Вихрушка

60

Ал Шаргаз — хотел „Оазис“: 5,37 сутринта.

Гавалан стоеше до прозореца, вече облечен. Беше още тъмно, само на изток небето започваше да просветлява. На половин миля от него откъм брега се носеше мъгла на парцали и изчезваше бързо към пустинята. Небето беше зловещо безоблачно на изток, но наблизо бавно се трупаха облаци. От прозореца се виждаше по-голямата част от летището. Светлините на пистата бяха запалени, един малък реактивен самолет вече рулираше за излитане, а вятърът, обърнал се от юг, носеше миризмата на керосин. На вратата се почука.

— Влез! А, добро утро, Жан-Люк, добро утро, Чарли.

— Добро утро, Анди. Трябва да тръгваме, ако искаме да хванем нашия полет — каза Петикин, като нервно сливаше думите. Той летеше до Кувейт, Жан-Люк — до Бахрейн.

— Къде е Родригес?

— Чака долу.

— Тогава най-добре тръгвайте. — Гавалан беше доволен от спокойния си глас. Петикин се зарадва, Жан-Люк промърмори: „Merde“. — С твое позволение, Чарли, предлагам да натиснем копчето в седем нула нула по плана — ако някоя от базите не дръпне щепсела преди това. В такъв случай ще опитаме утре пак. Съгласни ли сте?

— Съгласни. Някой да се е обаждал?

— Още не.

— Е, излитаме в широката синева. — Петикин едва сдържаше вълнението си. — Хайде, Жан-Люк!

Веждите на Жан-Люк скочиха нагоре.

— Mon Dieu, настъпи часът на скаутите! — рече той и се запъти към вратата. — Анди, новините за Ерики са чудесни, но как ще се измъкне?

— Не зная. Първото, което ще направя, е да се видя с Нюбъри в консулския отдел и да се опитам да му изпратя съобщение да се измъква през Турция. И двамата ми се обадете, щом кацнете. След шест часа ще бъда в офиса. До скоро.

Затвори вратата след тях. Системата беше задействана. Освен ако някоя от базите не отменеше операцията.

Ленгех: 5,49 сутринта.

Слабата утринна светлина едва проникваше през облаците. Облечен в шлифер, Скрагър вървеше бавно през ръмящия дъжд и локвите към кухнята, в която светеше единствената светлина в базата. Вятърът се мъчеше да му отнесе фуражката, хвърляше в лицето му ситни капчици.

За негова изненада Вили вече беше в кухнята, седеше до печката и пиеше кафе.

— Добро утро, Скраг. Кафе? Тъкмо го направих. — Той посочи с глава към ъгъла.

Един от Зелените ленти се беше свил на пода и спеше дълбоко до топлата печка. Скрагър кимна и съблече шлифера.

— За мене чай, синко. Рано си станал. Къде е готвачът?

Вили вдигна рамене и постави чайника на печката:

— Закъснява. Реших да закуся рано. Ще си приготвя няколко бъркани яйца. Да ти направя ли и на тебе?

Скрагър изведнъж почувствува, че е страшно гладен.

— Става! За мене четири и две препечени филийки, пък ще обядвам нещо по-леко. Имаме ли хляб? — Погледна към Вили, който отваряше хладилника. Три хляба, много яйца и масло. — Аха, добре! Не мога да ям яйца без препечени филийки с масло. Вкусът им е друг. — Той погледна часовника си.

— Вятърът се е обърнал почти от юг и стига до тридесет възела.

— Носът ми подсказва, че ще отслабне.

— На мене и задникът ми подсказва, че ще отслабне, но пак си е гаден.

— Бъди спокоен, приятелю — засмя се Скрагър.

— Ще съм много по-спокоен с паспорта в джоба.

— Съвсем правилно, аз също — но планът си остава. — Когато снощи се прибра от сержанта, Воси и Вили го чакаха. Далече от любопитни уши той им разказа какво беше станало.

— По-добре да предупредим Анди — каза веднага Воси и Вили се съгласи. — Може би ще трябва да се откажем.

— Не — отвърна Скрагър. — Ето как виждам нещата: ако Анди не се обади за „Вихрушка“ сутринта, разполагам с цял ден, за да взема паспортите ни. Ако се обади, това ще стане точно в седем нула нула. Значи имам достатъчно време, за да стигна до участъка в седем и тридесет и да се върна до осем. Докато ме няма, вие задействате плана.

— Господи, Скраг, ще из…

— Ед, ще ме изслушаш ли? Ще тръгнем при всички случаи, но ще заобиколим Ал Шаргаз, където знаем, че ще си имаме неприятности, и кацаме в Бахрейн — там познавам началника на пристанището. Оставяме се на милостта му — може дори да ни се случи „авария“ на брега. Междувременно, щом се измъкнем от иранското небе, се обаждаме по радиото в Ал Шаргаз някой да ни посрещне и да ни плати гаранцията. Това е най-доброто, което мога да измисля, и така поне сме осигурени и в двата случая.

„Наистина е най-доброто“ — помисли си той, докато гледаше как Вили се суети край печката. Маслото в тигана започваше да цвърчи. — Нали щяхме да ги ядем бъркани?

— Така се бъркат. — Гласът на Вили беше напрегнат.

— Много добре знаеш, че не — рязко каза Скрагър. — Трябва да сложиш вода или мляко и…

— Слушай бе — сопна се Вили, — ако не ги искаш… Извинявай, не исках да се репча, Скраг. Извинявай.

— И аз съм прекалено нервен, приятелю. Няма проблеми.

— Те, ъ-ъ, така ги прави майка ми. Слагаш яйцата, без да ги бъркаш, белтъците се изпържват и тогава светкавично слагаш малко мляко и ги бъркаш. Така белтъците остават бели, а жълтъците — жълти… — Вили усети, че не може да спре. Беше спал лошо, сънува кошмари, имаше лошо предчувствие, а сега, на сутринта, не се чувстваше по-добре.

В ъгъла мъжът със зелената лента се размърда, миризмата на маслото стигна до носа му и той се прозя, кимна им сънливо, намести се по-удобно и отново заспа.

Чайникът кипна и Скрагър си направи чай, после погледна часовника си. Беше пет и петдесет и шест. Вратата се отвори и влезе Воси, изтърсвайки дъждовните капки от чадъра си.

— Здрасти, Скраг! Ей, Вили, дай кафе и две немного изпържени, а за гарнитура бекон и пръжки.

— Да ти приседне дано!

Всички се засмяха. Напрежението си казваше думата. Скрагър пак погледна часовника си. „Престани! Престани! — заповяда си той. — Трябва да си спокоен, тогава и те ще са спокойни.“ Личеше си, че и двамата са готови да избухнат.

Ковис: 6,24 сутринта.

Макайвър и Локхарт бяха в кулата и гледаха дъжда и надвисналите облаци. И двамата бяха с летателни костюми. Макайвър седеше пред радиостанцията, Локхарт беше застанал до прозореца. Не бяха запалили лампите — светеха само червените и зелените светлинки на апаратурата. Не се чуваше никакъв звук, само приятното бръмчене и не толкова приятното свирене на вятъра в счупените прозорци и тракането на антенните стойки.

Локхарт погледна ветромера. Двадесет и пет възела, на пориви до тридесет, от юг-югозапад. При хангара двама механици миеха и без това чистите 212, а също и 206, който Макайвър беше докарал от Техеран. В кухнята светеше. Бяха останали само няколко от кухненските работници, Макайвър беше казал на служителите и работниците да не идват в петък. След шока от бързата екзекуция на Есвандиари „за корупция“ не им трябваше втора покана, за да си тръгнат.

Локхарт погледна часовника си. Секундната стрелка се движеше безкрайно бавно. Отдолу мина камион. Още един. Вече беше точно шест и половина.

— Сиера Едно, тук Ленгех. — Скрагър се обаждаше по плана. Макайвър въздъхна облекчено. Локхарт се навъси още повече.

— Ленгех, тук Сиера Едно, чувам те на пет и пет. — Гласът на Скот от Ал Шаргаз беше ясен, без смущения. Сиера Едно беше кодът за офиса на летището в Ал Шаргаз, Гавалан не искаше да привлича излишно внимание към шейхството.

Макайвър превключи на предаване.

— Сиера Едно, тук Ковис.

— Ковис, тук Сиера Едно, вие сте на пет и четири.

— Сиера Едно, тук Бандар-е Делам. — И двамата чуха, че гласът на Руди трепери.

— Бандар-е Делам, тук Сиера Едно, вие сте на пет и две.

След това станцията млъкна. Чуваше се само пращенето на статичното електричество. Макайвър изтри дланите си.

— Дотук добре. — Кафето му беше изстинало и имаше ужасен вкус, но той го допи.

— Руди. Беше малко напрегнат, нали? — попита Локхарт.

— Сигурен съм, че и моят глас е напрегнат. А и на Скраг. — Макайвър го погледна загрижено.

Локхарт не отвърна на погледа му, отиде и включи електрическия чайник. На бюрото имаше четири телефона — два вътрешни и два директни. Въпреки твърдостта си Локхарт провери единия от директните телефони, после другия. И двата още не работеха. „Мъртви от дни. Мъртви като мен. Няма как да се свържа с Шаразад, няма поща.“

— В Ал Шаргаз има канадски консул — дрезгаво изрече Макайвър. — Оттам могат да те свържат с Техеран.

— Сигурно.

Порив на вятъра разтърси картоните на счупените прозорци. Локхарт не обръщаше внимание на това, което ставаше отвън, мислеше си за Шаразад, надяваше се тя да дойде при него. Да дойде, но за какво? Чайникът засвири. Той го гледаше. Откакто напусна апартамента, беше заключил съзнанието си за бъдещето. През нощта то се върна отново, колкото и да се опитваше да му попречи.

От базата се чу първият призив на мюезина:

— Елате на молитва, елате при съвършенството, молитвата е по-добра от съня…

Бандар-е Делам: 6,38 сутринта.

Подгизнало утро, лек дъжд, по-слаб вятър от вчера. Руди Луц, Шандор Петрофи и Поп Кели седяха в караваната на Руди на тъмно и пиеха кафе. Марк Дюбоа стоеше пред вратата, за да пази от подслушвачи. Никъде в базата не се виждаха светлини. Руди погледна часовника си.

— За Бога, надявам се да е днес.

— Или днес, или никога. — Кели беше много мрачен. — Обади се, Руди!

— Още една минута.

Руди виждаше през прозореца търбуха на хангара и техните 212. Нито една от машините нямаше резервоари за далечни полети. Някъде в тъмното Фоулър Джойнс и тримата механици тихо товареха последните туби с резервно гориво, довършваха приготовленията, които бяха започнали предпазливо снощи, докато пилотите отвличаха вниманието на Нумир и постовете. Преди да си легнат и четиримата поотделно си бяха направили изчисления за далечината на полета. Разликите бяха от порядъка на десет морски мили.

— Ако вятърът се задържи с тази сила, всички сме в проклетото море — рече тихо Шандор. Трудно се чуваше поради музиката, но без нея не беше сигурно — Фоулър Джойнс беше забелязал Нумир да се навърта край караваната.

— Да — съгласи се Марк Дюбоа, — не стигат около десет километра.

— Може би да се откажем от Бахрейн и да се отклоним към Кувейт, а, Руди?

— Не, Шандор, трябва да оставим Кувейт открит за Ковис. Шест хеликоптера с иранска регистрация, и шестте да се насочат там? Ще се побъркат. Представяш ли си?

— Къде, по дяволите, са новите регистрационни номера, които ни обещаха? — попита Кели. Напрежението му растеше с всеки миг.

— Ще ни посрещнат. Чарли Петикин отива в Кувейт, Жан-Люк — в Бахрейн.

— Mon Dieu, това си е лошият ни късмет — каза с отвращение Дюбоа. — Жан-Люк винаги закъснява, винаги. Тези Pied Noirs, те мислят като араби.

— Ако Жан-Люк се издъни този път — закани се Шандор, — ще стане на кайма. Слушайте, за горивото. Може би ще успеем да вземем допълнително от „Иран-Тода“. Ще изглеждаме страшно подозрително, натоварени с толкова бензин само за да стигнем дотам.

— Обади се, Руди! Време е.

— Окей, окей! — Руди пое дълбоко дъх и взе микрофона. — Сиера Едно, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? Тук…

Щабът в Ал Шаргаз: 6,40 сутринта.

— … Бандар-е Делам, чувате ли ме?

Гавалан седеше пред станцията заедно със Скот. Ногър Лейн се беше опрял на едно бюро зад тях, Мануела седеше на другия стол. Всички бяха напрегнати, вперили поглед във високоговорителя, всички мислеха, че обаждането със сигурност означава неприятности, тъй като „Вихрушка“ изискваше радиомълчание преди седем нула нула и по време на самото бягство, освен при авария.

— Бандар-е Делам. Тук Сиера Едно — гърлено изрече Скот. — Вие сте на пет и две, говорете.

— Не знам какви са плановете ви за деня, но ние имаме някои планирани полети за тази сутрин и искаме да ги изтеглим напред. Одобрявате ли?

— Изчакайте една минута — каза Скот.

— Проклятие — промърмори Гавалан. — Важно е всички бази да тръгнат едновременно. — Станцията отново пропука.

— Сиера Едно, тук Ленгех. — Гласът на Скрагър бе много по-силен и ясен, и по-рязък. — Ние също имаме полети, но колкото по-късно, толкова по-добре. Как е времето при вас?

— Изчакайте минута, Ленгех — Скот погледна към Гавалан, изчакваше.

— Повикай Ковис — нареди Гавалан и всички се поотпуснаха. — Първо ще проверим, при тях.

— Ковис, тук Сиера Едно, чувате ли ме? — Тишина. — Ковис, тук Сиера Едно, чувате ли ме?

— Тук Ковис, говорете. — Гласът на Макайвър беше напрегнат и се чуваше на пресекулки.

— Разбрахте ли?

— Да. Предпочитам твърдата прогноза по плана.

— Това решава въпроса. — Гавалан взе микрофона. — Сиера Едно, до всички бази, времето при нас е променливо. Ще ви дадем твърда прогноза в седем нула нула.

— Разбрано. — Скрагър беше щастлив.

— Разбрано. — Руди се беше засегнал.

— Разбрано. — В гласа на Макайвър се чувстваше облекчение.

Радиостанцията отново млъкна.

— По-добре да се придържаме към плана. Не искам да тревожим излишно въздушния контрол или пък онзи досадник Сиамаки да ни създава повече трудности от обикновено. Руди би могъл да отмени, ако има нещо спешно, все още има време. — Гавалан говореше, без да се обръща специално към никого. Стана и се протегна, после отново седна. Чуваше се пращенето на статично електричество. Прослушваха и аварийния канал 121,5. Самолетът на „Пан Ам“ излетя и прозорците задрънчаха.

Мануела се размърда на стола, не се чувстваше на мястото си, нищо че Гавалан беше казал: „Мануела, ти също слушай, ти единствена от нас говориш фарси.“ Времето не я притискаше толкова. Мъжът й беше в безопасност, ранен, но в безопасност, и сърцето й пееше от радост за щастливия късмет, който го бе измъкнал от смъртоносния водовъртеж. „Точно така е, миличък“ — му беше казала тя снощи в болницата.

— Може би, но без помощта на Хусаин щях още да съм в Ковис.

„Ако не беше този молла, изобщо нямаше да те ранят“ — помисли си тя, но не го каза, не искаше да го вълнува.

— Да ти донеса ли нещо, мили?

— Нова глава!

— След малко ще ти донесат хапче. Лекарят каза, че след шест седмици ще можеш да летиш и че си як като бик.

— Чувствам се като смачкано пиле.

Тя се беше засмяла.

Остави мислите си да се носят без притеснение, не беше нужно да се измъчва от чакането като другите, особено Джени. Оставаха две минути. Пращене. Пръстите на Гавалан барабаняха. Излетя някакъв частен реактивен самолет, тя виждаше и друг самолет в заход към пистата с цветовете на „Алиталия“. Дали това не беше полетът, с който Паула се връща от Техеран?

Минутната стрелка на часовника докосна 12 и Гавалан взе микрофона.

— Сиера Едно до всички бази: прогнозата ни е уточнена и очакваме подобряване на времето, но внимавайте за малки вихрушки. Разбрахте ли ме?

— Сиера Едно, тук Ленгех. — В гласа на Скрагър се долавяше оживление. — Разбрано, и ще внимаваме за вихрушки. Край.

— Сиера Едно, тук Бандар-е Делам, разбрано, и ще внимаваме за вихрушки. Край.

Тишина. Секундите течаха. Гавалан несъзнателно прехапа долната си устна. Изчака, след това превключи на предаване:

— Ковис, чувате ли ме?

Ковис: 7,04 сутринта.

Макайвър и Локхарт бяха вперили поглед в станцията. Почти едновременно погледнаха часовниците си.

— За днес е отменено — промърмори Локхарт, изпотен от облекчение, и си помисли: „Отлагане на присъдата с още един ден. Може би телефоните ще проработят, може би днес ще говоря с нея…“

— Все пак трябва да се обадят, това е част от плана, при всички случаи ще се обадят.

Макайвър изключи и включи отново. Всички лампи изгаснаха, а също и скалите.

— По дяволите! — изруга той и включи на предаване. — Сиера Едно, тук Ковис, чувате ли ме? — Мълчание. Той повтори още по-тревожно: — Сиера Едно, тук Ковис, чувате ли ме?

Мълчание.

— Какво им става? — процеди през зъби Локхарт.

— Ленгех, тук Ковис, чувате ли ме? — Никакъв отговор. Изведнъж Макайвър се сети, скочи и изтича до прозореца. Главният кабел към антената висеше свободно и се мяташе от вятъра. Проклинайки, Макайвър отвори рязко вратата към покрива и излезе на студа. Пръстите му бяха силни, но гайките бяха много ръждясали и не мърдаха. Видя, че запоеният кабелен пръстен е прояден от ръждата и се е счупил. — Проклетия…

— Дръж. — Локхарт беше до него и му подаваше клещите.

— Благодаря. — Макайвър започна да изстъргва ръждата. Дъждът още не беше спрял, но и двамата не го усещаха. Някъде далеч проехтя гръмотевица. Над Загрос блеснаха светкавици, по-голямата част от планината беше закрита от облаци. Докато работеше, Макайвър набързо разказа на Локхарт как Вазари бе оправял кабела. — Когато дойдох сутринта, направих едно рутинно обаждане и разбрах, че работи, чувахме се ясно в шест и тридесет, в шест и четиридесет също. Сигурно след това вятърът е изтръгнал кабела… — Клещите му се изплъзнаха, той си поряза пръста и изруга.

— Дай на мене.

— Не, няма нищо. Само секунда.

Локхарт се върна в кулата. Седем и седем минути. Още беше тихо. По-нататък, във въздушната база, се движеха няколко камиона, но никакви самолети. Долу при хангара двамата им механици продължаваха да бърникат нещо по хеликоптерите, както беше по план. Фреди Еър беше при тях. В този момент той видя Вазари с колелото по вътрешния път. Сърцето му подскочи:

— Мак, Вазари идва от базата.

— Спри го. Кажи му каквото щеш, но го спри. — Локхарт се спусна по стълбите. Сърцето на Макайвър биеше до пръсване. — Хайде, за Бога — каза той и се наруга, че не бе проверил кабела. Проверявай, проверявай и пак проверявай, сигурността не е авария, тя се планира!

Клещите отново изпуснаха. Той ги стисна пак и гайките вече се завъртяха по болта. Едната страна вече беше затегната. За секунда се изкуши да рискува, но предпазливостта надви нетърпението му и той затегна и другата. Дръпна кабела за проверка. Затегнат. Забърза обратно, от него се лееше пот. Седем и шестнадесет минути.

За миг сърцето му спря. „Хайде, Макайвър, за Бога!“ Пое си дълбоко дъх и това помогна.

— Сиера Едно, тук Ковис, чувате ли ме?

— Ковис, Сиера Едно, говорете — веднага се чу разтревоженият глас на Скот.

— Имате ли някаква информация за времето за нас?

Изведнъж долетя гласът на Гавалан, още по-разтревожен:

— Ковис, изпратихме следното съобщение точно в седем нула нула: прогнозата ни е уточнена и очакваме подобряване на времето, но внимавайте за малки вихрушки. Разбрахте ли ме?

— Разбрано — въздъхна Макайвър, — и ще внимаваме за малки вихрушки. Другите приеха ли?

— Потвърждавам, да…

Щабът в Ал Шаргаз.

— … повтарям: да — повтори Гавалан в микрофона. — Какво стана?

— Няма проблеми — чу се отново гласът на Макайвър. Сигналът беше слаб. — Ще се видим скоро, край.

Радиото пак млъкна. В стаята изведнъж избухнаха радостни възгласи, Скот прегърна баща си и изохка от болката, която прониза рамото му, но в бъркотията никой не забеляза. Мануела целуна Гавалан и каза:

— Отивам да се обадя в болницата, Анди, връщам се след секунда. И хукна.

Ногър подскачаше от радост нагоре-надолу, а Гавалан рече щастливо:

— Мисля, че всички, които не са пилоти, заслужават по голяма бутилка бира!

Ковис.

Макайвър изключи апарата и се отпусна на стола. Идваше на себе си. Чувствуваше се странно замаян, ръцете му тежаха. „Няма значение, тръгваме!“ — рече си той. В кулата беше тиха, само вятърът клатеше със скърцане вратата, която беше оставил отворена в бързината. Затвори я и видя, че дъждът е спрял. Облаците все още помрачаваха небето. Забеляза, че пръстът му продължава да кърви. До станцията имаше хартиени салфетки, той откъсна парче от една и го уви грубо около раната. Ръцете му трепереха. Импулсивно излезе и коленичи до кабела. Напрегна всички сили, за да го изтръгне. След това провери отново кулата, избърса потта от челото си и слезе по стълбите.

Локхарт и Вазари бяха в офиса на Есвандиари. Вазари беше небръснат и мърляв, във въздуха се носеше някакво любопитно напрежение. „Няма време да се безпокоя за това — помисли си Макайвър. — Скраг и Руди са вече във въздуха.“

— Добро утро, сержанте — поздрави любезно Макайвър, чувствайки внимателния поглед на Локхарт. — Мислех си, че днес съм ви освободил — нямаме важни полети.

— Да, капитане, така е, но аз, ъ-ъ, не можах да заспя и… Не се чувствам в безопасност в базата. — Вазари забеляза зачервеното лице на Макайвър и грубата хартиена превръзка. — Добре ли сте?

— Да, всичко е наред, просто си порязах пръста на счупения прозорец. — Макайвър погледна Локхарт, който се потеше не по-малко от него. — По-добре да тръгваме, Том. Сержанте, ще правим наземни изпитания на 212. — Видя острия поглед на Локхарт.

— Слушам, сър. Ще информирам базата — каза Вазари.

— Не е необходимо. — За миг Макайвър се почуди, после се сети какво да му каже. — Във ваш интерес е, щом сте тук, да се подготвите за посещението на министър Киа.

— Какво? — Кръвта се дръпна от лицето на сержанта.

— Трябва скоро да пристигне за обратния полет до Техеран. Нали вие бяхте единственият свидетел срещу него и горкия перко Есвандиари?

— Да, но аз ги чух — избухна Вазари. Трябваше да се оправдае. — Киа е копеле и лъжец, както и Перкото, и замисляха престъпление. Забравихте ли, че той нареди да набият Еър? Можеха да го убият, забравихте ли това? Всичко, което казах за Есвандиари и Киа, е вярно, вярно е.

— Сигурен съм, че е така. Вярвам ви. Но Киа ще бъде дяволски обезпокоен, ако ви види, нали? Служителите — също, те бяха много ядосани. Положително ще ви издадат. Може би ще успея да отклоня Киа — каза Макайвър, за да го предразположи, надяваше се да го задържи на тяхна страна, — а може би не. На ваше място бих се разкарал. Не се мотайте наоколо. Хайде, Том. — Макайвър се обърна да тръгне, но Вазари застана на пътя му.

— Не забравяйте, че аз предотвратих кървавата баня, като казах, че товарът на Шандор се е изместил. Ако не бях аз, щеше да е мъртъв, ако не бях аз, щяха да изправят всички ви пред някой комитет… трябва да ми помогнете… — По лицето му вече течаха сълзи. — Трябва да ми помогнете…

— Ще направя каквото мога — каза Макайвър и излезе. Жал му беше за Вазари. С мъка се сдържа да не изтича при другите, виждаше тревогата им. Локхарт го настигна.

— „Вихрушка“ ли? — попита той. Едва успяваше да върви в крак с Макайвър.

— Да, Анди натисна копчето по план. Скраг и Руди са приели и вероятно вече са на път. — Думите излитаха от устата на Макайвър една през друга. Не забеляза внезапното отчаяние на Локхарт. Вече бяха стигнали при Еър и механиците. — Вихрушка! — дрезгаво извика той и гласът му прозвуча като бойна тръба.

— Чудесно. — Гласът на Фреди Еър беше спокоен, за разлика от другите той сдържаше възбудата си. — Защо се забавихме? Какво стана?

— Ще ти кажа по-късно. Пускай двигателите и да тръгваме! — Макайвър се насочи към първия 212, Еър — към втория. Механиците вече скачаха в кабините. В този момент една служебна кола с полковник Чангиз и няколко войници зави в двора и спря пред офиса. Всички войници бяха с автомати и зелени ленти на ръкавите.

— А, капитане, вие ли ще летите с министър Киа за Техеран? — Чангиз изглеждаше объркан и ядосан.

— Да, да, аз. В десет, в десет маса.

— Получих съобщение, че иска да изтегли пътуването си по-рано — в осем часа, но вие няма да заминавате преди десет, за колкото е разрешението ви. Ясно?

— Да, но…

— Щях да ви се обадя, но телефоните ви пак не работят, а и радиото ви нещо не е наред. Не поддържате ли оборудването си? Работеше, след това прекъсна. — Полковникът погледна към трите хеликоптера, наредени един до друг, и тръгна към тях. — Не знаех, че днес имате служебни полети.

— Само наземни изпитания на едната машина, а на другата трябва да се провери апаратурата за смяната на екипа на сонда Абу Сал утре, полковник — рече бързо Макайвър и добави, за да отклони вниманието му: — Какъв е проблемът с министър Киа?

— Няма проблеми — отвърна Чангиз раздразнено, после погледна часовника си и реши да не проверява хеликоптерите. — Накарайте някой да ви оправи радиото, а вие елате с мене. Молла Хусаин иска да ви види. Ще се върнем навреме.

— С удоволствие ще докарам капитан Макайвър след малко — почна Локхарт. — Тук има някои неща, които той трябва…

— Хусаин иска да види капитан Макайвър, не вас — веднага! Вие се занимайте с радиото! — Полковникът нареди на хората си да го чакат, седна зад кормилото и посочи на Макайвър да седне до него. Невъзмутим, Макайвър се подчини. Чангиз подкара, а шофьорът му тръгна към офиса. Войниците се пръснаха, занадничаха в хеликоптерите. И двата 212 бяха натъпкани с последните важни резервни части, натоварени предната вечер. Като се опитваха да изглеждат безгрижни, механиците затвориха вратите на кабините и започнаха да ги лъскат.

Еър и Локхарт гледаха след заминаващата кола.

— Ами сега какво? — попита Еър.

— Не знам. Не можем да тръгнем без него. — На Локхарт му се гадеше.

Бандар-е Делам: 7,26 сутринта.

Четирите 212 бяха изкарани от хангара и готови за излитане. Фоулър Джойнс и другите трима механици се мотаеха в задната част на кабините и чакаха нетърпеливо. Тежките четиридесет-галонови варели с резервно гориво бяха завързани по местата им. Имаше и много кашони с резервни части. Куфарите бяха завити с брезент.

— Айде бе, тяхната мила ма… — изпсува Фоулър и изтри потта си. Въздухът в кабината беше наситен с керосинови изпарения.

През отворената врата на кабината виждаше Руди, Шандор и Поп Кели, които още чакаха в хангара. Всичко беше готово по плана, липсваше само последният пилот, Дюбоа. Закъсняваше с десет минути и никой не знаеше дали управителят на базата Нумир или някой от Зелените ленти не го е спрял. В този момент видя Дюбоа да излиза и едва не припадна. С галско безразличие Дюбоа беше понесъл куфара си, а шлифера си беше преметнал през ръка. Докато минаваше покрай офиса, на прозореца се появи Нумир.

— Да тръгваме — изграчи Руди и влезе в кабината колкото можеше по-спокойно, щракна колана и натисна „Пуск двигатели“. Шандор го последва. Поп Кели включи секунда след тях, роторите им набираха скорост. Без да бърза, Дюбоа метна куфара си на Фоулър, постави внимателно шлифера върху един кашон и седна на пилотската седалка. Включи веднага, без изобщо да закопчава колана или да прави проверки. Фоулър ругаеше несвързано. Двигателите чудесно набираха обороти и Дюбоа си тананикаше някаква песничка, намести слушалките си и сега вече, когато всичко беше готово, закопча колана. Не видя как Нумир изтича от офиса.

— Къде отивате? — крещеше Нумир на Руди през страничния прозорец.

— „Иран-Тода“, пише го в документите — Руди продължаваше процедурата по пуска. Стрелките навлизаха в зеления сектор.

— Но не сте искали разрешение за „пуск на двигателите“ от Абадан и…

— Днес е Свещен ден, ага, можеш да го направиш вместо нас.

— Това е ваша работа! — извика ядосано Нумир. — Трябва да изчакате Затаки. Трябва да изчакате полков…

— Точно така, искам да съм сигурен, че хеликоптерът ми ще бъде готов, щом той пристигне — много е важно да остане доволен, нали?

— Да, но защо Дюбоа носеше куфар?

— А, нали ги знаете французите — отвърна Руди първото, което му дойде на ума. — Много държат на дрехите, а той е сигурен, че ще го базират в „Иран-Тода“ и си носи резервна униформа. — Палецът му застана над превключвателя на лоста за управление. „Недей — заповяда си той — не бъди нетърпелив, всички знаят какво да правят, не бъди нетърпелив.“

В този момент през праха зад Нумир Руди видя как камионът на зелените бавно влиза през главния портал и спира. Не се чуваше от шума на двигателите. Но не беше Затаки, само обикновени зелени гвардейци, които слязоха и застанаха на групичка, наблюдавайки с любопитство хеликоптерите. Никога досега четири машини не бяха стартирали едновременно.

— Готов съм, mon vieux — чу той гласа на Дюбоа в слушалките, след това се обади Поп Кели, след него — Шандор. Руди превключи на предаване и каза в микрофона: — Давай! — Наведе се към прозореца и направи знак на Нумир: — Няма нужда и останалите да чакат, аз ще чакам.

— Но заповедта ви е да се движите в група и разрешението… — Гласът на управителя на базата беше заглушен от включените на пълна мощност двигатели. Процедурата на аварийно излитане по плана, която пилотите тайно бяха договорили предната вечер, вървеше нормално. Дюбоа излетя надясно, Шандор — наляво, Кели — право напред: пръснаха се като ято бекасини. За секунди бяха във въздуха и надалече, летяха ниско над земята. Лицето на Нумир стана мораво: — Нали ви се каза…

— Това е за твоята безопасност, ага, опитваме се да те предпазим — надвика Руди воя на двигателите и му махна с ръка да се приближи. Всички стрелки вече бяха в зелените сектори. — Така е по-добре, ага, така ще свършим работата и няма да има проблеми. Трябва да предпазим и тебе, и „Иран Ойл“. — Чу в слушалките тревожния глас на Дюбоа, който наруши задължителното радиомълчание:

— Някаква кола е почти пред портала!

В този миг и Руди я видя и позна Затаки на предната седалка. Включи двигателите на максимална мощност.

— Ага, ще го вдигна на няколко метра, броячът на оборотите ми подскача…

Нумир викаше нещо, но думите му се изгубиха в шума. Затаки беше на по-малко от сто метра. Руди усети как роторите захапаха въздуха, машината се издигна. За миг изглеждаше, че Нумир ще скочи на ската, но той се сниши и се дръпна встрани, ската го закачи и той падна. Руди набра инерция и бавно се отдалечи. Останалите бяха заели позиция над блатото. Приближи се към тях, поклати хеликоптера настрани, вдигна палец и поведе полета към Персийския залив, на четири мили от тях.

Нумир се изправи. Задавяше се от ярост. Колата на Затаки спря до него.

— Какво става, за Бога? — викна побеснял Затаки и скочи от колата. Хеликоптерите вече изчезваха в мъглата и шумът на двигателите заглъхваше. — Трябваше да ме чакат!

— Зная, зная, полковник, казах им, но те… те просто излетяха и… — Юмрукът го удари в лицето, Нумир извика и падна. Останалите зелени гледаха безразлично, свикнали с такива избухвания. Един вдигна Нумир и го плесна, за да се свести.

Затаки ругаеше към небето и когато гневният му изблик премина, нареди:

— Вземете това камилско лайно и ме последвайте. — Профуча край отворения хангар и видя двата 206 в задната му част, около тях имаше резервни части, един вентилатор сушеше прясно боядисани места — грижливият камуфлаж на Руди, който трябваше да им даде още няколко минути преднина. — Ще накарам тия кучета да съжаляват, че не са ме изчакали — промърмори Затаки. Главата пак го болеше.

Ритна вратата на офиса и изтича до радиопредавателя:

— Нумир, веднага ме свържи с тях!

— Но Джахан, нашия радиооператор, го няма още, а аз…

— Действай!

Ужасен, Нумир включи радиото. Устата му кървеше.

— Базата вика капитан Луц! — изфъфли той, изчака, след това повтори й добави: — Спешно!

В хеликоптерите.

Бяха само на три метра над блатистата местност и на неколкостотин метра от летището, когато ядосаният глас на Затаки наруши тишината:

— Всички хеликоптери да се върнат в базата, да се върнат в базата! Върнете се!

Руди регулира малко мощността на двигателя и баланса. Видя как Марк Дюбоа в най-близкия хеликоптер му маха, а после показва среден пръст на слушалките. Руди се усмихна и направи същото, след това усети, че по лицето му тече пот.

— ВСИЧКИ ХЕЛИКОПТЕРИ ДА СЕ ВЪРНАТ! ВСИЧКИ…

На летището.

— … ХЕЛИКОПТЕРИ ДА СЕ ВЪРНАТ — крещеше Затаки в микрофона. — ВСИЧКИ ХЕЛИКОПТЕРИ ДА СЕ ВЪРНАТ!

В отговор се чу само пращенето на статично електричество. Затаки рязко тупна микрофона на масата.

— Свържи ме с кулата в Абадан! БЪРЗО! — извика той и ужасеният Нумир, с кръв по брадата, превключи каналите. След шестото повикване, този път на фарси, се свърза.

— Тук е кулата в Абадан, слушаме ви, ага — долетя нечий глас.

Затаки изтръгна микрофона от ръката му.

— Говори полковник Затаки от Революционния комитет на Абадан — каза той на фарси. — Обаждам се от летище Бандар-е Делам.

— Мир вам, полковник — Гласът беше изпълнен с уважение. — Какво можем да направим за вас?

— Четири от нашите хеликоптери излетяха без разрешение, отиват към „Иран-Тода“. Върнете ги веднага.

— Един момент, моля. — Чуваха се приглушени гласове. Затаки чакаше, по лицето му бяха избили петна. Чакаше и чакаше, след това се чу: — Сигурен ли сте, ага? Не ги виждаме на екрана на радара.

— Разбира се, че съм сигурен. Върнете ги!

Отново се чуха приглушени гласове, отново чакаха. Затаки щеше да се пръсне. После някакъв глас каза на фарси:

— Нарежда се на четирите хеликоптера, които са излетели от Бандар-е Делам, да се върнат в базата си. Моля, потвърдете, че се връщате. — Съобщението беше предадено неумело, след това повторено. — Може би радиото им не работи, ага, Бог да ви благослови — добави гласът.

— Продължавайте да ги викате! Летят ниско и се насочват към „Иран-Тода“!

Пак се чуха приглушени гласове, после пак нещо на фарси като преди и изведнъж се намеси някакъв глас с американски акцент:

— Окей, аз ги поемам! Говори контролна кула Абадан. Хеликоптери по направление 090 градуса, чувате ли ме?

Кабината на Дюбоа.

Посоката му по компаса беше 091 градуса. В слушалките отново се чу резкият глас:

— Тук контролна кула Абадан, хеликоптери по направление 090 градуса на една миля от брега, чувате ли ме? — Пауза. — Контролна кула Абадан, хеликоптери по направление 090, превключете на канал 121,9… чувате ли ме? — Това беше аварийният канал, който всички летателни апарати трябваше да прослушват автоматично. — Хеликоптери по направление 090 градуса, на една миля от брега, върнете се в базата. Чувате ли ме?

Дюбоа виждаше през мъглата как брегът бързо се приближава, беше на по-малко от половин миля, но летяха много ниско и се съмняваше, че ги виждат на радара. Погледна наляво. Руди посочи към слушалките и след това вдигна пръст към устните си да запазят мълчание. Марк вдигна палец и предаде съобщението на Шандор, който летеше вдясно, обърна се и видя Фоулър Джойнс да идва от кабината, за да седне до него. Посочи му резервните слушалки, които висяха над седалката. Гласът вече беше по-нервен:

— Всички хеликоптери по направление от Бандар-е Делам към „Иран-Тода“, върнете се в базата! Чувате ли ме?

Фоулър вече имаше връзка с него чрез слушалките и каза в интеркома:

— Да се запуши ефирът дано!

Гласът се обади отново и усмивките им изчезнаха:

— Контролна кула Абадан вика полковник Затаки. Чувате ли ме?

— Да, говорете.

— Доловихме за миг следа на радара, може би нищо не е, но би могло да бъде хеликоптер или хеликоптери в плътна група по направление 090… — Предаването заглъхна. — … това ще ги отведе направо към…

На летището.

— … „Иран-Тода“. Да не искат разрешение за пуск на двигателите и да не поддържат радиовръзка, са сериозни нарушения. Моля, дайте ни позивните им и имената на пилотите. Радиото на „Иран-Тода“ още не работи, иначе щяхме да се свържем с тях. Предлагам да изпратите някой там да арестува пилотите и да ги доведе веднага във „Въздушен контрол“ в Абадан, да отговарят за нарушаване на въздушните разпоредби. Чувате ли ме?

— Да… да, разбирам. Благодаря. Един момент. — Затаки бутна микрофона в ръцете на Нумир. — Отивам в „Иран-Тода“! Ако се върнат, докато ме няма, арестувайте ги! Съобщете на „Въздушен контрол“ каквото искат да знаят! — Той изфуча навън, като остави трима души с автомати в базата.

— Контролна кула Абадан — започна Нумир, — тук Бандар-е Делам: HVV, HGU, HKL, HXC, и четирите са 212. Пилоти Руди Луц, Марк Дюбоа…

В кабината на Поп Кели.

— … Шандор Петрофи и Игнейшъс Кели, преведени от „Иран Ойл“ със заповед на полковник Затаки в „Иран-Тода“.

— Благодаря, Бандар-е Делам, дръжте ни в течение.

Кели погледна надясно и ентусиазирано вдигна палец на Руди, който прие сигнала…

Кабината на Руди.

… и го предаде на Дюбоа, който също прие. После отново се взря в мъглата.

Плътно групираните хеликоптери бяха почти над бреговата линия. „Иран-Тода“ беше вляво от тях, на около половин миля, но Руди не я виждаше поради мъглата. Той ускори малко, за да излезе напред, след това зави и вместо на юг се насочи на изток. При това положение курсът им целенасочено минаваше точно над инсталацията и той увеличи височината само малко, колкото да минат над постройките. Комплексът беше под тях, но той знаеше, че хората на земята са разбрали за тях от внезапния вой на двигателите при появяването им. Когато преминаха, той отново се сниши и задържа на този курс, сега се насочи към сушата в продължение на малко повече от десет мили. Земята тук беше пуста, наоколо нямаше села. Според плана им той отново зави на юг към морето.

Видимостта изведнъж започна да се влошава. Тук долу, на височина пет-шест метра, видимостта беше едва четвърт миля, на места границата между небето и морето се размиваше и релефът изобщо не се различаваше. Някъде напред, на около шестдесет мили, беше остров Харг с изключително мощния си радар, а след още двеста и двадесет мили първата суша — Бахрейн. Поне два часа полет, а с този вятър дори повече — югоизточният вятър от тридесет и пет възела беше преминал в относително постоянен насрещен вятър със скорост двадесет възела.

Над вълните беше опасно, но само така можеха да се изплъзнат под радара, ако някой следеше екрана, и да избегнат прехващащите изтребители, ако ги изпратят след тях.

Руди мръдна лоста, разклати хеликоптера, след това докосна за миг бутона на предавателя.

— Делта четири, делта четири — каза ясно той кода за Ал Шаргаз, който означаваше, че и четирите хеликоптера от Бандар-е Делам са в безопасност и напускат брега. Видя Дюбоа да сочи нагоре — искаше да се издигнат по-високо. Поклати глава, посочи напред и надолу — нареждаше им да останат ниско и да се придържат към плана. Те послушно се разгърнаха, заедно напуснаха сушата и навлязоха в сгъстяващата се мъгла.

Ал-Шаргаз, офисът на С-Г.

Гавалан говореше развълнуван по телефона с болницата.

— Свържете ме с капитан Старк, моля ви… Ало, Дюк, обажда се Анди, исках само да ти кажа, че получихме „делта четири“ от Руди преди минута, нали е чудесно?

— Чудесно, страхотно! Фантастично! Четири се измъкнаха, остават пет!

— Да, но са шест, не забравяй Ерики…

61

Ленгех: 8,04 сутринта.

Скрагър още чакаше в преддверието на полицейския участък. Седеше тъжно на една дървена пейка пред жандармерийския капрал, който го гледаше отвисоко иззад бюрото, разположено зад преграда на височината на гърдите.

Скрагър отново погледна часовника си. Беше пристигнал в седем и двадесет, в случай че канцеларията отвори рано, но капралът дойде чак в осем без петнадесет, посочи му учтиво пейката и го покани да чака. Най-дългото чакане в живота му.

„Руди и момчетата от Ковис сигурно вече летят — помисли си той унило. — И ние щяхме да излетим, ако не бяха тези проклети паспорти. Още една минута и край. Не смея повече да чакам — не смея, ще ни трябва цял час да се измъкнем, а сигурно някъде между трите бази ще има издънка, все ще се намери някой досадник, който да задава въпроси и да тръгне да се обажда. А пък и онова влечуго Сиамаки.“ Снощи Скрагър бе прослушал раздразнените повиквания на Сиамаки до Гавалан в Ал Шаргаз и до Макайвър в Ковис, който му каза, че щял да го чака днес на летището в Техеран.

„Проклето влечуго! Все пак, изглежда, че постъпих добре, като не се обадих на Анди да отмени операцията. По дяволите, нашият път е най-лесен и ако бях отложил «Вихрушка» за утре, щеше да възникне нещо друго или при нас, или при някой от останалите и Мак нямаше да може да избегне днес полета до Техеран с проклетия Киа. Не мога да рискувам така, просто не мога. Мак беше нервен като пред първи полет.“

Вратата се отвори и той видя двама жандарми, които влачеха някакъв пребит младеж с разпокъсани мръсни дрехи.

— Какъв е този? — попита капралът.

— Крадец. Хванахме го да краде, капрал, крадеше ориз на пазара Ишмаел, глупакът му с глупак. Хванахме го по време на патрула, тъкмо преди да се съмне.

— Такава е била Божията воля. Сложете го във втора килия. — После капралът извика към младежа на фарси. Скрагър, който не разбираше езика, се стресна: — Кучи син! Как може да си толкова глупав да те хванат? Не знаеш ли, че вече не ти се полага само бой! Колко пъти трябва да ви се казва? Сега важи ислямският закон. Ислямският закон!

— Аз… бях гладен… моята…

Единият от жандармите разтърси грубо ужасения младеж и той изстена.

— Гладът не е извинение! И аз съм гладен, семействата ни са гладни, всички са гладни, разбира се, че сме гладни! — И го изнесоха от стаята.

Капралът пак го наруга. Съжаляваше го. После погледна Скрагър, кимна му и продължи работата си. Колко глупаво беше чужденците да са тук на Свещен ден, но ако този старец иска да чака сержанта цял ден и цяла нощ, да си чака.

Писалката му шумно скърцаше и Скрагър стисна зъби. Беше осем и единадесет минути. Навъсеният Скрагър се надигна и благодари престорено на капрала, който учтиво го помоли да остане. След това тръгна към вратата и едва не се сблъска с Кешеми.

— О, прощавай, приятел! Салаам, ага Кешеми, салаам.

— Салаам, ага. — Кешеми забеляза облекчението и нетърпението на Скрагър, язвително му посочи да чака и се приближи до бюрото. Проницателният му поглед разбираше ясно чувствата на капрала. — Здравей, Ахмед, Бог да ти даде мир.

— И на ваше превъзходителство, сержант Кешеми.

— Какви са проблемите днес? Знам какво иска чужденецът.

— Имаше още едно ислямско-марксистко събрание почти в полунощ близо до доковете. Един муджахидин беше убит, прибрахме други седем в килиите — лесно беше, засадата стана добре благодарение на Бога, а Зелените ленти ни помогнаха. Какво ще правим с тях?

— Ще следваме новите разпоредби — рече търпеливо Кешеми. — Ще изправим арестуваните пред Революционния комитет, като дойдат утре сутринта. Друго? — Капралът му разказа за младежа. — Същото важи и за него — да се остави да го хванат кучият му син! — Кешеми влезе зад преградата, отиде до сейфа, извади ключа и го отвори.

— Слава на Бога, мислех, че ключът се е загубил — каза капралът.

— Беше, но Лафти го намери. Тази сутрин отидох у тях. Беше в джоба му. — Паспортите бяха върху кутиите с патрони. Той ги извади на бюрото, провери ги внимателно, подписа разрешителното от името на Хомейни, провери ги отново. — Заповядайте, пилот ага — той ги подаде на Скрагър.

— Mamnoon am, agha, khoda haefez. (Благодаря, ваше превъзходителство, довиждане.)

— Khoda haefez, agha. — Сержант Кешеми разтърси подадената му ръка и загледа замислено как Скрагър си тръгва. Видя през прозореца, че подкара забързано. Прекалено забързано. — Ахмед, имаме ли бензин в колата?

— Вчера имаше, ваше превъзходителство.

Летището на Бандар-е Делам: 8,18 сутринта.

Нумир тичаше като обезумял от един фургон на механиците към друг, но всичките бяха празни. Втурна се обратно към канцеларията си. Джахан, радистът, го погледна стреснато.

— Отишли са си! Всички са си отишли — пилоти, механици… и повечето от нещата им също ги няма! — изпелтечи Нумир. Лицето му още бе зачервено от удара на Затаки. — Кучи синове!

— Но… нали отидоха само до „Иран-Тода“, ваше пре…

— Казвам ти, че са избягали, и то с нашите хеликоптери!

— Но двата 206 са в хангарите, видях ги, а един вентилатор суши боята. Негово превъзходителство Руди няма да остави включен вентилатор, та…

— За Бога, казвам ти, че са си отишли! Джахан, мъж на средна възраст с очила, включи радиото.

— Капитан Руди, тук е базата, чувате ли ме?

Кабината на Руди.

И Руди, и неговият механик Фейгънуич чуха ясно повикването.

— Базата вика капитан Руди, чувате ли ме?

Руди мръдна малко настройката и отново се отпусна, погледна вляво и вдясно. Видя, че Кели сочи към слушалките и вдига два пръста — даваше му знак. Показа му, че е разбрал. След миг веселото му настроение помръкна. Чу се:

— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? — Пилотите застинаха. Нямаше отговор. — Ковис, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? — Никакъв отговор. — Ленгех, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?

— Бандар-е Делам, тук Ленгех, чуваме ви на пет без две, говорете.

Последва поток от думи на фарси. Руди не разбираше нищо. След това двамата радисти разговаряха известно време помежду си. След кратка пауза Джахан каза на английски:

— Техеран, тук Бандар-е Делам чувате ли ме? — Пращене. Той повтори повикването. Пращене. След това: — Ковис, чувате ли ме? — И отново тишина.

— Засега — промърмори Руди.

— Какво беше това, капитане? — попита, Фейгънуич.

— Засякоха ни. Няма и петнайсет минути, откакто излетяхме, и ни засякоха! — Навсякъде около тях имаше бази на изтребители, а пред тях беше голямата, модерна база на Харг. Не се и съмняваше, че ако ги открият, ще ги свалят. И съвсем правилно. Въпреки че сега бяха в пълна безопасност ниско над вълните, където видимостта беше едва четвърт миля, скоро мъглата щеше да се разсее и те щяха да бъдат безпомощни. Отново се чу гласът на Джахан.

— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? — Пращене. — Ковис, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?

Никакъв отговор.

Руди изруга наум. Джахан беше добър радист, упорит, и щеше да продължава да вика, докато Ковис или Техеран не се обадят. А после? „Това си е техен проблем, не мой. Моята работа е да си измъкна четворката в безопасност, за това трябва да се безпокоя. Трябва да си изведа четворката в безопасност.“

Вълните бяха на четири-пет метра под тях, още нямаха бели гребени, но бяха сиви и гадни, а вятърът не беше отслабнал. Погледна към Кели и размаха хоризонтално ръка — сигнал да се разгърнат и да не се опитват да поддържат визуална връзка, ако видимостта се влоши. Кели прие. Предаде по-нататък на Дюбоа, който предаде на Шандор най-вдясно и се зае да изстиска максималното от машината с най-малък разход на гориво, вперил поглед в белотата отпред. Скоро щяха да излязат над истинските морски дълбини.

Ленгех, летището: 8,31 сутринта.

— Божичко, Скраг, помислихме, че си арестуван — възкликна Воси. Двамата с Вили пресрещнаха колата му, прималели от облекчение, зад тях напираха тримата механици. — Какво стана?

— Взех паспортите, така че да тръгваме.

— Имаме проблем. — Лицето на Воси беше побеляло.

Скрагър се намръщи. Още беше потен от чакането и пътуването обратно.

— Сега пък какво?

— Али Паш е тук. Говори по радиостанцията. Дойде както обикновено и се опитахме да го отпратим, но той не искаше да си тръгне и…

— А през последните пет минути, Скраг — намеси се нетърпеливо Вили, — през последните пет или десет минути той се държи странно, за Бога, и…

— Скраг, все едно, че са му го натикали в задника! Никога не съм го виждал та… — Воси спря. Али Паш излезе на верандата пред радиокабината на офиса и нетърпеливо махна на Скрагър с ръка.

— Идвам веднага, Али — извика Скрагър. После прошепна на Бенсън, главния механик: — Ти и твоите момчета готови ли сте?

— Тъй вярно, сър. — Бенсън беше дребен, жилав и нервен. — Взех вашите неща във фургона малко преди да дойде Али Паш. Офейкваме ли?

— Почакайте, докато вляза в офиса. Всичко на…

— Имаме „Делта четири“, Скраг — каза Вили. — От останалите — нищо.

— Всички да чакат, докато дам сигнал. — Скрагър си пое дълбоко дъх и тръгна, поздравявайки Зелените ленти, край които минаваше. — Салаам, Али Паш, добър ден — рече той и забеляза нервността и безпокойството на младежа. — Нали ви освободих днес?

— Ага, случи се не…

— Само секунда, синко! — Скрагър се обърна и с престорена раздразнителност извика: — Бенсън, казах ти: ако искате да ходите на пикник с Дрю, вървете, но да се върнете до два часа, иначе мислете му! Какво чакате, по дяволите? Нали трябва да правите наземни изпитания?!

— Да, Скраг, извинявай, Скраг!

Едва не се засмя, като видя как Бенсън и американският механик Дрю скачат в стария фургон и заминават, а Воси и Вили покорно тръгват към кабините си. Олекна му, когато най-после влезе в офиса и остави куфарчето с паспортите на бюрото си.

— Е, какъв е проблемът?

— Вие ни напускате, ага — изненада го младежът.

— Ами, ние, ъ-ъ, ние не заминаваме — започна Скрагър. — Просто правим наземни изпи…

— Да, но си отивате, знам! Утре… утре няма смяна на екипите и защо са ви куфари — видях ага Бенсън с куфари — и защо са изписани всички резервни части, и всички пилоти и механици… — По лицето на младежа потекоха сълзи. — … вярно е.

— Слушай синко, ти си се разстроил. Иди почивай днес.

— Но вие си отивате като онези от Бандар-е Делам, отивате си днес, а с нас какво ще стане?

Думите му бяха заглушени от порой на фарси от радиото. Младежът избърса сълзите си и докосна копчето за предаване, отговори на фарси, след това добави на английски:

— Готовност едно — после отчаяно се обърна към Скрагър: — Това беше ага Джахан, повтори пак онова, което каза преди десет минути. Техните четири 212 са изчезнали, ага. Отишли са си, ага. Излетели са в седем и тридесет и две за „Иран-Тода“, но не са кацнали там, просто са продължили в морето.

Скрагър седна на стола си, мъчеше се да изглежда спокоен. Радиото отново проработи, вече на английски:

— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?

— Вика Техеран през пет минути, и Ковис, но няма отговор… — От очите на младежа отново потекоха сълзи. — От Ковис също ли са си отишли вече, ага? В Техеран няма ли ваши хора? Какво ще правим, като си идете? — На рампата първият 212 шумно заработи, вторият го последва веднага. — Ага — продължи разтревожен Али Паш, — първо трябва да искаме разрешение за „пуск на двигателите“ от Киш.

— Не е необходимо да ги безпокоим в почивния им ден, това не е полет, просто изпитания — отвърна Скрагър. Включи връзката с машините и потърка брадата си. Чувствуваше се омърсен и виновен. Харесваше Али Паш и това, което младежът казваше, беше вярно. Когато си отидеха, нямаше да има работа, а за хора като Али Паш съществуваше само Иран и само Бог знаеше какво щеше да стане тука. Чу се гласът на Вили:

— Скраг, броячът на оборотите ми се дига.

Скрагър взе микрофона.

— Изведи го до зелевата градина и направи изпитания. — Градината беше район на около пет мили навътре в сушата, далече от града, където изпитваха двигателите и можеха да тренират аварийни процедури. — Остани там, Вили. Ако има проблеми, обади ми се. Винаги мога да взема Бенсън, ако е необходимо някакво регулиране. Как е при тебе, Ед?

— Чудно, направо чудно. Скраг, ако нямаш нищо против, бих искал да потренирам аварийно изключване на двигателите, скоро трябва да се явявам за подновяване на разрешителното — Вили може да ме наблюдава, а?

— Окей. Обадете се след час. — Скраг отиде до прозореца, доволен, че остава с гръб към Али Паш и към тъжните му, обвиняващи очи. Двата хеликоптера излетяха и се насочиха към вътрешността на сушата. В офиса беше по-задушно от обикновено. Скрагър отвори прозореца. Али Паш седеше унил до радиото. — Защо не идеш да си почиваш, момче?

— Трябва да отговоря на Бандар-е Делам. Какво да им кажа, ага?

— Какво те попита Джахан?

— Каза, че ага Нумир искал да знае дали съм забелязал нещо странно, дали тук не е станало нещо странно: да се изписват резервни части, хеликоптерите да са излетели, къде са пилотите и механиците.

— Е, тук не става нищо странно. — Скрагър го наблюдаваше. — Аз съм тук, механиците отидоха на пикник, Ед и Вили правят рутинни проверки. Рутинни. Нали така? — Не откъсваше поглед от младежа, искаше той да мине на тяхна страна. Нямаше как да го убеди, нямаше какво да му предложи, нямаше пишкеш, освен… — Ти одобряваш ли това, което става тука, синко? — попита той внимателно. — Искам да кажа, това, което бъдещето ти предлага?

— Бъдеще? Моето бъдеще е в компанията. Ако… ако вие си тръгнете, тогава… тогава няма да имам работа, няма да… не мога да си позволя… Няма, не мога да си позволя, аз съм единствен син…

— Ако искаш да заминеш, синко, ще имаш работа и бъдеще. Ако искаш. Извън Иран. Гарантирано.

Младежът зяпна срещу него — изведнъж бе разбрал какво му предлага Скрагър.

— Но… какво е гарантирано, ага? Живот във вашия Запад, аз самичък? Ами близките ми, семейството, бъдещата ми годеница?

— Не мога да ти отговоря на това, Али Паш — рече Скрагър. Гледаше часовника си и усещаше как времето тече. Станцията присветваше и тихо бръмчеше. Той беше готов да се пребори с младежа, който бе по-висок от него, по-едър, по-млад с може би тридесет и пет години, а после да повреди радиото и да хукне. „Съжалявам, синко, но по един или друг начин ще трябва да ни съдействаш.“ Приближи се небрежно, зае по-добра позиция. — Както казвате вие, Иншаллах — усмихна се той предразполагащо и се приготви.

Когато чу тези думи от устата на любезния, странен възрастен мъж, когото толкова уважаваше, Али Паш усети как го облива вълна от топлина.

— Това е моят дом, ага, моята земя — рече простичко той. — Имамът си е имам и се подчинява само на Бога. Бъдещето си е бъдеще и е в ръцете на Бога. Миналото също си е минало.

И преди Скрагър да успее да го спре, Али Паш повика Бандар-е Делам и заговори на фарси в микрофона. Разговорът беше кратък, след това Али изведнъж прекъсна връзката и вдигна очи към Скрагър.

— Не ви обвинявам, че си отивате. Благодаря ви, ага, за… за миналото. — След това с подчертано отмерени движения изключи радиото, извади един прекъсвач и го сложи в джоба си. — Казах му, че ние… приключваме за днес.

— Благодаря, синко — въздъхна Скрагър. Вратата се отвори. Беше Кешеми.

— Искам да инспектирам базата — каза той.

Щабът в Ал Шаргаз.

— … а после, Анди, радистът на Ленгех — Али Паш, каза на Джахан: „Не, тука няма нищо странно“ — разказваше Мануела — и добави някак си рязко: „Приключвам за днес. Трябва да ходя на молитва.“ Нумир го повика веднага, искаше да изчака няколко минути, но нямаше отговор.

— Рязко? — попита Гавалан. Скот и Ногър слушаха внимателно. — Как рязко?

— Сякаш му е писнало или пък са му опрели пистолет до главата — не е обичайно един иранец да е толкова рязък — добави с безпокойство Мануела. — Сигурно просто си въобразявам, Анди.

— Значи ли това, че Скрагър е още там, или не? Скот и Ногър се намръщиха, ужасени от тази мисъл. Мануела нервно се размърда.

— Ако беше там, щеше да отговори лично, за да ни извести! Аз поне бих го направил. Може би… — Телефонът иззвъня и Скот вдигна слушалката: — С-Г. О, здрасти, Чарли, задръж така. — Подаде слушалката на баща си. — От Кувейт…

— Ало, Чарли. Всичко наред ли е?

— Да, благодаря. Аз съм на летището в Кувейт, обаждам се от офиса на Патрик в „Гърни“. — Въпреки че двете компании си съперничеха по целия свят, отношенията им бяха много приятелски. — Какво ново?

— Делта четири, все още нищо друго. Ще позвъня веднага щом Жан-Люк се обади от Бахрейн — той е при Деларне в „Гълф Ер де Франс“, ако го търсиш. Джени с тебе ли е?

— Не, върна се в хотела, но аз съм готов, щом пристигнат Мак и останалите.

— Каза ли на Патрик, Чарли? — попита го тихо Гавалан и чу пресиления му смях.

— Смешна работа, Анди! На тукашния човек на „Бритиш Еъруейз“, на двама други и на Патрик им е дошла щурата идея, че сме замислили нещо — нещо като да се измитаме. Представяш ли си?

— Не избързвай, Чарли, придържай се към плана — въздъхна Гавалан. Това означаваше да мълчи, докато хеликоптерите от Ковис не навлязат в системата за въздушен контрол на Кувейт, след това да се довери на Патрик. — Ще се обадя, щом науча нещо. Дочуване. А, чакай малко, съвсем забравих. Помниш ли Рос, Джон Рос?

— Как бих могъл да забравя? Защо?

— Чух, че е в Международната болница в Кувейт. Вижте как е, след като се оправите, моля те!

— Разбира се, Анди, веднага. Какво му е?

— Не знам. Обади се, ако имаш някакви новини. Дочуване. — И затвори телефона. Още една въздишка. — В Кувейт се е разчуло.

— Господи, щом там зна… — Звънът на телефона прекъсна Скот. — Ало? Момент. Господин Нюбъри, татко.

Гавалан пое слушалката.

— Добро утро, Роджър, как са нещата?

— А. Ами, аз, ъ-ъ, точно това исках да те питам. Как са нещата? Неофициално, разбира се.

— Добре, добре — отговори неангажиращо Гавалан. — Ще бъдеш ли в офиса си през целия ден? Ще намина, но ще се обадя, преди да тръгна.

— Да, моля те, мини. Ще бъда тук до обяд. Уикендът е дълъг, нали знаеш. Моля те, обади се веднага след като, ъ-ъ, чуеш нещо — неофициално. Веднага. Доста сме загрижени и… ами, ще го обсъдим, като дойдеш. Довиждане.

— Един момент. Чухте ли нещо за младия Рос?

— Да, да. Съжалявам, но доколкото разбирам, е ранен лошо, не очакват да оживее. Жалко, но е така. Ще те видя преди обед. Довиждане.

Гавалан остави слушалката. Всички го гледаха.

— Какво не е наред? — попита Мануела.

— Очевидно… изглежда, младият Рос е ранен лошо, няма да оживее.

— Каква гадост! Боже, не е честно… — промърмори Ногър. Той им беше разказал за Рос, за това как бе спасил живота им и живота на Азадех.

Мануела се прекръсти и отправи гореща молба към Мадоната да го запази, след това отново и отново я помоли да върне всички мъже невредими, всички, без пристрастия, и Азадех, и Шаразад, и да бъде мир, моля те, моля те, моля те…

— Татко, каза, ли ти Нюбъри какво е станало?

Гавалан поклати глава. Всъщност не го чу. Мислеше си за Рос. Той беше на едни години със Скот, по-твърд и здрав, по-опитен, а сега… „Горкото момче! Може би ще прескочи трапа… Боже, дано го прескочи! Какво да правим? Продължаваме, само това ни остава. Азадех ще бъде потресена, горкото момиче. Ерики също, дължи живота й на него.“

— Връщам се веднага — той излезе и се запъти към другия офис, откъдето можеше да се обади на Нюбъри на спокойствие.

Ногър стоеше до прозореца, гледаше към летището, но не виждаше нищо. Виждаше облещения фанатичен убиец на Табриз Едно, вдигнал високо отрязаната глава, виещ като вълк към небето — ангелът на внезапната смърт, който се превърна в дарител на живот за него, Арбъри, Дибъл и най-вече за Азадех. „Боже, ако си Бог, спаси го, както той спаси нас…“

— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?

— Точно на петата минута — промърмори Скот. — Джахан не пропуска нито секунда. Сиамаки нали каза, че ще бъде в офиса точно след девет?

— Да, така каза. — Всички погледнаха към часовника. Беше осем и петдесет и четири.

Летището в Ленгех: 9,01 сутринта.

Кешеми стоеше в хангара и гледаше двата 206, които бяха вътре. Скрагър и Али Паш го наблюдаваха нервно. За миг един слънчев лъч проби надвисналите облаци и блесна по повърхността на 212 на площадката на петдесетина метра от тях. До хеликоптера чакаше очукана полицейска кола, а до нея стоеше шофьорът й — капрал Ахмед.

— Летял ли си с някой от тези, почитаеми Паш? — попита Кешеми.

— С 206? Да, почитаеми сержанте — отвърна Али Паш с най-любезната си усмивка. — Капитанът понякога взема мене или другия радист, когато не сме на смяна. — Съжаляваше много, че дяволът го бе домъкнал тук днес, повече съжаляваше, защото вече бе неизбежно въвлечен в предателство — предателство, защото бе нарушил правилата, лъжеше полицията, не бе съобщил за странните неща, които ставаха. — Капитанът ще ви вземе винаги когато пожелаете — каза той любезно. Цялото му същество се бе концентрирало върху това да се измъкне от тресавището, в което го бяха завлекли дяволът и капитанът.

— Днес ще може ли?

Али Паш за малко да се разкрие пред внимателния му поглед.

— Разбира се, ако помолите капитана, разбира се, ага. Искате ли да го помоля?

Кешеми не каза нищо, просто излезе навън, без да го е грижа за Зелените ленти — половин дузина от тях го наблюдаваха с любопитство. Обърна се към Скрагър направо на фарси:

— Къде са днес всички, ага?

Али Паш превеждаше, но променяше думите, правейки ги да звучат по-добре и по-приемливо. Обясни, че тъй като днес е Свещен ден, без търговски полети, иранските служители правилно са били освободени, капитанът е наредил на хеликоптерите да отидат в определените райони за изпитания, а на останалите механици е разрешил да отидат на пикник, и че самият той си тръгва, за да иде в джамията веднага след като негово превъзходителство сержантът свърши работата си.

Скрагър бе съвсем объркан. Не разбираше фарси и му беше крайно неприятно, че ситуацията е извън негов контрол, но нямаше избор. Животът му и този на неговите хора бяха в ръцете на Али Паш.

— Негово превъзходителство пита какво планирате за останалата част на деня?

— Дяволски добър въпрос — промърмори Скрагър. После се сети за семейния девиз: „Могат да те обесят за едно агне, за една овца, така че по-добре вземи цялото проклето стадо“ — девиз, предаден на поколенията от неговия прародител, изселен в Австралия с доживотна присъда в началото на деветнадесети век. — Кажи му, моля те, щом свърши, че отивам до зелевата градина да проверя Ед Воси. Разрешителното му изтича и трябва да се поднови.

Гледаше и чакаше. Кешеми зададе въпрос, Али Паш отговори, а той през цялото време се чудеше какво да прави, ако Кешеми каже: „Добре, и аз идвам.“

— Негово превъзходителство пита дали бихте били така любезен да дадете на полицията малко бензин?

— Какво?

— Иска малко бензин, капитане. Иска да вземе назаем малко бензин.

— О! О, разбира се, разбира се, ага. — За миг Скрагър се изпълни с надежда. „Полека, синко — помисли си той. — Зелевата градина не е чак толкова далече и Кешеми не може да иска бензина, за да изпрати там колата, а той да полети с мене.“ — Хайде, Али Паш, ела да ми помогнеш — рече той. Не искаше да го оставя сам с Кешеми и го поведе към колонката. Махна с ръка към полицейската кола. Ветреният конус играеше на вятъра. Видя как облаците над тях се трупат, имаше и дъждовни, движеха се бързо, тласкани от насрещен вятър. Тук, долу, вятърът все още беше югоизточен, въпреки че се променяше откъм юг. „За нас е добре, но ще бъде проклет насрещен вятър за останалите“ — помисли мрачно той.

В хеликоптерите, приближаващи към остров Киш: 9,07 сутринта.

Четирите хеликоптера на Руди бяха на видимо разстояние един от друг, по-близо отпреди, летяха спокойно непосредствено над вълните. Видимостта беше между двеста метра и половин миля. Всички пилоти пестяха горивото, стремяха се към оптимален режим и Руди отново се наведе напред, за да почука по стъклото на индикатора за бензина. Стрелката леко потрепна и остана пак точно под половината на резервоара.

— Няма проблеми, Руди, работи добре — каза Фейгънуич по интеркома. — Имаме достатъчно време, за да дозаредим, нали? Движим се навреме и по разписание, нали така?

— Да. — Все пак Руди изчисли наново разстоянието и както винаги стигна до същия резултат: достатъчно, за да стигнат до Бахрейн, но недостатъчно за задължителното резервно количество гориво съгласно разпоредбите.

— Техеран, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? — Чу се отново гласът на Джахан в слушалките. Дразнеше го със своята настойчивост. За миг се изкуши да го изключи, но се отказа, защото беше твърде опас…

— Бандар-е Делам, тук Техеран. Приемаме ви на пет без четири, говорете!

Последва поток от думи на фарси. Руди долови „Сиамаки“ на няколко пъти, но почти нищо друго, тъй като двамата радисти говореха непрекъснато, а след това разпозна гласа на Сиамаки — раздразнен, арогантен и вече много ядосан:

— Изчакай така, Бандар-е Делам! Ал Шаргаз, тук Техеран, чувате ли ме? — После още по-ядосано: — Ал Шаргаз, говори директор Сиамаки, чувате ли? — Без отговор. Повикването беше повторено още по-гневно, след това отново последва порой на фарси.

— ОТПРЕД! Внимавай! — изведнъж изкрещя Фейгънуич.

Огромен танкер, дълъг почти четвърт миля, изникна пред тях в мъглата. Те бяха като джуджета пред него, а той внимателно плаваше към своето иракско пристанище, надул сирената за мъгла. Руди разбра, че е в капан: нямаше време да се издигне, нямаше място да избяга вляво или вдясно — щеше да се блъсне в другите, затова предприе аварийно спиране. Отляво Кели наклони опасно машината и едва мина покрай кърмата; Шандор, най-отдясно, мина безопасно пред носа. Дюбоа не беше в безопасност, но моментално даде максимална мощност, лостът — надясно и назад: издигаше се в прекалено стръмен завой нагоре, остър, остър, остър завой — 50-60-70-80 градуса; носът летеше към него, няма да успее, Божичко, няма да успее… Лостът — назад, гравитацията ги притисна с Фоулър към седалките, планширът на кораба се носеше право към тях… Изведнъж те с рев се понесоха на милиметри над предната палуба, ужасеният екипаж се пръсна. Когато бяха вече в безопасност, Дюбоа зави на сто и осемдесет градуса, за да се върне при Руди, с плахата надежда, че Руди е успял да смекчи удара и се е спасил в морето.

Руди беше дръпнал лоста назад, носът на хеликоптера беше вирнат нагоре, без газ, скоростта намаляваше; носът още малко нагоре — нямаше време да се моли, носът още по-нагоре — бордът на танкера все по-близо и по-близо; носът още по-нагоре — предупредителният сигнал за спадане на скоростта виеше, няма да успее, сигналът пищеше, всеки миг щяха да се сгромолясат в морето — танкерът беше само на метри от тях; Руди виждаше нитовете, люковете, ръждата, обелената боя, приближаваше се, но по-бавно, по-бавно… Твърде късно, твърде късно, но може би достатъчно, за да смекчи удара. Сега право надолу, лостът напред, пълна мощност за миг, за да смекчи ужасния удар… Изведнъж машината увисна на метър и половина над вълните, шумолящите витла се въртяха само на сантиметри от борда на танкера, който плавно минаваше край тях. Руди се отдръпна някак си метър назад, после още един, и увисна във въздуха.

Успя да фокусира погледа си. На мостика виждаше офицерите, които се бяха облещили срещу тях, повечето размахваха ядосано юмруци. Един мъж с почервеняло лице вече бе намерил мегафон и крещеше: „Идиот такъв!“, но те не го чуваха. Кърмата мина край тях, следата се пенеше, пръски посипаха стъклата. Пътят напред беше чист.

— Аз… май ще напълня гащит. — Омаломощен, Фейгънуич пропълзя в кабината.

„Можеш да го направиш и заради мене“ — помисли си Руди, но нямаше сили да го изрече. Коленете му трепереха, зъбите му тракаха. „Внимателно“ — промърмори той наум, след това даде газ, набра височина и скоро беше в пълна безопасност. Останалите не се виждаха. След това забеляза Кели — връщаше се, търсеше го. Кели също го видя и заклати машината от щастие, изравни се с него и вдигна палец. За да спести на останалите жизненоважно гориво и да не идват да търсят парчета, Руди доближи устни до микрофона и изсъска през зъби:

— Точка-точка-точка-тире, точка-точка-точка-тире, точка-точка-точка-тире. — Това беше тайният им код, който си бяха уговорили, и означаваше всеки да се насочи самостоятелно към Бахрейн. Известяваше ги, че е в безопасност. Чу как Шандор потвърждава със същия уговорен морзов код, след това Дюбоа се спусна до него от мъглата, добави малко имитация на смущения и бързо се отдалечи. Пои Кели обаче поклати глава — показваше, че предпочита да остане до него. Той посочи напред.

В слушалките отново се чу:

— Ал Шаргаз, говори ага Сиамаки от Техеран, чувате ли ме? — Пак нещо на фарси. — Ал Шаргаз…

Щабът в Ал Шаргаз.

— … Тук ага Сиамаки… — И отново фарси. Пръстите на Гавалан барабанеха по бюрото. Външно той бе спокоен, но отвътре — не. Не успя да се свърже с Петикин, преди да тръгне за болницата, и не можеше да направи нищо, за да накара Сиамаки и Нумир да млъкнат. Скот регулира малко силата на звука, намали словоизлиянията — двамата с Ногър се преструваха, че са равнодушни. Мануела дрезгаво рече:

— Вбесен е, Анди.

Ленгех: 9,26 сутринта.

Скрагър наливаше бензин с маркуча в полицейската кола. Пяната преля и го изпръска. Той измърмори някакво проклятие, отпусна ръчката и постави маркуча обратно върху колонката. Двама от Зелените ленти стояха наблизо и го гледаха внимателно. Капралът зави капачката на резервоара. Кешеми каза нещо на Али Паш.

— Негово превъзходителство пита дали не бихте му дали няколко туби по пет галона за резерва, капитане? Пълни, разбира се.

— Разбира се, защо не? Колко иска?

— Казва, че може да вземе три в багажника и две вътре. Пет.

— Пет да бъдат.

Скрагър намери туби и ги напълни, после натовариха полицейската кола. „Така е като «Молотов» коктейл“ — помисли си той. Бързо се трупаха буреносни облаци. В планините блесна светкавица.

— Кажи му, че ще е по-добре да не пуши в колата.

— Негово превъзходителство ви благодари.

— Винаги съм на негово разположение. — От планините долетя грохотът на гръмотевица. Отново блеснаха светкавици. Скрагър наблюдаваше как Кешеми бавно оглежда лагера. Двамата от Зелените ленти чакаха. Неколцина други клечаха на завет и гледаха безучастно. Не издържаше повече. — Е, ага, аз по-добре да тръгвам — каза той и посочи хеликоптера, после вдигна ръка към небето. — Окей?

— Окей? Какво окей, ага? — Кешеми го погледна странно.

— Да тръгвам. Сега. — Скрагър направи жест с ръка, имитирайки отлитане. Усмивката му беше замръзнала. — Мамнун ам, кода хафез. Благодаря, довиждане. — Той протегна ръка на Кешеми.

Сержантът погледна втренчено ръката, после него, острият му поглед го пронизваше.

— Окей — каза той. — Довиждане, ага. — И стисна здраво ръката му.

По лицето на Скрагър се стичаше пот и той се насили да не я изтрие.

— Мамнун ам. Кода хафез, ага. — Кимна и на Али Паш, искаше да се сбогува за последно и с него, но реши да не предизвиква късмета си, така че само го потупа по рамото. — До скоро, синко. Щастливи дни.

— Меко кацане, ага. — Али Паш гледаше как Скрагър се качи в кабината и се издигна и му махна, докато отлиташе. Скраг също му махна в отговор и видя очите му.

— Ако ми позволите, моля да ме извините, почитаеми сержант, ще заключа и ще вървя в джамията — каза Али Паш.

Кешеми кимна и се обърна отново към отлитащия хеликоптер. „Колко са ясни — мислеше си той, — старият пилот и този млад глупак. Толкова е лесно да разбереш мислите на хората, ако си търпелив и търсиш следи. Много е опасно да излиташ незаконно. Още по-опасно е да помагаш на чужденци да отлетят незаконно, а ти да останеш. Лудост! Колко са странни хората! Велик е Аллах!“

Един младеж от Зелените ленти с АК-47 се приближи и погледна многозначително към тубите с бензин в колата. Кешеми не каза нищо, само му кимна. Младежът кимна в отговор, погледът му беше твърд. После арогантно се отдалечи към останалите.

Сержантът седна на мястото на шофьора. „Прокажени кучи синове“ — помисли той язвително, — „вие още не сте законът в Ленгех, слава на Бога!“

— Време е да вървим, Ахмед, време е да вървим — каза той.

Докато капралът сядаше до него, Кешеми видя как хеликоптерът се издига над възвишението и изчезва. „Все още е толкова лесно да те хвана, старче — рече си той замислено. — Толкова е лесно да се алармира мрежата, нашите телефони работят, а ние имаме пряка връзка с базата на изтребителите в Киш. Достатъчни ли са няколко галона пишкеш за свободата ти? Още не съм решил.“

— Ще те оставя в участъка, Ахмед, след това съм свободен до утре. Ще задържа колата за днес.

Кешеми натисна съединителя. „Може би трябваше да отидем с чужденците — лесно щях да ги принудя да ни вземат, семейството ми и мене, но това би означавало да живеем от другата страна на нашия Персийски залив, да живеем сред араби. Никога не съм обичал арабите, никога не съм им имал доверие. Не, моят план е по-добър. Кротичко надолу по стария крайбрежен път цял ден и цяла нощ, след това с кораба на братовчеда до Пакистан, с много резервен бензин за пишкеш. Много от нашите хора вече са там. Ще уредя добър живот за жена ми и сина ми, и за малката Сусан, докато с Божията помощ можем отново да се върнем у дома. Сега тук има твърде много омраза, твърде много години минаха в служба на шаха. Добри години. Като шах той беше добър за нас, винаги ни плащаше.“

Северно от Ленгех: 9,32 сутринта.

Зелевата градина беше на десет километра североизточно от базата, сред запустяла, гола скалиста област в подножието на планините. Двата хеликоптера бяха един до друг, двигателите тихо работеха. Ед Воси стоеше до прозореца на кабината на Вили.

— Драйфа ми се, Вили.

— И на мене. — Вили намести леко слушалките на главата си. ВЧ беше включено, но според плана не биваше да се използува, освен в случай на авария. Само трябваше да се прослушва.

— Чуваш ли нещо, Вили?

— Не, само пукане.

— Гадост. Сигурно сериозно е загазил. Още една минута и отивам да проверя, Вили.

— Ще идем заедно. — Вили наблюдаваше светкавиците над хълмовете, видимостта беше около миля, а облаците — черни и се приближаваха. — Денят не е подходящ за разходки, Ед.

— Не е.

Внезапно лицето на Вили светна и той посочи напред:

— Ето го!

Машината на Скрагър се приближаваше, без да бърза, на около двеста метра. Воси хукна към кабината си и скочи вътре. В слушалките чу:

— Как ти е оборотомерът, Вили?

— Не е добре, Скраг — радостно рече Вили. Следваше плана, в случай че някой ги подслушва. — Помолих Ед да го погледне, но и той не е сигурен — на него радиото не му работи.

— Ще кацна да се посъвещаваме. Скрагър вика базата, чувате ли ме? — Нямаше отговор. — Скрагър вика базата, ще бъдем на земята за известно време.

Пак никакъв отговор.

Вили вдигна палец към Воси. И двамата дадоха газ, съсредоточиха вниманието си към Скрагър, който се приближаваше, подхождайки внимателно за кацане. Почти над земята Скрагър спря снишаването и поведе полета към брега. Бяха силно възбудени. Воси крещеше от радост, дори Вили се усмихваше.

— Божичко!…

Скрагър мина над билото и се спусна от другата страна. Вече се виждаха брегът и малкият фургон на скалистия бряг над вълните. Сърцето му подскочи. На мястото, където трябваше да кацне, имаше трима козари със стадо кози. Петдесет метра по-нагоре по брега имаше някаква кола и хора, играеха деца. Никога преди не бяха виждали никого там. Навътре в морето плаваше малка моторна лодка. Можеше да е рибарска, можеше да е някой от редовните патрули срещу контрабандисти или бегълци, защото тук, където Оман и пиратският бряг бяха толкова близо, открай време се проявяваше голяма бдителност.

„Вече не можем да променяме нищо“ — помисли си той. Сърцето му биеше силно. Забеляза, че Бенсън и другите двама механици го видяха, скочиха във фургона и подкараха към мястото, където трябваше да кацне. Зад него Вили и Воси бяха намалили газта, за да му дадат време. Без колебание той се спусна бързо, козите се пръснаха, козарите и онези на пикника се вцепениха. В мига, в който ските му опряха земята, той извика:

— Хайде!

Механиците нямаха нужда от подкана. Бенсън се втурна към вратата на кабината и я отвори, затича се обратно да помогне на другите двама, които бяха отключили задната врата на фургона. Заедно извадиха куфари, чанти и багаж и започнаха да товарят — кабината и без това беше натъпкана с резервни части. Скрагър се огледа и видя, че Вили и Воси са увиснали неподвижно над тях.

— Дотук добре — изрече той гласно и се съсредоточи върху зяпачите, които бяха преодолели изненадата си и се приближаваха. Все още нямаше истинска опасност. Въпреки това той провери дали пистолетът му е готов, просто за всеки случай, и му се прииска механиците да побързат, безпокоеше се да не би полицейската кола да се появи забързана по пътя. Втори товар. После още един, после последния… И тримата механици бяха потни, двама вече се качиха в кабината, тръшнаха вратата. Бенсън тупна на предната седалка до него, изруга и тръгна да излиза:

— Забравих да заключа фургона…

— Да върви по дяволите, тръгваме. — Скрагър даде газ и се издигна, Бенсън заключи вратата и си сложи колана. Летяха над вълните в мъглата на залива. Скраг погледна вляво и вдясно. Вили и Воси бяха застанали плътно на двата му фланга и му се прищя да може да съобщи „Лима Три“ на Гавалан. „Няма значение, ще стигнем за нула време.“

Подминаха първите сонди и малко му олекна. „Съжалявам, че оставих така Али Паш — помисли си той, — съжалявам, че оставих Жорж дьо Плеси и неговите момчета, съжалявам, че оставих двата 206, съжалявам, че си тръгвам. Е, направих каквото можах. Оставих препоръки и обещания за работа, когато се върнем, ако се върнем, за Али Паш и останалите в горното чекмедже на администратора заедно с всичките си пари.“

Провери курса, насочи се на югозапад към Сири, все едно че са в редовен полет, ако ги следят с радар. Близо до Сири щеше да завие на югоизток към Ал Шаргаз и целта. „Всичко е добре“ — помисли си той и докосна заешката лапа, която му бе дала Нел за късмет преди толкова много години. Минаха край още една сонда отляво — Сири Шест. Електрическата буря пукаше в слушалките му. Изведнъж ясно и силно се чу:

— Ей, Скрагър, ти и les gars не сте ли ниско, n’est pas?

Беше Франсоа Менанж, ръководителят на сондата, която току-що подминаха, и той прокле бдителността му. За да му запуши устата, включи на предаване:

— Трай, Франсоа, тихо, а! Тренираме. Не вдигай шум, братче!

Сега вече гласът се смееше:

— Bien sur, но сте луди да тренирате ниско в ден като днешния. Adieu.

Потта отново потече по лицето му. Още четири сонди, преди да може да завие към открито море.

Минаха през първата линия на бурята. Вятърът ги блъскаше, дъждът тропаше шумно по прозорците, обливаше ги, заслепяваха ги светкавици. Вили и Воси бяха плътно на местата си и той бе доволен, че лети с тях. „Сто пъти си помислих, че Кешеми ще каже: «Ела с мене», и ще ме вкара в затвора. Но не го направи и сега сме тук, а след малко повече от час и половина ще сме в безопасност и Иран ще бъде само спомен.“

62

Щабът на въздушна база Ковис: 9,46 сутринта.

— Разкажете ми още за министър Киа, капитане. — Моллата Хусаин седеше зад бюрото в канцеларията на командира на базата. Вратата се пазеше от гвардеец със зелена лента и сурово лице.

— Казах ви всичко, което знам — отвърна изтощен Макайвър.

— Тогава разкажете ми, моля ви, за капитан Старк. — Беше учтив, настойчив, не бързаше, сякаш имаше на разположение цял ден и цяла нощ, и целия утрешен ден.

— Разказах ви и за него, ага. Разказвах ви и за двамата почти два часа. Уморен съм и няма нищо повече за разказване. — Макайвър стана от стола, протегна се и отново седна. Нямаше смисъл да се опитва да излиза. Опита веднъж и зеленият мълчаливо го върна. — Освен ако нямате предвид нещо конкретно, нямам какво друго да добавя.

Не се беше изненадал, че моллата разпитва за Киа, и му беше разказал отново и отново как преди няколко седмици Киа изведнъж, просто ей така, бе направен директор, за беглите си контакти с него през последните няколко седмици, но не и за чековете за швейцарските банки, които бяха проправили пътя на 125 и 212 да се измъкнат. „Проклет да съм, ако изиграя такъв номер на Киа.“

За Киа беше разбираемо, но защо Дюк Старк? Къде е ходил на училище, какво яде, от колко време е женен, една жена ли има или повече, от колко време е в компанията, католик ли е или протестант — за всичко и всички, и после разказвай отново. Ненаситен беше. И винаги даваше един и същ тих, уклончив отговор на въпроса му защо.

— Защото той ме интересува, капитане.

Макайвър погледна през прозореца. Малки пръски дъжд. Ниски облаци. Далечни гръмотевици. Щеше да има възходящи течения и няколко истински вихрушки в буреносните облаци на изток — голямо прикритие за бягството през Залива. Какво ли става със Скраг, Руди и техните момчета? — Тази мисъл отново изплува в съзнанието му. Направи усилие да я отложи за по-късно, както и умората и тревогата си, и това какво, по дяволите, ще прави, когато свърши този разпит. Ако свърши. „Внимавай! Концентрирай се! Ще направиш грешка, ако мисълта ти не е сто процента тук, и тогава всички сте загубени.“

Знаеше, че резервите му са почти изчерпани. На всичкото отгоре през нощта беше спал лошо. Тревожеше го и огромната мъка на Локхарт по Шаразад. На Том му беше трудно да приеме истината, а той не можеше да му каже „Том, стари приятелю, нали така и така щяхте да се разделите? Тя е мюсюлманка, тя е богата, а ти никога няма да бъдеш, наследството й е сигурно, а твоето никакво го няма, семейството й е връзката с живота, а твоето не, тя може да остане, ти не можеш, защото мечът на възмездието винаги ще виси над главата ти, по дяволите!“ „Толкова е тъжно — помисли си той. — Изобщо имат ли някакъв шанс? По времето на шаха — може би. А при твърдостта на новите? Какво щях да направя, ако бях на негово място?“

Напрегна се да спре обърканите си мисли. Чувстваше как очите на моллата се впиват в неговите. Не бе отместил поглед от него, откакто Чангиз го доведе и си отиде.

А, да, проклетият полковник Чангиз. В колата по пътя насам и докато чакаха, той също питаше. Но неговите въпроси целяха само да установят колко често лети 125 за Ковис, колко Зелени ленти са разположени в тяхната част на базата, кога са пристигнали, колко са постоянно в базата и дали обкръжават и пазят самолета през цялото време, докато е на земята. Разпитът беше непринуден, полковникът не запита за нищо, което би показало повече от обикновен интерес, но Макайвър беше сигурен, че истинската причина бе да си състави маршрут за бягство — ако стане необходимо. Капанът беше предложената сделка: „Дори в една революция стават грешки, капитане. Повече от всякога са необходими приятели на високо място.“ Тъжно, но вярно. Почеши ме по гърба, иначе ще те одера. Моллата стана.

— Ще ви откарам.

— О, много добре, благодаря. — Макайвър предпазливо изгледа Хусаин. Кафяво-черните очи под гъстите вежди не издаваха нищо, кожата над високите скули бе опъната. Странно, хубаво лице, прикриващо дух с огромна решителност. За добро или за зло?

В радиокулата: 9,58 сутринта.

Вазари бе приклекнал до вратата на покрива и още чакаше. Когато Макайвър и Локхарт го оставиха в офиса, той се разкъсваше между желанието да избяга и желанието да остане, после дойдоха Чангиз и войниците от ВВС, почти едновременно с тях Павуд с други служители, така че той се спотаи горе, без да го видят, и оттогава се криеше. Точно преди осем пристигна Киа с такси.

От наблюдателния си пункт видя как Киа бе обхванат от пристъп на ярост, задето Макайвър не го чака до хеликоптера, готов за отлитане. Зелените ленти му предадоха нарежданията на Чангиз. Киа шумно протестира. Последва вдигане на рамене и Киа нахлу в сградата, заявявайки на висок глас, че ще се обади по телефона на Чангиз и веднага ще потърси по радиото Техеран, но Локхарт го пресрещна на стълбите и му каза, че телефоните не работят, радиото е повредено, а техник щял да дойде чак утре. „Съжалявам, господин министре, нищо не можем да направим — освен ако не искате да отидете лично до щаба — го чу да казва Вазари. — Сигурен съм, че капитан Макайвър няма да се забави, моллата Хусаин го повика.“ — Изведнъж почти цялата бомбастична напереност на Киа се стопи и това го зарадва, но не облекчи мъчителното му безпокойство и той остана на вятъра и на студа отчаян, покрусен и нещастен.

Временната му безопасност с нищо не успокои тревогата, страха и подозренията му във връзка с поведението на Киа днес и утре отново пред комитета — „необходимо е да се явите за допълнителен разпит“… „И защо тия копелета Локхарт и Макайвър бяха толкова нервни, а? И защо излъгаха оня кучи син, изменника Чангиз, за смяна на екипа на сонда Абу Сал? Никаква проклета смяна не е необходима там, освен ако не са дали такова нареждане през нощта. Защо сме останали само с трима пилоти и двама механици, когато в понеделник започва толкова много работа, защо са изписани толкова много резервни части? О, Господи, измъкни ме оттук, по дяволите.“

Беше толкова студено и така духаше, че той се върна вътре, но остави вратата открехната, за да може бързо да излезе. Погледна предпазливо през прозорците и пролуките между дъските. Ако внимаваше, можеше да огледа по-голямата част от базата, без да го видят. Еър, Локхарт и механиците бяха до хеликоптерите. Главният портал беше добре пазен от Зелени ленти. Оттатък в базата не се виждаше никакво движение. Побиха го тръпки. Носеха се слухове, че комитетът ще прави нова чистка и че тъкмо той е начело на списъка им, защото е свидетелствал против Есвандиари и министър Киа. „Кълна се в Пророка, чух, че искат да те видят утре. Рискувал си живота си, като си говорил така. Не знаеш ли, че първото правило за оцеляване тук от четири хиляди години насам е да си държиш езика зад зъбите и очите затворени за делата на онези горе, иначе много скоро главата ти ще бъде лишена от тях? Разбира се, че онези горе са корумпирани, някога да е било по-различно?“

Вазари изпъшка: беше безпомощен в този водовъртеж и почти сломен. Откакто Затаки го бе пребил толкова зле — счупен нос (вече не можеше да диша като хората), четири избити зъба и почти постоянно главоболие — духът му го беше напуснал, а също и куражът. Никога преди не бяха го били. Перкото и Киа били виновни! И какво от това? Какво от това? Какво ти влиза в работата? А сега и глупостта ти ще те унищожи.

По бузите му потекоха сълзи, „Господи, Господи, помогни, помогни ми…“ Внезапно в главата му проблесна „повредено“ и той се хвана за това. Каква повреда? Нали вчера радиото работеше?

Той избърса сълзите. Без да вдига шум, се плъзна към бюрото и включи тихо радиото, задържайки силата на звука на абсолютен минимум. Всичко изглеждаше наред. Провери скалите. Имаше доста смущения, но никакъв говор. Беше необичайно никой да не разговаря на честотата на компанията, някой някъде сигурно предаваше. Не смееше да усили звука, затова бръкна в едно чекмедже и извади слушалки, включи ги и така прекъсна високоговорителя. Сега можеше да усили звука колкото си иска. Интересно. Пак нищо. Внимателно превключи от канала на компанията на други канали. Нищо. Мина на СВЧ. Нищо, никъде. Пак на ВЧ. Не се хващаше дори рутинната записана прогноза за времето, която още се излъчваше от Техеран.

Беше добър радист, добре обучен и бързо откри неизправността. Един поглед през процепа на вратата към покрива потвърди, че кабелът е прекъснат. „Кучият му син! — помисли той. — Как, по дяволите, не забелязах, когато бях навън?“

Изключи внимателно и изпълзя отново навън, а когато стигна основата на мачтата и видя, че кабелът е срязан, но ръждата по края е била скоро почистена, го обзе гняв. След това вълнение. „Тия копелета — изруга той. — Тия лицемерни копелета Макайвър и Локхарт. Сигурно са слушали и предавали, когато дойдох. Какво са намислили, по дяволите?“

Бързо възстанови връзката. Включи ВЧ и ушите му моментално се изпълниха с фарси на честотата на компанията: щабът в Техеран говореше с Бандар-е Делам, после повика Ал Шаргаз и Ленгех и него в Ковис, ставаше дума за четири хеликоптера, които отивали не там, където трябва. „Иран-Тода“? Не беше от техните бази.

— Ковис, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? Позна гласа на Джахан от Бандар-е Делам. Пръстът му посегна автоматично към превключвателя, после спря. Засега нямаше нужда да отговаря. Честотата на компанията се изпълни с гласове: Нумир и Джахан от Бандар-е Делам и Гелани в Техеран, а Сиамаки крещеше и беснееше.

— Кучият му син — промърмори Вазари след няколко минути. Всичко си дойде на мястото.

В хеликоптерите близо до Сири: 10,05 сутринта.

Остров Сири беше на миля пред тях, но Скрагър и неговият екип трябваше да подминат още три сонди, преди да завият на югоизток към линията на международната граница. „Като минно поле“ — помисли Скрагър. Дотук беше безопасно, без повече изненади. Всички стрелки бяха в зелените сектори, двигателите пееха сладко. Механикът му Бенсън седеше до него и се взираше във вълните, които летяха непосредствено под тях. В слушалките се чуваше пращенето на статично електричество. От време на време минаващите отгоре самолети от международните полети съобщаваха координатите си на радара в Киш, който бе контролният пункт в района, и получаваха веднага отговор.

— Киш ще ни забележи, Скраг — обади се по интеркома Бенсън.

— Ние сме под радара им. Не се притеснявай.

— Притеснявам се. А ти?

Скрагър кимна. Киш беше пред тях, на около петнадесетина мили вдясно. Воси и Вили бяха от двете му страни и той вдигна палец — отвърнаха му, Воси с ентусиазъм.

— Още двадесет минути и минаваме границата — рече Скрагър. — Щом я пресечем, се вдигаме на двеста.

— Добре. Времето се оправя, Скраг — каза Бенсън. Облачната покривка над тях бе чувствително изтъняла, но видимостта беше почти същата. Все пак и двамата видяха навреме насочващия се в открито море тежко натоварен танкер. Скрагър и Вили направиха широк завой зад кърмата, но Воси демонстративно се издигна над танкера, а после увисна до него.

Изведнъж в слушалките се чу:

— Говори Киш. Контрол. Нисколетящият хеликоптер по курс 225, съобщете височината и целта на полета си.

Скрагър поклати машината встрани, за да привлече вниманието на Вили и Воси, след това посочи на югозапад и им махна натам — това беше заповед да останат ниско и да се отделят от него. Видя нежеланието им, но посочи пак рязко с пръст на югозапад, махна за сбогом и се издигна, оставяйки ги на повърхността на морето.

— А сега, Бенсън, дръж се здраво за топките — рече той и започна да предава. Движеше микрофона напред-назад, симулирайки лош сигнал: — Киш, тук хеликоптер HVX от Ленгех, насочвам се към Сири Девет с резервни части, курс 225. Стори ми се, че видях една преобърната арабска гемия, но беше грешка. — Сири Девет беше най-далечната сонда, която обикновено обслужваха, непосредствено преди границата между Иран и Емирствата, все още бе в строеж и не бе оборудвана със СВЧ като останалите. — Връщам се на двеста метра.

— Хеликоптер HVX, чувам ви на пет и две, предаването ви е с прекъсвания. Поддържайте курса и съобщете, когато се издигнете на двеста метра. Потвърдете, че в Ленгех сте информирани за новите задължителни разпоредби за искане разрешение за „пуск двигатели“: — Гласът на оператора с американски акцент се чуваше на пет и пет, ясен и отчетлив.

— Съжалявам, Киш, днес е първият ми ден на работа. — Скрагър видя как Вили и Вос изчезват в мъглата. — Трябва ли да искам разрешение за пуск на двигателите от Сири Девет, след като кацна. Ще бъда там поне един час. — Скрагър избърса една капка пот. От Киш имаха право да му наредят да кацне най-напред там, за да го скастрят, че е нарушил разпоредбите.

— Прието. Изчакайте.

— Ами сега, Скраг? — обади се разтревожен Бенсън в интеркома.

— Ще се посъвещават малко.

— А ние какво ще нравим?

— Зависи от това какво ще направят те — усмихна се Скрагър и превключи на предаване.

— Киш, HVX на двеста.

— Тук Киш. Поддържайте курса и посоката.

— HVX, прието. — Отново тишина. Скрагър преценяваше възможностите, опасността го забавляваше: — Това е по-хубаво от редовен полет, нали, синко?

— Честно казано, не. Ако мога да докопам Воси, ще го удуша.

— Станалото — станало — вдигна рамене Скрагър. — Може би сме били на радара, откакто сме тръгнали. Може би Кешеми е съобщил за нас. — Започна да си подсвирква беззвучно. Вече бяха подминали остров Сири, а сонда Сири Девет беше на пет километра пред тях. — Киш, тук HVX — каза Скрагър, продължавайки да мести микрофона. — Слизам от двеста на подход към Сири Девет.

— HVX, не кацай, поддържай двеста и задръж. Предаването ти е с прекъсвания, на пет и две.

— Тук HVX. Киш, моля повторете, в предаването ви има смущения. Повтарям, слизам от двеста на подход към Сири Девет — повтори бавно Скрагър, като продължаваше да симулира лошо предаване. Пак се усмихна на Бенсън. — Този трик го научих в Кралските въздушни сили, синко.

— HVX, тук Киш. Казах: поддържайте двеста и чакайте така.

— Киш, започва да друса и мъглата се сгъстява. Слизам от двеста през сто и осемдесет, ще се обадя при кацането и по-късно, за да искам „пуск двигатели“. Благодаря и приятен ден! — добави той и се помоли наум.

— HVX, предаването ви е със смущения. Прекратете кацането на Сири Девет. Завийте на 310 градуса, поддържайте двеста и се явете незабавно в Киш.

Бенсън пребледня. Скрагър се оригна.

— Повторете, Киш. Чувам ви на пет и едно.

— Повтарям, преустановете кацането в Сири Девет. Завийте на 310 градуса и се явете направо в Киш. — Операторът говореше бавно.

— Прието, Киш. Разбрано, да кацнем на Сири Девет и след това да се явим в Киш. Минавам през сто за подход на малка височина. Благодаря и приятен ден.

— Киш, тук полет JAL 664 от Делхи — включи се някой в разговора. — Над вас съм на десет хиляди и двеста, посока Кувейт по курс 300. Чувате ли ме?

— JAL 664, Киш. Поддържайте курса и височината. Свържете се с Кувейт на 118,8, приятен ден.

Скрагър се взря в мъглата. Вече виждаше полуизградената сонда. До един от опорните стълбове бе привързана работна баржа. Всички стрелки на уредите бяха в зелените сектори и — я, чакай малко, на двигател номер едно температурата се бе покачила, налягането на маслото бе спаднало. Бенсън също го бе забелязал. Почука по стъклото, наведе се към уреда. Стрелката за налягането на маслото мръдна малко нагоре, после отново се върна: температурата беше няколко градуса над нормалното — нямаше време да се безпокоят за това сега, трябваше да се приготвят! Екипът на площадката ги чу и ги забеляза, спряха да работят и се махнаха от добре очертаната площадка за хеликоптери. На петнадесет метра над сондата Скрагър каза:

— Киш, HVX каца. Приятен ден.

— HVX. Явете се направо в Киш след това. Поискайте „пуск двигатели“. Повтарям, явете се направо в Киш — Чуваше се съвсем ясно. — Чувате ли ме?

Скрагър нито отвърна, нито кацна. Просто на метър от площадката увисна във въздуха и махна на хората долу. Те го познаха и решиха, че това е само тренировъчен полет за запознаване на нов пилот с обекта — постоянен навик на Скрагър. Той им махна за последен път и полетя напред, спусна се красиво надолу от сондата, плъзна се над морето и бързо се насочи на югозапад.

Въздушна база Ковис: 10,21 сутринта.

Моллата Хусаин спря колата пред административната сграда. Макайвър слезе и каза:

— Благодаря.

Не знаеше какво да очаква — Хусаин бе мълчал, откакто излязоха от канцеларията. Локхарт, Еър и останалите бяха при хеликоптерите. Киа излезе важно, спря се, като видя моллата, после слезе по стъпалата.

— Добро утро, почитаеми Хусаин, моите поздравления, приятно ми е да ви видя. — Използваше министерски глас за почетен гост, но не равен с него, после се обърна рязко към Макайвър на английски: — Трябва да тръгваме веднага.

— Да, ага. Трябват ми само няколко минути да организирам нещата. — „Слава Богу, че не съм Киа“ — помисли си той, докато се отдалечаваше. Стомахът го присви. — Здрасти, Том.

— Добре ли си, Мак?

— Да. — И добави тихо: — Ще трябва да действаме по инстинкт. Не знам какво е намислил моллата. Трябва да изчакаме да видим какво ще прави с Киа, не знам дали Киа е загазил или не. Щом разберем, можем да тръгваме. — Сниши гласа си още повече. — Ще трябва да взема Киа — освен ако Хусаин не го прибере. Планирам да го взема за известно време, само да минем зад хълмовете, извън СВЧ обхвата. Ще се престоря, че има някаква авария, и ще кацна. Щом Киа излезе от кабината да се успокои, ще излетя и ще се видим на мястото на срещата.

— Не, Мак. По-добре ме остави аз да го направя. Не познаваш района, а тези пясъчни дюни си приличат като близнаци. По-добре е аз да го взема.

— Помислих си за това, но тогава трябва да взема един от механиците без разрешително. По-скоро бих рискувал Киа, отколкото някого от тях. Освен това може да се изкушиш да отлетиш за Техеран. Чак дотам. А?

— По-добре е да го изоставя някъде и да се срещнем на мястото. По-безопасно е.

Макайвър поклати глава. Гадно му беше, че измъчва приятеля си.

— Ти би тръгнал, нали?

Последва странна пауза, после Локхарт каза:

— Докато те чаках, ако можех да излетя, щях да го взема на борда и да ме няма. — Усмихна се криво. — Войниците казаха — в никакъв случай. Трябвало да чакаме. По-добре внимавай с тях, Мак, някои говорят английски. Какво стана с тебе?

— Хусаин просто ме разпитва за Киа и за Дюк.

Локхарт се втренчи в него.

— За Дюк? За какво?

— Всичко за него. Като го попитах защо, той ми отвърна само: „Защото ме интересува.“

Локхарт потръпна.

— Мак, мисля, че е най-добре аз да взема Киа. Можеш да не намериш мястото на срещата. Ти лети заедно с Фреди. Аз ще тръгна пръв и ще ви чакам.

— Съжалявам, Том, не мога да поема такъв риск. Ти заминаваш. На твое място бих направил същото, а рискът да върви по дяволите. Но не мога да те пусна да се върнеш. Да се върнеш сега, би било катастрофа. Катастрофа за тебе — сигурен съм, Том, — както и за останалите. Такава е истината.

— По дяволите истината — отвърна горчиво Локхарт. — Добре, но, за Бога, в момента, в който кацнем в Кувейт, аз си вземам полагаемия месец отпуска или си подавам оставката от С-Г, както искаш. Още първата секунда.

— Справедливо е, но ще стане в Ал Шаргаз. Трябва да заредим в Кувейт и да излетим оттам колкото е възможно по-бързо — ако имаме късмет да стигнем дотам и ако ни разрешат да излетим.

— Не. За мене Кувейт е крайният пункт.

— Както искаш — рече Макайвър вече по-твърдо. — Но ще се постарая да не намериш самолет за Техеран, Абадан или където и да е в Иран.

— Копеле мръсно! — Локхарт се ядоса, че Макайвър така лесно разгада намеренията му. — Проклет да си!

— Да, съжалявам. От Ал Шаргаз ще помогна с всичко, каквото мо… — Макайвър спря, защото Локхарт промърмори някаква ругатня. Обърна се. Киа и Хусаин още разговаряха до колата. — Какво има?

— В кулата.

Макайвър погледна нагоре и видя Вазари, прикрит зад един от запушените с дъски прозорци. Явно им даваше знак да се приближат. Докато го гледаха, Вазари отново ги подкани с жест, после се дръпна.

— Да пукне дано! — възкликна Локхарт. — Проверих кулата веднага след като ти тръгна, да не би да се е вмъкнал там. Нямаше го. Помислих, че е офейкал. — Лицето му почервеня от яд. — Всъщност не се качих чак догоре, така че би могъл да се скрие на покрива. Кучият му син! Сигурно през цялото време е бил там.

— Господи! Може би е открил скъсания кабел! — стресна се Макайвър.

— Ти стой тук. — Локхарт се намръщи. — Ако се опита да ни прави номера, ще го убия. — И тръгна.

— Чакай, и аз ще дойда. Фреди! — викна Макайвър. — Връщаме се след малко.

На минаване покрай Хусаин и Киа Макайвър подхвърли:

— Ще искам разрешение за излитане, господин министър. След пет минути?

— Иншаллах — изрече скептично моллата, преди Киа да успее да отговори.

Киа се обърна рязко към Макайвър:

— Капитане, нали не сте забравили, че трябва да бъда в Техеран за важно съвещание в седем часа довечера? Добре. — И им обърна гръб, продължавайки разговора с Хусаин. — Та какво казвахте, ваше превъзходителство?

Двамата пилоти влязоха в офиса. Беше им накипяло от грубостта на Киа. Подминаха Павуд и останалите служители и се насочиха към стълбата за кулата.

В кулата нямаше никого. Видяха, че вратата към покрива е открехната и чуха как Вазари прошепна:

— Насам.

Беше отвън, клекнал до стената.

— Знам какво сте намислили. — Вазари не мърдаше от мястото си. — Радиото не е повредено. — Той едва сдържаше вълнението си. — Четири хеликоптера са излетели от Бандар-е Делам и са изчезнали. Вашият управителен директор Сиамаки квичи, като че ли го колят, защото не може да се свърже с Ленгех, с нас или с Ал Шаргаз и Гавалан — те просто си траят, нали така? А?

— Какво общо има това с нас? — попита напрегнато Локхарт.

— Всичко, разбира се. Всичко, защото всичко съвпада. Нумир от Бандар-е Делам казва, че всички чужденци са си отишли, не е останал никой. Сиамаки казва същото за Техеран, дори съобщи на Нумир, че вашият прислужник, капитан Макайвър, вашият прислужник е казал, че повечето от личните ви вещи и на някой си капитан Петикин ги няма в апартамента.

— Това беше предпазна мярка, докато Петикин е в отпуск, а мене ме няма. Много кражби стават напоследък. — Макайвър вдигна рамене и отиде да включи радиото.

— Не се обаждайте още. Моля ви. Слушайте, за Бога, слушайте, умолявам ви… не можете да спрете истината. Вашите 212 и пилотите са изчезнали от Бандар-е Делам. Ленгех мълчи, така че и там е същото. Техеран са затворили, същото е. Само тука остава, а вие сте готови. — Имаше нещо странно в гласа на Вазари и те не разбираха какво е. — Аз няма да ви издам, искам да ви помогна. Кълна се, че искам да ви помогна.

— Да ни помогнеш за какво?

— Да избягате.

— И защо трябва да правиш това, дори и да е вярно? — попита ядосано Локхарт.

— Прави бяхте да не ми вярвате преди, капитане, но кълна се пред Бога, че сега можете да ми вярвате, сега съм наред, преди не бях, но сега съм, и вие сте единствената ми надежда да се измъкна. Утре трябва да се явя пред комитета и… погледнете ме, за Бога! — избухна той. — Аз съм смазан и ако не намеря добър доктор, ще си остана съсипан за цял живот, а може и да умра — тук нещо ме притиска, адски ме боли. — Вазари докосна горната част на счупения си нос. — Откакто това копеле Затаки ме би, главата ме боли и бях откачил, така беше, знам го, но още мога да помогна. Мога да ви прикрия оттук, ако ме вземете с вас. Само ме пуснете да се промъкна на последния хеликоптер — кълна се, че ще ви помогна. — Очите му се напълниха със сълзи. Двамата го гледаха втренчено.

Макайвър включи СВЧ:

— Кулата в Ковис, проба на IHC, проба. Последва дълга пауза, след това се чу глас със силен английски акцент:

— Кулата слуша, IHC, чуваме ви на пет и пет.

— Благодаря. Струва ми се, че отстранихме повредата. Чартърният ни полет на 206 за Техеран е след десет минути, а имаме също и сутрешен полет до сондите Четиридесета, Абу Сал и Горди с резервни части.

— Окей. Обадете се, когато излетите. Вашите от Бандар-е Делам се опитваха да се свържат с вас.

Макайвър почувствува, че пак започва да се поти.

— Благодаря, Ковис. Приятен ден. — Погледна Локхарт и включи. ВЧ. Веднага чуха гласа на Джахан на фарси и Локхарт започна да превежда:

— Джахан казва, че последните данни за полета им са, че са ги видели на североизток, навътре от брега… че Затаки… — За момент гласът му потрепери — … и че Затаки е наредил на четирите хеликоптера да обслужат „Иран-Тода“, трябва вече да са в „Иран-Тода“, и той щял да се обади или да изпрати съобщение… — След това Макайвър разпозна Сиамаки. Локхарт се потеше. — Сиамаки казва, че половин-един час няма да предава, но ще се обади, като се върне, и да се опитват да се свържат с нас и Ал Шаргаз… Джахан потвърди, че ще изчака, и ако има някакви новини, ще се обади.

Известно време станцията само пращеше. После се чу гласът на Джахан на английски:

— Ковис, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?

— Щом от кулата са слушали всичко това, защо не сме вече в пандиза? — промърмори Локхарт.

— Днес е петък, няма причина да прослушват честотата на компанията. — Вазари избърса сълзите си, вече се владееше. — Екипът в петък е само от стажанти — няма полети, нищо не става, комитетът уволни всички офицери от радара и петима от сержантите — изпратиха ги в лагера. — Той потръпна и продължи забързано: — Може би едно от момчетата е хванало Бандар-е Делам един-два пъти. Е, Бандар-е Делам са изгубили връзка с някакви техни хеликоптери и какво от това, те са чужденци и такива работи стават винаги. Но, капитане, ако не затворите Бандар и Техеран, те ще… някой ще се ядоса. — Извади мръсна носна кърпа и избърса струйка кръв от носа си. — Ако превключите на другия канал, ще сте в безопасност, кулата не го слуша.

— Сигурен ли си? — погледна го Макайвър.

— Разбира се! Вижте, защо не… — Той се спря. Чуваха се приближаващи стъпки. Вазари безшумно се измъкна обратно в скривалището си на покрива. Киа затропа по стъпалата.

— Защо се бавите, капитане?

— Ами… чакам потвърждение на разрешението, господин министър. Съжалявам, казаха ми да чакам. Нищо не мога да направя.

— Разбира се, че можеш! Можем да излетим! Веднага! Омръзна ми да ча…

— И на мен ми омръзна, но не искам да ме гръмнат. — Не се сдържа Макайвър. — Ще чакате! Ще чакате! Разбрахте ли? Ще чакате, по дяволите, и ако не се държите по-добре, ще отменя цялото пътуване и ще спомена на моллата Хусаин за някои и други пишкеши, които бях забравил по време на разпита. Сега се махайте, по дяволите.

Очакваха, че Киа ще избухне, но той размисли и си отиде. Макайвър потърка с ръка гърдите си, проклинайки се, че не се бе сдържал. После завъртя палец към покрива и прошепна:

— Том, ами тоя?

— Не можем да го оставим. Ще ни издаде веднага. — Локхарт се озърна. Вазари стоеше на прага.

— Кълна се, че ще помогна — прошепна той отчаяно. — Слушайте, когато излетите с Киа, какво смятате да правите с него, да го изхвърлите ли, а? — Макайвър не отговори, все още не беше сигурен. — Божичко, капитане, трябва да ми повярвате! Вижте, обадете се на Бандар-е Делам по резервната линия и сдъвчете Нумир, както направихте с онова копеле. Кажете му, че сте наредили на всички хеликоптери да дойдат тук. Това ще успокои нещата за час-два.

Макайвър погледна Локхарт.

— Защо не? — възкликна разгорещено Локхарт. — По дяволите, това е добра идея, после излиташ с Киа и… и Фреди може да тръгва. Аз ще изчакам тук и…

— И после какво, Том? — попита Макайвър. Вазари се приближи, превключи на резервния канал и бързо се обърна към Локхарт:

— Вие се помотайте малко, капитане, а когато капитан Макайвър тръгне и Еър напусне района, кажете на Нумир, че сте сигурен, че неговите четири хеликоптера тъкмо са изключили ВЧ: не е необходимо да го използуват и са минали на СВЧ. Това ви дава извинение да излетите и да се поразходите, после право към резервното гориво. — Забеляза погледите им. — Господи, капитане, и децата знаят, че не можете да пресечете залива само с един резервоар, така че сигурно някъде сте си скрили гориво. На брега или на някоя от сондите.

Макайвър мое дълбоко въздух и натисна копчето за предаване:

— Бандар-е Делам, опитваме се да се свържем с вас от часове и…

— Джахан, свържи ме с ага Нумир — каза рязко Макайвър. Нумир веднага се обади, но преди директорът на „Иран Ойл“ да се впусне в тирада, Макайвър го пресрещна със своята: — Къде са ми четирите хеликоптера? Защо ги няма още? Какво става там? И как така действате толкова неефективно, та не знаете, че съм наредил на хеликоптерите и личния състав да се явят тук…

Ал Шаргаз, офисът на С-Г.

— … и защо не можете да запомните, че след края на седмицата екипажите трябва да се сменят в Бандар-е Делам? — Гласът на Макайвър се чуваше слабо, но ясно. Гавалан, Скот и Мануела бяха вперили очи във високоговорителя, слисани, че Макайвър все още е в Ковис — означаваше ли това, че Локхарт, Еър и останалите също са там?

— Търся ви цяла сутрин, капитане — обади се Нумир, неговият глас се чуваше по-слабо. — Вие сте наредили на нашите хеликоптери да отлетят за Ковис? Но защо? И защо не съм бил информиран? Тази сутрин те трябваше да отидат до „Иран-Тода“, но не са кацнали изобщо и са изчезнали! Ага Сиамаки също се опитва да се свърже с вас.

— Имаше повреда в нашето ВЧ. Аз наредих на моите хеликоптери да дойдат в Ковис. Не съм одобрявал изобщо полет до „Иран-Тода“, нищо не знам за „Иран-Тода“, така че този въпрос е приключен. И престани да вдигаш врява за нищо!

— Но това са наши хеликоптери и всички са заминали, всички — механици, пилоти и…

— Наредих всички да дойдат, тъй като предстои разследване. Повтарям, много съм недоволен от работата ви. И ще докладвам в този смисъл на „Иран Ойл“! Сега престани с обажданията.

В офиса бяха в шок. Това, че Макайвър беше още в Ковис, бе катастрофа. Операцията вървеше много зле. Беше десет и дванадесет минути, а Руди и неговите три машини още не се бяха появили в Бахрейн, „… но ние не знаем какъв е насрещният вятър, татко — бе казал Скот, — или колко време ще им отнеме да заредят в движение. Може да закъснеят с четиридесет и пет минути и въпреки това всичко друго е наред — ще пристигнат в Бахрейн, да речем, към единадесет — единадесет и четвърт.“ Всички обаче знаеха, че сигурно нямат толкова гориво на борда.

Още нямаше нищо от Скраг и неговите два хеликоптера, но това можеше да се очаква — те нямаха ВЧ в машините. Полетът им до Ал Шаргаз би трябвало да трае около час и половина. Ако бяха тръгнали примерно в седем и тридесет и се бяха измъкнали без произшествия към седем и четиридесет и пет, би трябвало да се очакват към девет и четвърт при всички случаи. „Няма защо да се безпокоиш, Мануела — бе казал Анди, — ти знаеш какво значи насрещен вятър, а ние не знаем кога всъщност са излетели.“

Толкова неща можеха да се объркат. Господи, колко е гадно да чакаш. Гавалан се почувствува много стар. Вдигна слушалката и набра Бахрейн.

— „Гълф Ер де Франс“? Моля ви, Жан-Люк Сесон! Жан-Люк, има ли нещо?

— Не, Анди. Току-що се обадих на кулата, но в системата няма нищо. Pas probleme. Руди ще пести гориво. От кулата ще ми се обадят веднага щом ги зърнат. Нещо за другите?

— Току-що разбрахме, че Мак е още в Ковис. — Гавалан чу ахване, последваха нецензурни изрази. — Съгласен съм. Ще ти се обадя. — Набра Кувейт. — Чарли, Джени при тебе ли е?

— Не, в хотела е. Анди, аз…

— Току-що чухме, че Мак е още в Ковис и…

— Боже Господи, какво е станало?

— Не знам, още предава. Ще се обадя пак, когато имам нещо определено. Не се обаждай още на Джени. Чао.

Отново гадното чакане, после ВЧ оживя:

— Техеран, тук Ковис, капитан Макайвър. Говорете.

— Ковис, тук Техеран, викаме ви цяла сутрин. Ага Сиамаки се опитваше да се свърже с вас. Той ще се върне след около час. Моля, потвърдете, че сте наредили на четирите 212 да отлетят за Ковис.

— Техеран, тук Ковис. Бандар-е Делам, слушайте и вие. — Макайвър говореше по-бавно и по-ясно, но беше много ядосан. — Потвърждавам, че всички мои 212 — повтарям, всички мои 212 — са под мой контрол. Всички. Няма да мога да говоря с ага Сиамаки, тъй като имам разрешение да излетя оттук за Техеран с министър Киа след пет минути, но ще очаквам ага Сиамаки да посрещне 206 на международното летище в Техеран. След няколко минути изключваме за ремонт — по нареждане на властите — и ще работим само по правилата за визуален полет. За ваша информация, капитан Еър отлита след пет минути с резервни части за сонда Абу Сал, а капитан Локхарт остава в готовност за посрещане на 212 от Бандар-е Делам съгласно плана. Разбрахте ли, Техеран?

— Потвърждавам, капитан Макайвър, но можете ли да ми ка…

— Разбра ли, Нумир — прекъсна го Макайвър, — или си по-безполезен от всякога?

— Да, но настоявам да ни инфор…

— Омръзнаха ми тези глупости. Аз съм управляващ директор на това предприятие и докато работим в Иран, така ще бъде — просто, директно и без фасони. Ковис изключва за ремонт по нареждане на полковник Чангиз и ще ви се обадим, щом включим отново. Останете на този канал, но да бъде чист за изпитания. Всичко ще се прави според плана. Край!

В този миг вратата се отвори и влезе Старк, а след него една разтревожена млада медицинска сестра. Мануела се смая. Гавалан скочи и му помогна да седне. Гърдите на Старк бяха целите бинтовани. Беше по долнище на пижама и широка хавлия.

— Добре съм, Анди — рече Старк. — Ти как си, миличка?

— Конроу, луд ли си?

— Не. Анди, кажи какво става!

— Наистина не мога да поема отго… — почна сестрата, но Старк търпеливо я прекъсна:

— Обещавам, само два-три часа, и ще внимавам много. Мануела, ще я отведеш до колата, нали, миличка? — И я погледна с онзи особен поглед между съпрузи, който не търпи възражение. Тя стана веднага и изведе сестрата. Когато излязоха, Старк рече: — Съжалявам, Анди, не издържах. Какво става?

Ковис: 10,48 преди обед.

Макайвър слезе по стълбите на кулата. Чувствуваше се гадно, сякаш му бяха извадили вътрешностите, и не бе сигурен дали ще успее да стигне до 206, камо ли да осъществи останалата част от плана. „Ще успееш — рече си той. — Стегни се.“

Моллата Хусаин още говореше с Киа, облегнат на колата му, с преметнат през рамото „Калашников“.

— Готови сме, господин министър — каза Макайвър. — Естествено, ако нямате нищо против, почитаеми Хусаин.

— Не, да бъде Божията воля — отвърна Хусаин със странна усмивка и любезно подаде ръка. — Довиждане, министър Киа.

— Довиждане, ваше преподобие. — Киа се завъртя и тръгна бързо към хеликоптера.

— Довиждане, почитаеми. — Макайвър подаде неловко ръка на моллата.

Хусаин се обърна, за да види как Киа влиза в кабината. На лицето му отново се появи странната усмивка.

— Писано е: „Божията мелница мели бавно, но сигурно.“ Нали така, капитане?

— Да. Но защо ми казвате това?

— Като подарък на сбогуване. Можете да го кажете на вашия приятел Киа, като кацнете в Техеран.

— Той не ми е приятел, тогава защо?

— Вие сте мъдър, че не го считате за приятел. Кога ще се видите отново с капитан Старк?

— Не зная. Скоро, надявам се. — Макайвър забеляза, че моллата погледна отново към Киа, и безпокойството му нарасна. — Защо?

— Бих искал да го видя скоро. — Хусаин свали автомата от рамото си, седна в колата и замина със Зелените ленти.

— Капитане! — Беше Павуд. Трепереше и беше разтревожен.

— Да, Павуд, една минутка. Фреди! — Макайвър махна на Еър и той се затича към него. — Да, Павуд?

— Моля ви, защо 212 са натоварени с резервни части и багаж, и не…

— Смяна на екипите — отвърна веднага Макайвър и се престори, че не забелязва как Еър се ококори. — Чакам четири 212 от Бандар-е Делам. Най-добре е да приготвите стаи за екипажите. Четирима пилоти и четирима механици. Трябва да пристигнат след около два часа.

— Но нямаме нареждане, нито причина за…

— Действайте! — Напрежението на Макайвър отново взе връх. — Аз съм дал нарежданията. Аз! Аз лично! Аз наредих на моите 212 да дойдат тук! Фреди, какво чакаш, по дяволите? Тръгвай с твоите части.

— Тъй вярно. А вие?

— Аз вземам Киа, Локхарт поема ръководството, докато се върна. Тръгвай. Не, стой, идвам с тебе. Павуд, какво чакаш, по дяволите? Капитан Локхарт страшно ще се ядоса, ако не си готов навреме. — Макайвър тръгна с Еър, като се молеше да е успял да накара Павуд да повярва.

— Мак, какво става, по дяволите?

— Почакай, докато стигнем при останалите. — Когато спряха до машините, Макайвър застана с гръб към Павуд, който още стоеше на стъпалата, и набързо му разказа всичко. — Ще се видим на брега.

— Добре ли си, Мак? — попита Еър, силно обезпокоен от цвета на лицето му.

— Разбира се, че съм добре. Излитай!

Край Бахрейн: 10,59 преди обед.

Руди и Поп Кели продължаваха да се борят в тандем с насрещния вятър, щадейки двигателите — бензиномерите показваха, че резервоарите са празни, червените предупредителни лампи светеха. Преди половин час и двамата спряха и увиснаха над морето. Механиците отвориха вратите на кабините и навеждайки се навън, отвориха капаците на резервоарите. След това развиха маркучите, пъхнаха ги в отворите и се върнаха в кабините. С помощта на импровизираните помип с мъка изпомпаха първо единия от четиридесетгалоновите варели до дъно, след това и втория. Никой от тях не бе зареждал преди по този начин във въздуха. Когато свършиха, и двамата повърнаха. Но операцията беше успешна.

Мъглата още беше гъста, морето се надигаше тежко под поривите на вятъра и след като едва се разминаха с танкера, всичко бе рутинно летяха напред, търсеха оптимална мощност, регулираха оборотите, отново регулираха и се молеха. Руди не бе виждал Дюбоа или Шандор. Един от двигателите му се закашля, но се оправи почти веднага.

Фейгънуич трепна.

— Още колко ни остава?

— Твърде много. — Руди включи СВЧ предавателя и наруши радиомълчанието: — Поп, превключи на ВЧ и прослушай — изрече той бързо и отново превключи: — Сиера Едно, тук Делта Едно, чувате ли ме?

— Високо и ясно, Делта Едно — отвърна веднага гласът на Скот. — Говорете.

— Намирам се край Бостън — кодът им за Бахрейн — височина двеста, курс 185, горивото е на привършване. Делта Две е с мене, Три и Четири летят самостоятелно.

— Добре дошли от Британия в слънчевите страни, G-HTXX и G-HJZI, повтарям G-HTXX и G-HJZI! Жан-Люк ви очаква. Още нямаме новини от Делта Три и Четири.

— НТХХ и HJZI! — Руди веднага прие новите им английски обозначения. — А какво става с Лима Три и Кило Две? — Лима означаваше трите хеликоптера от Ленгех, а Кило — двата от Ковис.

— Все още нямаме новини, освен че Кило Две е още на място. — Руди и Поп Кели бяха шокирани. После чуха.

— Тук щабът в Техеран, Ал Шаргаз, чувате ли?

Последва веднага гласът на Сиамаки: — Тук Сиамаки, кой говори по този канал? Кой е Кило Две и Лима Три? Кой е Сиера Едно?

Силният глас на Скот го прекъсна:

— Не се притеснявай НТХХ, някакъв глупак използува канала ни. Обадете се по телефона, като кацнете — добави той, за да ги предупреди да не говорят излишно.

— НТХХ, пред нас пясъчни плитчини — обади се напрегнато Поп Кели.

— Виждам ги. Сиера Едно, тук НТХХ, вече сме почти на брега…

Единият от двигателите пак се задави, по-лошо от преди, но се съвзе, стрелките на оборотомера се въртяха като пияни. След това Руди през мъглата видя брега, издадена в морето земя, след това плажа и разбра точно къде са.

— Поп, ти говори с кулата. Сиера Едно, кажи на Жан Люк, че съм…

Щабът в Ал Шаргаз.

Гавалан вече набираше Бахрейн, а от високоговорителя Руди забързано продължи:

— … на североизточния край на плажа Абу Сабх, източно… — последва пращене и после тишина.

— „Гълф Ер де Франс“? — Гавалан се свърза. — Моля ви, Жан-Люк. Жан-Люк, обажда се Анди. Руди и Поп са… Изчакай Едно…

Ясно се чу гласът на Кели:

— Сиера Едно, снижавам се след Делта Едно, той изключи двигателите…

— Тук Техеран, кой е изключил и къде? Кой говори по този канал? Тук Техеран, кой гово…

На брега на Бахрейн.

Плажът беше с хубав бял пясък, но точно тук почти нямаше хора. Навътре в морето имаше много яхти и увеселителни корабчета, ята сърфисти се носеха в лекия бриз, денят бе спокоен. Хотел „Старбрейк“ беше по-нагоре по брега, ослепително бял, с палми и градини, по терасите и плажа се виждаха многоцветните точки на сенниците. Машината на Руди излетя бързо от омарата над водата, роторите се въртяха, двигателите кашляха и вече не помагаха. Линията на снижение не му даваше възможност за избор, но той бе благодарен, че ще кацне на земята, а не в морето. Брегът се носеше към тях и той избра точно къде да кацне — до един самотен сенник, малко нагоре по брега към пътя. Използваше вятъра, за да се приближи, стабилизира машината, после дръпна общия лост за управление и измени ъгъла на витлата, за да вдигне за миг и омекоти падането, плъзна се напред няколко метра по неравната повърхност, наклони се малко, но не толкова, че да се удари, и бяха в безопасност.

— По дяволите… — ахна Фейгънуич. Отново дишаше, сърцето му проработи.

Руди започна да изключва приборите. Тишината беше зловеща. Сега вече ръцете и коленете му трепереха. По-нагоре по плажа и терасите хората бяха станали и ги гледаха. В този момент Фейгънуич пак ахна и го изплаши. Той се обърна и също ахна.

Под самотния сенник тя бе с тъмни очила и почти нищо друго — без горнище на банския и почти без долнище, руса и красива; беше се подпряла на лакът и ги гледаше. Стана, без да бърза, и си сложи нещо, което минаваше за горна част на бански.

— Божичко… — Фейгънуич нямаше думи. Руди махна с ръка и извика дрезгаво:

— Извинявайте, свърших горивото.

Тя се засмя и в този миг Кели се спусна от небето и развали всичко. И двамата го наругаха, а струята от роторите му изпъна сенника и дългата й коса, издуха кърпата й и пръсна пясък. Сега вече и Кели я видя, отдръпна се любезно, за да не духа към нея, приближи се към пътя и разсеян като другите, кацна до тях.

Международно летище Бахрейн: 11,13 преди обед.

Жан-Люк и механикът Род Родригес излязоха на бегом от сградата и се насочиха по пистата към една малка цистерна с обозначенията на „Гълф Ер де Франс“ — GAdeF, която бяха уредили под наем. Летището бе оживено, модерният терминал и сградите край него бяха великолепни, блестящо бели. Реактивни самолети на различни нации товареха или разтоварваха, току-що кацаше един джъмбо на JAL.

— On у va, да вървим — каза Жан-Люк.

— Разбира се, Саид. — Шофьорът засили звука на интеркома и с едно плавно движение запали двигателя, включи на скорост и потеглиха. Беше слаб палестинец-християнин с тъмни очила и гащеризон с маркировката на компанията. — Къде трябва да отидем?

— Знаеш ли къде е плажът Абу Сабх?

— О, да, Саид.

— Два от нашите хеликоптери са кацнали там без гориво. Да вървим!

— Смятайте, че вече сме там! — Шофьорът бързо смени скоростите и подкара бързо. От високоговорителя на интеркома се чу:

— Алфа Четири?

Той взе микрофона и продължи да кара важно с една ръка.

— Тук Алфа Четири.

— Свържете ме с капитан Сесон.

Жан-Люк позна гласа на Матиас Деларне, директора на „Гълф Ер де Франс“ за Бахрейн — стар приятел от дните във френските ВВС и Алжир.

— Тук Жан-Люк, стари приятелю — заговори той на френски.

Деларне отвърна бързо, също на френски:

— От кулата се обадиха да ми кажат, че още един хеликоптер е навлязъл в системата по очаквания курс, Дюбоа или Петрофи, а? От кулата се опитват да се свържат с него, но още нямат връзка.

— Само един ли? — Жан-Люк изведнъж се разтревожи.

— Да. Движи на правилен заход по правилата за визуален полет към хеликоптерна площадка 16. Проблемът, който обсъждахме, а?

— Да. — Жан-Люк бе казал на приятеля си какво всъщност става и за проблема с регистрационните знаци. — Матиас, предай от мое име на кулата, че това е G-HTTE в транзитен полет. — HTTE беше третият от определените му опознавателни знаци. — Ще изпратя Родригес да се оправи с Руди и Кели. Ние ще поемем Дюбоа или Шандор — ти и аз. Донеси резервния комплект. Къде ще се срещнем?

— Господи, Жан-Люк, след тази работа ще трябва да се запишем в Чуждестранния легион. Чакай ме пред офиса.

Жан-Люк прие и окачи микрофона.

— Спри тук! — Камионът спря моментално. Родригес и Жан-Люк едва не излетяха през предното стъкло. — Род, знаеш какво да правиш. — Той скочи навън. — Давай!

— Слушай, аз предпочитам да ходя пе… — Останалите думи се изгубиха. Жан-Люк затича обратно, а камионът потегли рязко със свирене на гуми през портала и по пътя към морето.

Ковис, в кулата: 11,17 преди обед.

Локхарт и Вазари наблюдаваха как 206 на Макайвър се издига към планината Загрос.

— Ковис, тук НОС — предаде Макайвър. — Вече излизам от системата ви. Приятен ден.

— НОС, тук Ковис. Приятен ден — отвърна Вазари. От високоговорителя на ВЧ се разнесе глас на фарси:

— Бандар-е Делам, тук Техеран, обадиха ли се вече от Ковис?

— Няма нищо. Ал Шаргаз, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? — Пращене на статично електричество, после повикването се повтори, — и отново тишина.

— Смятате ли, че капитан Еър вече е на мястото на срещата ви? — попита Вазари и избърса лицето си. Отчаяно се мъчеше да бъде от полза. Не беше трудно да усети, че Локхарт не го харесва, нито пък недоверието му. — А?

Локхарт само вдигна рамене. Мислеше си за Техеран и какво да прави. Бе казал на Макайвър да изпрати двамата механици с Еър:

— Просто в случай, че ме хванат, Мак, или че Вазари ни е разкрил или издал.

— Не прави глупости, Том! И да не вземеш да идеш в Техеран с 212, със или без Вазари.

— Няма начин да се промъкна в Техеран, без да алармирам цялата система и да проваля „Вихрушка“. Ще трябва да презареждам и ще ме спрат.

„Има ли начин?“ — питаше се той. Забеляза, че Вазари го гледа.

— Какво?

— Капитан Макайвър ще ви даде ли знак, ще се обади ли, като остави Киа? — Локхарт само го гледаше и Вазари мрачно продължи: — По дяволите, не разбирате ли? Каквото и да кажете, ще го направя. Вие сте единствената ми надежда да се измъкна…

Двамата почувствуваха, че някой ги гледа, и се обърнаха рязко. Павуд надничаше иззад перилата на стълбите.

— Така значи! — рече той тихо. — Да бъде Божията воля. И двамата сте заловени в предателство.

Локхарт направи крачка към него.

— Какво те тревожи? — започна той с пресъхнало гърло. — Няма нищо…

— Заловени сте. Ти и този предател! Всички бягате, измъквате се с нашите хеликоптери!

— Предател, а? — изсъска Вазари и лицето му се сгърчи. — Я си качи тук комунистическия задник! Знам всичко за тебе и другарите ти от Туде!

— Глупости! — Павуд пребледня. — Ти си заловен, ти си…

— Ти си предател, гадно комунистическо копеле! Капрал Али Федаги ми е съквартирант и комисар на базата, и твой шеф. Всичко знам за тебе — той се опита да ме привлече в партията преди месеци. Дигай си задника насам! — Павуд се поколеба и Вазари го предупреди: — Ако не дойдеш, обаждам се на комитета и изгърмявате — и ти, и Федаги, заедно с Мохамед Берари и дузина други, за които не ми пука… — Пръстите му докоснаха копчето на предавателя.

— Не — въздъхна Павуд и разтреперан се качи на площадката.

За миг никой не помръдна, после Вазари грабна хленчещия, вцепенен мъж и го събори в един ъгъл, стисна някакъв гаечен ключ и замахна да му счупи главата. Локхарт успя навреме да го хване за ръката.

— Защо ме спираш, за Бога? — Вазари се тресеше от страх. — Ще ни издаде!

— Няма нужда… няма нужда от това. — За момент гърлото му се стегна. — Имай търпение. Слушай, Павуд, ако си мълчиш, и ние ще мълчим.

— Кълна се в Бога, разбира се, че…

— Не можеш да им имаш доверие на тия копелета — просъска Вазари.

— Така е — рече Локхарт. — Бързо! Напиши го! Бързо! Всички имена, които помниш. Бързо — в три екземпляра! — Локхарт му пъхна химикалката в ръката. Вазари се поколеба, после грабна бележника и започна да пише. Локхарт се приближи към Павуд, който се присви, молейки за милост. — Млъкни и слушай, Павуд. Ще се разберем така: ти не казваш нищо и ние не казваме нищо.

— За Бога, разбира се, че няма да кажа нищо, ага, не съм ли служил вярно на компанията толкова години, не съм ли…

— Лъжец — прекъсна го Вазари и добави за ужас на Локхарт: — Чух те как ти и другите лъжете и мамите, и се лигавите за Мануела Старк, надничате през прозореца й нощем.

— Лъжи, само лъжи, не му вяр…

— Млъквай, копеле! — наруга го Вазари.

Павуд се подчини, вцепенен от злобата му, и пак се сви в ъгъла. Локхарт прибра един от листовете в джоба си.

— Задръж втория, сержант. Дръж и ти! — обърна се той към Павуд и бутна третия в лицето му. Павуд се опита да се отдръпне, но не можа, и когато му пъхнаха листа в ръката, изохка и го пусна, сякаш бе запален. — Ако ни спрат, обещавам ти пред Бога, че това ще попадне, в първия срещнат от Зелените ленти, а не забравяй, че и двамата говорим фарси и познавам Хусаин! Разбра ли? — Павуд кимна вдървено. Локхарт се наведе, взе листа и го пъхна в джоба му. — Седни там! — посочи той един стол в ъгъла и избърса потните си длани в панталона. После включи СВЧ и взе микрофона. — Ковис вика пристигащите хеликоптери от Бандар-е Делам, чувате ли ме? — Локхарт почака, след това повтори повикването. После превключи: — Кулата, тук базата, чувате ли ме?

След кратка пауза някакъв отегчен глас със силен акцент отвърна:

— Да, чуваме ви.

— Очакваме четири пристигащи хеликоптера от Бандар-е Делам, които имат само СВЧ. Ще излетя и ще се опитам да се свържа с тях. Изключвам, докато се върна. Окей?

— Окей.

Локхарт изключи. От ВЧ се чу:

— Ковис, тук Техеран, чувате ли ме?

— Какво ще го правим? — попита Локхарт. И двамата погледнаха към Павуд, който сякаш се смали.

Пронизващата болка зад очите на Вазари бе по-силна от всякога. „Ще трябва да убия Павуд, това е единственият начин да докажа на Локхарт, че съм на негова страна.“

— Аз ще се оправя с него, — каза той и стана.

— Не — спря го Локхарт. — Павуд, за днес приключваш. Слизаш долу, казваш на другите, че си болен, и си отиваш вкъщи. Не казваш нищо друго и си тръгваш веднага. Оттук можем да те виждаме и да те чуваме. Ако ни предадеш, в името на Господ Бог ти и всички хора от този списък също ще бъдете предадени.

— Закълнете се, че… че вие… — думите заваляха една след друга. — Нали се заклевате, че няма да кажете на никого, нали?

— Излизай и си върви вкъщи! От тебе зависи, не от нас! Хайде, изчезвай! — Проследиха го с поглед как излиза, олюлявайки се. А когато го видяха да върти бавно педалите на колелото си по пътя, и двамата се почувстваха малко по-спокойни.

— Трябваше да го убием… трябваше, капитане. Аз щях да го направя.

— И така е безопасно и… ами, и да го бяхме убили, това нямаше да реши нищо. — „Нито пък ще ми помогне за Шаразад“ — помисли си Локхарт.

От ВЧ отново се чу досадното:

— Ковис, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?

— Опасно е да оставяме тия копелета да предават, капитане. Кулата ще ги чуе, колкото и неопитни и неумели да са.

Локхарт се замисли, после го погледна.

— Сержант, обади се за миг по ВЧ, престори се, че си някой радиотехник, на когото му е писнало да му провалят почивния ден. Кажи им на фарси да млъкват, да освободят канала ни, докато направим ремонта, и че идиотът Локхарт е излетял да се свърже с четирите хеликоптера по СВЧ, че може би някой от тях е аварирал и другите са кацнали с него. Окей?

— Готово! — Вазари го направи идеално. Когато изключи, стисна главата си с ръце, болката го заслепяваше. После погледна Локхарт: — Сега вярвате ли ми?

— Да.

— И мога да дойда с вас? Честно?

— Да. — Локхарт му протегна ръка. — Благодаря за помощта. — Извади високочестотния кристал от станцията, повреди го и го постави обратно, след това извади прекъсвача на СВЧ и го сложи в джоба си. — Хайде.

Долу в офиса се спря за малко.

— Ще излитам — каза той на тримата чиновници, които го изгледаха странно. — Ще се опитам да се свържа с хеликоптерите от Бандар-е Делам по СВЧ. — Тримата не отвърнаха нищо, но Локхарт усети, че те също знаят тайната. Обърна се към Вазари: — Ще се видим утре, сержант.

— Надявам се, нямате нищо против да си ходя. Главата ме боли адски.

— До утре. — Локхарт се забави в офиса, та Вазари да има достатъчно време да се престори, че си отива, а всъщност да заобиколи хангара и да се промъкне в хеликоптера. „Щом излезеш оттук, ще трябва да се оправяш сам — му бе казал. — Няма да проверявам кабината, направо излитам.“

— Господ да помага на всички ни, капитане — бе отговорил Вазари.

63

Летището в Бахрейн: 11,28 преди обед.

Жан-Люк и Матиас Деларне бяха застанали до едно комби близо до хеликоптерната площадка и наблюдаваха пристигащия 212, засенчили очи срещу слънцето. Все още не можеха да разпознаят пилота. Матиас беше нисък и набит, с тъмна вълниста коса и половин лице — другата половина бе лошо обгорена при скок с парашут от запален самолет на алжирската граница.

— Дюбоа е — рече той.

— Не, грешиш. Шандор е. — Жан-Люк махна, за да му посочи да кацне напряко на вятъра. В момента, в който ските докоснаха земята, Матиас се втурна под роторите към лявата врата на кабината, без да обръща внимание на Шандор, който му викаше нещо. Носеше голяма четка и кутия бързосъхнеща бяла самолетна боя и бързо замаза иранските регистрационни букви точно под прозореца на вратата. Жан-Люк наложи шаблона, който бяха приготвили, нанесе черна боя с четката си и след това внимателно го отлепи. Сега вече хеликоптерът беше G-HXXI и напълно легален.

Междувременно Матиас отиде до опашката и изличи, а след това мина отдолу, за да направи същото и от другата страна. Шандор едва успя да дръпне ръката си от вратата — Жан-Люк нанесе и второто G-HXXI.

— Voila! — Жан-Люк върна материалите си на Матиас и той ги занесе в комбито, за да ги скрие под една мушама. Жан-Люк разтърси ръката на Шандор и му разказа за Руди и Кели, после попита за Дюбоа.

— Не зная, приятелю — каза Шандор. — След като едва не се блъснахме в танкера, Руди ни махна да се насочваме насам самостоятелно. След това вече не видях никого. Минах на минимален разход, залепих се за вълните и се молех. Последните минути летях с празен резервоар. Предупредителните лампи светеха… ужас! Ами другите?

— Руди и Кели кацнаха на плажа Абу Сабх, Род Родригес ще се погрижи за тях. Все още нищо от Скраг, Вили или Воси, а Мак е още в Ковис.

— Божичко!

— Oui, заедно с Фреди и Том Локхарт, или поне бяха преди десет-петнадесет минути. — Жан-Люк се обърна към Матиас, който идваше към тях. — На канала на кулата ли си?

— Да, няма проблеми.

— Матиас Деларне — Шандор. Джонсън, нашият механик.

Поздравиха се и си стиснаха ръце.

— Как пътувахте. Merde, по-добре не ми казвайте. — В същия момент Матиас видя приближаващата кола. — Неприятности — предупреди той.

— Остани в кабината, Шандор — нареди Жан-Люк. — Джонсън, върни се вътре.

Колата бе с надпис „служебна“ и спря на двадесетина метра успоредно на хеликоптера. От нея слязоха двама бахрейнци — униформен капитан от Имиграционната служба и офицер от кулата. Офицерът беше с широк развят бял дишдаш и покривало на главата, закрепено с усукано черно въже. Матиас отиде да ги посрещне.

— Добро утро, Саид Юсуф, Саид Бин Ахмед. Това е капитан Сесон.

— Добро утро — отвърнаха любезно и двамата и продължиха да оглеждат хеликоптера. — А пилота?

— Капитан Петрофи. Господин Джонсън, механикът, е в кабината. — На Жан-Люк му призля. Новата боя блестеше на слънцето, а старата — не, и от двата ъгъла в долната част на буквата I се бяха проточили черни струйки. Изчака неизбежната забележка, последвана от неизбежния въпрос:

— Кой е последният отправен пункт?

— Басра, Ирак — отговори безгрижно той. Това беше най-близкото възможно място. Беше толкова лесно обаче да се провери там, а и не беше необходимо — само да минат пет метра напред и да прокарат пръст по новата боя, щяха да открият отдолу старите букви. Матиас бе не по-малко смутен. „Лесно му е на Жан-Люк — помисли си той. — Не живее тук, не му се налага да работи тук.“

— Колко време ще остане G-HXXI, капитане? — попита офицерът от Имиграционната служба. Беше гладко обръснат, с тъжни очи.

Жан-Люк и Матиас изпъшкаха вътрешно, като чуха как натърти върху буквите.

— Трябва да замине веднага за Ал Шаргаз, саид — отговори Матиас, — за Ал Шаргаз, веднага, веднага щом зареди. Също и останалите, които, ъ-ъ, свършиха горивото.

— Много лошо са планирали, за да останат без гориво — въздъхна Бин Ахмед. — Къде им е задължителният резерв за тридесет минути?

— Ами, ъ-ъ, предполагам поради насрещния вятър, саид.

— Днес е силен, вярно. — Бин Ахмед погледна към залива, видимостта беше около миля. — Един 212 тук, два на плажа ни и четвъртият… четвъртият някъде там. — Тъмните очи отново се спряха на Жан-Люк. — Може би пилотът се е върнал обратно… в отправния пункт?

Жан-Люк се усмихна с най-очарователната си усмивка:

— Не зная, саид Бин Ахмед — отвърна внимателно той. Искаше да свършат с играта на котка и мишка, да заредят и да полетят за половин час назад, за да го потърсят.

Двамата бахрейнци погледнаха отново хеликоптера. Роторът вече бе спрял. Перките трепереха леко от вятъра. Бин Ахмед извади небрежно един телекс.

— Току-що получихме това от Техеран, Матиас, за някакви изчезнали хеликоптери — каза той любезно. — От Въздушния контрол на Иран. Пише: „Моля, следете за наши хеликоптери, които бяха изнесени незаконно от Бандар-е Делам. Моля, задръжте ги, арестувайте лицата на борда, информирайте най-близкото ни посолство, което ще уреди незабавното депортиране на престъпниците и репатрирането на нашето оборудване.“ — Той се усмихна отново и му го подаде. — Любопитно, а?

— Много — отговори Матиас. Прочете го, опули се и го върна.

— Капитан Сесон, били ли сте в Иран?

— Да, бил съм.

— Ужасно е. Толкова много смърт, целият този смут, всички тези убийства. Мюсюлмани убиват мюсюлмани. Персия винаги е била различна, създаваща неприятности за другите, които живеят в Залива. Нарича нашия залив Персийски, като че ли ние, от тази страна, не съществуваме — каза сухо Бин Ахмед. — А нима шахът не заяви, че нашият остров е ирански само защото преди три века персийците са ни завладели за няколко години, нас, които винаги сме били независими?

— Да, но той, ъ-ъ, той се отказа от претенциите си.

— А, да, да, така е — и окупира нефтените острови Тумс и Абу Муса. Персийските управници са много хегемонистични, много особени, които и да са, откъдето и да идват. Светотатство е моллите и аятоласите да стоят между човек и Бога. Нали?

— Те, ъ-ъ, те си имат свой начин на живот — съгласи се Жан-Люк, — а другите народи — друг.

Бин Ахмед погледна към задната част на комбито. Жан-Люк видя, че изпод мушамата се подава част от дръжката на четката.

— Много опасни времена настъпиха в залива. Много опасни. Съветите са настроени против Бога, приближават се с всеки ден от север, още по-настроени против Бога марксисти има на юг в Йемен, въоръжават се всеки ден, всички погледи са насочени към нас и нашето богатство — и исляма. Само ислямът стои между тях и световното господство.

„Ами Франция и, разбира се, Америка?“ — искаше да каже Матиас, но отвърна:

— Ислямът ще издържи. Както и държавите от Залива, ако са бдителни.

— С Божията помощ, съгласен съм. — Бин Ахмед кимна и се усмихна на Жан-Люк. — Тук, на нашия остров, трябва да бъдем много бдителни спрямо всички, които искат да ни създадат неприятности. Нали?

Жан-Люк кимна. С мъка се сдържаше да не гледа към телекса. Щом като в Бахрейн имаха такъв телекс, значи е бил изпратен до всяка кула от тази страна на Залива.

— С Божията помощ ще успеем.

Офицерът от Имиграционната служба кимна любезно.

— Капитане, бих искал да видя документите на пилота и на механика. И тях самите. Моля ви.

— Разбира се, веднага. — Жан-Люк отиде при Шандор. — Техеран им е изпратил телекс да следят за ирански регистрации — прошепна той бързо и лицето на Шандор посивя. — Не се паникьосвай, mon vieux, само покажи паспортите на офицера от Имиграцията, не проявявай инициатива, ти също, Джонсън, и не забравяйте, че сте G-HXXI от Басра.

— Господи! — рече дрезгаво Шандор. — Би трябвало да имаме изходни печати от Ирак, а аз на почти всяка страница имам печати от Иран.

— Значи си бил в Иран. Какво толкова? Почни да се молиш, mon brave. Хайде.

Офицерът от Имиграционната служба взе американския паспорт. Педантично огледа снимката, сравни я с Шандор, който с отмаляла ръка свали тъмните си очила, след това му го върна, без да прелиства останалите страници, и взе британския паспорт на Джонсън. Отново педантично изгледа само снимката. Бин Ахмед направи крачка към хеликоптера. Джонсън бе оставил вратата на кабината отворена.

— Какво носите?

— Резервни части — отговориха в хор Шандор, Джонсън и Жан-Люк.

— Ще трябва да минете през митницата.

— Но той е в транзитен полет, саид Юсуф — вметна любезно Матиас, — и ще отлети веднага щом зареди. Може би ще му разрешите да подпише транзитен формуляр, като гарантира, че няма да разтоварва нищо и че не носи оръжие, наркотици или муниции. — Той се поколеба. — Аз също бих гарантирал, ако това би било от полза.

— Вашето присъствие винаги е от полза, саид Матиас — отвърна Юсуф. На пистата беше горещо и прашно, той извади носна кърпа и издуха носа си, след това отиде при Бин Ахмед, който още държеше паспорта на Джонсън. — Предполагам, че за британски хеликоптер в транзитен полет ще е възможно, дори за другите два на брега. Нали?

— Защо не? — Служителят от кулата се обърна с гръб към хеликоптера. — Когато пристигнат другите два, ще ги уредим направо тук, саид капитан Сесон. Вие ги посрещнете с цистерната, а ние ще разрешим полета до Ал Шаргаз веднага щом заредят. — Той погледна отново към морето, тъмните му очи бяха загрижени. — А четвъртият, когато пристигне? Той, предполагам, също е с британска регистрация?

— Да, да, точно така — се чу да казва Жан-Люк и му съобщи новата регистрация. — С… с ваше позволение, трите хеликоптера ще се върнат назад по маршрута за около половин час и след това ще продължат за Ал Шаргаз. — „Струва си да опитат“ — помисли си той и любезно се сбогува с двамата бахрейнци. Не вярваше на чудото, че им се е разминало.

„Дали защото слънцето им светеше в очите, или защото не искаха да видят? Не зная, не зная, но благословена да е Мадоната за това, че пак се погрижи за нас.“

— Жан-Люк, по-добре се обади на Гавалан за телекса — каза Матиас.

В морето до Ал Шаргаз.

Скрагър и Бенсън бяха вперили погледи в приборите за маслото и налягането на двигател номер едно. Предупредителните лампи светеха, стрелката на температурния датчик бе на максимум, в най-горната част на червеното, стрелката за налягането на маслото бе почти на нула. Летяха на двеста метра, времето беше хубаво, но с лека мъгла. Международната граница при Сири и Абу Муса бе точно зад гърба им, а Ал Шаргаз — право напред. В слушалките си чуваха кулата на пет и три, която насочваше трафика.

— Ще го изключа, Бенсън.

— Да, не искам да се запали.

Шумът отслабна и машината се снижи с тридесетина метра, но когато Скрагър увеличи мощността на двигател номер две и направи корекциите, височината се запази. И двамата се безпокояха за другия двигател.

— Няма причина да прави така, Скраг, абсолютно никаква. Лично го проверих преди няколко дни. Как сме?

— Добре. Вече сме близо.

— Има ли къде да кацнем в случай на авария? — Бенсън бе много неспокоен. — Пясъчни плитчини? Сонда?

— Разбира се, разбира се, че има. Много места — излъга Скрагър. Очите и ушите му се напрягаха да доловят опасността, но не я откриваха. — Чуваш ли нещо?

— Не… не, нищо. По дяволите, чувам всеки прегрят зъбец.

— И аз — изсмя се Скрагър.

— Не трябва ли да се обадим на Ал Шаргаз?

— Има достатъчно време, синко. Чакам Воси или Вили. — Продължаваха да летят напред и всяко леко завихряне, всяка промяна, макар и с един децибел в шума на двигателя или трепване на някоя стрелка ги караше да се потят още повече.

— Колко още ни остава, Скраг? — Бенсън обичаше двигателите, но мразеше да лети, особено с хеликоптери. Ризата му бе лепкава и студена.

В този миг чуха в слушалките си гласа на Вили:

— Ал Шаргаз, тук EP-HBB, приближавам с EP-HGF на височина двеста, курс 140 градуса. Време на пристигане след дванадесет минути.

Скрагър изпъшка и затаи дъх — Вили автоматично бе дал пълните ирански позивни, а се бяха разбрали да опитат да минат само с последните три букви. Подчертано английският глас на диспечера бе висок и отсечен:

— Хеликоптерът, който вика Ал Шаргаз, разбрахме, че сте в транзитен полет по курс 140 градуса и, ъ-ъ, предаването ви има смущения. Моля, потвърдете дали сте, ъ-ъ, G-HYYR и G-HFEE? Повтарям, Голф Хотел Янки Янки Ромео и Голф Хотел Фокстрот Ехо Ехо?

— Очакват ни! — извика от радост Скрагър. Щеше да се пръсне от вълнение.

Гласът на Вили бе колеблив и Скрагър усети как вдига температура:

— Ал Шаргаз, тук… тук G-HY… YR…

В този момент Воси го прекъсна възбудено:

— Ал Шаргаз, тук Голф Хотел Фокстрот Ехо Ехо и Голф Хотел Янки Янки Ромео, чувам ви високо и ясно, ще бъдем при вас след десет минути, разрешете кацане на северната площадка, моля информирайте С-Г.

— Естествено, G-HFEE — отвърна диспечерът и Скрагър просто видя облекчението му. — Имате разрешение за северната площадка и се обадете на С-Г на 117.7. Добре дошли! Добре дошли в Ал Шаргаз, поддържайте същия курс и височина.

— Слушам, сър! Тъй вярно, 117.7 — отговори Воси. Скрагър веднага превключи на същия канал и го чу пак: — Сиера Едно, тук HFEE и HYYR, чувате ли ме?

— Високо и съвсем ясно, добре дошли всички, но къде е Голф Хотел Сиера Виктор Танго?

Офисът в Ал Шаргаз.

— Идва след нас, Сиера Едно — отговори Воси. Гавалан, Скот, Ногър и Старк слушаха по СВЧ на честотата на компанията, честотата на кулата също се прослушваше, всички много добре съзнаваха, че всяко предаване може да се подслуша, особено тяхното ВЧ — от Сиамаки в Техеран и Нумир в Бандар-е Делам.

— Идва на няколко минути след нас, той, ъ-ъ, ни нареди да летим самостоятелно. — Воси явно внимаваше какво ще каже. — Ние, ъ-ъ, не знаем какво стана. — В този миг Скрагър го прекъсна и всички усетиха радостта в гласа му: — Тук G-HSVT, по петите ви съм, така че разчиствайте терена…

В стаята избухнаха радостни възгласи, Гавалан избърса челото си и замаян от облекчение, промърмори:

— Слава Богу! После вдигна палец към Ногър: — Тръгвай, Ногър!

Ликуващ, младежът тръгна и едва не събори Мануела, която с вкаменено лице идваше от коридора с поднос студени напитки.

— Скраг, Вили и Ед кацат след малко — извика той на бегом, вече от другия край на коридора.

— О-о, чудесно! — Тя побърза да влезе в стаята. — Не е ли… — тя спря. Скрагър тъкмо казваше:

— … съм на един двигател, така че ще поискам разрешение да кацна направо, най-добре пригответе една пожарна, за всеки случай.

Веднага се чу гласът на Вили:

— Ед, направи завой на 180 градуса и се върни при Скраг, за да го придружиш до летището. Как си с горивото?

— Имам много. Тръгвам.

— Скраг, тук Вили. Аз ще се погрижа за разрешение за кацане направо. Как си с горивото?

— Имам много. HSVT, а? Това е много по-добре от HASVD! — Чуха смеха му и Мануела се почувствува по-добре.

Напрежението от тази сутрин, усилието, с което сдържаше сълзите си, й бяха дошли твърде много. Чуваше безтелесните гласове от толкова далеч, и все пак толкова близо; всички те бяха свързани с хора, които харесваше или обичаше, или мразеше — тези на врага. „Защото са врагове — бе казала тя ожесточено преди няколко минути и едва не се разплака, защото чудесните им приятели Марк Дюбоа и Фоулър бяха изчезнали, изчезнали, изчезнали и, о, Боже, би могъл да бъде Конроу и тогава може би… — Джахан е враг! Сиамаки, Нумир, всички те са врагове.“ А Гавалан бе казал кротко: „Не, не са, Мануела, не истински, те просто си вършат работата…“ Но тази кротост само я предизвика, вбеси я, засили безпокойството й от това, че Старк бе тук, а не в леглото в болницата — операцията бе направена едва снощи, и тя избухна: „Това е игра! За всички вас «Вихрушка» е игра, само една проклета игра! Вие сте просто тайфа момчета, които си играят на войници и мечтаят за слава и ти… и ти…“ И изтича навън, отиде в дамската тоалетна и се разплака. После бурята отмина и тя се ядоса на себе си за това, че е изпуснала нервите си, напомни си, че мъжете са глупави и инфантилни и никога няма да се променят. След това си издуха носа, оправи си грима и косата и отиде да вземе напитките.

Мануела тихо остави подноса. Никой не я забеляза.

Старк говореше по телефона с Надземен контрол — обясняваше им какво трябва да се направи. Скот беше на СВЧ:

— Ще се погрижим за всичко, Скраг.

— Сиера Едно. Как вървят нещата? — попита Скрагър. — Вашите Делти и Кило?

Скот погледна към Гавалан. Гавалан се наведе напред и каза бавно:

— Делта Три е добре, Кило Две… Кило Две са още на място, в известен смисъл.

Високоговорителите мълчаха. На честотата на кулата се чуваше как английският диспечер дава разрешение на някакви пристигащи полети. Пращене на статично електричество.

— Потвърдете Делта Три. — Гласът на Скрагър бе променен.

— Потвърждавам Делта Три — отвърна Гавалан, все още шокиран от новините за Дюбоа и телекса в Бахрейн, за който Жан-Люк им съобщи по телефона преди няколко минути; очакваше всеки момент да избухнат в собствената им кула, а и в Кувейт. На Жан-Люк бе казал: „Морската спасителна команда? По-добре да дадем сигнал за бедствие.“

— Ние сме спасителната команда, Анди. Други няма. Шандор вече отлетя да го търси. Щом заредят, Руди и Поп също отиват — разработих им план за претърсване по сектори, след това ще се насочат право към Ал Шаргаз, както и Шандор. Не можем да се мотаем тук. Mon Dieu, не можеш да си представиш как ни се размина! Ако е на повърхността, ще го намерят — има сто пясъчни плитчини, където може да кацне.

— Няма ли да повлияе това на радиуса на полета им?

— Ще се оправят, Анди. Марк не е подал сигнал за бедствие, така че сигурно е станало внезапно или пък радиото му е отказало, или пък най-вероятно е кацнал някъде. Има цял куп добри възможности: би могъл да кацне на някоя сонда за гориво, ако е паднал в морето, би могъл да го прибере някой кораб — цял куп такива неща… Не забравяй, че радиомълчанието бе едно от най-важните неща. Не се притеснявай, mon cher ami.

— Много се притеснявам.

— Нещо за останалите?

— Още нищо…

„Още нищо“ — помисли си той и отвътре го заболя.

— Кой е Делта Четири? — Въпросът бе зададен от Вили.

— Френският ни приятел и Фоулър — отговори сухо Гавалан. Не знаеше кой би могъл да подслушва. — Пълен доклад, като кацнеш.

— Разбрано. — Пращене, след това: — Ед, как си?

— За чудо и приказ, Вили. Качвам се на триста, всичко е наред. Ей, Скраг, какви са ти курсът и височината?

— 142, на двеста, и ако си отвориш очите и погледнеш към два часа, ще ме видиш, защото аз те виждам.

За миг настъпи тишина.

— Скраг, пак успя!

Гавалан се изправи да се протегне и видя Мануела:

— Как е, мила?

Тя се усмихна колебливо и му предложи една бутилка.

— Заповядай. Заслужаваш една бира и едно извинение.

— Без извинения, никакви. Ти беше права. — Той я прегърна и отпи с удоволствие. — Божичко, колко е хубаво! Благодаря, Мануела.

— Ами аз, миличка? — попита Старк.

— От мен, Конроу Старк, ще получиш само вода и шамар, защото между ушите ти има само мускули. — Тя отвори бутилка минерална вода и му я подаде, но очите й бяха усмихнати и тя леко отпусна ръка върху него. Беше изпълнена с обич.

— Благодаря ти, мила — рече Старк, спокоен, че тя е тук, в безопасност, и другите са в безопасност, въпреки че Дюбоа и Фоулър още бяха в неизвестност и имаше още толкова много въпроси. Рамото и гърдите го боляха много и все повече му се гадеше, болката пулсираше в главата му. Доктор Нът му беше дал болкоуспокояващо и каза, че то щяло да го държи два часа: „Ще те държи до обед, Дюк, не повече, а може би и по-малко. По-добре да се прибереш като Пепеляшка по обяд, иначе ще ти стане много неприятно… Имам предвид, че може и да кръвнеш.“ Той погледна през рамото на Мануела към часовника: дванадесет и четири минути.

— Конроу, моля те, миличък, няма ли да си легнеш?

Погледът му се промени.

— Нека да е след четири минути? — рече той тихо. Тя се изчерви, после се засмя, заби леко нокти във врата му и измърка като котка.

— Говоря сериозно, мили, не мислиш ли…

— И аз говоря сериозно.

Вратата се отвори и влезе доктор Нът.

— Време е за лягане, Дюк! Кажи лека нощ като добро момче!

— Здрасти, докторе. — Старк послушно се надигна, първия път не успя, едва прикри неуспеха си и се изправи, проклинайки наум. — Скот, имаме ли уоки-токи или радио с честотите на кулата?

— Разбира се, разбира се, че имаме. — Скот бръкна в едно странично чекмедже и му подаде малкото радио. — Ще държим връзка. Имаш ли телефон до леглото?

— Да. До скоро, мила — не, добре съм, ти остани за всеки случай, може да говорят на фарси. Благодаря. — В този момент погледът му се спря на нещо през прозореца. — Ей, я вижте!

За момент забравиха всичките си грижи. Остър като игла, несравним, с отпуснат нос за излитане, по пистата рулираше „Конкорд“, изпълняващ полет от Лондон за Бахрейн. При скорост 2500 километра в час, на височина 20 000 метра полетът от седем хиляди и сто километра траеше три часа и шестнадесет минути.

— Най-красивата птица на света — каза Старк, докато си тръгваше.

— Много бих искала поне веднъж да полетя с него — въздъхна Мануела.

— Така трябва да се пътува — рече сухо Скот. — Чух, че спират този полет от догодина, вярно ли е? — Вниманието му бе ангажирано главно с това да следи разговорите между Вили, Скрагър и Воси, там засега нямаше проблеми. От мястото си виждаше камиона с Ногьр, механиците, боята и шаблоните, който бързо се движеше към хеликоптерната площадка оттатък пистата. Там вече стоеше в готовност пожарна кола.

— Проклети идиоти! — каза с горчивина Гавалан. — Това шибано правителство не си знае интереса. Французите са същите. Трябва просто да отпишат разходите за изследвания и разработка — в действителност те са отписани — и при това положение самолетът ще си бъде съвсем добър бизнес за определени маршрути, при това безценен. От Лос Анжелос до Япония естествено, до Австралия, Буенос Айрес — също… някой видя ли вече нашите птички?

— Кулата има по-добър изглед, татко. — Скот пусна честотата на, кулата.

— „Конкорд“ 001, вие сте следващият за излитане. Bon voyage — говореше диспечерът. — Когато се издигнете, свържете се с Багдад на 119,9.

— Благодаря, на 119,9. — „Конкорд“ се движеше гордо, абсолютно уверен, че всички го гледат.

— Господи, струва си да го погледа човек.

— Кулата, тук „Конкорд“ 001. За какво е пожарната?

— Очакваме три хеликоптера на северната площадка, единият е на един двигател…

— … Искате ли да ги отклоним, докато излетите? — попита диспечерът от контролната кула. Казваше се Синклер, англичанин, бивш офицер от английските ВВС като мнозина от диспечерите на работа в залива.

— Не, благодаря, просто попитах.

Синклер — нисък, набит, оплешивяващ мъж, седеше на въртящия се стол зад ниско бюро с панорамен изглед към летището. На врата му висеше мощен бинокъл. Той го вдигна към очите си и го фокусира. Вече се виждаха трите хеликоптера, построили се във формата на буква V. Той бе разположил този с повредения двигател на върха на V — знаеше, че това е Скрагър, но се преструваше, че не знае нищо. Кулата около него бе изпълнена с първокласно радарно и комуникационно оборудване, телекси, трима стажанти от Шаргаз и един диспечер, също от Шаргаз. Диспечерът се беше съсредоточил върху екрана на радара, разполагаше другите шест самолета, които в момента бяха в системата.

Без да откъсва поглед от хеликоптерите през бинокъла, Синклер включи копчето за предаване.

— HSVT, тук кулата, как върви?

— Кулата, тук HSVT. — Гласът на Скрагър бе ясен и прецизен. — Няма проблеми. Всички индикатори на зелено. Виждам, че „Конкорд“ се приближава за излитане — искате ли да изчакам, или да избързам?

— HSVT, продължавайте захода при максимална безопасност. „Конкорд“, заемете позиция и чакайте. — Синклер се обърна към един от стажантите на Надземния контрол: — Мохамед, щом кацне хеликоптерът, ти го предавам, става ли?

— Да, саид.

— Имаш ли връзка с пожарната?

— Не, саид.

— Тогава веднага се свържи! Това е твое задължение. — Младежът започна да се извинява. — Не се безпокой, направил си грешка, минало е, действай сега!

Синклер регулира малко фокуса. Скрагър бе на петнадесет метра височина, заходът беше идеален.

— Мохамед, кажи на пожарната да действа. Хайде, за Бога, тия лекета трябва да са готови с пяната. — Синклер чу как младият диспечер ругае пожарникарите, видя ги как излизат и се нареждат, приготвяйки маркучите си. Отново насочи бинокъла към „Конкорд“, който чакаше търпеливо в средата на пистата, готов за излитане, далече от всякаква опасност, дори и трите хеликоптера да хвръкнеха във въздуха. Задържането на „Конкорд“ за тридесет секунди при шанс едно на милион, че турбулентността след него може да предизвика някаква случайна вихрушка, която да свали повредения хеликоптер, бе малка цена. „Вихрушка. Всемогъщи Боже!“

От два дни по летището се носеше слух, че С-Г ще организира нелегално изтегляне от Иран. Бинокълът му пак се насочи към хеликоптера на Скрагър. Ските му докоснаха пистата. Пожарникарите се приближиха. Нямаше пожар.

— „Конкорд“ 001, имате разрешение за излитане — каза той спокойно. — HFEE и HYYR, кацнете, когато ви е удобно. Пан Ам 116, имате разрешение за кацане, писта 32, вятър двадесет възела по курс 160.

Зад него изтрака телекс. Той се спря за миг да погледа как излита „Конкорд“, възхищавайки се на силата му и ъгъла на издигане, после отново насочи поглед към Скрагър, като нарочно не забеляза малките фигурки, които се наведоха под роторите с шаблони и боя. Ногър Лейн, който по нареждане на Гавалан го беше предупредил неофициално какво става, въпреки че той отдавна знаеше, махаше на пожарната да се отдалечи. Скрагър се беше превил от едната страна и повръщаше, а другият — той предположи, че е вторият пилот, пикаеше с огромна струя. Останалите два хеликоптера кацнаха на площадките си. Бояджиите ги наобиколиха. Какво ли правеха?

— Добре — промърмори той. — Няма пожар, няма фасони, няма за какво да се смърди.

— Саид Синклер, може би трябва да прочетете този телекс.

— А? — Той погледна разсеяно към младежа, който се опитваше неловко да погледне с резервния бинокъл към хеликоптерите. Един поглед върху телекса бе достатъчен. — Мохамед, използвал ли си някога бинокъл наопаки? — попита той.

— Саид? — Младежът изглеждаше озадачен. Синклер взе бинокъла му, разфокусира го и му го върна обърнат наопаки.

— Насочи го към хеликоптерите и ми кажи какво виждаш?

На младия човек му бе необходимо известно време, за да попаднат хеликоптерите в полезрението му.

— Толкова са далече, че едва ги различавам.

— Интересно. Ето, седни на моя стол за малко. — Младежът се подчини, изпълнен с гордост. — Сега повикай „Конкорд“ и поискай доклад за местоположението им.

Останалите стажанти бяха изпълнени със завист, забравили всичко останало. Пръстите на Мохамед трепереха от вълнение, когато хвана предавателя.

— „Конкорд“, тук… тук кулата в Бахрейн, моля вашия доклад за местоположението.

— Кулата, 001 на 11300, качвам се на 20 000, скорост 2500 километра в час, курс 290, напускам района ви.

— Благодаря, „Конкорд“, приятен ден… о, обадете се на Багдад на 119,9, приятен ден! — завърши той, сияейки, и сега вече, в подходящия момент, Синклер вдигна телекса и се намръщи.

— Ирански хеликоптери? — Той подаде на младежа резервния бинокъл. — Виждаш ли тук някакви ирански хеликоптери?

Младежът разгледа много внимателно трите новопристигнали непознати машини и поклати глава.

— Не, саид, тези са британски, другите, които са тук, са на Шаргаз.

— Точно така. — Синклер все още бе намръщен. Беше забелязал, че Скрагър продължава да клечи на земята, Лейн и останалите стояха около него. Нещо не беше наред. — Мохамед, изпрати лекар и линейка при британските хеликоптери, на бегом. — После вдигна телефона и набра: — Господин Гавалан, птичките ви кацнаха и са в безопасност. Когато имате време, бихте ли се отбили до кулата? — Каза го по онзи особено безучастен, сдържан начин, който може да бъде разбран само от друг англичанин и означава „спешно“.

В офиса на С-Г.

— Ще дойда веднага, господин Синклер. Благодаря — отвърна Гавалан.

Скот забеляза изражението му.

— Пак ли неприятности, татко?

— Не зная. Извикайте ме, ако стане нещо. — Гавалан се спря на вратата. — По дяволите, забравих за Нюбъри. Обадете му се и разберете дали е на разположение днес следобед. Ще отида при него вкъщи, където и да е, уговорете каквото можете. Ако иска да знае какво става, кажете му само: „Засега шест от седем, един очакваме и двама предстои да тръгнат.“ — И забързано излезе, добавяйки на тръгване: — Чао, Мануела. Скот, потърси пак Чарли и открий къде, по дяволите, е отишъл.

— Окей.

Скот и Мануела останаха сами. Рамото го болеше и му пречеше все повече и повече. Бе забелязал, че тя е потисната.

— Дюбоа ще се появи, ще видиш — каза той. Искаше гласът му да прозвучи уверено и да скрие собствените му опасения, че са се изгубили. — А и нищо не може да убие стария Фоулър.

— О, надявам се, че е така — отвърна тя и едва не се разплака. Бе забелязала как съпругът й се олюля и до болка разбираше колко му е зле. Скоро трябваше да тръгва за болницата, а фарсито да върви по дяволите. — Чакането ме измъчва.

— Само още няколко часа, Мануела, още две птички и пет човека. После можем да празнуваме — каза Скот, надявайки се на чудо, и си помисли: „После напрежението ще отслабне и Стария отново ще се усмихва и ще живее хиляда години.“

„Господи, да се откажа от летенето? Обичам да летя и не искам работа на бюро. В Хонконг през част от годината ще бъде добре, но Линбар? Не мога да се справя с Линбар! Старият ще трябва да се занимае с него — иначе съм загубен…“

Старият, досаден въпрос изскочи в мислите му: какво щях да нравя, ако го нямаше Стария? Студена тръпка премина през тялото му. „Не ако, а когато, все някой ден ще се случи. Би могло да бъде всеки ден. Ето примерно Джордан, Толбът, или Дюк, или аз. Няколко милиметра разстояние и си мъртъв — или жив. Божията воля? Карма? Джос? Не зная и няма значение! Сигурен съм само, че откакто ме раниха, съм друг, целият ми живот е различен, увереността ми, че нищо не би могло да ме засегне, изчезна завинаги и на нейно място остана само една проклета леденостудена увереност, че съм съвсем смъртен. Боже Господи! Така ли става винаги? Чудя се дали и Дюк се чувствува по същия начин?“

Погледна към Мануела. Тя го гледаше втренчено.

— Извинявай, не те чух. — Той започна да набира номера на Нюбъри.

— Попитах не са ли три птици и осем човека? Забравяш Ерики и Азадех, девет, ако броиш и Шаразад.

Техеран, домът на Бакраван: 1,14 по обед.

Шаразад стоеше гола пред високото огледало в банята си и разглеждаше корема си. Опитваше се да открие дали вече не е станал по-закръглен. Сутринта бе забелязала, че гърдите й като че ли са напрегнати, а зърната им по-чувствителни. „Не се тревожи — беше се засмяла жената на Мешанг. — Скоро ще заприличаш на балон и все ще плачеш, че никога няма да можеш да облечеш дрехите си и че изглеждаш много грозна! Не се безпокой, ще си влезеш в дрехите и няма да си грозна.“

Днес Шаразад бе много щастлива. Мотаеше се, гримасничеше срещу огледалото, наведе се по-близо към него, за да види дали няма бръчки, огледа се първо от едната страна, после и от другата, с вдигната коса и със спусната, събрана на кок или на една страна. Беше напълно удовлетворена от това, което видя. Белезите избледняваха. Тялото й изсъхна напълно след банята и тя се напудри и облече бельото си.

— О, принцесо, още ли не си готова? — втурна се в стаята Джари. — Негово превъзходителство брат ти ще се върне всеки момент от обед и цялата къща се бои, че пак ще е ядосан. О, моля те, побързай, не бихме искали да се вълнува, нали така…

Като някакъв автомат тя извади запушалката на ваната и започна да оправя. През цялото време мърмореше, правеше фасони и подканяше Шаразад. Шаразад се облече бързо. Чорапи — от месеци вече не се продаваха чорапогащници, дори на черна борса, сутиен не беше необходим. Топла рокля от син кашмир от Париж, в комплект със сако с къси ръкави и висока яка. Едно бързо прокарване на четката и естествено вълнистата й коса бе изрядна, съвсем леко червило, една линия, сенки около очите — и беше готова.

— Но, принцесо, знаеш, че брат ти не обича грим!

— О, но аз няма да излизам, а Мешанг не е… — Шаразад щеше да каже „баща ми“, но се спря, не искаше да го казва или да си спомня за трагедията. „Татко е в рая“ — рече си тя твърдо. До деня на оплакването му — четиридесетият ден след смъртта му, имаше още двадесет и пет дни, а дотогава, когато щеше да има плач и ридания, и разкъсване на дрехи, трябваше да продължат да живеят. И да обичат!

Не беше питала Джари какво бе станало в кафенето в деня, когато я изпрати да му каже, че съпругът й се е върнал и че това, което не бе започвало, свърши. „Къде ли е, ще продължи ли да ме навестява в сънищата ми?“

Долу настъпи някаква бъркотия и те разбраха, че Мешанг е дошъл. Тя се огледа за последен път и отиде да го посрещне.

След вечерта на сблъсъка му с Локхарт Мешанг се бе върнал отново в дома при семейството си. Къщата бе много голяма, Шаразад бе запазила стаите си и се радваше, че снаха й и трите й деца прогонваха потискащата тишина и меланхолията, които я бяха завладели. Сега майка й се бе уединила в нейното си крило, дори се хранеше там, обслужвана само от своята прислужничка, през по-голямата част от деня се молеше и плачеше. Никога не излизаше, никога не канеше някой от тях. „Оставете ме на мира! Оставете ме на мира!“ — само това проплакваше през заключената врата.

Когато Мешанг бе вкъщи, всички от семейството гледаха да го прилъжат и приласкаят. „Не се безпокой — бе казала снаха й. — Той ще се подчини съвсем скоро. Мисли си, че съм забравила как ме унижи и ме удари, и се осмелява да се показва с младата курва, с която го изкуши онзи злобен кучи син Киа! О, не се безпокой, мила Шаразад, аз ще си отмъстя — беше непростимо да се отнесе така с тебе и… твоя съпруг. Скоро пак можем да пътуваме… Париж, Лондон, дори Ню Йорк, съмнявам се дали ще има време да дойде с нас, и тогава, ах, тогава така ще се забавляваме, ще носим прозрачни дрехи и ще имаме по петдесетина ухажори!“

„Не знам за Ню Йорк — да се поставиш в такава опасност от Сатаната“ — бе отвърнала Шаразад. Но тайно в сърцето си потръпна от вълнение при тази мисъл. „Ще отида в Ню Йорк със сина си — обеща си тя. — Томи ще бъде там. Скоро ще се върнем към нормалния живот, моллите ще изгубят властта си над Хомейни, дано Бог отвори очите му, техният контрол над Зелените ленти ще бъде премахнат, Революционният комитет ще бъде разпуснат, ще имаме истинско, честно избрано демократично ислямско правителство с министър-председател Базарган, негов водач от Бога, правата на жените няма да бъдат отнемани никога вече, Туде вече няма да бъде забранена, а ще работи за всички и в страната ще има мир — точно както той каза, че ще стане.

«Радвам се, че съм тази, която съм» — помисли си Шаразад.

— Здравей, мили Мешанг, изглеждаш чудесно днес, но толкова уморен. О, не бива да работиш толкова много заради нас! Чакай, нека ти налея още лимонов сок и вода, точно както го обичаш.

— Благодаря. — Мешанг се беше излегнал на килимите, подпрян на възглавници, без обувки, и вече ядеше. Беше приготвен малък мангал за изпичане на шиш кебап, а край него имаше двадесет-тридесет чинии с хорищ, ориз, зеленчуци, пресни и захаросани плодове. Зара покани Шаразад да седне на килима до нея.

— Как се чувстваш днес?

— Чудесно, никак не ми е лошо.

— На Зара й беше лошо през цялото време и повръщаше, не като нормална жена. — Лицето на Мешанг помрачня. — Да се надяваме, че ти си нормална, но си толкова слаба… Иншаллах.

Двете жени се усмихнаха, прикривайки отвращението си. Разбираха се една друга.

— Горката — каза Шаразад. — Как мина сутринта ти, Мешанг? Сигурно е ужасно трудно да имаш толкова много работа, да се грижиш за всички нас.

— Трудно е, защото съм заобиколен от глупаци, скъпа сестро. Ако имаш способни служители, подготвени като мене, всичко би било толкова лесно. — «И много по-лесно, ако не беше подлъгала баща ни, измами го, провали се с първия си съпруг и ни опозори с избора си на втори. Толкова терзания си ми причинила, скъпа сестро, ти, с твоето охтичаво лице и тяло, и с глупостта си — на мене, който работех непрекъснато, за да те спася от самата тебе. Слава на Бога, че усилията ми дадоха такива плодове!»

— Сигурно ти е ужасно трудно, Мешанг, аз не бих знаела откъде да започна — рече жена му и си помисли: «Работата се върши лесно, ако знаеш къде са ключовете, банковите сметки и документите на длъжниците… и всички тайни. Не искам да имаме равенство или да гласуваме, защото тогава просто ще трябва да ви изхвърлим и да заемем най-добрите длъжности.»

Тлъстият агнешки хорищ и препеченият златист ориз бяха чудесни, с ароматни подправки — точно както ги обичаше, и Мешанг ядеше с удоволствие. «Не бива да ям прекалено много. Не бива да се уморявам много, преди да ида при малката следобед. Никога не бих си помислил, че една зинаат може да бъде толкова сочна, нито че може да стиска така здраво. Ако забременее, ще се оженя за нея, а Зара да пукне!»

Хвърли поглед към жена си. Тя веднага спря да яде, усмихна му се и му подаде салфетка да избърше мазнината и капките супа от брадата си.

— Благодаря — рече той любезно и пак се съсредоточи върху чинията си. «Като оправя малката, ще поспя един час и ще се върна на работа. Ех, това куче Киа да се беше върнал, имаме много да си поговорим, много неща да планираме. А Шаразад ще…»

— Мешанг, миличък, чу ли слуха, че генералите били решили да направят преврат — попита жена му — и че армията била готова да вземе властта?

— Разбира се, за това се говори по цялата чаршия. — Мешанг потръпна от безпокойство. Беше се застраховал възможно най-добре, в случай че е вярно. — Синът на Мохамед златаря се кълне, че братовчед му, който е телефонист в щаба на армията, чул, че изчаквали, за да дадат възможност на американската специална част да се приближи, и че превратът щял да бъде подкрепен с въздушен десант.

— Парашутисти? — Двете жени бяха шокирани. — Тогава трябва веднага да заминем, Мешанг — възкликна Зара. — В Техеран няма да е безопасно, по-добре да идем в нашата къща на Каспийско море и да изчакаме войната да свърши. Кога можеш да тръгнеш? Ще започна да пригот…

— Каква къща на Каспийско море! Нямаме къща на Каспийско море! — отвърна раздразнено Мешанг. — Нали я конфискуваха с всичката ни собственост, за която сме работили поколения наред? Бог да прокълне крадците! Какво ли не направихме за революцията и моллите през толкова поколения! — Лицето му почервеня. По брадата му покапа храна. — А сега…

— Прости ми, ти си прав, миличък Мешанг, ти си прав както винаги. Прости ми, говорих, без да мисля. Както винаги си прав, но ако нямаш нищо против, бихме могли да идем при чичо ми, ага Мадри, те имат свободна вила на брега, можем да останем там и можем да тръгнем утре…

— Утре? Не ставай смешна! Смяташ ли, че не съм получил достатъчно предупреждения? — Мешанг избърса брадата си, успокоен донякъде от унизителното й извинение, а Шаразад си помисли колко щастлива е била с двамата си съпрузи, които никога не бяха се отнасяли лошо с нея, нито пък й бяха викали. «Как ли е Томи в Ковис или където и да е? Горкият Томи, ако можех да напусна дома си и семейството си и да отида в изгнание завинаги!»

— Разбира се, че ние, търговците, сме предупредени! — повтори Мешанг. — Да не сме празноглави глупаци!

— Да, да, разбира се, мили Мешанг — рече успокоително Зара. — Извинявай, исках само да кажа, че се тревожа за безопасността ти и исках да бъда подготвена. — «Колкото и да е противен — помисли си тя, — той е единствената ни защита срещу моллите и отвратителните им Зелени ленти.» — Вярваш ли, че ще има преврат?

— Иншаллах — отвърна той и се оригна. «Каквото и да стане, ще съм подготвен, с Божията помощ. Във всички случаи, който и да победи, ще има нужда от нас, търговците. Винаги са имали нужда от нас и винаги ще имат — можем да бъдем модерни, като който и да е чужденец, и по-умни, поне някои от нас, да не говоря за себе си. Кучият му син Пакнури, дано той и предците му идат в ада, че ни докараха дотук!

Каспийско море? При чичо й Мадри е добра идея, идеално. И аз бих се сетил за това след малко. Зара може да е спаружена и нейната зинаат да е суха като летен прах, но тя е добра майка и съветите й, ако не обръщаш внимание на отвратителното й настроение, са винаги мъдри.»

— Другият слух е, че славният ни бивш министър-председател Бахтияр още се крие в Техеран под защитата и покрива на стария си приятел и колега министър-председателя Базарган — каза Мешанг.

— Ако зелените го хванат там… — ахна Зара.

— Базарган е безполезен. Жалко. Вече никой не му се подчинява и не го слуша. Революционният комитет ще екзекутира и двамата, ако ги хванат.

Шаразад трепереше.

— Джари каза, че тази сутрин на пазара разправяли, че негово превъзходителство Базарган вече бил подал оставка.

— Не е вярно — рече рязко Мешанг и им каза за друг слух, сякаш той беше някаква интимна тайна. — Мой приятел, близък до Базарган, ми каза, че той предложил оставката си на Хомейни, но имамът не я приел и му казал да си стои на мястото. — Той подаде чинията си на Зара да му сипе още. — Стига толкова хорищ, дай ориз.

Тя му сложи и той залапа отново, въпреки че беше почти преял. Най-интересният слух днес, предаван в пълна тайна от ухо на ухо, бе, че имамът бил близо до смъртта, или по естествени причини, или отровен от комунистически агитатори от Туде или муджахидини или ЦРУ, и че, нещо по-лошо — безброй съветски войски чакали на границата да минат отново в Азербайджан, а после към Техеран, веднага щом той умре.

«Очакват ни само смърт и нещастия, ако това е вярно — помисли си той. — Не, това няма да се случи, не може да се случи. Американците няма никога да оставят Съветите да ни завладеят, не могат да допуснат те да контролират Ормузкия проток — дори Картър ще разбере това! Не. Но да се надяваме, че първата част на слуха е вярна, че имамът бързо ще иде в рая.»

— Да бъде Божията воля — рече той набожно, махна на слугите да излязат и когато останаха сами, насочи цялото си внимание към сестра си. — Шаразад, разводът ти е уреден, остават само формалностите.

— О — възкликна тя и изведнъж застана нащрек. Мразеше брат си за това, че нарушава спокойствието й. Главата й забръмча: Не искам да се развеждам, Мешанг можеше да ни даде пари от всичките си швейцарски сметки и да не се държи така гадно с Томи, и можехме да заминем — не бъди глупава, не можеш да заминеш без документи и да идеш в изгнание, а Томи те остави, решението бе негово. Да, но Томи каза, че ще е само за месец, нали, че ще чака един месец. За един месец могат да станат много неща.“

— Разводът ти не е проблем. Нито пък да се омъжиш отново.

Тя го погледна изумена, безмълвна.

— Да, уговорих зестрата, много по-добра е, отколкото очаквах… — Понечи да каже: „за два пъти разведена жена с дете на неверник“, но тя му бе сестра, а партията беше чудесна, и не каза нищо. — Сватбата ще бъде следващата седмица, а той ти се възхищава от години. Негово превъзходителство Фаразан.

За миг двете жени не повярваха на ушите си. Шаразад почувства как я облива гореща вълна. Обърка се. Кейван Фаразан бе от богата търговска фамилия, двадесет и осем годишен, красив, неотдавна се бе върнал от Кеймбридж, винаги бяха приятели с него. — Но… но аз мислех, че Кейван ще се же…

— Не Кейван — отвърна Мешанг, раздразнен от глупостта й. — Всеки знае, че Кейван ще се сгодява. Дарануш! Негово превъзходителство Дарануш Фаразан.

Шаразад се вцепени. Зара ахна и се опита да прикрие неволния си жест. Дарануш беше бащата, овдовял наскоро, втората му жена бе умряла при раждане като първата. Беше много богат, държеше монопола за събиране на боклука в целия район на пазара.

— Не… не е възможно — промълви тя.

— О, да, възможно е — каза Мешанг, почти сияещ от удоволствие, без изобщо да я разбере. — Аз самият не повярвах, когато той повдигна въпроса, след като чул за развода ти. С неговите богатства и връзки двамата ставаме най-влиятелните хора на пазара, заедно ще…

— Но той е отвратителен, дребен и стар, стар, плешив и грозен, и харесва момчета, и всички знаят, че е педе… — избухна Шаразад.

— И всички знаят, че си два пъти разведена, използвана, че носиш дете от чужденец! — кресна Мешанг. — Че ходиш на демонстрации и не се подчиняваш, че главата ти е пълна със западни глупости и си тъпа! — В яда си той блъсна няколко чинии. — Не разбираш ли какво съм направил за тебе? Той е един от най-богатите мъже на пазара. Убедих го да те приеме — спасява се честта ти, а ти се…

— Но, Мешанг…

— Не разбираш ли, неблагодарна кучко! — изрева той. — Той дори се съгласи да осинови детето ти! В името на Бога, какво повече искаш?

Мешанг бе почти посинял, тресеше се от гняв, размахваше свит юмрук пред лицето на Шаразад, Зара гледаше втренчено ту него, ту нея, ужасена от неговия бяс, а той продължаваше да крещи.

Шаразад не чуваше нищо, не виждаше нищо — само онова, което Мешанг бе решил за нея: да прекара останалата част от живота си, свързана с това дребно човече, прицел на хилядите шеги на чаршията, което вонеше на урина! Да я опложда веднъж годишно, за да роди и да живее, и пак да роди, докато умре при раждане или след него — като другите му две жени. Девет деца от първата, седем от втората. Беше обречена. Нищо не можеше да направи. Принцеса Лайняна, докато умре.

Нищо.

Нищо, освен да умре веднага, не чрез самоубийство, защото тогава раят ще бъде забранен за нея и ще бъде прокълната в ада. Не самоубийство. Никога. Никога самоубийство — но смърт в изпълнение на Божието дело, смърт с Божието име на уста.

Но какво дело?

64

Базата в Ковис: 1,47 по обед.

Полковник Чангиз, моллата Хусаин и няколко от Зелените ленти изскочиха от колата. Те се пръснаха да претърсват базата, а полковникът и Хусаин забързаха към сградата на офиса.

Двамата чиновници, останали там, бяха ужасени от внезапното появяване на полковника:

— Да… да, ваше превъзходителство?

— Къде са всички? — развика се Чангиз. — А?

— Бог знае, че ние нищо не знаем, ваше превъзходителство, освен че негово превъзходителство капитан Еър замина с резервни части за сондата Абу Сал, а негово превъзходителство капитан Макайвър с почитаемия министър Киа за Техеран, а негово превъзходителство капитан Локхарт отиде да търси пристигащите хеликоптери и…

— Какви пристигащи хеликоптери?

— Четирите 212, които капитан Макайвър е наредил да дойдат тука от Бандар-е Делам с пилоти и друг персонал, и ние… ние се приготвяме да… ги приемем. — Чиновникът, чието име беше Ишмаел, се сви под пронизващия поглед на моллата. — Бог ми е свидетел, капитанът излетя сам да ги търси, тъй като те нямат ВЧ, а със СВЧ от въздуха може би ще успее да се свърже с тях.

Чангиз се обърна с облекчение към Хусаин:

— Ако всичките 212 идват тука, паниката е била безпричинна. — Той избърса челото си. — Кога трябва да пристигнат?

— Предполагам скоро, ваше превъзходителство — отвърна Ишмаел.

— Колко чужденци има сега в базата?

— Аз… аз не знам, ваше превъзходителство, ние… ние бяхме много заети и…

В офиса се втурна един от Зелените ленти:

— Не можахме да открием никакъв чужденец, ваше преподобие — обърна се той към Хусаин. — Единият от готвачите каза, че последните двама механици тръгнали с големите хеликоптери тази сутрин. Иранските работници чули, че в неделя или понеделник пристигат нови екипи.

— В събота, ваши превъзходителства, казаха ни утре, ваши превъзходителства — намеси се Ишмаел. — Но на борда на идващите четири машини има механици и пилоти, както и друг персонал, така каза негово превъзходителство Макайвър. Механици ли ви трябват?

— В някои от стаите — продължи човекът от Зелените ленти — неверниците, изглежда, са си събрали багажа набързо, но в хангарите са останали три хеликоптера.

— Какви са? — обърна се Чангиз към Ишмаел.

— Един… не, два 206 и един френски „Алует“.

— Къде е Павуд?

— Беше болен, ваше превъзходителство господин полковник, стана му лошо точно след обедната молитва и си отиде вкъщи. Нали така, Али? — попита той другия чиновник.

— Да, да, беше зле и си тръгна. Каза, че ще се върне утре… — Думите му заглъхнаха.

— Капитан Макайвър ли е наредил на четирите 212 да дойдат тука от Бандар-е Делам?

— Да, да, ваше превъзходителство, така каза на негово превъзходителство Павуд. Чух го точно така да казва: с пилотите и другия персонал, нали така, Али?

— Да, пред Аллаха се кълна, ваше превъзходителство господин полковник.

— Добре, достатъчно. — Полковникът се обърна към Хусаин: — Ще се свържем с Локхарт по радиото. — После попита чиновника: — Сержант Вазари в кулата ли е?

— Не, ваше превъзходителство, той се върна в базата тъкмо преди капитан Локхарт да излети да търси четирите 212-ки, които трябва да при…

— Стига! — Полковник Чангиз помисли малко и каза грубо на младежа от Зелените ленти: — Ей, ти! Капралът да дойде веднага в кулата.

Младият гвардеец пламна от този тон и погледна Хусаин, който хладно рече:

— Полковникът искаше да каже: „Моля, намери капрал Боргали и го доведи бързо в кулата.“

— Не исках да бъда неуч… — разфуча се Чангиз.

— Разбира се. — Хусаин тръгна важно по коридора към стълбата, която водеше до кулата. Доста смирен, Чангиз го последва.

Преди половин час във въздушната база се бе получил телекс от Въздушен контрол — Техеран, с който искаха да се извърши незабавна проверка на чужденците от IHC и на хеликоптерите в Ковис: „… беше съобщено за четири изчезнали хеликоптера от базата в Бандар-е Делам от Управителния директор на IHC Сиамаки, който смята, че може би са излетели нелегално от Иран за някоя от държавите в Залива.“

Чангиз бе извикан веднага от дежурния, който вече бе занесъл телекса на Хусаин и на комитета. Комитетът заседаваше в базата, продължаваше ревностно разследването на ислямската надеждност на всички офицери и войници, както и на престъпления, извършени срещу Бога в името на шаха. На Чангиз му се догади. Комитетът беше безмилостен. Засега никой бивш поддръжник на шаха не бе успял да се спаси. И въпреки че той бе комендант, назначен от комитета с одобрението на Хусаин, потвърждението от всевластния Революционен комитет още не беше пристигнало. Чангиз знаеше, че докато това не стане, той е още подсъден. А нали бе положил лична клетва за вярност към шаха като всички от въоръжените сили?

В кулата видя, че Хусаин гледа втренчено оборудването.

— Можете ли да работите с радиото, полковник? — попита моллата. Робата му беше стара, но чиста, тюрбанът — бял и изпран, но също вехт.

— Не, ваше превъзходителство, затова изпратих за Боргали. — Капрал Боргали се изкачи по стъпалата, като вземаше по две наведнъж, и застана мирно. — СВЧ и ВЧ — нареди полковникът.

— Слушам! — Боргали включи апаратурата. Нищо. Направи бързо проверка и откри повредения кристал, както и че прекъсвачът на СВЧ липсва. — Съжалявам, господин полковник, това оборудване не работи.

— Искаш да кажеш, че е саботирано? — тихо попита Хусаин и погледна Чангиз.

Чангиз се вцепени. „Господ да изгори всички чужденци, мислеше си той отчаяно. — Ако е нарочен саботаж…, тогава това е доказателство, че са избягали и са взели хеликоптерите ни. Това куче Макайвър сигурно е знаел, че ще го направят тази сутрин, когато го питах за 125.“

Пронизаха го ледени иглички. Сега няма 125, няма скрит път за бягство, няма шанс да вземе Локхарт или някой от другите пилоти като заложник с някакво измислено обвинение, а после тайно да спазари бягството му срещу едно място за себе си, ако е необходимо. Вътрешностите му се обърнаха. „Ами ако комитетът открие, че жена ми и семейството ми са вече в Багдад, а не, както се предполага, в Абадан, където умира горката ми майка?“ Дяволите от кошмарите му се подиграваха, викаха истината: „Каква майка? Майка ти е мъртва от седем или осем години! Планирал си да избягаш, виновен си за престъпления срещу Бога, имама и революцията…“

— Полковник — рече Хусаин със същия хладен тон, — щом радиото е саботирано, не следва ли, че капитан Локхарт не търси другите хеликоптери, ами е избягал, и че Макайвър е излъгал за нареждането останалите 212 да дойдат тук?

— Да… да, ваше превъзходителство, да, така е и…

— И тогава следва също, че са избягали незаконно и че са взели два хеликоптера оттук незаконно, без да се броят четирите от Бандар-е Делам!

— Да… да, това също би било вярно.

— Да бъде Божията воля, но вие сте отговорен.

— Но ваше превъзходителство сигурно разбира, че не е възможно да се предвиди една тайна, незаконна операция като… — Видя погледа на моллата, разбра го и думите му заглъхнаха.

— Значи са ви изиграли?

— Чужденците са кучи синове, които непрекъснато лъжат и мамят… — Чангиз се спря от мисълта, която изпълни съзнанието му. Грабна телефона, но той не работеше. Изруга. Със съвсем друг тон заговори бързо: — Ваше превъзходителство, един 212 не може да прелети Залива без дозареждане, не е възможно, а Макайвър трябва да дозареди, за да стигне до Техеран с Киа — ще трябва да дозареди, така че можем да ги хванем. — После се обърна към Боргали: — Веднага се върни в нашата кула и разбери къде по график трябва да дозареди 206, който има разрешение за Техеран с Макайвър и министър Киа. Кажи на дежурния офицер да вдигне базата по тревога и да арестува пилота, да задържи хеликоптера и да изпрати министър Киа за Техеран… с кола. — Погледна към Хусаин. — Съгласен ли сте, ваше превъзходителство? — Хусаин кимна. — Добре. Тръгвай!

Капралът се втурна надолу по стъпалата.

В кулата беше студено, вятърът фучеше. За миг в прозорците плисна дъжд, после спря. Хусаин не го забеляза. Не откъсваше поглед от Чангиз.

— Ще хванем това куче, ваше превъзходителство. Министър Киа ще ни благодари.

Хусаин не се усмихна. Той вече бе уредил комитет за посрещане на Киа на летището в Техеран и ако Киа не успееше да обясни всички странности в поведението си, скоро правителството щеше да остане с един корумпиран министър по-малко.

— Може би Киа участва в заговора и бяга от Иран с Макайвър, помислихте ли за това, полковник?

— Министър Киа? Мислите ли? — зяпна полковникът.

— А вие?

— Господи, ами… разбира се, че е възможно, щом така мислите — отвърна предпазливо Чангиз, опитвайки се като никога да бъде предпазлив. — Никога не съм го срещал. Вие познавате Киа по-добре от мене, ваше превъзходителство, вие го разпитвахте пред комитета. — „И го оправдахте“ — помисли си той със злобно задоволство. — Като хванем Макайвър, можем да го използуваме като заложник, за да върнем останалите. Ще го хванем, ваше превъзходителство…

Хусаин видя страха, изписан върху лицето на полковника, и се зачуди за какво ли е виновен този човек и дали не е участник в плана за бягство, който за него бе очевиден след разпита на Старк вчера и на Макайвър тази сутрин.

„И след като е бил очевиден, защо го запазихте в тайна и защо не го предотвратихте?“ — така щеше да попита някой от по-висшестоящите в религията.

„Заради Старк, ваше високопреосвещенство. Защото наистина вярвам, че по някакъв начин този човек, въпреки че е неверник, е инструмент на Бога и е защитен от Бога. На три пъти той попречи на силите на злото да ме изпратят в благословения мир на рая. Заради него очите ми се отвориха за истината на Божията воля, че не трябва повече да се стремя към мъченичество, а да остана на земния път и да стана неумолим бич на Бог и имама, срещу враговете на исляма и неговите врагове.“

„А останалите? Защо допусна те да избягат?“

„Ислямът няма нужда нито от чужденци, нито от хеликоптерите им. Ако Иран има нужда от хеликоптери, в Исфахан има още хиляди.“

Хусаин бе напълно сигурен, че е прав, така прав, както грешеше този прошахски, проамерикански полковник-изменник.

— И така, полковник, ами двата 212, и тях ли ще ги хванете? Как?

Чангиз отиде до картата на стената. И двамата бяха изиграни, но той бе комендант и отговорен, ако моллата искаше да го направи отговорен. Но не биваше да забравя, че това е същият молла, сключил сделка през нощта на първата атака срещу базата, същият, който се бе сприятелил с американеца Старк и с отвратителния маниак Затаки от Абадан. „А нали аз съм поддръжник на имама и на революцията? Нали правилно предадох базата на войниците на Бога?“

„Иншаллах. Съсредоточи се върху чужденците. Ако успееш да ги хванеш, дори един от тях, ще си в безопасност и този молла и неговите зелени главорези няма да могат да ти направят нищо.“

На картата бяха начертани няколко стандартни маршрута на полети от Ковис до различни нефтени площадки и сонди в Залива.

— Това куче чиновникът каза резервни части за Абу Сал — промърмори той. — Ако бях на тяхно място, къде бих дозаредил? — Пръстът му се заби в сондите. — На някоя от тези, ваше превъзходителство — рече той възбудено. — Ето къде ще дозаредят.

— На сондите има ли резервно гориво?

— О, да, за спешни случаи.

— И как ще ги хванете?

— С изтребители.

На брега, на мястото на срещата: 2,07 по обед.

Двата 212 бяха кацнали на пустия, неравен бряг под лекия дъжд. Фреди Еър и Локхарт седяха унило в едната от кабините, вратата беше отворена, а двамата им механици и Базари седяха в другата. Всички бяха уморени от пренасянето на големите неудобни четиридесетгалонови варели с гориво и изпомпването им в резервоарите. Сигурно бяха поставили рекорд за зареждане на 212, както и за товарене и закрепване на резервни части за аварийни случаи. Фреди Еър бе пристигнал към единадесет и половина, Локхарт — малко след дванадесет. Отне им половин час да заредят и оттогава чакаха.

— Ще чакаме още половин час — каза Локхарт.

— Боже, все едно че разполагаме с всичкото време на света.

— Глупаво е и двамата да чакаме, по-безопасно е вие да тръгнете отделно — Колко пъти трябва да го повтарям? Вземи всички, а аз ще чакам.

— Когато Мак дойде, можем всички да тръг…

— По дяволите, вземи механиците и Вазари, а аз ще чакам. Ако Мак беше тук и чакахте мене, той щеше да каже същото. За Бога, престани да се правиш на герой и излитай.

— Не. Съжалявам, но ще чакам, докато дойде и той, или тръгваме и двамата.

Локхарт вдигна рамене. Настроението му бе мрачно като небето над тях. Веднага след като пристигнаха, бе развил предложения от Макайвър план: „Фреди, Мак излезе спокойно от системата на Ковис към единадесет и тридесет. Да речем, че лети още половин час в радиуса на обхвата им, а след това още максимум половин час, за да имитира авария, да кацне и да се отърве от Киа, максимум един час, за да стигне дотук, абсолютният максимум в краен случай означава, че ще бъде тук към един и половина. Хващам се на бас, че ще бъде тук към един, един и петнадесет.“

Но вече минаваше два, а Мак още го нямаше, а може би и изобщо нямаше да дойде — сигурно беше станал някакъв провал. Той огледа облаците, търсейки отговори във времето, обмисляше отново планове и контрапланове. Празните варели бяха подредени на купчина, имаше още пет пълни. Варелите бяха докарани тук по време на редовни полети до сондите и бяха скрити под мушами, замаскирани с пясък и водорасли. Навътре в морето едва се виждаше някаква сонда, издигната на опорите си високо над водата.

Не бе имал никакви проблеми по време на полета от Ковис дотук. Веднага след като излетяха и нямаше вече никаква опасност, Вазари изпълзя напред. „По-добре се крий, докато навлезем в Залива“ — му бе казал Локхарт. Обаче, когато кацнаха, на Вазари му стана много лошо, той промени решението си и разказа на останалите какво се бе случило. Вазари вече се беше оправил и беше приет. Все още обаче го гледаха с подозрение.

Брегът вонеше на гнила риба и водорасли. Постоянният вятър със скорост около тридесет възела разтърсваше витлата на роторите и продължаваше да духа в обратна посока на маршрута им за бягство към Кувейт. Мрачните облаци над главите им се бяха снижили вече до шестдесет метра. Това обаче не правеше впечатление на Локхарт. Мислите му все повече го теглеха на север, към Техеран и Шаразад, докато слухът му се напрягаше да чуе през вятъра и вълните шума на 206. „Хайде, Мак — молеше се той. — Хайде, не ме изоставяй. Хайде, Мак, не ме изоставяй…“

И в този миг го чу. Изчака няколко секунди, за да се увери, и изскочи от кабината. Беше отворил леко уста, за да го чува по-добре и да се ориентира за посоката. После и Еър излезе от унеса си и застана до него, и двамата се взираха в мрачното небе, вече го чуваха, шумът на двигателя ставаше все по-силен, отмина към морето и Локхарт изруга:

— Пропусна ни!

— СВЧ? — попита Еър.

Адски е опасно… още не… ще мине още веднъж, прекалено добър е, за да не го направи.

Зачакаха отново. Шумът от двигателите заглъхваше, заглъхваше, после се задържа на едно ниво, усили се. Хеликоптерът отново мина над тях и ги пропусна, започна да заглъхва и пак се върна. Шумът на двигателите нарастваше все повече, после машината изскочи от мъглата половин миля по-нагоре по брега, забеляза ги и започна да се приближава. Без съмнение това беше техен хеликоптер, пилотът беше Макайвър и беше сам. Посрещнаха го с радостни възгласи.

В кабината на 206.

Макайвър откри много трудно мястото на срещата. Калната равнина изглеждаше еднаква навсякъде, бреговата линия — еднообразна, условията бяха лоши. После се сети за неработещата сонда край брега и излезе над морето, за да я открие и използва като ориентир.

— Слава Богу — промърмори той и въздъхна, когато ските опряха здраво на земята. Стомахът го болеше и ужасно му се пикаеше. Отвори веднага вратата на кабината и прекъсна въпросите им:

— Извинявайте, трябва да се изпикая. Фреди, изключи вместо мене, моля те.

Локхарт, който беше по-близо, отвърна:

— Аз ще свърша това, Мак.

— Благодаря. — Макайвър бе разкопчал колана си, измъкна се навън и изтича под перките към най-близката дюна. Когато пак беше в състояние да говори, се обърна и видя, че Еър го чака, а останалите са до хеликоптера.

— Щеше да ми се пръсне мехурът.

— Знам как е.

Макайвър се изтръска, вдигна ципа и забеляза Вазари.

— Какво, по дяволите, прави тоя тука?

— Том решил, че е най-добре да го вземе, по-безопасно е, отколкото да го остави, а и той помогна. По-добре да тръгваме, Мак, всички сме заредили. Какво ще правим с 206?

— Ще трябва да го оставим. — Хеликоптерът не беше оборудван с резервоари за далечни полети, а щеше да им отнеме твърде много време, за да пригодят система за зареждане в полет. Дори и тогава насрещният вятър би предизвикал преразход и пътуването не би било възможно.

— Мислех си да го оставим на сондата — посочи Макайвър към морето. — Надявах се, че ще можем да се върнем и да го вземем, но това са празни надежди. Няма достатъчно място, за да кацнат едновременно и той, и 212, който да ме вземе. Много жалко, но е така.

— Имаше ли проблеми с Киа?

— Не. Беше малко досаден и… — Той се обърна рязко. Зад него Локхарт бе дал газ на 206 и машината вече се издигаше. — За Бога, Том… — изрева Макайвър и се втурна към хеликоптера, но Локхарт се отдръпваше все по-бързо и се издигна на пет-шест метра. — Тооом!

Локхарт се наведе през прозореца на кабината и извика:

— Не ме чакайте, Мак!

— Но ти си почти без гориво…

— Засега има много! — Ще изчакам да тръгнете и ще дозаредя. Ще се видим в Ал Шаргаз!

— Какво му става? — попита Еър.

— Шаразад — отвърна Макайвър и се наруга, че бе забравил. — Сигурно е имал поне петдесетина плана как да вземе машината. — После събра длани около устата си и извика: — Том, ще провалиш „Вихрушка“, за Бога! Трябва да дойдеш с нас!

— Няма да допусна да ме вземат за заложник, Мак! Никога! Залагам собствената си глава, не твоята… решението е мое, за Бога. Тръгвайте вече!

Макайвър помисли за секунда и извика:

— Сега кацни, ще те заредим, ще ти спестим неприятностите.

Локхарт поклати глава и посочи към 212.

— Връщам се за Шаразад — извика той. — Не се опитвай да ме спреш или да ме чакаш… това си е моята глава, не твоята… Меко кацане. — Махна им и се отдръпна на безопасно разстояние надолу по брега, обърна се по вятъра с лице към тях и кацна. Двигателите обаче продължиха да работят, готови веднага да го издигнат.

— Няма начин да го принудим — промърмори Макайвър. Ядосваше се на себе си, че Том го бе сварил неподготвен.

— Можем… можем да изчакаме, докато му свърши горивото — рече Еър.

— Том е твърде умен, за да се остави да го хванем. — Макайвър погледна часовника си едва ли не в паника. — Какви проклети глупаци сме и двамата. — Видя, че останалите го гледат.

— Какво ще правим, Мак? — попита Еър. Макайвър се опита да избистри мисълта си. „Ти си водачът. Решавай. Страшно сме закъснели. Том е взел решение след всичко, което казах. Това си е негово право. Съжалявам, но това означава, че остава сам. Сега помисли за останалите. Ерики би трябвало да е добре. Руди, Скрагър и момчетата им са в безопасност, да приемем, че е така, така че се качвай в машината и започвай следващия етап.“

Изпъшка наум. Мисълта, че трябва да лети с 212 до Кувейт на малка височина и да пести горивото през следващите два часа и половина, почти го съкруши.

— По дяволите — промърмори той. Останалите продължаваха да го гледат и чакаха. — Том се връща, за да вземе жена си — оставяме го.

— Но ако го хванат, това няма ли да провали „Вихрушка“? — попита Еър.

— Не. Том действа самостоятелно. Чухте какво каза. Ние тръгваме за Кувейт, както е по плана. Всички се качват в машината на Фреди, аз вземам хеликоптера на Локхарт. Тръгвайте всички, ще летим ниско и близо един до друг. Радиомълчание, докато преминем границата. — Макайвър се обърна и закрачи към хеликоптера. Останалите се спогледаха с безпокойство. Всички бяха забелязали колко е блед и знаеха, че му трябва лекарството. Кайл, нисичкият жилав механик, тръгна след него.

— Мак, няма смисъл да летиш сам, идвам с тебе.

— Благодаря, но не. Всички в машината на Фреди! Хайде, тръгвайте!

— Мак, ще ида да говоря с Том — рече Еър. — Трябва да е откачил. Ще го убедя да дойде до Ку…

— Няма да можеш. Ако беше Джени, и аз щях да откача. Качвайте се всички! — В този миг брегът потъна в грохота на два реактивни изтребителя, които преминаваха звуковата бариера на малка височина! Тишината след тях бе страхотна.

— Господи — потръпна Вазари. — Капитане, ако искате, аз бих дошъл с вас.

— Не, всички с Фреди. Предпочитам да летя сам.

— Това, че не разрешавате, за мене няма значение — вдигна рамене Вазари. — Иншаллах! Аз ще следя радиото. — Той вдигна палец към небето. — Тия копелета не говорят английски. — Той се качи в хеликоптера и седна на лявата седалка.

— Това е добра идея, Мак — каза Еър.

— Добре. Ще летим близо един до друг и ниско, както е по план. Фреди, ако с някой от нас стане нещо, другият продължава. — Еър го погледна и той отвърна: — Искам да кажа, каквото и да стане. — Макайвър погледна за последен път към Локхарт, махна отново и се качи в хеликоптера. Радваше се много, че няма да е сам. — Благодаря — каза той на Вазари. — Не зная какво ще стане в Кувейт, сержанте, но ще помогна, доколкото мога. — Затегна колана и натисна бутона „пуск“ на първи двигател.

— Разбира се. Благодаря. По дяволите, аз нямам какво да губя, главата ми се пръска, изпих всички аспирини от медицинските комплекти… Какво стана с Киа?

Макайвър регулира силата на звука в слушалките си, натисна „пуск“ на втория двигател и му разказа, докато проверяваше резервоарите и инструментите.

— Наложи се да направя аварията малко по-късно, отколкото бях планирал. Кацнах на около миля от едно село, но всичко мина добре, прекалено добре, онзи гад припадна и не можах да го измъкна от кабината. Беше се някак си усукал в коланите на седалката и не можах да го откача. Нямах дори един тъп нож, за да срежа коланите. Опитах по всякакъв начин, бутах, дърпах, но ключалката бе блокирала и трябваше да го изчакам да се свести. Докато чаках, изнесох багажа му и го оставих близо до пътя, да си го намери. Когато се свести, се оказа адски трудно да го накарам да слезе. — Пръстите на Макайвър минаваха прецизно от един превключвател на друг. — Накрая се престорих, че е станал пожар и изскочих, а него го оставих вътре. Това му подейства и той по някакъв начин успя да освободи ключалката и хукна да бяга. Бях оставил двигателите да работят, което е много опасно, но трябваше да рискувам, и щом той се отдалечи, се втурнах обратно и излетях. Одрасках един-два камъка, но няма проблеми…

Сърцето му биеше силно, гърлото му беше пресъхнало. Киа се мъчеше да докопа дръжката на вратата, беснееше, увиснал с един крак на ската. Макайвър се страхуваше, че ще трябва да кацне отново. За щастие нервите на Киа не издържаха, той се пусна и падна от няколкото стъпки височина, на които се бяха издигнали, а Макайвър вече беше свободен и летеше. Направи един кръг, за да се увери, че Киа е добре, и когато го видя за последен път, той размахваше юмрук, почервенял от ярост. После пое курс към брега, ниско над разлюлените дървета и скалите. И въпреки че беше в безопасност, силното тупкане в гърдите му не престана. Гадеше му се и започнаха да го обливат горещи вълни.

„Това е просто от напрежението през последната седмица — си рече мрачно той. — Просто от напрежението и от напъните да измъкна тази гадина от кабината, както и цялата тревога около «Вихрушка» и големия страх по време на разпита при моллата.“

Летя няколко минути. Киа остана далеч назад. Макайвър трудно се концентрираше. Болката се усили. Той не виждаше показанията на уредите. Изведнъж почувствува силен пристъп на гадене и едва не изгуби управлението, затова реши да кацне и да си почине малко. Беше все още в подножието на планината, наоколо имаше само скали, групички дървета и сняг, облаците бяха ниско и почти прозрачни. С полузамъглено съзнание той избра първото възможно плато и кацна. Кацането не беше добро и това го изплаши повече от всичко. Наблизо имаше някакъв поток, отчасти замръзнал, водата се пенеше надолу по скалите и сякаш го викаше. Болката вече беше много силна, той изключи двигателите, тръгна, залитайки, към потока, легна на снега и отпи няколко големи глътки. Шокът от студеното го накара да повърне и когато спазъмът отмина, той изми устата си и отпи малко. Водата и студеният въздух му помогнаха. Изтри с шепа сняг врата и слепоочията си и се почувствува още по-добре. Почти му мина, той се изправи с мъка и леко замаян успя да стигне до кабината и да седне на седалката.

Кабината беше топла и уютна, и позната, обгърна го отвсякъде. Макайвър автоматично закопча колана. Тишината изпълни слуха и мислите му. Чуваха се само вятърът и водата, никакви двигатели, разговори или електрически смущения, само лекият вятър и водата. Спокойствие. Клепачите му бяха по-тежки от всякога. Той ги затвори. И заспа.

Сънят му беше дълбок, само половин час, но много добър. Когато се събуди, беше като нов — без болка, без притеснение, само леко замаян, сякаш бе сънувал болката. Протегна се с удоволствие. Чу се почукване на метал в метала. Той се огледа. Един младеж от племената, яхнал дребен планински кон, го наблюдаваше мълчаливо. В калъфа на седлото му имаше пушка, а на гърба му — още една с патрондаш.

Двамата се гледаха втренчено, после младежът се усмихна и платото сякаш се озари от слънце:

— Салаам, ага.

— Салаам, ага. — Макайвър се усмихна в отговор, и изненадан, че изобщо не се страхува, някак си предразположен от дивата красота на младежа. — Лотфан бефарма’ид шома ки хастид? — Това беше една от малкото му заучени фрази: „Мога ли да попитам кой сте?“

— Ага Мохамед Руд Кахани. — После младежът каза някакви думи, които Макайвър не разбра, и завърши пак с усмивка: — Кашкай.

— А, кашкай — кимна Макайвър. Момчето беше от едно от номадските племена, пръснати из Загрос. Посочи към себе си: — Ага Макайвър — и добави още една заучена фраза: — Мота асеф ам, ман забан шома ра кхууб нами данам. (Съжалявам, не говоря вашия език.)

— Иншаллах. Америка?

— Англия. Англичанин. — Гледаше себе си и другия някак отстрани. Хеликоптер и кон, пилот и човек от племената — между тях се простираше цяла бездна, но нямаше заплаха нито от страна на единия, нито от страна на другия. — Съжалявам, вече трябва да вървя — рече той на английски и направи пародийна имитация с ръце сякаш лети. — Кода хафез, довиждане, Ага Мохамед Кашкай.

Младежът кимна и вдигна ръка за поздрав.

— Кода хафез, ага.

Откара коня си на безопасно разстояние, застана там и го загледа. Когато двигателите достигнаха необходимата мощност, Макайвър махна веднъж и отлетя. През целия път до мястото на срещата си мислеше за младия човек. Нямаше причина да не ме застреля, или може би причина да ме застреля? Сънувах ли го, сънувах ли болката? Не, не сънувах болката. Сърдечен инфаркт ли беше?

Сега, когато бе готов да тръгне за Кувейт, въпросът за пръв път изникна пред него. Безпокойството му се върна и той погледна Вазари, който се взираше печално през страничния прозорец към морето. „Опасно ли е да се лети с мене сега — запита се Макайвър. — Ако съм имал един инфаркт, дори и слаб, бих могъл да получа и втори, така че рискувам и неговия живот, освен своя, нали? Не мисля така. Имам само високо кръвно налягане, а то е под контрол, вземам две хапчета на ден и нямам проблеми. Не мога да изоставя един 212 само защото Том е полудял. Уморен съм, но всичко е наред, а Кувейт е само на два часа. Бих бил по-щастлив, ако не се налагаше да летя. Господи, никога не съм си мислил, че ще се почувствам така. Старият Скраг може да продължи да лети, но аз приключвам завинаги.“

Вслушваше се в шума на двигателите. Вече бяха готови за излитане, не беше необходимо да проверява уредите. През дъждовните пръски на стъклото видя Еър с вдигнат палец, също готов. Надолу по брега се виждаше Локхарт в 206. „Бедният Том. Хващам се на бас, че в момента ругае и ни подканя да побързаме, няма търпение да зареди и да се отправи на север към новата си съдба. Надявам се да успее — той поне ще има попътен вятър.“

— Да включа ли СВЧ? — попиха Вазари и го откъсна от мислите му. — Ще го настроя на честотата на военните.

— Добре. — Макайвър се усмихна на Вазари, доволен, че си има компания.

Слушалките му се изпълниха със смущения, след това се чуха гласове на фарси. Базари послуша известно време и каза дрезгаво:

— Изтребителите говорят с Ковис. Единият от тях каза: „В името на Бога, как да намерим два хеликоптера в това блато от кучешки лайна?“

— Няма да ги намерят, не и ако зависи от мене. — Макайвър се опита да говори уверено, независимо от обзелото го предчувствие. Привлече вниманието на Еър, посочи нагоре към изтребителите и направи знак през гърлото си. После посочи за последен път към Залива и вдигна палец. Погледна към часовника си: два и двадесет и една.

— Тръгваме, сержант — каза той и даде пълна газ. — Следваща спирка Кувейт. Предполагаем час на пристигане шестнадесет и четиридесет или накъде там.

Летището в Кувейт: 2,56 следобед.

Джени и Чарли Петикин седяха в открития ресторант на горния етаж на блестящия новооткрит терминал. Беше великолепен слънчев ден без вятър. Яркожълти покривки и чадъри, всички ядяха и пиеха с наслада и удоволствие. Освен те двамата. Джени едва докосна салатата си, Петикин ровичкаше в ориза с къри.

— Чарли — рече изведнъж Джени, — мисля да изпия едно мартини с водка в края на краищата.

— Добра идея. — Петикин махна на келнера и даде поръчката. И той би се присъединил към нея, но очакваше да смени или да се редува с Локхарт или Еър по време на следващия етап надолу по брега до остров Джелет. Щяха да спрат поне веднъж, а може би два пъти за дозареждане, преди да стигнат до Ал Шаргаз. Проклет да е този тъп вятър. — Още малко, Джени.

„О, за Бога, колко пъти трябва да го повтаряш“ — насмалко да изкрещи Джени, гадеше й се от чакане. Стоически продължи да се прави на спокойна.

— Още малко, Чарли. Сигурно всеки момент вече. — Погледите им се отправиха към морето. Далечният морски пейзаж бе потънал в омара, видимостта беше лоша, но те щяха да узнаят веднага щом хеликоптерите влязат в обхвата на кувейтския радар. Представителят на „Импириъл Еър“ чакаше в кулата.

„Колко малко е малко?“ — запита се тя, опитвайки се да прониже с поглед омарата: цялата й енергия изтичаше натам: търсеше Дънкан, изпращаше молитви, надежда и сила, които може би му бяха необходими. Онова, което Гавалан каза сутринта, не й помогна.

— Защо, за Бога ще лети с Киа, Анди? Обратно до Техеран? Какво означава това? — беше възкликнала тя.

— Не зная, Джени. Предавам ти думите му. Ние го разтълкувахме, че Фреди е бил изпратен преди това до мястото на срещата за зареждане. Мак излетя с Киа — или ще го заведе до мястото на срещата, или ще го остави някъде по пътя. Том задържа нещата, за да даде на останалите малко време, после и той ще отиде на срещата. Първоначалното обаждане на Мак беше в десет и четиридесет и две. Дай им време до единадесет, за да излетят с Фреди. После още един час до мястото на срещата и да заредят, добави два часа и половина за полета и трябва да пристигнат в Кувейт най-рано към два и половина. В зависимост от това колко ще чакат на мястото на срещата, може да пристигнат по всяко време след това…

Тя видя, че келнерът носи питието й. На подноса имаше преносим телефон.

— Търсят ви по телефона, капитан Петикин — каза келнерът и постави чашата пред нея. Петикин изтегли, антената и доближи телефона до ухото си. — Ало? О, здравей, Анди. — Тя наблюдаваше лицето му. — Не… не, не още… О!… — Той слуша внимателно известно време, само понякога изсумтяваше и кимваше, по изражението му нищо не можеше да се разбере и Джени се зачуди дали това, което Гавалан казва, не би трябвало да го чуе и тя. — Да, разбира се… Не… Да, всичко е осигурено, доколкото можахме… Да, да, тя е… добре, чакай малко. — Той й подаде телефона. — Иска да ти каже здрасти.

— Ало, Анди, какво ново?

— Просто се обаждам, Джени. Не се тревожи за Мак и останалите — никой не знае колко е трябвало да чакат на мястото на срещата.

— Добре съм, Анди. Не се тревожи за мене. Ами останалите?

— Руди, Поп Кели и Шандор са на път от Бахрейн, заредили са в Абу Даби и имаме връзка с тях, Джон Хог е свързочната ни станция. Очакваме ги тук след двадесет минути. Скраг е добре, с Ед и Вили няма проблеми. Дюк спи, а Мануела е тук. Иска да ти се обади… — след миг се чу гласът на Мануела:

— Здрасти, скъпа, как си? Само не ми казвай, че си чудесно!

— Чудесно съм. — Джени се усмихна неохотно. — Добре ли е Дюк?

— Спи като бебе, не че бебетата спят спокойно през цялото време. Исках само да ти кажа, че и ние се притесняваме. Давам ти пак Анди.

— Ало, Джени. Джони Хог сигурно вече е във вашия район и също ще слуша. Ще поддържаме връзка. Мога ли да говоря пак с Чарли?

— Разбира се. Но какво става с Марк Дюбоа и Фоулър?

Пауза.

— Още нищо. Надяваме се, че са ги прибрали. Руди, Шандор и Поп се върнаха и ги търсиха, докато можаха. Няма следи от катастрофа, а и в тези води има много кораби и платформи. Очакваме ги с нетърпение.

— Сега, кажи ми, какво трябва да знае Чарли, но не и аз. — Тя се намръщи срещу мълчанието на телефона, после чу как Гавалан въздъхна.

— И ти можеш да го знаеш, Джени. Добре. Попитах Чарли, дали не е пристигнал някакъв телекс от Иран, като този, който получихме тук, в Дубай и Бахрейн. Опитвам се да използвам всички връзки, които мога, чрез Нюбъри и посолството ни в Кувейт, в случай че стане фал, въпреки че Нюбъри каза да не очакваме много — Кувейт е много близо до Иран, не иска да обиди Хомейни и е ужасен, че може да му изпратят или да допуснат няколко експортни фундаменталисти да раздвижат кувейтските шиити. Казах на Чарли, че се опитвам да се свържа с родителите на Рос в Непал и с неговия полк. Това е всичко. — Гласът му вече беше по-приятелски — Не исках да те разстройвам повече от необходимото. Окей?

— Да, благодаря, да, аз… аз съм добре. Благодаря, Анди. — Тя подаде обратно телефона и погледна чашата си. Тя се беше изпотила. Капчици влага се стичаха надолу. „Като сълзите по бузите ми“ — помисли си тя и стана: — Връщам се след секунда.

Петикин тъжно гледаше след нея. Изслуша последните инструкции на Гавалан и каза:

— Да, да, разбира се. Не се безпокой, Анди, ще се погрижа за… ще се погрижа за Рос и ще се обадя веднага след като се появят на екрана. Това за Дюбоа и Фоулър е ужасно, ще трябва просто да си мислим само добри неща и да се надяваме. А за останалите е чудесно. Чао.

Когато намери Рос, бе потресен. Веднага след обаждането на Гавалан тази сутрин се бе втурнал към болницата. Днес беше петък и обслужващият персонал бе сведен до минимум — на рецепцията имаше само един дежурен и той говореше само арабски. Мъжът се усмихна, вдигна рамене и каза: „Букра“ — утре. Но Петикин настояваше и накрая човекът разбра какво иска и се обади по телефона. След доста време дойде един санитар и му направи знак да го последва. Тръгнаха по коридорите, после минаха през някаква врата и пред тях се озова Рос — гол върху една дисекционна маса.

Не смъртта накара Петикин да се почувствува разкъсван отвътре, а внезапността, пълната голота, привидното оскверняване и премахването и на последната частица достойнство. Този човек, толкова фин в живота, бе изоставен като леш. На една друга маса имаше чаршафи. Петикин взе един и го покри и от това сякаш му стана по-добре.

Трябваше му повече от час, за да открие отделението, където бе лежал Рос, да намери една сестра, която говореше английски, и да стигне до доктора, който го беше лекувал.

— Толкова много съжалявам, толкова много съжалявам, господине — каза докторът на лош английски. — Младежът беше докаран вчера в кома. Имаше счупен череп и подозирахме, че има и увреждане на мозъка. Казаха ни, че било от бомба на терористи. И двете тъпанчета бяха спукани и имаше много по-малки рани и натъртвания. Направихме му рентгенова снимка, разбира се, но освен да му превържем черепа, не можехме да направим нищо друго. Просто трябваше да чакаме. Нямаше вътрешни увреждания или кръвоизлив. Умря днес призори. Утрото беше красиво днес, нали? Аз подписах смъртния акт, искате ли копие? Дадохме един на английското посолство заедно с вещите му.

— Той… той дойде ли в съзнание, преди да умре?

— Не зная. Беше в реанимацията и сестрата… нека да проверя. — Докторът старателно прегледа списъците си и намери името й. — Сивин Тахола. А, да. Тъй като беше англичанин, я прикрепихме към него.

Сестрата беше възрастна жена, част от скитническото множество на Средния Изток, което не познава предците си, смесица от много националности. Лицето й беше грозно и с петна от шарка, но тя беше добра, гласът и бе нежен и успокояващ, ръцете — топли.

— Той не дойде в съзнание, ефенди — каза тя на английски, — поне не напълно.

— Каза ли нещо специално, нещо, което сте разбрали, изобщо нещо?

— Разбрах много, ефенди, и нищо. — Старата жена се замисли за момент. — Повечето от това, което каза, беше просто бълнуване, духът му се страхуваше от онова, от което не бива да се страхува, искаше онова, което не можеше да получи. Промърморваше: „азадех“ — азадех означава „роден свободен“ на фарси, но е и женско име. Понякога промърморваше някакво име като „Ерри“ или „Екки“, после „Кукри“ и после пак „азадех“. Духът му беше спокоен, макар и не съвсем, но той не плака, както правят някои, нито пък извика, когато наближи прага.

— Имаше ли още нещо? Каквото и да е?

Пръстите й си играеха с часовника, закачен на ревера й.

— От време на време китките като че ли го боляха и когато го погалвах, се успокояваше. През нощта говори на език, който никога преди не съм чувала. Аз говоря английски, малко френски и много арабски диалекти, много. Но такъв език не съм чувала никога. Говореше го някак си ритмично, смесен с бълнувания и „азадех“, понякога думи като… — Тя сбърчи напрегнато чело. — Като „полк“, „еделвайс“, „планини“ или „планинска земя“, а понякога, а, да, думи като „гуенг“ и „тенци“. От време на време някакво име: „Рози“ или „Розова планина“ — може би не е било име, а само някакво място, но то, изглежда, го натъжаваше. — Старите й очи бяха просълзени. — Видяла съм много смърт, ефенди, много, винаги различна, винаги една и съща. Но той умря в мир и прекрачи прага без болка. Последният миг беше само една голяма въздишка — мисля, че отиде в рая, ако християните отиват в рая, и е намерил своята Азадех…

65

Табриз, дворецът на хана: 3,40 следобед.

Азадех вървеше бавно по коридора към Голямата зала, където щеше да се срещне с брат си. Гърбът още я болеше от експлозията на гранатата вчера. „Мили Боже, едва вчера ли беше, когато хората от племената и Ерики едва не ни убиха? — помисли тя. — Сякаш минаха хиляда дни, цяла светлинна година, откакто татко умря.“

„Беше в друг живот. Нищо добро нямаше в този живот, освен мама и Ерики, и Хаким, Ерики и… и Джони. Живот на омраза, убийства, терор и лудост, лудост да живеем като парии, Хаким и аз, заобиколени от зло, лудост на барикадата при Казвин и онзи зъл муджахидин с тлъстото лице, размазан върху колата, сплескан като муха, лудостта на спасението ни от Чарли и човека от КГБ, как му беше името, а, да, Ракоци — Ракоци едва не ни уби всичките, лудостта при Абу Мард, която промени живота ми завинаги, лудостта в базата, където сме имали толкова хубави моменти, Ерики и аз, където Джони уби толкова много хора, толкова бързо и толкова жестоко…“

Снощи бе разказала всичко на Ерики, почти всичко. В базата той… той се превърна в убиващо животно. Не си спомням много, само проблясъци, как му дадох гранатата в селото, гледах го как се втурна в базата… гранати, картечници, един от мъжете носеше кукри, после Джони държеше отрязаната му глава и виеше като вълк… Сега знам, че кукрито е било на Гуенг. Джони ми каза в Техеран.

— Не говори нищо повече сега, остави останалото за утре, мила. Заспивай, сега си в безопасност.

— Не. Страхувам се да заспя, дори сега в прегръдките ти, дори при всички хубави новини за Хаким. Когато заспивам, се връщам обратно в селото, обратно в Абу Мард и моллата е там, проклет от Бога, и каландарът, и касапинът с неговия нож…

— Вече няма нито село, нито молла, аз бях там. Нито каландар, нито касапин. Ахмед ми разказа за селото, поне част от онова, което се е случило там.

— Ходил си в селото?

— Да, днес следобед, докато почивахте. Взех една кола и отидох там. Сега е само куп изгорели останки. И по-добре — зловещо каза Ерики.

Азадех спря в коридора и се облегна на стената, докато треперенето й премина. Толкова много смърт, убийства и ужас. Вчера, когато излезе на стъпалата на двореца и видя Ерики в кабината с подуто лице и небръснат, когато видя кръвта да капе от ръкава му, а Ахмед да се свива до него, тя почувствува как умира и после, когато го видя да излиза, да се изправя и да тръгва към нея… краката й се подкосиха, а той я взе в ръцете си и тя отново се върна към живота и ужасът се изля заедно със сълзите й: „О, Ерики, о, Ерики, толкова се страхувах, толкова се…“

Той я отнесе в Голямата зала, а там беше докторът с Хаким, Робърт Армстронг и полковник Хашеми Фазир. Един куршум бе откъснал част от лявото ухо на Ерики, друг бе одраскал ръката му. Докторът обгори раните и ги превърза, инжектира му серум против тетанус и пеницилин, страхуваше се повече от инфекция, отколкото от загубата на кръв. „Иншаллах, но не мога нищо повече да направя, капитане. Вие сте силен, пулсът е добър, някой пластичен хирург може да оправи ухото ви, слухът ви не е засегнат, слава на Бога! Само се пазете от инфекция…“

— Какво стана, Ерики? — попита Хаким.

— Откарах ги на север в планините, а Ахмед беше невнимателен — вината не беше негова, стана му лошо от летенето — и преди да разберем какво става, Баязид опря пистолет до главата му, а друг от племето опря един в моята и Баязид каза: „Карай към селото, след това можете да си вървите.“ „Нали даде свещена клетва, че няма да ме нараниш?“ — попитах аз. „Заклех се да не те нараня и няма да те нараня, но моята клетва си е моя, а не и на моите хора“ — отвърна Баязид, а човекът, който беше опрял пистолет в главата ми, се засмя и извика: „Подчини се на нашия шейх или, за Бога, така ще те заболи, че ще молиш за смърт!“

— Трябваше да се сетя — изруга Хаким. — Трябваше всички да ги обвържа с клетва. Трябваше да се сетя!

— Нямаше да помогне. Както и да е, вината е изцяло моя: аз ги доведох тук и почти провалих всичко. Не мога да ви кажа колко съжалявам, но това беше единственият начин да се върна и мислех, че ще намеря Абдула хан. Изобщо не помислих, че онзи майкоебец може да хвърли граната.

— Благодарение на Божията воля двамата с Азадех не сме ранени. Откъде да знаеш, че Абдула хан е мъртъв или че половината от вашия откуп е платена? Продължавай. Разкажи какво стана. — Азадех усети непозната нотка в гласа на Хаким. „Хаким се е променил — помисли си тя. — Вече не мога да разбера какво си мисли, както по-рано. Преди да стане хан, наистина хан, можех, но сега не мога. Той все още е любимият ми брат, но непознат. Толкова много се е променил, толкова бързо. И аз се промених. И Ерики, Боже, колко много! Джони не се е променил…“

Ерики продължи:

— Да ги откарам беше единственият начин да ги махна от двореца без повече неприятности или убийства. Ако Баязид не беше настоял, бих го предложил аз — всеки друг начин би бил опасен за теб и Азадех. Трябваше да заложа на това, че по някакъв начин ще удържат на клетвата. Но каквото и да станеше, въпросът беше или те, или аз; знаех го, и те го знаеха, защото аз бях единственият, който знаеше кои са и къде живеят, и че отмъщението за един хан е сериозно. Каквото и да направех — да ги изоставя по средата на пътя или да отида до селото, никога нямаше да ме пуснат. И как биха могли — въпросът беше селото или аз, а техният единствен Бог би гласувал за селото и за тях, без значение за какво са се договорили или какво са се заклели!

— Това е въпрос, на който само Бог може да отговори.

— Моите богове, древните богове, не обичат да бъдат използвани като оправдание, не обичат клетви в тяхно име. Те не одобряват такива неща, всъщност дори ги забраняват. — Азадех усети горчивината в думите му и го докосна нежно. Той я хвана за ръката. — Вече съм добре, Азадех.

— Какво стана после, Ерики? — попита Хаким.

— Казах на Баязид, че няма достатъчно бензин, и се опитах да го вразумя, а той само изрече: „Да бъде Божията воля“, опря пистолета в рамото на Ахмед и натисна спусъка. „Карай към селото! Следващият куршум ще бъде в корема му.“ Ахмед изгуби съзнание и Баязид се пресегна през него за автомата, който бе паднал на пода на кабината, под седалката, но не успя да го вземе. Аз бях със закопчан колан, Ахмед също, а те не, така че развъртях машината така, както никога не бих помислил, че може да издържи един хеликоптер, после пикирах и кацнах. Кацнах лошо — помислих, че съм счупил ската, но после видях, че само съм я огънал. Веднага щом спряхме, грабнах автомата и ножа и убих тези, които бяха в съзнание и ми посягаха, обезоръжих припадналите и изхвърлих всички от кабината. После се върнах.

— Ей така — попита Армстронг. — Четиринадесет души?

— Петима с Баязид. Другите… — Азадех бе поставила ръката си на рамото му и почувствува как той сви рамене и потрепери. — Другите ги оставих.

— Къде? — попита Хашеми Фазир. — Можете ли да опишете къде, капитане?

Ерики описа мястото точно и полковникът изпрати хората си да ги намерят.

Ерики бръкна в джоба си и извади скъпоценните камъни за откупа. Подаде ги на Хаким хан.

— А сега бих желал да поговоря с жена си, ако не възразявате. Ще ви разкажа останалото по-късно.

После двамата отидоха в тяхната стая, а той не каза нищо повече, само я държеше нежно в прегръдките си. Присъствието й успокои терзанията му. Скоро заспа. Тя едва мигна — веднага се озова в селото и в паника побягна оттам. Остана мълчаливо известно време в прегръдките на мъжа си, след това се премести на едно кресло и задряма, доволна, че е при него. Той спа, без да сънува, докато се мръкна, и после се събуди.

— Първо баня, след това бръснене, а после малко водка и след това ще говорим — каза Ерики. — Никога не съм те виждал толкова красива и никога не съм те обичал толкова, и съжалявам, съжалявам, че ревнувах — не, Азадех, не казвай нищо. После искам да ми разкажеш всичко.

Призори тя завърши разказа си — толкова, колкото изобщо щеше да му каже, и той също завърши своя разказ. Ерики не скри нищо: нито ревността си, нито убийствения бяс и радостта от битката, нито сълзите, които проля в планината, когато видя зверските осакатявания, които бе нанесъл на хората от племето. „Те… те се отнесоха добре с мене в селото си, а откупът е древен обичай. Ако Абдула не беше убил техния пратеник… може би това щеше да помогне, може би, а може би не. Но това не извинява убийствата. Чувствам, че съм чудовище! Ти си се омъжила за луд, Азадех. Аз съм опасен.“

— Не, не, не си, разбира се, че не си.

— В името на всичките ми богове, убих двадесет или повече души за по-малко от десетина дни, а никога преди не съм убивал, само онези убийци, онези, които се втурнаха тук да убият баща ти, преди да се оженим. Извън Иран никога не съм убивал, никога не съм наранявал някого. Участвал съм в много сбивания, с нож или без нож, но никога сериозни. Никога. Ако този каландар и селото ги имаше още, бих ги изгорил, без да се замисля. Разбирам твоя Джони в базата и благодаря на всички богове, че са го довели да те защити и го проклинам за това, че отне спокойствието ми, защото знам, че цял живот не мога да му се отплатя. Не мога да понеса убийствата и не мога да понеса него. Не мога, не мога, поне още не.

— Няма значение, няма значение, Ерики. Имаме време. Сега сме в безопасност, ти си в безопасност, мили, и аз, и Хаким. Виж зората. Нали е красива? Виж, Ерики, вече е нов ден, толкова красив, нов живот! В безопасност сме, Ерики!

В Голямата зала: 3,45 следобед.

Хаким хан беше сам с Хашеми Фазир. Преди половин час Хашеми бе пристигнал неканен. Извини се за внезапното посещение и му подаде един телекс.

— Реших, че е по-добре да видите това веднага, Ваше височество.

Телексът гласеше:

Хаким хан освободи охраната си.

— Не разбирам, полковник. Моля, обяснете.

— Щом го дешифрирах, позвъних за допълнителни подробности, Ваше височество. Изглежда, че миналата година хеликоптерната компания С-Г е продала известен брой хеликоптери на IHC и…

— Не разбирам.

— Извинете, на „Иран Хеликоптърс Къмпани“, иранска компания, която се явява настоящият работодател на капитан Йоконен. Десет хеликоптера 212, включително и неговият, а днес и останалите девет, оценени на девет милиона долара, са били откраднати и са излетели нелегално от Иран с пилоти на IHC — САВАМА предполага към някоя от държавите в Залива.

— Дори и така да е, това не засяга Ерики — каза студено Хаким хан. — Той не е направил нищо лошо.

— Не знаем това със сигурност, Ваше височество. От САВАМА казват, че може би е знаел за заговора, той сигурно е бил планиран от доста време, защото са засегнати три бази — Ленгех, Бандар-е Делам и Ковис, както и Главното управление в Техеран. В САВАМА са много, много раздразнени, защото големи количества ценни ирански резервни части също били отмъкнати. Дори…

— Съобщено от кого?

— От управляващия директор на компанията IHC Сиамаки. Още по-сериозно е, че целият чуждестранен персонал — пилоти, механици и администратори, също са изчезнали. Всички. Така че очевидно е било заговор. Изглежда, че вчера е имало може би двадесетина в цял Иран, миналата седмица — четиридесет, днес — нито един. В Иран не е останал нито един чужденец от С-Г, по-точно от „Иран Хеликоптърс Къмпани“. Освен капитан Йоконен.

Изводът за важността на Ерики изведнъж изскочи в ума на Хаким и той се наруга за това, че бе допуснал да се изпише на лицето му, защото Хашеми радостно възкликна:

— А, да, явно и вие го разбрахте! От САВАМА ми казаха, че дори ако капитанът е невинен по отношение участието в заговора, той е важно средство, с което да бъдат убедени водачите и престъпниците Гавалан и Макайвър — а определено и британското правителство е участвало в измяната — да върнат нашите хеликоптери, нашите резервни части, да платят голямо обезщетение, да се върнат в Иран и да бъдат съдени за престъпления срещу исляма.

Хаким хан се намести неспокойно на възглавниците си. Болката в гърба му се усили. Искаше да изкрещи от гняв, защото и болката, и терзанията го измъчваха, а пък щом като се изправеше и изпитваше болка, травмата сигурно щеше да му остане за цял живот. „Не мисли сега за това“ — помисли си мрачно той, — „а се заеми с този опасен кучи син, който е седнал тук като изкусен търговец на ценни килими, изложил стоката си в очакване да започне пазарлъка. Ако искам да купувам. За да откупя Ерики от капана, ще трябва да дам на това куче личен пишкеш, който да бъде ценен за него, не за САВАМА, проклети да бъдат от Бога с всичките си имена. Но какво? Поне Пьотър Олег Мжитрик. Бих могъл да го предам на Хашеми, без да ми мигне окото, ако дойде, когато и да дойде. Ще дойде. Вчера Ахмед изпрати да го повикат от мое име — как ли е Ахмед, дали операцията му е минала добре? Надявам се да не умре този глупак, бих могъл да го използвам още известно време. Какъв глупак! Да го хванат неподготвен, какъв глупак! Да, той е глупак, но това куче не е. С Мжитрик като подарък и още помощ в Азербайджан, и обещание за бъдещо приятелство мога да откупя Ерики от капана. А защо? Защото Азадех го обича? За съжаление тя е сестра на хана на всички Горгони, а това е проблем на хана, не проблем на брата. Ерики представлява опасност за мене и за нея. Той е опасен човек, ръцете му са изцапани с кръв. Хората от племената, кюрди или не, ще търсят отмъщение — вероятно. Той от край време е бил лоша партия за нея, въпреки че й носеше много радост, още я прави щастлива — но нямат деца — а сега не може да остане в Иран. Невъзможно е. Няма начин да остане. Не мога да му откупя две години протекция, а Азадех се закле пред Бога да остане тук поне две години. Колко хитро от страна на баща ми да ми даде власт над нея. Ако откупя Ерики от капана, тя не може да тръгне с него. За две години могат да се случат много раздели. Но ако той не е добър за нея, защо да го откупвам? Защо да не ги оставя да вземат Ерики, за да спрат една измяна? Защото е измяна да се краде нашата собственост.“

— Това е твърде сериозен въпрос, за да ви отговоря веднага — каза той.

— Вие няма за какво да отговаряте, Ваше височество. Само капитан Йоконен. Доколкото разбирам, той е още тук.

— Докторът му нареди да почива.

— Може би ще изпратите да го повикат, Ваше височество.

— Разбира се. Но такъв важен и образован човек като вас разбира, че съществуват правила на честта и гостоприемството в Азербайджан и в моето племе. Той е мой зет и дори в САВАМА разбират какво означава семейната чест. — И двамата знаеха, че това е само начален гамбит на предстоящите деликатни преговори — деликатни, защото никой от тях не искаше гневът на САВАМА да се стовари върху главите им, никой не знаеше още докъде може да стигне или дори дали е необходима тайна сделка. — Предполагам мнозина знаят за тази… тази измяна?

— Тук, в Табриз, само аз, Ваше височество. Засега — добави веднага Хашеми, като за по-удобно забрави Армстронг, на когото сутринта бе предложил фалшивия телекс. „Няма начин този кучи син Хаким да разкрие измамата, Робърт“ — бе казал той, доволен от собствената си хитрост. — „Ще трябва да се пазари. Ще спазарим финландеца за Мжитрик без никакви разходи за нас. Щом получим това, което искаме, ще ликвидираме този кръвожаден маниак финландеца, а дотогава ще го държим изкъсо.“

— Ами ако Хаким хан не се съгласи, не иска или не може да предаде Мжитрик?

— Ако не иска да се пазари, ще хванем Ерики и така. Скоро сигурно ще изтече информация за „Вихрушка“ и мога да използвам Ерики за всякакви отстъпки — той е заложник за хеликоптери на стойност поне девет милиона долара… или може би ще го спазаря с хората от племената като предложение за мир… Фактът, че е финландец, ще помогне. Мога да го свържа с Ракоци и КГБ и да причиня на руснаците всякакви неприятности, дори на ЦРУ, нали? Дори на МИ-6!

— ЦРУ нищо не ти е направило. Нито пък МИ-6.

— Иншаллах! Не се бъркай в това, Робърт. Ерики и ханът са вътрешен ирански въпрос. Не си залагай главата, не се бъркай. С финландеца мога да получа важни отстъпки. — „Но важни само за мене Робърт, не за САВАМА — каза си Хашеми и се усмихна вътрешно. — Утре или вдругиден ще се върнем в Техеран и моят убиец ще те последва в нощта, и — пуф — ще те духне като свещ.“ — Ще го предаде — отбеляза той спокойно.

— Ако Хаким предаде Ерики, любимата му сестра ще го прокълне и няма да го остави на мира до края на живота му. Тя би се качила и на кладата заради него.

— Може и да й се наложи.

Хашеми си спомни как се бе зарадвал тогава, а сега беше дори още по-добре. Забелязваше безпокойството на Хаким хан и бе сигурен, че го е хванал в капан.

— Ваше височество, разбирате, че трябва да отговоря на този телекс бързо.

Хаким хан реши да направи компромис.

— Измяната и заговорът не бива да остават без наказание. Трябва да се откриват, където и да са. Изпратих съобщение за предателя, който искахте. Спешно.

— Аха. Колко време ще бъде необходимо на Мжитрик да отговори?

— Вие знаете по-добре от мене. Нали така?

Хашеми усети резкия тон и се наруга за това, че се бе подвел.

— Бих се изненадал, ако не отговорят много бързо на Ваше височество — отговори той подчертано любезно. — Много бързо.

— Кога?

— В срок от двадесет и четири часа, Ваше височество. Лично или чрез куриер.

Забеляза как младият хан се размърда болезнено и се помъчи да реши дали да забави, или да продължи натиска си, сигурен беше, че болката е истинска. Докторът му бе дал подробна диагноза на вероятните наранявания на хана и на сестра му. За всеки случай той бе наредил на доктора да даде на Ерики силно приспивателно тази вечер, за всеки случай, ако реши да избяга.

— Двадесет и четири часа изтичат в седем тази вечер, полковник.

— В Табриз има да се правят толкова много неща, Ваше височество, съгласно вашия съвет от тази сутрин. Затова се съмнявам дали бих могъл да се занимая с телекса преди това.

— Възнамерявате да унищожите щаба на левите муджахидини тази нощ?

„Да, Ваше височество, сега, когато имаме вашата гаранция, че няма да има реакция от страна на Туде“ — искаше да добави Хашеми, но не го направи. „Не бъди глупав. Този младеж не е толкова лицемерен като онова куче Абдула, да гори в ада дано. С този можеш да се справиш по-лесно — при положение, че имаш повече карти от него и не се страхуваш да покажеш зъбите си, когато е необходимо.“

— Би било жалко, ако капитанът не е на разположение за… за разпит тази вечер.

Очите на Хаким хан се свиха. Тази заплаха беше излишна. „Като че ли не разбирам, кучи сине.“

— Съгласен съм. — На вратата се почука и той каза: — Влез.

Азадех застана на прага.

— Извинете, че ви прекъсвам, Ваше височество, но ми казахте да ви напомня половин час, преди да стане време да отидете в болницата за снимките. Мир вам, полковник.

— Нека Божият мир бъде с вас, Ваше височество. — „Радвам се, че тази красота скоро ще попадне под чадор — помисли си Хашеми. — Тя би изкушила и сатаната, да не говорим за мръсните неграмотни отрепки на Иран.“ Той погледна отново хана. — Трябва да вървя, Ваше височество.

— Моля, върнете се в седем, полковник. Ако имам някакви новини преди това, ще изпратя да ви повикат.

— Благодаря, Ваше височество.

Азадех затвори вратата след него.

— Как се чувстваш, мили Хаким?

— Уморен. Много боли.

— И при мене е така. Трябва ли да се срещаш с полковника по-късно?

— Да. Няма значение. Как е Ерики?

— Спи. — Тя се радваше. — Ние тримата имаме такъв голям късмет!

В центъра на Табриз: 4,06 следобед.

Робърт Армстронг провери как работи малкият автоматичен пистолет. Лицето му беше напълно безизразно.

— Какво ще правиш? — попита Хенли. Пистолетът никак не му харесваше. Той също беше англичанин, но много по-нисък, със засукани мустаци и очила. Седеше зад бюрото в разхвърляния мръсен офис под един портрет на кралица Елизабет.

— По-добре не питай. Но не се безпокой, аз съм ченге, нали знаеш? Това е само за всеки случай, да не ме нападне някой злодей. Ще можеш ли да предадеш съобщението на Йоконен?

— Не мога да отида без покана в двореца. Какъв предлог да измисля, по дяволите? — вдигна вежди Хенли. — Какво да кажа на Хаким хан? Ужасно съжалявам, братче, но трябва да говоря със зет ти, за да измъкна един приятел от Иран с частен хеликоптер. — Той смени шеговития тон. — Грешиш за полковника, Робърт. Няма никакви доказателства, че полковникът е отговорен за Толбът.

— И да имаше, нямаше да признаеш — отговори Армстронг. Ядосваше се на себе си, че избухна, когато Хенли му разказа за „нещастния случай“. Гласът му отново стана рязък. — Защо, по дяволите, чак днес ми каза, че са взривили Толбът? За Бога, това е станало преди два дни!

— Не аз определям политиката, аз просто нося съобщения, а и ние тъкмо научихме. Освен това беше трудно да те открием. Всички си мислеха, че си заминал, за последен път са те видели да се качваш на британски самолет за Ал Шаргаз. По дяволите, имаш заповед да напуснеш още преди седмица, а си все още тук, нямаш задача, доколкото знам, а каквото и да си решил да правиш, недей, просто бъди така любезен да се махнеш от Иран, защото, ако те пипнат и те докарат до третия етаж, много хора ще бъдат страшно ядосани.

— Ще се опитам да не ги разочаровам. — Армстронг стана и облече стария си шлифер с кожената яка. — До скоро.

— Кога?

— Когато реша, по дяволите. — Чертите му се изпънаха. — Не съм под твое подчинение и какво правя, кога идвам и кога си тръгвам, не зависи от тебе. Само се погрижи докладът ми да се пази в сейфа, докато намериш дипломатическа поща да го предадеш спешно в Лондон, и си дръж тъпата уста затворена.

— Обикновено не си толкова груб и докачлив. Какво става, Робърт?

Армстронг излезе и заслиза надолу по стълбите в студения ден. Небето беше покрито с облаци, май отново щеше да завали сняг. Тръгна по оживената улица. Минувачите и уличните търговци са преструваха, че не го забелязват — предполагаха, че е руснак, и предпазливо си гледаха собствената работа. Независимо че наблюдаваше дали не го следи някой, в ума си той прехвърляше различните възможности и средства да се справи с Хашеми. Нямаше време да се консултира с началството, а и не му се искаше. Те само биха поклатили глава: „Мили Боже, нашият добър стар приятел Хашеми? Да го разкараме само по подозрение, че е взривил Толбът? Първо ще ни трябват доказателства…“

„Но доказателства няма да има и те няма да повярват за екипите от Група Четири или за това, че Хашеми се мисли за нов Хасан ибн-ал-Сабах. Но аз знам. Нали Хашеми щеше да се пръсне от щастие при убийството на генерал Джана. Сега са му паднали по-големи риби. Като Пахмуди. Или целият Революционен комитет, които и да са — чудя се дали не ги е взел вече и тях на мушката? Чудя се дали няма да се захване със самия имам? Никой не знае. Но по един или друг начин ще плати за стария Толбът — след като пипнем Пьотър Олег Мжитрик. Без Хашеми нямам шанс да го пипна, а чрез него и тъпите предатели, които знаем, че действат в Уайтхол, шефовете на Филби, четвъртия, петия и шестия човек — в кабинета, МИ-5 или МИ-6! Или и в трите.“

Така се ядоса, че го заболя глава. Толкова много добри мъже бяха предадени. Докосването до пистолета го успокояваше. „Първо Мжитрик — помисли си той, — после Хашеми. Остава само да се види кога и къде.“

Бахрейн, международното летище: 4,24 следобед.

Жан-Люк говореше по телефона в офиса на Матиас:

— … Не, Анди, и при нас няма нищо. — Погледна към Матиас, който слушаше, и мрачно насочи палец надолу.

— Чарли е извън кожата си — съобщи Гавалан. — Тъкмо говорих с него. Жалко, че не можем да направим, нищо, освен да чакаме. Същото положение е и при Дюбоа и Фоулър. — Жан-Люк усещаше умората в гласа на Гавалан.

— Дюбоа ще се появи — в края на краищата той е французин. Но както казах на Чарли, ако… когато — поправи се той бързо, — когато Том Локхарт и Фреди Еър кацнат, кажете им да заредят на Джелет и да не идват тука, освен ако няма някаква авария. Матиас лично е оставил резервното гориво на Джелет, така че там е сигурно. Анди, по-добре се обади на Чарли, за да добавиш и твоя авторитет, тъй като Бахрейн може да създаде трудности. Не искам да рискувам още една конфронтация, предупреждението им беше ясно, независимо дали летим с британска регистрация или не. Още не мога да разбера как успяхме да прокараме Руди, Шандор и Поп. Сигурен съм, че ще задържат всяка машина с иранска регистрация и екипажите, а следващия път ще проверяват боята и документите.

— Добре, ще му предам веднага. Жан-Люк, няма причина да се връщаш в Ал Шаргаз. Защо не отидеш направо в Лондон утре, а след това в Абърдийн? Назначавам те в Северно море, докато оправим нещата, става ли?

— Добра идея. Ще се явя в Абърдийн в понеделник — бързо се съгласи Жан-Люк, открадвайки си един свободен уикенд. „Mon Dieu, заслужавам си го“ — помисли си той и смени темата, за да не даде възможност на Гавалан да възрази. — Руди пристигна ли вече?

— Да, и тримата кацнаха и са в безопасност. И Воси и Вили. Скраг е добре. Ерики е извън опасност, Дюк се оправя бавно, но сигурно… Ако не бяха Дюбоа и Фоулър, Мак, Том и техните момчета… Божичко! Трябва да тръгвам, чао.

— Au revoir. — Жан-Люк се обърна към Матиас: — Merde, изпращат ме в Северно море.

— Merde.

— Какъв е вътрешният телефон на „Алиталия“?

— 22134. Защо?

— Ако ще да ангажирам и самия папа, но ще се кача на ранния полет за Рим утре с връзка за Ница. Имам нужда от Мари-Кристин, децата и малко прилична храна. Espece de con на Северно море! — Той погледна разтревожено към часовника. — Espece de con на това чакане! Къде са ни птичките от Ковис, а?

Край брега на Кувейт: 4,31 следобед.

Червената предупредителна лампа за горивото светна. Макайвър и Вазари, я видяха веднага и изругаха в един глас…

— Колко ни остава още, капитане?

— С този проклет вятър, не много. — Бяха само на два-три метра над вълните.

— Колко още трябва да летим?

— Не е далеч. — Макайвър беше изтощен, чувстваше се ужасно. Вятърът се беше усилил до почти тридесет и пет възела и той караше внимателно, опитвайки се да пести горивото, но на тази малка височина не можеше да направи много. Видимостта все още беше лоша, облаците над тях изтъняваха бързо с приближаването им към брега. Той погледна през прозореца към Еър, посочи таблото и даде знак с палец надолу. Еър кимна. Неговата лампичка още не беше светнала. И в този момент светна и тя.

— Майната му — рече Кайл, механикът на Еър. — След малко ще бъдем на открито и ще сме като мишени.

— Не се безпокой. Ако Мак не повика скоро Кувейт, аз ще ги извикам. — Еър се взря напред, стори му се, че мерна изтребителите над тях, но бяха само две птици. — Господи, помислих си, че…

— Тия копелета няма да посмеят да ни последват толкова далече, нали?

— Не зная.

Откакто излязоха над морето, си играеха на криеница с двата реактивни изтребителя. На лъча на остров Харг, когато щастливо се промъкваха през дъжда и мъглата, без да променят височината си над вълните, ги бяха забелязали: „Тук радарен контрол Харг. Хеликоптери в незаконен полет по курс 275 градуса, изкачете се на триста метра и чакайте, изкачете се на триста и чакайте.“

За миг изпаднаха в шок, после Макайвър махна на Еър да го последва, зави на деветдесет градуса на север от Харг и се спусна още по-ниско, към морето. След няколко минути слушалките им се изпълниха с реч на фарси от изтребителите и контролната кула.

— Дадоха им нашите координати, капитане — предупреди Вазари. — Наредиха им да подготвят ракетите за изстрелване… сега съобщават, че са готови…

— Говори Харг! Хеликоптерите незаконно по курс 270, качете се на триста и чакайте. Ако не се подчините, ще бъдете прехванати и свалени. Повтарям: ще бъдете прехванати и свалени.

Макайвър отмести ръка от колектора и потърка гърдите си. Болката се беше върнала. После упорито продължи по курса, а Вазари превеждаше откъслечно какво си приказваха в ефира: — … Водачът казва: „Следвайте ме надолу…“ Сега един от ескадрилата казва: „Всички ракети са готови… как ще ги открием в тия лайна… забавям… не искам да ги изпуснем…“ Наземният диспечер казва: „Потвърдете, че ракетите са готови, потвърдете унищожаване на целта“… Господи, те потвърждават, че ракетите са готови и са на курс за сблъсък с нас!

В този миг двата изтребителя изскочиха насреща им от мъглата, но малко вдясно и на двадесетина метра над тях, профучаха и изчезнаха.

— Господи, дали ни видяха?

— Не зная, капитане, но тези копелета носят ракети с топлинно насочване.

Сърцето на Макайвър биеше бясно. Той направи знак и двамата с Еър спряха и увиснаха точно над вълните, за да заблудят преследвачите.

— За Бога, Вазари, кажи ми какво си говорят!

— Пилотите псуват… съобщават, че са на шестстотин метра, двеста възела… единият казва, че не вижда нищо, а горната част на облаците е на сто… морето не се вижда… Диспечерът казва да продължат към международната граница и да застанат между нея и пиратите… Божичко, пирати! Да застанат между тях и Кувейт… да видят дали облачната покривка не е по-тънка… да останат в засада на шестстотин…

„Какво да правим? — питаше се Макайвър. — Можем да подминем Кувейт и да се насочим направо към Джелет. Няма смисъл, при този вятър няма да стигнем. Не можем да се върнем. Остава Кувейт и да се надяваме, че ще им се изплъзнем.“

При международната граница облаците бяха толкова малко, че едва ги скриваха. Изтребителите обаче дебнеха някъде наблизо, търсеха прозорец или по-тънка облачна покривка, или пък плячката да реши, че е в безопасност, и да се изкачи на височина за заход. В продължение на четвърт час военният канал бе потънал в мълчание. Вече се чуваха диспечерите от Кувейт.

— Ще спра единия двигател, за да пестя гориво — каза Макайвър.

— Да извикам ли Кувейт, капитане?

— Не, аз ще се обадя. След минутка. Ти по-добре иди отзад в кабината и се приготви да се скриеш. Виж дали няма някакви морски гащеризони в шкафчето. Използвай морско осигурително платнище. Изхвърли си униформата и си приготви един спасителен пояс, да ти е подръка.

— Ще паднем ли в морето? — Вазари беше пребледнял.

— Не. Само за камуфлаж, в случай че ни инспектират — излъга Макайвър. Не се надяваше да стигнат до брега. Гласът му беше спокоен, умът му беше спокоен, но крайниците му сякаш бяха налети с олово.

— Какъв е планът, след като кацнем, капитане?

— Ще играем според обстоятелствата. Имаш ли някакви документи?

— Само разрешителните ми за радиооператор, американско и иранско. И в двете пише, че съм от иранските ВВС.

— Крий се. Не знам какво ще стане, но да се надяваме, че ще ни се размине.

— Капитане, трябва да се издигнем по-високо, да излезем от тази мъгла, няма нужда да насилваме късмета си — рече Вазари. — Вече минахме границата. Сега сме в безопасност.

Макайвър погледна нагоре. Облаците и мъглата се разнасяха много бързо, сега вече едва ли можеха да ги скрият. Червената предупредителна светлина сякаш запълваше целия му хоризонт. Май беше по-добре да се издигнат. „Вазари е прав, няма смисъл да насилваме късмета си“ — помисли си той и каза: — Ще бъдем в безопасност чак когато сме на земята. Знаеш това, нали?

Кулата на летището в Кувейт: 4,38 следобед.

Голямата зала бе пълна със служители. Някои бяха британски диспечери, някои — кувейтски. С най-доброто съвременно оборудване: телекси, телефони, ефективност. Вратата се отвори и влезе Чарли Петикин.

— Търсили сте ме, сър? — обърна се той разтревожено към дежурния диспечер, пълничък червендалест ирландец с двоен микрофон и единична слушалка на главата.

— Да, да, точно така, капитан Петикин — отвърна рязко диспечерът и безпокойството на Петикин изведнъж нарасна. — Казвам се Суини. — Използваше молив за стъкло вместо показалка. В периферията на радарния екран, на линията на двадесетте мили се виждаше малка светла точка. — Това е хеликоптер, вероятно два. Той или те тъкмо се появиха, още не са се обадили. Изглежда, ти чакаш два пристигащи, така ми казаха, транзит от Великобритания, така ли е?

— Да — отвърна Петикин. Дощя му се да се развика от радост, че най-после един или и двата са в системата. При този курс сигурно идваха от Ковис. Същевременно осъзна ясно, че са още много далече от безопасността. — Точно така.

— Може би изобщо не са вашите. Да пребъде славата на Всевишния, но това е дяволски любопитен курс, да подхождат от изток, ако той или те са в транзит от Великобритания. — Петикин не реагира на внимателния поглед на Суини. — Все пак да речем, че са вашите. И какви ли са позивните им?

Безпокойството на Петикин нарасна още повече. Ако му дадеше новите британски регистрационни номера, а хеликоптерите се обадеха с иранската регистрация, както бяха длъжни да направят, щяха да загазят всички. Истинските букви на позивните щяха да се видят от кулата, когато хеликоптерите се приближат за кацане — нямаше начин диспечерите да не ги видят. Но ако дадеше на Суини иранските регистрации… това щеше да провали „Вихрушка“. „Това копеле се опитва да ме хване в капан“ — помисли си той и му се догади.

— Съжалявам — каза неуверено Чарли. — Не ги зная. Документацията ни не е от най-добрите. Съжалявам.

Телефонът на бюрото тихо измърка. Суини вдигна слушалката.

— А, да, да, господин командващ… Да… Не, не в момента… мислим, че са два… да, да, съгласен съм… не, сега е добре. От време на време изчезва… Да, да, много добре. — Затвори и отново се концентрира върху екрана.

Петикин също се втренчи в него. Светлата точка, която означаваше толкова много, сякаш не се движеше.

Суини превключи на максимален обхват и картината на екрана показа вътрешността на Залива, на запад няколко мили до границата на Кувейт с Ирак, на северозапад до ирано-иракската граница… и двете бяха толкова наблизо.

— Далечният обхват не ни работеше известно време, иначе щяхме да ги видим по-рано — почна Суини. — Сега е добре, слава Богу. Там е пълно с бази на изтребители — подхвърли той разсеяно, моливът му посочи към иранската страна на водната граница — през Шат ел-Араб към Абадан. После се премести към залива на линията от Ковис към Кувейт и се спря над една светла точка. — Това са вашите хеликоптери, ако са два и ако са ваши. — Върхът на молива се придвижи малко на север към две други бързо движещи се точки. — Изтребители. Не са наши. Но са в нашия район. — Той вдигна поглед и Петикин потръпна. — Неканени и без разрешение, значи враждебни.

— Какво правят? — попита Чарли. Вече беше сигурен, че Суини си играе с него.

— Е, и ние бихме искали да знаем. — Гласът на Суини не беше приятелски. С молива си той посочи две други точки, които се отдалечаваха от военната писта на Кувейт. — Това са наши, които отиват да видят какво става. — После подаде на Петикин една слушалка и превключи предавателя си. — Тук Кувейт: приближаващ се хеликоптер или хеликоптери по курс 274 градуса, какви са позивните и височината ви?

Пращене на статично електричество. Повикването бе повторено търпеливо. После Петикин разпозна гласа на Макайвър:

— Кувейт, тук хеликоптер… тук хеликоптер Бостън Танго с хеликоптер Хотел Ехо в транзитен полет за Ал Шаргаз, издигаме се през сто и осемдесет към двеста. — Макайвър беше дал само последните две букви на иранската регистрация вместо всички букви, изисквани при първоначалното повикване, включително първите две ЕР за Иран.

За изненада на Чарли Суини прие обаждането:

— Хеликоптери Бостън Танго и Хотел Ехо, обадете се при външния маркер — нареди той и Петикин забеляза, че вниманието му е отклонено, насочено към двете враждебни точки, които сега се приближаваха бързо към хеликоптерите. Следеше ги с молива си по стъклото. — Те са точно зад тях — промърмори той. — На десет мили зад тях.

В слушалките се чу гласът на Макайвър:

— Кувейт, моля потвърдете външен маркер. Искаме директно кацане, горивото ни е малко.

— Разрешавам директно, обадете се при външен маркер.

Петикин усети твърдостта в гласа му и едва потисна въздишката си. Суини започна да си тананика нещо. Старшият диспечер, кувейтец, стана тихо от бюрото си, дойде и застана зад тях.

Наблюдаваха криволичещата покрай брега следа, виждаха светлите точки не като точки, а като два враждебни изтребителя, виждаха и двата по-бавни кувейтски прехващана, които все още бяха далече, а двата хеликоптера бяха безпомощни между тях. Приближаваха. Изтребителите почти се сляха с хеликоптерите, след това се отдръпнаха и се отдалечиха, насочиха се на изток, обратно през Залива. За миг и тримата мъже затаиха дъх. На ракетите им трябваше време, за да стигнат до целта. Секундите течаха. Точките на хеликоптерите останаха. Точките на кувейтските прехващани останаха, приближаваха се към хеликоптерите, после и те се обърнаха назад към дома. Суини веднага превключи на техния канал и се заслуша. Вдигна поглед към старшия диспечер и му каза нещо на арабски.

— Иншаллах — каза кувейтецът, кимна леко на Петикин и излезе от залата.

— Нашите прехващани съобщиха, че не са видели нищо — съобщи Суини с безразличен глас. — Освен два хеликоптера 212. Не са видели нищо. — Превключи отново на редовната честота. Обаждаха се самолети, насочвани за излитане или кацане: после превключи радара на близкия обхват. Хеликоптерите вече се бяха разделили на две точки, все още доста навътре в морето. Приближаването им изглеждаше безкрайно бавно в сравнение със следите на пристигащите или заминаващите самолети.

— До всички! — Гласът на Макайвър заглуши останалите разговори. — Кувейт, тук хеликоптер ВТ и НЕ, до всички! И двете ни предупредителни лампи светят, нямаме гориво. До всички! Аварийно повикване, искаме разрешение за кацане.

— Разрешавам ви да кацнете на хеликоптерната площадка на Месали Бийч точно пред вас, близо до хотела. Ще ги предупредим и ще ви изпратим гориво. Чувате ли ме? — каза Суини.

— Прието, Кувейт, благодаря ви. Зная хотела. Моля, информирайте капитан Петикин.

— Прието, веднага. — Суини вдигна слушалката и съобщи на хеликоптера за морски спасителни операции да бъде в готовност да излети веднага, изпрати една пожарна до хотела, след това протегна ръка да вземе слушалките на Петикин, погледна към вратата и му направи знак да се приближи. — Слушай ме сега — изсъска той тихо. — Ти ще ги посрещнеш и заредиш, ще ги прекараш през митницата и имиграционната служба, ако можеш, и ги махай по дяволите от Кувейт, или и ти, и те, и вашите високомерни „важни“ приятели ще се озовете в затвора като едното нищо! Света Богородице, как смеете да застрашавате Кувейт с вашите откачени авантюри при тия ирански фанатици, които с удоволствие биха натиснали спусъка, и да карате честните хора да си рискуват работата за такива като вас! Ако някой от вашите хеликоптери беше свален… само дяволският ви късмет предотврати международен инцидент. — Той бръкна в джоба си, измъкна някакъв лист и го пъхна в ръцете на Петикин, който бе поразен от внезапната му злъч. — Прочети го и го хвърли в тоалетната.

Суини обърна гръб и отново вдигна телефона. Отмалял, Петикин излезе навън. Когато бе в безопасност, погледна към листа. Беше телекс. Онзи телекс. От Техеран. Не фотокопие. Оригиналът.

„Боже Господи! Дали Суини го е засякъл и скрил заради нас? Но нали каза: «Ще ги прекараш през митницата и имиграционната служба, ако можеш?»

Хотел «Месали Бийч».

Малката цистерна с Джени и Петикин отби от крайбрежния път в огромната градина на хотела, окъпана от дъждовалните машини. Площадката беше доста на запад от широкия паркинг. Пожарната кола вече чакаше. Джени и Петикин скочиха от кабината, Петикин държеше късовълново уоки-токи. Заоглеждаха омарата към морето.

— Мак, чуваш ли ме?

Чуваха двигателите, но още не виждаха машините. После Макайвър се обади:

— На пет без две, Чарли… — Чу се силно пращене… — Само че… Фреди, ти кацай на площадката, аз ще кацна отстрани. — Отново пращене.

— Ето ги! — извика Джени. Хеликоптерите изплуваха от омарата на по-малко от двеста метра. «О, Господи, помогни им да стигнат…»

— Виждаме те, Мак, пожарната е готова, няма проблеми. — Но Петикин знаеше, че доста са загазили. Нямаше как да сменят буквите, прекалено много хора гледаха. Един двигател се задави, но не разбраха кой. После пак.

— Имайте готовност долу, кацам на площадката — сухо се обади Еър.

Видяха как лявата машина леко се отклони и започна да губи височина, опитваше се преодолее разстоянието с прекъсващ двигател. Пожарникарите се приготвиха. Макайвър упорито поддържаше курса, запазваше височината, за да има по-добра възможност, ако и неговите двигатели прекъснат.

— Мамка му — промърмори неволно Петикин, като видя, че Еър се приближава бързо, твърде бързо… но успя да закове машината точно в центъра, в безопасност. И Макайвър вече се приближаваше за аварийно кацане — защо за Бога летеше сам, и къде, по дяволите, беше Том Локхарт? Вече беше твърде близо, нямаше място за маневриране, никой не дишаше, ските докоснаха земята и в същия миг двигателите млъкнаха.

Пожарникарите имаха радиовръзка с летището и съобщиха, че аварийното кацане е приключило, после започнаха да прибират нещата си. Петикин разтърси ръката на Макайвър, спусна се към Еър. Джени застана пред отворената врата на Макайвър. Цялата сияеше.

— Здравей, Дънкан — рече тя, придържайки с ръка косата си над очите. — Как беше пътуването?

— Най-лошото през живота ми, Джен — отвърна той и се опита да се усмихне. Все още не беше на себе си. — Всъщност не искам вече никога да летя, не и сам, така че ме спирай! Ще продължавам да проверявам Скраг — но само веднъж в годината!

Тя се засмя и го прегърна неловко, понечи да го пусне, но той се държеше за нея — обичаше я и му беше толкова хубаво да я види, и да бъде отново на земята, а пътникът му да е в безопасност, машината да е в безопасност, че му се доплака.

— Ти наред ли си, миличко?

Сълзите й се отприщиха. От месеци, а може би и от години, не я беше наричал така. Прегърна го още по-силно.

— Видя ли какво направи! — Намери кърпичката си и го пусна, после го целуна леко. — Заслужаваш едно уиски със сода. Две големи! — За пръв път забеляза колко е блед. — Добре ли си, мили?

— Да. Мисля, че да. Малко съм раздрусан. — Макайвър погледна към Петикин, който се смееше и говореше възбудено с Еър. Шофьорът на цистерната вече наливаше гориво в резервоарите. Зад тях се виждаше някаква служебна кола, която се спускаше от шосето. — Ами другите, какво стана с тях?

— Всички са в безопасност, с изключение на Марк Дюбоа и Фоулър Джойнс. Все още ги няма. — Разказа му каквото знаеше за Старк, Гавалан и Скрагър, Руди и неговите хора. — Фантастичната новина е, че Нюбъри, човек от консулството в Ал Шаргаз, е получил съобщение от Табриз, че Ерики и Азадех са в безопасност в дома на баща й, но, изглежда, че баща й е мъртъв и сега брат й е хан.

— Божичко, това е чудесно! Тогава успяхме, успяхме, Джен!

— Да, да, успяхме! По дяволите този вятър! — Тя отмахна един кичур коса от очите си. — Анди, Чарли и останалите смятат, че Дюбоа има добри шан… — Тя се сепна, щастието й се изпари, изведнъж разбра кое не бе наред. Обърна се рязко и погледна към другата машина. — А Том? Къде е Том Локхарт?

Южно от Техеран: 5,10 следобед.

Изоставеният нефтен кладенец и бензиностанцията бяха в пустите хълмове на сто и петдесет километра от Техеран. Хеликоптерът на Локхарт беше до помпата за гориво и той бе изпомпал горивото на ръка, вече почти приключваше.

Това беше пътна бензиностанция за хеликоптерите, които обслужваха района, част от големия северен тръбопровод, и в нормални времена приютяваше ирански технически екип за поддръжка. В една груба барака бяха поставени няколко легла за преспиване, в случай че някой бъде застигнат от внезапните бури, които бяха типични за областта. Първоначалните британски собственици на площадката я бяха нарекли «Д’Арси 1908» в памет на англичанина, който пръв бе открил нефт в Иран през тази година. Сега беше собственост на «Иран Ойл», но те бяха запазили името и резервоарите се поддържаха пълни.

«И слава Богу!» — помисли си отново Локхарт, уморен от помпането. Преди да излети насам, бе завързал два празни петдесетгалонови варела на задната седалка, в случай че «Д’Арси 1908» е отворена, и направи временна помпа. На брега беше останало достатъчно гориво, за да долеят догоре на излизане от Иран, а Шаразад можеше да помпа по време на полета.

— Сега вече имаме шанс — рече той на глас. Знаеше къде да кацне безопасно и как да се промъкне в Техеран.

Отново беше уверен, правеше планове и контрапланове — какво да каже на Мешанг, какво да избягва, какво да каже на Шаразад и как да избягат. Трябваше да има някакъв начин тя да получи полагащото й се наследство, достатъчно, за да й даде сигурността, от която има нужда…

Петролът преля от пълните до ръба резервоари и той се наруга заради невниманието си, затвори ги внимателно и избърса прелялото. Вече беше готов, варелите на задната седалка бяха пълни и помпата беше на мястото си.

В една от бараките намери няколко консерви телешко и лакомо изгълта едната — не беше възможно да се храни и да лети, освен ако не управляваше с лявата ръка, а той бе от доста време в Иран, за да направи такова нещо. После взе бутилката бира, която бе оставил в снега да се охлади, и отпи на малки глътки. В един от варелите имаше вода. Той счупи леда и плисна лицето си, за да се освежи, но не посмя да пие от нея. Избърса се. Наболата му брада драскаше и той отново изруга, искаше да изглежда възможно най-добре пред нея. Спомни си летателната чанта и самобръсначките. Една от тях работеше с батерии. Намери я.

— Можеш да се обръснеш в Техеран — каза той на отражението си в стъклото на кабината. Нямаше търпение да продължи пътя си.

Последен поглед наоколо. Сняг и скали, нищо повече. В далечината беше пътят Кум — Техеран. Небето бе покрито с облаци, но те бяха нависоко. Далече над него се виеха някакви птици. «Лешояди. Хищници някакви» — помисли си той, докато закопчаваше колана.

Техеран, в дома на Бакраван: 5,15 следобед.

Вратата във високия зид се отвори и излязоха две жени с чадори и забулени лица — Шаразад и Джари. Бяха неузнаваеми. Джари затвори вратата и забърза след Шаразад, която се отдалечи сред тълпата.

— Принцесо, чакай… няма защо да бързаш…

Шаразад обаче не забави крачка, докато не зави зад ъгъла. Чак тогава спря и зачака нетърпеливо.

— Джари, сега те оставям — каза й тя, без да й даде време да я прекъсне. — Не си отивай вкъщи, а ме чакай в кафенето, знаеш кое, в шест и тридесет, изчакай ме, ако закъснея.

— Но, принцесо… — едва промълви Джари, — но негово преподобие Мешанг… казахте му, че отиваме до доктора и не…

— В кафенето към шест и тридесет, шест и тридесет до седем, Джари! — Шаразад забърза надолу по улицата, пресече опасно движението, за да се отърве от прислужницата си, която тръгна след нея, кривна в някаква пряка, после в друга и скоро бе свободна. — Няма да се омъжа за този ужасен човек, няма, няма, няма! — рече тя високо.

Подигравките започнаха още следобед, въпреки че Мешанг бе съобщил за голямото зло едва на обед. Най-добрата й приятелка бе дошла преди час да я пита дали слуховете са верни, дали Шаразад ще се омъжи за някой от семейство Фаразан: «Говорят по цялата чаршия, мила Шаразад, дойдох веднага да те поздравя.»

— Сега, когато се развеждам, брат ми има много планове — отвърна тя небрежно. — Има много кандидати.

— Разбира се, но има слух, че зестрата вече е договорена с Фаразан.

— О? За пръв път чувам. Какви лъжци са хората!

— Съгласна съм, ужасно е. А пък разни злобни клюкарки твърдят, че сватбата щяла да бъде другата седмица и твоят… и евентуалният ти съпруг ликувал, че е надхитрил Мешанг за зестрата.

— Някой да надхитри Мешанг? Това трябва да е лъжа!

— Знаех си, че слуховете са лъжливи! Знаех си! Как би могла да се омъжиш за старата диария Дарануш, Шах на лайната? Как би могла! — Приятелката й се разсмя гръмогласно. — Горкичката, какво ли ще стане с тебе?

— Какво значение има? — бе извикал Мешанг насреща й. — Те само завиждат! Сватбата ще се състои и тази вечер ще го приемем на вечеря.

«Може би ще го приема, а може би не» — помисли си тя, кипнала от гняв. — Може би вечерята няма да бъде такава, каквато очакват.“

Огледа се отново, за да се ориентира, коленете й се подгъваха. Отиваше в апартамента на неговия приятел, недалеч от тук. Там щеше да намери тайния ключ в нишата долу и да влезе, да погледне под килима в спалнята и да вдигне дъската, както го бе видяла да прави. После да извади пистолета и гранатата. Благодареше на Бога за чадора — с него можеше да скрие и тях, и себе си, после щеше внимателно да постави дъската и килима на мястото им и да се върне вкъщи. Вече почти се задушаваше от вълнение. „Ибрахим ще се гордее с мене: да вляза в битка за Бога, да се жертвам за Бога. Нали и той отиде на юг да се жертва в битка със злото по същия начин? Разбира се, че Бог ще му прости левичарските глупости.

Колко умно от негова страна да ми покаже как се маха предпазителят, как се зарежда пистолетът и се държи гранатата, как да дръпна халката и да я хвърля срещу враговете на исляма с викове «Бог е велик! Бог е велик…» После да се втурна срещу тях, да стрелям срещу тях и да се издигна в рая, ако мога тази вечер, най-късно утре, целият град гъмжи от слухове, че левичарите в Университета са започнали очаквания си бунт. Ние ще ги смажем, синът ми и аз, ще ги смажем, войници на Бога и Пророка, слава на името му, ще ги смажем! Бог е велик! Бог е велик… Просто дърпаш халката, броиш до четири и я хвърляш, помня точно всичко, което ми каза.“

Кувейт, хеликоптерната площадка на хотел „Месали“: 5,35 следобед.

Макайвър и Петикин наблюдаваха двамата мъже от имиграционната служба и митницата: единият проверяваше безразлично документите на хеликоптера, другият оглеждаше кабината. Засега проверките им бяха продължителни, но повърхностни. Бяха събрали всички паспорти и документи, но само хвърлиха поглед върху тях и попитаха Макайвър за мнението му относно сегашното положение в Иран. Все още не бяха попитали направо откъде идват хеликоптерите. „Сигурно всеки момент ще попитат“ — мислеха си Макайвър и Петикин и чакаха с присвити стомаси.

Макайвър си бе помислил да остави Вазари да се крие, но реши да не поема такъв риск.

— Съжалявам, сержант, ще трябва да рискуваш.

— Кой е той? — попита веднага мъжът от имиграционната служба: страхът и външният вид на Вазари го издаваха веднага.

— Оператор на радиото и радара — отговори небрежно Макайвър.

Служителят се обърна и остави Вазари да се поти в тежкия, непромокаем найлонов гащеризон с наполовина вдигнат цип.

— Значи, капитане, смятате, че ще има преврат в Техеран, военен преврат?

— Не зная — отвърна Макайвър. — Слуховете са плъзнали като скакалци. Според английските вестници е възможно, много възможно, казват, освен това, че Иран е обхванат от някаква лудост, като терора по време на френската или руската революция, и след това. Мога ли да извикам механиците да проверят всичко, докато чакаме?

— Разбира се. — Служителят изчака, докато Макайвър даде нареждания, и после продължи: — Да се надяваме, че лудостта няма да се разпростре през Залива, а? Никой не иска неприятности от тази страна на Ислямския залив. — Той наблегна на последните две думи. Всички държави от Залива мразеха името Персийски залив. — Това е Ислямски залив, нали?

— Да, да, прав сте.

— Всички карти трябва да се променят. Заливът си е залив, ислямът си е ислям, не принадлежи само на сектата на шиитите.

Макайвър не каза нищо, предпазливостта и безпокойството му нарастваха. В Кувейт и в повечето от държавите в Залива имаше много шиити. Много. Обикновено това бяха бедните. Управляващите, шейховете, обикновено бяха сунити.

— Капитане! — повика го митническият служител, застанал до вратата на кабината. Еър и Вазари бяха получили нареждане да чакат на сянка, встрани от хеликоптерите, докато инспекцията приключи. Механиците се занимаваха с наземни проверки. — Носите ли някакви оръжия?

— Не, господине, само задължителния ракетен пистолет съгласно разпоредбите.

— Някаква контрабанда?

— Не. Само резервни части. — Все обичайните безкрайни въпроси, които ще бъдат повторени веднага след като ги допуснат на летището. Накрая служителят му благодари и му направи знак да се отдалечи. Мъжът от имиграционната служба се беше върнал в колата си с паспортите им. Радиопредавателят бе включен и Макайвър чуваше ясно наземния контрол. Видя как служителят се почеса замислено по брадата, после вдигна микрофона и заговори нещо на арабски. Това засили тревогата му. Джени седеше на сянка наблизо и той отиде при нея.

— Упорит е — прошепна тя. — Как върви?

— За Бога, ще ми се да ни пуснат вече — отговори раздразнено Макайвър. — Ще трябва да издържим още един час на летището и да пукна, ако знам какво да правя.

— Чарли каза ли…

— Капитане! — Служителят от имиграцията ги викаше с Петикин при колата. — Значи сте в транзитен полет, така ли?

— Да. До Ал Шаргаз. С ваше разрешение бихме тръгнали веднага — каза Макайвър. — Ще отидем до летището да попълним плана за полета и ще отлетим колкото се може по-бързо. Така добре ли е?

— Закъде казахте, че летите транзитно?

— Ал Шаргаз през Бахрейн за гориво. — На Макайвър му призляваше с всяка изминала минута. Всеки служител от летището би трябвало да знае, че трябва да дозаредят преди Бахрейн дори и без този вятър, а всички летища по пътя бяха саудитски, така че трябваше да попълни план за полет с кацане в Саудитска Арабия. В Бахрейн, Абу Даби и Ал Шаргаз бяха получили един и същи телекс. В Кувейт — също, и дори и да е бил скрит тук тайно от някой доброжелател, по каквато и да е причина, същото не би било вярно за саудитските летища. Макайвър забеляза как мъжът гледа буквите на иранската регистрация под прозорците на кабината. Бяха пристигнали с иранска регистрация, ще трябва да попълни план за полета и да замине със същите букви.

За тяхна изненада служителят бръкна в жабката на колата и извади пачка формуляри.

— Нареде… Ще приема полетния ви план тук и ще ви дам разрешение за директен полет до Бахрейн, така че можете да тръгнете веднага. Можете да ми платите съответната такса за кацането и ще ви подпечатам и паспортите. Няма да е необходимо да ходите до летището.

— Какво?

— Ще приема плана ви сега и можете да заминете направо оттук. Моля, попълнете го. — Той подаде формуляра на Макайвър. Наистина беше съответният формуляр. — Когато сте готов, подпишете го и ми го върнете. — В колата кръжаха няколко мухи, които го дразнеха, и той махна с ръка да ги отпъди. После вдигна микрофона на радиото, изчака многозначително, докато Макайвър и Петикин се отдалечат, и заговори нещо тихо.

Те отидоха и се опряха на камиона. Не можеха да повярват.

— Господи, Мак, мислиш ли, че знаят и просто ни пускат?

— Не знам какво да мисля. Да не губим време, Чарли. — Макайвър пъхна формуляра в ръцете му и каза по-раздразнено, отколкото искаше: Просто попълни плана, преди да е променил решението си: до Ал Шаргаз. Ако ни се случи авария на Джелет, това си е наш проблем. За Бога, действай и да се вдигаме колкото е възможно по-бързо.

— Разбира се. Веднага.

— Ти няма да управляваш, нали, Дънкан? — попита Джени.

— Не, Чарли ще управлява.

Петикин се замисли за момент и извади един ключ и парите си.

— Джени, това е ключът от стаята ми. Моля те, събери ми нещата, няма нищо важно, плати сметката и вземи следващия самолет, Бидъл ще ти осигури предимство.

— Ами паспорта и разрешителното ти? — попита тя.

— Винаги си ги нося. Умирам от страх да не ги загубя. Нося и една стодоларова банкнота — никога не знаеш кога ще ти потрябва бакшиш.

— Считай, че е направено. — Тя бутна тъмните очила на носа си и се усмихна на съпруга си. — А ти какво ще правиш, Дънкан?

Макайвър въздъхна дълбоко, без да се усети.

— Ще трябва да продължа, Джен. Не смея да остана тук — съмнявам се дали ще ми разрешат. Те ужасно се страхуват да не размътят нещата и искат да ни видят гърбовете. Очевидно е, нали — някой да е чувал за разрешение, издавано на плажа? Ние сме една проклета неприятност и заплаха за държавата. Разбира се, че е така. Това е истината! Направи както казва Чарли, Джен. Ще заредим на Джелет, там ще сменим регистрациите и да се надяваме на най-доброто. — Носиш ли шаблоните, Чарли?

— Четки, боя, всичко — отвърна Петикин, без да спре попълването на формулярите. — Ами Вазари?

— Той е член на екипажа, докато някой не повдигне въпроса. Запиши го като радиооператор. Това не е лъжа. Ако в Бахрейн не е проблем, то в Ал Шаргаз със сигурност ще бъде. Може би Анди ще измисли нещо.

— Добре. Член на екипажа. Значи това е.

— Добре. Джен, оттук до Джелет е лесно, до Бахрейн — също, и до Ал Шаргаз. Времето е хубаво, ще има луна, така че един нощен полет ще бъде чудесен.

— Направи както казва Чарли. Ще стигнеш там навреме, за да ни посрещнеш.

— Ако тръгвате веднага, ще ви трябва храна и няколко бутилки вода — рече тя. — Можем да вземем оттук. Аз ще взема, Чарли. Ела с мене, Дънкан, имаш нужда от едно питие.

— Налей ми едно в Ал Шаргаз, Джен.

— Непременно. Но ще ти налея едно и сега. Ти няма да управляваш, а имаш нужда, а и аз имам нужда от едно. — Тя отиде при служителя от имиграционната служба, за да вземе разрешение да купи сандвичи и да се обади по телефона.

— Ще се върна след секунда, Чарли. — Макайвър я последва във фоайето на хотела и отиде направо в тоалетната. Повърна и му беше необходимо доста време, за да се съвземе. Когато излезе, тя тъкмо приключваше телефонния разговор.

— Сандвичите ще дойдат всеки момент, питието ти е готово и поръчах телефонен разговор с Анди. — Тя го поведе към една масичка на разкошната тераса на бара. Очакваха ги три леденостудени чаши „Перие“ с резенчета лимон и двойно уиски без лед, точно както го обичаше. Той изпи първото „Перие“ на един дъх.

— Господи, имах нужда от такова нещо… — Погледна към уискито, но не го докосна. Отпи замислено от втората чаша минерална вода и погледна към нея. Когато бе изпил вече половината, каза: — Джен, мисля, че бих желал да дойдеш с мене.

Тя се изненада. После отвърна:

— Благодаря ти, Дънкан. И аз бих искала. Да, да, ще дойда.

— Ти така или иначе би дошла. — Бръчките по лицето му се свиха. — Нали?

Тя вдигна леко рамене, погледът й падна върху уискито.

— Ти няма да управляваш, Дънкан. Уискито ще ти дойде добре. Ще ти успокои стомаха.

— Значи забеляза, а?

— Забелязах само, че си много уморен. По-уморен от всякога, но се справи чудесно, свърши страхотна работа и трябва да си починеш. Ти… сигурно си си взимал хапчетата и всички останали боклуци?

— А, да, но скоро ще ми трябва нова опаковка. Няма проблеми, но няколко пъти се почувствувах много гадно. Сега съм добре, Джен. Добре — добави той в отговор на внезапното й безпокойство.

Тя знаеше, че не бива да настоява. Вече беше поканена и можеше да се поотпусне. Откакто бе кацнал, го наблюдаваше много внимателно и тревогата й нарастваше. Поръча и аспирин със сандвичите, в чантата имаше „Веганин“ и тайния комплект, който й беше дал доктор Нът.

— Как се почувствува, когато летя отново? Ама наистина?

— От Техеран до Ковис беше страхотно, останалата част не беше толкова добре. Последният етап изобщо не беше добре. — Мисълта за преследващите го изтребители и многократната близост на катастрофата го накараха отново да усети вкуса на жлъчка в устата си. „Не мисли за това — заповяда си той, — това свърши! «Вихрушка» почти свърши, Ерики и Азадех са в безопасност, но Дюбоа и Фоулър? Какво, по дяволите, става с тях? Ами Том? Идваше ми направо да го удуша. Горкият нещастник!“

— Добре ли си, Дънкан?

— А, да, чудесно съм. Просто съм уморен — последните две седмици бяха доста напрегнати.

— Ами Том? Какво ще кажеш на Анди?

— Тъкмо си мислех за него. Ще трябва да му разкажа всичко.

— Това е страшен проблем за „Вихрушка“, нали?

— Той… той е сам, Джен. Може би ще успее да вземе Шаразад и да се измъкне. Ако го хванат… ще трябва да чакаме, за да видим какво ще стане, и да се надяваме — рече той. Но си мислеше: „Когато го хванат.“ Протегна ръка и я докосна, радваше се да бъде с нея, не искаше да я тревожи повече. „Толкова й е трудно. Мисли, че ще умра.“

— Моля да ме извините, сахиб, мемсахиб, поръчката ви е отнесена в хеликоптера — каза келнерът.

Макайвър му подаде кредитната карта и той се отдалечи.

— А какво ще правим със сметката ти в хотела? И на Чарли? Ще трябва да се погрижим за това, преди да тръгнем.

— О, обадих се на господин Бидъл, докато беше в тоалетната — рече тя. — Помолих го да се погрижи за сметките ни и багажа, и всичко останало, ако не се обадя до един час. Чантата ми е при мене, паспортът и… защо се усмихваш?

— Нищо… нищо, Джен.

— Беше просто в случай, че поискаш да дойда. Помислих си… — Тя загледа мехурчетата в чашата. Вдигна отново леко рамене, погледна го и се усмихна съвсем щастлива: — Толкова се радвам, че ме помоли да дойда, Дънкан. Благодаря ти.

В предградията на Ал Шаргаз: 6,01 вечерта.

Гавалан слезе от колата и изкачи пъргаво стъпалата към входната врата на вилата в марокански стил.

— Господин Гавалан!

— А, здравейте, госпожа Нюбъри! — Той се отклони от пътя си и пристъпи към жената, която засаждаше някакво цвете до пътеката за колите. — Градината ви изглежда чудесно.

— Благодаря. Забавно е и ме поддържа във форма — отвърна Анджела Нюбъри. Беше висока тридесетгодишна жена с аристократичен акцент. — Роджър е на терасата и ви очаква. — Тя изтри с опакото на ръката потта от челото си, изцапа се. — Как вървят нещата?

— Чудесно — отвърна той, без да спомене нищо за Локхарт. — Засега девет от десет.

— О, страхотно! Какво облекчение! Моите поздравления. Всички бяхме толкова загрижени. Чудесно, но, за Бога, не казвайте на Роджър, че съм ви питала, ще припадне. Никой не бива да знае!

Той отвърна на усмивката й и заобиколи къщата през прекрасните градини. Терасата бе разположена между дървета и цветни лехи, на нея имаше столове, маси, малък бар и телефон. Гавалан видя изражението на Роджър Нюбъри и радостта му помръкна.

— Какво има?

— Ти и твоята „Вихрушка“. Казах ясно, че това е необмислено. Как върви?

— Току-що научих, че двамата от Ковис са пристигнали в безопасност в Кувейт и са получили разрешение да излетят за Бахрейн без проблеми, така че стават девет от десет, ако броим и Ерики в Табриз. Дюбоа и Фоулър още не са се обадили, но се надяваме. Е, какъв е проблемът, Роджър?

— Страшно много ще имаме да плащаме из целия Залив. Техеран пищи на умряло, а всичките ни офиси са вдигнати по тревога. Шефът и вашият предан Роджър Нюбъри, ескуайър, са любезно поканени в седем и тридесет да обяснят на господин министъра на външните работи защо изведнъж тук има такъв приток на хеликоптери, въпреки че са с британска регистрация, и колко дълго възнамеряват да останат. — Нюбъри, строен мъж с пясъчноруса коса, сини очи и дълъг нос, очевидно беше много раздразнен. — Радвам се, че са девет от десет. Искаш ли нещо за пиене?

— Да, благодаря. Малко скоч със сода.

Нюбъри се зае да приготви питието.

— С шефа ще се радваме да узнаем какво ще ни предложиш да кажем.

Гавалан се замисли за момент.

— Хеликоптерите ще напуснат веднага щом успеем да ги натоварим.

— И кога ще е това? — Нюбъри му подаде чашата.

— Благодаря. Обещаха ни самолетите до осемнадесет часа в неделя. Ще работим цяла нощ и ще ги експедираме до понеделник сутринта.

— Не може ли по-рано? — Нюбъри беше шокиран.

— Беше поръчано за утре, но ме извозиха. Защо?

— Защото, стари приятелю, преди няколко минути изтече информация от приятелски, много сериозен източник на високо равнище, че ако хеликоптерите не бъдат прибрани преди залез-слънце утре, може да бъдат задържани.

Сега вече и Гавалан беше шокиран.

— Това не е възможно, не може да стане!

— Предлагам ти да бъдеш разумен и да го направиш възможно. Изпрати ги да отлетят за Оман или Дубай, или където и да е.

— Ако направим това… ако го направим, ще затънем още повече.

— Мисля, че повече не можете да затънете, старче.

— Според „източника“ утре след залез-слънце ще сте затънали до гуша. — Нюбъри въртеше питието си — лимонов коктейл. „Да върви всичко по дяволите — мислеше си той. — Независимо, че сме задължени да помагаме на важните търговски интереси, та да се спаси каквото може от иранската катастрофа, не бива да забравяме нито дългосрочната, нито краткосрочната перспектива. Не можем да излагаме на риск правителството на Нейно величество. Освен това ми съсипаха уикенда, би трябвало да си пия коктейла от водка и джин с Анджела, а стоя тука и сърбам тая помия.“ — Ще трябва да ги преместите.

— Не можете ли да го отложите с четиридесет и осем часа, да обясните, че корабите са поръчани, но ще стане в неделя?

— Не бих посмял дори да го предложа, Анди. Това ще означава да признаем, че сме виновни.

— Можете ли да ни издействувате транзитно разрешение за четиридесет и осем часа за Оман?

— Ще попитам шефа, но няма да разберем нищо до утре — намръщи се Нюбъри. — Вече е твърде късно, а и съм убеден, че искането ще бъде отхвърлено, и съвсем правилно. Доста сме обвързани с Иран, в края на краищата нали Иран помогна за укротяването на комунистическите бунтовници, подкрепяни от Йемен. Съмняваме се, че биха се съгласили да обидят един такъв добър приятел, колкото и да са недоволни от сегашната линия на фундаменталистите.

На Гавалан му призля.

— По-добре да видя дали мога да изтегля самолетите по-рано или да потърся алтернативи. Бих казал, че шансът ми е едно на петдесет. — Той допи питието си и стана. — Извинявай за неприятностите.

Нюбъри също стана.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна повече — каза той, и наистина съжаляваше. — Дръжте ме в течение, а и аз ще ви информирам своевременно.

— Разбира се. Момент, нали каза, че можете да изпратите съобщение до капитан Йоконен в Табриз?

— Със сигурност ще опитам. Какво да бъде?

— Просто от мое име, че трябва да, ъ-ъ, да тръгне колкото е възможно по-бързо, по най-късия път. Подпишете го: GHPLX, Гавалан.

Нюбъри записа, без да каже нищо.

— GHPLX?

— Да. — Гавалан бе сигурен, че Ерики ще разбере, че това е новата му британска регистрация. — Той не знае за, м-м, последните събития, така че, ако вашите хора могат да го информират насаме за причината да бърза, ще бъда много, много благодарен. Благодаря ти за помощта.

— Във ваш интерес е, а и в негов, да замине колкото е възможно по-бързо, със или без хеликоптера. С нищо не можем да му помогнем. Съжалявам, но такава е истината. — Нюбъри продължаваше да си играе с чашата. — Сега той представлява много голяма опасност за вас, нали така?

— Не мисля. Той е под протекцията на новия хан, неговия шурей. В по-голяма безопасност не би могъл да бъде — отговори Гавалан. Какво ли би казал Нюбъри, ако знаеше за Том Локхарт? — Ерики ще се оправи. Той ще разбере. Благодаря ти още веднъж.

66

Табриз, международната болница: 6,24 вечерта.

Хаким хан влезе в личната си стая, следван от лекаря и човек от охраната. Сега вече ходеше с патерици и те го улесняваха, но когато се навеждаше или се опитваше да седне, не облекчаваха болката. Само болкоуспокоителните помагаха. Азадех чакаше долу, нейната рентгенова снимка бе по-добра от неговата, болката й — по-слаба.

— Е, Ахмед, как се чувстваш?

Ахмед лежеше буден, гърдите и коремът му бяха превързани. Операцията за изваждане на куршума, заседнал в гърдите му, беше успешна. Куршумът в корема обаче беше направил много поразии, той бе загубил много кръв, а вътрешните кръвоизливи се бяха подновили. Но в момента, в който видя Хаким хан, той се опита да се надигне.

— Не мърдай, Ахмед — каза с мек глас Хаким хан. — Докторът каза, че се възстановяваш добре.

— Докторът е лъжец, Ваше височество.

Докторът се опита да каже нещо, но Хаким го прекъсна:

— Лъжец или не, оправяй се, Ахмед.

— Да, Ваше височество. С Божията помощ. А вие, вие добре ли сте?

— Ако рентгеновата снимка не лъже, имам само скъсани сухожилия — отвърна ханът и вдигна рамене. — Иншаллах.

— Благодаря ви… благодаря ви, че съм в личната ви стая, Ваше височество. Никога не съм бил… в такъв разкош.

— Това е само знак за моето признание за верността. — Хаким освободи с властен жест лекаря и охраната. Когато затвориха вратата, се приближи към леглото. — Искал си да ме видиш, Ахмед?

— Да, Ваше височество, моля да ме извините, че не можах… не можах да дойда при вас. — Ахмед хриптеше, трудно му беше да говори. — Човекът от Тбилиси, когото искахте… руснакът… той изпрати съобщение за вас. То е… то е под чекмеджето… залепено е под чекмеджето. — Той посочи с усилие малкото бюро.

Възбудата на Хаким нарасна. Той опипа неловко под чекмеджето. Превръзките го затрудняваха и той се навеждаше с мъка. Намери малкото квадратче сгъната хартия и то се отлепи лесно.

— Кой го донесе и кога?

— Днес беше… по някое време днес… не съм сигурен, мисля, че следобед. Не зная. Човекът беше с докторска престилка и очила, но не беше доктор. Азербайджанец, може би турчин, не съм го виждал преди. Говореше турски, каза само: „Това е за Хаким хан от един приятел в Тбилиси. Разбра ли?“ Казах му, че разбирам, и той си тръгна така бързо, както бе дошъл. Дълго време си мислех, че съм го сънувал…

Съобщението бе написано на ръка с почерк, който Хаким не познаваше:

Подпис нямаше.

Силно разочарован, ханът се върна до леглото и подаде листчето на Ахмед.

— Какво мислиш за това?

Ахмед нямаше сили да го вземе.

— Извинявайте, Ваше височество, моля ви, подръжте го, за да го прочета. — След като го прочете, той каза: — Това не е почеркът на Мжитрик. Аз… аз бих разпознал неговия почерк, но… мисля, че е вярно. Той би го предал на… на някой от подчинените си да го донесе тук.

— Кой е Язернов и какво означава това?

— Не зная. Това е код… това е кодова фраза, която те ще разберат.

— Това покана за среща ли е, или заплаха? Кое от двете?

— Не зная, Ваше височество. Предполагам сре… — Той се сгърчи от болка и изруга на собствения си език.

— Мжитрик знае ли, че последните два пъти попаднаха в засада? Знае ли, че Абдула хан го е предал?

— Не… не знае, Ваше височество. Казах ви, че е хитър и ханът, вашият баща, беше много… много внимателен в отношенията си с него. — Усилията, които полагаше, за да говори и да се концентрира, отнемаха силите му. — Този Мжитрик знае, че са във връзка с вас… Това, че и двамата са тук сега, не означава нищо, той има много шпиони. Вие сте хан и, разбира се… разбира се, знаете, че… че ви шпионират всякакви хора, повечето от тях лоши, които докладват на своите началници — повечето от тях още по-лоши. — На лицето му се изписа усмивка и Хаким се зачуди какво ли означава тя. — Но вие знаете как да скриете истинските си цели, Ваше височество. Никога… Абдула хан никога не се е съмнявал в това, колко сте умен, никога. Ако… ако познаваше една стотна от това, което сте в действителност… наистина нямаше да ви изгони, а щеше да ви направи… да ви направи наследник и главен съветник.

— Щеше да нареди да ме удушат. — Дори за частица от секундата Хаким хан не се изкуши да каже на Ахмед, че тъкмо той бе изпратил убийците, които Ерики бе избил, или за опита с отровата, който също се беше провалил. — Преди седмица той би наредил да ме осакатят и ти с радост щеше да го направиш.

Ахмед го погледна. Очите му бяха хлътнали дълбоко и смъртта вече надничаше в тях.

— Откъде знаете толкова много?

— Такава е Божията воля.

Животът му гаснеше. И двамата го знаеха.

— Полковник Фазир ми показа един телекс за Ерики. — Хаким разказа на Ахмед за съдържанието му. — Мжитрик не е в ръцете ми, за да се пазаря за него, поне не засега. Мога да дам Ерики на Фазир или да му помогна да избяга. И в двата случая сестра ми е задължена да остане тук и не може да тръгне с него. Какво ще ме посъветваш?

— За вас е по-безопасно да дадете неверника на полковника като пишкеш, а пред нея да се преструвате, че не можете да попречите с нищо на… на арестуването му. Всъщност то си е така, ако полковникът го иска. Неверникът… неверникът ще се съпротивлява и ще го убият. Тогава можете тайно да я обещаете на оня от Тбилиси… но никога не му я давайте, така ще контролирате… така можете да го контролирате… но се съмнявам.

— А ако неверникът „успее“ да избяга?

— Ако полковникът го допусне… ще иска да му се плати.

— С какво?

— С Мжитрик. Сега или някога… някога в бъдеще. Докато неверникът е жив, Ваше височество, тя никога няма да се разведе с него — забравете саботьора, той беше по друго време, — а когато двете години… отминат, тя ще тръгне с него, тоест ако… ако той я остави… засега тук. Съмнявам се дори дали Ваше височество… — Ахмед затвори очи, тялото му се разтресе.

— Какво стана с Баязид и бандитите? Ахмед!

Ахмед не го чу. Виждаше степите, просторните равнини на своята родина и на дедите му, морето от трева, откъдето идваха предците, препускаха до стремето на Чингис хан, а после до внука му Кубилай хан, и до брат му Хулагу хан, който бе навлязъл в Персия, за да издигне планини от черепите на своите врагове. „Ето тук, в златните земи, още от древни времена — помисли си Ахмед, — в тези земи на вино, топлина, богатство и чувствени жени с очи на кошути, възхвалявани от древни времена, като Азадех… Ах, вече никога няма да мога да я взема така, както трябва да бъде взета, влачена за косата като военна плячка, преметната на седлото, за да бъде хвърлена и укротена върху вълчи кожи…“ Някъде отдалече чу собствения си глас:

— Моля ви, Ваше височество, бих желал да ви помоля за една услуга… искам да ме погребат в собствената ми страна и по нашия обичай… — „Тогава ще мога да живея вечно с духовете на дедите ми“ — помисли си той. Прекрасната страна го зовеше.

— Ахмед, какво стана с Баязид и бандитите, когато кацнахте?

Ахмед с мъка дойде на себе си.

— Те не бяха кюрди, просто хора от племената, правеха се на кюрди, а неверникът ги уби всичките, смачка ги като въшки… Полудя и ги изби — с нож и автомат, с ръце, с крака, със зъби, всички, освен Баязид, който поради клетвата си пред вас не искаше да застане срещу него.

— Остави го жив? — Хаким не можеше да повярва.

— Да, Бог да успокои душата му. Той… той пъхна пистолет в ръката ми и хвана Баязид, и го тикна пред дулото и аз… — Гласът му заглъхна, зелените вълни на тревата го зовяха, стигаха отвъд хоризонта…

— Уби ли го?

— О, да! Гледах… гледах го в очите. — В гласа на Ахмед прозвуча гняв. — Кучият му… син стреля в гърба ми два пъти без чест, кучият му син, така че умря без чест и без… мъжественост, кучият му син — Безкръвните устни се усмихнаха, той затвори очи. Вече умираше, думите му едва се долавяха. — Аз си отмъстих.

— Ахмед — рече бързо Хаким, — има ли нещо, което не си ми казал, а трябва да зная?

— Нищо… — Той пак отвори очи и Хаким погледна в бездната им. — Няма… няма друг Бог, освен Бог и… — От устата му бликна струйка кръв. — … аз те направих ха… — останалата част от думата си отиде с него.

Хаким потрепери пред изцъкления му поглед и извика:

— Докторе!

Докторът веднага влезе, последван от охраната, и затвори очите на Ахмед.

— Да бъде Божията воля. Какво да правим с тялото, Ваше височество?

— Каквото правите обикновено. — Хаким стисна патериците си и се отдалечи, следван от охраната. „Значи така, Ахмед — помисли си той, — значи вече си мъртъв, а аз съм сам, откъснат от миналото и незадължен никому. Направил си ме хан? Това ли искаше да кажеш? Знаеше ли, че и в тази стая има шпионки?“

По лицето му пробяга усмивка и замръзна. „А сега — полковник Фазир и Ерики, неверникът, както ти го нарече.“

В двореца: 6,48 вечерта.

В гаснещата светлина на деня Ерики внимателно залепваше една от дупките от куршуми в пластмасовия прозорец на хеликоптера с прозрачна лента. Трудно му беше с превръзката, но ръката му беше силна, а раната плитка, без признаци на инфекция. На ухото му имаше голяма превръзка, част от косата му беше обръсната, за да се избегне замърсяването, и той се възстановяваше бързо. Имаше добър апетит. Часовете, които бе прекарал в разговори с Азадех, го бяха поуспокоили.

„Да — мислеше си той, — но само донякъде, недостатъчно, за да ми простят убийствата и опасността, която представлявам. Така да бъде. Такъв са ме създали боговете и такъв съм си. Ами Рос? И защо Азадех държи кукрито все до себе си?“ „Това беше неговият подарък за тебе, Ерики, за теб и за мен.“ „Лош късмет е да се даде на мъж нож, без да вземеш пари за това веднага, просто символично. Като го срещна, ще му дам пари и ще приема подаръка му.“

Натисна отново копчето „Пуск“. Двигателят припали, задави се и заглъхна. „Ами Рос и Азадех?“

Седна на прага на кабината и погледна към небето. Небето не му отговори. Нито пък залезът. На запад облаците се бяха разкъсали, слънцето беше ниско зад тях и те изглеждаха заплашителни. Мюезините започнаха да призовават за молитва. Хората от охраната на портала се обърнаха към Мека и се просна на земята; същото направиха и всички в двореца, и работещите на полето, във фабриката за килими и в кошарите.

Ръката му несъзнателно посегна към ножа. Без да иска, погледът му провери дали автоматът е още до пилотската седалка — зареден, с пълен пълнител. В кабината бяха скрити и други оръжия, оръжия на хората от племето. Автомати „Калашников“ и пушки М-16. Не си спомняше да ги е вземал или да ги е крил, откри ги тази сутрин, когато започна да проверява за повреди и да чисти.

Превръзката на ухото му попречи да чуе приближаващата се кола и той се стресна, когато я видя на портала. Охраната на хана разпозна хората в нея и пропусна колата в просторния вътрешен двор близо до фонтана. Той отново натисна „Пуск“, двигателят отново припали за миг и разтърси целия хеликоптер, после спря.

— Добър вечер, капитане — поздравиха Хашеми Фазир и Армстронг, които бяха пристигнали с колата. — Как се чувствате днес?

— Добър вечер. Ако имам късмет, след около седмица ще бъда съвсем наред — отвърна любезно Ерики. Вниманието му бе изострено до краен предел.

— Пазачите казаха, че Техни височества още не са се върнали. Ханът ни очаква, ние сме тук по негова покана.

— В болницата са за рентгенови снимки. Отишли са, докато спях, така че сигурно няма да се забавят. — Ерики ги наблюдаваше. — Искате ли нещо за пиене? Има водка, уиски и чай, и кафе, разбира се.

— Благодаря, каквото имате — отвърна Хашеми. — Как е хеликоптерът ви?

— Болен е — отвърна Ерики с отвращение. — Опитвам се да го стартирам от една седмица. Ужасна седмица. — Ерики ги поведе по мраморните стъпала. — Радиоелектрониката съвсем се е объркала. Много ми трябва механик. Както знаете, нашата база е затворена и опитах да се свържа по телефона с Техеран, но телефоните пак не работят.

— Може би ще успея да ви намеря механик утре или вдругиден, от въздушната база.

— Бихте ли могли, полковник? — Ерики изведнъж се усмихна с благодарност. — Това би ми помогнало много. Добре би ми дошъл и пълен резервоар с гориво. Възможно ли е да го получа?

— Можете ли да долетите до летището?

— Не бих рискувал дори и да мога да запаля — много е опасно. Не бих рискувал. — Ерики поклати глава. — Механикът ще трябва да дойде тук. — Той ги поведе по коридора и отвори вратата към малкия салон на приземния етаж, който Абдула хан беше определил за гости немюсюлмани. Наричаха го Европейската стая. Барът беше добре зареден. Обикновено хладилникът беше винаги пълен с формички за лед, имаше газирана вода и най-различни безалкохолни напитки, както и шоколади и халва, която ханът обожаваше. — Аз ще пия водка — каза Ерики.

— За мен същото, моля — рече Армстронг.

Хашеми поиска нещо безалкохолно и се засмя:

— И аз ще пия водка, но чак като залезе слънцето.

Отдалече се чу призивът на мюезините.

— Prosit! — Ерики се чукна с Армстронг, после от любезност се чукна и с Хашеми и изпи питието си на една глътка. Наля си пак и каза на Армстронг: — Заповядайте, началник.

Чуха някаква кола и погледнаха през прозореца. Беше ролс-ройсът.

— Извинете ме за минутка, ще кажа на Хаким хан, че сте тук. — Ерики излезе и поздрави Азадех и брат й на стълбите. — Какво показаха рентгеновите снимки?

— И двамата нямаме нищо счупено. — Азадех беше щастлива, лицето й беше безгрижно. — Как си ти, мили?

— Чудесно. Това са добри новини. Чудесно! — Усмихна се искрено на Хаким. — Толкова се радвам. Имате гости — полковникът и господин Армстронг. Настаних ги в Европейската стая. — Ерики забеляза, че Хаким е уморен. — Да им кажа ли да дойдат утре?

— Не, благодаря. Азадех, би ли им казала, че ще се забавя петнадесетина минути, но да се чувстват като у дома си. Ще се видим по-късно на вечеря. — Хаким забеляза как тя докосна Ерики и се усмихна, преди да тръгне. „Какъв късмет имат да се обичат толкова много и колко тъжно е това.“ — Ерики, Ахмед е мъртъв, не исках да й го казвам още.

Ерики се натъжи.

— Вината е моя. Онзи мръсник Баязид го издебна.

— Такава е била Божията воля. Ела да поговорим. — Хаким тръгна по коридора към Голямата зала, опираше се на патериците. Охраната остана при вратата, откъдето не можеше да ги чуе. Хаким влезе в една ниша, остави патериците, обърна се към Мека, коленичи и изохка от болка. Опита се да се поклони, но не успя, насили се и пак не успя и трябваше да се задоволи само с напева на Шахадата. — Ерики, помогни ми, моля те!

Ерики го вдигна като дете.

— Може би е по-добре няколко дни да не го правиш.

— Да не се моля? — Хаким зяпна от учудване.

— Исках да кажа… може би Бог ще разбере, ако само си казваш молитвата и не коленичиш. Така гърбът ще те заболи още повече. Докторът каза ли какво е?

— Смята, че са скъсани сухожилия. Веднага щом намеря възможност, ще отида в Техеран с Азадех да ме види специалист. — Хаким взе патериците. — Благодаря. — Помисли малко и реши да седне на стол вместо на обичайните възглавници, на които се облягаше, отпусна се върху него и нареди да донесат чай.

Ерики си мислеше за Азадех. Толкова малко време имаха.

— Най-добрият специалист в света за такива болки е Ги Бошам, в Лондон. Той ме оправи за пет минути, а докторите бяха казали, че ще трябва да бъда на екстензия три месеца или да ми обездвижат две стави. Хаким, не вярвай на онова, което казват обикновените доктори за гърба ти. Те в най-добрия случай могат да ти дадат болкоуспокояващи.

Вратата се отвори и един прислужник внесе чая. Хаким го освободи и отпрати охраната.

— Погрижете се да не ни безпокоят.

Чаят беше горещ, сладък и миришеше на мента. Пиеха го от малки сребърни чашки.

— Сега трябва да решим какво ще правиш. Не можеш да останеш тук.

— Съгласен съм — отвърна Ерики. Радваше се, че чакането свършва. — Зная, че съм… че съм затруднение за теб като хан.

— Част от споразумението на Азадех и моето с баща ни, за да ни бъдат върнати правата и да стана наследник, беше да положим клетва, че ще останем в Табриз, в Иран, за две години. Така че ти трябва да тръгнеш, а тя не може.

— Тя ми каза.

— Ясно е, че си в опасност дори и тук. Не мога да те защитавам пред полицията или правителството. Трябва да тръгнеш веднага, да излетиш от страната. След две години, когато и Азадех може да замине, тя ще дойде при теб.

— Не мога да отлетя. Фазир каза, че щял да опита да ми намери механик утре, но не било сигурно. Обеща и гориво. Ако успея да се свържа с Макайвър в Техеран, той би могъл да прати някой дотук.

— Опита ли?

— Да, но телефоните още не работят. Щях да използвам ВЧ-то в нашата база, но офисът е съвсем разбит — когато се връщах, минах през базата, там е пълна каша, няма транспорт, няма варели с гориво. Като се свържа с Техеран, Макайвър може да изпрати механик да оправи машината. Може ли да остане тук, докато я оправят?

— Да. Разбира се. — Хаким си наля още малко чай, вече убеден, че Ерики не знае нищо за бягството на останалите пилоти и хеликоптерите. Но това не променяше нищо. — Няма никакви авиолинии до Табриз, иначе бих могъл да ти уредя полет. И все пак мисля, че трябва да тръгнеш веднага. Изложен си на голяма опасност, на непосредствена опасност.

— Сигурен ли си? — Ерики присви очи.

— Да.

— Каква?

— Не мога да ти кажа. Но е извън моя контрол, сериозна е, непосредствена, не засяга Азадех за момента, но би могла, ако не внимаваш. За да я предпазим, това трябва да си остане между нас. Ще ти дам кола — която поискаш от гаража. Мисля, че има около двадесет. Какво стана с твоя рейнджровър?

Ерики вдигна рамене, умът му работеше.

— Убийството на онзи муджахидин, който ни взе документите с Азадех, и на другите, дето ги гръмна Ракоци, е съвсем друг проблем.

— Бях забравил за Ракоци. Няма много време — настоя Хаким.

Ерики завъртя глава, за да отпусне мускулите на врата си и да премахне болката.

— Колко непосредствена е тази опасност, Хаким?

Хаким го погледна право в очите.

— Дотолкова непосредствена, че бих предложил да изчакаш докато се мръкне, да вземеш колата и да бягаш — измъкни се от Иран колкото можеш по-бързо — подчерта той. — Дотолкова непосредствена, че да знам, че ако не го направиш, Азадех ще има по-големи тревоги. И дотолкова, че не бива да й казваш нищо, преди да тръгнеш.

— Ще се закълнеш ли в това?

— Кълна се пред Бога, смятам, че е така. — Видя, че Ерики се намръщи, и зачака търпеливо. Харесваха му неговата честност и простота, но в крайна сметка те нямаха никакво значение. — Можеш ли да тръгнеш, без да й кажеш?

— Ако тръгна преди разсъмване, докато тя спи. Ако тръгна тази вечер, като се направя, че излизам и отивам до базата, тя ще ме чака и ако не се върна, ще стане много трудно — и за нея, и за тебе. Историята в селото я измъчва. Ще изпадне в истерия. По-разумно ще бъде да тръгна тайно, тъкмо преди разсъмване. По това време тя ще спи — докторът й даде приспивателни. Тя ще спи, а аз бих могъл да оставя бележка.

Хаким кимна доволен.

— Тогава е решено. — Не искаше и Азадех да пострада или да му създаде неприятности.

Ерики чу заключителната нотка и разбра вече без никакво съмнение, че ако остави жена си, ще я загуби завинаги.

В банята: 7,15 вечерта.

Азадех се потопи до шия в горещата вода. Банята беше с красиви плочки, петнадесет квадратни метра, на няколко нива — в единия край по-ниска, с платформи за почивка; горещата вода се подаваше от съседното помещение, където се намираше пещта. Беше топла и голяма, щастливо място с чудесни огледала. Косата на Азадех бе прибрана в тюрбан и тя си почиваше на една от наклонените облегалки с протегнати крака. Водата я успокояваше.

— О, толкова е хубаво, Мина — промърмори тя. Мина беше силна, красива жена, една от трите прислужнички на Азадех. Стоеше надвесена над нея във водата, само с една препаска на кръста, и нежно масажираше врата и раменете й. В банята бяха само те двете — Хаким бе изпратил останалите членове на семейството в други къщи в Табриз „да се подготвят за Деня на оплакването на Абдула хан“. Това беше оправданието, но всички разбираха, че четиридесетте дни изчакване му бяха необходими, за да има време да огледа двореца на спокойствие и да преразпредели апартаментите по свое усмотрение. Само старата Хананъм не беше обезпокоена, и Айша с двете й деца.

Без да нарушава спокойствието на Азадех, Мина я спусна в по-плитка вода на друга платформа, където Азадех можеше да легне в цял ръст, с удобно отпусната глава, така че да може да масажира гърдите, слабините, бедрата и краката й и да я подготви за истинския масаж с масло, който следваше по-късно, когато топлата вода я отпуснеше съвсем.

— О, толкова е хубаво — отново рече Азадех. Мислеше си колко по-хубаво беше това от тяхната сауна — онази силна горещина и после страхотното хвърляне в снега. Пламваше от съживителния шок, но той не беше така хубав като тази чувственост на парфюмираната вода и тихото отпускане, никакви шокове и, о, толкова е хубаво… но защо банята е селски площад и е толкова студено, ето ги касапина и фалшивия молла, и всички крещят: „Първо дясната му ръка… убийте с камъни блудницатааа!“ Тя извика без звук и заплака.

— О, заболя ли ви, Ваше височество, простете!

— Не, не ме заболя Мина, няма нищо, нищо, моля те, продължавай. — Отново усети успокояващите пръсти. Сърцето й забави ударите си. „Надявам се скоро да мога да заспя без… без селото. Снощи с Ерики ми беше малко по-добре, в прегръдките му ми беше по-добре, просто да бъда до него. Може би тази нощ ще бъде още по-добре. Как ли е Джони? Сега сигурно вече пътува към вкъщи, към Непал в отпуска. Сега, когато Ерики се върна, аз съм отново в безопасност, докато съм с него, докато съм близо до него. Сама не съм… не съм в безопасност дори с Хаким. Вече не се чувствам в безопасност. Просто вече не се чувствам в безопасност.“

Вратата се отвори и влезе Айша. Лицето й беше изпито от скръб, очите — изпълнени със страх, черният чадор я правеше да изглежда още по-съсухрена.

— Здравей, Айша, мила, какво има?

— Не зная. Светът изглежда странен, а аз нямам… нямам опора.

— Влез във ваната — рече Азадех. Стана й жал за нея — изглеждаше толкова слаба и стара, крехка и беззащитна. „Трудно е да повярва човек, че е вдовица на баща ми, че има син и дъщеря, а е само на седемнадесет години.“ — Влез вътре, толкова е хубаво.

— Не, не, благодаря, аз… аз исках само да поговоря с тебе.

Айша погледна към Мина, после сведе очи и зачака. Преди два дни тя просто би изпратила да повикат Азадех, която щеше да дойде веднага, да се поклони, да коленичи и да чака заповедите й, така както тя сега коленичеше като молителка. „Такава е Божията воля — мислеше си тя. — Ако не беше ужасът за бъдещето на децата ми, щях да викам от радост — няма да я има вече гадната миризма и разтърсващото хъркане, няма да я има вече смазващата тежест, пъшкането, гнева и хапането, отчаянието да постигне онова, което можеше, но рядко. «Твоя е вината, твоя, твоя…» Как така да е моя вината? Колко пъти го молех да ми покаже какво да направя, за да помогна, и се опитвах, опитвах, опитвах, но беше толкова рядко; и после изведнъж тежестта я нямаше, започваше хъркането, а аз оставах будна да лежа в потта и вонята. О, колко пъти исках да умра!“

— Мина, остави ни сами, докато те повикам — рече Азадех. Прислужницата се подчини веднага. — Какво има, мила Айша?

— Страхувам се. — Момичето трепереше. — Страхувам се за сина си и дойдох да те помоля да го защитиш.

— Няма за какво да се боиш от Хаким хан или от мене, няма за какво — каза нежно Азадех. — Заклехме се пред Бога да ви пазим, твоя син и дъщеря ти, направихме го пред… пред твоя съпруг, нашия баща, и после пак, след смъртта му. Няма от какво да се страхуваш. От нищо.

— От всичко се страхувам — заекна момичето. — Вече не съм в безопасност, нито синът ми. Моля те, Азадех, не би ли могъл… не би ли могъл Хаким хан… готова съм да подпиша какъвто и да е документ, с който да му преотстъпя всички права, искам само да живея спокойно и синът ми да расте в мир.

— Мястото ти е при нас, Айша. Скоро ще видиш колко щастливи ще бъдем всички заедно — отвърна Азадех и си помисли: „Момичето е право да се страхува. Хаким никога няма да предаде ханството извън семейството си, ако има свои синове — трябва вече да се ожени, трябва да му помогна да си намери хубава жена.“ — Не се тревожи, Айша.

— Да не се тревожа? Ти си в безопасност сега, Азадех, ти, която допреди няколко дни живееше в ужас. Сега аз не съм в безопасност и аз живея в страх.

Азадех я наблюдаваше. Не можеше да направи нищо за нея. Животът на Айша беше решен. Тя беше вдовица на хан. Щеше да остане в двореца, наблюдавана и пазена и да живее колкото е възможно по-добре. Хаким нямаше да я остави да се омъжи повторно, не би могъл да я остави да се откаже от правата на сина, дадени с публичното завещание на умиращия съпруг.

— Не се тревожи — повтори тя.

— Ето. — Айша извади дебел кафяв плик изпод чадора си. — Това е твое.

— Какво е това? — Ръцете на Азадех бяха мокри и тя не искаше да го пипа.

Момичето отвори плика и й показа съдържанието му. Очите на Азадех се разшириха. Паспортът й, личната карта и други документи, и тези на Ерики, всички неща, които им бяха откраднати от муджахидина на барикадата. Това се казва пишкеш.

— Откъде ги взе?

Момичето беше сигурно, че никой не ги подслушва, но все пак зашептя:

— Левичарският молла, онзи от селото, ги даде на Негово височество хана, на Абдула хан, преди две седмици, когато бяхте в Техеран… онзи молла от селото.

— Откъде ги е получил? — Азадех я гледаше и не можеше да повярва.

Момичето вдигна нервно рамене.

— Моллата знаеше всичко за барикадата и какво е станало там. Дойде тук, за да вземе… да му предадат твоя съпруг. Негово височество… — Тя се поколеба, после продължи шепнешком: — Негово височество му отказа, трябвало той да реши кога, отпрати го и задържа документите.

— Имаш ли други документи, Айша? Лични документи?

— Не твои или на съпруга ти. — Момичето отново потрепери. — Негово височество толкова ви мразеше всички. Искаше да унищожи съпруга ти, после искаше да те даде на руснака, а брат ти трябваше да бъде… кастриран. Има толкова неща, които зная и които биха могли да ти помогнат — на теб и на него, и толкова много, което не разбирам. Ахмед… пази се от него, Азадех.

— Да — рече бавно Азадех. — Татко ли изпрати моллата в селото?

— Не зная. Мисля, че той. Чух го как каза на руснака да се отърве от Махмуд — а, да, това беше името на лъжливия молла. Може би Негово височество го е изпратил там да тормози вас и саботьора, и го е изпратил на собствената му смърт, но Бог се намеси. Чух, че руснакът се съгласи да прати хора след тоя Махмуд.

— И откъде чу това? — попита непринудено Азадех. Айша нервно придърпа чадора си и коленичи на ръба на ваната.

— Това място е като пчелна пита, пълно е с дупки за подслушване и шпионки, Азадех. Той… Негово височество нямаше доверие никому, шпионираше всички, дори мен. Аз мисля, че трябва да бъдем приятелки, съюзнички, ти и аз, ние сме беззащитни — дори и ти, а може би ти повече от всички нас, и ако не си помагаме една на друга, всички сме загубени. Аз мога да ти помогна, да те защитя. — По челото й бяха избили капчици пот. — Само те моля да защитиш сина ми, моля те. А аз ще защитя теб.

— Разбира се, че трябва да бъдем приятелки — отвърна Азадех Не вярваше, че я грози някаква заплаха, но бе заинтригувана да узнае тайните на двореца. — Ще ми покажеш ли тези тайни места, ще ми кажеш ли какво знаещ?

— О, да, да, ще то направя. — Лицето на момичето светна. — Ще ти покажа всичко и двете години ще минат бързо. Да, ще бъдем приятелки.

— Какви две години?

— Докато съпругът ти го няма, Азадех.

Азадех се изправи рязко, изпълнена с тревога.

— Отива ли си?

— Разбира се. — Айша впери поглед в нея. — Какво друго може да направи?

В Европейската стая.

Хашеми подаваше на Робърт Армстронг надрасканото съобщение от Мжитрик, което Хаким току-що му беше дал. Армстронг го погледна.

— Хашеми, съжалявам, но не мога да чета на турски.

— О, извинявай, забравих. — Хашеми го прочете на глас на английски. И двамата видяха разочарованието на Армстронг. — Следващият път ще го пипнем, Робърт. Иншаллах.

„Не се тревожете — помисли Армстронг. — И без това вероятността беше малка. Ще пипна Мжитрик друг път. Ще го пипна, ще те пипна и тебе, стари приятелю Хашеми, отвратително беше от твоя страна да убиеш Толбът. Защо го направи? Отмъщение, задето знаеше твърде много от тайните ти? С нищо не ти беше навредил, напротив, подаде ти много неща и изглади много от грешките ти. Отвратително! Ти не му даде никакъв шанс! Тогава защо аз да ти дам? Щом си уредя да напусна, с тебе е свършено. Сега вече няма причина да отлагам, след като Мжитрик знае, че съм по следите му, а той ми се присмива от сигурно място. Може би началниците ще изпратят някой от Специалния отдел или специална група в Тбилиси, сега, когато вече знаем къде е — някой ще стигне до това копеле. Дори ако аз не…“

Мисълта му бе прекъсната от Хаким хан:

— Полковник, какво значи това за Язернов и гробището Джалех?

— Това е покана, Ваше височество — отговори Хашеми. — Язернов е посредник, когото Мжитрик използва от време на време, той е приемлив и за едните, и за другите, когато трябва да се обсъди нещо важно и за двете страни.

Армстронг едва не се засмя. Хашеми знаеше не по-зле от него, че това е обещание за лична вендета. Умно от страна на Мжитрик да използва името Язернов, а не Ракоци.

— Да се срещне веднага, щом е възможно, с Язернов! — каза Хашеми. — Мисля, Ваше височество, че ще е по-добре да се върнем в Техеран още утре.

— Да — отвърна Хаким. Докато се прибираха с Азадех с колата от болницата, беше решил, че единственият начин да се оправи със съобщението на Мжитрик и с тези двамата беше да постави въпроса ребром. — Кога ще се върнете в Табриз?

— Следващата седмица, ако нямате нищо напротив. Тогава можем да обсъдим как да примамим Мжитрик тук. С вашата помощ може да се направят много неща в Азербайджан. Току-що получихме доклад, че кюрдите са вдигнали открито въстание близо до Резайе, сега иракчаните ги снабдяват обилно с пари и оръжия — Бог да ги порази. Хомейни нареди на армията да ги смаже веднъж завинаги.

— Кюрдите? — Хаким се усмихна. — Дори и той, Бог да го пази, дори и той няма да направи това, не и веднъж завинаги.

— Този път може и да го направи, Ваше височество. Той има фанатици, които да изпрати срещу фанатици.

— Зелените ленти могат да се подчиняват на заповеди и да умират, но те не живеят в тези планини, те нямат издръжливостта на кюрдите, нито страстта им към земната свобода на път за рая.

— С ваше позволение ще предам съвета ви, Ваше височество.

— Ще заслужи ли съветът ми повече доверие от съвета на баща ми или на дядо ми? Те са давали същия съвет — рязко рече Хаким.

— Надявам се, Ваше височество. Надявам се…

Думите му бяха заглушени от двигателя на хеликоптера, който припали, задави се, задържа за миг и отново млъкна. През прозореца видяха как Ерики откачи един от капаците на двигателите и започна да се взира в сложните механизми. Хашеми се обърна отново към хана, който седеше с вдървен гръб на стола си. Тишината натежа, умовете на тримата мъже работеха трескаво, всеки от тях бе силен не по-малко от останалите, всеки от тях замисляше някакво насилие.

— Той не може да бъде арестуван в моя дом или на моя територия — започна внимателно Хаким. — Въпреки че не знае нищо за телекса, той знае, че не може да остане в Табриз, дори в Иран, и че сестра ми не може да тръгне с него, дори не може да напуска Иран за две години. Знае, че трябва да тръгне веднага. Машината му не може да лети. Надявам се да избегне ареста.

— Ръцете ми са вързани, Ваше височество. — В гласа на Хашеми се долавяше извинение и искреност. — Мое задължение е да се подчинявам на закона на страната. — Той забеляза някакъв конец на ръкава си и разсеяно го махна. Армстронг веднага разбра сигнала. Това означаваше: „Трябва да поговоря насаме с този човек, той няма да говори пред вас. Намерете някакво извинение и ме чакайте отвън.“ — Наше задължение е да се подчиняваме на закона — повтори Хашеми с точно отмерена доза униние.

— Аз съм сигурен, съвсем сигурен, че той не е участвал в никакъв заговор, не знае нищо за бягството на останалите и бих желал да го оставите да си отиде в мир.

— Ще се радвам да информирам САВАМА за вашето желание.

— Ще се радвам да постъпите, както ви предложа.

— Ваше височество — рече Армстронг, — бихте ли ме извинили? Въпросът с капитана не ме засяга и не бих искал да се намесвам в държавни дела.

— Да, можете да си вървите. Кога ще получа доклада ви относно новите възможности за засилване на сигурността?

— Ще бъде в ръцете ви при завръщането на полковника.

— Вървете си с мир.

— Останете с мир, Ваше височество. — Армстронг излезе и се запъти по коридора към стълбите. „Хашеми ще го измъчи“ — помисли си той.

Вечерта беше ведра, въздухът приятно пощипваше, небето на запад имаше червеникав оттенък. Червено небе вечер — радост за овчаря, червено небе сутрин — предупреждение за овчаря.

— Добър вечер, капитане. Съвсем между нас да си остане, ако бракмата ви работеше, бих ви предложил едно бързо пътуване до границата.

— Защо? — присви очи Ерики.

Армстронг извади цигара.

— Климатът тук не е много здравословен, нали? — Сви длани около запалката си и щракна.

— Щом палите цигара при целия този бензин наоколо, и вашият климат, и моят няма да останат здравословни задълго. — Ерики натисна бутона. Двигателят започна да набира обороти идеално в продължение на двадесетина секунди, после се закашля и отново млъкна. Ерики изруга.

Армстронг кимна вежливо и се върна при колата си. Шофьорът му отвори вратата. Той се намести отзад, запали цигарата и смукна дълбоко. Не беше сигурен дали Ерики го е разбрал. Надяваше се. „Не мога да издам фалшивия телекс или че знам за «Вихрушка» — ще ме изправят пред най-близката стена за предателство спрямо Хашеми и хана, че съм си пъхал носа, където очевидно не ми е работа. Нали ме предупредиха. И ще са прави. Това е вътрешна политика.

Господи! До гуша ми дойде от всичко това. Имам нужда от почивка. Дълга почивка. Къде? Мога да се върна в Хонконг за седмица или две, да потърся старите приятели, малцината, които останаха, или може би да ида в Pays d’Enhaut, Високата страна, на ски. Не съм карал ски от години, а малко добра швейцарска кухня би ми дошла добре, roesti и вурст и хубаво кафе с гъста сметана и много вино. Много! Точно така ще направя. Първо Техеран, после приключване с Хашеми и излитам в свободните небеса. Може би ще се срещна с някоя хубава…

Такива като нас обаче не излизат на бял свят и не се променят. Какво, по дяволите, да правя сега и как да изкарам пари за в бъдеще, когато нямам никаква надежда за иранска пенсия, а пенсията ми от полицията в Хонконг от ден на ден струва все по-малко?“…

— А, Хашеми, как мина?

— Добре, Робърт. Шофьор, обратно в щаба. — Шофьорът даде газ през главния портал и подкара бързо по шосето към града. — Ерики ще се измъкне в малките часове, преди разсъмване. Ние ще го следваме, колкото си искаме, и след това го хващаме извън Табриз.

— С благословията на Хаким?

— Тайна благословия, явен гняв. Благодаря. — Хашеми прие цигарата, очевидно доволен от себе си. — Утре по това време финландецът едва ли ще е между живите.

— По предложение на Хаким? — Армстронг се чудеше каква ли е била сделката.

— Разбира се.

— Интересно. — Това не можеше да е идея на Хаким. Какво ли беше замислил Хашеми?

— Да, интересно. След като довечера видим сметката на муджахидините и се уверим, че този маниак, финландецът, е в капана, се връщаме в Техеран.

— Идеално.

Техеран, домът на Бакраван: 8,06 вечерта.

Шаразад сложи гранатата и пистолета в чантата си и я скри под някакви дрехи в чекмеджето на бюрото си. Вече беше избрала облеклото, което щеше да носи под чадора си по-късно — яке за ски, дебел пуловер и клин. Сега беше в бледозелена копринена рокля от Париж, която подчертаваше идеално фигурата й и дългите й крака. Гримът й също беше идеален. Последна проверка на стаята и тя слезе долу, за да се присъедини към посрещането на Дарануш Фаразан, бъдещия й съпруг.

— А, Шаразад!

Мешанг я пресрещна на вратата. Потеше се и прикриваше нервността си с престорено добро настроение, не знаеше какво да очаква от нея. Когато се върна от доктора, той започна да й се кара, отправяше страшни заплахи, но за негова изненада тя само сведе поглед и примирено пророни: „Не казвай нищо повече, Мешанг. Бог е решил, моля да ме извиниш, ще ида да се преоблека.“ И ето я сега тук — все още изглеждаше примирена.

„И така трябва да бъде“ — помисли си той.

— Негово превъзходителство Фаразан умира от нетърпение да те поздрави. — Той я хвана за ръка и я поведе между двадесетината души в стаята, повечето негови близки приятели и съпругите им, Зара и някои от нейните приятелки, нито една приятелка на Шаразад. Тя се усмихна на онези, които познаваше, после насочи цялото си внимание към Дарануш Фаразан.

— Моите почитания, ваше превъзходителство — каза тя любезно и протегна ръка. За пръв път беше толкова близо до него. Той беше по-нисък от нея. Тя погледна надолу към няколкото боядисани кичури коса на грубото му теме, грубата му кожа и още по-грубите ръце, лошият му дъх я обви, малките му черни очички блестяха. — Мир вам.

— Моите почитания, Шаразад, и мир на този дом, но моля те, моля те, не ме наричай ваше превъзходителство. Колко… колко си красива.

— Благодаря — отвърна тя и отдръпна ръката си, усмихна се и застана до него, после се втурна да му донесе нещо безалкохолно, полата й се развяваше, донесе чашата с възможно най-голяма грация, усмихвайки се на тъпите му любезности, поздравяваше другите гости, правеше се, че не забелязва втренчените им погледи и тайния присмех, но не прекаляваше с играта; мислите й бяха съсредоточени върху бунта в университета, който вече беше започнал, и протестния поход, който беше забранен от Хомейни, но въпреки това щеше да се състои.

Зара я наблюдаваше от другия край на стаята, изненадана от промяната, но благодарна на Бога, че Шаразад е приела съдбата си и че ще се подчини, което ще направи живота на всички им по-лесен. „Какво друго би могла да направи? Нищо! А и аз не мога да направя нищо, освен да приема, че Мешанг си има четиринадесетгодишна курва, която вече се хвали, че скоро ще стане негова втора жена.“

— Зара!

— О! Да, Мешанг, мили.

— Вечерта е идеална, идеална. — Мешанг избърса челото си и взе безалкохолно питие от подноса, на който имаше и чаши с шампанско за онези, които искаха. — Доволен съм, че Шаразад се е вразумила, защото това е идеалната партия за нея, разбира се.

— Да, идеалната — съгласи се Зара. „Може би, би трябвало да е благодарна, че е дошъл сам, а не е довел някое от момчетата, с които се забавлява — вярно е, наистина мирише на лайната, които продава.“ — Уредил си всичко идеално, мили Мешанг.

— Да. Да, така е. Всичко става точно така, както го планирах.

Близо до Джалех.

За да стигне до малката затревена писта, навремето собственост на беден аероклуб, която сега не се използваше, Локхарт заобиколи града на малка височина. Не искаше да попадне в обсега на някой радар. През целия път от „Д’Арси 1908“ радиото бе настроено на вълната на международното летище в Техеран, но ефирът бе тих, летището беше затворено за Свещения ден, не се разрешаваха полети. Той се бе погрижил да планира така, че да пристигне по залез-слънце. Когато изключи двигателите и чу мюезините, остана доволен. Дотук добре.

Вратата на хангара беше ръждясала. Трудно я отвори и вкара машината вътре. После затвори отново и пое дългия път пеша. Беше с пилотската униформа и ако го спряха, щеше да каже, че е летец от авиолиниите, че колата му се е повредила и че ще прекара вечерта при приятели.

Стигна предградията на Техеран. Улиците станаха все по-оживени, хората се прибираха вкъщи или идваха от джамиите, облеклото им беше безцветно, не се чуваше смях, усещаше се само мрачно предчувствие.

Нямаше много коли, само военни камиони, натъпкани със Зелени ленти. Нямаше войници или униформени полицаи. Регулировчиците бяха млади, също от зелените гвардейци. Градът се връщаше към реда. Не се срещаха жени в западни дрехи, само в чадори.

Чу зад гърба си няколко ругатни, не много. Няколко поздрава — пилотската униформа му даваше определен статут. По-навътре в града намери подходящо място, където да почака такси — близо до уличния пазар. Докато чакаше, си купи бутилка безалкохолно питие, отчупи един край от топъл пресен хляб и го задъвка. Нощният вятър се усили малко, но мангалите грееха весело и приканващо.

— Добър вечер. Вашите документи, моля.

Зелените бяха младежи, учтиви, с едва наболи бради. Локхарт им показа личната си карта, подпечатана и валидна, и те му я върнаха след известно обсъждане.

— Накъде отивате, ако можем да попитаме?

— Ходи приятели, близо чаршия — отвърна той на преднамерено развален фарси. — Кола чупи. Иншаллах.

Слушаше ги как си приказват, казваха, че пилотите са сигурни и че той е канадец. Не била ли Канада част от Големия Сатана? Не, не била.

— Мир вам — казаха младежите и се отдалечиха.

Той отиде до ъгъла и се загледа в движението, миризмата на града беше силна — бензин, подправки, гнили плодове, пикоч, миризма на тела и смърт. Острият му поглед забеляза едно такси, в което имаше само двама мъже отзад и един отпред. Беше на кръстовището, блокирано в момента от един завиващ камион. Без колебание Том се вмъкна между колите, избута някакъв мъж от пътя си, отвори задната врата и се напъха вътре, извинявайки се многословно на добър фарси, и помоли пътниците да му разрешат да пътува с тях. След няколко ругатни и известно пазарене шофьорът откри, че пазарът е точно по пътя, който бе договорил с другите, а те също бяха отделни пътници и също с мъка се бяха качили.

— С Божията помощ вашата спирка ще бъде втората, ваше превъзходителство.

„Успях — рече си Том възбудено, после в съзнанието му изплува друга мисъл: — Надявам се, че и другите са стигнали. Дюк и Скраг, Руди, всички, Фреди и добрият стар Мак.“

Бахрейн, международното летище: 8,50 вечерта.

Жан-Люк стоеше на площадката и наблюдаваше през бинокъла двете машини, които вече прелитаха края на пистата с мигащи навигационни светлини. Бяха получили разрешение за директно кацане и се приближаваха бързо. До него беше Матиас, също с бинокъл. Наблизо чакаха линейка и доктор, беше дошъл и Юсуф, служителят от имиграционната служба. Небето беше ясно, изпълнено със звезди, вечерта — хубава, с топъл приятен вятър.

Водещата машина зави леко и Жан-Люк можа да прочете регистрационните букви. G-UVX. Британски. „Слава Богу, имали са време на Джелет“ — помисли си той, разпозна Петикин в кабината и обърна бинокъла си към другия, хеликоптер. В него видя Еър и Кайл, механика.

Петикин кацна. Матиас и Жан-Люк се приближиха — Матиас откъм Петикин, а Жан-Люк откъм вратата на кабината. Жан-Люк отвори.

— Здравей, Джени, как е той?

— Струва ми се, че не диша. — Лицето й беше бяло.

Жан-Люк мерна Макайвър, легнал на пода със спасителна жилетка, подложена под главата. Преди двадесет минути Петикин беше съобщил на контролната кула в Бахрейн, че човек от неговия екипаж, Макайвър, изглежда има сърдечен удар и поиска спешно да ги посрещнат с доктор и линейка. От кулата веднага им обещаха помощ.

Докторът мина бързо покрай него, качи се в кабината и коленичи до Макайвър. Един поглед му беше достатъчен, за да сложи инжекцията, която беше приготвил.

— Това ще го успокои бързо, а след няколко минути ще го закараме в болницата. — Извика на арабски на санитарите и те дойдоха на бегом. После помогна на Джени да слезе. Жан-Люк вече беше при тях. — Аз съм доктор Ланоар. Моля, кажете ми какво стана.

— Сърдечен удар ли е? — попита Джени.

— Да, да. Не е голям — отвърна докторът, опитвайки се да я успокои. Той беше половин французин, половин бахрейнец, много добър, и имаха късмет, че успяха да го намерят толкова бързо. Зад тях санитарите вече бяха сложили Макайвър на носилка и го изнасяха внимателно от хеликоптера.

— Той… съпругът ми внезапно изпъшка и някак си дрезгаво каза: „Не мога да дишам“, после се сви от болка и припадна. — Тя изтри потта от горната си устна и продължи със същия унил глас: — Помислих, че сигурно е сърдечен удар, а не знаех какво да правя, после си спомних какво ни каза доктор Нът на лекцията за съпругите, разхлабих яката на Дънкан и го сложихме на пода, после намерих… капсулите, които ни даде, сложих една под носа му и я счупих…

— Амониев нитрат?

— Да, да, това беше. Доктор Нът ни даде на всяка по две и ни каза да ги пазим на тайно място и как да ги използуваме. Миришеше ужасно, но Дънкан изпъшка и почти се съвзе, но после пак изгуби съзнание. Все пак дишаше, някак си дишаше. В кабината почти не се чуваше и не се виждаше и по едно време ми се стори, че пак спря да диша и използвах и последната капсула, това като че ли го оправи пак.

Докторът наблюдаваше носилката и щом я поставиха в линейката, се обърна към Жан-Люк:

— Капитане, моля ви, доведете мадам Макайвър в болницата след половин час, ето картичката ми, те знаят къде да ме намерят.

— Не мислите ли, че… — започна бързо Джени, но докторът я прекъсна твърдо:

— Ще му помогнете повече, ако ни оставите половин час да си свършим работата. Вие сте направили каквото сте могли, спасили сте живота му. Така мисля. — И забързано се отдалечи.

67

Техеран, домът на Бакраван: 8,59 вечерта.

Зара стоеше до масата за вечеря и проверяваше за последен път дали всичко е готово. Чинии, прибори, салфетки от бял лен, купи с хорищ, различни видове месо и зеленчуци, пресен хляб и пресни плодове, сушени плодове и подправки. Оставаше да се донесе само оризът, а това щеше да стане, когато тя извикаше гостите на вечеря.

— Добре — каза тя на слугите и отиде в другата стая.

Гостите им продължаваха да разговарят, но тя забеляза, че Шаразад сега стои самичка близо до Дарануш, който оживено разговаряше с Мешанг. Тя прикри тъгата си и се приближи към нея.

— Мила, изглеждаш много уморена. Добре ли се чувстваш?

— Разбира се, че е добре — извика високо Мешанг.

— От вълнението е, Зара, просто от вълнението. — Шаразад се усмихна, но лицето й беше много бледо.

После се обърна към Фаразан:

— Ако не възразявате, ваше превъзходителство Дарануш, тази вечер няма да остана за вечеря.

— Защо, какво има? — попита рязко Мешанг. — Болна ли си?

— О, не, мили братко, това е просто от вълнението. — Шаразад отново насочи вниманието си към дребния мъж. — Може би ще ми бъде разрешено да ви видя утре? Може би за вечеря утре вечер?

Преди Мешанг да успее да отговори вместо него, Дарануш отвърна:

— Разбира се, скъпа! — Наведе се и й целуна ръка, при което тя трябваше да събере цялата си воля, за да не повърне. — Ще вечеряме утре. Може би вие и негово превъзходителство Мешанг, и Зара ще окажете чест на моя беден дом. — Той се ухили. Лицето му стана още по-гротескно. — На нашия беден дом.

— Благодаря, ценя високо поканата ви. Лека нощ и останете с мир.

— И вие също.

Тя се сбогува по същия учтив начин с брат си и Зара, после се обърна и ги остави. Дарануш я проследи с очи как се отдалечава, наблюдаваше полюляването на момчешките й бедра и задника й. „За Бога, погледни я — рече си той с копнеж, представяше си я гола да лудува за него. — Направих по-добра сделка, отколкото си мислех. За Бога, когато Мешанг предложи брака, бях убеден само от зестрата наред с обещанията за сътрудничество на пазара. И двете бяха значителни, и естествено така трябваше да бъде за една жена, бременна с дете от чужденец. Но сега, за Бога, мисля, че няма да е толкова трудно да легна с нея, да я накарам да ме обслужва така, както искам да бъда обслужван, и понякога да си правя свои деца. Кой знае, може и да стане както каза Мешанг: «Може би ще загуби детето, което носи.» Може би, може би.“

Той се почеса разсеяно, докато тя излизаше от стаята.

— Та докъде бяхме стигнали, Мешанг?

— Относно предложението ми за нова банка…

Шаразад затвори вратата и изтича леко нагоре по стълбите. Джари беше в стаята й, дремеше в голямото кресло.

— О, принцесо, как…

— Ще си лягам, Джари. Можеш вече да си тръгваш и никой да не ме безпокои, Джари, никой, по каквато и да е причина. Ще говорим на закуска.

— Но, принцесо, аз ще спя на креслото и… Шаразад тропна раздразнено с крак.

— Лека нощ! И никой да не ме безпокои! — Заключи шумно вратата след прислужницата, ритна обувките си встрани и после съвсем тихо бързо се преоблече. А сега покривалото и чадора. Отвори внимателно плъзгащите се врати към балкона и излезе навън. Слезе по стълбите в градината във вътрешния двор, а оттам една пътека я изведе към задната врата. Тя дръпна двете резета. Пантите изскърцаха. После излезе, затвори вратата и забърза. Чадорът се издуваше след нея като голямо черно крило.

В приемната зала Зара погледна часовника си и се приближи към Мешанг.

— Мили, искаш ли вече да сервираме вечерята?

— След малко. Не виждаш ли, че негово превъзходителство и аз сме заети?

Зара въздъхна и се отдръпна да поговори с една приятелка, но се спря, защото видя, че портиерът влезе разтревожен, потърси Мешанг в залата, приближи се до него и му прошепна нещо. Кръвта се дръпна от лицето на Мешанг. Дарануш Фаразан ахна. Тя се втурна към тях.

— Но какво е станало?

Мешанг отвори уста, но не се чу никакъв звук. Във внезапната тишина уплашеният слуга каза:

— Дошли са Зелени ленти, ваше височество, Зелени ленти и… и един молла. Искат да видят негово превъзходителство веднага.

В настъпилата гробна тишина всички си спомниха за арестуването на Пакнури, призовката на Яред и всички останали арести, екзекуции и слухове за още терор, още комитети, затвори, изпълнени с приятели, клиенти и роднини. Дарануш едва не плю от гняв, че бе тук, в тази къща по това време, дощя му се да разкъса дрехите си, задето така глупаво се бе съгласил да се свърже с фамилията Бакраван, която вече беше прокълната заради лихварството на Яред — същото лихварство, за което имаха вина всички лихвари на пазара, но нали хванаха Яред! „Ах кучият му син, а аз се съгласих публично на този брак и се съгласих тайно да участвам в плановете му, планове, които сега разбирам, о, Боже, защити ме, планове, които са опасно модерни, опасно прозападни и очевидно против диктата и желанията на имама! По дяволите, трябва да има и заден изход от този дом на прокълнатите!“

Четирима зелени и моллата бяха в приемната, където ги беше поканил слугата, седяха с кръстосани крака, облегнати на копринените възглавници; бяха събули обувките си до вратата. Младежите гледаха с широко отворени очи богатствата около тях; автоматите им лежаха на килима. Моллата беше с фина роба и фин бял тюрбан — внушителен шестдесетгодишен мъж с бяла брада и гъсти тъмни вежди, силно лице и тъмни очи.

Вратата се отвори. Мешанг влезе неуверено в стаята, като автомат. Лицето му беше пепелявосиво, главата го болеше от ужас.

— Поздрави… поздрави, ваше превъзходителство…

— Поздрави. Вие ли сте негово превъзходителство Мешанг Бакраван? — Мешанг кимна безмълвно. — А, тогава още веднъж приемете моите поздрави и мир вам, ваше превъзходителство, моля да ме извините, че дойдох толкова късно, но аз съм молла Саяни и идвам от комитета. Току-що разбрахме за негово превъзходителство Яред Бакраван и дойдох да ви кажа, че независимо, че такава е била волята на Бога, негово превъзходителство не е бил осъден съгласно закона, неправилно е бил разстрелян, имуществото неправилно е било иззето и ще бъде върнато веднага.

Мешанг го зяпна, не можеше да каже нищо.

— Ислямското правителство е задължено да спазва Божиите закони. — Моллата сбърчи вежди и продължи: — Бог знае, че не можем да контролираме всички усърдни последователи или простите зле ориентирани хора. Бог знае, че има някои, които в усърдието си правят грешки. И Бог знае също, че има мнозина, които използват революцията за зло, крият се зад името „патриот“, мнозина, които изопачават исляма за собствените си мръсни цели, мнозина, които не се подчиняват на Словото на Бога, мнозина, които кроят планове да ни компрометират, дори мнозина, които измамно носят тюрбан, мнозина, които не оценяват достойнството на тюрбана, дори някои аятоласи, дори те, но с Божията помощ ние ще разкъсаме техните тюрбани, ще прочистим исляма, ще смажем лошите, които и да са…

Мешанг не го чуваше. В ума му имаше само една мисъл: „Той… баща ми… аз получавам… получавам обратно имуществото ни!“

— Нашето ислямско правителство е правителство на Закона. Върховната власт принадлежи само на Бога. Законът на исляма има абсолютна власт над всички, включително и над ислямското правителство. Дори най-благородният Пророк, мир Нему, е бил подчинен на закона, който само Бог е разкривал и който е обяснен само с езика на Корана. — Моллата се изправи. — Такава е била Божията воля, но негово превъзходителство Яред Бакраван не е бил съден съобразно закона.

— Това… вярно ли е?

— Да, такава е Божията воля, ваше превъзходителство. Всичко ще ви бъде върнато. Нали вашият баща щедро ни подкрепяше? Как може да процъфтява ислямското правителство без помощта и подкрепата на пазара? Как може да съществуваме, ако не използваме пазарите за борба с враговете на исляма, враговете на Иран и неверниците…

Пред пазара.

Таксито спря на препълнения площад. Локхарт слезе и плати на шофьора. Двама бъдещи пътници, жена и мъж, се пребориха за мястото, което се освободи. Площадът беше пълен с хора, които влизаха или излизаха от джамията и пазара, обикаляха сергиите по улицата. Те почти не му обръщаха внимание — униформата и фуражката му осигуряваха свободно преминаване. Нощта беше хладна, небето бе покрито с облаци. Вятърът отново се бе усилил и се опитваше да загаси пламъчетата на газените лампи на уличните продавачи. От другата страна на площада се намираше улицата, на която беше домът на Бакраван. Том тръгна бързо, заобиколи ъгъла и отстъпи встрани, за да пропусне моллата Саяни и зелените, след това продължи.

Спря пред вратата във високия зид, пое си дълбоко въздух и почука силно. После почука пак. И пак. Чу стъпки, забеляза нечие око зад шпионката.

— Аз съм, негово превъзходителство капитан Локхарт — извика той щастливо.

Вратата се отвори.

— Добре дошли, ваше превъзходителство — каза портиерът. Още не се беше съвзел от шока от внезапното пристигане и заминаване на моллата и зелените, изпратени със смирени поклони лично от негово превъзходителство Гадняра, който в мига, в който вратата беше залостена, заподскача като луд, тупаше с крака по земята и после се втурна обратно в къщата. А ето сега ново привидение, за Бога, дошъл е неверникът, който някога беше женен за годеницата на негово превъзходителство Лайно.

Порив на вятъра раздуха изсъхналите листа в градината. При отворената главна врата се появи още един опулен слуга.

— Поздрави, ваше превъзходителство — промърмори той. — Ще… ще кажа на негово превъзходителство Мешанг, че сте пристигнали.

— Чакай! — Локхарт чуваше възбуденото бръмчене на гласовете от салона, дрънченето на чаши, смеха на хората. — Жена ми вътре ли е?

— Жена ви? — Слугата с мъка дойде на себе си. — Ъ-ъ, нейно височество, ваше превъзходителство капитане, си легна.

— Болна ли е? — разтревожи се Локхарт.

— Не изглеждаше болна, ваше превъзходителство, просто се прибра преди вечеря. Ще кажа на негово превъзходителство Мешанг, че…

— Не е необходимо да го безпокоиш, а и гостите му — прекъсна го Локхарт, доволен от възможността да я види първо насаме. — Ще я видя, после ще сляза и ще се представя по-късно.

Слугата погледа след него, докато той се качваше по стъпалата през две, изчака да се скрие от погледа му и хукна да търси Мешанг.

Локхарт мина по един коридор, после по друг. Насили се да ходи по-бавно, копнееше да види колко изненадана ще бъде тя и колко щастлива, а после щяха да отидат да видят Мешанг, а Мешанг щеше да изслуша плана. Най-после се озова пред вратата на стаята им и завъртя дръжката. Вратата не се отвори и той почука и я повика тихо:

— Шаразад, аз съм, Томи. — Нещо не беше наред. — Шаразад? — Изчака. Почука. Отново изчака. И пак почука, вече по-силно. — Шаразад!

— Ваше превъзходителство!

— А, здравей, Джари — рече той. Не забеляза, че тя трепери. — Шаразад, мила, отключи! Аз съм, Томи!

— Нейно височество каза да не я безпокоят.

— Но тя не е имала предвид мен. Разбира се, че не! Приспивателно ли е взела?

— О, не, ваше превъзходителство.

Локхарт насочи цялото си внимание към нея.

— От какво толкова те е страх?

— Мене? Не се страхувам, ваше превъзходителство. Защо трябва да се страхувам?

„Нещо не е наред“ — помисли си той. Обърна се нетърпеливо към вратата.

— Шаразад! — Чакане, чакане, чакане. — Това е смешно! — промърмори той. — Шаразад! — Преди да се усети какво прави, вече удряше по вратата. — Отвори вратата, за Бога!

— Какво правиш тук?

Беше Мешанг, освирепял от ярост. Локхарт видя Зара да се появява в другия край на коридора и спря.

— Добър… добър вечер, Мешанг — каза Том. Сърцето му биеше до пръсване. Опитваше се да бъде разумен и учтив — и защо, по дяволите, тя не отваря вратата, нещо не беше наред! — Върнах се да видя съпругата си.

— Тя не е твоя съпруга, тя е разведена, а сега се махай!

— Разбира се, че ми е съпруга! — Локхарт го гледаше неразбиращо.

— За Бога, тъп ли си? Тя беше твоя жена. Сега напусни дома ми!

— Ти си луд, не можеш да я разведеш просто така!

— Махай се!

— Разкарай се! — Локхарт отново заудря по вратата. — Шаразад!

Мешанг се завъртя към Зара.

— Върви и доведи няколко зелени! Хайде, върви и доведи няколко зелени! Те ще изхвърлят този луд оттук!

— Но, Мешанг, опасно е да ги въвличаме в наши…

— Повикай ги!

Локхарт избухна. Блъсна с рамо вратата. Тя се разтресе, но не поддаде и той вдигна крак и ритна с ток ключалката. Ключалката се счупи и вратата се отвори.

— Доведи зелените! — изкрещя Мешанг. — Не разбираш ли, че те сега са на наша страна, възстановиха ни… — Той също се втурна през вратата. Объркан видя, че стаята е празна, леглото е празно, банята е празна, нямаше къде другаде да бъде. Двамата с Локхарт се обърнаха към Джари, която стоеше на прага, вперила невярващ поглед в стаята, зад нея предпазливо се приближаваше Зара.

— Къде е тя? — изрева Мешанг.

— Не зная, ваше превъзходителство, оттук не е излизала, стаята ми е до нейната, а аз спя леко… — Мешанг я зашлеви през устата и Джари зави от болка, ударът я просна на пода.

— Къде е отишла?

— Не зная, ваше превъзходителство, мислех, че си е лег… — Мешанг я ритна и тя изпищя. — За Бога, не зная, не зная, не зная!

Локхарт отиде до плъзгащите се врати. Те се отвориха лесно, вече бяха отключени. Излезе на балкона и тръгна по стълбите към задната врата. Върна се бавно, объркан. Мешанг и Зара го гледаха от балкона.

— Задната врата беше отключена. Сигурно е излязла през нея.

— Къде е отишла? — Мешанг беше почервенял от гняв, а Зара се обърна към Джари, която още стоеше коленичила в спалнята, стенеше и плачеше от страх и болка. — Млъквай, кучко, или ще те нашибам! Джари! Щом не знаеш къде е отишла, къде мислиш, че би могла да отиде?

— Не… не зная, ваше височество — изхлипа старата жена.

— Мислиии! — изкрещя Зара и я зашлеви.

— Не знаяяя! — зави Джари. — През целия ден се държеше странно, ваши превъзходителства, странно, отпрати ме днес следобед и отиде някъде сама, аз я срещнах към седем часа и се върнахме заедно, но тя не каза нищо, нищо, нищо…

— За Бога, защо не ми каза? — извика Мешанг.

— Какво можех да ви кажа, ваше превъзходителство? Моля ви, не ме бийте пак, моля ви!

Мешанг седна на един стол. Рязката промяна от една крайност в друга, от пълния ужас, когато съобщиха за моллата и зелените, до пълната еуфория от отменянето на присъдата и възстановяването на правата му, до беса, който го обхвана като намери Локхарт тук, а Шаразад я нямаше, го изкара от релсите. Устата му се отваряше, но той не можеше да издаде никакъв звук. Гледаше как Локхарт разпитва Джари, но не разбираше думите.

Когато се беше втурнал в залата да съобщи със заекване благословените новини, всички се зарадваха, Зара се разплака от радост и го прегърна, останалите жени също, а мъжете топло стиснаха ръката му. Всички, освен Дарануш. Дарануш вече го нямаше. Беше избягал. През задната врата.

— Изнизал се е?

— Като пръдня от торба! — викна някой високо.

Всички се разсмяха, замаяни от собственото си облекчение, че вече не са в непосредствена опасност и няма да бъдат обвинени в съучастничество, и от съвсем неочакваното възстановяване на богатството и властта на Мешанг. Някой извика:

— Нали наистина няма да вземеш Дарануш Безстрашни за зет, Мешанг?

— Не, не, за Бога — отвърна той и изпи на един дъх чаша шампанско. — Как да му се доверя на такъв човек?

— Не му поверявай дори и кофа пикня! В името на Пророка, винаги съм си мислил, че на Мръсния Дарануш му плащат твърде много за неговите услуги. Пазарът трябва да анулира договора му!

Отново се чуха възторжени викове и общо съгласие, а Мешанг изпи втора чаша шампанско, злорадстваше от славните нови възможности, които се отваряха пред него: новият договор за боклука на пазара, който той като засегната страна щеше да получи, нов синдикат под негово ръководство за финансиране на правителството, и по-големи печалби, нови връзки с министри, по-важни от Али Киа — къде е този кучи син? — нови сделки в нефтените участъци, монополи, с които да маневрира, нова партия за Шаразад — сега ще бъде толкова лесно, защото кой не би искал да бъде част от семейството му, най-важното семейство на пазара? „Сега няма нужда да се плаща огромна зестра, на която се съгласих само по принуда. Цялото ми имущество е върнато, имението на брега на Каспийско море, застроените улици в Джалех, апартаментите в северните предградия, земите, овощните градини, полетата и селата, всичко е върнато.“

После слугата срина въодушевлението му, като прошепна, че Локхарт се е върнал, вече е в къщата, вече е горе. Мешанг се втурна насам, а сега безпомощно гледаше как мъжът, когото мразеше толкова много, разпитва Джари, а Зара слуша внимателно.

Направи усилие да се съсредоточи.

— … не съм сигурна, ваше превъзходителство, тя… — хлипаше Джари, — тя само… тя само ми каза, че младежът, който спасил живота й по време на първия протест на жените, бил студент от университета.

— Срещала ли се е насаме с него?

— О, не, ваше превъзходителство, не, както казах, срещнахме го на похода и той ни покани да пием кафе и да си починем — продължи Джари. Беше ужасена, че са я хванали да лъже, но повече се ужасяваше от това да каже какво наистина се беше случило. „Бог да ни пази — молеше се тя. — Къде ли е отишла, къде?“

— Как беше името му, Джари?

— Не зная, ваше превъзходителство, като че ли беше Ибрахим или… или Ишмаел, не зная. Вече ви казах, той не значеше нищо.

Главата на Локхарт направо се пръскаше. Никакъв знак, нищо. Къде би могла да отиде? При приятелка? В университета? На друг протестен поход? „Не забравяй слуховете на пазара за нов бунт на студентите, тази вечер се очакват още взривове, походи и контрапоходи, зелените срещу левичарите, но всички походи, които не са устроени от имама, са забранени от комитета, а търпението на комитета свърши.“

— Джари, сети се! Трябва да ми помогнеш!

— Нашибайте я с камшика, тя знае! — рече гърлено Мешанг.

— Не зная, не зная… — проплака Джари.

— Млъквай, Джари! — Локхарт се обърна към Мешанг. Лицето му беше бледо, беше вбесен. — Не зная къде е тя, но зная защо: ти си предизвикал насила развода и кълна се пред Всевишния, че ако пострада по някакъв начин, както и да е, ти ще платиш за това!

— Ти я изостави! — изфуча Мешанг. — Ти я изостави без стотинка, заряза я и си разведен, ти…

— Запомни, ще си платиш! И ако ми попречиш да вляза в този дом, когато се върна или когато тя се върне, в името на Бога, това също ще се стовари на твоята глава! — Локхарт тръгна към плъзгащите се врати, беше на ръба на лудостта.

— Къде отиваш? — попита бързо Зара.

— Не зная… аз… в университета. Може би е отишла да се присъедини към някой нов поход, въпреки че защо да бяга, за да го направи… — Локхарт не смееше да изрече онова, от което истински се ужасяваше, че нейният бунт е толкова краен, че мислите й са излезли от релсите и тя ще убие себе си — о, не самоубийство, но колко пъти в миналото бе казвала: „Никога не се тревожи за мен, Томи. Аз съм вярваща, винаги се опитвам да върша Божието дело и ако умра, вършейки Божието дело и с Божието име на уста, ще отида в рая.“

„Ами бъдещото ни дете? Една майка не би могла, не може… не може ли? Някоя като Шаразад?“

В стаята бе много тихо. Сякаш стоеше тук цяла вечност. После изведнъж цялата му същност се пренесе в нови води. Със странно ясен глас той изрече:

— Вие сте мои свидетели. Потвърждавам, че няма друг Бог, освен Бог и Мохамед е неговият пророк… Потвърждавам, че няма друг Бог, освен Бог и Мохамед е неговият пророк… — После за трети, последен път каза същото. Сега вече беше направено и той се успокои. Видя как всички бяха вперили поглед в него. Вцепенени.

Мешанг наруши мълчанието, вече не беше разгневен.

— Аллах-ул акбар! Добре дошъл. Но да кажеш Шахадата не е достатъчно, не стига.

— Зная. Но това е началото.

Гледаха как изчезва в нощта, всички бяха запленени от това, че са видели как е спасена една душа, един неверник се превръща в праведен. Толкова неочаквано. Всички бяха изпълнени с радост, с безкрайна радост.

— Бог е велик!

— Мешанг, това не променя ли всичко? — промърмори Зара.

— Да. И да, и не. Но сега той ще отиде в рая. Както Бог пожелае. — Изведнъж той се почувствува много уморен. Погледът му падна върху Джари и тя се разтрепери отново. — Джари — рече той със същото спокойствие, — ще бъдеш бита с камшик, докато не ми кажеш цялата истина, или ще отидеш в ада. Хайде, Зара, не бива да забравяме гостите си.

— Ами Шаразад?

— Да бъде Божията воля.

Близо до университета: 9,48 вечерта.

Шаразад излезе на главния път, където се събираха зелените и техните поддръжници. Хиляди. Огромното мнозинство бяха мъже. Всички въоръжени. Моллите ги командваха, призоваваха ги да спазват дисциплината, да не стрелят срещу левичарите, докато те не открият огън първи, да се опитат да ги разубедят от злото им: „Не забравяйте, че те са иранци, а не сатанински чужденци. Бог е велик… Бог е велик…“

— Добре дошла, дете — рече нежно един молла. — Мир на теб.

— Мир вам — отвърна тя. — Правим поход срещу противниците на Бога, нали?

— О, да, след малко, има много време.

— Имам пистолет — каза тя гордо и му го показа. — Бог е велик.

— Бог е велик. Но по-добре убийствата да спрат и заблудените да признаят Истината, да се откажат от своите ереси, да се подчинят на имама и да се върнат в исляма. — Старецът забеляза младостта и решителността й и отначало се въодушеви, но после се натъжи. — По-добре убийствата да спрат, но ако онези нечестивци не престанат да се противопоставят на имама, Бог да му даде мир, тогава с неговата помощ ще ускорим пътя им към ада…

68

Табриз, двореца: 10,05 вечерта.

Тримата седяха пред огъня, пиеха кафе след вечеря и гледаха пламъците. Стаята беше малка, с пищни драперии, топла и уютна, а до вратата стоеше човек от охраната на Хаким. Но въпреки че се преструваха, между тях нямаше спокойствие нито сега, нито по време на вечерята. Пламъците привличаха вниманието им, всеки виждаше в тях различни картини. Ерики виждаше разклонението на пътя, все това разклонение: по единия път пламъците водеха към самота, по другия — към осъществяване на мечтите. Може би, а може би не. Азадех гледаше към бъдещето и се опитваше да не го види.

Хаким хан отвърна поглед от огъня и хвърли ръкавицата.

— Цяла вечер си някак разсеяна, Азадех — рече той.

— Да. Мисля, че всички сме така. — Усмивката й не беше истинска. — Мислиш ли, че можем да си поговорим насаме, тримата?

— Разбира се. — Хаким направи знак на охраната. — Ще те повикам, ако имам нужда от тебе. — Мъжът се подчини и излезе. Настроението в стаята веднага се промени. Сега и тримата бяха противници, всички го съзнаваха, всички се пазеха и всички бяха готови. — Кажи, Азадех?

— Вярно ли е, че Ерики трябва да тръгне веднага?

— Да.

— Трябва да има някакво друго решение. Не мога да издържа две години без съпруга си.

— С Божията помощ времето ще мине бързо. — Хаким хан се изправи сковано, болката беше успокоена от кодеина.

— Не мога да издържа две години — повтори тя.

— Не можеш да нарушиш клетвата си.

— Той е прав, Азадех — намеси се Ерики. — Ти се закле доброволно, Хаким е хан и цената е… справедлива. Но всички тези убийства — трябва да замина, вината е моя, не твоя или на Хаким.

— Не си направил нищо лошо, нищо, беше принуден да защитаваш мен и себе си, това бяха отрепки, решени да ни убият, а що се отнася до нападението… ти направи това, което си смятал за най-добро, нямало е как да знаеш, че откупът е платен отчасти или че татко е мъртъв… той не биваше да заповяда да убият пратеника.

— Това не променя нищо. Трябва да тръгна тази нощ. Можем да го приемем и да оставим нещата каквито са — рече Ерики, наблюдавайки Хаким. — Две години ще минат бързо.

— Ако останеш жив, мили. — Азадех се обърна към брат си, който отвърна на погледа й. Усмивката му си остана същата, очите — същите.

Ерики погледна брата, после сестрата. Бяха толкова различни и все пак толкова си приличаха. „Какво я промени, защо тя ускори това, което не биваше да се ускорява?“

— Разбира се, че ще остана жив — рече той, външно спокоен.

От огнището падна един жив въглен и той се протегна, за да го хвърли пак вътре. Забеляза, че Азадех не беше отместила поглед от Хаким, нито пък той своя от нея. Същото спокойствие, същата любезна усмивка, същата твърдост.

— Да, Азадех? — попита Хаким.

— Някой молла би могъл да ме освободи от клетвата ми.

— Не е възможно. Нито молла, нито аз бих могъл да направя това, дори и имамът не би се съгласил.

— Аз мога да се освободя. Това е нещо между мен и Бог, аз мо…

— Не можеш, Азадех. Не можеш и няма да намериш спокойствие в душата си.

— Мога. Мога и душата ми ще остане спокойна.

— Не и ако искаш да останеш мюсюлманка.

— Да — рече просто тя. — Съгласна съм.

— Не знаеш какво говориш! — възкликна Хаким.

— О, знам, помислила съм дори за това. — Гласът й беше безизразен. — Помислих и за това решение и смятам, че е приемливо. Няма да понеса две години раздяла, няма да понеса и опит да бъде убит съпругът ми, нито ще го простя.

Тя се облегна и за момент се разсея. Повдигаше й се, но се радваше, че е поставила открито въпроса, макар същевременно да се боеше. Още веднъж благослови Айша за това, че я беше предупредила.

— Няма да допусна да се откажеш от исляма при каквито и да било обстоятелства — натърти Хаким.

Тя само погледна отново към пламъците.

Минното поле беше навсякъде около тях, всички мини можеха да избухнат всеки момент. Хаким концентрираше вниманието си върху нея, но сетивата му се опитваха да проникнат в Ерики, Носителя на Ножа. Знаеше, че той също чака, сега, когато проблемът се беше изправил срещу тях, той играеше друга игра. „Трябваше ли да освободя охраната?“ — запита се той, вбесен от заплахата на сестра си. Миризмата на опасност нахлу в ноздрите му.

— Каквото и да кажеш, Азадех, каквото и да опиташ, заради душата ти ще бъда принуден да предотвратя вероотстъпничеството — с всички средства. Това е немислимо.

— Тогава моля те, помогни ми. Ти си много мъдър. Ти си хан и ние сме преминали заедно през много неща. Умолявам те, отстрани заплахата за душата ми и за съпруга ми.

— Аз не заплашвам душата ти или съпруга ти. — Хаким погледна към Ерики. — Няма такова нещо.

— Каква е тази опасност, за която спомена? — попита Ерики.

— Не мога да ти кажа, Ерики — отвърна Хаким.

— Бихте ли ни извинили, Ваше височество? Трябва да се приготвим за заминаване. — Азадех стана, Ерики я последва.

— Трябва да останеш тук! — Хаким беше побеснял. — Ерики, би ли допуснал тя да се откаже от исляма, наследството си и възможността за вечен живот?

— Не, това не е част от моя план — отвърна той. И двамата го погледнаха втренчено, объркани. — Моля те, кажи ми каква е опасността, Хаким.

— Какъв план? Имаш план? За какво?

— Опасността. Първо ми кажи каква е опасността. Ислямът на Азадех е в безопасност, що се отнася до мен, кълна се в собствените си богове. Каква е опасността?

Хаким не мислеше да им каже, но сега бе потресен от упоритостта на сестра си, беше смаян, че е обмисляла да изпадне в крайна ерес, а откровеността на този странен човек съвсем го обърка. И той им разказа за телекса, за избягалите пилоти и хеликоптери, за разговора си с Хашеми. Забеляза, че Азадех бе не по-малко изненадана от Ерики, но изненадата й не изглеждаше истинска. Сякаш едва ли не вече бе знаела…, но как би могла да узнае?

— Казах му, че не можеш да бъдеш арестуван в моя дом, на моя територия или в Табриз, че ще ти дам кола и се надявам да избегнеш ареста, както и че ще тръгнеш преди разсъмване — завърши Хаким.

Ерики беше потресен. Телексът променяше всичко.

— Значи ще ме чакат?

— Да. Но не казах на Хашеми, че имам друг план, че вече съм изпратил една кола в Табриз и че щом Азадех заспи, ще…

— Ти щеше да ме оставиш, Ерики? — Азадех бе ужасена. — Щеше да ме оставиш, без да ми кажеш, без да ме попиташ?

— Може би. Какво искаше да кажеш, Хаким? Моля те, довърши си думите.

— Щом Азадех заспи, мислех да те изведа тайно от двореца до Табриз, където е колата, и да те насоча към границата, турската граница. Имам приятели в Хвой и те щяха да ти помогнат да минеш границата с Божията помощ — добави автоматично Хаким, страшно облекчен, че бе предвидил да уреди този алтернативен план — за в случай че му потрябва. „И ето че се случи“ — помисли си той. — Ти имаш ли план?

— Да.

— Какъв е?

— Ако не ти хареса, Хаким хан, тогава какво?

— В такъв случай няма да го допусна и ще се опитам да го предотвратя.

— Бих предпочел да не рискувам твоето недоволство.

— Без моята помощ не можеш да тръгнеш.

— Бих желал твоята помощ, това е вярно. — Ерики вече не беше уверен. Сега вече Мак, Чарли и останалите ги нямаше — как, по дяволите, са успели да го направят толкова бързо? „Защо, дявол го взел, не го направиха, докато бяхме в Техеран, но слава на всички богове, че Хаким сега е хан и може да защити Азадех — ясно е какво ще направи САВАК с мене, ако ме хванат, когато ме хванат.“ — Ти беше прав за опасността. Мислиш ли, че мога да се измъкна, както ти каза?

— Хашеми остави двама полицаи на портала. Мисля, че можем да те изведем тайно — все ще успеем да отвлечем вниманието им — не зная дали има други надолу по пътя към града, но може би има, по-вероятно е, че ще има. Ако са бдителни и те засекат… Иншаллах!

— Ерики, те очакват да тръгнеш сам — обади се Азадех, — а полковникът се е съгласил да не те закача в Табриз. Ако се скрием в някой стар камион, ще ни трябва само малко късмет, за да се изплъзнем.

— Ти не можеш да тръгнеш — рече нетърпеливо Хаким, но тя не го чу.

Мисълта й се върна към Рос и Гуенг и предишното бягство, и колко трудно им беше, въпреки че бяха обучени саботьори и бойци. „Горкият Гуенг.“ Прониза я хлад. „Пътят на север е също толкова труден като този на юг, толкова е лесно да ни устроят засада или да преградят пътя. Не е толкова далече до Хвой, а после от Хвой до границата, но това са хиляди мили във времето, а с болката в гърба ми… Съмнявам се дали бих могла да измина дори една миля.“

— Няма значение — промърмори тя. — Ще стигнем. С Божията помощ ще избягаме.

— В името на Бога и на пророка, ами клетвата ти, Азадех? — избухна Хаким.

Лицето й вече беше съвсем бледо и тя стискаше пръсти, за да спре треперенето им.

— Моля те, прости ми, Хаким, казах ти. А ако нещо ми попречи да тръгна с Ерики сега или ако Ерики не ме вземе със себе си, ще избягам по някакъв начин, ще го направя, кълна се, кълна се! — Тя се обърна към Ерики: — Ако Мак и всички останали са избягали, биха могли да те използват за заложник.

— Зная. Трябва да напусна страната колкото мога по-бързо. Но ти трябва да останеш. Не можеш да се откажеш от религията си само заради тези две години, колкото и да мразя да те напускам.

— Том Локхарт би ли оставил Шаразад за две години?

— Не става въпрос за това — рече внимателно Ерики. — Ти не си Шаразад, ти си сестра на хан и си се заклела да останеш.

— Това е между мен и Бог. Томи не би оставил Шаразад — продължи упорито Азадех. — Шаразад също не би оставила своя Томи, тя го оби…

— Ерики, трябва да знам твоя план — прекъсна я студено Хаким.

— Съжалявам, в това отношение не мога да се доверя никому.

Ханът присви силно очи и трябваше де напрегне цялата си воля, за да не повика охраната.

— Значи стигнахме до задънена улица. Азадех, моля те, налей ми малко кафе. — Тя се подчини веднага. Той погледна огромния мъж, който стоеше с гръб към огъня. — Има ли още нещо?

— Моля те, реши, Хаким хан — каза Ерики. — Зная, че си мъдър човек и не бих ти навредил по никакъв начин, нито на Азадех.

Хаким взе кафето и й благодари, гледаше огъня, претегляше и премерваше, искаше да разбере какво си е наумил Ерики, искаше всичко това да свърши и Ерики вече да си е отишъл, а Азадех да остане и да бъде както преди, мъдра, нежна, обичаща и послушна — и мюсюлманка. Той обаче я познаваше твърде добре и беше сигурен, че тя ще постъпи така, както се закани, а я обичаше твърде много, за да допусне да осъществи заканата си.

— Може би това ще те удовлетвори, Ерики: кълна се в Бога, че ще ти помогна, при условие че твоят план не отхвърля клетвата на сестра ми, нито я принуждава да се откаже от вярата си, не я излага на опасност за душата й или на политическа опасност… — Той се замисли за момент: — … не наврежда на нея или на мен и има шанс за успех.

— Това няма да помогне — настръхна сърдито Азадех. — Как би могъл Ерики да…

— Азадех! — извика рязко Ерики. — Дръж се прилично! Замълчи. Ханът говори на мен, не на тебе. Иска да знае моя план, а не твоя.

— Съжалявам, моля да ме извините — рече тя веднага съвсем искрено. — Да, прав си. Извинявам се и на двама ви, моля да ме извините.

— Когато се оженихме, ти се закле да ми се подчиняваш. Това важи ли още? — попита той грубо, вбесен, че тя едва не провали плана му — нали видя как гневът изпълва погледа на Хаким, а той му трябваше спокоен, не раздразнен.

— Да, Ерики — отвърна тя веднага, все още в шок от думите на Хаким, защото те отрязваха всички пътища и оставяха само онзи, който тя бе избрала — а този избор я ужасяваше. — Да, безрезервно, при условие че не ме напуснеш.

— Без уговорки — да или не?

В ума й се мярнаха картини от живота й с Ерики, неговата нежност, любов, смях и всички добри неща, както и неговата мрачна сила, която никога не бе я докосвала, но би се обърнала срещу всеки, който я заплашеше или се изправеше на пътя му — Абдула, Джони, дори Хаким — особено Хаким.

„Да, без уговорки — искаше да каже тя — но не и срещу Хаким, не и ако ме изоставиш.“ Очите му я пронизваха. За пръв път се страхуваше от него.

— Да, без уговорки — промълви тя. — Умолявам те, не ме изоставяй.

Ерики насочи вниманието си към Хаким:

— Приемам това, което каза, благодаря ти. — Той седна отново. Азадех се поколеба, после коленичи до него и сложи ръка на крака му, искаше да го чувствува, надяваше се така да отблъсне страха и яда към самата себе си затова, че избухна. „Сигурно полудявам — помисли си тя. — Бог да ми е на помощ…“

— Приемам правилата, които ти определи, Хаким хан — каза тихо Ерики. — Но дори и така, пак няма да ти кажа моя план… Чакай, чакай, чакай! Ти се закле, че ще помогнеш, ако не те изложа на риск, и аз няма да те изложа на риск. Вместо това — продължи той внимателно, — вместо това аз ще ти предложа един възможен изход, който би могъл да отговори на всички твои условия. — Ръката му несъзнателно започна да гали Азадех по косата и врата. Тя усети как се отпуска. Ерики наблюдаваше Хаким, и двамата бяха готови да избухнат. — Дотук добре ли е?

— Продължавай.

— Да предположим, че хеликоптерът ми е в идеално състояние, че аз съм се преструвал, че не мога да стартирам, за да отвлека вниманието на всички и за да ги накарам да свикнат с включването и спирането на двигателите; да речем, че съм излъгал за горивото и имам достатъчно за един час полет, напълно достатъчно, за да стигна до границата и…

— А имаш ли? — рече неволно Хаким. Тази идея откриваше много нови възможности.

— В този измислен разказ — да. — Ерики почувства как Азадех стисна коляното му, но се престори, че не забеляза. — Да речем, че след една-две минути, преди всички да си легнем, аз ти кажа, че искам да опитам пак да запаля. Да речем, че направя точно така, двигателите заработят и издържат достатъчно, за да се загреят, и след това отново изключат. Никой няма да се разтревожи — Божа воля. Всички ще си помислят: оня, лудият, не оставя машината на мира, защо не престане и не ни остави да спим спокойно. После да речем, че включа двигателите, дам на пълна мощност и се издигна в небето. Хипотетично бих могъл да изчезна за секунди — при условие че охраната не стреля срещу мене и при условие че наоколо няма неприятели, Зелени ленти или въоръжени полицаи при портала или извън стените.

Хаким неволно въздъхна. Азадех леко помръдна. Копринената й рокля прошумоля.

— Моля се тази измислица да стане истина — рече тя.

— Така би било хиляди пъти по-добре, отколкото с кола, десет хиляди пъти по-добре — каза Хаким. — Би ли могъл да преминеш цялото разстояние през нощта?

— Бих могъл, при условие че имам карта. Повечето пилоти, които са летели доста време в една област, си имат добра карта в главите. Но, разбира се, това е само измислица.

— Да, да, така е. Е, тогава дотук добре с твоя измислен план. Би могъл да избягаш по този начин, ако успееш да обезвредиш неприятелите във вътрешния двор. А сега хипотетично какво би станало със сестра ми?

— Жена ми не е включена в никакво бягство, истинско или хипотетично. Азадех няма избор: тя трябва да остане по собствена воля и да изчака двете години. — Ерики видя изненадата на Хаким и усети моменталния бунт на Азадех с пръстите си, но не позволи на ръката си да прекъсне своите ритмични движения по косата и врата й — успокояваше я, приласкаваше я, и продължи спокойно: — Тя е задължена да изпълни клетвата си. Тя не може да замине. Никой, който я обича, а най-вече аз, не би допуснал тя да се откаже от исляма заради две години. Всъщност, Азадех, измислица или не, това е забранено. Разбра ли?

— Чух какво каза, съпруже — изрече тя през зъби. Толкова беше ядосана, че едва говореше и се проклинаше, задето бе паднала в капана му.

— Твоята клетва те обвързва за две години, след това можеш да заминеш свободно. Така е наредено!

Тя вдигна поглед към него и рече мрачно:

— Може би след две години няма да искам да замина.

Ерики отпусна голямата си ръка върху рамото й, пръстите му леко обхващаха врата й.

— Тогава, жено, ще се върна и ще те извлека за косата. — Каза го толкова тихо и с такава злоба, че я смрази. Тя моментално сведе поглед и се загледа в огъня, все още облегната на краката му. Той задържа ръката си на рамото й. Азадех не се опита да я махне. Но той знаеше, че тя кипи от гняв, мрази го. И все пак знаеше, че трябваше да каже това, което каза.

— Моля да ме извините за момент — рече тя с леден глас.

Двамата мъже я изпратиха с поглед до вратата.

— Ще се подчини ли? — попита Хаким хан, когато останаха сами.

— Не — отвърна Ерики. — Само ако я заключиш, а дори и тогава… Не. Тя вече е решила.

— Никога, никога няма да допусна тя да наруши клетвата си и да се откаже от исляма, трябва да го разбереш, дори… дори ако трябва да я убия.

Ерики вдигна поглед към него.

— Ако тя пострада, ти си мъртъв — ако съм жив.

Северните предградия на Табриз: 10,36 вечерта.

Първата вълна Зелени ленти се втурна в мрака към вратата във високата стена, взриви ключалките и нахлу във вътрешната градина, стреляйки на всички страни. Хашеми и Робърт Армстронг бяха от другата страна на площада, на сравнително безопасно място в един паркиран камион. В уличката се криеха други мъже, готови да пресекат всякакви опити за бягство:

— Давай! — каза Хашеми по уоки-токито. Изведнъж противниковата страна на площада бе заляна от светлината на прожектори, монтирани на скрити камиони. Хората побягнаха, но полицията и зелените откриха огън и битката започна. — Хайде, Робърт — рече Хашеми и го поведе предпазливо напред.

Информаторите бяха донесли, че тази вечер тук щяло да има среща на високо равнище на ислямско-марксистки лидери и че сградата е свързана със съседните чрез лабиринт от тайни врати и проходи. С помощта на Хаким хан Хашеми бе ускорил първото от поредицата нападения над широката лява опозиция, за да хване водачите и да ги накаже за назидание на останалите — и за свои си цели.

Първата група зелени бяха прочистили партера и атакуваха нагоре по стълбите, без да се прикриват. Защитниците преодолели вече изненадата си, отвърнаха, с не по-малко ожесточение. Бяха добре въоръжени и добре обучени.

Навън на площада бе настъпило затишие, никой от отбраняващите се не искаше да отговори на предизвикателството или да се присъедини към онези, които бяха притиснати безпомощно между колите, някои от които вече горяха. Улицата зад сградата беше зловещо тиха, полицията и зелените, добре прикрити зад колите си, бяха блокирали и двата изхода.

— Защо чакаме тука като смрадливи страхливи иракчани? — запита грубо един от Зелените ленти. — Защо не започнем битката с тях?

— Ще чакаш, защото така нареди полковникът — отвърна полицейският сержант. — Ще чакаш, защото можем да избием всички кучета без опасност за нас и…

— Не се подчинявам на никакъв кучешки полковник, само на Бог! Бог е велик! — С този вик младежът зареди пушката си и изскочи от засадата към задната врата на сградата. Други го последваха. Сержантът ги изруга и заповяда да се върнат, но думите му се изгубиха в залпа, който се изсипа върху младежите от малките прозорчета високо в стената и ги покоси.

Хашеми и останалите чуха стрелбата и решиха, че това е опит за излизане.

— Не могат да се измъкнат тия кучета, Робърт — извика ликуващо Хашеми. — Те са в капан! — Забеляза, че атаката на главната сграда е спряла. Натисна копчето на предавателя: — Втората вълна в сградата на щаба. — Веднага един молла и друга група младежи нададоха боен вик и се втурнаха през площада — Робърт Армстронг се ужаси от това, че Хашеми ги изпрати да минат през осветения площад — така бяха лесни мишени. — Не се бъркай, Робърт! За Бога, омръзна ми да се бъркаш — отвърна студено Хашеми, когато той се опита да предложи как да организират нападението. — Задръж си съветите за себе си, това са вътрешни работи, ти нямаш нищо общо с тях!

— Но, Хашеми, не всички сгради отсреща са неприятелски или марксистки, сигурно има семейства, може би стотици невин…

— Мълчи, за Бога, или ще те считам за предател!

— Тогава оставам отзад. Отивам отзад да наблюдавам двореца.

— Казах, че ще участваш в нападението! Мислиш си, че само вие, британците, можете да се справите с няколко революционери? Ще стоиш до мен, за да мога да те виждам, но първо ми дай пистолета си!

— Но, Хашеми…

— Пистолета ти! В името на Пророка, вече не ти вярвам. Пистолета!

Така че той му го даде и Хашеми се успокои, отпусна се и се засмя на цялото премеждие. Но не му върна пистолета и Армстронг се чувствуваше разголен в нощта, боеше се, че по някакъв начин е бил предаден. Погледна към Фазир, забеляза отново странния му поглед и стиснатата му уста. В ъглите на устните му се беше събрала слюнка.

Силен огън отново привлече вниманието му към сградата. От горните прозорци стреляха с автомати срещу новата атака. Мнозина младежи бяха покосени, но някои успяха да се промъкнат вътре, сред тях беше и моллата, за да подкрепят останалите живи бойци. Заедно изтеглиха телата, които блокираха стълбите, и си пробиха път към следващия етаж.

На площада Хашеми бе приклекнал зад една кола, обзет от вълнение и от усещането си за власт.

— Изпратете още хора в сградата на щаба!

Никога преди не бе ръководил битка и дори не бе участвал в битка. Цялата му предишна работа бе тайна, прикрита, във всяка операция участваха само няколко души — дори на убийците си от Група Четири той само бе давал заповеди от сигурно място, чакаше ги в безопасност далече от мястото на действията им. С изключение на онзи случай, когато лично взриви бомбата в колата, която унищожи неговия противник от САВАМА генерал Джанан. „В името на Бога и Пророка — крещеше нещо в ума му, — за това съм бил роден: за битки и войни!“

— Обща атака! — извика той в уоки-токито, после се изправи и изрева с всички сили: — Обща атака!

От мрака на нощта изскочиха мъже и се втурнаха напред. Гранати полетяха безразборно над стените към градините и прозорците. Взривове, кълба дим, отново стрелба с пушки и автомати, отново взривове и след това гигантска експлозия в щаба на левите — взриви се някакъв склад за муниции и бензин, който разруши горния етаж и по-голямата част от фасадата. Горещата вълна развя дрехите на Хашеми, събори Армстронг, а Мжитрик, който ги наблюдаваше през бинокъл от безопасно разстояние през един прозорец на площада, ги видя ясно в светлината на прожекторите и реши, че моментът е идеален.

— Сега! — каза той на руски.

Снайперистът до него вече бе хванал целта в оптическия мерник и бе опрял цевта на пушката на перваза на прозореца. Той веднага притисна показалеца си над предпазителя, почувства пръста на Мжитрик на спусъка и започна да брои, както му беше наредено:

— Три… две… едно… огън! — Мжитрик натисна спусъка. И двамата видяха как куршумът дум-дум улучи Хашеми в кръста и го блъсна в колата пред него. После той се свлече в праха.

— Добре — промърмори мрачно Мжитрик. Съжаляваше само, че собствените му очи и ръце не са достатъчно добри, за да се справи лично с убийците на сина си.

— Три… две… едно… — Окулярът трепна. И двамата изругаха, защото Армстронг рязко се обърна, погледна за миг към тях, хвърли се между колите и изчезна зад една от тях.

— Той е близо до предното колело. Не може да избяга. Имай търпение — стреляй, когато можеш! — Мжитрик излезе от стаята и извика на турски надолу по стълбите към хората, които чакаха: — Вървете! — После се втурна обратно. В момента, в който влизаше, видя, че снайперистът стреля.

— Улучих го — викна той и изпсува. Мжитрик насочи бинокъла си, но не видя Армстронг.

— Къде е?

— Зад черната кола, подаде си за секунда главата отпред и аз го улучих.

— Уби ли го?

— Не, другарю генерал. Внимавах много, точно както наредихте.

— Сигурен ли си?

— Да, другарю генерал, улучих го в рамото, може би в гърдите.

Сградата на щаба вече гореше буйно, чуваше се само спорадична стрелба от съседните сгради, малцина се съпротивляваха, нападателите бяха много повече от защитниците, всички бяха обзети от някаква трескава бруталност. „Варвари — помисли си с презрение Мжитрик, после погледна отново към проснатото тяло на Хашеми, което се гърчеше в мръсотията. — Не умирай твърде бързо, мръснико!“

— Виждаш ли англичанина?

— Не, другарю генерал, но следя и двете страни.

В този момент Мжитрик видя да пристига раздрънкана линейка и няколко души с ленти на Червения кръст на ръцете разгърнаха носилки и започнаха да прибират ранените. Битката почти бе приключила. „Радвам се, че дойдох тази нощ“ — помисли си той. Гневът му още не се беше уталожил. Вчера, щом пристигна съобщението на Хаким хан, той реши лично да ръководи отмъщението. Едва прикритата „призовка“ и тайният доклад на Пахмуди за смъртта на сина му в ръцете на Хашеми и Армстронг го бяха вбесили. Лесно беше да уреди хеликоптер и да кацне снощи непосредствено до Табриз, лесно беше да организира контраатака и да направи засада на двамата убийци. Лесно беше да планира отмъщението си, което щеше да затвърди отношенията му с Пахмуди, като премахне неговия враг Хашеми Фазир вместо него и същевременно спести много бъдещи неприятности на неговите муджахидини и на Туде. И Армстронг, неуловимият агент на МИ-6, който отдавна трябваше да бъде премахнат. „Проклет да е този развратник, задето се явява като призрак след толкова много години.“

— Другарю генерал!

— Да, виждам ги. — Мжитрик наблюдаваше как хората от Червения кръст слагат Хашеми на една носилка и го носят към линейката. Други минаха зад колата. Кръстосаните линии на окуляра ги последваха. Възбудата на Мжитрик нарасна. Снайперистът чакаше търпеливо. Когато се появиха отново, мъжете влачеха Армстронг помежду си.

— Нали ви казах, че го улучих това копеле — каза снайперистът.

В двореца: 11,04 вечерта.

Червените фосфоресциращи светлини за нощен полет на таблото с уредите мълчаливо оживяха. Пръстът на Ерики натисна „Пуск двигатели“. Турбините заработиха, закашляха се, отново заработиха. Той внимателно издърпа прекъсвачите, после ги вмъкна докрай. Двигателите започнаха истинско загряване.

Вътрешният двор бе осветен от прожектори, работещи на половин мощност. Азадех и Хаким хан, дебело облечени заради нощния студ, стояха извън обсега на въртящите се перки и го наблюдаваха. На около стотина метра, при портала, двама души от охраната и полицаите на Хашеми също гледаха, но с безразличие. Цигарите им просветваха в мрака. Двамата полицаи метнаха автоматите си на рамо и се приближиха.

Двигателите отново се задавиха и Хаким хан извика през шума:

— Ерики, стига за тази вечер!

Но Ерики не го чу. Хаким тръгна към портала, Азадех неохотно го последва. Той ходеше замислено и неловко и изруга, още не бе свикнал с патериците.

— Добър вечер, Ваше височество — поздравиха любезно полицаите.

— Добър вечер… Азадех — рече раздразнено Хаким, — съпругът ти няма търпение, губи разсъдъка си. Какво му става? Смешно е да продължава да опитва. Какъв смисъл има, дори и да успее?

— Не зная, Ваше височество. — Лицето на Азадех изглеждаше бяло на бледата светлина, тя бе много неспокойна. — Той… след нападението той се държи много странно, много е трудно, трудно е да го разбере човек — той ме плаши.

— Нищо чудно! Той може да изплаши и дявола.

— Моля да ме извините, Ваше височество — каза Азадех, — но иначе… иначе той не е страшен.

Двамата полицаи учтиво си тръгнаха, но Хаким ги спря.

— Забелязали ли сте нещо различно в пилота?

— Много е ядосан, Ваше височество. От часове е ядосан. Видях го как веднъж ритна машината, но дали е различен, трудно може да се каже. Никога не съм бил близо до него преди. — Капралът беше към четиридесетте и не искаше да си има неприятности. Другият полицай беше по-млад и още по-уплашен. Имаха заповед да наблюдават и да чакат, докато пилотът замине с кола или докато замине която и да е кола, но да не пречат на заминаването, а да се обадят веднага в щаба по радиото. И двамата разбираха колко опасно е положението им — ръката на хана на Горгоните беше много дълга. И двамата знаеха за слугите и хората от охраната на покойния хан, обвинени от него в предателство, които още гниеха в полицейските тъмници. Но знаеха и че вътрешното разузнаване също има дълги ръце.

— Кажи му да спре, Азадех, да спре двигателите.

— Никога преди не е бил толкова… не е бил толкова груб с мене, а тази вечер… — Очите й се свиха от гняв. — Мисля, че няма да мога да му се подчиня.

— Ще се подчиниш!

— Когато е дори малко ядосан, нищо не мога да направя с него — промърмори тя.

Полицаите забелязаха колко е бледа и я съжалиха, но съжаляваха повече за себе си — бяха чули какво се е случило в планината. „Бог да ни пази от Носителя на Ножа! Какво ли й е на принцесата да е омъжена за такъв варварин! Всички знаят, че е изпил кръвта на хората от племената, които е убил, че се кланя на горските духове противно на Божия закон и се въргаля гол в снега, като принуждава и нея да прави същото.“

Двигателите се задавиха и започнаха да заглъхват. Полицаите видяха как Ерики изрева от яд и удари с огромния си юмрук стената на кабината. Алуминият се огъна от силата на удара му.

— Ваше височество, с ваше разрешение ще ида да си легна. Мисля да взема едно хапче за сън и се надявам, че утре ще е по-добър… — Думите й заглъхнаха.

— Да. Вземи си хапче. Вземи си. Много добре. Боя се, че аз ще трябва да взема две, гърбът ужасно ме боли и не мога да спя без тях. Той е виновен! — добави сърдито Хаким. — Ако не беше той, сега нямаше да ме боли. — После се обърна към телохранителя си: — Извикай охраната от портала, искам да им дам инструкции. Хайде, Азадех.

Той се отдалечи с накуцване, а Азадех го последва послушна и потисната. Двигателите писнаха отново. Раздразнен, Хаким хан се обърна рязко към полицаите:

— Ако не спре до пет минути, наредете му от мое име да спре! Пет минути, за Бога!

Двамата мъже с безпокойство ги наблюдаваха как се отдалечават, телохранителят и хората от охраната на портала забързаха след тях по стъпалата.

— Ако Нейно височество не може да се справи с него, какво бихме могли да направим ние? — рече по-възрастният полицай.

— С Божията помощ двигателите ще продължат да вият, докато на варварина не му омръзне и не ги спре сам.

Светлините в двора угаснаха. След шест минути двигателите все още тръгваха и спираха.

— По-добре да изпълним нареждането. — Младият полицай беше много нервен. — Ханът каза пет минути. Закъсняваме.

— Бъди готов да избягаш и не го дразни излишно. Махни предпазителя. — Те се приближиха неспокойно. — Ей, пилоте! — Пилотът обаче беше още с гръб към тях и наполовина скрит в кабината. Кучият му син! Вече бяха по-близо, почти под въртящите се перки. — Пилоте! — извика високо капралът.

— Не може да те чуе. Кой може да чуе нещо в този вой? Върви напред, аз ще те прикривам.

Капралът кимна, повери душата си на Бога и се наведе, за да мине под свистящите перки.

— Пилоте! — Трябваше да отиде съвсем близо и да го докосне. — Сега вече пилотът се обърна, лицето му беше мрачно и той каза нещо на варварския си език. Капралът не го разбра. С пресилена усмивка и любезност той се обърна към него: — Моля ви, ваше превъзходителство, пилот ага, бихме счели за чест да спрете двигателите, Негово височество ханът нареди. — Забеляза неразбиращия поглед и си спомни, че Носителят на Ножа не може да говори никакъв цивилизован език, затова повтори високо и бавно и запоказва с ръце. За негово огромно облекчение пилотът кимна с извинение, завъртя някакви ключове, двигателите забавиха ход и перките почти спряха.

„Слава на Бога! Ама много съм умен“ — помисли си капралът с облекчение.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство, пилот ага. Благодаря ви. — Много доволен от себе си, той надникна в кабината. Видя, че пилотът му прави някакви знаци, очевидно искаше да му се подмаже — и би могъл, за Бога, — като го кани да седне на мястото на пилота. Изпълнен с гордост, той наблюдаваше как варваринът учтиво се навежда към него в кабината и му сочи уредите.

Младият полицай не можа да удържи на любопитството си и се приближи под все по-бавно въртящите се перки към вратата на кабината. Наведе се вътре, за да види по-добре, смаян от редиците превключватели и скалите, които светеха в тъмното.

— За Бога, господин капрал, виждали ли сте някога толкова много скали и ключове? Ама много ви отива да седите пред таблото!

— Цял живот съм мечтал да стана пилот — отвърна капралът. — И… — Той спря изненадан, думите му потънаха в заслепяващата червена мъгла, която изсмука дъха от дробовете му и го потопи в пълен мрак.

Ерики бе блъснал главата на младежа в главата на капрала, зашеметявайки и двамата. Роторите над него спряха. Той се огледа. В мрака не се забелязваше никакво движение, в двореца светеха само няколко лампи. Не усещаше чужд поглед или присъствие. Бързо прибра оръжията им зад седалката. Необходими му бяха само няколко секунди, за да пренесе двамата мъже в кабината и да ги сложи да легнат. Отвори насила устите им, натика им приспивателните, които бе откраднал от шкафчето на Азадех, и след това ги завърза. Пое си за миг дъх, преди да мине отпред и да провери дали всичко е готово за незабавно заминаване. После се върна отново при двамата. Не бяха помръднали. Облегна се на вратата, готов да ги накара да млъкнат отново, ако се наложи. Гърлото му беше пресъхнало. По лицето му се стичаше пот. Чакаше. Чу кучета и изтракване на верига. Тихо приготви автомата. Обикалящият патрул от двама души с доберман-пинчери мина покрай двореца, но не се приближи към него. Ерики наблюдаваше двореца. На ръката му вече нямаше превръзка.

В северните предградия.

Раздрънканата, покрита с брезент линейка се друсаше по изровените улици. Отзад имаше двама санитари и три носилки. На една от тях лежеше Хашеми и виеше. Слабините му бяха разкъсани.

— За Бога, дайте му морфин — изохка Армстронг, превъзмогвайки собствената си болка. Той се беше проснал на носилката, облегнат на друсащата се стена на линейката, притискаше плътно превръзката към раната в горната част на гърдите си и не усещаше как кръвта му изтича от дупката на гърба и попива в топката памук — един от санитарите я бе натъпкал направо през шлифера му. — Дайте му морфин. Бързо! — Той заруга на фарси и английски, мразеше ги заради глупостта им и грубостта им, все още беше в шок от внезапния удар на куршума и нападението изневиделица. Защо, защо, защо?

— Какво да правя, ваше превъзходителство? — чу се глас от мрака. — Нямаме никакъв морфин. Такава е Божията воля. — Санитарят включи фенерчето си и почти го заслепи, после го насочи към Хашеми и към третата носилка. Младежът на нея вече беше мъртъв. Армстронг видя, че дори не си бяха направили труда да затворят очите му. Хашеми отново хрипливо извика.

— Изгаси светлината, Ишмаел — каза другият санитар. — Искаш да ни застрелят ли?

Ишмаел се подчини, без да бърза. Колата отново потъна в мрак. Той запали цигара, задави се и се закашля, дръпна брезента за миг, за да се ориентира.

— Само още няколко минути, ако е рекъл Бог. — Наведе се и разтърси Хашеми, изтръгна го от спокойствието на безсъзнанието и го върна в будния ад. — Само още няколко минути, господин полковник. Не умирайте още рече той съчувствено. — Само още няколко минути и ще ви полекуват както трябва.

Едно от колелата хлътна в някаква дупка и всички политнаха настрани. Остра болка проряза Армстронг. После линейката най-после спря и той едва не се разплака от облекчение. Някакви мъже дръпнаха брезента отзад и се качиха. Груби ръце го хванаха за краката, смъкнаха го на една от носилките и го завързаха с коланите. През адската мъгла на болката той видя как отнасят носилката на Хашеми в нощта, после вдигнаха и него, болката беше твърде силна и той припадна.

Санитарите прекрачиха канавката, вмъкнаха се през вратата във високата стена в мръсния коридор, слязоха по някакви стълби и спряха в голямо мазе, осветено от газени лампи.

— Оставете го там! — нареди Мжитрик и посочи към втората маса. Хашеми вече лежеше на първата, също вързан за носилката. Мжитрик бавно разгледа раните на Армстронг, после на Хашеми. И двамата бяха още в безсъзнание.

— Добре — рече той. — Чакай ме горе, Ишмаел.

Ишмаел свали мръсната лента с червения кръст и я хвърли в един ъгъл при другите.

— Много от нашите хора загинаха в сградата. Съмнявам се дали някой се е спасил.

— Значи си постъпил разумно, като не си отишъл на събранието.

Ишмаел затропа нагоре по стълбите, за да се присъедини към приятелите си, които шумно се поздравяваха за успеха си — бяха хванали водача на врага и неговото послушно куче, чужденеца. Всички бяха верни, корави ислямски марксистки бойци, сред тях нямаше нито един санитар.

Мжитрик изчака, докато остана сам, после извади едно малко джобно ножче и го заби дълбоко в тялото на Хашеми. Остана доволен от силния писък. Когато писъкът заглъхна, той взе една кофа ледена вода и я плисна в лицето на полковника. Очите му се отвориха и ужасът и болката в тях го зарадваха още повече.

— Искали сте да ме видите, полковник? Вие убихте сина ми Фьодор. Аз съм генерал Пьотър Олег Мжитрик. — Той отново заби ножа. Лицето на Хашеми се изкриви от болка и той зави, крещеше и говореше несвързано, опитваше се да се измъкне от коланите.

— Това е за сина ми… и това е за сина ми… и това е за сина ми…

Сърцето на Хашеми беше здраво и той издържа доста време — молеше за милост, молеше за смърт, молеше единствения Бог за смърт и за отмъщение. Смъртта му беше ужасна.

За момент Мжитрик постоя надвесен над него, ноздрите му се бунтуваха срещу отвратителната миризма. Но не беше необходимо да си налага да си спомни какво бяха направили тези двамата със сина му, за да го докарат до третото ниво. Докладът на Пахмуди беше ясен.

— Хашеми Фазир, ти си получи заслуженото, лайнар такъв — каза той и плю в лицето му. После се обърна и застина. Армстронг беше дошъл в съзнание и го гледаше от носилката в другия край на мазето. Студени сиви очи. Безкръвно лице. Липсата на страх го изненада. „Това скоро ще се промени“ — помисли си той и приготви джобното ножче. Тогава забеляза, че дясната ръка на Армстронг се беше измъкнала от коланите, и преди да успее да направи нещо, Армстронг се пресегна към ревера на шлифера си, хвана върха му и доближи скритата в него капсула с цианкалий до устата си.

— Не мърдай!

Мжитрик беше твърде опитен, за да си помисли да се втурне към него — разстоянието беше твърде голямо. В страничния си джоб имаше автоматичен пистолет, но беше сигурен, че преди да успее да го извади, Армстронг ще счупи със зъби капсулата и трите секунди, които оставаха, едва ли биха стигнали за отмъщение. Единствената му надежда беше, че болката ще накара Армстронг да припадне или да загуби концентрация. Той се облегна на другата маса и го напсува.

Когато затягаха коланите на Армстронг на носилката в тъмната линейка, той инстинктивно бе стиснал мускулите си, за да си осигури достатъчно място да извади ръката си, в случай че болката стане твърде силна. В яката на ризата му имаше скрита друга капсула. Беше потреперал, докато Хашеми умираше, благодари на Бога за малкото време, което му даде възможност да освободи ръката си. Усилието беше ужасно. Но щом веднъж докосна капсулата, ужасът го напусна, а с него и голяма част от болката. Той се беше успокоил на прага на смъртта, където животът е толкова възвишен.

— Ние… ние сме професионалисти — изрече той. — Ние не сме убили твоя… твоя син. Той беше жив, когато… когато генерал Джанан го отведе при Пахмуди.

— Лъжец! — Мжитрик усети слабостта в гласа му, разбра, че няма да чака дълго и се приготви.

— Прочети официалните… официалните документи… САВАМА сигурно е изготвила някакъв доклад… и тези на проклетото ти КГБ.

— Смяташ, че съм такъв глупак, че можеш да ме настроиш срещу Пахмуди, преди да умреш?

— Прочети докладите, попитай и ще разбереш истината. Но вие, копелетата от КГБ, не обичате истината. Казвам ти, че беше жив, когато го взеха от САВАМА.

Мжитрик беше объркан. Не би било нормално за професионалист като Армстронг — така или иначе близо до смъртта, да си губи времето и да предлага едно такова разследване, без да е сигурен в резултата.

— Къде са записите? — попита той. Гледаше англичанина внимателно, забеляза, че погледът му започва да се премрежва, умората от загубата на кръв натежаваше. — Къде са записите?

— Няма записи. Не… не и от третото ниво. — Силата на Армстронг отслабваше. Болката вече я нямаше — нямаше и време. Необходими му бяха все по-големи усилия, за да се концентрира. Записите обаче трябваше да бъдат запазени, едно копие вече беше в безопасност на път за Лондон заедно със специален доклад. — Синът ти беше смел и силен и не издаде нищо пред нас. Това… това, което Пахмуди е измъкнал… е измъкнал от него, не знам… главорезите на Пахмуди… или те, или вашите отрепки. Той беше ж… жив, когато вашите го взеха. Пахмуди разказа на Хашеми.

„Възможно е — помисли си смутен Мжитрик. — Тези неграмотни, противни копелета в Техеран объркваха операциите ни в Иран години наред, не разбираха шаха толкова време и провалиха работата ни от поколения насам.“

— Аз ще разбера. Кълна се в главата на сина си, че ще разбера, но това няма да ти помогне… другарю!

— Една услуга… една услуга за… за услуга. Ти ли премахна Роджър… Роджър Крос, а?

— Аз го уредих, да. — Мжитрик се засмя, доволен да го поизмъчи и да използва времето, докато чака. — А АМГ, помниш ли го? И Толбът, но казах на Пахмуди да използва този лайнар Фазир за 16а. — Забеляза, че студените сини очи се свиха, и се зачуди какво ли става зад тях.

Армстронг ровеше в паметта си. „АМГ? А, да, Алън Медфорд Грант: роден през 1905 година, доайен на агенти в контраразузнаването. През 1963 година като таен информатор на Иън Дънрос напипа къртицата в «Ноубъл Хаус». И още една в моя специален отдел, която се оказа най-добрият ми приятел.“

— Лъжец! АМГ загина при катастрофа през 1963 година.

— Беше нагласена. Имахме 16а за този предател от повече от година, и за жена му, японката.

— Той не беше женен.

— Вие, копелета, нищо не знаете. Специален отдел? Лайняни глави. Тя беше от японското разузнаване. Претърпя катастрофа същата година в Сидни.

Армстронг си позволи да се усмихне леко. Мотоциклетната „катастрофа“ с АМГ бе организирана от КГБ, но бе инсценирана от МИ-6. Смъртният акт беше истински, но за друг човек, а Алън Медфорд Грант все още работеше успешно, въпреки че бе с друго лице и под различно прикритие, което дори англичанинът не знаеше. Но жена? Японка? Дали това не бе още една димна завеса, или друга тайна?

Миналото привличаше Армстронг. Той се напрегна, за да върне мисълта си към това, което действително искаше да знае, да провери дали беше прав, или грешеше. Вече нямаше време за губене, никакво време.

— Кой е четвъртият човек? Нашият архипредател?

Въпросът увисна в мазето. Мжитрик се стресна, но след това се усмихна, защото Армстронг му даде ключа към психологическото отмъщение. Каза му името и видя шока. Името и на петия човек, дори на шестия.

— МИ-6 е пълно с наши агенти, също и МИ-5, повече от вашите профсъюзи. Тед Евърли е един от нашите, Бродхърст и лорд Грей — помниш ли го от Хонконг? Не само лейбъристи, въпреки че те са най-благодатната почва. Имена? — рече той злорадо, знаейки, че е в безопасност. — Виж в „Кой кой е“! Високите постове в банките, в Сити, в Министерството на външните работи — Хенли е един от нашите и аз вече имам копие от твоя доклад — чак до кабинетите, а може би дори и на „Даунинг Стрийт“. Имаме петстотин наши професионалисти във Великобритания, без да броим вашите собствени предатели. — Смехът му беше жесток.

— А Смедли-Тейлър?

— О, да, той също и… — Злорадството на Мжитрик внезапно секна и той настръхна в отбрана. — Откъде знаеш за него? Щом знаеш за него… А?

Армстронг беше доволен. Фьодор Ракоци не бе излъгал. Всички тези имена в записите вече бяха заминали, вече бяха на сигурно място, на Хенли никога не му вярваха, дори на Толбът. Беше доволен и тъжен, съжаляваше, че няма да бъде там, за да ги хване лично. Е, някой друг щеше да го направи. АМГ щеше да го направи.

Очите му трепнаха, ръката му се плъзна бавно от ревера. Мжитрик светкавично се втурна напред — движеше се много бързо за ръста си, и притисна ръката му между масата и крака си, откъсна ревера и сега вече Армстронг беше безсилен, изцяло в неговата власт.

— Събуди се, мръсник такъв! — извика руснакът възбудено и извади джобното ножче. — Откъде знаеш за Смедли?

Армстронг не отговори. Смъртта бе настъпила тихо. Мжитрик беше вбесен, сърцето му биеше до пръсване.

— Няма значение, той е мъртъв, няма смисъл да се губи време — промърмори той високо. Гадното копеле беше отишло в ада със знанието, че е бил инструмент на предатели, поне някои от тях. Но откъде знаеше за Смедли-Тейлър? „Да върви по дяволите! Ами ако казва истината за сина ми?“

В ъгъла на стаята имаше туба с газ. Той започна да я излива върху телата, ядът му постепенно стихваше.

— Ишмаел! — викна той нагоре по стълбите. Когато свърши с газта, захвърли тубата в ъгъла. Ишмаел слезе в мазето с още един човек. — Готови ли сте за тръгване? — попита ги Мжитрик.

— Да, с Божията помощ.

— И с нашата собствена — небрежно допълни Мжитрик. Избърса ръцете си, уморен, но доволен от свършеното през деня и нощта. Следваше само кратко пътуване до околностите на Табриз, до хеликоптера му. Един час, дори по-малко, до дачата в Тбилиси и Вертинска. „След няколко седмици ще дойде младото пале Хаким, със или без моя пишкеш — Азадех. Ако е без нея, ще му излезе скъпо.“ — Запалете огъня — нареди рязко той — и да тръгваме.

— Ето, другарю генерал! — Ишмаел весело му подхвърли кибрит. — Ваша привилегия е да довършите онова, което сте започнали.

— Добре — Мжитрик улови кибрита. Първата клечка не се запали. Нито втората. Най-после третата пламна. Той се отдръпна към стълбите и внимателно я хвърли. Пламъците лумнаха към тавана и дървените рафтове. Внезапно Ишмаел с един ритник го запрати с главата напред и той се просна в края на огъня. Изпищя паникьосан и заудря по пламъците, завъртя се и запълзя по обгорените си ръце и крака към стълбите, спря за миг и заудря по кожените си ревери, кашляше и се давеше от кълбата черен дим и миризмата на горяща плът. Успя някак си да се изправи на крака. Първият куршум разби капачката на коляното му, той зави и отстъпи назад в огъня, вторият счупи другия му крак и го събори. Мжитрик заудря безпомощно пламъците, писъците му потънаха в нарастващия рев на ада и той се превърна във факла.

Ишмаел и другият мъж изтичаха нагоре по стълбите към първата площадка и едва не се сблъскаха с останалите, които се бяха втурнали надолу и сега стояха зяпнали и гледаха гърчещото се тяло на Мжитрик — пламъците бяха обхванали ботушите му.

— Защо го направи? — попита смаян един от тях.

— Моят брат стана жертва в къщата, а също и братовчед ти.

— Такава е била Божията воля, но, Ишмаел… другарят генерал? Бог да ни пази, нали той ни снабдяваше с пари, оръжия и експлозиви — защо го уби?

— Защо не? Този кучи син беше нахален и нагъл поклонник на Сатаната! Дори не беше човек на Книгата — рече с презрение Ишмаел. — Там, откъдето е дошъл, има още дузини такива, хиляди. Те имат нужда от нас, не ние от тях. Заслужаваше да умре. Нали дойде сам, за да ме изкуши? — Той плю към тялото. — Важните хора трябва да имат телохранители.

От мазето изригна огнен стълб и те бързо се оттеглиха. Огънят обхвана дървените стъпала, плъзна нагоре. На улицата всички се качиха на камиона, който вече не беше линейка. Ишмаел погледна към обгърнатата от пламъци къща и се разсмя гръмогласно:

— Сега това куче гори в ада! Дано всички неверници загинат също толкова бързо.

В двора на двореца.

Ерики се беше облегнал на вратата на хеликоптера и видя как изгаснаха лампите в покоите на хана на втория етаж. Провери внимателно двамата упоени полицаи, дълбоко заспали в кабината, и се успокои. Затвори тихо вратата, пъхна ножа си под колана и взе автомата. С ловкостта на нощен ловец се промъкна безшумно към двореца. Охраната на хана при портала не го забеляза — защо им трябваше да го наблюдават? Ханът им беше дал ясни нареждания да оставят пилота на мира и да не го дразнят, сигурно скоро щеше да се умори да си играе с машината. „Ако вземе някоя кола, оставете го. Ако полицията иска да си има неприятности, това си е тяхна работа.“

— Да, ваше височество — бяха отвърнали и двамата, доволни, че няма да отговарят за Носителя на Ножа.

Ерики се промъкна през предната врата и по слабо осветения коридор, който водеше към стълбите за северното крило, доста далече от покоите на хана. Изкачи се безшумно по стълбите и тръгна по друг коридор. Видя лъч светлина под вратата на техния апартамент. Влезе без колебание в преддверието и затвори тихо вратата. В другия край на стаята се намираше вратата, която водеше към спалнята им. Отвори я и за своя изненада видя Мина, прислужничката, коленичила до леглото. Масажираше дълбоко заспалата Азадех.

— О, моля да ме извините — заекна тя, ужасена от него като всички слуги. — Не чух ваше превъзходителство. Нейно височество поиска… поиска да продължа, докато мога с… с масажа, и да остана да спя тук.

Лицето на Ерики беше като маска, петната от масло по бузите му и по залепената на ухото му превръзка го правеха да изглежда още по-опасен.

— Азадех!

— О, няма да я събудите, ваше превъзходителство, тя взе… тя взе две хапчета за сън и ме помоли да я извиня, ако вие…

— Облечи я! — изсъска той.

— Но, ваше превъзходителство! — Мина пребледня. Сърцето й едва не спря, като видя, ножа в ръката му.

— Облечи я бързо и ако издадеш дори един звук, ще те разпоря. Хайде! — Тя грабна халата й. — Не това, Мина! Топли дрехи, дрехи за ски — в името на всички богове, няма значение кои, но побързай! — Наблюдаваше я, застанал между нея и вратата, за да не може да избяга. На нощната масичка беше кукрито в ножница. Изпита угризение и отвърна поглед от него. Когато се увери, че Мина му се подчинява, взе чантата на Азадех от тоалетката. Всичките й документи бяха вътре — лична карта, паспорт, шофьорска книжка, акт за раждане, всичко. „Добре — помисли си той и благослови Айша за подаръка. Азадех му бе казала за него преди вечеря и той благодари на древните си богове, че му бяха дали плана тази сутрин. — Ах, мила, нима си помисли, че наистина ще те изоставя?“

В чантата й беше и малката копринена торбичка за бижута, която изглеждаше по-тежка от обикновено. Очите му се разшириха при вида на смарагдите и диамантите, перлените огърлици и обици, които бяха сега в нея. „Останалото от Нажуд — помисли си той, — онова, което Хаким използва за пазарлък с хората от племената и което върнах от Баязид.“ Видя в огледалото как Мина зяпа в богатството, което държеше в шепата си. Азадех бе неподвижна, почти облечена.

— Побързай! — скръцна със зъби Ерики.

Засадата на пътя под двореца.

Сержантът от полицията и шофьорът му се взираха от колата, която чакаше край пътя, към двореца на четиристотин метра от тях. Сержантът използваше бинокъл. Виждаха се само бледите светлини от външната страна на огромния портал, никаква следа нито от охраната, нито от неговите двама души.

— Карай нагоре — рече неспокойно сержантът. — За Бога, нещо не е наред! Или са заспали, или са мъртви. Карай бавно и тихо.

Посегна към патрондаша на седалката и пъхна един патрон в цевта на пушката си. Шофьорът даде газ и подкара по тъмния път.

При портала.

Бабак, единият от охраната, се беше облегнал на една колона от вътрешната страна на масивната желязна врата, която бе затворена и залостена. Другият пазач се беше свил наблизо върху някакви чували и спеше дълбоко. През решетките на вратата се виждаше обграденият със сняг път, който се извиваше надолу към града. Зад празния фонтан във вътрешния двор, на стотина метра, беше хеликоптерът. Леденият вятър леко помръдваше перките.

Той се прозя и затупа с крака, за да пропъди студа, после се изпика през решетките, като разсеяно движеше струйката насам-натам. Когато ханът ги освободи и се върнаха на поста си, откриха, че двамата полицаи ги няма. „Отишли са да изкрънкат малко храна или да спят — бе казал той. — Проклета да е цялата полиция.“

Бабак се прозя. Очакваше с нетърпение зората, когато щеше да се освободи от дежурство за няколко часа. Трябваше само да пропусне колата на пилота през вратата преди разсъмване, после да заключи отново — и в леглото при едно топло тяло. Почеса се автоматично по чатала, усети как членът му се размърдва и се втвърдява. Отпусна се назад, бръкна в гащите си, очите му проверяваха дали тежкото резе е на мястото си и дали малката странична врата също е залостена. В този момент улови някакво движение с крайчеца на очите си. Погледна натам. Пилотът се измъкваше от една странична врата на двореца с някакъв голям вързоп през рамо, ръката му вече не беше превързана и носеше автомат. Бабак бързо се закопча, смъкна пушката от рамото си и се прикри. Ритна предпазливо другия пазач, който се събуди без звук.

— Погледни — прошепна той. — Аз си мислех, че пилотът още е в кабината.

С широко отворени очи проследиха как Ерики продължи да се движи в сянката, после изведнъж се спусна през откритото пространство към хеликоптера.

— Какво носи? Какъв е тоя вързоп?

— Прилича на килим, навит килим — прошепна другият. Чу се как Ерики отвори вратата на кабината.

— Но защо? Какво прави, в името на Бога? Светлината беше много слаба, но зрението и слухът им бяха силни. Чуха някаква кола да се приближава, но вниманието им бе привлечено от отварянето на вратата на хеликоптера от другата страна. Зачакаха с притаен дъх и го видяха как изхвърли две неща, които приличаха на вързопи, под корема на хеликоптера, после се наведе под опашката и се появи от тяхната страна. За момент остана така, гледаше към тях, но не ги виждаше, после отвори вратата на кабината и се качи вътре с автомата. Навитият килим бе подпрян на съседната седалка.

Двигателите изведнъж заработиха и двамата пазачи подскочиха.

— Бог да ни пази, какво да правим?

— Нищо — рече нервно Бабак. — Нищо. Ханът ни каза точно: „Оставете го на мира, каквото и да прави. Той е опасен“ — така ни каза, нали? „Когато пилотът вземе колата на разсъмване, оставете го да замине.“ — Сега вече трябваше да говори високо през нарастващия шум. — Няма да правим нищо.

— Но не ни каза, че пак ще пуска двигателите, ханът не каза това, нито че ще се промъква с навит килим.

— Прав си. Божа работа, но си прав. — Безпокойството им нарасна. Не бяха забравили за хората от охраната, затворени и бити с камшик от стария хан, за неподчинение или невнимание, както и за изгонените от новия. — Двигателите като че ли работят добре сега, как мислиш? — И двамата вдигнаха поглед към втория етаж, етажа на хана, където светнаха лампи, после рязко се обърнаха към полицейската кола, която зави и спря пред портала. Сержантът изскочи от колата с фенер в ръка.

— Какво става, за Бога? — извика сержантът. — Отворете вратата! Къде са хората ми?

Бабак се втурна към страничната врата и дръпна резето. В пилотската кабина ръцете на Ерики се движеха колкото бе възможно по-бързо, ранената ръка му пречеше. По лицето му се стичаше пот и се смесваше със струйка кръв от ухото — превръзката му се бе отлепила. Беше се задъхал от дългото тичане от северното крило с Азадех, увита в килима, упоена и безпомощна, и ругаеше стрелките, за да ги накара да се вдигнат по-бързо. Видя, че светнаха лампи в апартамента на Хаким и няколко глави надникнаха през прозорците. Преди да излезе с Азадех, внимателно удари Мина така, че само да изгуби съзнание — надяваше се, че не я е наранил — за да предпази и нея, и себе си, та тя да не вдигне тревога или да не бъде обвинена в съучастничество. После уви Азадех в килима и закачи кукрито на колана си.

— Хайде — изръмжа той на стрелките и мерна двамата мъже в полицейски униформи край портала. Изведнъж хеликоптерът бе облян от лъч светлина от фенера. Стомахът му се сви. Ерики грабна автомата, без да мисли пъхна цевта през прозореца и натисна спусъка, насочил оръжието нагоре.

Четиримата мъже се пръснаха, за да търсят прикритие — куршумите рикошираха от мазилката на портала. В паниката сержантът изтърва фенера, но преди това всички видяха двете сгърчени, неподвижни тела на капрала и другия полицай, проснати на земята и вероятно мъртви. Щом стрелбата спря, сержантът запълзя към колата за пушката си.

— Стреляйте, за Бога — извика шофьорът. Възбуден, Бабак натисна спусъка, но куршумите отидоха встрани. Шофьорът несъзнателно излезе на открито, за да прибере фенера. Нов ред на автомата от хеликоптера го накара да отскочи назад: — Кучи син!… — Тримата се скриха в безопасност. Още един ред завъртя фенера и го разби.

Ерики видя как планът му за бягство се проваля. Хеликоптерът беше безпомощна мишена на земята. Времето му бе свършило. За частица от секундата помисли да изключи. Стрелките бяха твърде ниско. После изпразни автомата срещу портала със зловещ боен вик, блъсна газта докрай и нададе още един първобитен вой, който смрази кръвта на всички, които го чуха. Двигателите заработиха на пълна мощност, запищяха от напрежение… той бутна лоста напред и вдигна машината на няколко сантиметра над земята. Хеликоптерът политна напред с вдигната опашка, ските застъргаха през вътрешния двор, машината отскочи нагоре, издигна се и отново се спусна, отново отскочи и вече бе във въздуха, но се клатеше силно. При портала шофьорът изтръгна оръжието от единия от пазачите, приближи се до колоната, видя как хеликоптерът се измъква и натисна спусъка.

На втория етаж на двореца Хаким се бе надвесил от прозореца на спалнята си, замаян от хапчетата за сън. До него стоеше Маргол, телохранителят му. Видяха как хеликоптерът едва не се блъсна в един малък дървен клозет, ските откъртиха част от покрива, после машината продължи да се издига с клатушкане. Зад стената бе полицейската кола, в светлината на фаровете се виждаше силуетът на сержанта. Хаким го видя да се цели и пожела да не улучи.

Ерики чу как куршумите издрънчаха в метала, помоли се да не са засегнали нищо важно и се спусна опасно встрани от откритата външна стена към пространството, през което можеше да се промъкне в безопасност зад двореца. При силния завой навитият килим с Азадех падна и затисна таблото. За миг Ерики се обърка, после с всичка сила я отблъсна встрани. Раната на ръката му се отвори.

Зави зад северното крило. Хеликоптерът все още беше само на няколко стъпки над земята. Насочи се към външната стена, към колибата, където се бяха крили Рос и Гуенг. Беше все почти над земята. Един заблуден куршум проби вратата му и попадна в таблото с уредите, пръскайки стъкла на всички страни.

Когато хеликоптерът изчезна от погледа на Хаким, той изкуцука през огромната спалня покрай веселите пламъци на огъня в камината и излезе в коридора, за да погледне през другите прозорци.

— Виждаш ли го? — попита той, задъхан от напрежение.

— Да, Ваше височество — отвърна Маргол и посочи възбудено: — Ето там!

Хеликоптерът бе просто тъмен силует на още по-тъмен фон, после се включиха прожекторите на двореца и Хаким видя как той едва прелита над стената, само на няколко сантиметра, и се спуска надолу. След няколко секунди се появи пак — набираше скорост и височина. В този момент Айша се втурна по коридора и завика истерично:

— Ваше височество, Ваше височество… Азадех я няма, няма я… този дявол я е отвлякъл, а Мина е ударена и е в безсъзнание…

Хаким не можеше да се съсредоточи. Клепачите му страшно тежаха. Сигурно беше от хапчето.

— Какви ги говориш?

— Азадех я няма, сестра ви я няма, увил я е в килим и я е отвлякъл, взел я е със себе си… — Тя спря уплашена, като видя изражението на Хаким — лицето му изглеждаше пепелявосиво на бледата светлина, очите му се затваряха — тя не знаеше, че взима ханчета за сън. — Отвлякъл я е!

— Но това… това не е възможно… не е въз…

— О, така е, отвлякъл я е и Мина е в безсъзнание! Хаким примига насреща й и заекна:

— Вдигни тревога, Айша! Ако е отвлечена… за Бога, вдигни… вдигни тревога! Взех приспивателни и… Ще видим утре, за Бога, сега не мога, не и сега, но ще изпратя някой… в полицията… при зелените… ще разглася, ще има ханска награда за главата му! Маргол, помогни ми да се върна в стаята.

В края на коридора се събираха изплашени слуги и хора от охраната. Айша изтича просълзена при тях, разказа им какво се бе случило и какво е наредил ханът.

Хаким с мъка се добра до леглото и легна. Беше изтощен.

— Маргол, кажи… кажи на охраната да арестува ония глупаци при портала. Как можаха да допуснат това?

— Сигурно не са били бдителни, Ваше височество. — Маргол беше сигурен, че са виновни, някой трябваше да бъде виновен, въпреки че той присъстваше, когато ханът им каза да не пречат на пилота. Даде съответните нареждания и се върна. — Добре ли сте, Ваше височество?

— Да, благодаря ти. Не излизай от стаята… събуди ме на разсъмване. Поддържай огъня и ме събуди на разсъмване.

Хаким с благодарност се предаде на съня, който така изкусително го привличаше. Гърбът вече не го болеше, мисълта му бе съсредоточена върху Азадех и Ерики. Когато тя излезе от малката стая и ги остави сами с Ерики, той си бе позволил да покаже мъката си: „Няма изход от капана, Ерики. В капана сме, всички ние: ти, Азадех, аз. Все още не мога да повярвам, че тя ще се откаже от исляма, същевременно съм убеден, че тя няма да се подчини нито на мен, нито на теб. Не желая да я нараня, но нямам избор, безсмъртната й душа е по-важна от временния й живот.“

— Бих могъл да спася душата й, Хаким. С твоя помощ.

— Как? — Забеляза напрегнатостта на Ерики, лицето му бе сковано, погледът — странен.

— Като отстраня необходимостта тя да унищожи душата си.

— Как?

— Да речем, просто да предположим, че този луд пилот не е мюсюлманин, а варварин, и толкова обича жена си, че става още по-луд и вместо просто да избяга сам, внезапно я приспива, отвлича я, излита с нея от страната против волята й и отказва да я пусне да се върне. В повечето страни съпругът може… може да предприеме крайни мерки, за да задържи жена си, дори насила да изиска подчинението й и да я обуздае. По този начин тя няма да е нарушила клетвата си, няма да е необходимо да се отказва от исляма, няма да бъде необходимо да я нараниш, а аз ще задържа жена си.

— Това е измама! — рече озадачен Хаким. — Това е измама.

— Не, това е измислица, хипотеза, всичко е само хипотетично, просто измислица, но пък отговаря на правилата, които ти си се заклел да спазваш, и никой няма да повярва, че сестрата на Горгонския хан по своя воля ще наруши клетвата си и ще се откаже от исляма заради един варварин. Никой. Дори сега ти не си сигурен, че тя ще го направи, нали?

Хаким се опита да открие някакъв пропуск. Нямаше никакви пропуски и той се изненада. Това щеше да реши повечето от… щеше ли да реши всичко, ако се осъществи? Ако Ерики го направеше без нейно знание и помощ… Да я отвлече! Вярно, никой не би повярвал, че тя по своя воля ще наруши клетвата си. Отвлечена! „Мога публично да го заклеймя, а тайно да се радвам, ако искам тя да замине, а той да остане жив. Но трябва, това е единственият начин! За да спася душата й, трябва да спася него.“

Той за миг отвори очи в тишината на спалнята. По тавана играеха отблясъци от огъня. Видя в тях Ерики и Азадех. „Бог ще ми прости — помисли си той, докато заспиваше. — Но дали ще я видя пак някога?“

69

Техеран, близо до университета: 11,58 през нощта.

Шаразад стоеше в студения мрак до фалангата Зелени ленти, които задържаха масата скандиращи мюсюлмани. Бяха плътно един до друг и скандираха дружно „Аллаххх-ул акбаррр“ — жива бариера срещу две-три хиляди леви студенти и агитатори, които се приближаваха по улицата. Фенерчета и горящи факли, подпалени коли, оръжия, палки, просто тояги. Пръстите й стискаха автоматичния пистолет в джоба, гранатата беше готова в другия джоб.

— Бог е велик! — изкрещя тя.

Враговете се приближаваха бързо и Шаразад видя свитите им юмруци, възбудата и от двете страни нарастваше, виковете ставаха по-дрезгави, нервите по-опънати, тревогата растеше… „Няма друг бог, освен Бог…“ Сега вече бяха толкова близо, че можеше да различи отделни лица. Изведнъж разбра, че те не са тълпа сатанински революционери, поне не всички, че повечето от тях са студенти, мъже и жени на нейната възраст; жените бяха смели и без чадори, викаха за правата на жените, правото на глас и всички разумни, дадени от Бога, трудно извоювани неща, които нямаше да се върнат никога.

Върна се назад към замайващата възбуда на Похода на жените — всички облечени в най-хубавите си дрехи, с разпуснати коси, свободни като косите си, боркини за свобода и справедливост за всички във великата им нова ислямска република, където тя и нейният бъдещ син и Томи щяха да живеят щастливо навеки. Пред нея отново се изправи фанатикът с размахания нож, който унищожи бъдещето, но това вече нямаше значение. Ибрахим го спря, Ибрахим, водачът на студентите, той беше там, за да я спаси. „О, Ибрахим, тук ли си тази вечер, водиш ли ги така, както водеше нас? Тук ли си, пак в борба за свобода и справедливост и права на жените, или падна жертва в Ковис, както искаше, убивайки твоя зъл двулик молла, който уби баща ти, така както беше убит и моят?“

„Но… но татко бе убит от мюсюлмани, не от левичари — помисли си тя объркано. — А имамът все още е непреклонен, иска всичко да бъде както по времето на пророка… А Мешанг… А Томи бе принуден да замине. И принудителен развод, и принудителен брак с оня мръсен старец, и никакви права!“

— Какво правя тук? — възкликна тя в бъркотията. — Би трябвало да съм оттатък, при тях, би трябвало да съм оттатък при тях, а не тук… не, не, и оттатък не! Ами детето ми, бъдещият ми син, това е опасно за него и…

Някъде изгърмя пистолет, след него други, лудницата стана всеобща. Хората отпред се мъчеха да се оттеглят, отзад напираха да се включат в боя. Около Шаразад бушуваше някакво безумно море. Усети как я смазват и я носят напред, краката й едва докосваха земята. Някаква жена до нея изпищя и падна под краката на тълпата. Един старец се препъна и изчезна отдолу, мърморейки Шахадата, като едва не я повлече след себе си. Нечий лакът я удари в корема, тя извика от болка и страхът й се превърна в ужас.

— Томиии! Помогни миии… — изпищя Шаразад.

Стотина метра по-напред Том Локхарт бе притиснат от студентите към витрината на един магазин, палтото му бе разкъсано, фуражката му я нямаше. Бе по-отчаян от всякога. Часове наред бе търсил сред групите студенти, надявайки се въпреки всичко да я намери — сигурен беше, че е някъде сред тях. Къде другаде би могла да отиде? Определено не, не и в апартамента на онзи студент, който Джари каза, че били срещнали. Онзи Ибрахим, който не означавал нищо. „По-добре да е там, отколкото тук — помисли той отчаяно. — О, Господи, нека я намеря.“

Край него минаха някакви жени, повечето в западни дрехи, с джинси и якета, и в този миг той я видя. Опита се да си проправи път, но пак се бе припознал, извини се и отново се дръпна встрани, а след него се чуха няколко ругатни. Помисли, че я вижда от другата страна на улицата, но отново бе сбъркал. Момичето носеше дрехи за ски, подобни на тези на Шаразад, беше със същата прическа и на нейната възраст. Но носеше марксистко-ислямско знаме и огорчен от разочарованието си, той го наруга, мразеше го заради глупостта му. Виковете и лозунгите се набиваха в ушите му, възбуждаха го, искаше му се да грабне една тояга и да избие злобата от главите им.

„О, Господи, помогни ми да я намеря!“

— Бог е велик — промърмори той и въпреки че страшно се тревожеше за Шаразад, сърцето му ликуваше. „Сега, когато съм мюсюлманин, всичко е различно. Сега те ще ме приемат, аз съм един от тях, мога да отида на хадж в Мека, мога да влизам във всяка джамия, цветът или расата не означават нищо за Бог. Само вярата. Вярвам в Бог и че Мохамед е бил пророк на Бога. Няма да бъда фундаменталист, нито шиит. Ще бъда ортодоксален сунит. Ще си намеря учител и ще науча арабски. Ще летя за «Иран Ойл» и за новия режим и ще бъдем щастливи, Шаразад и аз…“

Някой стреля наблизо, във въздуха лумнаха пламъци от горяща барикада от гуми, малки групи крещящи студенти се хвърлиха срещу редиците зелени, отново се стреля, цялата улица изригна в крещящи притискащи се тела, по-слабите бяха смазани отдолу. Някакви полудели младежи го повлякоха със себе си към мястото на боя.

На осемдесет метра от него Шаразад пищеше, бореше се за живота си, опитваше се с блъскане и удари да си пробие път встрани, където щеше да е в относителна безопасност. Чадорът й беше разкъсан, фереджето изчезна. Беше натъртена и коремът я болеше. Хората около нея вече се бяха превърнали в тълпа, налитаха срещу противниците си, всеки за себе си, но всички заедно, като някакво огромно животно. Боят пламваше ту тук, ту там, никой не знаеше кой е приятел или враг, освен моллите и зелените, които викаха и се мъчеха да контролират безредието. Ислямската тълпа се поколеба за миг, после с пронизителен рев тръгна напред. Слабите паднаха и бяха смазани. Мъже, жени. Писъци и викове, и хаос, всеки призоваваше собствения си Бог.

Студентите отчаяно продължаваха да се борят, но бяха повлечени. Безмилостно. Мнозина паднаха. Стъпкаха ги. Останалите разкъсаха редиците си, започна разгромът и двете страни се смесиха.

Локхарт използва ръста и силата си, за да си пробие път, и застана между две коли, защитен от тях за момент. На няколко метра встрани видя малка крива уличка, която водеше към порутена джамия — там би могъл да намери убежище. Някъде напред избухна резервоарът на кола, пръснаха огромни пламъци. Щастливците умряха веднага, ранените запищяха. В светлината на пламъците му се стори, че я мерна, после някаква група бягащи младежи налетя върху него, в гърба му се стовари юмрук, изблъскаха го от пътя и той падна в краката им. Шаразад бе само на тридесет метра. Косата й беше разрошена, дрехите й разкъсани, все още бе притисната от тълпата, влачена от неумолимата й сила, продължаваше да пищи, но никой не я чуваше и не се интересуваше от нея.

— Томиии… Помогни миии…

Тълпата за миг се раздели. Тя се втурна към пролуката и си проправи път към затворените, заключени магазини и паркираните коли. Безредието намаляваше. Ръцете се опитваха да разчистват пространство, изтриваха потта и мръсотията; мъжете започнаха да забелязват съседите си.

— Проклета комунистическа блудница — извика мъжът зад нея; очите му се бяха изцъклили от гняв.

— Не съм, не съм, аз съм мюсюлманка — извика тя, но ръцете му хванаха якето й, дръпнаха ципа, ръката му потъна вътре и я хвана за гърдите.

— Блудница! Мюсюлманките не се показват, мюсюлманките носят ча…

— Загубих го! — Скъсаха ми го! — изпищя тя.

— Блудница! Проклета да си! Нашите жени носят чадор.

— Загубих го! — Скъсаха ми го! — изпищя тя отново и се опита да се откъсне. — Няма друг…

— Блудница! Курва! Сатана! — крещеше той, глух за думите й, полудял, усещането на гърдата й през копринената риза и фланелката допълнително го възпламеняваше. Пръстите му се забиха в коприната и я разкъсаха, той вече стискаше гърдата й, с другата ръка я притискаше към себе си, за да я остави без дъх, а тя риташе и пищеше. Околните ги блъскаха или се опитваха да ги заобиколят, трудно беше да се види в мрака само на светлината на огньовете, не знаеха какво става — само че някой бе хванал някаква курва от левите тук, сред редовете на вярващите. „За Бога, тя не е от левите, чух я да вика за Имама…“ — извика някой, но викове отпред го заглушиха, някъде пак се сбиха и мъжете се забутаха напред, за да помогнат, други пък си пробиваха път с лакти назад — и онзи, който я беше познал, изруга.

Тя се бореше с нокти, с крака и зъби, дъхът му и мръсните думи я задушаваха. С последни усилия призова Бога за помощ, замахна нагоре, не улучи и се сети за пистолета. Стисна го в ръка, опря го в нападателя и натисна спусъка. Мъжът изпищя, куршумът разкъса гениталиите му, той се строполи с вой. Изведнъж около нея настъпи тишина. Хората се отдръпнаха. Тя измъкна ръката си от джоба, продължаваше да държи пистолета. Някакъв мъж до нея го грабна.

Шаразад се взря с невиждащ поглед в нападателя си, който се гърчеше и стенеше в праха.

— Бог е велик — промълви тя, после забеляза разкъсаните си дрехи и се загърна с якето, вдигна поглед и видя омразата около себе си. — Той ме нападна… Бог е велик, Бог е велик…

— Тя го казва само така, лъже, тя е от левите… — изпищя някаква жена.

— Вижте дрехите й, тя не е от нашите…

Само на няколко метра Локхарт се надигаше от праха, главата го болеше, ушите му бучаха, едва виждаше и чуваше. С мъка се изправи и се запровира към пряката и безопасността. Други си бяха помислили същото и малката уличка вече бе задръстена. В този миг гласът й, примесен с чужди викове, стигна до него и той се обърна.

Видя я в отчаяно положение, опряна на стената, а около нея тълпа; дрехите й бяха разкъсани, ръкавът на якето отпран. Държеше граната. В този миг някакъв мъж тръгна към нея, тя дръпна халката и той замръзна, всички започнаха да се отдръпват. Локхарт проби кордона и се спусна към нея, хвана гранатата и я стисна.

— Оставете я на мира! — изрева той на фарси и застана пред нея, за да я защити. — Тя е мюсюлманка, кучи синове! Тя е мюсюлманка и моя съпруга! И аз съм мюсюлманин!

— Ти си чужденец, а тя е левичарка! — изкрещя един мъж.

Локхарт се спусна към него и юмрукът му, брониран с гранатата, разби челюстта му.

— Бог е велик — изрева Локхарт. Други подеха вика, а онези, които не му вярваха, не направиха нищо, страхуваха се от него, но повече се страхуваха от гранатата. Локхарт хвана Шаразад със свободната си ръка и я поведе, почти я понесе към първата редица, стиснал гранатата в ръката си. — Моля, пропуснете ни, Бог е велик, мир вам. — Първата редица се раздели, после и следващата и той мина напред, мърморейки: — Бог е велик… Мир вам. — Повтаряше го непрекъснато, докато излезе от кордона и тръгна по улицата, препъвайки се в мръсотията и дупките, блъскайки тук-там хора в тъмното. До джамията имаше няколко светлини. Той спря пред чешмата и с една ръка плисна малко вода в лицето си, мислите му още се въртяха в безпорядък. — Господи — промърмори Том и се наплиска пак.

— О, Томиии! — извика Шаразад. Гласът й беше далечен и непознат, на пресекулки. — Откъде дойде, откъде, о, аз… толкова се страхувах, толкова се страхувах.

— И аз — заекна той, думите излизаха с мъка от гърлото му. — Търся те от часове, мила. — Той я привлече към себе си. — Добре ли си?

— О, да, да. — Тя го прегърна здраво и зарови лице в рамото му.

Изведнъж се чу стрелба, виковете се усилиха. Той инстинктивно я притисна здраво, но усети, че тук нямаше опасност. Тълпите, които, минаваха край тях, едва се различаваха в полумрака, стрелбата се чуваше все по-далече и шумът на бунта намаляваше.

„Най-после сме в безопасност. Не, още не, ами гранатата — няма халка, за да я обезопасим, няма как да я обезопасим. — Над главата й и над главите на минувачите видя една изгоряла сграда до джамията, от другата страна на малкия площад. — Мога да се отърва от нея там, без опасност“ — убеждаваше се той. Все още не мислеше ясно, държеше Шаразад в прегръдките си и набираше сили от нея. Тълпата бе нараснала и задръстваше пътя им. Докато не намалееха хората, щеше да е трудно и опасно да се изхвърли гранатата.

Том придърпа Шаразад към чешмата, където беше по-тъмно.

— Не се безпокой. Ще почакаме малко и после ще тръгнем. — Говореха на английски, тихо — толкова много имаха да си разказват, толкова много въпроси. — Сигурна ли си, че си добре?

— Да, о, да. Как ме намери? Как? Кога се върна? Как ме намери?

— Аз… пристигнах тази вечер и отидох в къщата, но тебе те нямаше. Шаразад, аз станах мюсюлманин — изрече той на един дъх.

Тя ахна.

— Но… нали беше само номер, да се измъкнем, от тях!

— Не, кълна се! Наистина. Кълна се. Казах Шахадата пред трима свидетели — Мешанг, Зара и Джари, и вярвам. Наистина вярвам. Сега вече всичко ще бъде наред.

Неверието й изчезна, като видя радостта му. Той й разказваше отново и отново какво се бе случило.

— О, това е чудесно, Томи — рече тя извън себе си от щастие и същевременно безкрайно сигурна, че за тях нищо няма да се промени. „Нищо няма да промени Мешанг — помисли си тя. — Мешанг ще намери начин да ни унищожи, независимо дали Томи е вярващ, или не. Нищо няма да се промени, разводът ще остане, бракът ще остане. Освен…“ Страхът й изчезна. — Томи, можем ли да напуснем Техеран тази нощ? Можем ли да избягаме тази нощ, мили?

— Няма нужда, не и сега. Имам чудесни планове. Напуснах С-Г. Сега, когато съм мюсюлманин, мога да остана и да летя за „Иран Ойл“, не разбираш ли? — И двамата не забелязваха тълпите, които се бяха сгъстили, нетърпеливи да се приберат. — Няма нужда да се тревожиш, Шаразад.

Някой се препъна и се блъсна в него, после още един, тълпата се люшна към тях, застрашаваше малкото им убежище. Шаразад видя как Том отблъсна един човек и останалите започнаха да ругаят.

— Да си вървим вкъщи, съпруже — рече тя високо, на груб фарси. Искаше да го предупреди, стисна здраво ръката му и му прошепна: — Говори на фарси! — После малко по-високо: — Тук не е безопасно, ще можем да си поговорим по-добре вкъщи.

— Да, да, жено. По-добре да вървим вкъщи.

По-добре беше да вървят, така беше по-безопасно, Шаразад беше тук и утре щяха да решат, утре, а тази вечер щеше да има вана, сън и храна, и сън без никакви сънища, и само щастие.

— Ако искахме да заминем тайно тази нощ, бихме ли могли? Бихме ли могли, Томи?

Умората го надвиваше и той едва не й се скара. Не разбираше ли какво й бе казал току-що? Но сдържа гнева си и само отвърна:

— Сега не е необходимо да бягаме.

— Ти си напълно прав, съпруже, както винаги. Но бихме ли могли?

— Да, да, предполагам — рече той уморено и й каза как. Спираха и тръгваха отново с останалите пешеходци. Уличката се стесняваше все повече.

Шаразад сияеше. Беше съвсем сигурна, че ще го убеди. Утре ще заминат. „Утре сутринта ще събера бижутата си, ще се престоря пред Мешанг, че ще се срещнем с него на пазара по обед, но дотогава вече ще летим на юг с хеликоптера на Томи. Той може да долети до държавите в Залива, до Канада, до където и да е, където можеш да бъдеш мюсюлманин, без да те заплашва нищо — така ми казаха, когато отидох в посолството. И скоро, след месец-два, ще се върнем у дома в Иран и ще живеем тук завинаги.“

Доволна, тя се притисна още по-силно до него. Скрити в тълпата и мрака, двамата вече не се страхуваха, бяха сигурни, че бъдещето им ще е чудесно. „Сега вече, когато е правоверен, той ще отиде в рая, Бог е велик, Бог е велик, и аз ще отида в рая, ще бъдем заедно, с Божията помощ ще народим синове и дъщери. А после, когато остареем, ако той умре пръв, на четиридесетия ден аз ще се погрижа духът му да бъде почетен както подобава и после ще прокълна по-младата му жена или жени и техните деца, после ще си уредя работите и спокойно ще чакам да се присъединя към него — когато Бог повели.“

— О, толкова те обичам, Томи, и така съжалявам, че си имал толкова неприятности… неприятности заради мен…

Излязоха от тясната пряка на някаква по-широка улица. Тълпите бяха още по-гъсти, запълваха я цялата, но имаше някаква лекота във всички — мъже, жени, молли, Зелени ленти, млади и стари. Нощта бе прекарана добре и Божието дело бе свършено.

— Аллах-ул акбар! — извика някой и думите заехтяха отново и отново, повторени от хиляди гърла. Някъде зад тях една нетърпелива кола подскочи, блъсна няколко пешеходци, те се блъснаха в други, които пък блъснаха други сред ругатни и смях — изпопадаха като плочки на домино. Шаразад и Локхарт бяха сред падналите, но никой не пострада. Той я бе хванал здраво и смеейки се, двамата поседяха на земята за момент. Том все още здраво стискаше гранатата. Не чуха предупредителното й съскане — без да усети, при падането си той бе пуснал дръжката за миг, но това бе достатъчно. Един безкраен миг той й се усмихваше и тя му се усмихваше.

— Бог е велик — рече тя радостно и той отвърна със същата увереност. И в същия миг умряха.

70

Ал Шаргаз: 6,34 сутринта.

Слънчевият диск се показа иззад хоризонта и превърна черната пустиня в алено море, обагряйки и стария пристанищен град, и Залива зад него. Мюезините започнаха молитвата от високоговорителите на джамиите, но музиката на гласовете им не зарадва Гавалан и останалите служители на С-Г на верандата на хотел „Оазис“, където привършваха бързата си закуска.

— Действа ти на нервите, а, Скраг? — попита Гавалан.

— Точно така, приятел — отвърна Скрагър. Той, Руди Луц и Петикин бяха на масата на Гавалан, всички уморени и унили. Почти пълният успех на „Вихрушка“ се превръщаше в катастрофа. Дюбоа и Фоулър още ги нямаше, в Бахрейн Макайвър още не беше вън от опасност. Том Локхарт остана в Техеран, Бог знае къде. Никакви новини за Ерики и Азадех. Предишната нощ повечето от тях не бяха спали. А днес по залез срокът изтичаше.

От мига, в който вчера започнаха да се приземяват хеликоптерите, всички бяха помагали да ги разглобят, сваляха роторите и опашките, за да ги качат на товарните самолети, когато пристигнат. Ако пристигнат. Снощи Роджър Нюбъри се върна от срещата с външния министър в двореца на Ал Шаргаз в лошо настроение: „Нищо не мога да направя, Анди. Министърът каза, че новият ирански представител или посланик го е помолил да направи с шейха лична инспекция на летището, защото видял осем или девет странни 212-ки и претендира, че това са «отвлечени» ирански машини. Министърът каза, че естествено Негово височество шейхът се е съгласил — как би могъл да откаже? Инспекцията ще бъде проведена при залез-слънце заедно с посланика, аз имам «сърдечна покана» като британски представител за проверка на документите, а ако някои от тях се окажат подозрителни, приятелю, направо загазваме!“

Гавалан не мигна цяла нощ, опитвайки се да ускори пристигането на самолетите или да намери заместители от всеки международен източник, за който можа да се сети. Не успя. Настоящите му превозвачи в най-добрия случай можеха „евентуално“ да изтеглят пристигането към утре, неделя, по обед.

— Проклетници — промърмори той и си наля още кафе. — Когато ти трябват два 747, няма нито един, а обикновено само с едно обаждане можеш да събереш петдесет.

Петикин се тревожеше не по-малко и за Макайвър в болницата в Бахрейн.

Чак на обед щяха да научат доколко сериозен е бил сърдечният удар. „Pas de probleme — бе казал снощи Жан-Люк. — Разрешиха на Джени да остане в съседната стая в болницата, докторът е най-добрият в Бахрейн, и аз съм тук. Отложих полета си за вкъщи и ще чакам, но ми изпратете утре пари, за да платя сметките.“

Петикин си играеше с чашката за кафе, закуската му бе недокосната. Вчера цял ден и цяла нощ бе помагал да приготвят хеликоптерите и не бе имал никаква възможност да се види с Паула, а тази сутрин тя трябваше да излети отново за Техеран да евакуира италианци и щеше да се върне чак след два дни. Гавалан беше наредил всички участници във „Вихрушка“ незабавно да се оттеглят от района на Залива в очакване на проверка. „Трябва да внимаваме много — бе казал той на всички. — Засега всички трябва да заминат.“

— Прав си, Анди — каза по-късно Петикин. — Но Том и Ерики? Би трябвало да оставим някого тук, аз с удоволствие ще оста…

— За Бога, Чарли, стига — избухна Гавалан. — Да не мислиш, че не се тревожа за тях? А Фоулър и Дюбоа? Трябва да вършим нещата едно по едно. Всички, които не са необходими тук, трябва да заминат пред залез-слънце и ти си един от тях!

Беше към един през нощта в офиса и Петикин бе дошъл да смени Скот, който с помътнели очи дежуреше на ВЧ-то. Цяла нощ нямаше никакви обаждания. Към пет сутринта Ногър Лейн го бе сменил и той слезе да закуси. Гавалан, Руди и Скрагър вече бяха седнали.

— Нещо ново за самолетите, Анди?

— Не, Чарли, все още най-рано утре по обед — бе отвърнал Гавалан. — Сядай да пиеш кафе.

После дойде утрото и мюезините. А сега напевът им спря. Част от напрежението изчезна от верандата.

Скрагър си наля още една чаша чай — стомахът му още бе раздразнен. Отново сякаш студен вятър премина през корема му и той забърза към тоалетната. Спазъмът премина бързо, без почти никакви резултати, но нямаше кръв. Доктор Нът бе казал, че едва ли е дизентерия. „Просто пази малко диета няколко дни, Скраг. Утре ще получа резултатите от изследванията.“ Бе казал на доктора за кръвта в урината и за болката в стомаха през последните няколко дни. Ако беше скрил, щеше непростимо да изложи на допълнителна опасност и пътниците си, и хеликоптера.

— Скраг, най-добре ще е да останеш за няколко дни в болницата — предложи доктор Нът.

— Разкарай се, пръч такъв! Знаеш ли колко работа ме чака!

Когато се върна на масата, забеляза надвисналото униние. Мразеше го, но не можеше да предложи никакво разрешение. Оставаше само да се чака. Нямаше как да минат транзитно през Саудитска Арабия, Емирствата или Оман и никаква възможност да получат разрешение до няколко дни. Беше предложил на шега да сглобят отново хеликоптерите, да разберат кога е следващият британски супертанкер през Ормузкия проток, да излетят и да кацнат на него: „… просто ще отплуваме в синевата и ще слезем в Момбаса, или ще заобиколим Африка и ще слезем в Нигерия.“

— Ей, Скраг — възхити се Воси. — Това е страхотно! Едно пътуване по море ще ми дойде добре. Какво ще кажеш, Анди?

— Ще ни арестуват и ще ни пъхнат в дранголника, преди да завъртим роторите.

Скрагър седна и отпъди една муха. След изгрева слънцето вече не беше толкова червено и всички носеха тъмни очила, за да се предпазят от блясъка му.

Гавалан допи кафето си.

— Е, отивам в офиса да се опитам да направя нещо. Ако ви трябвам, там съм. Кога ще свършите, Руди?

Руди отговаряше за подготовката на хеликоптерите.

— Срокът ти беше днес на обед. Значи днес на обед. — Той допи последната глътка кафе и стана. — Време е да тръгваме, meine Kinder! — Чуха се одобрителни възклицания и останалите наставаха. Тръгнаха към колите, които ги чакаха отвън.

— Анди — рече Скрагър. — Ще дойда с тебе, ако нямаш нищо против.

— Добре, Скраг. Чарли, няма нужда да ходиш с екипа на Руди, тъй като изпреварваме графика. Защо не наминеш към офиса по-късно?

— Благодаря. — Петикин му се усмихна. Паула щеше да излезе от хотела си чак към десет. Щеше да има достатъчно време, за да се види с нея. И какво щеше да й каже? Той им махна за довиждане.

Гавалан подкара през портала. Летището още беше отчасти в сянка. Няколко реактивни самолета вече подгряваха двигателите си, навигационните светлини бяха запалени. Евакуацията от Иран все още бе на първа линия. Той погледна към Скрагър и забеляза болезнената му гримаса.

— Добре ли си?

— Разбира се, Анди. Само малко ме боли стомахът. Бях закъсал много в Нова Гвинея и оттогава винаги внимавам. Ако успея да си намеря малко от еликсира на доктор Колиз Браун, ще мога да тръгна! — „Еликсирът“ бе чудесна, силно ефективна тинктура, против дизентерията по време на Кримската война, изобретена от доктор Колиз Браун, хирург от английската армия. — Шест капки и няма никакви проблеми!

— Прав си, Скраг — отвърна разсеяно Гавалан. Чудеше се дали „Пан Ам Фрейтинг“ няма някой отложен полет. — Аз никога не пътувам без „Колиз“… чакай малко! — Лицето му изведнъж светна. — Спасителният ми комплект! Там има малко. Лиз винаги ми го пъха в куфара. Лекарството на Колиз Браун, тигров балсам, аспирини, един златен суверен и кутия сардини.

— Сардини ли?

— В случай, че огладнея. — Гавалан се радваше, че може да говори за странични неща и да не мисли за надвисналата катастрофа. — Лиз и аз имаме един приятел, запознахме се преди години в Хонконг — казва се Марлоу, писател е. Той винаги си носеше една консерва за всеки случай, а ние с Лиз винаги му се смеехме. Това стана някакъв символ, който ни напомня какъв късмет всъщност имаме.

— Питър Марлоу? Онзи, който написа „Чанги“ — за лагера за военнопленници в Сингапур?

— Да. Познаваш ли го?

— Не. Но прочетох тази книга. Другите не, но тази я прочетох. — Скрагър изведнъж се сети за собствената си война срещу японците, а после за Касиги и „Иран-Тода“. Снощи бе звънял по хотелите, за да открие Касиги, и накрая успя — беше се регистрирал в „Интернационал“. Остави му съобщение, но той още не беше се обадил. „Може би е отвратен от това, че го провалих — рече си той, — и задето не можем да му помогнем за «Иран-Тода». Не мисли за това! Бандар-е Делам и «Иран-Тода» сякаш бяха преди две години, а не само преди два дни. И така да е, ако не беше той, още щях да бъде прикован с белезници за онова проклето легло.“

— Жалко, че не всички си имаме кутия със сардини, Анди — каза той. — Всъщност ние забравяме късмета си, нали така? Виж какъв късмет имахме да се измъкнем от Ленгех. Ами Дюк? Скоро ще се оправи напълно. Само милиметър и щеше да бъде мъртъв, но не е. Същото е и със Скот. Ами „Вихрушка“! Всички момчета се измъкнаха, а и машините ни. Ерики е в безопасност. Мак ще се оправи, ще видиш! Дюбоа и Фоулър? Все някога ще се случи, но засега не е, доколкото знаем, така че можем да се надяваме. Том? Е, той сам си го избра, но ще се измъкне.

Близо до ирано-турската граница: 7,59 сутринта.

На хиляда и двеста километра на север Азадех прикриваше очи с ръка срещу изгряващото слънце. Беше видяла как нещо блесна в долината под тях. Дали бе отразена светлина от оръжие, или от сбруя? Тя приготви пушката и вдигна бинокъла. Зад нея Ерики лежеше проснат на одеялата в отворената кабина и спеше дълбоко. Лицето му беше бледо и бе загубил много кръв, но според нея беше добре. През бинокъла не видя нищо повече. Пейзажът долу бе покрит със сняг, тук-там имаше по някое дърво. Пусто. Нямаше села, нямаше дим. Денят беше хубав, но много студен. Нямаше облаци, а през нощта вятърът бе стихнал. Тя бавно огледа долината. На няколко километра имаше село — не го бе забелязала преди.

Хеликоптерът беше кацнал на едно скалисто плато, сред извивките на планината. Снощи, след бягството от двореца, Ерики се беше загубил — случаен куршум бе разбил част от уредите. Боеше се да не свърши горивото и тъй като не можеше едновременно и да лети, и да спре изтичането на кръвта от ръката си, реши да рискува и да кацне, за да изчака утрото. Когато кацнаха, той измъкна килима от кабината и го разви. Азадех все още спеше спокойно. Превърза раната си, доколкото можа, и уви Азадех отново в килима, за да й е топло, извади оръжията и се облегна на ската, за да пази. Но колкото и да се опитваше, не можа да задържи очите си отворени.

Събуди се изведнъж. Предутринното небе изсветляваше. Азадех бе все още сгушена в килима, но вече го наблюдаваше.

— Значи така. Ти си ме отвлякъл!

После престорената й студенина изчезна и тя се промъкна в прегръдките му, целуваше го и му благодареше, че е разрешил така мъдро дилемата и за тримата, и му каза речта, която си беше репетирала:

— Знам, че една съпруга не може да направи много срещу съпруга си, Ерики — всъщност почти нищо. Дори в Иран, въпреки че сме цивилизовани, дори тук една жена е почти робиня, а имамът е съвсем наясно относно съпружеските задължения, и в Корана… в Корана и Шариата нейните права са съвсем ясни. Знам освен това, че съм омъжена за неверник, и открито се заклевам, че ще се опитвам да избягам поне веднъж на ден, за да се върна и да изпълня клетвата си. И въпреки че ще ме е страх и че знам, че ще ме хващаш всеки път и че ще ме държиш без пари, или че ще ме биеш и че ще трябва да се подчинявам на всичко, което наредиш, ще го направя. — Очите й преливаха от щастливи сълзи. — Благодаря ти, мили, толкова се боях…

— Би ли го направила? Да се откажеш от своя Бог?

— О, Ерики, колко се молех Бог да те напъти.

— Би ли го направила?

— Сега няма нужда дори да мислим за немислимото, нали, моя любов?

— А — рече той разбиращо. — Значи си знаела, така ли? Знаела си, че ще постъпя така!

— Знам само, че съм твоя съпруга, обичам те, трябва да ти се подчинявам, ти ме отведе без моя помощ и против волята ми. Не е необходимо никога вече да го обсъждаме. Моля те!

Той я погледна замаян и объркан. Не можеше да разбере как така е толкова бодра и толкова лесно се е събудила след приспивателното. Приспивателното!

— Азадех, трябва да поспя поне един час спокойно. Съжалявам, не мога да продължа. Без поне един час да си почина не мога. Тук би трябвало да сме в безопасност. Ти пази, би трябвало да сме в безопасност.

— Къде сме?

— Все още в Иран, някъде близо до границата. — Той й подаде заредения автомат — знаеше, че може да го използва. — Един от куршумите разби компаса. — Той тръгна към кабината, олюля се, примъкна някакви одеяла и легна. Заспа мигновено. Докато чакаше да се разсъмне, тя си мислеше за бъдещето и за миналото им. Трябваше да му обясни за Джони. „Колко е странен животът. Хиляди пъти си мислех, че ще се разпищя, увита в този гаден килим, докато се преструвах, че съм упоена. Като че ли съм толкова глупава да се упоя, при положение че може де се наложи да помогна да се отбраняваме! Толкова лесно беше да заблудя Мина и моя любим Ерики, и дори Хаким. Вече не го обичам. «Вечната й душа е по-важна от преходното й тяло!» Той би ме убил. Мен! Своята любима сестра! Но аз го надхитрих.“

Беше много доволна от себе си и от Айша, която й обади шепнешком за тайните места за подслушване, така че когато излезе от стаята, преструвайки се на ядосана, и остави Хаким и Ерики сами, побърза да чуе какво си говорят. „О, Ерики, бях ужасена, че ти и Хаким няма да повярвате, че наистина ще наруша клетвата си, и се тревожех, че намеците, които ти правех цяла вечер, няма да помогнат за идеалния ти план. Но ти беше дори по-добър от мен, ти дори уреди и хеликоптера. О, колко хитър беше, и аз бях, заедно бяхме. Аз дори направих така, че ти да вземеш чантата ми и торбичката с бижутата от Нажуд, която измъкнах от Хаким, така че сега сме богати и в безопасност, стига да успеем да се измъкнем от тази забравена от Бога страна.“

„Тя е забравена от Бога, мила моя“ — беше казал Рос, когато го видя за последен път в Техеран, точно преди да я напусне. Не можеше да понесе да се разделят, без да се сбогуват; бе отишла при Толбът да пита за него и после, след няколко часа той почука на вратата й. Бяха сами в апартамента.

— Най-добре е да напуснеш Иран, Азадех — каза той. — Твоят любим Иран е съсипан. Тази революция е като всички останали: нова тирания заменя старата. Новите управници ще наложат своя закон, своята версия на Божия закон, така както шахът наложи своята. Вашите аятоласи ще живеят и умират като папи — някои добри, някои лоши, а някои зли. С времето светът ще стане малко по-добър, с вярата в човека, който изпитва нужда да хапе, да удря, да убива, да мъчи и изтезава ще, стане малко по-човешки и малко по-сдържан. Само хората объркват света, Азадех. И главно мъжете. Знаеш ли, че те обичам?

— Да. Ти го каза в селото. А ти знаеш ли, че те обичам?

— Да.

Толкова лесно беше да се върнат назад в утробата на времето, както когато бяха малки.

— Но ти вече не си малка, а аз съм тъжен, Азадех.

— Това ще мине, Джони — бе отвърнала тя, искайки той да е щастлив. — Ще премине, както ще преминат и тревогите на Иран. От векове сме имали ужасни времена, но те са преминавали. — Спомняше си как седяха заедно, вече не се докосваха, но бяха толкова близки.

После той се усмихна, вдигна ръка за своя поздрав — „Да не ти пука от нищо!“ — и тихо си отиде.

Отново нещо блесна в долината. Безпокойството й се върна. Нещо мръдна между дърветата и тя ги видя.

— Ерики! — Той се събуди моментално. — Виж там. Двама мъже на коне. Приличат на хора от племената. — Тя му подаде бинокъла.

— Виждам ги. — Мъжете бяха въоръжени и препускаха в дъното на долината. Бяха облечени като планинци, прикриваха се там, където беше възможно. Ерики вдигна бинокъла до очите си. Видя как от време на време поглеждат нагоре към тях. — Вероятно виждат хеликоптера, но се съмнявам дали могат да видят нас.

— Насам ли идват?

— Може би. — През болката и умората си той усети страха в гласа й. — Вероятно да. Ще стигнат за половин час. Имаме достатъчно време.

— Търсят ни. — Лицето й бе пребледняло. Тя се сгуши в Ерики. — Хаким сигурно е вдигнал тревога навсякъде.

— Не би го направил. Той ми помогна.

— Това беше, за да избягаш. — Тя нервно огледа платото, дърветата и планината, после отново погледна двамата мъже. — Но щом вече си избягал, той ще действа като хан. Не познаваш Хаким, Ерики. Той е мой брат, но преди всичко е хан.

През бинокъла той видя полускритото край пътя село. Слънчевите лъчи проблясваха по телефонните жици. Безпокойството му нарасна.

— Може би са само селяни, любопитни да видят кои сме. Но няма да чакаме, за да разберем. — Той й се усмихна уморено. — Гладна ли си?

— Да, но съм добре. — Тя забързано започна да сгъва килима, който бе много стар, безценен и един от любимите й. — Повече съм жадна, отколкото гладна.

— И аз, но сега се чувствам по-добре. Сънят му помогна. — Погледът му обходи планините, сверявайки видяното с онова, което помнеше от картата. Погледна за последен път към мъжете, все още далече долу. За известно време бяха в безопасност, освен ако нямаше други наоколо. Той тръгна към кабината. Азадех набута килима отзад и затвори вратата. Забеляза в нея дупки от куршуми, които не бе виждала преди. В гората, много по-близо до тях, проблесна слънчево отражение, но никой от двамата не го видя.

Главата на Ерики го болеше, чувствуваше се слаб. Натисна пусковия бутон. Загряване — незабавно и точно. Бърза проверка на уредите. Оборотомерът беше разбит, нямаше компас, нямаше автоматичен засечник. Някои от уредите не му бяха нужни — шумът на двигателите щеше да му подскаже кога стрелките са навлезли в зеления сектор. Стрелките на резервоарите обаче бяха застинали на една четвърт. Нямаше време да проверява дали са в изправност и дали има други повреди, а дори и да имаше, какво би могъл да направи? „Всички богове — големи и малки, стари и нови, живи или мъртви, или вие, които тепърва ще се родите, бъдете днес на моя страна, ще имам нужда от цялата помощ, която можете да ми дадете.“ Погледът му падна върху кукрито — смътно си спомняше, че го бе пъхнал в джоба на седалката. Несъзнателно протегна ръка и го докосна. Допирът до него го опари.

Азадех побърза да се качи при него. Вихърът от роторите, които набираха скорост, я блъскаше и от това й стана още по-студено. Тя седна и заключи вратата, отвръщайки очи от петната съсирена кръв по седалката и на пода. Усмивката й застина, като видя замисления му, странен вид — ръката му почти стигаше до кукрито. Отново се зачуди защо го е взел.

— Добре ли си, Ерики? — попита тя, но той сякаш не я чу. „Иншаллах. По Божията воля той е жив, и аз съм жива, заедно сме и почти в безопасност. Но отсега аз трябва да поема товара и да се погрижа за нас. Той още не е моят Ерики нито на вид, нито по дух. Сякаш чувам лошите мисли, които се блъскат в главата му. Скоро злото отново ще надделее над доброто. Бог да ни пази.“ — Благодаря, Ерики — каза гласно тя и взе слушалките, които той й подаде. Мислено се подготвяше за битка.

Той провери дали коланът й е закопчан и регулира звука в слушалките.

— Чуваш ме добре, нали?

— О, да, мили. Благодаря.

Част от вниманието му бе насочено към шума на двигателите — трябваше да минат още една-две минути, преди да могат да излетят.

— Нямаме достатъчно гориво, за да стигнем до Ван, където е най-близкото летище в Турция — бих могъл да отида на юг до болницата в Резайех за гориво, но е твърде опасно. Ще карам малко на север. Видях натам едно село и път. Може би това е пътят Хвой-Ван.

— Добре, да побързаме, Ерики, тук не се чувствам в безопасност. Има ли някакви летища наблизо? Хаким сигурно е алармирал полицията, а те са съобщили на авиацията. Можем ли да излетим?

— Само още няколко секунди, двигателите са почти готови. — Той видя безпокойството и красотата й и представата за нея и Джон Рос заедно отново изникна в ума му. Насила я отпъди. — Мисля, че има летища в граничния сектор. Ще летим докъдето можем. Според мен имаме достатъчно гориво, за да минем границата. — Ерики се опита да изглежда безгрижен. — Може би ще успеем да намерим бензиностанция. Мислиш ли, че ще приемат кредитна карта?

Тя се засмя нервно и вдигна чантата си, увивайки дръжката около китката си.

— Няма нужда от кредитни карти, Ерики. Ние сме богати — ти си богат. Аз говоря турски и ако не мога с просия, купуване или подкуп да пробия път, да не съм от племето Горгони! Но къде ще отидем? В Истанбул? Отдавна ти трябва почивка, Ерики. В безопасност сме само благодарение на теб, ти направи всичко, помисли за всичко.

— Не, Азадех, ти го направи. — „Ти и Джон Рос“ — понечи да извика той и погледна отново към уредите, за да се овладее. „Но без Рос Азадех щеше да е мъртва и следователно и аз щях да съм мъртъв. Не мога обаче да живея с мисълта за вас двамата заедно. Сигурен съм, че ти ме оби…“

Невярващите му очи забелязаха конниците, които изскочиха от гората на триста метра от тях от двете им страни. Сред тях имаше полицаи. Спуснаха се в галоп през каменистата равнина, за да им пресекат пътя. Ушите му подсказаха, че двигателите са вече готови. Ръцете му дадоха изведнъж пълна газ. Времето сякаш спря. Бавно се отлепиха от земята. Нападателите сега биха могли да ги свалят много лесно — милиони години време, за да дръпнат юздите, да се прицелят и да стрелят — който и да е от тях. Ето, жандармът в средата, сержантът, извади своята М-16 от калъфа на седлото!

Времето изведнъж се върна с пълна скорост. Ерики наклони машината, завиваше ту на едната страна, ту на другата, очакваше всяка секунда да се окаже последна, после се спуснаха с рев в дефилето, почти докосваха дърветата.

— Не стреляйте! — извика сержантът на възбудените конници, които бяха спрели на ръба на пропастта, целеха се и стреляха, а конете им лудуваха. — В името на Бога! Казах ви, че ни е наредено да ги заловим, да спасим нея и да убием него! Не бива да убиваме и нея! — Те неохотно се подчиниха и когато стигна при тях, той видя, че хеликоптерът е доста надолу в долината. Извади уоки-токито и го включи: — Щаба. Говори сержант Зибри. Засадата не успя. Двигателите му работеха, преди да се приближим. Но го изгонихме от скривалището му.

— Накъде отиде?

— Зави на север към пътя Хвой-Ван.

— Видя ли Нейно височество?

— Да. Изглеждаше ужасена. Кажи на хана, че видяхме похитителя да я връзва за седалката и като че ли бе вързал и китките й. Тя… — Сержантът възбудено продължи: — Хеликоптерът зави на изток, лети на около два или три километра южно от пътя.

— Добре. Много добре. Ще алармираме авиацията…

Техеран, щабът на вътрешното разузнаване: 9,54 сутринта.

Сюлейман ал Вайли от Група Четири взе телекса от полковника от САВАМА. Пръстите му трепереха.

Сюлейман още не бе преодолял уплахата си от внезапното повикване; беше ужасен, че този служител вече е намерил уличаващите документи за убийците от Група Четири в сейфа на Фазир — сейфът беше отворен и празен. „Моят господар не може да е бил толкова небрежен, не и в собствения си кабинет!“

— Иншаллах, ваше превъзходителство — рече той и върна телекса, потискайки гнева си. — Иншаллах. Вие ли сте новият ръководител на вътрешното разузнаване, ваше превъзходителство?

— Да. Какви бяха вашите задължения?

— Аз съм агент, ваше превъзходителство — каза Сюлейман. Подмазваше се, доколкото това се очакваше от него, без да обръща внимание на миналото време. Страхът започна да го напуска. Ако тези кучета подозираха нещо, той нямаше да е още тук, а щеше да гърчи в някоя тъмница. Увереността му нарастваше. Тези тъпанари изобщо не заслужаваха да живеят. — Полковникът ми нареди да живея в Джалех, да си отварям очите и ушите и да надушвам комунисти. — Лицето му оставаше безизразно, но той презираше този слаб надут човек, който седеше зад бюрото на Фазир.

— От колко години работите?

— Три или четири години, не помня точно, ваше превъзходителство, пише го в картона ми. Може и да са пет, не помня. Трябва да го има в картона ми, ваше превъзходителство. Около четири години, и работя много, и ще ви служа предано.

— САВАМА поема Вътрешното разузнаване. Отсега нататък ще докладвате на мен. Искам копие от докладите ви, откакто сте започнали работа.

— Иншаллах, ваше превъзходителство, но аз почти не мога да пиша, пиша много лошо и негово превъзходителство Фазир никога не искаше писмени доклади — излъга невинно Сюлейман.

Зачака мълчаливо и запристъпва от крак на крак, правеше се на тъп. „И САВАК, и САВАМА — всички са лъжци и най-вероятно тъкмо те са уредили убийството на господаря ми. Проклети да са — тия кучета развалиха плана на господаря. Лишиха ме от идеалната ми работа! Идеалната ми работа с истински пари, истинска власт и истинско бъдеще. Тези кучета са крадци, те ми откраднаха бъдещето и сигурността. Сега нямам нито работа, нито определени врагове на Бога, които да убия. Няма бъдеще, няма сигурност, няма защи… освен… Освен ако не използвам ума и уменията си, за да продължа оттам, където беше спрян моят господар!

Копелета мръсни! Защо не? По Божията воля той е мъртъв, а аз съм жив, той е жертва, а аз не. Защо да не направя още екипи? Знам техниките на господаря и част от плана му. Още по-добре ще е да претърся къщата му и да опразня сейфа в мазето, за който той така и не разбра, че знам. Дори и жена му не знае за него. Сега, когато е мъртъв, би трябвало това да стане лесно. Да, и по-добре да го направя тази вечер, да стигна там пръв, преди тези презрени лайнари. Какви ли богатства би могъл да съдържа — трябва да съдържа! — този сейф? Пари, документи, списъци — господарят обичаше списъците, както кучето — лайна! Огън да ме гори, ако в този сейф няма списък на останалите от Група Четири. Нали покойният ми господар се мислеше за днешния Ал Сабах! Защо да не бъда аз вместо него? С убийци, истински убийци, които вече не се боят от смъртта и се стремят да станат светци, което ще бъде техният гарантиран пропуск за рая…“

Едва не се изсмя на глас и се оригна, за да прикрие смеха си.

— Извинете, ваше превъзходителство, не съм добре, може ли да си вървя?

— Къде държеше полковник Фазир документите си?

— Документи ли, ваше превъзходителство? Да пукна, ваше превъзходителство, но какво би могъл да знае човек като мен за документи? Аз съм прост агент, докладвах му и той ме отпращаше най-често с ритник и ругатни — ще бъде страхотно да работя за човек като вас. — Той зачака търпеливо. „Какво би искал Фазир да направя сега? Определено да бъде отмъстено за него, което ясно означава да се премахне Пахмуди, който е отговорен за смъртта му, и това куче, което се осмелява да седи на бюрото му. Защо не? Но не и преди да изпразня истинския сейф.“ — Моля ви, мога ли да си вървя, ваше превъзходителство? Червата ми са препълнени, пък и страдам от оная, паразитната болест…

Полковникът с отвращение вдигна поглед от картона, който не му говореше нищо. В сейфа нямаше никакви архиви, само пари. „Чудесен пишкеш за мене — помисли си той, — но къде са архивите му? Фазир не може да не е държал някъде архив. У дома си?“

— Да, можеш да вървиш — рече той раздразнено, — но ми докладвай веднъж седмично. Лично. И не забравяй: ако не вършиш добра работа… Няма да държим на работа мързеливци.

— Да, ваше превъзходителство, разбира се, ваше превъзходителство, благодаря ви, ваше превъзходителство, ще направя всичко каквото мога, за Бог и за имама, но кога да ви докладвам?

— В деня след Свещения ден, всяка седмица. — Полковникът махна с ръка. Сюлейман се измъкна и си обеща, че преди следващия ден за доклад този полковник вече няма да го има. „Кучият му син, защо не? Властта ми вече стига до Бейрут и до Бахрейн.“

Бахрейн: 12,50 по обед.

На хиляда и сто километра на юг Бахрейн бе слънчев и спокоен, плажовете бяха пълни с почиващи за уикенда, сърфистите край брега се радваха на приятния вятър, около на терасата на хотела бяха насядали оскъдно облечени мъже и жени, които се припичаха на приятното пролетно слънце. Сред тях беше и Саяда Бертолин.

Върху бикините си беше облякла прозрачна плажна рокля, отпиваше лимонов сок и седеше сама. Масата беше разположена в сянката на един зелен чадър. Наблюдаваше безучастно плуващите и децата, които си играеха на плиткото — едно малко момче приличаше на нейния син. „Би било толкова хубаво да съм си отново вкъщи — помисли си тя, — да прегърна отново сина си и да, да, дори да видя отново мъжа си. Толкова дълго бях далеч от цивилизацията, от хубавата храна и приятните разговори, хубавото кафе, кроасаните и виното, от вестниците, радиото и телевизията и от всички чудесни неща, които приемаме като дадени. Но не и аз. Аз винаги съм ги ценяла и винаги съм работила за по-добър свят и справедливост в Близкия изток.“

Но сега? Радостта й изчезна.

„Сега съм не само симпатизантка и куриерка на ООП, но и агент на ливанската християнска милиция, на техните израелски господари и техните господари от ЦРУ — слава Богу, имах късмет и чух те как си шепнат заедно, когато си мислеха, ме вече съм си тръгнала, след като получих заповедта им да се върна в Бейрут. Все още никакви имена, но достатъчно, за да се разбере произходът им. Кучета! Мръсни, злобни кучета! Християни! Предатели на Палестина! Трябва да си отмъстя. Смея ли да кажа на мъжа си, който ще съобщи на останалите в Съвета? Не смея. Те знаят твърде много.“

Обърна очи към морето и се стресна. Сред сърфистите разпозна Жан-Люк, който се носеше към брега, стъпил на нестабилната дъска, отпуснат елегантно срещу вятъра. В последната секунда той се изви по вятъра, скочи на пясъка и остави платното да падне. Тя се усмихна.

„Ах, Жан-Люк, Колко си влюбен в себе си! Признавам обаче, че имаш усет. В много неща си превъзходен — като готвач, като любовник — о, да, но само от време на време, не си достатъчно разнообразен и склонен към експерименти като нас от Изтока, които разбираме еротиката, и се занимаваш прекалено много със собствената си красота.“

— Признавам, че си красив — промърмори тя и се подмокри приятно при мисълта за него. „В леглото си над средното ниво, cheri, но не повече. Не си най-добрият. Първият ми съпруг беше най-добрият, може би защото бе пръв. После Тимур. Тимур беше уникален. Ах, Тимур, не се боя да мисля за теб сега, когато вече съм далеч от Техеран. Там не можех. Няма да те забравя, няма да забравя и какво направиха с теб. Един ден ще отмъстя на християнската милиция за теб.“

Погледът й следеше Жан-Люк, тя се чудеше какво ли прави тук; бе въодушевена от присъствието му и се надяваше да я забележи, не искаше тя да направи първата крачка и да изкуши съдбата; бе готова да изчака, за да види какво й е приготвила тя. Хвърли поглед към малкото си огледало, добави малко гланц на устните си и парфюм зад ушите. Отново зачака. Той тръгна нагоре по брега. Тя се престори, че се е загледала в чашата си, наблюдаваше отражението му в нея, остави всичко на шанса.

— Саяда! Mon Dieu, cherie! Какво правиш тук?

Тя се престори, че е изненадана, после той я целуна, тя усети солта на морето и аромата на плажно масло и пот, и реши, че в края на краищата следобедът ще бъде идеален.

— Току-що пристигнах, cherie. Пристигнах снощи от Техеран — отвърна тя задъхана, остави се желанието да я изпълни. — Чакам да ме включат в следобедния полет на „Мидъл Истърн“ за Бейрут утре. Ти какво правиш тук, това е сякаш чудо!

— Точно така, какъв късмет имаме! Но не можеш да летиш утре, утре е неделя. Утре ще си направим барбекю, омари и стриди!

Беше толкова уверен, истински французин, и чаровно убедителен, че тя си помисли: „Защо не? Бейрут може да почака. Аз чаках толкова много, един ден няма да е от значение.“

А той си мислеше: „Колко е хубаво! Уикендът ще бъде катастрофа, но този следобед ще има любов, а после сиеста. След това ще избера идеална вечеря, ще потанцуваме малко, ще се любим нежно и ще спим дълбоко, готови за още един чудесен ден утре.“

— Cherie, отчаян съм, но трябва да те оставя за около час — рече той с идеално отмерена тъжна нотка. — Ще обядваме тук — ти нали си отседнала в този хотел? Чудесно, аз също — стая 1623. Около един и тридесет, два без четвърт? Не се преобличай, изглеждаш чудесно. C’est bon? — Той се наведе и я целуна, отпусна ръката си за миг на гърдите й, усети тръпката и бе доволен.

В болницата: 1,16 по обед.

— Добър ден, доктор Ланоар. Как е капитан Макайвър, добре ли е? — попита Жан-Люк на френски.

Бащата на Антон Ланоар беше от Кан, майка му бе бахрейнка, дъщеря на неграмотен рибар, учила в Сорбоната, а той продължаваше да лови риба така, както бе правил винаги, все още живееше в колиба, нищо че бе мултимилионер и собственик на петролни кладенци.

— По средата.

— Колко по средата?

Докторът разпери ръце. Беше хубав мъж, тридесет и няколко годишен, учил в Париж и Лондон, говореше три езика — арабски, френски и английски.

— Няма да знаем точно още няколко дни: трябва да направим още изследвания. Ще знаем дали е наистина добре, или зле, когато направим ангиограма след месец. Но засега капитан Макайвър реагира добре на лечението и няма болки.

— А ще се оправи ли?

— Ангина пекторис е нещо обикновено. Разбрах от жена му, че през последните няколко месеца е бил изложен на много силен стрес, а и през последните няколко дни се е занимавал с това ваше начинание, „Вихрушка“ — така че няма нищо чудно. Какъв кураж! Поздравявам го, и вас, и всички, които са взели участие. Същевременно бих препоръчал настоятелно всички пилоти и екипажи да получат два-три месеца отпуск.

— Бихте ли ми написали това, моля? — Жан-Люк засия. — Двата месеца отпуск ще бъдат с пълно заплащане и компенсации, нали? Като по болест?

— Разбира се. Всички сте свършили чудесна работа за вашата компания, рискували сте живота си и трябва да получите заслужената си награда! Чудя се как и други не са получили сърдечен удар. Двата месеца са за възстановяване, Жан-Люк, но е важно е да си направите основен преглед, преди да продължите да летите.

Жан-Люк се притесни.

— Всички ли можем да очакваме сърдечен удар?

— О, не, не, съвсем не — усмихна се Ланоар. — Но би било много разумно да се прегледате основно — просто за всеки случай. Виждате ли, ангина пекторис се предизвиква от внезапно блокиране на движението на кръвта. Ударът е същото, но става в мозъка. Артериите се запушват и край! Иншаллах. Може да стане всеки момент.

— Така ли? — Тревогата на Жан-Люк нарасна. Каква гадост! — Значи както си говорим, мога да получа сърдечен удар?

— О, да — любезно се усмихна докторът. — Познавах пациенти на тридесет-четиридесет години с напълно нормално кръвно налягане, нормален холестерол и нормални ЕКГ — електрокардиограми — и пуф! — Той направи изразителен жест с ръце. — За няколко часа — пуф!

— Пуф? Ей така? — Жан-Люк чак седна от притеснение.

— Аз не съм пилот, но предполагам, че летенето предизвиква значителен стрес, особено на места като Северно море. А стресът е може би най-големият причинител на ангината. При нея част от сърцето умира и…

— Господи, сърцето на стария Мак е умряло? — шокира се Жан-Люк.

— О, не, само част от него. Всеки път, когато имаш пристъп на ангина, колкото и да е слаб, някаква част е загубена завинаги. Мъртва. — Доктор Ланоар се усмихна. — Естествено можеш да караш доста дълго, преди да ти се свърши тъканта.

„Mon Dieu — помисли си с отвращение Жан-Люк, — това изобщо не ми харесва. Северно море? Дръжки! Ще подам молба да ме прехвърлят, преди още да съм стигнал там!“

— Колко време ще остане Мак в болницата?

— Четири или пет дни. Бих предложил днес да го оставим тук, а вие да дойдете утре. И не го претоварвайте. Трябва му поне един месец отпуск, а след това допълнителни изследвания.

— Какви са шансовете му?

— Един Господ знае.

Горе, на верандата на приятната стая с изглед към водната синева, Джени дремеше в едно кресло. Сутрешното издание на лондонския „Таймс“, донесено с ранния полет на „Бритиш Еъруейз“, бе отворено в скута й. Макайвър лежеше удобно на чистото легло с колосани чаршафи. Морският бриз го докосна и той се събуди. „Вятърът се е обърнал — помисли си той. — Пак е от североизток, както обикновено. Това е добре.“ Той се премести, за да вижда по-добре Залива. Лекото му движение моментално събуди Джени. Тя сгъна вестника и стана.

— Как се чувстваш, миличък?

— Добре. Сега съм добре. Нямам болка. Симо съм малко уморен. Чух те, че говори нещо с доктора. Какво каза той?

— Всичко е наред. Ударът не е бил лош. Ще трябва да почиваш няколко дни, после един месец отпуск и после още някои изследвания — доста е обнадежден, защото не пушиш и си в чудесна форма, като се имат предвид обстоятелствата. — Джени застана до леглото. Беше срещу светлината и той не можеше да види лицето й, но видя истината в него. — Няма да можеш да летиш повече. Като пилот — добави тя и се усмихна.

— Неприятно — рече той сухо. — Свърза ли се с Анди?

— Да. Обадих се снощи и тази сутрин и ще проверя пак след около час. Няма още нищо за Марк Дюбоа и Фоулър, но всички машини са в безопасност в Ал Шаргаз и ги разглобяват за товарене утре. Анди толкова се гордее с тебе — и Скраг също. Тази сутрин говорих и с него.

— Ще бъде хубаво да се видим със стария Скраг. — По лицето му пробяга лека усмивка. — Ти добре ли си?

— О, да. — Тя докосна рамото му. — Толкова се радвам, че си по-добре, наистина ме изплаши.

— Аз също се изплаших, Джен. — Той се усмихна, хвана ръката й и каза дрезгаво: — Благодаря, госпожо Макайвър.

Тя сложи ръката му на бузата си, после се наведе и докосна с устни неговите, стоплени от обичта, изписана на лицето му.

— Толкова ме изплаши!

Той забеляза вестника.

— Днешен ли е, Джен?

— Да, мили.

— Имам чувството, че от години не съм виждал вестник. Какво ново?

— Обикновените неща. — Джени сгъна вестника и го сложи небрежно встрани, не искаше той да види онова, което четеше, за да не се разтревожи. — Срив на борсата в Хонконг. — „Това сигурно ще засегне «Струан» и онова копеле Линбар — помисли си тя, — но дали ще стигне ли до С-Г и Анди? Дънкан не може да направи нищо, така че няма значение.“ — Стачки, Калахан е объркал горката стара Британия повече от всякога. Казват, че може би ще предизвика преждевременни избори тази година, а ако го направи, Маги Тачър има добър шанс. Ще бъде чудесно, нали? За разнообразие някой разумен да застане начело.

— Защото е жена ли? — Той се усмихна кисело. — Все едно да пуснеш лисица в кокошарник. Боже Господи, жена министър-председател! Не знам как изобщо успя да измъкне ръководството от Хийт… Сигурно има железни гащи! Само да не се пречкаха проклетите либерали… — Гласът му заглъхна и тя видя, че той гледа към морето — преминаващите корабчета бяха много красиви.

Тя приседна тихо и зачака, искаше да го остави да заспи отново или да поговори малко, както решеше. „Сигурно е по-добре, отколкото да се заяжда с либералите“ — помисли си Джени, отпусна се и загледа морето. Косата й помръдваше от вятъра, който миришеше на морска сол. Беше приятно да седи ей така и да знае, че той вече е добре, че „реагира на лечението, не се тревожете, госпожо Макайвър.“ Лесно бе да се каже, но трудно да се направи.

„В живота ни ще настъпи огромна промяна, трябва да настъпи… Е, загубихме Иран и всичките си неща там, но повечето от тях бяха стари боклуци, които няма да ни липсват. Сега вече «Вихрушка» завърши — сигурно съм била луда, като я предложих, но всичко стана толкова добре! Повечето ни момчета са в безопасност — не мога да не мисля за Том и Марк, и Фоулър, и Ерики, и Азадех, или Шаразад, Бог да ги пази, — но най-доброто ни оборудване е спасено, и достойнството също, и ще продължим да работим, а нашият дял в С-Г все струва нещо. Няма да сме без пари, а това е направо Божа благословия. Чудя се колко ли ще можем да вземем за нашите акции? Все би трябвало да имаме някакъв дял. А какъв беше оня «срив на борсата»? Надявам се, че това не ни е провалило отново.“

„Би било хубаво да имаме пари, но не ме интересува, стига Дънкан да се оправи. Може би ще се пенсионира, а може би не. Всъщност не бих искала да се пенсионира, това би го убило. Къде да идем да живеем? В Абърдийн? Или в Единбург, близо до Сара и Тревър, или в Лондон, при Хеймиш и Кати? Не и в Лондон, там е неприятно и не бива да живеем твърде близо до някое от децата. Не искам да им пречим, въпреки че би било хубаво да можем да наминаваме от време на време, дори да наглеждаме децата. Не искам да ставам досадна тъща за Тревър или дори за малката Кати — толкова мило момиче. Кати, Катлийн, Кати: Андрю и Кати, а понякога да ходим до Ейвисярд… Андрю и Морийн, и малката Електра. Не бих искала да съм сама, не искам Дънкан да…

Не искам да преживявам отново ужаса, гърмящия тракащ мрак, нищо не се вижда, двигателите вият, воня на бензин — Боже Господи, как издържат на този шум и тръскането часове наред — и през цялото време Дънкан дишаше тежко, не знаех дали е жив или мъртъв, на два пъти извиках: «Мъртъв е, мъртъв е», но никой не чуваше и нямаше кой да помогне, нямаше как, а милият Чарли летеше насам колкото може по-бързо, другият човек, иранският сержант — как му беше името, а, да, Вазари — Вазари беше добър, но от него нямаше полза. О, Господи, това беше ужасно, ужасно и продължи цяла вечност… Но сега всичко е наред и слава Богу, че бях там. Дънкан ще се оправи. Ще се оправи. Трябва да се оправи.

Какво ли ще стане с Вазари? Изглеждаше толкова изплашен, когато полицаите го отведоха. Аха, Жан-Люк нали каза, че чул, че вероятно ще го освободят под попечителството на Анди като политически изгнаник, ако Анди гарантира, че ще го изведе от Бахрейн и ще му намери работа?

Проклета революция! Колко досадно, че не можах да се върна да си прибера някой неща. Там остана старият тиган, който никога не залепваше, и чайникът на баба, в който ставаше толкова хубав чай дори от пликчета и с водата на Техеран. Уф! Вода! Скоро вече няма да има нужда да клеча и да използвам вода вместо хубава, мека хартия. Уф! Дано да не ми се налага да клеча отново…“

— Защо се усмихваш, Джен?

— Моля? А, да, мислех си за това, че ми се налагаше да клеча, за всички онези скитници рано сутрин над канавките и шишетата им с вода, горките хора. Винаги, изглеждаше толкова ужасно и същевременно смешно. Горките хора. Вече няма да клечим, моето момче, връщаме се у дома. — Тя забеляза как очите му се промениха и безпокойството й се върна. — Това не е лошо, Дънкан. Да се върнем у дома. Няма да е лошо, обещавам.

Той кимна сякаш на себе си.

— Да почакаме и ще видим, Джен. Няма да решаваме още нищо. Няма нужда да решаваме какво ще правим след месец или два. Първо да се оправя и после ще решим. Не се тревожи, а?

— Вече не се тревожа.

— Добре, няма нужда да се тревожиш. — Морето отново привлече вниманието му. „Няма да прекарам останалата част от живота си в борба с проклетото английско време, това би било ужасно. Да се пенсионирам? Господи, ще трябва да измисля нещо. Ако трябва да спра да работя, ще полудея. Може би ще успея да си намеря някакво малко място край морето, за да прекарвам зимата в Испания или Южна Франция. Ще постъпя много лошо, ако оставя Джен да замръзне, да остарее и да се прегърби преди време — при този проклет, ужасен солен вятър от Северно море! Никога, за Бога. Ще имаме пари повече от достатъчно сега, след като «Вихрушка» успя. Девет от десет 212-ки! Чудесно! Не мога да мисля сега за Дюбоа или Фоулър, Том или Ерики, Азадех или Шаразад.“

Тревогата му се върна и той потръпна, тръпката засили тревогата, а тя предизвика още по-силно потръпване…

— За какво си мислиш, Дънкан?

— Мисля си, че денят е чудесен.

— Да, да, наистина.

— Би ли се свързала с Анди, Джен?

— Разбира се. — Тя вдигна слушалката и набра номера — знаеше, че за него ще е по-добре да поговори малко. — Ало? О, здравей Скот, как си, Джени се обажда. — Тя се заслуша и после рече: — Това е добре. Татко ти там ли е? — Отново се заслуша, после каза:

— Не, само му кажи, че съм се обаждала вместо Дънкан — той е добре и може да се свърже с него тук, на вътрешен 455. Просто иска да го чуе. Би ли помолил Анди да се обади, като се върне? Благодаря, Скот… Не, наистина е добре, кажи и на Чарли. Чао. — Тя замислено остави слушалката.

— Нищо ново. Анди е на международното летище със Скраг. Имат среща с оня жълтия — знаеш го, от „Иран-Тода“. Извинявай, не бих му го казала в лицето, но такъв си е. Още не мога да им простя за онова, което направиха през войната.

— Знаеш ли, Джен, може би е време да простим. — Макайвър се намръщи. — Касиги определено помогна на Скраг. Тази история с „Греховете на бащите“ не оправя нещата. Може би трябва да започнем нова епоха. Това е, Джен, независимо дали ти харесва, или не. Идва нова епоха. А?

Тя видя усмивката му и едва не се разплака пак. „Не бива да плача, всичко ще бъде добре. Новата ера ще бъде добра и той ще се оправи, трябва да се оправи — о, Дънкан, толкова ме е страх!“

— Знаеш ли какво, моето момче — рече тя весело. — Когато се оправиш напълно, ще отидем на почивка в Япония и тогава ще видим.

— Дадено. Дори бихме, могли да посетим пак Хонконг. — Той хвана ръката й и я стисна. И двамата скриха страха си от бъдещето, страха си един за друг.

71

Ал Шаргаз, хотел „Интернационал“: 1,55 по обед.

Касиги се промъкваше между заетите маси на безупречно подредената тераса над плувния басейн.

— Добър ден, господин Гавалан, добър ден, капитан Скраг. Много съжалявам, че закъснях.

— Моля ви се, господин Касиги, заповядайте, седнете.

— Благодаря. — Касиги бе облечен в лек тропически костюм и на пръв поглед не му беше горещо, но не беше така. — Толкова съжалявам, мразя да закъснявам, но в Залива е почти невъзможно човек да пристигне навреме. Трябваше да дойда от Дубай, а движението… Мисля, че трябва да ви поздравя. Чух, че вашата „Вихрушка“ е успяла!

— Все още липсва един хеликоптер с двама души екипаж, но в крайна сметка имахме много голям успех — каза Гавалан, но не се радваха нито той, нито Скрагър. — Бихте ли желали да обядвате или нещо за пиене? — Срещата им за обед по молба на Касиги бе определена за 12,30 ч. По предварителна уговорка Гавалан и Скрагър не бяха изчакали и вече пиеха кафе.

— Бренди и минерална вода — голямо, моля, минералната вода отделно. Няма да обядвам, благодаря ви, не съм гладен — излъга любезно Касиги. Не искаше да изпада в неудобно положение, като се храни, след като те са свършили. Усмихна се на Скрагър. — И така! Радвам се да видя, че сте в безопасност и машините и екипажите са се измъкнали. Моите поздравления!

— Съжалявам, че трябваше да отбягвам въпросите ви, но… сега разбирате.

— В момента, в който чух, разбрах естествено. Наздраве! — Касиги изпи жадно минералната вода. — Сега, когато „Вихрушка“ вече не е пречка, господин Гавалан, може би ще ми помогнете да реша проблемите си с „Иран-Тода“?

— Бих желал, разбира се, но не мога. Съжалявам много, но не можем. Не е възможно. Просто не е възможно, сега това би трябвало да е очевидно.

— Може би може да стане възможно. — Очите на Касиги не трепнаха. — Чух, че залез-слънце днес е окончателният последен срок, за да изнесете хеликоптерите си, или ще бъдат задържани.

Гавалан махна любезно с ръка.

— Да се надяваме, че това е само слух.

— Един от служителите в нашето посолство е информирал посланика ни, че е вече решено. Би било трагедия да изгубите всички хеликоптери след този успех.

— Вече е решено? Сигурен ли сте? — Стомахът на Гавалан се сви.

— Посланикът беше сигурен. — Касиги се усмихна победоносно. — Да речем, че бих могъл да удължа срока ви от залез-слънце днес до залез-слънце утре, бихте ли могли да решите проблемите ми с „Иран-Тода“?

Двамата мъже впериха поглед в него.

— Бихте ли могли да удължите срока ни, господин Касиги?

— Аз не, но нашият посланик може би, би могъл. Имам среща с него след един час. Ще го помоля — може би ще успее да повлияе на иранския посланик или на шейха, или и на двамата. — Касиги забеляза нескрития интерес на Гавалан и не каза нищо повече — беше твърде опитен рибар във водите на Запада, за да не усети, че примамката е налапана. — Длъжник съм на капитан Скрагър. Не съм забравил, че той ми спаси живота и се отклони, за да ме закара до Бандар-е Делам. Приятелите не бива да забравят приятелите си, нали така? На ниво посланик… може би, би могло да стане.

Японският посланик? Господи, само ако можеше да стане — сърцето на Гавалан туптеше с надежда при неочакваната възможност.

— Нашият не може да направи нищо, срещата ми с него го показа съвсем ясно. Бих приел с благодарност всякаква помощ, наистина. Мислите ли, че ще помогне?

— Ако иска, смятам, че ще може. — Касиги отпи от брендито. — Така както и вие можете да ни помогнете. Моят председател ме помоли да ви предам неговите поздрави и спомена вашия общ приятел, господин Иън Дънрос. — Забеляза реакцията в погледа на Гавалан и добави: — Вечеряли са заедно преди два дни.

— Ако мога да помогна… Какви по-точно са проблемите ви? — „И къде е капанът и какви ще са разходите — помисли си Гавалан, — и къде е Иън? Три пъти се опитах да се свържа с него и не успях.“

— Трябват ми три 212 и два 206 в „Иран-Тода“ колкото е възможно по-скоро, с договор за една година. Важно е инсталацията да бъде завършена и местният комитет ми е обещал пълното си съдействие, ако започнем веднага. Ако не започнем веднага, ще бъде катастрофа.

Снощи главният инженер Уотанабе в „Иран-Тода“ му бе изпратил шифрован телекс: „Шефът на комитета Затаки е като побесняла акула след отвличането на машините от С-Г. Неговият ултиматум: или подновяваме строителството веднага, за което трябва да имаме хеликоптери, или цялата инсталация ще бъде завладяна незабавно и национализирана, а «всички чужденци ще получат възмездие за измяната». Крайният срок е след молитвите при залез-слънце на четвърти, в неделя, когато трябва да се явя пред комитета. Моля, съобщете какво да правя.“

Спешните телефонни разговори с Осака и Токио през по-голямата част от нощта само вбесиха Касиги още повече. „Йоши, скъпи приятелю — бе казал неговият братовчед и сюзерен с унищожителна любезност, — консултирах се със Синдиката. Всички се съгласихме, че имаме късмет, че ти си на място. От теб зависи. Ние сме напълно уверени, че ти ще решиш тези проблеми — преди да заминеш.“

Съобщението бе съвсем ясно: решавай ги, или не се връщай.

Останалата част от нощта прекара, като се опитваше да намери начин да се измъкне от тази дилема. После на разсъмване се сети за една случайна забележка на японския посланик по повод новия ирански посланик, която му даваше евентуално средство да разреши въпроса с крайния срок на Гавалан и собствения си проблем.

— Ще бъда съвсем откровен и открит, господин Гавалан — продължи той и едва не се засмя на глас на тази толкова глупава, но и толкова необходима забележка при преговори със западняци. — Трябва ми план до утре при залез-слънце и отговор до утре при залез-слънце.

— Защо дотогава, ако мога да попитам?

— Защото поех ангажимент спрямо един приятел и трябва да го уважа, което вие естествено разбирате — отвърна Касиги. — Така че и двамата имаме един и същ краен срок. — Прецени, че е настъпил подходящият момент и засече, за да е сигурен, че куката се е закачила добре. — Ако можете да ми помогнете, ще ви бъда вечно благодарен. Разбира се, аз ще направя всичко, за да убедя моя посланик да ви помогне, така или иначе.

— Няма смисъл да ви предлагам някоя от нашите машини, те ще бъдат задържани моментално, няма смисъл да ви предлагам 206-ките, които изоставихме — те със сигурност ще бъдат също hors de combat. С-Г е изцяло вън от играта, както и „Бел“, „Гърни“ или която и да е от останалите компании. Бихте ли могли да намерите японски пилоти на хеликоптери?

— Не. Няма обучени. — „Още не“ — помисли Касиги. Беше го яд на Синдиката, че не е предвидил да обучи свои доверени хора за тази работа. — Персоналът трябва да бъде чуждестранен. Моят посланик може да уреди визите и така нататък, вие знаете, разбира се, че „Иран-Тода“ е национален обект — добави той и преувеличението хич не го смути. „Скоро ще стане, когато цялата информация, с която разполагам, стигне в подходящи ръце.“ — Ами френски или немски екипажи?

Гавалан положи усилие да не мисли за това, че на ниво посланик би могъл да осигури безопасността на собствените си хора и хеликоптери, че тогава ще успее да се измъкне от капана на Линбар и ще бъде свободен, за да се занимае с хеликоптерите на „Импириъл“ в Северно море, кризата в Хонконг, ранното пенсиониране на Линбар и подготовката на Скот да поеме положението в бъдеще.

— Толкова много чудесни възможности — рече той неволно, но се прикри бързо и се концентрира върху разрешаването на проблема с „Иран-Тода“. — Проблемът има две страни. Първо, оборудване и резервни части: ако можете да осигурите акредитив при нашия обичаен месечен процент, който ще се подновява за времето, докато държите хеликоптерите — откъдето и да ги намеря, — с гаранция, че ако иранските власти ги задържат, вие ще поемете всички плащания по лизинга в долари извън Иран и ще възстановите средствата на собствениците в случай на тотална загуба, бих могъл да ги докарам до „Иран-Тода“ до… до една седмица.

— Нашите банкери са „Сумитомо“ — рече веднага Касиги. — Бих могъл да уредя среща с тях тук тази вечер. Това не представлява проблем. Откъде ще намерите хеликоптери?

— От Германия или Франция — не мога да използвам британски или американски, същото важи и за пилотите. Може би от Франция е по-добре предвид нейната помощ за Хомейни. Бих могъл да ги намеря чрез мои приятели в „Аероспатиале“. Ами застраховка? Няма да е възможно да ви осигуря застраховка в Иран.

— Може би ще успея да уредя това от Япония.

— Добре. Би ми било неприятно да летя с незастраховани машини. След това… Скраг, да речем, че успеем да намерим хеликоптери, колко пилоти и механици ще ти трябват?

— Е, Анди, ако успееш да ги намериш, най-добре да имаш осем до десет пилоти в списъка и десет до четиринадесет механици, разположени извън Иран, но наблизо.

— Кой ще им плаща, господин Касиги? В каква валута и къде?

— В каквато валута пожелаят, където и да е и както и да е. При стандартни тарифи, нали?

— Мислех си, че ще предложите премия за опасност, като се има предвид какво представлява Иран.

— Не бихте ли могли да уредите всичко вместо мен, господин Гавалан: оборудването и хората за, да речем, десет процента допълнителна комисиона?

— Забравете за процентите, но не забравяйте, че за нашето участие не бива да се говори много. Бих предложил следното: операцията ви трябва да се контролира — материално-техническо снабдяване, резервни части и ремонти — от Кувейт или Бахрейн.

— Бахрейн би било по-добре, Анди — намеси се Скрагър.

— Кувейт е много по-близо — вметна Касиги.

— Да — отвърна Скрагър, — и затова е по-податлив на натиск от Иран и вълнения, предизвикани от Иран. Мисля, че тази страна на Залива ще понесе известни удари. Тук има твърде много шиити, обикновено бедни, и твърде много шейхове, които са сунити. И в близка, и в далечна перспектива по-добре е в Бахрейн.

— Тогава в Бахрейн — съгласи се Касиги. — Господин Гавалан, би ли могъл капитан Скрагър да предостави услугите си за една година да ръководи операцията — при положение че я реализираме — при заплата двойно по-голяма от сегашната му? — Забеляза как Скрагър присви очи и се зачуди дали не е отишъл твърде далеч, и затова добави небрежно: — След като искам от вас да се откажете от първата си любов, приятелю, справедливо е да получите компенсация.

— Това е чудесно предложение, но… ами, не зная. Анди?

Гавалан се поколеба.

— Това означава, че ще трябва да напуснеш С-Г, Скраг, и да спреш да летиш. Не можеш да командваш пет машини и да летиш — а така или иначе не можеш изобщо да се върнеш в Иран, няма начин.

„Точно така. Да спра да летя? Значи и аз съм на кръстопът — помисли си Скрагър. — Не се опитвай да се преструваш, че лошият късмет на Мак не те накара да си помислиш да зарежеш всичко. И защо припаднах вчера? Доктор Нът каза, че било само от изтощение. Дръжки, никога през живота си не съм припадал и какво ли разбират докторите! Една година в Бахрейн? Това е по-добре, отколкото няколко месеца в Северно море, където все ще се опитвам да избегна следващия преглед. Да не летя? Божичко! Чакай малко, бих могъл да съм в течение и да поддържам формата си с малки местни полети за удоволствие.“

— Ще трябва да помисля за това, но благодаря за предложението, господин Касиги.

— Междувременно, господин Гавалан, бихте ли могли лично да организирате работата през първия месец?

— Да. Ако имаме известен късмет, до една седмица ще мога да събера достатъчно машини и екипажи, за да започнете, а останалите — след седмица-две на подновяеми тримесечни договори. Ако успеем да спазим крайния срок — добави Гавалан възможно най-деликатно.

— Точно в девет часа. Може би бихте могли да споменете пред вашия посланик, дори ако премине крайният срок тази вечер, че товарните ми самолети ще дойдат чак утре на обед и няма да съм в състояние да ги натоваря и да излетят преди залез-слънце утре.

— „Ниво посланик“ ще си остане между нас, нали?

— Разбира се. Имате думата ми. Скраг?

Касиги чу Скраг да казва същото и се зачуди както винаги, че западняците са толкова наивни да разчитат на нечия „дума“. Честна дума. Чия чест, каква чест? Нали е казано открай време, че споделената тайна не е тайна и никога вече няма да бъде тайна? Като „Вихрушка“. Толкова лесно бе да я разкрие.

— Може да направим следния план: ще уредим финансите и акредитивите тази вечер, а вие започвате да уреждате хеликоптерите, резервните части и екипажите и как да ръководите операцията от Бахрейн, складовете и така нататък — всичко подлежи на потвърждение утре при залез-слънце. Ако сте успели да измъкнете оборудването си дотогава, гарантирате, че „Иран-Тода“ ще получи хеликоптерите си до една седмица.

— Изглеждате много уверен, че ще удължите крайния ни срок.

— Моят посланик може би ще успее. Ще ви позвъня и ще ви предам какво е казал веднага след срещата с него. Капитан Скрагър, ще може ли да проведете програма за обучение на японски пилоти?

— Лесно е, при условие че говорят английски и имат поне сто летателни часа на хеликоптер. Ще трябва да намеря един капитан за обучение и… — Скрагър спря. Изведнъж разбра, че това е идеалното решение. — Това е чудесна идея. Аз бих могъл да ги изпитвам. — „Мога да им издавам документите, а по този начин и аз ще мога да летя достатъчно. Идеално!“ — Той се ухили. — Вижте какво, приятелю, ако Анди може да го уреди, и аз съм вътре. — Той протегна ръка и Касиги я стисна.

— Благодаря. Идеално. И така, господин Гавалан, ще опитаме ли?

— Защо не? — Гавалан подаде ръка, усети желязното стискане на Касиги и за пръв път наистина повярва, че има някакъв шанс. „Касиги е умен. Много. Сега вече реализира стандартната работна процедура на съвременните японски компании: да се намерят чуждестранни експерти, които да обучат японския персонал на място или да създадат пазар в собствените си страни и след това на тяхно място идват обучените. Ние получаваме краткосрочната печалба, а те — дългосрочния пазар. С бизнеса ни правят това, което не успяха да ни направят през войната. Окончателно. И какво от това? Това е честна търговия. И ако Касиги и неговият посланик могат да ме измъкнат от катастрофата, за мен не е проблем да му помогна да се измъкне от неговата.“ — Ще опитаме.

— Благодаря. — Касиги за пръв път се усмихна истински. — Ще ви се обадя, щом получа някакви новини. — Той се поклони леко и си тръгна.

— Смяташ ли, че ще го направи, Анди? — попита с надежда Скрагър.

— Бога ми, не зная. — Гавалан махна на един келнер за сметката.

— А по-късно как ще се оправиш с него?

Гавалан понечи да отговори и се спря. Бе забелязал Петикин и Паула на една маса до басейна, доближили глави един до друг.

— Мислех, че Паула трябваше да лети за Техеран тази сутрин.

— Така беше. Може би полетът е бил отменен или си е взела следобедчето — рече разсеяно Скрагър. Боеше се да не му забранят да лети.

— Какво?

— Така казваме в Австралия. Ако денят е хубав и някоя мацка изведнъж реши да не ходи следобед на работа, за да поплува или да се люби, или просто да помързелува, тя се обажда в службата през обедната почивка и казва, че се чувствува направо ужасно. Болна. И трябва да полегне следобед. — Скрагър вдигна вежди. — Мацките там са доста сговорчиви понякога. Тази Паула е нещо друго — Чарли е хлътнал съвсем.

Гавалан забеляза удоволствието, изписано на лицата им в сянката на чадъра. Двамата не обръщаха внимание на нищо наоколо. Той се тревожеше за Дюбоа, Ерики и останалите, но беше прочел и статиите в сутрешните вестници за внезапния срив на борсата в Хонконг: „Много от големите компании начело със «Струан», «Ротуел-Горнт», «Пар-Конъв Чайна» са загубили тридесет процента и повече от стойността си през деня, като целият пазар е тръгнал надолу и краят не се вижда. Изявлението на Тайпана, господин Линбар Струан, че това е само сезонно колебание, бе саркастично отхвърлено от правителството и неговите съперници.“ По-сензационно настроените вестници изобилстваха с широко разпространени слухове за вътрешни сделки на Голямата четворка и манипулации с продажби на къси позиции за смъкване на рекордно високите цени. „Сигурно за това не мога да се свържа с Иън. Дали е отишъл в Хонконг? Проклетият Линбар! Балансът му тази година ще бъде на червено от горе и до долу.“

С усилие пропъди тази мисъл. Видя как Петикин сложи ръката си върху ръката на Паула. Тя не я отдръпна.

— Мислиш ли, че ще постави въпроса, Скраг?

— Ако не го направи, ще е балама.

— Съгласен съм. — Гавалан въздъхна и стана. — Скраг, няма да чакам, ти подпиши сметката, после иди и викни Чарли, кажи му, че съжалявам, но трябва да дойде при мен в офиса след един час, след това е свободен чак до вечерта, после намери Вили и Руди, аз ще се обадя на Жан-Люк, и всички заедно ще съберем онова, което му трябва на Касиги, ако може да осъществи плана. Не им казвай защо, просто кажи, че е спешно и да си стискат устата като комар задника.

Той тръгна, но някой го повика и го спря. Беше американецът Уесън, който любезно стана от масата си и му подаде ръка.

— Имате ли време за едно питие и да поседим малко?

— О, здравейте, господин Уесън, благодаря, но, ъ-ъ, може ли да го отложим за друг път? Малко бързам.

— По дяволите, да! Когато кажете. — Уесън се ухили насреща му и се наведе към него, снижи гласа си до добродушен, заговорнически шепот и Гавалан за пръв път забеляза малкия слухов апарат в лявото му ухо. — Исках само да ви поздравя — как само духнахте от тези типове!

— Ние, ъ-ъ, просто имахме късмет. Съжалявам, трябва да бързам. Чао.

— Разбира се, до скоро. — Замислен, Уесън взе писалката си и я сложи в джоба. „Значи Касиги ще се опита да измъкне Гавалан — помисли си той, докато вървеше бавно към фоайето. — Не бих се сетил за него. Майната му, новият режим няма да се съгласи да съдейства. Касиги сигурно е откачил, в «Иран-Тода» е бъркотия, и, по дяволите, дори и да започнат сега, ще минат години, преди тази инсталация да заработи, а всички знаят, че кранчето за нефта на Иран ще остане затворено, Япония ще загуби седемдесет процента от енергийните си доставки, световните цени сигурно пак ще скочат, още инфлация… Япония е единственият ни съюзник в Тихия океан и горките копелета ще бъдат притиснати.

Господи, сега, когато работата на Гавалан в Ленгех е приключена, няма ли това да застраши цялото поле на Сири? Как ще работи дьо Плеси в Сири без хеликоптерно осигуряване? Посланик, а? Интересно. Как ще стане това? Кой какво ще направи и за кого? И колко от това да разкажа на Арон? Всичко, това копеле ще разбере всичко по детайлите, ако изобщо някой може да го разбере.“

Той мина през фоайето да се качи в колата си и не забеляза Касиги в една телефонна кабина встрани.

— … напълно съм съгласен, Ишии сан — говореше почтително на японски Касиги. По челото му бе избила пот. — Моля, информирайте негово превъзходителство, че ще получим оборудване и екипажи, сигурен съм, ако можете, да уредите останалото. — Стараеше се гласът му да не звучи нервно.

— А, така ли? Отлично — отвърна Ишии от посолството. — Ще информирам веднага негово превъзходителство. А какво става с иранския посланик? Обади ли ви се?

Сякаш земята се продъни под Касиги.

— Не е ли приел поканата?

— Не, съжалявам много, още не, а вече е почти три часът. Много обезпокоително. Моля, елате на срещата, както се договорихме. Благодаря ви, Касиги сан.

— Благодаря ви, Ишии сан — отвърна той, а му се искаше да изкрещи. Затвори внимателно телефона.

В прохладния въздух на фоайето, където работеше климатична инсталация, се почувствува по-добре и се приближи към рецепцията. Взе оставените за него съобщения — две от Хиро Тода да се обади, — качи се в стаята си и заключи вратата. Смачка съобщенията на топка, хвърли ги в тоалетната и се изпика върху тях.

— Скъпи тъпи братовчеде Хиро — рече той високо на японски, — ако ти снася тъпата глава, което трябва да направя, за да отърва своята — и добави поток нецензурни английски думи, защото в японския нямаше такива, — твоето семейство ще бъде задължено на моето в продължение на осем поколения за всички неприятности, които си ми причинил.

Пусна водата в тоалетната, съблече се и взе душ, после легна гол на леглото на хладния бриз. Искаше да събере енергия, да възстанови спокойствието си и да се приготви за срещата.

Случайната забележка на японския посланик, с която започна целия замисъл, бе направена пред Роджър Нюбъри на приема в британското посолство преди два дни. Посланикът бе споменал, че новият ирански посланик оплаква затварянето на „Иран-Тода“, която би дала на новата ислямска република огромна икономическа власт в целия регион на Залива.

— Казва се Абадани, с университетско образование, завършил е икономика, фундаменталист е естествено, но не краен. Доста е млад и не много опитен, но е служител от кариерата, говори добър английски и беше в посолството в Кабул…

По това време тези забележки не говореха почти нищо на Касиги. После се случи „Вихрушка“. Телексите от Техеран бяха разпратени из целия Залив и бяха последвани от слухове за искане на Абадани за инспекция на хеликоптерите на Гавалан; инспекцията бе определена за тази вечер и очевидно щеше да докаже, че те са били с иранска регистрация: „…а това, Касиги сан, ще предизвика международен инцидент“ — му бе казал Ишии късно снощи, — „защото сега ще бъдат намесени и Кувейт, Саудитска Арабия и Бахрейн, а това, мога да те уверя, ще се опитат да избегнат всички, и най-вече нашият шейх.“

Сутринта той бе отишъл да се види с Абадани и му бе обяснил за Затаки и започването на строителството отново, като добави съвсем поверително, че японското правителство преразглежда статута на „Иран-Тода“, за да стане национален обект и да поеме цялото финансиране в бъдеще, и че със съдействието на негово превъзходителство Абадани той също би могъл да започне отново работа в Бандар-е Делам. Незабавно.

— Национален обект? Слава на Бога! Ако вашето правителство застане официално зад него, това ще реши завинаги всички финансови въпроси. Слава на Бога. Какво мога да направя? Каквото и да е!

— За да започна незабавно, ми трябват хеликоптери, чуждестранни пилоти и екипажи. Единственият начин да ги набавя бързо е чрез „С-Г Хеликоптърс“ и господин Гава…

Абадани избухна. След като изслуша учтиво и с привидно съгласие тирадата за въздушното пиратство и враговете на Иран, Касиги невъзмутимо продължи атаката.

— Напълно сте прав, ваше превъзходителство — каза той, — но трябва да избирам между риска да предизвикам вашето недоволство и неизпълнението на дълга ми към вашата велика страна. Изборът ни е прост: ако не намеря хеликоптери, не мога да започна отново. Опитах при „Гърни“ и при други без успех и сега знам, че мога да намеря бързо хеликоптери само чрез този ужасен човек — разбира се, само за няколко месеца, докато попълним дупката и уредя японски персонал. Ако не започна веднага, това ще ускори действията на онзи Затаки — уверявам ви, че той и неговият абадански комитет са взели закона в свои ръце, и той ще осъществи заплахата си. Това ще шокира и ще постави в неудобно положение моето правителство и ще го накара да забави осъществяването на цялото финансиране на националния обект и тогава… — Той вдигна рамене. — Тогава моето правителство ще нареди да се изостави „Иран-Тода“ и да се започне строителство на нов нефтохимически завод на някое сигурно място като Саудитска Арабия, Кувейт или Ирак.

— Сигурно място? Ирак? Тези крадци? Саудитска Арабия или Кувейт? За Бога, това са западнали шейхства и техните народи скоро ще се разбунтуват. Опасно е да се опитвате да правите дългосрочен бизнес с шейхствата, много е опасно. Те не се подчиняват на Божия закон. А Иран — сега да. Иран сега е уравновесен. Имамът, Бог да го дари с мир, ни спаси. Той нареди да тече нефт. Сигурно има някакъв друг начин да се намерят хеликоптери и екипажи! Гавалан и неговите пирати отмъкнаха имуществото ни. Не мога да помагам на пирати да избягат. Вие искате ли пиратите да избягат?

— Опазил ме Бог, не бих предложил такова нещо. Ние естествено не знаем, че те са пирати, ваше превъзходителство. Чух, че това са само лоши слухове, разпространявани от други врагове, които искат Иран да страда още повече. Дори и да е така, бихте ли приравнили девет използувани хеликоптера към три милиарда и сто милиона долара, които са вече вложени, и още един милиард и сто милиона, които моето правителство би могло да бъде убедено да вложи?

— Да. Пиратството си е пиратство, законът си е закон, шейхът се съгласи да направим проверка, истината си е истина. Иншаллах.

— Напълно съм съгласен, ваше превъзходителство, но нали знаете, че истината е относителна, едно отлагане до утре след залез-слънце ще бъде в полза на националните интереси… — Той успя да сдържи ругатнята си и бързо коригира грешката: — В интересите на имама и вашата ислямска държава.

— Божията истина не е относителна.

— Да, да, разбира се — отвърна Касиги, външно спокоен, но вътрешно скърцаше със зъби. „Как може човек да се оправи с тези идиоти, които използуват вярата си за прикритие и прибягват към «Бог» всеки път, когато искат да прекъснат линията на логическото мислене? Всичките са луди, ограничени! Не могат да разберат като нас, японците, че трябва да си толерантен към вярата на другите и че животът започва от нищо и свършва в нищото, а раят и адът, и бог са просто опиумен дим от ненормален мозък — докато не бъде доказано противното!“ — Разбира се, че сте прав, ваше превъзходителство. Но това няма да са негови хеликоптери или екипажи — трябват ми само неговите временни връзки. — Отегчен, той изчакваше и придумваше, и накрая изигра предпоследния си коз: — Сигурен съм, че шейхът и външният министър ще го приемат за огромна услуга, ако отложите проверката за утре, за да могат да дойдат на специалния прием на моя посланик тази вечер в осем.

— Прием ли, господин Касиги?

— Да, неочакван, но изключително важен. Зная, че вие сте поканен като важен гост. — Касиги снижи гласа си още повече: — Моля ви, не споменавайте, че сте узнали, но, между нас казано, нашето правителство търси дългосрочни договори за нефт, които могат да се окажат страхотно изгодни за вас, ако Иран продължи да ни снабдява. Това би било идеален момент да…

— Дългосрочни договори? Съгласен съм, че договорите, подписани от шаха, не струват, едностранни са и трябва да отпаднат. Но ние ценим Япония като клиент. Япония никога не се е опитвала да ни експлоатира. Сигурен съм, че вашият посланик няма да има нищо против да отложи приема с един час, до след инспекцията. Шейхът, външният министър, Нюбъри и аз бихме могли да дойдем направо от летището.

Касиги не беше сигурен докъде би могъл да настоява. „Ах ти, тъпанар такъв — помисли си той, — ако не отложиш инспекцията, аз ще си отмъстя, защото ще ме накарате да извърша единствения грях, който признаваме: неуспех.“ — Щастие е, че Иран е така добре представен тук във ваше лице.

— Разбира се, че ще дойда на приема, господин Касиги, след инспекцията.

Касиги елегантно изигра последната си карта:

— Имам чувството, ваше превъзходителство, че скоро ще бъдете поканен лично в моята страна, за да се срещнете с най-важните, най-важните ръководители там, защото вие разбирате, естествено, колко важна е вашата ислямска страна за Япония, и да огледате съоръжения, които биха били ценни за Иран.

— Ние… ние наистина имаме нужда от истински приятели — отвърна Абадани.

Касиги го наблюдаваше внимателно, но не забеляза никаква реакция — погледът му бе все така безмилостен и твърд.

— В тези тревожни времена е важно човек да търси приятелите, нали така? Човек никога не знае кога може да се окаже в беда, нали?

— Това е в Божиите ръце. Само той знае. — Последва дълга пауза и после Абадани каза: — Да бъде Божията воля. Ще помисля над това, което ми казахте.

Сега, в самотата на хотелската си стая, Касиги бе много изплашен. „Единственото важно нещо е да се грижиш за себе си. Независимо колко си умен или внимателен, никога не знаеш кога ще те сполети беда, който и да си. Ако има богове, ги има само за да ни мъчат.“

Турция, близо до границата: 4,23 следобед.

Сутринта бяха кацнали точно край селото, на километър в територията на Турция. Ерики би предпочел да иде по-навътре, на по-безопасно място, но резервоарите на хеликоптера бяха празни. Отново ги бяха засекли и им направиха засада, този път с два изтребителя и два бойни хеликоптера „Хюи“, и трябваше да им бяга четвърт час, преди да успее да се спусне оттатък границата. Двата „Хюи“ не посмяха да го последват, но останаха да кръжат от другата страна.

— Не им обръщай внимание, Азадех — каза той радостно. — Сега сме в безопасност.

Но не бяха. Селяните ги заобиколиха, пристигна полиция. Четирима мъже, един сержант и още трима, всички в смачкани и не по мярка униформи, с револвери. Сержантът носеше тъмни очила, за да се предпази от блясъка на снега. Нито един от тях не говореше английски. Азадех ги поздрави според плана, който бяха измислили с Ерики, и обясни, че Ерики — финландски поданик, е бил нает от британска компания по договор с „Иран Тимбър“, а по време на азербайджанските бунтове и боевете край Табриз животът му е бил заплашен от левите, и че тя, неговата съпруга, също е била заплашена, затова са избягали.

— А, ефенди е финландец, а вие сте иранка?

— Финландка по брак, сержант ефенди, иранка по рождение. Ето документите ни. — Тя му подаде финландския си паспорт, в който не бе посочен покойният й баща Абдула хан. — Може ли да се обадим по телефона, моля? Ще платим, разбира се. Съпругът ми би желал да се обади в нашето посолство и на работодателя си в Ал Шаргаз.

— А, Ал Шаргаз. — Сержантът кимна любезно. Беше набит, добре избръснат, но дори и така синьо-черното на брадата му избиваше през златистата му кожа. — Къде е това?

Тя му каза, осъзнавайки как изглеждат двамата с Ерики. Ерики — с мръсна кървава превръзка на ръката и груба лепенка на нараненото ухо, тя — със сплъстена коса и мръсни дрехи и лице. Двата „Хюи“ продължаваха да кръжат в небето. Сержантът ги наблюдаваше замислено.

— Защо са се осмелили да изпратят изтребители в нашето въздушно пространство и хеликоптери да ви гонят?

— Божия воля, сержант ефенди. Оттатък границата сега стават много странни неща.

— Как са нещата оттатък границата?

Той посочи на подчинените си хеликоптера и заслуша внимателно. Тримата полицаи се приближиха и надникнаха в кабината. Дупки от куршуми, изсъхнала кръв, разбити уреди. Един от тях отвори вратата, видя автоматите, видя и още дупки от куршуми.

— Господин сержант!

Сержантът го чу, но изчака учтиво Азадех да свърши. Селяните слушаха с широко отворени очи, никоя от жените не носеше чадор, нито фередже. Полицаят посочи една от грубите селски колиби.

— Моля, изчакайте там, на топло.

Денят бе студен, земята покрита със сняг, който отразяваше слънцето и блестеше. Сержантът бавно огледа кабината. Взе кукрито, извади го наполовина от ножницата, после го пъхна обратно и махна на Азадех и Ерики да се приближат.

— Как ще обясните наличието на оръжието, ефенди?

Азадех смутено преведе въпроса на Ерики.

— Кажи му, че са ги оставили хора от племената, които са се опитвали да отвлекат хеликоптера.

— А, от племената — каза сержантът. — Изненадан съм, че са ви оставили да отлетите с такова богатство. Как ще ми го обясните?

— Кажи му, че лоялистите са ги избили, а аз съм успял да избягам.

— Лоялисти, ефенди? Какви лоялисти?

— Полиция. Полицията в Табриз — отвърна Ерики. Съзнаваше с безпокойство, че всеки въпрос ги завлича все по-навътре в подвижните пясъци. — Попитай го дали мога да използвам телефона, Азадех.

— Телефон? Разбира се. Всяко нещо с времето си. — Сержантът погледна за момент кръжащите хеликоптери. После обърна отново строгите си кафяви очи към Ерики. — Радвам се, че полицаите са били лоялни. Полицията има дълг към държавата и към народа, длъжна е да спазва закона. Контрабандата на оръжие е нарушение на закона. Бягството от полицията, която пази закона, е престъпление. Нали така?

— Да, но ние не сме контрабандисти на оръжие, сержант ефенди, нито бягаме от полицията, която пази закона — отвърна Азадех, още по-уплашена.

Границата беше близо, толкова близо. За нея последната част от бягството им бе ужасна. Очевидно Хаким бе вдигнал тревога в пограничния район: само той имаше властта да уреди толкова бързо да ги засекат и на земята, и във въздуха.

— Въоръжени ли сте? — попита учтиво сержантът.

— Само един нож.

— Бихте ли ми го дали, моля? — Сержантът го взе. — Моля, последвайте ме.

Отидоха в полицейския участък — малка тухлена сграда с килии и няколко канцеларии и телефони близо до джамията на малкия селски площад.

— През последните няколко месеца много бежанци от всякакви националности минаха по нашите пътища — иранци, англичани, европейци, американци, много азербайджанци, много — но нито един руснак. — Той се засмя на шегата си. — Много бежанци, богати, бедни, добри, лоши, сред тях много престъпници. Някои бяха върнати, някои продължиха. Иншаллах. Моля, почакайте там.

„Там“ беше не килия, а някаква стая с няколко стола и маса, с решетки на прозорците, много мухи и никакъв изход. Но беше топло и относително чисто.

— Може ли да получим някаква храна и нещо за пиене и да се обадим по телефона? — попита Азадех. — Можем да платим, сержант ефенди.

— Ще поръчам от гостилницата. Храната е добра и не е скъпа.

— Съпругът ми пита дали може да използува телефона.

— Разбира се. Когато му дойде времето.

Това бе станало сутринта, а сега бе късен следобед. Междувременно храната пристигна — ориз и овнешко задушено, ръчен хляб и турско кафе. Тя плати с риали и не й взеха повече от необходимото. Сержантът им позволи да използват смърдящата дупка в тоалетната навън, вода от някакъв казан и един стар леген, за да се измият. Нямаше медикаменти, само йод. Ерики почисти раните си, доколкото можа, скърцаше със зъби от рязката болка, все още бе слаб и изтощен. После седна на един стол, сложи краката си на друг и задряма. Азадех седеше до него. От време на време вратата се отваряше, влизаше по някой полицай и пак излизаше.

— Мамка му — промърмори Ерики. — Как можем да избягаме?

Тя бе нежна, стоеше до него, затворила собствения си страх зад желязна врата. „Трябва да го подкрепям“ — мислеше си тя непрекъснато. Сега се чувстваше по-добре, косата й бе сресана и спусната, лицето й — измито, кашмиреният пуловер — почистен. Чуваше през вратата приглушени разговори, понякога иззвъняваше телефон, по пътя минаваха коли и камиони — от и към границата, бръмчаха мухи. Умората я надви и тя заспиваше от време на време, сънуваше лоши сънища: шум на двигатели, стрелба и Хаким — на кон като казак, ги нападаше; двамата с Ерики бяха заровени до шия в земята, копитата минаваха на косъм над тях; после бяха някак си свободни, бягаха към границата, която бе цяло поле от гъста бодлива тел, изведнъж между тях и безопасността се появиха лъжливият молла Махмуд и касапинът и…

Вратата се отвори. И двамата се стреснаха и се събудиха. Пред тях стоеше майор в безупречна униформа, гледаше заплашително, а от двете му страни бяха застанали сержантът и още един полицай. Майорът беше висок, със строго лице.

— Вашите документи, моля — обърна се той към Азадех.

— Аз… аз ги дадох на сержанта, майор ефенди.

— Дали сте му финландски паспорт. Иранските ви документи. — Майорът протегна ръка. Тя се бавеше. Сержантът изведнъж пристъпи напред, грабна чантата й и изсипа съдържанието й на масата. В същото време полицаят пристъпи към Ерики с ръка на револвера в откопчания кобур и му махна да иде в ъгъла. Майорът обърса праха от един стол и седна, взе иранската й лична карта от сержанта, прочете я внимателно, после погледна нещата на масата. Отвори торбичката с бижутата. Очите му се разшириха.

— Откъде взехте тези неща?

— Те са мои. Наследство от родителите ми. — Азадех бе изплашена, не знаеше какво или колко знае той, а бе забелязала как очите му минаха по тялото й. Ерики също го бе забелязал. — Може ли съпругът ми да използува телефона? Той ис…

— Когато му дойде времето! Казано ви беше много пъти. Когато му дойде времето означава, когато му дойде времето. — Майорът затвори чантата и я постави на масата пред себе си. Очите му се спряха на гърдите й. — Съпругът ви не говори ли турски?

— Не, не говори, майор ефенди.

Офицерът се обърна към Ерики и каза на добър английски:

— От Табриз има издадена заповед за арестуването ви за опит за убийство и отвличане.

Азадех пребледня. Ерики сдържа паниката си, доколкото можа.

— Отвличане на кого, господине?

Майорът за миг се раздразни.

— Не се опитвайте да си играете с мен. На тази госпожа, Азадех, сестра на Хаким, хана на Горгоните.

— Тя е моя съпруга. Как може съп…

— Знам, че е ваша съпруга, и по-добре ми кажете истината, за Бога. В заповедта се казва, че сте я отвлекли против волята й и сте отлетели с ирански хеликоптер. Азадех отвори уста, но майорът рязко я прекъсна: — Попитах него, не вас. Е?

— Беше без нейно съгласие, а хеликоптерът е британски, не ирански.

Майорът го изгледа втренчено и се обърна към Азадех.

— Е?

— Беше… беше без мое съгласие… — Думите й заглъхнаха.

— Е?

На Азадех й прилоша. Заболя я главата, беше отчаяна. Турските полицаи бяха известни със своята непреклонност, голяма лична власт и твърдост.

— Моля ви, майор ефенди, бихме ли могли да поговорим насаме, да ви обясня насаме?

— Ние сме насаме, госпожо — отвърна рязко майорът. После, забелязвайки страданието й и понеже оценяваше красотата й, добави: — Когато говорим на английски, а не на турски, сме насаме. Е?

Със запъване, като подбираше внимателно думите си, тя му разказа за клетвата пред Абдула хан, за Хаким и дилемата си как не можеше да тръгне, не можеше и да остане, и как Ерики благодарение на собствената си воля и мъдрост бе прерязал Гордиевия възел. По бузите й потекоха сълзи.

— Да, беше без мое съгласие, но в известен смисъл беше със съгласието на брат ми, който помогна на Ери…

— Ако е било със съгласието на Хаким хан, тогава защо е обявил огромна награда за главата на този човек, жив или мъртъв? — попита майорът. Не й вярваше. — И заповедта е издадена от негово име, като с нея се изисква незабавно екстрадиране, ако е необходимо.

Тя бе толкова шокирана, че едва не припадна. Без да мисли, Ерики тръгна към нея, но револверът опря в корема му.

— Исках само да й помогна — изпъшка той.

— Тогава останете на мястото си! — Офицерът добави на турски: — Не го убивайте. — После продължи на английски: — Е, госпожа Азадех? Защо?

Тя не можа да отговори. Отвори уста, но не можа да издаде никакъв звук.

— Какво друго би могъл да направи един хан, майоре? — рече вместо нея Ерики. — Засегната е честта на хана, авторитетът му. Публично трябва да постъпи по този начин, нали, независимо какво е одобрил насаме?

— Може би, но определено не толкова бързо, не, не толкова бързо, не и да вдига по тревога изтребители и хеликоптери — защо би го направил, след като иска да избягате? Цяло чудо е, че не са ви принудили да кацнете, че не са ви свалили при всички тези дупки от куршуми. Това ми звучи като куп лъжи, може би толкова я е страх от вас, че е готова да каже каквото и да е. Сега, за така нареченото ви бягство от двореца: какво точно се случи?

Безпомощен, Ерики му разказа. „Нищо повече не може да се направи — помисли той. — Кажи му истината и се надявай.“ Вниманието му бе насочено към Азадех, виждаше как я завладява пълен ужас. Разбира се, Хаким би реагирал по този начин, разбира се, жив или мъртъв — нали във вените му тече силната кръв на предците му?

— А оръжията?

И отново Ерики разказа всичко точно: как бе принуден да лети с агента на КГБ, за шейх Баязид, за отвличането, откупа, нападението на двореца, как трябваше да лети обратно с тях, а те нарушиха клетвите си и той трябваше да ги убие по някакъв начин.

— Колко души?

— Не помня точно. Половин дузина, може би повече.

— Харесва ви да убивате, а?

— Не, майоре, мразя го, но, моля ви, повярвайте ми, попаднахме в тази история, без да искаме, искаме само да ни пуснете да си вървим, моля ви, нека се обадя в моето посолство… те могат да поръчителстват за нас… ние не представляваме заплаха за никого.

Майорът само го гледаше.

— Не съм съгласен. Историята ви изглежда твърде нагласена. Търсят ви за отвличане и опит за убийство. Моля, вървете със сержанта — каза той и го повтори на турски. Ерики не помръдна, юмруците му се свиха, за малко щеше да избухне. Сержантът веднага извади револвера си и двамата с полицая тръгнаха застрашително към него.

— В тази страна неподчинението на полицията е много сериозно нарушение — грубо рече майорът. — Вървете със сержанта! Вървете.

Азадех се опита да каже нещо, но не можа. Ерики отблъсна ръката на сержанта, овладя безсилната си паника и гняв и се опита да се усмихне, за да я окуражи.

— Няма нищо — промърмори той и последва сержанта.

Паниката и ужасът почти бяха надвили Азадех.

Пръстите и коленете й вече трепереха, но толкова много искаше да стои спокойна, да бъде спокойна, знаеше, че е беззащитна, а майорът седеше срещу нея и я гледаше, бяха само двамата в стаята. „Иншаллах!“ — помисли си тя и го погледна с омраза.

— Няма от какво да се боите — рече той. Погледът му беше особен. После се пресегна и взе торбичката с бижутата. — За по-сигурно — добави той с изтънял глас, излезе, затвори вратата и тръгна по коридора.

Килията в края на коридора бе малка и мръсна, по-скоро клетка, отколкото стая. Вътре имаше легло, мъничкото прозорче бе преградено с решетки, на един огромен болт в стената висяха вериги, в ъгъла имаше смърдяща кофа. Сержантът тръшна вратата и я заключи след Ерики. Майорът каза през решетките:

— Помнете, че „спокойствието“ на госпожа Азадех зависи от вашето покорство. — И си отиде.

Останал сам, Ерики закрачи из клетката, оглеждайки вратата, ключалката, решетките, пода, тавана, стените, веригите — нямаше изход.

Ал Шаргаз, летището: 5,40 следобед.

На хиляда и петстотин километра на югоизток, от другата страна на Залива, Гавалан бе в главния офис и чакаше нетърпеливо до телефона. Оставаше един час до залез-слънце. Вече бе получил обещание за един 212 от една парижка компания и за два 206 от един приятел в „Аероспатиале“ на разумни цени. Скот беше в другия офис, прослушваше ВЧ-то, а Петикин — на другия телефон. Руди, Вили Ньорхтрайтер и Скрагър бяха в хотела на други телефони, търсеха евентуални екипажи и уреждаха материално-техническото снабдяване в Бахрейн. Все още никаква вест от Касиги.

Телефонът иззвъня. Гавалан грабна слушалката, надяваше се на някакво чудо за новини за Дюбоа и Фоулър, или да се обади Касиги.

— Ало?

— Анди, обажда се Руди. Имаме трима пилоти от „Луфттрансиортгезелшафт“ и обещават и двама механици. Десет процента над нормалното, един месец полети, два месеца почивка. Задръж така… звънят по другата линия, ще ти се обадя пак, чао.

Гавалан отбеляза това в бележника си, от безпокойство чак го заболя сърцето и това го подсети за Макайвър. Беше говорил с него, но не му бе споменал нищо за проблемите с крайния срок, не искаше да го тревожи допълнително. Само обеща, че щом хеликоптерите заминат в безопасност, ще хване следващия полет за Бахрейн, за да го види. „Няма за какво да се безпокоиш, Мак, не мога да ти се отблагодаря, на теб и Джени, за всичко, което направихте…“

През прозореца се виждаше залязващото слънце. Летището бе оживено. Кацаше един самолет на „Алиталия“ и това му напомни за Петикин и Паула — все още не бе имал възможност да попита Чарли как вървят нещата между тях. В далечния край на пистата за товарните самолети неговите осем 212 изглеждаха съсипани, приличаха на скелети без роторите и валовете, механиците все още прибираха някои от тях. Къде, по дяволите, беше Касиги? Беше опитал няколко пъти да се свърже с него в хотела, но той бе излязъл и никой не знаеше къде е и кога ще се върне.

Вратата се отвори.

— Татко — каза Скот, — Линбар Струан се обажда по нашия телефон.

— Кажи му да върви на майната си… Не! — бързо отвърна Гавалан. — Просто му кажи, че все още съм навън, но си сигурен, че ще му се обадя в момента, в който се върна. — И добави цял поток китайски ругатни. Скот побърза да затвори. Телефонът отново иззвъня. — Гавалан.

— Андрю, обажда се Роджър Нюбъри, как си?

— Здравей, Роджър, какво ново? — Гавалан започна да се поти.

— Крайният срок все още е залез-слънце. Иранецът настоя да мине оттук и да ме вземе, така че съм в готовност. Ще отидем заедно да се срещнем с шейха на летището. Ще пристигнем няколко минути по-рано, после тримата ще идем в товарната зона да чакаме негова светлост.

— Ами приемът при японския посланик?

— Предполага се, че всички ще идем след инспекцията — един Господ знае какво ще стане тогава, но… е, не е наша работа да мислим. Съжалявам за всичко това, но ръцете ни са вързани. До скоро. Чао.

Гавалан му благодари, затвори телефона и избърса челото си.

Отново телефонът. Касиги? Той вдигна слушалката.

— Ало?

— Анди? Аз съм — Иън Дънрос.

— Господи, Иън. — Грижите на Гавалан изчезнаха. — Толкова се радвам да те чуя, опитах се да се свържа с теб на няколко пъти.

— Да, съжалявам, но нямах възможност. Как върви?

Гавалан предпазливо му разказа. Също и за Касиги.

— Имаме около час до залез-слънце.

— Това е една от причините да ти се обадя. Дяволски лош късмет с Дюбоа, Фоулър и Макайвър, стискам палци. Локхарт май го е загазил, но така е, когато става въпрос за любов. — Гавалан чу въздишката му, но не знаеше как да я изтълкува. — Помниш ли Хиро Тода, „Тода Шипинг“?

— Разбира се, Иън.

— Хиро ми разказа за Касиги и проблема им с „Иран-Тода“. Изпаднали са в страхотно затруднение, така че, моля те, направи всичко, всичко, каквото можеш, за да им помогнеш.

— Ясно. Работя по това цял ден. Тода каза ли ти за идеята на Касиги за техния посланик?

— Да. Хиро се обади лично, каза, че имат голямо желание да помогнат, но това е ирански проблем и, честно казано, не очакват много, тъй като иранците ще бъдат напълно в правата си. — По лицето на Гавалан се изписа ужас. — Помогни им с всичко, с което можеш. Ако превземат „Иран-Тода“… е, между нас да си остане… — Дънрос премина за миг на шанхайски диалект: — Коремът на една благородна компания ще бъде разпран. — После продължи на английски. — Но между нас да си остане.

Въпреки че Гавалан бе почти забравил шанхайския, той го разбра и направо очите му се събраха. Нямаше никаква представа, че това засяга и „Струан“ — Касиги дори не бе намекнал нищо.

— Касиги ще получи хеликоптерите и екипажите си, дори да пропусне и крайния срок и да ни задържат.

— Да се надяваме, че няма да ви арестуват. Аха! Чете ли във вестниците за срива на борсата в Хонконг?

— Да.

— По-голям е, отколкото пишат. Някой играе много груба игра и са притиснали Линбар до стената. Ако измъкнеш 212-ките и продължиш да работиш, все пак ще трябва да откажеш хеликоптерите Х-63.

Гавалан чак се изпоти.

— Но Иън, с тях ще мога да направя пробив срещу „Импириъл“, като предложа на клиентите по-добро обслужване и по-голяма безопасност и…

— Съгласен съм, стари приятелю. Но ако не можем да платим за тях, няма да ги получиш. Съжалявам, но така стоят нещата. Борсата е полудяла, по-лошо е от когато и да било, кърви чак до Япония и не можем да си позволим и Тода да се провали.

— Може би ще имаме късмет. Няма да загубя Х-63. Между другото, чу ли, че Линбар дава на Доходоносния място във Вътрешния съвет?

— Да. Интересна идея. — Каза го безизразно и Гавалан не усети нито одобрение, нито неодобрение. — Научих по други канали за техните впечатления от срещата. Ако днес успееш, смяташ ли да бъдеш в Лондон в понеделник?

— Да. Ще знам с положителност или днес при залез-слънце, или утре по същото време. Ако всичко мине добре, ще се отбия да видя Мак в Бахрейн, после продължавам за Лондон. Защо?

— Бих искал да отложиш Лондон и да се срещнем в Хонконг. Изникна нещо страшно интересно за Нобунага Мори, другия свидетел, освен Доходоносния Чой на смъртта на Дейвид Макструан. Нобунага изгорял преди два дни в дома си в Каназава — това е в провинцията близо до Токио — при доста странни обстоятелства. В днешната поща получих едно много интересно писмо. Не мога да говоря за това по телефона, но е страшно, дяволски интересно.

Гавалан затаи дъх.

— Тогава Дейвид… Не е било нещастен случай?

— Ще трябва да изчакаме и да разберем, Анди, докато се срещнем, било в Токио или Лондон, колкото е възможно по-скоро. Между другото, Хиро и аз планирахме да останем в Каназава през нощта, когато е умрял Нобунага, но не успяхме в последния момент.

— Господи, имали сте късмет!

— Да. Е, трябва да свършвам. Мога ли да направя нещо за теб?

— Нищо, освен ако не можеш да удължиш срока до неделя вечер.

— Продължавам да работя по въпроса, не се бой. Страшно съжалявам за Дюбоа, Фоулър и Макайвър… можеш да оставяш съобщения на този телефон в Токио до понеделник…

Сбогуваха се. Гавалан продължи да гледа втренчено телефона. Влезе Скот с новини за евентуални пилоти и хеликоптери, но той почти, не го чуваше. „Убийство ли е било в края на краищата? Господи! Проклет да е Линбар с неговите номера и лошите инвестиции. На всяка цена трябва да се сдобия с тези Х-63, трябва.“

Телефонът отново иззвъня. Връзката беше лоша и говорещият отсреща имаше силен акцент:

— Международен разговор за ваша сметка, за ефенди Гавалан.

Сърцето му трепна. Ерики?

— Аз съм ефенди Гавалан, приемам разговора. Бихте ли говорили по-високо, моля, едва ви чувам. Кой се обажда?

— Един момент, моля… — Докато чакаше нетърпеливо, погледна към портала на пистата, през който щяха да влязат шейхът и останалите, ако Касиги не успееше да отложи инспекцията. Дъхът му почти секна, като видя една голяма лимузина с шаргазко знаме на бронята да се приближава, но колата отмина сред облак прах и един глас в другия край на линията, който едва се чуваше, рече:

— Анди, аз съм Марк, Марк Дюбоа…

— Марк? Марк Дюбоа? — заекна той и едва не изпусна слушалката, притисна с ръка другото си ухо, за да чува по-добре. — Боже Господи! Марк? Добре ли си, къде сте, по дяволите? Фоулър добре ли е? Къде сте? — Нищо не разбра от отговора. Трябваше да се напрегне, за да го чуе. — Повтори!

— На Кор ал Амая… — Кор ал Амая беше огромната, дълга половин миля иракска дълбоководна нефтена платформа-терминал на другия край на Залива, до устието на Шат-ел-Араб, който разделяше Ирак и Иран, на около петстотин мили на североизток. — Чуваш ли ме, Анди? Кор ал Амая…

На платформата Кор ал Амая.

Марк Дюбоа също бе притиснал с една ръка ухото си и се мъчеше да не крещи по телефона. Телефонът беше в офиса на директора на платформата, вътре и навън беше пълно с иракчани и чужденци, които можеха да го чуят.

— Телефонът не е личен… vous comprenez?

— Ясно, но за Бога, какво стана? Прибра ли ви някой?

Дюбоа се огледа дали не го подслушват и каза внимателно:

— Не, mon vieux, свършваше ми горивото и voila, от мъглата се появява един танкер и аз кацам на него, идеално, разбира се. И двамата сме добре, Фоулър и аз. Pas de probleme! Какво става с останалите — с Руди, Шандор и Поп?

— Всички са тук, в Ал Шаргаз, всички, вашата група, на Скраг, Мак, Фреди, въпреки че Мак в момента е в Бахрейн. След като и вие сте на сигурно място, резултатът от „Вихрушка“ е десет от десет Ерики и Азадех са в безопасност в Табриз, въпреки че… — Гавалан щеше да каже, че Том е рискувал живота си да остане в Иран. Но нито той, нито Дюбоа можеха да направят нещо и затова каза радостно: — Чудесно е, че сте в безопасност, Марк. Можеш ли да работиш?

— Разбира се, аз, ъ-ъ, само ми трябват гориво и инструкции.

— Марк, сега си с британска регистрация… задръж секунда… регистрацията ти е G-HKVC. Заличи старите номера и си сложи новите. Излезе ни солено и бившите ни домакини посипаха целия Залив с телекси, с които искат правителствата да ни арестуват. Не слизай никъде на брега.

Доброто настроение на Дюбоа изчезна.

— Голф Хотел Кило Виктор Чарли, записах. Анди, le bon Dieu е с нас, защото танкерът плава под либерийски флаг, а капитанът е англичанин. Едно от първите неща, които поисках, беше кутия с боя, боя… разбра ли?

— Ясно, направо чудесно. Продължавай!

— Тъй като корабът плаваше към Ирак, реших, че ще е най-добре да си мълчим и да останем на него, докато се свържем с вас, и… — През полуотворената врата Дюбоа забеляза, че иракският директор се приближава, и продължи много по-високо и с леко променен глас: — Тази задача е идеална, господин Гавалан, и се радвам да ви съобщя, че капитанът е много доволен.

— Окей, Марк, аз ще задавам въпросите. Кога трябва да завърши товаренето на кораба и кое е първото пристанище, в което ще спре?

— Вероятно утре. — Той кимна любезно на иракчанина, който седна зад бюрото си. — Трябва да пристигнем в Амстердам както е по график. — И двамата трудно се чуваха.

— Мислиш ли, че ще можеш да останеш на кораба за цялото пътуване? Естествено ние ще поемем разходите.

— Не виждам защо не. Мисля, че този експеримент ще се превърне в постоянна работа. Капитанът реши, че удобството си струва — да стои на котва край брега, но, когато пожелае, да може да направи кратко посещение на сушата — честно казано обаче, собствениците са направили грешка, като са поръчали 212. Един 206 би бил много по-добре. Мисля, че ще искат отстъпка. — Чу как Гавалан се засмя и това го зарадва. — Най-добре да освобождавам телефона, просто исках да те чуя. Фоулър изпраща сърдечни поздрави и ако е възможно, ще ви се обадя от кораба, когато минаваме край вас.

— Ако имаме късмет, няма да сме тук. Утре товарим и заминаваме. Не се безпокой, ще следя танкера ви през целия път до дома. След като минете през Ормузкия проток и напуснете водите на Залива, помолете капитана да се свърже по радиото или телекса с нас в Абърдийн. Става ли? Прехвърлям всички в Северно море, докато подредим нещата. О, сигурно нямаш пари, просто подписвай за всичко, а аз ще възстановя сумите на капитана. Как се казва?

— Тависток, Брайън Тависток.

— Разбрано. Марк, нямаш представа колко съм щастлив.

— И аз. A bientot. — Дюбоа затвори телефона и благодари на директора.

— За мен бе удоволствие, капитане — отвърна замислен той. — Всички големи танкери ли ще имат собствено хеликоптерно осигуряване?

— Не зная, господине. За някои би било разумно. Не е ли така?

Директорът леко се усмихна. Беше висок мъж на средна възраст, бе учил в Америка.

— Един ирански патрулен кораб наблюдава танкера ви от техни териториални води. Любопитно, а?

— Да.

— За щастие те си стоят в техни води, ние — в наши. Иранците мислят, че притежават Арабския залив, нас, Шат и водите на Тигър и Ефрат чак до изворите им — почти три хиляди километра.

— Толкова дълга ли е Ефрат? — попита Дюбоа. Предпазливостта му нарастваше.

— Да. Тя се ражда в Турция. Били ли сте преди в Ирак?

— Не, господине. За съжаление. Може би при следващото ми пътуване.

— Багдад е велик, древен, модерен — такъв е и целият Ирак, заслужава си да се посети. Имаме девет милиарда метрични тона доказани нефтени запаси и два пъти по толкова, които чакат да бъдат открити. Ние сме много по-ценни от Иран. Франция би трябвало да подкрепя нас, не Израел.

— Господине, аз съм обикновен пилот — рече Дюбоа. — Не се занимавам с политика.

— За нас това е невъзможно. Политиката е живот — ние сме открили това с мъки. Тук е дори Райската градина — знаете ли, че тук от шестдесет хиляди години живеят хора? Райската градина е само на стотина километра: там, където се сливат Тигър и Ефрат. Нашите хора са открили огъня, изобретили са колелото, математиката, писмеността, виното, градинарството, земеделието… тук са били Висящите градини на Вавилон. Шехерезада е разказвала приказките си на халифа Харун ал-Рашид, с когото може да се сравнява само вашият Карл Велики, тук са били и най-могъщите древни цивилизации — Вавилон и Асирия. Дори Потопът е започнал тук. Надживели сме шумери, гърци, римляни, араби, турци, англичани и перси — той сякаш изплю думата. — Ще продължим да ги надживяваме.

Дюбоа кимна отегчен. Капитан Тависток го бе предупредил: „Ние сме в иракски води, платформата е иракска територия, млади човече. От момента, в който напуснете танкера, вие сте сам, нямам никаква юрисдикция, разбирате ли?“

— Искам само да се обадя по телефона. Налага се.

— А как ще слезете в Ал Шаргаз на връщане?

— Няма да има никакви проблеми — каза Дюбоа съвсем спокойно. И защо да има? Аз съм французин.

Когато направи принудителното кацане на палубата, трябваше да разкаже на капитана за „Вихрушка“ и причините за нея. Трависток само изсумтя. „Нищо не знам за това, млади човече. Не си ми казал. Първо по-добре боядисай иранската регистрация и напиши G, с каквото искаш след него — ще наредя на корабния бояджия да помогне. Що се отнася до мен, ти си еднократен експеримент, който собствениците са ми пробутали — качил си се в Кейптаун, изобщо не ми харесваш и почти не разговаряме. Така става ли? — Капитанът се усмихна. — Радвам се, че си на борда. Аз бях на патрулен катер по време на войната, действахме из целия Ламанш — жена ми е от Ил де Уесан, близо до Брест — от време на време се промъквахме дотам за вино и бренди точно като пиратските ми предци. Абе във всеки англичанин се крие пират. Добре дошъл на борда.“

Сега Дюбоа чакаше и наблюдаваше иракския директор.

— Ще мога ли да използвам пак телефона утре, преди да заминем?

— Разбира се. Не ни забравяйте. Всичко е започнало тук — и тук ще свърши. Салаам! — Директорът се усмихна странно и подаде ръка. — Щастливи кацания.

— Благодаря, до скоро.

Дюбоа излезе и се спусна по стълбите на палубата, нямаше търпение да се върне на танкера. На неколкостотин метра на север видя иранския патрулен кораб — малка фрегата, която се поклащаше на вълните.

— Espece de con — промърмори той и тръгна, главата му бръмчеше от мисли.

Трябваха му почти петнадесет минути, за да стигне на кораба. Фоулър го чакаше и той му каза добрите новини.

— Чудесно е, че с момчетата всичко е наред, но чак до Амстердам в тази стара кофа! — сърдито изруга Фоулър.

Дюбоа го заряза, отиде на носа и се облегна на планшира.

„Всички са в безопасност! Изобщо не си представях, че всички ще успеем, никога — помисли си той радостно. — Какъв фантастичен късмет! Анди и Руди ще си помислят, че е благодарение на плана, но не е така. Това си беше късмет. Или Господ. Господ докара танкера точно на минутата. Майната му, и този път бяхме на косъм, но се размина и няма нужда да мисля за това. Сега какво? Ако не налетим на лошо време или тази стара кофа не потъне, ще бъде страхотно да прекараме две-три седмици, без да правим нищо, само да мислим, да ядем, да спим и да поиграем малко бридж, пак да спим, да мислим и да планираме. После Абърдийн и Северно море, ще се смеем с Жан-Люк, Том Локхарт и Дюк, и останалите момчета и после заминаваме… заминаваме накъде? Време е да се оженя. Майната му, още не искам да се женя. Аз съм само на тридесет години и досега все съм се отървавал. Просто ще е лош късмет да срещна някоя парижанка с ажурно бельо и тя да използва хитрините си, та да лапна по нея и да ме съсипе! Животът е твърде хубав, прекалено хубав, а чукането е прекрасно нещо!“

Обърна се и погледна на запад. Слънцето, замъглено от мръсния въздух, се спускаше към хоризонта на сушата — сив, плосък и скучен. „Ще ми се да съм в Ал Шаргаз, при момчетата.“

Ал Шаргаз, международната болница: 6,01 вечерта.

Старк седеше на верандата на втория етаж и също гледаше залязващото слънце, но тук то беше красиво над спокойно море, под безоблачно небе, а широката слънчева пътека го караше да примижава срещу отразената светлина, въпреки че беше с тъмни очила. Беше по долнище на пижама, гърдите му бяха превързани и се оправяха добре и въпреки че още беше слаб, се опитваше да мисли и планира. Имаше толкова много неща, за които да мисли — и ако успеят да измъкнат машините, и ако не успеят. В стаята зад него Мануела бърбореше на някаква смесица от испански и тексаски с майка си и баща си в далечния Лубок. Той вече бе разговарял с тях, а също с родителите си и с децата — Билиджо, малкия Конроу и Сарита: „И-и, тате, кога се връщаш вкъщи? Имам си ново конче, училището е страхотно и днеска е по-горещо, и изядох цяла чиния от двойните люти чушки!“

Старк се усмихна леко, но не успя да се изтръгне от своя океан от опасения. Колко бяха далече един от друг и всичко бе чуждо, навсякъде, дори и в Англия. А сега следваше Абърдийн и Северно море. „Аз нямам нищо против един или два месеца, но това не е за мен, нито за децата или Мануела. Ясно е, че децата искат да са в Тексас, да са у дома, а сега вече и Мануела иска същото. Толкова много неща се случиха, страшни неща, толкова много наведнъж. Тя е права, но, по дяволите, не знам къде искам да отида, нито какво искам да правя. Трябва да продължа да летя, така съм научен, искам да продължа да летя. Къде? Не в Северно море или Нигерия, където са основните райони на Анди сега. Може би в някое от малките предприятия в Южна Америка, Индонезия, Малая или Борнео? Бих искал да остана с него, ако мога, но децата, училището и Мануела?

Може би да зарежа задграничната работа и да се върна в Щатите? Не, твърде дълго бях извън страната, твърде отдавна съм тук.“

Погледът му стигаше над стария град в далечината на пустинята. Спомни си времето, когато прекрачваше прага на пустинята през нощта, понякога с Мануела, понякога сам, ходеше там просто за да слуша. Да слуша какво? Тишината, нощта или как звездите се викат една друга? Нищото? „Ти слушаш Бога“ — бе казал моллата Хусаин. — „Как може един неверник да прави това? Ти слушаш Бога.“

— Ти го казваш, молла, не аз.

„Странен човек, спаси ми живота, аз спасих неговия, едва не умрях заради него, после пак бях спасен, после всички ни освободиха в Ковис — по дяволите, той знаеше, че напускаме Ковис окончателно, сигурен съм. Защо ни пусна, нас — Големия Сатана? И защо все ми повтаряше да ида и да видя Хомейни? Имамът не е прав, изобщо не е прав.“

„Ами всичко това, дето става с мен?“

„Той е някъде там, нещото в пустинята, което съществува за мен. Окончателното спокойствие. Абсолютът. То е само за мен — не за децата или Мануела, или за родителите ми, или някого другиго — само за мен… Не мога да го обясня на никого и най-вече на Мануела, както не мога да обясня и това, което се случи в джамията в Ковис или на разпита.

По дяволите, по-добре да се измъквам, иначе съм загубен. Простотата на исляма прави всичко да изглежда толкова просто и ясно, и по-добро, и все пак…

Аз съм Конроу Старк, тексасец, пилот на хеликоптер със страхотна жена и страхотни деца и това би трябвало да е достатъчно за Бога, нали така?“

Разтревожен, той погледна отново към стария град. Минаретата и стените вече почервеняваха от залязващото слънце. Отвъд града бе пустинята, а отвъд нея — Мека. Знаеше, че това е пътят към Мека, защото бе видял персонала в болницата, докторите и сестрите и други да коленичат за молитва, обърнати натам. Мануела излезе отново на верандата и разсея мислите му, седна до него и отчасти го върна към реалността.

— Изпращат много целувки и питат кога се връщаме у дома. Би било хубаво да отидем, не мислиш ли, Конроу? — Видя как той кимна разсеяно, не беше при нея. Погледна натам, накъдето гледаше той, но не видя нищо особено. Само залязващото слънце. По дяволите!… Тя скри загрижеността си. Той оздравяваше чудесно, но не беше същият. „Не се тревожи, Мануела — бе казал доктор Нът, — това е вероятно от шока, че за пръв път е улучен от куршум, първия път винаги е малко травматизиращо. От това е, а и Дюбоа, Том, Ерики, и цялото чакане и тревоги в неизвестност — всички сме настръхнали, ти, аз, всички, но още не знаем от какво — това засяга всички ни по различен начин.“

Премаляваше й от тревога. За да я прикрие, тя се облегна на парапета и се загледа към морето и лодките.

— Докато спеше, намерих доктор Нът. Той каза, че може да те изпишат след няколко дни, утре, ако е наистина важно, но трябва да почиваш един-два месеца. На закуска Ногър ми каза, че се носи слух, че всички ще получим поне един месец отпуск, платен, не е ли чудесно? С него и с отпуска по болест ще имаме много време и ще можем да отидем у дома, а?

— Разбира се. Ще бъде чудесно.

Тя се поколеба, после се обърна и го погледна.

— Какво те тревожи, Конроу?

— Не съм сигурен, мила. Чувствам се добре. Не е от гърдите ми. Не зная.

— Доктор Нът каза, че известно време ще се чувстваш доста странно, мили, а Анди каза, че има голям шанс да няма инспекция, а самолетите определено ще дойдат утре по обед, нищо друго не можем да направим, и ти не можеш да направиш нищо… — Телефонът в стаята иззвъня и тя отиде да го вдигне, като продължи да говори: — … никой от нас не може да направи нищо повече от това, което правим. Ако успеем да се измъкнем, ние и нашите хеликоптери, знам, че Анди ще намери хеликоптери и екипажи за Касиги и тогава… Ало? О, здравей, мили…

Старк чу внезапното ахване и тишината, сърцето му се сви, после вълнението й избухна и тя извика към него:

— Обажда се Анди, Конроу, Анди, обадил му се е Марк Дюбоа, той е в Ирак на някакъв кораб, той и Фоулър, кацнали са принудително без проблеми на някакъв танкер и сега са в Ирак и в безопасност… О, Анди, това е чудесно! Какво? О, разбира се, той е добре и аз ще… ами Касиги?… Чакай ма… да, но… разбира се. — Тя затвори телефона и се върна бързо при него. — Все още нищо от Касиги, Анди каза, че бързал и щял да се обади пак. О, Конроу… — Тя коленичи до него и го прегърна, но много внимателно, от щастие от очите й потекоха сълзи. — Толкова се тревожех за Марк и Фоулър, толкова се боях, че са…

— И аз… и аз. — Той чувствуваше как бие сърцето й, чувствуваше и своето и сякаш част от тежестта върху душата му изчезна. Притисна я със здравата си ръка и промърмори задавено:

— По дяволите! Хайде, Касиги… хайде, Касиги…

Щабът в Ал Шаргаз, международното летище: 6,18 вечерта.

Гавалан стоеше до прозореца на офиса и гледаше как официалната кола на Нюбъри с малкото трепкащо английско знамение влиза през портала. Колата мина бързо по пътя и спря пред сградата. Вътре имаше шофьор без униформа и двама души отзад. Гавалан замислено поклати глава. Плисна шепа студена вода от чешмата на лицето си и се избърса.

Вратата се отвори. Влезе Скот с Чарли Петикин. И двамата бяха пребледнели.

— Не се безпокойте — рече Гавалан, — влизайте. — Върна се отново до прозореца. Мъчеше се да изглежда спокоен. Слънцето беше почти над хоризонта. — Няма смисъл да чакаме тук, ще слезем да ги посрещнем. — Той решително ги поведе по коридора. — Чудесно е за Марк и Фоулър, нали?

— Чудесно — отвърна Скот. Гласът му беше безизразен въпреки решителността му. Десет от десет, татко. По-добре от това не може. Десет от десет.

Минаха по коридора и излязоха във фоайето.

— Как е Паула, Чарли?

— О, тя… тя е добре, Анди. — Петикин бе смаян от хладнокръвието на Гавалан, завиждаше му. — Тя… тя излетя за Техеран преди час, мисля, че ще се върне чак в понеделник, а може би и утре. — „Проклета да е тази «Вихрушка» — помисли си той, — тя провали всичко. Знам, че страхливецът никога не печели, но какво да направя? Ако ни измъкнат хеликоптерите, С-Г затъва, няма работа, няма пенсия, а аз нямам почти никакви спестявания. Аз съм много по-стар от нея и… майната му на всичко! По някакъв си гаден, тъп начин се радвам — сега не бих могъл да проваля живота й, а тя би била луда да каже «да».“ — Паула е чудесна, Анди.

— Тя е хубаво момиче.

Фоайето бе пълно. Минаха през него и излязоха от хладния въздух на климатичната инсталация в топлината на залеза на стъпалата пред входа. Изненадан, Гавалан се спря. Всички от контингента на С-Г бяха тук: Скрагър, Воси, Вили, Руди, Пои Кели, Шандор, Фреди Еър и всички останали, и всички механици. Всички бяха застинали неподвижно и гледаха приближаващата се кола. Тя спря пред тях.

От нея слезе Нюбъри.

— Здравей, Андрю — рече той, но в този момент всички се вцепениха, защото до него застана не иранецът, а сияещият Касиги. Нюбъри каза озадачено: — Всъщност не разбирам какво става, но посланикът, иранският посланик, отмени инспекцията в последния момент, шейхът също, а господин Касиги ми се обади да отида на японския прием, така че тази вечер няма да има никаква инспекция…

Гавалан радостно възкликна, всички затупаха Касиги по раменете, благодаряха му, говореха, смееха се, бутаха се.

— И утре няма да има инспекция, дори ако трябва да го отвлечем… — каза Касиги. Всички отново се разсмяха и завикаха радостно, Скрагър затанцува някакъв моряшки танц.

— Ура за Касиги!

Гавалан си проби път до японеца, прегърна го здраво и викна над цялата лудница:

— Има Бог! Ще получите част от машините си след три дни, останалите в края на седмицата… — После добави несвързано: — Боже Господи, в последната секунда! Боже Господи, трябва да кажа на Мак, на Дюк и на останалите… аз черпя…

Касиги гледаше след него, докато той бързо се отдалечи. После се усмихна.

В болницата: 6,32 вечерта.

Разтреперан и сияещ от щастие, Старк затвори телефона и се върна на верандата.

— Дявол да го вземе, Мануела, дявол да го вземе, успяхме, няма да има инспекция! „Вихрушка“ успя! Анди не знае как го е направил Касиги, но го е направил и… дявол да го вземе! — Той я прегърна и се облегна на парапета. — „Вихрушка“ успя, сега сме в безопасност, сега ще се измъкнем и можем да правим планове. Дявол да го вземе! Кучият му син Касиги успя! Аллах-ул акбар — добави той триумфиращо, без да мисли.

Слънцето докосна хоризонта. Един мюезин се обади откъм града, само един, гласът му бе несравним, подканващ. Звукът изпълни слуха му и цялото му същество и той се заслуша, забравил всичко останало. Облекчението и радостта се смесиха с думите, подканата и безкрая — и той я остави. Тя го чакаше безпомощна, сама. Очакваше го в залеза на слънцето, боеше се за него, тъгуваше за него, усещаше, че се решава бъдещето. Чакаше така, както само една жена може да чака.

Призивът спря. Сега беше много тихо, всичко бе замряло. Очите му видяха стария град с цялото му древно великолепие, пустинята зад него, безкрая отвъд хоризонта, видяха го такъв, какъвто е. Старк чу звука на излитащ реактивен самолет и призива на морските птици. После мекото „път-път-път“ на хеликоптер отнякъде и реши.

— Теб — рече той на фарси, — теб обичам аз.

— Теб обичам аз завинаги — промърмори тя почти разплакана. После го чу да въздиша и разбра, че отново са заедно.

— Време е да си вървим у дома, мила. — Той я взе в прегръдките си. — Време е всички да си вървим у дома.

— У дома е там, където си ти — отвърна тя и вече не се страхуваше.

Хотел „Оазис“: 11,52 вечерта.

Телефонът издрънча неприятно в тъмното и изтръгна Гавалан от дълбокия сън. Той опипа наоколо, запали нощната лампа.

— Ало?

— Ало, Андрю, обажда се Робърт Нюбъри. Извинявай, че се обаждам толкова късно, но…

— О, няма нищо, нали ти казах, че можеш да се обадиш до полунощ. Как мина? — Нюбъри бе обещал да се обади и да му каже какво е станало на приема. Обикновено Гавалан не си лягаше по това време, но тази вечер се извини, остави ги да празнуват след десет часа и за секунди бе заспал. — Какво ще правим утре?

— С удоволствие мога да ти съобщя, че негово превъзходителство Абадани прие поканата на шейха да ловуват през деня със соколи в оазиса Ал Сал, така че перспективата изглежда добра, той ще бъде изолиран през целия ден. Лично аз му нямам доверие, Андрю, и определено ти препоръчваме да изтеглиш хеликоптерите и хората си колкото е възможно по-бързо и по-дискретно и да приключиш операциите тук за един-два месеца, докато не ти се обадим. Става ли?

— Да, чудесни новини. Благодаря. — Гавалан се отпусна назад. Беше нов човек; леглото го изкушаваше, сънят го приканваше. — Вече съм планирал да спра работата за известно време — рече той със страхотна прозявка. — Всички са потвърдили, преди залез-слънце. — Усети нервността в гласа на Нюбъри, но го отдаде на вълнението, потисна още една прозявка и добави: — Скрагър и аз ще сме последни — ние вземаме самолета за Бахрейн с Касиги, за да видим Макайвър.

— Добре. Как, по дяволите, успяхте с Абадани не знам и не искам да знам, но сваляме колективната си шапка пред вас. Сега, ъ-ъ, неприятно ми е да съобщавам лоши новини наред с добрите, но току-що получих телекс от Хенли от Табриз.

— Неприятности? — Сънят изчезна.

— Боя се, че е така. Звучи странно, но ето какво пише. — Прошумоля хартия, после се чу: — Хенли пише: „Научихме, че вчера или снощи е имало някакво нападение срещу Хаким хан, предполага се, че е намесен и капитан Йоконен. Снощи той е избягал към турската граница със своя хеликоптер, като е взел жена си Азадех против волята й. Издадена е заповед от името на Хаким хан за арестуването му за опит за убийство и отвличане. В момента в Табриз се водят големи боеве между враждуващи фракции и това затруднява точните доклади. Ще ви изпратим подробности, щом получим информация.“ Това е всичко. Учудващо, нали? — Мълчание. — Андрю? Чуваш ли ме?

— Да… да, чувам те. Просто… просто се опитвам да си събера мислите. Нали не е възможно да има грешка?

— Съмнявам се. Изпратих спешен сигнал за повече подробности. Утре може би ще получим нещо. Предлагам да се свържеш с финландския посланик в Лондон и да го предупредиш. Телефонът на посолството е 01-766-8888. Съжалявам.

Гавалан му благодари и замаян затвори телефона.

72

В турското село: 10,20 сутринта.

Азадех се стресна и се събуди. За момент не можа да си спомни къде е, после очертанията на предметите в стаята станаха по-ясни — малка сива стая с два прозореца, твърд сламеник на леглото, чисти, но груби чаршафи и одеяла — и тя си спомни, че това е селският хотел и снощи при залез-слънце, въпреки протестите й и нежеланието да остави Ерики, тя бе ескортирана дотук от майора и един полицай. Майорът отхвърли извиненията й и настоя да вечеря с нея в малкия ресторант, който се опразни веднага, щом влязоха.

— Разбира се, че трябва да ядете нещо, за да поддържате силите си. Седнете, моля. Ще поръчам същото, което ядете вие, и за вашия съпруг и ще наредя да му го изпратят. Искате ли?

— Да, моля — отвърна тя също на турски и седна, разбирайки загатнатата заплаха, а кожата й настръхна. — Мога да платя.

— Както желаете — пълните му устни помръднаха в лека усмивка.

— Благодаря ви, майор ефенди. Кога ще можем да заминем със съпруга ми?

— Ще обсъдим това с вас утре, не тази вечер. — Той направи знак на полицая да застане на пост до вратата. — Сега ще говорим на английски — каза той и предложи сребърната си табакера.

— Не, благодаря. Не пуша. Кога ще мога да си получа обратно бижутата, майор ефенди?

Той си избра цигара и започна да почуква края й по табакерата. Гледаше я.

— Веднага, щом бъде безопасно. Казвам се Абдул Икаил. Постоянната ми работа е във Ван и отговарям за целия район покрай тукашната граница. — Той щракна запалката си и издуха дима, без да откъсва очи от нея. — Били ли сте във Ван преди?

— Не, не съм.

— Това е едно малко, сънливо място. Беше — поправи се той. — Преди вашата революция, въпреки че на границата винаги е трудно. — Дръпна отново силно от цигарата. — И от двете страни има нежелани хора, които искат да пресекат границата или да бягат. Контрабандисти, наркотрафиканти, търговци на оръжие, крадци, всякакви боклуци.

Каза го небрежно, разделяйки думите с тънки струйки дим. В малкото помещение въздухът бе тежък, миришеше на престояло ядене, на хора и на евтин тютюн. Азадех усети, че следва нещо лошо. Пръстите й започнаха да си играят с презрамката на чантата.

— Били ли сте в Истанбул? — попита той.

— Да. Да, веднъж, за няколко дни, когато бях малка. Отидох с баща ми, той имаше работа там, а аз… мен ме качиха на самолет, за да ида на училище в Швейцария.

— Никога не съм бил в Швейцария. Веднъж ходих в Рим на екскурзия. И в Бон на полицейски курс, и на още един в Лондон, но никога в Швейцария.

Известно време той пушеше, потънал в мисли, после загаси цигарата в един нащърбен пепелник и направи знак на собственика на хотела, който стоеше унило до вратата, очаквайки поръчката му. Храната беше проста, но добра и сервирана с подчертано, нервно смирение, което още повече я смути. Очевидно селото не беше свикнало с такова височайше присъствие.

— Не се страхувайте, госпожо Азадех, не ви заплашва нищо — каза й той, сякаш четеше мислите й. — Дори напротив. Радвам се, че имам възможност да разговарям с вас, рядко човек с вашия… с вашия произход минава оттук. — През цялата вечеря той търпеливо и учтиво я разпитваше за Азербайджан и Хаким хан, не каза почти нищо за себе си, отказваше да говори за Ерики или за това какво ще стане. — Каквото ще стане, ще стане. Моля, разкажете ми пак вашата история.

— Аз… аз вече ви я разказах, майор ефенди. Това е истина, не е история. Казах ви истината, както и съпругът ми.

— Разбира се — каза той. Ядеше с апетит. — Моля, разкажете ми я отново.

И тя отново я разказа. Страхуваше се, разбираше погледа му и желанието в него, въпреки че той остана все така коректен и внимателен.

— Това е истината — приключи тя. Почти не се бе докоснала до храната пред себе си, апетитът й беше изчезнал. — Не сме извършили никакво престъпление, съпругът ми само защити себе си и мен — пред Бога.

— За съжаление Бог не може да свидетелства във ваша полза. Разбира се, във вашия случай аз приемам това, което казвате и в което вярвате. За щастие ние тук сме по-съвременни, ние не сме фундаменталисти, има разделение между исляма и държавата, няма самоназначили се хора, които да се вмъкват между нас и Бог, и ние просто искаме да запазим нашия начин на живот такъв, какъвто го искаме, и да попречим да ни натикат в гърлото вярата или закона на други хора. — Той спря и се заслуша внимателно. На идване в здрача бяха чули далечна стрелба и тежки минохвъргачки. Сега в тишината на ресторанта ги чуха отново. — Вероятно кюрдите отбраняват домовете си в планините. — Устните му се свиха с отвращение. — Чухме, че Хомейни изпраща армията ви и Зелените ленти срещу тях.

— Значи още една грешка — каза тя. — Поне така казва брат ми.

— Съгласен съм. Моето семейство е кюрдско. — Той стана. — През цялата нощ пред вратата ви ще има полицай. За ваша защита — добави той със същата странна полуусмивка, която силно я смущаваше. — За ваша защита. Моля ви, стойте в стаята си, докато аз… аз дойда да ви взема или изпратя за вас. Вашето съгласие помага на съпруга ви. Спете спокойно.

Тя отиде в стаята си, видя, че на вратата няма нито ключалка, нито резе, и подпря един стол под дръжката. Стаята беше студена, водата в каната — ледена. Тя се изми, избърса, помоли се, добави специална молитва за Ерики и седна на леглото.

Извади много внимателно петнадесет сантиметровата стоманена губерка, скрита в подплатата на чантата й, и я разгледа за секунда. Върхът бе много остър, ухото малко, но достатъчно, за да може да го хване здраво и да мушка. Заби губерката в долната част на възглавницата, както й бе показал Рос: „Така тя няма да е опасна за тебе — бе казал той с усмивка — и противникът няма да я забележи, а ти можеш лесно да я измъкнеш. Едно хубаво младо момиче като тебе трябва винаги да е въоръжено, за всеки случай.“

— Но, Джони, аз никога не бих могла да… никога!

— Ще можеш, когато — ако! — някога се наложи, и трябва да бъдеш подготвена за това. И щом си въоръжена, знай как да използваш оръжието, каквото и да е то, и приеми, че може да ти се наложи да убиеш, за да се защитиш. Тогава никога, никога няма да се страхуваш. — През онези красиви месеци в планините той й бе показал как да я използува. — Само два сантиметра там, където трябва, са повече от достатъчни, достатъчно смъртоносни… — Оттогава тя винаги я носеше със себе си, но никога преди не й се беше налагало да я използва, дори в селото. „Селото! Остави селото на нощта, не на деня.“

Пръстите й докоснаха ухото на иглата. „Може би тази нощ — помисли си Азадех. Иншаллах! Ами Ерики? Иншаллах!“ Това я подсети как Ерики казваше: „Иншаллах е добро оправдание, Азадех, чудесно оправдание, но Бог, както и да се казва, от време на време има нужда да му помага някоя земна ръка.“

„Да. Обещавам ти, че съм готова, Ерики. Утре е утре и аз ще помогна, мили мой. Ще те измъкна някак си.“

Успокоена, тя духна свещта, сви се под чаршафите и завивките, все още облечена с пуловера и клина. През прозореца влизаше лунна светлина. Скоро се стопли. Топлината, изтощението и младостта я поведоха към сън без сънища.

През нощта изведнъж се събуди. Дръжката на вратата тихо се въртеше. Ръката й докосна иглата и замря, очите й наблюдаваха вратата. Дръжката се завъртя докрай, вратата помръдна, но не поддаде, подпряна здраво от стола, и изскърца под натиска. След малко дръжката се върна тихо в първоначално положение.

Отново тишина. Нито стъпки, нито дишане. И дръжката не помръдна отново. Тя се усмихна. Джони й беше показал също как да постави стола. „Ах, мили мой, надявам се да намериш щастието, което търсиш“ — помисли си Азадех и заспа отново с лице към вратата.

Вече беше будна и отпочинала и знаеше, че е много по-силна от вчера, по-подготвена за битката, която скоро щеше да започне. „Да, за Бога“ — рече си тя, чудейки се какво я бе събудило. Шум от коли и улични продавачи? Не, не това. На вратата отново се почука.

— Кой е, моля?

— Майор Икаил.

— Един момент. — Тя обу ботушите си, опъна пуловера и си оправи косата. Ловко отмести стола. — Добро утро, майор ефенди.

Той погледна стола и се позасмя.

— Разумно сте постъпили, като сте блокирали вратата. Не го правете пак, поне не без разрешение. — После я огледа внимателно. — Изглеждате отпочинала. Добре. Поръчах ви кафе и топъл хляб. Какво друго бихте желали?

— Просто да ни оставите да си вървим, съпругът ми и аз.

— Така ли? — Той влезе в стаята и затвори вратата, взе стола и седна с гръб към светлината, която струеше през прозореца. — С ваше съдействие това може да се уреди.

Когато той влезе в стаята, тя, без да бие на очи, се бе отдръпнала и сега седна на края на леглото, ръката й бе на сантиметри от възглавницата.

— Какво съдействие, майор ефенди?

— Би било разумно да избегнем конфронтацията — каза той някак си странно. — Ако съдействате… и се върнете в Табриз по собствена воля тази вечер, съпругът ви ще остане задържан тази вечер, а утре ще бъде изпратен в Истанбул.

— Изпратен къде в Истанбул? — чу тя гласа си.

— Първо в затвора, с оглед на сигурността, където неговият посланик ще може да го посети и ако такава е Божията воля, ще бъде освободен.

— Защо трябва да бъде изпращан в затвора? Не е направил ни…

— Има награда за главата му. Жив или мъртъв. — Майорът леко се усмихна. — Необходима му е защита — има дузини ваши сънародници в селото и наблизо, които умират от глад. Не се ли нуждаете и вие от защита? Нима не сте идеалната жертва за отвличане, нима ханът няма да откупи единствената си сестра веднага и щедро? А?

— С радост ще се върна, ако това ще помогне на съпруга ми — отвърна тя веднага. — Но ако се върна, каква… каква гаранция имам, че съпругът ми ще бъде защитен и изпратен в Истанбул, майор ефенди?

— Никаква. — Той стана и се надвеси над нея. — Алтернативата е, ако не съдействате по ваша собствена воля, да бъдете изпратена до границата днес, а той… той ще трябва да се осланя на съдбата си.

Тя не стана и не отдръпна ръката си от възглавницата. Нито погледна към него. „Бих го направила с радост, но щом си отида, Ерики ще остане беззащитен. Да съдействам? Означава ли това да легна с този мъж по собствена воля?“

— Как трябва да съдействам? Какво искате да направя? — попита тя и се ядоса, защото гласът й бе много неуверен.

Той се засмя ехидно:

— Да направите това, което всички жени намират за трудно: да бъдат послушни и да правят това, което им се каже, без да спорят, и да престанат да се правят на умни. — Обърна се на пети. — Ще останете тук в хотела. Аз ще се върна по-късно. Надявам се дотогава да сте готова… да ми дадете правилен отговор. — И излезе.

„Ако се опита да ме изнасили, ще го убия — помисли тя. — Не мога да легна с него. Съпругът ми никога няма да ми прости, а и аз няма да си простя, защото и двамата знаем, че това няма да гарантира неговата свобода или моята, дори и така да беше, той не би могъл да живее с тази мисъл и ще иска да си отмъсти. Нито пък аз бих се примирила със себе си.“

Стана и се приближи до прозореца, погледна навън към оживеното село и покритите със сняг планини. Границата беше съвсем наблизо.

— Единственият шанс за Ерики е аз да се върна — промърмори тя. — Но аз не мога, не без разрешението на майора. А дори и тогава…

В полицейския участък: 11,58 по обед.

Ерики дръпна и долният край на средния железен прът се изтръгна. По пода се посипа цимент. Той го набута бързо обратно в дупката, погледна през вратата по коридора. Не се виждаше никакъв пазач. Натъпка бързо малките парченца цимент и мазилка около основата, за да я замаскира. Беше дърпал желязото почти цяла нощ, без да го изпуска — както куче не би изпуснало кокал. Сега имаше оръжие и лост, за да огъне останалите пръчки.

„Ще ми трябва половин час, не повече“ — помисли си той и седна доволен на леглото. Снощи, след като бяха донесли храната, полицаите го бяха оставили сам, уверени в здравината на решетките. Тази сутрин му донесоха кафе с гаден вкус и парче черен хляб и го гледаха, без да разбират, когато попита за майора и жена си. Не знаеше как е на турски „майор“, нито името на офицера, но когато посочи с жест ревера си и имитира ранга му, те го разбраха и само вдигнаха рамене. Казаха нещо на турски, но той не разбра, и си отидоха. Сержантът не се появи повече.

„Всеки от нас знае какво да прави — помисли той. — Азадех и аз, всеки от нас е изложен на риск, всеки ще направи всичко възможно. Но ако я докоснат или наранят, никакъв Бог няма да помогне на този, който я е докоснал, докато съм жив. Кълна се.“

Вратата в края на коридора се отвори и пред килията застана майорът.

— Добро утро — поздрави той. Ноздрите му се свиха от лошата миризма.

— Добро утро, майоре. Къде е жена ми, моля, и кога ще ни пуснете да си вървим?

— Съпругата ви е в селото, в пълна безопасност, отпочинала. Видях я лично. — Майорът го изгледа замислено, забеляза мръсотията по ръцете му, погледна внимателно ключалката, решетките на прозореца, пода и тавана. — Нейната сигурност и отношението към нея зависят от вас. Разбирате ли?

— Да, да, разбирам. И като старши полицейски служител тук ще ви държа отговорен за нея.

— Добре — засмя се ехидно майорът, после усмивката му изчезна. — Изглежда, че е най-добре да избегнем конфронтацията. Ако съдействате, ще останете тук тази вечер, а утре ще ви изпратя под стража в Истанбул, където вашият посланик може да ви види, ако иска, за да ви съдят за престъпленията, в които ви обвиняват, или да бъдете екстрадиран.

Ерики отхвърли мисълта за собствените си проблеми.

— Доведох съпругата си тук против волята й. Тя не е направила нищо лошо, трябва да си отиде у дома. Можете ли да й осигурите ескорт?

— Това зависи от вашето съдействие.

— Ще я помоля да се върне. Ще настоявам, ако имате предвид това.

— Тя би могла да бъде изпратена обратно — каза майорът. Явно го дразнеше. — О, да. Но, разбира се, възможно е по пътя към границата или дори от хотела да бъде „отвлечена“ отново, този път от бандити, ирански бандити, лоши бандити, да бъде държана в планините един-два месеца и евентуално да бъде предадена срещу откуп на хана.

— Какво искате да направя? — Лицето на Ерики бе станало пепелявосиво.

— Недалеч оттук е железопътната линия. Тази нощ биха могли тайно да ви изведат и да ви откарат в Истанбул. Обвиненията срещу вас биха могли да бъдат отменени. Ще можете да получите добра работа, да летите и обучавате наши летци в продължение на две години. В замяна вие се съгласявате да станете наш таен агент, предоставяте ни информация за Азербайджан, по-специално за онзи руснак, когото споменахте — Мжитрик, информация за Хаким хан: къде и как живее, как може човек да влезе в двореца и всичко останало, което ви поискат.

— А съпругата ми?

— Тя остава във Ван по собствена воля като залог за вашето поведение… за един-два месеца. След това ще може да се присъедини към вас, където и да сте.

— При условие че бъде ескортирана обратно до Хаким хан днес, в безопасност, невредима и бъде доказано пред мен, че е в безопасност и невредима, ще направя каквото искате.

— Или сте съгласен, или не — рече нетърпеливо майорът. — Не съм дошъл тук да се пазаря с вас!

— Моля ви, тя няма нищо общо с някакви мои престъпления. Моля ви, пуснете я. Моля ви.

— Да не мислите, че сме глупаци? Съгласен ли сте, или не?

— Да! Но първо искам тя да е в безопасност. Първо!

— Може би първо искате да гледате как я пребиват? Първо.

Ерики се опита да го сграбчи през решетките, цялата врата се разтресе от удара. Но майорът стоеше извън обсега му и се изсмя на голямата ръка, която безсилно се мъчеше да го хване. Беше преценил разстоянието точно. Имаше твърде голям опит, та да се остави да го изненадат, беше твърде опитен следовател и знаеше как да дразни, да заплашва и да изкушава, как да се подиграва и преувеличава, и да използува страха и ужаса на затворника, как да усуква истините, за да проникне през завесата от неизбежни лъжи и полуистини, за да стигне до истинската истина.

Неговите началници го бяха оставили сам да реши какво да прави с тези двамата. Той вече бе решил. Без да бърза, извади револвера си и го насочи в лицето на Ерики. И дръпна ударника. Ерики не се отдръпна, само държеше решетките с огромните си ръце и дишаше тежко.

— Добре — каза спокойно майорът и прибра револвера. — Бяхте предупреден, че вашето поведение определя отношението към нея. — И си тръгна. Когато остана сам, Ерики се опита да откъсне вратата от пантите й. Вратата изстена, но устоя.

Ал Шаргаз, международното летище: 4,39 следобед.

Седнал зад волана на колата си, Гавалан наблюдаваше как люкът на товарния самолет 747 се затваря зад половината 212-ки, сандъците с резерви части и роторите. Пилотите и механиците трескаво товареха втория самолет. Оставаше да се натоварят само още един корпус, дузина сандъци и купища куфари.

— По график сме, Анди — каза Руди, който ръководеше товаренето, преструвайки се, че не забелязва колко е пребледнял приятелят му. — Половин час.

— Добре. — Гавалан му подаде някакви документи. — Ето разрешенията всички механици да заминат с него.

— А пилоти?

— Не. Всички пилоти са с полет на „Бритиш Еъруейз“. Но се погрижи до шест и десет довечера всички да са в Имиграционната служба. „Бритиш Еъруейз“ не може да забавя полета. Погрижи се всички да са там, Руди. Трябва да се качат на този полет, аз гарантирах за това.

— Не се безпокой. А Дюк и Мануела?

— Те вече заминаха. Доктор Нът тръгна с тях, така че всичко е наред. Аз… това май е всичко. — На Гавалан му бе трудно да мисли.

— Ти и Скраг все още ли сте с полета в осемнадесет и тридесет и пет за Бахрейн?

— Да. Жан-Люк ще ни посрещне. Вземаме и Касиги, за да организираме работата му и да го подготвим за машините за „Иран-Тода“. Аз съм последен.

— Ще се видим в Абърдийн. — Руди стисна здраво ръката му и хукна. Гавалан настъпи съединителя, включи със стържене на скорост и изруга, после подкара обратно към офиса.

— Има ли нещо, Скраг?

— Не, не, още не, приятелю. Касиги се обади. Казах му, че работата е опечена, дадох му регистрационните номера на хеликоптерите, имената на пилотите и механиците. Той имал резервация за нашия полет за Кувейт тази вечер, после щял да пътува с кола до Абадан, после до „Иран-Тода“. — Скрагър бе не по-малко учуден от останалите от вида на Гавалан. — Анди, осигурил си се срещу всякакви възможности.

— Дали? Съмнявам се, Скраг. Не можах да измъкна Ерики и Азадех. — През нощта, до много късно по лондонско време, Гавалан бе въртял на всички важни хора, за които се бе сетил. Финландският посланик бе шокиран: „Но това е невъзможно! Наш сънародник не би могъл да се забърка в такава история. Невъзможно! Къде ще бъдете утре по това време?“ Гавалан му каза, след това дълго наблюдава как нощта се превръща в ден. Нямаше как да се свърже с Хаким хан, освен чрез Нюбъри, а Нюбъри вече го правеше. — Гадна работа, Скраг, но това е положението. — Вдигна сковано слушалката, пак я остави. — Изнесохте ли се всички от хотела?

— Да. Касиги ще ни чака на портала. Изпратих всичките ни куфари на терминала за регистрация на багажа. Можем да останем тук до последния момент и да идем направо там.

Гавалан гледаше втренчено към летището. Оживен, нормален, спокоен ден.

— Не знам какво да правя, Скраг. Просто вече не знам какво да правя.

В полицейския участък в турското село: 5,18 следобед.

— … както кажете, ефенди. Вие ли ще уредите необходимото? — говореше почтително майорът по телефона. Седеше зад единственото бюро в малката мръсна канцелария, а сержантът стоеше наблизо, на бюрото бяха поставени кукрито и ножът на Ерики. — … Добре. Да… да, съгласен съм. Салаам. — Той затвори телефона, запали цигара и стана. — Ще бъда в хотела.

— Да, ефенди. — Очите на сержанта блестяха развеселени, но той внимаваше това да не проличи на лицето му. Гледаше как майорът оправи куртката си, приглади коса и си сложи феса, завиждаше му за чина и властта. Телефонът иззвъня. — Полицията?… О, здравейте, сержант. — Слушаше с нарастващо удивление. — Но… да… да, много добре. — Остави безизразно слушалката върху вилката. — Беше… беше сержант Курбел от границата, майор ефенди. Пристига камион на иранските ВВС със Зелени ленти и един молла, идват да вземат хеликоптера, затворника и жената и да ги закарат в Ир…

— За Бога, кой допуска неприятели през границата, без да е бил упълномощен? — избухна майорът. — Има постоянна заповед относно моллите и революционерите!

— Не зная, ефенди — отвърна сержантът, изплашен от внезапния му гняв. — Курбел каза само, че размахват някакви официални документи и настояват… Всички знаят за иранския хеликоптер, така че той ги е пропуснал да влязат.

— Въоръжени ли са?

— Не каза, ефенди.

— Събери хората си, всички, с автомати.

— Но… ами затворника?

— Зарежи го! — каза майорът, изруга и излезе.

Край селото: 5,32 следобед.

Камионът на иранските ВВС беше с двойно предаване. Отби от пътя, който не бе нещо повече от пътека, мина по снега, смени скоростта и се насочи към хеликоптера. Полицаят на пост се запъти да го посрещне.

Половин дузина въоръжени младежи със зелени ленти наскачаха от камиона, а след тях — трима невъоръжени униформени от иранските ВВС и един молла. Моллата свали автомата „Калашников“ от рамото си.

— Салаам. Дойдохме, за да влезем във владение на нашето имущество в името на имама и народа — каза важно моллата. — Къде са похитителят и жената?

— Аз… не зная нищо. — Полицаят се обърка. Имаше ясна заповед: „Стой на пост и пази никой да не се приближава, докато не ти кажат нещо друго.“ — Най-добре ще е първо да идете до полицейския участък и да попитате там. — Видя единия от авиаторите да отваря вратата и да наднича в кабината, другите двама развиваха маркучи за зареждане. — Ей, вие тримата, нямате право да се приближавате до хеликоптера без разрешение!

Моллата се изпречи пред него.

— Ето пълномощията ни! — Размаха някакви хартии пред лицето на полицая и го смути още повече, защото той не можеше да чете.

— Най-добре първо да идете в участъка… — заекна той, после с облекчение видя, че колата на участъка се носи към тях по пътя от селото. Тя зави в снега, занесе няколко метра и спря. Майорът, сержантът и двама полицаи слязоха с автомати в ръце. Заобиколен от зелените, моллата тръгна към тях, без да се плаши.

— Кои сте вие? — попита грубо майорът.

— Молла Али Миандири от комитета на Хвой. Дойдохме да влезем във владение на нашето имущество, похитителя и жената в името на имама и народа.

— Жена? Имате предвид Нейно височество сестрата на Хаким хан?

— Да. Нея.

— „Имам“? Имам кой?

— Имам Хомейни, мир нему.

— А, аятолах Хомейни — каза майорът, засегнат от титлата. — И кой „народ“?

По същия груб начин моллата бутна хартиите в лицето му.

— Народът на Иран. Ето пълномощията ни.

Майорът взе листовете, разгледа ги внимателно. Бяха два, надраскани набързо на фарси. Сержантът и неговите двама души се бяха разгърнали и заобиколили камиона с автомати в ръце. Моллата и зелените ги гледаха презрително.

— Защо не са изготвени в съответната правна форма? — попита майорът. — Къде са полицейският печат и подписът на шефа на полицията в Хвой?

— Не ни трябват. Подписани са от комитета.

— Какъв комитет? Нищо не знам за комитети.

— Революционният комитет на Хвой има пълномощия в тази област и над полицията.

— Тази област? Тази област е Турция!

— Искам да кажа пълномощия над областта до границата.

— Пълномощия от кого? Къде са пълномощията ви? Покажете ми ги!

През младежите сякаш премина ток.

— Моллата ви ги показа — каза войнствено един от тях. — Комитетът подписа документа.

— Кой го е подписал? Вие ли?

— Аз го подписах — отвърна моллата. — Законно е. Съвсем законно. Комитетът е властта. — Видя, че авиаторите го гледат втренчено. — Какво чакате? Зареждайте хеликоптера!

Преди майорът да успее да каже нещо, единият от тях рече почтително:

— Извинете, ваше преподобие, таблото е разбито, някои от уредите са счупени. Не можем да летим, преди да направим пълна проверка. Ще бъде по-безопасно да…

— Неверникът е летял безопасно чак от Табриз през нощта и през деня, кацнал е безопасно, защо вие да не можете да летите през деня?

— Просто ще бъде по-сигурно да го прегледаме, преди да летим, ваше преподобие.

— По-сигурно? Защо по-сигурно? — намеси се грубо един от зелените и тръгна към него. — Ние сме в ръцете на Бога и вършим Божието дело. Искате ли да забавите Божието дело и да оставите хеликоптера тук?

— Разбира се, че не, разби…

— Тогава се подчини на моллата и го зареди! Веднага!

— Да, да, разбира се — рече примирено пилотът. — Както желаете.

Тримата побързаха да изпълнят нареждането. Майорът беше шокиран, като видя, че пилотът — капитан от ВВС, допуска така лесно да бъде смачкан от младия нахалник, който сега го гледаше с безизразен, предизвикателен поглед.

— Комитетът има юрисдикция над полицията, ага — говореше моллата. — Полицаите служеха на сатанинския шах и са заподозрени. Къде са похитителят и… сестрата на хана?

— Къде са пълномощията ви да минавате границата й да питате каквото и да било? — Направи се на ядосан майорът.

— В името на Бога, това са достатъчни пълномощия! — Моллата заби пръст в документите. Един от младежите зареди оръжието си.

— Недей — предупреди го майорът. — Ако натиснете само един спусък на наша територия, армията ни ще мине през границата и ще изгори всичко оттук до Табриз!

— Ако е такава Божията воля! — Моллата му отвърна със същия втренчен поглед, тъмните му очи и черната брада подчертаваха решителността му. Той презираше майора и разпуснатия режим, който представляваше пред него този човек с униформата си. Война сега или по-късно — за него бе все едно, той бе в ръцете на Бога и вършеше Божието дело, а словото на имама щеше да ги отведе до победа — през всички граници. Но сега не беше време за война, имаше много неща да се направят в Хвой, трябваше да смачкат левите, да потушат бунтовете, да унищожат враговете на имама и затова в тези планини всеки хеликоптер бе безценен.

— Аз… аз искам да влезем във владение на нашето имущество — рече той по-спокойно и посочи към маркировката. — Ето нашата регистрация, това доказва, че е наша собственост. Хеликоптерът е бил откраднат от Иран — трябва да знаете, че не е имал разрешение да напусне Иран, юридически е все още наша собственост. Заповедта — той посочи листовете в ръката на майора, — заповедта е законна, пилотът е отвлякъл жената, така че ще вземем и тях. Моля.

Майорът бе в капан. Не би могъл в никакъв случай да предаде финландеца и жена му на някакви незаконни лица на основание на незаконен лист хартия — това би било грубо неизпълнение на дълга и щеше да му струва главата. Ако моллата прибегнеше до сила, той трябваше да се съпротивлява и да защити полицейския участък, но за това хората му очевидно бяха малко, явно беше, че няма да удържи на сблъсъка. Беше убеден и че моллата и зелените са готови да умрат, а той — не.

Реши да блъфира.

— Похитителят и госпожа Азадех бяха изпратени тази сутрин във Ван. За да ги екстрадирате, трябва да се отнесете до щаба на армията, не до мене. Поради… поради важността на сестрата на хана армията ги взе и двамата.

Лицето на моллата замръзна. Един от зелените рече мрачно:

— Откъде да знаем, че това не е лъжа?

Майорът се завъртя към него, младежът отскочи назад, зелените зад камиона вдигнаха автоматите, невъоръжените авиатори слисани се хвърлиха на земята. Майорът беше хванал револвера си.

— Спрете! — извика моллата. Подчиниха му се, дори и майорът, който се ядоса на себе си, че бе допуснал гордостта и рефлексите да надделеят над самодисциплината му. Моллата се замисли за момент за възможностите. После каза:

— Ще отнесем въпроса във Ван. Да, точно така ще направим. Но не днес. Днес ще вземем имуществото си и ще си вървим. — Стоеше леко разкрачен, с автомат на рамо, безкрайно уверен.

Майорът се помъчи да скрие облекчението си. За него и за началниците му хеликоптерът нямаше никаква стойност, беше просто глупава пречка.

— Съгласен съм, че маркировката е ваша — рече той рязко. — Що се отнася до собствеността, не зная. Ако подпишете разписка, в която оставите открит въпроса за собствеността, можете да го вземете и да тръгвате.

— Ще подпиша разписка за нашия хеликоптер.

Майорът написа условията си на гърба на заповедта.

Моллата се обърна и се скара на авиаторите, които забързано прибраха маркучите, а пилотът застана отново до кабината и започна да чисти снега.

— Готов ли сте, пилоте?

— Всеки момент, ваше преподобие.

— Ето — каза майорът на моллата и му подаде листа.

С едва прикрит присмех моллата го подписа, без да го чете, и пак попита:

— Готов ли сте вече, пилоте?

— Да, ваше преподобие, да. — Младият капитан погледна майора и майорът видя — или си помисли, че видя, — мъката в очите му и неизказаната молба за убежище, което не можеше да му даде. — Мога ли да включвам?

— Включвай — рече заповеднически моллата. — Включвай, разбира се. — Двигателите запяха сладката си песен, роторите набираха скорост. — Али и Абрим, вие се върнете в базата с камиона.

Двамата послушно се качиха при шофьора. Моллата им направи знак да тръгват и махна на останалите да се качат в хеликоптера. Роторите разсичаха въздуха. Той изчака, докато всички се качат, после свали автомата, седна до пилота и затвори вратата.

Двигателите набираха мощност, издигането бе непохватно. Сержантът вдигна ядосано автомата.

— Мога да разкарам тия фъшкии от небето, майоре.

— Да, да, бихме могли. — Майорът извади табакерата си. — Но ще оставим това на Бога. Може би той ще го направи вместо нас. — Щракна запалката с трепереща ръка, вдъхна дима и се загледа след отдалечаващия се хеликоптер и камиона. — На тези кучета трябва да им се даде един добър урок по възпитание. — Той отиде при колата и се качи. — Остави ме в хотела.

В хотела.

Азадех се беше навела през прозореца, оглеждаше небето. Бе чула, че хеликоптерът излита, и бе изпълнена с невъзможната надежда, че Ерики е успял да избяга по някакъв начин. „О, Господи, дано да е вярно…“

Селяните също гледаха към небето и тя видя хеликоптера — доста далеч, на път към границата. Стомахът й се преобърна. „Дали е заменил своята свобода за моята? О, Ерики…“

После видя полицейската кола да пристига на площада. Спря пред хотела, майорът слезе, оправяйки униформата си. Кръвта се дръпна от лицето й. Тя решително затвори прозореца и седна на стола с лице към вратата, близо до възглавницата. Чакаше. Чакаше. Стъпки. Вратата се отвори.

— Последвайте ме — каза той. — Моля.

— Какво? — За миг тя не можа да разбере.

— Последвайте ме. Моля.

— Защо? — попита тя с подозрение. Очакваше някакъв капан и не искаше да напусне близостта на скритата игла. — Какво става? Съпругът ми ли лети с хеликоптера? Той се връща? Обратно ли го изпратихте? — Усети как смелостта й я напуска, тревогата й, че Ерики се е предал в замяна на нейната безопасност, я подлудяваше. — Той ли лети?

— Не, вашият съпруг е в полицейския участък. Дойдоха иранци за хеликоптера, за него и за вас. — Сега, когато кризата бе отминала, майорът се чувствуваше много добре. — Хеликоптерът бе с иранска регистрация, не е имал разрешение да напуска Иран и затова те все още имаха права върху него. А сега — последвайте ме.

— Къде?

— Мисля, че бихте искали да видите съпруга си. — Харесваше му да я гледа, харесваше му опасността, чудеше се къде ли е тайното й оръжие. Такива жени винаги имат по някакво оръжие или отрова, някаква смърт дебне непредпазливия изнасилвач. Лесно можеш да ги надвиеш, ако си готов, ако следиш ръцете им и не си заспал. — Е?

— Има… има ли иранци в полицейския участък?

— Не. Това е Турция, не е Иран, не ви чакат чужденци. Елате, няма от какво да се боите.

— Аз… Идвам. Веднага.

— Да. Да, веднага — каза той. — Не ви трябва чантата, само якето. Побързайте, преди да съм променил решението си. — Видя, че тя побесня и го досмеша. Но този път тя се подчини, кипеше отвътре, но облече якето си и слезе по стълбите, мразейки безпомощността си. Преминаха площада един до друг, проследени от безброй погледи. В участъка влязоха в същата стая като преди. — Моля, почакайте тук.

После затвори вратата и отиде в канцеларията. Сержантът му подаде слушалката.

— На телефона е капитан Таназак, ефенди, дежурният офицер на граничния пункт.

— Капитане? Майор Икаил. Границата е затворена за всички молли и зелени до второ нареждане. Арестувайте сержанта, който е пропуснал един камион преди два часа и го изпратете във Ван, вгорчете му живота. Камионът се връща към вас. Наредете да го изтормозят двадесет часа, и хората в него. Що се отнася до вас, вие подлежите на военен съд затова, че не сте осигурили постоянни инструкции за преминаването на въоръжени лица! — Той затвори телефона и погледна часовника си. — Колата готова ли е, сержант?

— Да, ефенди.

— Добре. — Майорът излезе и тръгна по коридора към килията, сержантът вървеше след него. Ерики не стана. Само очите му помръднаха. — Сега, господин пилот, ако сте спокоен и се владеете, и не правите повече глупости, ще доведа жена ви да ви види.

Гласът на Ерики бе дрезгав.

— Ако вие или някой друг я докосне, кълна се, че ще ви убия, ще ви разкъсам на парчета.

— Съгласен съм, че е трудно човек да има такава жена. По-добре да има грозна, отколкото такава като нея — освен ако не я държи в харем. Сега, искате ли да я видите, или не?

— Какво трябва да направя?

Раздразнен, майорът отвърна:

— Да бъдете спокоен, да се владеете и да не нравите повече глупости. — И каза на сержанта на турски: — Иди я доведи.

Мисълта на Ерики очакваше някаква катастрофа или измама. После я видя в края на коридора, и че беше невредима, и едва не заплака от облекчение, както и тя.

— О, Ерики…

— Слушайте ме и двамата — рече рязко майорът. — Въпреки че ни причинихте доста неудобства и притеснения, реших, че и двамата казвате истината. Ще бъдете изпратени веднага с охрана за Истанбул, дискретно, и ще бъдете предадени на вашия посланик, също дискретно… за да бъдете изгонени. Съвсем дискретно.

Те го гледаха втрещени.

— Ще ни освободите? — рече тя, държейки се за решетките.

— Веднага. Очакваме също да бъдете дискретни и това е част от сделката. Ще трябва да дадете официално писменото си съгласие. Дискретност. Това означава да не изтича информация, да не се хвалите публично или другояче с бягството си или приключенията си. Съгласни ли сте?

— О, да, да, разбира се! — отвърна Азадех. — Но нали няма, няма никакъв номер?

— Не.

— Но… но защо? Защо след… защо ни пускате? — Ерики търсеше думи, все още не му вярваше.

— Защото подложих и двама ви на изпитание, и двамата издържахте изпитанията, не сте извършили постъпки, които бихме определили като престъпления — вашите клетви са между вас и Бог и не са подчинени на никой съд — и за ваше щастие заповедта за задържането ви бе незаконна, и следователно неприемлива… Комитет! Промърмори той с отвращение, после забеляза как се гледат. За миг го обзе страхопочитание. И завист.

Интересно, че Хаким хан бе допуснал комитетът да издаде заповедта и да я подпише, а не полицията, която би уредила легално екстрадиране. Той направи знак на сержанта.

— Пусни го. Вас двамата ще ви чакам в канцеларията. Не забравяйте, че трябва да ви върна бижутата. И двата ножа.

И си тръгна.

Вратата на килията се отвори шумно. Сержантът се поколеба, после си тръгна. Нито Ерики, нито Азадех го забелязаха, не забелязваха и мръсотията в килията гледаха се един друг, тя отвън, все още с ръце на решетките, той отвътре, също стиснал железата. Не помръдваха. Само се усмихваха.

— Иншаллах? — рече тя.

— Защо не? — И тогава, все още объркан от освобождаването им от този честен човек, когото само допреди малко би разкъсал на части като олицетворение на злото, Ерики си спомни какво бе казал майорът за харема и колко желана е тя. И въпреки желанието си да не развали чудото на доброто, изтърси: — Азадех, бих искал да оставим всичко лошо тук. Можем ли? Какво стана с Джон Рос?

Усмивката й не се промени. Тя знаеше, че са на ръба на бездната. Скочи уверено в нея, радваше се на възможността.

— Много отдавна, още когато те залюбих, аз ти казах, че съм го познавала, когато бях много млада. — Гласът й бе нежен въпреки тревогата й. — В селото и в базата той ми спаси живота. Когато го срещна отново, ако го срещна, ще му се усмихна и ще бъда щастлива. Моля те и ти да направиш същото. Миналото е минало и трябва да остане в миналото.

„Приеми го и приеми и него, Ерики, сега и завинаги — повеляваше му тя, — или нашият брак ще свърши бързо не по моя воля, а защото ти ще се лишиш от мъжеството си, ще направиш живота си непоносим и няма да ме искаш край себе си. Тогава аз ще се върна в Табриз и ще започна нов живот, тъжно е, защото е вярно, но така реших да постъпя. Няма да ти напомням за обещанието, което ми даде, преди да се оженим, не искам да те унижавам — но колко лошо от твоя страна да забравиш! Прощавам ти само защото те обичам. О, Господи, мъжете са толкова странни, толкова е трудно да ги разбереш, моля те, напомни му веднага за клетвата му!“

— Ерики — прошепна тя, — нека миналото остане в миналото. Моля те! — Очите й молеха така, както могат да молят само очите на жена.

Но той отбягваше погледа й, смазан от собствената си глупост и ревност. „Азадех е права — крещеше умът му. — Това е минало. Азадех ми разказа за него честно и аз й обещах по своя воля, че ще мога да живея с това, а той й спаси живота. Тя е права, но дори и така да е, сигурен съм, че го обича!“

Измъчен, той я погледна в очите, в главата му се затръшна някаква врата, той я заключи и хвърли ключа. Обхвана го старата топлина, пречисти го.

— Права си и аз съм съгласен! Права си! Обичам те — теб и Финландия, завинаги! — Той я прегърна, вдигна я и я целуна, и тя отвърна на целувката му, после го прегърна, а той, по-щастлив от всякога, я понесе без усилие по коридора. — Дали имат сауна в Истанбул, дали ще ни разрешат да се обадим по телефона, само веднъж, мислиш ли, че…

Но тя не го слушаше. Усмихваше се.

Бахрейн, международната болница: 6,03 вечерта.

Телефонът иззвъня приглушено в спалнята на Мак и събуди Джени от приятния й унес на верандата. Мак дремеше на сянка във фотьойла до нея. Тя стана, без да вдига шум, не искаше да го събуди, и вдигна слушалката.

— Стаята на капитан Макайвър — рече тихо тя.

— О, извинете, че ви безпокоя, свободен ли е капитан Макайвър? Обажда се помощникът на господин Нюбъри от Ал Шаргаз.

— Съжалявам, той спи, обажда се госпожа Макайвър, мога ли да приема някакво съобщение за него?

Гласът се поколеба.

— Може би да го помолите да ми се обади. Аз съм Бертрам Джоунс.

— Ако е важно, по-добре кажете на мен.

Отново колебание, после се чу:

— Много добре. Благодаря ви. Става въпрос за един телекс от щаба ни в Техеран за него. Пише: „Моля, информирайте капитан Д. Макайвър, управителен директор на IHC, че един от неговите пилоти, Томас Локхарт, и съпругата му са загинали при нещастен случай по време на демонстрация.“ — Гласът леко се усили. — Съжалявам за лошата новина, госпожо Макайвър.

— Ня… няма нищо. Благодаря ви. Ще се погрижа моят… моят съпруг да научи. Благодаря. — Тя затвори тихо телефона. Видя се в огледалото. Лицето й беше безцветно, разголило мъката си.

„О, Господи, не мога да допусна Дънкан да ме види или да разбере, той ще…“

— Кой беше, Джен? — попита Макайвър сънено.

— Ня… няма нищо, миличък. Спи.

— Резултатите от изследванията са добри, нали? Резултатите бяха отлични.

— Чудесни… връщам се след секунда. — Тя отиде в банята, затвори вратата и наплиска лицето си. „Не мога да му кажа, просто не мога… трябва да го предпазя. Да се обадя ли на Анди? — Погледна часовника си. — Не мога, Анди вече трябва да е на летището. Ще… ще изчакам, докато пристигне, точно така ще направя… Ще ида да го посрещна с Жан-Люк и… дотогава няма да правя нищо… О, Господи! О, Господи, горкият Томи, горката Шаразад… горките, милите…“

Сълзите потекоха от очите й и тя завъртя кранчетата, за да заглуши хлипанията си. Когато се върна на верандата, Макайвър спеше доволен. Тя седна и се загледа в залеза, но не го виждаше.

Ал Шаргаз, международното летище, на залез-слънце.

Руди Луц, Скрагър и всички останали чакаха на изходната бариера и поглеждаха неспокойно към оживеното фоайе. Пристигащите и заминаващите пътници сновяха насам-натам.

— Последно повикване за полет 532 на „Бритиш Еъруейз“ за Рим и Лондон. Моля, всички пътници да се явят на гишето.

През огромните прозорци виждаха слънцето, което бе почти на хоризонта. Всички бяха нервни.

— Анди трябваше да задържи Джони и 125-ицата за подсигуряване, за Бога — промърмори нервно Руди.

— Трябваше да ги изпрати в Нигерия — защити го Скот. — Но пък нямаше избор, Руди. — Видя, че Руди не го слуша, сви рамене и каза разсеяно на Скрагър: — Наистина ли ще се откажеш от летенето, Скраг?

Набръчканото старо лице се смръщи.

— За една година, само за една година. — Бахрейн е чудесно място за мене, Касиги е готин, а аз няма съвсем да се откажа от летенето, о, не, драги. Не мога, синко, настръхвам само като си го помисля.

— И аз. Скраг, ако беше на моите години, би ли… — Той спря, тъй като един раздразнен служител мина през охраната, приближи се към Руди и каза нервно: — Капитан Луц, това е наистина последното ви повикване! Машината вече закъснява с пет минути. Не можем да я задържаме повече! Или качете останалата част от групата си, или ще тръгнем без вас!

— Добре — каза Руди. — Скраг, кажи на Анди, че сме чакали докато можем. Ако Чарли не успее, хвърли го в Gottverdamsticker арест! Проклети да са „Алиталия“, задето подраниха! Всички да се качват. — Той подаде бордната си карта на една привлекателна стюардеса, мина през бариерата и застана от другата страна, проверяваше ги, докато минаваха: Фреди Еър, Поп Кели, Вили, Ед Воси, Шандор, Ногър Лейн. Скот бе последен, мотаеше се до последния момент, после викна:

— Ей, Скраг, много здраве на Стареца!

— Дадено, приятел. — Скрагър му махна, проследи го с поглед, докато се изгуби в охраняваната зона, после се обърна и се запъти към своя изход на другия край на терминала. Касиги вече чакаше там. Ухили се — видя Петикин да тича през тълпата, ръка за ръка с Паула, Гавалан едва ги настигаше. Петикин прегърна набързо Паула и се спусна към бариерата.

— За Бога, Чарли…

— Не ме бави, Скраг, и без това трябваше да чакам Анди — отвърна Чарли почти без дъх. Подаде бордната си карта, изпрати въздушна целувка на Паула, мина през бариерата и изчезна.

— Какво се мъти, малката? — попита Скраг. Паула също беше без дъх, но сияеше. Пъхна ръка под неговата и леко го прегърна.

— Чарли ме покани да прекарам отпуската му с него, caro, в Южна Африка. Аз имам роднини близо до Кейптаун, сестра ми и семейството й, така че си рекох: защо не?

— Защо не, наистина! Значи ли това, че…

— Извинявай, Скраг! — извика Гавалан. Пухтеше, но се бе подмладил поне с двадесет години. — Извинявай, говорих по телефона половин час, май че сме изгубили проклетия договор с „Екс Текс“ в Саудитска Арабия и част от договорите за Северно море, но да вървят по дяволите! — Имам страхотни новини! — Още десет години изчезнаха от лицето му. Зад гърба му слънцето докосна хоризонта. — Ерики се обади, когато вече бях на прага, — в безопасност е, и Азадех също, в безопасност са в Турция и…

— Ура! — надвика го Скрагър, а от дъното на чакалнята до охраняемата зона се чуха радостните възгласи на останалите, Петикин им бе казал новината.

— … и после ми се обади един приятел от Япония. Колко време имаме?

— Много, двадесет минути. Защо?

— За малко изпусна Скот, праща ти много здраве.

Гавалан се усмихна.

— Добре. Благодаря. — Вече дишаше нормално. — Ще те настигна, Скраг. Изчакай ме, Паула, само минутка. — Приближи се към гишето. — Добър вечер. Бихте ли ми казали кога е следващият ви полет от Бахрейн за Хонконг?

Служителят зачука по клавишите на компютъра.

— В двадесет и три и четиридесет и две довечера, саид.

— Отлично. — Гавалан извади билета си. — Отменете резервацията ми за „Бритиш Еъруейз“ за Лондон тази вечер и направете резервация за… — Високоговорителите оживяха и го заглушиха с всепроникващия призив за молитва. Летището моментално затихна.

А високо горе в широките простори на планината Загрос, на осемстотин километра на север, Хусаин Ковиси слезе от коня си и помогна на малкия си син да накара камилата да коленичи. Върху черната си роба носеше овчи кашкайски кожух, беше с бял тюрбан и на гърба му висеше „Калашников“. И двамата бяха сериозни, лицето на момчето бе подпухнало от сълзи. Заедно вързаха животните, постлаха молитвените си килимчета, обърнаха се с лице към Мека и започнаха молитвата. Около тях свиреше студен вятър, навяваше сняг от високите пресни. Небето беше забулено, имаше само един тесен син процеп. Облаците вещаеха бури и сняг.

Свършиха молитвата.

— Тази вечер ще направим лагера тук, синко.

— Да, татко. — Малкото момче послушно помогна да разтоварят, по бузите му отново потекоха сълзи. Вчера бе умряла майка му. — Татко, мама ще бъде ли в рая, когато стигнем там?

— Не зная, синко. Мисля, че ще бъде. — Хусаин се насилваше да не показва мъката си. Раждането бе дълго и жестоко, не можеше да направи нищо, за да й помогне, освен да държи ръката й и да се моли да бъдат запазени и тя и детето, а акушерката да е опитна. Акушерката беше опитна, но детето бе мъртвородено, кървенето не спираше и предопределеното се случи.

„Иншаллах“ — бе казал той. Но този път това не му помогна. Погреба я, и мъртвороденото дете също. Отиде при братовчед си, който беше и молла, даде на него и на жена му двамата си малки синове, за да ги отгледат, даде му и мястото си в джамията, докато богомолците изберат друг вместо него. После заедно с момчето обърнаха гръб на Ковис.

— Утре ще бъдем долу в равнините, синко. Ще бъде по-топло.

— Много съм гладен, татко — рече момчето.

— И аз, сине — отвърна той тихо. — Някога да е било иначе?

— Ще станем ли скоро светци?

— Когато Бог реши.

Момчето бе на шест години и бе открило, че му е трудно да разбере много неща, но не и това. „Когато Бог реши, отиваме в рая, където е топло и зелено, където има повече храна, отколкото можеш да изядеш, и студена чиста вода за пиене. Ами…“

— Има ли нужници в рая? — попита то с тънкия си слаб глас, докато се гушеше в баща си, за да се стопли.

Хусаин го прегърна.

— Не, синко, май няма. Нито нужници, нито нуждата от тях. — Той продължи непохватно да чисти оръжието си с намаслено парцалче. — Няма нужда от нужници.

— И е хубаво, татко, хубаво е, нали? Защо тръгнахме от къщи? Къде отиваме?

— Първо на северозапад, надалеч, сине. Имамът спаси Иран, но мюсюлманите от север, юг, изток и запад са заобиколени от врагове. Те имат нужда от помощ и напътствия, и от Словото.

— Имамът, Бог мир да му даде, той ли те е изпратил?

— Не, синко. Той не нарежда нищо, той само насочва. Аз отивам да върша Божието дело свободно, по свой избор, човек е свободен да избира какво да прави. — Видя как малкото момче се намръщи и го прегърна леко, с обич. — Сега ние сме войници на Бога.

— А, добре. Аз ще бъда добър войник. Ще ми кажеш ли пак защо остави онези поклонници на дявола да си вървят, онези на нашата база, и ги остави да вземат летящите ни машини?

— Заради водача, капитана — каза търпеливо Хусаин. — Мисля, че той бе оръдие на Бога, той ми отвори очите за посланието на Бога… че трябва да търся живот, а не мъченичество, да оставя времето на мъченичеството на Бога. И освен това, защото той ми даде едно непобедимо оръжие срещу враговете на Исляма — християните и евреите: знанието, че те считат живота на отделния човек за неприкосновен.

Малкото момче потисна прозявката си.

— Какво означава неприкосновен?

— Те вярват, че животът на отделния човек е безценен, на всеки човек. Ние знаем, че целият живот идва от Бога, принадлежи на Бога, връща се при Бога и всеки живот има стойност само ако се върши Божието дело. Разбираш ли, сине?

— Мисля, че да — отвърна момчето. Вече бе много уморено. — Ако вършим Божието дело, ще идем в рая, а раят е вечен.

— Да, сине. Като използва онова, на което ни научи пилота, един вярващ може да стъпи на врата на десет милиона. Ние ще разнесем това слово, ти и аз… — Хусаин бе много доволен, че целта му бе ясна. „Странно — помисли си той, — че тъкмо Старк ми показа пътя.“ — Ние не сме нито от Изтока, нито от Запада, само от исляма. Разбираш ли, сине?

Но отговор нямаше. Малкото момче бе заспало дълбоко. Хусаин го гушна, загледан в умиращото слънце. Изчезна и последният лъч.

— Бог е велик — рече той на планините и на небето, и на нощта. — Няма друг Бог, освен Бог…