Виж Рим и умри

Аруула беше загубила всякакво чувство за ориентация и за време. Нямаше представа колко дълго е вървяла с Мос през този вонящ подземен лабиринт и не знаеше къде се намира. Според разстоянието, което трябваше да са изминали, вероятно вече не се намираха под града. Но също толкова възможно беше Мос непрекъснато да я е водил в кръг и все още да се намират под онази страшна арена.

Мос беше сръчен, трябваше да му го признае. И предпазлив. Изглежда, надушваше войниците на боговете, сякаш разполагаше с фините сетива на животно. Винаги, когато имаше опасност да срещнат врагове, Мос го знаеше достатъчно време предварително, така че успяваха да се скрият или да поемат в друга посока.

Въпреки това ядът й към Мос не беше отминал. Бяха изоставили Маддракс в беда и Мос беше виновен за това! Той я беше дръпнал, когато гвардейците се нахвърлиха върху Маддракс, още преди Аруула да успее да извади меча си от ножницата на гърба си, заедно с нея беше се смесил в тълпата и беше отворил един скрит вход в този подземен лабиринт, за да изчезнат в него с Аруула.

И сега окончателно й дойде до гуша! Просто спря. Мос направи още няколко крачки, преди да забележи, че Аруула е изостанала.

— Какво има? — попита той. При това стоеше поприведен, с леко наклонена глава, дебнейки и ослушвайки се.

— И аз това те питам — отвърна остро Аруула. — Къде отиваме? Какво си намислил?

— Нямам намерение онези типове да ме спипат — отвърна Мос не по-малко остро. — А не бих искал и теб да те заловят. С това не бихме помогнали нито на себе си, нито на приятеля ти.

— Нима въобще искаш да му помогнеш? Нямам такова впечатление.

— А ти как си представяш, че можем да му помогнем? В тона му отново прозвуча старата подигравка. — Вярваш ли, че просто можем да отидем там и да го освободим? Скоро бихме се озовали в кафеза при него, това щеше да е всичко!

— А откъде знаеш, че го държат в клетка? — попита Аруула недоверчиво.

— Аз съм тукашен, в случай че си забравила, гълъбче.

Аруула тръсна глава.

— Мисля, че знаеш много повече от онова, което признаваш.

— А аз мисля, че тук нито му е мястото, нито времето за безсмислени дискусии. Хайде, ела! Бързо!

Мос протегна ръка към Аруула, успя да улови нейната и я задърпа със себе си с такава сила, че тя въобще не помисли да се съпротивлява.

И в това им беше късметът!

Дочуваха се шумни стъпки. И още по-шумни.

— Там нагоре! — Мос посочи към тавана.

Едва когато се огледа по-внимателно, Аруула откри кръглата шахта, която водеше вертикално нагоре. В стените й имаше железни стъпала. Със скок Мос стигна до най-долното, издигна се и се закатери нагоре. Аруула го последва.

Горе Мос повдигна капака и го отмести настрани, после се измъкна от шахтата. Аруула отблъсна ръката, която беше протегнал, за да й помогне, и със собствени сили излезе на открито. После помогна на Мос отново да постави ъгловатия каменен капак върху отвора на шахтата тъкмо в момента, когато малко под тях светлина на факла огря коридора и първите сенки попаднаха в зрителното им поле.

— За малко да не успеем — изпъхтя Мое.

Аруула нищо не отвърна. За секунди я обзе ужасното чувство, че е загубила гласа си. Не можеше да стори нищо, освен да се огледа и от всичко, което виждаше, беше поразена, струваше й се, че е малка и нищожна.

Този разкош, това величие…

— К-къде сме? — каза най-сетне тя.

— Е, къде може да сме? — отвърна Мое.

Аруула само кимна. Естествено, че знаеше отговора.

— В двореца на боговете.

Животът беше красив. А любовта — чудесна. Ноона никога не беше вярвала, че ще й бъде отредено такова щастие. Беше дошла от нищото, беше никоя и въпреки това можеше да се наслаждава на блясъка на боговете. Нещо повече, можеше да им служи, да ги дари със самата себе си и да им се отдаде. И вършеше това с блаженство и страст, на която не подозираше, че е способна.

Движеше се като в такт с някаква недоловима музика, а въздишките и стенанията на бога й показваха колко добре го правеше. Седеше върху него, галеше го и се наслаждаваше на докосванията на меките му ръце и големината и силата му в себе си. Вятърът охлаждаше възбудената й кожа, но не докосваше треската вътре в нея. Тя щеше да отмине едва след като се изпълнеше волята на този бог…

Отвори очи, огледа се, без да спира. Вдиша благоухайните аромати на градината, които нахлуваха в стаята през отворената врата към балкона. Тогава отвърна на меката и приятна усмивка на бога под нея и го стори с благодарност.

Ноона си пожелаваше този акт никога да не свършва, ала той прекъсна рязко и твърде рано!

— Човече, та това е отвратително! — чу се някакъв дрезгав глас. В следващия миг Ноона почувства, че я блъскат и се свлече на пода.

Богът понечи да стане, мощната му фигура се тресеше от необуздана сила. Отвори уста, за да извика. Но от устните му не излезе нито звук.

Блестяща светкавица и — острието на меча попадна в целта. И главата на бога падна.

Сега пък Ноона беше тази, която искаше да извика. Но един юмрук запуши устата й и я лиши от съзнание.

— Ама че гнусотия! — просъска Мос и се изплю, като съвсем не случайно улучи обезглавения труп на бога на плодородието. Този мръсник никога вече нямаше да обладае жена, която преди това е направил послушна с помощта на дрога.

Аруула избърса острието на меча си в чаршафа, преди да пъхне оръжието в кожената ножница, която носеше на гърба си. Тогава посвети вниманието си на Ноона, на която Мос с един удар на юмрука си попречи да извика за помощ. Не беше го направил много нежно. Момичето щеше да поспи още доста време.

— Ще я вземем с нас! — заяви Аруула.

— Момичето ли? — попита Мое. — И дума да не става!

— Не те и питам!

Мос изгрухтя недоволно.

— Добре де. — Размисли набързо. — Знам един пресъхнал кладенец в градината, където можем да я скрием. По-късно ще се върнем и ще се погрижим за нея.

Отново на Аруула не й остана нищо друго, освен да се довери на водачеството му. До този момент благодарение на него всичко беше минало добре. Не беше проста работа да се влезе в района на двореца. Направо гъмжеше от гвардейци и придворни. Но тъй като Мос познаваше мястото — Аруула все още се питаше защо той толкова добре познава двореца на боговете, — успяха. Тук им помогна и случайността: неистовите викове на Ноона ги доведоха направо в тези покои.

По един чаршаф се спуснаха в градината. Мос простря ръка покровителствено около себе си, сякаш беше домакинът. С жест обгърна множеството дървета и храсти, всичките покрити с плодове, каквито Аруула не беше виждала никога през живота си.

— Щом като оставим приятелката ти на сигурно място, ще се заемем с жътвата — каза Мое. — И тайната сила на боговете ще предизвика собствената им гибел…

Аруула го погледна недоумяващо, но Мос нямаше намерение да обяснява думите си. Вместо това посочи градината.

— Натам!

Първото нещо, което Мат Дракс видя съвсем ясно, след като за втори път излезе от бездната на безсъзнанието, беше Ларн. Или по-точно казано — трупа на Ларн.

Бяха завързали мъртвия за останките на самолета. И отново тук се бяха озовали черните птици…

Чувството на отвращение прогони и последната мъгла от главата на Мат.

Бяха го събудили с леденостудена вода и го бяха извели от килията му. Почти не успя да разбере кога измина пътя нагоре към арената. И сега стоеше тук с тризъбец в ръката. Откъм балконите към него напираше шумът на зрителите, а дневната светлина жареше в очите му.

Не се учудваше, че са го пратили на арената. Което не означаваше, че не го е страх. Още повече, че не се виждаше в състояние да излезе насреща на какъвто и да било противник. Та той едва се държеше на краката си. Но поне последното вървеше към подобрение с всяка измината крачка, която правеше навътре в овала на арената.

Почти усети нещо като напрежение, когато се запита какъв ли противник са му избрали. Узна го още в същия миг.

Малко по-далеч, в другата половина на арената, се спусна рампа, откри се тъмен правоъгълник. И оттам излезе…

— Ау! — изплъзна се от устата на Мат. — Тарантула, нали? … паяк. Не обикновен, разбира се, че не беше обикновен. И не беше такъв, какъвто някога Мат беше виждал. Не, гадината беше поне с една глава по-дълга от него и с големината на Фолксваген костенурка. Придвижваше се на осем приблизително дебели колкото човешка ръка крака, покрити с остра четина, а големите колкото юмрук фацетни очи на чудовището блестяха с всички цветове на дъгата. Челюстите му щракаха и се отваряха, сякаш в жадно предвкусване на угощението.

Мат се спря и почувства как отново коленете му омекват. Паякът направи същото. Изправи се на задния си чифт крака, изпъна напред задната част на тялото си и… изстреля някаква лепкава субстанция по посока на Мат!

Скок настрани го предпази от попадението. Паякът се приближаваше с тежки стъпки и предприе втори опит. Този път Мат едва избягна лепливото нещо.

Очевидно гадината възнамеряваше първо да го парализира, да го оплете в паяжини и тогава на спокойствие да си похапне.

Мат не виждаше никаква друга възможност, освен и той да нападне. Атаката му, изглежда, обърка паяка чудовище. Не беше очаквало съпротива.

Мат замахна с тризъбеца. Улучи един от предните крака на паяка. Засили се още веднъж, но до удар не стигна. Паякът протегна лапа към него, улучи го в гърдите и го отхвърли назад.

Мат се претърколи. Нито секунда по-рано! Там, където току-що стоеше, тупна голям колкото човешка глава заряд от паяшки секрет.

Мат се изправи на крака и създаде дистанция между себе си и мутиралото животно. Трябваше да му хрумне нещо, нещо дяволски добро, за да може да остане жив поне след тази борба. И той го искаше, независимо от това какво го очаква по-нататък. За това щеше да си блъска главата по-късно.

Измъкна се от покрития с кръпки плащ, задържа го с две ръце и с маниера на най-добрите тореадори се засили към чудовището. Паякът реагира както Мат беше очаквал. Идваше към него непохватно заради разкъсания си крак.

Мат изчака подходящия момент, после запокити плаща срещу паяка. И успя.

Гадината се омота в кърпената материя, поне за секунди беше заета с това да се освободи от нея.

Секунди, от които Мат се възползва.

Заобиколи паяка и скочи. Приземи се върху гладкия хитинов гръб на гадината. Изправен на колене, подготви тризъбеца за нападение, прицели се точно в резката между главата и трупа. И натисна с всичка сила! Хвърли се напред, за да вложи цялата си тежест в удара.

И работата стана! Острите шипове проникнаха в тялото на паяка. Огромното животно трепна, изправи се за последен път и тогава се строполи под Мат.

Дишайки тежко, Мат се смъкна от гърба на мъртвото чудовище, остана на колене в пясъка, задъхвайки се и кашляйки, но смеейки се. Облекчението си пробиваше неконтролирано път.

Но смехът му бързо секна. Защото, както се очакваше, шоуто, в чийто център се намираше против волята си, още не беше свършило.

Вторият рунд беше оповестен, преди Мат още да е успял да ги поеме дъх. Публиката поздрави новия му противник с френетични овации.

Самият той си пожела да не беше побеждавал паяка чудовище…

…сега нямаше да му се налага да се изправя срещу капитан Ървин Честър…

Този Ървин Честър не беше същият, с когото Мат Дракс беше разговарял миналата нощ. Този мъж беше повече машина, отколкото човек. Трябва да го бяха натъпкали с още от тези дяволски плодове.

В подземието с килиите под Колизея Мат имаше впечатлението, че Ървин — напук на ръста и планините мускули — не е нищо повече от купчина окаяност. В сегашното си състояние Честър събуждаше у него само ужасен страх… и необуздан гняв, насочен не към черния великан, а към покварената банда, която нехаеше на балкона над тях, преди всичко към Маарс, тази тлъста жаба, която беше провъзгласила сама себе си за бог!

Гневът помогна на Мат. Поне мъничко. Предпази го от това просто да не се примири с възможностите, които му оставаха — или да убие приятеля си, или сам да загине. Може би все пак щеше да намери някакъв начин да победи Честър, без истински да му навреди. Което нямаше да е лесно, защото от своя страна не можеше да очаква никаква милост от тази бойна машина.

Ървин Честър вече не го познаваше. Нахвърли се с ръмжене, като превърнал се в месо парен чук, удряше с боздугана си към Мат, който с голяма мъка избягваше ударите. За нападение и дума не можеше да става!

— Ървин! — извика настойчиво. — Ела на себе си, Голямо момче! По дяволите, аз съм, Мат! Мат Дракс! Твоят колега!

Фиууу!

Боздуганът с шиповете изсвистя съвсем близо до гърдите на Мат. Един от металните шипове разкъса плата на дрехата и се вряза в кожата отдолу. Само една драскотина, но тя пареше като огън!

— Ървин! Трябва да се бориш с това! Аз не съм ти враг, приятел съм ти, разбираш ли?!

Заблуждаваше ли се или наистина за кратък миг атаката на Честър спря? Може и така да е било, но въпреки това следващият удар дойде.

Мат отскочи назад и за секунди собствената му инерция извади Честър от равновесие. Преди още да се съвземе, Мат се хвърли напред, опря тризъбеца в земята и скочи с краката напред.

Улучи Честър в гърдите. Гигантът се олюля. Мат се спусна, нанесе удар с тризъбеца. Целеше се в ръцете на Ървин и фактически успя да го обезоръжи.

— Ървин! Виж ме! — изръмжа той. — Погледни ме, по дяволите!

Мат стовари юмрука си под брадата му. Но онова, което би накарало други мъже да изпаднат за часове в нокаут, у натъпкания с дрога великан предизвика само объркано тръскане на глава.

Честър примига. За секунда, изглежда, погледът му се проясни.

— Събуди се, Голямо момче! — продължи Мат. — Спомни си…

Един удар го отхвърли назад. Ървин Честър изгрухтя възбудено и се наведе към боздугана си с набучените по него шипове, но не го вдигна. Спря. Стоеше приведен посред арената, размахвайки ръце като горила.

У Мат се появи някаква надежда — твърде рано! Честър разтърси гневно глава, грабна боздугана и се изправи. С вдигнато за удар оръжие се нахвърли на Мат, на когото сърцето замря.

Всичко свърши.

Беше загубил приятеля си.

Гледаше изкривеното лице на Ървин Честър. В очите му зад подутите клепачи — очи, в които беше стаена всичката болка на света и припламваше адски страх. Очи, от които го гледаше истинският Ървин Честър, затворен в това управлявано от дрогата тяло…

Мат усети погледа като пробождане в сърцето си. В него пропълзя парализиращо чувство, изпълни крайниците му като с олово. Чувстваше се като прочутото зайче, което, вцепенено от ужас, е клекнало пред змията.

В следващия миг Ървин Честър се приближи. Вдигна високо набучения с шипове боздуган.

И удари.

С нечовешка сила.

Като някакъв дух Мос се промъкваше през лабиринта от коридори, камери и прегради под Колизея. До него стигаше шумът от арената, приглушен и тътнещ.

Никой не го видя и не го чу. Познаваше и използваше всяка възможност да остане скрит за случайни погледи.

Не беше забравил нищо. Всяка педя от земята тук долу все още му беше позната. Всичките тези години не бяха успели да променят нищо.

А още по-малко бяха докоснали омразата му.

Мос кимна с гневно задоволство. Чакането беше възнаградено. Беше дошло времето да накара „боговете“ да платят за всичко, което му бяха причинили. На него и на толкова много други…

С това трябваше да се приключи! И най-сетне Мос се видя в състояние да сложи край на перверзните безчинства на самообявилите се владетели на Роома — веднъж завинаги! Колко често беше присъствал на боевете за подбор на бойци в града, беше дебнал за боец, подходящ за целите му?

Сега Мос вече не беше сам. Беше спечелил съюзници. Естествено те не знаеха нищо за своя „късмет“, но Мос беше доста сигурен, че ще одобрят онова, което беше намислил. Че щяха да останат на негова страна, дори и да им кажеше цялата истина и ги посветеше във всичко. От друга страна, не можеше да се знае…

За кратко Мос се почувства неудобно в кожата си. Защото осъзна, че повече или по-малко използва Маддракс и Аруула за своите цели.

Поклати решително глава. Не, не само за своите цели. Ставаше въпрос за нещо повече. На карта беше заложено бъдещето на целия този град! Животът на хиляди хора! Това беше мисия, която оправдаваше всяка цена. Благото на мнозинството винаги натежаваше повече от това на отделни хора…

Мос прогони мислите, които не водеха до нищо и преди всичко — вече нищо не можеха да променят. При това беше постигнал целта си.

Приведе се и надзърна зад ъгъла, за да проучи ситуацията. Както се очакваше, камерата, на която беше хвърлил око, се охраняваше само от един пазач. А мъжът с люспестото лице не изпълняваше кой знае колко съвестно длъжността си. Клечеше до вратата, небрежно хванал копието в ръка, и създаваше впечатление, че ще задреме.

Мос потърси опипом наоколо в пода, намери камъче и го хвърли. От другата страна на охраната камъкът се удари със звън в коридора. Главата на пазача се надигна, обърна се в посоката, от която беше дошъл шумът. От широката уста на стража излезе някакъв съскащ звук…

…и в следващия момент се превърна в хрипливо стенание, когато Мос светкавично стисна главата и гърлото му с ръце. Силен напън и… кнак! Вратът на пазача изпука като прогнил клон.

Мос отдели секунда, за да се ослуша в мрака откъм двете страни на коридора. Нищо. Изглежда, акцията му е останала незабелязана. Въпреки това не губи повече време.

Взе от мъртвия ключа от камерата, отвори вратата и се вмъкна вътре. Влачеше трупа зад себе си. Тогава се огледа в оръжейницата на гладиаторите. Тук не беше се променило нищо през всичките тези години.

Мос търсеше нещо съвсем определено, за което беше сигурен, че е донесено тук. След известно дирене намери най-сетне онова нещо, което можеше да създава неприятности…

Мос взе предпазливо пистолета, разгледа го от всички страни, помириса го. Лютива миризма нахлу в носа му. Нещото не му харесваше, въпреки това искаше да го използва. За онова, което възнамеряваше да прави, беше идеално. С обикновено оръжие никога не би могъл да се приближи толкова много. Освен това нещото убиваше по-бързо и по-добре от разстояние дори и от нож за мятане.

Когато напусна камерата и се отдалечи от лабиринта така незабелязано, както и беше дошъл, Мос помисли и за второто оръжие, което, така да се каже, беше наточил, за да го използва за целите си. И мисълта за това му хареса още по-малко от гърмящото нещо, което държеше в ръката си.

Но отново се успокои с мисълта, че благото на отделния човек тежи по-малко от това на мнозинството.

Около него се усилваше шумът откъм арената.

Мат Дракс очакваше смъртоносния удар на Ървин Честър. Тълпата по балконите за зрителите така се разбесня, че му се стори, че земята под краката му затрепери.

Мат усети някакво раздвижване на въздуха, който го забърса по лицето, после болка, която го парна по лявото рамо. И накрая отвори очи.

Ървин Честър беше изчезнал!

Така му се стори поне в първия миг. После Мат го видя отдалечен на три-четири крачки, на колене на земята и тъкмо изправящ се, докато някаква ревяща безплътна сянка се носеше към някогашния капитан от BBC на САЩ.

— …Аруула? — изплъзна се от устата на невярващия на очите си Мат. Това не можеше да бъде!

Въпреки това нямаше никакво съмнение, че ставаше въпрос за Аруула, макар че едва можеше да се познае! Момичето се държеше като побесняло, крещеше и му течаха лигите. И беше се променила, беше забележимо променена! Тялото й изглеждаше странно обезформено, мускулите й изглеждаха неестествено набъбнали. И страшно подозрение се появи у Мат Дракс и за секунди се превърна в убеденост. Знаеше каква е причината за промяната у Аруула.

Плодовете от забранената градина…

Аруула сигурно е яла от онова дяволско нещо, което превръщаше воините на боговете в машини за убиване!

— Велики Боже, не! — изрева Мат. Хвърли се напред, искаше да се намеси, искаше да спаси, каквото можеше да се спасява. И въпреки това беше твърде бавен. Защото онова, което се разигра пред очите му, стана с почти противоестествена бързина.

Аруула завъртя меча си, сякаш беше лек като рапира. Подобно на трепкаща светкавица острието на меча се стрелна във въздуха и се стовари върху Ървин Честър с убийствена точност. Кръв бликна, потече и напои пясъка на арената.

Зрителите бяха вън от себе си от възбуда. А Мат Дракс се чувстваше нещастен както никога преди.

Ървин Честър се въргаляше върху влажния, тъмен пясък. Аруула се засили за последния удар и още преди Мат да се опита да я възпре, мечът се спусна.

Честър се сгърчи, когато острието го улучи. Мат чу влажния шум, с който то навлезе в месата на приятеля му. В следващия момент падна на колене до Ървин Честър. Погледите им се срещнаха.

Нещо докосна ръката на Мат. Тъмните пръсти на Ървин се увиха около неговите, стиснаха ги и в този последен миг всичко чуждо изчезна от погледа му. Устните му се движеха с мъка, оформиха усмивка и една последна дума, толкова тиха, че Мат едва я разбра.

— Благодаря.

Тогава в очите на Ървин Честър угасна и последната искра. Мат затвори клепачите му. Въпреки кръвта и безформената си фигура Честър имаше почти мирен вид.

Мат искаше да намери утеха в мисълта, че така беше най-добре за приятеля му. Че беше освободен от едно недостойно съществувание. Но не успяваше истински — още повече че опасността далеч не беше отминала!

Зрителите беснееха. Отдавна вече никой не беше останал на мястото си. Човешкото множество по балконите се беше превърнало в развълнувано, бушуващо море.

Въпреки това беше достатъчен един-единствен ужасяващо нестроен фанфарен сигнал, за да успокои публиката. Възцари се тишина, направо призрачна. Но продължи само две, най-много три секунди.

Тогава Маарс започна да беснее!

Богът на борбата представляваше странно зрелище. Лоената буца сякаш цялата се движеше. Отдалече изглеждаше като че ли се надува. Ръмжеше с преминаващ във фалцет гръмлив глас, който трябваше да се чуе навсякъде в кръглия Колизей.

— Какво казва? — обърна се Мат към Аруула.

Младата варварка стоеше задъхана, върхът на меча й опираше в земята, кръв се стичаше по острието. Изглеждаше като занесена. Мат скочи, сграбчи я за раменете и ги разтърси. Ела на себе си, Аруула!

Тя повдигна глава, погледна го. В погледа й се прокрадна нещо, което подсказваше, че го е познала. И тогава последва уплаха!

— Стражите — прошепна тя дрезгаво. — Вика стражите!

Мат Дракс трескаво се огледа. Разположената под ложата порта към арената се отвори. Повече от десетина хора гущери нахълтаха, въоръжени с копия и мечове. Оръжията и екипировката им дрънчаха при всяко движение на собствениците им. Също и личната стража на Маарс скочиха от ложата долу на арената.

Аруула изръмжа като животно. Очите й отново възвърнаха умопомрачителния си блясък, лицето й се изкриви в гримаса. Забранените плодове очевидно подхранваха нейната агресивност.

Мат се наведе и вдигна боздугана на Ървин Честър. Мизерно оръжие срещу превъзхождащите ги сили, още повече че не беше обучен да борави с него. Но да се предаде без бой? Никога!

Маарс отново извиси глас. Крещеше като бабичка. И онова, което сега крещеше, го разбра дори и Мат.

— Стойте! Не ги пипайте!

До този момент вниманието на Мат беше съсредоточено в приближаващите се войници. Сега погледна нагоре към ложата и…

— Мос?! — изплъзна се от езика му.

Действително Мос стоеше до дебелия бог на борбата и в ръцете си държеше „Берета“-та на Мат, чието дуло беше наполовина изчезнало в мекия като тесто врат на Маарс.

— Свирни на отвратителните си жаби да се върнат! — изскърца със зъби Мос в ушите на шишкото.

Маарс се подчини. Долу на арената стражите се оттеглиха, без обаче напълно да се скрият.

— Какво искаш, Мое? — произнесе с мъка богът на войната. Трепереше с цялото си тяло. Движението караше тлъстините му да се тресат като пача.

— Не можеш ли да се сетиш? — просъска Мос и натисна дулото на пистолета още по-надълбоко в месищата на Маарс.

Дебелият нададе вик, който беше нещо средно между пъхтене и презрение.

— Трябва да си се побъркал — изсумтя той. — Никога няма да се измъкнеш, ако ме убиеш!

— Кой казва, че искам да се измъкна? — попита Мос почти учудено. И натисна спусъка.

Първият изстрел разкъса врата на бога, вторият превърна главата му в кървав облак.

Сред публиката се разнесе писък. Като по даден знак всички скочиха от местата си.

Мос пристъпи към края на ложата.

— Ела! — извика към намиращия се долу на арената Мат Дракс. Той не се колеба дълго.

Но и в редиците на стражите настана раздвижване. Още бяха шокирани и объркани от радикално променената ситуация, но това, изглежда, продължи само секунди, докато дойдат на себе си поне дотолкова, че да нападнат него и Аруула. Все пак трябва да им е било ясно, че сега са под една черга с убиеца на техния бог.

В ложата Мос се засили да метне нещо.

— Дръж!

Тогава запокити пистолета над главите на стражите в арената. Мат скочи и успя да улови оръжието още във въздуха. Падна, претърколи се и отново се изправи.

— Изчезвайте! — чу отгоре гласа на Мое. — Скрийте се на сигурно място! — Беше взел меча на мъртвия бог и с него държеше в шах останалите в ложата гвардейци, които не искаха да оставят без възмездие смъртта на своя господар и бог.

Мат мислено пожела късмет на Мос. Щеше да му е нужен при превъзхождащия го брой противници. И вероятно нямаше да му е достатъчен.

Но сега не можеше да си блъска главата относно съдбата на Мос. Защото и шансовете за него и Аруула бяха също толкова зле. Пътят за бягство през портата им беше отрязан от стражите. Никога нямаше да успеят да се промъкнат покрай воините с люспести лица. Независимо от това, че Аруула май имаше сериозно намерение да опита. Мат задържа варварката, която беше като наелектризирана.

— Ела! — изсъска й и я задърпа назад, към другия край на арената. „Берета“-та беше насочена към нападателите, които вече станаха по-бързи.

Мат даде два изстрела и двата пъти улучи. Ранени, двама противници се стовариха на земята. За няколко секунди устремът на фалангата спря. Но това не означаваше нищо повече от една отсрочка и Мат не знаеше как да използва спечеленото време. Наоколо нямаше възможност да се покатерят по стените, за да избягат през балконите за зрителите. Самолетът!

Останките от реактивния изстребител стърчаха толкова високо, че муцуната му стигаше до билото на стената. Ако се изкачеха до нея, можеха да успеят!

Матю побягна, дърпайки след себе си Аруула. Корпусът на стратосферния реактивен самолет беше в по-добро състояние, отколкото Мат предполагаше, че може да е запазен след катастрофата. Макар че краищата на двете крила бяха откъснати, пилотската кабина и дори единият от резервоарите за гориво бяха устояли на сблъсъка със земята.

Мат и Аруула направиха два опита. И двата пъти успяха да се изкачат до онова място, където беше завързан трупът на Ларн, тогава — край! Металът на самолета беше твърде гладък, за да може да задържи ръцете и краката им.

Мат се обърна, видя приближаващите се воини. Само няколко секунди… Отново улови ръката на Аруула, задърпа я със себе си покрай стената, по-далеч от останките на самолета.

Бяха се отдалечили на двайсет крачки, когато първите врагове стигнаха до самолета.

— Залегни! — заповяда Мат и нанесе на Аруула ритник, който я накара да залитне и да падне. Самият той се завъртя, бързо се прицели с „Берета“-та и стреля. Куршумът със стоманена обвивка проби дупка в металния корпус. Пряко попадение!

Мат също искаше да се хвърли на земята, но това не беше необходимо. Титаничният огнен удар на мощната експлозия веднага го събори.

Тътенът и трясъкът продължиха само секунди. Тогава отзвуча глухото пращене на сипещите се отломки. И накрая Мат Дракс чуваше само виковете и пращенето на пламъците.

Изправи се със задъхване. Чувстваше се като пиле, което в последния момент е избягало от шиша на грила. Онова, което направи, си беше почти самоубийствено. Но беше сработило, както установи с един бърз поглед.

Куршумът му беше улучил здравия резервоар и една-единствена искра беше достатъчна да възпламени горивото.

Експлозията проби огромна дупка в стената на арената. Някои зрители отгоре по балконите очевидно бяха ранени. А стражите, които бяха се устремили към него и Аруула — е, бяха се озовали твърде близо до останките на самолета. Неколцина имаха късмета да умрат веднага. Други още се движеха…

— Аруула? — Мат погледна настрани. За момент се уплаши, че момичето може да е… Но тогава младата варварка се раздвижи, вдигна очи и промърмори:

— В името на бога на гръмотевиците, какво…?

— Ела, стани. — Мат й помогна да се изправи.

Пробягаха на зиг заг между горящите отломки към пробитото в стената на арената място. Оттук безпрепятствено стигнаха до коридорите, които заобикаляха Колизея, а оттам през един от изходите — на открито. Тук младата варварка се спря.

— Какво има? — попита Мат нетърпеливо. — Ние трябва…

Аруула поклати глава. Лицето й все още изглеждаше разкривено, все пак не толкова от неукротима войнственост, колкото от болка. Действието на забранените плодове вероятно отслабваше, но, види се, това беше крайно неприятен процес.

— Ноона — каза тя единствено.

— Какво става с нея?

— Трябва да й помогнем. Не можем да я изоставим.

Мат въздъхна.

— Е, добре. Къде е тя?

Аруула му каза.

И Мат простена.

— Чудесно! Значи — назад към пещерата на лъвовете!

Опасенията на Мат не се оправдаха. Стигнаха до тайните градини на боговете без някой да ги спре, по пътища, по които Аруула вече беше минала с Мос. И откриха Ноона жива и здрава.

Мат не можеше да не се възхити на многообразието от растения в градината. Уханията, които го обгръщаха, бяха направо влудяващи. Би могло да бъде малък рай, ако тук не бяха се загнездили дяволът и неговите изкушения…

— Все същата стара история — въздъхна той. После се зае да помага на Ноона да излезе от шахтата на кладенеца. — Всичко е ясно — каза със задъхване. — Сега обаче не ни остава нищо друго освен да се махаме оттук!

Никакъв отговор.

Аруула беше изчезнала.

Но още в същия миг Мат чу спътницата си да крещи — първо от гняв, после от болка! Той се затича… и след няколко крачки отново спря.

— Мос!

Човекът с расото леко се хилеше. Дрехата му беше изпоцапана с кръв и на бузата му изпъкваше дълбока драскотина, но инак очевидно беше добре.

Което не можеше да се твърди за Аруула, която лежеше в краката му в безсъзнание, все още с един от забранените плодове в ръка.

Мат разбра. Младата варварка не е можала да устои на изкушението — по-скоро на зависимостта от дрогата — и Мос я беше повалил. Веднъж беше вкусила плодовете и вече беше зависима от тях. Мат имаше подозрението, че Аруула не я е било толкова грижа да извади Ноона от шахтата на кладенеца, ами още веднъж да се добере до тази градина.

— Благодаря — каза Мат.

Мос само кимна.

Навсякъде в градината на боговете пращяха пламъци. Мат и Мос заедно запалиха огньове. Нищо не биваше да остане от дяволските неща, които растяха тук и бяха довели до гибел толкова много хора.

„Трябва да си вървим — даде да се разбере с жест накрая Мос. — Твърде опасно е тук.“

Мат кимна и му помогна да вдигнат и отнесат Аруула. Ноона ги следваше. Момичето все още изглеждаше объркано, вероятно би последвало всеки и би направило всичко, което поискат от нея.

Слязоха в някогашната канализационна система на Рим и Мос ги преведе през широко разклонената мрежа от сухи, но все още вонящи канали. Отвсякъде до тях долиташе страшен шум. Викове, ръмжене, дрънчене на оръжие. Мат посочи нагоре с въпросителна мимика. Мос се усмихна накриво.

— Не се безпокой, Маддракс — каза на езика на варварите. Освободих воините на боговете. Творенията се надигат срещу създателите си.

На Мат му беше трудно да си преведе онова, което каза Мос. Но вярваше, че го е разбрал.

Аруула отново дойде на себе си и накрая Мат можеше да постави въпросите, които пареха на езика му.

Да, когато са били заедно в градината, Мос дал на Аруула да яде от плодовете, които правят човека силен. Само така би имала някакъв шанс да победи гладиатор на боговете и да спаси него, Маддракс. Въпреки това на Мат му беше трудно да почувства благодарност.

— Действието постепенно ще отшуми — обясни Мос — след известно време.

— А ти? — Мат постави най-сетне въпроса, който най-много го вълнуваше. — Кой си ти?

Лицето на Мос стана сериозно. Погледът му мина през Мат и се изгуби някъде в далнината на миналото.

— Преди много време — започна най-сетне той с глух, тих глас — самият аз бях слуга на онези, които наричаха себе си богове. Одобрявах онова, което вършеха — и което аз вършех. Защото осигуряваше за мен и на семейството ми приятен живот. За мен страданието на другите не означаваше нищо. Докато и на самия мен не ми се наложи да страдам.

Спря. Аруула преведе на Мат. Тогава Мос продължи:

— Тренирах гладиаторите. Сводовете под арената бяха моето собствено малко царство и можехме да живеем в двореца на боговете. Но тогава…

Отново млъкна. Споменът, изглежда, го срази. С усилие продължи:

— Боговете отнеха жена ми и дъщеря ми. Просто така, за забавление. Направиха ги робини за сексуални удоволствия. Синът ми искаше да им помогне, но беше сразен и хвърлен за храна на зверовете. Едва тогава обърнах внимание — намерих главата на сина си в една от клетките.

Мат изтръпна от ужас.

— Това ми отвори очите. Исках да организирам метеж срещу тези лъжливи богове, но не успях. Онези, които се бяха доверили на моето ръководство, загубиха живота си — на арената и в клетките. И мен ме смятаха за мъртъв. Успях да се укрия през всичките тези години. Знаех, че някога часът ми ще удари. — Погледна Мат. — Този час дойде с теб, Маддракс. Знаех го в момента, когато те видях. Ти беше изпратен от истинските богове. За спасение на всички, които живеят в този град. Настъпи ново време в Роома. И аз ще се погрижа да почитат името Маддракс.

Мат поклати глава.

— Не — каза той, — заслугата е твоя. Ти има куража да се изправиш срещу боговете. Ние само случайно бяхме… — той повдигна рамене — … на точното място в точното време. — Усмихна се леко.

Аруула преведе и допълни:

— Обещай ни нещо, Мос…

— Да?

— Погрижи се за момичето — помоли го Аруула и посочи Ноона.

Мос кимна и се усмихна.

— С удоволствие. Може би вече съм готов отново да имам дъщеря.

Двамата придружиха Мат и Аруула до хълма, където бяха оставили джипа „Хамър“. Мос се удивляваше на превозното средство, макар и не така щедро, както го бяха направили в ордата на Аруула. Вероятно през живота си беше видял и преживял твърде много неща, за да може нещо наистина да го изненада.

Погледнаха назад и обгърнаха с поглед Вечния град. Естествено, че нищо не беше се променило, ако го наблюдаваш с просто око. Но имаше надежда нещата да се обърнат към по-добро и тази надежда се опираше на плещите на мъже като Мос.

Мат им пожела щастие. Тогава той и Аруула се качиха в джипа и потеглиха — назад на север.

Тук бяха намерили онова, което той търсеше. Макар и при обстоятелства, по-различни от онези, които би желал.

Опитваше се да не мисли за Ървин Честър, което обаче не означаваше, че иска да забрави стария си приятел. Вместо това мислеше за Ханк Уйлямс, младия тексасец, който съгласно думите на Ървин искал да си пробие път на север.

Мат се надяваше да намери и него. Преди това време да се окаже съдбовно за тях…

До него Аруула трепереше на седалката до шофьора и зъбите й тракаха, сякаш страдаше от треска.

„Cold Turkey“3 — констатира Мат. Аруула страдаше от съпътстващите абстиненцията явления. Беше се докоснала до едно проклятие, което беше отровило още неговото време и неговия свят.

Някои неща, мислеше си Мат, наистина не се променят…

… и по някакво глупаво съвпадение именно най-лошите надживяваха всички времена.