Вещицата от Портобело

Диъдри O’Нийл, позната като Еда

Хората четат много истории за вещици и магьосници, за паранормалното, за деца, обладани от зли духове. Гледат много филми за ритуали с пента-грами, мечове и призовавания. Това е добре — важно е въображението да работи. Нека тези периоди бъдат изживени, защото който премине през тях, без да се остави да бъде измамен, накрая влиза в контакт с Традицията.

Истинската Традиция се състои в това учителят да не казва на ученика си какво трябва да прави. Двамата са просто спътници, които споделят същото сложно чувство на „удивление“ пред вечно променящите се усещания, пред хоризонтите, които се разкриват, и вратите, които се затръшват, пред реките, които сякаш препречват пътя, но в действителност през тях не трябва да се минава, а да се върви по протежението им.

Разликата между учителя и ученика е една-единствена — първият се страхува малко по-малко от втория. И когато седнат на масата или край огъня, за да разговарят, по-опитният предлага: „Защо не направиш това?“ Никога не казва: „Върви по този път и ще стигнеш дотам, докъдето аз съм стигнал“, защото всеки път е неповторим и всяка съдба е индивидуална.

Истинският учител предизвиква у своя ученик смелостта да наруши равновесието на света си, макар той самият да се страхува от нещата, на които се е натъквал, и още повече от онова, което се крие зад следващия завой.

Аз бях млада и ентусиазирана лекарка. Заминах за вътрешността на Румъния по една програма за обмен на английското правителство, която имаше за цел да оказва медицинска помощ. Заминах с лекарства в багажа и понятия в главата. Имах ясна представа как трябва да се държат хората, какво е необходимо, за да сме щастливи, как трябва да поддържаме пламъка на мечтите вътре в нас, как трябва да се развиват отношенията между хората. Стъпих в Букурещ по време на онази кървава и агонизираща диктатура, отидох в Трансилвания по програмата за масово имунизиране на жителите в района.

Не знаех, че съм просто пешка върху сложна шахматна дъска, където невидими ръце ръководят идеала ми, и че всичко онова, което смятах, че се прави с хуманитарна цел, крие задни помисли — да се стабилизира управлението на сина на диктатора и да се даде възможност на Англия да продава оръжия на пазар, контролиран от руснаците.

Добрите ми намерения скоро се сринаха, когато установих, че ваксините не са достатъчни и има и други болести в района. Аз постоянно пишех и молех за средства, но не ми ги отпускаха. Казваха ми да бера грижа само за онова, за което съм пратена.

Почувствах се безсилна, бунтувах се. Сблъсках се отблизо с мизерията. Можех да направя нещо, ако поне ме бяха подкрепили с малко пари, но на тях не им пукаше за резултатите. Нашето правителство се интересуваше единствено от това да се пише по вестниците, за да може да каже на политическите партии или на избирателите, че са изпратили групи в различни части на света с хуманитарна мисия. Имаха и добри намерения — освен че продаваха оръжия, разбира се. Отчаях се. Какъв, по дяволите, беше този свят? Една нощ отидох в гората — премръзнала и ругаеща Бог, който се оказа несправедлив към всички. Седях под един дъб, когато се приближи моят закрилник. Каза, че може да умра от студ, но аз отвърнах, че съм лекар и познавам пределите на човешкото тяло. Щом усетя, че съм близо до тях, ще се върна в лагера. Попитах го той какво търси там.

— Разговарям с една жена, която чува думите ми. Понеже мъжете до един са оглушали.

Помислих, че има предвид мен, но не — жената беше самата гора. След като видях този мъж, който броди из гората, ръкомаха и изрича разни непонятни неща, сърцето ми бе обзето от някакво спокойствие — в края на краищата не бях единствената, която си приказва сама. Когато се готвех да се връщам, той дойде при мен.

— Знам коя сте — каза. — В селото всички ви смятат за симпатична и отзивчива. Винаги в добро настроение, винаги готова да помогне на хората. Но аз виждам нещо друго — гняв и разочарование.

Без да знам дали пред мен не стои шпионин на правителството, реших да споделя изцяло чувствата си. Имах нужда да се разтоваря. Дори и с риск да ме арестуват. Тръгнахме заедно към полевата болница, където работех. Заведох го в спалнята, която в момента беше празна. Колегите ми бяха отишли да се повеселят на годишния празник на града. Поканих го да пийнем по нещо. Той извади едно шише от джоба си.

— Палинка — каза. Имаше предвид традиционното за страната питие с висок алкохолен градус. — Аз черпя.

Пихме заедно. Дори не усетих как се напивам. Разбрах го едва когато се опитах да отида до банята. Спънах се и паднах на пода.

— Не мърдайте — каза мъжът. — Погледнете какво има пред очите ви.

Една мравешка редица.

— Всички ги смятат за много мъдри. Имат памет, интелигентност, чувство за ред, жертвоготовност. Събират храна през лятото, трупат я за зимата и сега, в тази мразовита пролет, отново са тръгнали да се трудят. Ако утре светът бъде унищожен от ядрена война, мравките ще оцелеят.

— Откъде знаете?

— Учил съм биология.

— И защо, по дяволите, не правите нещо, за да подобрите положението на народа си? Какво търсите насред гората? Защо си говорите сам с дърветата?

— Първо, не бях сам. Освен дърветата там бяхте и вие и ме слушахте. Но да отговоря на въпроса ви. Зарязах биологията, за да стана ковач.

Изправих се с известно усилие. Главата ми продължаваше да се върти, но аз напълно съзнавах положението на онзи нещастен човек. Въпреки че имаше диплома, не бе успял да си намери работа. Казах му, че това се случва и в моята страна.

— Не става дума за същото. Аз изоставих биологията, защото исках да работя като ковач. От дете съм очарован от онези мъже, които коват желязото и композират необикновена музика. Омагьосваше ме това как край тях хвърчат искри, как топват във вода нажеженото желязо и от нея излизат облаци пара. Аз бях нещастен биолог, защото мечтата ми беше да създавам меки форми от твърдия метал. Докато един ден не се появи моят закрилник.

— Закрилите ли?

— Да речем, че като гледате тези мравки, които правят точно онова, за което са програмирани, вие извикате: „Фантастично!“ На пазачите генетично им е заложено да се жертват за царицата, работниците мъкнат листа, десет пъти по-тежки от тях самите, инженерите прокопават тунели, които устояват на бури и наводнения. Влизат в смъртоносни битки с враговете си, страдат в името на общността и никога не си задават въпроса: „Какво търся тук?“

Хората се опитват да подражават на съвършеното мравешко общество. В качеството си на биолог аз се опитвах да изпълнявам моята роля, докато не се появи човек и не ме попита:

„Доволен ли си от това, което правиш?“

Аз казах:

„Разбира се, че съм доволен — полезен съм на своя народ.“

„А това достатъчно ли ти е?“

Не знаех дали ми е достатъчно, но казах, че ми изглежда нагъл егоист.

Той отвърна:

„Може. Но ти просто ще продължаваш да повтаряш онова, което хората правят, откакто се осъзнават като хора — ще поддържаш установения ред.“

„Но светът се развива“, отвърнах. Той попита учил ли съм история. Разбира се. Зададе ми още един въпрос. Не сме ли способни от хиляди години да издигаме огромни постройки като пирамидите? Не сме ли способни да се кланяме на боговете, да тъчем, да палим огън, да си намираме любовници и съпруги, да си изпращаме писмени съобщения? Естествено, че да. Но макар да сме успели да заменим робите без заплата с платените роби на съвремието, целият напредък, който сме постигнали, е само в сферата на науката. Човечеството продължава да си задава въпросите на предците. С две думи, изобщо не сме еволюирали. В този момент разбрах, че човекът, който ми задава тези въпроси, е някой небесен пратеник, ангел, закрилник.

— Защо го наричате закрилите?

— Защото ми каза, че има две традиции. Едната ни кара да повтаряме едни и същи неща през вековете. Докато другата отваря пред нас вратите на непознатото. Но втората съвсем не е удобна и е доста опасна, защото, ако събере много привърженици, накрая ще разруши обществото, изградено с толкова труд по модела на мравешкото. Така тази втора традиция се пази в тайна и е успяла да се съхрани през вековете, защото последователите й са си създали таен език от символи.

— Питахте ли го още нещо?

— То е ясно, защото, макар да отричах, той знаеше, че не съм доволен от онова, което правя. Закрил-никът ми каза: „Страх ме е да стъпвам по места, които не са на картата, но въпреки това в края на деня животът ми изглежда по-интересен.“

Настоях да разбера за Традицията, а той каза нещо от сорта на: „Докато Господ е просто мъж, винаги ще имаме храна и покрив над главата си. Когато най-накрая Майката възвърне свободата си, може би ще ни се наложи да спим на открито и да се храним с любов, а може и да успеем да постигнем равновесие между работата и емоциите.“

Мъжът, който щеше да стане мой закрилник, ме попита: „Ако не беше биолог, какъв щеше да бъдеш?“

Аз казах: „Ковач. Но това не носи пари.“ Той отвърна: „Ами когато се умориш да бъдеш какъвто не си, върви да се забавляваш и да се отдадеш на живота, удряйки с чук по желязото. С течение на времето ще разбереш, че това ти носи повече от удоволствие — ще ти донесе и смисъл.“

„Как да следвам традицията, за която ми спомена?“

„Вече ти казах — чрез символите — рече той. — Започни да правиш каквото искаш и всичко останало ще ти бъде разкрито. Вярвай, че Господ е майка, която бди над децата си и не позволява да им се случват лоши неща. Никога. Аз направих това и оцелях. Открих, че съществуват и други хора, които постъпват като мен, но ги бъркат с лудите, безотговорните и суеверните. Те търсят вдъхновението си в природата, а то е там, откакто свят светува. Построили сме пирамиди, но сме развили и символите.“

Щом каза това, той си тръгна и повече не го видях.

Знам само, че от онзи момент нататък започнах да виждам символите, защото след разговора очите ми се отвориха. Костваше ми много, но един следобед казах на семейството си, че макар да притежавам всичко, за което може да се мечтае, съм нещастен. В действителност съм се родил за ковач. Жена ми възропта: „Ти, който си роден циганин и ти се наложи да преминеш през толкова унижения, за да стигнеш дотук, сега искаш да се върнеш назад, така ли?“ Синът ми обаче остана много доволен, защото също обичаше да гледа ковачите в селото и мразеше лабораториите в големите градове.

Започнах да разпределям времето си между изследванията по биология и чиракуването при един ковач. Вечно бях уморен, но се чувствах по-щастлив откогато и да било. Един ден напуснах работа и създадох собствена ковачница. Отначало тръгна на зле. Тъкмо когато започвах да вярвам в живота, нещата осезаемо се влошиха. Веднъж, докато работех, разбрах, че пред мен има един символ.

Вземах необработеното желязо и трябваше да го превърна в части за автомобили, селскостопански машини, кухненски прибори. Как се прави това? Първо, нагрявам при адска температура къса желязо. Докато се нажежи до червено. Веднага без капчица милост вземам най-тежкия чук и му нанасям няколко удара, докато придобие желаната форма.

После го потапям в кофа със студена вода и цялата работилница се изпълва със съскането на парата. Желязото пука и стене от рязката промяна в температурата.

Трябва да повтарям всичко това, докато не получа съвършенство — само веднъж не е достатъчно.

Ковачът направи дълга пауза, запали цигара и продължи:

— Понякога желязото, което попада в ръцете ми, не успява да издържи обработката. От топлината, ударите с чука и студената вода накрая се пука. И аз знам, че никога няма да успее да се превърне в хубаво рало или моторна ос. Тогава просто го оставям върху купчината старо желязо, която си видяла на входа на ковачницата ми.

Направи още една пауза и заключи:

— Зная, че Господ ме хвърля в огъня на изпитанията. Приел съм животът да ме удря с чук, а понякога усещам, че съм студен и безчувствен като водата, която кара желязото да страда. И единственото, за което се моля, е: „Господи Боже мой, Майко моя, не се отказвай, докато не приема формата, която ми е отредена. Опитвай по начина, който сметнеш за най-подходящ, колкото време е необходимо, но никога не ме захвърляй върху купчината старо желязо на душите ни.“

Когато разговорът ми с онзи мъж приключи, въпреки че бях пияна, знаех, че моят живот се променя. Зад всичко научено има една традиция и аз трябваше да потърся хората, които волно или неволно успяват да проявят тази женска страна на Господ. Вместо да ругая правителството и политическите машинации, реших да правя онова, което наистина желая — да лекувам хората. Останалото не ме засяга.

Понеже ми липсваха необходимите средства, се сближих с мъжете и жените от околността и те ме въведоха в лечебния свят на билките. Започнах да разбирам, че има една народна традиция, която идва от най-древни времена. Предава се от поколение на поколение с опита, а не с техническите познания. С тяхна помощ стигнах много по-далеч, отколкото позволяваха възможностите ми, защото не бях там само за да правя академични проучвания или за да помагам на правителството си да продава оръжия, или за да правя неволна пропаганда на политическите партии.

Аз бях там, защото, когато лекувах хората, се чувствах доволна.

Това ме сближи с природата, с устната традиция и растенията. Когато се върнах в Англия, реших да си поговоря с някои лекари. Питах: „Вие знаете ли точно какви лекарства трябва да предпишете или… понякога ви помага интуицията?“ След като се поотпуснаха, повечето признаха, че често ги напътства някакъв глас. Когато пренебрегнат неговите съвети, накрая объркват лечението. То е ясно, че изцяло се възползват от наличната техника, но знаят, че има едно кътче, един тъмен ъгъл, където в действителност се крие смисълът на лечението и най-правилното решение.

Моят закрилник разклати из основи света ми, въпреки че беше просто един циганин ковач. Свикнах поне веднъж годишно да посещавам селото му, тогава си говорехме за това как животът се разкрива пред очите ни, когато се осмелим да погледнем на него по друг начин. При едно от тези посещения видях и други негови ученици и с тях коментирахме страховете и постиженията си. Закрилникът ни казваше: „Аз също се страхувам, но когато това се случи, си давам сметка, че съществува някаква мъдрост, която е отвъд мен, и продължавам нататък.“

Днес като лекар в Единбург печеля цяло състояние. И бих печелила още повече, ако реша да работя в Лондон, но предпочитам да се наслаждавам на живота и да имам свободно време. Правя каквото ми харесва. Съчетавам древните методи на лечение, античната традиция, с най-модерните техники на съвременната медицина — традицията на Хипократ. Пиша статия на тази тема и когато я видят публикувана в специализирано издание, много хора от „научната“ общност ще се престрашат да направят крачките, които в действителност винаги са искали.

Не смятам, че всички злини идват от главата. Има и болести. Мисля, че антибиотиците и ваксините представляват голям напредък за човечеството. Не се опитвам да лекувам пациенти с апандисит, като ги карам да медитират. Това, което се налага в такива случаи, е спешна и качествена хирургическа намеса. В заключение — вървя напред смело, но и със страх, трябва ми техника и вдъхновение. И съм достатъчно предпазлива, за да не почна да го разправям навсякъде. В противен случай ще ме обявят за знахарка и ще бъда лишена от възможността да спася много човешки животи.

Когато се чувствам разколебана, моля за помощ Великата майка. Тя никога не ме оставя без отговор. Но винаги ме е съветвала да бъда дискретна. И съм сигурна, че е дала същия съвет и на Атина — поне в два или три случая.

Но тя беше прекалено опиянена от света, който се откриваше пред нея, и не я послуша.