Вечният бисер

7.

Може ли да се опише всичко това? Вървяхме ту по трева, ту по камъни, но не ги виждахме, чувахме само скърцане на подметки и шумолене на трева. Чувствувах, че около нас се извисяват твърди, високи стени, но не можех да различа нищо, виждах само неясна, тъмна мъгла, в която се движеха и искряха неярки съзвездия и дори цели спирални галактики. Една от тях, голяма колкото чинийка, бавно се плъзна край рамото ми и отмина назад. Извърнах се и в отбягващата светлина видях Володка и Братлето. Държаха се за ръце. Лицата им бяха бледи и сериозни.

Валерка вървеше пред нас. От време на време поглеждаше нагоре, към зигзагообразната ивица обикновено, земно небе, върху която светеха няколко неизменни звезди. Често завивахме и при всеки рязък завой от мъглата изплуваха подобни на играчки за елха разноцветни планети. Аз и Валерка преминавахме през тях, сякаш бяха от въздух. Това приличаше на сън, в който нищо не е учудващо и страшно.

После отново се стъмни. Стените станаха непрозрачни. Валерка отново забави крачките си и аз почувствувах усмивката му:

— Значи, на колко си години?

Също се усмихнах и нетърпеливо казах:

— Нали знаеш: винаги дванадесет.

— Мисли добре — сериозно каза Валерка. — Такова е мястото тук. Какъвто поискаш, такъв ще станеш. Ако щеш дете, ако щеш старец… ангел с крилца или рицар с броня…

Не искам крила. И броня не ми трябва! Нека отново стана обикновеното хлапе от улица „Чехов“, където растат тополи, където живеех някога с майка си и с приятелите си. Нека отново, както миналия път, на краката ми има меки кецове тридесет и шести номер (връзката на левия се беше скъсала и аз я замених с жица с червена изолация). Да бъда с измачканите сини шорти с шевове, избелели от често пране. И с ризата, която неумело, но грижливо ми закърпи Братлето след боя с Канцлера…

Или… не с тази риза!

През цялото си детство, от пет почти до петнадесет години, бях мечтал за матроска. Такива униформени блузки — малки, но истински — носеха децата от кръжока по корабомоделизъм в Двореца на пионерите. Но в кръжока приемаха само ако нямаш тройки…

Отчаяно, мъчително мечтаех за матроска. Повече, отколкото за велосипед. Поне така ми се струва сега. Защото велосипед в края на краищата ми купиха, а матроската си остана несбъдната приказка.

Веднъж едва не ми провървя. На битпазара, където ние с майка ми търсехме маркуч за пералната машина, един мрачен, мършав чичко продаваше моята мечта. Мама ме погледна в очите и ме съжали. Но парите не стигаха. Дотолкова не стигаха, че всякакво пазарене беше безсмислено. Сигурно щях да се разрева. Но наоколо се въртеше едно момиченце с лунички и спокойни, насмешливи жълти очи. Познавах я малко — тя отскоро живееше на нашата улица…

… Голяма колкото ябълка зеленикава планета беззвучно прониза стената и увисна близо до нас. Имаше пръстен като Сатурн. Планетата бързо се въртеше в пръстена си и хвърляше отблясъци, подобни на светли пеперуди.

— Уха… — тихо се обади зад мен Володка.

Една от тези светли пеперуди докосна лицето ми с топло крило. Вдигнах ръце — бяха станали тънки и леки. Видях сини маншети с три ивици, бели ръкави. На десния ръкав до лакътя личеше грижливо закърпена дупчица.

Значи, все пак… Или не?

Твърдо знаех, че тогава не купихме матроската. И въпреки това сега си спомнях друго — че я купихме. Да, помолихме чичкото да почака и се върнахме вкъщи за пари. После мама носеше към къщи плоския, увит във вестник пакет, а аз, радостен и благодарен, мъкнех скърцащата кошница със зеленчуци (бяхме ги купили в магазина за зеленчуци). Кошницата беше ужасно тежка и счупените й пръчки болезнено драскаха краката ми. Но това беше същинска дреболия в сравнение с моето щастие. И сенките на клоните весело танцуваха по напукания асфалтов тротоар… Но това се случи, струва ми се, не в нашия град, а в Северо-Подолск, където гостувахме на чичо ми. Но не е ли все едно?

Сега помнех!

Матроската се оказа малко голяма и мама до вечерта я прекрояваше, а аз направо танцувах от нетърпение. Най-сетне се гмурнах с главата напред в хладните платнени гънки. Стори ми се, че матроската има дъх на платно от стара фрегата.

Оправих пред огледалото гънките под коланчето, дълбоко въздъхнах и така се хвърлих на врата на мама, че едва не я съборих.

— Пират такъв — каза мама. — Не тичай по улиците дълго, късно е вече.

Вечерта надвисваше над града — прозрачно синя, с жълта ивица над ниските покриви. В някои градини горяха малки оранжеви огньове. Толкова беше топло, че въздухът ми се струваше пухкав. И всичко наоколо бе мълчаливо, но живо. Клоните на ябълките, подаващи се над оградите, бяха гъсто обсипани с цветове. Струваше ми се, че във въздуха беззвучно се пукат невидимите пъпки на някакви огромни цветя. Сякаш всеки миг те щяха да изникнат в полумрака, да докоснат топлите огради, сухите телеграфни стълбове, железните покриви — и всичко щеше да оживее и затрепти от необикновена радост.

В мига, в който излязох от вратата, в рамото и в гърдите ми се блъснаха два майски бръмбара. Изтръпнах, макар изобщо да не се боях от бръмбари. Просто нервите ми бяха напрегнати. Сърцето лудо биеше от радостен страх и смущение. Биеше така, че хартиената лястовица, скрита под матроската, потръпваше и мърдаше криле. Как нямаше да бие! Та аз не бях излязъл на улицата просто така. Аз отивах към къщата, където живееше момичето с жълтите очи.

Озъртайки се, със замряло сърце, аз се прекатерих през оградата и скочих в тревата. Лятото още не бе започнало, а тревата вече беше висока. Особено се бе разраснал лопушът. Листата му бяха прохладни и меки като устни на голямо, добро животно. Поседях малко в лопуша, промъкнах се до голямото ябълково дърво и се изкатерих по грапавия ствол до гъсто преплетените клони. Цветовете бяха бели като матроската ми. Те ме гъделичкаха по бузите, чувствувах прашеца, който пухкавите тичинки оставяха по лицето ми. В пролуката между листата видях отворения прозорец. И момичето. То седеше, озарено от настолна лампа, и четеше учебник по география за пети глас — също като моя. Разсеяно подръпваше с пръсти долната си устна и леко свиваше вежди. Така чудесно го правеше…

Седях и гледах, докато тя прехвърли страницата. Тогава се изплаших да не би да затвори книгата и да си отиде! Затаих дъх и извадих от пазвата си хартиената лястовица. Това беше първото ми писмо до момиче. Наистина в него не бе написано нищо, само на крилете бях нарисувал червени звездички — като на самолет. Но не е ли все едно?

Преброих до пет, рязко се промуших между клоните, прицелих се и хвърлих лястовицата. Отначало тя полетя добре, но пред самия прозорец пропадна към земята. И сърцето ми пропадна. Но лястовицата се издигна отново, влетя в стаята и клъвна белия абажур. И падна върху масата.

Момичето трепна. Взе я и се обърна към прозореца. Гледаше право към ябълката. Към мен!

Шумно скочих в тревата. Тромаво, но бързо прехвърлих оградата и хукнах по уличката. Дишах отчаяно, с хлипане. Странно чувство, едновременно на срам и радост, обгаряше лицето ми. Та тя ме видя! С моята бяла матроска пред тъмната ограда — разбира се, беше ме видяла! Беше ме познала… Нека! Нека да ме е познала!

Едва пред нашата врата видях, че от ръкава се е откъснало парченце плат.

— Толкова много ли си тичал? — попита мама. — Кипиш като самовар.

— Мамо… не се сърди. Аз, без да искам, я скъсах…

Мама въздъхна и отиде за конци.

… Беше ли се случило това, или не?

Когато се върна, ще попитам Варя — не е ли влетяла в нейното детство хартиена птичка с червени звездички на крилете.

Не знам дали вървяхме дълго. Времето не се усещаше. Може би то изобщо не съществуваше в Лабиринта. Но ето че по белите ръкави на матроската ми заподскачаха слънчеви зайчета.

Примижали, излязохме от теснината и се озовахме направо в ярката светлина на летен ден. Пред нас лежеше полегат бряг със светли плажове. На места от равната земя стърчаха единични или скупчени жълти скали. Сякаш скалистата местност бе затрупана с прах до върховете на камъните така, че се бяха образували равни площадки. На места камъкът бе плътно обрасъл с висока трева, но имаше и пролуки, в които стърчаха само отделни тънки стъбълца. Тревата също имаше жълтеникав цвят. Полюшваше се от равния ветрец и звънтеше така, както звънти в полята зрелият овес.

Океанът настъпваше към жълтата суша с равните си синьо-бели гребени. Вълните нахлуваха в пясъка дълбоко, дълбоко, отстъпваха и оставяха съскащи езици пяна.

И имаше толкова много слънце, топлина и спокоен празник, че тревогата и тъгата се стопиха. Не, мисълта за неизбежната разлъка не бе забравена, просто бе отстъпила назад, не беше главна. Главното беше яркият ден, който ни очакваше. Колко много неща можеха да се случат!

Срещнах веселите очи на Володка.

— Значи ето какъв си бил всъщност! — каза той.

Чувствувах познатата лекота и странна гъвкавост в своите момчешки мускули. И всички усещания бяха детски. От неотдавнашното слънчево обгаряне — бях се пекъл по саловете в Северо-Подолск — кожата на раменете леко ме наболяваше (това бе слаба, дори приятна болка, а докосването на матроската — прохладно и ласкаво). Наболяваше ме и коляното със засъхнала драскотина — бях се одрал неотдавна на стръмния склон в подножието на Северо-Подолската крепост… А ръката съвсем не ме болеше!

Володка ме огледа още веднъж от кецовете до яката на матроската и отбеляза:

— Е, не е лошо. Сега поне приличаш на човек.

— Ако ме дразниш, ще те фрасна — обещах му аз. — Сега поне имам право.

Володка отскочи и ми се изплези. Братлето хвърли на пясъка щурманската куртка и бързо застана до приятеля си:

— Хайде, кой е срещу нашите?

Каза го шеговито, дори ласкаво, с весело присвити усмихнати очи. Но аз си помислих: „Не завиждам на оня, който наистина обиди Володка в присъствието на Васильок.“

Стояха рамо до рамо и аз отново забелязах невероятната им прилика. Не толкова в лицата, колкото в нещо неуловимо: може би в усмивката или в движенията. И двамата разрошени, с еднакви, закачливи погледи. Копринената ризка на Братлето се бе измъкнала от панталонките и плющеше от вятъра, фланелката на Володка се повдигаше и откриваше изподрасканото му мургаво коремче.

— А къде ти е аноракът?

— Там остана — безгрижно каза Володка. — Закачи се в шипките и го хвърлих.

— Заплес — по навик казах аз.

Те се спогледаха, тръгнаха към мен и аз побързах да отскоча. Наистина, по-слабички и по-дребни от мен, но затова пък бяха двама. И щом успяха да измъкнат от пропастта възрастен човек, значи нищо не им струваше да теглят пердаха на едно момче.

А Валерка ни поглеждаше мълчаливо и с насмешка. Нали сега той бе по-голям от нас.

Но и той не беше възрастен. Изведнъж вдигна от земята куртката, плесна ме с нея по гърба и извика:

— Хайде да се къпем!

Радостно се разкрещяхме и хукнахме към морето.

Топлите вълни бяха силни и добри. Толкова много плувахме и скачахме в тях, че едва излязохме на брега и се проснахме без сили.

Такова щастие беше да лежиш под слънцето, да облизваш от кожата си солените капки и да загребваш под себе си горещия пясък.

На стотина метра от нас върху плоския хълм се извисяваше сивата кула на морски фар. Тя беше до самия лабиринт, но ние не я забелязахме, когато се появихме тук: беше останала зад гърба ни.

Затова пък сега разгледахме фара внимателно.

Беше квадратен, с тесни прозорци и нещо като кръгла остъклена беседка — същински огромен фенер. Там трябваше да има ярки лампи. Но на този фар навярно нямаше. В решетестите стъкла на „фенера“ чернееха множество празни клетки, по горния перваз растяха храстчета.

— Не работи ли? — попитах аз Валерка.

— Отдавна. Може би от сто години… Знаеш ли къде сме попаднали? Това е Жълтият остров от Западната каменна бариера. Тук е много опасно за кораби. Щурманите го заобикалят по такава дъга, че губят цяла седмица. Друго беше, когато фарът работеше…

— Добре, а защо не работи?

Валерка сърдито вдигна острите си рамене:

— Кой ще го поправи? Нали ти казвам — всичко започваме отначало. Толкова още работи не са свършени. Много, много отдавна никой ле е идвал тук. Аз самият познавам мястото само от карта.

— Оттук до вашия залив далеч ли е?

— Около триста мили — смутено отвърна Валерка. — Малко не улучих с изхода на лабиринта… Може пък така да е по-добре.

— А ще се качим ли на фара? — попита Володка.

— Непременно — отвърна Валерка.

Но сега не ни се ставаше от пясъка и ние продължавахме да се изтягаме лениво под слънчевите лъчи.

Най-сетне Братлето припълзя до Володка и му зашепна нещо. Те станаха, тръгнаха по съскащата пяна край плажа и скоро изчезнаха зад каменната верига, която започваше от брега и навлизаше в морето като остатък от древна крепостна стена.

Погледнах след тях с известно безпокойство, но ме мързеше да ставам. „Нищо няма да им се случи“ — си казах.

Но след няколко минути се случи. Братлето и Володка изскочиха иззад камъните и хукнаха към нас, като крещяха нещо.

Скочихме.

Те долетяха възбудени, но не уплашени, а радостни:

— Елате, бързо! Намерихме лодка!