Входът за рая — платен

Глава 42

С лекотата и плавността на дух, излизащ от лампата, сладкият ванилов аромат изпълни влажния въздух във всяко кътче в кухнята на госпожа Ди, веднага щом тя отвори бутилката.

— М-м-м. Това е най-приятната миризма на света. — Лейлъни сложи кубчета лед в две високи чаши и дълбоко вдиша от вълшебния аромат. — Чудесно. За нещастие ми напомня за водата за къпане на старата Синсемила.

— О, небеса! Майка ти с ванилия ли се къпе? — Дженива започна да налива от ваниловия екстракт върху леда в чашите на масата, след което извади кутии кока-кола. Лейлъни й обясни страстта на Синсемила да се прочиства от токсините чрез обратна осмоза в горещи вани.

— Сигурно е като да сложиш звънче на котка — отвърна госпожа Ди и подаде на Лейлъни кола.

— Госпожо Ди, отново не ме разбрахте. Боя се, че при разговор изпитвам крана необходимост всички реплики да са свързани логично.

— Много жалко за теб, скъпа. Исках да кажа, че винаги знаеш кога пристига майка ти, защото е обкръжена от силни ухания.

— Не е толкова приятно, когато си прави вана с чесън, кондензиран зелев сок и екстракт от смрадлика.

Седнаха на масата и отпиха от колата с ванилия.

— Страхотно е! — възкликна Лейлъни.

— Не мога да повярвам, че не си го правила досега.

— Е, ние рядко имаме кола в хладилника. Старата Синсемила казва, че кофеинът препятства развитието на телепатични способности.

— Тогава трябва да си най-страхотният — малък медиум, който чете мисли.

— Ужасно добра. В момента се опитваш да си спомниш имената на всичките певци, които са участвали в групата „Дестинис Чайлд“, но се сещаш само за четири.

— Не е смешно. В момента си мисля как тази ванилова кола ще върви добре с един голям захарен сладкиш.

— Харесва ми вашият ход на мисли, госпожо Ди, макар и умът ви да е прекалено сложен и заплетен, за да бъде разчетен правилно.

— Лейлъни, искаш ли голям захарен сладкиш?

— Да, благодаря.

— Аз също. И то много. За нещастие обаче нямаме. Но и бисквити ще свършат работа. Какво ще кажеш за бисквити с ванилова кола?

— Уговорихте ме вече.

— Боя се, че и от тях нямаме. — Дженива отпи от питието и се замисли. — А дали шоколадови сладки с бадеми ще станат?

— Не смея да изкажа мнение.

— Сериозно? И защо?

— Някак ми се струва безсмислено.

— Много лошо. Не искам да се хваля, но моите шоколадови сладки с бадеми са доста добри.

— Имате ли от тях?

— Шейсет броя.

— Достатъчно.

Дженива сложи чинията със сладките на масата.

Лейлъни си взе една, за да я опита.

— Феноменално. И много добре вървят с ванилова кола. Но не са с бадеми, а с орехи.

— Да, знам. Не обичам много бадеми. Затова когато правя шоколадови сладки с бадеми, вместо тях слагам орехи.

— Много искам да ви питам нещо, госпожи Ди, но се боя да не си помислите, че проявявам неуважение към вас.

Дженива широко отвори очи.

— Опитай. Ти си абсолютен стопроцентов… — Тя сбърчи вежди. — Как беше думата?

— Абсолютен стопроцентов малък мутант.

— Щом казваш.

— Правите ли нещо, за да изглеждате като чаровен хахо или поведението ви е напълно естествено?

Дженива е приятно изненадана.

— Аз чаровен хахо ли съм?

— Според мен да.

— Сладка моя, за мен е удоволствие да бъда такава! Що се отнася до твоя въпрос… нека помисля. Е, аз съм си чаровен хахо. Не знам дали винаги съм била или съм откакто бях улучена в главата. Така или иначе, не се старая особено. Не знам как.

— Доктор Смърт ще ни замъкне в Айдахо — каза Лейлъни, докато дъвчеше.

Дженива трепна разтревожено.

— Айдахо? Кога?

— Не знам. Когато монтьорът свърши с двигателя. Предполагам следващата седмица.

— Защо точно в Айдахо? Вярно там хората не са лоши, но дотам има ужасно много път.

— Някакъв човек живее близо до Нънс Лейк и твърди, че е бил отвлечен на борда на извънземен космически кораб и излекуван.

— Излекуван от какво?

— От желанието да живее в Нънс Лейк, предполагам. Този сигурно си мисли, че един фантастичен разказ ще му позволи да напише книга, да продаде правата си за заснемането на телевизионен филм и ще му спечели достатъчно пари, за да се премести в Малибу.

— Не можем да те пуснем в Айдахо.

— Какво толкова, госпожо Ди, била съм в Северна Дакота.

— Ще те задържим тук, ще те скрием в стаята на Мики.

— Това е отвличане.

— Не и ако е доброволно.

— Напротив, дори и да е доброволно, и да съм съгласна. Такъв е законът.

— Тогава законът е глупав.

— Ако тръгнеш да се оправдаваш в съда, че законът е глупав, никога няма да спечелиш делото, госпожо Ди. Накрая ще свършите в газовата камера, вдишвайки от смъртоносната субстанция. Специално за вас от щата Калифорния. Може ли да си взема още една сладка?

— Разбира се, скъпа. Но това с Айдахо ме притеснява.

— Яжте, яжте — посъветва я Лейлъни. — Сладките ви са толкова хубави, че биха накарали и инквизиторите в килиите на Торкемада да затанцуват.

— Трябва да им пратя малко.

— Торкемада е живял през средните векове, госпожо Ди — през четиринайсети век.

— Тогава още не съм правила сладки. Но винаги ми доставя удоволствие, когато хората се радват на моите сладки. Дори преди, когато имах ресторант, сладкарските изделия жънеха най-много комплименти.

— Имали сте ресторант?

— Първо бях сервитьорка, после имах собствен ресторант и дори създадох малка просперираща верига от ресторанти. О, и се запознах с моя любим Закари Скот. Успех, страст… Всичко щеше да е чудесно, ако дъщеря ми не започна да го напада.

— Не знаех, че сте имали дъщеря.

Дженива отхапа бавно и замислено от сладката.

— Всъщност тя беше дъщеря на Джоан Крофърд.

— Дъщерята на Джоан Крофърд е обидила приятеля ви?

— Всъщност ресторантите също принадлежаха на Джоан Крафоръд. Май че всичко това се случи в „Милдред Пиърс“, а не в моя живот. Но това не означава, че Закари Скот не беше страхотен мъж.

— Утре пак може да намина и ще опечем сладки за затворниците на Торкемада.

Дженива се засмя.

— Обзалагам се, че на Джордж Вашингтон също много ще му харесат. Ти си голяма многознайка, Лейлъни. Много искам да видя каква ще си, когато пораснеш.

— Най-напред ще имам цици. По един или друг начин. Не че те са смисълът на моя живот.

— Аз много си харесвах гърдите, когато бях София Лорен.

— Вие самата сте много забавна, госпожо Ди. И вече сте пораснала. Не съм виждала много пораснали забавни хора като вас.

— Защо не ми викаш леля Джен като Мики.

Този жест на внимание и привързаност свари Лейлъни неподготвена. Тя за миг остана безмълвна и се опита да прикрие объркването си, като бързо отпи от колата с ванилия.

Дженива обаче отгатна поведението на момичето и очите й се насълзиха. За да отвлече вниманието на Лейлъни, тя пък взе една сладка, но така не можеше да прикрие сълзите си.

За Лейлъни най-лошото беше и двете да зациврят като в предаване на Опра Уинфри със заглавие „Малките недъгави момичета, набелязани за убийство, и чаровните откачени лели с простреляни глави, които ги обичат“. Както стилът на нинджите не е подходящ за Клонк, така и плачът не беше характерен за тях. Поне не и за тази Клонк.

Време е за пингвина.

Тя го извади от джоба на шортите си и го сложи на масата между свещниците, които още стояха подредени от снощната вечеря.

— Питах се дали можете да ми помогнете да върнем това на човека, на който принадлежи.

— Колко мило! — Дженива остави сладката, която и без друго нямаше намерение да яде, и взе статуетката от масата. — Много е красива.

Високият пет сантиметра пингвин — направен от глина, изпечен и ръчно боядисан — наистина беше толкова красив, че Лейлъни би го задържала за себе си, ако не беше зловещият му произход.

— Бил е на едно момиче, което е умряло снощи.

Усмивката на Дженива първо застина на лицето й, след което се стопи.

— Казвала се е Тетси — добави Лейлъни. — Не знам фамилията й. Но мисля, че е местна, от този окръг.

— За какво е всичко това, сладка моя?

— Ако утре или в събота си купите вестник, в него ще има некролог. Там ще е написана и фамилията.

— Започваш да ме плашиш, скъпа.

— Извинете. Не исках. Тетси е колекционирала пингвини и този е бил един от нейните. Престън може да я е помолил да му го даде, но може и да го е взел, без да я пита. Както и да е, аз не го искам.

Двете се вгледаха една в друга. Очите на Дженива вече не бяха замъглени. Лейлъни пак се държеше като истинска Клонк. Нямаше опасност да започне да лее реки от сълзи.

— Лейлъни, да се обадя ли в полицията — попита Дженива.

— Няма да има никаква полза. Вкарали са й голяма доза дигитоксин, който причинил силен сърдечен пристъп. Престън е използвал този номер и преди. Дигитоксинът може да бъде установен при аутопсия, затова сигурно вече са я кремирали.

Дженива погледна към пингвина. После пак към Лейлъни. После — колата с ванилия.

— Много странна работа.

— Престън ми даде този пингвин, защото каза, че му напомнял за Лукипела.

Гласът на Дженива се изпълни със злъч, за каквато момичето изобщо не беше подозирала:

— Ах, този гаден негодник!

— Симпатичен е. Луки също беше симпатичен. Наклонен е настрани, също като Луки. Но не прилича на него, защото, естествено, е пингвин.

— Имам етърва, която живее в Хемет.

Макар че на пръв поглед това нямаше нищо общо с мъртвото момиче и пингвина, на Лейлъни й стана интересно.

— Истинска етърва или може би Гуинет Полтроу?

— Истинска. Казва се Клариса и е добър човек — ако можеш да търпиш папагали.

— Аз обичам папагалите. Нейните говорят ли?

— Непрекъснато. Има над шейсет.

— Аз бих предпочела един.

— Мисля си, че когато ти изчезнеш, полицията ще дойде да те търси тук, но за Клариса в Хемет сигурно няма да се сетят.

Лейлъни се престори, че обмисля предложението:

— От шейсет папагала поне един ще се окаже предател и ще ни издаде.

— Много ще ти се зарадва. А и там непрекъснато има работа — пълнене на купите със семена и смяна на водата.

— Прилича ми на филм на Хичкок. Нямам предвид само „Птиците“. Подозирам, че има и мъж, който се облича като майка му, и има мания по големите ножове. Няма значение. Ако Клариса отиде в затвора за отвличане, какво ще стане с папагалите й?

Дженива се огледа наоколо, сякаш търсеше място къде да настани птиците.

— Предполагам, че ще ги взема при мен.

— О небеса, много бих искала да го видя!

— Но Клариса никога не е била в затвора. Тя е на шейсет и седем години, тежи сто и трийсет килограма, макар че е висока само метър и петдесет и седем. А има и гуша. По-точно не е гуша, а тумор. И понеже е доброкачествен, не иска да се оперира и да си го махне. Клариса не вярва на лекарите, а и кой би могъл да я вини, имайки предвид премеждията й. И си го държи така, а той се уголемява. Дори и да можеха да се оправят с възрастта и теглото й, затворническите власти едва ли щяха да се съгласят тя да плаши с гушата си другите затворници.

Лейлъни допи ваниловата си кола.

— Добре, когато се появи некрологът, ще ви помоля да прочетете адреса и да изпратите по пощата пингвина на родителите на Тетси. Бих го сторила и сама, но Престън не ми дава пари и не мога да си купя марки. Купува ми всичко, което поискам. Сигурно си мисли, че ако ми дава пари, ще ги пестя, докато един ден не наема убиец да го очисти.

— В кутията ти има още кола, скъпа. Искаш ли да й сложа малко лед и ванилия?

— Да, благодаря.

Дженива наля и на двете още кола и отново седна срещу Лейлъни. Луничавото й лице се сбърчи от угриженост, а зелените й очи помътняха.

— Мики ще измисли нещо.

— Няма да ми се случи нещо, лельо Джен.

— Скъпа, ти няма да ходиш в Айдахо.

— Колко голяма е гушата?

— Можеш ли да дойдеш за вечеря?

— Страхотно! Доктор Смърт най-вероятно пак няма да е вкъщи и няма да разбере. Иначе би ме спрял. А Синсемила е прекалено вглъбена в себе си, за да забележи липсата ми.

— Сигурна съм, че Мики ще измисли някакъв план.

— Та значи, по-голяма ли е от слива?

— Довечера ще включа климатика, за да можем да мислим ясно. Обзалагам се, че губернаторът никога не го спира.

— По-голяма от портокал?