Вихър

21

Клането в университета „Пушкан“ имаше широк отзвук из Алтайския куп. Слухове за трагедията плъзнаха по улиците на Рурик, докато войските откриваха огън. Стен отбеляза тази аномалия като важна, докато се опитваше да извлече някакъв смисъл от хаоса, който бушуваше около него.

Обграден от джохиански войски, чиито изрични заповеди бяха да защитават Имперското посолство, Стен стоеше в окото на бурята и наблюдаваше ставащото, като пишеше тонове доклади, означени „Строго секретно“.

Самото клане беше видял през очите на два от разузнавачите Фрик и Фрак, които се спускаха над войниците, докато те стреляха по студентите. Той изобщо не хранеше съмнения, че Искра е наредил атаката. Да го докаже обаче, щеше да бъде по-трудно. Войниците не носеха обозначителни знаци по униформите си. Очевидно бяха хора. Но можеха като нищо да са от разбунтувала се джохианска милиция. Или дори да са торки.

Стен забеляза, че според първия слух атаката е дело на отряд от суздалската милиция.

Тази информация пристигна, докато той наблюдаваше как Риел полита от барикадата. Слухът беше последван от точно противоположен около секунда по-късно: богазите бяха извършили това ужасно деяние.

Стен, който беше виждал доста кръвопролитни сцени в живота си, се насили да изгледа жестоката драма, която се разиграваше пред очите му. Видя няколко по-млади офицери за свръзка да повръщат при гледката. Дори Фрестън, най-главният в отдела, се извърна настрани.

— Мъжът не е глупав… — каза Алекс, докато наблюдаваше касапницата на екрана. — А е напълно побъркан.

Стен не му обърна внимание, тъй като се опитваше за десети път да се свърже с Искра, за да му каже да изтегли копоите си. За десети път обаждането му беше отклонено от нископоставен чиновник, който обясни, че Искра „медитира“ и е оставил изрични инструкции да не го безпокоят.

— Ще го медитирам аз — изръмжа Стен. После се обърна към Алекс. — Дай ми картина от двореца.

Секунда по-късно двойка Фрик и Фрак прелетя над Площада на Каканите.

Новините там бяха също толкова лоши. Група протестиращи, раздвижени от слуховете за клането в университета, се приближаваше към двореца.

Стомахът му се сви, тъй като вместо очакваната конфронтация между тълпата и джохианските войски, той видя контингент от имперски гвардейци да се изсипват на стълбите на двореца.

Те се засилиха към тълпата и се врязаха като ударни войски. Сблъсъкът беше бурен и кратък. За секунди тълпата беше изблъскана и обърната в бягство. В уплахата си хукналите накъдето очите им видят същества се блъскаха и тъпчеха падналите на земята.

За да станат нещата още по-лоши, много от имперските гвардейци преследваха бягащите и ги биеха с палки.

Синд изруга.

— Държат се като проклети полицаи, а не като войници. При това лоши полицаи.

Стен не каза нищо. Вече беше овладял напълно емоциите си, но някъде в съзнанието му се беше загнездило нещо, което отказваше да се махне. Когато всичко свършеше, несъмнено щяха да се размахват обвинително насочени пръсти и да сочат в какви ли не посоки. А имперската гвардия току-що се бе превърнала в потенциална мишена.

— Искам всички да са в бойна готовност — каза Стен на Килгър. — Наредете от кухнята да носят каф непрекъснато. И кажете на персонала да докарат походни легла. Докато не кажа друго, всеки да работи, докато не падне от умора.

Алекс отиде, за да мотивира персонала. Стен се обърна към мониторите. Очите му вече бяха кръвясали и подути. Той усети ръката на Синд да го докосва леко по гърба.

Тя не каза нито дума. Но лекият допир му вля сили. Стен се зае с определено неприятната задача.

Докато часовете минаваха, се случваше трагедия след трагедия.

Суздалската милиция, нахъсена от гняв заради слуховете, навлезе изневиделица в квартал на богазите. Запали го. После изкла изплашените богази, докато те се измъкваха от колибите си.

Отмъщението дойде почти светкавично. Когато трима суздали поведоха двадесет или повече от децата си към стол за хранене, група богази излезе от скривалището си. Възрастните загинаха за секунди. После и децата. Една от богазите вдигна малкото вълче високо във въздуха. Разпори го с човката си, после го погълна цялото.

— Баба беше права — засмя се тя. — Суздалите не стават за нищо. Освен за ядене.

Тази случка със сигурност щеше да налее още масло в огъня. Суздалите бяха сред най-грижовните родители в цялата империя, генетично предразположени да убиват всичко, което заплашва малките им.

Докладите за продължаващи инциденти не спираха да валят.

Същата вечер малък отряд торкска милиция нападна джохиански пазар. Но джохианците бяха подготвени. Изскочиха войници, за да посрещнат торките, които извикаха ужасено и изненадано и побягнаха. Джохианците ги последваха. Едва бяха развалили строя си, когато се появи много по-голяма торкска част И ги атакува в гръб. Над двеста души умряха на пазара. Повечето от тях цивилни.

Отново и отново сблъсъците се повтаряха. Рурик стана място на кървави междуособици. Стен едва успяваше да следи ставащото. Той продължаваше безстрастно да пише доклади, да се опитва да се свърже с Искра и да не получава отговор. Имаше сходен успех и с Вечния император. Шефът му беше неразположен. Стен беше леко учуден. Никога не беше виждал Императора болен.

На следващия ден Стен се вгледа с премрежен поглед в монитора — о, чудо на чудесата, — мирна група от цивилни вървеше към „Пушкан“. Беше смесена тълпа, поравно съставена от всички раси на Алтайския куп. Носеха венци, които да положат в памет на избитите студенти.

Групата носеше големи, написани на ръка плакати, които призоваваха за завръщане на мира и реда в купа. На някои от тях дори се виждаха приятни неща за д-р Искра.

Стен не беше изненадан от случилото се после. Той намали звука и извърна поглед от екрана, когато войниците, пазещи мястото, откриха огън. Погледна към Синд. Тя стоеше изпъната по войнишки, с вдигната брадичка. Но очите й бяха обградени с черни сенки. Тя потръпна неволно, когато и двамата чуха виковете на ужас, носещи се от университета.

Устата й се отвори, сякаш се канеше да каже нещо. После тя я затвори отсечено.

Иска от мен да спра всичко това, помисли си той. Но е наясно, че не мога да направя нищо по въпроса.

Стен никога не се беше чувствал толкова унил. Толкова негероичен. Не че вярваше в героизма. И ако Синд хранеше някакви подобни илюзии, те се бяха разсеяли напълно през последните няколко часа.

Чу Фрестън да вика името му и се обърна.

— Д-р Искра е, сър — съобщи офицерът. — Чуди се кога ще ви е удобно да се срещнете?

Стен отиде подготвен за Ursus horibilis. Всъщност, забравете гризлито. Пълна с откровения, дипломатическата му нота до Искра би одрала кожата и на Ursus articis, със същия успех.

Макар и да не обвиняваше директно Искра, че е наредил касапницата в „Пушкан“, той му го намекваше доста недвусмислено. Освен това заклеймяваше нападението над съществата, дошли да положат венци, както и неоторизираното използване на имперски войски за разправа с цивилното население.

Подсили обвиненията с ясната заплаха, че ще препоръча на Вечния император да преосмисли подкрепата си за Искра.

За съжаление, Стен знаеше, че върви по изключително тънък лед. Важността на Алтайския куп беше такава, че трите кардинални принципа на дипломацията имаха особена тежест тук: А) Първо се консултирай с шефа. Б) Първо се консултирай с шефа. И най-важното от всичко… В) Първо се консултирай с шефа.

И все пак, макар че беше възпрепятстван от неуспеха си да се свърже с Императора, Стен тръгна за срещата решен да продължи с блъфа си.

Искра скочи на крака в мига, в който Стен влезе в стаята.

— Господин посланик — каза той. — Протестирам срещу нежеланието ви да подкрепите правителството ми!

Стен зяпна от изненада. Затвори уста. Вдигна вежди. Хладно.

— Нещо повече, ще поискам Императорът да ви отзове като свой посланик в Алтайския куп.

— Колко мило, че решихте да ми го кажете лично — процеди Стен сухо. — Предполагам, че искате…

— Настоявам, сър. Не искам.

— Настоявате, така да бъде. Макар че бих ви препоръчал да изличите тази дума от речника си, когато говорите с Вечния император. Да се върнем на въпроса ми. Има ли това… настояване… нещо общо с хаоса, който вилнее из улиците навън? Или просто не ви харесва официалният ми тон?

— Аз виня вас за агонията, която моите бедни хора изпитват, да. Можете ли да отречете, че вие и вашите… служители… показвате липса на одобрение към моето назначение?

— Мога. И то лесно. Одобрението е за аматьори. Моят професионален дълг е да ви подкрепям. Но — и това е сериозно но, сър — моята мисия е да върна реда в Алтайския куп. Мисия, която, мога да добавя, за съжаление е застрашена — ако не и обречена, докато говорим. И вие, сър, трябва да поемете пълната отговорност за това. Както възнамерявам да информирам Императора.

— Значи съм бил прав — изсъска Искра. — Вие ми се противопоставяте?

— След това, което се случи в „Пушкан“, нима очаквате поздравления? Военен оркестър, за да увековечи постиженията ви?

— Вие вините мен за този чудовищен акт? Мен! — Искра докара най-доброто си възмутено изражение. Стен би се засмял, ако не спореха за убийства. — Ще ви кажа, че съм отвратен от инцидента. Наредих пълно разследване. Оглавено от човек, чиято репутация е безукорна — генерал Даул.

Хо-хо, помисли си Стен. Значи така стоят нещата? Даул беше подкупен от Искра.

— Ще информирам Императора — каза Стен. — Той ще бъде… заинтригуван. Не тази дума бих използвал, за да опиша реакцията му към кашата, в която сте нагазили.

— Ба! Всичко, от което имат нужда, е здрава ръка. Това са моите хора, господин посланик. Вие не ги разбирате. Кръвните вражди са неразделна част от историята ни. Това е природен факт и напрежението винаги къкри под повърхността. Затова, тъй като подкрепата ви за мен е толкова незабележима, нужен е само един инцидент като този в „Пушкан“, за да се разрази хаос.

— Хаос е това, в което сме потопени сега — каза Стен. — Какво възнамерявате да правите по въпроса?

— Това е моя грижа — сопна се Искра. — Вътрешна работа на този куп, запомнете това.

— Ще се постарая — отвърна хладно Стен.

Той се замисли за нотата в джоба си, която щеше да отвори в Искра ново изходно отвърстие. Ако му я връчеше, както беше планирал, тя нямаше да улесни бъдещите му отношения с Искра.

Замисли се за младите хора, загинали на барикадите в „Пушкан“. Майната им на бъдещите отношения. Това беше мигът, в който Стен реши да се отърве от негодника. Щеше да събере всяка прашинка от доказателство. Щеше да построи железен случай. Така че, когато говори с Императора, да му предостави достатъчни основания Искра да бъде изхвърлен далече от Алтайския куп.

Освен това докторът вече се беше обявил за негов враг. Когато се стигнеше до подобна ситуация, повечето книги по дипломация предлагаха да се нанесе удар — дълбоко във вътрешностите.

Стен измъкна нотата и я връчи на Искра.

— Малко четиво за преди лягане — каза той. — А сега, ако ме извините…

Излезе от стаята, оставяйки Искра да се взира след него.

След като Стен си отиде, Венло излезе от укритието си.

— Това беше ненужно — каза ядно той. — Току-що си създадохте сериозен враг.

— В негово лице? Та Стен е просто функционер.

— Още една грешка, докторе. Повярвайте ми, той не е функционер.

Студени тръпки пропълзяха по гърба му, когато Венло се сети за срещата си със Стен и Махони. Все още беше жив само защото им беше необходим.

— Освен това беше прав и за университета — добави той.

— Беше необходимост — заяви Искра. — Както казах и на този глупав посланик, моите хора имат нужда от твърда ръка. Само от това разбират. Инцидентът в университета ми дава идеалното извинение да използвам тази твърда ръка. Моето име ще бъде благославяно поколения наред, когато всичко приключи. Повярвайте ми. Знам своето място в историята.

Той погледна към Венло и на лицето му се изписа неодобрение:

— Учудвате ме. Не очаквах, че ще пищите толкова заради малко кръв, пролята за благородна цел. Странно е как си мислиш, че познаваш някого.

Венло измърмори нещо неопределено. През ума му проблясна мисълта, че ако задачата му беше от обичайните му занимания, нямаше да има никакви проблеми да убие Искра. Веднага. Без дори да се изпоти или да използва нечестни похвати.

— Предполагам, че е невъзможно — каза накрая.

Искра се вгледа в него, като се опита да го въвлече в детинска битка на погледите. Пръстите на Венло го засърбяха от желание да изтръгне очите на добрия доктор. Вместо това сведе глава.

— Добре — каза Искра. — Сега да поговорим за някои неща, от които имам нужда. Искам да обсъдим тези искания внимателно. Императорът трябва да разбере какво ми е нужно.

Той започна да изрежда голям списък от покупки, за които Венло беше сигурен, че няма да се понравят на Императора.

— Целият съм слух — усмихна се Венло.

Стен се облегна на задната седалка на гравиколата. Пороен дъжд обгръщаше като пелена прозорците.

Нямаше никаква представа какво трябваше да предприеме сега. Искра беше едно от онези същества, които всеки дипломат срещаше поне веднъж в кариерата си.

Как да се държи с владетел, който се бореше за собственото си падение? Лесното решение беше просто да си тръгне. За съжаление това почти никога не беше възможно.

Трудност номер едно: В ситуации като тази почти никога няма очевиден наследник. Ако владетелят падне, същото става и с царството. Което може и да е просто чудесно за всички страни извън царството, само че:

Трудност номер две: Самоубийствените владетели винаги са издигани от външни сили, чиято собствена съдба зависи от благоденствието на застрашеното царство. С други думи, не се позволява нещата да се развиват естествено. Ако мълния удари подобно изсъхнало дърво, много националности бързат да пристигнат с пожарни команди.

Стен осъзна, че научава голям урок благодарение на Искра. Алтайският куп беше обречен на сегашните неприятности от мига, в който първите джохианци бяха дошли с разрешително, дадено им от Императора.

Разрешителното — странна дума за бизнес връзка между джохианците и Императора — ги беше направило специални, привилигеровани измежду останалите. Тяхното право да управляват беше станало божествено, като при древните монарси. Разрешителното в крайна сметка беше създало Каканите, които насилствено управляваха съпротивляващото се население.

Без външната подкрепа на Императора съществата в Алтайския куп щяха да бъдат принудени да намерят друго решение. Щеше да има кръвопролития наистина, но накрая джохианците, торките, суздалите и богазите щяха да постигнат някакъв консенсус.

Когато пое задачата, Стен си мислеше, че ще работи за създаването на такова правителство. Надяваше се поне да положи основите за подобно развитие.

Вместо това… Вместо това Стен трябваше да се занимава с проклетия Искра. Какъв дракх имаше шефът му в главата си?

Стен се отърси от раздразнението. Нямаше смисъл да разсъждава над решенията на шефа. Императорът можеше и да е вечен, но никога не беше твърдял, че е безгрешен. Ако Стен искаше от него да избере по-мъдър ход, самият той трябваше да му помогне.

Шофьорът даде сигнал. Приближаваха се към суздалското посолство, първата спирка на Стен. Това беше първата стъпка в плана му да постигне някакво споразумение.

Докато се взираше през прозореца, една трета от този план замина по дяволите.

Суздалското посолство беше празно. Млади торки се ровеха из набързо изоставените лични вещи.

Стен се измъкна от гравиколата. Младите същества го забелязаха и се напрегнаха, готови да побягнат. Стен махна на охраната си, която бързо беше излязла от придружаващите го коли, да се прибере. Той се приближи сам към децата.

— Добри находки? — обърна се към високия младеж, като допусна, че водачеството може би е свързано с ръста.

— Какво значение има за теб? — попита най-дребният от торките. Дотук с догадките. Явно днес не беше от добрите дни на Стен.

— Ето един по-добър въпрос — каза Стен. — Какво значение има за теб?

Той измъкна няколко кредита и ги размаха пред искрящите малки очи. Дребният торк се опита да ги хване. Стен дръпна ръката си назад.

Кимна към посолството.

— Къде отидоха?

— По домовете си. Какво си мислиш? — детето се взираше в парите с присвити устни. Стен сложи няколко кредита в малката ръка.

— Кажи ми още — подкани го Стен. — Започни с това кога си тръгнаха.

— Преди три или четири часа — отвърна детето. — Играехме си надолу по улицата, когато изневиделица настъпи страшна суетня. Суздали, които лаят и вият, както си знаят. Гравилихтери и войници суздали навсякъде. Преди да се усетим, изнесоха всичко от сградата и потеглиха.

Стен даде на хлапето още малко кредити.

— Някой да е тръгвал след тях?

— Не. Нито някой се появи по-късно. Суздалите си тръгнаха сами. И не говореха изплашено.

— За какво говореха? — попита Стен и отпусна още малко пари на малкия негодяй.

— Да убиват богази, ти какво си помисли? — Младият торк очевидно беше поразен от невежеството на Стен. — Промъкнахме се близо, разбираш ли? За да проверим дали няма да оставят нещо ценно след себе си. Чухме водача на глутницата да говори с куцокракия, който ръководи милицията. Каза, че предстои голяма битка. С богазите. Затова си отиваха вкъщи, за да помогнат в битката.

Детето погледна Стен. Очите му бяха като на старец.

— Предполагам, че суздалите нямат шансове — каза то. — Вярно е, че са опасни. Но пилетата са по-лоши. Ти как мислиш? Суздалите или богазите?

Стен му даде и останалите кредити.

— Има ли значение?

— Не, разбира се. Просто се опитвам да пресметна шансовете. Залозите са за богазите в моя квартал. Десет към едно. Реших, че може би ще ми подшушнеш нещо, за да припечеля малко пари. И да се заема със сериозни дейности.

Той размаха юмрука с парите пред лицето на Стен.

— Според мен — продължи, — човек трябва да се обзаложи и да рискува при всяка възможност. Искам да кажа, човек може да има късмет цял ден и така и да не разбере. Ако схващаш за какво говоря.

— Определено схващам — кимна Стен. Тръгна си убеден, че шансовете му са намалели още повече.

— Моята визия е проста, генерале — каза Искра. — Но вярвам, ще се съгласите, че простотата на идеята е от първостепенно значение.

— Без съмнение — отвърна генерал Даул. — Това е едно от качествата ви, на което винаги съм се възхищавал от години насам. Вие виждате нещо, което изглежда доста сложно, но после, с малко пренареждане, то престава да е сложно. Става е просто. Реално. Гениално. — Даул нямаше и най-малката представа какви ги приказва. Но нямаше значение. Генералът беше експерт в ласкателствата.

Той отпи от водата, която Искра му беше предложил за освежаване — като се престори, че й се наслаждава сякаш е вино.

— То е като тази чаша вода — продължи Даул, като търсеше каквато и да е аналогия. — Аз виждам вода, но вие виждате…

Мозъкът му даде на късо. Какво по дяволите виждаше Искра? Може би виждаше просто вода. Лично Даул можеше да види и зеленокожо земноводно. Такова, което квакаше.

— Да. Продължавай — насърчи го Искра. — Какво виждам аз, генерале?

— Символ — издиша тежко Даул. — Точно така. Символ. Кой друг освен гений би видял символизма в обикновена чаша вода?

Той бързо хвърли поглед към лицето на Искра, за да види как е минал този словесен танц. Докторът грееше и кимаше. Уф. Слава Богу.

— Вие се насочвате към сърцевината на нещата, както винаги — каза Искра. — Затова чувствам, че се нуждая от вас. Знаех си, че ще намеря сродна душа.

— Абсолютно — съгласи се Даул, като нервно приглади белите си кичури. — Няма никакво съмнение в това.

Какъв стар глупак, помисли си Искра.

— Вие вероятно сте най-уважаваният човек сред военните, генерале — каза на глас.

— Благодаря ви.

— Това е самата истина. Имате репутацията на верен служител. И ревностен защитник на джохианските традиции.

— Старите нрави бяха най-добрите — изтъкна Даул. Това беше тема, на която можеше бързо да се възпламени. — Понякога мисля, че старите ценности бяха загърбени твърде прибързано.

— Точно такова е и моето виждане.

— Нима?

— Разбира се, но ще трябват сурови мерки, за да се върнем към славните дни на нашите джохиански предци.

— Вярно. За съжаление. Но е вярно.

— Обаче определено не искам да ви въвличам в наистина неприятните събития. Има неща, които трябва да бъдат свършени и които, боя се, ще накърнят репутацията на джохианския войник. Ще имам… Отряди със специално предназначение, обучени и подготвени за изпълнението на поставените им задачи, които ще бъдат отговорни само пред мен и ще бъдат извън обичайната йерархия на военното командване.

Даул засия.

— Колко проницателно от ваша страна, сър.

— Искам вие да командвате редовните ми сили в борбата за възстановяването на мира из славния ни куп. Това ще изисква ясно мислене и непоколебима отдаденост.

— Значи аз съм вашият човек — кимна леко Даул. — И ви благодаря за честта.

— Когато хората ни за пръв път дошли в този куп — продължи Искра, — те били изправени пред враждебна територия, населена с невежи видове и варварски човешки издънки.

— Ужасни времена. Ужасни — измърмори Даул.

— Тогава не сме били толкова много.

— Колко вярно. Винаги съм го повтарял. Не е имало много от нас в онези дни. Но ние сме компенсирали недостатъчния си брой с храброст.

— И още нещо — каза Искра.

— Да, другото нещо беше… а…

— Ум — подчерта докторът.

— Точно така. На езика ми беше.

— За да потиснат тези зверове — съжалявам, но не споделям мнението на модернистите. Те са зверове, нищо повече. За да потиснат тези зверове, нашите предци са възприели тактика, която може да се опише с проста и елегантна фраза. Фразата и всичко, което стои зад нея, е съществена част от джохианското наследство.

— Знам отговора — каза Даул. — Но вашите думи са много по-красноречиви от моите. Моля ви, кажете ги и заради двама ни.

— Разделяй и владей — произнесе тържествено Искра. — Накарахме зверовете да коленичат с това просто средство. Нашите бащи подстрекавали суздалите и богазите. И торките също така. И сме ги настройвали едни срещу други. Дори сме натрупали добри печалби, като сме продавали оръжия на всички страни. Оставили сме ги да се избиват едни други. А после сме пристъпили напред, за да ги поведем.

— За Бога! Трябва да направим същото нещо сега — възкликна Даул, като удари длан в гърдите си, а патриотичното му сърце заби гордо. — Разделяй и владей! Връщане към свещената традиция.

— Значи… ще приемете поста, който ви предлагам?

— С гордост, сър — засия Даул. — С гордост.

Той избърса изплъзналата се сълза от ъгълчето на окото си.

Мениндер имаше малко неугледно имение в центъра на квартала на торките.

Професионалното око на Стен забеляза, че неугледният вид е внимателно изпипан. Стените бяха тухлени и покрити с увивни растения. Големият вход беше стар и хлътнал. Градината отвъд портата беше запусната. Но охранителните кабели, които опасваха стените, бяха ярки и нови. Портата беше подсилена със стомана. И избуялата градина беше използвана за слагането на бодливи плетове и остри папрати.

Разузнаването твърдеше, че Мениндер има пари. Купища като за торк. Но той беше внимателен и не парадираше с тях. И беше изчезнал, когато дракхът се изсипа.

— В траур съм — обясни Мениндер, като хвърли въдицата в зелените води на езерцето.

Стен седна до него. Дъждът беше отстъпил място на изпепеляващо слънце. Но тук, под дърветата, които хвърляха сянка над любимото място за риболов на Мениндер, беше хладно. Торкът дръпна кордата, провери примамката и я хвърли още веднъж.

— Смърт в семейството? Съжалявам да го чуя — каза Стен.

Мениндер свали очилата си, избърса несъществуваща сълза и ги сложи обратно.

— Беше млад братовчед… Загина в „Пушкан“.

Стен понечи отново да поднесе съболезнованията си, но видя циничен проблясък в очите на Мениндер.

— Колко близък беше този братовчед? — попита той вместо това.

Мениндер се ухили.

— Не знам — седми, в най-лошия случай осми. Не бяхме много близки. И все пак беше шокиращо.

— Мога да си представя — каза Стен.

— Толкова съм разстроен — продължи Мениндер, — та се боя, че ще мине поне година, преди да покажа лицето си на публично място.

— Наистина ли мислите, че Алтайският куп ще се успокои за това време? — попита Стен.

— Ако не го направи — отвърна Мениндер, — скръбта ще ме обхване отново. Тъгата е упорита болест. Идва и си отива.

Той изтегли кордата и я метна отново.

— Като треската — вметна Стен.

— Да, но без тревожните симптоми. Човек може да тъжи и да лови риба по едно и също време.

— Странното около този риболов е — отбеляза Стен, — че изглежда изключително целенасочен. Никой не безпокои човек, който лови риба.

— Струва ми се, че не съм единственият, който лови риба тук, господин посланик — отвърна Мениндер. Той метна въдицата на друго място в езерцето.

— Предполагам, че се опитвам да измисля подходящата стръв — каза Стен.

Мениндер поклати глава.

— Забравете. Няма достатъчно кредити и слава, които биха могли да ме изкарат навън. Живях дълго, бих искал да умра от естествена смърт.

— Трудно е да се постигне в наши дни — подхвърли Стен.

— Наистина. — Кордата на Мениндер се заплете в някакви клони. Той отпусна пръчката и я разхлаби.

— Честно казано, не виждам как ще стане по-добре, поне докато съм жив.

— Ще се намери решение — каза Стен твърдо. — По един или друг начин.

— Предполагам, че имате планове за моето участие в решението?

— Да, имам.

— Вероятно сте решили да ме включите, защото бях достатъчно глупав да си заложа главата преди.

— Накарахте някои същества да говорят помежду си, при положение че нормалното им поведение е да се бият помежду си.

— Някога вярвах, че съм добър в подобни неща — поклати глава Мениндер. Той придърпа леко кордата.

— Все още сте. Според мен.

— Глупав, безполезен талант. Ако изобщо е талант. Лично аз смятам, че съм много добър лъжец.

— Скоро ще настъпят някои големи промени — каза Стен. — Преди много време — и при подобни обстоятелства — посъветвах същество като вас да се укрие, докато бурята утихне. Казах му, че най-доброто, което може да направи, е да развие добра режеща кашлица.

— Той послуша ли ви?

— Да. В резултат преуспя.

— Но вие искате от мен да направя точно обратното?

— Да.

— Дали сте на другия човек по-добър съвет.

— Това беше тогава, сега е за сега.

— Без да се обиждате, господин Стен, но аз нямам могъщата сила на имперското назначение, която да ме защитава. Изпитвам остра нужда от сигурност. Дори и да бях под защита, домът ми ще е първото място, където добрият доктор ще изпрати отрядите с тежките ботуши и бухалките.

— Но не мислите, че Искра ще се справи?

— Не, по дяволите! Това, което ме измъчва, е, че някога самият аз споменах името му. В добра светлина. Кажете на Императора, че този път се е объркал много. Но не ме цитирайте. Предпочитам да избегна вниманието, ако това не ви пречи.

— Няма да ви лъжа, като твърдя, че вие сте единствената надежда — каза Стен. — Но може да сте много важен.

— Мислите, че трябва да рискувам живота си — и този на семейството ми — за някаква благородна борба с вятърни мелници? За да спасим Алтайския куп?

— Не си ли заслужава?

Мениндер издърпа кордата, докато обмисляше.

— Не знам.

— Ще ми помогнете ли?

— Може би някой друг път.

Стен се изправи. Огледа зелените води на езерцето, като се зачуди защо не е видял и бегла следа от риба.

— Има ли нещо тук? — попита той.

— Някога имаше — отвърна Мениндер. — Зареждах го всяка година. После времето нещо се обърка. Навярно сте забелязали. Стана му нещо на времето. Промени се равновесието или Бог знае какво. Всичката риба умря.

— Но вие все още идвате на риболов.

Мениндер се засмя и хвърли въдицата си отново.

— Разбира се, никога не знаеш кога можеш да хванеш нещо.

Стен откри Каебак, външния министър на богазите, в сградата на посолството. Тя сваляше знамето. Беше сама, като се изключи охраната й. Всички останали вече бяха потеглили към космодрума. Каебак смяташе да ги последва. Бързо.

— Няма нужда да заминавате — каза Стен. — Мога да гарантирам сигурността на посолството ви.

— Богазите нямат нужда от охрана — отвърна Каебак. — Страхът не с нас. Гняв там. Суздали забравили гняв на богази. Ние ги накараме да съжаляват, че са го сторили.

— Защо вините суздалите за ставащото? Техните деца също загинаха в „Пушкан“.

— Ба! Това са лъжи. Суздалите правят пропаганда. Винят богази за ужасното дело. Това е извинение. Те искат война. Добре. Ще им дадем каквото желаят.

Според Каебак разговорът беше приключил. Тя се качи на чакащата кола. Стен направи последно усилие.

— Елате в имперското посолство с мен — настоя той. — Нека ви покажа кадри от личното си разузнаване. Ще видите, че суздалите са дали също толкова жертви, колкото и богазите.

Колата потегли. Стен се дръпна назад. Каебак подаде човката си от прозореца.

— И вас са измамили. Няма нужда да гледаме лъжи на суздали. Отивам у дома. Ще помогна на другите да сготвим малко кучешка яхния.

Лошият късмет на Стен продължи да го преследва през целия ден и през ранните часове на следващия. Той отправяше обаждане след обаждане до Вечния император.

Но всеки път беше посрещан със съобщението, че Вечният император е неразположен — и никой не можеше да му каже колко дълго това състояние на боледуване ще продължи.

Стен се чувстваше като сляп и беше отчаян поради липса на напътствия. Ситуацията се влошаваше с всеки час.

Искра вече трябваше да се махне, бе убеден в това.

Но имаше само едно същество, което можеше да вземе подобно решение. Съдбата на Алтайския куп висеше на косъм.

Опита да се свърже за последен път.

— Много съжалявам, господин посланик — дойде успокояващият отговор на секретаря на Императора. — Сигурен съм, че Императорът ще ви се обади при първа възможност. Да, предадох му съобщенията ви. Да, споменах, че не търпят отлагане. Много съжалявам за неудобството, господин посланик, но съм сигурен, че ще разберете.

Стен стисна зъби. Къде, по дяволите, беше Императорът?

22.

— Имах намерение да проведа този разговор с теб от известно време насам — каза Императорът. — Забавянето е наистина непростимо. Дължа много на теб и на организацията ти.

Старата жена се засмя, докато отговаряше:

— Наш дълг — (кикот) — е да ви служим, ваше — (кикот) — превъзходителство. В крайна сметка не е ли това — (кикот) — същността на култа към Вечния император?

— И все пак. Вие запазихте… спомена за мен… в трудни времена.

— Как би могло — (кикот) — някое време да бъде трудно? — отвърна Зоран. — Когато вие сте — (кикот) — винаги с нас?

Императорът не отговори. Остави мълчанието да се стеле, мрачно като стаята, в която беше накарал да въведат старата жена. Беше искал да създаде определена атмосфера за задачата си. Мрачна царственост. Но адското кискане на Зоран продължаваше да разсейва мрачното усещане. Вбесяваше го.

Което не беше добър начин за започване на отношенията. Тя беше толкова стара. Над сто и петдесет годишна, но с добре оформеното тяло на млада жена под оранжевите си роби. Като върховна жрица (избрана) на култа, тя трябваше да бъде — или поне той очакваше да е така — побъркана. Това се беше потвърдило от постоянното кискане, докато не осъзна, че то е нейното средство да подведе питащия. А и очите й блестяха с повече интелигентност, отколкото удоволствие от възвишеното му присъствие.

— Вярно ли е — поинтересува се той накрая, — че вашата… хм, организация вярва, че съм бог?

— Представител на — (кикот) — Свещените сфери е по-добро описание на нашите вярвания, ваше величество — отвърна Зоран.

— Значи… не се прекланяте пред мен като пред бог.

— „Прекланям“ е толкова — (кикот) — неподходяща дума, ваше — (кикот) превъзходителство. Ние не принасяме в жертва — (кикот) — угоени агнета или — (кикот) — първородните си деца. Но ние — (кикот) — ви почитаме.

— Като бог?

— Като вечно — (кикот) — създание.

— По дяволите, жено! Аз бог ли съм, или не?

Кискането спря. Зоран си пое дълбоко дъх. Императорът я плашеше. Не очакваше сияние да обкръжава възвишеното му присъствие, когато влезе в стаята. Всъщност тя очакваше обикновен на вид човек. Какъвто той и беше — макар че изглеждаше дори по-добре и беше по-висок, отколкото се виждаше в предаванията.

Това, което я потискаше — освен мрака в стаята, който тя съобрази, че беше създаден за нея, — бяха очите на Императора. Никога не поглеждаха право към нея, а се местеха от страна на страна. Безкрайно. Беше почти… патологично. Тази мисъл я притесняваше още повече.

— Прости ми раздразнението — каза Императорът. — Неприятните държавни проблеми ми се отразяват.

Той се наклони към нея с най-чаровната си усмивка. Зоран забеляза обаче, че очите му не се спряха.

— Ще простите ли грубостта ми?

— О, ваше величество — заяви Зоран разпалено, — аз трябва да ви моля за прошка. Аз съм просто глупава старица. И вие сте толкова търпелив с мен.

Вечният император изхъмка. Така беше по-добре. Забеляза, че и кискането е спряло. Още по-добре.

— Сега може би ще ми обясниш цялата тази божествена ситуация?

— О, разбира се, сир. Ако съм звучала загадъчно, това е само по навик. Има толкова много различни нива на съществата. Думата „бог“ няма същия смисъл за всяко същество.

— Това е вярно — потвърди Императорът. Той се гордееше, че е познавач на мистичните учения.

— В човешките идеи обаче — продължи Зоран, — предполагам, че бог е точно описание на свещената ви личност.

Императорът се засмя.

— Представете си. Аз — бог.

— О, но ние си го представяме през цялото време — каза Зоран. — Всъщност всички членове на култа към Вечния император са длъжни да си представят това два пъти на ден. В молитвите си. Към вас.

— Колко интересно — отбеляза Императорът, очите му се присвиха в усмивка… но продължаваха да се местят, местят. Напред и назад. Напред и назад. — Всъщност това е един от най-интересните разговори, които съм водил напоследък.

— Толкова се радвам, че мога да ви развеселя ваше величество — каза Зоран.

— Кажи ми, колко същества в действителност вярват в, ха-ха, мен?

— Хиляди по хиляди, ваше величество. Може би дори милиони.

— Милиони, ммм?

— Точният им брой не може да се посочи лесно в момента. Но мога да кажа, че нашите членове достигнаха рекордна бройка по време на… хм, отсъствието ви. Станаха дори още повече точно преди завръщането ви. За известно време.

Устните на Императора се свиха.

— Искате да кажете, че са намалели?

— Да, ваше величество. Съжалявам, че трябва да ви го кажа. Но можеше да се очаква. Съществата са толкова слаби. А и свикнаха с това, че се завърнахте.

— Толкова скоро? — изсъска Императорът.

— Такава е природата на съществата, ваше величество. А и хазната ни не е каквато беше.

Императорът знаеше за финансирането на сектата в миналото. То беше идвало тайно от страна на Кес, единствения интелигентен член от Съвета на петимата. Зоран нямаше представа за истинската цел на Кес. Императорът възнамеряваше да остави нещата така.

— Какво ще ни струва, за да увеличим ентусиазма сред вашето паство?

— Много малко, ваше величество. Казвам на всички потенциални дарители, че членовете на култа са най-отдадените в Империята. Те са обикновени същества, които живеят пълен, продуктивен живот всеки ден. В свободното си време заменят костюмите си с роби и разпространяват посланието за вашата слава пред всеки, който желае да го чуе.

— С други думи, няма посредници, през които да минават даренията — заключи Императорът.

— Деветдесет процента от всеки дарен кредит отиват за каузата. Само десет процента се харчат за администрация, транспортиране, поща и подобни неща.

— Забележително — възхити се Императорът. И наистина го мислеше, Беше накарал агентите си да проведат щателно разследване на култа и те бяха потвърдили данните.

Той измъкна фиш от бюрото си и го подаде на Зоран.

— Накарах хората ми да направят малко… проучване. Ще откриеш резултатите тук. Направили са разбивка — регион по регион — на цялата ми Империя. Нещо като профил на най-… да кажем, най-ценящите ме поданици.

Зоран откри, че ръцете й треперят, докато поемаше фиша. Тя бързо прикри това.

— Как бихме могли някога да ви се отблагодарим, ваше величество?

— О, това е нищо. Просто малка подкрепа за добрата ви работа… По въпроса за финансирането. Между нас не трябва да съществува никаква връзка, разбирате ли?

— Да, ваше величество. Би било… неуместно.

— Точно така. Ще ви потърсят в скоро време. Ще ви бъде направено голямо дарение. Използвайте го добре. Ще има и още, по-късно. Когато има нужда от тях.

— Да, ваше величество.

— Радвам се, че се разбрахме — каза Вечният император.

Зоран не се радваше особено. Това беше доказателство, реши тя, че невинаги е разумно да се молиш за нещо толкова усилено. Защото съществуваше голяма опасност молитвите ти да получат отговор.

А сега тя не смееше да го откаже.

23.

— Наблюдавах малко чудо — оповести Алекс.

— Учиш се да говориш правилно, така ли?

— Да съм ти откъсвал носа наскоро?

Стен нарочно изплези език, предпазливо близна носа си и поклати глава. Килгър умееше да го развеселява, както винаги — една от причините да бъде толкова ценен член на „Богомолка“.

Другата бе изключителната му дарба да убива…

Алекс му додаде фиш. Стен сложи фиша в четец. Беше доклад с гриф „Строго секретно“, който бе получил началникът на полицията на Джохи. Не видя нищо извън обичайната смесица от убийства, насилия и алчност.

— Можеш да гледаш, колкото искаш, но аз сега съм ходещо и дишащо резюме.

— Казвай.

— Арсеналите навсякъде из Джохи се разграбват, млади Стен. Някои складове на ченгетата, но най-вече военните оръжейници. Ограбванията нямат край.

— Някак не съм изненадан — каза Стен сухо. — Като се има предвид в какво сме се набъркали, ако бях жител на тази обругана земя, бих потърсил начин да уравновеся шансовете. Като например — продължи той — да се снабдя с бронетранспортьор клас „Пери“. И това би било запасното ми оръжие.

— Пийни си, капитане. Синд, налей на момъка глътка. Той се запиля нанейде. Толкоз е тъжен и обезсърчен, не, опустошен е окаяникът, защото добрият Император не му се обади. Знаеш ли, моме, какви проблеми носи командването. Помня, че имаше време, когато Стен беше щастлив, танцуваше из улиците, празнуваше, докато натъпчеше корема си, опразнеше купата, а барманът му оставяше халба бира и го завиваше с топло одеяло, когато припаднеше. Сега е станал циничен и гледа отвисоко на всичко. Забравил е, че няма да има утре, освен ако аз не го пожелая.

— Ти, Алекс? — зачуди се Синд престорено силно, докато носеше гарафата. — Искаш да кажеш, че ти наистина си Първото същество?

— Разбира се — заяви Алекс и наля стрег на всички. — И мога да го докажа. Ако този стрег е отровен и аз започна да се гърча и да се превивам, сякаш съм Неси, и хвърля топа, няма да има утре, нали?

— Не и за теб със сигурност.

— Да. Стрегът не е отровен, така че вие, слаботелесници, можете да пиете, без да изоставате. И ето го доказателството. Ако няма утре за мен, а аз съм най-важният, няма да има утре за никого, нали тъй?

Стен и Синд се спогледаха. Очевидно Килгър ги водеше поне с два стрега.

— Сега — продължи Килгър — да се върнем към оръжейните, които се разграбват. Всички доклади в това поверително резюме на станалото, което най-важните полицаи са получили и което уредих и ние да вземем, след като посетих местната кръчма и установих, че не става за човек, нито за звяр, ни за малоумник, навеждат на една мисъл. Знаеш ли какво е странното в тези кражби, шефе? Оръжията се измъкват наляво и надясно, но няма доклад за убит охранител.

— О?

— Какво означава това „о“? — зачуди се Синд.

— Трудно е — обясни Стен — да влезеш в оръжеен склад, за който се предполага, че се пази от армията или националните сили, или каквото и да е, без някой патриотичен идиот да се направи на герой и или да застреля някого, или да бъде застрелян.

— Да. Проклетата армия е замесена в цялата работа.

— По дяволите — заяви Синд. — Може би е най-добре да се придържам към чистия войниклък. Този дракх от специалните операции, в който вие двамата специализирате, ви прави цинични.

— Споменах ти това — отбеляза Алекс — преди еони, на Нютон, когато искаше да държиш Стен за ръка, при промъкването му на Първичен.

— Така е. Трябваше да те послушам.

Самият Стен не внимаваше какво точно си говорят.

— Нямам нищо против малко свободни действия — подхвърли той. — Първо, ще ми се отрази добре. Второ, не е зле да покажем на тези местни отрепки, че светът не се подчинява на техните прищевки; и трето, не ми харесва идеята на местните военни — те явно смятат, че могат да си основат собствена терористична организация, която да им е на разположение и на повикване. Нека видим къде отиват тези оръжия.

Синд го погледна скептично.

— И какво ще направим? Ще изпратим Фрик и Фрак да обикалят всеки арсенал, който все още не е ограбен? Ще ни трябват доста сензори.

— Не. Те имат мотива, ние ще им създадем възможност. Ще използваме тактиката, която аз, хм, хм, наричам Маневрата на пеещото оръдие.

— Нискобюджетен филм — присмя му се Синд.

— Не е така. Трябва ни само…

— Ей това — довърши Килгър, като плъзна уилигън върху бюрото на Стен. — Ако обесниците търсят каквото и да е оръжие, предполагам, че сърцата им направо ще изхвръкнат за имперска гърмяща пръчка, а? Мисля, че съм прав, тъй като трима злодеи се навъртат покрай страничния вход от около три нощи насам.

— Никога няма да ми позволиш да блесна с ума си, господин Килгър.

— Е, шефе. Не знаех, че това се опитвате да правите. Ала все още има доста нещица, в които да покажете ума си. Като например, кой ще привика котката?

— Ние просто… проклятие.

— Да. Не вярвам на охраната на посолството. Хората на полковник Джерети нямат мозък да разберат какво възнамеряваме да правим. Бор най-вероятно биха отрязали брадите си, ако им подхвърля подобна идея. И знам, че гурките ще ти кажат да не си губиш времето с глупости.

Стен кимна. Килгър беше прав.

— Бих платил доста за двама добри в промъкването, а иначе зли членове на „Богомолка“, които да свършат работата.

— Не съм сигурна какво сте намислили, но аз ще го направя — заяви Синд.

— Недей, враговете са те зяпали много пъти.

— Господин Килгър, те никога не биха допуснали, че най-добрият телохранител на посланика ще излезе навън в нощ като тази, нали? Особено с военна екипировка.

— А, шефе, и аз се бях навил да опитам същото. Но не хваща дикиш. Дори като съм дегизиран, разпознават огромното ми туловище — и Алекс потупа гърдите си гордо. — Та като ме видят, ще решат, че съм стар войник, и няма да се ловнат в подобен капан. Дори и в мъглива нощ като тази. Но ако погледнат и видят млад войник, момък, който се е понапил малко в таверната и плете крака към поста си по войнишки почин…

— Килгър, подхвърлянето на оръжие е нещо, на което те учат още в началото на обучението в „Богомолка“. Искаш аз, посланик Стен, да…

— Хубаво е, момко, да преоткриеш корените си. Научава те на скромност.

— Копеле.

— Пак си говорил с мама.

— Не ме чакайте, но ми оставете малко стрег.

— Може би ще свърши — каза със съжаление Синд. — Ще ми трябват още три-четири, докато Килгър ме убеди, че наистина знам какво става.

— Хайде, момко. Късно е, смяната излиза след няколко минути, а аз се съмнявам в честността на момчетата от другата страна на улицата. Ще пусна прилепче след теб. Със сигурност записът ще бъде голям хит при следващото събиране на „Богомолка“.

Стен го дари с неприличен жест, поиска още един стрег, но реши да не го пие. Трудно беше да се правиш на пиян, ако мозъкът ти наистина беше замаян. Освен това трябваше да намери униформа, която да му става.

По-малко от час по-късно имперският охранителен отряд тръгна на обиколката си съвсем показно. Заповедта беше издадена от командира на караула. Смененият пазач отдаде чест, свали оръжието и се присъедини към задната част на строя. Новият пазач отдаде чест и зае поста си. После отрядът продължи напред.

Новият пазач помарширува на поста си, после спря, за да се облекчи. Отвъд широката улица двамата наблюдатели забелязаха, че е оставил оръжието си и се е подпрял на стената с една ръка.

Пазачът оправи ремъците си и се обърна. После се сети за уилигъна, завъртя се бързо назад и го вдигна на рамо. Направи няколко крачки, после оръжието явно му стана неудобно. В разрез с издадените заповеди той разхлаби ремъка и намести оръжието върху рамото си.

Разходи се още два пъти около поста си. Един от наблюдателите сметна, че е видял проблясък в близост с устните на мъжа, а и неговата крачка определено стана по-несигурна. Пазачът се върна към портата и се скри в нишата, на завет от свирепия вятър, на няколко метра от постовата колибка. Остана неподвижен в продължение на няколко минути.

Двамата мъже размениха погледи. Първият започна да шепне нещо и комуникационната уредба в колибката иззвъня. И продължи да звъни. Пазачът се надигна, запрепъва се бързешком към караулката и отговори на повикването.

Уилигънът остана, забравен за миг, в нишата — а пазачът беше с гръб към него. Докато успее да завърши шумното си и подробно обяснение и да затвори, уилигънът беше изчезнал.

Килгър наблюдаваше показваното от прилепа в сухия, топъл и допринасящ за опиянението комфорт на кабинета на Стен. Изчака още няколко минути, преди да активира фаза две, през която сержантът на караула щеше да открие пазача пиян и да установи липсата на оръжието. Несъмнено щеше да нареди провинилият се да лежи в карцера.

Наля двойна доза на Стен, когато чу пазача да се прибира по коридора.

Значи следваше фаза три, която можеше да започне по всяко време. В задната част на уилигъна беше скрит малък излъчвател. В момента беше в режим на приемане. След час-два, когато бъдеше отнесен до мястото, където крадците складираха откраднатите оръжия, Килгър щеше да активира предавателя за насочващ сигнал. И независимо дали оръжието беше откраднато от търсещи печалба крадци или от някой член на нечия частна армия, щеше да ги отведе на интересно място.

Стен и Килгър вече можеха да планират фаза четири.

— Чисто, момко. Чисто като в добрите стари дни — поздрави Алекс приятеля си, който тъкмо влизаше.

Стен потъна в един от столовете.

— По дяволите, старите дни. Проклетият вятър реже костите. Къде е Синд?

— Момата каза, че може да се справи по-добре, отколкото ние двамата, когато работим в тандем. И промърмори нещо за някакъв стар воин, който трябвало да си стопли костите.

Стен се ухили и побутна недокоснатия си стрег към Килгър.

— В такъв случай ще ви кажа лека нощ, лорд Килгър. Оттеглям се, за да медитирам върху внезапните облаги на стария воин.

— Ясно. А аз ще си мисля, докато давя нещастието си, каква ли гадост ни очаква по-нататък.

Следващата гадост, напълно нормално, беше осигурена от очарователните същества в Алтайския куп и беше доста по-сериозна от оръжието с предавател, откраднато от някакъв отряд на смъртта.

Адмирал Мейсън, дори по-мрачен от обикновено, информира Стен за събитията. Нямаше много работа на „Виктори“ напоследък — благодарение на някое добронамерено и загубено из Алтайския куп божество — и затова Стен му беше наредил да използва корабите за различни задачи, свързани с електронно наблюдение.

Мейсън беше възразил, най-вече защото Стен издаваше заповедта, но млъкна, когато посланикът изтъкна, че не вярва на никого в Алтайския куп, включително и на разузнавателните източници на собственото си посолство — които, ако бяха ефективни, трябваше да предупредят по-рано за назряващата криза.

Мейсън рапортува официално, като поиска разрешение да говори само със Стен. Посланикът изгони секретаря си, специалист по кодирането, и личния си протоколчик и изключи в кабинета всички видове електронно подслушване. Това беше сигнал за Килгър да подслушва от съседния кабинет.

Мейсън, без предисловия, измъкна малък четец и го включи. На бюрото на Стен се появи холограма. Тя показваше барикадите, разположени пред главния вход на университета „Пушкан“, студентите, които се бяха качили отгоре, и после нападението. Филмчето — размазано и късо — беше направено от турист от друг свят, чието такси се беше загубило и се беше озовало в средата на мелето. Филмчето беше фалшификат, разбира се — не показваше бронираните машини, които военните бяха използвали, за да изтласкат студентите, а нападателите носеха обикновени палта вместо войнишки униформи.

— Видяхте ли това? — попита Мейсън.

— Да, излъчват го веднъж на всеки час по всяко пиратско предаване.

— Версия Б — оповести Мейсън и пусна друг фиш. Същата сцена, само че този път нямаше много хуманоиди в университета. Сега по барикадите стояха суздали — а нападателите бяха богази.

— Чудесно — каза Стен. — Откъде взехте тази версия?

— Според вашите заповеди пуснах „Сан Хасинто“, за да подслушва суздалите и богазите. Прехванал го е на честота, която всеки от световете на богазите може да излъчва.

— Бихте ли се обзаложили — попита Стен, — че ако „Сан Хасинто“ беше изчакал малко, щеше да прехване същото филмче, но този път с богазите като жертви?

— Няма нужда от облози, сър.

„Сан Хасинто“ беше едно от тайните предимства на Стен — разрушителят беше нов, кръстен на шпионски кораб, който беше първият имперски кораб официално унищожен от таанците. Имаше си оръжия, двигатели и сензори и всъщност беше съвсем малко по-удобна за обитаване голяма версия на тактически кораб.

— Значи пропагандните машини на всички са задействани докрай — заключи Стен. — Колко дълго преди началото на кръстоносните походи… О! Има и още?

Мейсън имаше и друго съобщение но то беше твърде деликатно и бе предадено устно от капитана на „Сан Хасинто“ на Мейсън с молба да стигне до Стен.

Джихадът вече беше започнал. Две пълни флотилии на суздалите: едната — официалната флота, която Каканът беше позволил за „местна сигурност“, другата — сбор от овехтели транспортни кораби, контрабандисти и патрулиращи кораби, бяха в бойна готовност.

След като проучи корабите и системата, анализаторът на имперския кораб беше определил целта. Суздалите не искаха друго, освен пълно унищожение на главния свят на богазите. Ракът трябва да бъде изрязан докрай, независимо колко ще са жертвите от двете страни. На богазите твърде дълго им беше…

— Разрешено да атакуват, горят, кълцат, унищожават и тъй нататък, и тъй нататък — довърши Стен. — И разбира се, също толкова упоритите и прагматични богази се надигат да защитават своите владения. А защитата, след като отблъсне нападателите, ще се превърне в свирепа атака върху злите хрътки, суздалите, нали?

— Да, сър.

— Тази работа става все по-приятна е всяка секунда. Килгър, ела тук.

Алекс, без да си прави труда да обяснява, влезе през вратата.

— Оставаш да държиш властта. Мейсън и аз ще се поразходим, за да предотвратим погром.

— Да, сър — застана мирно Килгър. Дори да беше ядосан, че го изключват, Алекс беше достатъчно добър специалист, за да не го покаже пред външен човек.

Лицето на Мейсън, шокирано преди миг, също замръзна във военна маска.

— Поемате ли командването?

— Да, адмирале.

— Много добре. Трябва да ви предупредя, че разполагаме с твърде малко време, преди богазите и суздалите да се сблъскат, затова не можем да изчакваме към нас да се присъединят каквито и да е имперски подкрепления. Вече направих прогнози.

— И аз така си помислих — каза Стен. — Няма да сме оторизирано подкрепление — нашата Империя е доста разпръсната тези дни, ако не сте забелязали. Просто ще вземем малко местни за пълнеж, и вие, аз и „Виктори“ ще посмачкаме малко неприятелите. Да започваме, адмирале.

— Права ли съм, Алекс, да не се ядосвам, че Стен изостави теб, мен, гурките и Бор, защото официално все още е тук?

— Виждате ли, майор Синд? Учите се да мислите. След още два-три живота ще ви хрумне нещо.

— Майната ти, Килгър.

— Трябва да се каже: „майната ви, господин Килгър“. Не знаеше ли, че съм назначен от самия посланик и заслужавам мъничко уважение.

— Точно това получаваш. Мъничко уважение…

Скуката беше убила повече войници, отколкото байонетите.

Точно тя уби братята Тукунгбази.

Не само те изпитваха отегчение — и сержантът на отделението им беше станал небрежен, а също и командващият взвода, а и ротният, и така чак до полковник Джерети. Да осигуряват охраната за двореца и доктор Искра, се беше превърнало в рутина.

Братята Тукунгбази, за които това беше първо разпределение в бойно звено, не бяха доволни. Не се бяха присъединили към гвардията, за да бъдат използвани като почетна стража или полицаи усмирители. Те така и не разбраха, че никой в батальона на Трета гвардия не си харесва назначението, особено кариеристите. Но понеже бяха професионалисти на професионална мисия, независимо че от пехотинците никога не ставаха добри умиротворители, те държаха устите си затворени и изпълняваха дълга си.

Изпълняваха дълга си, поддържаха казармите и екипировката си в безупречно състояние, пиеха ужасната бира в пивницата на базата и се оплакваха.

Особено от ограниченията, които на войниците се струваха напълно безсмислени. Бяха посрещнати добре на Джохи, нали така? Тогава защо бяха сложени под карантина в собствените си квартири и зони за забавление, защо бяха затворени и пазени зорко?

Може би джохианците бяха малко груби, но те бяха войници, нали така? Нямаше опасност, стига да не се отпуснеха.

Войниците не знаеха, че твърде много предавания излъчваха кадри как силите на реда упражняват минимална, но необходима сила, за да осигурят безопасността на доктор Искра или да препятстват уличните боеве да прераснат в бунтове. И определено не бяха чували коментарите, които често съпътстваха тези кадри, нито историите, които се създаваха, допълваха и разпространяваха в лавките за алк и каф в Рурик.

Скука…

За щастие, братята Тукунгбази имаха приятел. Една от старите жени, които работеха в пивницата, винаги ги поздравяваше с усмивка и им подхвърляше шега. Веднъж им каза, че съжалява, задето не могат да излязат и да се срещнат с хората на Джохи. Особено с внучката й.

И им показа холограма.

Двамата братя се съгласиха, че ограниченията са много глупави. Не просто глупави, но и ужасно несправедливи. Жената на холограмата беше много красива. Старицата ги попита дали искат да напишат бележка на внучката й. Единият брат го направи. Бележката получи отговор. Младата девойка наистина искаше да види брата и споменаваше, че има приятелка, която също проявява интерес. И двете съжаляваха, че са родени в такъв изостанал свят като Джохи, и копнееха да се срещнат с истински мъже отвън. От светове, в които се случваше нещо.

Братята Тукунгбази, които идваха от затънтен планетоид, бяха поласкани.

Бележките от младата девойка и нейната приятелка ставаха все по-интересни. Братята Тукунгбази загубиха всякакъв интерес към романтични или лъстиви флиртове с колежките си. Никоя от жените в батальона не можеше да се равнява по красота на новите им познати, камо ли в загатнатите области на романтични преживявания.

Когато братята получиха свободен ден, поредната бележка им предложи да минат покрай оградата. От другата страна, мъчително близко, на около сто метра, се намираха две млади жени. Много красиви, наистина. Младите жени им помахаха и беше почти непоносимо за братята, че не можеха да отговорят.

Затова решиха да минат от другата страна на оградата.

Смятаха да излязат вечерта и да се върнат преди изгрева, като въплътят фантазиите си в дела. Започнаха да търсят дупки в отбраната.

И тъй като гвардията беше съставена от пехотинци, а не от специалисти по сигурността, а оградата беше предназначена да пази натрапниците да не влизат, а не обратното, откриха такава.

Всичко, което трябваше да направят, беше да препрограмират един от охранителните роботи и да се измъкнат, след като дежурният патрул отмине. Разбира се, и патрулът си вършеше задълженията рутинно.

Отвъд оградата те съблякоха нощните си дрехи и ги скриха на входа. Вгледаха се един в друг, издокарани в пълни бойни униформи. Всички обичаха мъже в униформи…

Братята Тукунгбази, несведущи в съблазняването, бяха решили да занесат малък подарък на красавиците. Купиха две бутилки алк в комисариата, марка, която никой от двамата не можеше да си позволи. Но понеже нямаха къде да харчат парите си и двамата бяха понатрупали значителни суми. Пък и тази вечер щеше да е специална.

Старата жена в пивницата им беше дала карта, за да намерят апартамента на внучката й. Никой от братята Тукунгбази не сметна за странно, че старицата активно участва в прелъстяването на внучката си — слуховете в казармите твърдяха, че всеки в този куп би причинил всичко на всекиго.

Не беше далече от истината — но не това имаше предвид слухът.

Жената живееше на горния етаж в една сграда с апартаменти. По-скоро истински коптори. Братята Тукунгбази би трябвало да намерят за странно, че сградата е единствената наоколо с ясно означен адрес и входно осветление, което все още функционираше.

Откриха апартамента и почукаха на вратата.

Чуха женски смях и подканващ глас:

— Не е заключено.

По-големият брат дръпна дръжката. Вратата се отвори. Видя овехтяло канапе, маса и две искрящи свещи. После две сенки се извисиха от двете страни на вратата, мръсно одеяло тутакси бе увито около главата му, ръцете му бяха приковани отстрани и той чу задавеното хъхрене на брат си.

Това беше всичко, което видя.

Първото нещо, което направиха, беше да го ослепят.

Трима от пазачите, които патрулираха пред главния вход на двореца на Искра, откриха телата на братята Тукунгбази.

Те бяха увесени на три набързо издигнати триножника на около петдесет метра от периметъра.

Бяха идентифицирани по липсата им при извънредната поименна проверка.

Мъчителите им не бяха оставили друг начин да ги разпознаят.

Няма разумна причина, заяви мрачно полковник Джерети, когато съобщи на служителите си за убийството на тези двама млади войници.

А точно това бе причината да бъдат убити.

Те бяха първите.

— Имам въпрос, господин Килгър.

— Питайте, майоре. — По някаква причина Синд се държеше официално и Алекс й отговори със същото.

— Когато някой е арестуван и задържан за съдебен процес, не е ли обичайно да му се предостави някаква защита? Дори процесът да е нагласен? Дори тук, на Джохи?

— Би трябвало да е тъй.

— И не е ли нормално на затворника да му се разреши някаква комуникация с роднините му? Дори тук, на Джохи?

— Това е логическа връзка, която не бих направил, като се има предвид природата на чаровните същества, е които си имаме работа. Спрете да се правите на загадъчна, майоре. За какво става въпрос?

Преди Синд да продължи, Алекс изруга. Беше се досетил.

Синд се беше поинтересувала какво е станало с всички онези същества, които доктор Искра беше арестувал преди време. Същества, които по думите му, щели да бъдат изправени пред съд.

Не беше чула нищо и бързият преглед на показваното от медиите в архивите на посолството не беше дал резултат. Нито опитният комуникационен офицер на Стен, Фрестън, си спомняше да е чул нещо.

После тя се обади на Хиндс, началника на корпус „Меркурий“ за тази станция. След засадата в копторите Хиндс беше загубил пълна вяра в своите аналитични способности и сега оценяваше всеки агент като клас три — ненадежден, клас четири — възможно е да е вербуван от противника, или клас пет — двоен агент.

Имаше трима агенти в армията, всички нископоставени и извън главните мрежи. Хиндс се свърза с тях. И тримата бяха ужасени, никой не искаше да търси информация и никой не беше чул нещо повече, освен че разни войници и бюрократи са били арестувани.

Като се изключи едно нещо: те бяха задържани, точно както бе казал доктор Искра на Стен, в крепостта Гачин, северно от Рурик.

Килгър превъртя казаното от Синд през ума си.

— Хм…

— Много ли си зает?

— Да. Провери ли какво е времето?

— Да. Вземи си якето.

24.

— Имаме пълна прогноза — с шейсет и пет процента точност — в бойната зала, ако искате да я видите, сър.

— Не, адмирале — каза Стен. — Аз определено нямам вашето умение да дешифрирам мигащи точки светлина — и бездруго стомахът ми казва точно колко лошо е положението.

— Очаквам заповедите ви.

На Стен му беше дошло до гуша от държанието на Мейсън.

— Адмирале? Може ли да говоря с вас насаме?

Мейсън кимна на палубния офицер да поеме командването и последва Стен в адмиралската каюта.

— Адмирале — започна Стен, — нарочно изисках вашето участие при тази задача, защото вярвах, че сте достатъчно професионалист, за да следвате заповеди и да не намесвате личните си антипатии. Сгрешил съм. Откакто пристигнахме на Джохи, се държите като нацупено дете, което тъкмо е получило шоколадче и си мисли, че му го дава Бог.

— Посланик…

— Да започнем с това. Моят цивилен пост е без значение. Никога не съм предавал военния си чин, нито съм поискал да бъда прехвърлен в запас. На Джохи ме попитахте дали поемам командването. Казах, че ще го направя. Следователно, да се обръщате към мен с военния ми чин, е напълно приемливо. Замълчете, адмирал Мейсън. И ще съм ви благодарен, ако застанете мирно. Нямам нито времето, нито енергията да се състезавам с вас, нито го смятам за необходимо. Ако продължавате, когато излезем от тази кабина, ще ви разжалвам пред вашия щаб и офицерите на „Виктори“. Ще видите, че подобна заповед ще е съвсем законна и ще бъде разгледана като разумна на последвалия военен съд. Това ли искате?

Мейсън не отговори.

— Докато не получите други инструкции, ще се обръщате към мен с „адмирале“. Аз, разбира се, също ще спазя уважението към ранга ви и ще продължа да представям заповедите си към вас като предложения. Нямам намерение да накърнявам авторитета ви. Нито мисля, че е добре за вас да продължавате да се държите така детински. Принизявате себе си и своя чин в очите на своите подчинени!

Това подейства, Мейсън пламна, стегна се и му трябваше миг, за да възвърне напълно самообладанието си.

— Това е всичко, което имах да кажа. Някакви коментари или предложения?

— Не. Не, сър.

— Добре. Този разговор няма да се повтори. Сега. Ще излезем ли навън, за да опазваме мира?

Мейсън отдаде отсечено чест; извърна се и се отправи обратно към мостика.

Стен си позволи да се усмихне. По дяволите, всички тези абсурдни клишета, които му бяха подхвърляни, докато се издигаше в чин, работеха, стига човекът от другата страна наистина да вярваше в този дракх.

Е, както и да е.

Той последва Мейсън — като си обеща, че когато всичко това приключи, ще завлече копелето в някоя мрачна алея и ще го набие така, че да се възстановява седмица и половина.

Следващото действие на Стен беше да „помоли“ адмирал Мейсън да събере най-вещите хора от щаба си и офицерите на „Виктори“ в конферентната зала и да осигури връзка през сигурен екран с капитаните на ескортиращите ги кораби.

— Благородни същества — поде Стен без предисловия, — ситуацията е очевидна.

Офицерите кимнаха.

„Виктори“ се плъзгаше в процепа между два широко разтворени купа. На екрана, настроен за човешките възприятия, човешките пространствени предубеждения и виждания, малката флота проблясваше в черната нощ като огромни светли облаци от двете страни. По-детайлен екран би показал малки петна от светлина вляво и вдясно по посока на „Виктори“. Това бяха набързо събраните флотилии на богазите, решени да защитят главния си свят и купа вляво, а отдясно, в средата на мрака, който представляваше процепът, бяха атакуващите флотилии на суздалите. Бойната зала, разбира се, щеше да покаже всеки свят и кораб в границите на предварително зададено разстояние.

„Виктори“ щеше да се появи точно по средата между двете флотилии след…

— Време до контакта? — поинтересува се Стен.

— Приблизителна оценка — два корабни дни, сър. Точна…

— Не е нужно. Благодаря, командире. Има ли информация, която да навежда на мисълта, че те знаят за идването ни?

— Не, сър.

Това не беше учудващо — едно от големите предимства на имперските кораби беше много по-добрата сензорна система. И още едно доста секретно предимство: преди АМ2 да се зареди на неимперски кораб, му беше добавян допълнителен „кожух“, който беше производен на Империум Екс. Всеки неимперски кораб, който използваше междузвезден двигател, щеше да произведе слаб пурпурен отблясък на екрана, отблясък, който можеше да се засече от по-голямо разстояние, отколкото немодифицираните следи на имперските кораби. Не беше много — но достатъчно, за да се печели по някоя война от време на време.

— Целта на нашата малка игра — започна Стен — очевидно е да не позволим на суздалите и богазите да се избият едни други. И също така да не им позволим да решат, че някой, който се намесва в кръчмарска свада между приятели, заслужава да си го отнесе.

Няколко от офицерите прикриха усмивките си. Адмирал Мейсън не правеше такива брифинги.

— Така — продължи Стен. — Очевидно единственият начин да постигнем това е с отчаяни мерки. За щастие, адмирал Мейсън е, както знаете, един от най-изкусните имперски лидери в заблуждаването на противника.

Стен искаше да се изрази различно, да каже, че Мейсън е пълен с дракх и следователно по-квалифициран за отчаяни планове, отколкото всеки друг адмирал, когото познаваше, но се въздържа.

— Двамата обсъдихме проблема и той даде някои интересни предложения. Аз също успях да добавя малко идеи, които заслужават да се обмислят. Нашият план ще се осъществи на пет стъпки. Фаза едно е подобаващо гадна. Фаза две е благородна. А фаза четири може да спечели на някого медал или два. Фаза пет ще е пълна и откровена нечестност.

— А фаза три, сър? — въпросът бе зададен от капитана на разрушителя „Принстън“.

— Това е моята евтина идея — каза Стен. — Всички ръце на борда на „Виктори“ прекарват свободното си време в работа над нея.

Стен прегъна пръстите си несъзнателно. „Всички ръце“ не беше преувеличение — неговите собствени го боляха от металните стружки и дървените трески, забили се в пръстите и дланите им.

— Ще стигнем и дотам. Фаза едно ще започне незабавно, докато продължаваме с брифинга. Наредете на всички оръжейни офицери и екипите на „Кали“ да заемат бойните си постове.

Ракетите „Кали“, сега вече пето поколение, бяха чудовищни унищожители на кораби. „Кали“, клас V, бяха вече почти тридесет метра дълги, като нарастваха не само като размер, тъй като при всяко следващо поколение се подобряваше системата за насочване, следене, чувствителността на сензорите и системите за електронно противодействие, Енергията идваше от АМ2 — „Кали“ бяха всъщност миниатюрни звездолети. Единственото, което не бяха намерили за нужно да подобряват от поколение на поколение, беше мощността. Шейсет мегатона все още бяха достатъчни да разбият всеки военен кораб. Дори „Форез“, таанският боен кораб, който си оставаше най-могъщият боен кораб, „изстрелван“ някога, беше изваден от строя с „Кали“.

„Кали“ летеше към целта си под прекия контрол на оръжейните офицери. Контролната система използваше шлем, който улавяше мозъчните вълни. Управлението беше еволюирало от старите ръчни джойстици и малки дросели до неволеви или волеви нервни реакции на „пилота“. „Кали“ също така можеше да бъде пусната в автоматичен режим на самонасочване. Но това се правеше при специални обстоятелства — оръжейните офицери бяха избирани заради силните си инстинкти, превъзхождани само от тези на потенциалните пилоти на тактически кораби, и предпочитаха да си играят на лъжекамикадзета.

Фаза едно беше пускането на всички налични „Кали“.

Те бяха изстреляни от гнездата си във „Виктори“ и разрушителите при пълна скорост за тридесет секунди, а после двигателите бяха изключени. Ракетите се разгърнаха пред имперската ескадрила.

Зад тях идваха тактическите кораби на „Виктори“, които следваха същата схема на движение.

Това беше фаза едно — сляпата карта на Стен.

Фаза две се започна по-късно, когато дежурните офицери докладваха задействането на алармите във флотата на богазите. Те бяха „видели“ идващия неидентифициран кораб — всъщност „Виктори“. Тъй като очакваха суздалите, техните сензори бяха добре настроени, незатруднени от излъчванията на собствените им двигатели. Стен изчака няколко корабни часа, като нареди да не се отговаря на никакви предизвикателства от страна на суздалите и богазите, после събра човешките си актьори за следващата част от плана.

Всички комуникационни канали на богазите и суздалите бяха засипани от мощните предаватели на „Виктори“.

Всички приемащи видеоекрани показваха:

Добре известния имперски посланик Стен. Застанал на мостика на боен кораб, в пълно официално облекло. От двете му страни стояха двама също толкова тържествено облечени офицери — Мейсън и неговият адютант, в парадни униформи.

Излъчването беше много кратко и по същество. Стен информира двете страни, че нарушават имперските и алтайските мирни договори, сключени преди доста време, както и цивилизованите спогодби за интерпланетарни права. Беше им наредено незабавно да се върнат по домовете си и да не предприемат допълнителни агресивни действия.

Ако не го направеха, щеше да има строги наказателни мерки.

Излъчването нямаше за цел да убеждава или дори да сплашва. Това беше просто трик, за да придаде официалност на истинския боздуган, който Стен беше подготвил.

Надяваше се, че никой няма да се досети, че е направен от метално покритие и летви — съвсем буквално.

Отговорът беше очакваният.

Суздалите не отговориха — нито от флотилиите си, нито от родните си светове. Богазите, които бяха малко по-дипломатични, излъчиха предупреждение, че всички неутрални кораби не трябва да навлизат в посочените координати. Всяко нахлуване щеше да бъде посрещнато като вражеско. Дори да допуснат евентуални грешки, те щяха да бъдат в допустимите параметри на самозащита.

„Виктори“ не отговори.

Стен се надяваше това да разтревожи и двете страни.

Времето минаваше. Оставаха четири корабни часа, преди „Виктори“ да изникне точно „между“ двете вражески сили.

Те на свой ред щяха да попаднат в обхвата на „Виктори“ след пет часа, а помежду си след дванадесет.

Ситуацията се развиваше интересно.

— Три часа, сър. А флотата на богазите включи звездните двигатели.

Стен се изправи от походната кушетка, на която се беше отпуснал, за да подремне. Това беше пресметнат жест, който трябваше да покаже на по-младите войници, че Стен е толкова самоуверен, та може да заспи преди началото на събитията.

Разбира се, не беше спал.

Притесняваше го обаче фактът, че едно време наистина беше задрямвал на три или четири пъти, когато беше опитвал тактически трикове.

Мейсън излезе от каютата си.

— Готови сме, сър.

— Много добре.

Мейсън се приближи до Стен.

— И вие не спахте, нали, сър?

Очите на Стен се разшириха от изумление. Нима Мейсън се опитваше да се държи приятелски? Да не би абсурдното мъмрене да беше накарало адмирала да промени отношението си?

Не. Мейсън просто обработваше Стен, значи, когато дойдеше подходящото време, щеше да го причака в алеята с торбата с пясък.

— Може би можем да започнем фаза три — каза той.

— Ще дам заповеди.

Фаза три беше наистина голям блъф.

Докато беше на Джохи, Стен беше направил бърз списък с начините, които правят хората нещастни. Смътно си спомни една история, разказвана като шега, но и като нещо, върху което си заслужава да се помисли, докато течеше обучението му в „Богомолка“. Историята гласеше, че преди еони млад партизански командир се опитвал да забави военен конвой. Трябва да е било в тъмните векове, защото превозните средства са се движели по земята, а и не се споменаваше въздушно покритие. Конвоят се състоял от бронирани коли и тежки оръдия. Партизанинът имал двадесет мъже, само половината от които въоръжени. Той можел смело да се хвърли пред колоната и да задържи конвоя за пет минути с цената на цялата си група. Вместо да го стори обаче, той ограбил близка къща. Взел всички чинии за ядене и внимателно поставил всяка от тях на пътя с лице към земята.

Наземни мини. Стен беше възразил — командирът на конвоя трябва да е бил пълен глупак, защото едва ли мините приличат на изкривени метални чинии, дори в онези отдавнашни времена.

След като Стен приключи с лицевите опори, с които всяко военно училище награждаваше обучаващите се на равни интервали за грехове, вариращи от дишане до содомия, инструкторът отбеляза, че разбира се, командирът е знаел, че това не са мини от вид, който му е известен. Възможно било обаче да са нещо ново. Да са капан. И ако били истински, а той минел през тях, щял да се озове пред отряда за разстрел, ако не бъде разкъсан на място от взрива.

Затова решил да действа бавно и внимателно, изпратил сапьори, които да повдигнат всяка чиния, да се убедят, че е чиния наистина, и да се придвижат към следващата. Водачът на партизанския отряд ги забавил допълнително, като стрелял от време на време, въпреки прикриващия огън на конвоя.

— Конвоят бил забавен с цели два И-часа, според историята, без партизаните да понесат загуби. Замислете се за това, войници. Господин Стен, вече можете да спрете да правите лицеви опори.

Наземни мини… Космически мини. Да, това беше. Мините — тези смъртоносни устройства, които стояха и чакаха цел, а после я взривяваха, или изчакваха, докато целта попадне в обхват, и после започваха да я преследват — не бяха популярни оръжия. Въпреки факта, че те бяха най-евтините и ефективни убийци на скъпа машинария и същества. По някаква причина изглеждаха мръсни и недостойни на честните войници. Или, в краен случай, не особено бляскави.

Стен никога не беше гледал на убийството на друго същество като на нещо бляскаво. А дори да имаше подобни идеи, секция „Богомолка“ щеще да ги изличи от ума му отдавна. Пък и бе виждал колко ефективно таанците бяха използвали мините. Таанците действаха според верния, ако и не особено цивилизован принцип, че убийството е убийство и няма особена нужда от морално оправдание.

Тъй като конвенционалните военни сили на Империята бяха „благородни“, те знаеха малко за мините или изобщо не се интересуваха от тях — така че всеки, когото въоръжаваха и снабдяваха с оборудване, като войските в Алтайския куп, едва ли щеше да е експерт по въпроса.

И по време на полета от Джохи палубата с хангарите на „Виктори“ се беше превърнала в дърводелска работилница. Летвите, които Стен беше поръчал, бяха свързани в приличаща на таралеж конструкция и покрити с метално фолио.

Неколкостотин от тези импровизирани съоръжения бяха складирани на палубата.

По команда те бяха изхвърлени, по няколко наведнъж, в космоса. Оформиха поток, разделителна линия между двете флотилии. Разбира се, те продължаваха да пътуват със същата скорост, с която и „Виктори“, но Стен смяташе да направи следващия си ход, преди тези „мини“ да прочистят пространството.

Ефектът от появата им беше светкавичен.

Идващите флотилии преминаха в режим на паника, когато сензорите им уловиха „мините“, и техните командири започнаха да анализират какви са тези странни обекти, които бяха захвърлени от имперския кораб като сладки, хвърляни към тълпата по време на парад. На своите екрани сигурно виждаха „Виктори“, съпътстващия го екраниращ разрушител, може би няколко тактически кораба, а след това и мините, които се сипеха.

Много добре, много добре, помисли си Стен. Разтревожени са. Сега ще чакат…

След малко и двете флоти изпратиха напред ескадрила разрушители да разузнаят.

Сега ще им покажем, че нашите чинии имат бомби.

— Адмирал Мейсън?

— Да, сър. Всички кораби… всички бойни постове — нареди Мейсън. — Цел… разрушителите. Внимавайте с разпределението. Една цел за оръжие. Всеки млад офицер, който не спази заповедта, ще бъде разжалван, пратен на военен съд и освободен от служба.

Мейсън, грижовната бащинска фигура.

Ракетите „Кали“ полетяха напред или се пренасочиха, когато им беше съобщено от разпределителите, че друга ракета ще стигне по-бързо до целта. Когато приближиха, малко преди разрушителите на богазите и суздалите да засекат присъствието им, те ускориха докрай. Екраните на „Виктори“ пробляснаха, докато ракетите попадаха в целта, после показаха само празно пространство на мястото на унищожения разрушител.

Два разрушителя на богазите и три на суздалите успяха да се завърнат обратно към флота си.

Всеки анализ би показал, че ракетите са изстреляни от тези странни наглед „мини“.

Стен кимна на Мейсън още веднъж — и тактическите кораби се спуснаха от високите си елиптични орбити, които бяха поддържали до този момент. Врежете се, стреляйте и се измъквайте, бяха заповедите.

Два крайцера и пет разрушителя бяха унищожени.

Много добре, помисли си Стен. Съжалявам, че умират същества, но поне не са имперски същества. А и загиваха много по-малко, отколкото ако двете флотилии се бяха сблъскали. Или ако суздалите успееха в намерението си да атакуват родния свят на богазите.

А сега за финала, помисли си Стен. Отново всичко започна с подреждането на сцената.

Посланик Стен излъчи още веднъж предупреждение, като отново нареди на двете флотилии да прекратят действията си и да се върнат по родните си светове.

Но очевидно предаванията от кораба не бяха добре защитени от чуждите комуникационни връзки. Излъчванията се предаваха от „Виктори“, а усилен сигнал ги препредаваше назад в посоката, от която беше дошъл корабът.

Бяха кодирани, разбира се. Но компютърните и щабните анализатори установиха, че „Виктори“ е свързан с други кораби, кораби отвъд обхвата на детекторите. И изглеждаше, че става въпрос за цяла имперска флота, а „Виктори“ е просто съгледвач — чудовищно огромен и добре въоръжен съгледвач, но все пак съгледвач — за наистина тежките кораби. Минути по-късно прогнозите сигурно се бяха влошили, когато „Виктори“ промени честотите и кода и започна да предава към друга също толкова „невидима“ флота.

Суздалите и богазите може и да не бяха особено разумни при подхода си към гражданските права, но във военно отношение бяха доста способни.

Без да отговорят на заповедта на Стен, двете флоти преустановиха контактите и се отправиха с пълна скорост към родните си светове.

Стен издиша облекчено и се свлече на стола.

— По дяволите — въздъхна той искрено и вероятно развали впечатлението за хладнокръвен командир. — Наистина не мислех, че ще проработи.

— Ще подейства само този път — каза Мейсън тихо, за да не го чуят офицерите му.

— Веднъж е повече от достатъчно. Ще ги засипем с всички възможни нелицеприятни факти и се надявам, че ще дойдат на себе си, каквото и да значи това в този проклет куп. А ако се опитат отново, ще измислим нещо още по-зловещо и отново ще ги ступаме. По дяволите, адмирале, на негодник като вас винаги ще му хрумне някоя идея. Сега обърнете курса. За пръв път успяхме да препятстваме непрекъснатите им интриги. Да видим дали ще можем да продължим да го правим.

Крепостта Гачин беше построена с цел да бъде едновременно непревземаема и ужасяваща. Предназначението й никога не беше включвало да се използва като реална крепост, а само като последен затвор за всеки дръзнал да се опълчи на Какана. Тя се извисяваше самотно върху малко островче на километър от брега. Яките каменни стени се издигаха направо от скалите на острова. Нямаше плажове, никакви открити пространства отвъд тези стени. Нито път по суша до острова.

Алекс и Синд пропълзяха близо до скалите на континента и започнаха да наблюдават.

Бяха се подготвили за мисията много внимателно. Лежаха под изкусно разположено фототропно камуфлажно покривало, което сега блестеше в бяло, за да съвпада с цвета на снежните преспи и обледените скали наоколо. Всеки от тях имаше качен върху триножник мощен бинокъл, както и пасивни топлинни сензори и детектори за движение, фокусирани върху входа и укрепленията на крепостта Гачин.

— По дяволите, студено ми е — изруга Синд.

— Жено, недей да се оплакваш. Бил съм на твоя свят, той е лятно кътче в сравнение с тукашния.

— Без майтап — каза Синд. Сега вече знаеш защо толкова много от нас живеят извън планетата. А и ти, не ми ли каза, че твоята планета е лед, сняг и други подобни?

— Да, но ледът е някак по-нежен. И снегът се рее надолу като листенца на цвете.

— Виждаш ли нещо?

— Не. Което ме кара да мисля, че си права.

— Ще знаем със сигурност преди да падне нощта. Надявам се.

— Добре, а докато чакаме, ще ти разправя една историйка, която се отнася до обстоятелства, много напомнящи смразяващата обстановка в момента. Казвал ли съм ти някога за времето, когато участвах в състезание по хумористични петостишия? Знаеш какво представляват, нали?

— Не сме напълно нецивилизовани.

— Това е хубаво. Беше по времето, когато бях млад и зачислен към почетната стража на Земята. Таблоидите съобщаваха за състезанието. Много кредити за победителя. Кой можеше да измисли най-смешното, най-мръсното петостишие? Е, биваше си ме, когато става въпрос за мръсни петостишия.

— Никога не съм се съмнявала в това.

— Няма да обърна внимание на забележката, майоре. И така, написвам мръснишката си поема, а тя беше толкова мръснишка, че дори аз се изчервих малко, като си помислих, че името ми ще стои под нея. Но кредитите бяха доста, както споменах. А Бог знае, че бедният войник има нужда от всеки кредит, който може да докопа. И тъй, времето минаваше, и после един ден преглеждам таблоидите и съм поразен. Аз не съм победителят! Не печеля нищо! Победителят е някой си Макгуайър. Д.М. Макгуайър, от малкия остров Ейре, както го наричат, от град Дъблин. И петостишието е толкова мръснишко, че не могат дори да го публикуват. И когато се възстанових от шока, започна да ме човърка. Искам да кажа, какво може да е по-мръсно от това, което аз подадох. Така че си взех малко отпуск и се отправих към Ейре и столицата му Дъблин. И започнах да търся Д.М. Макгуайър. Минаха дни, седмици, но накрая издирих и последния Макгуайър в Дъблин. Оказа се дребничка възрастна дама. Сладка, с блясък в очите и усмивка на устните, и от вида й просто знаеш, че ходи на църква по два пъти на ден, и мръсна дума никога не е докосвала устните й. Тя не би могла да е Макгуайър от състезанието, но аз съм отчаян. Затова събирам смелост и питам. Направо щях да се побъркам, когато призна, че е тя. Тогава я попитах какво е написала. Тя на свой ред се изчерви и каза, че е уважавана вдовица и не може да говори така пред мъж. Говореше странно при това, трудно я разбирах на моменти. Дори я накарах да ми го напише, но и това не поиска да направи. Със сигурност нейната трябваше да е най-ужасната поема, писана някога. Така че започнах да я убеждавам и да я умолявам, докато накрая тя предложи: „Може ли да я кажа, като изрека «пусто» на мястото на лошите думи?“ Веднага се съгласих. Нямаше да ми е трудно да разбера кои са. И тогава тя пое дълбоко въздух и изрецитира:

След дълга тишина… смях. Алекс засия.

— Знаех си от самото начало, че в теб има нещо, което харесвам. Сега сте три.

— Три какво?

— Три същества, които оценяват историите ми. Едната е морж, другият е лемур, а ти си третото.

— Почтена компания, несъмнено — каза Синд. — И каква е поуката, която се отнася до сегашната ни ситуация?

— Като всеки добър проповедник — отвърна Алекс, — не мисля, че моите проповеди заслужават допълнителни обяснения.

И се възцари тишина.

Всъщност това, че не бяха видели нищо досега, беше доста информативно. Синд и Алекс се криеха в убежището си вече два дни. Не бяха видели никакъв въздушен транспорт да се задава към Гачин, нито следи от пазачи по стените. През нощта само няколко лампи светеха в зловещата цитадела.

Два часа по-късно, точно преди здрачаване, Алекс изръмжа:

— Виждам нещо. Два грависледа. Идват от юг. Товарни лихтери, предполагам. Какво правят в замъка?

— Нищо — съобщи Синд. — В никой от тези куполи — мисля, че те са за противовъздушни установки — няма движение.

— Лошо — каза Алекс. — И което е по-лошото, няма следи от оръжия или пазачи при лихтерите. И мога да различа товара на палубата. Проклятие. Храна. Храна за не повече от взвод, мисля. Виждаш ли ги?

— Да — отвърна Синд. Тя наблюдаваше как лихтерите се спускат към площадката за кацане. Малко след това група униформени мъже излезе, за да посрещне лихтера. Никой от тях не изглеждаше въоръжен, може би носеха само пистолети.

— Никаква охрана — отбеляза тя.

— Няма храна, няма охрана, няма пазачи, което значи никакви затворници, нали?

— Точно така.

— Е, къде доктор Искра складира обичайните си заподозрени?

Синд поклати глава. Нямаше представа.

— Да започнем ли да търсим? Като знаем, че не искаме да открием.

И в пълния мрак те събраха мълчаливо оборудването. И двамата имаха доста добра представа къде се намират арестуваните при чистката войници и чиновници. Трябваше само да потвърдят подозренията си.

— Провал — избухна Искра. — Провал. Невъзможно е да се попълни исканата квота навреме. Няма наличен персонал. Всички патрулиращи елементи са дадени под наем на клиентски правителства за близкото бъдеще. Какво, по дяволите, става?

— Империята все още се възстановява, сър — каза Венло със съвсем безстрастен тон. — Няма го рога на изобилието отпреди войните.

— Не ме интересува Империята — продължи да бушува Искра. — Това, което ме вълнува, е пълната невъзможност на имперската система да подкрепи водача си. Императорът ме избра, за да върна Алтайския куп към стабилност и ред. И въпреки това ми се отказват средствата, които са необходими, за да осъществя тази цел.

Венло си помисли дали да не каже нещо — списъкът с исканията на Искра беше или арогантен, или невеж, или налудничав. Освен другите неща, които Искра искаше — за които настояваше, — беше цяла дивизия от имперски гвардейци за личната му охрана, два първокласни бойни ексадрона от имперския флот и удвояването на квотата от АМ2 за Алтайския куп, без да указва каквато и да е причина освен „продължаването на възстановяването на легалното правителство и обществения ред“.

— Да не би тези копелета да искат да се проваля?

— Съмнявам се, докторе.

— Императорът ще направи най-добре да изясни на тези арогантни бюрократи едно нещо. Аз съм със сигурност единственият, който може да донесе мир в този куп. Не само за моите хора, но и за Империята. Досега съм бил лоялен в поддръжката си на политиката на Първичен свят. Съмнявам се, че високопоставените имперски власти ще се зарадват, ако започна да търся други алтернативи.

Венло постепенно се беше усъвършенствал в прикриването на реакциите си спрямо изказванията на Искра. Обаче последната му заплаха го накара да насочи вниманието си към комуникационен екран, който не показваше нищо особено важно. Когато отново се обърна към Искра, лицето му беше спокойно и приветливо.

Той реши обаче, че няма да кара Искра да уточнява.

Други алтернативи? Като например? Разбитите таанци? Призраците на Тайния съвет?

Нима добрият доктор смяташе, че Императорът се нуждае повече от него, отколкото той от Императора?

Тази информация, след като бъдеше предадена, щеше със сигурност да предизвика реакция. Венло тръпнеше от нетърпение да го направи.

Стен очакваше да се завърне към планините от проблеми и вихрите от бедствия. Но остана изненадан.

— Няма проблеми, шефе. Приключих приоритетните дела, Синд се занимаваше с обикновените, а Ото разчисти боклука. Можеше да останеш още една година във ваканция, без да ни липсваш.

— Да го убием ли, Синд? — избърбори въпросният Бор.

— По-късно.

— Ще трябва да се наредите на опашката — каза Стен. — Чинът ми надвишава този и на двама ви.

— Защо не пием? — попита Ото. — Да празнуваме завръщането на нашия крал-воин Стен. Или началото на седмицата, което ви се стори по-важно.

— Защото, момко, ще поработим довечера.

Алекс със самодоволен вид показа, че Стен трябва да даде обяснението. Стен се ухили — Килгър умееше да го задържа здраво стъпил на земята, и беше по-добър в това, отколкото онзи роб, който трябвало да шепне в ухото на императора по време на триумф: „И това ще премине.“ Или каквато е била фразата.

— Оръжието, което оставихме лошите да откраднат и складират за зимата, беше с проследяващо устройство — каза Стен. — Мисля, че е време да ги посетим.

— Ха! — възкликна Ото. — Добре. Не се разбирам много с имперските войници, но заради закланите двама братя трябва да им изпратим поздрав от ада. Надявам се, че оръжието не е скрито в гардероба на някой пъпчив обирджия.

— Не мисля така, Скрито е някъде в дъното на лавка за храна.

Ото изръмжа удовлетворено.

— Добре, вероятно не е самотен злодей. Място за закуски, хм. Добро прикритие за хора, които идват и си отиват. Ще запомня това. Значи най-вероятно е група. Има ли някой идея за кого работят?

— Не още. Това е едно от нещата, които трябва да разберем.

— Колко силно ще ги ударим?

— Първо разузнаване — обясни Стен. — Преброяването на неприятелите е от значение, ако мястото се охранява, но това е вторично. Синд?

— Ами… Имате ли снимка от въздуха на мястото? Благодаря. Открит достъп до задната част, ще ни трябва един отряд. Ще влезем с… да видим, един отряд отпред, един взвод в резерв, четири през вратата. Ще държим рота в резерв, предполагам.

— Значи ще искаме подкрепа от полковник Джерати и неговата гвардия.

Това дори не беше въпрос.

— Определено не — отвърна Стен. — Предполагам, че от тях може да изтече информация, а и това със сигурност ще стане, ако се свържем от посолството с комуникационната връзка на Искра. Пък ако започнем да изпращаме кодирани сигнали до гвардейците, някой може да подуши нещо.

— Да не би да мислиш, мой Стен, че този обесник Искра има собствени терористи?

— Точно сега, Ото — отвърна Стен, внезапно налегнат от умора, — подозирам всички в този скапан куп в присъединяване или оглавяване на отряди на смъртта. Освен вас двамата.

— Ами аз, шефе?

— Ха, Казвам го за последно. Ха. Теб те познавам. Сега. Достатъчно размотаване. Ще влезем с Бор заради ефекта на сплашването. Гурките остават в резерв.

— Няма да им хареса — вметна Синд.

— Добре. Предпочитам да не им хареса. Както се развиват нещата, ще имам нужда от много гневни млади хора в близко бъдеще. Майор Синд, напишете оперативната заповед. Имаме пълен залез на луните в 2,45. Тогава ще започнем.

Имаше само една светеща лампа в ресторанта. Отзад до касата. Зад тежките решетки Стен видя, че вътрешността беше пуста, също като улицата.

— Който и да използва това място за прикритие — прошепна Алекс, — е доста самоуверен. Няма дори пазач. Или пък са намерили проследяващото устройство и са го оставили, за да ни устроят малък капан.

— Или са самоуверени, или са си платили за прикритието. Виж.

Стен посочи полицейския гравислед, който се плъзна бавно над покривите.

— Какво за тях? Или сме достатъчно раздразнени, за да убиваме ченгета?

— Ото има заповед да използва сигнални ракети и гранати, ако някой се намеси — обади се Синд. — Това би показало, че големите момчета си играят, и те трябва да се отдръпнат настрани. Но ако ни провокират, няма да ги щадим.

Комуникаторът, закачен за бойната й жилетка, изщрака.

— Задният отряд е на позиция. Готови сме.

— Е, ще действаме ли?

Килгър се изправи до приклекнало положение, засили с две ръце тежък метален прът сякаш беше перце. Удар — решетката и вратата влетяха в сградата. Алекс го пусна и ускорението запрати тарана с останките навътре, докато той се дърпаше встрани…

Синд хвърли подобрена граната вътре…

Прикритие за очите и пурпурен проблясък…

Стен се втурна през вратата, опря гръб на стената и се огледа, докато цевта на оръжието му обхождаше наоколо…

Синд се претърколи и залегна…

Стен се стрелна напред, към входа на кухнята…

Килгър влетя в магазина и се подготви да го прикрива. Синд приклекна, Степ влезе с подскок в кухнята. Стен се движеше, а Килгър му осигуряваше прикритие.

Задната стая беше празна…

Килгър се изправи с тарана…

— Лараз — извика Стен. Парола, за да не се застрелят…

Вратата отлетя навън в нощта…

Дула на оръжия… косматите лица на Бор, които ги гледаха…

— Чисто — обяви Стен. — Строй войниците си, Синд. Задръж резервния взвод отвъд улицата. Ото. Трима войници.

— Сър.

— Тук е, капитане. Под фурната.

— Имащ ли нужда от помощ?

— Ха.

Килгър остави оръжието си долу и видимо без усилие повдигна огромната кухненска печка на една страна. Тръбопроводите на фурната изскърцаха, но не се пропукаха.

— Малко скривалище — отбеляза той, пресегна се надолу и дръпна малък метален пръстен, захванат за бетонения под. Пръстенът — и подът — се вдигнаха лесно, беше скрита врата с противотежести.

— Еврика — оповести той. — И ев-не-рика. Шефе?

— Изчакай за секунда. Вие тримата — нареди Стен на чакащите трима Бор. — Искам да направите това място на нищо. Трябва да изглежда, че всичко е било претърсено, преди да попаднем на скривалището. Няма смисъл да издаваме тайните си.

Тримата Бор се спогледаха. Не беше толкова приятно като да убиеш някого, но все пак беше разрушение. Захванаха се щастливо за работа, като блъскаха и трошаха.

— И какво имаме тук? — провикна се Стен над звука от чупенето.

— Имаме типичен терористичен арсенал — докладва Алекс.

Алекс беше прав — но това беше доста голям склад, — стаята в мазето беше почти три на три метра, натъпкана с оръжия. Оръжията бяха каквито Стен очакваше — това, от което всяка частна организация от биячи или, в зависимост да чия страна бяха, борци за свобода, би събрала; откраднати, купени или придобити оръжия от най-различен калибър. Военно оборудване, откраднато от или дадено им от джохианската армия. Две много стари картечници. Шест или седем минохвъргачки домашно производство. Няколко бомби. Половин кашон с гранати. Нямаше достатъчно муниции за всички оръжия. Няколко ножа. На Стен му се стори, че видя и меч. Три или четири пистолета на една лавица. И два уилигъна имперско производство.

— И така, един от тях е наш — каза Килгър. — Но откъде идва другият?

— Кой знае? Уилигъните са се появили преди доста време — отвърна Стен. — Може би някой в посолството преди нас е имал такъв, Може би Трета гвардия е загубила един, но още не са го разбрали.

Килгър подхвърли една от пушките на Стен. После Стен я даде на Синд, която й хвърли професионален поглед.

— Имам по-голям опит с истински войници — каза тя. — Тази проклетия е мръсна.

— Не толкова, колкото другите — отбеляза Килгър. — Обикновено терористите отделят повече време за реторика, отколкото за чистене. Шефе, вече намерихме сиренцето. Ще направим ли публично оплакване или какво?

— Ще го взривим на място — реши Стен. — Видя ли нещо тук долу, което да свърже склада с някого?

— Не, капитане. Направено е достатъчно професионално, не са оставени визитни картички. Ха! Какво е това?

Той го подаде на Стен. Беше пистолет, но пистолет, който стреляше със снаряди от АМ2. Стен повдигна вежда. Империята, по очевидни причини, се опитваше да налага изключително строг контрол върху смъртоносните уилигъни. Това важеше с двойна сила за пистолетите, макар че подобно оръжие ставаше единствено за обири, стрелкови упражнения или за парад. И попадането му в частни ръце беше доста необичайно.

А този пистолет беше дори по-специален. Беше украсен едновременно със злато и сребро. Дръжките бяха от някакъв вид прозрачен бял рог. И цялото оръжие беше гравирано с резба.

Стен огледа гравюрата внимателно — нямаше ловни сцени или същества, които да подскажат от кой свят беше дошла тази изненада.

— Има ли кобур? — попита той.

— Да, и то доста хубав. Истинска кожа, бих казал. Няма инициали, няма знак на производителя, нищо.

— Това — отбеляза Синд, след като огледа оръжието внимателно — е нещо, което един посланик би дал на владетел, или обратното. Чудя се, ако проверим серийните номера, дали няма да открием, че предишният имперски посланик е направил разпродажба? Или че получателят му — поне първоначално — е бил някой като покойния Какан?

— Имаш добра идея — предупреди Килгър. — Но недей да я разгласяваш, независимо колко силно е подозрението. Това, което намерихме, със сигурност е трофейна играчка. Жалко е да се унищожи такова нещо.

— Така е — съгласи се Стен. — Достоен е за лорд. Задръж го, Алекс… не. Почакай.

Алекс се ухили зловещо. Не беше дори малко огорчен, че го лишават от сувенира му.

— Имаш видение?

— Ще го получиш следващия път — обеща Стен. — Когато го вземем отново, този пистолет може да ни даде информация. Измъкни устройството от уилигъна. Виж дали можеш да го прикачиш на този красавец.

— Никакви проблеми, шефе.

— Сега, след като сложиш експлозивите, за да разрушиш това сборище от смърт — продължи Стен, — трябва да се случи така, че само две от скривалищата да се взривят. Третото просто ще изгори — но се увери, че е изгоряло напълно и детонаторът го няма. Не искаме лошите да останат с големите оръжия. Тъй като взривът не е бил достатъчно мощен, той е разрушил големите оръжия, но е запратил пистолета… ето там.

— Защо — оплака се Килгър — всички подобни интриги изкарват мен, Килгър, великия барутен монах — некадърник?

Стен вдигна ръката си със свити в юмрук пръсти, с изключение на средния, който беше вдигнат високо.

— Това, господин Килгър, е единственият отговор, който пиян, разжалван и изпратен в карцера постови може да измисли. Сега нека взривим това място преди туземците да чуят нещо или нещо друго да събуди любопитството им.

Килгър поиска пакет с експлозиви и започна да подготвя мястото. Синд издърпа Бор извън периметъра. Това не беше най-сложната постановка, която Килгър беше подготвял — веднъж беше обезвредил ядрена бомба под вражески обстрел, а друг път беше превърнал камила в ходеща бомба, — но тази изискваше определена концентрация.

— Откъде знаеш, че някой ще вземе пистолета и ще го прехвърли в друг арсенал? — попита Синд.

— Не знам, не и със сигурност. Но хората, които си изкарват прехраната с продажба на оръжия, стават малко особени, когато им покажеш необичаен нож или ръчен пистолет. Просто се надявам да ни заведе до някого с достатъчно авторитет да си позволи подобна играчка.

— Като кого, например?

— Като този, който ръководи тази организация. С когото да се разправим открито.

— Стен, ти си зъл човек.

— Казваш го само за да влезеш в леглото ми.

— Вярно е. И бих те целунала, макар че ще се отрази зле на дисциплината.

— Моята или на Бор?

— Твоята, естествено.

Но въпреки това го целуна.

Венло се опита да разчете действителните мисли по лицето на екрана. Не можа.

— Това ли е всичко? — попита мъжът.

— Да, сир.

Беше толкова тихо, че Венло можеше да чуе бръмченето на сигнала.

— Имаш ли някакви предложения?

След кратка пауза Венло отговори отрицателно.

— Продължавай. Трябва да обмислим всички възможности.

Мъжът на екрана докосна сякаш несъзнателно центъра на гърдите си.

Венло избра думите си внимателно.

— Когато ме подготвихте за тази задача, поисках… помолих за резервен вариант.

— И аз казах, че не съм подготвен да дискутирам подобна възможност. Тогава не бях и сега не съм. Моята политика е твърда. Доктор Искра трябва да получи пълна подкрепа.

— Да, сир. Простете ми.

Отново мълчание.

— Извинението не е необходимо. Не искам слугите ми да бъдат роби. Едно нещо трябва да е съвсем ясно. Доктор Искра ще бъде владетел на Алтайския куп. Това е основната цел. Обаче… това, което наричаш резервен план, не може да бъде пренебрегнато. Изследвай всички възможности и евентуални усложнения.

Екранът се опразни.

Венло кимна машинално в знак на подчинение. И макар че нямаше кой да го чуе, той изрече на глас.

— Да, ваше величество.

25.

Вечният император изслуша замислено доклада на Стен за доктор Искра. Не каза нищо, докато Стен вадеше всеки камък от кошницата и го редеше върху злощастния му събрат.

Стен разказа за клането на студентите. Представи доказателствата, че е дело на Искра. Спря се на умишлената кампания за дезинформация, целяща да породи война между обитателите на Алтайския куп. Разобличи лъжите, които Искра беше наприказвал, за да прикрие кампанията си на терор. Не пропусна мистериозните нападения над имперските войници. Празната крепост. И още много неща.

Накрая приключи. Стен изчака, за да види накъде ще повее вятърът.

— Предполагам — каза Императорът, — че препоръката ти в този случай не е в полза на доктор Искра.

— Съжалявам, сир — отвърна Стен, — но моята работа е да ви съобщавам неща, които няма да ви харесат.

— Точно така — съгласи се Императорът. — Иначе щеше да си толкова безполезен, колкото и всички тези глупаци, които ме обграждат. Знам, Стен, че винаги мога да разчитам да ми кажеш истината, независимо колко неприятна е.

— Благодаря, сир. Сега… Ако позволите…

— Почакай — спря го Императорът. — Няма нужда да продължаваш.

— Извинете ме, сир? — Стен беше искрено удивен. А и беше обезпокоен от новия навик, който Императорът беше придобил — никога да не го поглежда в очите. А и тези проклети очи. Движеха се напред и назад, сякаш бяха на подвижни лагери.

— Казах, няма нужда да говориш повече. Знам какви са препоръките ти. За съжаление, трябва да ги отхвърля. Искра остава. Ще продължиш да го поддържаш.

— Много съжалявам да го чуя, сир. И се надявам да не го изтълкувате погрешно, но искам да ме освободите от поста ми.

Очите на Императора спряха непрестанния си ход. Само за миг. Впиха се в него като студена стомана. После Императорът се засмя.

— Разбирам защо го казваш, Стен — каза той. — Мислиш, че съм загубил доверие в теб.

— Възможно се, сир. Но не аз трябва да съдя за това. Просто… е, добре, трябва ви някой, на когото може да разчитате да изпълни заповедите ви.

— Вече казах, че ти вярвам, Стен.

— Да, сир. Но и аз ви заявих ясно, че не съм съгласен.

— Вярно е. Но съгласието няма нищо общо. Такива са заповедите ми. Освен това трябва да знаеш, че доктор Искра пожела да бъдеш сменен. Аз твърдо отхвърлих искането му.

— Да, сир. — Стен не можа да измисли какво друго да каже.

— И му казах същото, което ще кажа и на теб. Ти си твърде близо до ситуацията, Стен. Не можеш да видиш гората от отделните дървета.

Стен знаеше, че вероятно има истина в това. Не беше наясно с голямата картина. За разлика от Императора.

— Все още не смятам, че съм най-подходящият човек за тази работа, сир. Въпреки това, благодаря за доверието, което имате в мен.

— Преживели сме много заедно, Стен — каза Императорът. — Знам какво можеш да направиш. И какво не можеш. Всъщност, струва ми се, че зная по-добре възможностите ти от теб самия. А проблемът с Алтайския куп стана дори още по-критичен. Ако те изтегля сега, отзвукът в медиите ще е опустошителен. Може би прибързах с Искра. Макар все още да мисля, че е най-добрият избор от възможностите, които имах пред себе си. Както и да е. Обвързал съм се с този човек. Изключително важно е да не бъда злепоставен.

— Да, сир.

— Разчитам на теб, Стен — каза Вечният император. — Може би повече, отколкото някога преди. Направи всичко възможно, за да проработи. Каквото и да се налага да направиш. Това са заповедите ми.

— Да, сир.

— И, Стен?

— Да, сир?

— Усмихни се. Бъди щастлив. Всичко ще се нареди.

— Да, сир — каза Стен. Той отдаде чест, докато образът на Императора избледняваше.

26.

Стен не можеше да заспи. Всеки път, когато се унесеше, пред него изплуваше лицето на Императора. Тези очи го преследваха. Очи, които никога не се успокояваха. Очи, които изследваха ръбовете на съвестта му, пресмятаха тайните съмнения на Стен и ги събираха като доказателство.

В кошмара на Стен Императорът събираше всички тези съмнения в гърчеща се, макаронеста маса. Обръщаше към Стен лице, помрачено от гняв. И тези очи се въртяха заради него. Стен знаеше, че ако някога спрат, с него ще е свършено.

И ето че сега идваха. Въртяха се. Въртяха се. Прорязваха димяща пътека през пода към него. После се издигаха, в търсене на неговите очи, за да ги изгорят.

Стен се събуди с вик. Тялото му беше обляно в студена пот. Той се затътри към тоалетната и известно време постоя приклекнал в напразен опит да повърне. Чувстваше се глупаво, че сънува такива кошмари — но се страхуваше да се върне в леглото за нова борба със съня.

Тихо шумолене и парфюмираната топлина на Синд.

— Добре съм — каза той.

— Разбира се. Редовно намирам напълно здрави и щастливи хора, коленичили в банята, които се давят и повръщат.

— Ще се оправя… след минута.

— Знам. Сега недей да спориш, приятелче. Или ще си имаш неприятности.

Тя го вдигна, съблече го и го бутна под душа. Студените пръски боднаха кожата му и го разбудиха напълно. Потта беше отмита като стара смазка. После студената вода се превърна в гореща и облаци пара го обгърнаха. Голото тяло на Синд мина през облаците. Беше въоръжена със сапун и гъба.

— Обърни се — нареди тя. — Ще започна от гърба ти.

— Мога и сам — каза Стен и се протегна за сапуна.

— Казах, обърни се — тя блъсна гъбата в гърдите му.

— Ох! Добре, добре. Печелиш! — той се обърна.

— В случай че не си забелязал — изтъкна Синд. — Аз винаги печеля.

Тя намокри гъбата, сапуниса я добре и започна да го търка.

Беше приятно. Той забрави очите.

По-късно, подпрян на възглавниците и облечен в нова пижама, Стен отпиваше от горещия и силен чай, който Синд беше поръчала от кухнята на посолството. Отвън се чуваше как вятърът вие из улиците на Рурик. Странно, изпитваше спокойствие. Уют.

Синд седна на леглото до него, тънка, загърната в цветна роба. Обикновено спокойните й вежди бяха сбърчени, докато обмисляше съня на Стен.

— Някога чудил ли си се — попита тя — какво би станало, ако Императорът не се беше върнал?

Стен поклати глава.

— Звучи ми като още по-лош кошмар — отговори той. — Нещата бяха доста объркани, ако си спомняш.

— Спомням си. И да, имаше бъркотия. Но в крайна сметка ние правехме нещо по въпроса. Всеки хранеше много надежди. Някаква идея за бъдещето.

— Не мислиш ли, че и сега имаме бъдеще? Нещата са неприятни, съгласен съм. Но след като преодолеем тези препятствия…

— Ще се завърнем към нормалното? — прекъсна го Синд. — Кажи ми какво е нормално, Стен. Аз съм млада. Не знам нищо за чудните дни преди Таанската война.

— Не бъди саркастична.

— Избягваш въпроса ми.

— Добре. Е, не беше рай.

— А какво тогава?

Стен направи унила гримаса.

— Общо взето като сега, признавам. Освен че… имаше повече от всичко.

— Всички са били по-щастливи тогава, нали? Хората тук, на Джохи, например са били по-щастливи, нали така? Разбира се, имали са Какана, който ги е тормозел, но пък са тъпчели до насита търбусите си. Което е правило нещата хубави. Истински рай за потиснатите.

— Пак ставаш цинична.

— А ти пак избягваш въпроса.

— Просто така стоят нещата — каза Стен. — Някой трябва да командва. За да вървят нещата. За съжаление, понякога този някой е негодник. Тиранин.

— Като Какана?

— Да, като Какана.

— Като доктор Искра?

— Най-вече като доктор Искра. Поне Каканът имаше извинението, че е слабоумен стар глупак.

— Но нашите заповеди са да накараме тукашните жители да преглътнат доктор Искра — каза Синд. — Макар да сме наясно, че е по-лош и от Какана. Това смислено ли ти се струва?

— Не и ако не гледаш голямата картина — отвърна Стен. — И в най-добрите времена Империята е пазила деликатен баланс между доста твърдоглави личности. А това, ще се съгласиш, не са най-добрите времена.

— Няма да споря.

— Добре. Както и да е, Искра може и да е кучи син. Но той е императорският кучи син. Той помага на Императора да запази статуквото.

— С други думи, целесъобразно е да властва? Вярно е, въпреки че ще осъдим тези хора на нещастие за поколения напред?

— Не бих го казал по този начин. Но, да. Целесъобразно е. Но в Империята има милиарди други същества, за които трябва да мислим.

— И колко от тях са управлявани от някой като доктор Искра?

Стен отвори уста, за да отговори. Отговорът не дойде. Челюстта му рязко се затръшна.

Синд продължи, без сама да е сигурна накъде бие.

— Какво прави някого добър тиранин, Стен? Добър диктатор? Идеален върховен водач? Има ли такова нещо?

— Вероятно. За малко, поне. Често пъти хората отчаяно искат някой да им каже какво да правят. И ще се карат и избиват едни други, докато човекът на белия кон не се появи, за да ги спаси. Тогава с радост ще дадат всичките си права на този човек. Ако имат късмет, новият владетел ще е млад, човек със силна визия. Няма голямо значение каква е тази визия, стига всички да са съгласни, че си заслужава да се преследва. Истинската работа в тази насока постепенно помага на нещата да се наредят. Проблемът е, че никога не съм чувал или чел за случай, където ентропията да не се проявява. Като при Какана.

— Обясни, моля те.

— Когато диктаторът се задържи твърде дълго, става немарлив. Отдалечава се от хората. Започва да вярва, че властта му идва от самия Бог. Събира група поклонници около себе си, чакали, които да се подчиняват на заповедите му срещу част от мършата. Накрая всички владетели — за абсолютни владетели говоря — достигат точка, в която разчитат повече на чакалите, отколкото на хората. И това е началото на края. Защото губят представа кой наистина им дава власт. А това са просто хората, които те управляват.

— Хубава лекция, професор Стен.

— Нямах намерение да изнасям лекция.

Синд замълча за малко. Разхлаби връзките на робата. После прошепна, съвсем тихо:

— Звучи ми като доста добро описание на Императора.

Стен не отговори. Но кимна едва доловимо.

— Не ми отговори на първия въпрос. Какво щеше да стане, ако Императорът не се беше завърнал?

— Няма смисъл да се мисли за това — отвърна Стен. — Голите факти са, че без АМ2 всички щяхме да сме варвари. Нямаше да има почти никакви комуникации отвъд най-малките планетни системи. Междузвездните пътувания щяха да се извършват или с убийствените стари кораби, или, ако са снабдени със звездни двигатели, но без АМ2, биха изтощили ресурсите на системата. Никакъв прогрес. По дяволите прогреса! Всички щяхме да изпаднем в упадък. До пълно невежество. А Вечният император — както тези смешници от Тайния съвет научиха за свой ужас — е единственият, който контролира АМ2.

— Какво е станало с АМ2? — попита Синд. — Така и не разбрах.

— Просто спря — каза Стен. — Както всеки можеше да види — а Съветът положи доста усилия, — доставките на АМ2 спряха в мига, в който Императорът беше убит… или каквото там се е случило с него.

— Откъде идва АМ2? — попита Синд.

— Какво? — Стен беше наистина озадачен. И това го накара да се почувства сякаш коефициентът му на интелигентност е отчайващо нисък. Неприятно усещане.

— Ако е спряло доставянето му, трябва да е идвало от някое място — заразсъждава Синд. — Нямам предвид огромен таен склад или нещо подобно. Защото дори тогава щеше да се изпразни по някое време и щеше да се наложи да бъде напълнен отново. Което значи, че нещо — или някой — би трябвало да отиде и да го вземе? Откъде го взима? Или това е глупав въпрос?

— Изобщо не е глупав — каза Стен.

— Не мислех, че е. Просто изведнъж ми хрумна. После се сетих, че някой трябва да си е задавал този въпрос и преди.

— Не и на висок глас — каза Стен. — Императорът не обича някой да търси неговото АМ2.

— И все пак АМ2 трябва да съществува на някое място. В огромни количества. Купища и купища от него. Стои там и чака. И който го намери…

— Някой го е направил — изрече изведнъж Стен, докато озарението го осенваше, и съвсем не беше сигурен, че откритието му се нрави.

— Това го е направило Император, нали? — попита Синд.

— Само отчасти — отвърна Стен. — Забравяш нещо. Трябвало му е повече АМ2.

— Как така?

— Той е открил начин да живее вечно. Или почти вечно, по дяволите.

— О, това ли — промърмори Синд. — Голяма работа. Кой иска да живее вечно? След известно време всичко става скучно. Никога няма да се отучиш да правиш неща като…

— Ох! — извика Стен, докато Синд захапваше зърното на гърдата му с острите си зъбки.

— И няма да изпитваш тръпка, когато…

— Ще ти дам няколко часа, за да приключиш — изохка Стен.

— Пък и — продължи Синд — вероятно няма изобщо да се интересуваш, ако…

Тя изви бедра и дръпна главата му. Стен отиде натам, накъдето го дърпаше, като бегло си отбеляза, че жената има чудесен начин да докаже гледната си точка.

27.

Все още бяха на моравата. Но Мястото на пушеците не беше тихо. Вятърът брулеше върховете на дърветата с мощен вой.

Стен, Алекс, Синд и Ото стояха близо до един от грависледовете на посолството. Съпътстващата ги охрана от гурки се беше разпръснала в защитен периметър около тях.

Бракониерът, открит с помощта на бездънния джоб на Алекс, им беше обяснил нервно как да стигнат до мръсния път и оттам до сечището. Когато видя Синд да вади записващо оборудване, той поиска кредитите си веднага. Алекс му плати и попита мъжа дали ще ги изчака. Когато приключеха, щяха да го откарат до селото му.

Не. Мъжът настоя да си върви веднага, щеше да стигне пеша до дома си. Тридесет километра. Нямаше значение. Бракониерът отстъпи заднешком към дърветата, обърна се и хукна сякаш дяволът беше по петите му.

Стен не знаеше дали мъжът беше по-уплашен от това, че лицето му ще бъде записано, или от дългите, плитки изкопи, които се простираха по протежение на моравата.

— Копали са ги същества от града — заяви Ото. — Селяните щяха да знаят, че земята се сляга. И щяха да издигнат могили.

Никой не каза нищо.

— Колко?

Стен поклати глава. Имаше малко опит като гробар.

— Пет хиляди са онези, за които хората са имали куража да докладват, че са изчезнали — каза Стен.

— Вдигни числото на квадрат — посъветва го Алекс разсеяно, с поглед зареян към покритите изкопи. — Което значи, че има още доста за намиране.

Обърна се към Стен.

— Какво ще правим, шефе?

Стен се замисли, после отиде до грависледа и отвори отделението с екипировка. Измъкна две лопати и даде едната на Килгър.

— Предполагам — каза той, — че можем да го наречем археологически разкопки. Ще направим дупка с ширина един метър в един от изкопите. Синд, искам да снимаш. Увери се, че филмът запечатва местата, където по земята няма следи от скорошна дейност. Има малки растения…

— Лишеи — подсказа Алекс.

— Лишеи, които са пораснали. Никакви стъпки освен тези, които ще оставим, докато се приближаваме…

Гласът му заглъхна.

— Сър — предложи Ото. — Войниците могат да разкопаят.

Стен поклати глава и даде знак на Синд да започне записа. После се приближи към най-близкия изкоп и отбеляза мястото на изследване с върха на лопатата. Започна да копае внимателно. Песъкливата почва се отместваше лесно. Алекс копаеше също толкова предпазливо от другата страна.

Стен беше изкопал по-малко от метър, когато внезапно спря.

— Ото, донеси малка лопатка.

Той коленичи и продължи да копае много внимателно със сечивото. После изсумтя. Задави се и повърна отстрани на изкопа.

Ото му донесе манерка и противогаз. Подаде друг противогаз на Алекс.

— Това е миризма, с която никога не се свиква.

Стен изплакна устата си и сложи маската. Радваше се, че скрива лицето му.

— Два… може би три месеца?

— Някъде там, шефе. Синд? Може ли да снимаш право надолу в криптата?

Синд се приближи.

През визьора различи гръб на жена. Ръцете й бяха вързани зад гърба с пластмасови белезници. До нея се виждаше мъжко лице. Очните ябълки бяха оголени, устата бе зейнала широко, викът — задушен с пръст.

Синд заповяда на очите си да спрат да запомнят — машината щеше да свърши това. Те не се подчиниха.

— Защо Искра не е изхвърлил тези тела в морето? — зачуди се Ото. — Или не ги е изгорил?

— Да бъдеш заровен жив — обясни Стен, — е достойна смърт тук, на Джохи.

— Как може убийството изобщо да бъде достойно? — изръмжа Ото.

Стен помогна на Алекс да излезе от гроба.

— Не ми отговори, шефе, за каква цел ще използваме това зверство? Според мен ще е добре, ако повикаме лешоядите от медиите и оставим делото да бъде разнесено из целия Алтайски куп. Ще има повече дърва за огнената буря, ако го сторим.

— Прав си. Ще покрием дупката. И единственото, което ще направим — поне засега — е да изпратим копие от записа на Синд до Първичен.

— Строго секретно за Императора? Стен, това не е първият ни доклад, а само най-лошото, за което сме го уведомявали. Какво те кара да мислиш, че ще му обърне по-голямо внимание… Знам, че е виждал и по-зловещи гледки през еоните.

— Не знам — вдигна рамене Стен. — Но най-добре е да се започне с нещо… Защото беше прав, когато каза, че идва огнена буря. И ние сме точно в центъра й.

После замълчаха.

И не се чу нито звук освен този от лопатите, които зариваха масовия гроб… и високия рев на вятъра, който набираше сили над главите им.

28.

Въпросът дали разкритието при Мястото на пушеците ще промени курса, поддържан от Императора, така и не получи отговор.

Семейството й не беше богато, нито бедно. Или поне не и каквото жителите на Рурик наричаха бедно — на много други светове тя би била разглеждана като съвсем изпаднала. Но тя познаваше и двамата си родители и само двама от братята й бяха умрели като бебета. Беше яла винаги поне веднъж ма ден, а дрехите й бяха чисти, ако и да бяха преправени и закърпени облекла, останали от по-големите й сестри.

Тя беше джохианка. Но не си спомняше като дете — на шестнадесет И-години, тя, разбира се, мислеше за себе си като за възрастен — да е хранила някаква особена омраза към суздалите и богазите. Макар че самата тя рядко виждаше някой от двата извънземни вида в своя сектор. И не беше изпитвала нещо различно от съжаление към неколцината торки, които беше срещала.

Преди няколко години беше слушала приказки, че светът ще се промени. Към по-добро. След като този тиранин Каканът си отидеше — тя преди никога не беше мислила за него, — щеше да се възцари нов ден.

И това щеше да се дължи на човек на име Искра. Някои приятели й дадоха памфлети, в които се обясняваше как този благороден мъж винаги е вярвал в Алтайския куп, а също, че те са центърът на цивилизацията и че тъкмо джохианците ще разпалят новия пламък.

Тя, разбира се, не беше чела нищо от творбите на доктора. Беше й казано, че те са твърде сложни за някой с нейния пол и образование и няма нужда да си губи времето.

Беше се присъединила към малка организация, тайна организация, разбира се, и се беше заклела да помогне за настъпването на този нов ден с всички сили.

А после Искра се завърна на родния си свят. Тя беше част от ревящата тълпа, която го приветства. Мислеше, че го е видяла — точка в края на балкона на двореца, който някога бе принадлежал на Какана.

После започнаха безредиците. Новият ден не идваше достатъчно бързо. Торките все още парадираха и се фукаха с богатствата си, богатства, които бяха заграбили от джохианците. И по-лошо, Джохи все още беше замърсен от присъствието на богазите и суздалите.

Дори когато те напуснаха, все още имаше злини, които възпираха опитите на доктор Искра да оправи с твърда ръка възцарилата се бъркотия. И разбира се, след като водачът на клетката й обясни, тя видя истинските злодеи ясно: тези имперци, които се опитваха да направят доктор Искра тяхна марионетка, също както бяха използвали Какана. Сега тя осъзна, че доктор Искра е държан почти като пленник в този дворец, а не управлява свободно, както смяташе някога.

Тя искаше да направи нещо. Нещо, което да доведе промяната по-бързо.

По някакъв начин, какъвто и да е, тя можеше да помогне.

На заснетите кадри видя какво бяха направили другите. Двама младежи и една жена — жена по-млада и от нея — се бяха самозапалили, като доброволно се покриха с позор заради тази недостойна смърт, ала само такъв удар можеше да покаже на джохианците, че са опозорени.

Тя каза на водача на клетката си, че е готова да умре. Той обеща да се допита до съветника си дали подобно действие би било подходящо.

Два дни по-късно й предаде, че не това е съдбата й. Щеше да й бъде разрешено да изпълни по-важна задача, задача, която щеше да издуха като силен северен вятър имперците от световете им.

Тя беше поласкана и смирена.

Тренираше и се подготвяше усърдно.

Два дни след като Стен откри телата в гората, й беше съобщено, че времето е дошло.

— Проклетниците никога не слушат — каза пазачът на другите двама имперски гвардейци, които стояха на пост. — Можеш да им повториш хиляди пъти, че това място е затворено, че не може да минат оттук за пазара, а те кимат, усмихват се и се пробват отново. Когато Творецът е правил джохианците и ги е питал искат ли акъл, те решили, че ги пита за чакъл, и казали да изсипва.

Постът беше на една от улиците, които водеха до Площада на Каканите. Беше добре подсигурен, защото частта от двореца, дадена за казарми, столова и офиси на Трета имперска гвардия, беше на стотина метра разстояние.

Той се прозя — беше минал един час от зазоряване насам, което значеше, че остава още един час до смяната и до яденето, — вдигна своя уилигън, завъртя го и излезе от колибката. Видя как гравилихтерът се носи към него. Скапана антика, помисли си. Проклетото возило всъщност се движеше с добра скорост.

Товарното му отделение беше натъпкано с нещо, което приличаше на полуузрели, полуразложени плодове, каквито никой освен джохианец не би си помислил да купи, камо ли да яде.

Пазачът поклати глава. Реши, че когато всичко това свърши, никога няма да се оплаква от нещо в родния си свят, след като беше видял с колко малко преживяват тези джохианци. Почти можеше да ги съжали, ако не бяха такива изпълнени с омраза копелета.

Не можеше да види кой управлява лихтера през напуканото, мръсно предно стъкло. Пазачът вдигна и двете си ръце нагоре — универсалния знак за „Спри“.

Лихтерът спря, но не се приземи. Движеше се напред-назад, полюшван от буйния вятър, който нахлуваше от Площада на Каканите.

Пазачът изруга. Премести се от едната страна. Може би шофьорът не можеше да го види. После се усмихна одобрително. Беше хубаво момиче. Махна отново, но лихтерът включи двигателите на пълна мощност и мина към и през него.

Можеше и да изглежда овехтял, но маклийновите му генератори бяха сменени и настроени на максимална мощност. Пазачът имаше една секунда, за да реши, че младата жена го е разбрала погрешно, после се отдръпна от пътя, а лихтерът се устреми с пълна скорост напред.

Имперската — а и всяка разумна — сигурност изисква: входът към всяко охранявано съоръжение да е построен така, че влизащите превозни средства, наземни или въздушни, да бъдат принудени да намалят скоростта си до минимум. Но точно този вход имаше само един V-образен завой.

Солидни огради, тежки ограждения или дори навита бодлива тел трябва да са издигнати на поне три метра над земята. Тази порта имаше само три ката бодлива тел, като третият се беше смъкнал зад втория.

Гравилихтерът закачи телта, но продължи полета си.

Беше задължително, продължаваше имперският устав, всяко съоръжение да включва вторични заграждения за превозни средства, в случай че първата преграда бъде преодоляна.

Такива заграждения така и не бяха построени.

При никакви обстоятелства, налагаше уставът дори по-настоятелно, казармите не трябва да бъдат уязвими за самоубийствени взривове. Минималните предпазни средства включваха монитори, противовъздушни постове, земни препятствия, непрекъснати патрули с бронебойни оръжия, и тъй нататък, и тъй нататък.

Гравилихтерът беше само на десет метра от стъпалата към казармите на имперската гвардия, когато приятелската усмивка, която младата жена пилот беше отправила към пазача, се стопи. Пред нея имаше две ръчки, едната оцветена в червено, другата в синьо. Тя беше инструктирана, че синята ще задейства таймер и ще има тридесет секунди, за да избяга.

Червената…

Червената беше за спешни случаи.

Тя нямаше как да разбере, че двете ръчки правят едно и също. Беше решила, че няма да допусне никакви грешки. Това щеше да бъде изстрелът — взривът, — който щеше да отекне отвъд Джохи или дори отвъд Алтайския куп.

Щеше да се чуе на Първичен свят, където злият кукловод, Вечният император, ще бъде принуден да се вслуша и да осъзнае какво са причинили машинациите му.

Тя дръпна червената дръжка с все сила.

Умря първа, докато трите тона конвенционални експлозиви в товарното отделение на лихтера се взривяваха.

Ударната вълна премина през стените на казармите. От шестстотин и петдесетте същества, които носеха обозначителните знаци на батальона, повече от половината или още спяха, или тъкмо ставаха. Общо петстотин и осем гвардейци бяха в сградата на двореца.

Полковник Джерети, с канче за каф в ръка, тъкмо се канеше да попита един от офицерите и сержант-майора на батальона дали имат нужда от още едно, когато експлозията го помете.

Взривът разби казармите.

Късметлиите умряха в експлозията.

Тези с по-малко късмет така и не дойдоха в съзнание или бяха смазани от срутилите се отгоре им сгради.

Но имаше и други.

Виковете започнаха още преди ударната вълна да отшуми и докато прахът се слягаше.

Ударната вълна прекоси половината град и достигна посолството.

Стен, все още в леглото, бе изпаднал в мрачен размисъл и Синд се опитваше да го убеди, че денят му ще се подобри значително, ако легне и остави езика й да продължи да се разхожда. В същия миг се чу бръмчене и сградата се разтресе. Той се изправи на крака, гол. Беше убеден, че са ударили самото посолство.

Стоеше на прозореца, без да обръща внимание на виковете на Синд да залегне, и се взираше в огромния стълб от дим и огън, който започна да се издига.

Дълбоко в себе си разбра, че това е повратната точка.

Какво щеше да се случи оттук нататък, той нямаше представа.

Но нещо му нашепваше, че предстои погром, пред който всички убийства и предателства ще изглеждат дреболия.

29.

— Знаех, че нещата ще са доста мрачни, когато се върнах — каза Вечният император. — Но като повечето от поданниците си смятах, че е нужно само да затегнем колана и да продължим напред.

Императорът доля чашата на Махони със скоч и напълни своята отново.

— Бях достатъчно глупав, за да смятам, че с малко въображение и много работа кризата ще бъде овладяна.

Погледът му се задържа за миг върху Махони, после продължи напред.

Махони видя внезапно проблеснал образ на гущер, гълтащ муха. Той изхвърли ужасното видение от съзнанието си.

— Сигурен съм, че накрая ще стане, сир. Всички имаме пълна вяра във вас.

Императорът се засмя кухо.

— Вярата е надценена стока, Йън. Да, стока е. Знам. Току-що купих малко за всеки случай.

Махони не каза нищо. Не искаше и да знае за какво говори Императорът.

— С какво мога да ви помогна, сир?

— Това е една от възхитителните ти черти, стари приятелю — каза Вечният император. — Когато те повикам, винаги си готов да предложиш услугите си.

В други времена на Махони би му станало драго, че Императорът го нарича свой приятел. Но сега думите му звучаха студено и неискрено.

— Благодаря ви, сир — отвърна той почтително и отпи от питието, за да прикрие смущението си.

— Първо, нека ти кажа какво се случи — поде Императорът. — Имаме бюро, затрупано с фишове от експертите ми — той удари по древното си бюро, за да придаде тежест на думите си. — Които си противоречат във всичко, освен в едно.

Императорът обърна палеца си надолу.

— Оптимистите казват, че затъваме бавно. Дават прогнози за пълен срив след двадесет И-години. По-умерените смятат, че ще стане след пет или шест. Песимистите твърдят, че вече се е случило. Казват, че сме носени от икономическа инерция. Че огромната големина на моята империя скрива неоспоримия, ясен факт, че сме мъртви, мъртви, мъртви.

— Със сигурност всички те грешат, сир — каза Махони. — Експертите правят състояние от мрачни прогнози, а не от добри новини.

— Няма грешка. Освен може би моя. Просто пренебрегвах това, което стоеше пред мен.

— Но… Не виждам как може да е така.

Малко стреснат, Махони изгълта питието си и се протегна за гарафата, за да допълни чашите им. Беше празна. Той стана и отиде до бюфета, за да вземе друга гарафа със скоч, после промени мнението си, като видя стъкленица със стрег. Вдигна я.

— Може би имаме нужда от нещо по-силно, шефе — предложи той.

Лицето на Императора побеля от гняв.

— Какво прави това тук? — излая той. — Вече не го пия.

Разтревожен, Махони наблюдаваше как гневът се усилва.

— По дяволите — изсъска Императорът. — Казах на Блейк, че не желая този дракх в близост до мен.

После се усети и направи вял опит да се усмихне.

— Съжалявам — извини се. — Дреболиите ме изкарват от равновесие тези дни.

Махони просто кимна и се върна на мястото си с гарафа скоч. Какво, по дяволите, ставаше тук? Откъде внезапната омраза към нещо толкова дребно? За първи път Махони почувства, че се намира в присъствието на непознат. Опасен непознат.

Императорът продължи, сякаш нищо необичайно не се беше случило, докато Махони допълваше чашите със скоч.

— Когато Таанските войни приключиха — каза Императорът, — дългът, който бяхме натрупали, беше зашеметяващ. Но аз имах твърд и добър план, за да го изплатя, без да причиня твърде много неудобства. За съжаление…

Нямаше нужда да довършва. Махони знаеше много добре, че Императорът така и не беше получил възможност да задвижи този план.

— Все още можех да се справя — изтъкна Императорът, — ако не беше Тайният съвет. Господи, как са харчили само! И то за неща, които не си заслужават. Не са сторили нищичко, за да върнат кредитите в хазната или дори да предизивикат малък икономически разцвет.

Императорът се облегна назад в стола си и вдигна краката си на бюрото.

— Дългът от войната с таанците — продължи — сега е равен на една десета от настоящия ни дефицит. Предполагам, че този дефицит — при сегашното внимателно харчене — ще се удвои след една И-година.

Махони не беше човек на парите. Те не го вълнуваха. Големите количества дори обиждаха чувството му за морал. И определено не ги разбираше. Но точно това му беше ясно.

— Проблемите на Империята достигнаха критична маса преди четири години, по време на управлението на Тайния съвет — заяви Императорът. — По това време пораженията от липсата на АМ2 станаха невъзвратими. Хвърлиха всичко в безумен танц. Огромен вихър, който ни засмуква в дупката. И всеки път, когато нечия икономика се разпада и потъва, тя придърпва и друга след себе си. Сега бъркотията е придобила своя собствена логика и закони. Освен ако не взема драстични мерки — наистина бързо, — дори и най-здравите части на Империята ми ще бъдат засмукани навътре.

Императорът пресуши чашата си, тресна я в бюрото и обърна страшните си очи към Махони. Лек проблясък… и те продължиха да се движат.

Махони внезапно изпита усещането, че му се разиграва постановка. Фактите на Императора бяха твърде точни. Твърде убедителни: хикс по игрек непременно трябва да означава това, което ще ти бъде казано след малко.

— Не само икономиката се срива — продължи Императорът, — но и лично аз съм затруднен. Почти разорен съм. Както знаеш, Йън, в миналото съм използвал част от личните си ресурси, за да помогна на Империята в тежки времена. Но Тайният съвет ги разграби заедно с всичко останало. Сега дори не можем да се опрем на моите пари.

— Какво възнамерявате да правите, сир? — попита Махони. Тонът му беше неутрален.

— Трябва да събера всички, Йън — каза Императорът. — Навсякъде из Империята има хиляди водачи, които действат по хиляди различни начини.

Той небрежно напълни чашата си и отпи.

— Така че за начало ни трябва уеднаквяване. Второ и по-важно — трябва да сложим край на всички конфликти. Виж какво се случва в Алтайския куп например. Нашият добър и компетентен приятел, посланик Стен, се побърква заради неприятностите, които му създават тези същества. Такива нестабилни региони доведоха до Таанската катастрофа.

Вечният император поклати глава.

— Ще ти кажа, Йън. Единственият изход, който виждам, е всички да минат под едно управление. И от своята позиция преценявам, че аз трябва да бъда този водач. Искам да премахна посредниците, Йън. Оттук нататък искам само аз да командвам парада.

Той сви рамене.

— Или можем просто да се предадем и да си отидем вкъщи. За съжаление, нямаме друг дом, където да отидем.

— Как се вписвам аз, сир? — попита Махони.

— Възлагам ти да ръководиш цялото представление — каза Императорът. — Да оглавиш моя план за възстановяване.

— И какъв е той, ваше величество?

— Моите лакеи ще обявят първата фаза от плана ми в парламента следващата седмица. Ще направя еднократно предложение към всички провинции. Ще ги насърча да предадат независимото си управление. Ще им предоставя шанс да станат доминиони — на моята Империя.

— Извинете ме, сир — обади се Махони, — но защо биха се съгласили на подобно нещо? Защо биха се отказали от властта си? Както сте ми казвали сам, това е противоестествено за повечето същества.

— Със сигурност. Но ще им предложа. А също и пръчка. Но първо за алчността. Като провинции те плащат пълната цена за АМ2. Освен това са със силно ограничени дажби. Като доминиони ще плащат не само по-малко за АМ2, но и по-ниски данъци като цяло.

— Ами ако откажат, сир? Каква е пръчката?

Вечният император се усмихна. Зла усмивка.

— О, като за начало ще увелича с една десета таксите за АМ2 за всички провинции. А също и допълнителни ограничения на дажбите. Което — тъй като икономическата природа не може да се надхитри — ще изстреля цените на пазара до небето.

Тих кикот. Махони потрепери.

— Това е само за начало — изкиска се Императорът. — Имам в ръкава си още няколко изненади. Като дългогодишен създател на крале съм придобил доста добра представа как да ги сваля от власт.

— Да се върнем на първоначалния ми въпрос, сир. Как се вписвам аз? — Махони не беше забравил, че всъщност първоначалният му въпрос беше: „Как мога да ви помогна, сир?“

— Ти ще бъдеш мой представител в преговорите с провинциите. Ще добавя още слава в ковчежето ти с почести — като благодарност, а и за да засиля престижа ти в очите на глупаците, които ще посещаваш. А искам да посетиш всеки главен водач на провинция. Омай ги. Плени ги с твоя ирландски чар. И извий ръцете на когото се налага. Просто бъди твърд, Йън. Увери се, че са наясно с тежестта на пръчката, която ти давам.

— Дълбоко съм поласкан, сир — каза бързо Махони. — Но аз съм най-неподходящият човек за тази работа. Ще бъде нелоялно от моя страна, ако не отклоня тази чест. Подобно действие не би било във ваш интерес… сир.

Императорът обърна гневното си лице към Махони.

— Защо, Йън? — Въпросът беше зададен с мек тон, очите гледаха невиждащо над рамото на Махони.

— Защото смятам, че идеята е ужасна, сир — избухна Махони. — Винаги сте искали да бъда честен. И винаги съм бил… Това мисля, сир. Не искам тази работа. Защото не вярвам в нея.

— Защо да вярваш? Това е план, не е… религия.

— Първо, сир, според моята оценка, пръчката ще се използва повече от моркова. Ще трябва да наложите насилствено статута на доминион върху повечето от провинциите, сър. И те ще ви намразят заради това. Което значи, че заповедите ще бъдат изпълнявани в най-добрия случай с нежелание. Което автоматично обрича всичките ви действия на провал. И това, сир, е моето скромно мнение.

Професионалното мнение на Махони беше, че всичко подчинено на микромениджмънт е обречено. Ако човек нямаше какво да спечели, защо да рискува да се провали? Отношението „остави големия вожд да разреши проблемите“ се разпространяваше бързо. А това обиждаше демократичната му ирландска душа.

Според Махони беше най-добре съществата да бъдат оставени сами да решават съдбата си. В миналото тъкмо това обичаше в тази Империя. Имаше проблеми, със сигурност. Но имаше и място за най-различни подходи как да се оправят нещата. Място за гении, както и за глупаци.

Сега започна да се чуди на предишните си виждания. Дали все още имаше място в действителност?

— В нормални времена бих се съгласил с теб, Йън — отбеляза Императорът. — Дори мога да изброя много случаи от историята.

— Сещам се как британската корона поема контрола над Източноиндийската компания, сир — каза Махони. — Един от вашите любими примери. Като урок за провала, струва ми се.

Императорът се засмя. На Махони му се стори, че в смеха има малко от старата искра. Това го накара да се почувства по-добре.

— Давай, Йън. Хвърляй по мен собствените ми размисли. Малцина биха се осмелили. Възраженията стимулират мисленето ми. Поддържат ме да не се закотвя на едно място.

Той се наведе над бюрото и леко сниши гласа си.

— Казвам ти, Йън, екипът от същества, които ме обграждат, са пълни некадърници. Липсват ми старите дни. Когато ти, аз и няколко други талантливи същества — като Стен например — движехме нещата. Липсва ми този политически авантюризъм.

Императорът се облегна назад и пресуши питието си. Студенината отново го обгърна.

— За съжаление… това вече не е възможно. И не говоря само за сегашната криза. Проблемите станаха твърде големи. Твърде сложни. Управлението чрез пълен консенсус е идеално за едно племе. Двадесет до тридесет души максимум. По-голям брой от този намалява ефективността на идеала. Време е за нов ред, приятелю. Универсален ред. Необходимо е ново мислене на добронамерените индивиди.

Махони не успя да се въздържи.

— Не съм сигурен, че управлението тип просветена монархия се вписва в дефиницията на „новото мислене“, сир — избълва той.

Императорът поклати глава:

— Прав си, но и грешиш, Йън. Забравяш, че аз съм… безсмъртен.

Той задържа погледа си върху Махони. Очите му бяха като огледала, които отразиха погледа на Махони обратно към него.

— Не мога да измисля нищо по-съвършено в социалното изкуство на управлението от наличието на отдаден, добронамерен владетел, който да поддържа курса до края на историята.

Императорът се втренчи в Махони сякаш искаше да проникне в душата му.

— Разбираш ли вече, Йън? След като обясних? Можеш ли да видиш истинската красота зад планираните нелицеприятни мерки?

Комуникационната уредба изжужа. Махони беше временно спасен от отговора. После, докато Императорът говореше, отсрочката се отложи за неопределено време. Беше спасен от най-лошите възможни новини.

Императорът излая заповед и ядно прекъсна връзката. Обърна се към Махони.

— Катастрофа в Алтайския куп, Йън — съобщи той. — Имперски войски са загинали при най-унизителни обстоятелства.

Обърна лицето си към прозореца и се вгледа в идиличните земи около Аръндел. Остана мълчалив дълго време, докато обмисляше.

Накрая се обърна.

— Забрави предишното предложение, Махони — каза той. — Ще спорим по въпроса по-късно. Имам нещо много по-важно за теб.

— Да, сир — отзова се Махони. Този път беше наясно, че не може да откаже.

30.

Разкопаването на гвардейските казарми отне три дни тежък труд. Петстотин и осемдесет войници беше имало там, когато чудовищната бомба в гравилихтера се беше взривила.

Четиристотин тридесет и седем мъртви. Сто двадесет и един ранени — повечето със сериозни травми, които изискваха ампутация толкова спешно, та хирургическият екип на посолството се съмняваше, че за повече от половината ще се наложи регенерация на крайниците. Двадесет и трима невредими — поне физически.

Отначало бяха двадесет и шест. Трима войници бяха извадени изпод руините без видими наранявания. Един от тях се изправи, ухили се и каза:

— Благодаря ви, копелета, кой иска пиячка?

След като направи пет крачки, падна мъртъв на земята. Другите просто умряха тихо в леглата си в болницата. А двадесет и тримата оцелели бяха психично разстроени, разбира се. Никой не знаеше — поне не беше докладвал — колко джохиански цивилни работници също са загинали при взрива.

Но преди три дни и последният викащ, загубен в лабиринта, някога бил сграда към двореца, замлъкна и умря.

Батальонът на Трета имперска гвардия беше престанал да съществува. Ото откри флага им, погребан близо до тялото на Джерети, и накара да го опаковат за доставка до родното подразделение на дивизията. Батальонът можеше да бъде създаден наново след подходящ интервал от време. А можеше и никога да не възкръсне.

Ранените и контузените гвардейци, които се бяха намирали извън казармите, бяха натоварени на борда на „Виктори“ и евакуирани.

Стен беше поставил Мейсън начело на спасителната операция, а самият той беше прекарал голяма част от времето в копаене заедно с останалите служители на Империята. После беше наредил на Мейсън да откара с „Виктори“ жертвите на Първичен свят. Беше пратил на Първичен копие от заповедите си до Мейсън, но не му пукаше особено дали те ще получат императорското одобрение или не. Беше леко изненадан, че бяха напълно одобрени — дори получи кратко кодирано съобщение, че незабавно ще бъде изпратена допълнителна подкрепа.

Следващото комюнике от Първичен беше за награждаването с медали. Някои бяха дадени на гурките или Бор, които Стен беше препоръчал. Други бяха посмъртна почит — като за полковник Джерети и високопоставените офицери на батальона. Ако тези офицери бяха оцелели след взрива, вероятно щяха да бъдат разжалвани и може би разстреляни за престъпна некомпетентност.

Стен, Килгър и Мейсън също бяха наградени. Удостоени бяха с безсмислени медали, които можеха да се захвърлят в някое чекмедже и да се забрави за тях. Катастрофата трябваше да се изучи заради уроците — а не да се отбелязва с медали и панделки. Но такава е природата на всяко военно формирование.

Стен имаше други проблеми.

Взривът, който беше унищожил гвардейците, като че ли бе изиграл ролята на катализатор. Джохи изпадна в нещо като бяс.

Внезапно Империята се оказа враг на Алтайския куп. На Империята трябваше да й бъде даден урок. Империята трябваше да престане да се меси.

Стен се възхищаваше донякъде на кампанията. Тъй като до известна степен тя беше спонтанна — селяните никога нямаха нужда от много насочване за следващия си погром, — но най-вече защото беше хореографски издържана.

Отначало Стен беше в реактивна позиция: пишеше съответните протести до доктор Искра и онова, което Искра насмешливо определяше като правителство; даваше съответните отговори, опитваше се да държи репортерите далече… и същевременно да запази посолството функциониращо и своите служители живи.

Незабавно беше обявил Джохи за много опасен свят и беше информирал всички Имперски светове, че всеки гражданин, посещаващ Алтайския куп, го прави с цената на голям риск за живота си. Той настоя Първичен да изисква виза за всеки, който идва в купа.

Изпрати отряди от въоръжени до зъби гурки и Бор, за да открият всички жители на Империята и да ги ескортират до посолството.

Повечето имперски, посетители — благодарение на някой неалтайски бог — бяха професионални бизнесмени, умели в надушването на опасност и избягването й. Но винаги имаше изключения: възрастни двойки, решили да видят кътче от Вселената, което никога не бяха посещавали; младоженци, избрали Джохи от, както изглеждаше, архаичен пътнически фиш. Стен спаси старите хора. Не успя да се намеси навреме, за да направи същото и с младите двойки.

А после самото посолство попадна под обсада.

Отначало се събра само малка група джохианци, които замеряха с камъни всяко превозно средство или човек, опитващ се да влезе или излезе от посолството. Стен се посъветва с Килгър. Килгър кимна утвърдително. Ситуацията явно се влошаваше.

— Тогава ще им покажем как да организират истинско въстание.

— Да, шефе.

И Килгър се зае да действа, подготвяйки отговор. Вече можеше да го прави и насън. Това далеч не беше първият път, когато той и Стен бяха обграждани от „цивилни тълпи“ на „мирен свят“.

Бяха изработили много ефективен стандартен план за обезвреждане.

Тълпата се увеличи. Вместо камъни започнаха да хвърлят запалителни бомби и импровизирани гранати с пирони, направени от нискокачествени експлозиви.

Според представителя на доктор Искра, И Дийн, тези хора олицетворяваха справедливия гняв на Джохи. Стен не си беше направил труда да запита от какво е породен този гняв. И Дийн бе казал, че Искра, който беше доста зает в момента, с радост ще изпрати войските си да разчистят областта, ако Стен поиска това. Как ли не, помисли си Стен. Още едно клане, което със сигурност ще се припише на мен, тъй като този разговор явно се записва.

— Не — отвърна Стен любезно. — Императорът няма да нарани невинни джохианци, които свободно изразяват политическите си виждания — това е тяхно право.

Той прекъсна връзката. Не мислеше, че дори монтажистите на Искра могат да изфабрикуват от тези му думи искане за клане.

После стрелбата започна. Огнестрелни оръжия в ръцете на хора, получили поне някакво обучение. Една от секретарките беше простреляна в крака, а друга от чиновничките получи временна слепота, когато миналият наблизо шрапнел запрати мазилка в лицето й.

Това преля чашата. Стен нареди всички цивилни да се приберат и да се придвижват само по необходимост, и то през дневните часове, това важеше и за войските.

Естествено, следващата фаза беше директна атака.

Стен прати всички служители, чиято работа не беше належаща, в мазетата под посолството. Разположи всички получили военно обучение или запознати с използването на оръжия близо до входовете и изходите на сградата.

Бор бяха доста заети да разглеждат плановете на Килгър. Донякъде чудовищните същества може и да се славеха като варварски убийци — каквито и бяха, разбира се, — но освен това бяха и изкусни търговци и пилоти. Което означаваше, че всеки от тях има почти генетично прехвърлен опит и вроден талант като механик. Всеки от тях например можеше да завари всичко, включително и радиоактивни материали, на ръка, безопасно и с минимум защита. Или да възстанови разбит двигател, невиждан преди — само с помощта на аматьорски сечива и час, за да го разгледа.

Посолството имаше две поостарели бронирани машини за борба с размирици. Оръдията бяха свалени и Алекс постави на мястото им устройства по свой избор. Четири коли на посолството, включително и издължен церемониален гравилихтер, който Стен беше наследил от своя предшественик, бяха разглобени, съоръжени с импровизирана броня и екипирани със същите оръжия като първите две.

Четири от бойните лихтери на гурките също бяха модифицирани — с тежки железни V-образни остриета, заварени за предната част. И четирите бяха разположени близо до един от изходните люкове на посолството.

Стен и Алекс правеха и замаскираха бомби, после ги скриваха близо до земята по външните стени на посолството.

Тази нощ Лалбахадур Тапа, когото Стен беше произвел в джемедар, взе два от немодифицираните лихтери и взвод от гурки. Излязоха през една от страничните врати и отидоха да плячкосат склад за железария. Взводът се върна, без да е понесъл жертви. Лалбахадур беше изпълнил мисията си, но, както каза и на Стен, не беше виждал толкова огромно хале с толкова малко стока вътре.

— Как може джохианците да намират толкова време, за да избиват съседите си, а да отделят толкова малко за осигуряването на подслон и храна?

Стен също не знаеше отговора.

Килгър набеляза дванадесет души от охраната на посолството за специални дейности. Те щяха да бъдат въоръжени с откраднатото „оръжие“ и бяха кръстени заради архаичното чувство за хумор на Алекс отряди „Томкет“.

По изгрев слънце посолството беше готово. Стен реши, че нападението ще се случи някъде в късния следобед — трябваше време, за да се организира, да се насъска и мотивира всяка тълпа.

Гурките и Бор бяха готови да противодействат, в случай че тълпата минеше през портите или над стените, или да нападнат, ако се наложеше.

Трябваше да се решат две задачи.

Алекс се погрижи за първата — направи последна проверка на сигурността на посолството, като се концентрира върху всички структури извън територията му, които обаче гледаха към сградата и можеха да се използват за команден център. Това включваше две сгради — една с нови офиси, другата почти изоставен небостъргач от типа на копторите. Всяка имаше нова комуникационна антена на покрива.

И двете бяха белязани.

Синд изпрати най-добрите си стрелци в двора на посолството и им зададе цели. Обхватът беше минимален, разбира се, и упражнението се провеждаше само за да се уверят, че снайперите им не са променили настройките на мерника си от последната стрелба.

Синд се радваше, че снарядите, с които стреляха, бяха с АМ2, а не нормални, защото не й се налагаше да изчислява при какъв сантиметров обхват целта ще дава същото отклонение, като допустимото за един километър или някаква друга глупост от каменния век. АМ2 летеше без отклонения и в права линия, право към целта си.

Оръжията им бяха имперски снайперистки пушки. Смъртоносни, модифицирана партида от уилигъни, използващи стандартни АМ2 снаряди. Но изтласкването не идваше от лазер, като при стандартните пехотински пушки, а от модифицирани линейни ускорители, разположени около цевта. Обикновено изглеждащ визьор автоматично измерваше разстоянието. Ако целта се скриеше от поглед — зад стена например, — окулярът се извиваше, докато мерниците не попаднеха на мястото, където снайперът си мислеше, че е мишената, невидима от другата страна на стената. Дърпане на спусъка и оръжието стреляше зад ъгъла.

Синд имаше своя лична пушка, модифицирана за максимално удобство — от пълнителя до тежката цев и мекия спусък. Един от гурките, Наик Ганджахадур Рай, набелязваше цели за нея.

Стен се надяваше, че изстрелите иззад стените на посолството ще намалят ентусиазма на размирниците, но не можеше да прогони съмненията си.

Изчакаха.

Напрежението ескалираше, викове, камъни, бутилки и призиви прелитаха над стените на посолството. В ранния следобед Стен усети, че тълпата е наелектризирана и готова за действие. Вероятно се проточи толкова дълго, тъй като денят беше мрачен и ветровит — не беше идеалното време да се разруши посолство.

Той премести снайперистите на Синд на покрива. Един етаж по-надолу, скрити в кабинет със свалени прозорци, Алекс и още два противоракетни екипа на Бор причакваха нападателите.

Всички щурмови войски на Стен бяха на една честота, което по принцип би предизвикало пълно объркване на комуникациите. Но понеже използваше наистина опитните гурки и Бор, Стен реши, че може да си позволи известна неразбория. Комуникациите бяха нагласени за внезапна промяна на излъчването.

— Всички отделения, всички войски — започна той. — Останете на изчакване на тази честота. Началници на отделения, проверете комуникационните си устройства и на двете честоти и докладвайте. Стен, край.

Излъчваше открито, тъй като нямаше време за кодове, нито пък особена нужда. Ако човекът, който оркестрираше тази „спонтанна демонстрация“, искаше да слуша и да се опита да реагира, това устройваше Стен.

Всички уреди бяха в изправност, с изключение на радиостанцията на един от началниците на отделение, който трябваше да смени два комуникационни уреда. Някой век, помисли си Стен, ще измислят радио за пехотата, което да работи надеждно на повече от пет метра от мястото на производство. Но нямаше да е през този.

Стен се обърна към подпрения на триножник мощен бинокъл и реши, че е време да види какво става навън.

Викове. Знамена. Пищялки. Викащи размирници. Барикади, блокиращи съседните улици. Пукотевицата на няколко малокалибрени пистолета, насочени срещу кой знае кого. Посолството беше напълно обградено от море от лудост. Тълпата се люшкаше и ревеше.

Ревеше като вятъра над Мястото на пушеците, помисли си той, а после изключи тази част от съзнанието си.

Голяма тълпа, прецени. Приблизително… да видим. Предположи, че са над сто хиляди същества.

— Откъде знаеш, че има толкова много? — зачуди са Синд, заела позиция на два метра встрани.

— Лесно — отвърна той. — Просто преброих краката им и разделих на две. Почакай. Синд. Цели. Алфа. Тринайсет и трийсет. Петстотин метра. Браво петнадесет. Четирис… поправка, триста седемдесет и пет. Чарли. Шестнайсет, четиристотин. Още един… Делта. Девет, на шестотин метра. Изглежда, че той може да е големият Лимбургер. Наблюдавайте, моля. Стен, край.

Той използваше часовникова ориентация, като дванадесет часът съответстваше на централния булевард от посолството към двореца, и отстояние в метри.

Наблюдателите докладваха бързо. Всички цели, които беше предложил, бяха отвъд ядрото на тълпата. Беше търсил същества, покачени на високо, които изнасяха речи, организираха, подтикваха.

Тълпата ставаше по-шумна. Сега, помисли си Стен, ако тези оратори бяха просто гневни граждани, загрижени за справедливостта, до няколко мига щяха да си проправят път към челото на тълпата.

Но те не се движеха.

Професионални подбудители, значи. Такива, че който и да ръководеше този маскен бал, не желаеше да ги жертва, почнат ли да прелитат куршумите. Или просто бяха страхливци, в който случай почти съжали за това, което щеше да стане.

— Алекс.

— Да, момко.

— Когато вземеш своите два, ще подхванем въздушните подбудители.

— Да, капитане. Искате ли малко инцидентна информация?

— Не… да.

— Донесъл съм си малкия предавател с мен. Онзи, който е свързан с джаджата за бляскавия пищов, който бяхме оставили.

Стен се замисли… О! Алекс говореше за детектора, свързан с изкусно украсения пистолет, който бяха намерили в закусвалнията.

— Говори.

— Както каза, скапаният Камамбер го държи.

Копеле, помисли си Стен. И така. Както и беше смятал, цялата „тълпа“ беше създадена, изградена и мотивирана. И който и да ръководеше тази операция, беше свързан и с малко частен тероризъм. И вярваше достатъчно фанатично, дори това да не беше потвърдено от разузнавателните данни, за да изпрати самоубиец да се взриви и убие стотици имперски гвардейци.

— Получаваш го, Алекс. Не губи този сигнал.

— Сметнах, че ще го кажете, шефе. И се надявах да сте впечатлен и да добавите, че ми дължите услуга затуй, че съм тъй самопожертвователен. Излизам оттук и ще следя от комуникационния център. Алекс, край.

— Синд? — Стен вдигна ръка към комуникационния микрофон.

— Чух — каза тя и се обърна към снайперисткия си отряд. — Тук е Снайпер Шест Истински. Делта е отрицателен. Повтарям, Делта е отрицателна цел. Край.

Тази цел — това същество, което Стен беше съгледал отвъд тълпата и беше предположил, че е тайният ръководител, носеше откраднатия пистолет. Колкото и да му се искаше да свали Делта сега, целта трябваше да бъде поразена по-късно.

— Ето ги, идват. Неизвестно отделение, идентифицирайте се.

— Съжалявам. Главно централно.

Стен завъртя бинокъла си. Наистина към портите се придвижваше група от хора.

Препъваха се, по-скоро. Стен даде заповед.

Възбуждащ газ изсъска от проекторите над стените на посолството. Много тънка струя, а и газът беше разреден десет към едно. Беше оцветен в жълто и щеше да изцапа всеки, когото докоснеше. Това беше за в случай, че Стен или някой друг трябваше да идентифицира размирниците по-късно, тъй като багрилото се отмиваше след поне седем къпания.

Този газ беше използван не само за да всее смут, но и за да покаже, че могат да се случат и по-лоши неща.

Първата вълна се отдръпна, примигвайки объркано. После вече жълтеникавите размирници се спуснаха напред. Този път размахваха ножове, импровизирани копия и запалителни бомби.

Стен докосна едно от копчетата на панела пред себе си и бомбите, които той и Алекс бяха заложили, избухнаха. Всъщност бяха по-скоро силно компресирани пръскащи контейнери, а не бомби. Бяха маскирани като кофи за смет, основи на улични лампи и всичко друго, което би изглеждало нормално на улицата. Всяка бомба съдържаше поне двадесет литра лубрикант.

Стана трудно да се ходи по хлъзгавите улици около имперското посолство.

После екипите „Томкет“ нападнаха, като изскочиха от бързо отворилите се и затворили се изходни люкове на посолството.

Бяха екипи от по двойки, единият държеше уилигън и беше получил заповед да не го използва, освен ако екипът не бъдеше заклещен, а другият мъкнеше огромна раница с плячкосаното от склада. Лагери. Много лагери, сграбчени в шепа и разпръснати наоколо.

Капан от лагери.

„Томкет“.

Стана много трудно да си гневен бунтовник и да не си паднал на земята.

Тълпата се поколеба. Предните редици внезапно загубиха решителност, а задните искаха да разберат какво става напред и да се присъединят към грабенето, което би трябвало да започне след броени секунди.

Люковете на посолството се отвориха отново и две умиротворителни превозни средства, заедно с четирите други, които Стен беше модифицирал, изскочиха навън и откриха огън.

Всъщност вода.

Под умерено налягане. Дори не колкото на пожарникарски маркуч.

Първите няколко редици от тълпата решиха, че искат да се приберат вкъщи. Беше студено.

Стен щеше да им помогне. Втора вълна от гравилихтери излетя от посолството. Разнесоха се викове и хората се отдръпнаха от пътя на остриетата, които ги приближаваха, докато не осъзнаха, че гравилихтерите умишлено нападат три метра над земята.

Лихтерите не бяха предназначени да бъдат оръжие — те продължиха към барикадите, разположени на страничните улици. Блъснаха ги веднъж, завъртяха се обратно и блъснаха отново, натрупаните отломки и цивилните грависледове бяха избутани встрани. Сега улиците бях разчистени.

Лихтерите се обърнаха и ускориха към посолството. Нямаше жертви. Стен въздъхна облекчено — това беше най-опасната част от плана му, с най-голям шанс да доведе до жертви.

Тълпата се люшкаше в нерешителност.

Атаката на гравилихтерите беше хуманитарният жест на Стен, който да отвори път за отстъпление, когато следващата част на плана бъдеше осъществена. Той също искаше да си отиде у дома.

— Сега!

Й хората започнаха да умират.

Пръстите на Бор докоснаха изстрелващите механизми и ракетите излетяха от цевите. Бяха за еднократна употреба, но насочваната или дори недобре прицелената ракета не можеше да пропусне. И двете удариха в целите си: едната в горната част на небостъргача с копторите, другата в новата сграда.

Съществата, които нямаха намерение да се намесват в истинско физическо насилие, камо ли да рискуват живота си, имаха само секунда, за да примигнат, когато двете огнени дъги профучаха и ракетите избухнаха.

Ударните вълни се разнесоха навън… и други пръсти докоснаха спусъците.

Алфа… Браво… Чарли…

Подбудителите бяха мъртви, преди да успеят да видят как димът се кълби от леговищата на началниците им.

Тълпата замръзна.

А после вратите на посолството се отвориха.

Виковете и писъците утихнаха.

Последва пълна тишина.

След това се чу хрущене от ботуши, които стъпваха върху отломки.

Стен, ограден от двадесет гурки, излезе през вратата на посолството. Всички те бяха с кукрита, петдесетсантиметровите извити ножове, държани под ъгъл от четиридесет и пет градуса спрямо гърдите. В готовност.

Направиха десет крачки напред и спряха, без заповед.

Десет Бор, с насочени уилигъни, излязоха навън и се разпръснаха във ветрило, подсигурявайки фланговете. Те също спряха.

От тълпата се понесе шепот. Това бяха убийците. Тези малки кафяви мъже, които не взимаха пленници, мъже, които, както разказваха слуховете, убиваха и изяждаха собствените си деца, ако те не проявяваха достатъчно кръвожадност. Всички злословия, които най-добрите пропагандатори бяха разпространили за тези непалски воини, злословия, на които гурките не обръщаха внимание, сега произведоха обратен ефект. Тези мъже бяха дори по-ужасни, отколкото слуховете твърдяха. Те не бяха хора дори, а убийци, които се спускаха с дългите си ножове и не оставяха нищо освен кръв и тишина след себе си.

Отново без заповед Стен и гурките направиха една премерена крачка напред. После спряха.

Още една.

И още една.

След още пет крачки щяха да стигнат до отломките.

Тълпата побягна. Хората, решени преди мигове да опустошат посолството и да го разрушат до основи, се превърнаха в стадо уплашени създания, които искаха само да се измъкнат от опасността.

Виейки, пищейки, те се отдръпваха настрани, далече от смъртоносните ножове, и се разбягваха панически.

Стен и гурките не помръднаха.

Стен кимна едва доловимо и гурките, като един, се обърнаха на пета. С отмерена крачка се отправиха към посолството. Бор изчакаха гурките да се приберат, после вдигнаха оръжията и ги последваха.

Вратите се затвориха.

Стен се доближи до една стена, увери се, че никой не гледа, и се опря на нея. Доста близо, помисли си той.

Джемедар Лалбахадур Тапа дойде до него, застана мирно и отдаде чест.

Стен върна поздрава.

— Много добре.

— Не е много добре — отвърна гуркът. — Всеки може да уплаши овце. Или деца. Имперските гвардейци не са отмъстени.

Стен също стана сериозен.

— Тази вечер — обеща той. — Тази вечер или следващата нощ. И вече няма да играем детски игри. Нито с деца.

Всъщност минаха три нощи преди движещата се точка, маркираща издайническия пистолет, да спре.

Заповедта на Стен беше устна, не беше записана никъде и беше много кратка.

Двадесет гурки. Доброволци. Да са готови за специална мисия в 23,00 часа. Само ножове и пистолети. Войнишко облекло.

Алекс най-накрая повдигна вежди: Защо не фототропни камуфлажи?

— Не искам никой да се чуди за това по-късно — каза Стен отсечено. — Това е екзекуция, а не лично отмъщение.

Всички гурки се писаха доброволци, разбира се.

Осем Бор. Всички отлични пилоти. Четири гравилихтери с основно въоръжение.

Синд му каза, че всички искат да участват. Начело с нея, добави тя.

Стен не каза нищо за естеството на специалните задачи. Очевидно нямаше и нужда.

Войниците се събраха в 22,00. Отвън небето беше облачно, черни облаци се стрелкаха пред лицата на четирите луни, които се виждаха в момента.

Нямаше обичайното за гурките окуражаване преди битка. Те знаеха. Както и всеки друг в посолството. Пивниците и коридорите бяха пусти.

Стен и Алекс покриха лицата си с камуфлажен грим, сложиха маскировъчните дрехи и провериха оръжията си. Алекс имаше пистолет и дълъг един метър метален прът, който беше облепил с изолирбанд.

Алекс отиде в комуникационната зала, за да види за последен път целта — следеше не само сигнала от пистолета, но на екрана течаха и кадрите от четири Фрик и Фрак, които Килгър беше изпратил по следите му, както и на още осем, кацнали из района, за да осигурят разузнаването.

Гурките и осемте пилоти Бор влязоха в гаражите на посолството. Синд беше начело на строя.

Стен отвърна на поздрава й и нареди на войските да се подготвят за преглед. Гурките измъкнаха кукритата си. Ремъците на шапките под брадичките им бяха затегнати здраво, а очите им гледаха в небитието.

Стен прегледа редиците. От чиста формалност провери едно-две от остриетата. Те, разбира се, бяха наточени като бръсначи.

Той върна строя под командването на Синд и тя нареди да приберат оръжията и даде свободно. Алекс се спусна по стълбището с мрачна усмивка на лицето.

— Заформя се пир на приятели — съобщи той. — Живо, живо, извика тя. Сензорите уловиха събирането на петнадесет лешояди. Ще се събират на обсъждане или да празнуват, но изглежда, че цялата клетка е налице.

Стен кимна.

Раздаде заповедите за мисията:

Отряди от четирима. След приземяването — навлизане в целевата зона. Изчакване на сигнала за атака. Никакви огнестрелни оръжия освен при извънредни обстоятелства.

И:

Никакви ранени. Никакви пленници.

Затичаха се към вътрешния двор, където ги очакваха гравилихтерите. Бор се настаниха зад контролните пултове, гурките се качиха на първите два — останалите щяха да бъдат използвани за почистването — и лихтерите се вдигнаха и полетяха през заспалия град към мястото за нападение.

Целта беше на по-малко от двадесет минути разстояние. Никой не продума. Стен, който седеше на дясната седалка до пилота, видя голямата проекционна карта на екрана и мигащата черта, която сочеше местоположението на пистолета и тяхната цел.

Беше спрял преди два дни в голяма къща, оградена от обширни земи, близо до реката малко по-нагоре от Рурик. Щаб квартира? Убежище?

Стен не се интересуваше особено. Той и Алекс щяха да огледат мястото — после.

Лихтерите се приземиха на няколко метра от голямата къща.

Имаше по един полузаспал пазач отпред и на задната врата. Обезвредиха ги мигновено.

Алекс провери главния вход за сензори и аларми. Нямаше.

Стен извади кукрито си и като вълна двадесет и един ножа блеснаха под лунната светлина.

После мъртвешкият блясък изчезна, задушен от облаците.

Те влязоха.

Задачата отне пет минути. Нямаше викове. Когато всичко свърши, телата на закланите петнадесет терористи и двамата пазачи бяха наредени на избуялата морава. Синд пребърка телата за документи и нещо, което да заслужава внимание.

Стен и Алекс взеха малки прожектори от един от гравилихтерите и претърсиха сградата, набързо, с обиграните техники, които бяха научили през разузнавателното си обучение. Никой от тях не проговори.

Алекс наруши тишината.

— Липсват ми някои данни. Тълпата беше от поклонници на Искра. Надъхана с неговата пропаганда. Едно и също. Джохи за джохианците. Но не мисля, че това го свързва със сигурност с размириците.

— Аз също.

— Мамка му. Защо копелето не е дошло да пийне с биячите си, за да го открием тук.

— Това става само по филмите.

— Знам. Но един момък има право да мечтае, нали? Хайде, Стен. Няма какво повече да търсим тук. Да запаля ли имението?

— Да.

Телата вече бяха натоварени на двата резервни гравилихтера. Стен изчака, докато пламъците набраха мощ, после даде заповед за изтегляне.

На седемнадесетте тела щяха да бъдат прикрепени тежести и да ги захвърлят в морето.

Тероризмът, когато се практикуваше правилно, беше двуостър нож. Хората на доктор Искра можеха да срещнат известни проблеми при набирането на членове за нови клетки след мистериозното изчезване на тази.

Убийците се изтеглиха, след като се бяха спуснали като мълнии с дългите си ножове и не бяха оставили нищо освен кръв и тишина след себе си.

31.

Малцина социоисторици биха оспорили, че в апогея на царстването си Вечният император имаше повече власт, отколкото което и да е същество преди него.

Неговите почитатели — а те винаги бяха легиони — пишеха, че в по-голямата си част това се дължеше на факта, че той не упражняваше тази власт. Циниците казваха, че това е основната причина да я задържи толкова дълго: Императорът беше идеалното неутрално решение за много кървави конфликти и диспути.

Накратко, властта му беше прехвърлена, защото така беше най-безопасно.

Когато Императорът се зае да спечели повече власт, която да използва срещу враговете си, той се изправи пред нелека задача. В момента, в който намеренията му станеха ясни, деспотите и демократичните правителства щяха да му се противопоставят в равна степен.

Освен това знаеше, че първата цел, която противниците му ще набележат, е неговата способност да управлява. Той беше твърде стара политическа лисица, за да не е наясно, че всичките му плюсове си имаха и обратната страна.

Триумфалното му завръщане от смъртта беше развълнувало милионите му поданици. Грандиозни паради и публични зрелища бяха устройвани почти две години. Той беше герой над героите.

Но всички паради, имат край — обикновено в тъмна уличка, където цветните знамена се превръщат в овехтели дрипи. Тръпката от победата скоро се заменя с отегчението на всекидневието. Накрая самата победа издига справянето с проблемите на невъзможно ниво. Обикновените същества се разстройват, че личните им проблеми продължават.

Обикновено хората обвиняват за това безхаберието на водачите си. Социоисториците обичат да избягват тези моменти. Това е една от основните истини, които подриваха устоите на науката им. Затова и няма нещо, в което един историк да се съмнява повече от истината.

За да се пребори с този първичен политически негатив, Императорът трябваше да демонстрира успех. В нормални времена можеше да увеличи броя на много от начинанията си. Сега около него нямаше нищо освен развалини и страдание. Със сигурност имаше на разположение Таанската война, за да обясни разрухата; страданието беше приписано докрай на Тайния съвет.

За съжаление тези две причини бяха — по думите на онзи митичен политик, Ланслидеджонсън — стари кучета за камшика.

На Императора не му трябваха извинения. Трябваха му положителни действия.

Когато Каканът умря, той съзря своята възможност. Цял куп бе в бъркотия. Но това беше поправима бъркотия. След като редът бъдеше възстановен, купът щеше да стане миниатюрен символ на Империята му: хора и извънземни, живеещи и работещи щастливи заедно под топлия блясък на имперското благоденствие.

Затова и избра доктор Искра. Съществото се беше представило не особено бляскаво, но все пак сравнително добре като териториален управник. Книгите му бяха политически коректни, страстите му умерени. И познаваше добре Алтайския куп. Когато името му беше добавено към потенциалните владетели, всички бяха погледнали благосклонно на него.

При проучването на общественото мнение на джохианците той се появи на първо място. При торките на второ място, след Мениндер. Също както беше втори след любимите синове — архаична политическа фраза, която не определяше пола или видовете — на богазите и суздалите.

Искра изглеждаше най-безопасният. Императорът си създаде неприятности, като взе това решение, а после го разпространи из цялата Империя.

Стен не беше изпратен в Алтайския куп само заради неоспоримия му талант да превръща аскорбиновата киселина във вкусни разхладителни питиета. Постиженията му бяха толкова всеизвестни, че присъствието му гарантираше широкия интерес на медиите.

След това Императорът започна изкусна, макар и целенасочено едностранчива, кампания за популяризирането на Искра.

Публикуваха се сериозни статии в научни издания, в които се дискутираха нуждите на жителите на Алтайския куп, посочваше се разделението между видовете в миналото и за това разделение се обвиняваше слабоумието на Какана. В тези творби Искра биваше засипван с хвалби. Често се споменаваше умението на Искра „да цели рани“.

В жълтатата преса темата беше скромността му. Искра беше обрисуван като интелектуалец с голямо сърце, същество, заклето да живее спартански, да дава пример за всички останали. Неговите диетични предпочитания бяха превърнати в рецепти за здравословно хранене, сигурен начин да се постигне дълголетие.

Кампанията, възхваляваща Искра, беше толкова мащабна, че само глупак — и то глупак отшелник — не би разбрал, че престижът на Императора е заложен в Алтайския куп.

Така че, когато бомбата избухна в имперските казарми, на Рурик беше унищожено доста повече от живота на имперските войници. Планът на Императора заплашваше да се провали.

Естествено, разполагаше със старото куче Махони, но не можеше да го пусне веднага. Трябваше предварително да се изиграят няколко политически хода.

Императорът се нуждаеше от моментално решение на кризата.

Нямаше място за колебания. Решението беше пълно информационно затъмнение.

Ранет беше старомодно новинарско създание, което обичаше да вижда със собствените си очи ставащото. Освен това беше и легендарен боен репортер, отразявал Таанските войни от предните линии. Тя не беше надигала глава по време на убийствените години от управлението на Тайния съвет. Но беше продължила да си води записки и тогава. Когато Императорът се завърна, превърна тези бележки в смайваща поредица от документални филми, които описваха в детайли зверствата и безумията на Тайния съвет.

Последната серия течеше, докато Искра поемаше властта в Алтайския куп. Предаването беше гледано от милиони. Би било цинично да се каже, че това беше причината Вечният император лично да й благодари при това финално излъчване.

Ранет прие комплиментите му с типичната си невъзмутимост. Когато видеокамерите спряха, тя се обърна към Императора и попита:

— Ваше величество, какъв е този клоун Искра?

Усмихнатото лице на Императора се изопна. Престори се, че не е чул. Вниманието му веднага беше отклонено от важни държавни дела. Преди Ранет да успее да проговори, охраната на Императора го изведе навън.

Затова Ранет реши сама да намери отговор на въпроса си. Нейният редактор не беше възхитен.

— Засипан съм от истории за Алтайския куп и благостта на Искра. Ранет. На кого му трябват повече? Пък и добрите новини не продават видеоизлъчванията.

— Не мисля, че са само добри — отвърна Ранет. — Иначе нямаше да попитам.

— Това е пълен дракх, Ранет, Всичко случило се в този куп е добра новина. Толкова зле са били досега, че всичко им се струва възхитително. Не, трябва ти някоя малка война, която да отразяваш. С много кръв.

— Ако отида в Алтайския куп — заяви Ранет, — мисля, че ще открия кръвта, която искаш.

— Разполагаш ли с нещо, освен с репортерските си инстинкти?

Тя просто се вгледа в него с красноречиво мълчание. После сви рамене, което значеше, че се движи само по инстинкт, но това беше добър инстинкт. Редакторът се вгледа в нея. Неумолимо. Мълчанието му беше също толкова красноречиво в тази рутинна битка на волите. После повдигна вежда: наистина ли си сигурна? Ранет отново сви рамене.

Редакторът въздъхна:

— Печелиш, по дяволите. Махай се от очите ми.

Ранет мина под прикритие. Намери свободна каюта на товарен кораб за Алтайския куп. Единствените същества, които знаеха за пътуването й, бяха нейният редактор, чиновникът в компанията, който оправи таксата за пътуването, и капитанът на кораба, благонадежден пияница.

Ранет беше от хората, които редовно попадаха на точното място в точното време.

— Просто имам късмет — казваше тя на колегите си в бара на журналистическия клуб. Те никога не й повярваха. Приписваха добрата й работа и щастието й на „лъжи, подкупи и външност“. Ранет не лъжеше, по-скоро би пропуснала история, отколкото да даде пари, а външният й вид не беше нищо толкова забележително.

Късметът й проработи отново два И-дни до пристигането в Алтайския куп, когато чу за катастрофата в Рурик. Докато слушаше обърканите предавания на комуникаторите на кораба, Ранет се засмя. Тя беше единственият журналист от голямата лига на мястото на събитието, за да докладва случилото се и ужасните му последици.

Ранет се отправи към каютата, за да се подготви. Беше си донесла фишове с малките мръсни истории на купа.

Осемнадесет И-часа преди Джохи капитанът изтрезня и потропа на вратата й.

— Имам лоши новини, госпожо — каза той. — Трябва да се връщаме.

Ранет го стрелна с поглед, известен с това, че подкосява крака далеч по-здраво стъпили от неговите.

— Обяснете, моля.

Капитанът поклати глава.

— Не мога. Вицепрезидентът на компанията не иска да каже защо. Нареди да не доставям товара на Джохи. И да се върна в Соуард.

— Забравете товара — предложи Ранет. — Можете да закарате мен.

— Няма начин, госпожо, съжалявам.

— Ще платя допълнително. Двойна цена, по дяволите, ще купя целия ви кораб!

Капитанът въздъхна. Това нарани чувствителната му душа.

— Беше ми наредено да не кацам на Джохи. При никакви обстоятелства.

Ранет се изправи на крака.

— Вие имате договор с моята компания — закрещя тя. — И искам той да се изпълни. Докрай!

Притисна капитана до стената.

— Я повикай този вицепрезидент на линията. Чуваш ли ме?

Капитанът се подчини.

Тя започна с вицепрезидента и постепенно стигна до президента на компанията, докато гневът й изгаряше пространството от Първичен свят до Алтайския куп.

Беше безнадеждно.

Когато корабът се обърна безумно назад и се понесе обратно към Първичен свят, Ранет научи две неща: Корабната компания беше също толкова разстроена, колкото и тя — на борда имаше скъп товар с малък срок на годност. А заповедта беше дошла извън компанията.

Което значеше, че е политическа.

Което значеше, че действието може да е насочено само срещу нея.

Някой много важен искаше да попречи на Ранет да отрази ставащото на Джохи.

И тя не можеше да направи нищо.

Редакторът й беше също толкова раздразнен.

— Никой няма да го признае, но това си е имперско вмешателство, черно на бяло — каза той по дългообхватната връзка. — Разтърсих веригите до Аръндел, но няма полза. Всички са твърде уплашени.

— Как са разбрали, че пътувам?

— Шпиони. Подслушвателни устройства. Какво друго? В момента проверявам кабинетите ни.

— Какво прави конкуренцията? — поиска да знае Ранет.

— Това е единствената добра новина — отвърна редакторът. — Не сме само ние. Никой, абсолютно никой журналист не може да стъпи в Алтайския куц.

Бяха изтекли достатъчно подробности обаче, за да изпадне Императорът в ярост.

Жертвите от взрива на казармите нарастват, твърдеше един видеоматериал. Срам за Алтайския куп, гласеше друг. И имаше още много: Семействата на гвардейците в шок… Трагично имперско недоглеждане в Рурик… По-дълбокомислените видеопредавания включваха и: Алтайски неприятности, свързани с Искра… Въпроси относно избора на съмнителен професор от Императора… Искра — тиранинът учен…

— Следващия път, когато напиша конституция — изрева Императорът, — ще включа официален закон за тайните, който да е много суров. Да предвижда вкарване в затвора. Разстрели, по дяволите, скапани зали за мъчения.

Жената със съблазнителна млада фигура и стар политически поглед изръкопляска.

— Няма проблем с този дракх — каза Аври. — Последните проучвания на медиите показаха, че простолюдието ви подкрепя, шефе. Десет процента са на мнение, че свободната преса е важна. Шестдесет и пет процента казват да изритате тези размирници от шейната. А останалите двадесет и пет процента са толкова глупави, че смятат вечерните новини за филм.

Гневът на Императора преля в буен смях.

— Това харесах в теб от самото начало, Аври — отбеляза той. — Винаги минаваш към същественото.

— Имам своята диплома по лов на скалпове на Дюзабъл — отвърна тя. — Но докторската си степен получих, докато ви гледах как действате… сир.

Аври погледна към Императора с откровено възхищение.

— Никога не съм виждала политик, жив или мъртъв, който да успее да стори това, което вие направихте.

Императорът изхъмка скромно.

— Не съм изобретил нищо ново. Просто крадях идеи от майсторите — той се усмихна на Аври. — Разбира се, добавих и няколко нови промени в правилата.

— Бих казала, че точно това направихте, сир.

— Стига с това сир — каза Императорът. — Когато сме само двамата, разбира се. Няма място за уважение в бизнес, който кара мъртвите да гласуват.

Императорът беше срещнал Аври при дългия си път от смъртта към имперската корона. Трябваше да уреди изборите на Дюзабъл, а тя държеше идеалния кандидат за тази работа: празноглаво хубаво момче, което изпълняваше заповедите и носеше гласове като добро политическо кученце.

По онова време той беше оценил най-вече изключителния мозък на Аври. Но докато я гледаше сега, облечена в черния си костюм, отбеляза си мислено и други интересни места. Аври улови погледа му. Усмихна се лъчезарно и се облегна назад, за да му даде по-добър изглед.

Императорът почувства възбуда.

Остави я за малко настрани. Да отлежи.

— Как вървят нещата в парламента? — попита той.

— Много добре — отговори Аври, леко разочарована. Но се оживи бързо, като поде любимата си игра; броенето на „за“ и „против“. — Тайрен Уолш упражнява речта, която съчинихме за него. Глупакът не разбира и дума от това, което говори, но звучи положително настроен.

Уолш беше хубавецът, когото Аври и Императорът бяха изкачили на върха на Дюзабъл в битката срещу един от най-коварните и мръсни политически шефове в Империята.

Сега Императорът беше повикал Аври, за да започне своят план за превръщането на независимите имперски провинции в доминиони.

— Ето как съм очертала нещата — поде Аври. — Уолш произнася пилотната реч, точно както казахте. Започва с тежките думи за начало: дълг, патриотизъм, лоялност… всички тези думи са натоварени с много символизъм.

Императорът кимна.

— Добре. Добре. После обявява каквото трябва, нали?

— Това искахте, нали? — подчерта Аври. — Но мисля, че отивате към края твърде бързо. Искам да кажа, че не бива Уолш да звучи като ваша подлога.

Императорът се засмя.

— Разбира се, че не.

— А така ще прозвучи — настоя Аври. — Нали всъщност ще обяви, че е първият голям владетел, който ще предложи системата си на вас.

— Тоест ще стане един от моите доминиони? — попита Императорът.

— Точно така — потвърди Аври. — Разбира се, в случая на Уолш това няма значение. Той вече е управляван. Изцяло от вас. Но някои от другите владетели обичат да изразяват и собствените си виждания. Няма да се дадат така лесно.

Императорът се досети накъде бие.

— Какво имаш наум?

— Геройски сандвич — усмихна се хитро Аври. — Ако сложим достатъчно боклуци вътре, никой няма да забележи колко тънки са парчетата шунка и сирене. Ще са гласували и ще се прибират към вкъщи, преди да се усетят какво е станало.

— Продължавай — подкани Императорът.

— Добре, размахваме флага, както казвате — Аври вдигна юмрук във въздуха. — После добавяме малко трогателни истории. Например писма от възрастна жена, която изпраща и малкото си спестявания, за да помогне на Империята. Направих няколко видеоматериала с умиращи от глад деца. Добър и зловещ дракх. Оранжева коса. Подути кореми. Истински сърцераздирателно.

— Кръв, пот и детска урина — заяви Императорът. — Винаги действа.

— Разбира се. Сега чуйте това. Докато все още преглъщат бедните дечица, искам да ги ударя със стар войнишки ветеран.

— Става доста интересно — каза Императорът. — Аз самият бих могъл да гласувам за такъв четири или пет пъти.

— Така си е — кимна Аври. — Изкопах един стар ваш генерал. Пенсиониран е от трийсетина години. Има повече мръсотия в главата си, отколкото мозък. Обработих го с — цитирам: тегобите на Империята, край на цитата. Накарах го да се разреве. Накрая той се изправи с мъка на крака — подпрях го с патерици — и призова всички същества в Империята да работят заедно.

После направи невероятен призив за съединение. Каза, че това е най-важното нещо в живота му. И че няма достатъчно голяма саможертва за подобно дело, и тъй нататък, и тъй нататък. Ще мине като по вода. Гарантирам. Изпробвах го върху тестова група миналата нощ. Всички се просълзиха. Но най-хубавото е, че публиката изпразни джобовете си за имперския кризисен фонд. Най-добрите пари на глава, които тези измамници някога са виждали.

— После Уолш ще направи изявлението? — попита Императорът.

— Точно така.

— Чудесна работа — одобри той. — Но ще добавя допълнителен щрих.

— И той е?

— Покачване в таксите за АМ2.

Аври кимна.

— Да. Добра идея. Ще изплаши твърдоглавците. Какво за таксите?

— Искам да влезе със задна дата. За всичкото АМ2 след края на Таанските войни.

Аври подсвирна.

— Може да ги уплаши твърде много.

— Съжалявам. Ще трябва да измислиш как да го прокараш.

Очите на Аври внезапно засияха.

— Може би ако генералът умре в края на речта си. И тялото му падне пред камерите. Така че отваряме кавички за предсмъртни думи, затваряме кавичките. Доста е немощен. Предполагам, че техниците могат да му докарат удар при повторното снимане.

— Лоша идея — възпротиви се Императорът.

— Да. Някой може да научи. Да изтече информация.

— Не се тревожа от това — каза Императорът. — Просто предсмъртните му думи са подготовка за Уолш. А той е момчето, което повежда това начинание.

Аври схвана логиката му.

— Затова вие сте шефът — призна тя. — Ще измисля нещо. Ще бъде лесно.

Интервюто приключи и Аври хвърли на Императора оня поглед. Очите й се плъзгаха по него, а тя се въртеше на мястото си.

— Както и да е — каза тя тихо. — Това е планът.

— Нямам възражения — кимна Императорът. — Задействай го.

Той й върна погледа. Остави очите му да се разходят по тялото й. Започвайки от пръстите на краката и издигайки се нагоре.

— Ще има ли нещо… друго? — попита Аври.

Императорът замълча за малко. После:

— Може би… по-късно.

— Споменах ли секретарката си? — попита Аври и облиза устните си. — Много ми… помогна за това.

— Ще трябва да й благодаря по някое време — каза Императорът.

— Мога да й се обадя… сега.

— Да го направим лично? — попита Императорът с нисък глас.

— Много лично. Само… ние тримата.

— Обади й се — подкани Императорът.

32.

Пойндекс огледа доклада отново. Не беше се променил, откакто го чете за последен път. Не беше се променил, откакто го беше прочел преди три минути. Ако не идваше от надежден — доколкото един шпионин изобщо вярваше на своите източници — оперативен агент, щеше да реши, че или някой се опитва да го излъже, или пък, че докладът е отпреди години, от времето на Тайния съвет.

Пойндекс отдавна си беше обещал, още на Земята, че ще бъде „послушен“, че ще спре да разпраща агенти и да се опитва да разбере какво „наистина“ става. Разбира се, не успя да го направи. Никой, който веднъж е стъпвал в света на сенките, не можеше отново да повярва, че истината се вижда под лъчите на прожекторите.

Според доклада, някой влагаше големи суми пари в Култа към Императора. Също както Кес от Тайния съвет беше правил преди години. И този някой не беше лесен за намиране „анонимен благодетел“. Кредитите идваха от много места и всеки от тях можеше да се проследи донякъде, после дирята изчезваше безследно.

Пойндекс машинално пусна още едно търсене за култа, за да открие дали не се случва нещо интересно.

След няколко минути получи отговор.

Случваха се много неща. Високопоставени членове на култа, за които автоматично бяха открити досиета по времето, когато Пойндекс оглавяваше корпус „Меркурий“, реализираха мечтите си. Те бяха повишавани — често пъти през главите на шефовете си — доста бързо.

Космите по врата на Пойндекс настръхнаха. Пръстите му удариха по клавишите и той се измъкна от търсачката. От челото му се лееше пот.

Замисли се, после лицето му се изкриви.

Вероятно беше параноичен. Но изпита същото чувство за дълбока опасност, когато бомбата беше извадена от Императора.

Беше благодарен, че е програмирал компютъра си да работи с превключватели. Търсенето например би могло да бъде проследено от достатъчно добър експерт. Но следата щеше да води до отворен терминал в библиотека на далечен свят.

Култът към Императора се беше активизирал…

Той плъзна настрани скрито капаче на клавиатурата и натисна две метални лостчета едно към друго, което задейства програма за отмяна и му коства един нокът.

Имаше само едно същество, което можеше да разиграва толкова много членове на култа като кукли на конци и което също така разполагаше с достатъчно стерилни канали, за да налива пари…

Компютърът му се прочисти и презаписа програмите си, както диктуваха стандартните военни процедури. После отново беше почистен… и отново презаписан.

Самият Вечен император…

Компютърът на Пойндекс изщрака и третата, последна програма беше добавена, програма, която изключваше всички действия, извършени от Пойндекс през последната И-седмица.

Но какво би могъл да спечели Императорът от култа към Вечния император?

Пойндекс се почувства малко по-спокоен.

Да не би да искаше да се превърне в бог, по дяволите?

Скова го студ отвъд нулата по Келвин и Пойндекс разбра, че никога отново няма да бъде спокоен, че винаги ще се озърта през рамо, след като знаеше това, за което вярваше, че е истина.

Господин Еку, почетният дипломат на вселената, се наклони, почти се завъртя безконтролно, и си пожела расата му да се научи да оценява безспорно ободряващите облаги от простащината и вулгарността.

Под него се простираше арктическа пустош.

Сиви морета се разбиваха в самотна скала, извисяваща се вдясно от него. Вляво плаваше огромен айсберг. Беше яркосин на фона на оловното море — единственият първичен цвят докъдето стигаше погледът. Болезнено самотен цвят.

Еку не искаше да търси сравнения за този свят, но откри, че има целия чар на християнския ад, след като огньовете са угаснали.

Върху ледена грамада ниско под него някаква точка се премести. Еку се съсредоточи върху точката и тя се превърна в огромно, затлъстяло водно същество, същество, чиято подкожна мас, зъби и кожа го правеха пригодно за този леден ад. Вероятно то смяташе, че времето е приятно и пролетно.

Изглеждаше странно, че съществото върху ледения куб прилича на примитивен рибояд, а всъщност беше сред може би най-добрите философи. Или поети.

Внезапен повей го блъсна и Еку почти загуби контрол още веднъж. Дългата му три метра опашка плесна във въздуха, докато се опитваше да го стабилизира. Големите му бели крила се извиха, за да пренастроят подемните области по посока на повея — мъничките червени крилца се опитваха да компенсират малките неточности.

Беше твърде стар и достолепен, за да се занимава с тези глупости — да лети сам през полярна буря сякаш беше младеж, който току-що е открил как да лети.

Освен това смяташе всичко свързано с този самостоятелен проект за евтина мелодрама, от тези, които децата и глупаците обичаха. С ясно означени герои и злодеи — едно същество срещу армиите на злото и пр.

В добавка господин Еку вярваше, и се страхуваше от това си убеждение, че той е единственото същество, което несъмнено е наясно с великото зло, злото, което можеше да запрати всичко в небитието. Това, продължаваше мисълта му, е абсурдно, и той се гордееше, че е научил, че в този свят рядко има истина и почти никога светлина. Всичко беше в сиви нюанси. Трябваше да се изследва и тълкува много предпазливо.

Може би Рюкор имаше служители, които да причакат и да упоят госта Манаби, след което да го заведат в тайна стая, където да прекара живота си, бърборейки за Вечния император.

Може би затова беше изпратил и този материал предварително, материал, който усърдно беше скрил с екзотичния код, използван в дните на трибунала, пред който членовете на Тайния съвет бяха изправени, за да отговарят за престъпленията си.

Господин Еку се опита да събере мислите си, но това се оказа също толкова безуспешно, както и опитите му да се успокои. Реши, че едничката причина умът му да е толкова недисциплиниран е, че е наистина ужасен. Страхът беше чувство, което винаги пречеше на логичния анализ.

Не че беше ирационално да го изпитва.

Господин Еку беше служил на Вечния император много пъти и дори беше убедил своята раса да пренебрегне дълбоко вкорененото си желание за неутралитет, за да подкрепи скришно Империята по време на Таанските войни. Но той не страдаше от никакви илюзии относно евентуалните действия на Императора, ако последният разбереше за вижданията, мислите и мисията на господин Еку.

Това беше и една от причините да изчезне от своя свят, без да каже на никого за целта и намеренията си. Пристигането му в родния свят на Рюкор беше извършено с един от корабите на свободно търгуващите Романи. Още една връзка, родена от дните на трибунала и създадена от човека, който искаше всеки да може да лети: Стен.

Стен беше привлякъл Еку да участва в трибунала с малък подарък: самоделен холографски дисплей на „въздушен цирк“ от древната Земя, където прикованите към земята хора рискуваха живота си, карайки движени от бензинови двигатели въздухоплани с двойни крила, на които всеки уважаващ себе си археоептерикс би погледнал с презрение.

Когато видя модела, господин Еку се беше възхитил:

— Наистина ли са правили такива неща?… Никога до този момент не съм се замислял какво ли е да си завинаги прикован към земята заради гените си. Боже мой, колко отчаяно са искали да летят.

— Всички същества са готови да рискуват — беше казал Стен — за малко свобода.

Чудеше се как се справя човекът с малката си задача в Алтайския куп. Надяваше се, че е добре, но предполагаше, особено като се имаше предвид последното информационно затъмнение за областта, че ситуацията, която тъй или иначе беше неприятна, се влошава.

Запита се дали ако Рюкор сметне налудничавата му теория за вярна, ще въвлекат Стен. Как? Като какъв, запита се той. И за да направи какво?

Да не би да започваш да постъпваш както хората — всеки път, когато има привидно неразрешим проблем, решението е да плеснат с ръце и да прехвърлят властта на рицаря в бляскава броня, който в крайна сметка се оказва тиранин?

Тъкмо това беше създало сегашната ситуация.

Това, поправи се господин Еку, и АМ2.

АМ2. Ето го препъникамъка. Без АМ2 всичко в Империята — нейните успехи и престъпления, — щеше да бъде загубено.

И АМ2 щеше да попречи за намирането на истинско решение на този проблем, завърши мрачно Еку.

Хоризонтът се изчисти и той видя остров. Беше студен и неприветлив като всичко оставало в този свят. Назъбени скалисти игли се издигаха от каменистите плитчини. Пуст — но деликатните му сензорни мустачки му подсказваха, че долу има живот.

После очите му потвърдиха казаното от други сетива, когато видя движение на един от каменистите „плажове“ на острова. Още същества като това, което му беше помахало, се бяха излегнали върху обливаните от ледени вълни скални издатъци сякаш бяха хора, печащи се под лъчите на тропическо слънце.

Чу гърлен рев да се извисява над воя на вятъра, когато едно от тези същества се изправи в цял ръст на задните си перки и изкряка приветствено. Рюкор… трябваше да е тя.

Съществото направи няколко тромави крачки по земята, гмурна се и се превърна в плъзгаща се грация сред разбиващата се вълна, после изчезна.

Сега, помисли си с раздразнение господин Еку, как да изтълкувам поведението й? Дали да я последвам под водата сякаш съм трифибия2?

После черната скала се премести настрани и зейна вход към широк тунел в средата на една от скалите на острова. Около нея и отгоре й, на върха на скалата, проблясваха антени.

Еку се спусна надолу, като инстинктивно сви крилцата си, въпреки че тунелът беше достатъчно голям, за да пропусне и товарен звездолет.

Това беше домът на Рюкор и нейният офис.

Йън Махони често сравняваше на шега Рюкор с морж. Но в действителност приликите бяха само физически, и то донякъде — видът на Рюкор също обитаваше водна среда, благодарение на еволюцията и предпочитанията си. Физическата прилика не беше толкова голяма — Рюкор беше значително по-едра от най-големият земен Odobenus, с дължина на тялото пет метра и тежест повече от два тона.

Нейният вид обаче беше известен със своя интелект, особено в областите, изискващи интуитивен анализ и способността да се вадят екстраполативни заключения от определени данни. Следователно бяха и поети. Философи. Проектанти на градове и светове. И, както в случая с Рюкор, психолози.

Когато се пенсионира, тя беше психологът с най-висок ранг на имперска служба. Освен това беше използвана тайно от Йън Махони — тогава началник на корпус „Меркурий“ и секция „Богомолка“ — като специалист в оценяването на мисленето на шпионите, саботьорите, убийците и предателите. Имперски и неприятелски.

Стен я убеди да напусне убежището и уединението си, когато събра трибунала. На нея, както и на всички останали, привлечени към начинанието, което тогава изглеждаше като победа, й бяха предложени всевъзможни облаги. Но след завръщането на Императора тя осъзна защо се бе оттеглила: предстоеше й да изпише томове върху поведенческите мотиви при хората и другите видове, а само тя беше способна да ги обясни.

Пък и Рюкор имаше определени резерви спрямо използването на уменията й от някой друг, за да убеди анализирания индивид или култура да се държи по-определен начин.

Сега искаха от нея да използва талантите си още веднъж. Но за далеч по-мащабна цел — този път от Еку.

— Много е необичайно, знам — извини се Рюкор. — Накарах да построят тази зала, за да се виждам със сухоземните си приятели и клиенти. А също и като лична шега, тъй като прекарах годините си в служба на Империята или във вана със солена вода, или в гравиколичка.

Господин Еку помръдна деликатните си мустачки, като любезно показа, че му е приятно — неговият вид нямаше нужда от допълнително подсилване на егото заради факта, че са умни.

Тази зала беше подходящо отмъщение. Беше широка пещера с високи тавани, чийто вход над водата беше прикрит с прозрачна стена. Еку предположи, че тази стена е подвижна и се вдига и спуска с приливите и отливите. Когато погледнеше към морето, му се струваше, че няма нищо между разбиващите се вълни и наблюдателя, освен тези покрити с пяна скали, които оформяха частично уединена лагуна. Звуците на вятъра и морето се записваха, а силата им се контролираше от смесително табло. Входът към пещерата беше през водата под стената за Рюкор и себеподобните й и през солидно построени коридори за сухоземните създания.

Еку се рееше над изкуствения шелф, който Рюкор беше поставила за сухоземните си посетители. Той също беше свързан с приливите и отливите и щеше да се издига и пада, за да е винаги на няколко сантиметра над малките вълнички в пещерата.

Шелфът беше отрупан с всякакви удобства и устройства — от четци, комуникационни устройства до компютри. Над тази конферентна зала се намираха апартаментите и трапезариите.

До личните покои на Рюкор и до работния й кабинет се стигаше през подводни тунели. Оборудването, което психоложката използваше в изследванията си, беше или непромокаемо, или запечатано.

— Не съм добре запозната с… етикецията — призна тя, — камо ли с нуждите от забавление на въздушните същества. Вие дали…

— Кацаме? — мустачките на Еку потръпнаха още веднъж и след миг на леко неудобство лицето на Рюкор се набръчка и смехът й отекна в залата, докато активираната акустична система не го приглуши. — Не — отвърна той. — Расата ми се приземява, но рядко. И то за специфични цели.

Той не обясни. Рюкор не попита.

— Мога ли да ви предложа нещо за освежаване? Тъй като Манаби не са сред най-известната раса в Империята, ми беше трудно да разбера какво предпочитате за консумация. Но открих, че следното под формата на спрей се смята за приятно. Въпреки че тези микроорганизми не са съвсем същите на нашия свят, успяхме да синтезираме сместа.

Перките й се протегнаха и докоснаха плаващия панел до нея. Екранът отгоре изписа химическа формула. Еку я огледа. Отново се „засмя“.

— Източникът ти е бил прав, Рюкор. Харесваме органичен компот. Но той ни пречи да летим и ставаме „раздразнителни като гущерчета“, както се изразява нашият общ приятел Килгър. Може би по-късно. Може би след като приключим разговора си, ще се чувствам по-малко глупак, по-малко разтревожен и по-способен да релаксирам. А може и да искаш да ме успокоиш с тази формула, тъй като се боя, че основните ми неврологични реакции стават непредсказуеми.

— Манаби — каза Рюкор направо. — Не се побъркват.

— Може да съм първият.

Пещерата беше спокойна, като се изключат неясните звуци на вятъра и морето. Рюкор остана неподвижна за няколко мига.

— Не — заяви тя твърдо. — Ти не си луд. Прегледах материала ти. Анализирах го едновременно интелектуално и електронно. След това позволих на най-доверения си помощник — той е в действителност един от синовете на сестра ми и може да му се вярва, тъй като корупцията на Империята не ни вълнува, а и досега никой не се е опитал да ни поквари, предлагайки ни права за риболов на Земята.

Тя се засмя и Еку си отдъхна.

— Първо обаче — каза тя — нека да ти благодаря за този пакет, който ми изпрати. Това е първата истинска книга от древната Земя, която притежавам. Имам въпрос: томът първоначално беше ли непромокаем?

— Накарах да го направят такъв.

— Да, предположих. Представих си как този примитивен човек, писал в най-тъмната от тъмните епохи, е стоял и се е взирал в ужасните времена. В онези дни не е имало друго, освен знахари и вещери, както мисля, че са се казвали хората, които са правели магии и са забърквали злотворни течности в казани, седнали край огромните племенни огньове, за да плашат реалните и измислените чудовища от мрака. И така, този беден човек е решил, че някой ден ще има правила за психологията. Че ще стане наука. Само че как я наричаше той? Психоистория? Забележителна самонадеяност. Аз самата намирам тази мечта за пленителна. Макар да съм наясно, че ако не можем да решим проблема за n-те тела в астрономията, тера-кубичните-тера-положителните тела, които съставляват интелигентния живот, няма никога да могат да бъдат подложени на измерване. Трябва да кажа обаче, че намерих героя на този писател, Селдън, за доста отблъскващ. Твърде много ми напомняше за някои от моите наставници в детството, проповядващи лъжливи истини, извратени предразсъдъци и самомнение. Но аз се отклоних. Виждам защо си ми направил този подарък, обаче как този литературен, провалил се опит да се открие ред в подчинената на ентропията вселена и също толкова погълнатата от ентропията система е свързан с данните, които ми изпрати? Един въпрос: как избрахте какво да включите в този материал — като подбирахте само данни, които да подкрепят теорията ви?

— Не — отвърна Еку. — Опитах се да дам най-пълно възможно описание, според способностите си.

— Вашият опит в дипломацията показва, че знаете кога да бъдете честен — каза Рюкор. — Позволих си да редуцирам суровите данни до символна логика.

Още веднъж тя докосна таблото и няколко екрана светнаха. Еку, въпреки че не използваше символни представяния в своето изкуство, познаваше тази дисциплина.

Беше необходим повече от час така редуцираните данни да преминат през екрана.

Тъй като бяха неразбираеми за повечето хора, може би щяха да им изглеждат по-малко депресиращи. Но не и за двете опитни същества в пещерата. Най-накрая и последният екран угасна.

— Моята редукция е приблизително правилна, нали? — попита Рюкор.

— Не приблизително. Напълно — крилете на господин Еку увиснаха. Ситуацията беше наистина толкова зле, колкото смяташе.

— Да обобщим това с думи — продължи Рюкор, студено, клинично. — Очевидно е, че Империята среща огромни трудности. Не е причина за голямо безпокойство обаче, тъй като това не е първият, нито дори петдесетият път, когато Империята се е изправяла пред катастрофа. Обаче вие предполагате, че този политически, икономически и социален упадък е предизвикан от самата Империя. По-точно от действията, които Вечният император е предприел след… завръщането си.

Господин Еку отбеляза:

— Затова и се страхувах, че ставам некомпетентен в разсъжденията си.

— Никак дори. След като ви уверих, че сте напълно нормален, сега ще приемете ли освежително питие? Защото идва моят ред да поразсъждавам и да добавя малко интересни детайли. Получих ги, след като вашият пакет пристигна.

— Благодаря ви, ще си взема.

— В контейнера вдясно от вас. Активира се, да, с тази голяма ръчка.

Влагата изсъска във въздуха. Господин Еку почувства приповдигнатост и изведнъж си спомни за времето, някога на Земята, когато беше видял обикновени птици да си играят сред водните пръски.

Рюкор си взе парченце от нещо, което приличаше на сушен торф.

— Рибя кожа — обясни тя. — Окачена над най-високите океански пръски и изсушена от вятъра. Това е най-близкото до наркотик, което моята понякога простовата раса е създала. Макар че изследванията продължават. Но да се върнем на темата. Забелязах, че сте включили в данните кризата, която нашият млад кръстоносец, Стен, се опитва да разреши. Алтайският куп. Той поддържа побъркан човек, както ви е известно. Доктор Искра. Знаете ли, че Искра е бил държан години наред в изгнание с благословията на Императора? За да контролира предния владетел. Освен това открих, че Стен има преки заповеди от Императора да задържи Искра на власт, независимо от цената.

Тялото На Еку подскочи сякаш докоснато от повей на вятъра.

— Откъде черпите информацията си? — попита той.

— Не мога да ви кажа. Моят колега остава в системата и следователно е в опасност.

Рюкор спря и перките на опашката й се стовариха върху водната повърхност.

— Колко странно — зачуди се тя. — Да се чуя да казвам, че животът на приятел е в опасност, защото е близо до нашия уважаван владетел и защото е казал истината.

— Аз самият се почувствах в потенциална опасност — призна си Еку.

Рюкор не отговори, но продължи с тезата си.

— Втори факт. Не си спомням кога се сблъсках с него. Но ви уверявам, че беше при съвсем законно проучване. Както казах, не си спомням обстоятелствата, но се зачудих колко точно печели Императорът — пряко, в парично изражение — от управлението си. Или простото владеене на властта е достатъчна компенсация? Затова проведох малко разследване. По очевидни причини бях много внимателна в задоволяването на любопитството си. Но открих, че Вечният император наистина разполага с големи капитали, вложени в различни области на политиката, която провежда, а тя освен всичко друго обещава и добра възвръщаемост. Инвестициите са направени посредством много подставени лица, така че никога да не могат да се проследят до Императора, Не сметнах подобно действие нито за морално, нито за аморално. Тези инвестиции, както научих после, бяха използвани по времето на кризата, за да стабилизират икономиката… както и неговата политика. Което значи, че печалбите от тях биха се оценили като неморални от повечето същества. Мисля, че се наричат мръснишки капитал.

— Мръсен.

— Да не би спреят да… О. Да. Мръсен би било правилно. Преди няколко дни много внимателно проверих няколко от тези фондове. Личното богатство на Императора се умножава с чудовищни темпове, секунда след секунда. В тези времена, които повечето биха определили като икономическа депресия, собственият ни владетел печели от бедността на собствената си Империя.

— Това е безумно — възкликна Еку, а обичайната му невъзмутимост се стопи.

— За пръв път съм съгласна с използването на думата, макар че от клинична гледна точка то е безсмислено. Между другото — малко подкрепа за това, което казахте. Наблюдавали ли сте Вечния император при появяванията му в публичното пространство? Все по-рядко и по-рядко, разбира се, а и когато го прави, ъглите са благоприятни и далечни. Но ако се вгледате отблизо как очите му се местят, като на бито земно куче, което очаква следващия бой — или пък на някой, който затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в това, което някога се наричаше маниакално-депресивна психоза.

На господин Еку отново му се прииска ругатните да заемаха подобаващо място в речника на неговата раса. Рюкор казваше, че Империята се управлява от безумец, а тази мисъл беше чудовищно невъобразима. И все пак съзнанието му му нашепна колко много пъти беше общувал с луди владетели и бе изпитвал неясна, безлична симпатия към бедните същества, които те тиранизираха.

— Още едно парче от мозайката — продължи Рюкор. — Императорът е наредил многократно увеличаване на военните разработки. Кайренес например фалираха след края на Таанските войни. Военното корабостроителство не беше вече нужно, а техният покровител, Суламора, беше мъртъв. Тогава, и досега не мога да разбера как стана това, Кайренес изведнъж забогатяха с АМ2 по време на завръщането на Императора. Спомнете си, че физическото завръщане на Императора беше с кораб от централната система Дюзабъл. Много добре, по някакъв начин Императорът е бил подпомогнат и съществата от Дюзабъл са били възнаградени. Така се действа в политиката. Така че да забравим за първоначалното златно теле и яйцето му, или каквото и да е било онова същество. Но просперитетът им продължи. През последната И-година научих, че почти сто нови договора са били дадени на корабостроителниците на Кайренес. Никоя от тези поръчки не е била обявена на открит търг. В тези времена, когато цари мир, защо е необходимо да се строят бойни кораби? Има предостатъчно останали от войните. Всъщност, гробищата за кораби са пълни с напълно здрави корпуси.

— Възможно ли е — предположи Еку, като умишлено прие ролята на адвокат на дявола — това Императорът да нарича популярни мерки?

— Възможно е. Но не ми харесва да използвам неразумна предпоставка, от която да изхождам. Това е предразсъдък на науката ми, разбира се. Но ето и още една част от мозайката. Една моя колега — всъщност тя беше сред малкото хора, които се опитах да науча да мислят логично — получи интересна задача. Тя е експерт в психологията на военното набиране. Подготви кампания, строго секретна, за Таанските светове.

— Какво?

— Да. Нашите бивши врагове сега са още по-зле от Империята. Нищо не се прави, за да се подобри състоянието на икономиката им, между другото. Но набиращите офицери обикалят тези светове и записват доброволци.

— Това е зло — каза Еку. — Но от историята е известно, че военните дават парите си най-вече там, където бедността е най-голяма.

— Правилно. Но ако си спомняте, Императорът беше решил в края на войната, че старите бойни мечти, които таанците наричаха своя убийствена и самоубийствена „култура“, трябва да бъдат заличени. А днес тези имперски офицери провеждат кампания, която се основава на идеята, че е време воините таанци да се издигнат и да се пречистят. Да докажат, че все още имат силата на предците си, въпреки че тези предци са се сражавали за погрешна кауза. Сега е дошъл техният ред да защитават Империята и тъй нататък.

Еку се издигна високо нагоре, близо до тавана на пещерата, докато обмисляше чутото.

— Възможно е за профан в икономическата област да изглежда, че можеш да излезеш от депресията, като закупуваш ненужно оръжие — отбеляза той. — Но не наемаш моряци или войници. Те просто са твърде скъпи и размирни по време на мир. Съществуването на ръба на мизерията и опашките за социални помощи са по-икономични, ако може да се мисли толкова коравосърдечно. Защо да се търсят войници, ако няма враг?

— Може би Императорът вижда враг — каза Рюкор тихо. — Помислете за природата на кралете — добави тя почти шепнешком. — Помислете в какво се превръщат.

— Но Императорът е вечен — възрази Еку, а обичайното му спокойствие се пропука. — Това никога не се е случвало преди.

— Така е. Нещо се е променило. Но това не е моя грижа. — Тя отново натисна панела. — Изкусително е, а и много лесно за всяко поколение да вещае Армагедон. Но компютрите не стават сприхави и раздразнителни. Аз правя прогнози. Предвиждания. Ще стигнем и дотам, по-късно, след като и двамата си починем, за да сме сигурни, че няма да допуснем грешки. Но ето ги заключенията: Империята доказва накрая, че не е някакво генетично изключение. Като всички империи преди нея и тя следва курс на закостеняване, корумпиране, разложение и сега е обречена на разруха. Не от някакъв исторически процес или от външен враг. А заради едно същество: Вечния император.

Същата беше и присъдата на Еку.

— Предполагам — каза Рюкор, след като помълча и помисли известно време, — че сте дошли тук за повече от потвърждение на вече известното на здравия ви разум. Вие сте твърде рационално същество, за да пропътувате толкова далечно разстояние, да поемете голям риск за вашата раса и личност просто за да поискате допълнително уверение.

— Да — отвърна Еку. И внезапно мисълта изникна в него: Ето го тук, майстора на дипломацията. Консултант. Експертен съветник. Сивата власт на петстотин владетели и същество, което беше предлагало съвети на самия Вечен император, при това привеждани в изпълнение. И ето го тук, дошъл да иска съвет от Рюкор сякаш беше емоционално нестабилен младок.

Той разбра защо Рюкор наистина беше толкова високо ценена.

— Искате да знаете — каза тя — какво трябва да направим, за да предотвратим разрухата.

— Да — потвърди още веднъж Еку.

— Нямам представа. Обмисляла съм и продължавам да обмислям, но нямам отговор. Все пак ще ви предложа една мисъл, тъй като всичко друго, което казах, е адски мрачно. Помислете върху следното. Какво би се случило, ако Императорът не се беше завърнал? Искам да кажа, не се беше завърнал изобщо, а не да се завърне по-късно.

— Щяхме да попаднем в хаос — заяви Еку. — И да деградираме до варварство.

— Съгласна съм. Но за подобно развитие щеше да има само една причина — загубата на АМ2, нали така? Присъствието или отсъствието на Императора не е достатъчно важен фактор, за да срути всичко.

— Да — каза Еку предпазливо. — Съгласен съм с това.

— Благодаря ви. Сега, не е ли вярно, че всяка раса, всяка култура е имала своите тъмни епохи? Понякога са били много, нали?

Господин Еку кимна.

— И винаги световете са се възстановявали от тях?

— Не мога да кажа винаги — вметна господин Еку. — Някои раси може да са преминали напълно към варварство и ние да не сме ги срещнали. Или да са деградирали до пълна анархия и да са се заличили.

— Махнете думата „винаги“ тогава — продължи Рюкор. — Но е вярно по принцип. Не е ли също така вярно, че след като упадъкът на дивачеството бъде отхвърлен, следващата стъпка е възраждане.

— Да. И бихте ме обнадеждили, само че това не се отнася до Империята. Нейното присъствие е твърде значимо, твърде древно и твърде всеобхватно.

— Не и ако АМ2 се махне от уравнението.

— Но Императорът е единственото същество, което знае къде АМ2 съществува в суров вид или как се синтезира.

— Господин Еку — възрази Рюкор меко. — Вие сте твърде образован и интелигентен, за да си позволите твърдението, че само един откривател може да създаде определено изобретение. Че само един художник може да сътвори определена картина. Или че само един философ е способен да възпроизведе социална система.

Господин Еку каза:

— Отново ме обнадеждихте. Но страхувам се, не вярвам, че можем да започнем проект „Манхатън“ за издирване на АМ2 и да го доведем до успешен край. Тайният съвет се опита достатъчно усърдно.

— Тайният съвет беше, тук отново трябва да използвам семантично натоварена дума, зъл. По-неутрално определение би било ориентиран към себе си. Но ще използвам зъл. Злото, като обратното на доброто — в категориален смисъл, — е по дефиниция късогледо, обслужващо себе си, мързеливо и нечестно. Затова и търсенето на Тайния съвет е било ограничено и обречено на провал.

— Рюкор, как можете да оставате такъв оптимист след толкова много опит? — зачуди се Еку. — Виждал съм злото да триумфира поне толкова пъти, колкото и доброто.

— Както Килгър би казал на онзи диалект, който нарича разбираем език: чисто съзнание, чисто тяло. Избери си. Сега — продължи тя, като се измъкна от водата и се качи на гравиколичката — ще се качим ли горе, където ни очакват моята храна и вашият спрей? Няма нужда да се притесняваме тази вечер. Дори ентропията се движи с отмерена, бавна крачка.

Еку полетя над количката, докато се изкачваха нагоре, по-дълбоко в недрата на пещерата, като продължаваше да обмисля основния проблем. Осъзна, че някак и двамата бяха приели факта, че Императорът трябва да бъде премахнат или поне обезвреден. Като се изключеше въпросът с АМ2, следващият въпрос беше кой ще се наеме с тази нелека задача?

Едно име мина през ума му за втори път.

Мъжът, който искаше всички да летят.

Стен.

33.

Ехото от експлозията в казармите все още не бе заглъхнало, когато Искра реши да консолидира и увеличи властта си. Новинарското затъмнение на Вечния император се вписа идеално в плановете му.

Искра изпълни с ефира със словесни нападки срещу тези (неизвестни) предатели, които бяха накърнили честта на Алтайския куп със своята подла атака над умиротворителните сили на Империята. Обяви военно положение. Постанови полицейски часове след зазоряване и преди мръкване. Забрани всякакви демонстрации, публични протести и стачки. Освен това намекна за „други мерки“, които щяха да бъдат „разкрити в подходящото време“. Приключи с безстрастен призив към всички граждани да претърсят душите си и тези на съседите си за знаци на нелоялност.

След насилствено потисничество в продължение на поколения хората бяха наясно какво ще се случи после. Някои извадиха скътаните си пари, за да подкупват. Други съставиха списъци с врагове, които да обвинят. Повечето се скриха в домовете си и зачакаха тропота на ботушите и ударите с приклади по вратата.

Но колкото и да бяха опитни в политиката на страха, съществата от Алтайския куп не бяха подготвени за това, което се случи.

Милхауз стоеше изправен гордо в новата си черна униформа, с килната барета и сребърна значка „Студенти за Искра“. Имаше капитанска емблема на едното рамо и знак на Корпуса на чистотата. Измъкна пистолета си и изръмжа заповеди на своите нетърпеливи, млади последователи.

— Искам всичко да е отмерено идеално. Заемете позиция — тихо, по дяволите! И когато дам сигнал, всички се устремяваме изведнъж. Схванахте ли?

Чу се групово; „Да, сър“.

Милхауз махна царствено с ръка. Корпусът на чистотата започна да действа.

Тараниращият отряд пое водачеството. Милхауз и основните сили го следваха. Всички се спуснаха по тъмната, оградена от дървета алея, която водеше към библиотеката на Рурик. Луните на Джохи осветяваха сцената.

Библиотеката светеше до късно тази нощ. Главният библиотекар — възрастен торк на име Порей — се беше молил много, за да му позволят да избегне вечерния час и да работи до късно през нощта. Официалната причина: да сортира съблазнителните материали, забранени с извънредните декрети на Искра.

Истинското намерение на библиотекаря обаче беше да спаси колкото се може повече от материалите. Порей и служителите му се свързаха със симпатизиращи им интелектуалци. Бяха правили същото много пъти по време на управлението на Каканите. В миналото тази традиция беше спасила най-ценните текстове в системата на библиотеката.

Докато тъмните силуети на Корпуса на чистотата на Милхауз заобикаляха сградата, Порей още веднъж обмисляше избора си. Не можеше да спаси всичко. Трябваше да предаде достатъчно голям брой забранени материали, за да докаже лоялността на интелектуалното общество.

Той погледна количките с фишове и книги, предназначени за тайните хранилища в мазето. Отстрани бяха наредени материалите, които смяташе да даде на подпалвачите на Искра.

Беше много малка купчина.

Порей въздъхна. Не се справяше добре. Трябваше да реже по-дълбоко. Хвана два старинни тома. Бяха истински книги — единствените копия на творбите, притежавани от библиотеката.

Едната беше доста омачаканата „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри. Другата беше непокътнато копие на „Здравият разум“ от древния мислител Томас Пейн.

Порей мразеше да си играе на интелектуален бог. Измъчваше го, че неговите вкусове са единственият съдник за това, което ще остане, и това, което ще си замине.

Погледна отново към „Здравият разум“, после към „451 градуса по Фаренхайт“. Сви рамене.

Бредбъри отиде на количката, за да бъде спасен.

„Здравият разум“ трябваше да изгори. Простете ми, господин Пейн, помисли си Порей.

Чу се трошене на стъкло и стържене на метал. Милхауз нападна.

Порей зяпна, докато облечените в черни униформи младежи се втурваха в библиотеката. Служителите и доброволците нададоха ужасени викове.

— Смърт на интелигенцията! — изрева някой.

Милхауз се завъртя към Порей и вдигна пистолета си. Порей инстинктивно издигна Томас Пейн като щит.

Милхауз стреля.

Порей падна на земята.

Също толкова мъртъв, колкото и „Здравият разум“.

Опашката пред бакалията се проточваше на половин километър. Стотици след стотици гладни същества се нареждаха на нея, купоните за храна бяха приготвени за мига, в който вратите се отвореха.

Продължиха да чакат и след като сутрешните часове минаха, което значеше седем часа за съществото начело на опашката. Стояха под слънцето, което изгаряше.

— Отварят все по-късно и по-късно всеки ден — оплака се една старица.

— И изборът на храна е все по-малък — измърмори друг.

— Всичко е боклук — добави трети. — Доктор Искра трябва да дойде и да види тази неразбория. Ще обеси собственика на магазина, задето е такъв крадец.

Преди някой да успее да отговори, опашката се премести напред.

— Отварят — извика някой. После опашката изведнъж спря. Чуха се шокирани изсумтявания. Хората от по-назад проточиха вратове, за да видят какво става напред.

Бакалията не отваряше.

Вместо това група строени войници идваха от алеята, с приготвени оръжия.

Офицерски глас избумтя над тълпата:

— Никой да не се движи. Това е проверка на документите. В лявата си ръка ще държите купоните за храна. В дясната документите за самоличност.

Тълпата бързо се зае да изпълни поисканото от офицера.

Но старата жена, която се бе оплакала от дългото чакане, имаше други виждания. Тя се отдели от тълпата и закуцука към офицера.

— Трябва да се засрамите, млади човече — каза тя. — Всички сме гладни. И сме чакали часове наред, за да купим храна за семействата си.

Офицерът я застреля на място. Подритна все още гърчещия се труп.

— Заповядай, бабке. Сега вече не е нужно да чакаш.

Командирът на смяната в квартала на богазите тръгна да обхожда барикадите, като проверяваше за дупки в защитната стена и дали пазачите са на постовете си. Барикадата се оказа толкова здрава, колкото и при последната й инспекция, пазачите бяха нащрек сякаш им беше първо дежурство.

Тя погледна към спящия квартал. Всички прозорци бяха тъмни. Това е добре, помисли си. После чу тихи звуци зад себе си. Извъртя се. Звукът беше изчезнал. Само въображение, реши тя. Аз съм глупаво същество.

Малък кораб изскочи над барикадата, картечниците му затракаха.

Изстрелите я прерязаха надве, преди да успее да извика за предупреждение.

Още два кораба се появиха и откриха огън върху квартала. След няколко минути жилищата горяха и богазите се изсипваха на улицата. Някои бяха ранени. Някои носеха ранени. Всички бяха парализирани от страх.

Джохианските войски разбиха барикадата. Следваше ги дълга редица от гравилихтери.

Час по-късно камионите с оцелелите богази потеглиха в нощта.

На следващия ден булдозери изринаха мъртвите заедно с димящите отломки. Докато нощта падне, кварталът се беше превърнал в гола земя.

Следващата вечер видеоизлъчванията на Джохи обявиха нови жилища за „квалифицирани граждани“. Бяха разграбени до сутринта.

Писмо от майор Шейс Марл, до Директор-началник Сикт, командир на Седми боен фронт:

Писмото не получи отговор.

Шест седмици по-късно майор Шейа Марл беше прострелян в някаква област. В доклада се споменаваше, че е имало неволен изстрел с оръжие, но виновникът не може да се установи.

Майор Марл беше повишен посмъртно, беше награден с орден, получи още една звезда и беше погребан с почести на Спорния свят Очио IX.

Главният път, който водеше към космодрума на Рурик, беше море от нещастие. Хиляди и хиляди същества се мъкнеха през проливния дъжд, блъскаха се, влачеха се и бяха изтиквани напред от джохианските войски.

Нямаше разделяне на видовете в този насилствен марш. Суздалите кретаха редом с богази и хора.

Тълпата от несретници беше толкова гъста, че ако някой паднеше, тялото му щеше да бъде отнесено от масата. Хората се провикваха отчаяно към членовете на семействата си или просто от мъка.

На космодрума ги очакваха хиляди стари кораби, поръчани от Искра. Други военни обслужваха тези кораби, те наблъскваха съществата, докато не останеше никакво място.

По сигнал вратите на отделенията се затваряха и корабите излитаха. Едва бяха излезли в орбита, когато следващите кораби заемаха местата им.

Професор Искра наблюдаваше сцената с голям интерес. Той натискаше копчетата, които контролираха изгледа на различните видеоекрани: широк кадър на задръстена улица; близък план на безнадеждни лица; още един далечен изглед, показващ случващото се на космодрума. Докато един от корабите се издигаше, той се облегна назад в стола си и си позволи дълга, приятна глътка от билковия си чай.

Искра хвърли поглед към Венло, странна тънка рязка раздели устните му — Венло предположи, че е усмивка.

— Надявам се, разбирате, че наблюдаваме как историята се разгръща пред нас? — попита Искра. — Кой би могъл да си представи такова преселение? Такова мащабно прочистване на нашия свят?

Венло просто изсумтя.

— Хайде — настоя Искра. — Сигурно заслужавам поне малка похвала за начина, по който се справих с кризата?

— Не влиза в длъжностната ми характеристика, професоре — отвърна Венло. — Пък и си имате достатъчно поклонници.

Искра беше твърде доволен, за да се сърди.

— Няма проблеми. Не очаквам комплименти от невежите.

Венло посочи видеоекрана.

— Смятате, че това е гениално?

— А вие как бихте го нарекли, необразовани ми приятелю?

— Лудост — излая Венло. — Или просто глупост.

— Боже, Боже. Човечността в това студено сърце е наранена и кърви.

— Не бъркайте професионалното ми мнение с мекушавост, професоре — каза Венло. — Би трябвало да е ясно на всеки, освен на педантичен глупак, че само влошавате нещата. Това не само, че не е необходимо, но и е опасно. Всеки път, когато правите нещо такова — той посочи с пръст войниците, пребиващи изостанал бежанец, — си създавате пет или шест нови врагове.

— Това не е състезание за популярност — изтъкна Искра през смях. — Пък и смятах, че ще сте зарадвате. След онова, което се случи при казармите, би трябвало да се радвате, че отмъщавам за смъртта на вашите гвардейци.

— Не го прехвърляйте на нас, докторе — предупреди Венло. — Никой не е искал от вас да предприемате подобни действия. Не въвличайте Императора в това.

— Но той вече е въвлечен — възрази Искра. — И то доста силно. Вече цялата Империя е наясно колко съм важен за него.

Той посочи към видеоекрана.

— И като всеки друг в Алтайския куп, скоро ще разбере, че именно в негово име се правят всички тези жертви.

Очите на Венло се присвиха.

— За какво говорите?

— Това е само началото — засмя се Искра. — О, ще трябва още много да работим, докато се прочистим.

— Което значи?

— Гледайте следващото ми предаване — каза Искра. — Мисля, че дори вие ще бъдете впечатлен от новите ми извънредни декрети.

Венло се извърна. На видеоекрана видя как един от бежанците се отскубва от тълпата. Съществото набързо разви саморъчно направено знаме.

Едва успя да прочете думите, преди войниците да го покосят:

„Къде е Императорът?“

34.

— Ваше величество, нямаше начин някой да предвиди в какво се е превърнал Искра — каза Венло, добавяйки капчица загриженост в гласа си, — камо ли вие. Последния път, когато проверявах, видях, че трябваше да се грижите за цяла империя.

За скрито изумление на Венло сянка пробяга през лицето на Императора. Учудване, че някой го е грижа? Венло не можеше — по-скоро не искаше — да тълкува видяното на екрана. Изражението на Императора бързо се превърна в маска на спокойна властност.

— Да — каза той. — Прав си, Венло. Ти разбираш донякъде реалностите на управлението. Мога да разбера защо Махони те ценеше високо, макар и да бяхте противници.

Сега беше ред на Венло да си сложи маската на невъзмутимост. Йън Махони в действителност беше отказал не само да му стисне ръката, както един джентълмен би направил, когато играта приключи, но беше казал, че иска да го убие. Бавно. Венло му беше повярвал. Безусловно.

Императорът сякаш не забеляза внезапната липса на реакция от страна на Венло.

— Тези последни действия на доктор Искра и неговият режим, които ти, Стен, и други агенти ми докладвахте, са напълно психопатични — продължи Императорът. — Затова трябва да се справим с проблема светкавично и незабавно.

— Да, ваше величество. Благодаря ви, че изяснихте ситуацията. Опасявам се, че бях объркан коя точно от мерките трябва да се използва — излъга Венло, умишлено подмазвайки се, за да види в кой момент прочутата антиподлизурска непоносимост на Императора ще се прояви.

Императорът обаче гледаше към друг екран, който Венло не можеше да различи.

— Прегледах фиша, който си приготвил за така наречения резервен вариант. Добра работа, Венло. Поздравления.

— Благодаря ви, сир.

— Ще ти кажа коя от всички мерки искам да бъде предприета. Още нещо, обаче. Ще има малка промяна. Държа да участваш лично. Не е достатъчно да се направлява упражнението отдалече. Не трябва — не може — да се допусне и най-малка грешка.

Венло изсумтя леко.

— Ваше величество, операциите ми винаги са били успешни, и всеки път съм държал на едно нещо в моето планиране.

— Да, когато дракхът се разсипе, ти безопасно да напуснеш мястото.

— Никога преди не съм бил обвиняван в страхливост, сир. Причината да предпочитам да работя от разстояние е да запазя ръцете на клиентите си чисти. Без значение е, ако някой агент бъде заловен и после си признае, защото умишлено му е давана фалшива информация.

Венло си помисли, но предпочете да не го казва, че неговите планове работеха достатъчно добре, за да поразят най-голямата от всички риби: самия Вечен император. Но определено не страдаше от самоубийствени наклоностти.

— Това не е важно в случая — каза Императорът. — Дадох ти заповед. Искам да си на място и готов лично да поправиш всяка грешка, ако такава бъде допусната.

— Да, сир.

— Много добре. Казах ти, че Махони е изпратен към Алтайския куп, както и какви са задачите му. Той не знае нищо за този план, между другото. И искам да се изтеглиш оттам, колкото се може по-скоро — след като операцията бъде завършена. Сега, след като добавихме Махони към уравнението, твоите действия трябва да постигнат няколко неща. Първо, доктор Искра трябва да бъде убит. Незабавно. Не трябва да подозира нищо до времето на премахването си.

— Очевидно, сир.

— Второ. Като се имат предвид заповедите на Махони, неговата задача ще се улесни, ако част от тези подлизурковци, които се събират около Искра, онези неуспешни търсачи на власт, които Стен споменава в докладите си — ще бъде добре, ако някои от тях престанат да съществуват. Объркването, докато им намерят заместници, е желателно в очите на Империята.

— Това означава, че ваше величество ще нареди или мярка В, или Р.

— Правилно. И ще разбереш коя, когато ти кажа последното условие. Империята не бива да бъде уличена за тези действия. И най-добрият начин, който виждам, за да се избегне всякакво подозрение, е един от най-ценените ни и уважавани слуги да умре случайно при тези събития.

— Посланикът? Сир?

— Да — каза Вечният император. — Всички съществуваме, за да служим. А това ще бъде най-ценната му услуга към мен. Стен трябва да умре.