Вече е все едно…

Девета глава

Дъфи влезе в гаража на Рос и обгърна с поглед мрачното хале. Рос се показа от малкия офис в отсрещния край на помещението. Беше огромен и дебел, с лъщящо, направено сякаш от гума лице. Той тежко се понесе по омасления бетонен под, като махна с късата си масивна ръка.

— Не ми казвай — изхъхри шишкото, щом зърна Дъфи. — Нека да отгатна самичък.

Устните на Дъфи се разтегнаха в тъжна усмивка.

— Не съм те виждал от години — отвърна.

— Обзалагам се, че си загазил.

Уилям поклати глава.

— Грешиш — каза му. — Случаят не е такъв. Просто ми се дощя да профукам малко мангизи при тебе.

Рос положи широката си длан върху рамото на Дъфи.

— Добре, добре — поведе го към офиса той. — Тук вътре съм скътал една бутилчица, която ще ти се услади.

Уилям се настани в плетения стол и разходи очи из тясната като кутийка стаичка. Рос я изпълваше почти цялата.

— Доста е горещо, нали? — рече той и извади едно черно шише от вратичката на бюрото си. Избърса гърлото с ръкава на ризата си и го побутна към Дъфи. — Внимавай с тази течност — продължи, — силна е като тигрова пот!

Уилям отпи и задържа питието в устата си, преди да преглътне. После тихо изсумтя.

— Да-а — потвърди. — Огън е.

Рос пое бутилката от него и я надигна. Дъфи се загледа в неговата адамова ябълка, която заподскача по охранената му гуша. Дебелакът остави алкохола на масата, изтри влажните си устни с опакото на дланта и леко придърпа напред стола си.

— Та за какво става въпрос?

Дъфи запали цигара и търкулна друга на Рос по плота на масата.

— Още ли се мотае при тебе онзи стар „Буик“? — попита го.

— Имаш предвид бронирания ли? — леко се разшириха малките очи на Рос.

— Точно така.

— Разбира се, че е при мене — кимна шишкото.

— В движение ли е?

Рос се закиска.

— Дали бил в движение? Слушай бе, човек, всичките ми таратайки са в движение. Тази талига е направо като нова.

— Искам да я наема за известно време — каза Дъфи.

Рос сви рамене.

— Става — простодушно отвърна той. — Защо не вземеш моя „Пакард“? Идеална сделка за теб.

Уилям поклати глава и се изправи.

— Трябва ми „Буикът“. За в бъдеще май ще имам нужда от скромна защита, а в него бих се чувствал далеч по-сигурен.

— Знаех си, че си загазил — каза Рос.

— Покажи ми колата си.

Той го изведе обратно в халето.

— Ето я.

„Буикът“ беше обикновен на пръв поглед автомобил, с леко занемарена външност въпреки скорошното измиване. Дъфи потъна в дълбокомислено съзерцание.

— Ще ми го рекламираш ли? — предложи най-сетне той.

Рос хвърли бърз поглед през рамо, сетне тромаво пристъпи напред.

— Красив е като ягодка — каза, отваряйки вратата. — Я пробвай…

На Уилям му се наложи да употреби доста сила, за да я затвори.

— Това е стомана — поясни Рос. — Дебел, солиден материал, разбираш ли? — Той повторно отвори вратата и се качи вътре. Дъфи се облегна на нея и проточи врат.

— За човека, който е измайсторил тази каруца, не е имало никакви тайни в занаята… — рече Рос, тежко отпускайки задника си върху тапицираната седалка. — Покривът е брониран. Виж прозорците! — Той смъкна единия. — Отвън не е нищо особено, но обърни внимание колко е дебел.

Сечението на стъклото беше поне три четвърти инча.

— Това чудо ще отплесне четиридесет и пет калибров куршум право в оня, дето го е изстрелял… — възхищаваше се шишкото. Той докосна някаква пружина на арматурното табло и там се отвори малък капак. Бръкна вътре и извади два автоматични пистолета „Колт“. — Едва ли ще ти трябват — каза Рос. — Ще ги разкарвам.

— Остави ги. Нали вървят заедно с колата? — тихо се обади Уилям.

Онзи го изгледа, сви дебелите си устни и вдигна рамене. Мушна обратно пистолетите.

— Под седалката има четиристотин патрона.

— Мили Боже! — смая се Дъфи.

— Не съм имал време да изчистя боклуците — ухили се Рос. — Така си и останаха вътре.

— Изпипана работа! Нещо друго?

Дебелакът слезе от автомобила.

— Решетката на радиатора е непробиваема за куршуми. Моторът е обезопасен с щит. Задното стъкло се повдига нагоре така, че при необходимост да може да се стреля. Гумите пък са напълнени с уплътняваща течност, която моментално запушва всяка дупка от евентуално попадение на куршум. Тази кола е наистина великолепно убежище в случай на неприятности.

Дъфи килна шапката на тила си.

— Да, струва ми се, че точно от такова нещо се нуждая. Колко искаш за нея, Рос?

Онзи се почеса по плешивата глава.

— Какво те прихваща, друже? — попита. — Малко ли неща си направил за мене в миналото…

— Давам ти по тридесет долара на седмица — рече Уилям.

Рос поклати глава.

— Прекалено много е — възрази. — Ще приема двадесет.

Дъфи извади четиридесет долара от портфейла си и му ги подаде.

— Ще я взема за някоя и друга седмица — каза. — Нали ще я заредиш?

Рос пъхна парите в джоба на панталона си.

— Готова е за път — отвърна.

Дъфи отвори вратата и се качи.

— До скоро виждане, приятелю — сбогува се той.

Рос провря глава през рамката на прозореца.

— По-полека с артилерията — рече загрижено. — Пушкалата не са регистрирани, но не се увличай все пак.

Дъфи му кимна и включи на скорост. „Буикът“ излезе на улицата. Той отиде до банката си, осребри чек за хиляда долара, провери сметката си и се върна при колата. Мина му през ум, че с една хилядарка в брой и други три в банката би могъл да издържи известно време.

Олга го чакаше в „Стъд’с Парлър“ — спокоен малък бар близо до Източна 164-та улица. Когато спря, тя изтича навън и той й отвори. Олга се настани, но Уилям трябваше да се наведе през нея, за да хлопне вратата.

— Ама че е тежка! — учуди се тя.

— Стоманена е — усмихна се той, докато се отделяше от бордюра. — Таратайката е от Чикаго. Там знаят как да ги правят.

Олга пропътува в мълчание половин пряка, след което попита:

— Да не би да очакваш неприятности?

— В изнудваческа афера като тази бедата връхлита рано или късно. Предпочитам да съм подготвен. — Дъфи промъкна „Буика“ покрай един голям камион и каза: — Не те е страх, нали?

Тя поклати глава.

— Аз не се плаша лесно. — Нейната изящна, облечена в ръкавица ръка се притисна към шията й. Носеше блуза с висока яка. — Приятелите ти бяха чудесни — добави в заключение.

Уилям кимна.

— Пълен мръсник съм — рече. — Казах на Алис, че съм щял да те изпратя на влака за у вас.

— Не би ли могъл да ги посветиш в нещата? — запита Олга.

Той поклати глава.

— Те държат един на друг. Хич не им пука за пари… Пък и защо ли? Само нещастници като нас двамата, които не са пуснали котва никъде, си въобразяват, че парите са някакъв връх.

Тя го стрелна с очи.

— Самосъжаляваш ли се? — позволи си да полюбопитства.

— Не — отново поклати глава Дъфи. — Аз започнах тази история, така че пак аз съм длъжен да я приключа. Ако не съумея да изляза от нея сух, толкова по-зле… Успея ли, е, ще си харча спечеленото и мисля, че здравата ще се повеселя.

— Ами аз? — рече Олга с глух глас.

Дъфи сложи ръка върху коляното й.

— С тебе всичко е наред, бебчо. Желанията ти ще бъдат изпълнени! — Той спря пред своята жилищна сграда. — Хайде сега да видим дали ще ти хареса твоят нов дом.

Те се изкачиха по стълбите и Олга почака, докато Уилям отключи вратата. Вътре в малкия апартамент двамата застанаха с вперени един в друг погледи, след което тя бързо извърна глава и пристъпи към прозореца.

— Харесва ми — каза. — Наистина е хубаво!

Дъфи метна шапката си на креслото и извади бутилка ром.

— Обичаш ли „Бакарди“? — попита я.

— Да, но не е ли още рано?

Той взе две чаши и наля в тях от рома. Приближи се до нея и тикна едната в ръката й.

— За нас и за парите! — рече.

„Бакардито“ се хлъзна плавно в гърлата им, запалвайки у двамата по едно парещо кълбо от пламъци.

— Свали си шапката, скъпа — подсети я Дъфи. — Вече си си у дома.

— Онова отсреща спалнята ли е? — полюбопитства Олга.

— Да. Иди да я разгледаш… — Той с изненада установи, че ръцете му треперят. Проследи я с поглед как бавно прекосява стаята и влиза в спалнята. Движението на дългите крака и на стройните бедра беше лениво, но от тялото й се излъчваше електричество.

Дъфи я последва и се спря точно зад нея, взрян в отражението й в огледалото. Тя вдигна очи, погледна го изпитателно, сетне изведнъж се обърна. Той сложи ръце на ханша й и я притегли към себе си.

— Прекрасна си! — възхити се. — Познавам те само от двадесет и четири часа, но имам чувството, че е било така цял живот. Обзалагам се, че си лоша. Обзалагам се, че си принадлежала на мнозина, но не ми пука.

— Такава съм, дори е слабо казано — отвърна Олга. Улови ръцете му, задържа ги за миг. После ги отблъсна от себе си. Отиде до леглото и седна.

Дъфи се отмести от огледалото и се облегна на таблата на леглото.

— Ще живеем заедно — каза той. — Разправи ми за себе си.

Тя изви лице и впи поглед в него.

— Не е ли глупаво? — възрази му.

Дъфи поклати глава.

— Искам да знам — настоя.

— Родена съм в един малък град в Монтана. — Интонацията й беше равна и лишена от емоционалност. — Да живееш там беше все едно да живееш в моргата. Нищо никога не се случваше. Слънцето грееше, прахолякът се трупаше по сухите пътища, коли пристигаха и заминаваха, без да става каквото и да било. Имах навика да си купувам списания със знаменитости и четях за Холивуд. Правили са го милион други момичета. Въобразявах си, че ако отида там, ще пробия. Бленувах Холивуд, дишах Холивуд и мисля, че дори сънувах Холивуд. Е, един ден си опитах късмета. Издебнах, когато баща ми отиде на полето, свих му всичките пари, не бяха много — и духнах. Никога не стигнах до Холивуд. Парите ми свършиха, щом се озовах в Оукланд. Там си намерих работа в един танцувален салон като компаньонка.

Дъфи заобиколи и седна до нея на кревата.

— Трябваше да любезнича с мъжете на бара. Да разговарям с тях, да ги развличам и да ги карам да си поръчват алкохол. Плащаха ми комисиона върху изпитото. Това не продължи дълго. Една нощ шефът ме повика и след „пребиваването“ му върху мене всичките ми грижи се стопиха. Абе нали знаеш как е — стъпиш ли веднъж на наклонената плоскост, връщане няма.

— Колко време мина оттогава? — запита Дъфи.

— Около осем години. Бях на седемнадесет. Налетях на един тип на име Върнън. Как ме избудалка този юнак! Наистина умееше да рисува с думи. Отвори ме как съм можела да направя пари толкова бързо, та свят да ми се завиел. Хубави дрехи, бижута, автомобили и тем подобни… Просто като продавам тялото си три-четири пъти на нощ. Паднах си по това. Какво значение има, при положение че успеех да събера достатъчно мангизи, за да изляза от играта след някоя и друга година? Заведе ме в един публичен дом в Уотсънвил, в северна Калифорния. В момента, в който попаднах там, осъзнах каква тъпачка съм. Буквално нямаше измъкване. Не ми даваха никакви пари. Нямах достъп до дрехите си. Заплашваха ме с полиция. На практика бях чужда собственост.

— Сладко си си поживяла… — изсумтя Дъфи.

Олга замълча за секунда, сетне продължи.

— Три години не видях бял мъж. Филипинци, индуси и китайци да, но нито един бял.

Уилям неспокойно се размърда. Беше му неприятно.

— Точно когато бях на път да се предам, се появи Кетли. Можеш ли да си го представиш? Аз очаквах поредното от онези пламенни, дребнички жълтеникави мъжлета, а в стаята ми влезе той. Кетли лапна по мене и аз му дадох всичко, на което бях способна. Реши, че бих могла да съм му от полза, така че ме извади от въпросната дупка и ме настани в сегашната къщурка.

— По какъв начин си била полезна на човек като Кетли? — поинтересува се Дъфи.

Изражението й стана по-твърдо.

— Нима не ти разказвам всичко? — отвърна му.

— Разбира се, но не звучи особено добре. — Той се подпря на лакти.

Олга повдигна рамене с досада.

— Така е. Кетли имаше нужда от жена, помощничка в своя бизнес. Караше ме да играя ролята на „домакиня“ за неговите мухльовци. Аз му уреждах запознанства сред висшето общество. Благодарение на мене направи купища пари. Държеше се на ниво — плащаше ми щедро. Тя въздъхна, кършейки ръце. — Сега горкият нещастник е мъртъв.

Телефонът в съседната стая започна да звъни. Дъфи не се и помръдна, за да вдигне слушалката.

— Какво има? — попита Олга. — Не желаеш ли да се обадиш?

— Нека си звъни — рече той и я погледна.

Телефонът замлъкна. Тя остана известно време втренчена в него, после каза:

— Да… да… да!

Дъфи се протегна и грубо я придърпа към себе си.

— Луд съм по тебе! — призна, притиснал устни до шията й.

Телефонът поднови звъненето. Продължи да отеква дълго време, след което престана. Една муха упорито жужеше от стая в стая, блъскайки се в прозорците с елегантни малки плонжове.

Дъфи лежеше на леглото, полузатворил очи, и чувстваше как мускулите на тялото му изпадат в безтегловност. Олга се унасяше в сън. Той я съзерцаваше. Времето беше загубило значение за него. Изпитваше пълно удовлетворение от това, да я гледа. Тялото й беше силно и бяло. Плътта й беше стегната. Помисли си, че изглежда добре.

Протегна ръка и нежно докосна нейната коса. Тя се раздвижи и отвори очи. Усмихна се.

— Хвана ме — каза Уилям. — Няма мърдане.

— Искам да замина с тебе надалеч — рече Олга, като сложи ръката си върху неговата. — Искам да се махна от всичко това. Няма да ме изоставиш, нали? — Произнесе „нали“ много настойчиво.

— Нещата ще се оправят, ще видиш — поклати глава той.

Телефонът зазвъня упорито. Тя се надигна. През тялото й премина лека тръпка.

— Не, не отивай! — каза му. — Зарежи го…

Дъфи се поколеба, сетне стана от леглото. Погледна я, засмя се и тръгна към съседната стая. Вдигна слушалката от вилката.

— Кой е? — попита грубо.

— Обажда се Глисън — долетя сипкавият бръмлив глас.

Уилям придърпа един стол и седна. Очите и устата му изведнъж станаха сурови.

— О’кей — отвърна. — Не те очаквах толкова скоро.

— От доста време звъня! — В интонацията на Глисън имаше едва доловима нервна нотка.

— Е, този път нали ме намери.

— Ще купя онова нещо от тебе за петнадесет бона — изрече другият на един дъх.

Дъфи се ухили в слушалката.

— Май започвам да оглупявам — рече. — Причу ми се, че каза петнадесет хилядарки.

Глисън направи кратка пауза, след това отвърна.

— Не мога да дам повече. Петнадесет бона!

— Що за евтин негодник си?! Не милееш ли да си прибереш обратно списъка? Той е точно толкова ценен, колкото и едно свидетелско показание срещу собствените ти съучастници.

— Слушай! — Дъфи почти видя как ръката на Глисън се впива в телефона от вълнение. — Не съм в състояние да намеря повече пари. Ще ти направя едно почтено предложение. Петнадесет хиляди плюс петпроцентов дял от сделките.

— Уф! Използвай си мозъка… — Уилям се премести към ръба на стола. — Не съм толкова тъп. За какво му е петпроцентов дял на един труп? Не бих ти имал и секунда доверие. Сдобиеш ли се веднъж с въпросния поменик, ти червата си ще изплюеш, но ще ми видиш сметката. Не, или пари в брой, или нищо!

— Проклет кучи син! — изруга Глисън.

— Остави, това е без значение. Представа нямаш, с кого си се заловил. Имам си още един купувач. Или ще се бръкнеш дълбоко за бележника, или другото приятелче ще го получи.

На отсрещния край на линията се възцари гробна тишина и Дъфи се пресегна за цигара. Нямаше нужда да предприема нищо и разполагаше с много време, за да наложи своето. Тогава Глисън рече:

— Значи така смяташ да водиш играта, а?

— Позна. Двама се карат, третият печели. Не е спешно, но е за предпочитане да започнеш с преразглеждането на намеренията си.

— Ще ти се стовари цяла планина от неприятности — каза онзи. Гласът му стана изненадващо уверен. Вече не приличаше на възбуден човек. — Или ще бъдеш почтен спрямо мене Дъфи, или…

— Я слушай, боклук такъв! Не можеш да ме уплашиш. Знам, че съм те настъпил точно по мазола. Щом ти харесва, тръгни да наддаваш първоначално от петнадесет бона, но цената ще стигне тавана! — Уилям затвори слушалката и се облегна назад.

От спалнята излезе Олга. Не беше облечена.

— Правилно ли постъпваш? — запита го тя.

Дъфи се приближи до нея и я прегърна.

— Това е верният път — рече й. — Ще отнеме известно време, но ще донесе максималната сума.

— Не може ли да му се вярва? — вдигна поглед към лицето му Олга.

Дъфи поклати глава.

— Ще бъде трудно да се измъкнем с мангизите, но само гледай как ще ги изиграем… — отвърна.

Тя се облегна на него.

— Беше ми все едно какво ще стане, но вече не е така. Не искам след този удар да бъдеш изложен на опасност.

Уилям я заведе отново в спалнята.

— Наметни си нещо — помоли я. — Невъзможно ми е да мисля като си гола.

Той проследи с поглед как тя отвори малкия куфар, който беше донесла със себе си и извади един халат, след което й помогна да го облече.

Върнаха се пак в хола. Олга запали цигара, дръпна дълбоко и задържа дима.

— Нещо се мъти в главата ти — констатира тя. — Какво е то?

Дъфи измъкна от вътрешния си джоб малък бележник и го сложи на масата. До него постави втори, досущ като първия.

Олга се вгледа внимателно в тях, после изпусна облак дим през ноздрите си.

— Двойна игра ли? — предположи.

— Отгатна! — Уилям притегли стол и седна. — Ще ти покажа как се правят пари… — Взе автоматична писалка и се зае да преписва списъка с имената от единия бележник на другия.

Тя приседна на ръба на масата и се загледа в него.

— Някой здравата ще се обиди от това — обади се най-сетне тя.

Дъфи не откъсна очи. Продължи да пише, но рече:

— Ние няма да присъстваме, за да видим кой ще е той…

Когато привърши със списъка, отгърна го на началната страница и се втренчи внимателно в съдържанието му.

— Ясно ли ти е какво означават тези цифри? Ето виж: Макс Хъгсън — 5, Джони Алвис — 7, Труди Ървин — 4…

Олга се облегна на рамото му.

— Плащания — поясни. — Обикновено Хъгсън снасяше пет хиляди долара на месец от наркотици и за своята безопасност.

— Но това са много пари. — Защо пък и за безопасност?

Тя залюля дългите си крака.

— Така работеше Глисън. Тези пиленца не са истински наркомани. Само се правят на такива. Той им продаваше дрогата, след което ги предупреждаваше, че някой уж бил на път да ги разкрие и че щяло да им струва еди-колко си да му се запуши устата. Трябваше само да упражни натиск, да ги сплаши до смърт и да им демонстрира, че е по силите му да прогони всички натрапници, за да се превърне в рентиер за тяхна сметка.

Уилям събра числата, сетне вдигна глава.

— Това тефтерче е на стойност между петстотин бона и кръгъл милион, ако платят едновременно.

Олга кимна.

— Когато работех за Кетли и той дърпаше конците, повечето плащаха.

Дъфи се ухили.

— Не е трудно да се направят пари, стига да знаеш как — заяви той, изправяйки се. — Е, да видим какво ще каже Морган.

Тя се смъкна от масата.

— Какво ще правиш с бележниците? — попита го.

— Единият ще е у тебе, а другият у мене — подаде й той копието. — Пази го.

Олга подържа за миг тефтерчето в ръка, като се взря строго в лицето на Дъфи, след това се засмя и му го върна.

— Какво означава това?

— Надявах се, че така ще постъпиш. Просто исках да разбера дали ми имаш доверие. Лудост е да се съхранява подобно нещо там, откъдето може да бъде задигнато. Задръж го у себе си! — отвърна тя.

— Не, дявол да го вземе! — възпротиви се той. Но Олга изглеждаше толкова щастлива, че Дъфи хвана бележника и го пъхна при другия във вътрешния си джоб.

— Не бива да ходиш самичък при Морган — каза тя. — Ще дойда с тебе.

Той се замисли за миг, после кимна.

— О’кей, но ще останеш отвън в колата. По пътя ще депонираме двата списъка в банката.

Олга изтича в спалнята, за да се преоблече.

— Ще взема адреса на Морган от „Трибюн“ — подвикна след нея Уилям. — Няма как да не го знаят.

Докато телефонираше, той смътно долови, че тя влиза в банята, и щом получи адреса от репортерската стая, надникна вътре. Олга стоеше под студения душ, с лице, вдигнато към боцкащите като върхове на карфички водни струи. Беше затворила очи и прикриваше с ръце гърдите си.

Дъфи се наведе напред и рязко отви крана. Студената вода бясно плисна в нея и тя отскочи с пръхтене.

Той грабна един пешкир и я зави в него.

— Побързай! — подкани я. — Нямаме много време.

Олга смръщи лице и излезе от банята.

— Опитай и ти — каза му. — Приятно е…

Дъфи поклати глава.

— По-късно — отвърна. — Хванах златна треска.

Тя махна гумената шапка, която предпазваше косата й, и я запрати по него. Водните капки изпръскаха лицето му. Той замахна като за шамар срещу нея, после изведнъж я дръпна към себе си и я целуна. „Държим се като деца!“ — мина му през ума.

Олга вдигна поглед към него и рече:

— Ще бъдеш ли винаги мил с мене?

Внезапно Уилям стисна ръцете й, причинявайки й болка.

— Да вървим — каза той. — Чака ни работа…

След това я пусна. Тя остана неподвижна, притиснала кърпата към тялото си, с леко объркване в очите.

Десета глава

Дъфи паркира „Буика“ до бордюра и изкачи петте ниски стъпала пред входната врата. Домът на Морган беше огромен. Уилям остана много изненадан. Беше очаквал нещо солидно, но това далеч надхвърляше всякаква солидност.

Входната врата беше от огледално стъкло, комбинирано с ковано желязо. Звънецът се дърпаше като синджир на казанчето за вода в старомодна тоалетна.

— Хубава къщурка — подвикна Дъфи назад към Олга, която седеше в колата. После самоуверено дръпна силно звънеца.

Клив отвори вратата.

— Уведоми своя крал, че искам да го посетя! — рече Дъфи.

Онзи вдигна ръце и отстъпи заднишком от прага.

— Махай се… — извика пискливо.

Уилям бутна широко вратата, но остана на мястото си.

— Размърдай се, или ще те размърдам аз!

Клив бръкна с ръка във вътрешността на сакото си, но Дъфи бързо направи крачка напред и го зашлеви през лицето.

— Не го бий повече, той ще се държи добре — обади се дребосъкът от горния край на вътрешното стълбище.

Клив извади ръката си от сакото и се отдалечи още повече. От гърлото му излизаше остър цвилещ звук.

— Защо не разкараш този задник? — рече Дъфи.

Малчото слезе долу. Носеше нахлупената си шапка. Уилям едва ли би могъл да си го представи без нея.

— Къде е Морган? — попита той.

Ниското мъжле беше изключително предпазливо — не се приближаваше прекалено близо до Дъфи.

— Ти го изненада — отвърна то с тънка усмивка.

— Хич не ме е грижа — заяви Уилям. — Дошъл съм да се срещна с него.

Дребосъкът изви глава към Клив.

— Чу ли? — попита го. — Дошъл бил да се срещне с него.

Дъфи се протегна и сграбчи джуджето за реверите на сакото. Очите му приличаха на парчета гранит.

— Престани с тези твои циркаджийски номера!

Малкият тип решително заби един автоматичен пистолет в жилетката му.

— Не ставай груб, мистър — предупреди той.

Дъфи махна ръката си и се дръпна леко назад.

— Прибери това пушкало и си понапрегни мозъка каза.

— Съобщи на Морган — рече дребосъкът на Клив.

Уилям замислено го наблюдаваше от мястото си.

— Нали не смяташ да въздаваш неприятности? — с надежда запита джуджето.

Дъфи поклати глава.

— Твоят женствен нарцис посегна към патлака си обясни той. — Не мога да стоя безучастен в такива случаи.

Другият се закиска.

— Веднъж опознаеш ли Клив, няма как да не го обикнеш — отвърна.

Дъфи продължаваше да стои неподвижно.

— Защо не скриеш това желязо? — спокойно предложи той. — Моментът не е подходящ за тапешници.

Дребосъкът пъхна пистолета в кобура под мишницата си.

— Понякога ставам нервен — рече, разпервайки ръце в знак на извинение.

В дъното на коридора се отвори една врата и се появи Морган.

— Насам! — извика той.

Дъфи бавно мина по коридора и влезе в стаята. Морган стърчеше по средата, а в отсрещния край Джо се беше облегнал на стената. Той ровичкаше с дървена клечка из дупките на зъбите си.

Уилям поздрави Морган с кимване.

— Защо, за Бога, е цъфнал тук този тип? — каза Джо.

Морган го възпря с повдигане на ръка.

— Донесе ли най-после снимките, Дъфи? — попита той.

— Разкарай главорезите си, искам да поговорим — отговори Уилям.

— Да го „погаля“ ли? — рече Джо. — Той си пада по това и ще си го получи…

— Почакай отвън! — нареди му Морган.

Джо сви рамене, но излезе, минавайки плътно до Дъфи. Когато се изравни с него, той завря сплесканата си физиономия в лицето му и се ухили:

— Капризно момче си ти, нали?

Дъфи не направи никакво движение.

— Имаш лош дъх — задоволи се да отвърне той.

Джо затвори вратата след себе си. Тогава Уилям се приближи до едно масивно кресло и седна. Не посегна да свали шапката си. Морган се облегна на украшението над камината и зачака.

— Дължим си взаимно този разговор, нали? — каза Дъфи.

Морган извади табакера, избра една от дългите и тънки хавански пури, пъхна я между ситните си зъби, отхапа гладко крайчеца й и го изплю в празната камина. Сетне прибра табакерата обратно в джоба си.

— Аз също бих запалил — обади се Уилям.

— Не и от моите! Говори… — изгледа го Морган. Неговите подпухнали очи бяха подчертано враждебни.

Дъфи сви рамене и взе цигара от собствената си табакера.

— Както кажеш…

Лицето на Морган се скри зад гъстия дим, докато палеше пурата.

— Моите петстотин долара са все още у тебе — подметна.

— Разбира се — кимна Дъфи. Той измъкна портфейла си и отброи пет банкноти по сто долара, след което ги хвърли на масата. — Пазех ти ги.

Физиономията на другия изразяваше пълно стъписване. Той се взря ядосан в петте банкноти, после скръсти ръце зад гърба си и леко се повдигна на пръсти.

— Изненадан съм — призна. — Мислех, че ще ме завлечеш.

— Сумата е значителна — рече Уилям. — Купи подарък на твоето хомосексуалистче.

Морган се вцепени.

— Мери си приказките! — произнесе с пресипнал глас той.

— Хайде да си спестим заплахите и да минем по същество. Отдавна се каня да поговоря с тебе. Когато ми пробута онзи номер с фотографиите, действително изпаднах в затруднено положение и не съм излязъл от него и досега. Но на мене взе да ми се нрави и виждам, че в тази работа има доста пари. Подай ми ръка сега и ще ти разкрия една далавера, от която ушите ти направо ще клепнат. Да бъдем откровени. Ти искаше да притиснеш Едуин Инглиш чрез дъщеря му, нали така?

Морган го съзерцава няколко минути с безизразен поглед, после рече:

— Да предположим, че да.

— Ако ти бях предал снимките на Кетли и момичето, ти щеше да си в състояние да счупиш черупката на Инглиш. Щеше да го уведомиш за условията си и той щеше да бъде принуден да ги приеме.

Морган отиде до един стол и седна, но не каза нищо.

— Познаваш ли Мърей Глисън?

— Да, познавам го. — По лицето на Морган премина тръпка на изненада.

— Какво знаеш за него?

— Какво целиш? — прояви внезапно нетърпение онзи.

— Ще ти кажа. Глисън върти на широка нога изнудване чрез наркотици сред някои от най-важните клечки във висшето общество. Държи ги толкова изкъсо, че направо пищят от страх. Нашият човек събира на техен гръб пенсийка от почти един милион долара. Това беше ли ти известно?

Морган поклати глава. Дебелите му устни леко се накъдриха.

— Едва ли е вярно — рече той. — Глисън е само дребен пласьор. Поне беше такъв по времето, когато го познавах.

Дъфи се изсмя.

— Не си актуален — каза. — Той се е вмъкнал във висшите кръгове, но е достатъчно хитър да го пази в тайна. Няма никакви изгледи някой от политическите босове да му издърпа ушите заради това, което прави.

— Глисън не ме интересува — заяви в крайна сметка Морган.

Уилям кимна.

— С положителност е така — съгласи се той. — Но не би се отказал от неговия бизнес, нали?

— Ако пожелая територията му, ще я превзема — каза Морган и тръсна голяма бучка пепел в пепелника.

Дъфи се облегна назад и впери поглед в тавана.

— Глисън притежаваше списък на всичките си клиенти и на сумите, които плащат за протекция — рече.

Другият го изгледа остро.

— „Притежаваше“ ли каза?

— Да, точно така. Сега е у мене — отвърна Дъфи, продължавайки да не откъсва поглед от тавана.

Морган се умълча, после се обади:

— Разбирам…

— И вече е пуснат в продажба — добави Уилям.

Онзи стана изкуствено небрежен. Дъфи едва не се изсмя в лицето му.

— Може да е от полза някому… — чу го да казва.

— Не разбра докрай идеята ми — отвърна той. Говореше бавно, като на дете. — Щерката на Инглиш е свързана с Глисън. Тя е пълно куку. Двамата заедно практикуват този рекет. И печелят от него баснословно. Благодарение на списъка ти би могъл да разстроиш малката им комбина, да хванеш Инглиш натясно и да си „завъдиш“ триста едри шарана, които да ти пълнят скута с мангизи срещу едното премълчаване на имената им.

Морган дръпна от пурата си.

— Звучи примамливо по начина, по който го представяш — рече той.

— Възможността е добра. Затова ти я предлагам.

— С какво съм заслужил жеста?

— Имаш пари…

— Колко искаш?

— Петдесет хилядарки — отвърна Дъфи. — Нямам предвид тридесет или четиридесет. Цената е петдесет, държа на нея.

Морган сви рамене едва видимо.

— Мисля, че никога няма да си пробуташ стоката за такава сума пари — каза.

Дъфи се изправи.

— Добре — съгласи се той. — Ще си получа парите от другата страна. Защо да ми пука?

— Почакай. Пропускаш нещо… — хвърли му лукав поглед Морган. — Ти ми предостави чудесна информация. В това няма съмнение. Помисли си дали сам би платил толкова много пари? Забравяш, че разполагам с три момчета, които ги сърбят ръцете за работа. Нямам намерение да плащам фантастични цени за подобни удари. Знаеш ли как бих постъпил аз, ако притежавах този списък?

— Какво би направил? — попита Дъфи.

Морган се ухили. Приличаше на вълк.

— Това, което си сторил самият ти. Щях да направя копия и да ги продам на двете страни.

По лицето на Уилям се изписа тотално объркване.

— Добра идея — успя да каже въпреки всичко.

— Някога е била добра, но вече не е — поклати глава Морган. — Когато продадеш списъка на Глисън, аз ще намина при него и ще му го взема.

— Не си ли прекалено самоуверен? — отбеляза със студена усмивка Дъфи.

Другият за пореден път сви масивните си рамене.

— Ще ти кажа и още нещо — добави той, изтърсвайки пурата си в пепелника. — След като Глисън ти плати, ще изпратя Джо да прибере от тебе петдесетте хиляди. Това ще ти бъде за урок.

Дъфи се насочи към вратата.

— Мисля, че ние двамата няма да се разбираме особено добре за в бъдеще… — мрачно констатира той. — Съжалявам!

— Действително ще съжаляваш! — съвсем тихо рече Морган.

Уилям отвори вратата. Джо стоеше непосредствено пред нея. Погледна през рамо към Морган.

— Това беше всичко засега, нали?

Той поклати глава. После му хрумна нещо и отвърна:

— Чакай!

Дъфи се спря. Не се обърна изцяло с гръб към Джо, а само три четвърти, така че да може да го наблюдава с периферното зрение.

— Да?

Морган вдигна петте банкноти от масата.

— Предлагам ти да ги вземеш и да ми предадеш списъка.

— От къде на къде?! — Дъфи беше напълно изумен.

— Не можеш да влезеш в играта — рече онзи. — Слаб си. Какво би могъл да противопоставиш на организация като моята? Осъзнай се, дребен негодник такъв! Откъде ще дойдат парите за твоята защита? Кой ще се наеме да се сработва с един уволнен щракач на снимки? Трябва да си се побъркал, за да дойдеш при мене с подобна оферта. Ето, дай ми списъка и вземи петстотинте долара. Толкова струваш. Пък ще си спестиш и много мъки…

Изражението на Дъфи не се промени, но от погледа му изведнъж повея мраз.

— Слаб значи? Това ли било? — уточни той.

Морган сви рамене.

— Достатъчно време загубих с тебе. Пръждосвай се! Ще свърша работата сам. — Той пъхна петте банкноти в джоба си, след което рязко вдигна поглед. — Искам списъка до довечера — произнесе с безизразен глас. — Няма къде да мърдаш. Списъкът до довечера, или ще насъскам Джо след тебе!

Дъфи кимна. Промъкна се внимателно покрай бияча, който му се ухили, после се запъти към изхода и слезе по стълбите.

Олга го погледна и рече:

— Значи не се хвана…

Дъфи включи на скорост и подкара „Буика“ по улицата. Започна тихо да псува, без да отлепва устни. Олга сплете пръсти около коленете си и се зазяпа напред.

Уилям зави по Седмо Авеню и се понесе с потока от коли. На Лонгейкър Скуеър отби надясно и навлезе в Сентръл парк. Когато стигна до езерото, изключи мотора и спря.

— Не се ядосвай — каза Олга.

Той не отвърна нищо в първия момент, след това свали шапката си и я захвърли на задната седалка на колата.

— Тези типове наистина ме хванаха в крачка — рече Дъфи. На устните му се появи невесела тънка усмивка и той й стана много по-симпатичен.

— Разкажи ми — подкани го.

Уилям се извъртя на седалката си, така че да се обърне с лице към нея, и хвана облечената й с ръкавица ръка.

— Работата ще загрубее — каза. — Най-добре е да изчезнеш, преди да е започнала войната.

Олга леко присви очи.

— Защо не зарежеш истерията и не ми обясниш?

— Морган иска списъка — рече Дъфи. — Довечера трябва да му го предам, иначе…

— Безплатно ли? — прекъсна го тя.

— Точно така — безплатно — кимна той.

Олга замълча.

— А след това?… — попита го.

— Има грандиозни идеи. Въобразява си, че е единствената голяма клечка в града. Посъветва ме да се откажа от едрите пари с няколко комплимента в добавка.

Тя разпери пръсти и се зае да сваля ръкавиците си.

— Аз го очаквах, а ти? — рече. — Означават ли тези пари нещо за тебе?

— Какво разбираш под „нещо“? — отвърна Дъфи.

— Високомерни копелета от рода на Морган не могат да допуснат, че човек като тебе говори сериозно. Би трябвало да имаш репутация на убиец, за да се измъкнеш след предложението, което си направил.

— Как да постъпя, за Бога? — каза Дъфи.

Олга се наведе напред, натисна пружината в арматурното табло и извади автоматичния „Колт“.

— Един плъх по-малко няма да разплаче никого. Гръмни го, преди да те е гръмнал той.

Уилям погледна с отвращение пистолета и поклати глава.

— Не — рече той. — Мисля, че не бих отишъл толкова далече.

Тя остана неподвижна за миг, после каза:

— Морган е прав. Ти си слаб и страхлив.

Дъфи взе пистолета от нея и го постави обратно в тайника. Загледа се в острия като нож ръб на панталоните си.

— Няма пари, заради които си струва да се убие — рече. — Ако двамата с тебе ще я караме заедно, трябва да разсъждаваме по един и същи начин.

Олга сложи ръка на рамото му.

— Май се държа като мръсница — съжали тя.

— Няма нищо — каза той. — Бива си те!

— Не трябва да спираш. Следващият ход е твой.

— Хайде да притиснем Глисън. Ако изцедим малко парички от него, бихме могли да запрашим към крайбрежието. Дали ще ти хареса? Някое красиво, горещо местенце с купища жълт пясък… С истински синьо небе и само ние двамата?

— Звучи прекрасно! — облегна се назад тя.

— За предпочитане е пред това да те гонят ченгетата и да ти пострада хубавото малко задниче. Хайде, скъпа, да наминем при Глисън.

Дъфи запали мотора и излезе от Сентръл Парк, поемайки по Второ Авеню.

— Карай покрай реката — помоли го тя. — Там е приятно.

Той зави наляво при първата удобна възможност и излезе на Белвю Хоспитъл. Движиха се с общия поток до моста Уилямсбърг, след което Дъфи изви волана и се насочиха на изток.

Върнаха се в неговия апартамент точно когато късното слънце се скриваше зад покривите, хвърляйки дълги анемични сенки. Паркираха „Буика“ до бордюра и заедно тръгнаха нагоре по стълбите.

— Като че ли е минало безкрайно много време, откакто пих нещо за последен път — измърмори Уилям.

— Какво ще кажеш да си облечем новите дрехи и да ме поизведеш? — попита Олга.

Той сложи ръка на гърба й и леко я побутна.

— Тези стълби са ужасни, нали? Разбира се, че ще отидем някъде, но първо Глисън!

Отключи вратата на апартамента и влязоха вътре. Тогава Дъфи възкликна:

— О-о!

Стаята беше напълно опустошена. Мебелите бяха преобърнати, чекмеджетата бяха измъкнати и нахвърлени на камара върху пода, а съдържанието им беше разпиляно по килима. Тапицериите бяха разпрани и пълнежът беше изтръскан на купчини. Картините от стените бяха свалени и се търкаляха с разрязани гърбове. Помещението изглеждаше като връхлетяно от торнадо.

— Глисън се опитва да си спести малко пари — тихо рече Дъфи.

Олга обиколи стаята, стъпвайки предпазливо.

— Идеята ти за банката беше отлична…

Уилям кимна. Лицето му бе ожесточено и сурово.

— Ще го науча аз този хитър негодник! — закани се той.

— Време е — отвърна тя. — По-добре се пренеси при мене.

Обгърна с очи безпорядъка.

— Мисля, че няма нищо страшно. Утре трябва да сме изчезнали, така че какво толкова?! — Дъфи отиде в спалнята и хвърли намръщен поглед наоколо. Беше претършувана също толкова старателно, колкото и всекидневната. Имаше много повече боклук, защото дюшеците и възглавниците бяха изтърбушени.

— Любовното ни гнездо е унищожено — появи се на прага Олга.

— Да го вземат дяволите! — изруга Дъфи. — Откраднали са ми уискито. — Бръкна под кревата и издърпа два очукани куфара, посипани с пух. — Размърдай се! — й каза. — Свърши някаква работа за разтуха…

Точно тогава телефонът започна да звъни и той отиде да се обади, оставяйки я да отделя неговите ризи и вещи от общия хаос.

На другия край на линията беше Сам.

— А-а, Сам! — зарадва се Дъфи. — Чудесно е, че те чувам.

— Слушай, нехранимайко такъв — гласът на Мак’Гайър звучеше ядосано, — само не ми разправяй, че си изпратил онова пожароопасно парче вкъщи при мама и тате!

— Тя е в съседната стая — прошепна Уилям в слушалката.

Сам изсумтя.

— Тази мадама ще те забърка в неприятности. Виж, Бил, защо, за Бога, не зарежеш цялата история? Дочух, че „Пост“ се кани да те вземе на работа… Напълно в твоето амплоа плюс отлична екипировка в добавка!

— Благодаря ти, приятелю, но съм се заловил с нещо голямо — отвърна Уилям. — Не пари за семки, а сериозен удар! Утре заминавам и ще прескоча до крайбрежието. Когато похарча всичко, ще се върна. С Олга добре ще си поживеем.

— Алис ще ме убие, ако тази вечер не се прибера с тебе. Поръча ми да те довлека за косите — рече Сам.

— Време е да я напуснеш, щом е започнала да разговаря така с тебе — засмя се Дъфи. — Не, няма да се откажа. Когато се опаричим, ще ви поканим да ни навестите.

— Чисти ли са мангизите? — В тона на Мак’Гайър се долавяше тревога.

— Има ли бързи пари, които да са чисти? — попита го Уилям. — Недей да се потиш от притеснение заради мене — аз съм добре.

— Алис хубавичко ще ме подреди довечера — оплака се Сам.

— Кажи й за Олга. Тя ще разбере. Кажи й, че Олга е прекрасна, и тя ще спре да ме очаква.

— Такава ли е? — полюбопитства Мак’Гайър.

— Каква?

— Прекрасна…

— О, Господи! Тази сладурана е… — Дъфи млъкна, когато Олга влезе в стаята. — Добре, Сам, до скоро виждане! Недей да правиш нищо, от което ще се чувстваш неудобно, ако го науча. — И той остави слушалката върху вилката.

— Всичко чух — усмихна му се тя. — Щастлива съм!

— Събра ли ми багажа?

— Току-що свърших. Има толкова много боклуци…

— Зарежи ги. Няма да се връщаме тук.

Дъфи я обгърна с ръце.

— Много те харесвам — рече й той.

Олга жадно притегли лицето му към своето.

— Наистина ли се оказах подходяща за тебе? — прошепна.

— Ъхъ! — отвърна Уилям.

Тя залепи устни върху шията му.

— Най-подходящата от всички ли? — попита го, захапвайки кожата му между зъбите си.

Той я притисна към себе си и рече:

— Разбира се!

Останаха така дълго време, погълнати изцяло от прегръдката. Дъфи изпитваше удоволствие от допира на нейната коса до лицето си. След това нежно я отблъсна и я задържа между протегнатите си ръце.

— Питам се дали не сме откачени, за да се захващаме с шайка като тази на Морган — каза той. — Бих могъл веднага да си намеря работа и да се оженим.

— Изиграй Глисън и да офейкаме — прекъсна го Олга.

Дъфи сви рамене. Отиде при куфарите и ги затвори, здраво стягайки каишите.

— Да-а, ти не си като Алис, нали? — рече й.

Тя го изгледа озадачена.

— Като Алис ли? — попита го. — Каква е Алис?

Уилям се усмихна, но умът му беше другаде.

— О, няма значение… Тя е глупачка. Парите не означават нищо за нея. Интересува я единствено любовта.

Олга вдигна рамене.

— Тази порода е на изчезване — каза тя с лека насмешка, — но човек все още ги среща тук-там.

Дъфи се изправи и обгърна с поглед стаята, хванал по един куфар във всяка ръка. Стоя така, докато Олга не го побутна.

— Хайде да вървим, наркоман такъв — подкани го тя.

— Добре — рече той. Запъти се към вратата, после отново спря. — Никога повече няма да видя тази бърлога!

Олга се провря покрай него и излезе в коридора.

— Кого го е грижа? — запита тя, тръгвайки надолу по стълбите.

Дъфи погледна подире й. Остави единия куфар на земята, затвори вратата, вдигна го отново и заслиза след нея.

Единадесета глава

Веднага щом се върнаха във вилата на Олга, Дъфи набра номера на Анабел. Докато чакаше да се свърже, тя започна да си прибира багажа. Чуваше се как снове из спалнята — въодушевена, тананикаща с дрезгава монотонност, но изпълнена с много решителност.

По линията се разнесе тихо щракване.

— Здрасти! — каза той.

До ухото му достигна задъханият глас на Анабел.

— Кой се обажда? — попита тя.

— Там ли е гаджето ти? На телефона е Дъфи — представи се той.

— Съвсем скоро ще стъпиш накриво — грубо рече тя, — а аз здравата ще се посмея, щом се сгромолясаш!

— Точно сега нямам време за разговори с тебе, мераклийке. Повикай Глисън! — отвърна Уилям.

— Остроумни типове като тебе ги слагат във вана с бензин и им хвърлят вътре клечка кибрит — съвсем безстрастно произнесе Анабел.

Глисън, изглежда, изтръгна слушалката от нея, защото Дъфи го чу да казва: „Млъкни, за Бога!“

— Глисън ли е? — попита той.

— Да. Готов ли си за сделка?

— Разбира се. Готов съм да се спазарим. Търгът не беше особено разгорещен. Предложиха ми четиридесет бона — нито повече, нито по-малко. Срещу петдесет хилядарки списъкът е твой.

— Откъде, по дяволите, да ти ги събера? — побесня онзи.

Устните на Дъфи се разтегнаха в усмивка, но очите му си оставаха тъжни.

— Първата ми работа за утре е, че заминавам — рече той. — Не ми пука кой ще притежава списъка, но тази вечер искам „сухото“ от съответния човек. Петдесет хиляди не са чак толкова много за организация като твоята.

— Ще си платиш за това, кучи сине! — извика Глисън.

— Не и преди да съм си получил мангизите, а пък ти своя бележник. После всички ще трябва да бъдем нащрек.

Глисън замълча за момент, сетне рече:

— Невъзможно ми е да ги донеса в брой. Ще ти дам чек.

— В брой! — Тонът на Дъфи беше непреклонен. — Довечера около осем и половина ще хапна в „Ред Рибън“. Не се ли появиш там, докато свърша, край на сделката. И цялата сума да бъде в брой! — Той тръшна слушалката и се изкачи по стълбите.

Олга беше коленичила пред един огромен куфар. Подът бе осеян с нейни дрехи.

— Мили Боже… — каза Уилям.

Тя изви, глава и му се усмихна.

— Ела и помогни! — подкани го.

Той хвърли поглед към малкия часовник върху полицата над камината. От мястото, където стоеше, тънките му стрелки едвам се различаваха. Беше шест и тридесет. Хвана Олга за лактите и я издърпа на крака.

— Слушай, бебчо — търпеливо заговори той. — Пътуването ще бъде кратко. Остави всички тези партакеши. Просто си вземи една чанта. Когато се измъкнем от аферата, ще ти купя целия свят.

— Толкова са красиви… — нацупи се леко Олга. Обърна се и разходи очи по разпилените наоколо неща.

— Хайде! — настоя Дъфи. — Времето напредва.

Двамата заедно опаковаха две обемисти дамски чанти. След това той слезе на долния етаж. Влезе в кухнята и откри пълна бутилка скоч. Взе две чаши и отново се качи горе. Сложи алкохола на масичката до леглото и каза:

— Да пийнем по чашка!

Олга се приближи, разкъса тънката опаковка на шишето и перна с пръст винтовата запушалка. Наля във всяка чаша по четири пръста уиски.

— За нас! — вдигна тост Уилям и те отпиха. — Тази вечер ще се натъпчем в „Ред Рибън“.

Тя добави малко джинджифилова сода в питието си.

— А после?

— Глисън може би ще донесе парите. Така мисля… Ако го направи, ще се качим на „Буика“ и бързо ще се изпарим от града.

— Ами списъците?

Дъфи кимна.

— Естествено, че не съм забравил за тях. Веднага отивам да ги прибера. Ще отсъствам около половин час. Ти се преоблечи. Сложи си нещо, с което ще ти бъде удобно да пътуваш.

Олга пристъпи към него и плътно обви с ръце врата му.

— Какво значи това? — запита я той.

Тя се надигна на пръсти и припряно зашепна в ухото му. Дъфи погледна към часовника, после поклати глава.

— Не сега — прозвуча тихият му отказ.

Нейните хладни ръце се напрегнаха, придърпвайки главата му надолу.

— Моля те… — едва чуто прошепна Олга. — Сега!

Уилям нежно залепи устни върху нейните и я притисна към себе си, но умът му блуждаеше другаде. Мислеше за Глисън, за Морган, за начина, по който щеше да се измъкне от града. Беше изненадан от нея. Каза си, че моментът е дяволски неподходящ за такива неща.

Тогава вдигна ръце, разкъса прегръдката й около шията си и я отдалечи от себе си, без да я пуска.

— Довечера! — твърдо каза той. — Виж колко е часът. Трябва да успея за банката.

По лицето на Олга плъзна лека червенина и тя се извърна, без да го погледне.

— Банката няма ли да бъде затворена? — отвърна му, като продължаваше да стои с гръб към него. Направи му впечатление, колко безжизнен беше станал гласът й.

— Да, но аз съм уредил въпроса. Има финансова ревизия, която ги задържа до късно. Касиерът ми е приятел. Предупредил съм го, че списъкът може да ми потрябва по никое време.

Дъфи се приближи до нея.

— Нали не ми се сърдиш? — гальовно рече той, вземайки я в прегръдките си.

Олга изви глава. Лицето й още руменееше.

— Не, не се сърдя. — После възкликна пламенно: — Само да свърши всичко! Само да успеем да се изплъзнем здрави и читави с парите!

— Не се тревожи — каза Уилям. — Сделката ще мине гладко, ще видиш.

— Но ти не разбираш — рече тя, а гърдите й силно се повдигаха и отпускаха. — Не разбираш, Бил! Преживяла съм толкова много… и… и сега намерих тебе. Боя се, че няма да има добър край.

— Ей! Не бива да се вълнуваш — успокои я Дъфи. — Казвам ти, че ще се справим с тази афера. Очаква ни прекрасен живот. Ще се заринем в пари. Ти и аз. Ще имаме толкова, че ще си палим камината с тях… само почакай.

— Предчувствам, че ще се случи нещо ужасно — съвсем тихо промълви Олга.

— Престани, скъпа! — рече Дъфи. — Уискито те хвана. — Целуна я и му беше необходимо известно усилие, за да я отдели от себе си. След това се насочи към вратата. — Няма да се бавя — подхвърли през рамо и затвори зад себе си.

Тя стоеше като вкаменена на мястото, където беше я оставил. После неочаквано произнесе с приглушен глас:

— Върни се, страх ме е! Върни се, Бил!…

Отвън на улицата Дъфи се спря, за да запали цигара. Хвърли кибритената клечка и се качи в „Буика“. Докато палеше мотора, забеляза в огледалото за обратно виждане как един огромен „Пакард“ зави по нея и започна бавно да се приближава към него. Той го стрелна с очи и включи на скорост. Мозъкът му продължаваше да обмисля планове за бъдещето.

Натисна педала и рязко подкара „Буика“. „Пакардът“ изчезна от огледалото и Дъфи съвсем забрави за него.

В банката го забавиха за кратко. Срещна затруднение, докато убеди пазача, че има уговорка да се види с касиера. Онзи беше упорит ирландец с едро месесто лице и не особено много сиво вещество. Уилям бавно му повтори своите обяснения.

— Ясно — закима с глава пазачът. — Но учреждението е затворено, разбирате ли? — Произнесе последната си дума с осезаем триумф.

— Слушай, боклук такъв, върви да кажеш на Енскуум, че съм тука, или ще накарам да те уволнят! — мрачно отвърна Дъфи.

Ирландецът примигна насреща му, след което, решавайки че не би му навредило да попита, с мърморене остави Уилям да чака нетърпеливо на улицата. Върна се със закъснение, което вбеси Дъфи и отвори обкованата с железни гвоздеи врата.

— Влезте! — каза нелюбезно. — Крайно необичайно е…

Той прекрачи прага и застина в очакване. Един шашардисан чиновник се приближи до него и Уилям му кимна за поздрав.

— Искам бележника, който оставих на съхранение! — заяви лаконично.

— Разбира се — отвърна чиновникът. — Мистър Енскуум ще ви го донесе.

Касиерът се появи от канцеларията си в дъното на фоайето и му махна. Понесе се към Дъфи с пружинираща походка. Бележникът беше в ръката му.

— Това ти трябва, нали? — попита той. — Приготвих го веднага, щом портиерът ми съобщи името ти. Вземи го и ми дай разписката. Правя ти услуга. Не сме длъжни да работим в такъв късен час.

Уилям пое бележника, хвърли му един поглед, прибра го в джоба си и се разписа на листа хартия, който Енскуум му поднесе.

— Безкрайно съм ти задължен — благодари той. — Необходим ми е спешно и не е никак евтин…

Касиерът го изпрати до вратата. Явно бързаше да се отърве от него. Дъфи излезе на улицата. Въздухът беше много задушен. Погледна към небето.

— Като че ли иде буря — рече.

Енскуум се съгласи, че е така, сетне му пожела лека вечер и затвори вратата. Дъфи се подсмихна. Установи, че се е изпотил, и попи лицето си с носната кърпа. После пресече и се качи на „Буика“. Натисна пружината на арматурното табло, където бяха пистолетите, извади единия, провери пълнителя и го затъкна в колана на панталона си. Прибра бележника в тайника. След това притвори капака и го щракна. „Там ще е на сигурно място“ — си каза.

Часовникът на таблото показваше седем и двадесет и пет, когато спря отново пред вилата на Олга. Слезе от колата и му направи впечатление, че лампата в нейната спалня още свети.

„Обзалагам се, че продължава да се измъчва заради онези рокли“ — промърмори Дъфи. Тръгна по алеята, усещайки дребния чакъл през тънките си подметки. Отключи вратата с ключа, който тя му беше дала, и я хлопна зад себе си.

— Облечена ли си вече? — прокънтя гласът му. Не дочака отговора й, а влезе в хола, за да си вземе цигара. Закова се на прага, изведнъж усещайки как се смръзва. — За Бога!… — изтръгна се от устата му.

Стаята беше обърната наопаки по същия начин, както и неговият апартамент. Дъфи хвърли само един бърз поглед и хукна непохватно нагоре по стълбите със странно премалели крака. В горния край на стълбището се поколеба, сетне извика:

— Скъпа!

Изуми се напълно от звученето на собствения си глас. Беше пресипнал и разтреперан. „Само да са я докоснали тези негодници!“ — каза си. Направи една крачка и отново спря.

— Скъпа, тук ли си? — изкрещя той.

Тишината в къщата беше измамна. Сложи ръка върху дръжката на пистолета и го изтегли. След това започна да се промъква предпазливо напред, местейки безшумно крака по килима. Стигна до вратата на спалнята и улови дръжката. Внимателно я завъртя, като държеше оръжието на височината на кръста си, и прекрачи вътре.

Олга лежеше на пода с нож в лявата гръд. Ножът беше забит толкова силно, че плътно затваряше раната. Тя изобщо не беше прокървила. Халатът, който беше облякла непосредствено преди Дъфи да излезе, беше разкъсан и лежеше захвърлен в отсрещния край на стаята. Нейните големи очи бяха отворени, а устните й бяха раздалечени, откривайки част от ситните й бели зъби. Не изглеждаше уплашена, а само изненадана.

Дъфи остана загледан в нея дълго време. Единственият шум в стаята идеше от отсеченото, натрапчиво тиктакане на часовника. Нямаше нужда да я докосва, за да разбере, че е мъртва.

За секунда се оказа, че е в състояние да мисли само за това, че тя му се беше предложила преди по-малко от час и той беше отказал.

Изпод шапката му се проточи тънка струйка пот и по носа му се стече чак до брадичката. Продължаваше да съзерцава Олга. На долния етаж телефонът започна да звъни настойчиво. Дъфи изправи глава и се ослуша. Сетне се обърна и се спусна, в хола. Придърпа телефона към себе си и рече:

— Да?

— Чакаме списъка — прозвуча сухият, крехък гласец на джуджето. — До единадесет нула нула! После ще дойдем и ще си го вземем!

— Вървете на майната си! — процеди през зъби Уилям и затвори.

Качи се пак по стълбите и отиде в спалнята. Вдигна халата от пода и покри Олга с него. Ръцете му се разтрепериха, когато допря тялото й.

— Съжалявам, скъпа — каза така, сякаш тя би могла да го чуе. Взе я на ръце и я пренесе на леглото. След това съвсем нежно погали косата й с върха на пръстите си, полека плъзгайки ги надолу по лицето й. — Случиха ти се всички възможни нещастия, нали? — Дъфи се наведе и целуна нейните пълни устни, усети хладината им. Тогава се изправи, провери дрехите си за петна от кръв, увери се, че няма и се запъти към вратата.

— По-спокойно, приятелче! — обади се суров глас.

Дъфи вдигна очи. Не се шокира ни най-малко. Един полицай стоеше на вратата, стиснал револвер. Точно зад гърба му се виждаше още една фуражка.

— Радвам се, че дойдохте — рече Уилям. — Убили са приятелката ми…

— Не прави никакви движения с ръце! — нареди първото ченге. Вторият полицай го заобиколи и бавно тръгна към Дъфи, наблюдавайки го съсредоточено.

— Какво означава това? — попита ги той.

— Претърси го! — каза първият. — Сигурно има патлак.

— Грешите — отвърна Дъфи. Беше оставил пистолета си на канапето, докато пренасяше Олга към леглото. Сега беше там, полуприкрит зад една възглавница.

Другият полицай предпазливо мина покрай него, като че ли Уилям беше някакъв див звяр, който би могъл всеки момент да се нахвърли. Щом се озова зад гърба му, той прокара ръце надолу по дрехите му, като го потупваше силно. Накрая отстъпи назад и поклати глава:

— Не носи оръжие — заяви.

— Слушайте, само си губите времето — каза Дъфи.

— Момент — рече първото ченге. — Ти си Дъфи, нали?

— Да — потвърди Уилям.

Двамата го зяпнаха така, сякаш бяха учудени, че си го признава. После второто ченге пристъпи към леглото, за да огледа Олга. Дръпна пеньоара и се втренчи в нея.

— Покрий я, мръсник такъв! — яростно извика Дъфи.

Онзи подскочи.

— Дръж си човката затворена, боклук! — изръмжа той. — Още една остроумна забележка и ще те пребия!

— Мъртва ли е? — попита колегата му и хвърли поглед към кревата.

— Да, този тип е използвал нож.

— Прибрах се и така я заварих — обади се Уилям.

— Чу ли? Прибрал се и така я заварил! — ухили се първият полицай. — Ще дойдеш с нас… Хайде!

— Да не би да ме обвинявате, че съм я убил? — Дъфи не можеше да повярва.

— Бъди благоразумен! — Първото ченге беше влюбено в собствения си глас. — Бяхме предупредени.

Дъфи почувства как някакъв обръч стяга гърдите му.

— Не разбирам — тихо каза той.

— Тази жена е държала пачка спестени пари скрита в дома си и ти си го знаел. Дошъл си при нея и си се опитал да задигнеш балата, но не се е получило. Тогава си й видял сметката и си обърнал къщата с краката нагоре. Сега парите са у тебе. Нали така, Джъс?

Вторият полицай кимна. Той направи крачка към Уилям и пъхна ръка във вътрешния му джоб. Измъкна снопче банкноти.

— Инсценировка, а? — Гласът на Дъфи беше напълно безизразен.

Джъс погледна към него и се засмя.

— Между нас казано, си прав. Зле си избрал на кого да се опъваш, глупако.

— Няма да направите този удар — отвърна Дъфи.

Първият полицай сви рамене.

— Още нищо не знаеш. Сега те чака малка разходка.

— Тук някъде имаше бутилка уиски — рече Дъфи, оглеждайки помещението. — Ще възразите ли, ако се поободря леко?

Джъс прекара върха на своя дебел пръст по вътрешната страна на яката си.

— Ние също ще се поободрим!

Дъфи прекоси стаята, чувствайки строгата, непоколебима бдителност на ченгето с револвера. Умът му беше кристално бистър. Щом бяха готови да го изработят по толкова груб начин, като му пробутат скрити в ръкава пари, биха могли дори да го очистят за „оказване на съпротива“ при ареста. Той взе уискито и напълни до половината двете чаши, които бяха използвали с Олга.

Когато се обърна, засече едно бързо споглеждане между двойката полицаи. Усети как го полазиха студени тръпки. Подозренията му се потвърждаваха. Подаде едната чаша на Джъс, след което се приближи до колегата му.

— Аз пък ще се обслужа с бутилката — небрежно рече той.

Револверът приличаше на огромно оръдие, насочено към гърдите му, но Дъфи не показа никакви признаци на нервност, докато протягаше питието. Намираше се на около пет фута от ченгето. Тогава направи неимоверно рязко движение. Стъпи мълниеносно встрани и в същото време плисна уискито в лицето на полицая.

Онзи нададе рев, притисна с длан очите си, отмести се крачка назад и дръпна напосоки спусъка. Револверът изтрещя. Уилям скочи напред, хвърли се върху въоръжената ръка на ченгето и го изтръгна.

Следващият шум, който сетивата му доловиха, беше от разбиващо се стъкло. Полицаят се държеше като ужилен, опитвайки се да махне уискито от очите си. Дъфи нямаше време. Уловил револвера за цевта, той прасна мъжа между веждите. После се завъртя в очакване на изстрел от втория полицай.

Джъс стоеше с ръце на корема, втренчен в идеално лъснатите си обувки. Дъфи забеляза, че между пръстите му се процеждаше кръв. Мъжът се свлече на колене, като колебливо наклони тялото си. Сетне се просна по лице.

— Надявам се, че ти е харесало — каза Уилям.

Отиде бързо при натрупания върху пода багаж, избра един дълъг ремък от куфар и здраво върза ръцете на първия полицай. След това се запъти към Олга. Вдигна халата и я покри с него.

Движеше се безшумно и бързо. През цялото време дълбоко в своето подсъзнание той си даваше сметка в каква каша се бе забъркал. Върна се при ченгето, което идваше на себе си. Завлече го до канапето, прибра пистолета си изпод възглавницата и го пъхна в колана на панталона. Накрая зашлеви полицая два пъти през физиономията.

Онзи отвори очи, простена и се опита да седне.

— Кой стои зад тази нагласена история? — попита Дъфи.

Ченгето го изгледа свирепо, но не каза нищо.

Уилям извади пистолета и го завря под носа му.

— Бързам — каза той с леден поглед. — Изплюй по-живо камъчето, или ще ти изкарам очите с мушката!

Полицаят изведнъж омекна и започна да се поти.

— Мис Инглиш ни се обади — изломоти. — Даде ни по една тлъста сумичка, за да те пречукаме при опит за съпротива по време на задържане. Работили сме за нея и по-рано.

— Баща й замесен ли е в това мошеничество? — рече Дъфи.

— Той нищо не знае — поклати глава ченгето.

Уилям пристъпи към Джъс, обърна го с крак, претърси джобовете му и намери пачката банкноти. Преброи ги внимателно, сетне вдигна поглед.

— Тук са десет бона — каза. — Това ли ви беше наградата?

Онзи направи отрицателен знак.

— Това беше уликата срещу тебе… — отвърна. — Дамата наистина желае да те премахне от пътя си.

Дъфи чу как на улицата спря кола. Притича до прозореца тъкмо навреме, за да види четиримата униформени полицаи, които изхвръкнаха от нея. С два скока стигна до вратата. После се плъзна надолу по парапета на стълбите и влетя в кухнята точно когато входната врата се отвори с гръм. Изниза се безшумно през задния изход. До слуха му достигнаха крясъците на ченгето от втория етаж. Каза си, че трябва да стигне до „Буика“. Заобиколи на бегом през малката градина. Щом стигна предната й част, се спря и предпазливо надзърна иззад ъгъла на къщата. Виждаше се полицейската кола, а малко по-нататък беше „Буикът“. Затича се с все сили, без да го е грижа колко шум ще се вдигне. Когато се добра до колата и отвори тежката врата, се разнесе вик, но той не спря. Качи се вътре, като псуваше тихо и без прекъсване. По лицето му се стичаше студена пот. Очакваше да изпита разкъсващата, пареща болка от куршум, който се забива в тялото му. Докато затръшваше вратата, от прозореца на спалнята изтрещя револвер.

Дъфи запали мотора, форсира го силно, включи на скорост и изстреля „Буика“ по протежение на улицата. Преди да се скрие зад ъгъла, върху задницата на автомобила се чуха няколко отчетливи тъпи удара. „Очертава се величествен финал!“ — каза си той. Лицето му се превърна в непроницаема маска, докато вземаше завоя с тресящата се кола.

Дванадесета глава

Рос закусваше, когато Дъфи вкара колата. Той излезе от канцеларията си, клатушкайки се като гъсок, с издута от храната уста. Поздрави Дъфи с кимване, преглътна и каза:

— Нещо не е наред ли?

Рос винаги очакваше неприятности. Уилям слезе от автомобила и отвърна:

— Таратайката е „гореща“. Дай ми нови номера.

За своите килограми Рос се движеше удивително бързо. Той се върна обратно в канцеларията и се появи с нов комплект регистрационни номера. Дъфи му помогна да ги смени.

— Загазил ли си? — попита го.

— Чуй ме, приятел: не задавай въпроси и не се ослушвай за отговори! Ще купя тази тенекия. Може би няма да ме видиш повече.

Рос повдигна вежди и опря ръце на огромните си хълбоци.

— О’кей — съгласи се той. — Задръж я. Правил си ми услуги преди…

Дъфи извади пачката банкноти и отдели няколко. Пъхна ги в колана на шишкото.

— Купи си с това някоя яхта — рече му. След това се качи отново в колата. Рос провря глава през прозореца.

— Ако ти трябва сигурно убежище, иди в „Бронкс“ на Мадистън Стрийт и кажи на Гилрой, че аз те пращам! — заръча той.

— „Бронкс“ на Мадистън… — повтори Дъфи.

Рос извади главата си от прозореца и огледа улицата.

— Чисто е — съобщи. — Съжалявам, че е станало така…

Уилям се усмихна.

— Аз също — каза. — Но някои ще споделят нашето съжаление!

Той вдигна ръка за поздрав, след което изкара „Буика“ отново на улицата. Мина внимателно по Лафайет Стрийт, прекоси Бродуей по посока на Уошингтън Скуеър и се насочи към Гринидж Вилидж. Паркира пред една дрогерия и влезе вътре.

Няколко мъже се хранеха на бара за бърза закуска и Дъфи се настани на един празен стол. Изяде един сандвич с пиле, като го прокара с три енергични дръпвания от плоското половинлитрово шише, което беше взел от колата. Уискито не беше меко, но сякаш вливаше нов живот. След като приключи със сандвича, се отправи към телефонната кабина и се затвори вътре. Набра номера на „Трибюн“ и поиска да приказва със Сам. Когато Мак’Гайър дойде на телефона, Дъфи рече:

— Сам? Имаш ли някакви новини?

— Трябва да те видя — отвърна му онзи с нисък глас.

— Възможно ли ти е да минеш през „Динти“? Ще тръгна веднага за там — предложи Уилям.

— Да — каза Сам и затвори.

Дъфи излезе от дрогерията, огледа улицата в двете посоки, преди да я пресече, след което се качи в „Буика“. Включи на скорост и подкара към „Динти“. Паркира колата в подземния гараж, взе асансьора до най-горния етаж и поиска самостоятелна стая.

— Дама ли очаквате? — попита обслужващият келнер.

Дъфи поклати глава.

— Пригответе стаята, качете ром, абсент и нещо към тях, както и няколко от сандвичите на клуба. Аз ще чакам долу един приятел.

Малко по-късно Сам се появи във фоайето. Двамата заедно се качиха с асансьора. Никой от тях не обели дума, но Мак’Гайър непрекъснато бършеше ръцете и лицето си с огромна носна кърпа. Влязоха в стаята и Дъфи затвори вратата.

— Да не си превъртял? — рече Сам.

Уилям застана до масата и започна да приготвя напитките.

— Разчуло ли се е вече? — запита.

— Печати се в момента. Бях в централата, когато дойде съобщението. — Сам се опитваше да се държи нехайно, но трепереше като наркоман.

Дъфи наля питиетата от шейкъра и мълчаливо побутна напред едната чаша.

— Намираш се в дяволски трудно положение… — каза Мак’Гайър.

— Постановката е на Анабел — злобно отвърна Уилям. — Тя дърпа конците зад кулисите.

— Какво се е случило, за Бога?

Дъфи пресуши чашата си и незабавно я напълни пак.

— Бяхме се приготвили за заминаване. Аз прескочих до банката, за да прибера бележника. Когато се върнах, заварих къщата преобърната наопаки, а Олга мъртва. Някой негодник я беше пробол с нож. Сигурно не съм бил на себе си. Вместо да грабна телефона и веднага да съобщя за станалото, се суетях безпомощно. Тогава нахълтаха две ченгета. Имаха предварително готова версия. Бил съм убил Олга заради парите й. Те дори „намериха“ мангизите у мене. Единият от тях ми ги пробута — пъхна ръка в джоба ми и се престори на изненадан, като установи, че шумят между пръстите му.

— Защо е била нужна тази инсценировка? — зяпна го Сам. — И без нея те бяха притиснали достатъчно здраво.

— Мене ли питаш? — вдигна рамене Дъфи. — Най-сладката част от сценария беше, че имаха намерение да ме очистят. Успях да зърна как се разбираха помежду си. Съпротива при арест, приключване на случая и приписване на вината за убийството на един труп. Големи икономии за държавата… Беше добре замислено, но действаха мудно. Едното ченге застреля другото, а аз си плюх на петите, щом пристигна патрулната кола.

Мак’Гайър въртеше чашата между пръстите си.

— Ти си върхът на съвършенството — рече.

— Анабел й е видяла сметката. — Дъфи приседна на ръба на масата. Беше наклонил леко своята чаша, така че течността тихо мокреше килима. — Решили са, че ще успеят да докопат списъка, без да платят. Е, не можаха. Ще стане само по-лошо за тях.

— По-добре си обирай крушите, докато има изход. Не си в състояние да се изправиш срещу тази шайка. Прекалено голям залък е за твоята уста.

— Ще доведа нещата докрай — спокойно заяви Уилям. — Досега се забавляваха само те. Олга твърдеше, че доникъде нямало да я докарам с тези плъхове, докато не съм се хванал за патлака, и беше права, Бога ми!

— Ти харесваше това момиче, нали? — рече Сам.

Устата на Дъфи се превърна в тънка линия. Беше забил поглед в пода.

— Бях започнал да свиквам с нея — обади се най-сетне той. — Случиха й се всички възможни злини…

— Пак ти казвам да се откажеш. Не можеш да залъгваш ченгетата така добре като Морган. Не си от такъв калибър.

— Стой настрана от тази авантюра, Сам! — рече Уилям. — Аз ще отида в „Бронкс“ на Мадистън Стрийт. Рос разполага там с убежище. Ако положението се затегне, ще ме откриеш там. Ще изчакам, докато страстите се поуталожат, после ще предприема нещо.

— Трябва да вървя — каза Мак’Гайър — Тръгнал съм към въпросната вила. Всички момчета са вече на мястото.

Дъфи пристъпи към него.

— Предай на Алис да не губи кураж. Предполагам, че все някога непременно щеше да се случи. Не съм предопределен за безметежен живот.

Сам се отправи към вратата.

— Ако имаш нужда от пари, мога да те „подпра“.

— Просто няма да повярваш колко много мангизи са се задали насреща ми — ухили се Уилям.

Те не се ръкуваха, а само се вгледаха един в друг. Мак’Гайър се усмихна тревожно. Не му беше съвсем до смях, но го направи. Дъфи му кимна.

— Ще ти се обадя — каза.

Той изчака, докато Сам слезе долу. Наля си още едно питие, запали цигара, после излезе и се спусна при „Буика“.

Започнаха да падат тежки дъждовни капки. Дъфи се наведе и вдигна левия прозорец, след което изкара колата на улицата. Докато си проправяше път през потока на движението, дъждът силно барабанеше върху покрива на автомобила. От настилката хвърчаха пръски на две педи височина.

Уилям шофираше внимателно. Отне му доста време, за да стигне до „Бронкс“, който се оказа полуподземен клуб с удобен гараж на нивото на улицата. Остави „Буика“ в гаража и слезе в заведението.

— Тук ли е Гилрой? — запита той.

— На кого е притрябвал? — отвърна мършавият мъж, който отвори вратата и го изгледа подозрително.

— Предай му, че е един приятел на Рос.

Мършавият отвори докрай.

— Влизай — каза. Когато Дъфи прекрачи напред в мъждиво осветения коридор, онзи прокара ръце по костюма му. Направи стъпка назад. — Тук не можеш да внасяш пушкало! — заяви му.

— Уведоми Гилрой и си затваряй устата! — сряза го Дъфи.

Тънкият тип се взря в него, поколеба се, сетне се отдалечи по коридора. Той изчезна през една врата с мърляво зелено сукно и Уилям зачака, облегнат на стената. След кратко забавяне тя отново се отвори и се появи негър с много светъл тен на кожата. Беше висок и строен, с падаща на едри вълни мазна коса. Той студено изгледа Дъфи.

— Ти ли ме търсиш?

— Изпраща ме Рос — каза Уилям. — Искам да се скрия за няколко дни.

Гилрой приглади коса с дългата си слаба ръка.

— О’кей! — рече. — Сто долара на ден.

Дъфи пристъпи до него.

— Дума да не става! — възрази той. — Няма да печелиш от мене!

Другият го стрелна с очи, после широките му устни се разтегнаха в усмивка.

— Разбира се, че не — отвърна. — Би било непочтено. Рос ми е добър приятел. Нека бъдат двадесет и пет.

Уилям извади пачката, отдели десет банкноти по десет долара и му ги подаде.

— Ще стигнат за няколко дни — рече.

Гилрой се приближи до лампата, преброи парите, прибра ги в джоба си и се ухили още по-широко.

— Колко дълбоко искаш да се покриеш, мистър? — попита той.

— Като прочетеш вестниците, ще разбереш — каза Дъфи. — Ще ми трябва храна, обилна пиячка и телефон.

Гилрой го поведе през зелената врата, слезе три стъпала надолу, мина през една друга украсена със завеса от мъниста, и го вкара в трета, която се намираше в дъното на оскъдно осветения коридор. Стаята беше малка. В нея имаше легло, маса, две кресла и портативно радио.

— Веднага ще ти донеса кльопачка…

— Достатъчно сигурна ли е тази бърлога? — поинтересува се Дъфи.

Гилрой завъртя очи.

— Напълно. Плащам щедро за протекция. Тук копоите няма да те безпокоят.

Той остави Уилям и затвори вратата след себе си. В ъгъла на помещението, поставен върху ниска масичка, се намираше телефонът. Дъфи хвърли поглед към него, присвил замислено устни. Накрая се приближи и започна да набира.

Позна гласът на Глисън.

— Колко неприятно е, че не се сдоби със списъка, когато пречука приятелката ми! — произнесе той, натъртвайки всяка дума.

Чу въздишка на изумление, докато Глисън си поемаше дъх.

— Ах ти, мръсен мошеник! — заговори на пресекулки той. — Какъв е грандиозният ти замисъл? Току-що се връщам от „Ред Рибън“. Парите бяха у мене, а ти въобще не се появи!

— Стига си разигравал комедии! — прекъсна го Дъфи. — Убил си Олга, а натопи мене. Добре, хитро копеле, това няма да ти се размине!…

— Какво по дяволите, искаш да кажеш? — учуди се Глисън. — Коя Олга?

Уилям гледа стената втренчено в продължение на цяла минута, сетне рече:

— Ще дойда. У тебе ли са още мангизите?

— Разбира се — отвърна Глисън.

После Дъфи затвори.

Влезе Гилрой с бутилка уиски, три шишета джинджифилова сода и чаша.

— Храната ти ще е тук след секунда.

Уилям взе уискито и си наля солидна доза. Направи знак с глава, че се отказва от содата, и жадно отпи. Точно тогава на вратата се почука и мършавият тип прекрачи вътре, носейки табла. Постави я на масата и хвърли поглед на Дъфи, преди да излезе.

Уилям седна и започна да яде. Гилрой се размотаваше наблизо и си играеше с радиото.

— Познавах тази жена — обади се най-накрая той.

Дъфи вдигна очи. Натоварената с храна вилица увисна пред устата му.

— Ами?

— Мисля, че е по-добре да се разкараш — каза Гилрой.

Дъфи отпусна вилицата.

— Какво означава това, дявол да го вземе?

— Олга Шан! Аз я познавах…

Уилям отново хвана вилицата.

— Тя беше прекрасно момиче — рече. — Не съм я убил, ако си се жегнал по този повод.

Гилрой неспокойно се раздвижи. Капки пот покриваха горната му устна.

— Така изглежда! — тонът му беше извънредно враждебен.

Дъфи продължи да се храни.

— Една малка мръсница на име Анабел Инглиш й е забила ножа… — поясни той. — Работата е нагласена. Аз съм съвършено чист.

Гилрой извади носна кърпа и грижливо избърса устните си. Стоеше неподвижен, съзерцавайки своите яркожълти обувки.

Дъфи мълчаливо довърши яденето си. После пийна още от уискито и се облегна назад. Запали цигара и издуха две тънки струи дим през ноздрите си.

— Ако си харесвал тази жена колкото мене, мога да си представя как се чувстваш — рече.

Онзи се поотпусна и застана до масата.

— Рос никога досега не ми е изпращал някой негодник — каза той. — Мисля, че сгреших…

— Е, няма нищо — отвърна Уилям.

— Ще ми се да се заема лично с този въпрос. — Гилрой беше забил поглед в розовите си нокти. — Ако имаш нужда от помощ, аз разполагам с добра команда.

— Трябва да се оправя сам — усмихна се Дъфи.

— Естествено, естествено — закима с глава негърът. — Все пак не може ти да опираш винаги пешкира.

— Ще запомня предложението — рече Дъфи, изправяйки се. — Не е изключено да ми се наложи да се възползвам от него.

Той тръгна към вратата, сетне погледна през рамо.

— Говори ли се вече по улиците за случая?

— Да, горещите клюки са бързи — кимна Гилрой.

На устните на Дъфи се появи тънка, жестока усмивка.

— Няма да предприемам нищо засега — каза. — Ще се върна скоро.

Отиде в гаража, качи се в „Буика“ и се понесе към апартамента на Анабел. Паркира по-нагоре в една странична улица и измина пеша обратния път. При входа, който водеше за галерията с органа, се спря. На ъгъла се виждаше полицай с фуражка, застанал под уличната лампа. Бързо се обърна и се върна отново при „Буика“. Отвори го и седна вътре, държейки под око полицая. Дъждът беше престанал, но паважът бе все още мокър и блестеше от уличното осветление. Не след дълго ченгето се махна и Дъфи пак отиде до входа. Отключи вратата с ключа, който продължаваше да пази, и безшумно се изкачи по стълбите.

Когато се озова на балкона, зърна Глисън, който седеше долу в помещението с автоматичен пистолет в скута. Като се смъкна на колене, така че главата му да не се подава над парапета, Дъфи го наблюдава в течение на няколко минути. След това произнесе с твърда интонация:

— Остави желязото на пода или ще ти тегля куршума!

Глисън се стресна, припряно пусна пистолета до краката си и погледна нагоре. Уилям се изправи и се наведе над балкона. „Колтът“ в ръката му не трепваше.

— Къде е Анабел? — попита той.

— Не е у дома — отвърна Глисън със сух, приглушен глас.

Дъфи прехвърли крак през парапета и го възседна.

— Ще сляза долу — рече. — Не прави никакви опити! Горя от желание да те пратя по дяволите!

Той се отблъсна, подпирайки се с една ръка при приземяването, физиономията на Глисън се беше издължила леко. Ръцете му лежаха скръстени върху коленете.

Дъфи отиде и седна на ръба на масата. Беше отпуснал „Колта“ отстрани до тялото си. Протегна крак и ритна оръжието на другия под един стол, далече от него.

— Имам да си поговоря с тебе за много неща — каза му.

Глисън се взря в него, устните му потрепнаха, но той не обели дума.

— Ти вече ме измами веднъж — поде Уилям. — Претършува на бърза ръка жилището ми, а втория път вилата. Опита се да ми лепнеш убийство. Е, позабавлява се… Сега е мой ред.

— Не знам за какво говориш — рече Глисън.

Лицето му беше толкова пребледняло, че Дъфи млъкна и го изгледа изпитателно.

— О’кей, не знаеш нищо за това — съгласи се той. — Какво знаеш?

— От моя страна сделката е почтена — каза Глисън. — На мене ми трябва бележникът, ти разполагаш с него и аз ти плащам, за да го имам. Ходих до „Ред Рибън“ с парите, както се бяхме уговорили, но ти не се вясна. Върнах се тук и твоя милост телефонира. Това е всичко.

Дъфи потърка с длан късите косми на тила си. После попита:

— Кой уби Уейдмър?

Глисън отмести очи.

— По този начин няма да стигнеш доникъде.

— Грешиш! Кой го уби? Хайде! Ако ти е известно, ще отървеш кожата.

— Само че не ми е… — отвърна онзи.

Уилям вдигна „Колта“.

— Това ще бъде първото ми убийство. — Говореше много дрезгаво. Лицето му беше добило цвят на стрида. Две тънки бръчки се спускаха отстрани на устата му. — Надявам се, че ще го направя добре.

Кожата на Глисън пожълтя, а очите му се ококориха. Той заговори, сливайки всички думи в едно:

— Направи го онази отвратителна хлапачка…

Дъфи килна шапката си назад към тила. Лицето му лъщеше под мекото осветление.

— Проклет гадняр! — изруга. — Едва не ме накара да те пречукам!

Глисън се облегна на стола. Изглеждаше зле.

— Каква ти се пада тази жена? — поинтересува се Уилям.

— Тя е моя съпруга. — Мъжът улови с ръце реверите на сакото си, за да прекрати трептенето им. — Моля се на Бога никога да не бях я срещал.

— Това било значи, а? Тя е убила Кетли, Уейдмър и Олга, така ли?

Глисън се размърда.

— Коя е тази Олга, за която питаш непрекъснато?

— Няма значение… — стана прав Дъфи. — Трябва да внимаваш с твоята женичка, опасна е.

Глисън се опита да кръстоса крака, но не успя. Втренчи поглед в килима.

— Тя е наркоманка — каза той. — Не мога да се отърва от нея. Би ме убила.

— Колко пари си събрал?

Онзи рязко вдигна очи.

— Ти настоя за петдесет бона. Тук са двадесет и пет. — Извади голям запечатан плик от вътрешния си джоб и го сложи на масата.

Дъфи хвърли поглед на слепката, след което рече:

— Отвори го!

Глисън направи два опита, но пръстите не го слушаха. Уилям се наведе, взе плика от него, остави пистолета и откъсна края му. Изтръска съдържанието върху масата и го прецени с поглед. Тогава хвана тънкото снопче банкноти и го пъхна в джоба си. Извади бележника и го подхвърли в скута на Глисън.

Оня го зяпна напълно объркан. Дъфи поклати глава.

— Очакваше мошеничество, нали? Мисля, че надали ще го задържиш дълго време.

Глисън прекара палец по страниците на бележника, сякаш не можеше да повярва на очите си. Уилям отиде и взе пистолета му, извади пълнителя и го пусна обратно на пода. Затъкна своя „Колт“ в колана си и оправи краищата на жилетката си. Глисън погледна към него.

— Това е първата честна сделка, която ми се случва — констатира той.

Очите на Дъфи все още гледаха сурово.

— Има нещо, което не знаеш. Списъкът няма да остане дълго у тебе. Морган е тръгнал на лов за него.

Глисън се вцепени и се изправи.

— Морган ли? Как, по дяволите, е разбрал?

Дъфи сви рамене.

— Изглежда, че аз се разприказвах прекалено… — рече. — Във всеки случай това си е твой проблем.

Той се насочи към вратата.

— Трябва да уредя някои неща, после ще изчезна.

Глисън стоеше в средата на стаята с бележника в ръка и зяпаше пода. Уилям го стрелна с поглед, вдигна рамене и отвори вратата. На прага беше застанала Анабел с насочен към корема му тридесет и осем калибров револвер.

Дъфи доста енергично вдигна ръце малко над височината на кръста.

— Протегни ги чак до тавана, мухльо! — заповяда тя.

Глисън бързо се приближи и издърпа пистолета на Уилям. Сетне тихо каза:

— Върви назад гърбом!

Дъфи се подчини. Анабел влезе вътре на светло. Лицето й беше силно пребледняло и имаше охлузен, ръбест вид. Приличаше на стогодишна жена, която стои насреща му с преливащи от омраза очи. Глисън пъхна пистолета на Дъфи в задния си джоб, след което пристъпи напред и прибра пачката банкноти от него. Озари го едва доловима усмивка.

— Много лошо!… — подметна той.

Уилям продължаваше да фиксира Анабел.

— По-добре стреляй. Ще те убия, ако ми паднеш! — процеди през зъби с напълно безучастен тон.

— Сядай! — отвърна му тя.

Дъфи седна, защото искаше, а не защото му бяха наредили.

— Включи радиото — обърна се Анабел към Глисън.

Той я погледна, поколеба се, после се запъти към радиото, което се намираше вдясно зад Уилям. Щом Глисън се обърна с гръб, Дъфи видя как Анабел се напрегна. Очите й сякаш се замъглиха и зъбите й се показаха изпод устните. Зяпаше в нея, недоумяващ, сетне изведнъж се досети и нададе вик. Тя стреля два пъти в Глисън. Револверът излая веднъж, още веднъж… Мъжът се изви. Лицето му беше разкривено, очите му — смаяни, невярващи, ужасени. След това се строполи, повличайки радиото със себе си.

— Не мърдай! — рече Анабел, обръщайки револвера срещу Дъфи.

Той остана напълно неподвижен, втренчен в Глисън.

— Бедни нещастнико… — отрони се от изтръпналите му устни.

— Отдавна чаках шанс да се отърва от този боклук заяви Анабел. Изричаше злобно всяка дума.

— За това изпълнение ще те изпекат на стола — хладно каза Дъфи.

— Така ли мислиш? — засмя се тя. — Нима не разбираш? Гледай само как ще запиша всичко на твоя сметка. — Отиде до пистолета на Глисън, който лежеше на пода, и го вдигна. После се отдалечи заднишком от Уилям. — Допада ми перспективата да те застрелям рече му. — Така че направи някакъв опит, ако ти е омръзнал животът…

Анабел старателно избърса тридесет и осем калибровото оръжие в полата си и го подхвърли до трупа.

— Това ще бъде „твоят“ револвер — уведоми го тя, като го държеше на прицел с автоматичния пистолет на Глисън.

— И какво? — ухили се Дъфи.

— Не вдяваш ли? — попита Анабел. — Сега ще те убия. Полицията ще те намери. Гръмнала съм те при самоотбрана, след като си очистил Глисън. Не смяташ ли, че съм хитра?

Уилям тежко се надигна от стола.

— Ти си смахната — безстрастно отвърна той и тръгна насреща й.

Тя изчака да стигне на няколко ярда от нея и тогава дръпна спусъка. Гримасата откриваше зъбите й, а устата й се бе покрила с малки бели мехурчета пяна. „Щрак… щрак… щрак!“ — се разнесе от автоматичния пистолет. В този момент Дъфи го хвана и го изтръгна от нейната ръка.

— Бях извадил пълнителя, преди да дойдеш — спокойно каза той и я зашлеви през лицето с всичката сила, която успя да събере.

Анабел се блъсна в стената, свлече се на пода и се търкулна на една страна. Започна да крещи с остър, пронизителен глас, който подейства на Дъфи като електрошок. От балкона с органа някой грубо се обади:

— Млъкни, не те е пребил! Беше просто един шамар…

Тринадесета глава

— Как, по дяволите, се слиза от този полог? — попита джуджето.

Дъфи погледна към него, после към Клив и накрая към Джо. Клив и Джо държаха с небрежен вид револвери.

— Със скок — отвърна Дъфи. Той отиде при бюфета и започна да си налива питие.

Анабел се надигна, притисна се до стената и се вторачи в тримата на балкона.

Дребното човече прехвърли късите си крачка през парапета и се остави да падне. Приземи се на рамо с глухо тупване. Стана внимателно и изруга. После каза:

— Ти слез долу, Клив, а ти Джо, дръж под око тези пиленца и ги опушкай, ако започнат да буйстват. Нали ме чу, Джо? Рекох да ги гръмнеш, ако започнат да буйстват!

Джо се наведе от балкона и погледна надолу. Изглеждаше леко уморен.

— Да, чух те — каза. — Нащрек съм.

Клив тромаво се спусна от балкона, оставяйки черни следи по стената с върховете на обувките си.

Дъфи отпи от уискито и се почувства по-добре.

— Друг път не си се срещал с тези двамата, нали? — обърна се той към малчото. — Онзи изстиващият там беше Мърей Глисън, а червенокосата, дето седи на пода, демонстрирайки всичките си прелести, е Анабел.

Дребосъкът се ухили и рече:

— Боже, Боже, значи напредваш, а?

— Да — отвърна Уилям. — Е, щом като вече сте тук, по-нататък какво?

Клив се приближи до Глисън, преобърна го и го претърси. Намери тестето банкноти и бележника джобен формат. Занесе ги на малкия тип. Двамата съсредоточено се вгледаха в тефтерчето.

Дъфи загуби интерес към тях и пристъпи към Анабел. Заговори й съвсем тихо:

— Когато уби Олга, ти мина всякакви граници. Ще те разоблича дори да са ми необходими сто години за тази цел.

Тя се озъби и го заплю. Той вдигна ръка, погледна я, после направи крачка назад.

— Време ти е да се запознаеш със смъртта — каза той.

Джуджето протегна бележника към Клив и му рече:

— Би ли го пазил у себе си?

Хлапакът отговори утвърдително.

— По-добре му дай да търкаля обръчи — обади се Дъфи.

Дребосъкът го стрелна неодобрително с очи:

— Предишния път те предупредих да не му се подиграваш!…

— Ще му видя сметката на този гад! — заяви Клив.

Джуджето се почеса по главата, после вдигна поглед към Джо.

— Чу ли?

— Защо не? — ухили се онзи. — Клив от доста време не е пречуквал някого.

— Да, точно така — съгласи се малчото. От доста време… Да, добре, виж му сметката.

Клив бавно се извърна към Дъфи, който стоеше близо до стената. Лицето на Уилям беше напрегнато. Той леко издаде напред брадата си — мускулите на врата му изведнъж се бяха втвърдили.

— Дай му да се разбере! — намеси се Анабел от пода.

Клив и дребосъкът едновременно завъртяха глави в нейната посока. Дъфи угаси светлината приклекна и се хвърли наляво. Беше запомнил точно местоположението на кабелите, които захранваха двата лампиона. Посегна към тях, не напипа нищо, посегна повторно, улови ги и дръпна рязко. Почувства как те се провлачиха свободно.

— Не стреляйте! — нареди джуджето с режещ глас. — Само ченгетата ни липсват тук. Клив, застани до вратата! Аз ще запаля лампата.

Дъфи се ухили. Изправи се, като се ослушваше и за най-слабия звук. Тъмнината го караше да се усеща мъж.

— Слизам долу — обади се Джо.

— Почакай! — възпря го малкият тип. — Ще ти кажа кога…

Уилям безшумно тръгна към дребосъка. Щом прецени, че се е приближил достатъчно, спря. Съвсем близо до себе си чу стържене от кибритена клечка. Нагласи се и когато клечката лумна, цапардоса малчото точно в центъра на физиономията. Пламъчето падна на килима и угасна. С три бързи стъпки той се отдалечи от джуджето, което лежеше на пода след сблъсък с един стол. Джо стреля само веднъж. Беше доста точен. Дъфи долови прелитането на куршума покрай ръкава си.

Движейки се към вратата, той налетя на Клив. Хлапакът нададе пронизителен вик, но търсещите ръце на Уилям докопаха главата му и жестоко я фраснаха в стената. Онзи омекна.

— Побързай, Джо! — каза дребосъкът с изненадваща паника в гласа. — Той спипа Клив…

— Какво, по дяволите, мислиш, че мога да направя? Не виждам! — отвърна другият.

Хванал момчето за предницата на ризата, Дъфи рязко отвори вратата и излезе в коридора, влачейки го след себе си. Антрето тънеше в мрак. Той се върна със скок до вратата, намери ключа от външната врата и го превъртя. Тогава драсна клечка кибрит и перна с пръст копчето на електрическата лампа.

Клив лежеше като безформена маса, зашеметен. Неговите незрящи очи бяха втренчени в Дъфи. Той прерови джобовете му, откри банкнотите и бележника и ги прибра у себе си. После се изправи.

— Май ти дължа нещичко — рече тихо и като постави ходилото си върху обърнатото нагоре лице на Клив, натисна силно, бавно извивайки пета. Онзи се вкопчи с нокти в крака му и започна да пищи. — Ето, „сестричке“, отдавна си си го заслужил! — Дъфи прехвърли цялата си тежест върху дясното стъпало и рязко завъртя ток. Разнесе се хрущене и обувката му хлътна. Крясъците на Клив секнаха. Уилям се дръпна встрани, като изтри веднъж, сетне още веднъж крака си в мекия килим, оставяйки две дълги червени резки. Отвори входната врата, прекрачи навън в коридора и побягна надолу по стълбите, без да чака асансьора. Смътно се чуваше глухото бумтене от блъскащото по вратата рамо на Джо.

Излезе на улицата. Пак беше заваляло. Въздухът беше тежък и много задушен. Притича до „Буика“, дръпна вратата и се качи. После рязко потегли.

Улиците бяха по-малко натоварени. Върна се обратно в „Бронкс“ за два пъти по-кратко време. Остави колата в гаража и се спусна по стълбите към сутерена. Почука на вратата. Отключи я Гилрой. Едрите бели зъби на негъра блеснаха.

— Добре ли си? — попита той.

Дъфи кимна.

— Ела да пийнем — рече.

Гилрой го последва по коридора до тясната стаичка. Уилям седна на кревата и бутна шапката си назад към тила. Негърът приготви напитките, пристъпи напред и му подаде чашата. Застана в очакване. Лицето му беше сънено, но любопитно.

Дъфи разходи замислен поглед по него и се почеса по бузата, предизвиквайки лек стържещ звук. Накрая рече:

— Навярно ще ти хареса да се включиш в играта.

Гилрой повдигна рамене.

— Може би — отвърна. — В момента нямам никакво отношение към нея.

— Тази вечер очистиха Глисън — каза Дъфи, разклащайки уискито в чашата си. — Бях там, а също и бандата на Морган и съпругата на Глисън. Тя го застреля и се опита да го лепне на мене.

Очите на Гилрой се преобърнаха в орбитите си.

— Ще го припишат на твоя милост без проблеми — заключи той.

— Разбира се. Имат си причина. Задържам изнудване за един милион долара! — Дъфи извади бележника от джоба си и го хвърли на масата. Гилрой го взе, заинтригуван, и го заразглежда. Виждаше се, че не му говори нищо.

Уилям се зае да обяснява. Негърът седеше и слушаше, полупритворил черните си очи. Устните му бяха стиснати.

— Трябва да бъдеш внимателен! — рече в крайна сметка.

— Знам — каза Дъфи. Изправи се и започна да обикаля малката стая. — Ако Олга беше тук, щях да изчезна, но къде, по дяволите, да се дяна сега?

Гилрой прекара палеца си през страниците на тефтерчето.

— Няма да стигнеш далеч — предположи той.

Дъфи сви рамене.

— Не съм сигурен — рече. — Възможно е…

— Да не би да смяташ да продължиш?

Уилям спря да снове и се закова на място. Погледна строго Гилрой.

— Това до голяма степен зависи от тебе.

— Каква е моята роля? — запита негърът.

— Преди съвсем кратко време ти ми предложи своята команда. Мисля, че бих могъл да я използвам…

Гилрой приглади къдравата си коса.

— Как? — рече той. Беше много предпазлив.

Дъфи се наведе напред и почука с показалеца си по плота на масата.

— Ще ми се да изгоня Морган от града.

Цветнокожият тихичко подсвирна, докато си поемаше въздух.

— Ти си луд! — каза. — За подобен удар са нужни пари.

Уилям измъкна от джоба си тънката пачка банкноти и я сложи на масата. После взе от страничния джоб на сакото си десетте хилядарки, които беше прибрал от Джъс, и ги трупна върху останалите долари. Гилрой го наблюдаваше като хипнотизиран.

— Тридесет и пет бона достатъчни ли са? — попита Дъфи.

Онзи разхлаби яката си със своя тънък, черен пръст.

— Ще свършат работа — тежко произнесе негърът. — Откъде, да го вземат дяволите, се появи всичко това?

Дъфи загреба с длан парите и ги пъхна отново в джоба си.

— Паднаха ми от небето — поясни. — Какво решаваш? Ще се включиш ли?

Гилрой седна, наля пак чашите и запали цигара.

— Хайде да поговорим за тази история. Каква е идеята ти?

Уилям се приближи и също седна.

— Не знам — рече. — Просто копнея да прокудя този гаден тип Морган от града барабар с шайката му.

Негърът завъртя очи, сетне запита:

— Защо?

Дъфи стисна зъби.

— Той си мисли, че не е по силите ми да го направя. Така ми заяви. Е, ще покажа на този играч, че е заложил на губещ кон.

Гилрой кимна.

— Значи такава била работата, а?

— Да, такава е — потвърди Уилям.

— Няма да постигнеш много с ченгетата по петите си…

— Имам го предвид. Първата ми грижа утре ще бъде да си осигуря протекция.

— Протекция ли? Как ще се сдобиеш с нея?

— Чрез Инглиш! — Дъфи се облегна назад и отпи една дълга глътка от чашата си. — Ще размахам под носа му цялата афера, а после ще видиш как ще си ме пази.

— Не ти е празна главата — отбеляза Гилрой.

— Разбира се, че не е — отвърна Уилям. — Получа ли веднъж покровителство, ставам важна клечка. Със съответната защита и група като твоята ще мога да се справя с Морган.

— С Шеп и Шулц сме на линия — каза негърът.

— О’кей. Предлагам всички да се съберем след като се срещна с Инглиш.

Гилрой кимна и стана прав.

— Момчетата се отбиват насам около един часа. Ако успееш, ние ще бъдем тук по това време. — Той се запъти към вратата. — Няма да бъде лесно… — добави.

Дъфи го проследи с поглед как прекосява помещението.

— Не си се запознал с подробностите — каза. — Работата е опечена.

Гилрой кимна и излезе, придърпвайки вратата след себе си. Дъфи се надигна и съблече сакото си. На вратата се почука и мършавият тип провря глава.

— Някаква жена пита за тебе — съобщи той.

— Ясно. И си й казал, че съм тук.

— Отговорих й, че никога не съм чувал за тебе, но това не я разкара — поясни слабият мъж. — Настоя: „Предай му, че е Алис!“ или нещо от сорта… Така че се върнах и ето ме при тебе.

— Добре, за Бога! — облече сакото Дъфи. — Пусни я бързо вътре!

Онзи сви рамене и се отдалечи. Появи се отново, следван по петите от Алис. Уилям направи крачка към нея и взе ръцете й.

— О, скъпа… — започна той, но се спря.

— Сам ми каза — задъхано изрече тя. — Трябваше да те видя. Какво означава всичко това, Бил? Вестниците пишат, че си убил тази жена. С ей такива букви!…

Дъфи я потупа по ръката.

— Прекрасно е от твоя страна, че дойде — рече той, съпровождайки я до леглото. — Седни, малката. Остави краката си да отпочинат.

— Какво смяташ да правиш? — попита Алис. — Сам не ще нищо да ми каже.

Дъфи се ухили.

— И без това се е разприказвал прекалено много — отвърна. — Слушай, не съм убивал Олга. Беше инсценирано. Виж, мила, понатрупах парички. — Той извади доларите от джоба си и ги подхвърли в скута й.

Тя леко потрепери и скри ръце зад гърба си. Седеше и втренчено зяпаше парите.

— Махни ги! — възпротиви се енергично Алис.

Уилям се взря в нея.

— Виж! — наблегна той. — Някога да са ти попадали пред очите толкова много мангизи накуп? Тук са тридесет и пет бона.

— Махни ги! — повтори тя с почти истеричен тон.

Той взе парите с помръкнал поглед.

— Щом така искаш… — каза й.

Алис сложи ръка на рамото му.

— Ох, Бил, търсиш си белята! Нима не проумяваш? За Бога, моля те, откажи се!

Дъфи бавно прибра парите в страничния си джоб.

— Слушай сега… — поде той.

— Парите не са всичко — прекъсна го тя. — Знаеш го. Умолявам те, Бил, спри се! Убедена съм, че всичко ще бъде наред. Ще намерим някой да ти помогне да се върнеш на работа… Не продължавай с тази далавера.

Дъфи вдигна ръка. Алис зърна непреклонния блясък в очите му, отдръпна се от него и заплака.

— Ще доведа нещата докрай — рече той. — Години вече съм си все дребна риба. През целия ми скапан живот към мене се обръщат с „Ела тук, копеле такова!“, „Направи това, мърляч такъв!“, „Донеси онова, боклук такъв!“ С тази история вече е свършено. Противопоставям се на организация, за която се знае, че е опасна. О’кей, ще им се изрепча. Ще събера група, която да е два пъти по-опасна. Загряваш ли? Два пъти по-опасна! Когато постигна своето, аз ще бъда занапред големия бос. Как го намираш?

Алис се изправи.

— В името Божие, дръж Сам настрани от тази афера! — каза тя с разтреперан глас.

— Извинявай, скъпа — отвърна Дъфи. Обзе го внезапна нежност към нея. — Просто дадох воля на устата си. Направо съм бесен. Един изгонен от работа некадърник… Нали ще забравиш за това?

Алис го гледа в продължение на няколко секунди.

— Съзнавам, че ще се справиш — рече му. — Каниш се да причиниш болка на разни хора, но и теб самия ще наранят. Просто за да задоволиш своята дребнава гордост, своето невзрачно его. Не мога да ти попреча. Когато се умориш от тази игра, ела ни на гости. Но стой по-далече, докато не сложиш край на комбинациите си. В миналото много те обичах… Нали не би ме накарал да те намразя завинаги?

Тя потупа неговата опряна на масата ръка, след което излезе от стаята. Дъфи стоеше и се взираше в затворената врата. После за втори път съблече сакото си. Пристъпи напред и пусна резето. Събу с ритник обувките си и легна на кревата. Пресегна се, за да угаси лампата.

Дълго лежа в мрака, отдаден на размисъл. Накрая произнесе с приглушен глас:

— Някое красиво, горещо местенце с купища жълт пясък… С истински синьо небе и само ние двамата…

Протегна ръка към незаетата възглавница до себе си и лекичко докосна с пръсти хладната ледена материя.

Помещението изведнъж стана неприветливо и пусто.

Четиринадесета глава

Едуин Инглиш беше висок, як мъж, с кръгло месесто лице, синкавобяла коса и студени рибешки очи. Той седеше зад грамадно като самолетоносач бюро, с лениво тлееща пура между късите бели пръсти, и съзерцаваше с празен поглед Дъфи.

Седеше така от може би двадесет минути и го слушаше как говори. Разгледа без никакъв видим интерес бележника, който Уилям подхвърли на писалището. След това отново захапа пурата си и полупритвори очи. Остана в тази поза известно време, загледан през Дъфи в нещо, което висеше на стената зад главата му.

Уилям бе доволен, че му разказа всичко сбито и ясно. Помисли си, че е свършил добра работа. Инглиш извади пурата от устата си и почука върху плота на бюрото с грижливо поддържания си нокът.

— Струва ми се, че бих могъл да ви обвиня в убийство — каза той.

Дъфи се усмихна мрачно.

— А не разглеждате ли нещата от неподходящ ъгъл? — възрази му. — Няма нужда да се тревожите за мене. Проблемът, върху който трябва да се концентрирате, е вашата дъщеря.

— Не съм преставал да се „концентрирам“ върху нея — рече Инглиш.

Дъфи кимна.

— Разбира се, но със сериозност, дето не е и на половината на тази, с която се налага да подходите в момента. Вижте, защо не ме оставите да реша проблема?

— Полицията ще ви задържи — каза Инглиш. — Не, не мисля, че от вас би имало някаква полза.

Уилям се изправи. Тънката усмивка все още не беше слязла от устните му.

— Добре, добре — отвърна той. — Предположих, че ще реагирате по този начин. Ако смятате, че ще поема удара вместо нея, напълно се заблуждавате. Ще отида директно в полицейското управление и ще изчуруликам толкова силно, че ще се чуе чак дотук.

— Нямате никакви доказателства — възпротиви се Инглиш.

Дъфи сви рамене.

— Така смятате вие — рече му. — Разполагам с достатъчно улики, за да кача девойчето три пъти подред на електрическия пържилник.

Другият вдигна ръка.

— Почакайте — каза. — Вероятно ще успеем да измъдрим нещо…

Дъфи се върна при бюрото. Наведе се напред и впери суров поглед в очите на Инглиш.

— Зле водите играта. Нима не осъзнавате, че противниците ви ще си счупят краката от бързане да подведат Анабел под отговорност за предумишлено убийство? Те вече душат около вас и вие го знаете, Инглиш. Един погрешен ход от ваша страна, и се превръщате в аутсайдер. Политиката ви е непопулярна. Нека отбележа, че е дяволски трудна политика при наличието на подобна дъщеричка.

Инглиш бутна назад стола си и се изправи. Дъфи зърна за секунда как рибешките очи добиха тревожно изражение, сетне отново станаха любезни. Усмихна се вътрешно. Разбра, че беше бръкнал в раната.

— Какво предлагате? — попита го другият.

— За начало поохладете ентусиазма на ченгетата. В състояние сте да го направите. Сдобия ли се веднъж с протекция, ще мога да се заема с Морган и да го изкарам от играта. Ще намеря Анабел и ще я настаня в лудница… Мястото й е там.

Инглиш се замисли.

— Ще ви е нужно нещо повече от закрила. Ще ви трябват пари и помощници.

— Бандата на Гилрой е зад гърба ми — отвърна Дъфи.

— Гилрой ли? Да, познавам го. Бива си го, но не е достатъчно „голям“.

Уилям приседна на ръба на бюрото.

— С моя помощ ще стане.

— Ами пари?

— Защо да не предположим, че ще отпуснете малко сухо? Нима не си струва да бъде оправена тази бъркотия?

Инглиш се отправи към вратата.

— Ще видим — рече той. — Предлагам ви да отидем до полицейското управление и да обсъдим нещата с когото трябва.

Дъфи студено го изгледа, като поклати глава.

— Ще го уредите сам — заяви му. — Случаят е прекалено важен за мене, за да рискувам да ме изиграят. Бих изглеждал като невероятен балама, влизайки в полицията, ако изведнъж загубите своята „решителност“.

Политикът сви рамене.

— Имате странен начин на изразяване — отбеляза той. — Но да бъде както искате. Ще ви позвъня.

Дъфи хвърли поглед към часовника на бюрото. Минаваше седем часа.

— Аз ще се обадя. Ще се чуем след един часа. Надявам се, че дотогава ще сте се поразшетали.

Инглиш кимна, после сякаш му хрумна някаква мисъл и каза:

— Къде е Анабел сега?

Уилям сви рамене.

— Последният път, когато я срещнах, призоваваше един недорасъл хомосексуалист да ми надупчи карантиите. Страхотна щерка си имате, нали?

Като се сбогува с Инглиш, Дъфи се качи на „Буика“ и спокойно подкара към клуб „Бронкс“. Остави колата в гаража и се прибра в стаята си.

Изпрати мършавия тип да донесе вестници. Докато го чакаше, си забърка едно силно уиски и запали цигара. Мисълта му свободно се рееше, но непрекъснато се връщаше на Олга. Продължаваше да си я представя как лежи разсъблечена, с кама в гърдите. Опита се да мисли за други неща, но съзнанието му безспирно се въртеше около тази картина.

Зарадва се когато недохраненият влезе и стовари няколко булевардни издания на масата. Дъфи му даде малко дребни пари. След това се зае внимателно да преглежда вестниците. Когато приключи, се облегна назад и запали втора цигара. В тях нямаше нищо за смъртта на Глисън.

Стана, отиде до телефона и набра номера на Анабел. Прекара повече от минута в слушане на сигнала, сетне затвори. Е, значи беше успяла да се измъкне.

После започна да кръжи из помещението, размишлявайки. Недоумяваше дали шайката на Морган й беше видяла сметката и се беше отървала от двата трупа. Мина му през ума, че идеята е добра, но нямаше как да я провери в момента.

Непосредствено преди един часа се появи Гилрой с още двамина мъже.

— Това е Шеп — представи той единия на Дъфи.

Уилям погледна към него и кимна. Помисли си, че Шеп е човек с необикновена външност. Той имаше съвсем малка глава, курдисана на дълга шия, а останалата част от тялото му беше скандално тлъста. Главата просто не съответстваше с трупа. Хрумна му, че творецът на Шеп, изглежда, беше нарушил правилната пропорция и направо бе плеснал първата, попаднала му под ръка. Шулц беше висок, жилест екземпляр с гъста и къдрава черна коса, твърда като телена четка.

— Седнете, момчета. Да пийнем… — покани ги Дъфи.

Те се настаниха смутено, стрелнаха с очи празната маса и накрая него. Мършавият надзърна през вратата и Уилям му рече:

— Донеси ни малко скоч.

Гилрой остана до прозореца.

— Изложих им основната идея — каза той. — Те я харесаха.

— Не си ли ти оня юнак, дето го търсят ченгетата? — попита Шеп с решителен глас.

Дъфи хвърли бърз поглед към Гилрой, който кимна. Тогава отвърна:

— Така е, но няма да е задълго. — Той се надигна, приближи се до телефона и набра някакъв номер. Докато чакаше да се свърже, слабият мъж влезе с уискито. Шулц протегна костеливата си ръка и започна да приготвя питиетата.

— Инглиш ли е? — изрече в слушалката. После запита: — Уредихте ли вече въпроса?

— Не беше лесно, но в момента сте чист. Трябва да припишете този удар някому, но да не бъде… знаете кой! — поясни Инглиш.

— Това е добре — ухили се Дъфи. — Ще ми трябват само един-два трупа и сме готови с извършителите.

Другият изсумтя.

— Първо ще се наложи да си ги набавите — каза.

— Ако можехте да видите командата, която се е разположила край мене, не бихте се притеснявали за това. Бях споменал нещо за пари, нали?

— Ако премахнете Морган и изолирате Анабел някъде, където да не става нужда да я срещам повече, ще получите много — обеща Инглиш.

— Измислете нещо по-добро. Искам пари, които може да се пипнат.

Онзи замълча за момент.

— Ще открия на ваше име сметка в „Нешънъл бенк“. Ще можете да теглите до пет хиляди долара.

— Направете го — съгласи се Дъфи и затвори.

Гилрой се отмести от прозореца и пое чашата си от Шулц.

— Да започваме — рече.

Дъфи седна.

— Инглиш ще ме прикрива. Временно е неутрализирал опасността. Ще ни подпре и с мангизи, ако действаме активно. Смятам, че можем да дадем старта още сега.

— Какъв ще е моят дял? — запита Шулц.

— Всеки ще получи по пет бона — уточни Уилям, като пресмяташе наум.

Шеп кимна.

— Ще ми влязат в работа — каза.

— Първата ви задача ще бъде да откриете Анабел Инглиш — рече Дъфи и скръсти ръце, подпирайки лакти на масата. — Тази мацка е опасна и трябва да бъде вкарана там, където няма да застрашава никого.

— Да я пречукаме ли? — обади се Гилрой. Говореше с отвращение.

— Не желая никакви убийства — поклати глава Уилям. — Аз съм в състояние да се справя с нея. Тя е луда за връзване.

— Ще я намерим — заяви Шеп. — Но смахнатите девици не са по нашата част.

— Вие свършете това, останалото е моя грижа — рече Дъфи.

— Откъде да започнем?

— Последния път, когато я видях, беше с бандата на Морган. Все ще знаят какво е станало с нея.

Шеп с мъка стана на крака.

— Лесна работа — каза. — Познавам тази дружина. Остави я на мене.

Дъфи изчака, докато излезе тромаво навън, след което погледна към Гилрой.

— Ще ми дадеш ли подробности за Морган?

— Държи три клуба — поде той. — Притежава офиси на Трензвърс Авеню край реката. Оттам върти бизнеса си.

— Какъв бизнес?

— Всевъзможен рекет. Нарекъл е мястото „Морган Навигейшън Тръст Къмпани“. Това е неговата главна квартира за управление на порока, контрабандата, прехвърлянето на момичета от Куба и каквото още се сетиш.

Дъфи отиде до телефонния указател и отгърна на „Морган Навигейшън Къмпани“. Набра номера и зачака. После попита:

— Там ли е мистър Морган?

— За какво се касае? — отвърна един нахакан глас.

— Ще го помоля да ви каже, ако прецени, че трябва да знаете — грубо рече Дъфи.

Жената го свърза. Преди да превключи линията, той я чу да казва:

— Някой ден тези язвителни боклуци ще се порежат от собственото си остроумие!

Уилям се ухили.

— Да? — обади се Морган.

— Слушай, Морган, твоята сган те остави на сухо… — каза му.

— Последния път успя да се измъкнеш, Дъфи, но внимавай — произнесе онзи с напълно безстрастен тон.

— Глисън отпадна от наддаването — рече Уилям, вперил празен поглед в стената пред себе си. — Въпросното малко тефтерче ще ти струва петдесет бона.

Долови как Морган си пое дъх, преди да му отвърне:

— Моите момчета ще ми го набавят безплатно. Предупреден си. Те са по петите ти.

— Премислих — каза Дъфи. — Ще предам бележника на щатската управа.

— Аз не бих го направил — думите бяха произнесени с едва осезаема припряност. Заплахата беше без покритие.

— Ще го предам, все ми едно. Тогава ще видим какво ще стане. Получих двадесет и пет бона от Глисън, така че не ми пука.

— Почакай! — повиши тон Морган. — Ще ти дам пет хиляди.

— Нека бъдат двадесет и пет и бележникът е твой! — склони Дъфи.

— О’кей — гласът оттатък стана много мазен. — Донеси книжлето тук, а аз ще съм приготвил парите.

— Не съм толкова изкуфял — възрази Уилям. — Ще ми ги връчиш на открито. Ще бъда във фоайето на „Белмънт Плаза“ довечера в шест часа. Там ще направим размяната.

Последва кратка пауза. Накрая Морган каза „Добре!“ и затвори.

Гилрой беше слушал, без да сваля очи от гърба на Дъфи.

— Хубавичко ще се позабавляваш, докато домъкнеш мангизите у дома… — обади се той.

Уилям си взе шапката.

— Хайде да вървим — отвърна.

Те го последваха до гаража.

— Можеш ли да се справиш с тази трошка? — попита той Шулц.

Онзи кимна.

— Разбира се — рече, леко учуден.

— Добре, тогава карай ти. Ние с Гилрой искаме да поговорим.

Двамата се качиха отзад, а Шулц се настани зад волана.

— Накъде? — попита той, завъртайки стартера.

Дъфи му даде адреса на банката и Шулц внимателно подкара по пряката, която се вливаше в главната улица.

— Веднага ще изиграем двоен номер на този негодник! — заговори Уилям на Гилрой. — Ще предам списъка на Инглиш и той ще може да се заеме с него. Прекалено голям е за нашата уста. След това ще пробутаме копието на Морган и ще приберем мангизите. После ще се погрижим за Анабел и накрая ще „посетим“ офиса на Морган, за да съберем евентуални доказателства и да го изгоним от града.

Гилрой се облегна на тапицерията и затвори очи.

— Хич не ти е бедна програмата, а? — сънливо каза той.

— Искам да сложа точка на тази история и тогава вие, момчета, ще можете да си харчите онова, което сте заработили — рече Дъфи.

Шулц спря колата до бордюра и Уилям влезе в банката.

Другите двама останаха да го чакат в автомобила. Когато излезе, той хвърли поглед нагоре и надолу по улицата, след което бързо се качи. Шулц моментално потегли.

Дъфи назова адреса на Инглиш и каза:

— Дай газ!

Мъжът зад волана го стрелна с очи в огледалото за обратно виждане, кимна и отби из страничните улици.

— Струва ми се, че е жалко да подаряваме списъка на ченгетата — обади се Гилрой.

Дъфи сви рамене.

— Да не възнамеряваш да завъртиш такава огромна далавера? — попита го.

Негърът поклати глава.

— Аз не търгувам с наркотици — отвърна той. — Просто ми е неприятно, че ще оставя онези боклуци да си поемат дъх.

— Това ще види сметката на Морган, така че какво значение има, по дяволите?! — засмя се Уилям.

Инглиш се изненада, че го среща. Той взе бележника от него, погледна го и рече:

— Значи тази е първата крачка, а?

Дъфи кимна!

— Предайте го в отдела за наркотиците. Не представлява улика, но може да обърне в паническо бягство някои от клиентите. Във всеки случай ще попречи на Морган да играе старата игра.

Инглиш кимна.

— Намерихте ли вече Анабел?

— Скоро и това ще стане. — Дъфи се отправи към вратата. — Ще ви се обадя.

Озовал се отново на улицата, той прекоси разстоянието до „Буика“.

— Не е ли време да похапнем? — подметна Гилрой.

Дъфи се качи вътре.

— Давай — съгласи се той. — До шест часа е още далече.

Шулц описа полукръг с колата, върна назад, после нави волана докрай, обърна я окончателно и бързо се понесе на изток.

Петнадесета глава

Шеп се появи малко след пет часа. Дъфи чистеше своя „Колт“. Гилрой и Шулц седяха в креслата и го наблюдаваха.

Уилям го изгледа остро и попита:

— Намери ли я?

Шеп влезе, поклащайки се, седна и попи лице с носната си кърпа.

— Да — отвърна той. — Отгатни къде?!

Дъфи остави пистолета върху масата. Устата му се превърна в тънка черта.

— Къде? — предаде се.

Шеп се ухили самодоволно.

— Много е забавно — каза. — Тя си е паднала по хомосексуалистчето на Морган.

Веждите на Дъфи се повдигнаха.

— По Клив ли?

— Тъкмо сега е в апартамента на малкия мръсник — кимна мъжът. — Той е в леглото и пищи до Бога, защото някой го е засегнал на болното място.

Уилям се изправи.

— Веднага отиваме да я вземем — рече той, пъхвайки пистолета в колана си.

— Всички ли? — поинтересува се Гилрой.

Дъфи поклати глава.

— Предполагам, че само ние с Шеп — каза му.

— Добре — съгласи се онзи. Той прошепна нещо на Гилрой и шумно се изкиска.

— После ще прескоча до „Белмънт Плаза“ — добави Дъфи. — Надявам се, момчета, че ще бъдете там и ще държите под око фоайето. Не бива да поемаме никакви рискове с Морган.

Гилрой кимна.

— О’кей! — обеща той.

Дъфи и Шеп излязоха и се настаниха в „Буика“. Зад кормилото седна Уилям. Когато потегли по улицата, напомни на другия:

— Ако мацето стане агресивно, ликвидирай го…

Шеп потвърди с глава, че е разбрал.

— Страхотно парче е, нали? — После тъжно добави: — Мъчително е да си дебел…

Дъфи го стрелна с периферното си зрение.

— Нямаш представа кога ще стане белята лаконично отбеляза той. — Това женище си е чиста отрова.

Шеп му даде няколко указания за посоката, след което замечтано рече:

— Мисля, че не е лошо да ходи човек с такава сладурана!

Дъфи не отговори. Шофираше бързо. След десетминутно препускане попита:

— Това ли е улицата?

Шеп провря малката си глава през прозореца и се огледа.

— Точно тази е.

Уилям отби до бордюра. Двамата слязоха.

— На кой номер каза, че било?

Шеп порови в джоба си, намери парче хартия, присви очи и рече:

— 1469…

Дъфи се ориентира по близката къща.

— Намира се от другата страна, по-надолу по улицата.

Те прекосиха платното и закрачиха с небрежен вид.

— И двамата са опасни. Трябва да бъдеш внимателен с тях Шеп…

Шишкото се ухили.

— Уплашен съм до смърт… Направо умирам от страх! — каза.

Номер 1469 представляваше една висока, неприветлива жилищна сграда. Дъфи изкачи стълбите пред входа и провери списъка на обитателите.

— Клив Уесън — прочете той. Натисна съседния звънец, изчака да поддаде електронното резе, бутна вратата и влезе. Шеп се дотътри след него.

— Третия етаж! — рече Дъфи, снижавайки глас.

Те бавно се закатериха по стълбището. То беше чисто и широко.

— Добре си живеят тези боклуци, нали? — подметна Уилям.

Дебелакът не обели дума — пестеше силите си. На третия етаж Дъфи извади „Колта“. Държеше го хлабаво в ръката си, която бе отпуснал отстрани. Посочи с глава вратата в дъното на коридора.

— Ето там е — каза той. — Можеш ли да я отвориш?

— Мога да отворя всяка врата — отвърна Шеп. — Ти само стой и гледай. — Движейки се съвсем тихо, шишкото се доближи до вратата, разгледа ключалката, после извърна лице и засия. — Детска работа! — обяви.

— Не се мотай — измърмори Дъфи.

Шеп бръкна в джоба си, измъкна някакъв малък инструмент, вкара го в бравата и завъртя. Чу се как езичето се плъзна с глухо щракване.

— Дай ми две минути преднина и след това ела вътре — прошепна Дъфи в ухото на Шеп.

Той кимна и се дръпна настрани. Уилям полека натисна дръжката, открехна вратата и пристъпи напред. Озова се в неголямо антре, приблизително дванадесет на шестнадесет фута. Насреща му имаше две врати. Тръгна безшумно към тях и се ослуша. Стори му се, че долови говор зад дясната врата. Като вдигна пистолета на височината на кръста си, той я блъсна и нахълта изведнъж. След това попита с ледена интонация:

— Прелъсти ли го вече?

Анабел се извърна. Беше застанала до един диван, върху който лежеше Клив. Лицето му беше изкусно подлепено с лейкопласт. Някой си беше свършил отлично работата. Всичко, което Дъфи бе в състояние да зърне от физиономията на Клив, бяха две изпълнени с омраза очи.

— Не прави никакви опити! Не мърдай! — троснато рече Дъфи.

— Разкарай се оттук! — отвърна хлапакът със странен глас, сякаш имаше трета сливица в гърлото.

Анабел прокара пръсти през косата си.

— Мисля, че си симпатяга — усмихна се тя на Дъфи.

— Седни! — нареди й той.

Влезе Шеп. Спря поглед първо на Клив, сетне на Анабел. Изду бузи и свали шапката си. Тя се беше отпуснала на пода пред дивана.

— Кой е твоят благороден приятел? — прозвуча нейният задъхан глас.

Шишкото грейна и оправи вратовръзката си. Стрелна Дъфи с очи.

— Колко е сладка! — възкликна.

Уилям наблюдаваше Клив. Въпреки че беше облечен, върху него имаше одеяло, което скриваше ръцете му.

— Сложи си ръчичките някъде, където да мога да ги виждам! — рече му.

— Предполагах, че сме приятели?… — намеси се Анабел.

Дъфи леко изви глава.

— Ще дойдеш с мен — каза й той. — Приготвили сме ти дом, където ще се пренесеш.

— Веднага ли? — попита тя.

— Да, веднага! — отвърна Уилям.

Анабел се изправи.

— Дом ли? — рече изненадана. — Какво разбираш под „дом“?

— Ще узнаеш — успокои я Дъфи. — Кажи сбогом на гаджето си, защото повече няма да го видиш.

Тя погледна към Клив, сетне леко присви рамене.

— Нямам нищо против — съгласи се. — Той е доста разстроен. Само си губя времето с него.

Шеп се изсмя.

— На жена като тебе не й прилича да ходи с педи — сериозно заяви след това.

— Пръждосвайте се по дяволите! Всички! — настоя Клив с немощен глас.

— Може ли да си взема нещата? — помоли Анабел.

Дъфи поклати глава.

— По-добре ела както си — рече. — Искам да поговоря с тебе… хайде!

Тя се усмихна.

— Харесваш ми, когато се държиш така — отвърна му. — Да поговорим. Имам да ти разправям много неща — махна с ръка към Клив Анабел. — За него и Морган… Ще ги изгълташ на един дъх!

Гримаса оголи зъбите на момчето, след което то стреля в нея. Дъфи едва забеляза плавното движение под одеялото, когато револверът изтрещя. Завивката започна да тлее.

Уилям стреля в Клив, но от отката на голямокалибрения „Колт“ куршумът се сплеска в стената на два фута над главата му. С невероятно бързо движение Шеп се хвърли върху хлапака.

Дъфи предпазливо се доближи до Анабел, взря се в нея, после пъхна пистолета в задния си джоб и коленичи отстрани. Тя лежеше по гръб, силно притиснала ръката си отдясно. Отвори очи, срещна погледа му и заплака.

— Спокойно, ще се оправиш… — каза той, като я повдигна.

— Донеси я тук — рече Шеп. Беше изхвърлил Клив на земята. Онзи не помръдваше. Дебелакът го беше фраснал здравата в брадата.

Дъфи положи Анабел на дивана.

— Дай вода и нещо за превръзка — разтревожен заръча той. — Кърви ужасно силно!

Шеп излезе от стаята. Чуваше се как отваря чекмеджетата и тършува в съседната стая. Уилям извади джобното си ножче и разпори дрехите около раната.

— Побързай, да те вземат дяволите! — извика на Шеп, щом видя къде беше простреляна.

Той се върна с тромав бяг. Носеше няколко кърпи и кана вода. Дъфи ги пое от него.

— Телефонирай на Инглиш и го уведоми — каза му. — Раздвижи се, важно е!

Докато се грижеше за раната й, Анабел отново отвори очи. Погледна го. Забеляза лъщящата по лицето му пот и запита:

— Ще умра ли?

Уилям не беше в състояние да направи нищо, за да спре кръвта. Отговори й напълно безпомощен:

— Мисля, че това е най-добрият изход за тебе…

— Аз също — рече тя и заплака пак.

Той направи опит да тампонира раната, но съзнаваше, че е безполезно.

— Дай ми да пийна нещо — помоли Анабел.

Наложи се да придържа главата й, за да преглътне скоча.

— Съжалявам за всичко… — отрони Анабел.

Лицето на Дъфи беше сурово.

— Вие, малките момиченца, винаги съжалявате, когато става прекалено късно.

— Твоя е вината, че убих онази жена — каза тя.

— Най-добре беше да не го правиш — рече Уилям. Беше му невъзможно да си наложи да каже нещо повече.

— Няма друг мъж, който да ме е отблъсквал някога — говореше Анабел. — Помниш ли, че ти се предложих?

— Да, спомням си. Предполагах, че ще поискаш да изравниш резултата.

— Ако напишеш всички факти, бих могла да се подпиша под тях — предложи Анабел. — Бих се радвала…

Дъфи с един скок се озова до писалището, намери блок с хартия за писане и се върна обратно.

— Нали ще бъдеш бърз? — рече с отпаднал глас тя.

— Разбира се. Ти уби Кетли, нали? — започна той.

— Да. Кетли мамеше Глисън, съпруга ми. Никой не знаеше това. Глисън беше негодник, но правеше пари. Налагаше се да постъпя така. Научих, че Кетли прибира половината, и го бутнах в асансьорната шахта. Беше дребен човечец, съвсем лесно стана… Ти дойде с мене и ми помогна да го прикрия. После Макс… Разбираш ли, те всички ме тормозеха. Пробвах ги по веднъж просто от любопитство, но никой от тях не беше стока. Макс непрекъснато ме изнудваше. Когато се сдоби със снимките, ме покани в апартамента си, за да ги „изтъргува“ по обичайния начин, така че отидох и убих и него.

Дъфи живо записваше. Даде й още една глътка. Шеп влезе и застана зад него.

— Инглиш е на път — съобщи той. Уилям му даде знак с ръка да пази тишина.

— Мразех те — продължи Анабел. — Когато тръгвах за вилата на Олга Шан, за да търся бележника, предполагах, че няма да ви има и двамата. Видях те, че замина с колата, и реших, че тя е с тебе. Тогава се вмъкнах вътре, но тя започна да става нервна и я умъртвих.

— От което не спечели нищо, нали? — попита Дъфи.

Тя говореше толкова тихо, че той трябваше да се наведе напред.

— Така ми беше писнало от… Мърей… че когато се появи ти… си… помислих, че бих могла… да набедя тебе.

Дъфи драскаше скоростно. Пъхна писалката в ръката й.

— Ще можеш ли? — запита я притеснено.

— Аз… не виждам… — каза Анабел.

Уилям улови ръката й и нагласи перото върху хартията.

— Подпиши се! — подкани я той високо и грубо. Пръстите й изпуснаха писалката, а китката й се изплъзна от ръката му. Уилям се извърна към Шеп и го погледна.

— Ти би ли го преглътнал? — побесня Дъфи. — Това признание е моето спасение, и проклет да съм, ако тя не издъхна в ръцете ми, миг преди да го подпише!

— Лоша работа — отвърна Шеп.

Дъфи се изправи.

— Погледни я — обърна се към шишкото. — Едва ли би открил по-зла жена в цялата страна.

Шеп сви рамене.

— Какво значение има, щом е хубава?

— Добре ли е Клив? — подразни се Уилям.

— Ще отсъства духом още някой и друг час — кимна онзи.

Дъфи хвърли поглед към часовника. Видя, че беше шест без четвърт.

— Хайде, имаме среща. Ще оставим Инглиш да се оправя с тази бъркотия.

Шеп излезе след него от апартамента и го последва надолу по стълбите. Когато стъпиха на улицата, Дъфи рече:

— Морган ще ме намрази до смърт за това изпълнение…

Дебелакът се засмя, докато се качваше в колата.

— Така е — съгласи се. — Дали ще опърлят на стола педито?

Уилям вдигна рамене.

— Възможно е Инглиш да потули всичко. Но бъди сигурен, че ще лепнат нещо на този връткач, за да го приберат на топло.

Тъкмо преваляше шест часа, когато Дъфи залепи „Буика“ до бордюра пред „Белмънт Плаза“.

— Ела с мене — обърна се към Шеп.

Двамата влязоха в оживеното преддверие. В отсрещния край на фоайето зърна Шулц, който четеше вестник. Шулц с нищо не показа, че го е забелязал. Разбра, че все пак е така, по начина, по който мъжът сгъна вестника и го остави бесен и се намръщи срещу Дъфи.

— През някой от близките дни ще си имаш сериозни неприятности — подхвърли дребосъкът.

— Спести си приказките — отвърна му Уилям. — Да се залавяме за работа.

Той се насочи към бара. Малкият тип го последва, оставяйки Джо във фоайето. Шеп го изгледа сияещ, но замълча.

— Какво общо имаш с хората на Гилрой? — попита дребосъкът, щом се озоваха в бара.

Дъфи заби леден поглед в него.

— Скоро ще разбереш — успокои го. — Хайде да свършваме, мръсник такъв…

Джуджето се закиска. То бръкна с ръка под сакото си и извади един плик. Отвори го и изсипа пачка банкноти. Уилям наблюдаваше как ги брои. Двадесет и пет хилядарки. Тогава измъкна бележника и направиха размяна.

— Ами копието? — настоя малчото.

Дъфи се усмихна. Очите му бяха застинали.

— То е за щатската управа.

Дребосъкът мрачно поклати глава.

— Не биваше да го правиш — рече. — Морган ще излезе от кожата си, когато му разкажа.

— Морган нека се такова… — спокойно отвърна Дъфи.

Джуджето отново се захили.

— Това също ще му го предам — пъхна той бележника в джоба си. — Банкнотите са фалшиви — добави след кратък размисъл.

Уилям извади плика и внимателно се взря в една от банкнотите. Стори му се напълно редовна.

— Не думай! — възкликна.

Малкият тип енергично закима.

— Така е. Морган не би платил на отрепка като тебе с истински пари.

Дъфи прибра доларите. Беше му хрумнало нещо.

— О, за Бога! Ама ти тихомълком ли ще ги вземеш, а? — попита онзи.

— Послушай съвета ми и си обирай крушите — рече Уилям.

Дребосъкът го погледна и кимна.

— Ние, разбира се, пак ще се срещнем — сбогува се с извинителен тон.

— По-скоро, отколкото допускаш — каза Дъфи.

Той задържа погледа си върху малкия гангстер, който излезе, следван от Джо, сетне даде знак на Шеп и поръча две ръжени уискита.

Шеп се приближи.

— Получи ли парите? — попита.

Дъфи отдели една банкнота и му я подаде. Мъжът я стрелна с очи, грейна от удоволствие и рече:

— Нима беше толкова лесно, а?

Уилям побутна чашата към него, енергично пресуши своята и кимна на бармана:

— Още едно!

— Много си бърз — подметна Шеп.

— Какво ми пука, при положение, че не прекалявам?

Шишкото свъси вежди.

— Все тая, нали? — отвърна той. Върна неохотно банкнотата на Дъфи. Уилям я сложи при останалите.

— Да вървим — каза.

Гилрой и Шулц седяха в „Буика“ и ги чакаха. Когато колата потегли, Гилрой запита:

— Нямаше ли ядове?

Дъфи протегна парите към него.

— Ето… — рече му.

Негърът ги преброи и подсвирна.

— Не изглеждат редовни — каза.

— Може и да не е така — зазяпа се през прозореца Дъфи.

Гилрой старателно провери банкнотите, след което заключи:

— Фалшификати!

— Да-а, това ми каза и оня, преди да си тръгне кимна Уилям.

— Сега какво?

Той се извърна така, че да може да вижда Гилрой.

— Мисля, че с тях ще скалъпим обвинение срещу Морган. Ще ни струва двадесет и пет хиляди да го пипнем. Инглиш ще заплати точно толкова за работата.

— Как ще го… скалъпим?

— Тази вечер ще наминем към жилището му и ще подхвърлим мангизите. За подправяне на банкноти в такива големи размери е предвидено хубаво наказание. След като ги скрием, ще сигнализираме на Инглиш и той ще довърши останалото.

— По-добре парите да бяха истински — рече Гилрой.

Дъфи вдигна рамене.

— Човек не може да има всичко… — отвърна.

Шеп само слушаше разговора. Той изви глава назад.

— Ей, аз действително се вързах на тези хартийки. Защо да не ги пуснем в обращение? Бихме ги пласирали без проблеми.

— Не, нашата игра не е такава — каза Уилям. — Ще си получите сухото, но ще отнеме малко повече време. Затова пък парите ви ще са чисти.

Щом се върнаха в „Бронкс“, Дъфи телефонира на Инглиш.

— Хванахме Уесън — рече политикът.

— Какво стана с Анабел?

— Няма значение. Внесох още пет хиляди долара на сметката ви. Ще стигнат за известно време.

Дъфи се засмя вътрешно.

— Слушайте, Инглиш — рече му, да не сте задържали Клив Уесън по обвинение в убийство?

— Убийство ли? — Онзи изглеждаше изненадан. — Той е опандизен за контрабанда на кокаин.

Уилям се ухили и намигна на Гилрой.

— Обзалагам се, че джобовете на приятелчето са били препълнени с прашец — подхвърли.

— Полицията откри достатъчно инкриминиращи улики за един обоснован арест — лукаво издекламира Инглиш.

— Убеден съм, че е така — отвърна Дъфи. — Ами Анабел?

Последва пауза, след което политикът изрече с едва доловима враждебност в гласа:

— Вие знаете… Моята нещастна дъщеря е била убита от шофьор, който избягал.

— Истинска трагедия — рече Дъфи. — Скоро ще имам още работа за вас. — Той затвори и се обърна към Гилрой: — Този тип е предпазлив. Изработили са Уесън, прикривайки смъртта на Анабел. Оформили са я като прегазване от неизвестен водач.

Гилрой поклати кръглата си глава.

— Трябва да се пазиш от него!

— С Инглиш сме в един и същи отбор — сви рамене Уилям. Отиде и си наля да пийне. — Хубаво е да имаш фигура като него зад гърба си!

Негърът кимна и си тръгна. След като излезе, Дъфи седна и се отдаде на кратък размисъл. Накрая се изправи, пристъпи към малкото бюро и отключи най-горното чекмедже. Извади купчинката долари, които държеше там, и се загледа в тях. После отиде до вратата и завъртя ключа. Настани се до масата и внимателно преброи парите. Разполагаше с тридесет и четири хиляди и малко дребни. Надипли върху масата три снопчета от по пет хиляди долара. Оставаха му деветнадесет бона. Раздели ги на четири части. Първата потъна в задния му джоб, втората в страничния, а третата в предния джоб на панталона му. Четвъртата част от три хиляди долара Дъфи сгъна и грижливо натъпка в обувката си. Наложи му се да я събува и обува два пъти, преди да я усети удобно на крака си.

Отключи вратата, взе парите от масата и се запъти към бара. Гилрой разговаряше с Шулц и Шеп. Тримата пиеха бира. Те вдигнаха поглед. Върху физиономиите им личеше едва забележимо очакване. Дъфи се облегна на бара.

— Ето вашите дялове — каза им любезно той, връчвайки на всеки от мъжете парите, навити на стегнато руло. — Пет хилядарки! Не ги бройте сега…

Шеп взе чашата си и изля бирата отстрани на пода.

— Дай ми шампанско! — поръча на бармана. — Смятам да се повеселя.

Шулц щипна с пръсти своя пай и го пъхна в джоба на панталона си. Отправи празен поглед към Уилям, кимна и си тръгна. Гилрой изви глава, наблюдавайки го как прекосява помещението.

— Този приятел е изключително внимателен с парите — обади се той. — Не бих казал, че е стиснат. Просто е пестелив.

Дъфи хвърли поглед към часовника.

— Ще отида да подремна — рече им. — Потегляме около единадесет часа.

— Ще паднат ли някакви мангизи от това? — полюбопитства Гилрой.

Уилям кимна.

— Разбира се — увери го. — Ще ми се, момчета, да печелите пари докато сте живи.

Шеп измъкна късия си тлъст нос от чашата.

— Ама че шибан начин на изразяване! — подметна той.

Дъфи се ухили.

— Не очакваш пари във вид на подарък, нали? — каза.

— Естествено, но няма и да се изтрепем от работа.

След като се върна в стаята си, Уилям позвъни на Сам.

— Да имаш чувството, че си ми направил услуга? — попита го.

— Ох, забрави за това, моля те! — отвърна Мак’Гайър Алис е малко глупавичка. Не осъзнава какво е да копнееш за нещо.

Усмивка разтегли устните на Дъфи.

— Остави на мира Алис. Тя е права. Разбираш ли? Дяволски права! Ако живеех с усещането, че съм въшливец, щях да си гледам работата, вместо да се правя на голям бос. Е да, ама нямам такова усещане. Нещо повече — изритват ме заради това. Онова, което искам да направиш, е да си държиш ушите отворени в централата. Не изпускай от око Инглиш. Този тип е прекалено ловък мошеник, за да съм в състояние да спя спокойно. Ще го направиш ли Сам?

Мак’Гайър изглеждаше смутен.

— Дадено — съгласи се той. — Бих свършил всякакви подобни дреболии.

— Дръж ме в течение — поръча Дъфи. — Ако се зададе нещо, ще ми се обадиш, нали?

— Разбира се — рече Сам. Сетне добави: — Наясно ли си какво правиш? — Гласът му звучеше разтревожено.

— Заловил съм се с нещо, което привидно не ми е по силите, но всъщност не е така. Сбогом, старче! — каза Дъфи и остави слушалката върху вилката.

Отвън се носеше плющенето на дъжда. Той отиде при леглото и се протегна, като провеси единия си крак. Почеса леко с нокът бузата си. „Чудно дали…“ започна да разсъждава наум, когато чу как някой мина покрай вратата му.

— Тя не носи бельо. Това спестява време… — говореше Гилрой. Шеп отвърна нещо с пискливия си глас, но Дъфи не го разбра.

Не след дълго мелодията на дъжда го приспа.

Шестнадесета глава

Някакъв невидим часовник удари единадесет и половина, когато „Буикът“ плавно спря до тротоара. Дъждът ожесточено барабанеше по покрива.

— По дяволите! Каква нощ! — изруга Шеп.

— Не се ядосвай, няма жива душа — рече Дъфи, като свали стъклото и провря глава навън. Почувства ласката на дъжда — студена и бръснеща. Огледа в двете посоки пустата улица, после вдигна прозореца, отвори вратата и излезе навън. Гилрой го последва.

— Дебел, ти оставаш! — разпореди се той.

Шеп кимна с малката си глава.

— Това не ме устройва — отвърна. Извади един „Люгер“ от джоба на шлифера си и го положи напреко на коленете си.

Последен слезе Шулц. Тримата бързешком прекосиха улицата по посока на административната сграда.

— Да заобиколим отзад — рече Дъфи.

Те продължиха, свърнаха по една тясна алея и се спряха. Точно над главите им се намираше противопожарната стълба. Гилрой опря гръб на стената, кръстоса ръцете си отпред и кимна на Шулц. Той постави крак в сплетените ръце и негърът го повдигна. Пръстите му едва докоснаха стълбата.

— По-високо! — каза Шулц.

Гилрой изпъшка тихо, премести краката си и го изтласка още няколко инча. Ръцете на Шулц сграбчиха желязната стъпенка и той увисна с цялата си тежест на нея. Евакуационната стълба изскърца и започна бавно да се спуска.

Пръв се качи Дъфи, после Гилрой и накрая Шулц. На най-близката площадка Уилям се дръпна настрана, докато Шулц отвори прозореца. Той го направи като на шега. Всички се прехвърлиха в тъмния коридор.

— На първия етаж е — рече Дъфи.

Тръгнаха безшумно напред. Водеше Уилям, а другите двама бяха отстрани, на няколко стъпки по-назад. Той беше насочил към пода мощен прожектор. Държеше го ниско, но отражението на лъча осветяваше матираните стъкла на вратите. „Морган Навигейшън Тръст Къмпани“ прочете Дъфи в края на коридора.

— Тук е — каза.

Шулц се запозна с бравата, наведе се над нея, сетне се отмести назад.

— Влизайте — прошепна им.

Дъфи издърпа „Колта“ от колана си и полека открехна вратата. После прекрачи вътре.

Офисът беше огромен. Покрай стените бяха наредени стоманени картотечни шкафове. Имаше три широки като палуба на самолетоносач писалища. Върху трите секретарски бюра се намираха пишещи машини. Средното беше затрупано с телефони.

— Предполагам, че кабинетът на Морган е отсреща — рече Уилям.

Той отиде до вратата в дъното на помещението и мина през нея. Стаята беше по-малка от външния офис, но бе по-луксозно обзаведена. Заобиколи бюрото и седна. Провери чекмеджетата, но всичките бяха заключени. Погледна към Гилрой.

— Предлагам да не разбутваме нищо. Морган може да разбере. Само ще скрия банкнотите и изчезваме.

— Сигурно има куп мангизи в тази дупка — обади се Шулц. Думите му бяха пълни с копнеж.

Дъфи извади пачката подправени банкноти и ги разстла. Наведе се, взе поставения в рамка календар и махна задното покритие. След това сложи доларите върху календара и върна капака на мястото му.

— Одобрявате ли? — попита.

— Трудно ще ги открият — кимна Гилрой.

— Ще останеш изненадан… — Уилям придърпа телефона към себе си и набра някакъв номер.

Тримата останаха неподвижни, докато апаратът на другия край на линията звънеше. Единствен Гилрой издаваше притеснението си. Големите му очи непрекъснато шареха насам-натам. Оттатък се обадиха.

— Кой е? — рече Инглиш. Гласът му звучеше грубо.

Дъфи заговори провлечено в слушалката.

— Скроих номер на Морган — каза той. — Ако вашите хора се отбият до офиса му рано сутринта, със сигурност ще намерят в какво да го обвинят.

— Къде се намирате?

— Няма значение. Вижте, това е вътрешна информация. Морган държи двадесет и пет бона във фалшиви банкноти, скрити в настолния му календар. Ще успете ли да го заковете?

Инглиш замълча за момент, сетне отвърна:

— Сериозно сте се заловили за работа, а? Ще го пипнем без проблеми.

— В „Морган Навигейшън Тръст Къмпани“… — напомни Дъфи.

— Знам! — Инглиш затвори спокойно.

Уилям бутна телефона настрани и се изправи.

— Да вървим — рече.

Излязоха от канцеларията, като старателно заключиха вратата, и се спуснаха по противопожарната стълба под проливния дъжд. Шеп седеше на мястото си и галеше пистолета си. Качиха се в „Буика“ и Шулц запали мотора.

— Всичко наред ли е? — попита Шеп.

— Отпусни се — отговори му Дъфи и запуши. Морган ще получи доста силен шок утре.

— Инглиш ще се спука да злорадства, че е уличил в нещо това приятелче — обади се от тъмното Гилрой.

Уилям издуха тънка струя дим през ноздрите си.

— Той ще съумее да се справи с Морган — каза. — Ще видите.

— Връщаме се, нали? — рече Шулц.

Дъфи кимна.

— Да-а — потвърди той. — Трябва да поспим.

Когато Шулц пое на изток, Шеп тайничко прошепна на Дъфи:

— Струва ми се, че тази вечер ще имам нужда от жена. Как да ти кажа, просто за да отпразнувам петте бона.

Уилям сънливо кимна. Сети се за Олга.

— Противна нощ да си търси човек мадама, нали? — продължи унило Шеп.

Дъфи изсумтя. Щеше му се оня да млъкне. Шулц само слушаше.

— За Бога, шишко, за какво ти е жена? — закачи го той.

Шеп се усмихна стеснително и Гилрой се намеси.

— Има мангизи, защо да не се позабавлява? Остави го на мира — рече.

Отминаха в мълчание две преки и дебелакът запита Дъфи:

— Не си ли женен?

Уилям леко изви глава, физиономията на Шеп едва се виждаше, напомняйки побита върху раменете му ряпа, докато прелитаха покрай уличните лампи, които осветяваха на равни интервали от време.

— Ти мисли за собствените си проблеми! — студено прозвуча гласът му. — За моите ще мисля аз…

— Прав си — побърза да се извини Шеп. — Не исках да те обидя.

— Инглиш спомена ли нещо за пари, когато разговаряхте? — обади се Гилрой.

Дъфи поклати глава, после си даде сметка, че негърът няма как да го види, и каза:

— Не…

„Буикът“ се плъзна покрай бордюра, намали и спря пред клуб „Бронкс“.

— Изскачайте — рече Шулц. — Ще го прибера в гаража.

Мъжете излязоха и бързо заслизаха по стъпалата към сутерена под плискащия отгоре им дъжд. Гилрой отключи вратата и всички енергично се набутаха вътре. Коридорът беше тъмен. Негърът тихичко изпсува.

— Къде, по дяволите, се е дянал Джок? — потърси той мършавия тип. — Трябва да е още буден.

— Може да се е напил — предположи Шеп. — Бях му дал един десетак.

Гилрой намери пипнешком ключа за лампата и я запали.

— Ще дойдеш ли за по чашка? — попита той Дъфи.

— Да, краката ми са мокри. Един скоч би ми се отразил добре — рече Уилям.

Негърът тръгна по коридора и влезе в бара. Първото нещо, което прикова вниманието му, беше слабият мъж. Той лежеше по гръб с протегнати ръце и крака. Лицето му представляваше кървава маска.

— Ръцете! — рязко заповяда дребосъкът.

Гилрой и Дъфи вдигнаха ръце. С едно цялостно движение Шеп се смъкна на коляно, извади „Люгера“ си и стреля по джуджето. Джо се промъкна иззад вратата и го халоса с дръжката на револвера си в момента на изстрела. Шеп издаде кратко хриптене и падна на длани и колене. Приличаше на повален слон.

— Да не си посмял да го докоснеш пак! — процеди през зъби Уилям.

Джо го погледна учудено, сетне се изсмя.

— Господи наистина си голяма работа! — рече с възхищение.

— Успокойте се — с помирителен тон каза дребосъкът. — Не мърдайте. Не обичам да използвам това желязо, но ще се наложи да го сторя, ако ме принудите.

— Какво искаш? — запита Гилрой, движейки с усилие изтръпналите си устни.

— Трябва ни тоя хубостник — каза Джо. — Нали той уреди задържането на Клив? Е, много ми е нужен. Ще ми се да го поблъскам лекичко… — Той хвърли триумфиращ поглед към малкия гангстер. След това се запъти към Дъфи, широко ухилен. Направи финт с лявата си ръка и го цапардоса по ухото с ужасно мощен замах, тръгнал направо от глезените му.

— Изкарай му душата! — рече джуджето, кикотейки се. — Давай, Джо, скъсай го!

Биячът живо се приближи до Дъфи с дълги, ловки крачки. Протегна ръка към тялото му, сграбчи го здраво и го отлепи от пода. Повдигна го без никакво усилие и го хвърли на дъските, сякаш стоварваше чувал с въглища.

— Хайде да го измъкваме оттук — подкани го дребосъкът.

— Добре — отвърна Джо. Той улови Дъфи за краката и започна да го влачи към вратата.

Гилрой беше застинал като восъчна статуя. Единствено изцъклените му очи се въртяха панически в орбитите си. Джуджето се взря в него и стиснатите му устни се накъдриха в усмивка.

— Това е за тебе, черньо! — рече то и натисна спусъка. Револверът изгърмя. Гилрой кръстоса ръце пред корема си и полека подгъна колене. Неговата кожа с необичаен цвят на кафе заблестя от пот. Свлече се съвсем бавно. Отначало на колене, после настрани. Тазът му се блъсна силно в пода, следван от главата, която се разкървави от ръбовете на дъските.

Дребното човече се надвеси отгоре му и погледна към Джо.

— Да го довърша ли? — попита то.

Онзи се спря на прага и хвана Дъфи за предницата на ризата.

— Остави този боклук да му изтече кръвта — изръмжа. — Така ще умира по-дълго, нали?

Дребосъкът изхихика и пъхна револвера обратно в кобура.

— Досетлив си — рече му.

Джо се възхити от себе си.

— Нали!? — възкликна той, като пое по коридора, бутайки Дъфи пред себе си. Страхотно ще се позабавлявам с този негодник.

Малчото го следваше по петите. Той отвори входната врата и двамата едновременно се озоваха под леещия се порой.

Внезапният допир на студената, шуртяща като душ вода, свести Уилям. Той здраво запъна крака в стъпалата и напрегна тялото си. Това приближи Джо. Биячът изруга Дъфи, който слепешком нанесе удар в тъмното. Улучи Джо в носа и така го смая, че едрият главорез го пусна, политна назад, стъпи накриво и едва не се прекатури.

Дъфи бързо се изкатери нагоре точно когато Шулц започна да стреля от отсрещната страна на улицата. Неговият тридесет и пет калибров патлак избумтя три пъти. Уилям усети как един куршум се сплеска в стената над главата му.

Джуджето гръмна два пъти по Шулц. Пукотът на револвера му наподобяваше пращенето на сухи съчки, само дето беше малко по-силен. Дъфи опипа кръста си и издърпа своя „Колт“. Притаи се в мрака, опитвайки се да разбере къде е Джо. Дъждът го заслепяваше, а единствената улична лампа, намираща се на около петдесет фута, хвърляше само черни сенки.

Стискайки пистолета, той заотстъпва още по-назад в тъмното. Искаше да прекоси улицата и да се прехвърли при Шулц. По-нататък здрачът беше непрогледен. Помисли си, че ако се добере дотам, би могъл да пресече без да рискува. Чувстваше как сърцето му лудо блъска в гърдите, но не беше уплашен. Долови как през тялото му премина силна тръпка на възбуда.

Шулц отново откри огън. Три остри изсвирвания… Дъфи успя да забележи пламъчето на цевта. Пребяга през платното, превит надве. Някъде от далечния край на улицата смътно долетя слабият писък на полицейска свирка, последван от глухи удари на палка, която налага паважа.

— Ченгетата! — извика му Шулц.

Уилям отново се затича, придържайки се плътно до стената, без да се отделя от тъмните сенки. От един вход Шулц го дръпна на закрито.

— Трябва бързо да изчезвам оттук — каза той. Копоите ме познават!

— Гилрой е мъртъв — отвърна Дъфи. Говореше така, сякаш бе участвал в маратон. — Полицаите не могат да те пипнат с пръст. Аз съм под протекция.

Шулц изръмжа в мрака.

— Патлакът ми е горещ — възрази той.

Уилям протегна ръка.

— Да се разменим — предложи му. — Моя едва ли биха го проверявали.

Шулц подаде оръжието си и взе това на Дъфи. Чу се вой на сирена и една мощна закрита кола се появи иззад ъгъла. Уилям застана насред улицата и махна с ръка. Автомобилът изсвири със спирачките и спря.

Отвътре се втренчиха в него четири охранени физиономии, изпълнени с подозрение. Усети скритата заплаха на револверите, които, макар и невидими в тъмнината, бяха прицелени в тялото му. Дъфи беше напълно неподвижен.

Тогава един от мъжете каза:

— Всичко е наред, познавам този човек.

Уилям пристъпи към колата.

— Шайката на Морган току-що уби Гилрой — с мъка рече той, поставяйки крака си на стъпалото. — Бях там. Дойдохте тъкмо навреме…

Трима от полицаите колебливо слязоха от автомобила и смутено останаха под дъжда, после се обърнаха и поеха към „Бронкс“. Дъфи махна с ръка, давайки знак на Шулц, и тръгна след тях. Движейки се с престорена предпазливост, онзи прекоси улицата и се присъедини към него.

Вътре в заведението трите ченгета се скупчиха да зяпат Гилрой, след което се размърдаха и побутнаха Шеп с крак.

— Нищо му няма — констатира единият. — Само е зашеметен.

Сержантът забеляза Шулц и лицето му помръкна. Дъфи ясно видя как неприязнен, враждебен израз напълно заличи всякакво безразличие.

— Ти къде беше? — запита полицаят.

— Той няма нищо общо — обади се Уилям. — Паркираше колата ми…

Сержантът изгледа Дъфи, намръщи се и рече:

— Засега си чист, но внимавай! — В интонацията му се долавяше зловеща заплаха. Това разтревожи Уилям.

Шеп се раздвижи. Протегна великанските си крайници и изпъшка. Болезнено повдигна глава. На Дъфи му мина през ума, че както лежи, прилича на заседнала в пясъка костенурка.

— Всичко е наред — каза му.

Шеп впери в него размътен поглед, надигна се и започна да разтрива тила си. Ругатните му се посипаха — тихи и вулгарни. Щом съзря Гилрой, веднага млъкна. Изви глава и се взря в Дъфи. След това стана прав. Сержантът беше дал нареждане да повикат линейка. Той сновеше из помещението, подозрително душейки във всяко кътче.

— Избягаха под прикритието на дъжда — обърна се Уилям към Шеп.

Шишкото закри лице с длани и притисна слепоочията си, сякаш се опитваше с груба сила да възвърне своето нормално зрение.

— Ще ги оправя тези плъхове, ще видиш! — закани се той със своя тенекиен глас. Говореше тихо и пресипнало. — Ще им видя сметката, да знаеш!

Шулц притеснено наблюдаваше ченгетата.

— Хич не се държат дружелюбно приятелчетата измърмори под носа си той.

Дъфи прекоси салона и приготви чаши.

— Момчета, искате ли нещо за пиене, докато чакате? — попита ги.

Двама от полицаите вдигнаха погледи. Глуповатите им лица се разведриха.

— Зарежи това! — рече сержантът. — Сам знаеш защо.

Дъфи остана учуден с чаша в ръка, но не каза нищо. Тогава пристигна линейката. Чу се сирената й, после двойка облечени в бяло служители грабнаха Гилрой и го отнесоха. Сержантът се приближи до Шулц.

— Имаш ли пушкало? — го попита.

Шулц измъкна „Колта“ на Уилям от кобура и го подаде. Полицаят го разгледа внимателно, очите му се присвиха, а устните изтъняха.

— Ще го проверим — заяви той. — Може да фигурира в картотеката.

Дъфи направи крачка напред и издърпа пистолета от ръката на сержанта.

— Предай на Инглиш, че е у мене — рече с твърд глас. — Това оръжие ми трябва за известно време.

На шията на ченгето се издуха дебели червени вени. Воднистите му сини очи се изцъклиха. Вместо да каже нещо, сержантът си тръгна, като даде знак с глава на другите двама.

След като се махнаха, Шулц се обади разтревожен:

— Тези юнаци като че ли ни мразят…

Уилям намръщен съзерцаваше пода.

— Това не ми харесва — рече той. — Сигурно Инглиш е започнал да губи самообладание.

Отиде в стаята си и набра телефонния му номер. Щом Инглиш вдигна слушалката, Дъфи рече:

— Тук имахме малка престрелка… — Гласът му беше нервен и напрегнат. — Хората на Морган пречукаха Гилрой и се опитаха да премахнат и мен. Успяха да избягат.

— Трябва да бъдете внимателен — отвърна Инглиш.

Дъфи тъжно се усмихна в слушалката.

— Щом вие го казвате… — съгласи се той. — Онова, което искам да знаете, е, че ченгетата ми се струват някак агресивни. Вие ми осигурявате закрила. Неприятно ми е да ви го напомням. Те едвам си сдържаха ръцете да не ме докопат.

— Търсен сте за убийство — любезно възрази Инглиш. — Не бива да очаквате прекалено много.

Уилям се втренчи в отсрещната стена.

— Колко дълго ще продължи протекцията ви, след като Морган изчезне от хоризонта?

— Няма от какво да се боите — незабавно занарежда политикът. — Подготвям документите, за да дам утре ход на делото, което ще ви оневини. Както разбирате, утре ще отпаднат всички обвинения срещу вас.

— Видяхме сметката на Морган — рече Дъфи. Склонен ли сте да прехвърлите двадесет и пет хиляди на моята сметка?

— Естествено — увери го Инглиш. — Ще го направя веднага щом спипат Морган.

— Сбогом — каза Дъфи и затвори. Отиде до прозореца и погледна навън, като дръпна синята щора от стъклото. Успя да види само мъждеещата се улична лампа. Пусна щората и се върна при телефона. Той започна да звъни. Изненадващата му настойчивост го озадачи. Приседна на ръба на кревата и вдигна слушалката.

— Ох, Бил! — разнесе се гласът на Алис.

— Какво има, за Бога? Почти два часът е. Защо ми се обаждаш по това време?

— Сам току-що научи… — беше развълнувана. — Съобщиха, че имало престрелка в клуб „Бронкс“. Толкова се уплаших! Помислих си, че ти се е случило нещо.

— Къде е Сам?

— Повикаха го. Отиде в централата. Ти добре ли си?

— Да, добре съм. Няма причина за безпокойство… — Дъфи направи пауза, сетне добави: — Слушай, скъпа, ти си права. Така нищо няма да постигна. Ще сложа точка. Имам скътани деветнадесет бона. Утре към тях ще се добави още една прилична пачка и тогава край. Инглиш ме държи под крилото си и всичко ще приключи прекрасно.

— Аз… аз се радвам — рече Алис. — Нещата наистина ли са наред, Бил?

Стори му се, че тя заплака.

— Сама ще видиш — отвърна той. — Утре ще празнуваме — ти, Сам и аз. Ще бъде хубаво. И още нещо… Ще намина след обед и двамата с тебе ще отидем на пазар. Ще можеш да си купиш целия свят. Ще се издокараш и ще изненадаш Сам. Какво ще кажеш?

— Няма да имам миг покой, докато не се появиш у дома! — Загрижеността не беше изчезнала от гласа й.

— Лека нощ! — сбогува се Дъфи. — Напразно се тревожиш.

След като затвори, той седна на ръба на леглото и се замисли. Неочаквано по тялото му премина лека тръпка, която го накара припряно да се изправи.

— Дявол да го вземе! — каза. — Краката ми май че са подгизнали…

Седемнадесета глава

Дъфи се събуди стреснат. В отсрещния край на стаята слънцето се прокрадваше отстрани на щорите, хвърляйки оскъдни ивици светлина върху стените. Телефонът звънеше с угнетяваща истеричност.

— Върви по дяволите! — изруга той и се обърна на другата страна. Дръпна одеялото над ушите си, опитвайки се да се скрие от отвратителния шум, но настойчивото звънене продължаваше.

Изви се обратно и стана вдървено от кревата. Сграбчи телефона и изкрещя:

— Какво има, дявол да го вземе?

Оттатък Сам ревеше нещо. Беше толкова възбуден, че Дъфи не бе в състояние да разбере нито дума.

— Не те чувам. Какво е станало? — попита го.

Мак’Гайър заглъхна, после заговори по-спокойно.

— За Бога, Бил! — каза той. — Този път се е отприщил самият ад. Инглиш ти играе двойна игра. Лепнал ти е всички обвинения, които е в състояние да повдигне.

Дъфи изтръпна.

— Разказвай… — подкани го той.

— Арестували са Морган във връзка с някаква фалшификаторска история. След това Инглиш отишъл в полицейското управление и оттеглил протекцията си. Бях там по това време. Хвърлил те е на лъвовете. Търсят те за убийството на Олга, Глисън и Анабел…

Уилям се отпусна на леглото, като продължаваше да стиска слушалката.

— Мръсен плъх! — възкликна.

— Трябва да действаш предпазливо — притеснено рече Сам. — Те едва ли смятат да доказват всички тези престъпления.

Устата на Дъфи се изкриви от усмивка.

— Ще ме закарат в участъка, нали?

— Инглиш дърпа конците — рече Мак’Гайър — Чакат те само да побегнеш, за да те погнат, без да жалят барута.

— Това би позволило на оня тип да излезе съвсем сух, нали? Превърна ли се в труп, той ще може да издълбае целия гнусен скандал върху надгробния ми камък.

— Какво, по дяволите, възнамеряваш да предприемеш?

— Ще се изпаря — каза Дъфи. — Предполагам, че с „Буика“ ще успея.

— Сигурно вече наблюдават бърлогата ти… — рече Сам. — Новината дойде преди десет минути. Току-що са започнали акцията.

— Знаят ли, че си наясно със случая? — запита Уилям.

— Не. Дори не подозират, че те познавам.

— Ако се проваля, ще може ли да се скрия у вас?

— Разбира се! — отвърна без колебание Мак’Гайър Защо не дойдеш и не излезеш от играта, докато премине опасността?

— Първо ще се опитам да избягам — тихо каза Дъфи. — Благодаря ти, старче, ти си велик помощник! Предай на Алис цялата ми любов. Не й разкривай повече, отколкото е необходимо. — Той затвори и хвърли поглед към часовника. Минаваше десет.

Облече се хладнокръвно и бързо, без паника. Провери дали парите му са на сигурно място по джобовете, след което си взе шапката и застана до вратата. Дръпна резето и безшумно прекрачи навън в коридора.

Когато влезе в празния бар, дочу далечния вой на стремително приближаваща се сирена. Усмихна се тъжно, обърна се и затича към изхода. Излезе на улицата и бързо пресече платното без признаци на страх.

Вървеше като човек, който се кани да се заеме с ежедневната си работа, съзнавайки, че малко е позакъснял.

Видя как една дълга кола зави зад ъгъла в дъното на улицата. Сирената беше изключена. Енергично се вмъкна в тъмния вход на гаража и се запъти към „Буика“.

— Почакай! — рече Шулц. Гласът му беше някак остър.

Дъфи се озърна и го забеляза до един огромен „Пакард“, полуприкрит.

— Ченгетата се домъкнаха — прошепна Уилям. — Аз изчезвам. Искаш ли да дойдеш с мене?

Шулц поклати глава. Стоеше, без да помръдва. Дъфи отново погледна към него и замръзна. Мъжът държеше в ръцете си ловджийска пушка. Беше я насочил право към него.

— Какво означава това? — отрони се от изтръпналите му устни.

— Сложи всичките си мангизи на пода! — заповяда Шулц. — После можеш да си плюеш на петите…

— Полицаите са отсреща. Нищо няма да направиш — отвърна Дъфи.

Лицето на Шулц беше побеляло. Капчици пот покриваха ръцете му.

— Не дрънкай! — каза той. — Бързо пусни сухото на земята!

Уилям полека бръкна под сакото си. Почувства хладната дръжка на „Колта“. Нещо го караше да издърпа оръжието. Някакъв вроден инстинкт да защити собствеността си. Пръстите му се сключиха около пистолета и тялото му се стегна. Извади го, като в същия миг плонжира встрани.

От двуцевката се разнесе пронизителен трясък, и нещо удари Дъфи, запращайки го върху омасления бетонен под. Болката се заби в мозъка му като нажежено до бяло острие, предизвиквайки гадене и замайване. Беше неспособен да мисли за каквото и да е, с изключение на острата й, разтърсваща гърдите му паст.

Смътно долови нечии ругатни, сетне някакви ръце го обърнаха на едната и на другата страна. Когато след ослепително ярката светкавица очите му отново прогледнаха, той видя Шулц, който тичешком излезе от гаража, здраво стиснал пистолет в ръката си.

Дъфи се изправи на крака, подпирайки се на „Пакарда“. Чу как Шулц стреля веднъж, после още веднъж. Екотът от пистолета му беше сподирен от по-силен гърмеж, щом полицаят в колата откри огън. Другите ченгета бяха все още в заведението.

Като измина, клатушкайки се, разстоянието до „Буика“, Уилям се качи вътре и запали мотора. Усети в устата си вкус на кръв и се закашля. Мъчителна, раздираща кашлица, която накара мозъка му да подскочи в черепната кухина. Почувства как кръвта се стича отстрани по тялото му, по крака му и пълни обувките. Той улови здраво волана, даде газ, включи с удар скоростния лост и изхвърча на улицата. Шулц продължаваше усърдната си канонада срещу ченгето иззад една паркирана кола. Когато Дъфи профуча покрай тях, и двамата стреляха по него. Куршумите покриха стъклото с паяжина от пукнатини, но това беше всичко. В огледалото за обратно виждане зърна как Шулц рязко разпери ръце и падна като отсечено дърво. Времето не му стигна да види нещо повече, понеже се озова на главната улица.

Караше бързо, здраво стиснал волана с две ръце. Беше се навел напред и гърбът му не подпираше облегалката. В главата му кънтяха ковашки чукове, а в гърдите му сякаш някой отделяше плътта от костите. Дъфи впи зъби в долната си устна и продължи да шофира. Водеше го единствено мисълта да се добере до жилището на Сам. То беше наблизо и бе безопасно. Каза си, че ако издържи още мъничко, ще успее. Криволичейки и рязко сменяйки посоката, той разбра, че на първо време се беше отървал от преследване. Полицаят в автомобила надали е смогнал да запомни номера на „Буика“ под обстрела на Шулц. Във всеки случай Уилям се надяваше на това. Приближи се към апартамента на Мак’Гайър откъм гърба на сградата и спря в тясната уличка, която минаваше зад аварийните изходи.

Усещаше тялото си необичайно горещо и омекнало и се запита как ли, по дяволите, ще се замъкне до апартамента. Раната май беше спряла да кърви и той с лека гримаса погледна покрития със засъхнала кръв костюм. Сетне се пресегна и дръпна пардесюто си от задната седалка. От усилието целият плувна в пот и се наложи да замижи, когато сградата като пияна се люшна пред очите му. Остана така няколко секунди, после отново се закашля. Дълбока, разкъсваща кашлица, от която болеше.

Отне му доста време, докато отвори тежката врата. С изненада установи колко е немощен. Стъпи на земята и мигновено падна на колене. Набра се нагоре по вратата, псувайки тихо. От устата му рукна поток от цинизми, стояли дълбоко погребани в подсъзнанието му. Дъфи запази равновесие и облече палтото, скривайки подгизналия от кръв костюм. След това с несигурни къси крачки заобиколи откъм лицевата страна. На три пъти спира, докато стигна до асансьора, но успя. Затвори вратата, натисна бутона и се сгърчи на пода.

Кабината с дрънчене и скърцане се понесе нагоре. Уилям седеше неподвижен на пода и дишаше с накъсани, плитки хрипове. Опитите да си поеме нормално въздух бяха придружени от ужасна болка. Мина цяла вечност, преди асансьорът да спре. Успя да стане на крака, вкопчил пръсти в решетъчната врата. Увисна на нея като човек, който се възправя срещу бурята, без да е сигурен в силите си. Накрая запази равновесие върху възглавничките на палците на краката си и се пусна. Дръпна решетката и със залитане прекрачи в коридора.

Апартаментът на Мак’Гайър беше отсреща. Уилям се затътри до там и почука на вратата. Алис се показа почти моментално. Лицето й просветна, щом видя кой е, но още в същата секунда изражението й стана тревожно.

— Какво е станало, Бил?

Преди да успее да отговори, кашлицата пак го нападна и той се преви, подпирайки се с рамо на вратата.

— О, Боже! — възкликна тя едва чуто, прегърна го с ръка и го вкара вътре. Затръшна вратата с крак и като прикрепяше тялото му, го преведе през хола и влезе с него в спалнята.

— Цветята са красиви — пресипнал отбеляза Дъфи.

Алис го положи на леглото и пъхна възглавница под главата му.

— Какво се е случило? — запита.

— Дай да сръбна нещо, скъпа — промълви той с внезапно пресъхнало гърло.

Тя с несигурни крачки изтича в съседната стая и се върна с бутилка и чаша. Наля му едно голямо уиски и повдигна главата му, докато пиеше. Алкохолът мобилизира волята му и Уилям успя да се усмихне.

— Махни ми дрехите, бебчо — рече й. — Надупчи ме цяла шепа сачми…

Събличането вървеше бавно. Трябваше да му дава непрекъснати почивки, докато най-накрая се добере до ризата. Алис едва не припадна при вида на съсирената кръв.

— Не се бой! — окуражи я Дъфи. Чувстваше се много по-силен. — Не мисля, че е опасно. Само дето доста боли.

Тя на бегом донесе от банята марли, вода и кърпа. Наложи се да разреже ризата. Върху дясната половина на гърдите му имаше шест дупки от сачми. Кървенето беше спряло. Алис го зяпаше с разширени и уплашени очи.

— Слушай, малката, ще трябва да ги извадиш… рече Уилям.

— Не мога — отвърна тя. — Не знам как.

— Имаш ли пинсети? Нали си разкрасяваш веждите? — Тънка усмивка разтегна устните му. — Опитай с тях.

Алис го погледна и поклати глава.

— Важно е, бебчо… — настоя Дъфи.

При тези думи тя дълбоко въздъхна и отиде до тоалетната масичка. Той посегна към шишето и отпи продължително. На връщане пинсетите бяха в ръката й.

— Обгори ги с клечка кибрит — каза Уилям.

Докато Алис се занимаваше с това, той глътна още малко уиски. В момента, в който операцията започна, беше вече порядъчно замаян. Болката се впи в него като стоманена жица и по челото му рукна пот. Но Дъфи лежеше без да помръдва, затворил очи, без никакви външни признаци, че страда.

— Събрах ги всичките — най-сетне рече тя. Гласът й звучеше толкова далечно, че той полека изви глава и я потърси с поглед.

Алис беше пребледняла, големите й очи бяха потънали в орбитите си. Подпряна на ръба на една ниска масичка, тя видимо се олюляваше пред погледа му.

— Съвземи се! — каза Дъфи. Опитваше се да говори рязко, но просто не беше в състояние. — Бързо пийни нещо, че май ще припаднеш!…

Алис се отпусна на пода.

— Ще… ще се оправя… — отвърна му, свела глава. — Не се безпокой. Само… една минутка.

С трепереща ръка той ливна малко уиски в чашата и я побутна към нея.

— Хайде! Изпий това! — настоя. От усилието му се зави свят.

Чуваше се как чашата потраква в зъбите й, докато преглъща. След това Алис се изправи със залитане и я постави върху масата.

— Вече съм добре — рече му.

— Сложи някаква превръзка на раната и ме остави да си лежа… — подсети я Дъфи.

Тя приседна на кревата.

— Ще бъде ли рисковано, ако доведа доктор?

Той поклати глава.

— Да! Сега съм беглец, бебчо.

Алис започна да изрязва мека подложка за пластира, хапейки устни, за да спре сълзите си. Уилям лежеше по гръб, вперил поглед в тавана, с леко въртяща се от алкохола глава.

— Ще го прикрепя с лепенка — каза тя.

— Страхотна си! — похвали я Дъфи.

Неопитните ръце на Алис го бинтоваха съвсем спретнато. Той я наблюдаваше, изтегнат, и щом превръзката стана готова, й рече:

— Дай ми някой от костюмите на Сам.

Очите на жената се ококориха.

— Какво си намислил?

— Ще се махна оттук…

— Ааа, не! — спря го Алис. — Ще останеш!

Уилям с раздразнение поклати глава.

— Не смятам да те замесвам в тази афера. Очаква те присъда, ако ме открият тук.

— Не се прави на корав тип. Оставаш! — рече тя, изпълнена с решителност.

Той затвори очи.

— О’кей — каза немощно. — Но само за малко…

Алис се наведе и целуна горещото му чело.

— Съжалявам — извини му се тя.

Дъфи с мъка повдигна клепачи.

— Аз започнах тази история… Мисля, че е нормално да свърши така. — После се сети за нещо и енергично рече: — Провери сакото ми! Трябва да има малко мангизи…

Алис отиде и внимателно прегледа дрехата.

— Няма нищо — установи.

Уилям стисна устни.

— Шулц ги е задигнал — каза той. Безпокойството му отне прекалено много сили и очите му се затвориха.

— Опитай се да поспиш — каза тя.

— Дясната ми обувка! Там има скрити три хилядарки! За тебе са…

— Няма нужда — отвърна Алис.

Дъфи вдигна глава и трескаво се взря в лицето й.

— Събуй ми обувката и вземи парите! — настоя той. — Те са всичко, което измъкнах от тази бъркотия… За тебе са!

Тя развърза обувките му и ги свали. Намери смачканите банкноти, натъпкани в едната от тях. Застана неподвижно, с малката топка хартийки в ръка. По лицето й се стичаха сълзи.

Главата му падна обратно на възглавницата.

— Права си, скъпа — с мъка изрече той. — Парите нямат никакво значение…

— Сега ще те оставя — каза Алис. — Трябва да спиш. Ако имаш нужда от мен, повикай ме. Ще бъда оттатък.

— Добре — сънливо отговори Дъфи. — Не се обаждай на Сам. Чувствам се във форма, като изключим умората.

Тя го зави с едно тънко одеяло. Уилям се пресегна и улови хладната й ръка.

— Оказах се лош играч — призна й той.

Алис здраво стисна зъби, за да потисне риданието, което се надигаше в гърлото й. Погледна надолу към бледото му измъчено лице и с усилие на волята накара своите треперещи устни да се усмихнат.

— Ти… ти вече си добре — каза тя. — Забрави станалото. Ще видиш, че всичко ще бъде наред.

Остави го да лежи на кревата. Жегата от улицата, която проникваше през прозореца, го накара да се чувства упоен и вял. Пулсирането на раненото място не беше силно. Изведнъж му се прииска да заспи…

Нямаше представа колко дълго е траял сънят му. Можеше да е няколко минути или няколко часа. Събуди се изведнъж с прояснено съзнание, изпълнен със странното предчувствие за близка опасност. Вдигна глава, разходи очи из стаята и ги спря на прозореца. Когато погледът му обхвана рамката на стъклото, Дъфи разбра защо се беше събудил. Джо и дребосъкът бяха застанали на евакуационната стълба и го наблюдаваха. В мига, в който ги забеляза, Джо вдигна прозореца и прекрачи в стаята.

— Видяхме автомобила и просто се отбихме — прошепна.

Джуджето седна върху перваза и кимна на Уилям.

— Търсехме те… — каза то.

— Нали няма да й причините нищо лошо? — посочи с очи към вратата Дъфи.

Джо се ухили.

— Ако остане там — не! — отвърна той с тих глас. — Но влезе ли, чака я изненада…

Дъфи отпусна глава на възглавницата.

— Заключи вратата — рече му.

— Зарежи това, Джо! — спря го дребният тип. — Едва ли ще крещи, щом знае, че жената може да влезе. Той се усмихна на Уилям — леко и непроницаемо.

Биячът се приближи до леглото и дръпна завивката. — Бруталната му физиономия засия, щом забеляза превръзката.

— Ранен ли си? — попита той. — Колко неприятно!…

Дъфи не каза нищо. Само фиксираше гангстера с пламнали очи. Каквото и да правеше Джо с него, Алис не биваше да чуе.

Онзи протегна ръка. Уилям се напрегна, после си даде сметка, че е безполезно и само продължи да гледа Джо в очите. Той сграбчи превръзката с ръка и я откъсна заедно с лейкопласта.

Джуджето се изкиска. Дъфи заби зъби в долната си устна. Беше съвсем блед. От шестте малки ранички започна да капе кръв и да се стича по ребрата му върху чаршафа.

Джо седна до него на леглото.

— Слушай, хитрецо — каза той. — Първо натопи Клив, след това подреди Морган. Доста ти се събра, нали?

— Свършвай!… — процеди през стиснати зъби Уилям. — Само да е бързо!

— Да, Джо, свършвай — обади се малчото.

— Ще ми се да разглобя на части този тип и да видя какво го движи — отвърна онзи.

— Жената ще влезе — напомни му дребосъкът.

Джо се намръщи.

— Ще й разпилея карантиите върху този боклук! — закани се той.

Дъфи лежеше по гръб и гледаше тавана. Лицето и гърдите му лъщяха от пот. Страхуваше се не за себе си, а за Алис. Гангстерът постави огромната си ръка върху гърлото му и стисна. Джуджето се смъкна от перваза на прозореца и пристъпи напред, за да вижда по-добре. Устата му зееше леко отворена. Застана в другия край на леглото с присвити очи и зачака.

— Поеми си малко въздух, смотаняко — рече Джо и отслаби натиска. После отново стегна хватката.

Дребосъкът неочаквано наостри уши.

— Я чуй… — каза.

Другият застина неподвижен. Ръката му леко се отпусна. Единственият шум идеше от глухо тупкащите върху кревата крака на Дъфи — мускулна реакция, над която той нямаше контрол. Откъм външната страна на вратата идеше трополенето на Алис, която сновеше насам-натам, местейки разни съдове.

— Приготвя му обяд — обади се малкият тип.

Джо се захили.

— Той си е загубил апетита вече… Нали, умнико?

От постоянния напън лицето му беше леко зачервено. Внезапно, оголвайки с ръмжене зъбите си, той се хвърли с цялата си тежест напред и зверски стисна.

Джуджето неспокойно пристъпваше от крак на крак. В помещението се възцари абсолютна тишина, с изключение на тежкото дишане на Джо. След това той стана от леглото и протегна дебелите си пръсти.

Малкият тип направи крачка към прозореца, след което рязко отскочи назад.

— Джо…

Някакви силуети затъмниха прозореца и трима полицаи с револвери в ръце се появиха на противопожарния изход. С парализираща всякаква съпротива скорост те се прехвърлиха в стаята.

Джо стоеше неподвижно, отворил уста. Бялото на очите му изведнъж беше пожълтяло от ужас.

— Не стреляйте — каза той и конвулсивно вдигна ръце.

Сержантът си проби път напред. Малките му очи се облещиха.

— Хубава компания! — констатира той.

Дребосъкът се усмихна. Беше застанал до стената с протегнати нагоре ръце.

— В нищо не можете да ни обвините — рече той с побелели устни.

Сержантът пристъпи към леглото и хвърли един поглед. Другите двама полицаи не помръднаха, насочили заплашително револверите си.

— О, Господи! — възкликна сержантът.

Той направи крачка към джуджето и стовари дръжката на оръжието си право в лицето му. Главата му с тъп удар се блъсна в стената, краката му се разтвориха и то се свлече на пода. Малкото човече закри лице с шепите си, но не беше в състояние да издаде звук. Явно се канеше да припадне.

Коленете на Джо омекнаха.

— Добре, шефе — заговори с разтреперан глас той. — Не искахме да ви обидим…

Сержантът сви рамене.

— Разбира се, че не си искал, мръсен плъх такъв! — рече той. — Отдавна чакам да те закова. Е, сега ще си го получиш! — Даде знак с глава на другите двама. — Изведете оттук тези негодници…

В същия миг вратата се отвори и Алис застана на прага. Сержантът се изпречи отпреде й и я избута в кухнята. Тя отстъпи с разширени очи.

— Не можете да го отведете… той е много зле… Моля ви… — рече му.

— Мъжът в леглото Дъфи ли е? — попита полицаят.

Алис кимна мълчаливо.

— Прострелян е… Не е добре… Моля ви, оставете го тук. Вижте, правя му супа. Готова е… Ще му позволите ли да я изяде?

Сержантът килна шапката на тила си и изду бузи. Нейното уплашено лице го караше да се чувства неудобно.

— Няма нужда от супа — каза той. Засуети се с револвера си, докато го напъха в задния си джоб. После добави: — За него вече е все едно…