Вертикален свят ((Еротична антиутопия))

1

Девета междуетажна бригада работи в еднообразното вертикално пространство между външната страна на обслужване на гонада 116 от 700-ия до 730-ия етаж. Макар работната зона да е много висока, ширината й не превишава пет метра.

Членовете на бригадата рядко ходят в самата сърцевина. Основно те действат в периферията, следейки панелите на различните звена на управление на главния компютър. Хората от девета междуетажна бригада контролират многочислените блокове на саморегулиращите се устройства, насочващи работата на компютрите. Всеки път, когато веригата на някоя контролираща система се окаже на границата на претоварване, членовете на бригадата бързо я регулират. Това не е трудна работа, но е от първостепенно значение за живота на гигантското здание.

Всеки ден, когато започне смяната им, Майкъл Стетлер и неговата бригада минават през ирисовата диафрагма на единбургския шлюз на 700-ия етаж. Самоходните кресла ги доставят до определените пунктове. Самият Майкъл се занимава с програмиране на блоковете, обхващащи етажите от 709-ия до 712-ия.

Майкъл е на 23 години. В тази междуетажна бригада той работи като програмист-настройчик вече единадесет години. Премествайки се по етажите, той повишава напрежението или го намалява, изключва или включва, комбинира или разединява, удовлетворява изискванията на обслужващия компютър. Майкъл следи изменящите се комбинации от индикатори, изпълнявайки всички необходими регулировки, а мислителните центрове на мозъка му са свободни за всичко друго.

Той мечтае за непознати места извън гонада 116, които е виждал на екрана. Той и неговата жена Стесин са големи телезрители и рядко пропускат някое телепътешествие. В мозъка му преминават изображения от стария догонадски свят: Йерусалим, Истанбул, Рим, Тадж-Махал, руините на Ню Йорк, върховете на лондонските здания, показващи се над вълните, които ги покриват, други ексцентрични и романтични места извън стените на гонадата: вулканът Везувий, гейзерите на Йелоустоун, африканските савани, южните острови на Тихия океан, Сахара, Северният полюс, Виена, Копенхаген, Москва, Великите пирамиди.

Съществуват ли още тези места?

Майкъл не знае. Повечето от това, което е виждал на екрана, е съществувало преди сто и повече години. Той знае, че разпространението на гонадската цивилизация е изисквало събарянето на много остарели неща. Разбира се, всичко е било внимателно преснимано в обем, а след това е изчезнало. Несъмнено знаменитите паметници на старината са запазени. Няма смисъл да се преработват пирамидите, за да се направи още една стая в гонадата. Но много стари градове са разчистени. Той е чувал как неговият зет Джейсън Квиведо, историк, казва, че някога тук е имало два града, наричащи се Чикаго и Питсбърг, които са стояли от двата края на днешната констелация.

Майкъл мечтае за приключения извън гонада 116. Защо да не излезе навън? Нима трябва да прекара остатъка от живота си, висейки на самоходното кресло между етажите? Така му се иска да излезе, да вдъхне неочистения въздух с миризма на растения. Да види река. Да полети около тази първобитна планета, вглеждайки се в неравната й повърхност. Да се покатери на Великата пирамида! Да поплува в солената вода на океана! Колко е интересно това! Да застане под открито небе, излагайки кожата си на знойните слънчеви лъчи.

— Слушай, аз бих могъл да направя всичко това — казва той на жена си, безметежната, набъбнала Стесин. Тя носи петото им дете — момиченце, което ще се роди след няколко месеца. — В края на краищата не е голяма трудност да програмирам блока така, че да ми отвори изход навън.

2

— Чуйте — обръща се той към хората на площада. — Не ви мисля злото! Няма защо да ме затваряте!

Те се смеят. Двама млади мъже се разхождат под прозореца и го зяпат. Един от тях доближава длан към лицето си и усърдно я пълни със слюнка; когато това е свършено, той я предлага на своя приятел, който със своята ръка изстисква слюнката. Двамата се извиват в див смях. Майкъл ги наблюдава озадачено. Младите мъже казват нещо презрително и си отиват. Мястото им заема девойка, както той предполага, на петнадесет-шестнадесет години. Гърдите й са големи и загорели, между тях виси амулет във вид на мъжки полов орган. Тя така поглажда амулета, че той го приема за покана.

— Бих те обикнал — казва той, — само ме измъкни оттук.

Той протяга ръка между прътите, като възнамерява да я погали. Тя отскача назад, прави неприличен жест, сочейки го с лявата си ръка с четири пръста, насочени към лицето му и притиснат към тях палец. Явно непристойност.

Наближава нощта. В сумрака Майкъл вижда непрекъсната редица приземяващи се на площада машини за пръскане на посевите. Те са като птици, връщащи се в гнездото си след залез слънце. Зрителите изчезват. Майкъл вижда как влизат в други здания на площада.

Въоръжена девойка му носи вечерята; като оставя вратата отворена, тя влиза и оставя подноса; след това излиза, без да каже дума.

Варени зеленчуци, прозрачен бульон, неизвестни червени плодове, студено вино. Плодовете са смачкани и презрели, но всичко останало е великолепно. Той яде жадно, очиствайки подноса. След това отново отива до прозореца. Средата на площада е празна, но на далечния й край има осем или десет мъже, очевидно дежурната обслужваща смяна прави нещо около машините под светлината на три летящи и светещи кълба.

Сега килията му е съвсем тъмна и не му остава нищо, освен да се съблече и да се изпъне на разстланите одеяла.

След час-два го буди нестройна музика, чувствителна и дразнеща. Той сяда. По стените на килията му танцуват червени сенки. Майкъл се хвърля към прозореца. Огромна купчина от сухи стъбла, клонки и овощни отпадъци пламти по средата на площада. Никога преди това не е виждал огън, освен на екрана, и видът на кладата едновременно го плаши и му доставя удоволствие. Тези люлеещи се, вдигащи се и изчезващи червени кълба — къде се дяват? Даже тук, в килията си той усеща пристигащата на вълни топлина на пламъка. Нима те не се страхуват, като дават свобода на огъня? Разбира се, около огъня има гола земя и той не може да я пресече. Земята не гори.

Той с усилие отделя очи от хипнотичното безумство на огъня. Дузина музиканти седят в редица около огъня. Инструментите им са допотопни: духови или клавишни. Майкъл, който има музикален слух се мръщи от едва доловимия фалш в свиренето. Но на фермерите изглежда им е все едно. Те не са разглезени от механичното съвършенство на научно проверената музика.

Стотици фермери, вероятно цялото население на селото, седят в неравен кръг около площада, поклащайки се от време на време в такт на пронизителната музика, блъскайки с пети по земята. Отблясъците светлина ги превръщат в сборище от демони: по полуголите им тела струи зловеща червена светлина. Сред тях той вижда и няколко деца — не са твърде много: две тук, три там, много възрастни двойки с едно дете, а и въобще без деца. Той е изумен от своето откритие: те ограничават раждаемостта! Това е ужасно! Побиват го тръпки. Колкото и да се отличават гените му от гените на останалите хора на гонадата, той все пак е човек на гонадата.

Музиката става все по-пронизителна и по-безпорядъчна. Пламъкът се издига все по-високо. Сега фермерите започват да танцуват. Темпото все повече нараства, но ритъмът е съгласуван и отчетлив. Очите на танцуващите са потъмнели, устните им са плътно стиснати. „Това не е пир — изведнъж осъзнава той. — Това е религиозен празник, обред на комуната. Какво ли замислят? Дали той не е жертвеното агне? Провидението им е изпратило човек от гонадата. Специално за тази цел!“

Майкъл панически се оглежда за котел, кол, прът и други предмети, пригодни да могат да го изпекат или сварят. В гонадата винаги се носят ужасни слухове за комуните, но Майкъл винаги се е отнасял към тях като към примитивни митове. А може и да не са само митове?

Когато дойдат да го вземат, той ще нападне пръв. По-добре да бъде убит, отколкото да загине безславно на селския олтар.

Мина още половин час, но никой не погледна към неговата килия. В огъня подхвърлят все нови и нови клонки.

Но какво е това?

На площада тържествено излизат фигури в маски — трима мъже и три жени. Лицата им са скрити в груби сферични съоръжения. Жените носят овални кошници, в които могат да се видят продукти, произведени в комуната: зърно, сухи класове, зеленчуци. Мъжете обкръжават седма фигура — жена. Двама я дърпат за ръцете, а третият я подбутва отзад. Тя е бременна, както се вижда, в шестия или в седмия месец. Тя е без маска, лицето й е напрегнато и неподвижно, очите й са широко отворени от уплаха. Мъжете я хвърлят пред огъня и се изправят близо до нея. Тя стои на колене с наведена глава, дългите й коси почти докосват земята, набъбналите й гърди се люлеят при всяко поривисто вдишване. Един от мъжете с маска — това несъмнено е жрецът — започва протяжно заклинание. Една от жените с маски поставя в ръцете на жената по един клас пшеница. Другата я посипва с храна и я разтрива по потния й гръб. Третата посипва зърна в косата й. Притиснат към прътите на решетката, Майкъл се чувства отхвърлен хиляди години назад, попаднал на празненство в неолита, и не може да си представи, че само на един ден път оттук се издига грамадата на гонада 116.

Жреците са завършили помазването на жената с храна. Двама от жреците рязко я изправят на крака, а една от жриците смъква и последните остатъци от дрехи. Предчувствайки нещо зловещо, Майкъл в ужас се притиска към решетките. Ето я жертвата! И може би Майкъл е предназначен за палач. Трескавото въображение на Майкъл довършва сценария: той вижда как го извеждат от килията, избутват го на площада, слагат в ръката му сърп; до огъня лежи с корема нагоре проснатата жена, жреците пеят псалми, жриците скачат и му показват закръгления корем на жертвата, чертаейки въображаемите линии на разреза, докато в това време музиката се усилва и огънят се разгаря все по-ярко и… Не! Не трябва! Майкъл се обръща и затваря очи. Когато идва на себе си, вижда, че жителите на селото се движат в танц към бременната жена. Тя стои, стискайки в ръка класовете пшеница, стиснала бедра, засрамена от голотата си. Те се глумят над нея, крещейки дрезгави ругатни, правейки с четири пръста срамни жестове към нея, дразнейки и обвинявайки я. „За какво? Коя е тя? Осъдена на клада вещица?“

Жената се е свила на кълбо. Тълпата я заобикаля плътно. Той вижда как я ритат и плюят.

— Оставете я! — вика той. — Мръсни негодници, махнете ръцете си от нея!

Но воплите му са заглушени от музиката. Жената се клатушка, едва не пада, носи се насам-натам, но навсякъде се натъква на плътен пръстен. Ударите се сипят по разранената й гръд и по гърба й. Тя диша тежко и подивяла от ужас, търси изход, но кръгът не се отваря и отново, и отново я отблъсква навътре. Когато пада, те рязко я вдигат. Когато кръгът се разкъсва, към нея се протягат други жители на селото. Всички я бият с отворена длан и, изглежда, никой не я удря в корема. Ударите се нанасят с голяма сила. Съвършено беззащитна в голотата си, жената не се опитва да се защити или поне да запази корема си. Стискайки класовете, тя доброволно се подчинява на своите мъчители. Тълпата се люлее покрай нея. Колко още ще издържи? Какво искат от нея? Да я пребият до смърт? Или да я заставят да изхвърли детето в тяхно присъствие? Майкъл не може да си представи нищо подобно. Къде е уважението им към живота? Тази жена трябва да е неприкосновена, а те я мъчат.

Тълпата от виещи хора я скрива. Когато те се отдръпват, тя стои на колене, близка до припадък, трепери цялата. Тялото й е покрито с кал, на дясната й гръд има следи от нечии нокти.

Тримата жреци запяват в унисон; жителите на селото отстъпват назад, събирайки се на групи. Жената неуверено става и оглежда своето окървавено тяло. Лицето й не изразява нищо — тя е извън болката, страха и ужаса. Бавно отива към огъня. Застава до самия огън, с гръб към него. Пламъците почти достигат до нея.

Силата на музиката отново нараства. Жреците млъкват и замират в неподвижни пози. Изглежда, приближава решаващата минута. Може би тя ще скочи в пламъците?

Не! Жената махва с ръка и хвърля класовете в огъня. Раздава се немислим рев. Изнурената жена с несигурни крачки се отдалечава от огъня и пада на лявото си бедро. Жреците величествено изчезват, жителите постепенно се разотиват. На площада остават само двама — жената и висок, брадат човек. Майкъл си спомня, че го е видял в центъра на тълпата, когато биеха жената. Мъжът се приближава, изправя я и нежно я люлее. Жената се сгушва в него. Той тихо й казва нещо и тя отговаря с дрезгав от шока глас. Мъжът я вдига на ръце и я носи към едно от зданията на противоположната страна на площада.

Майкъл се отдалечава от прозореца и се хвърля на леглото.

Наоколо е тъмно и тихо. Картините на церемонията отново се появяват пред него. Накрая заспива тежък сън.

3

Будят го за закуска. Болните от вчерашното ходене мускули протестират срещу всяко движение. Той се заема с подноса: хляб, сурови плодове, вино; всичко изглежда много апетитно. Преди да успее да се справи с храната, вратата на килията се отваря и влиза жена, облечена в къс костюм, приет в комуната. Той се досеща, че тя не е от редовите работници; има студен, властен поглед, а лицето й е интелигентно. Сигурно е на около 30 години. Тя е стройна, има еластични мускули и малки гърди. С нещо му напомня Микаела. От лявата й страна има ремък с оръжие.

— Не ми доставя удоволствие видът на твоята голота, — казва тя с тон, нетърпящ възражение. — Облечи се и тогава ще можем да поговорим.

Тя говореше на езика на гонадата. Наистина с акцент и гласните бяха изкривени. Обаче това несъмнено беше езикът на родното му здание.

Той бързо се облича, а тя го наблюдава с каменно лице.

— В гонадите — казва той — ние не обръщаме много внимание на това дали сме облечени, или не.

— Но тук не е гонада!

— Разбирам, че съм нарушил вашите обичаи, и съжалявам за това.

Накрая той покри голотата си. Тя малко се посмекчи, благодарение на извиненията и послушанието му. Като направи няколко крачки в килията, тя каза:

— Отдавна при нас не се е явявал шпионин от гонадите.

— Аз не съм шпионин!

Студена скептична усмивка.

— Тогава защо си тук?

— Не съм се готвил да правя нищо в земите на вашата комуна. Просто минавах по тях, насочвайки се към морето.

— Наистина ли? — каза тя, като че ли й беше съобщил, че е излязъл да се разходи по Плутон. — Значи пътешестваш? И, разбира се, сам?

— Да.

— И кога започна твоята увеселителна разходка?

— Вчера, рано сутринта — отговори Майкъл. — Аз съм от гонада 116. Внезапно почувствах, че повече не мога да остана в зданието. Тогава си направих пропуск и избягах от града на разсъмване.

— Какво се надяваш да научиш, като ни шпионираш?

— Казах ви, че не съм шпионин — уморено казва той.

— Гонадските хора нямат навик да бягат от зданията си. Много години съм имала работа с такива хора и знам как мислите. Само пет минути след излизането си ти щеше да си парализиран от ужас — добави тя. — Разбира се, ти си трениран, иначе не би издържал цял ден в полето. Не мога да разбера само защо са те пратили. Вие си имате свой свят, ние — свой. Нямаме конфликти, нашите интереси не се сблъскват и значи няма нужда от шпионаж.

— Напълно съм съгласен с вас — казва Майкъл. — Именно затова не съм шпионин.

Той чувства, че го влече към нея. Знанията и самообладанието й го привличат. Той продължава:

— Как да ви накарам да ми повярвате? Исках само да видя света извън гонадата. Открих, че не съм много съгласен с гонадския начин на живот. И тогава излязох навън. Не съм шпионин. Исках само да попътешествам — да видя морето. Виждала ли сте море? Не? Това е заветната ми мечта — да се поразходя по брега, да чуя шума на вълните, да почувствам под краката си мокрия пясък…

Страстният му тон навярно започва да я убеждава. Тя свива рамене, видът й малко се смекчава и тя казва:

— Как се казваш?

— Майкъл Стейтлър.

— Възраст?

— Двадесет и три.

— Бихме могли да те качим на следващия бързоходен влак, натоварен с гъби, и след половин час ще бъдеш в своята гонада.

— Не — моли я той, — не го правете. Позволете ми да вървя на запад! Не искам да се връщам, без да видя морето.

— Значи още не си събрал достатъчно информация?

— Аз не съм… — той се спира, след като разбира, че тя го дразни.

— Добре. Може и да не си шпионин. Сигурно си просто луд. А какво мислиш за нашето село, Стейтлър?

— Даже не знам какво да кажа.

— Какво впечатление ти направихме? Какви сме? Прости или сложни? Или може би зли? Ужасни?

— Странни — отговаря той.

— Странни спрямо тези хора, сред които си живял, или въобще?

— Трудно ми е да определя… Вие като че ли сте от друг свят. Аз… Всъщност как се казваш?

— Арта.

— Артур? При нас това е мъжко име.

— А-р-т-а.

— А, Арта. Колко е прекрасно, че живееш така близо до земята, Арта. За мен това е само мечта. Тези малки къщи, този площад. Слънцето. Светлините на зданията… Нито стълби, нито асансьори. И този обред през нощта. Музиката, бременната жена. Какво беше това?

— Аа. Говориш за противородовия танц?

— Ето значи какво е било! Това е било… — той се запъва, подбирайки думата — обред за стерилизация?

— Това е танц за осигуряване на добра реколта, — казва Арта, — за да са здрави посевите, а раждаемостта да е ниска.

— А жената, която биеха? Да не е забременяла незаконно?

— О, не — смее се Арта. — Детето на Милча е напълно законно.

— Тогава защо… така я мъчиха… тя можеше да загуби детето си…

— С някои това се случва — спокойно казва Арта. — В комуната сега има единадесет бременни жени. Те теглиха жребий и Милча загуби. Или спечели. Разбираш ли, това не е изтезание, това е религиозен обред: тя е свещена избраница. Със страданията си тя носи здраве и разцвет на комуната. Това е голяма чест. Това вече никога няма да се случи с Милча и тя ще има определени привилегии в течение на целия си живот. И всички са й благодарни — сега ние сме защитени за още една година.

— Защитени? От какво?

— От гнева на боговете.

Една минута той се мъчи да разбере какво общо имат тук боговете. След това пита:

— А защо се стараете да намалите раждаемостта?

— Може би си мислиш, че ние владеем целия свят? — изведнъж се ожесточава Арта. — Ние сме комуна. Отделена ни е определена площ земя. Трябва да произвеждаме храна за себе си и за гонадите, ясно ли е? Какво ще стане с нас, ако просто се размножаваме и размножаваме, докато селото ни не заеме половината от съществуващите поля и храната, която произвеждаме, стига само за нашите собствени нужди.

— Но вие няма защо да разширявате селото. Трябва да строите нагоре. Както правим ние. Тогава броят на членовете на вашата община може да се увеличи десетократно…

— Ти нищо не разбираш — отвръща Арта. — Защо ни е да превръщаме комуната в гонада? Ние си имаме свой начин на живот. Той изисква от нас да сме немногобройни и да живеем сред изобилни поля. Защо да ставаме като вас? Ако се развиваме, то ще е само хоризонтално. И след време ще покрием Земята с безжизнена кора от асфалтирани улици и пътища, както в миналите времена. Не! Не ни харесва. Наложили сме си ограничения и сме щастливи. Изглежда ти безнравствено? Ние мислим, че са безнравствени гонадските народи, които не контролират размножаването си.

— Ние нямаме нужда да го контролираме — отговаря й той. — Математически е доказано, че още далеч не сме изчерпали възможностите на планетата. Ние строим нова гонада всеки няколко години и при това снабдяването не се намалява, ритъмът на нашия начин на живот се поддържа и…

— И ти мислиш, че това може да продължава безкрайно?

— Е, не безкрайно… — съгласява се Майкъл. — Но дълго. При съществуващия темп ще минат може би петстотин години, докато почувстваме някакво засягане на интересите ни.

— А след това?

— Този проблем ще се реши, когато му дойде времето.

Арта яростно клати глава.

— Не! И още веднъж — не! Как можеш да говориш такива неща? Как може да се размножаваш, без да се грижиш за бъдещето?

— Слушай — казва той. — Аз разговарях със своя зет-историк. Той е специалист по XX век. Тогава се е считало, че ако населението на Земята превиши 5 или 6 милиарда, на планетата ще настъпи глад. Много се е говорело за пренаселението. Когато катастрофата настъпила, редът бил възстановен. Старите хоризонтални методи на използване на земята били забранени. Била построена първата гонада, после втората… Жилища получили 10 милиарда души, после 50, а сега 75 милиарда. Тяхното съществуване се обезпечава с по-ефективна хранителна продукция, по-високи здания, по-голяма концентрация на хора върху непродуктивните земи. През XX век никой не би повярвал, че е възможно да се изхранят толкова много хора на Земята. Какво ще попречи на нашите потомци да изхранят 500 и даже 1000 милиарда? Ако се тревожим за проблеми, които още не са възникнали, ако гневим Бог с ограничения на раждаемостта, ще сгрешим против живота, без да сме сигурни, че…

— Ха! — презрително се изсмива Арта. — Ние никога няма да се разберем едни други. Ти ми отговори, ако гонадският начин на живот е така хубав, защо напусна гонадата и тръгна да пътешестваш по полята?

Без да дочака отговор, тя хлопва вратата. Майкъл се опитва да я отвори и установява, че е заключена. Той остава сам и отново затворен.

Еднообразният ден е безкрайно дълъг. Никой не идва при Майкъл, освен момичето, което му носи храна. Зловонието в килията го потиска. Липсата на душ става непоносима. Майкъл се приближава до прозорчето и гледа навън. Вижда само малка част от комуната. Някъде извън зрителното му поле трябва да са училището, театърът, административната сграда, складовете и ремонтните работилници. В паметта му отново изникват картини от снощния обред. Те му се струват странни, но тяхната чудатост е очевидно само маска, която си слагат, за да се различават от гонадците. Това е сложно, добре балансирано общество. Толкова сложно, колкото и неговото. Машините, които те управляват, съвсем не са прости. Несъмнено имат и изчислителен център, който да управлява отглеждането и прибирането на реколтата. А това пък изисква щат от професионални техници. Трябва да се проучват агрономическите проблеми: пестициди, потискащи плевелите, а също екологически тънкости. Майкъл вижда само външната страна на живота им.

Арта се появява отново едва в края на деня.

— Скоро ли ще ме пуснат? — веднага пита той.

— Още не сме решили — клати глава Арта. — Аз препоръчах да те пуснат. Но някои от нашите са много подозрителни.

— Кого имаш предвид?

— Вождовете. Разбираш ли, това са старци, за които е естествено да изпитват недоверие към непознатите. Някои от тях искат да бъдеш принесен в жертва на бога на плодородието.

Арта се захилва. Сега изглежда не толкова строга, почти дружелюбна. Тя е на негова страна.

— Това звучи ужасно, нали? В отделни случаи боговете ни искат човешки жертви. Но в гонадите също отнемат човешки живот, нали?

— Да, когато някой застрашава сигурността на нашето общество. Нарушителите на законите се изгарят в камери, разположени на дъното на зданието. Техните тела се превръщат в енергия. Но…

— Значи убивате, за да запазите стабилността на обществото си? Е, и ние понякога постъпваме така. Но не често. Честно казано, смятам, че ще те убият. Но това още не е решено.

— Кога ще решат?

— Може би довечера. Или утре.

— Нима заплашвам комуната с нещо?

— Никой не твърди това — отговаря Арта. — То по-скоро има философски смисъл, който е трудно да се обясни: жителите на гонадата са нашите основни потребители и ако нашият бог символично погълне гонадата в твое лице като представител на това общество, това ще е мистично потвърждение на съюза на двете общества — комуната и гонадата. Впрочем може би ще забравят за жертвоприношението. Само един ден е минал от противородния танц и ние все още нямаме нужда от свещена защита. Аз им говорих за това. Бих казала, че шансовете ти за освобождаване са твърде високи.

— Твърде високи — мрачно повтаря след нея Майкъл. В главата му прелитат видения от далечното море, пепелявият конус на Везувий, Йерусалим, мраморният Тадж-Махал. Сега те са далечни като звездите. Съдбата му бе подготвила не море, а зловонна килия. Майкъл се предава на отчаянието.

Арта прави опит да го успокои. Тя кляка до него. Очите й са топли и нежни. Не е останала и следа от предишната й войнствена рязкост. Струва му се дори, че й се харесва. Опознавайки го, тя сякаш преодолява бариерата, разделяща двете култури. Същото става и с него. Разделящото ги духовно разстояние се скъсява. Нейният свят не е негов, но той чувства, че би могъл да се приспособи към някои от тези обичаи. Между тях се заражда близост. Той е мъж, тя е жена и в това е същността, а всичко останало е само фасада. И все пак при разговора той отново и отново си припомня колко са различни. Изяснява се, че тя е 31-годишна, но не е омъжена. Той е изненадан. Казва й, че в гонадата всички на възраст над дванадесет-четиринадесет години са омъжени. Защо тя, толкова привлекателна, не е омъжена още?

— При нас има достатъчно омъжени жени — последва отговор. — Не ми е нужно да се омъжвам.

Може би тя не иска да ражда деца? Не, не за това. В комуната има достатъчно майки. А тя има други задължения.

— Какви?

Тя обяснява, че се занимава с търговските връзки между гонадата и комуната. Затова така добре говори езика му. Тя си има често работа с гонадите, договаря се за обмяната на промишлени продукти, изпраща обслужващите механизми на ремонт при повреда, която не е по силите на селските техници, изпълнява и други поръчения.

— Значи може би аз съм предавал твои разговори. Ако се върна вкъщи, ще мога да те слушам, Арта.

Усмивката й е прелестна. Майкъл започва да подозира, че в тази килия се заражда любов.

На свой ред Арта го разпитва за гонадите. Тя никога не е ходила там. Разпитва го за жилищата им, транспортната система, асансьорите, училищата, залите за развлечения… Кой приготвя храната? Кой решава каква професия да получат децата? Можеш ли да пътуваш из гонадата от град в град? Къде се заселват новите хора? Как гонадците, принудени да живеят в такава теснотия, се изхитряват да не враждуват помежду си? Не се ли чувстват затворници? Хиляди хора, натъпкани в едно здание като пчели в кошер — как го понасят? Как им действа застоялият въздух, изкуственото осветление, това, че са откъснати от природата? Не, такъв живот е непостижим за нея.

И той се опитва да й обясни всичко. Обяснява го така разпалено, че дори на самия него, избягал от гонадата, започва да му се струва, че я обича. Говори за равновесието, за балансираните потребности и желания в тази мъдро устроена социална система, функционираща с минимални търкания и разстройства… Арта изглежда очарована от възторжения му разказ. Лицето й се зачервява от вълнение, сякаш за първи път в живота си е разбрала, че животът на стотици хиляди хора в едно здание не е така груб и безчовечен. В същото време Майкъл усеща, че собствената му риторика не го увлича: чувства се като страстен пропагандист на начин на живот, в чиито достойнства започва да се съмнява. Продължава да разказва, като се надява, че по този начин предразполага Арта и тя ще стане по-достъпна, хладнокръвна жена, израснала под силното слънце.

Упоението от собствените му думи постепенно прераства в сексуално влечение. Възникналата между тях близост Майкъл интерпретира като зараждаща се физическа близост. Това е естествен еротизъм за жителя на гонадите: всички са достъпни един за друг по всяко време. И Майкъл решава, че е напълно разумно и естествено да премине от събеседване към съвкупление. Тя е така близко. Очите й сияят. Гърдите й са малки. Майкъл забравя Микаела. Накланя се към Арта. Лявата му ръка се плъзга по рамото й, пръстите намират гърдата. Притиска устните си към нейните устни, с другата си ръка търси закопчалката на единствената й дреха. Още миг и тя ще бъде гола. Телата им се доближават. Опитни пръсти търсят пътя за члена му. И изведнъж…

— Не! Не трябва…

— Ти не мислиш така, Арта — уговаря я той, развързвайки туниката й. Като стиска малката й твърда гръд и се опитва да намери устните й, той шепне: — Ти си твърде напрегната. Отпусни се. Любовта е благословение… Любовта…

— Престани! — гласът й звучи рязко и сурово, тя грубо го отблъсква.

Но защо? Може би в общината е прието така да се отдават.

Арта взема туниката си, отблъсква Майкъл с глава и се опитва да вдигне коляното си. Той я обхваща с ръце и се опитва да я притисне към пода, гали я, целува я и шепне някакви думи…

— Пусни ме!

Това е толкова неочаквано за Майкъл: жена, която с всички сили се съпротивлява на мъжа. В гонадата за това биха я осъдили на смърт, но тук не е гонадата.

Съпротивата й го разпалва: вече няколко дни е без жена — най-дългия период на въздържание в живота му. Той е възбуден и крайно напрегнат, желанието го довежда до лудост. Никакви хитрости няма да й помогнат, той ще я обладае веднага щом се справи с нейната съпротива.

— Арта… Арта — мучи той, усещайки под себе си тялото й. Ако само можеше някак да си свали дрехата, докато я удържа под себе си. Тя се бие като дявол. Добре, че е дошла без оръжие. Арта тежко диша и диво го налага с юмруци. Усеща вкус на кръв по разбитите си устни. Поглежда в очите й и се изплашва от суровия, пълен с ненавист поглед. Но колкото по-силно тя се съпротивлява, толкова по-силно я желае той. Дивачка! Ако така се отдава! Но тя изведнъж се разплаква. Започва да го хапе и драска.

— Арта, моля те. Това е безумие… Позволи ми…

— Животно!

— Позволи ми да ти покажа как мога…

— Кретен!

Тя го удря в слабините с коляното си. Това вече не е игра. Ако иска да я обладае, трябва да я победи. А после какво? Да изнасили жена в безсъзнание. Не, не така.

Желанието му изведнъж секва. Той се отдръпва от нея и застава на колене до прозореца, гледа в пода и диша тежко. Е, какво, върви си и кажи на старците как постъпих с тебе. Нахрани с мен своя бог.

Арта стои над него и намръщено се облича.

— В гонадата — казва той — се счита за крайно непристойно да откажеш това на мъж — гласът му трепери от срам. — Ти ме прелъсти, Арта, аз мислех, че те привличам. А после ми бе трудно да спра.

— Какви животни трябва да сте!

Майкъл се страхува да я погледне в очите:

— В известна степен е така. Ние не можем да позволим да нарастват възбудителните емоции, защото в гонадата няма място за конфликти. При вас не е така, нали?

— Да.

— Можеш ли да ми простиш?

— Ние се любим само с тези, които обичаме. Ние не се отдаваме на първия срещнат. Откъде би могъл да го знаеш? — И наистина, откъде? Гласът й е като бич: — Така добре ни беше! Как можа да ми се нахвърлиш?

— И аз не знам. Бяхме двама, бяхме сами, а чувствах как все повече и повече ме привличаш… беше така естествено…

— Беше така естествено да се опиташ да ме изнасилиш!

— Но аз спрях навреме…

Ехиден смях.

— Това ли наричаш „спрях навреме“?

— При нас жените никога не се противят, Арта. Мислех, че си играеш с мен. Не разбрах, че ми отказваш — сега се решава да я погледне в очите. В тях вижда объркване, разбиране и съжаление. — Получи се необмислено, Арта! Хайде да върнем всичко, както си беше, и да започнем отначало.

— Аз не мога да забравя твоите ръце върху тялото си. Не мога да забравя как ме разсъблече.

— Не се сърди! Опитай се да погледнеш на това с моите очи. Разделя ни бездна: различни възгледи, различна практика. Аз…

Тя бавно клати глава. Никаква надежда за прошка.

— Арта…

Отива си. Той остава сам. Гнети го срам, макар да се мъчи да повярва, че не всичко е загубено. Какво да се прави — сблъсък на две несъвместими култури.

4

Няколко часа след изгрев слънце на площада започнаха да правят нова клада. Значи тя е разказала всичко на старейшините.

Нанесено й е оскърбление, те я утешават и обещават да отмъстят. Сега навярно ще го принесат в жертва на своите богове. Това е последната нощ в живота му. Ще умре далеч от къщи, без пречистване, толкова млад, пълен с несбъднати желания. Ще умре, без да види морето.

При огъня докарват гигантска машина за бране — огромно чудовище с осем ръце, шест крака и голяма паст. Във въображението си той се вижда понесен нагоре от огромните метални палци. Главата му се приближава до зейналата паст на чудовището, а жителите на селището се молят в безумна ритмичност. А ето я и Арта, радва се на своята победа. Честта й е възстановена. Жреците пеят монотонно…

А може би ще се случи друго? Нали миналата нощ провеждаха пречистващ обред, а той помисли, че измъчват бременната. А всъщност я удостоиха с висока чест. Но колко зловещ вид има тази машина!

Площадът се изпълва с жители. Настъпва решаващата минута…

„Чуй, Арта, това беше просто недоразумение! Помислих, че ти също ме пожела. Аз постъпих така, както е прието в нашето общество, нима не го разбра. Сексът за нас не е толкова сериозно и важно нещо. Почти като размяна на усмивки или стискане на ръце. Ако двама души имат желание, те се съвкупляват. Защо да не го направят? Аз просто исках да ти доставя удоволствие, наистина, наистина! Беше ни така добре заедно.“

Звукът на барабаните нараства. Чуват се ужасните скърцащи звуци на духовите инструменти. Помогни ми, Господи. Ето ги и жреците с кошмарните си маски. Аз днес съм централната фигура.

Минава час, сцената на площада става все по-безумна, но никой не идва за него. Може би пак нещо не е разбрал?

До вратата на килията му се чуват стъпки. Чува се как се отключва катинар. Това сигурно са жреците.

Вратата се отваря и влиза Арта. Тя бързо затваря вратата и опира гръб на нея. Единственото осветление в килията е слабият отблясък на огъня, проникващ през прозореца. Лицето на Арта е строго и напрегнато. Този път тя носи оръжие. Значи работата е сериозна.

— Арта! Аз…

— Тсс! Говори по-тихо, ако искаш да живееш.

— Какво става?

— Готви се жертвоприношение. На бога на реколтата.

— Мен?

— Теб.

— Ти си им казала, че съм се опитал да те изнасиля! И сега следва наказанието.

— Нищо не съм им казвала. Те взеха това решение на залез слънце. Нямам нищо общо с това.

Гласът й звучи искрено. Той се учудва, а тя продължава.

— Ще те поставят пред бога в полунощ. Сега го молят да приеме жертвата. Това е дълга молитва. — Арта с опасение минава покрай Майкъл, като че ли се страхува да не я нападне отново, и гледа през прозореца. След това се обръща към Майкъл. — Много добре. Никой няма да забележи. Върви след мен, само че тихо. Ако ни хванат, ще те убия и ще кажа, че си се опитал да избягаш. Да вървим.

— Къде?

— Да вървим! — Той покорно я следва по лабиринти, по влажни подземни преходи, по тесни тунели, малко по-широки от тялото му. Накрая излизат навън. Откъм площада от другата страна на зданието се чува музика и пеене. Арта изтичва в пространството между двете къщи, оглежда се и след това кани със знаци Майкъл. С къси и бързи прибежки те стигат до външния край на селото. Той се оглежда: оттук може да се наблюдава огънят. Изведнъж наблизо се раздава някакъв звук. Арта го прегръща и го дърпа надолу. Тялото й е притиснато към него — връхчетата на гърдите й го парят като огнени копия. Някой преминава наблизо — може би е часовой. Арта замира от страх. Часовоят отминава. Успяват да се промъкнат към полето и се скриват сред високите, осеяни с листа растения. Бързо се отдалечават от селото. Арта спира.

— Нататък ще продължиш сам — казва Арта. — Ако ме няма дълго, ще започнат да ме подозират.

— Защо ме пускаш?

— Защото бях несправедлива към теб — казва тя, като се мъчи да се усмихне. — Аз те привличах. Ти нямаше как да знаеш нашето отношение към тези неща. Аз бях жестока, бях пълна с ненавист, а ти само искаше да покажеш своята любов. Съжалявам, че се получи така… Върви!

— Ако можех да ти кажа колко съм ти благодарен…

Ръката му докосва леко нейната ръка. Чувства трепета й — желание или отвращение? С внезапна решителност я притегля в обятията си. Отначало тя се съпротивлява, но веднага се отпуска. Устни се сливат с устни. С пръстите си усеща мускулестия й гръб. Коремът й нежно се притиска в неговия. Пред очите му преминава сладострастно видение: Арта възторжено пада на земята, увличайки го върху себе си, и го пуска в себе си, телата им се сливат и образуват тази метафорична връзка между гонадата и комуната, която старейшините искаха да укрепят с кръвта му. Но не. Съвкупление на полето, под лунната светлина, няма да стане. Арта живее по свои закони.

Докато тези мисли прелитаха през главата му, Арта очевидно дойде на себе си и се изплъзна от обятията му.

— Сега върви — шепне тя, обръща се и се затичва няколко крачки към селото. После отново се обръща и му махва. — Върви, върви! Защо стоиш?

Той се повлича неуверено през посребрената от луната нощ. Къде да отиде?

Сега има само една възможност. На хоризонта се виждат внушаващите благоговение колони на Чипитските гонади. Там сега е вечер. Концерти, соматични съревнования, бурни състезания — всички вечерни развлечения са в разгара си. Стесин стои вкъщи разплакана и разтревожена. Децата плачат. Микаела съвсем е излязла от релси. А той е тук, на километри от тях. Избяга от света на идолите и кървавите обреди, от езическите танци, от неподатливи и неплодоносни жени. Ужасно е мръсен и вмирисан. Толкова дни не е вземал душ. Какви ли бактерии са превзели организма му? Отчаяно го болят мускулите, наляга го умора.

Какво ти море? Какъв ти Везувий? Какъв ти Тадж-Махал. Друг път. Готов е да признае поражението си. Сега с цялата си душа мечтае да се върне. В края на краищата природата взема своето и побеждава генетиката.

Приключението свърши, някога може би ще го повтори. Фантазията му пресича континента и лети от община към община — повечето са изоставени, но все пак твърде много идоли с полирани челюсти го очакват в обитаемите общини и не винаги ще има щастието във всяко селище да среща Арта. Значи — вкъщи!

Минава час и страхът му намалява — никой не го преследва. Майкъл крачи все по-надалеч, насочвайки се към грамадната кула на гонадата.

Няма представа колко е часът. Сигурно около полунощ. Луната вече е изминала по небето повечето от пътя си. Огньовете на гонадата постепенно угасват. Сега там бродят само блудниците. Може би Сигмунд Клавер от Шанхай се спуска да навести Микаела, а Джейсън се насочва към своите груби възлюбени от Варшава или Прага.

Още няколко часа, предполага Майкъл, и ще си е вкъщи.

Наоколо всичко е тихо. Звездното небе го очарова с магическата си красота и Майкъл сега почти съжалява за решението си да се върне.

След около четвърт час ходене той спира, за да се изкъпе в напоителен канал. Водата не очиства така добре кожата като ултразвуковия душ, но така поне сваля от себе си тридневния прах и мръсотията.

Бодър и освежен, той пак потегля на път.

Приключението му вече става само исторически факт: той като че ли го поставя в капсула и го прави по-релефно, украсява доброто и изтрива лошото. Колко е добре, че реши да го направи! Колко е чудесно да вдъхнеш утринния въздух, да усетиш земята под краката си. Даже пленяването сега му се струва повече вълнуващо, отколкото опасно приключение. А внезапно избухналата страст към Арта, яростната им борба и романтичното им помирение! А широко разтворените челюсти на идола на страха и смъртта! А бягството в нощта!… Кой от гонадата е изпитал това?

Този припадък на самовъзхваляване му придава сили и той с нова енергия върви през нескончаемото поле на общината. Обаче разстоянието до гонадите като че ли почти не намалява. Какво е това? Оптична измама? Дали се насочва към своята гонада?

Но Майкъл не знае къде коя гонада е и върви напосоки.

Изчезва Луната, гаснат звездите. Приближава разсъмването.

Накрая Майкъл достига до зоната на пустеещите земи между края на общината и Чипитската констелация. Краката му се подкосяват. Сега е толкова близо до зданията, че те изглеждат като висящи във въздуха. Виждат се правилните мрежи на градините и бавните движения на роботите градинари. Лекият бриз донася благоухание. Вкъщи, при Стесин, Микаела! Трябва да си почине малко, преди да влезе. И да измисли правдоподобно обяснение.

Кое от зданията е 116-а гонада?

Кулите нямат номера: тези, които живеят вътре, знаят къде живеят.

Олюлявайки се от умора, Майкъл се приближава към главното здание. Очите му се насълзяват. Вкъщи! Той иска вкъщи! Майкъл се доближава до шлюза. Вдига ръката с гривната. Компютърът трябва да изпълни заявката му.

— Ако това е гонада 116, отворете! Аз съм Майкъл Стейтлър.

Нищо не става. Обективите изследват Майкъл, но отговор няма.

— Кое е това здание? — пита той.

Мълчание.

— По-живо! — бърза Майкъл. — Кажи ми къде съм.

Гласът от невидимия говорител произнася:

— Това е 123-та гонада на Чипитската констелация.

Ама че работа! 123-та! Толкова далече от къщи!

Нищо не му остава, освен да върви по-нататък. Той безуспешно се мъчи да изчисли нещо с уморения си мозък. Накъде да върви? Той броди по безкрайните градини, отделящи 123-та гонада от най-близкото здание, и се отправя към шлюза. Като разбира, че това е 122-ра, Майкъл се отправя по-нататък.

Зданията са разположени по дълъг диагонал, така че да не се засенчват. Майкъл се движи от центъра на констелацията, като брои отминатите здания. Слънцето се вдига все повече и повече. От глад и умора му се вие свят. Ето я и 116-а гонада! Ако е сбъркал, шлюзът няма да се отвори.

Шлюзът се отваря веднага след като Майкъл показва пропуска си. Майкъл влиза в него по стъпалата и чака с нетърпение кога ще се отвори вътрешната врата. Хайде де!

— Защо не се отваряш? — пита той. — Гледай. Изследвай. — Вдига пропуска си. Това сигурно е някаква обеззаразяваща процедура. Накрая вратата се отваря. В очите му блесва ослепителна светлина.

— Стой на място! Не се опитвай да напуснеш входа! — студен металически глас го заковава на място.

Майкъл прави половин крачка напред, но след това, като съобразява, че това може да е нежелателно, спира. Обвива го сладко миришещ облак — пръскат го с нещо бързо втвърдяващо се, образуващо надежден обездвижващ пашкул. Светлината отслабва. Започват да се виждат фигури, заграждащи прохода: три, четири, пет. Полиция!

— Майкъл Стейтлър? — пита един от тях.

— Имам пропуск — неуверено отговаря той.

— Арестуван сте за изменение на програмата, за непозволено излизане от зданието и за укриване на антиобществени тенденции. Заповядано е веднага след завръщането ви да ви обездвижим. Окончателната присъда е унищожение.

— Почакайте! Имам право да апелирам!

— Делото е вече разгледано окончателно и ни е предадено за изпълнение, — гласът на полицая звучи неумолимо. Сега са го обкръжили от всички страни, а и той не може да се движи, запечатан в затвърдяващата течност.

„В Спуска? Не, не! А ти какво очакваше? Мислеше, че ще измамиш компютъра? Ти се отрече от цивилизацията си и се надяваше да се пъхнеш обратно вътре?“

Полицаите го качиха на някаква количка. Пашкулът вече стана полупрозрачен.

— Момчета, вземете му отпечатъци от пръстите и направете записи. Доближете го до обективите. Така… Сега така…

— Позволете ми поне да видя жена си или сестра си. Каква е вредата, че ще поговоря с тях за последен път?

— Заплахата за хармонията и стабилността, опасните антиобществени настроения се наказват с незабавна изолация от средата за избягване на разпространението на негативния пример — прозвуча отговорът.

„Микаела, Стесин, Арта!“

Сега пашкулът беше почти изцяло втвърден. Той вече не виждаше нищо.

— Чуйте — казва той. — каквото и да ми направите, искам да знаете: аз бях там. Аз видях слънцето, луната и звездите. Това разбира се, не е Йерусалим и не е Тадж-Махал, но това е нещо, което никога не сте виждали и никога няма да видите.

Над обвиващата го млечнобяла обвивка се носят монотонни звуци: четат му откъси от кодекса, според които той заплашва структурата на обществото и подлежи на унищожаване. Думите вече не значат нищо за него. Количката започва да се движи отново.

„Микаела, Стесин, Арта, обичам ви!“

— Спускът… Отваряй! — глухо се донася до него.

Той чува стремителното движение на морските приливи и отливи, грохота на вълните в крайбрежните скали, даже чувства соления вкус на водата. Не съжалява за нищо. Щеше да е невъзможно отново да напусне зданието. И цял живот щеше да виси в междуетажията. Защо? Така даже е по-добре. Поне малко поживя. Видя танци, огън, усети миризма на зелени растения. А сега Майкъл не чувстваше нищо освен безкрайна умора и желание да си почине. Удар в количката и Майкъл почувства, че се плъзга някъде надолу…

„Сбогом! Сбогом храсталаци в Капри, момче, козле, чаша златно вино, делфини, море, морски бряг. Благослови, Господи. Сбогом, Микаела, Стесин, Арта!“

В последния миг пред него като видение преминават 885000 безлики особи, шаващи, движещи се във всички възможни направления, изпращащи милиарди сигнали. Размножаващи се усилено и ефективно.

Колко е прекрасен светът: гонадата при изгрев слънце, фермерските полета… Сбогом…

Тъмнина.

Наказанието е изпълнено. Източникът на опасност е изкоренен. Гонадата е взела всички необходими мерки и врагът на цивилизацията е обезвреден.