Венец от трева

След като според думите на малкия Цезар омагьоса Катон Консул и го лиши от възможността да воюва срещу марсите, Луций Корнелий Сула предприе всички нужни ходове, за да възвърне в римски ръце териториите, отнети от италийците. Макар официалният му пост да продължаваше да бъде този на висш легат, той фактически се беше превърнал в главнокомандващ целия южен театър на бойните действия. Сула беше сигурен, че никой от консулите, още по-малко от сенаторите, би му се бъркал в работата — стига, разбира се, той да постигнеше поне някакви успехи. Италия беше уморена; от двамата водачи на италийските народи единият — марсът Квинт Попедий Силон — дори би приел да капитулира, ако не беше другият — самнитът Гай Папий Мутил — да го възпре. Сула добре познаваше самнитския нрав и беше сигурен, че докато Мутил не се убеди в пълното поражение на войските си, никога не би се съгласил на мир с Рим.

Първото, което Сула стори, представляваше тайна и съвсем изненадваща маневра. За свое щастие той разполагаше с човека, който да я извърши както трябва. Ако планът успееше, щеше да ознаменува началото на самнитския край и пълната римска победа в Южна Италия. Без дори да съобщи на Катул Цезар в Капуа с каква цел изтегля двата най-добри легиона от армията, действаща в Кампания, Сула ги натовари посред тъмна нощ на товарните кораби, закотвени в пристанището Путеоли.

Начело на легионите застана легатът Гай Косконий, който получи от началника си съвсем ясни и подробни заповеди. Трябваше да заобиколи южния край на италийския ботуш и да акостира по източните му брегове някъде около град Апенеста в Апулия. Пътуването можеше да се раздели на три големи отсечки. По време на първата — на юг, покрай западното крайбрежие на полуострова — никой нямаше да се учуди кой знае колко от римската ескадра; из цяла Италия се разнасяха слухове за поредното въстание в Сицилия и в това, легионите да се запътят към острова, нямаше нищо нелогично. През втория етап от голямата обиколка корабите щяха да следват все така брега и да се правят, че целта им е да снабдят с провизии откъснатите римски градове като Кротон, Тарент и Брундизиум. Във всяко едно от пристанищата офицерите усилено трябваше да разправят как отивали към Мала Азия. За по-голяма сигурност Сула беше говорил и на войниците, че задачата им се отнася именно до далечната задморска провинция. Когато най-после ескадрата напуснеше Брундизиум и предприемеше последната, най-кратка, част от пътуването си, всички жители на града трябваше да останат с впечатлението, че легионите отиват в македонското пристанище Аполония, от отсрещната страна на Адриатика.

— След Брундизиум — предупреждаваше подчинения си Сула — да не сте помислили да се доближите до брега. Едва когато стигнете крайната си спирка, тогава ще акостирате и ще излезете на сушата. Къде точно да стане това, оставям на теб. Нека мястото бъде тихо и спокойно, а ти не бързай с първия си удар. Изчакай легионите ти да се приготвят и чак тогава влез в сражение. Целта ти е да е освободиш Минуциевия път на юг от Ларинум и Апиевия на юг от Аскулум Алулиум. Щом успееш и в двете, съсредоточаваш силите си срещу Източен Самниум. Докато изпълниш всичко това, аз вече ще съм тръгнал по суша на изток и ще чакам да се срещнем.

Косконий беше доволен от възможността да се отличи. Знаеше, че с двата легиона, които Сула му предоставяше, той има всички шансове да успее в начинанието и да оправдае оказаното му доверие. И все пак предпочиташе да си мълчи и само да слуша последните нареждания на благодетеля си.

— Помни, Гай Косконий, гледай да останете повечко на море — допълни Сула. — Не искам да изминавате повече от двайсет и пет мили на ден. Сега сме краят на март. Нека излезете на бреговете край Апенеста след около петдесет дни. Ако пристигнете по-рано и влезете в бой с италийците, няма да мога да ви се притека на помощ. Тези петдесет дни са ми нужни, за да си върна всички пристанища в залива Кратер и да изтикам Мутил от Западна Кампания. Едва след като успея и в едното, и в другото, ще мога да потегля на изток.

— Тъй като заобикалянето на полуострова по вода не е лесна работа, по-добре, че ми оставяш тези петдесет дни, Луций Корнелий — увери го Косконий.

— Ако трябва да гребете, ще гребете.

— Точно след петдесет дни ще бъда там, където ми е наредено, Луций Корнелий. Можеш да разчиташ на точността ми.

— Да не си загубил нито един войник, да не говорим за кораб.

— Всеки от корабите ми си има своя добър капитан, всеки от капитаните — своя добър лоцман. Флотилията ни е осигурена срещу всички ситуации, които биха могли да възникнат по пътя. Няма причина да не изпълня всичко според нарежданията ти. Ще стигнем Брундизиум възможно най-бързо и ще останем в пристанището възможно най-дълго. Ще акостираме в Апулия, когато трябва — нито ден по-рано, нито ден по-късно.

— Чудесно! И помни още нещо, Гай Косконий, съюзникът, на когото най-много трябва да се уповаваш, е богинята Фортуна. Всеки ден ще й поднасяш нещо в дар. Ако тя те обикне така, както винаги е обичала мен, всичко ще бъде както го желаем.

Флотилията, натоварена с двата легиона на Косконий, напусна пристанището на Путеоли още на следващия ден. Предстоеше й тежка борба с всички природни елементи; единственият, който можеше да се окаже в нейна полза, беше късметът. Сула изчака и последния кораб да се скрие зад хоризонта, след което бързо се върна в Капуа и оттам продължи за Помпей. Трябваше да организира едновременно нападение по суша и по вода, защото крепостта бе добре защитена откъм устието на река Сарн, където се намираше пристанището й. Сула мислеше да бомбардира града със запалени стрели, изпращани от римската флотилия в реката.

Измъчваше го една тревожна мисъл, която можеше да се окаже и необоснована, но така и не можеше да я пропъди. Флотилията, закотвена пред подстъпите на града, беше поверена на човек, комуто нямаше абсолютно никакво доверие — не друг, а Авъл Постумий Албин. Преди двайсет години същият този Авъл Постумий Албин беше предизвикал с неразумните си действия Югуртинската война в Нумидия. Оттогава досега нищо в чепатия му характер не се беше променило.

Когато получи заповед от Сула да напусне с корабите си пристанището на Неапол и да се появи пред Помпей, Авъл Албин си постави за цел най-напред да покаже на моряците си кой ще командва на борда… И какво ще се случи на всеки, който не скача като на пружина при всяко щракване с пръсти на началника си. Но моряците и войниците от корабите бяха все потомствени гърци от Кампания и възприеха демонстрацията му на авторитет като лична, при това непростима обида. Подобно на Катон Консул и Авъл Албин беше позорно замерян с тази разлика, че моряците нямаха под ръка суха пръст, а само чакъл. Като резултат от недоразумението Авъл Постумий Албин умря.

За щастие Сула се намираше наблизо и когато новините за извършеното убийство го достигнаха, той повери войските си на Тит Дидий и бързо се озова в Неапол. Там щеше да преговаря лично с бунтовниците. За свой помощник взе последния си легат Метел Пий Прасчо Младши. Със забележително спокойствие той изслуша разгорещените оправдания на бунтовниците и накрая с леден глас им заяви:

— Страхувам се, че ще трябва да се примиря с факта, че по-добри моряци от вас римската морска история не познава. Иначе едва ли бих могъл да забравя позорното убийство на Авъл Постумий Албин?

Най-накрая назначи за адмирал на неаполската ескадра Публий Габиний и въпросът с бунта привърши окончателно.

През цялото време Метел Пий не се беше осмелил да продума. Отвори си устата едва когато със Сула бяха отново на път и се опитваха да настигнат легионите. С възмущение попита:

— Луций Корнелий, да не би да смяташ, че извършеното не заслужава никакво наказание?

Сула килна на една страна сламената си шапка и стрелна приятеля си с поглед.

— Да, Квинт Цецилий, смятам.

— Но за подобно деяние виновниците трябва да бъдат лишени от гражданство, да бъдат налагани с камшик!

— Да, по подобен начин биха постъпили повечето римски началници… Толкова по-зле за тях. И понеже се уверявам, че и ти самият разсъждаваш като глупав римски военачалник, ще ти обясня мотивите си да реагирам така необяснимо. То не че е трудно и сам да се сетиш… — И като започна да брои пръстите на дясната си ръка, Сула започна да изрежда: — Първо, не можем да си позволим загубата на всички тези хора. Лично Отацилий ги е обучавал и по-добра стока от тях трудно ще намериш. Второ, възхищавам се от благоразумието им навреме да се отърват от човек, който не би могъл да ги командва, както трябва, най-много би ги отвел към напразна гибел. Трето, аз не исках Авъл Албин на този пост! За жалост обаче той е бил консул и не можех по законен път да се освободя от него.

И като вдигна три пръста, Сула се извърна към смаяния Прасчо.

— Нека ти кажа нещо, Квинт Цецилий. Ако зависеше от мен, в щаба ми нямаше да остане нито един самонадеян и бездарен глупак като Авъл Албин… Нито един! Не бих се примирил нито с покойния консул Луп, за когото никой не съжалява, нито със сегашния — Катон Лициниан. Възложих командването на морските ни сили на Авъл Албин просто защото смятах, че във флотата ще стори най-малко бели. Как мога да наказвам хората, че са извършили нещо, което при подобни обстоятелства лично бих сторил вместо тях? Освен това моряците сами се поставиха в положение, в което единствено от моето благоволение зависи дали ще си запазят гражданството или не. Сега знаят, че пред тях няма друг избор, освен да се бият като лъвове заради своя началник… който иначе би могъл да ги накаже заради извършеното. И на пето място, мен не ме е грижа, дали в римската армия има крадци и убийци. Стига да се бият добре, всички легионери за мен са еднакви.

Сула нервно махна с ръка, сякаш искаше да отсече невидимите глави на противниците си. Метел Пий отвори уста да му отговори, но сериозно се замисли дали си струва и най-накрая мъдро я затвори отново.

Там, където пътят към Помпей се разделяше на две, за да стигне с едното си разклонение пред Везувийската порта, а с другото — пред Херкуланската, Сула спря легионите и им заповяда да издигнат добре укрепен лагер. Докато цялата му армия се настани зад рововете и палисадите, флотилията пристигна в устието на реката и започна да изпраща запалени главни пред крепостните стени на Помпей. Дори и най-опитният центурион в цялата римска армия да беше командвал войниците от корабите, пак не биха се справили толкова добре, колкото след извършеното убийства на бившия консул. Само по уплашените лица на войниците по крепостните кули човек можеше да съди за голямата им тревога. От всички методи за водене на бойни действия използването на огъня открай време се смяташе за най-страшния.

Това, че защитниците на града бяха пратили спешен зов за помощ, пролича още на следващия ден, когато под стените на града се появи цялата самнитска армия, превъзхождаща силите на Сула с поне десет хиляди души. Построени в боен ред, самнитите се спряха на някакви си триста крачки от лагера на римляните. Около една трета от двайсетте хиляди легионери на Сула тъкмо бяха излезли да събират фураж и стояха откъснати от началника си. С навъсено лице Сула излезе лично на палисадата и придружен от Метел Пий и Тит Дидий, се заслуша в подигравките, които вятърът донасяше откъм стените на града. Общо взето, нито те, нито идването на цялата самнитска армия не бяха му направили впечатление.

— Да се свири сбор! — нареди на двамата си легати.

Тит Дидий вече се беше обърнал на другата страна, когато Метел Пий го хвана за ръката.

— Луций Корнелий, не можем да излезем и да се бием очи в очи с тези пълчища! — извика от уплаха Прасчо Младши. — Ще ни насекат на парченца!

— Но не можем и да не излезем да се бием очи в очи с тях — отвърна му сухо. — Насреща ни е Луций Клуенций, а той няма намерение скоро да си тръгва. Ако го оставя да построи лагер като нашия, ще се повтори цялата история от Ацера. А аз няма да позволя четири римски легиона да останат в продължение на месеци на едно място, докато на цяла Италия й се вдига самочувствието. Нека се знае, че Рим е способен да си върне със собствени сили всичко, което досега му е било отнето през войната! И ако това не ти се струва достатъчно обяснение, Квинт Цецилий, нека ти напомня, че когато частите, пратени за фураж, се завърнат при лагера, те ще се окажат съвсем сами срещу цялата самнитска армия. Вече няма как да ги предупредим за пристигането на врага, а те няма как да се измъкнат от клането, което им се готви!

Дидий също изгледа колегата си Метел с нескрито презрение и издърпа ръката си от неговата.

— Отивам да свикам сбор — заяви.

За пръв път от много време насам Сула смени сламената си шапка с истински боен шлем. С пъргава походка се изкачи на дървената трибуна в центъра на лагера и се обърна към войниците, които му бяха останали под ръка — по-малко от тринайсет хиляди души.

— Всички добре разбирате какво ви чака! — викаше той с пълно гърло. — Тълпа от самнити, които ни превъзхождат почти три пъти в численост! Но на Сула вече му омръзна да гледа как римските легиони ядат бой от някакви си самнити; омръзна му да гледа как някакви си самнити се разпореждат като с бащиния с римски градове! Можем ли още да се гордеем, че сме римляни, когато цял Рим отстъпва пред самнитските разбойници? Не можем. Нека наново докажем какво значи да си истински римлянин. Нека Сула им покаже на тези диваци какво е това римска армия! Ако трябва, и сам ще изляза да се бия, но вие дали ще ме оставите сам? Дали, питам. Няма ли и вие да дойдете след мен? Нима по-малко от мен се гордеете, че сте римляни? Нима на вас не ви е омръзнало да слушате за самнитските безчинства?

Армията му отговори като един човек. Сула трябваше да изчака няколко минути, преди да продължи.

— Те трябва да си вървят! — изкрещя той още по-силно. — Всички самнити трябва да си заминат! Помпей е наш град! Самнитите, които сега са се разположили зад стените му, са избили хиляди римски граждани; същите тези убийци още се топлят на сигурно и си въобразяват, че трийсетхилядната им армия ще ги защити. Затова и са се осмелили да си покажат носовете, да ни се подиграват, да ни се плезят и да замерват с камъни! Е, нека им докажем, че напразно се надяват! Нека се изправим очи в очи срещу самнитската пасмина, и то преди другарите ни да се върнат от обиколката си. Когато предните им редици се приближат до лагера, нашите бойни викове ще ги подканят и те да грабнат оръжието и да ни помогнат! Чувате ли ме какво ви говоря? Трябва да устоим на самнитите, докато другарите ни се завърнат. Когато те пристигнат, сигурен съм, че като истински римляни ще се хвърлят в гърба на врага, за да го смажат!

Словата на пълководеца отново бяха посрещнати с възторг. Сула слезе от трибуната с гол меч в ръка и начело на добре построена колона войници се втурна към предния изход на лагера. Други две колони се насочиха към страничните.

Толкова светкавично се разгърнаха силите на римляните, че Клуенций, който дори и не предполагаше такава бърза развръзка, едва има време да подреди войските си за отбрана. Хладнокръвен и смел, той добре водеше командването на войските си и нито за миг не отстъпи спечеления терен. Още при първата неуспешна атака срещу самнитските редици римляните бяха готови да се огънат под численото превъзходство на противника, но Сула, застанал все тъй в най-предната редица, не отстъпи дори на сантиметър. Войниците му пък, като го гледаха как се сражава като обезумял, забравиха всякаква мисъл за отстъпление. В продължение на цял час римляни и самнити се държаха за гушите и безмилостно се колеха едни други. През продължителната война генералните сражения се бяха оказали недостатъчни да решат изхода на конфликта; точно днес обаче и двете страни разбираха, че ако се оставят да бъдат победени, нищо чудно повече никога да не стъпят на крака.

Твърде много опитни бойци намериха смъртта си в това решително сражение, но точно когато Сула се замисляше дали да даде сигнал за отстъпление или да осъди легионите си на геройска смърт, самнитските редици изведнъж се изкривиха, враговете започнаха да се отдръпват встрани и да се събират. Римските части, тръгнали за фураж из областта, най-сетне се завръщаха и със свежи сили се хвърляха в борбата. Щом усети, че самнитите са ударени в гръб, Сула започна да крещи, че Рим е непобедим, и поведе легионите напред. Но Клуенций успя да удържи войската си и твърдо защитаваше всяка педя земя. В продължение на цял час самнитите не искаха да се примирят с поражението. Едва когато предводителят им се увери, че битката е изгубена, той подреди частите си в колона и с меч в ръка си запроправя път сред малочислените римски части откъм тила си. Щом се измъкнаха от вражия обръч, самнитите се насочиха към близкия град Нола.

Дълго време Нола представляваше символът на италийското предизвикателство срещу римската власт. Всички в Рим знаеха за трагичната участ на войници и офицери, които жителите на града бяха държали гладни в свинската кочина, затова Нола повече не можеше да рискува. Когато Клуенций се появи пред портите на града начело на повече от двайсет хиляди самнитски войници, когато на по-малко от два километра зад гърба им бързаха да ги стигнат легионите на Сула, ноланците просто отказаха да отворят. Горе, на върха на високите, наскоро доукрепявани и наглед непревземаеми крепостни стени стояха градските магистрати и с безразличие слушаха напразните молби на Луций Клуенций. Едва когато предните редици на римляните се показаха и се приготвиха за атака, вратите, пред които Клуенций беше застанал, като по чудо се отвориха. Но това беше една от малките градски порти, неспособна да пропусне цялата самнитска армия за толкова кратко време. Колкото и да умоляваха събратята си за помощ, магистратите останаха глухи.

Ако под стените на Помпей се беше водило равностойно сражение, то това при Нола се превърна в същинско клане. Смаяни от предателството на ноланците, притиснати между кулите на крепостта, където дори не можеха да се разгърнат в боен ред, самнитите претърпяха катастрофално поражение. Лично Сула закла злощастния Клуенций, който така и не се съгласи да се скрие в крепостта, когато огромната част от армията беше обречена на гибел.

Това беше един от най-щастливите дни в живота на Луций Корнелий Сула. На петдесет и една години той най-сетне беше получил върховното командване на цяла една римска армия и беше спечелил първата си голяма победа. И то каква победа! Като боядисан в червено от кръвта на убитите врагове мечът на главнокомандващия висеше в дясната му ръка и сякаш със собствени очи наблюдаваше зрелището, в което допреди малко бе взимал участие. Потен и прашен, Сула огледа за последно бойното поле, свали шлема си и го хвърли с радостни викове към небето. В ушите му още отекваше звънът на оръжията, тътенът на великата победа, който заглушаваше стоновете на ранените самнитски войници и лека-полека се артикулираше в четирите срички, които всеки римски пълководец мечтаеше да чуе:

— Им-пе-ра-тор! Им-пе-ра-тор! Им-пе-ра-тор!

Още веднъж и още веднъж легионерите поздравяваха с мощния си рев своя предводител, извел ги към бляскавата победа. Не беше вече човек като другите Луций Корнелий — спечелил си беше званието император, което никой повече не можеше да му отнеме… Или поне така си мислеше, докато се усмихваше широко на съдбата и влажните му от пот руси кичури изсъхваха на гаснещото слънце. Душата му преливаше от радост, в съзнанието му се повтаряше една и съща фраза, която нямаше как да изрече на глас: „Аз, Луций Корнелий Сула, доказах без сянка на съмнение, че човек с моите невероятни способности може да научи дори онова, което не е заложено в кръвта му… Да спечели и най-важните сражение за своя роден град! О, Гай Марий, само почакай да видиш! Ако ще и на смъртно легло да са те сложили, не умирай, преди да съм се върнал в Рим. Нека ти покажа колко си бъркал с прибързаните си думи! Аз съм твой равен! А в годините, които тепърва ще дойдат, смятам да те задмина. Името ми ще се издигне като кула над твоето, както и би трябвало. Защото аз съм патрицият Корнелий, а ти си оставаш един обикновен селянин, дошъл от латинската провинция.“

Работата обаче още не беше свършена, а като римски патриций Сула трябваше да мисли най-вече за предстоящите си задължения. Тит Дидий и Метел Пий, и двамата като зашеметени от неочаквания триумф, дойдоха при началника си да му изразят искреното си възхищение от успеха. В очите им Сула четеше същото сляпо обожание, което бяха изпитвали навремето към особата му Юлила или младата Далматика. И все пак това бяха мъже, Луций Корнелий! Мъже с положение и известност в обществото. Дидий бе спечелил една война в Испания, Метел Пий наследяваше един от най-знатните и влиятелни родове в Рим. Жените си оставаха глупави гъски, от които нямаше кой знае какво значение. Но мъжете бяха друго нещо, особено ако се казваха Тит Дидий или Квинт Цецилий Метел. През цялата си служба при Гай Марий Сула никога не бе виждал подчинените на великия човек да го гледат с подобно обожание, с което сега го гледаха него двамата легати. „Днес аз спечелих много повече от някакво си сражение — разсъждаваше Сула. — Днес ми бе дадено възмездие за всичко изтърпяно и непостигнато в дългия ми живот. Днес успях да се оправдая и заради Клитумна и Никополис, й за Стих и Херкулес Атлас, и най-вече за Прасчо Метел Нумидик. Доказах, че животът на тези, които съм отстранил, за да се издигна, не струва нищо в сравнение с моя собствен. Ако не бяха всички тези убийства, сега нямаше да стоя като победител пред стените на Нола. Като че ли започвам да разбирам халдееца Набопаласар, когато казва, че е най-великият човек на земята. Днес обаче аз съм най-великият човек на земята, от Атлантическия океан чак до река Инд!“

— Ще трябва да използваме нощта — рече Сула на чакащите нареждания Дидий и Метел Пий. — До изгрев-слънце трябва да сме съблекли доспехите от самнитските трупове и да сме ги нахвърлили на едно място. Трябва да подготвим и погребалните клади за нашите войници. Знам, че денят беше крайно изтощителен, но победата още не е постигната напълно. Докато не свърши войната, никой от нас няма право на почивка. Квинт Цецилий, ще намериш няколко по-бодри войници и се връщаш до Помпей. Ще донесеш достатъчно хляб и вино да нахраним и напоим цялата армия. Ще доведеш спомагателните отряди да се заемат със сеченето на дърва, с пренасянето на масло за горене. Предстои ни да изгорим цели камари от тела.

— Но Луций Корнелий, в цялата армия няма нито един кон! — напомни му с известна уплаха Метел. — Ние дойдохме до Нола! Трийсет и пет километра за четири часа!

— Все отнякъде ще намериш коне — сряза го хладно Сула. — Искам да си се върнал до изгрев-слънце. — След което се обърна към Дидий. — Тит Дидий, на теб нареждам да обиколиш войниците и да научиш кой с какво се е отличил и не заслужава ли награда за делата си. Щом свършим с изгарянето на труповете — първо на нашите, сетне и на неприятеля, — веднага се връщаме при Помпей. Искам обаче да оставиш под стените на Нола един от легионите от Капуа. Нека глашатаите ни обявят на жителите на града клетвата, която предводителят им Луций Корнелий Сула е положил и пред Марс, и пред Белона: че докато Нола не се предаде, римската войската няма да мръдне на крачка от стените й. Дали ще чакаме с дни, с месеци или с години, ние няма да си тръгнем с празни ръце.

Преди Дидий и Метел Пий да се заемат със задачите си, при главнокомандващия се появи делегация от неколцина центуриони, предвождани от военния трибун Луций Лициний Лукул; бяха осем от най-видните личности — все прими пили и пили приорес11. Вървяха бавно и тържествено като жреци на новогодишно шествие по случай встъпването в длъжност на новите консули.

— Луций Корнелий, армията иска да ти поднесе дар в знак на своята преданост и благодарност. Без теб римските легиони щяха да бъдат победени, войниците — избити. Ти самият се сражаваше в първата редица и ни даде личен пример да те последваме. По целия дълъг път до Нола нито веднъж не спря да си починеш. На теб и само на теб се дължи най-голямата римска победа в цялата война досега. Ти не само спаси своята армия, но спаси Рим. Луций Корнелий, държим да приемеш нашата почит — рече Лукул и се отдръпна встрани, за да направи път на центурионите.

Човекът в средата на малката група, най-старши по чин от всички присъстващи, вдигна ръце и ги протегна към главата на Сула. Държеше изсъхнал и нескопосано изплетен венец от стръкчета трева, набрани по бойното поле. Между зелените им листенца стояха корени, малки буци пръст и дори камъчета, оплискани с кръв. Това представляваше тя, Корона граминея, Корона обсидионалис, венецът от трева. Сула инстинктивно посегна към подадената му вещ, но бързо се възпря, понеже дори не се сещаше какво изисква ритуалът. Дали трябваше да поеме венеца и да си го сложи сам, или беше редно центурионът Марк Канулей да го постави върху главата му от името на цялата армия?

Предпочете второто и спокойно изчака високият Канулей да застане пред него и да положи венеца върху червеникавозлатистата му коса.

След това Тит Дидий, Метел Пий, Лукул и центурионите отдадоха почест на предводителя си, усмихнаха му се срамежливо и си заминаха. Сула остана сам с лице, обърнато към залязващото слънце. Толкова беше крехък венецът, че дори не го усещаше на главата си. Сълзите му течаха и размиваха кръвта от лицето му. Душата му беше изпълнена с радост и триумф, което не му позволяваше да мисли за нищо друго и дори го плашеше дали щастието няма да го покоси на място. Пък имаше ли смисъл повече да живее? Какво повече можеше да очаква от живота? В този миг се сети за своя покоен син и преди да се е насладил докрай на величествения миг, нещо го сграбчи за сърцето и той се свлече на колене, за да се разридае с пълен глас.

Някой му помогна да се вдигне на крака и като избърса сълзите и мръсотията от лицето му, го прегърна през кръста и го отведе до един голям камък край пътя за Нола. С чужда помощ Сула се настани на камъка, а мъжът се разположи до него. Беше Луций Лициний Лукул, най-висшият сред военните трибуни в армията.

Слънцето вече се беше скрило зад хоризонта на Тосканско море. Най-великият ден в живота на Сула вървеше към своя край и земята се обгръщаше в мрак. Победителят на самнитите отпусна безпомощно ръце, въздъхна тежко на няколко пъти и си зададе отново вечния въпрос: „Защо никога не съм щастлив?“

— Не мога да ти предложа нито вино, нито дори вода, Луций Корнелий — изрече Лукул. — От Помпей дотук сме тичали да догоним Клуенций.

Сула въздъхна и се изправи.

— Ще оживея, Луций Лициний, не се бой. Както каза една моя приятелка, винаги има работа за вършене.

— Работата ние ще я свършим, ти почивай.

— Не мога. Аз съм главнокомандващият, аз трябва да се трудя там, където се трудят подчинените ми. Само минутка и ще се оправя съвсем. То всъщност и нищо ми нямаше, докато не се сетих за сина си. Той умря, нали знаеш…

Сълзите отново напираха в очите му, но успя да ги спре.

Лукул нищо не отговори, само гледаше някъде пред себе си.

Сула познаваше бегло младежа; знаеше, че през декември са го избрали за военен трибун, че е прекарал последните няколко месеца в Капуа и едва броени дни преди похода срещу Помпей са го сложили начело на легион. И все пак му се струваше някак коренно променен; сякаш от безбрадо момче се беше превърнал за няколко часа в зрял мъж. Предусещаше, че младият Лукул ще стане една от големите фигури в Рим.

— Нали двамата с брат ти Варон Лукул дадохте под съд Сервилий Авгура преди десет години? — попита изведнъж Сула.

— Точно така, Луций Корнелий. Авгура беше виновен за публичния позор и смъртта на баща ни, за разсипването и разграбването на цялото семейно богатство. Но си плати за греховете — рече. Лицето му светна при тези думи, а на устните му се появи лукава усмивка.

— Беше по време на сицилианската война с робите. Сервилий Авгура наследи баща ти на поста управител на Сицилия. И щом се върна в Рим, го осъди.

— Точно така.

Сула се надигна от камъка и му подаде дясната си ръка.

— Е, Луций Лициний, трябва да ти благодаря. Предполагам, че венецът от трева е бил твоя идея?

— О, не, Луций Корнелий, нищо подобно. За всичко са виновни центурионите! Те ми обясниха, че корона граминея се връчва не от римските магистрати, а от личния състав на армията. Доведоха ме само защото на церемонията трябва да присъства и изборен трибун. — Той се усмихна. — Е, предполагам, че не всеки ден се обръщат с речи към началника си! Затова и се съгласих да говоря вместо тях.

Два дни по-късно армията на Сула се беше завърнала обратно в лагера пред Помпей. Всички бяха толкова уморени, че дори хубавата храна, която получиха в походната кухня, не успя да им направи впечатление. В продължение на двадесет и четири часа никой не посмя да отвори уста, да не би да разбуди заспалите дълбоко офицери и войници. Сякаш бяха изгорили живите пред Нола, а в лагера се бяха настанили загиналите от бойното поле.

Венецът от трева беше прибран от Сула в дървена кутийка, която слугата му беше донесъл. Когато му дойдеше времето, триумфаторът щеше да я сложи върху восъчната маска, която човек с неговите почести отсега можеше да си поръча. Луций Корнелий вече се беше отличил достатъчно, за да прибави и своя лик до тези на славните си предци, независимо че не беше още избиран за консул. Статуята му щеше да намери своето място на Форум Романум, където стояха изображенията на всички смели римски граждани, спечелили си венеца от трева. Бъдните поколения щяха да помнят героя от войната срещу италийците.

Когато след дългата си почивка войската се строи отново, за да проведе победния парад и всеки да получи заслуженото си отличие, той сложи венеца на главата си и щом се показа пред легионите, беше приветстван от бурните и продължителни възгласи на войниците. Организирането на церемонията беше възложено на Лукул — по същия начин, по който навремето Марий беше натоварил с подобни задължения младия Квинт Серторий.

Докато стоеше на трибуната обаче под оглушителния рев на легионите, на Сула му хрумна идея, каквато едва ли някога бе минавала през ума на Марий. Или поне не по време на походите в Нумидия и Галия — напоследък старият воин се беше променил и ако беше на мястото на бившия си помощник, навярно би се сетил за същото като него. Докато наблюдаваше правите редици на римските войници, докато се радваше на лъскавите оръжия и чистите парадни униформи, Луций Корнелий започна да се чувства като собственик на цялото това море от човешки лица. „Това са моите легиони! Преди да принадлежат на Рим, те принадлежат на мен. Аз ги направих войници, аз ги водих към победата, аз им подарих най-голямата победа в цялата война… И аз ще трябва да се погрижа за бъдещето им, щом се оттеглят от армията. Когато ми поднесоха венеца, те може би не са съзнавали, че ми подаряват и нещо много повече — самите себе си. Отсега нататък мога да ги поведа, накъдето пожелая. Заради мен те биха се изправили дори срещу Рим.“ Това, последното си оставаше в рамките на фантазията и Сула веднага го отхвърли като смехотворна мисъл. И все пак, някъде в подсъзнанието му остана идеята да използва спечеленото си предимство дори срещу собствените си съграждани. Родила се в паметните мигове, прекарани на дървената трибуна на лагера, тя щеше да чака момента, в който да се покаже наяве.

Помпей се предаде на другия ден след тържествения парад в лагера на Сула. Глашатаите на римския пълководец вече ги бяха известили за поражението и гибелта на Луций Клуенций под стените на Нола, а за съжаление на помпейци новината беше потвърдена и от други места. От римските кораби на реката продължаваха безспирно да бомбардират крепостта с камъни и огън и всеки повей на вятъра заплашваше да разнесе пламъците из целия квартал. При всеки нов пожар жителите на града се уверяваха все повече и повече, че италийското и самнитското въздигане бяха стигнали своя зенит и че занапред ги чакат само поражения.

От Помпей Сула се насочи с два легиона към Стабия, докато Тит Дидий поведе другите два срещу Херкулан. В последния ден на април Стабия капитулира, скоро я последва и Сурент. Докато май се преполови, той отново се беше хвърлил в действие, този път по посока изток. Катул Цезар беше пратил на Тит Дидий под стените на Херкулан легиони от новобранци, затова Сула си прибра обратно своите два. Макар че Херкулан се беше бавил най-много, преди да се присъедини към италийските бунтовници, жителите му добре познаваха римляните и знаеха какво ги чака след превземането на града. Макар че цели улици се губеха под пламъците на пожарите, а римляните непрекъснато атакуваха града откъм морето, защитниците на крепостта продължаваха да се съпротивляват на Тит Дидий много след като останалите пристанища в областта се бяха предали.

Сула подмина Нола с четирите си легиона. Единственото, което стори, бе да прати легата Метел Пий Прасчо до командващия легиона от обсадата. Преторът Апий Клавдий Пулхер не биваше за нищо на света да разваля обръча около града, и така до мига, в който Нола поиска мир. Апий Клавдий беше упорит човек, а пък и жена му наскоро си беше отишла, та нямаше защо да бърза да се връща в Рим. Той просто кимна и пратеникът Прасчо се забърза обратно при началника си.

В края на третата седмица от месец май Сула се озова пред Екланум. Градът се намираше по Апиевия път, в земите на хирпините. Според римските източници на информация хирпините отдавна били започнали да съсредоточават силите си в областта; крайно време беше Сула да сложи край на действията им. Щом хвърли поглед на крепостните стени, на устните му се появи вълчата усмивка. Стените бяха и високи, и добре укрепени, но имаха един голям недостатък — бяха от дърво.

Понеже знаеше, че хирпините вече са поискали помощ от водача на луканите Марк Лампоний, Сула реши да премине към активни действия веднага, без дори да строи лагер. Още щом легионите му се изправиха срещу Екланум, той прати трибуна Лукул да поиска от местните жители да се предадат. От града отговориха с въпрос — молба: дали уважаемият Луций Корнелий Сула би бил така добър да остави на жителите на Екланум двайсет и четири часа, за да обсъдят въпроса на спокойствие?

— Искат да печелят време. Явно се надяват до утре Лампоний да им прати подкрепления — обясни Сула на Прасчо Метел и Лукул. — Ще трябва да се заема с този Лампоний. Трябва да сложим край на безчинствата му в Лукания. — После се обърна към Лукул: — Луций Лициний, ти ще отнесеш отговора ми до обсадените. Ако искат да размислят, давам им всичко на всичко един час. В това време ти, Квинт Цецилий, ще събереш, колкото хора ти трябват, и ще обиколиш всички къщи наоколо в търсене на дърва и зехтин. Ще струпаш дървата около всяка от градските порти и ще ги полееш обилно със зехтина. Нека четирите ни катапулти бъдат насочени срещу портите. Щом си готов, започваш стрелба по стените и палиш дървата. Сигурен съм, че и зад крепостните стени целият град е построен от дърво. Екланум ще изгори като факла.

— Ами ако всичко е готово след час? — попита Прасчо.

— Тогава започваш да палиш — нареди му Сула. — Хирпините се държат непочтено с нас. Защо ние да не им отвърнем със същото?

Понеже дървото, от което местните бяха издигнали защитните си стени, беше старо и добре изсъхнало, крепостните съоръжения бързо пламнаха. Екланум избухна в пламъци. Портите се разтвориха широко и паникьосаните хирпини хукнаха да се спасяват на полето и да молят за пощада.

— Избийте ги и оплячкосайте всичко — заповяда Сула. — Време е италийците да разберат, че от мен милост не бива да чакат.

— А жените и децата? — попита за всеки случай Квинт Хортензий, другият изборен трибун в армията.

— Какво, да не би да не ти стиска, адвокате площаден? — изгледа го подигравателно началникът му.

— Не разбираш правилно въпроса ми, Луций Корнелий — отвърна му невъзмутимо Хортензий. — Точно аз няма да заплача за съдбата на някакви си хирпински варвари. Но понеже наистина съм площаден адвокат, редно е да попитам дали всичко съм разбрал правилно. Така поне знам, че няма да ме хокаш след това.

— Никой не бива да оцелее — потвърди заповедта си Сула. — И все пак кажи на хората си, че могат първо да се възползват от жените, докато са живи, пък след това да ги убият.

— Толкова ли не ти се искат роби за продан? — зачуди се Прасчо, който разсъждаваше практично.

— Италийците не могат да бъдат смятани за чужди военнопленници. Мога да задигна всичко от домовете им, но тях самите за роби не мога да продам. По-добре да ги избием.

От Екланум свърна на юг по Апиевия път и бързо изведе войските си пред Компса, втората голяма крепост на хирпините. Подобно на злощастната си посестрима и Компса се защитаваше със стени от дърво. Новините обаче се оказаха по-бързи от краката на Сулановите легионери и когато римската армия се появи пред града, на портите му вече чакаха всички градски магистрати. Този път Сула предпочете да се покаже благосклонен. На Компса й се размина кървавата баня.

От превзетия по мирен път град пълководецът прати вест до Катул Цезар в Капуа и му нареди да прати два легиона в Лукания под командването на братята Авъл и Публий Габиний. Заповедта им беше да отнемат всички градове от ръцете на Марк Лампоний и да освободят Попилиевия път чак до Региум. Докато пишеше нарежданията си, се сети за още един човек, който можеше да се окаже полезен; добави в послеписа, че в експедицията срещу луканите Катул трябва да включи и младшия легат Гней Папирий Карбон.

Докато беше в Компса, Сула на свой ред получи две послания. В едното го уведомяваха, че след тежък и съпроводен с големи загуби общ щурм Херкулан най-сетне е бил превзет два дни преди юнските иди. В кървавото сражение бил паднал самият Тит Дидий.

— Накарайте херкуланци да платят за Дидий — отговори Сула на Катул Цезар.

Второто писмо идваше от обратната посока — от Апулия, където беше пристигнал Гай Косконий.

Сула изчете доклада на Косконий с огромно удовлетворение и веднага извика Метел и двамата военни трибуни. Напоследък се убеждаваше, че може да разчита на тях за много неща.

Преразказа им писмото и търпеливо изчака тримата офицери да се уморят да го хвалят (никой от тях не беше подозирал за мисията на Косконий), после започна да дава новите си разпореждания.

— Време е да се разправим със самия Мутил. Ако не го изпреварим, той ще се стовари с такава сила върху двата легиона на Гай Косконий, че нищо чудно да ги избие до крак. След толкова добре свършена работа подобна участ би била най-малкото незаслужена. Доколкото мога да съдя от сведенията на съгледвачите ми, в момента Мутил изчаквал да види моите следващи ходове. От тях щяло да зависи дали ще насочи войската си срещу мен или срещу Гай Косконий. Това, на което Мутил най-много се надявал, било да продължа на юг по Апиевия път и да съсредоточа усилията си срещу Венузия, където има достатъчно въстаници, за да ми създадат главоболия през идните месеци. Ако разбере, че наистина съм тръгнал на юг, Мутил веднага ще погне Гай Косконий. За да го подлъжем, още днес ще поемем по Вия Апия. Когато се смрачи обаче, ще излезем встрани от пътя и ще използваме нощта, за да се придвижим в истинската посока. Оттук до горното течение на Вултурн са все баири и долища, но друг начин няма. Самнитската армия е разположена на средата на пътя между Венафрум и Езерния. Струва ми, че прекаляват с бездействието, но Мутил твърдо е решил да не си показва носа. Оттук до сегашното му местоположение има двеста и петдесет километра уморителен път. И все пак задачата е да стигнем при самнитите за осем дни, при това да сме готови за сражение.

Никой дори не помисли да възрази. Сула нямаше навик да щади войниците си, но от последната голяма победа духът на легионите се беше повдигнал толкова високо, че никой не се плашеше от трудностите. Пълководецът бе имал благоразумието да извлече дивиденти и от плячкосването на Екланум: когато цялата армия го гледаше в ръцете какво ще вземе за себе си, Сула избра само няколко жени — при това не най-красивите — за себе си и останалите членове на щаба.

Колкото и да се споменаваше цифрата осем обаче, походът до лагера на Мутил отне цели двадесет и един. Римските легиони нито веднъж не излязоха на път, а склоновете на хълмовете се оказваха често толкова стръмни и непристъпни, че трябваше да се заобикалят. Колкото и да се безпокоеше закъснението да не провали целия му план, Сула продължаваше да се държи все тъй бодро и непринудено с легионери и офицери, сякаш препятствията са просто досадни подробности и никой за нищо не бива да се притеснява. В известен смисъл удостояването му с венеца от трева го бе разнежило и той започваше по бащински да се грижи за армията, която смяташе вече за своя лична. Ако теренът беше такъв, какъвто той си го беше представял в началото, навярно щеше да изкара душата на войниците си; ала сега най-важното беше да се поддържа настроението. Ако Фортуна продължаваше да стои на негова страна, Сула щеше да стигне навреме, за да завари Мутил в лагера му; а той нямаше причина да се съмнява в благоволението на своята покровителка.

И така, в края на квинктилис Лукул се появи с радостно лице в лагера на Сула.

— Там е! — извика той от коня си.

— Чудесно! — усмихна се щастливо Сула. — Това означава, че късметът му е избягал далеч, Луций Лициний… защото винаги стои на моя страна. Можеш да съобщиш и на войниците. Мутил има ли намерение да се придвижва?

— По-скоро изглежда, че е дал на хората си безкрайна почивка.

— Вече им е дошло до гуша от войната и той добре го знае. Освен това вече достатъчно тревоги му създадохме. В продължение на повече от шейсет дни стои закотвен на едно място и дори да получава новини за движенията ни, те най-много още повече да го объркат. С всеки миг задачата му се оказва по-трудна за разрешаване. Мутил вече изгуби Западна Кампания, предстои му скоро да се раздели и с цяла Апулия.

— Тогава ние какво да правим? — попита нетърпеливо Лукул, който искаше да се учи от опита на Сула.

— Стигаме до последното било преди долината на Волтурн и вдигаме лагер от отсамната му страна. Мълчим и чакаме да видим какво ще стане. Искам да ударя тогава, когато самнитите се подготвят за поход. Мутил вече няма за кога да отлага намесата си, иначе ще изгуби войната дори без да е бил победен на бойното поле. Ако имахме работа със Силон, не бих се учудил тъкмо това да му е целта. Но Мутил? Той е самнит, а самнитите винаги са ни мразили.

Шест дни по-късно Мутил наистина се накани да излезе от лагера си. Това, което Сула нямаше как да знае, бе новината, току-що застигнала самнитския предводител. Под стените на Ларинум се беше провело кърваво сражение между Гай Косконий и Марий Егнаций. Макар сам да стоеше на едно място, Мутил нямаше да позволи на някакъв си Косконий да се разхожда като на парад из цялата Северна Апулия. Затова беше съставил голяма и добре обучена армия от самнити и френтани и под командването на Егнаций я беше пратил да се разправи веднъж завинаги с Косконий. Римляните бяха малко на брой, но до такава степен уверени в силата си и предани на началника си, че вече дори не се замисляха, преди да влязат в бой. Войските на Марий Егнаций бяха разбити от римляните, самият Егнаций бе намерил смъртта си на бойното поле заедно с по-голямата част от войниците си. При новината за случилото се на Мутил му настръхнаха косите от ужас.

Скоро след изгрев-слънце четирите легиона на Сула тихомълком се изнизаха през портите на лагера и като използваха прикритието на високия хълм, нападнаха съвсем ненадейно Мутил. Самнитите тъкмо бяха развалили наполовина лагера си, та разпръснати и дезорганизирани не можеха с нищо да противостоят на изненадващото нападение. Тежко ранен, Мутил едва успя да се измъкне от клането и с останките от армията си се добра в последния миг до Езерния. Препатилият град още веднъж щеше да се съпротивлява на продължителна обсада — с тази разлика, че преди обсадените бяха римляните, а сега — самнитите.

Докато разчистваше бойното поле, Сула на свой ред научи и за победата над Марий Егнаций. Косконий лично му беше пратил писмо. Макар огнища на съпротива да бяха останали из целия полуостров, войната вече беше свършила. Излизаше, че Мутил го е знаел отпреди повече от шейсет дни.

Като остави няколко кохорти пред Езерния и предаде ръководенето на обсадата на Лукул, Сула бързо се насочи към старата самнитска столица Бовианум. Тя беше здраво укрепена и се пазеше от три големи крепости, свързани помежду си с високи стени. Всяка от крепостите беше обърната по посока на един от трите пътища, тръгващи от града. Жителите на града открай време го смятаха за непревземаем.

— Знаете ли — говореше в пристъп на словоохотливост Сула на двамата си вечни слушатели — Метел Пий и Хортензий, — едно от нещата, които са ми правили голямо впечатление у Гай Марий, е презрителното му отношение към обсадната техника и превземането на крепости с щурм. За него цялото бойно изкуство се състои в това да се печелят сраженията на открито поле. Докато аз лично намирам обсадата за нещо крайно занимателно. Ако погледнете Бовианум, ще си кажете веднага, че стените му са непристъпни. И все пак, имате ми думата ми, че ще го превземем още днес.

И той наистина удържа на думата си. Разположи част от легионите си пред крепостта от страната на пътя към Езерния. Докато защитниците й си мислеха, че имат срещу себе си цялата римска армия, един от легионите незабелязано се промъкна зад околните хълмове и нападна южната част на града, откъм пътя за Сепинум. Когато Сула видя високия стълб дим, който се вдигаше откъм голямата южна кула — предварително уговорения сигнал, — той на свой ред се втурна в атака. Не минаха и три часа и Бовианум се предаде.

Сула разквартирува войниците си из превзетия град, вместо да ги кара да строят лагер вън от стените му. Силната крепост щеше да му служи за надеждна база, докато обикаля областта и възстановява римската власт. Засега то се изразяваше само в унищожаването на всички подозрителни гнезда, където би могло да се набират нови самнитски войски.

Най-накрая, като привлече новобранци от Капуа да продължат обсадата на Езерния, Сула събра отново четирите си славни легиона и потегли за уговорената среща с Гай Косконий. Двамата се събраха отново в края на септември.

— Изтокът е твой, Гай Косконий! — рече весело Сула на помощника си. — Искам да освободиш изцяло Апиевия и Минуциевия път. Давам ти Бовианум за главна квартира, там можеш да разположиш спокойно голям гарнизон. Отсега нататък сам ще решаваш кога да се показваш благороден, кога — безмилостен. Най-важното е да не пускаш Мутил да се измъкне от Езерния и да пречиш на подкрепленията, които биха си пробили път до него.

— Как вървят работите на север? — попита Косконий, който не знаеше никакви новини от момента, в който бе напуснал пристанището на Путеоли през март.

— Всичко върви по мед и масло! Сервий Сулпиций Галба вече е разчистил до голяма степен земите на маруцините, марсите и вестините. Твърди, че на бойното поле се е намирал самият Силон, който своевременно избягал. Цина и Корнут са окупирали цялата територия на марсите, а Алба Фуценция е отново наша. Консулът Гней Помпей Страбон е опустошил земите на пиценците, както и бунтовническите кътчета в Умбрия. Единствено Публий Сулпиций и Гай Бебий продължават да чакат пред Аскулум Пицентум. В града сигурно са почнали да мрат от глад, но продължават да се държат.

— Но тогава излиза, че вече сме спечелили!

— Ами, да. Нали трябваше да спечелим? Как си представяш Италия без силната десница на Рим да я направлява? Боговете поне не биха могли да си го представят…

Шест дни след началото на октомври Сула се завърна в Капуа, където да се срещне с Катул Цезар и да даде нужните разпореждания за презимуването на армиите. И Апиевият, и Минуциевият път вече бяха отворени за свободна търговия и снабдяване, нищо че град Венузи продължаваше упорито да се държи. Така или иначе жителите му можеха само да гледат как римляните са си възвърнали контрола върху пътя, минаващ покрай стените му. Вия Попилия също беше достатъчно безопасна, за да се прехвърлят римските кохорти и търговски кервани от Кампания в Региум и обратно. По-страшно беше положението за малки групи пътници, тъй като Марк Лампоний още се криеше из планините и използваше оскъдните си сили за действия, които можеха да се нарекат разбойнически.

— И все пак — рече Сула на прощаване със сияещия Катул Цезар, докато се готвеше да замине за Рим в края на ноември, — в общи линии, можем спокойно да твърдим, че полуостровът е отново наш.

— Аз лично бих изчакал първо да научим за падането на Аскулум Пицентум, преди да се наема с подобни твърдения — отвърна му Катул Цезар, когото двете години неблагодарен труд в Капуа бяха направили още по-голям песимист. — Все пак, Луций Корнелий, всичко започна именно от там. А пиценците продължават да ни се опъват.

— Не забравяй, че и Нола беше сред първите — изрече Сула и презрително се изсмя.

Но дните на Аскулум Пицентум вече бяха преброени. Яхнал своя консулски кон, през октомври Помпей Страбон най-сетне доведе армията си пред вратите на града и се присъедини към Публий Сулпиций Руф. Аскулум беше обкръжен от втори вал — живата верига на римските войници. Толкова тясно бяха заклещени защитниците му, че дори въже да хвърлеха през някоя от кулите, противниците им щяха да ги забележат. Следващият ход на Страбон беше да отбие реката, от която обсадените черпеха вода. За целта римляните трябваше здраво да се потрудят, защото каменистото корито на Труенций позволяваше на големи количества от безценната течност да се провират под бентовете и пак да стигат до крепостта. И все пак Помпей Страбон беше енергичен човек и след продължително състезание с реката успя да я надвие.

От най-голяма полза за изпълнението на великия му план се оказа най-презреният от всички кадети в армията — младият Марк Тулий Цицерон. От известно време той беше станал личен писар на началника си, понеже владееше бързописа и му пестеше време при канцеларската работа. Оказа се обаче, че младежът знае и да чертае, та затова консулът Страбон кажи-речи му връчи цялата операция по отбиването на реката. През цялото време Цицерон се чудеше кое надделява повече у него — съчувствието към съдбата на обсадените нещастници или страхът пред гнева на неуравновесения си началник, — но в крайна сметка той мълчаливо изпълняваше заповедите на Страбон.

През ноември управниците на Аскулум Пицентум отвориха главната порта. Градът се предаваше на Гней Помпей Страбон.

— Нашият дом от днес е и твой — рече най-висшият от магистратите, все едно нищо съществено не се беше случило. — Това, за което те молим, е да ни върнеш водата.

Помпей тръсна назад сивкаворусите си коси и прихна да се смее.

— Че за какво ви е? Мислите ли, че ще остане кой да я пие?

— Ние сме жадни, Гней Помпей!

— Тогава си останете жадни.

Яхнал наперения си кон, римският консул влезе в Аскулум Пицентум начело на тримата си легати — Луций Гелий Попликола, Гней Октавий Рузон и Луций Юний Брут Дамазип, — военните трибуни, кадетите и пет кохорти въоръжени войници.

Докато войниците се пръскаха по улиците на града и арестуваха един по един всички подозрителни типове, консулът Страбон се яви на градския форум. Бившето пазарище още носеше белезите от умопомрачителните сцени от времето на Гай Видацилий. Там, където навремето бе стояла трибуната за градските управници, сега се издигаше само купчина от полуизгорели дървени греди — останки от славната клада, която Видацилий си беше издигнал, за да се самозапали пред ужасените погледи на местните.

Консулът Страбон внимателно оглеждаше площада да не изникне някоя изненадка. Най-накрая се наведе към Брут Дамазип и му нареди:

— Върху кладата да се издигне дървена площадка. Веднага!

Само за няколко минути войниците откъртиха вратите и част от гредореда на близките къщи и сглобиха желаната площадка, от която Страбон да раздава правосъдие; издигнаха му дори стълба, за да се качи. Най-накрая един от робите занесе куриатния стол на господаря си върху импровизираната трибуна, а до него сложи трикрако столче за писаря му.

— Ти. Ще дойдеш с мен! — посочи Страбон Цицерон и като се качи по паянтовата стълба, се настани на почетното място. Още не си беше свалил лъскавата броня и шлема от главата, само червеното наметало на римски пълководец беше сменено с пурпурно — символ на гражданската власт. Цицерон грабна няколко восъчни таблици, притича бързо до отреденото му място и се сгуши, сякаш искаше да остане незабелязан от тълпата. Една от таблиците стоеше на коленете му, писецът от животинска кост чакаше готов в ръката му. С известно любопитство младежът си казваше, че се очаква съдебно дело.

— Попликола, Рузон, Дамазип, Гней Помпей Младши, елате при мен — извика помощниците си консулът.

Цицерон усети как сърцето му се успокоява и с известно спокойствие дори огледа площада. Искаше добре да се запознае със сцената на действието, преди да запише първите реплики на актьорите. Личеше си, че преди да отворят портите на града си, пиценци бяха взели някои необходими мерки: около площада бяха струпани мечове, ризници, копия, ножове, както и всички останали вещи, които победителите можеха да нарекат оръжия и заради които можеха да накажат още по-сурово притежателите им.

Най-напред пред трибунала бяха извикани градските магистрати. Накараха ги да застанат в самите крака на консула. Щом обвиняемите му бяха представени, Помпей Страбон откри съдебното заседание с първата си и същевременно последна обвинителна реч, придружена с очакваната присъда. Както обикновено Страбон не беше многословен:

— Всички вие сте извършили убийство и държавна измяна. Вие не сте римски граждани, затова ще бъдете първо бити с камшик, а след това — обезглавени. Радвайте се, че не ви третирам като роби, иначе щях да ви разпъна на кръст.

Присъдите бяха изпълнени веднага и на място, пред самия трибунал. Ужасеният Цицерон, който едва се сдържаше да не повърне, беше забил поглед в табличката пред себе си и трескаво драскаше с писеца знаци, незначещи нищо.

След като градските управници си получиха заслуженото, консулът Страбон повтори същата присъда и за техните съграждани от мъжки пол на възраст между тринайсет и осемдесет години. Наказанието получиха без изключение всички пиценци, които войниците бяха намерили живи в града. За да не се бавят излишно с изпълнението на присъдите, Страбон нареди на едно място петдесет души с камшици, а на друго — още толкова палачи. Неколцина войници бяха пратени да се разровят сред купищата предадено оръжие в търсене на брадви, но докато открият нещо, другарите им вече се бяха захванали на работа с мечовете си. Повечето от тях станаха такива майстори, че дори и при наличието на брадви предпочитаха да продължат с личното си оръжие. Така или иначе за един час петдесетте палачи бяха видели сметката едва на триста аскуланци. Главите на екзекутираните бяха набучени на копия и окачени по стените на града, труповете им стояха захвърлени на големи купчини в единия край на площада.

— Ще трябва да побързате — обърна се Помпей Страбон към подчинените си. — Искам всичко да се свърши днес, не след осем дни! Отсега нататък двеста души ще бият и двеста ще режат глави! И да не се отпускате. Ако не се постараете, както трябва, може сами да се окажете сред екзекутираните.

— Би било много по-лесно да ги оставим да умрат от глад — подхвърли синът му.

— По-лесно, но не и законно — възрази баща му.

Над пет хиляди аскуланци намериха смъртта си в този ужасен ден. Макар никой от присъстващите римляни да не обели дума в защита на екзекутираните, всеки щеше завинаги да носи тягостния отпечатък от безмилостното клане на победените. Площадът се бе превърнал в езеро от кръв, сладникавата й миризма се разнасяше високо към околните планини.

Чак при залез-слънце консулът се вдигна от мястото си и протегна отмалелите си от седене крайници.

— Обратно в лагера — заповяда той кратко на войниците си. — С жените и децата ще се занимаем утре. Няма нужда да поставяме стражи в града. Само ще залостим вратите отвън и ще поставим часови покрай стените.

Дори не се сети за хилядите трупове на площада и потоците кръв, рукнали по съседните улици. Всичко щеше да си остане така, както си беше.

На сутринта консулът се върна на дървената трибуна и премина към следващата точка от съдебното дело. Присъдата отново беше еднаква за всички:

— Напускате незабавно града. Ще вземете със себе си само дрехите по гърбовете си. Никаква храна, никакви пари, никакви ценни вещи, никакви семейни реликви.

След две години непрестанна обсада Аскулум Пицентум беше доведен до пълна мизерия; пари се намираха малко, ценни вещи — още по-малко. И все пак, преди наказаните да бъдат изтикани насила вън от градските порти, войниците щателно ги проверяваха да не отнесат нещо със себе си. Майки и деца бяха подгонвани като стада овце, набързо прекарвани през редиците на римските войници и разпръсвани из голата пустош на околните земи. Нито викащите за помощ жени, нито плачещите старици, нито пищящите деца можеха да трогнат победителите; войниците на Помпей Страбон вече бяха видели достатъчно нещастия, за да се вслушват в мъката на пиценци. Ако сред изгладнелите аскуланки се случеха някои по-красиви, отиваха директно за офицерите и центурионите; другите по-млади и все още сочни бяха запазени за войниците; останалите бяха пъдени като добитък надалеч от римския лагер. Когато след ден-два всяка от пленничките изпълнеше задълженията си към похитителите, ако още беше жива и можеше сама да се движи, бързаше да догони майка си и децата си някъде по пътищата на Пиценум.

— Уви, не виждам какво мога да покажа на триумфа в Рим — отбеляза консулът, щом изпълни дълга си на римски съдия. — Каквото по-ценно намерите из града, разпределете го между войниците.

Цицерон вървеше плътно зад началника си и докато слизаше от трибуната, оглеждаше труповете от най-голямото клане в историята на света. За два дни и той се беше отучил не само от природната си гнусливост, но дори от съчувствието, което беше свикнал да изпитва към нещастията на другите. „Ако това е войната — мислеше си Цицерон, — нека боговете ме държат далеч от всяка друга.“ В същото време големият му приятел Помпей, когото обожаваше и който му беше сторил толкова добрини по време на похода, можеше дори сред тази касапница да оправя русите си коси и весело да си подсвирква, докато си проправя път сред рояците мухи, кръжащи над локвите съсирена кръв. В красивите му сини очи се четеше такова спокойствие, сякаш обезглавяването на няколко хиляди души е най-невинната, най-справедливата постъпка в цялата кариера на любимия му баща.

— Помолих Попликола да запази две много привлекателни жени за нас, кадетите — искаше да зарадва приятеля си Помпей, докато внимаваше Цицерон да не се изпързаля в кръвта. — Добре ще си прекараме! Гледал ли си как го правят? Е, ако още не си, днес ще имаш случай и да се проявиш?

Цицерон задъхано му отговори:

— Гней Помпей, не става въпрос за липса на смелост — заяви той, — но нито стомахът, нито сърцето ми са направени за война. След всичко, което видях през последните два дни, едва ли биха ми го вдигнали и Парис, и Елена! Колкото до аскуланките, най-добре не ме занимавай с тях! Ще си избера някое дърво и ще си прекарам нощта сам в клоните му.

Помпей се засмя и прегърна приятеля си.

— Е, Марк Тулий, ама ти си най-загубената весталка, с която някога съм имал честта да разговарям! Врагът си е враг! Все пак не можеш да съчувстваш на някакви разбойници, които не само са имали наглостта да предизвикат Рим, но са разкъсали на парчета един римски претор и още стотици негови съграждани — мъже, жени и деца… Но, разбира се, не мога да те карам насила. Като толкова не искаш, иди да спиш на дървото. Аз ще те заместя.

Най-сетне напуснаха площада и продължиха по късата, но широка улица към градските порти. Но и там се сблъскаха с ужасяващите следи от голямото клане. По цялата стена стояха набучени на копия главите на убитите, черна кръв бе замръзнала по прерязаните гърла, очите и лицата на нещастниците бяха изкълвани от птиците. Накъдето и да се обърнеше човек, само това виждаше. На Цицерон отново започна да му се гади, но реши да не се проваля пред приятеля си. Затова не каза нищо, ами продължи да слуша радостните словоизлияния на младия Помпей.

— В целия град не намерихме нищо, дето да става за показ на триумф — повтаряше думите на баща си той. — Затова пък аз си намерих чудесна мрежа за лов на диви птици. Баща ми пък ми подари няколко много ценни ръкописа. В една от къщите се натъкнал на някакво непознато издание на прачичо ми Луцилий. Изглежда, е било дело на местен преписвач, защото не бяхме и чували за него. Това го прави още по-ценно.

— Те нямат нито храна, нито топли дрехи — отбеляза Цицерон.

— Кои те?

— Жените и децата, които изгонихме от родния им град?

— Предполагам, че нямат. Какво толкова?

— Ами цялата тази свинщина на площада?

— Имаш предвид труповете?

— Да, имам предвид труповете. И кръвта! И отрязаните глави!

— Ами когато им дойде времето, ще изгният.

— И ще донесат куп болести.

— Че кой ще се зарази от тези болести? Когато баща ми накара да заковат портите на града, в Аскулум Пицентум вече няма да е останала жива душа. Дори някои от жените и децата да поискат да се върнат, след като си заминем, няма как да влязат. Аскулум Пицентум принадлежи единствено на историята. Никой няма повече да живее между стените му.

— Сега разбирам защо наричат баща ти Касапина — изрече Цицерон, без да се замисля няма ли да засегне приятеля си с тези думи.

Всъщност Помпей се почувства по-скоро поласкан.

— Хубав прякор, нали така? — подхвърли той и ако нещо го караше да се чувства неловко, то бе усещането за слабост задето толкова силно се възхищава от баща си. За да преодолее смущението си, Помпей забърза напред. — Моля те, Марк Тулий, да побързаме! Не искам ония задници да започнат преди мен. Все пак, ако не бях аз, щяхме да обираме боклуците на офицерите.

— Гней Помпей, искам да знаеш нещо — рече той задъхано.

— Какво? — попита приятелят му, видимо замечтан за съвсем други неща.

— Помолих да ме прехвърлят в Капуа. Мисля, че там бих могъл да използвам много по-добре способностите си. Вече писах на Квинт Лутаций и получих отговора му. Твърди, че много ще се радва на услугите ми. Ако не той, то Луций Корнелий Сула.

Помпей се закова на място и го изгледа смаяно.

— Защо си направил такова нещо?

— Гней Помпей Страбон е свикнал да работи с корави войници като него самия, Гней Помпей. А аз съм всичко друго, но не и корав. — Кафявите очи на младежа излъчваха такава искреност при изричането на тези думи, че покровителят му още не знаеше дали да се засмее или ядоса. — Моля те, пусни ме да си вървя! Винаги ще ти бъда благодарен за стореното за мен, никога няма да забравя помощта ти през тези дълги месеци. Но пък и ти не си глупак, Гней Помпей, по-добре от мен знаеш, че мястото ми не е в щаба на баща ти.

— Както решиш, Марк Тулий! — въздъхна той. — Знаеш ли, че ще ми липсваш…

Сула се завърна в Рим в началото на декември, без да има ясна представа кога ще се състоят изборите за консули. Откакто Азелион бе умрял, Рим нямаше градски претор, а народът усилено говореше, че единственият жив консул Помпей Страбон ще се прибере в столицата, когато сам реши; никой друг не би могъл да го накара. В друг момент това щеше да отчая напълно Сула, но при сегашните обстоятелства просто нямаше съмнение кой ще е новият първи консул. За броени часове славата му се бе разнесла и до най-затънтените кътчета на огромния град. Хора, с които никога не се беше срещал, сега го поздравяваха като роден брат, жените му се усмихваха и с крайчеца на окото си го приканваха към приятни мигове в тяхната компания, а тълпата го приветстваше, където и да минеше. Нещо повече, след смъртта на Азелион бе избран за авгур ин абсенцио. Всички в Рим твърдо вярваха, че именно той, Луций Корнелий Сула, е спечелил войната срещу италийците. А не Гай Марий, нито Гней Помпей Страбон. Сула, Сула и само Сула!

Откакто Катон Консул бе напуснал земното си обиталище, никой в Сената не бе посмял да назначи официално Сула за нов главнокомандващ; всичко, което той бе постигнал през изминалите месеци, се пишеше формално на покойника, чийто легат продължаваше да бъде. И все пак, съвсем скоро щеше да получи консулски мандат и тогава Сенатът щеше да му връчи командването на армията, която той сам си избере. Неколцина от видните фигури в политиката, като например Луций Марций Филип, вече се притесняваха от допуснатия непростим пропуск. За огромно удоволствие на Сула противниците му вече разбираха колко са се лъгали в представата си за него; невзрачният легат, когото никой не взимаше на сериозно, се оказа способен на чудеса. За цял Рим той се бе превърнал в герой.

Едно от първите неща, които стори след завръщането си в Рим, бе да навести стария си приятел Гай Марий. Завари го в толкова добро здравословно състояние, че чак се смая. Възрастният човек си прекарваше времето в компанията на единадесетгодишния Гай Юлий Цезар, висок почти колкото чичо си Сула, макар и все още повече дете, отколкото юноша. Иначе в погледа и в думите му личеше все същата вродена интелигентност и схватливост, с която синът на Аврелия винаги бе удивявал всички роднини и познати. В продължение на цяла година момчето се беше грижило за болния Марий и жадно бе поглъщало всеки спомен или съвет, които старият воин споделяше с него.

От Марий научи за провала, който за малко не бе постигнал синът му още в началото на кариерата си. Младият Марий бе запазил службата си в армията на Цина и Корнут и продължаваше да воюва срещу марсите, но със сигурност бе станал по-скромен и по-отговорен. Сула научи също така и за подвига на малкия Цезар, който едва не паднал в пропастта, но сега само срамежливо се усмихваше при спомена за инцидента. Присъствието на Луций Декумий при злощастния случай веднага бе подсказало на Сула истинския развой на събитията… И го беше изненадало съвсем. Подобни ходове не бяха в стила на Гай Марий! Накъде ли вървеше светът, щом дори Марий прибягваше до услугите на професионални убийци? В крайна сметка Публий Клавдий Пулхер бе намерил за нужно да загине точно в подходящия момент, а подобни случайности човек като Сула добре знаеше, че никога не са случайни. Как ли бяха успели? Как е могъл и малкият Цезар да се замеси в цялата история? Беше ли възможно това… това дете да рискува собствения си живот, само и само да блъсне някой си Клавдий Пулхер в пропастта? Не! Дори Сула не би бил способен на подобно хладнокръвие, още повече пред други хора.

Докато Марий продължаваше да разправя семейните приключения (личеше си, че според него намесата на Луций Декумий се оказала ненужна), Сула не сваляше очи от момчето и всячески се опитваше да му вдъхне нужния страх. Но Цезар, макар и да усещаше, че в погледа на чичо му няма и следа от дружелюбност, нито за миг не отмести своя встрани. Нито за миг дори не помисли да се уплаши. Единственото, което излъчваха наглед безразличните му очи, бе огромното любопитство, което личност като Сула естествено щеше да предизвика у него. „Той просто разбира що за човек съм! — каза си. — Но, млади Цезаре, нека не си правиш илюзиите, че аз не знам що за човек си ти! И нека Юпитер успее да опази Рим от двама ни.“

Марий беше щедър по душа и искрено се радваше на успеха на Сула. Дори връчването на венеца от трева — единственото военно отличие, което така и не бе успял да получи през дългата си кариера — не стана причина да завиди на гостенина си.

— Е, какво ще кажеш сега за онези пълководци, които е трябвало все да се учат от другите? — попита провокативно Сула.

— Признавам си, Луций Корнелий, че съм грешил. Не, не искам да кажа, че добър пълководец може да бъде и човек, който не е роден войник. Грешката ми е, че толкова години не съм прозрял войника у теб, Луций Корнелий. И ти като мен си бил роден да воюваш, само дето едва сега се уверявам в това. Да изпратиш Гай Косконий в Апулия, това е само доказателство, че и ти можеш да воюваш с вдъхновение. Целият ти план щеше да се провали, ако не беше изпълнен от човек, комуто занаятът на пълководеца е заложен в кръвта. Не отричам, че дължиш много и на наученото от мен, но подобни успехи всеки не може да постигне.

Подобен прям отговор би трябвало да направи Луций Корнелий ако не щастлив, то поне възнаграден за робския му труд. И все пак той не се зарадва. Личеше си, че Марий продължава да смята себе си за най-големия стратег в историята на човечеството, че смята войната в Южна Италия за лесна. „Какво трябва да направя, за да убедя това упорито магаре, че съм по-добър от него?“ — питаше се Сула, макар и да не даваше външен израз на недоволството си. Когато обаче отново погледна към Цезар, усети как кожата му настръхва — момчето сякаш бе усетило смущението му и знаеше на какво се дължи то.

— Ти как мислиш, Цезаре? — попита племенника си.

— Мога само да се възхищавам от успеха ти, Луций Корнелий.

— Не ми отговаряш много ясно.

— Затова пък напълно откровено.

— Хайде, младежо, нека те изпратя до вас.

Известно време двамата вървяха в пълно мълчание. Сула беше облечен в ослепително бялата тога на кандидат консул, а Цезар — в детските си дрехи с пурпурен ръб, за да се знае, че баща му е сенатор и бивш претор. Момчето още носеше окачен на врата си традиционния талисман — була, който трябваше да го предпази от всякакво зло. Дълго време Сула си мислеше, че усмивките и дружеските кимвания, с които ги посрещаха всички минувачи на улицата, се отнасят до него — нали беше станал известна личност, — докато изведнъж не забеляза, че мнозина се обръщат по-скоро към спътника му.

— Как става така, че всички в Рим те познават, млади Цезаре?

— Славата не е моя, Луций Корнелий, а чужда. Нали разбираш, където и да отиде Гай Марий, аз винаги го придружавам.

— И никой не те познава като Гай Юлий?

— Поне около Форума аз си оставам просто момчето на Гай Марий. В Субура обаче ме знаят и като Гай Юлий.

— Баща ти вкъщи ли е?

— Не. Още воюва с Публий Сулпиций и Гай Бебий пред Аскулум Пицентум.

— Значи скоро ще се върне. Армията на Публий Сулпиций вече е поела към дома.

— Предполагам, че си прав.

— Не го ли чакаш с нетърпение?

— Разбира се, че го чакам — отвърна му леко изненадан Цезар.

— Спомняш ли си братовчед си… Моя син?

Лицето на момчето грейна. Този път Сула бе засегнал наистина интересна тема.

— Как бих могъл да го забравя? Той беше чудесен! Когато умря, написах поема в негова чест.

— И какво гласеше поемата? Можеш ли да ми я изрецитираш?

Но Цезар поклати глава.

— Тогава още не бях на висота, затова ако нямаш нищо против, предпочитам да замълча. Някой ден ще напиша много по-хубава и тогава ще ти подаря специално копие от нея.

Беше доста глупаво Сула сам да човърка незарасналата си рана само защото не се сеща на каква тема да подхване разговор с едно единадесетгодишно дете! Чичото отново млъкна и дълго време се бореше със сълзите си.

Както обикновено Аврелия работеше на писалището в кабинета. Щом обаче Евтих й съобщи за неочаквания гост, тя веднага скочи от мястото си и се завтече да го посрещне. Когато се наместиха удобно в приемната, Цезар остана да им прави компания и нито за минута не отдели очи от лицето на майка си. „Сега пък какво го е прихванало?“ — чудеше се Сула, недоволен, че в присъствието на сина й не може да заговори Аврелия на желаните теми. За щастие домакинята усети неудобството му и отпрати сина си. Цезар си тръгна с видимо нежелание.

— Какво има?

— Предполагам, че Гай Марий му е подхвърлил някой незаслужен намек за отношенията ми с теб, Луций Корнелий, и Гай Юлий е станал подозрителен — отговори му съвсем спокойно.

— Богове! Дърт мошеник… Как е посмял?

Но красивата Аврелия само се засмя безгрижно.

— О, отдавна съм минала възрастта, когато подобни недоразумения ми се струваха неприятни. Това, което знам, е, че преди много време вуйчо ми Публий Рутилий, за да накара Гай Марий по-скоро да се върне от Мала Азия, му писал как племенницата му била родила червенокосо момче и как мъжът й се развел веднага с нея. И Юлия, и Гай Марий се хванали на въдицата и решили, че племенницата съм аз, а бащата — ти.

Сега беше ред на Сула да се засмее.

— Толкова ли слабо те познават? Та ти си способна да се съпротивляваш по-дълго и от защитниците на Нола!

— Така си е. Все пак, говориш от опит.

— Какво да се прави, и аз съм мъж като всички останали.

— Не съм съвсем съгласна. Би трябвало да ти вържат слама около онзи рог!

Докато двамата безгрижно разговаряха, малкият Цезар се беше наврял в лъжливия таван на кабинета и ги подслушваше. Първото, което усети, бе огромното облекчение да научи, че все пак майка му е почтена жена. Но скоро радостта му се изпари, за да бъде изместена от друга болка: защо никога досега Аврелия не му бе говорила по този начин на него? Ето че можеше спокойно да се отпусне и да води светски разговор, без да се замисля за някакви условности. Нещо повече, тя видимо харесваше този отвратителен човек! Приказваше му така, сякаш двамата бяха стари и близки приятели. Аврелия може и да не е била любовница на Сула, но между двамата съществуваше интимност, каквато малкият Цезар знаеше, че майка му никога не е споделяла със законния си съпруг. С неговия роден баща. Най-накрая момчето нервно изтри сълзите си и се излегна върху дървените дъски. Когато пожелаеше, той беше способен да се концентрира така, както никой друг. „Забрави, че това е майка ти, Гай Юлий! Забрави и ненавистта си към приятеля й Сула. Сега трябва само да слушаш и да се учиш?“

— Всеки момент ще те изберат за консул — говореше Аврелия.

— На петдесет и две години. Дори Гай Марий го избраха по-млад.

— При това не беше дядо като теб! Видя ли вече бебето?

— О, Аврелия, моля те! Рано или късно все ще трябва да хвана Елия под ръка и да я заведа на вечеря у Квинт Помпей… И да държа бебето в скута си, и да се правя, че се лигавя с него. Но нима това, че дъщеря ми е родила дъщеря е толкова знаменателно събитие, че да търча от другия край на Италия, само и само да не закъснея за представлението?

— Малката Помпея е същинска красавица.

— Та затова да вдигаме врява, все едно се е родила втора Троянска Елена!

— Не говори така. Винаги съм си казвала, че животът на Хубавата Елена е бил нещастен. В крайна сметка какво е била тя? Една кукличка, играчка в ръцете на принцове и царе.

— Че коя жена не е играчка в ръцете на мъжа си?

— Аз не съм! Аз имам своя собственост и се грижа за своите си дела.

Но Сула веднага смени тона.

— Обсадата на Аскулум Пицентум свърши. Всеки ден Гай Юлий може да се завърне. Дали тогава пак ще ми поддържаш подобни тези?

— Недей го споменава, Луций Корнелий! Колкото и да обичам мъжа си, тръпна от страх при самата мисъл, че може да се покаже на прага ми. Пак няма да хареса как възпитавам децата, пак няма да хареса задълженията ми на хазяйка, а аз ще се опитвам да го убеждавам в противното, докато той ми постави поредното неизпълнимо условие…

— При което бедната Аврелия ще му заяви в лицето, че не е прав, и неприятностите ще започнат — допълни я Сула.

— Ти би ли се съобразявал с мен, Луций Корнелий? — попита го рязко Аврелия.

— Не, ако ще да си и последната жена на земята.

— Докато Гай Юлий знае как да се съобразява.

— Бре, в какъв свят живеем!

— Да не ставаме заядливи! — сряза го Аврелия.

— Тогава по-добре да сменим темата — предложи Сула. — Какво прави вдовицата на Скавър?

В очите на Аврелия блесна любопитна искрица.

— Екастор! Да не би наистина да се интересуваш от нея?

— Определено.

— Доколкото знам, била е поверена на грижите на един сравнително млад мъж — Мамерк Емилий Лепид, брата на покойния Ливий Друз.

— Познавам го лично. Беше пратен да помага на Квинт Лутаций в Капуа, но доскоро воюваше с Тит Дидий под стените на Херкулан, а сега е на поход срещу габиниите в Лукания. Разумен човек, от тези, на които всеки може да разчита. — Той изведнъж се наведе напред като котка, забелязала птичка на прозореца. — Да не би натам да вее вятърът? Да не би Далматика да смята да се омъжва за него?

Аврелия се засмя.

— Много се съмнявам! Мамерк Емилий е женен за една вещица, която не го оставя нито за миг сам. Клавдия, сестрата на Апий Клавдий Пулхер, нали се сещаш — онзи, дето жена му накара Луций Юлий Цезар да бърше с тогата си храма на Юнона Соспита. Два месеца по-късно умря при раждане.

— Тя е братовчедка на моята Далматика, така де, покойната Балеарика — усмихна се Сула.

— Всички са нейни братовчеди — рече Аврелия.

Сула обаче имаше друго наум.

— Мислиш ли, че Далматика би се заинтересувала от мен?

Аврелия поклати глава.

— Нямам представа! Казвам ти напълно откровено, Луций Корнелий, като се изключат най-близките ми роднини, не поддържам контакти с никоя римлянка.

— Може би ще е добре, когато мъжът ти се прибере, да се запознаеш с бедната вдовица. Така и така ще ти остава повече свободно време…

— Достатъчно, Луций Корнелий! За тези думи заслужаваш да си ходиш вкъщи!

Двамата се запътиха към вратата. Щом се скриха от погледа на малкия Цезар, той се измъкна бързо от скривалището и се прибра в стаята си.

— Ще поговориш ли с Далматика? — попита отново Сула, докато домакинята му отваряше пътната врата.

— Не — заяви Аврелия. — Ако наистина те интересува, сам си поговори с нея. Иначе личното ми мнение е, че един неоправдан развод с Елия ще се отрази зле на реномето ти.

— То и преди не е било особено добро. Вале.

Най-накрая трибутните комиции бяха свикани и без присъствието на консула Помпей Страбон. След като реши, че негова светлост консулът скоро няма да се появи, Сенатът натовари с организирането на годишните избори Прасчо Метел Младши в качеството му на претор, завърнал се в Рим заедно с началника си Сула. Първото, което стана ясно, бе, че тазгодишните народни трибуни ще представляват консервативните настроения в римската политика. Най-много гласове събра Публий Сулпиций Руф, последван веднага от Публий Антистий. Сулпиций бе успял да измоли свободата си от Помпей Страбон и след като си бе извоювал реномето на победител при войната в Пиценум, сега искаше да се изяви и на политическата сцена. Гласоподавателите не забравяха и качествата му на юрист и оратор, след като на млади години беше реализирал блестяща кариера на Форума. Отдавна го бяха обявили за най-обещаващия младеж в изкуството на риториката и подобно на славния си предшественик, вече покойник, Крас Оратор Сулпиций Руф предпочиташе малоазиатския стил. Всичко в жестовете му беше добре пресметнато да вървят в унисон с медения му глас, изтънчения език и останалите средства за въздействие върху ума на съдебните заседатели. Най-известното дело, което беше водил, беше обвинението му срещу Гай Нарбон, задето несправедливо бе осъдил отдавна покойния Цепион, известен с кражбата на Златото на Толоза, в държавна измяна; това, че Сулпиций беше изгубил делото, не беше накърнило с нищо високата му репутация. Голям приятел на Марк Ливий Друз — макар че не споделяше възгледите му по италийския въпрос, — след смъртта му той някак естествено се беше привързал към Квинт Помпей Руф, съюзника на Сула за предстоящите консулски избори. Това, че тъкмо човек като Сулпиций оглавяваше колегията на народните трибуни, не вещаеше нищо добро за разните демагози, гонещи кариера чрез шмекерлъци в плебейското събрание. Всъщност можеше да се твърди с известна убеденост, че в цялата колегия не се намираше нито един трибун, склонен да се изяви на демагогското поприще; затова и изборите не бяха последвани от кой знае какви революционни законопроекти. След като политиката през годината се очакваше сравнително скучна, по-големи надежди се възлагаха на един от двамата куриатни едили — Квинт Цецилий Метел Целер; доста богат подобно на многото си братовчеди, Метел Целер вече пускаше мълвата за чудесните игри, които щял да организира за изморените си от войната съграждани.

Отново под председателството на Прасчо Младши на Марсово поле се събраха и центуриатните комиции, където да изслушат кандидатите за консулските и преторските постове. Когато Сула и Квинт Помпей Руф обявиха съвместната си кандидатура, народът ги посрещна с оглушителни поздрави. Когато обаче Гай Юлий Цезар Страбон Вописк Сесквикул обяви своите намерения да се яви на изборите, тълпата го посрещна с мълчание.

— Ама ти не можеш! — изквича ужасен Метел Пий. — Та ти още не си бил претор!

— Нека обявя на присъстващите, че никъде в таблиците с римските закони не пише изрично, че кандидатът за консулски мандат задължително трябва да е служил като претор — възрази му Цезар Страбон и извади от пазвата си огромен свитък, при вида, на който множеството уплашено се развика. — Написал съм цяла дисертация, която смятам да прочета открай докрай пред народното събрание, за да докажа правотата си.

— Я си навий ръкописите, Гай Юлий! — подвикна му от тълпата новоизбраният народен трибун Сулпиций. — Хич не си прави труда да четеш, още отсега ти налагам вето! Не можеш да участваш в изборите и това е!

— О, хайде, Публий Сулпиций! Нека ние изпитаме веднъж законите, вместо да се оставяме все на тях да ни изпитват нас! — възкликна обезсърченият Цезар Страбон.

— Налагам вето върху твоята кандидатура, Гай Юлий. Слизай от трибуната и се нареждай сред гласоподавателите, където ти е мястото!

— Тогава се кандидатирам за претор!

— Не и тази година — разочарова го пак Сулпиций. — Налагам вето.

Най-малкият брат на Квинт Лутаций Катул и Луций Юлий Цезар се славеше със заядлив нрав и в подобни случаи често късаше нервите на опонентите си, но този път си замълча и само вдигна рамене. Щом слезе от трибуната, ухиленият до уши Цезар Страбон се насочи веднага към „съборилия го от власт“ Сулпиций.

— Глупак! Откъде ти хрумнаха тия дивотии? — попита го Сулпиций.

— Можеше и да стане нещо, ако ти не се беше намесил.

— Нямаше, защото вече щях да съм те убил — обади се нечий друг глас.

Цезар Страбон се обърна, колкото да види на кого принадлежи гласът. Беше Гай Флавий Фимбрия, който си заслужи презрителната му насмешка.

— Я да си затваряш устата! Точно ти не виждам как и муха би убил, алчен кретен такъв!

— Няма да я бъде — застана решително между двамата Сулпиций. — Върви си по пътя, Гай Флавий! Хайде, върви, да те няма! Нека управлението на Рим остане в ръцете на по-старите… и по-добрите от теб.

Цезар прихна да се смее, а Фимбрия недоволно се отдалечи.

— Отвратителен тип, нищо че още няма годините на престъпник — отбеляза Сулпиций. — Никога няма да ти прости, че даде под съд Варий.

— Не се учудвам — съгласи се Страбон. — Когато Варий умря, Фимбрия изведнъж изгуби цялата си политическа подкрепа.

По-нататък представянето на кандидатурите премина без изненади. Щом се свърши със списъците на желаещите, гласоподавателите мирно и тихо се прибраха по домовете си в очакване на отсъстващия консул Гней Помпей Страбон.

Той се появи в Рим почти в самия край на декември, но пожела първо да ознаменува триумфа си, пък после да проведе изборите. Това, че толкова време се беше забавил в Пиценум, се дължеше на гениалната идея, хрумнала му скоро след превземането на Аскулум. Понеже триумфалното шествие (а Страбон нито веднъж дори не помисли, че такова няма да се състои) щеше да бъде жалка работа и войниците му нямаше откъде да изнамерят пищни берберки или златни колесници; понеже пленниците щяха да бъдат омесени от същото тесто като победителите си и никой в Рим нямаше да се заинтересува от минаването им по улиците на града, Помпей Страбон намери чудесно решение на въпроса: на парада щеше да покаже на съгражданите си хиляди италийски момченца! Войските му веднага бяха натоварени с тежката задача и хукнаха да обикалят Пиценум в лов на малки и по-големи момченца. Когато най-после консулът се качи на триумфалната си колесница, по дългия маршрут из Вечния град войските му бяха предшествани от цял легион малки пиценчета; гледката наистина беше зашеметяваща, ако не за друго, то, защото показваше нагледно колко италийски бащи Гней Помпей бе избил.

Изборите за куриатните длъжности бяха проведени три дни преди Нова година. Луций Корнелий Сула стана първи консул, Квинт Помпей Руф — втори. Начело на властта заставаха двама червенокоси мъже, произлизащи от напълно противоположни съсловия в градския нобилитет. Рим чакаше с нетърпение съвместното управление на двама съюзници и се надяваше поне част от претърпените през войната разрушения да бъдат възстановени.

Тази година преторите щяха да са само шест, което означаваше, че повечето от управителите на задморските провинции щяха да получат удължени пълномощия: Гай Сенций с неговия вечен легат Квинт Брутий Сура в Македония; Публий Сервилия Вация и помощниците му Гай Целий и Квинт Серторий в двете Галии; Гай Касий — в Азия, Квинт Опий — в Киликия, Гай Валерий Флак — в Испания. Новоизбраният претор Гай Норбан заминаваше за Сицилия, а колегата му Публий Секстилий — в Африка. Градски претор стана сравнително възрастният за длъжността Марк Юний Брут. Големият му син тъкмо си беше намерил място в Сената, а самият претор продължаваше да боледува, но това не го беше спряло да се кандидатира. Според думите му Рим имал нужда от свестни управници, пък макар и болни, когато здравите гинат по бойните полета или стоят с месеци далеч от дома си. Чуждестранен претор стана някой си Сервилий от рода на Авгура.

Още при изгрев-слънце се разбра, че Нова година ще бъде ясна и слънчева, а и ауспициите от нощта се оказваха все благоприятни. Никому не се струваше странно това, че след две тежки години, прекарани в смъртен страх от целия град, сега всички римляни бързаха за тържествената церемония пред храма на Юпитер Оптимус Максимус. Вече нямаше човек, който да се съмнява в окончателната победа над италийците, а оптимистите открито се надяваха новоизбраните консули да отделят известно време и на станалото нетърпимо финансово положение на страната.

Щом се завърна у дома след нощното бдение и ауспициите, Луций Корнелий Сула накара робите да го облекат със сенаторската му тога, след което сам положи венеца от трева на главата си. Нетърпеливо излезе на улицата да поведе тържественото шествие. Пред него вървяха конниците, предпочели да уважат него, вместо колегата му, а отзад идваше ред на сенаторите, сред които и скъпият приятел на Сула Прасчо Младши.

„Това е моят ден — повтаряше си непрестанно Сула, докато слушаше как тълпите губят дъх при вида на венеца му, а после бързат да го поздравят за него или шумно да похваляват тези, които му го бяха сложили. — За пръв път в живота си нямам нито противници, нито съперници. Аз съм първи консул, аз спечелих войната срещу италийците, аз нося на главата си венеца от трева. В момента съм по-велик от всеки цар на земята.“

Двете шествия, водещи началото си от домовете на новите консули, се срещнаха в подножието на Палатинския хълм — там, където Кливус Палатинус минаваше между масивните останки на древната Порта Мугония. Мястото и досега напомняше за първите крепостни стени на града, издигнати от самия Ромул. Нататък шестте хиляди души, взели участие в процесията, тържествено пресякоха Велия и по Кливус Сацер излязоха в долната част на Форума. Повечето от присъстващите бяха членове на конническото съсловие и зрителите ги разпознаваха по тясната ивица — тъй наречения аугустус клавус — на рамото на туниките им. Зад двамата консули и ликторите вървеше наглед малка група от сенатори. Откъдето и да минеше шествието, зяпачите от двете страни на улицата шумно го аплодираха. Около Форума по-любопитните се бяха покатерили по покривите на съседните къщи, на дългите колонади на базиликите, дори на високите храмове, откъдето се виждаше най-добре; улиците на целия Палатин бяха задръстени от народ, на всяко стъпало, водещо към Форума, бяха застанали по двама-трима души, по площадките и стълбищата пред храмовете, както и по покривите на кръчмите от Вия Нова не можеше да се диша, а богаташите от Палатина или Капитолия, чиито луксозни домове гледаха към Форума, бяха поканили близки и познати на лоджиите си, за да гледат зрелището. Накъдето и да погледнеше Сула, виждаше само хора. И тези хора бяха дошли да поздравят човека с венец от трева.

Сула вървеше като владетел, сякаш за последните няколко часа бе излязъл от кожата си на римски гражданин и се превръщаше в легендарен цар. На поздравленията, които се сипеха от всички страни, той отвръщаше с едва забележимо кимване, очите му не издаваха с нищо ликуването на душата му. Консулът се бе оказал най-сетне в най-мечтания миг от живота си; беше попаднал в своя ден. Това, което най-много го учудваше, беше способността му да различава сред тълпите от зяпачи съвсем конкретни лица, лица на познати и непознати. Тук щеше да зърне красива жена, там — благовиден старец или пък детенце, качено на раменете на баща си, или екзотичен чужденец… или Метробий. Сула едва не се закова на едно място от изненада. С усилие продължи напред. Приятелят му се беше примирил с положението си да бъде просто човек от тълпата. Скромното му, дискретно присъствие както винаги издаваше голямата му преданост. По красивото му лице не се забелязваше нищо, с което да издаде, че героят на деня значи нещо повече за него самия. Или може би само в очите, но Сула единствен можеше да го разбере. За няколко секунди той се взря в тъжния поглед на Метробий. Сетне го задмина, оставяйки го далеч зад себе си; оставяйки го в миналото.

Когато обаче конниците, водачи на шествието, излязоха при Кладенеца на комициите и завиха надясно, за да поемат между храма на Сатурн и дългата колонада срещу него, приютяваща статуите на дванадесетте богове, всички изведнъж се спряха и като обърнаха глави по посока на Кливус Аргентариус избухнаха в нови аплодисменти, много по-сърцати и оглушителни от тези, с които бяха удостоили консула Сула. Самият Сула усети промяната в настроението, но сам не можеше да види какво точно се е случило. По гърба му изби ледена пот. Някой му открадваше тълпите, при това пред собствените му очи! Защото множеството, което се бе покатерило по съседните покриви, сякаш вече не забелязваше тържественото шествие, ами насочваше цялото си внимание някъде в далечината и радостно махаше с ръце към тайнствения си любимец.

Сякаш през целия си живот Сула не бе играл толкова трудна роля, колкото съдбата му възлагаше днес; при целия гняв, който го обземаше отвътре, той не биваше да промени ни най-малко тържественото си изражение, не трябваше да забрави за царствените си кимвания, дори за блясъка в очите си. Шествието скоро продължи пътя си към Капитолия. През цялото време, докато пресичаше просторния площад, Сула не ускори крачка от нетърпение, нито веднъж не понечи да извие врат, за да погледне над главите на ликторите. Нека чудовището, което го чакаше в долния край на Кливус Аргентариус, за да му отнеме ликуващите тълпи, нека хищникът, дошъл да го лиши от единствения ден от живота, който Сула бе счел за свой, почака! Той щеше да му даде да се разбере.

Най-накрая скритият враг се показа. Гай Марий! Придружен както винаги от момчето, облечен в тога претекста. Като консуларен сенатор видният римлянин чакаше да се присъедини към групата, следваща Сула и Помпей Руф.

Най-сетне се беше наканил да се върне към обществения живот. Щеше да присъства на тържествената церемония пред храма на Юпитер, за да вземе след това лично участие в първото годишно заседание на Сената на върха на Капитолия. Гай Марий. Гай Марий, военният гений. Гай Марий, героят на Рим.

Когато Сула се изравни с него, Гай Марий почтително му се поклони. Колкото и да му се искаше да го убие, Сула се обърна към него и на свой ред му се поклони. Никой, дори Гай Марий, не биваше да прозре какво кипи в душата му. Докато двамата бивши приятели се поздравяваха, наобиколилата ги тълпа започна с нови сили да крещи от радост, да поздравява великите мъже и да бърше сълзи от умиление при тази сърдечна среща между двамата. Когато Сула на свой ред зави наляво и мина покрай храма на Сатурн, за да изкачи Капитолия, Гай Марий мирно и тихо зае мястото си сред останалите сенатори, без да се разделя с малкия си придружител. Дотолкова се беше възстановил, че повечето хора около него дори не забелязваха лекото му накуцване с левия крак. Нещо повече, Марий нарочно размахваше тежките гънки на тогата си, за да се убедят всички, че лявата му ръка също се движи свободно. Колкото до лицето му, човек като Марий не биваше вече да се притеснява, ако околните се плашеха от замръзналата му усмивка.

„Ще те съсипя за това, Гай Марий — мислеше мрачно Сула. — Ти знаеше, че това е моят ден! Но не успя да устоиш на изкушението да ми докажеш, че Рим все още ти принадлежи. Че аз, патрицият Корнелий, все още трябва да ти дишам праха, на теб, италийския селянин без думичка гръцки. Че още не съм си спечелил и никога няма да си спечеля на народа. Че никога няма да достигна висотите, на които ти си се издигал през живота си. Е, Гай Марий, всичко това може и да е така, но аз пак ще те съсипя. Не трябваше да ми се изпречваш тъкмо на моя ден. Никой не ти пречеше да се върнеш към политическия живот утре или вдругиден, или когато пожелаеш… Ако го беше сторил, щеше да прекараш щастливи старини и нямаше да вкусиш от болезнената агония, която тепърва ще започне за теб. Защото аз наистина ще те съсипя. Не с отрова, не с оръжие. Ще направя така, че наследниците ти никога да не посмеят да извадят восъчната ти маска на семейните погребения, ще сложа такова петно върху репутацията ти на велик човек, че бъдните поколения ще те споменават единствено с презрение?“

Все някак и този ужасен ден стигна своя завършек. Все тъй доволен и надменен както в началото, новият първи консул стоеше в единия край на просторния храм на Юпитер и със същата безгрижна и леко тъповата усмивка, с която Великият бог бе посрещал поколения след поколения в дома си, наблюдаваше как сенаторите се надпреварват да поднасят почитанията си на Гай Марий — нищо че повечето едва го понасяха. В крайна сметка Сула се увери, че в постъпката на бившия му покровител няма зла умисъл. Застаряващият политик просто си беше казал, че Нова година и празничният пир в храма на Юпитер са чудесен случай да заеме отново мястото си в Сената. Но и това откритие с нищо не успокои болната му душа, нито го накара да се отрече от мълчаливото си заричане преди часове. Ужасният старец щеше да си го получи. Нещо повече, невинността на Марий вбесяваше още повече консула; излизаше, че Сула означава толкова малко за някогашния си съюзник, че Марий дори не се сеща да прояви елементарен такт към него. Твърде много място заемаше образът на Третия основател на Рим в собственото му огледало, за да се покаже зад него дребната фигурка на някакъв си Луций Корнелий Сула. И тъкмо затова великият Марий щеше да плаща.

— К-к-как п-посмя! — задъхваше се от злоба Метел Пий, щом заседанието на Сената приключи и държавните роби започнаха да подготвят празничния пир за сенаторите. — Т-той г-го нап-прави нарочно!

— О, да, разбира се, че го е направил нарочно — излъга Сула.

— И т-ти ще г-го оставиш ей така, без п-последствия? — на Метел чак му се плачеше заради унижението на покровителя му.

— Успокой се, Прасчо, пак започваш да заекваш. — Макар че го нарече с този омразен прякор, Сула знаеше как да го произнесе, без да засегне приятеля си. — Най-много от всичко държа никой от присъстващите да не разбере какво наистина мисля по въпроса. Нека всички, включително и той самият, смятат, че появяването му ме е зарадвало. Все пак, Прасчо, аз съм консулът, не той. Той е просто един болен старец, опитващ се да се улови за последните сламки, които биха го извели отново на гребена на политическата вълна.

— На Квинт Лутаций чак му прилоша, като го видя — рече Метел Пий и този път внимаваше да не пелтечи. — Виждаш ли го къде е седнал срещу нас? Преди малко го чух да дава приятелски съвети на Марий, а старият лицемер се оправдаваше, че изобщо не го бил направил нарочно. Представяш ли си?

— Не съм чул — вдигна рамене Сула и погледна към Катул Цезар, който тъкмо обясняваше нещо с гневния си и високомерен тон на брат си цензора и Квинт Муций Сцевола. Последният не изглеждаше радостен от чутото. Сула се усмихна при мисълта за Катуловата нетактичност.

— Ако е решил да говори лоши неща за Гай Марий, Квинт Муций е възможно най-неподходящият му слушател.

— Защо? — попита чистосърдечно Прасчо, у когото любопитството лесно надделяваше над яда и възмущението.

— Защото вече се готви сватба. Квинт Муций дава дъщеря си на малкия Марий. И двете страни само чакат да порасне достатъчно.

— Богове! Квинт Муций заслужава много повече от това!

— Така ли мислиш, скъпи Прасчо? Какво повече може да заслужи един римски големец от купищата злато на Гай Марий?

Когато Сула се запъти към дома си, той отказа на познатите си да го придружат. Единствено Катул Цезар и Метел Пий го изпратиха до прага му, но и с тях той дружески се раздели, решил твърдо да остане сам. Къщата беше тиха и спокойна, а жена му не се показваше никъде. Последното можеше само да го радва. Като знаеше как в такива моменти Елия бърза да покаже добротата си, нищо чудно да я сграбчеше за вратлето. За да не се засече случайно с нея, Сула хукна към таблиния, където здраво се залости и спусна кепенците към двора. Тогата се изхлузи от гърба му и се свлече в краката му. Най-сетне можеше да си позволи да даде израз на обзелите го чувства. Първата му работа бе да отиде при дългата маса до стената, където стояха подредени шест от дървените храмове, съхраняващи семейните реликви. Пет от тях беше дал на майстори да ги постегнат, шестата съдържаше собствения му лик. Шестте кутии сега блестяха с лъскавата боя и тънкия златен пласт по краищата, излезли току-що изпод ръката на майстора Магий от Велабрум.

Зад антаблемента на статуите от предната фасада на храма се криеше малка ръчка. Щом я дръпнеше човек, пружините на механизма разделяха реда от колони в средата и те се отваряха като голяма врата, за да се покаже от вътрешността самият Сула. Маската включваше лицето и част от врата му, за да има на какво да се държи фалшивата челюст, и естествено ушите му. Зад ушите бяха захванати тънките каиши, с които маската се закрепваше на лицето на носещия я актьор; по принцип ги криеше перуката, затова и не се виждаха отстрани.

Тъй нареченото имаго беше направено от чист пчелен восък и беше много сполучливо. Майсторът бе успял да придаде на кожата истинския белезникав тен на консула; миглите и веждите — за тях бях използвани истински човешки косми — бяха оцветени в абсолютно същия оттенък на кафявото, с който ги рисуваше Сула преди появата си в Сената или на някоя светска вечеря из богаташките домове на Рим. Изящните устни бяха леко разтворени, защото той винаги дишаше през устата, а очите бяха пълно повторение на неговите; едва при повторно вглеждане Сула успя да различи, че зениците представляват мънички дупчици, през които да гледат актьорите. Благодарение на тези фалшиви зеници човекът, надянал маската, можеше да ходи свободно, ако някой му показва пътя. Големият Магий от Велабрум се бе изложил единствено по отношение на перуката. Така и не бе успял да намери коса с подходящия цвят. В Рим имаше, и то твърде много перукери, произвеждащи всевъзможни фалшиви коси за клиентите си, които по принцип предпочитаха русото и червеникавото; за целта се прибягваше до услугите на роби от галски и германски произход, които господарите им или пък техни събратя-търговци принуждаваха да се разделят с най-голямата си гордост. В крайна сметка в избора на Магий червеното надделяваше над русото, но блестящите къдрици и хубавата прическа спасяваха и този недостатък.

Минаха минути, а Сула продължаваше да се взира в собствения си лик, удивен от човека, който околните забелязваха у него. Дори и най-гладкото сребърно огледало на света не можеше да даде по-добра представа на притежателя си как изглежда в очите на другите. „Ще накарам Магий и помощниците му да ми изваят няколко каменни бюста и една скулптура в човешки ръст, облечена в доспехи на пълководец“ — обеща си Сула, доволен от това, с което поколенията щяха да го запомнят. Едва след това мисълта му отново се насочи към болния въпрос — гнусното предателство на Марий. Погледът му се замрежи и той сякаш престана да вижда пред себе си. Скоро обаче се сепна и с рязко движение дръпна малките дръжки, стърчащи зад отворените порти на храма. Дъното се изваждаше като чекмедже и главата на Луций Корнелий Сула бавно и величествено се показа цялата на светлината. Само чакаше някой да свали перуката и да я вдигне от глинената поставка, имитираща черепа на консула. Прикрепена към тази подходяща поставка, защитена от пораженията на светлината и праха в своя тъмен и задушен дом, маската щеше да устои на времето и да бъде показвана поколения след поколения Корнелии.

Сула свали венеца от трева от главата си и го постави върху перуката на маската. Още в деня, когато зелените стръкчета бяха извадени от земята край Нола, много от тях бяха изсъхнали, изцапани и изпокъсани. Те не идваха от някоя тучна ливада, а от бойното поле, където хиляди човешки крака ги бяха тъпкали и газили. Пък и пръстите, които ги бяха сплели на венец, не принадлежаха на млада девойка, опитваща се да ухажва любимия си; лично центурионът Марк Канулей беше изплел скромния венец, а той предпочиташе да размахва меча и да надига чашите с вино, отколкото да си губи времето с момичешки занимания. Седем месеца по-късно венецът от трева бе изсъхнал и тънките стръкчета се бяха превърнали в кафеникави жички, крехки и трошливи, губещи се сред далеч по-жилавите корени. „И все пак ти ще издържиш, моя царска короно — мислеше си Сула, докато наместваше венеца върху глинената глава. Искаше да я нагласи точно както се изисква — на челото, подобно на женска тиара. — Да, ще издържиш. Защото си излязла изпод пръстите на римски войник и съдържаш в себе си силата на италийската земя. Ще издържиш, а и аз покрай теб. Двамата заедно ще съсипем Гай Марий.“

Сенатът се събра отново на заседание още на следващия ден. Щом пое функциите на първи консул и получи фасциите, символизиращи върховната власт в града, Сула веднага събра събратята си на работа. По време на новогодишните церемонии назначените отци най-сетне назначиха и своя нов принцепс сенатус. Наричаше се Луций Валерий Флак — същата онази „сламена кукла“, служила за колега на Гай Марий по време на последния му шести консулски мандат. Именно на неговите плещи бе паднала непосилната задача да усмири развилнелия се Сатурнин, когато Марий се бореше с мозъчния удар. Именно заради тези си не особено успешни прояви в миналото Флак не можеше да се нарече особено добър избор, но пък и Сенатът трябваше да се примири с толкова различни ограничения, разпоредби и прецеденти, че Луций Валерий остана единственият възможен кандидат за поста. Беше патриций, стоеше начело на сенатска декурия, имаше зад себе си и консулски, и цензорски мандат, а в крайна сметка от всички сенатори на него му се събираше най-много време, прекарано в качеството на интеррекс (в случай, че някой от римските консули умре по време на служба и не бъде избран консул суфектус да го замести до края на мандата, Сенатът се разделя на групи от по десет души — декурии, — начело на които застава по един патриций. Всеки от представителите на въпросните декурии заема на свой ред поста на интеррекс в продължение на пет дни, през което време се ползва с всички пълномощия на консула и се обгражда с неговите символи на властта). Никой обаче не си правеше илюзиите, че Флак ще успее достойно да замести покойния Марк Емилий Скавър. Самият Флак не вярваше в това.

Още преди официалното откриване на заседанието принцепс сенатус се приближи към консула Сула и започна набързо да му изброява проблемите в Мала Азия. От притеснение обаче не можа да изрече нито едно смислено и граматически издържано изречение, пък и си личеше, че не е особено запознат с темата; затова Сула доста нелюбезно го отпрати на мястото му и нареди ауспициите да бъдат проведени. Понеже сам бе избран отскоро за авгур, консулът лично извършваше ритуала в компанията на Ахенобарб Понтифекс Максимус. „Още един, който не изглежда никак добре напоследък“ — помисли си с известна тъга Сула. Сенатът беше в доста окаяно положение.

Откакто се беше завърнал в Рим в началото на декември; той не си беше губил времето напразно. Като се изключат посещенията у приятели, пазарлъците с Магий от Велабрум, бъбренето с Гай Марий, както и досадните мигове с Елия, бъдещият консул бе вършил и полезна работа. Понеже не само той, но и всички останали знаеха, че ще спечели предстоящите избори, Сула отрано беше влязъл във връзка с най-видните представители на конническото съсловие, или поне с онези, които лично уважаваше и смяташе за способни люде. Разговарял бе и с много от сенаторите, останали по една или друга причина в Рим (като например с градския претор Марк Юний Брут), или с хора като Луций Декумий, виден член на четвъртата имуществена класа, пазител на кръчмата на кръстопътя.

Време беше да се изправи пред Сената и да се разбере, че докато той, Луций Корнелий Сула, е на власт, няма да позволи на никого безнаказано да го предизвиква.

— Принцепс Сенатус, назначени отци, аз не съм оратор — започна той, застанал абсолютно неподвижно до куриатния си стол на подиума за магистратите, — затова ще ви лиша от удоволствието да слушате изтънчени речи. Това, за което ще ви говоря сега, а и всеки друг път, ще бъдат само голи факти, придружени с най-общо изложение на мерките, които смятам да предприема като управник. Вие можете да обсъждате тези мои, предложения, ако намерите това за необходимо, но нека отсега ви напомня, че войната още не е приключила окончателно и че ще бъде много жалко, ако пилеем ценното си време за излишни празнословия. Никой няма да ми позволи да остана по-дълго от абсолютно необходимото в Рим. Затова бъдете отсега предупредени, че ще се отнасям изключително строго към всички членове на августейшата ни институция, които използват дадените им от закона пълномощия, за да ми пречат на работата заради личните си интереси и хорската суета. Рим е в тежко положение и не може да си позволи лукса някакви псевдополитици като Луций Марций Филип да разиграват същите театрални сцени както приживе на Марк Ливий Друз… Надявам се да си си отворил добре ушите, Луций Марций!

— Толкова съм си ги отворил, Луций Корнелий, че чак усещам как плющят на течението — отвърна му спокойно Филип.

Ако Филип имаше насреща си друг човек, може би щеше да получи някоя остра реплика в отговор на плоската си шега. Сула обаче разчиташе единствено на убийствения си поглед. Светлите му ириси започнаха да обикалят редовете сенатори, сякаш търсеха у всекиго премълчани грехове. Новият консул искаше с мълчанието си да убеди всички присъстващи, че Сенатът вече не е място за безсмислена духовитост. Под тежестта на ледения му поглед смехът на колегите му внезапно секна и слушателите му се приведоха напред, очаквайки с нетърпение продължението на речта му.

— Предполагам, сред нас няма хора, които да не разбират тежкото финансово положение на Рим; не само на държавния бюджет, но и на огромния дял от съгражданите ни. Градските квестори вече имаха случай да ме уведомят за печалното състояния на хазната. Тя е практически опразнена. В същото време квесторите на хазната ми представиха сметките за колосалните дългове, които Рим има да изплаща на различни частни и юридически лица в Италийска Галия. Въпросната сума вече надхвърля три хиляди сребърни таланта и постоянно се увеличава по две основни причини: първата е, че Рим е принуден и занапред да купува оръжие и други стоки от въпросните частни и юридически лица; втората е, че докато не започнем с изплащането на дълговете си, остават и лихвите, а напоследък се оказва, че не можем да платим и тях. Излиза, че римската хазна има да плаща лихви върху неплатените лихви. Заради всичко това стопанската дейност в самия град е почти замряла. Онези, които са направили грешката да заемат твърде много пари, сега не могат нито да си ги върнат, нито да получат дължимите лихви, нито дори лихвите върху лихвите. Още по-зле естествено са длъжниците, които от ден на ден затъват във все по-непоносими борчове.

Очите на Сула замислено се спряха върху лицето на Помпей Страбон, който заемаше един от столовете в близост до Марий. Кривогледият Помпей беше забил поглед върху носа си и сякаш не слушаше с особен интерес словото на консула. Ако Сула го наблюдаваше толкова продължително, то бе, за да внуши у останалите сенатори, че нещата нямаше да са толкова зле, ако предишните управници бяха отделили известно време и на вътрешните дела на държавата, вместо да се пилеят по далечни походи. След като градският претор бе заклан от тълпата, а Катон Консул — убит от войниците си, именно Помпей Страбон трябваше да се погрижи за разсипаните финанси на страната.

— Ето защо предлагам на назначените отци да гласуват сенатски консулт до трибутните комиции с настояване да се приеме следният лекс Корнелия: всички финансови длъжници за последните години, независимо дали притежават римско гражданство или не, са задължени да плащат единствено първоначалната лихва, сиреч лихвата върху получения заем, според уговорката, сключена със заемодателя при даването на заема. Да се забрани изискването на лихва върху лихвите, както и вторично да се увеличава договорената лихва от страна на заемодателя.

Тук и там се дочу недоволно мърморене, естествено от страна на тези, които бяха давали заеми, но неопределената заплаха, която тегнеше около тайнствената личност на Сула, караше дори и най-засегнатите от предложението му да замълчат. Той заслужаваше да бъде слушан. Във всичките си думи и дела се проявяваше като истински римлянин. Притежаваше едновременно огромната енергия на застаряващия Гай Марий и стила на покойния Марк Емилий Скавър. Никой, дори Луций Касий, не можеше да си представи как Луций Корнелий Сула ще позволи да се разправят с него по начина, по който се бяха разправили Авъл Семпроний Азелион. Да посегнеш на живота на човек като консула, бе все едно да посегнеш на своя.

— В една гражданска война никой не печели — продължи Сула. — Войната, която скоро ще приключим, е тъкмо гражданска. Мое лично мнение е, че никой италиец не може да стане истински римлянин. Но понеже сам съм се родил римлянин, принуден съм да се съобразявам с приетите закони, включително и с този за раздаването на римско гражданство сред всички жители на Италия. Войната не донесе плячка на римските легиони, никой от победените народи не може да заплати на Рим обезщетение, с което да възстановим загубите си. Ако мога да се изразя по-образно, с цялото си сегашно богатство Италия едва ли би могла дори да покрие храма на Сатурн със сребро.

— Едепол! — възкликна Филип, все едно някой го слушаше. — Това може ли изобщо да се нарече реч?

— Таце! — сгълча го Марий.

— Хазната на всички италийски народи, взети заедно, е не по-малко празна от нашата — продължи Сула, без да обръща внимание на краткото пререкание от първия ред. — Новите граждани, които тепърва ще се появят в преброителните ни списъци, ще бъдат не по-малко разорени от нас, римляните, ще са обременени с не по-малко дългове от нас. За да се преодолее това положение, трябва отсега да се вземат извънредни мерки. Първото, което би ни дошло на ума, е пълното опрощаване на вътрешните дългове. Но това е просто немислимо. От друга страна, и длъжниците трябва да си поемат глътка въздух, иначе ще бъдат напълно задушени. С други думи, единственото приемливо и справедливо за двете страни решение е дълговете да се облекчат дотолкова, доколкото да не се заплаши положението на самите заемодатели. Тъкмо с тази цел желая да прокарам своя лекс Корнелия.

— Ами римският дълг към Италийска Галия? — обади се Марий. — лекс Корнелия ще се отнася ли и до него?

— Абсолютно, Гай Марий — отвърна му с усмивка Сула. — Всички знаем, че Италийска Галия е богата страна. Войната на полуострова така и не я засегна, напротив, от продажбата на оръжие за двете страни фаловете в провинцията забогатяха. Ето защо не виждам причина тамошните предприемачи да бъдат сериозно засегнати от премахването на вторичната лихва. Благодарение на Гней Помпей Страбон цяла Циспаданска Галия е върната под римска власт, а големите градски центрове на север от Пад получиха без изключение латински права. Мисля, че е редно занапред Италийска Галия да бъде разглеждана като член от римско — латинската общност с всички произтичащи от това права и задължения.

— Предполагам, че когато в Галия научат за лекс Корнелия, вече никой няма да се тупа по гърдите, че е клиент на Помпей Страбон — подшушна народният трибун Сулпиций на колегата си Антистий.

И все пак щом законопроектът бе подложен на гласуване, Сенатът единодушно го одобри.

— Законът, който току-що прокара Луций Корнелий, е добър — взе изненадващо думата Марк Юний Брут. — Според мен обаче не отива достатъчно далеч. Какво ще стане със случаите, когато прибягването до съда е неизбежно, а някоя от двете страни се окаже неспособна да заплати спонзиото пред градския претор? Макар че съдилищата, разглеждащи банкрутите, са затворени, все още има много случаи, по които градският претор е упълномощен да се изкаже, без се прибягва до усложненията на публичен съд. В подобни случаи е прието спорната сума да му бъде давана за съхранение. Според действащите закони обаче, в случай, че ответникът няма възможност да осигури спонзиото, ръцете на претора са вързани и той нито има право да изслуша двете страни, нито може да произнесе присъда. Мога ли да предложа втори лекс Корнелия, според който задължителното спонзио в случаите със закъснели длъжници се премахва?

Сула се засмя и плесна с ръце.

— Ето това са неща, които ми е приятно да слушам, особено от устата на претор урбанус! Смислени решения за наболелите проблеми! Предложението на Марк Юний е резонно; нека приемем въпросът, дали въпросното спонзио да бъде предварително представено или не да зависи единствено от решението на градския претор.

— Ако ще стигаме до такава мярка, защо просто не възстановим работата на компетентните съдилища? — попита Филип. Понеже той винаги дължеше някому нещо, а не разчиташе на сериозни постоянни доходи, всяка промяна в законите, уреждащи отношенията между длъжници и кредитори, го караше да настръхва.

— По две основни причини, Луций Марций — отвърна му Сула, все едно въпросът бе зададен напълно сериозно, а не просто като провокация. — Първата е, че за момента не разполагаме с достатъчен брой опитни магистрати, които да попълнят състава на въпросните съдилища. Напоследък действащият състав на Сената драстично намаля, а за да заемат място в съдилищата, занимаващи се, с която и да е част от гражданското право, заседателите трябва да притежават опит, не по-малък от този на градския претор. Втората причина е, че след като процедурата за фалит принадлежи на гражданското право, съставът на специалните съдилища се попълва от специални съдии по назначение от градския претор. Което ни връща обратно към първия въпрос. Ако не можем да попълним състава дори на съдилищата за престъпления от общ характер, как да разчитаме, че ще се намерят хора, способни да се оправят с много по-сложната и гъвкава материя на фалитите?

— Отговорът ми се струва задоволителен! Благодаря Луций Корнелий — кимна му Филип от мястото си.

— Моля, Луций Марций. Искам да кажа, че те моля повече да не ми задаваш подобни въпроси. Разбран ли съм?

Разбира се, дебатите не приключиха с това. Сула и не допускаше, че законопроектите му ще бъдат приети без всякаква опозиция. Но дори сред най-едрите лихвари в Сената нямаше достатъчно сили за опозиция, след като за всеки беше ясно, че нещо е по-добре от нищо. С приемането на лекс Корнелия на заемодателите се гарантираше погасяването на поне част от задълженията, докато иначе кой знае… Освен това Сула не бе стигнал чак дотам, че да премахва всякакво изплащане на лихвите.

— Държа да се проведе гласуване — поиска Сула, щом му дотегна от изказванията на колегите му сенатори; нямаше защо да се губи излишно време в приказки.

Гласуването само доказа силното мнозинство, на което можеше да разчита за момента първият консул; Сенатът веднага изготви нужния официален консулт, с който да призове трибутните комиции в подкрепа на двата законопроекта. Лично Сула щеше да ги представи пред народното събрание на първото негово заседание.

Преторът Луций Лициний Мурена, станал известен не толкова с политическата си активност, колкото с гениалното си хрумване да отглежда сладководни змиорки за трапезата на римския политически елит, предложи на Сената да се преразгледат актовете на Варианската комисия. Крайно време било осъдените на изгнание от Квинт Варий да се завърнат по домовете.

— Иначе излиза, че ние хем даряваме римско гражданство на половин Италия, хем третираме като престъпници онези, които се бориха за това. Докато италийците получават гражданство, техните истински благодетели се оказват лишени от него! — говореше разгорещено Мурена пред Сената. — Време е да се върнат в Рим и да заемат своето достойно място в обществения живот на нашия град!

Публий Сулпиций скочи от пейката на трибуните и се обърна към куриатния стол на консула.

— Може ли да говоря, Луций Корнелий?

— Имаш думата, Публий Сулпиций.

— Винаги съм бил близък приятел на покойния Марк Ливий Друз, нищо че не споделях политическите му възгледи по италийския въпрос. Като негов приятел обаче винаги съм изразявал несъгласието си с методите, които Квинт Варий прилагаше при работата на собствените си съдилища. Редно е да се запитаме колко от жертвите на Варианската комисия наистина могат да се нарекат изменници и колко други бяха осъдени само и единствено защото не допадаха на въпросния Квинт Варий. И все пак създадените съдилища отговарят на римските закони, те се и появиха по чисто законодателен път. Дори в настоящия момент тяхната функция не е отнета; нещо повече, Варианската комисия е единственият правораздавателен орган, който продължава да работи. Ето защо трябва да се примирим с факта, че той представлява напълно законна гражданска институция и че издадените от него присъди трябва да останат в сила. Затова отсега предупреждавам Сената, че всеки опит да се върне от изгнание който и да е от осъдените от Варианската комисия ще срещне моето непоколебимо вето.

— Също както и моето — подкрепи го веднага Атистий.

— Ако обичаш, Луций Лициний, седни си на мястото — подкани претора Сула.

Мурена се отпусна тежко на стола си, видимо разочарован от неочакваната съпротива, а скоро след това Сенатът закри първото си заседание под председателството на новия консул Сула.

Малко преди да излезе на площадката пред Курията, той беше застигнат от Помпей Страбон, който го дръпна за ръката.

— Бих искал да поговорим на четири очи, Луций Корнелий.

— Разбира се — съгласи се веднага Сула, за когото това беше добър повод да избяга от Марий, който го чакаше на изхода, а той далеч нямаше намерение да разговаря точно с него. Молбата на Помпей го спасяваше от конфузното положение.

— Сега, след като успя да наредиш финансовите дела на Рим според желанията си — започна Помпей със своя наглед безизразен глас, каращ мнозина да тръпнат от страх, — предполагам, следващата ти работа ще е да разпределиш командването на римските армии.

— Точно така, Гней Помпей, надявам се възможно по-скоро да свърша и с този проблем — отговори му спокойно, тъй като очакваше подобен въпрос. — Заради изключителната му важност редно беше да го обсъдим в Сената още вчера, когато Сенатът ратифицира назначението на провинциалните управници, но както дадох да се разбере от речта ми днес, аз лично гледам на войната с италийците като на гражданска, затова предпочитам командването на армиите да бъде разгледано на редовно заседание.

— Да, естествено, напълно си прав — съгласи се Помпей Страбон.

— И така? — попита любезно Сула, докато със задоволство проследяваше с крайчеца на окото си разочарования Марий. До него вървеше малкият Цезар, прекарал вероятно последните няколко часа на стълбите пред Курията, и двамата вече се запътваха надолу към Форума.

— Ако включа в сметката войските, които Публий Сулпиций доведе по-миналата година от Италийска Галия, както и тези, които Секст Юлий Цезар набра в Римска Африка, може да се каже, че досега съм разполагал с десет пълни легиона на бойното поле — говореше Помпей Страбон. — Сигурен съм, че точно ти, Луций Корнелий, като човек, познал същите несгоди като мен през изминалите години, добре си даваш сметка за един проблем: повечето мои войници не са получавали заплата цяла година.

Сула горчиво се усмихна и кимна.

— Много добре разбирам какво имаш предвид, Гней Помпей!

— Е, доколкото ми позволиха обстоятелствата, се справих с положението. Каквото можеше да им предложи Аскулум Пицентум, войниците ми запазиха изключително за себе си, Луций Корнелий. Предимно покъщнина, бронзови монети, дрехи и залъгалки. Все боклуци, ако ме питаш, ама достатъчно да стопли изгладнелите им души. Винаги когато в ръцете ни попадне някоя плячка, постъпвам по същия начин. Боклуци, не боклуци, всичко отива за войниците, които на повече и не се надяват. Това беше един от начините да огранича дълговете на държавата към нейните легионери. — Помпей се спря, но веднага добави: — Прибягвал съм обаче и до друг, който ме засяга вече лично.

— Нима?

— От тези десет легиона четири са лично мои. Целият им личен състав е попълнен от жители на поземлените ми владения в Северен Пиценум и Южна Умбрия, от първия до последния всички са мои лични клиенти. Затова са свикнали с мисълта, че воюват заради своя патрон, а не за някакви си подаяния, които така и така Рим никога не би могъл да им изплати. До каквото успеят да се докопат през войната, то им се струва достатъчно.

Най-сетне Сула започна да го слуша с внимание.

— Продължавай — подкани го той с жест.

— Та така. — Помпей вече бе стигнал най-важния въпрос и си чешеше брадата с дебелите си пръсти. — Мен обаче положението напълно ме устройва. Това, което ме притеснява, е, че няма как нещата да си останат съвсем същите, щом повече не съм консул.

— И кои неща трябва да си останат същите, Гней Помпей?

— Най-напред се нуждая от проконсулски империум. И от това да се потвърди, че и занапред ще ръководя операциите на северния театър. — За да подкрепи думите си, направи широк кръг с дясната си ръка. — Ти запази всичко останало за себе си, Луций Корнелий. На мен повече не ми трябва. Държа само да се разпореждам, както си знам, в родния си край. Нека Рим ме остави да управлявам Пиценум и Умбрия.

— В замяна, на което няма да плащаш на римската хазна сметката с дължимите заплати на четири легиона римски войници, а ще намаляваш цифрите в сметките за останалите шест? — отгатна предложението му Сула.

— Винаги съм знаел, че ще ме разбереш правилно, Луций Корнелий.

Сула му подаде дружески ръка.

— Приемам сделката, Гней Помпей! Лично аз бих дал Пиценум и Умбрия на човек като Сатурнин, само и само да спестя на Рим заплатите на десет легиона войници.

— О, недей споменава Сатурнин, нищо че и на него родът му е от Пиценум! Аз ще се погрижа за областта много по-добре, отколкото би го сторил той.

— Сигурен съм, че ще ни го докажеш, Гней Помпей.

И така, когато дойде време Сенатът да разпредели командването на различните войскови части в римската армия и когато трябваше да се реши кому какъв дял от оставащите бойни операции да бъде възложен, Помпей Страбон получи всичко, което желаеше. Най-вече защото първият консул и носител на венеца от трева не направи нищо, за да му попречи. Сула си беше свършил добре работата и благодарение на енергичното му съдействие Помпей си спечели достатъчно привърженици сред назначените отци. Не че толкова се харесваше на Сула; по-скоро обратното, толкова необразован и недодялан човек трудно можеше да се понрави на аристократичния Корнелий. Помпей обаче можеше изведнъж да заприлича на мечка, чието малко се намира в опасност; човек винаги трябваше да се пази от него. Освен това беше свикнал да се разпорежда като господар и тежко му на онзи, който му се изправи на пътя. Затова консулът го остави на мира. И до неговите уши бяха стигнали легенди за подвизите му в Аскулум Пицентум, при това източникът им беше неочакван, следователно достоверен. Осемнайсетгодишният кадет Марк Тулий Цицерон бе написал покъртително писмо по този повод на един от двамата си живи учители и покровители — Квинт Муций Сцевола. Той от своя страна си беше замълчал, макар че ако разправяше за полученото писмо, то бе не за да обвинява Помпей Страбон в каквото и да било, а по-скоро да изтъкне писателската дарба на младия Цицерон.

— Прекрасно! — представяше всеки път полученото писмо Сцевола, след което добавяше с привидно безразличие: — Пък и какво може да се очаква от касапин като Гней Помпей?

Макар че Сула официално запази върховното командване в Южна и Централна Италия, фактически главнокомандващ стана Прасчо Метел Пий; по време на славния си поход Гай Косконий бе получил някаква безобидна рана, която обаче се инфектира и го принуди да се оттегли от армията. Пръв помощник на Прасчо Младши беше Мамерк Емилий Лепид, който от своя страна се бе добрал до поста на квестор. Понеже Публий Габиний загина, а по-малкият му брат Авъл още не беше на възраст да поеме командването на цяла армия, римските легиони в Лукания бяха прехвърлени на Гней Папирий Карбон, на когото всички в Рим имаха голямо доверие.

Сред всички тези дебати, провели се за пръв път в спокойна и относително приятна обстановка, защото крайната победа на Рим вече не будеше съмнение, върховният понтифекс Гней Домиций Ахенобарб взе, че се спомина. Това донесе три големи неприятности за управниците: първите две бяха, че заседанията на Сената и трибутните комиции трябваше да се отложат за след траура, а третата — откъде да намери охарчената държава пари за погребението на човек, който беше няколко пъти по-богат от цялата държавна хазна. Изборите за нов върховен понтифекс и за нов член на жреческата колегия бяха ръководени лично от Сула, който започваше да се дразни от някои свои задължения. В крайна сметка на него държавата бе възложила между всичко останало и да пази финансите й, а сега той трябваше да харчи пари за погребението на човек, който си имаше предостатъчно. Освен това, когато навремето самият Ахенобарб си бе издействал избора за върховен жрец, изборите и всичко останало си бяха останали на негови лични разноски. Нали тогава в качеството си на народен трибун именно той прокара знаменателния лекс Домиция де сацердоциис — закона, отнемащ от колегиите на понтифексите и авгурите правомощията да попълват сами състава си, за да връчи избора на новите членове в ръцете на народа; затова и той си беше платил всички формалности. Сега обаче за нов върховен понтифекс беше избран Квинт Муций Сцевола, по принцип член на колегията, и трябваше да се провеждат повторни избори за заемане на опразненото от покойния Ахенобарб място сред деветимата. Честта се падна на предостойния Квинт Цецилий Метел Пий Прасчо Младши. „Поне в това отношение бе възстановена известна справедливост“ — каза си Сула. Когато преди години Прасчо Старши Нумидик си бе заминал тъй неочаквано от този свят, мястото му бе заето от младия Гай Аврелий Кота. Получаваше се така, че Ахенобарб, въвел принципа на изборността, за да разбие привилегиите на старите фамилии, сега сам страдаше от него; никой и не помисли да избере човек от рода му в колегията.

Щом траурните церемонии приключиха, Сенатът и народното събрание се заловиха отново за работа. Помпей Страбон си поиска за легати старите помощници Попликола и Брут Дамазип. Единствено третият му легат Гней Октавий Рузон обяви, че предпочита да служи на Рим в границите на самия Рим и отказа да последва стария си началник. За всички стана ясно, че Октавий възнамерява да се кандидатира на следващите избори за консули. Цина и Корнут бяха оставени да продължават дейността си из земите на марсите, а Сервий Сулпиций Галба щеше да се разправя с маруцини, вестини и пелигни.

— Общо взето, добър екип — заключи Сула при дружески разговор с колегата си Квинт Помпей Руф.

Поводът беше вечерята в семеен кръг, която семейството на Помпей Руф даваше в чест на повторното забременяване на снаха си Корнелия Сула. Новината не накара Сула да скача до небето от радост, както бяха сторили преди него Елия и всички в дома на Помпеите. По-скоро го принуди най-сетне да навести сватовете си и да хвърли един поглед на неколкомесечната си внучка. Ако се вярваше на другия дядо, втория консул, малката Помпея била най-красивото бебе, раждало се някога на земята.

Вече на пет месеца, Помпея се оказа наистина хубаво дете. Колкото и да не го радваше фактът, Сула вътрешно трябваше да го признае. Малката вече се беше сдобила с гъсти черни къдрици, с дълги черни вежди и още по-черни мигли, същински сенници, сложени да пазят блатистозелените й очи от слънчевите лъчи. Кожата й беше като мляко, устните й — розово-червени и когато се усмихнеше, на едната й бузка се появяваше чаровна трапчинка. Сула естествено не се смяташе за познавач на бебета, но доколкото наблюдаваше реакциите на внучка си, тя му се струваше изключително глупава и склонна към глезотии. Погледът й заблестяваше едва когато й покажеха нещо златно или лъскаво. „Предзнаменованието е повече от ясно“ — мислеше си Сула и вътрешно се подхилкваше.

Едно беше сигурно: дъщеря му се чувстваше щастлива; това не засягаше особено баща й, но пък в крайна сметка бе за предпочитане пред противното. Той със сигурност не обичаше Корнелия, но когато тя се държеше добре и не му създаваше неприятности, беше склонен да се радва заедно с нея. Освен това често при някой свой жест или реплика, по начина, по който примигваше или извърташе главата си, Корнелия напомняше за покойния си брат и тогава баща й си спомняше колко бяха привързани двете му деца едно към друго. Но и се сещаше колко е несправедлив животът. Защо трябваше точно Корнелия, никому непотребната девойка да се радва на желязно здраве, а малкият Сула да си отиде толкова нелепо, преди дори да е вкусил от истинския живот? Разбира се, че обратното би било по-справедливо. Ако светът наистина беше правилно нареден, боговете щяха да се вслушват в мнението на патерфамилиас по въпроса.

Макар че Сула беше дарен с още двама синове-близнаци от краткотрайната си връзка с германката, той отдавна бе престанал да мисли за тях. Самата мисъл да замести с двамата варвари покойния им брат би му се сторила кощунство. Ако не друго, то поне Юлила беше римлянка, при това патрицианка. Както и да се опитваше да я запълни, празнотата, оставена след смъртта на малкия Сула, продължаваше да зее и да поглъща всичко друго. А ето, че дъщеря му продължаваше да живее щастлива, нищо че баща й би я разменил, без да се замисли, за покойния си син.

— Какви радостни мисли му навяват на човек подобни щастливи събития — бърбореше Елия, докато двамата със съпруга й се връщаха след вечерята у дома. Така и не бяха взели никого от прислугата да ги придружава.

Бедната Елия не знаеше, че тъкмо в това време Сула за сетен път преживява мъчителните спомени за смъртта на сина си, иначе едва ли би направила подобна нелепа забележка.

Мъжът й дори не я погледна, само я прониза с отровния си език:

— От този момент можеш да се считаш за разведена!

Елия се закова на място.

— О, Луций Корнелий, умолявам те да размислиш поне малко, преди да ми го кажеш отново! — възкликна тя.

— По-добре си потърси къде да спиш тази нощ. Вече нямаш място под покрива ми — сряза я той и си продължи пътя към Форума, оставяйки я сам-самичка насред улицата.

Когато се отърси донякъде от преживяния шок и си възвърна способността да разсъждава, Елия направи единственото, което й оставаше. Вместо да излезе на Форума, се обърна обратно по Кливус Виктория и се върна пред дома на Квинт Помпей Руф.

— Дали бих могла да разговарям с дъщеря си? — помоли тя вратаря, който я изгледа в недоумение. Преди няколко минути беше изпратил на улицата една добре нахранена и доволна от живота красива дама, за да я види повторно все едно на прага на смъртта, бледа и посивяла като старица.

Когато робът й предложи да я отведе при господаря си, Елия отново настоя да се види със снаха му. Имала да съобщи нещо много важно на Корнелия Сула, та по-добре да ги оставели насаме.

— Какво има, мамо? — попита донякъде небрежно Корнелия, щом Елия се показа на вратата й. Когато обаче забеляза бледото й лице, нещо се преобърна в стомаха й и тя веднага смени тона: — Какво се е случило? Нещо страшно ли?

— Той се разведе с мен — отговори й Елия. — Каза ми, че повече съм нямала място под покрива му, та да съм си търсела къде да спя. Според мен беше напълно искрен, затова дори ме е страх да се прибера.

— О, мамо! Защо? Кога? Къде?

— Току-що, на самата улица.

Корнелия се отпусна тежко на кушетката до мащеха си, по-скоро до майка си, защото друга майка, освен Елия тя не познаваше. Единственото, което си спомняше от Юлила, бе една вечно хленчеща жена, която предпочита да стои по цял ден над чашата, вместо да се грижи за децата си. Разбира се, след самоубийството на майка й Корнелия бе прекарала две години с баба си Марция, но на нея й беше омръзнало от деца и се отнасяше към семейните си задължения с досада, понякога дори със злоба. Затова когато Елия бе дошла да живее в къщата им, и малкият Сула, и Корнелия я бяха посрещнали с отворени обятия и веднага я приеха за своя родна майка.

Корнелия хвана студената ръка на Елия и се замисли за побъркания си баща. Само той беше способен на такива резки обрати, на такива неочаквани реплики и постъпки, на толкова непоследователност и в същото време злоба и омраза към всички наоколо. Все едно беше някакъв клокочещ вулкан, готов всеки миг да изригне и да удуши в огнена прегръдка не само любовта у другите, но и човешкото у самия себе си.

— Какво чудовище! — процеди през зъби родната дъщеря на Сула.

— Недей — опита се да го защити Елия. — Според мен баща ти е човек, който никога не е бил щастлив. Той нито знае кой е, нито знае какво иска. А може би знае, но не смее да си го признае. Винаги съм знаела, че връзката ни ще свърши с развод. И все пак се надявах, че поне ще ме предупреди… И аз не знам как. Като промени поведението си, като… каквото и да било! Разбираш ли, в съзнанието му ние бяхме разделени, преди още да сме се сближили. Затова с годините, прекарани заедно, започвах да се надявам… Но това няма значение. В крайна сметка прекарахме много повече, отколкото бях очаквала в началото.

— Поплачи, мамо! Така ще ти олекне.

Но вместо да заплаче, Елия само сухо се изсмя.

— О, не, вече твърде много плаках по изгубеното ни момче. Тогава умря и той.

— Той дори няма да ти даде нищо в замяна, мамо. Познавам го! Освен всичко друго е стиснат, та една стотинка не би благоволил да ти остави.

— Да, знам.

— Но ти си пазиш зестрата, нали?

— Не, дадох му я преди много време.

Тогава Корнелия Сула изпъчи гърди и гордо заяви:

— Щом е така, мамо, ще живееш с мен. Няма и аз да те изоставя. Квинт Помпей ще ме разбере и ще даде съгласието си.

— Не, Корнелия. В една къща и две жени са много, а ти така и така трябва да се спогаждаш със свекърва си. Тя е изключително мила жена и много те обича; но няма да се зарадва, ако я принудиш да приеме трета жена в дома си.

— Тогава какво ти остава? — възкликна отчаяно заварената й дъщеря.

— Ще остана за през нощта в дневната ти и ще се опитам да измисля нещо — отговори й спокойно Елия. — И все пак, ако обичаш, не споменавай още нищо пред свекъра си. Разбираш, че ще го поставиш в много неудобно положение. Ако трябва, говори само с мъжа си. Аз ще напиша бележка на Луций Корнелий, колкото да го уведомя къде съм. Дали ще намериш някого да му я занесе?

— Разбира се.

Ако не ставаше дума за Сула и за неговата дъщеря, Корнелия дори би добавила, че още на сутринта баща й ще си промени решението си и всичко ще се върне, както си е било. Но тя го познаваше твърде добре, за да говори подобни празни приказки.

Когато на другата сутрин дойде отговорът на Сула, Елия разчупи печата на писмото с ледено спокойствие.

— Какво пише? — попита нетърпеливо Корнелия Сула.

— Развеждам се с теб заради доказана неплодовитост.

— О, мамо, та това си е крещяща несправедливост! Та той се ожени за теб, защото беше неплодовита.

— Какво да се прави, Корнелия, баща ти е хитър човек — въздъхна Елия не без известно възхищение към мъчителя си. — Ако наистина е решил да се разведе с мен по тези причини, аз дори не мога да се обърна към съда. Нито мога да си поискам зестрата обратно, нито мога да го накарам да ме издържа. Били сме женени в продължение на дванайсет години. Когато беше сватбата ни, аз още бях на възраст да родя дете. Но нито първият ми съпруг, нито баща ти успяха да ми го направят. За съда това е достатъчно.

— Тогава ти трябва да останеш при мен — решително заяви Корнелия. — Снощи говорих за случилото се с Квинт Помпей. Той лично смята, няма нищо лошо в това да останеш при нас. Може би ако не беше толкова любезна със семейството му, нямаше да е толкова съгласен. Но аз съм сигурна, че всичко ще се нареди!

— Горкият ти съпруг! — усмихна се Елия. — Ти на негово място щеше ли да кажеш друго? Какво би могъл да рече и бедният му баща, щом научи? И двамата са добри люде, щедри и състрадателни. Но аз знам как да постъпя, Корнелия. Има едно-единствено решение.

— О, мамо, не…

Елия дори успя да се разсмее.

— Не, не, Корнелия, разбира се, че не бих сторила подобно нещо! Та нали ще те накарам да страдаш цял живот заради мен! А ако има нещо на света, което истински да желая, то е милото ми момиче да си уреди щастлив живот. — Елия се изправи на кушетката и заяви: — Ще отида в Кума, при баба ти.

— При баба ми? О, не, тя е ужасна!

— Глупости говориш! Миналото лято бях три месеца при нея и мога да ти кажа, че си прекарахме чудесно. Тя ми пише често напоследък, най-вече защото се чувства самотна. На шейсет и седем години, Корнелия, всеки се страхува да не се окаже напълно изоставен. Няма нищо по-страшно от това, когато си отидеш от този свят, в дома ти да живеят само робите. Докато беше жив, Секст Юлий я посещаваше съвсем рядко, но смъртта му силно я покруси. Не знам в последните няколко години изобщо да са се виждали с Гай Юлий, пък и Марция не се разбира нито с Аврелия, нито с Клавдия. Нито с внуците си, както забелязвам.

— Тъкмо това имам предвид, мамо. Тя е толкова закостеняла, че каквото и да сториш, не можеш да й угодиш. Познавам я! Нали тя се грижеше за нас, преди да се появиш ти.

— Може и така да е, но двете с нея се разбираме чудесно. Винаги сме се разбирали. Бяхме приятелки много преди да се омъжа за баща ти. Нали тя ме препоръча на Луций Корнелий за съпруга. Следователно най-малкото има задължения към мен. Ако отида да живея при нея, поне ще има кой да се нуждае от мен. Ще си имам занимания, при това полезни някому, и дори няма да й се чувствам излишно задължена. Мисля, че щом се отърся от преживяния шок, в компанията на Марция ще се чувствам по-добре, отколкото където и да било другаде. — Личеше си, че Елия говори напълно убедено.

Това решение на въпроса можеше да бъде посрещнато единствено с признателност от страна на Помпей Руф и семейството му. Макар че никой в къщата не би отказал подслон на изоставената Елия за постоянно, когато се разбра, че един ден ще си замине, всички я наобиколиха с искрено внимание.

— Не мога да го разбера този Луций Корнелий! — говореше на другия ден Помпей Руф на гостенката си. — Когато се видяхме днес, се опитах да повдигна въпроса за развода ви, най-малкото да му обясня, че съм ти предложил да живееш у нас. А той… Да можеше да си представиш как само ме изгледа! Направо ме побиха тръпки! Истина ти казвам, почувствах се ужасно. Мислех си, че го познавам. Най-лошото е, че заради положението си, а и заради ползотворната ни съвместна работа съм длъжен да се правя, че всичко е наред, че нищо между нас не се е променило. Обещахме на гласоподавателите, че ще бъдем задружен екип, не мога сега да се отметна от съюза си с него и да се превърна в негов враг.

— Разбира се, че не можеш — подкрепи го веднага Елия. — Квинт Помпей, знаеш, че нито за миг не съм и помисляла да те настройвам срещу Луций Корнелий! Отношенията между двама съпрузи трябва да занимават единствено тях, затова е най-добре околните да не си блъскат главите за неща, които няма как да разберат. Това, че сме се разделили без явна причина, е само наш проблем. За всичко си има причини, за един развод те са винаги уважителни. Кой знае? Може пък Луций Корнелий наистина да иска деца. Единственият му син умря, той няма наследник. А пък и никога не е бил богат, за да го съдя за откраднатата зестра. Сигурна съм, че ще си наредя добре бъдещето. Ако само можеш да пратиш някого да занесе писмото ми до Кума и да изчака отговора на Марция, скоро ще знаем какво точно ми предстои.

Квинт Помпей обаче продължаваше да гледа в краката си. От неудобство лицето му бе станало по-червено от косите му.

— Луций Корнелий вече ми прати дрехите и личните ти вещи. Много съжалявам за случилото се, Елия.

— Е, това поне са добри новини! — опитваше се да изглежда спокойна Елия. — Започвах да се тревожа да не е хвърлил всичко на боклука.

— Цял Рим говори само за това.

Елия вдигна вежди.

— За кое по-точно?

— За развода. За жестокостта, проявена към теб. Никой не може да приеме станалото с равнодушие. — Квинт Помпей се покашля. — Да не ти правя излишни комплименти, но ти си една от най-уважаваните римски дами. Навсякъде обсъждат случая в подробности, вече е обществена тайна пълното ти разорение. Днес на Форума Луций Корнелий бе публично освиркан.

— О, бедният Луций Корнелий! — съжали чудовището Елия. — Представям си какво му е било.

— И да му е било неприятно, с нищо не го е показал. Казват, че отминал, все едно нищо не се било случило. Защо, Елия? Защо? — И поклати тъжно глава. — След толкова години, прекарани заедно, просто не мога да си го обясня! Ако наистина държи да има втори син, защо не се разведе с теб веднага след смъртта на малкия Сула? Та това беше преди цели три години.

Отговорът на Помпеевия въпрос дойде до ушите на Елия още преди да е получила отговора на Марция. Възрастната матрона естествено на драго сърце я канеше в дома си.

Новината беше донесена от Помпей Руф-син, който беше толкова развълнуван и възмутен, че едва си поемаше дъх.

— Какво има? — попита Елия, като се убеди, че Корнелия не смее да каже нищо.

— Луций… Корнелий! Оженил се е… за вдовицата на Скавър!

Корнелия Сула не изглеждаше ни най-малко изненадана.

— Така поне може да ти върне зестрата, мамо — рече тя и присви устни в неприкрит яд. — Тя е богата като Крез.

Младият Помпей Руф помоли за чаша вода, отпи на жадни глътки и продължи, този път по-свързано.

— Всичко е приключило тази сутрин. Досега никой не е знаел, с изключение на Квинт Метел Пий и Мамерк Лепид Ливиан. Предполагам, че поне тях е бил длъжен да уведоми за решението си! Квинт Цецилий е неин първи братовчед, а Мамерк Емилий е изпълнител по завещанието на Марк Емилий и играеше ролята на неин попечител.

— Как й беше името? — изведнъж се сепна Елия. — Не мога да си го спомня.

— Цедилия Метела Далматика. За по-кратко й викали само Далматика. Говори се, че преди години — скоро след смъртта на Сатурнин — тя до такава степен си била изгубила ума по Луций Корнелий, че станала за смях пред цял Рим. Буквално била направила на глупак Марк Емилий. Тогава Луций Корнелий не щял и да я погледне. За да я накаже, съпругът й я затвори в къщата си и оттогава с години никой не я бил виждал.

— О, да, добре си спомням случая — каза Елия. — Всичко това ми е известно, само името й ми се беше изплъзнало от паметта. Не че някога сме говорили за нея с Луций Корнелий. Това, което си спомням, бе, не докато Марк Емилий не я затвори завинаги в дома си, нямах право да излизам никъде, докато Луций Корнелий си стои вкъщи. Полагаше изключителни грижи Марк Емилий да не го заподозре в нищо непочтено спрямо жена му. — Въздъхна. — Но и това се оказаха напразни мъки. Марк Емилий така и не позволи да го изберат за претор.

— Е, горката няма да познае бял ден с баща ми — отсъди мрачно Корнелия Сула. — Не знам досега да е направил някоя жена щастлива.

— Не говори такива неща, Корнелия!

— О, мамо, крайно време е да се примириш, че съм пораснала! Вече сама гледам дете! И познавам баща си много по-добре от теб, защото никога не съм го обичала така, както го обичаше ти! Все пак аз съм плът от неговата плът и само при тази мисъл ме побиват тръпки. Баща ми е чудовище. А жените само го подтикват да го доказва. Родната ми майка се самоуби и колкото и да ме убеждават, никога няма да повярвам, че причината не е била в баща ми.

— Това е въпрос, на който никога няма да намериш отговора, Корнелия, затова по-добре не мисли за него — посъветва я с гробовен тон Квинт Помпей.

Елия изведнъж се сети за нещо.

— Колко странно! Ако някой ме беше попитал за кого смятам, че ще се ожени Луций Корнелий, веднага бих отвърнала: за Аврелия!

Корнелия кимна в съгласие.

— И аз бих казал същото. Двамата толкова си допадат. Козината различна, нравът — един и същ. — Тя вдигна рамене и злобно добави: — Това е то, същински вълци са и двамата.

— Не се сещам някога да съм се запознавала с Цецилия Метела — подхвърли Елия, за да не даде повече повод на дъщеря си за подобни изказвания. — Дори когато преследваше мъжа ми, нямах представа що за човек е.

— Вече не е твой мъж, мамо! Стана неин.

— В интерес на истината никой не може да твърди, че я познава — обади се Помпей, който също гледаше как да успокои Корнелия. — След онази забежка, колкото и невинна да се е оказала в крайна сметка, Марк Емилий я е обрекъл на същински затвор. Имат две деца, момче и момиче, но и тях никой не познава. И майка, и деца са пълна загадка за римските клюкари. А откакто Марк Емилий си отиде, вдовицата му изчезна съвсем от чуждите погледи. Затова и целият град е толкова любопитен. — Той подаде чашата си на роба да му долее вода. — По някаква случайност днес е денят, в който й се позволява да напусне траура си. Още една причина по улиците да се подхвърлят какви ли не предположения.

— Сигурно много я обича — каза Елия.

— Глупости! — възрази Корнелия Сула. — Баща ми не обича никого.

След като остави Елия сама, Сула невъзмутимо продължи пътя си надолу по Кливус Виктория. Скоро обаче цялото му самочувствие се смачка под тежестта на неизлечимата болка и той изпадна в познатите си мрачни настроения без надежда да се отърси от тях. Затова реши да си го изкара още повече върху твърде добричката и още по-досадна Елия и сякаш случилото се й беше малко, още на другата сутрин отиде да посети приятеля си Метел Пий. Доколкото изобщо някога се бе интересувал от вдовицата на Скавър, Сула вече не помнеше нищо от чувствата си. Далматика му беше напълно безразлична, но чрез нея той щеше да накара Елия да страда. Разводът му се струваше недостатъчен; вече беше забил ножа в сърцето на бившата си жена, сега му трябваше и здраво да го развърти, та раната никога да не зарасне. Какво по-добро решение от това да се ожени веднага за друга, да убеди цял свят, че е напуснал Елия заради красивите очи на Далматика? „Тия проклети жени — размишляваше Сула, докато вървеше по улицата, — са ме преследвали още от времето, когато бях младо момче. Още щом се отказах да продавам услугите си на мъжете, те се нахвърлиха с цялата си ярост върху мен, за да ме разкъсат на части. Тогава си казвах, че са глупави и доверчиви, че представляват лесна плячка за ловец като мен. Но плячката се оказах самият аз. Превърнах се в тяхна жертва. На Никополис и Клитумна им го върнах, както заслужаваха, Юлила сама посегна на живота си. Но да се убие Елия е твърде опасно. А разводът не й стига. Тя и без това го очакваше от години.“

Завари Прасчо в интересен разговор с новия квестор Мамерк Емилий Лепид Ливиан. Това, че двамата бяха заедно тъкмо в този момент, беше един от поредните подаръци на съдбата. Сула и без това не се съмняваше в благосклонността на Фортуна?

В това Мамерк и Прасчо Младши да бъдат близки нямаше нищо изненадващо, още по-малко осъдително. Но Сула навяваше толкова скръб и страх със самото си появяване, че в присъствието му двамата приятели се чувстваха подобно на любовници, заловени посред най-приятните мигове.

Обучени на войнишки нрави, двамата станаха от столовете си и изчакаха първо новодошлият да се разположи удобно до тях, преди отново да седнат. Нито Мамерк, нито Метел знаеха какво да кажат.

— Да не сте си глътнали езиците? — попита Сула.

Метел Пий чак се стресна и нервно подскочи на стола си.

— Не, Луций Корнелий. Прости ми, но мислите ми се бяха запилели някъде д-далеч.

— Сигурно и твоите, Мамерк? — подхвърли уж шеговито Сула.

Флегматичният Мамерк, който трудно се плашеше, още по-малко от приятели, дори успя да се усмихне.

— Е, да, Луций Корнелий…

— Тогава сте уцелили тъкмо мига, когато и двамата ще дадете съвсем нова посока на мислите си — заяви властно той и другите двама наостриха уши в очакване да чуят новината.

— Искам да се оженя за Цецилий Метела Далматика — изрече с вълчата си усмивка.

— Юпитере! — изпищя смаяният Метел Пий.

— Това не беше особено оригинално, Прасчо — отвърна му Сула и като стана от стола си, се запъти право към вратата. Преди да се изгуби в атрия, се обърна към двамата. — Искам сватбата да стане още утре. Нека и двамата се замислите по въпроса и ми пратите отговора си преди вечеря. Желанието ми е да се сдобия със син, затова се разведох с жена си, неспособна да ми го роди. И все пак не ми е вече по вкуса да се женя за млади и глупави момичета. Човек на моята възраст търси сериозни връзки. Искам зряла жена, която вече е доказала плодовитостта. Цедилия Метела вече има две деца, едно от които момче. Сетих се за нея и защото — така поне изглеждаше преди години — Далматика, като че ли имаше известна слабост към мен.

Когато неканеният гост изчезна зад вратата, Метел Пий и Мамерк останаха дълго време да се гледат един друг глуповато, без да се сетят нищо да кажат.

— Юпитере! — възкликна отново Прасчо, този път по-тихичко.

— Ей на това му се вика изненада — съгласи се Мамерк, който всъщност възприе цялата сцена доста по-спокойно. Понеже нямаше претенциите да познава Сула така, както Метел Пий убеждаваше всички, че го познава, изненадите не го изненадваха.

Прасчо Младши се почеса по тила и поклати глава.

— Защо точно тя? Откакто я посетих за последно след смъртта на Марк Емилий, Далматика напълно изчезна от полезрението ми. Тя може и да ми се пада първа братовчедка, но от времето на онази тъжна афера с Луций Корнелий — бре, какво съвпадение — беше обречена на същински затвор, много по-страшен, отколкото да я бяха затворили в Лаутумиите. — Метел продължаваше да гледа в недоумение приятеля си. — Като изпълнител на завещанието ти все ще си я срещал през последните няколко месеца.

— Нека все пак ти отговоря на първия въпрос, защо точно тя. Е, предполагам, че парите й донякъде обясняват нещата — рече Мамерк. — Колкото до втория ти въпрос, наистина съм я навестявал няколко пъти след смъртта на Марк Емилий, но не толкова често, колкото ми се полагаше според поетите задължения. Когато съпругът й почина, аз още бях на бойното поле, но заради завещанието на Марк Емилий и купищата неуредени въпроси след смъртта му трябваше да се върна веднага. Тогава се видях за пръв път с Далматика. Да ти кажа искреното си мнение, младата вдовица хич не жалеше покойника. Много повече я занимаваше мисълта за децата. Естествено на мен това не ми направи много лошо впечатление. В крайна сметка възрастовата разлика между нея и Марк Емилий беше твърде голяма, за да могат истински да се сближат. Четиридесет години, нали така?

— Мисля, че нещо такова. Спомням си, че когато я омъжиха, изпитвах известно съчувствие към братовчедка си. По принцип тя трябваше да отиде за сина на Марк Емилий, но той се самоуби. На баща ми му хрумна да я даде тогава на приятеля си, въпреки възрастта му.

— Това, което ми направи най-голямо впечатление у Далматика, беше свенливостта й — продължи да разправя Мамерк. — Може и да не е било свенливост, а просто липса на всякакво самочувствие. Макар да я убеждавах, че нищо не я задържа насила в къщата й, тя така и не пожела да се покаже на улицата. Пък и къде да отиде, след като няма изобщо приятели?

— Че и откъде да има приятели? Като ти казвам, че Марк Емилий я осъди на затвор, имах го предвид съвсем буквално — отговори му Метел Пий.

— Откакто той умря — размишляваше Мамерк, — Далматика остана съвсем сама в дома му, заедно с децата и неколцина роби. Поради липсата на работа разпродадохме останалите. Когато обаче й предложих да покани тази или онази леля или братовчедка да живее у дома й, Далматика се оказа доста притеснена. Не искаше и да чуе някой отново да я наглежда. Най-накрая се принудих да наема семейство добре образовани люде с известна репутация да живеят с нея. Тя добре разбира правилата, с които е длъжна да се съобразява една римска вдовица, особено като се има предвид някогашната й забежка; но предпочиташе да живее с непознати, отколкото с представители на фамилията. Цялата тази история е толкова жалка, Квинт Цецилий! На колко години беше братовчедка ти, когато се влюби в Луций Корнелий? На деветнайсет или бъркам? Тогава мъжът й беше на шейсет!

Прасчо вдигна рамене.

— В брака има винаги известна доза късмет, Мамерк; или случваш на партньор, или не. Погледни мен например. Женен съм за по-малката дъщеря на Луций Крас Оратор, чиято голяма сестра има вече трима синове. Докато моята Лициния продължава да стои бездетна; и то не е, защото не сме се старали, имаш думата ми! Вече се замисляме дали да не поискаме някой от племенниците й за осиновяване.

Изведнъж Мамерк сбърчи вежди, сякаш беше осенен от идея.

— Знаеш ли какво ти предлагам. Защо ти не направиш като Луций Корнелий! Веднага се развеждаш с Лициния, задето не ти е родила дете, и се оженваш за братовчедка си Далматика.

— Не, Мамерк, няма да стане — поклати главата Прасчо. — Твърде съм привързан към жена си, за да я оставя.

— Тогава трябва да се замислим сериозно за предложението на Луций Корнелий?

— О, да, разбира се. Луций Корнелий може и да не е богат, но у него има нещо изключително важно в днешни времена: той се е родил велик човек. Братовчедка ми Далматика вече имаше случай да споделя леглото на един велик човек, редно е да я представим на друг. Луций Корнелий тепърва започва своето издигане в обществото, Мамерк. Всъщност не знам откъде ми е дошла подобна идея, след като един консул няма какво практически повече да гони. Но той ще продължи напред! Сигурен съм, че ще го стори. Той не е нито Марий, нито Скавър, ала съм сигурен, че ще успее да затъмни славата и на двамата.

При тези думи на домакина си Мамерк на свой ред стана да си ходи.

— Щом е така, най-добре веднага да навестим Далматика. Редно е да чуем и нея какво ще каже по въпроса. Във всеки случай сватбата не може да се състои точно утре.

— Защо не? Вече би трябвало отдавна да е излязла от траура си!

— Нищо подобно. Колкото и да ти изглежда странно, траурът й приключва тъкмо днес — осведоми го Мамерк. — Ето защо ще бъде твърде подозрително да се омъжи още на другия ден. След няколко седмици ще е най-добре.

— Не, сватбата трябва да стане утре на всяка цена — възрази му горещо Метел. — Ти още не си опознал Луций Корнелий така, както го познавам аз. Досега не се е родил човекът, който повече от него да заслужава уважението ми, но на Луций Корнелий не може да се противоречи, Мамерк! Ако решим, че бракът между двамата с Далматика е възможен, то трябва да го сключим, когато той иска.

— Чак сега се сещам нещо, Квинт Цецилий. Последния път, когато се видях с Далматика — преди двайсетина дни, — тя сама попита за Луций Корнелий. Разбираш ли, за цялото това време тя не е питала за друг; дори за теб, нейния най-близък роднина.

— Е, когато беше на деветнайсет, братовчедка ми със сигурност беше влюбена в него. Нищо не пречи любовта й да не я е напуснала и досега. Жените имат по-различно мислене от нас; за тях подобна сляпа преданост има огромно значение — рече Прасчо като човек, който е опознал всички тайни на живота.

Когато двамата неочаквани гости потропаха на вратата на Марк Емилий Скавър и се срещнаха с младата му вдовица Цецилия Метел Далматика, братовчед й със собствените си очи се убеди в правотата на Мамерк. Далматика беше не просто свенлива, тя се беше превърнала в същинска малка мишка. И все пак доста привлекателна, при това любезна и благодушна. Понеже беше твърде зает с други неща, Метел дори не се замисли как ли би се чувствал сам, ако на седемнайсет му предложеха за съпруга шейсетгодишна старица. Жените винаги правеха това, което искаха мъжете, пък и един шейсетгодишен мъж винаги има много повече за даване, отколкото жена, прехвърлила четиридесет и петте. Обзет от подобни размишления, Прасчо се вживя в ролята на патерфамилиас и взе думата да обясни целта на посещението:

— Далматика, днес двамата с Мамерк Емилий приехме от твое име официално предложение за брак. И двамата силно ти препоръчваме да се довериш на избора ни, макар че, разбира се, ти си в положение сама да определяш кое е добро за теб и кое — не. — Метел Пий нарочно говореше с такива патетични фрази. — Не забравяй, че покойният ти съпруг беше принцепс сенатус, че ти е оставил две деца, за които трябва да се грижиш. Затова сме на мнение, че отправеното ти предложение е най-доброто, за което можем сами да помислим.

— И кой е мъжът, отправил ми своето предложение, Квинт Цецилий? — попита тихичко Далматика.

— Консулът Луций Корнелий Сула.

Изведнъж лицето на вдовицата засия от щастие; потъмнелите й сиви очи ненадейно заблестяха като истинско сребро. Без дори да се усети какво прави, Далматика вдигна ръце над скута си и радостно ги плесна.

— Приемам! — рече задъхано тя, да не би двамата й попечители изведнъж да се откажат от намеренията си.

Те пък само мигаха и се чудеха какво да кажат. И двамата седяха готвили повече време да я убеждават и сега не знаеха как да продължат.

— Той държи да се ожените утре — рече най-накрая Мамерк.

— О, ако иска, може и още днес!

А сега какво да кажат?

Мамерк все пак се опита да представи нещата в по-сериозна светлина:

— Ти си много богата жена, Далматика, а ние още сме нямали случай да обсъдим с Луций Корнелий финансовите въпроси, най-вече полагащата ти се зестра. Мисля, че доколкото гледа на нещата, богатството ти не е от първостепенно значение. За Луций Корнелий е достатъчно да знае, че жена му не е бедна, пък какво точно представлява състоянието й не е толкова важно. Това, което ни съобщи той, бе, че се е развел с предишната си жена, защото не може да има дете от нея. Предпочитал обаче да не се обвързва с младо момиче, а с благоразумна жена, доказала способностите си на майка… Така де, по възможност жена, която вече има деца.

Подобно сухо изложение на фактите накара блясъкът в очите на Далматика донякъде да угасне, но тя побърза да кимне в разбиране, макар и да не каза нищо.

Оттам нататък Мамерк затъна в безбрежните блата на семейните финанси.

— Разбира се, повече не би могла да живееш в дома на предишния си съпруг. Къщата става автоматически собственост на малкия ти син, а с грижите по поддържането й се заемам аз като изпълнител на завещанието. Предлагам сама да се обърнеш към семейството, в чиято компания живееш. За нас ще бъде чудесно, ако те се съгласят да обитават къщата до пълнолетието на сина ти, който да поеме стопанисването на бащините имоти. Онези роби, които не искаш да те последват в новия ти дом, могат и занапред да останат в домакинството на живеещите тук. Къщата на Луций Корнелий обаче е доста по-скромна от тази на Марк Емилий и не бих се учудил, ако ти заприлича на килия.

— По-скоро тази тук ми прилича на килия — рече Далматика с известна ирония.

— Едно ново начало би означавало и нов дом — взе отново думата Метел Пий, за да помогне на Мамерк. — Ако Луций Корнелий даде съгласието си, можем веднага да намерим друга къща с подобни размери. В крайна сметка и двамата с него заемате високо място в римското общество. По принцип твоята зестра представлява сумата, която ти завеща навремето покойният ти баща, чичо ми Далматик. Ти можеш да се разпореждаш и със значителното наследство, което ти е отредил Марк Емилий, макар то да не може да се счита за зестра. Все пак в името на твоя личен интерес двамата с Мамерк Емилий ще се погрижим всичко твое да си остане твое. Не мисля, че ще бъде разумно да оставяш Луций Корнелий да се разпорежда с парите ти.

— Както желаете — вдигна рамене Далматика.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да попитаме Луций Корнелий съгласен ли е с нашите изисквания. Ако всичко е наред, можем да насрочим сватбената церемония за утре в шест часа след изгрев-слънце, на това място. Докато не ви намерим по-подходящо жилище, ще се преместиш в дома на Луций Корнелий — довърши с условностите Мамерк.

И понеже Луций Корнелий се съгласи с всички поставени от двамата попечители условия, без дори да промени изцяло безразличното си изражение, двамата с Цецилия Метела Далматика сключиха брак точно в шестия час на другия ден. Обредът бе извършен от самия Метел Пий, Мамерк играеше ролята на свидетел. Всички излишни усложнения бяха спестени; кратката церемония — Сула нямаше да допусне втори път грешката да сключи конфареацио — скоро приключи и двамата младоженци се запътиха към къщата на съпруга, придружени от двете деца на Далматика, Метел Пий, Мамерк и тримата роби, с които невестата не бе пожелала да се раздели.

Когато Сула грабна новата си жена да я пренесе през прага на дома си, Далматика потръпна в неприятно усещане. Лекотата, с която мъжът й изпълняваше за трети път добре заучения жест, не я зарадва никак. Мамерк и Метел Пий бяха поканени да изпият по чаша вино, но си тръгнаха толкова бързо, че новият иконом Хризогон, който развеждаше децата и възпитателя им из къщата и ги запознаваше с новото им жилище, дори не успя да ги изпрати, както повеляваше учтивостта. Другите двама роби стояха в единия край на перистила и се чувстваха като изгубени деца в чуждия дом.

Младоженците бяха оставени съвсем сами в атрия.

— Е, жено — рече без всякакви церемонии Сула, — случи ти се пак да се омъжиш за стар мъж. Писано ти било и два пъти да бъдеш вдовица.

Далматика изгледа Сула с недоумение, без да знае какво да му отговори.

— Ти не си стар, Луций Корнелий!

— Нали, само на петдесет и две… Когато жена ти още няма трийсет, това си е чиста проба старост.

— В сравнение с Марк Емилий ти си същински младеж!

Сула отметна глава и бурно се засмя.

— Има само едно място, където подобна забележка може да се провери — рече той и грабна повторно Далматика на ръце. — Днес няма да вечеряш, жено! Време е за лягане.

— Но децата! Нова къща…

— Вчера, след като се разведох с Елия, си купих и нов иконом. Много оправен тип. Казва се Хризогон и е мазен грък от най-гнусната порода. Достатъчно е да разберат, че господарят им ще ги разпъне на кръст за всеки пропуск, и можеш да разчиташ на тях. — Сула присви устни. — За децата ти ще се грижат добре. Хризогон ще има дълго време да ми се подмазва.

Още щом положи новата си съпруга на брачното легло, Сула доби ясна представа в какво са се изразявали съпружеските й отношения с покойния Скавър. Щом той я пусна, Далматика скочи като ужилена и бръкна в сандъка с дрехи, който робите бяха оставили преди малко в спалнята, и извади прилежно сгънатата си нощница. Докато я гледаше и не можеше да повярва на очите си, Далматика му обърна гръб, отпусна горния край на кремавата си, вълнена роба и след като я захвана здраво под мишница, успя да провре глава през дупката на нощницата и без да показва нищо от прелестите си — да се преоблече. Досега беше облечена като за през деня, вече беше готова за нощта. Във всеки случай той не можа да зърне нищо от тялото й!

— Я сваляй проклетата дрипа! — не издържа и се обади зад гърба й.

Далматика се обърна към него и усети как дъхът й секва.

Сула беше чисто гол и бялата му кожа чак грееше на светлината на маслените лампи. Гърдите и коремът му се криеха под гъсти косми, оцветени със същото русо — червеникаво като косата му. Там, където възрастта трябваше да го е наказала с шкембенце, коремът му бе плосък и стегнат като на младеж, а гърдите му, вместо да увиснат, се пъчеха със здравите си мускули.

Навремето Скавър прекарваше цели часове да бърника под дрехата на жена си, да я щипе по гърдите и да прокарва пръсти между краката й, преди пенисът му най-сетне да се приготви за работа. Неговият си оставаше и досега единственият мъжки полов орган, с който Далматика бе влизала в контакт; но който така и никога не беше виждала. Скавър си оставаше старомоден римлянин и се опитваше да ограничава до крайност сексуалната си свобода в леглото. Така поне се държеше със законната си съпруга, за да я учи и нея на скромност и да не й дава повод за взискателност; това, че в обятията на други се държеше много по-разкрепостено, на Далматика не й беше съдено някога да разбере.

Докато изведнъж младата жена се запознава със Сула, патриций до мозъка на костите си, държащ не по-малко от покойния Скавър на добрите аристократични обноски, но въпреки това готов да се покаже, както го е майка родила, и да размаха гордия си, твърд и голям член, все едно иска да замести бронзовата статуетка на Приап в кабинета на Скавър. Далматика беше достатъчно добре запозната с физиологическите различия у мъжа и жената, защото за целта във всеки римски дом стояха изложени подходящи произведения на изкуството. Голи мъже с щръкнали гениталии можеха да се забележат по задължителните статуи на Хермес, по свещниците и краката на мебелите, дори по фреските по стените. Но като че ли досега чудесата от картините нямаха никаква връзка с половия живот в семейството. Далматика трябваше да споделя леглото си със съпруг, който никога не смееше да й се покаже и който въпреки зачеването на две деца едва ли би могъл да се съревновава с качествата на легендарния Приап, надничащ от кажи-речи всеки ъгъл в просторната къща.

Когато преди толкова много години Далматика за пръв път бе видяла Луций Корнелий Сула, той буквално я беше зашеметил. Дотогава не й се беше случвало да срещне друг мъж, толкова красив, толкова здрав и силен и в същото време… толкова женствен. Това, което тя беше изпитала в онзи миг, а и по-късно, докато го преследваше с недоизказаното си обяснение в любов и му слагаше прът в колелата, не беше свързано точно с плътта; тогава Далматика вече беше омъжена жена, бе имала случай да се докосне до чуждата плът и я беше смятала за най-маловажната и най-малко привлекателната подробност в нечии любовни отношения. Увлечението й към Сула си оставаше все още платоническо; за нея любимият беше повече от въздух или пясък, отколкото от плът и кръв. Далматика се бе научила да броди като призрак из улиците на Рим, да се крие по входове и зад колони и да поглъща отдалеч красотата на своя Луций Корнелий. В мечтите си тя усещаше много повече горещите му целувки, отколкото коравия му член, затова и копнежът по него можеше спокойно да мине за романтично занимание. Това, което Далматика искаше от Сула, бе да се признае за неин пленник, да я моли за милост, да й служи предано, прегърнал краката й и изливащ любовта си в потоци от горестни сълзи.

Най-накрая Далматика се беше сблъскала със съпруга си Скавър, който промени живота й. Единствена остана непокътната моминската й любов.

— Ти се превърна в посмешище за цял Рим, Цецилия Метела Далматика — беше й говорил в онзи паметен ден Скавър с глас, студен и безизразен. — Но което е много по-лошо, успя да направиш и мен на посмешище. В целия град няма човек, който да не ми се подиграва, на мен, първия сред римляните. Крайно време е това да спре. Ти си позволи да мечтаеш, да въздишаш и да се излагаш по най-жалък начин заради човек, който при това не ти е дал и най-малкия повод да вярваш в споделеността на безсмислените си чувства; заради човек, който нехае за теб и глупавото ти ухажване и когото аз се видях принуден незаслужено да накажа, за да защитя собствената си чест и достойнство. Ако не беше ти да се изправиш така безразсъдно между нас, този човек сега щеше да заема полагащото му се място на римски претор. Така че няма да преувелича, ако ти кажа, че благодарение на женската си глупост и слепота ти провали два живота — на законния си съпруг и на напълно непознат човек, който с нищо и за нищо не ти е виновен. Това, че не наричам и самия себе си невинен, се дължи на слабостта ми да толерирам толкова дълго време жената, позоряща името и семейството ми. Надявах се обаче ти сама да прогледнеш с моите очи и да забележиш в каква ужасна каша се забъркваш; това беше единственият начин да докажеш пред римското общество, че ненапразно си наследница на една от големите фамилии в града и ненапразно си се омъжила за принцепс сенатус. Уви, времето доказа, че ти си оставаш една безмозъчна глупачка, а единственият начин да се оправя човек с безмозъчните глупачки е да им попречи веднъж завинаги да показват глупостта си пред околните. От днес нататък ти няма да напускаш дома ми по абсолютно никакъв повод и причина. Дори на сватби и погребения няма да присъстваш, какво ли остава за посещения у приятелки или ходене на пазар. Не само това, но няма да позволя и ти да приемаш гостенки в къщата ми. Вече съм се убедил, че за нищо не мога да ти имам доверие. Нека ти кажа накрая, че на раменете си носиш една празна тиква и че човек с моето достойнство и обществен авторитет трябва да си скубе косите от яд, задето те е взел за съпруга. Сега си върви в стаята.

Разбира се, колкото и да наричаше жена си недостойна за един принцепс сенатус, Скавър не се отказваше от услугите й в леглото. Времето обаче си казваше думата и той все по-рядко търсеше тялото на жена си в тъмното. Когато Далматика роди син, мъжът й престана да я вини за всичко, което не вървеше в семейството, но най-вероятно от страх Скавър така и не й върна отнетата свобода. Затова на бедната и изоставена съпруга не й оставаше друго, освен в безкрайните часове на скука и самота да мечтае още по-горещо за изчезналия Сула, да си повтаря, че още го обича; и то с все същата девическа душа, която упорито не желаеше да остарее.

Дори сега, когато наблюдаваше голия Сула пред себе си, Далматика не усещаше никакво плътско желание към него. Това, заради което бе изгубила дъха си, бе неземната му красота и невероятната му мъжественост. И в същото време изпитваше разочарование, че разликата между Скавър и Сула се оказва много по-несъществена, отколкото се бе надявала. Красотата и силата, това различаваше един от друг двамата съпрузи, които тя щеше да има в живота си. Но иначе не беше Сула човекът, който щеше да коленичи в краката й, за да плаче с горестни сълзи за любовта й! Не тя щеше да властва над нея, а той — над нея. И Далматика вече усещаше как огромният му таран блъска по портите на крепостта й.

— Свали този парцал, Далматика — повтори Сула.

Тя веднага съблече нощницата си, подобно на дете, заловено на местопрестъплението и готово с всичко да угоди на разгневения си родител. Щом видя тялото й, Сула кимна доволно и се усмихна.

— Красива си — рече той и в гласа му се доловиха неочаквано меки нотки. Приближи се до Далматика, пъхна еректиралия си член между краката й и я притисна до себе си. Още при първата им целувка Далматика изведнъж се усети жертва на усещания, каквито досега не й беше съдено да познае. Чак сега тя разбираше какво означава да се докосва до мъжко тяло, до мъжки устни, до нечий пенис; да усеща нечии ръце да мачкат плътта й. За пръв път дъхът й усещаше сладостта от чистото мъжко тяло, нежния дъх на младата кожа, напомняща на малките й деца.

И така, най-сетне Цецилия Метела Далматика имаше случай да узрее, да прогледне с очите си на жена и да открие истинския живот. Мечтите и фантазиите завинаги се изгубваха, за да отстъпят място на живото тяло, което я обладаваше сякаш от всички страни едновременно. Вместо да се срещне със своя мечтан любим, Далматика попадна в прегръдките на своя господар, към когото не можеше да изпитва друго, освен сляпо обожание.

Самият Сула сякаш изпитваше отново магията на покойната Юлила, та и на изоставения Метробий. Нощта, прекарана в леглото с Далматика, го доведе до екстаз, какъвто не бе изпитвал в продължение на почти двайсет години. „Не само тя е копнеела за мен — чудеше се сам на себе си той как толкова време не си е давал сметка за собствените си желания. — Та това усещане е от жизнена важност за мен! Как съм могъл да съществувам толкова време без него.“

Нищо чудно тогава защо на другия ден след вълшебната нощ, прекарана в леглото с Далматика, Сула се чувстваше като омагьосан и сякаш на краката му бяха поникнали криле, докато вървеше по римските улици. Нищо не можеше да го отърси от съня, в който беше попаднал: нито гневното освиркване от страна на тълпата, недоволстваща заради уважаваната Елия, нито злобните намеци на хора като Филип, които съзираха в цялата история само жажда за Скавровото наследство, нито прегърбената фигура на Гай Марий, опрял се на рамото на Цезар, нито лукавите смигвания на Луций Декумий, нито жалванията на уличните поети, наричащи Сула дърт сатир, а Далматика заблудена красавица… Дори горчивата бележка; която Метробий бе пратил под формата на поздравления заедно с букет теменужки, не засегна попадналия на седмото небе Сула.

Нямаше и две седмици, откакто се бяха оженили, и младото семейство се премести в една от огромните къщи в западния край на Палатина с изглед към Големия цирк и в близост до храма на Великата майка. Фреските в къщата бяха по-пищни дори от тези в осиротелия дом на Марк Ливий Друз, колоните в перистила бяха от чист мрамор, подовете представляваха най-великолепните мозайки в цял Рим, а скъпата мебелировка повече подхождаше на някой източен дворец, отколкото на скромното жилище на римски гражданин. Сула и Далматика се гордееха най-много с масичката си от лимонено дърво, боядисана в електриково синьо и положена върху масивен златен постамент, представляващ двойка преплетени делфини. Масичката представляваше сватбеният подарък от страна на Метел Пий.

Да напусне къщата, където бе прекарал последните двайсет и пет години от живота си, бе за Сула още една промяна, която цялото му същество горещо желаеше. Най-после убиецът на Клитумна и Никополис щеше да избяга от призраците им, досадният Стих повече нямаше да го преследва в таблиния, Юлила, Марция и Елия, събрали се сякаш да изсмучат кръвта от жилите му, щяха да бъдат напълно забравени. И ако Сула не можеше да забрави за сина си, починал на кушетката в собствената му дневна, то поне нямаше да минава повече пред зеещата врата на детската стая, за да си спомня с мъка радостния смях на голото момченце, дебнещо да изненада баща си. С Далматика Сула имаше най-после шанс да започне всичко наново.

Ако тя не съществуваше, той нямаше да се задържи толкова дълго в града, а в крайна сметка от присъствието на първия консул Рим само спечели. Времето, през което стоеше далеч от красивата си съпруга, Сула прекарваше в наблюдение върху въведените от самия него закони за длъжниците, както и в откриване на нови пътища за попълване на хазната. След като кръстосваше безспирно големия град и използваше всяка удала му се възможност да изстиска отнякъде пари, най-накрая успя да осигури заплатите на римските легиони (за което му помогна и Помпей Страбон, изискващ съвсем минимални суми за своите войници) и дори му останаха средства да погаси част от астрономическите дългове към Италийска Галия. За голямо негово удоволствие след време дори му се струваше, че Рим се връща към живот.

Така или иначе, през март Сула сериозно се замисли не му ли идва времето да се отдели от хубавата си, любвеобилна женица. Метел Пий отдавна беше заминал на юг, придружен от Мамерк; Цина и Корнут продължаваха да опустошават земите на марсите, а Помпей Страбон — в компанията на красивия си син, но не и на звездата на епистоларната литература Цицерон — си беше намерил работа някъде из Умбрия.

Преди да замине обаче, Сула имаше да свърши една последна работа. Понеже не ставаше дума за прокарването на закон, а и отговорността падаше върху плещите на двойката цензори, реши, че може спокойно да я свърши в последния момент. За целия си досегашен мандат двамата цензори почти нищо не бяха свършили. Причина за това бе нежеланието им да се занимават с новоизлюпените граждани от италийски произход, които законът на Пизон Фруги поставяше в твърде привилегировано за консервативните им разбирания положение. В крайна сметка новозаписаните в списъците граждани бяха прехвърляни задължително към някоя от осемте отредени за целта триби и чистокръвните римляни продължаваха да държат лостовете на властта чрез останалите двайсет и седем; но и това се струваше опасно за цензорите. За да си измият ръцете от всякакъв провал, двамата герои нарочно бяха нарушили закона, така че ако се случи нещо непредвидено, да преустановят работа и да се оправдаят с въпросната си „недопустима“ грешка. Ставаше дума за някаква незначителна и твърде мъглява церемония, която авгурите ги бяха помолили да ръководят и която цензорите нагло не уважиха. Изкушението да се спасят от политиката беше твърде голямо, затова те само чакаха удобен повод да си дадат сами оставките.

— Принцепс Сенатус, назначени отци, Сенатът е поставен пред тежка криза, засягаща го в самото му съществуване — заговори Сула, застанал както обикновено като каменна статуя пред куриатния си стол. Единствено дясната му ръка се мърдаше, докато разгръщаше някакъв пергаментов свитък. — Донесъл съм списъка на всички онези колеги — сенатори, които повече няма да видим сред нас в Курия Хостилия. Всички те, както се досещате, са вече покойници. Общият им брой надвишава цифрата сто. Вярно, че сред въпросните стотина покойници повечето са с ранг на педарии и дори да бяха живи, нямаше да вземат участие в дискусиите, нямаше да дадат съществен тласък върху римската държавна политика. Техният опит в правото и законодателството не бе по-голям, отколкото на нас, сега присъстващите в тази зала. Но сред това множество от покойници има и такива, които никога не ще прежалим; това бяха хората, способни да ръководят съдилища, да играят ролята на съдии и арбитри при най-сложните правни казуси, да изготвят законопроекти, да съдействат за тяхното усъвършенстване и което е най-важното — да управляват страна! Засега никой от тях не е бил заместен. И още по-лошо, не виждам дори опит да бъде заместен!

Нека изброя имената на тези, за които говоря: цензорът и принцепс сенатус Марк Емилий Скавър; цензорът и върховен понтифекс Гней Домиций Ахенобарб; консуларният сенатор Секст Юлий Цезар; консуларният сенатор Тит Дидий; консулът Луций Порций Катон Лициниан; консулът Публий Рутилий Луп; консуларният сенатор Авъл Постумий Албин; преторът Квинт Сервилий Цепион; преторът Луций Постумий; преторът Гай Косконий; преторът Квинт Сервилий; преторът Публий Габиний; преторът Марк Порций Катон Салониан; преторът Авъл Семпроний Азелион; куриатният едил Марк Клавдий Марцел; народният трибун Марк Ливий Друз; народният трибун Марк Фонтей; народният трибун Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис; легатът Публий Лициний Крас Младши; легатът Марк Валерий Месала.

Чак сега Сула се спря и изгледа с известно задоволство смълчаната си аудитория. Личеше си, че всички присъстващи са поразени от прочетения списък.

— Да, разбирам мълчанието ви — продължи този път със спокоен, почти благ глас. — Едва когато стигнем до последното име в този дълъг свитък, ще си дадем сметка колко от големите римски мъже са си отишли, колко от младежите, на които сме залагали надежди, така и няма да ги оправдаят. Седем консули и още седем претори са намерили смъртта си през последните две години. Четиринайсет души, които бяха призвани да седят сега сред нас, да ни напътстват с мъдростта си на управници, да коментират законопроектите на младите, да закрилят римските мос майорум. Сред току-що изброените стояха имената и на още поне шестима, които се готвеха да поемат факлата на управлението и да се наредят рамо до рамо с водачите на Сената. Нататък следват и други имена, сред тях и такива на народни трибуни, които може и да не са си спечелили голяма известност като такива, но бяха хора с опит и способности.

— О, Луций Корнелий, та това е пълна трагедия! — хвана се за главата Флак Принцепс Сенатус.

— Да, Луций Валерий, това е трагедия — съгласи се Сула. — В списъка липсват също така имената на онези колеги, които все още се радват на здраве и живот, но по една или друга причина са откъснати от работата си в Сената; някои от тях изпълняват дълга си из задморските ни провинции, други воюват по различните краища на полуострова. Към списъка обаче спокойно бихме могли да прибавим и онези сенатори, които се видяха осъдени на заточение от Варианската или Плавтианската комисии. Или като Публий Рутилий Руф.

Ето защо се обръщам към уважаемите цензори Публий Лициний и Луций Юлий да направят всичко по силите си, за да изпълнят полагащата им се част от задълженията на Сената. Нека дадат шанс на хората със способности, влияние и лична амбиция да се присъединят към така изтънелите редици на римските сенатори. Нека сред педариите бъдат посочени онези, които да получат право на участие в сенатските обсъждания и да си пробият по-лесно път до управленските постове в страната. Не само това, но все по-често Сенатът не може да събере кворум, за да провежда заседанията си. Как може римският Сенат да защити мястото си на най-важна институция в държавата, ако не може дори да събере кворум?

И така Сула изпълни достойно ролята си в гражданската власт на Рим. Каквото беше по силите му за съживяването на Рим той го стори; най-накрая дори си позволи публично да порицае двамина цензори, бягащи от задълженията си. Време беше да се приключи и войната срещу Италия.