Великият заточеник

IV

Слънцето се закри зад планината.

Дружината почина край реката в силния град Теснобран — старото име на Станимака — и подзеха по урвата на юг.

Пътуването на стареца по тая върлина, назъбена с остри камъняци и канаристи прагове, беше крайно уморително. Пот като град течеше от лицето му. Той охкаше страдалчески. Той прималяваше.

Тука го срещнаха няколко гърка с натоварени мулета и го изгледаха зачудени.

Те се поклониха на турците до земя. Ония, които яздеха, слезнаха от мулетата и попитаха турците кой е този.

Когато им се каза, че е търновския патриарх, те се изсмяха и му казаха:

— Скатовулгаре!

Той, знаещ добре гръцкия език, разбра ругателното слово, погледа ги тихо, безучастно, без никакво изражение на гняв в очите.

Като продължиха разговора си с турците, гърците узнаха, че карат стареца на близкия манастир на заточение, в Бачковския манастир.

После отминаха нататък и смехът им пак достигаше до слуха му, смях непочтителен, презрителен.

— Господи, прости ги — прошушна старецът; — и ти носи кръста си на Голгота и чу ругателствата на нечестивите…

Големи сенки падаха от скалите въз неравния друм. Реката отляво бучеше в дълбокия дол. Последните зари на заходещето слънце увенчаваха челата на отсрещните зъбери. Вечерникът из планинското гърло носеше прохлада и тихо люшкаше листата на шубръките и люляките край пътя. Кози се спущаха из храстаците, за да се прибират, зобейки пак пътьом шумица.

Срещаха заточеника и жени българки от ближните села, и като го виждаха така сломен от страданията, с просълзени очи, кланяха му се до земята, подгонвани веднага от ударите на камшиците, които плющяха въз тях с псувни.

А Евтимий благославяше жените.

Излязоха на билото на ръта, отдето пътят се спущаше към реката.

Оттук Евтимий видя насреща си въз една скала кацнала на два ката крепост, съградена от Ивана-Асен II.

Над вратата на долния кат един кръст, издълбан в камък, и някаква благочестива зография показваха, че вътре е параклис.

Старецът се прекръсти. Той се обърна към турците и им даде да разберат, че ги моли да му позволят да иде в църквицата да се помоли.

Когато разбраха желанието му, те се намусиха.

— Помириса крепост гявуринът, и иска там да иде. Вълкът гледа все към гората — каза чаушът и му изкряска: — Напред, нечестиви кяфирино!

Евтимий тогава с благоговение се прекръсти към светинята на великия цар, стори пред нея поклон до земята и тръгна пак.

Очите му се бяха насълзили.

Скоро вечерният здрач забули и него, и турците.

В дола, дето бухтеше реката, мърчината съвсем покри пътниците.

През реката, по височината се открояваха неопределено върховете на големите дървета, черните зъбери на надвисналите скали, покривите и комините на Бачковския манастир.

София, 15 февруари 1906 г.