ той се свлече на колене.

Точно тогава иззвъня телефонът. Тримата се сепнаха и погледнаха към него. Звъненето продължаваше.

— Това не е добре — обади се дребосъкът, добил разтревожен вид.

Стояха и чакаха, с внимание изцяло погълнато от телефона. Той продължи да кънти още няколко секунди, след което замлъкна.

Джо за втори път завлече Дъфи до дивана. Вдигна го и погледна към шефчето си.

— Свести го! — нареди то.

Великанът започна да тегли ушите на Уилям. Беше хванал във всяка ръка по едно и дърпаше така, сякаш доеше крава. Жертвата му простена и се опита да освободи главата си.

— Вече е на себе си — докладва Джо.

Джуджето застана съвсем близо до Дъфи.

— Хайде, изплюй камъчето! — кресна силно. — Къде е проклетият фотоапарат?

— Открадна го някакъв тип — изломоти Уилям почти в безсъзнание.

Малкият отстъпи назад.

— Исусе Христе! — възкликна. — Чухте ли само? Твърди, че някой го бил откраднал. Това пиленце навярно е смахнато, за да се запъва толкова дълго.

Телефонът започна отново да звъни.

— Може би е мистър Морган — изтърси Клив.

— Тихо! — каза дребосъкът и хвърли поглед към Дъфи. Той лежеше със затворени очи, но чуваше отлично. Мозъкът му не беше в състояние да мисли, ала запомняше добре. Портативният гангстер се поколеба, после отиде до телефона. Вдигна слушалката от вилката.

— Ало? — прозвуча строго гласът му. Известно време стоя и слуша, сетне рече: — Сбъркал си номера, мой човек! — И затвори. Поклати глава. — Някакъв юнак търсеше нашия герой — посочи той с палеца си Дъфи. — Май ще трябва да направиш още един опит, Джо.

Клив направи крачка напред.

— Защо да не го поопърлим малко? — предложи. — Това си е чисто губене на време.

Джуджето погледна към Джо.

— Смяташ ли, че си в състояние да изтръскаш всичко от него? — попита го.

Биячът се ухили.

— Да — отвърна той. — Само ми дай малко време. Този хубавец си мисли, че се занасям с него. Така ли е, умнико?

Дъфи се чувстваше замаян, но краката му постепенно се зареждаха със сила.

— Чакайте малко — пророни с мъка. — Не вярвате ли на това, което ви казвам? Някакъв непознат задигна апарата, преди да напусна проклетата сграда. Прибрах се направо. Не е у мене, не виждате ли?

Малкият тип хвана Джо за ръката.

— Възможно е да казва истината — рече.

Здравенякът поклати глава.

— Това приятелче не би открехнало истината дори на свещеник — отвърна му.

Дребосъкът хвърли поглед към часовника върху полицата на камината.

— Виж колко е часът — каза.

— Само приказки… приказки… приказки… приказки! — намеси се Клив.

Малкият го потупа по ръката.

— Какво да сторя, щом фотоапаратът не е у него?

Дъфи бавно се вдигна до седнало положение и внимателно прекара ръка по лицето си. До него, върху подлакътника на дивана имаше пепелник. Едно от онези изобретения, които се залавят с облечени в кожа метални притяжки за облегалката. Беше доста масивен предмет. Дъфи постави ръката си отгоре, после с едно цялостно движение го дръпна и го запрати в прозореца. Стъклото се разби, издрънчавайки силно. Част от него се посипа долу върху улицата.

— Умник е, нали? — подхвърли джуджето.

Клив се втурна към вратата.

— Да се омитаме, преди да са се качили ченгетата — рече.

— Разбира се, че ще си ходим — отвърна то. След това стрелна Дъфи с очи. — Ще се върнем, хитрецо!

Човечето последва Клив навън от стаята.

Джо халоса Уилям отстрани по главата. Ударът го изхвърли от дивана на пода.

— Скоро ще се срещнем пак — каза той, като бързо тръгна към вратата. След това се спря и се вгледа в проснатото тяло на Дъфи. Върна се и го ритна жестоко в ребрата.

Дребосъкът надникна от прага.

— Хайде, Джо! — подкани го. — Трябва да изчезваме оттук.

Великанът излезе след него от стаята, безшумно затваряйки вратата след себе си.

Дъфи остана да лежи на пода, притиснал колене към брадата си. Мина известно време, преди да започне тихо да стене.

Пета глава

— Ама че тип! — прозвуча някакъв глас.

Дъфи повдигна с усилие подутия клепач на едното си око и се опита да види кой говори. Над него се беше надвесила фигура с неясни очертания. Помисли си, че може би е отново Джо, затова си затвори окото и притихна.

— Бил!

„Не е Джо“ — рече си. Звучеше като гласът на Мак’Гайър Дъфи мъчително изправи глава. — Като че ли малко закъсня — немощно простена той.

— Боже мой! — възкликна Мак’Гайър искрено. — Какво си направил?

Уилям леко се извърна към стената. Никак не му беше до интелигентни разговори.

— Остави ме на мира! — каза отпаднало.

Мак’Гайър беше толкова разстроен и объркан, че просто стоеше и зяпаше Дъфи. После обгърна с поглед стаята и забеляза преобърнатите мебели, кървавата неразбория и изцапаните с червено стени.

— Какво е ставало тук? Господи! Всичко изглежда така, сякаш съвсем скоро се е разиграла истинска касапница.

— Мене ме клаха — процеди през стиснати зъби Уилям.

Мак’Гайър му хвърли още един поглед, след което хукна към банята. Намери малка купа и кърпа. Напълни купата с хладка вода и се върна при Дъфи.

— Хайде, старче — рече му. — Да ти пооправим малко фасадата.

— По-добре иди да глътнеш някое хапче — с мъка отвърна Дъфи.

— Хайде, хайде! — Сам остави купата на земята и пусна кърпата във водата. Изстиска я и започна да бърше лицето на Уилям с непохватна състрадателност. Беше нежен с него като жена.

— Хей, внимавай с носа ми, плъх такъв! — неочаквано рече Дъфи.

— Нали не възнамеряваш да го наричаш така за в бъдеще, а? — пошегува се Мак’Гайър.

След като почисти засъхналата кръв, той занесе купата в банята и смени водата. Дълбоко в него се разгаряше изпепеляваща омраза срещу онези, които бяха постъпили така с Дъфи. Сам беше от хората, които завързват малко приятелства, но спреше ли се на някого, оставаше с него докрай. На пръв поглед беше непостоянен и голям майтапчия, но обявеше ли някого за свой приятел, той можеше да боде като кактус и се превръщаше в боец. Двамата с Дъфи се бяха блъскали кратко време заедно за „Трибюн“. Бяха се спречквали, бяха се занасяли помежду си, бяха си погаждали номера, но ако някой друг си позволеше подобно нещо, те се възправяха като един и пращаха досадника по дяволите.

Мак’Гайър напълни отново съда с вода и се върна при Уилям.

— За Бога, ти май съвсем се шашна — измърмори Дъфи от дивана.

— Сега пък какво?

— Слушай, тъпчо, вместо да се преструваш на Фло Найтингейл4, какво те спъва, по дяволите, та не ми дадеш да пийна нещо?

Сам остави купата върху масата.

— Прав си — рече. — Тази история ме извади от равновесие. — Отиде до количката с напитките и наля два големи скоча.

Понечи да поднесе чашата към устата на Дъфи, но той грубо я изтръгна от ръката му.

— В името Божие! — възнегодува Уилям. — Мислиш ли, че не мога и сам?

И двамата се почувстваха по-добре, след като пийнаха.

— Да не би да те е подредила така някоя жена, която си довел у дома си? — попита Мак’Гайър.

Дъфи сложи чашата на пода и съвсем бавно се надигна. Притисна с ръце слабините си и устата му се разкриви. Сам го проследи с безпокойство.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — отвърна Дъфи. — Всичко е наред.

— Браво, храбрецо! Но поне за момент можеш да се отпуснеш. Защо не се облегнеш?

Уилям спусна краката си от дивана и се изправи. В момента, в който те поеха тежестта му, тялото му се прегъна на две. Щеше да падне по очи, ако Мак’Гайър не беше го хванал за ръката.

— Като че ли съм се поразмекнал — рече Дъфи, с избила по лицето пот.

Сам го заведе обратно при дивана и го сложи да седне.

— Стига глупости! — взе да губи търпение той. — Лягай или ще ти загрея ушите!

Уилям се отпусна по гръб. Направи го с удоволствие. Мак’Гайър му сипа още едно уиски и едва тогава той почувства как силите му започват да се възвръщат.

— Надявам се, че ще ми кажеш какво се е случило?

— Разбира се. Налетях на трима главорези, които ме обработиха.

Сам поклати глава.

— Искаш ли да се обадя на ченгетата?

— Случаят не е като за тях.

— О’кей, тогава какво?

— Колко е часът?

— Наближава десет.

Дъфи простена.

— Каква ужасна нощ преживях — каза, подпирайки главата си с ръце.

Мак’Гайър отиде при телефона и набра някакъв номер. Уилям го наблюдаваше с любопитство. Чу как връзката се осъществи с леко щракване, сетне Сам рече:

— Аз съм, скъпа! — Направи кратка пауза и продължи. — Този умопобъркан загубеняк се е накиснал в някаква каша. Да го видиш само! Исусе Христе! Изглежда ужасно. Аха, някой го е пребил. Ами мисля, че не е в състояние да се погрижи сам за себе си, така че веднага ще ти го доведа. Ще му приготвиш леглото за гости, нали? — После прекара доста време в слушане, като най-накрая рече: — Идвам веднага! — И затвори.

— Ако си въобразяваш, че ще ме вържеш за жена си… — възбудено заговори Дъфи.

— Млъквай! — сряза го Мак’Гайър. — Ще правиш каквото ти се каже. Слушай, среднощен побойнико, все ми е едно дали ще ходиш самичък, или ще те влача за ушите.

— Добре де, ще дойда.

На Сам му се отвори доста работа, докато го замъкне у тях, но успя да се справи. Шофьорът на таксито, който ги откара, прояви изключително внимание към Уилям. Той помогна на Мак’Гайър да го измъкне от колата и да го качи по стълбите пред входа. После се спря и започна да клати глава.

Това леко ядоса Сам.

— Хайде, хайде! — каза му той. — Не си ли виждал и друг път закъсал човек?

— Не е закъсал — отвърна таксиметровият шофьор, разглеждайки Дъфи. — Някой просто се е шибал с него.

Мак’Гайър тресна вратата в лицето му.

На третия етаж Алис ги чакаше в коридора. Беше стройно мургаво момиче със свободно падаща черна коса, която подчертаваше маслинения цвят на кожата й и й придаваше едва доловим облик на чужденка. Нейните големи очи, блестящи жизнерадостно, сега гледаха втренчено и уплашено.

Независимо колко зле биваше Дъфи, Алис винаги успяваше да му оправи настроението. Щом го зърна, тя бързо закри устата си с ръка. Кожата й леко побледня, така че доби почти оттенъка на стрида в осветения от слънцето коридор. Очите й се напълниха със сълзи, но това трая само докато чувствата й имаха превес.

— Бил Дъфи! — рече тя. — Как можа?

— Истинско агресивно пиянде, нали? — включи се Мак’Гайър.

Уилям направи опит да се усмихне, но гримасата бе толкова мъчителна за него и за околните, че той побърза да си възвърне сериозността.

— Това е нищо — пошегува се. — Трябваше да ме видите, когато приспах Демпси.

— Не е на себе си — каза Алис, като го улови за ръката. — Вкарай го бързо вътре, Сам!

— С удоволствие — отвърна Мак’Гайър — По начина, по който се подпира на мене, човек би помислил, че е ранен.

Те въведоха Уилям в малкия апартамент. Той представляваше четиристайно жилище-кутийка, светло и комфортно. Навсякъде се чувстваше ръката на Алис. Чистотата, приятно ухаещите цветя, блясъкът на лакираните дъски издаваха женско присъствие. Дъфи със съжаление разходи поглед из дневната. Всеки път, когато я видеше, го обземаше тих копнеж. Никога не беше го държал в тайна. Ако Мак’Гайър не беше се оженил за Алис, би го сторил той. Между тримата съществуваше здрава връзка.

След като Сам го съблече и го положи върху хладните чаршафи, Уилям се отпусна и болката, която измъчваше тялото му, започна постепенно да стихва. В следващата секунда се появи Алис. Оправи възглавницата му, засуети се около него с шишенце парфюм и на Дъфи му стана приятно.

Мак’Гайър погледна часовника си.

— Остави този скот да поспи — каза й той. — Аз трябва да отивам на работа. Стой по-далече от него. Ако започне да става нахален, повикай полиция. — После стрелна Дъфи с очи и рече: — Дремни, старче! По-късно ще си побъбрим двамката.

— Ще ти отмъкна жената — отвърна му Уилям.

Алис и Сам си размениха погледи. Дъфи ги наблюдаваше с подутите си очи. Помисли си, че са чудесна двойка. Замижа за миг, после установи, че е прекалено трудно отново да отлепи клепачи.

Алис погледна към него.

— Бедничкият! Какво ли му се е случило? — каза тя със съвсем тих глас.

Мак’Гайър я прегърна и двамата излязоха заедно от стаята.

— Спомена, че трима гангстери се нахвърлили върху него — поясни той, когато вече бяха в дневната. — Нека се наспи добре, след това ще чуем подробностите. Довечера ще се върна рано.

— Сам! — Гласът на Дъфи звучеше настойчиво.

Мак’Гайър се върна в спалнята.

— Заспивай, дървена главо! — скара му се той.

— Слушай, Сам! — надигна се Уилям. — Искам да изровиш всичко, което успееш, за едно маце, дето се казва Анабел Инглиш, и за един тип на име Даниъл Морган, както и за хората, работещи за него. Събери пълни подробности за тях. Не пропускай нищо. Узнай също каквото можеш и за Кетли, търговеца на наркотици. Свърши това и ще ми олекне.

Мак’Гайър извади бележник и записа набързо имената.

— Добре — рече той. — Прозвуча ми налудничаво, но се пръскам от любопитство и ще ти доставя сведенията. А ти междувременно го давай по-кротко.

Когато се върна вечерта, Дъфи продължаваше да спи.

— Прекара целия ден в същото състояние — посрещна го Алис.

— Прекрасно, това е най-хубавото, което би могло да му се случи. Предлагам да похапнем, след което той вероятно ще бъде в състояние да говори.

Докато Алис сервираше, Уилям се събуди. Навлече някакъв халат и се показа в хола. Изглеждаше много по-зле, отколкото се чувстваше.

— Веднага се връщай в леглото, Бил! — скара му се тя.

— Бих искал вие двамата да не се заяждате с мене — отвърна Дъфи, настанявайки се в един фотьойл. — Добре съм. Ей, Сам, какво ще кажеш за едно питие?

Съпрузите се спогледаха безпомощно.

— Безнадежден къркач — констатира с покруса Сам. — Иди по-добре да си легнеш.

Дъфи поклати глава.

— Хубаво е да сте по-внимателни, гълъбчета — рече им. — Току-що приключих с една малка тренировка за сила и мога да стана опасен.

Мак’Гайър реши спора като извади бутилка ром, изстисквачка, няколко лимона и шише абсент. Залови се с приготвянето на „Бакарди круста“.

— Направи коктейлите големи и силни — обади се Дъфи. — Имам нужда да обърна погледа тази вечер.

Алис надникна от вратата на кухнята.

— Цял ден го чакам този момент — включи се тя.

— Съпругата ми е ужасна алкохоличка — рече Сам.

— На мене ли го разправяш? — Уилям стана и се огледа в огледалото. Хвърли един поглед, намръщи се и седна отново. — Спомням си, още преди да се запознаеш с нея, когато веднъж така се беше подквасила, че трябваше да я удържат десетина полицаи.

Сам наля питиетата.

— Това е стара история — отвърна. — Нямаш представа каква е станала сега. Дай й няколко глътки ром и ще ти трябва цяла армия, за да я озаптиш.

Алис влезе.

— Ако вие двамата, хаймани такива, сте приключили с ръфането на доброто ми име, заповядайте на вечеря.

Те я последваха в кухнята. Дъфи вървеше бавно, внимавайки да не закачи нещо, а Мак’Гайър носеше огромния шейкър в ръце.

Седнаха на масата. Дъфи установи, че яденето е трудна работа, но се представи добре. Разговаряха на общи теми до края на вечерята. Алис и Сам изгаряха от любопитство, но оставиха Уилям да си събере акъла. След като се нахраниха, тримата минаха обратно в хола. Алис се настани на подлакътника на креслото на Дъфи, а Мак’Гайър застана пред празната камина.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — заговори Уилям. — Мисля, че ще е за предпочитане, ако започна отначало, а впоследствие ще се спрем на разните там „защо“ и „как“.

Разказа им всичко. Как се беше запознал с Морган, какво го беше накарал да направи онзи, как беше отишъл в сградата и беше щракнал снимките, как му бяха откраднали фотоапарата, как беше намерил Кетли в асансьорната шахта, как се беше отървал от трупа и накрая как се беше срещнал с тримата бандити. Описа им цялата ситуация.

Когато свърши, се възцари дълго мълчание. После Мак’Гайър рече:

— Този път си се захванал с нещо голямо.

— Не само съм се захванал, но и смятам да го довърша.

Алис прокара своите дълги пръсти през косата си.

— Знам, че няма полза да казвам каквото и да било, но не мислиш ли, че си сторил достатъчно?

Дъфи внимателно докосна с пръсти лицето си. Очите му изведнъж бяха станали много сурови.

— Никой няма право да ме подреди така, без да си получи заслуженото — глухо произнесе той.

Алис стана от облегалката и се приближи до камината. Вгледа се в Дъфи. Големите й очи бяха тъжни.

— Всички мъже сте еднакви — рече. В гласа й имаше едва доловима нотка на горчивина. — Всички сте корави типове, които се прибират у дома насинени!

Уилям хвърли поглед към Сам.

— Предлагам да забравим това за момент… Кажи ми какво научи за Анабел Инглиш?

Мак’Гайър започна да пълни лулата си.

— Тази мадама ще си има неприятности през някой от близките дни — каза той, докато търсеше опипом клечка кибрит. Алис взе една кутия от полицата и му я подаде. — В скоро време ще я заколят като сукалче и ще цъфне в хладилника на моргата.

— Трябват ми факти, а не извадки от „Тру“! — рече Дъфи.

— Добре. Накратко, тя е дъщеря на Едуин Инглиш. Предполагам, че си се досетил?

Уилям се облещи.

— Не — отвърна сериозно. — Би трябвало да ми мине през ума, но не е.

— Политика Едуин Инглиш ли имаш предвид? — попита Алис.

Сам кимна отсечено.

— Да — потвърди той. — Анабел е злият дух на семейството. Инглиш се е обявил против упадъка на нравите, знаеш всичко за шумотевицата, която вдига. Дъщеричката е най-големият му проблем. Струва ми се, че тя направо разпъва на кръст клетия старец. Преди около три години се споразумели да живеят поотделно. Той я настанил в разкошен апартамент и й дал голяма издръжка, при условие че ще се държи прилично и няма да създава прецеденти, които да го излагат пред неговите избиратели.

— Гади ми се при мисълта, че бих могъл да се кандидатирам по линия на борбата с порока с подобна щерка — вметна Дъфи.

— Прав си — кимна Мак’Гайър. — Това нежно създание е нещо нимфо… как беше там, забравих думата. Искам да кажа, че е луда по всичко, което може да се открие в едни мъжки гащи.

— Да не твърдиш, че е нимфоманка? — обади се Алис. — Не е ли малко пресилено?

— Пресилено ли? — намеси се Дъфи. — Я кажи… — Той замълча, после промени решението си и добави: — Няма значение. Хич не е пресилено. Продължавай, Сам.

— Старият е вечно под пара, да не би тя да избие нанякъде и да опетни името на семейството. Другите политици просто се молят отрочето да сгафи някъде. Всички те мразят Инглиш като самия дявол. Мозъкът на този тип е толкова мъничък, че се разцентрова всеки път, когато той го използва.

— Нещо друго?

Сам вдигна рамене.

— Куп потулени скандали, които няма да са ти от голяма полза — отвърна му. — Инглиш е платил много пари през последните две години, за да я предпази от автоголовете й и от вестниците. Анабел обикаля всички долнопробни нощни клубове в града. Картотекирана е за участие в порнофилми „за лична употреба“. Имала е трима-четирима любовници, които са били замесени в съмнителни афери. И така нататък… Непослушно малко момиченце.

Дъфи се умърлуши.

— Като че ли го предугаждах по някакъв начин — отрони той.

— Сега, когато знаеш вече всичко — каза тихо Алис, — нали не възнамеряваш да правиш повече каквото и да било?

— Ти си чудесно момиче. — Уилям стана и се приближи до нея. — Не можеш ли да престанеш да се тревожиш? Не ми пука колко е пропаднала въпросната мадама. Тази проклета история я забърках аз. Бях пълен мухльо и направих снимките, но мисля, че трябва да си ги взема обратно.

Алис въздъхна.

— Жените, които не струват и пукнат цент, изглежда, винаги получават помощ от мъжете — констатира тя. — Предполагам, че е много лесно да заблудиш един истински добър мъж.

Дъфи и Сам се спогледаха.

— Стига, Алис — рече Мак’Гайър — Познаваш Бил. Само ни губиш времето.

Алис се усмихна насила.

— Съжалявам — каза и седна в креслото на Дъфи. Той пристъпи и се отпусна върху подлакътника.

— Какво имаш за Морган?

Сам издуха облак дим.

— За Морган ли? Той е предпазлива птица и е труден за „улавяне“. Около него се беше вдигнал шум във връзка с една верига от нощни клубове. По моя преценка е задкулисен бос и контролира бизнеса с порока в големи мащаби. Във всеки случай за него не открих нищо друго, освен слухове. В полицейското управление го познават, но досега никога не са го заковавали в нещо конкретно. Продължават обаче да се надяват. Има много пари, шири се в огромна къща и разполага с опасна шайка, която работи за него.

— Предполагам, че щом има такова житие-битие, Морган няма да се откаже от снимките на онова маце. Те биха му дали достатъчно мощ, за да отклони Инглиш от затваряне на вертепите му. — Погледът на Дъфи стана замислен.

Сам кимна.

— Напълно вярно — каза. — Морган би се чувствал отлично, ако може да държи Инглиш в шах.

— Ами Кетли? Узна ли нещо ново за него? — попита Уилям.

Мак’Гайър вдигна рамене.

— Не е много онова, което не ти е известно за него — отвърна той. — Знаеш с какво се е занимавал. Наркотици, жени, търговия с бели роби. Но през последните месеци Кетли е правел купища мангизи. Никой не знае откъде са се вземали. Маса работа е свършил, откакто го познаваме. Действа, или по-точно действал е с размах. При ченгетата няма нито ред сведения за него, но от време на време са го държали под око.

— Дали ще липсва на някого?

Сам сви рамене.

— Не, освен ако някой, който го е считал за близък, не се загрижи и не подшушне на полицията. Но това е малко вероятно.

Дъфи помръкна още повече.

— Прекрасно си се справил със задачата си — рече най-сетне той. — Онова което не разбирам, е къде ще се дяна, след като се махна оттук?

— Аз бих кротувал известно време — отговори Мак’Гайър.

Дъфи поклати глава.

— Трябва да се докопам до фотографиите — каза. — При това бързо.

— Смяташ ли, че Морган ги е взел? — обади се Алис.

— Не. Не ги е прибрал той. Тези, които ме пребиха, бяха от неговата банда. Струва ми се, че някой непознат е надушил „партито“ и се е самопоканил. Злото ще спи под камък само докато Кетли си кротува в гробницата. Подаде ли се носът му навън, балонът веднага ще се спука.

— Не рискуваш ли да се превърнеш в съучастник? — попита Алис, набръчквайки чело.

— Мисля, че съм бил и в по-лоши ситуации от обвинение в съучастничество… — отвърна Дъфи.

Сам се изправи и започна да трупа на камара чиниите в кухнята. Алис отиде да му помогне. Уилям седна в креслото и се замисли. Цялото му тяло представляваше стаена болка, но той не позволи на съзнанието си да се занимава с нея. Дълбоко в него тлееше непримирим гняв. Освирепял спрямо Морган, жадуващ да си отмъсти на тримата гангстери и решен да си върне обратно фотосите, Уилям се сети за Анабел. Стана и се запъти към телефона. Направи справка в указателя и набра номера й.

Веднага разпозна гласа.

— Обажда се Дъфи — каза той.

— У тебе ли са? — Интонацията й издаваше нетърпение.

— Слушай, малката — заговори Уилям тихо и припряно. — Въобще не можеш да си представиш какво се случи снощи.

— Какво е станало?

— От една страна, Морган не разполага със снимките. От друга, копнее за тях с цялото си сърце. Когато се прибрах, ме чакаха трима юначаги и ме бъхтеха до припадък, понеже нямаше как да им дам фотоапарата.

Тя замълча за момент.

— Но кой го е взел? — запита най-сетне.

— Не знам — призна той. — Това е заговор срещу твоето татенце. Защо, по дяволите, не ми каза коя си?

— Е, и коя съм?

— Ти си дъщерята на Едуин Инглиш.

— Предпочитам да се представям като Анабел Инглиш.

Дъфи се засмя. Беше безпомощен.

— Прегледах досието ти, бебчо. Не е особено възбуждащо.

— Така ли мислиш? — Тонът й беше леден. — Надявах се, че ще ме оцениш по достойнство.

— На мнение съм, че за известно време трябва да станеш много внимателна — отвърна й. — Просто мирувай и недей да предприемаш нищо. Не би било зле да напуснеш града за малко.

— А-а, не! — Анабел беше категорична. — Това няма да го направя.

— Добре, но бъди предпазлива занапред.

— Кога ще те видя?

Дъфи се усмихна, но без да изпитва никакво веселие.

— По-скоро, отколкото допускаш — приглушено каза той и затвори.

Шеста глава

На Уилям му трябваха два дни, изпълнени с нетърпение, за да си върне свободата. Изпокъсали нервите си, Сам и Алис се видяха в крайна сметка принудени да отстъпят пред неговото настояване.

Облякъл нов костюм, с все още наранено лице и отвратително настроение Дъфи излезе на улицата. Сам го следваше по петите.

— Имам чувството — рече Мак’Гайър, — че неприятностите ще те връхлетят толкова бързо, та надали ще имаме време да съберем отново останките ти.

Уилям крачеше енергично.

— Нищо не разбираш — сопна му се той. — Във форма съм и нямам намерение да си търся белята.

Сам подтичваше до него.

— Защо е това препускане, за Бога? Да нямаш среща?

— Не, но имам нужда от малко физическо натоварване. Хайде, не спирай.

— Не каза къде ще ходиш — рече Мак’Гайър.

— Първо ще се отбия до мойта бърлога, а след това смятам да изровя нещичко за Кетли.

— Но защо за Кетли, Господи?

— Просто така. Не знам. Може би по интуиция. Той е на дъното на тази афера и ми се ще да науча колкото е възможно повече за него. Искам да открия защо го очистиха. Когато разбера това, предполагам, че ще се озова съвсем близо до неговия убиец. О’кей, щом намеря убиеца, ще намеря и фотоапарата.

Сам спря на ъгъла.

— Добре. Не мога целия ден да търча с тебе. Трябва да си изкарвам прехраната. Довечера ще се върнеш при нас, нали?

— Слушай, Сам, ти и Алис нямате грешка! Двамата сте страхотни, но отсега нататък ще стоите настрана от тази история. Ще следвам скромния си път, без да си пъхате муцунките в неща, които може да оплескам.

Мак’Гайър изсумтя.

— Просто съм влюбен в тебе! Голям, себичен плейбой! Ти ще се кефиш, а ние само ще стоим на разположение, за да слагаме лейкопласта. Виж какво, наивнико, тази игра ще я играем двамата, ясно ли ти е?

Дъфи се ухили. Продължаваше да го боли, но се смееше.

— Ще дойда — отвърна. — Разбрах.

Сам изглеждаше доволен.

— Поналожи ги, братко, поналожи ги… — сбогува се той.

— Ще отнесат малко пердах — мрачно процеди Уилям, докато наблюдаваше как високата фигура на Мак’Гайър изчезва в тълпата.

Тръгна по улицата, усещайки бързите скрити погледи, които се стрелкаха към смачканата му физиономия. Изпита внезапен гняв, веждите му се свъсиха и лицето му стана още по-непривлекателно.

Когато стигна в апартамента си, с радост установи, че жилището е почистено. Разлетите петна по стените го накараха да се намръщи леко. Обходи стаите, внимателно оглеждайки всичко. После се върна в хола. Приседна на ръба на масата и потъна в кратък размисъл.

Кетли би трябвало да притежава апартамент някъде. Телефонният указател му даде информацията. Набра номера срещу неговото име, но никой не вдигна.

След като слезе отново на улицата, Дъфи махна на едно такси и назова адреса в Източната част. Попътуваха малко и той хвърли поглед през тесния заден прозорец. Зад тях се движеше голям „Пакард“. „Навярно просто съм изнервен“ — помисли си Уилям, но добре огледа „Пакарда“. След още няколко минути се наведе напред.

— Някакъв тип се е лепнал за нас — безцеремонно заяви той. — Лази ми по нервите.

Шофьорът на таксито беше едър пълен ирландец. Той изви глава и се засмя.

— Глей как ше се откача от него — рече.

Дъфи му отпусна пет минути, след което отново се обади:

— Май ще трябва да си дадеш малко повече зор.

Шофьорът пришпори таратайката така, че тя цялата се раздрънча, но „Пакардът“ сякаш беше завързан за тях.

— Прекалено голям залък е за тебе — каза Уилям.

— К’во искаш да напра’а, шефе?

Дъфи потърси пипнешком пари. Даде на шофьора няколко банкноти.

— Ще ме оставиш при първата кръчма, която ти попадне. Няма да спираш, само ще намалиш. Ако тръгнат след тебе, нямаш представа къде сме отивали.

— Кат’ на кино, а?

— Точно така! Позна. Като на кино…

Мъжът рязко натисна спирачките и отби до бордюра. Дъфи изхвърча навън и затръшна вратата. Остана на платното, загледан в отдалечаващото се такси. „Пакардът“ намали, поколеба се, сетне описа прав ъгъл надясно, зави зад сградата и бързо изчезна. Уилям не успя да види кой беше в него. Махна на едно друго такси и каза на шофьора да кара известно време само напред. Когато се увери, че „Пакардът“ не го следи, даде за втори път адреса на апартамента.

Жилището на Кетли беше голямо и крещящо претенциозно. Намираше се на втория етаж на огромен блок. Дъфи не взе асансьора, а се качи пеша. На входната врата имаше малка метална табелка с името на Кетли. Уилям натисна звънеца. Никой не се показа. Той изчака, после позвъни втори път. Докато стоеше на мястото си, чу как асансьорът се задвижи нагоре. Дръпна се бързо от вратата и изкачи три стъпала от следващия етаж. Нямаше как да го видят от кабината. Долови шума от плъзването на решетъчната врата и надзърна предпазливо. Пред апартамента на Кетли беше застанала някаква жена. Беше му невъзможно да види коя е, но я разгледа внимателно. Имаше нещо много познато в нейната стройна фигура. Тя извади от чантата си ключ и отвори вратата. Дъфи безшумно слезе по трите стъпала и влезе след нея.

— Здрасти, бебчо! — каза той.

Жената застина неподвижно за момент, след което се обърна и го изгледа. Лицето й леко се беше издължило, а очите й се бяха ококорили.

— Уплаши ме.

Дъфи си помисли, че тя има железни нерви.

— Радвам се да те видя отново — рече й.

Анабел Инглиш се взря в него. Сетне поривисто го улови за ръката.

— Но какво е станало с лицето ти?

Уилям се докосна с върховете на пръстите си и се засмя. Усмивката му беше повече от мрачна.

— Нали ти казах — отвърна. — Неколцина гангстери ме обработиха.

— Ужасно е! — приближи се към него тя. — Сигурно са ти причинили много болка.

Дъфи вдигна рамене.

— Забрави го — рече й. — Какво те води насам?

Анабел му обърна гръб и прекоси помещението по посока на прозореца. Стаята беше занемарена. Уилям беше доста изненадан. Адресът беше достатъчно представителен, но Кетли беше оставил жилището да се охлузи до крайност. Мебелировката беше стара и съсипана, а стените имаха нужда от ремонт. Всичко бе потънало в прах.

Дъфи стоеше и гледаше подире й.

— Какво те води насам? — повтори той.

Щом стигна до прозореца, тя се извърна, така че светлината да остане зад гърба й.

— Исках да хвърля едно око — отвърна му. — А ти защо си тук?

Дъфи запали цигара.

— Знаеш ли, малката — рече, като направи няколко крачки и приседна върху края на масата. — Хич не съм убеден, че ние двамата ще постигнем кой знае какво разбирателство помежду си.

— О, напротив!

Той поклати глава.

— Признавам, че те въвлякох в неприятности онази нощ, но ти не правиш нищо, за да ми помогнеш да те измъкна от тях. Създаваш ми препятствия.

Анабел пристъпи към него.

— Ще ме почерпиш ли цигара? — попита.

Уилям извади табакерата си и тя си взе една. Той й поднесе огънче.

— Горкото ти лице! — каза нежно Анабел.

— Стига си шикалкавила — прекъсна я нетърпеливо Дъфи. — Знай, че ако не ме подпомогнеш, ще те зарежа.

— Не го прави, моля те. — Тя отиде и седна на един нисък тапициран стол. Кръстоса крака и Дъфи се захили.

— Вие, жените, си въобразявате, че само да покажете прелестите си — и мъжът ще се търкулне по гръб с размахани лапи. А сега слушай, защото е важно. Какво правиш тук? Откъде си се снабдила с ключ за тази дупка?

Анабел заби поглед в червения лак на маникюра си.

— Не стана ли дума, че не мога да ти кажа?

— Добре, така да е. Какво пък, онези фотографийки ще имат грижата сами да се обадят къде са.

Тя повдигна тежките си клепачи и го погледна.

— Честна дума, Бил, точно сега не мога да ти кажа.

Той се смъкна от масата.

— Ще ида да поразгледам тази бърлога — рече грубо. — Ти стой тук!

Дъфи влезе в спалнята и се зае да претърсва систематично. Прерови търпеливо всички чекмеджета, провери страничните стени на креслото, надзърна зад няколкото картини със съмнителна стойност, които висяха по стените, разглоби на парчета прояденото от червеи легло, но не намери нищо интересно. Премина в малката кухня и започна да души там. След това застана неподвижно и се почеса по главата. Нямаше представа какво търси, но се надяваше да се натъкне на нещо, което да му послужи за ориентир. Отиде до вратата на кухнята. Очите му изведнъж се присвиха. Анабел седеше без да помръдне, но той разбра, че е ставала от стола, докато бе отсъствал от помещението. Подсказаха му го нейното прекалено хладнокръвие и неприкритата й усмивка, когато влизаше в стаята.

— Откри ли нещо? — попита тя със силно престорен интерес.

Дъфи започна да снове насам-натам.

— Още не — отвърна й, — но съм на път.

— Къде е тоалетната? — надигна се от стола Анабел.

Той се закова на място, след което рязко отметна глава.

— Точно срещу спалнята — насочи я.

— Няма да се бавя.

Дъфи не каза нищо, но я проследи с поглед как влезе в банята и чу как спусна резето на вратата.

Забеляза, че беше оставила чантата си върху масата, приближи се бързо и я грабна. Натисна фалшивия диамант на закопчалката и я отвори. Енергично изпразни съдържанието. Беше обичайната колекция от боклуци, каквато носят повечето жени. Пудриера, табакера, запалка, червило в златна гилза, шишенце парфюм, няколко писма и снопче зелени банкноти. Нищо, което да го заинтригува.

С лека гримаса на раздразнение Уилям наблъска нещата обратно в чантата.

След това подложи стаята на внимателен оглед. Чекмеджетата бяха недокоснати, но видя, че кутията за цигари върху бюфета е била премествана. Ясно си личеше, че бяха нарушени нейните очертани от прахта контури. Дъфи я отвори, но тя беше празна. Занесе я до прозореца и напрегнато се взря в нея. Бръкна вътре с пръсти и лекичко натисна. Дъното на кутията изненадващо подскочи нагоре. В тайника отдолу нямаше нищо. Затвори я и я постави обратно на бюфета.

Анабел се върна в помещението, оправяйки червената си коса с върха на пръстите. Беше абсолютно спокойна. Той й отправи замислен поглед.

— Свърши ли? — запита го тя, като отиде до масата и взе чантата си. — Надявам се, че ще дойдеш да изпиеш с мен чаша кафе?

Дъфи смачка цигарата си в пепелника.

— Дай го! — каза и протегна ръка.

Веждите й се повдигнаха.

— Само не започвай да се държиш като глупак — рече Анабел, В гласа й имаше едва доловима гневна нотка.

Уилям се приближи до нея.

— Хайде! — грубо настоя той. — Дай ми го!

— Какво означава това? — нетърпеливо се врътна тя по посока на вратата.

— Чакай малко, сестричке. Ние двамата трябва да си поприказваме — произнесе Дъфи с безизразен глас.

Анабел му хвърли един поглед през рамо. Очите й вещаеха буря.

— Първо ще се махнем от това място — рече му. — разговаряме, докато си пием кафето.

Дъфи отиде до вратата и я подпря с широкия си гръб.

— Ще разговаряме тук! — отсече той.

Тя вдигна рамене и се подпря на масата.

— Добре, какво има?

— Искам да играеш тази игра по правилата — отвърна й. — До този момент не си спряла да се държиш като празноглавка. Само че ще трябва да осъзнаеш цялата сериозност на положението. Ти и аз сме замесени в убийство. Пред тебе е сладката перспектива да бъдеш опържена на стола, а мене ще ме приберат за съучастничество. Поведението ти е като на акробат, който е паднал на следобедно представление и чака да спуснат завесата. Вразуми се, Червенокоске!

Анабел тропна с крак.

— Всичко това ми е известно — каза тя. — Но каква полза?!

На лицето на Дъфи се появи жестока усмивка.

— Опитваш се да ми пречиш, малката, и го знаеш много добре — рече й. — Ако не бях се забъркал в тази афера, щеше да ми е все едно. Участвам в играта поради две причини. Първата е, че ако те изнудят, вината ще бъде моя, а втората е, че имам да уреждам една малка сметка с Морган. Доста съм сговорчив, когато ми сътрудничат, но в обратния случай ставам страшно проклет.

— Пусни ме да изляза оттук! — произнесе рязко тя със сърдит глас.

Уилям не помръдна.

— Натясно си, сестричке — отвърна. — Има само един начин да се измъкнеш. Можеш да отвориш красивата си уста и да се разкрещиш, като накараш ченгетата да дотичат и да започнат да задават въпроси. Ще прекараш двадесетина сладостни минути, обяснявайки защо си тук и откъде си взела ключа за жилището. След това ще се заловят да търсят Кетли и представи си, че го намерят. Тогава какво?

Анабел го погледна замислено, сетне тънка усмивка накъдри устните й.

— Добре — отстъпи тя. — Да поговорим, щом смяташ, че така трябва.

Дъфи мрачно поклати глава.

— Боже, Боже! — възкликна. — Същинска змиорка си, а? Първо се правиш на много корава, после веднага омекваш. Така доникъде няма да стигнеш, сестричке. Дойде тук, за да потърсиш нещо, и го намери. О’кей, ще споделим находката двамата.

Анабел седна с подскок върху масата, така че полата се вдигна над коленете й. Уилям им хвърли един поглед и си каза, че са хубави.

— Истински всезнайко си — рече тя. — Напълно прав си — тук съм, за да открия нещо. Мисля, че ще бъде най-добре да ти разкажа всичко.

Дъфи се ухили.

— И абсолютно непринудено тя призна истината… — подигра й се той.

— Добре де, беше глупаво от моя страна — каза Анабел, задълбочено разглеждайки ноктите си. — Исках тайната да си остане само моя. Сигурно вече се досещаш, че те излъгах за книгата, дето възнамерявам да напиша?

— Ще се изненадаш колко съм проницателен — отвърна Дъфи.

— Кетли ме шантажираше — интонацията й стана неочаквано вяла. — Трябваше да плащам отново и отново. Направих веднъж една щуротия, на която той присъства. Ако се разчуеше, баща ми щеше да се окаже в безнадеждна позиция на изборите, а Кетли беше достатъчно умен да го прозре. Започна да ме притиска и ми се наложи да платя. Ужасно е, че го казвам, но неговата смърт ми донесе голямо облекчение.

— Подсказваш ми великолепен мотив за убийството му — рече Дъфи.

Тя слезе с плъзгане от масата и се приближи до него.

— Знаеш, че не съм го убила аз — каза Анабел. — Вярваш в това, нали?

— Продължавай — отвърна й Уилям. — Пет пари не струва какво мисля аз, важно е какво ще решат съдебните заседатели.

Тя отново се отдалечи и започна да обикаля из помещението, механично прекарвайки пръсти по мебелите в движение.

— Кетли беше животно. Караше ме да му правя сексуални „визити“. Той ми даде ключа от апартамента си. Бях длъжна да му се вестявам всеки път, когато се обадеше. Знаех, че притежава някакви доказателства за онова, което бях извършила, така че когато го очистиха, паднах дотам, че взех да ги търся. Това е истината, вярваш ли ми?

— Разбира се — засия Дъфи. — Всеки наркоман би ти повярвал.

Анабел седна неочаквано в креслото и захлупи лице в шепите си.

— Толкова съм нещастна! — заговори на пресекулки. — Бъди добър с мене, моля те!

Уилям пристъпи напред и се настани върху подлакътника на креслото.

— Когато преди малко влезе в тоалетната, ти скри нещо в гащите си или на някое друго тайно място… — небрежно каза той. — Защо сега не се върнеш там отново и не го извадиш на бял свят? След това ще ми го дадеш.

Тя свали ръце от лицето си и се облегна назад. Изражението й беше застинало.

— Нямаш никакво право да настояваш за това — отвърна Анабел. — То въобще не те касае. Изключително лично е.

Дъфи обгърна с ръка облегалката на креслото и я потупа по рамото.

— Върви в банята — подкани я той.

Тя се надигна от стола. Очите й бяха много зли. „Изглежда възхитително!“ — помисли си Уилям.

— Писна ми! — избухна Анабел, говорейки като в скоропоговорка. — Казах ти истината и няма да получиш нищо. Ясно ли ти е?

Дъфи продължаваше да седи върху подлакътника на фотьойла. Бавно плъзна поглед по нея, присвил устни. Веждите му се повдигнаха.

— Май не разбираш — рече и. — Искам нещото, което си намерила в тази бърлога, и ще го имам.

Тя понечи да възрази, но той я спря с ръка.

— Тихо! Щом не желаеш да ми го дадеш, ще си го взема сам. Как ти се струва?

Анабел полека заотстъпва по посока на вратата. Личеше си как страхът я изпълва. Когато стигна до нея, Дъфи бързо се спусна от мястото си и я завъртя на сто и осемдесет градуса. Тя го удари по носа със свития си юмрук. Уилям и без това беше порядъчно натъртен. Заслони носа си с ръка, опипа го внимателно, погледна пръстите си, за да види дали не се е разкървавил, и се ухили.

— Ами чудесно — каза й. — Щом държиш да е по този начин…

Анабел отново замахна, но той улови китката й. Тогава тя се вкопчи в него — едно ритащо, хапещо и драскащо кълбо от обидена красота. В първия момент Дъфи бе зает да държи ноктите й далече от очите си. С усилие успя да обуздае ръцете й и я обърна. Кръстоса ги пред гърдите й и като стискаше здраво китките на Анабел, застанал зад гърба й, я избута до спалнята и я хвърли по лице върху леглото.

— Слушай, Червенокоске — рече той, леко запъхтян от усилието. — Ще бъдеш ли сговорчива, или ще трябва да стана груб?

— О, как те мразя! — приглушено отвърна тя.

— Хайде!

Анабел притихна за момент, после каза:

— Добре, ще ти го дам.

— Обещаваш ли?

— Да… да, звяр такъв!

Дъфи изсумтя и я пусна. Тя седна с побеляло и измъчено лице. Очите й искряха от омраза. Той се смая, като забеляза колко злобен можеше да бъде нейният поглед.

— Действай! — настоя Уилям, внезапно загубил доброто си разположение.

— Излез от стаята — рече Анабел. — Трябва да се съблека.

Той поклати глава.

— Не се вдетинявай! — отвърна й. — Не ти вярвам.

Тя се надигна от леглото и застана права. Косата й беше разрошена, зелената коприна на дрехите й бе измачкана, а погледът й бе самата враждебност.

— Нямам намерение да се събличам пред мръсник като тебе! — заяви Анабел.

Дъфи отиде до вратата и превъртя ключа. Извади го и го пусна в джоба си.

— Изненадваш ме — рече й. — Не допусках, че си свенлива, но ще се обърна с гръб, разбира се. Само почвай.

Той се отдалечи и се загледа навън през прозореца. Някакъв съвсем тих звук го накара да се обърне рязко. Тя беше почти до него. В ръката си стискаше гърлото на празна гарафа. От израза на очите й му спря дъхът. Когато Анабел с все сила замахна към него, Дъфи бързо се стрелна край стената, избягвайки удара. Стъкленицата се пръсна до него. Тапетът се скъса на мястото, където се беше разбила гарафата, и по пода се посипа мазилка.

Лицето й беше разкривено от убийствена ярост. Той видя малки бели петна от пяна по устните й. Тя започна да го нарича с мръсни епитети. Те се сипеха върху него от нейната спазматично сгърчена уста.

„Сигурно е някакъв пристъп на лудост“ — помисли си Дъфи. Беше толкова шашнат, че заотстъпва заднешком от Анабел. Тя пристъпваше бавно насреща му, свивайки и разпервайки пръстите на протегнатите си ръце. При всяко стискане ставите й побеляваха. Внезапно се хвърли върху него като освободена пружина. Тялото й се стовари отгоре му с цялата си тежест и Уилям политна назад, загубвайки равновесие. Ръката на Анабел го стисна за гърлото с мълниеносно движение. Почувства остра, пареща болка, когато нейните дълги нокти се забиха в плътта му.

Замахна рязко и я удари с юмрук отстрани в челюстта. Не вложи сила, но все пак милувката си я биваше. Анабел клюмна, свлече се на колене и ръцете й се плъзнаха по предницата на сакото му, правейки немощен опит да се задържи. После се захлупи по очи.

Уилям направи крачка назад и извади носна кърпа. Грижливо избърса дланите си, след което я прибра.

— По дяволите! — изтръгна се от него.

Той я вдигна и внимателно я пренесе на леглото. Анабел лежеше отпусната, със затворени очи и дишаше тежко. Дъфи се убеди, че е напълно извън строя, преди да се заеме с обискирането й. Операцията му беше неприятна, караше го да се чувства като подлец, но той я опипа. Дръпна надолу колана й и откри онова, което търсеше — малък бележник, подвързан с червена кожа. Без да губи време да го разглежда на място, просто го пъхна акуратно във вътрешния си джоб, оправи дрехите й и я остави. Излезе от апартамента и повика асансьора от партера. Докато го чакаше да се качи, ушите му бяха наострени за всеки възможен шум от жилището. Изпита облекчение едва когато се озова на улицата. Забеляза един грамаден „Пакард“, паркиран на отсрещната страна на платното. Вътре нямаше никой. Пресече улицата и надникна вътре. Позна, че беше същата кола, която го беше следила. Принадлежеше на Анабел Инглиш.

— Виж ти! — възкликна. Играта започваше да надхвърля очакванията му. Повървя известно време пеша, сетне махна на едно минаващо такси. Даде адреса на Мак’Гайър. Когато автомобилът потегли рязко, Дъфи се облегна назад върху излъсканата кожа на седалката и извади бележника. Беше много чист. Всяка страница бе изписана със съвсем ситен шрифт. Само имена и адреси, като срещу всяко име имаше по няколко дребни цифрови отметки. Той прелистваше страниците и внимателно четеше всичко с надеждата да напипа някаква нишка. След петата си даде сметка, че се е задълбочил в списък на хора от нюйоркското висше общество. Продължи нататък. Нямаше никакво съмнение. От страниците изскачаха известни имена. Съпруги на банкери, борсови агенти, богати плейбои, дъщери на милионери, актьори и актриси, съветници, тук-там по някой съдия… — доста пълен поменик на личности с обществена тежест и значение. Уилям потърси името на Анабел Инглиш, но не го намери. Почеса се по главата, хванал бележника в ръка. Предположи, че ключът се крие вероятно в числата срещу съответните фамилии. Но не беше по силите му да го открие. Поради липса на по-добро хрумване ги преброи. Възлизаха на малко повече от триста души. В края на бележника нечетливо записани с молив се мъдреха име и адрес отделно от останалите. Той ги разчете с усилие: Олга Шан, клуб „Плаза Уондърленд“. Прибра тефтерчето в джоба си и се облегна назад със замислен вид. Каза си, че въпросната Олга би могла да е начало на вероятна следа.

Таксито отби до бордюра и Дъфи слезе. В лицето на шофьора имаше нещо познато. Изгледа го недружелюбно. Онзи му се ухили.

— Сигурно си влюбен в огън мадама — констатира той. — Последния път, когато те докарах на същия адрес, имаше нужда от носилка, а сега пък, с Божията милост, те е надрала здравата…

Дъфи му даде парите.

— В скоро време ще станеш антипатичен на някого — спокойно отвърна той.

Шофьорът на таксито се ухили още по-широко.

— Не ми пука! — каза.

Уилям го заряза и се заизкачва по стълбите към апартамента.

Седма глава

Когато се върна от работа, Мак’Гайър завари Дъфи и Алис в кухнята. Дъфи се беше надвесил над готварската печка със силно намусена физиономия и съзерцаваше как се пече един голям бифтек.

Сам му хвърли един поглед и рече:

— Господи, пак се е занимавал с тази история.

Алис го изгледа със закачлива усмивка. Тя белеше картофи на мивката.

— Не иска да каже…

Дъфи съвсем се намръщи.

— Няма ли да млъкнете, за Бога?! Какво от това, ако приятелката ми се е държала по-грубичко? — подразни се той.

Мак’Гайър тъжно поклати глава. Подпря се на стената.

— Никога не съм срещал подобен тип… — каза му. — Не си ли в състояние поне от време на време да се грижиш за себе си?

— Известен ли ти е клубът „Плаза Уондърленд“? — попита Уилям.

— Чувал съм за него. — Сам стрелна Алис с очи.

— Няма как да не си. Познаваш всички долнопробни клубове — заяде го тя.

Мак’Гайър започна да протестира.

— Бъркаш ме с някого! — страстно отвърна той. — Никога не съм бил там! Чувал съм момчетата да говорят…

— Знам.

Сам изпъшка.

— Непрекъснато си въобразява разни щуротии — оплака се на Дъфи. — Като че ли ми е хвърлен пъпът в някой от тези „дворци“.

— Довечера ще го посетиш — успокои го Уилям, докато внимателно обръщаше бифтека.

Мак’Гайър наостри уши.

— Така ли? — учуди се той и отново погледна към Алис.

Тя вдигна рамене.

— Предполагам, че трябва да кажа „да“ — рече му. Дъфи се приближи и я потупа.

— Бъди добра — помоли я той. — Въпросът е чисто служебен. Налага се да си останеш у дома.

— Вие сте господарите — отвърна Алис, но не беше ядосана. Дъфи знаеше, че проявява разбиране. Такава си беше. — Не го забърквай в неприятности! — заръча тя и погледна Сам.

— Аз ли? — засмя се Мак’Гайър. — Това ми хареса. Него ли да забъркам в неприятности? Обзалагам се, че аз съм този, който ще налети на тях.

Уилям поклати глава.

— Ти си само за параван — каза. — Ще видиш.

След като се нахраниха, Сам бутна назад стола си и се взря въпросително в Дъфи.

— Искаш ли да тръгваме? — попита го. Той кимна.

— Да — рече. — Няма да е зле.

Мак’Гайър запали цигара и отиде да си вземе шапката. Шляпна я на тила си и се извърна към Алис.

— Няма да закъсняваме — стрелна той Дъфи с очи, който поклати глава. — Поддържай топло леглото, скъпа.

Тя поднесе лицето си към неговото за целувка, а Дъфи ги наблюдаваше с одобрение.

— Сигурно си била побъркана, за да се омъжиш за такъв уличник — подхвърли й той.

Сам се захили:

— По онова време имаше недостиг на мъже.

Алис го заплаши с парче франзела и той наведен се шмугна навън, за да изкара колата.

— Ще внимаваш, нали? — изрече тихо тя.

Дъфи изви глава и отвърна с престорено учудване:

— Ама разбира се, само ще се позабавляваме…

Алис стана от стола си и пристъпи към него.

— Стига, Бил! Пъхаш си носа в убийство.

Уилям сви рамене.

— Това не е особено важно — поясни той. — Намерих нишка към гаджето на Кетли. Би могла да снесе малко информация. Тази афера ме хвърля в недоумение. Има много неща, които не разбирам. Може би постъпих малко необмислено, като скрих трупа на онзи плъх. Не знам. Анабел е мръсница, и то не безобидна. Опасна е.

— Ще ми се да нямаше нищо общо с тази история. Сам също се тревожи.

Дъфи си сложи шапката.

— Трябва да стигна докрай. Не се безпокой за Сам, няма да го въвлека в нищо.

— Притеснявам се за тебе.

— Забрави за това — помоли я той. — Всичко ще свърши добре.

Алис го изпрати до вратата.

— Не искам да се държа като страхлива глупачка.

Дъфи я потупа по рамото.

— Ти си чудесна! — увери я. — Всичко ще бъде наред.

Завари Мак’Гайър зад волана на малкия туристически автомобил, който помнеше и по-добри дни. Качи се до него.

— Къде все пак се намира тази дупка? — попита той.

Сам включи на скорост с трясък, колата подскочи напред и замря. Дъфи не каза нищо — беше свикнал. Мак’Гайър завъртя стартера, запали мотора и отново натисна съединителя. Автомобилът се отдели от бордюра с невъобразим шум.

— „Плаза“ ли? Близо е до Манхатънския мост.

— Познаваш ли заведението? — попита Уилям.

— Естествено — отвърна Сам. — Екстра местенце. Навремето се отбивах понякога. — Той винаги говореше за ергенските си години като за „доброто старо време“. — Опасно е и бъка от мераклийки. Ще се убедиш сам.

— Добре звучи — каза Дъфи и се облегна назад.

Минаха две преки в мълчание, сетне Мак’Гайър рече:

— Ще споделиш ли с мене новините?

Уилям му поднесе цигара.

— Днес посетих свърталището на Кетли. Появи се Анабел. Търсеше нещо. Намери го, а покрай нея и аз. — Той докосна драскотините с пръсти и се засмя. — Бас държа, че в този момент сладурчето е като побеснял стършел.

Сам кривна встрани, за да избегне един огромен „Кадилак“, улови ръчната спирачка и кресна на дебелия шофьор:

— Уличен рогач такъв!

Дъфи остана безучастен. И друг път се беше возил с него.

— Какво откри? — запита Мак’Гайър.

— Един малък бележник, пълен с имена на тежкари, който обаче не ми говори нищо.

— Така ли?

— Да. — Уилям се начумери от отражението си в огледалото за обратно виждане. — Важен е. Разбрах това, защото ми се наложи да се отнеса по-твърдо с Анабел, за да я направя сговорчива. Тази жена ме плаши, не е нормална.

— Мислех, че ги харесваш тъкмо такива — изненадан го погледна Сам.

— Гледай си пътя, глупако! — грубо отвърна Дъфи. — Трябва да видиш сам що за мадама е. Устата й се запенва, когато побеснее.

— Наистина ли?

— Опита се да ме довърши — каза Дъфи. — Побъркана е. Няма никакво друго обяснение.

Мак’Гайър мина бавно покрай Сити Хол, след това зави по Парк Роу и отново натисна педала на газта.

— Не е задължително да бъде луда, за да й се прииска да ти види сметката — рече той. — Предполагам, че ще спрем за по едно питие?

Уилям хвърли поглед към часовника си. Беше едва девет часът.

— Ще пиеш, когато пристигнем — отсече.

Клубът „Плаза Уондърленд“ се намираше на втория етаж над един железарски магазин. Входът беше откъм тясна уличка, осветена от неонови лампи. Те паркираха колата, прекосиха я и влязоха. В горния край на стълбището се продаваха билети за платените партньорки по танци. Дъфи купи половин дузина, след което двамата разтвориха мънистената завеса и прекрачиха в салона.

Заведението не се отличаваше с никаква самобитност. Беше мръсно и запуснато. Дансингът беше малък и човек трябваше да слиза по стълби, за да стигне до него. Беше заобиколен от наблъскани една до друга маси, а в дъното седяха момичетата зад нещо като оградка. Сам се взря в тях през цялото помещение и му се сториха доста свежа тайфа.

По масите имаше много малко хора. Можеше да се преброят на пръсти. Всички вдигнаха глави, когато Дъфи се промуши покрай тях и стъпи на дансинга. Те проследиха с очи как го прекосява, следван от Мак’Гайър, и как си избира маса до стената непосредствено срещу входа. Той седна, а Сам се настани на съседния стол.

Оркестърът от трима души свиреше суинг без особен ентусиазъм. Просто постоянстваха, вперили празни погледи в пространството.

— Това ли ти е вълнуващият вертеп? — попита Уилям.

— Може да ги е ударила икономическата депресия — отвърна Мак’Гайър.

Дъфи започна неистово да дава знаци на келнера, който се приближи до тях, влачейки крака като дюстабанлия.

— Да си поръчаме бутилка ром — предложи Сам.

— Става — одобри идеята Дъфи. — Нека бъде бутилка ром!

Сервитьорът се отдалечи.

— Хвърли едно око на това! — рече той и плъзна малкия бележник по повърхността на масата.

Сам го взе и го заразглежда внимателно. След няколко минути му го върна.

— Не — каза. — Нищо не ми говори. Зад този списък се крият много пари. Бих рекъл, че всеки от компанията струва приблизително по един милион. Всички принадлежат към висшите кръгове, но повече нищо не ми хрумва.

Дъфи пъхна бележника обратно в джоба си.

— Може би по-късно ще науча необходимото — каза той.

Келнерът донесе рома и отривисто го тропна върху масата.

— Тази дупка се е променила — подметна Мак’Гайър.

Онзи го стрелна с очи.

— Още е рано, друже — отвърна му.

— Разбра ли? — обърна се Сам към Уилям. — Рано е.

— Добре де, рано било… Хайде да си хванем по едно маце и да им покажем как се правят някои работи.

На дансинга нямаше никой. Мак’Гайър си наля доза ром и я изгълта припряно.

— По дяволите! — възкликна. — Струва ми се, че съм нервен.

— Занасяш се — изгледа го Дъфи. — Искаш да се препарираш.

Сам се надигна от стола си и се запъти към кошарката с момичетата. Спря се и започна да се взира изпитателно във всяко поотделно, докато те не се разкискаха насреща му. Набеляза някаква блондинка, която му се понрави, и стремително я подгони по безлюдния дансинг. Дъфи си избра момиче от мястото, където седеше, после отиде и го покани. Беше с червеникавокестенява коса, нахално носле и широка шеговита усмивка. Момичето имаше закръглено твърдо коремче, което той усещаше през жилетката си. Каза си, че е симпатично създание.

Уилям умееше да танцува, когато беше в настроение, а ромът го беше развеселил порядъчно. Той се понесе с червенокосата в големи плавни кръгове и тя сякаш заплува с него. Мълчаха, докато траеше танцът, но щом съставът замлъкна, я похвали:

— Добра си!

— И тебе си те бива — дари го тя с ослепителната си усмивка. Акцентът й наподобяваше хвърлени по стълбище множество тенекиени кутии.

— Ела да седнем и да се напием — каза Уилям.

Сам вече беше на масата със своята блондинка. На Дъфи му се стори, че тя мирише лошо, и той се настани по-далече. Мак’Гайър си беше паднал по нея. Даваше признаци на подчертан интерес.

— Обичате ли ром, момичета? — попита Дъфи.

Двете започнаха да протестират. Искаха шампанско.

Сам поклати глава.

— Слушайте — рече им. — Ние сме манна небесна за женския пол. Щом ромът не ви понася, можете да си хващате пътя.

Уилям заяви, че е на същото мнение, така че пиха ром.

Заведението се пълнеше. Между масите непрекъснато се провираха хора. Едра брюнетка с пищни форми се опита да мине покрай Сам, но това не й се удаде съвсем лесно. Мак’Гайър вдигна поглед, зяпна я и каза:

— Ей, Бил! Току-що засякох специалния вагон…

Дъфи го изби пот. Помисли си, че Сам се е напил.

Брюнетката изви глава, хвърли поглед към него и се засмя.

— Много си сладък — рече му.

Сам се изправи и се поклони изискано.

— Целият съм твой, сестричке — обяви той.

Сега вече жената успя да се промуши окончателно. Придружителят й, някакъв недорасъл тип, изгледа кръвнишки Мак’Гайър, който вдигна два пръста на дясната си ръка за поздрав.

— Не можеш ли да се държиш прилично? — смъмри го Дъфи.

Сам изглеждаше огорчен.

— На дамата й беше приятно — каза той.

Неговата блондинка рееше поглед из салона, потрепвайки с крак. Беше ядосана.

— Хайде да потанцуваме — обърна се Дъфи към момичето с голямата уста.

Когато стъпиха на дансинга, той попита:

— Олга няма ли да бъде тук тази вечер?

То се взря в него, леко смръщвайки чело.

— Олга ли? — отвърна му.

— Да, Олга Шан. Бих искал да се срещна с нея.

— Тази вечер отсъства.

— По дяволите, трябваше да говоря с нея! — изруга Уилям.

Няколко минути танцуваха без да разговарят, сетне той рече:

— Искаш ли да спечелиш двадесет долара?

— Ще ти струва много повече…

— Имаме предвид различни неща — уточни Дъфи. — Предлагам ти двадесет долара за адреса на Олга.

Момичето доби разочарован вид.

— Господи! — нацупи се то. — Мен пък ми се стори, че ни е добре заедно.

— Дошъл съм по работа. Просто ми се налага да поприказвам с нея.

Партньорката на Дъфи плъзна поглед по цялата дължина на салона, преди да отговори:

— Ще ти го намеря.

Когато танцът свърши, тя го остави. Той стрелна с очи Сам, който се мъчеше да спечели отново своята блондинка, и се отби в тоалетната. Пусна водата и си изми ръцете. Тоалетната беше празна. Представляваше малко помещение, чиито стени бяха наполовина облицовани с напукани плочки. Дъфи подсуши ръцете си и пусна кърпата в коша. Вратата се отвори и влезе някакъв висок мъж. Косата му беше първото нещо, което привлече вниманието на Уилям, Беше лъскавочерна и с широк бял кичур, който се спускаше от челото до дясното му ухо. Той придаваше характерен вид на неговото сурово лице. Човекът носеше късо подрязани мустаци и имаше сивкава кожа.

Дъфи го огледа бегло и понечи да излезе навън.

— Чакай малко! — каза мъжът.

Той се спря.

— На мен ли говорите? — попита изненадан.

Онзи протегна ръка. Дъфи отмести поглед и видя, че държи двадесет и пет калибров автоматичен пистолет.

— Да не би да си си го купил преди малко? — рече Уилям, ставайки изведнъж много предпазлив.

— Бележникът е у тебе. Дай го! — Мъжът имаше странен глас — нисък и леко дращещ.

— Беше у мене, но сега пътува по пощата — отвърна Дъфи.

Точно тогава вратата се отвори и се появи Сам. Човекът прибра пистолета. Привидно не бързаше, но оръжието сякаш се изпари.

— Ето къде си бил… — каза той.

Мъжът се взря в Дъфи. Светлите му очи го фиксираха заплашително. После излезе от тоалетната.

— Кой беше този тип? — попита Уилям.

Мак’Гайър сви рамене.

— Откъде да знам — рече. — Може моята мацка да има някаква представа…

Дъфи бързо се запъти към вратата, а Сам го последва с озадачена физиономия.

— Видя ли приятелчето, което току-що си тръгна? — обърна се Уилям към блондинката.

— Разбира се — отвърна тя. — Това е Мърей Глисън. Истински хубавец е, нали?

Той попи лицето си с носната кърпа.

— Не съм сигурен — каза й. — Държахме се малко свенливо един към друг…

Сам обви с ръце русокосата.

— Нали е страхотно това местенце, а? — включи се той. Беше доста наквасен.

— Искам да се махна оттук — рече Дъфи.

По коридора се зададе беловлас дребен джентълмен, запътен към тоалетната.

Мак’Гайър помъкна блондинката към него.

— Погрижи се за това сладурче — поръча му той. — Поразведи я наоколо. Много е схватлива…

Русокосата пое крехкия господин в обятията си и се разплака. Ромът я беше довършил окончателно. Дъфи и Сам се отдалечиха. Лицето на дребосъка сияеше.

— Човек трябва да е смахнат, за да ходи по такива дупки! — изруга Уилям.

— Струва ми се, че се понапих — каза Сам, размахвайки ръце. Двамата отново се върнаха в салона. — Абе тази русата не понамирисваше ли лекичко, или носът ми не е наред? — неочаквано запита той.

Дъфи го увери, че нищо му няма на носа.

Момичето с голямата уста беше застанало до входа и ги търсеше. Той се приближи до него.

— Взе ли го? — рече.

То кимна и му подаде късче хартия, върху което беше адресът. Уилям връчи на момичето двадесет долара. Банкнотите бидоха сгънати и пъхнати в чорапите. Сам надзърна любопитно.

— Великолепно си прекарвам! — констатира той.

— Някоя вечер ще дойда пак — каза Дъфи на момичето. — Ще се позабавляваме…

— Това съм го чувала и друг път — погледна го тъжно.

— Още си млада — обади се Мак’Гайър — Тепърва има да го чуваш.

Те заслизаха по стълбите към улицата. В края на тясната пряка Уилям се спря.

— Прибирай се, Сам — рече той. — Карай внимателно!

Мак’Гайър примигна насреща му.

— Толкова ли бързо свърши купонът? — учуди се.

Дъфи кимна.

— Предупредих те, че ще бъдеш само за прикритие — лаконично каза той. — Давам ти почивка. Сега си върви у дома и се погрижи за тази твоя така наречена съпруга.

— Тя вероятно е започнала да се чувства малко самотна вече — почеса се Сам по главата.

— Тръгвай!

— Ти няма ли да дойдеш?

— Аз ще се обадя на онази мръсница Шан.

Мак’Гайър се ухили цинично.

— Ще си пречим ли, ако сме трима?

Дъфи кимна.

— Позна, старче — отвърна му. Той проследи с поглед вървящия към паркинга Сам, след което се запъти към входа на метрото на Франкфърт Стрийт. Олга Шан живееше в Бруклин. Мястото му беше напълно непознато, така че когато мина Бруклинския мост, слезе от метрото и махна на едно такси.

Пристигна на адреса малко след единадесет часа. Поколеба се дали да не помоли таксито да изчака. После реши да го освободи.

Къщата представляваше двуетажна вила със симетрично оформена фасада, ориентирана по протежение на улицата.

Дъфи отвори портата и закрачи по късата, посипана със ситен чакъл пътечка. От един прозорец на втория етаж се процеждаше светлина. Той натисна звънеца с палец и се облегна на стената. Нямаше дори смътна идея какво ще каже.

Минаха около три минути, след което в антрето светна. Чу се плъзгането на осигурителната верига, после входната врата се открехна. Показа се някаква жена, която не я отвори докрай. Беше му невъзможно да различи чертите й, понеже тя стоеше с гръб към светлината.

— Мис Шан? — попита, сваляйки шапката си.

— Да предположим… — отвърна жената. Гласът й звучеше като на Грета Гарбо.

Уилям си рече, че посрещането е неприятно, но продължи нататък.

— Късно е за визити, но се надявам, че ще ме извините? — каза, опитвайки да се държи като пробивна личност.

— Какво има?

— Аз съм Дъфи от „Трибюн“. — Той извади своята журналистическа карта, показа я за миг и отново я прибра. — Бих искал да разменим няколко думи за Кетли.

Забеляза как тя изтръпна, сетне му рече:

— Я да я видя тази журналистическа карта!

Уилям повторно измъкна документа и й го подаде. Жената хлопна вратата и го заразглежда вътре на светло. След това я отвори широко и го покани:

— Най-добре ще е да влезете.

Дъфи я последва в малкия хол. Беше модерен, но обзавеждането бе евтино. Вгледа се с любопитство в нея. Първото нещо, което му направи впечатление, бяха веждите й. Те придаваха на лицето на жената изражение на вечна изненада. Беше безспорно красива. Големи очи с дълги мигли, аленочервени, пълни устни, горната сякаш ужилена от пчела. Гъстата кестенява коса беше коприненомека и добре поддържана. Дъфи много я хареса.

Беше облечена в тъмнокафява копринена рокля, която подчертаваше нейните стегнати гърди и стройни бедра.

— Защо да говорим именно за Кетли? — запита тя.

Той постави шапката си върху масата.

— Сигурно ще прозвучи крайно непрофесионално, но умирам за едно питие…

Олга Шан поклати глава.

— Не мога да ти помогна! — Беше категорична. — Кажи си урока и изчезвай!

— Боже, Боже! — възкликна Дъфи. — Вие, гаджетата, ставате все по-трудни от ден на ден.

Тя се размърда нетърпеливо.

— О’кей! — поде припряно Уилям. — Търся Кетли.

— Защо точно аз трябва да знам къде е?

— Ами нали си неговата приятелка?

— Не съм го виждала от месеци — отвърна му тя и поклати глава.

— Той достатъчно често се е сещал за тебе, щом е държал името и адреса ти в бележника си.

Олга вдигна рамене.

— Много мъже пазят имена на момичета в своите бележници, без това да означава нищо.

Дъфи си помисли, че е напълно права.

— Добре де — рече й. — Изглежда, съм тръгнал по грешен път…

Тя отиде до вратата и я отвори.

— Няма да те задържам — подкани го.

Уилям чу как отвън спира някаква кола.

— Идват ти гости.

Видя, че в погледа й се появи объркване, но жената каза:

— Значи ще бъде най-добре да си вървиш.

Звънецът отекна пронизително. Олга леко се сепна.

— Може ли да изляза през задния вход? — попита Дъфи. — Имам чувството, че ще си навлека неприятности.

Тя се подвоуми, сетне рече:

— Чакай тук!

Гласът й умоляваше. Звънецът се обади отново — дълго и настойчиво.

— Искаш да остана ли? — уточни Дъфи.

— Да… Нямам представа кой е.

Олга излезе от стаята, оставяйки вратата отворена. Уилям се огледа, съзря една друга врата, приближи се и я открехна. Озова се в малка кухня. Притвори след себе си и впери поглед в хола през тесния процеп.

Чу как жената стигна до входната врата, след което долови думите й:

— О, здрасти, Макс!

— Сама ли си? — дрезгавият глас, който зададе въпроса, накара Дъфи да се вцепени. Беше му познат. Първоначално си помисли, че е на Джо, но после си даде сметка, че има известна разлика. Беше го слушал преди неговия.

— Да… Какво има? — отвърна Олга. По посока на хола се чуха стъпки. Входната врата се затвори.

— Какво искаш? — интонацията й беше нервна и задъхана.

Във всекидневната влезе широкоплещест мъжага с черна широкопола шапка. Дъфи го позна моментално. Беше човекът, който задигна фотоапарата.

Уилям стисна юмруци. Тъкмо пиленцето, дето му трябваше!

Олга пристъпи напред и застана до масата. Лицето й беше бяло, а на шията й трепкаше някакъв мускул.

— Но, Макс…

Мъжът огледа помещението подозрително, след това се взря в нея. Жестоките му очи я опипаха от глава до пети.

— Отдавна не съм те виждал — каза той. — Изглеждаш чудесно. — Тонът му беше лишен от всякаква живост. Звучеше като школска декламация.

Тя понечи да се усмихне, но устните й се бяха парализирали. Успя само да произнесе:

— Много мило от твоя страна.

Онзи приседна на ръба на масата и се загледа в ръцете си.

— Знаеш ли, че на Кетли са му светили маслото? — запита.

Олга притисна с ръка гърлото си.

— Не… не знаех нищо — отвърна.

Макс повдигна леко глава и се зазяпа във вратата на кухнята. Дъфи изтръпна. Мъжът рече:

— Ти май беше хлътнала по този тип навремето, а?

— Беше ми безразличен — поклати глава тя.

— Така ли?

— Мотаехме се заедно насам-натам, но само толкова.

— Мотаели сте се заедно ли? — Макс нахлупи шапката над очите си. Гледаше встрани.

— Точно така… но защо… защо ме разпитваш за това?

— Просто съм любопитен. — Той приглади с длан късите косми на тила си. — Кетли споделяше ли с тебе разни нещица?

Дъфи ясно видя каква паника обзе жената.

— Не ми казваше нищо… не ми казваше нищо…

Мак се надигна от масата и отиде до полицата на камината. Взря се изпитателно във фотографиите и докосна с пръсти изработените от слонова кост слонски фигурки. После сви рамене. Изглеждаше крайно отегчен.

— Аз пък предположих, че може и да е разговарял с тебе — рече безучастно. Бръкна с ръка във вътрешния джоб на сакото си и извади къс копринен шнур. Беше тъмночервен на цвят. Той го нави около пръстите си.

Олга го следеше с очи, както зайче би гледало някоя змия.

— Красива вещ, нали? — каза Макс.

— Какво е това? — попита тя.

— Това ли? Проклет да съм, ако знам. Намерих го. — Той продължи да си играе с шнура.

— Наистина ли? — полюбопитства Олга.

— Май е време да се пръждосам… — тръгна към вратата мъжът.

— Но… но не искаш ли?…

— Изчезвам — каза й, спирайки се на прага. — Помислих си, че сигурно ще ти бъде интересно да научиш, дето Кетли са го очистили. Виждам, че не ти е.

Тя явно си отдъхна.

— Съжалявам, разбира се — започна Олга, — но толкова отдавна не съм го срещала, че…

— Всичко е наред — прекъсна я Макс. — Радвам се, че те видях. — Безизразният тон на гласа му караше думите да звучат като реплики във второразредна пиеса.

Той се беше подпрял отстрани на вратата и тя тръгна да отвори входа. Когато минаваше покрай него, Макс надяна копринения шнур на врата й мълниеносно като нападаща змия и го стегна. Опря коляно на кръста й и увисна с цялата си тежест на връвта.

Дъфи се измъкна като сянка от кухнята и с широк замах нанесе на Макс удар по ухото. Застанал само на един крак, онзи падна като отсечено дърво. Олга се свлече на ръце и колене и от гърлото й излезе звук, наподобяващ крясък на дива гъска.

Макс се претърколи два пъти, преди стената да спре тялото му, след което трескаво затърси под сакото си револвера. Дъфи грабна един стол от хола и го стовари отгоре му. Стената пое по-голямата част от силата на удара и облегалката се счупи с трясък. Мъжът пресрещна Уилям с дългия си крак и обувката му го улучи в пищяла. Той се отпусна на коляно с разкривено от болка лице и тогава Макс го светна странично в главата. Ударът не беше никак мощен, тъй като мъжът лежеше на една страна, но извади Дъфи от равновесие и той падна.

Макс отново бръкна за револвера си и този път успя да го извади, обаче Уилям замахна с крак и ходилото му се заби под брадичката на другия. Револверът гръмна с невъобразим пукот. Куршумът шибна тавана и порой от мазилка се изсипа върху пода. Макс изпусна оръжието и се пльосна по лице.

Псувайки необуздано, Дъфи сграбчи револвера и с мъка се изправи на крака. Отстъпи заднишком, но едрият гангстер явно беше в безсъзнание. Предпазливо се приближи до Олга, чието лице бе започнало да посинява. Свали с едно движение копринения шнур й й помогна да стане на крака. Тя продължаваше да диша с хриптене. Побутна я към всекидневната.

— О’кей, малката — каза той. — Вече си в безопасност.

Настани я в едно кресло. Затръшването на входната врата го накара да изхвърчи от хола с проклятие. Макс беше изчезнал. Чу как отвън заработи мотор на кола и когато стигна до изхода, успя да зърне само отблясъците на задните габарити, които се стопиха зад завоя на пътя. Дъфи тресна вратата и се върна в стаята. Олга се беше надигнала и опипваше гърлото си. Плачеше тихо.

— Имаш ли нещо за пиене тук? — попита я той.

Тя посочи към кухнята.

— В килерчето за провизии… — отвърна му дрезгаво.

След като се поразтърси, Дъфи откри една голяма глинена бутилка с ябълкова ракия. Взе две чаши и се появи обратно в хола. Напълни ги и й подаде едната.

— Изпий това! — рече. — Имаш нужда.

Той пресуши своята чаша до дъно. Ябълковата ракия заслиза по хранопровода му, а щом стигна до стомаха, експлодира. Наложи му се да се хване за масата, понеже му се зави свят. Дъхът му секна. За миг помисли, че ще умре, после изведнъж се почувства добре. Погледна шишето с изумление.

— Сякаш вдишах огън — каза Уилям.

Наля си отново, но сега прояви повече предпазливост. Изгълта питието на три пъти. Хвърли бегъл поглед към Олга.

— Ще дойдеш с мен у дома, сестричке — обърна се към нея той. — Това място вече не е здравословно.

Алкохолът я беше поободрил. Виждаше се как лицето й възвръща бледия си оттенък. Тя отново докосна наранения си врат.

— Не мога — отказа му.

Дъфи пристъпи към нея.

— Събирай си нещата в някоя чанта и да вървим! — настоя той. — Трябва да побързаш! Онова пиленце може да долети пак…

Очите на жената се разшириха от страх и тя енергично се изправи. Стана нужда да я подкрепя, докато стигне до вратата — краката не я държаха. След това, когато се увери, че може и сама, Дъфи я остави да се качи горе. Върна се и си наля още една чаша.

Когато Олга отново слезе долу, той беше полупиян.

— Това е най-свястното средство против отпадналост, на което някога съм попадал — размаха насреща й бутилката Уилям.

Тя се спря на последното стъпало, колебаейки се.

— Ще ми повикаш ли такси? — попита го. — Ще отида на хотел.

Дъфи се приближи и пое чантата й.

— Идваш с мене! — заяви той. — Недей да спориш, за Бога!

Излезе навън на улицата и се огледа в двете посоки, но не се виждаше никакво такси.

— Да повървим пеша до края на улицата — предложи Уилям. — Там ще хванем някое.

Олга загаси лампите и хлопна вратата. Тръгнаха заедно по платното. Дъфи усещаше краката си така, сякаш стъпваше в необработен памук. Тя не обели дума, докато не стигнаха дъното на пряката. Сетне тихо каза:

— Благодаря ти.

Дъфи махна на едно такси. Помогна й да се качи и даде адреса на Мак’Гайър После влезе и се настани до нея. Продължаваше да държи в едната си ръка ябълковата ракия, а в другата багажа й.

— Не се безпокой, сестричке. Толкова ме беше шубе, че съвсем не помислих за тебе. — Той отпуши шишето и отпи поредната глътка. След това я изгледа мнително и рече: — Тази чудесия няма да ме накара да изглеждам като палячо, нали?

Олга извърна лицето си настрани и заплака.

Дъфи заспа.

Осма глава

Когато Сам отвори вратата и ги зърна, очите му направиха късо съединение.

Дъфи влезе в стаята, промушвайки се покрай него. Олга се подвоуми, сетне последва Дъфи. Сам затвори вратата и остана на мястото си, като се почесваше по главата. Беше облечен в зелена пижама и жълт халат.

— Не му обръщай внимание — рече Уилям. — Не е толкова женствен, колкото изглежда.

Олга стрелна Мак’Гайър с уплашен поглед, но не каза нищо.

— Представи ме, пиян плъх такъв — обади се Сам.

— Мис Шан, това е Сам Мак’Гайър.

Тя продължаваше да мълчи.

Алис излезе от спалнята, плътно завита в пеньоара си. Дъфи направи крачка към нея.

— Това е Олга Шан — каза той. — Намира се в беда, така че я доведох тук.

— О, разбира се! — Алис хвана ръката на Олга. — Бил може да спи на дивана, а вие ще бъдете в неговата стая.

— Но няма ли?… — понечи да попита тя.

Уилям сложи ябълковата ракия на масата.

— Чакай малко — прекъсна я той. — Знам, че единственото нещо, за което копнееш, е да се наспиш добре, но трябва да отговориш на скромния ми въпрос, преди да се оттеглиш.

Олга се извърна към него.

— Кой беше оня тип, който се опита да прояви „твърдост“ спрямо тебе?

— Макс Уейдмър. Работеше заедно с Кетли.

Дъфи кимна.

— О’кей! Слагай я да си ляга, Алис, и бъди любезна с нея.

Докато тя я извеждаше от стаята, Олга рече:

— Ами лицето му?! Къде са го били така?

— Интересуваше се за тебе — рязко вдигна глава Сам.

— Знаеш ли къде се навърта този Уейдмър?

Мак’Гайър се намръщи.

— Сега пък какво си наумил? — попита той.

— Действай! — Лицето на Дъфи беше решително.

Сам отиде до телефона и завъртя шайбата. Докато се обаждаше, Уилям прескочи до банята и си изми лицето и ръцете. Мак’Гайър се появи след секунда.

— Наел е стая в хотел „Лексингхем“.

— Благодаря — отвърна Дъфи и отново се върна в хола.

Сам влезе с объркан вид.

— Какво се е запалило този път?

— Ще ми услужиш ли с твоето пушкало? — помоли го Уилям.

— Ей, за Бога! Да не смяташ да се мотаеш насам-натам въоръжен?

— Стига си опявал! Предстои ми работа. Хайде, дай ми патлака! Трябва да вървя…

Мак’Гайър въздъхна и започна да съблича халата си.

— Добре — съгласи се той. — Но ще дойда с тебе.

Дъфи докосна ръката му.

— Не — рече му. — В този град може да се случи какво ли не. Нужно е да останеш и да наблюдаваш историята отстрани.

Сам присви очи.

— За какво е всичко това? — попита настойчиво.

— Уейдмър се опита да извие врата на тази мадама. Опасява се, че знае прекалено много. Предполагам, че би могъл да пробва да я спипа тук. Ето затова няма да мърдаш никъде.

Мак’Гайър се ококори.

— И ти искаш да ми вземеш пистолета? — рече той. — Ами аз?

— Размърдай се! — каза нетърпеливо Дъфи. — Дай ми оръжието, преди да ме е подхванала Алис. Ако пийнеш достатъчно от онази огнена вода, въобще няма да ти е необходимо.

Сам отиде до масичката в антрето и се върна с тридесет и осем калибров автоматичен пистолет. Уилям го хвана, провери пълнителя, сетне го затъкна в колана на панталона си. Нагласи краищата на жилетката си така, че да скриват дръжката.

— Може да позакъснея — оповести той.

Алис се появи точно когато Дъфи излизаше навън в коридора. Зърна го само за миг.

— Накъде се запъти нашият щурав приятел този път? — запита тя.

Мак’Гайър припряно свали бутилката с ракия.

— Хукна да докара поредната мацка — отвърна ядосан. — Кани се да натъпче цялото проклето жилище с жени…

Алис докосна ръката му.

— Успокой се — рече. — Просто трябва да се наспиш.

Тя не забеляза тревогата в неговите очи, когато я последва в спалнята.

Отвън на улицата Дъфи спря едно такси. Даде на шофьора инструкциите си, след което се качи. Мина му през ума, че прекарва целия си живот по разни таксита…

Пътуването трая дълго и вече преваляше дванадесет, когато онзи спря пред една олющена сграда. Уилям му плати и се заизкачва по входното стълбище. Постройката приличаше повече на пансион, отколкото на хотел. Видя цяла редица пощенски кутии и се зае да ги проучва внимателно. Върху четвъртата се мъдреше името на Уейдмър. Натисна най-горния звънец, максимално отдалечен от този на Уейдмър. Секунда по-късно чу как езичето на вратата щракна и влезе вътре. Антрето беше осветено само от малка газова горелка, чиято светлина едва стигаше човек да намери с пипане пътя за нагоре.

Откри стаята на Макс на втория етаж. Сложи ръка върху дръжката на пистолета и натисна бравата. С изненада установи, че вратата поддава. Озърна се предпазливо наляво и надясно, после извади оръжието и безшумно пристъпи в тъмното помещение. Застина в мрака, ослушвайки се. Не се долавяше никакъв звук, с изключение на тиктакащия някъде в стаята часовник. Продължи да стои неподвижно със затаен дъх и напрегнат слух. Накрая, доволен, че в помещението няма никой, драсна клечка кибрит и запали газовата горелка.

То беше просторно, но претъпкано с мизерни мебели. В отсрещния край имаше легло. Дъфи рязко вдигна пистолета. Някакъв човек лежеше по очи напреко на завивките. Беше Уейдмър. Уилям прекоси стаята, насочил оръжието. Само че Макс беше мъртъв. Досети се още преди да го докосне. Преобърна го и дъхът му изведнъж секна: на шията на Уейдмър зееше огромна рана. „Някой добросъвестно си е свършил работата“ — помисли си Дъфи. Пусна тялото и го остави да падне тежко върху леглото.

Остана няколко минути на място, напрегнал ума си до пръсване. След това започна систематично претърсване на стаята. Допускаше, че ще е безполезно, но все пак го предприе, фотоапаратът не се виждаше никъде. Натъкна се на нещо, което го накара да примигне от изненада. От дъното на едно чекмедже изрови голяма лъскава фотография. Първоначално му се стори, че бе на някоя кинозвезда, но после разпозна Анабел Инглиш.

— Мили Боже! — възкликна той.

Диагонално на снимката с едър разкрачен почерк бе написано: „На скъпия Макс от Анабел!“

Дъфи сгъна фотографията и я прибра в джоба си. Сетне пъхна пистолета отново в панталона и безшумно се изниза от помещението.

Озовал се пак на улицата, той махна на поредното такси и даде адреса на Анабел. Докато седеше облегнат на твърдата седалка на колата, очите му леко се притвориха от умора, но устата му си остана напрегната и решителна. „Този път ще хвана бика направо за рогата!“ — каза си Уилям.

С ключа, който беше получил от Морган, той отвори вратата към балкона с органа и тихо пое нагоре по спираловидната стълба. Когато стигна галерията, забеляза, че холът бе ярко осветен, въпреки че не се виждаше жива душа. Прехвърли крак през балкона и меко се приземи на пода.

От отсрещния край на стаята долиташе шум от течаща вода. Реши, че Анабел сигурно се къпе. Тръгна спокойно на обиколка из всекидневната, отваряйки и затваряйки чекмеджетата. Когато дойде ред на шкафа с напитките, се наложи да коленичи, за да надникне вътре. В дъното, зад шпалир от бутилки с шери, намери своя фотоапарат. Извади го и старателно го провери. Първото нещо, което забеляза, бе, че филмът е изваден. Сложи апарата в джоба си и внимателно затвори вратичките на шкафа.

Водата в банята беше спряла да тече и в апартамента се беше възцарила тягостна тишина. Той отиде до вратата, леко завъртя дръжката и влезе.

Анабел лежеше във ваната със затворени очи и пушеше. Мина му през ума, че изглежда великолепно. Притвори много нежно вратата и облегна гръб на рамката.

Тя отвори очи и го погледна. Изненадата й се изрази единствено в начина, по който цигарата се изплъзна от нейните устни. Тя цопна във водата с недоволно съскане и като заплува по повърхността й, акостира при крака на Анабел. Лепна се за него и заприлича на някакъв причудлив белег по рождение. Дъфи я наблюдаваше с интерес.

Стъпалото й се раздвижи и предизвика вълнички.

— Това се казва пяна, нали?! — обади се той. Пристъпи и седна на столчето, което стоеше съвсем близо до ваната. Оттам ясно се виждаше малкото петно от натъртване, където я беше ударил.

— Измитай се оттук! — прошепна Анабел.

— Трябва да проведем един кратък разговор — отвърна Дъфи.

Той извади от джоба си фотоапарата и й го показа. След това измъкна снимката и също й я показа. Жената лежеше, без да помръдва, със забулен от омраза поглед.

— Вече знам кой е убил Кетли — рече Уилям. — Досетих се, че го е очистил онзи, у когото е апаратът. Необходимо беше само да открия играчката, за да разнищя тази история. Ти май твърде нескопосно изигра козовете си, а?

— Махай се оттук, кучи син такъв! — каза тя.

На устните на Дъфи се появи жестока усмивка.

— Изляза ли аз, ще влязат ченгетата… — подметна.

Анабел рязко седна във ваната, яростно разплисквайки вода през ръбовете й.

— Не можеш да ми припишеш това — извика тя. Нейният задъхан глас звучеше истерично. — Намери Кетли и ще разбереш…

Веждите на Уилям се повдигнаха.

— Значи си го преместила, така ли? — попита той.

Видя как ръката й започна леко да пълзи към едно прозрачно шише, което стоеше на полицата малко над нея. Забеляза, че съдържаше амоняк. Измъкна пистолета от колана си и го насочи към нея.

— С удоволствие бих ти оформил още един пъп произнесе тихо Дъфи. — Само се опитай и ще те надупча като панаирджийска свирка.

Ръката на Анабел отново се отпусна във водата. Той се изправи.

— Излез оттам — подкани я. — Има доста неща, за които се налага да си побъбрим.

Тя прекрачи навън от ваната и грабна една хавлия, с която припряно се уви. Очите й бяха станали като главички на карфици.

— Давам ти пет минути да се оправиш, след което кротко да цъфнеш отвън. Недей да пробваш никакви трикове. Ще оставя вратата отворена… — рече Уилям.

Излезе заднишком от банята.

— Пусни пистолета! — нареди някакъв непознат глас.

Дъфи замръзна неподвижно.

— Хайде, остави пушкалото на пода! — командваше гласът. — Не се обръщай, преди да си се отървал от него!

Уилям полека сложи оръжието на земята до краката си и извърна глава. Съвсем близо до него беше застанал Мърей Глисън. Неговото грубо сивкаво лице беше безизразно. В ръката си стискаше „Люгер“.

— Знае прекалено много — каза Анабел.

— Така изглежда — кимна Глисън. После добави: Побързай! Искам да ми помогнеш да се справя с това приятелче.

Дъфи стоеше неподвижно с наполовина вдигнати ръце и се проклинаше, че бе проявил такава небрежност. Малкият бележник му пареше в джоба. По всичко личеше, че се бе забъркал в извънредно опасна афера.

— Отдалечи се от пистолета! — заповяда Глисън.

Уилям бавно се обърна.

— Ще имаш ли нещо против, ако поседна? — попита, отправяйки се към едно кресло. — Предчувствам, че ще ми е необходим известен отдих.

Онзи го проследи с поглед.

— Не прави никакви опити… — предупреди го.

Дъфи си взе цигара от кутията на масата и щракна запалката. Настани се, опрял ръце върху подлакътниците на креслото. Каза си, че Глисън е малко нервен. Ъгълчето на устата му потрепваше от лек спазъм.

— Предишния път също насочи патлак към мене… — припомни му Уилям.

— Нямах късмет. Прекъснаха ни. — Глисън седна на ъгъла на масата и провеси дългите си тесни ходила.

Анабел излезе от банята и се приближи до Мърей. Лицето й беше много ожесточено, но очите й бяха уплашени.

Дъфи й хвърли един поглед и рече:

— Сега какво?

— Искам бележника! — отсече Глисън.

— Разбира се — кимна Уилям. — Напълно понятно е. И тогава ти казах, че е в пощата.

— Лъже! — намеси се задъхано Анабел.

— Така ли мислиш? — сви рамене той. — Задай си въпроса как би постъпила самата ти? Предположих, че е важен, така че го пъхнах в плик и го изпратих на един адрес в Канада. Дотрябва ли ми, само ще драсна няколко реда…

Очите на Глисън се смалиха.

— Може би ще те убедим да ги напишеш.

— Какво искаш да кажеш? — Дъфи угаси цигарата в пепелника.

— Имаме си начини…

— Дръж се като разумен човек. Не си в състояние да ме изплашиш. Смяташ ли, че ще съумееш да направиш нещо, което би ме накарало да се разделя с вещ, скъпа за мене? Ако държиш да притежаваш въпросния бележник, говори делово.

Глисън отпусна едва доловимо цевта на „Люгера“. Тя беше насочена към жилетката на Уилям.

— Колко? — попита той.

— Да не си полудял? — рече Анабел.

— Остави ме да уредя работата — намръщи се насреща й Мърей.

Дъфи съсредоточено изучаваше ноктите си.

— Ти на колко го оценяваш? — отвърна най-сетне.

Другият се подсмихна, демонстрирайки зъбите си.

— Бих платил петстотин долара за тефтерчето подметна небрежно.

Дъфи тежко се изправи.

— О’кей — каза той. — Щом струва само толкова за тебе, защо да се тормозим?

Глисън рязко вдигна оръжието.

— Сядай долу! — Гласът му прозвуча изненадващо остро.

Уилям просто го измери с очи.

— Осъзнай се, въшльо — рече му спокойно. — Не ме държиш с нищо. От това желязо вече няма никаква полза.

— Застреляй го! — настоя с тихо съскане Анабел.

Дъфи я прониза с поглед.

— По дяволите! — изруга. — Писна ми от тебе, кръвожадна малка мръснице!

Глисън стана, явно разколебан, физиономията му издаваше объркване.

— Тръгвам си — обърна се към него Уилям. — Ако искаш да си получиш бележника, позвъни ми. Има ме в указателя.

— Почакай — каза онзи.

Дъфи поклати глава и тръгна към вратата:

— Нищо няма да постигнеш, ако стреляш. Без моя помощ няма да се добереш до бележника.

Ръката на Глисън се отпусна до тялото му.

— Добре, пет бона… — произнесе с мъка той.

Дъфи отново поклати глава, отваряйки вратата.

— Недей да прибързваш — отвърна му. — Обмисли всичко на спокойствие. Аз ще изчакам.

Дръпна вратата зад себе си и закрачи към асансьора. Изведнъж се почувства много уморен и мозъкът му отказа да мисли. Бутна решетката, влезе в кабината и натисна партерния бутон.

Навън даде знак на едно жълто такси и не след дълго вече изкачваше за пореден път стълбите към апартамента на Мак’Гайър Отключи си и пристъпи навътре. Часовникът върху полицата на камината сочеше два без четвърт. Хвърли шапката си на дивана и посегна към ябълковата ракия, която все още си стоеше на масата. Усети шишето олекнало — беше почти празно. Направи лека гримаса. След това пресуши бутилката и пак я остави върху масата. Спря дъха си за секунда, сетне доволно изду бузи. Питието си го биваше.

Остана напълно неподвижен и се ослуша. В жилището беше съвсем тихо, като се изключи глухият тътен от хъркането на Сам. Запали цигара и запрати кибритената клечка в камината, но като се сети за Алис, отиде, вдигна я и внимателно я пусна в пепелника.

С усещането, че краката му са се превърнали в гумени от умора, той прекоси разстоянието до стаята за гости и полека открехна вратата. Вътре беше тъмно. Успя да долови тихото дишане на Олга.

Стигна до леглото с предпазливо опипване и щракна малката нощна лампа. После безшумно седна.

Олга се сепна, стисна юмруци, а устните й очертаха едно голямо „О“. Дъфи нежно сложи ръка на устата й.

— Всичко е наред — прошепна той. — Успокой се.

Тя се вгледа в него и се отпусна назад.

— Изкара ми акъла — рече му.

— Тихо! — каза Уилям. — Не искам да се събудят и другите…

Олга стрелна с очи часовника, след което отново спря поглед върху него.

— Толкова е късно… Какво има?

— Случиха се някои неща — отвърна Дъфи. — Трябва да говоря с тебе. Даваш си сметка в какво си се забъркала, нали? Макс са го очистили. Някой „гост“ му е прерязал гърлото.

Зениците й силно се разшириха.

— Да не искаш да кажеш, че?…

— Ще започна от самото начало. После ти ще запълниш празнотите. — Той полегна назад, опрян на лакът. Нараненото му лице се беше изопнало от изтощение. Тя неочаквано изпита лек прилив на състрадание към него.

— Събуй си обувките и легни до мен.

Уилям поклати глава.

— Ще заспя — рече. — Слушай сега. Има една червенокоса лейди на име Анабел Инглиш. Тя е дъщеря на Едуин Инглиш, политика. Смахната и зла. Този тип Уейдмър е бил едно от гаджетата й. Анабел е въртяла разни далавери с Кетли. Негодникът се е отбил при нея и тя го е блъснала в асансьорната шахта. Дотук добре… Преди да продължим нататък, трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш за Кетли.

— Той беше замесен в едрия бизнес с наркотици заговори с нисък глас Олга. — Започна като дребна риба, продаваше „прашец“ и вземаше изкуствен „процент“. Това беше по времето, когато се запознах с него. По-късно гешефтът се разрасна и Кетли се зае да трупа пари. Уейдмър му беше шеф. Голямата клечка беше Глисън. На Кетли му писна да получава заповеди и той открадна списъка с клиентите…

— Стоп! — гласът на Дъфи прокънтя така, като че ли щракнаха стоманените челюсти на капан. Той извади малкия бележник от джоба си и го сложи на завивката пред нея. — Това ли е списъкът?

Смаяната физиономия на Олга му отговори утвърдително.

— Значи това е… — рече Уилям. Прекара палец през страниците на тефтерчето. — Ами да, онези приятелчета не могат да оперират без този поменик… Консуматорите сигурно се тръшкат от наркотичен глад. Затвори очи и се опита да мисли.

— Как… как се сдоби с него? — запита тя.

Дъфи отвори очи.

— Улов от бърлогата на Кетли. Анабел се юрна да го търси и аз й го отнех. Така нещата стават съвсем прозрачни. Божичко! Действали са наистина с размах. Виж само кои са имената, дявол да го вземе!

Олга го хвана за ръката.

— Ще измъкнат бележника от тебе — каза тя с прокрадващ се в очите й страх. — Той означава за тях милиони.

Дъфи се изви на една страна и се взря в нея. Измореният му поглед „обискира“ лицето й.

— Знаеш ли — поде бавно той, — преди години често си мечтаех да попадна в подобно положение. Да имам възможността да задигна един милион долара от шайка гангстери. Ето че шансът е налице. Ще скарам двама, за да спечели третият — тоест аз.

— Какво имаш предвид?

— Ако разберат, че си пропяла, ще ти видят сметката. Харесваш ми, скъпа. Ще се включиш ли на моя страна?

— По какъв начин? — Очите на Олга възвърнаха своята проницателност.

— Има един тип, Морган — каза Уилям. — Не си чувала за него. Не ми е съвсем ясно откъде смуче, като изключим, че притежава нюх към лесните пари.

— Морган ли? — погледна го озадачена тя.

Набързо и без излишни подробности той й разказа за Морган и за тримата бандити.

— Възнамеряваха да изнудят Анабел. Напълно достатъчно е да се публикува някоя снимка на Кетли и Анабел, за да бъде изваден от равновесие старият Инглиш. Предположих, че работата е по-дебела. Господи! Държах се като неин благодетел с мисълта, че са убили Кетли, за да го припишат на нея. Всъщност тя собственоръчно е затрила този плъх, а аз бях пълен балама, че й помогнах да се отърве от трупа. Както и да е, това си е неин проблем. Ще продам бележника на онзи, който предложи най-високата цена.

— Какво би накарало Морган да го купи? — попита Олга.

Дъфи се ухили.

— Размърдай си мозъка — отвърна. — Цялата тази компания е червива от мангизи. — Той потупа тефтерчето. — Биха дали мило и драго, за да потулят скандала. Как ще се чувстват, ако се разчуе, че са ползвали опиати?

Тя се облегна назад в леглото и се замисли. След известно време рече:

— Струва ми се, че си попаднал на голяма работа…

Уилям прибра бележника.

— Права си, че съм напипал нещо — призна той. Пък и защо не? Защо, по дяволите, да не изкарам малко пари от тези боклуци? Защо да не го направиш и ти?

— Колко ще бъдат парите? — поинтересува се Олга.

— Петдесет бона, сто бона… От тоя род.

Тя отново легна по гръб и прекара ръка през гъстите си коси. Дъфи си каза, че е наистина с много красива женичка.

— Доста неща бихме могли да направим с толкова пари, нали? — напевно произнесе Олга.

Той погали ръката й.

— Да, доста неща… — съгласи се. Хвърли поглед към часовника и с мъка се изправи. — Ще дремна малко. Очертава се работа.

Тя улови ръката му.

— Имаш толкова изтерзан вид!

Уилям скалъпи някаква усмивка.

— Откровена си като самата смърт, сестричке.

Виждаше я пред себе си, очите й силно блестяха и гърдите й рязко се повдигаха и отпускаха под завивките.

— Мога да те накарам да се почувстваш по-добре… Ще дойдеш ли? — каза тя, вперила поглед в неговия.

Дъфи отново приседна на кревата.

— Ти си прекрасна! — възхити й се той. — Не тази вечер. Утре ще се изнесем оттук. — Замълча, после посочи с глава към съседната стая. — Те са свестни хора. Не би било честно спрямо тях… Утре!

Погали лицето й.

— Алис няма грешка, какво ще кажеш? — отстъпи от леглото Дъфи. — Двамата не бива да научават. За тази история ще знаем само ние.

Тя го проследи с поглед докато излезе от стаята, после угаси лампата. Дълго лежа в тъмнината, преди да заспи.