Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

Глава първаМАЛАГА

По време на дългата и жестока борба на страстите, разиграла се под покрива на кралския дворец, един от нашите герои се намираше в забрава и затова се чувстваше много нещастен.

Действително, Д’Артанян, когото трябва да назовем по име, за да си спомним за неговото съществуване, нямаше нищо общо с това блестящо и лекомислено общество. След като прекара с краля два дни във Фонтенбло, гледайки пасторалните и героико-комичните маскаради на своя повелител, мускетарят почувства, че те не могат да запълнят съществуването му.

Той беше заобиколен от хора, които всяка минута му задаваха един и същ въпрос: „Как, според вас, ми стои този костюм, господин Д’Артанян?“ На което той отговаряше: „Според мен вие сте облечен като най-красивата маймуна на Сенлоранския панаир.“

Това беше типичният комплимент на Д’Артанян и волю-неволю тези, които се интересуваха, трябваше да се задоволят с него.

Когато го питаха: „Как ще се облечете тази вечер, господин Д’Артанян?“ — той обикновено отговаряше: „Обратно, аз ще се събличам.“

Всички се смееха на тези думи, дори дамите.

Прекарал по-този начин два дни, мускетарят видя, че нищо съществено не се случва и че кралят напълно е забравил или си дава вид, че е забравил Париж, Сен-Манде и Бел-Ил, че господин Колбер мисли само за илюминации и фойерверки, а дамите поне още един месец ще правят мили очи и ще отговарят на нежни погледи. Д’Артанян реши да помоли краля за отпуск по семейни причини.

— Вие искате да ме напуснете, господин Д’Артанян? Людовик XIV не можеше да допусне, че някой, който е имал щастието да зърне лицето му, би могъл да го напусне.

— Господарю — каза Д’Артанян, — тръгвам, защото не съм ви нужен. Ако можех да ви окуражавам по време на танците, тогава щеше да е друго.

— Но, драги Д’Артанян, кавалерите нямат нужда от окуражаване по време на танците.

— Извинете — поклони се мускетарят и продължи все така иронично, — не знаех това.

— Значи не сте видели как танцувам?

— Видях, но мисля, че аз не съм ви нужен. Освен това, ако се наложи, знаете къде да ме намерите.

— Добре — съгласи се кралят.

След като вече знаем, че Д’Артанян получи отпуск, ние няма да го търсим във Фонтенбло, това би било просто безполезно и с разрешение на читателя ще отидем право на улица Ломбард в магазинчето „Златният напръстник“ при нашия почтен приятел Планше.

Часът бе осем вечерта. Беше горещо и задушно. В стаята на приземния етаж беше отворено едно-единствено прозорче. Ноздрите на мускетаря бяха погъделичкани от миризма на подправки, примесена с по-малко екзотичния аромат на оборски тор, проникващ от улицата.

Д’Артанян се настани в голямото кресло с крака върху табуретка, така че тялото му образуваше тъп ъгъл. Погледът му, обикновено проницателен и остър, сега беше застинал. Той тъпо гледаше късчето небе през прозореца. Това късче небе беше толкова малко, че би стигнало само за кръпка на някой чувал с боб, с който беше затрупано магазинчето.

Вкамененият в тази поза Д’Артанян не приличаше вече на войник, а на буржоа, почиващ си между обеда и вечерята и от вечеря до лягане. Мозъкът му беше спрял да работи, така че в него нямаше място за никакви мисли. Материята беше завладяла духа и бдително пазеше някоя добра идея да не се промъкне в главата на мускетаря.

Вече беше настъпила вечерта и в магазинчето се палеха свещите. Прозорците на горните етажи се затваряха, а отвън се долавяха стъпките на стражата.

Д’Артанян не чуваше нищо и унесено гледаше към късчето небе. На две крачки от него върху един чувал лежеше Планше, подпрял брадата си с юмрук. Той гледаше мускетаря, който спеше или мечтаеше с отворени очи. Наблюденията на Планше продължаваха вече от доста време.

След продължителен размисъл Планше реши, че е най-добре да слезе от чувала, което и направи, мърморейки едновременно с това: „Тъпак!“ (С този епитет той възнагради себе си.)

Но Д’Артанян, който през живота си беше чул какво ли не, въобще не реагира на думите на Планше. Все пак на бившия слуга се стори, че при думата „тъпак“ по лицето на бившия му господар пробягна одобрителна усмивка.

Планше стана по-смел:

— Спите ли, господин Д’Артанян?

— Не, Планше. Аз дори не спя — отвърна мускетарят.

— Думата дори ме хвърля в отчаяние.

— Защо? Това е съвсем обикновена дума.

— Господин Д’Артанян, вече мина седмица, откак пристигнахте от Фонтенбло. Вече седмица не командвате вашия отряд и не провеждате учения. Липсва ви грохота на мускетите и барабанния трясък. Аз съм носил мускет и ви разбирам.

— Уверявам те, че въобще не скучая.

— В такъв случай защо лежите като умрял?

— Драги ми Планше, когато аз участвах, когато ти участваше, когато всички участвахме в обсадата на Ла-Рошел, в нашия лагер имаше един арабин, изкусен стрелец. Беше умно момче, макар и с маслинов цвят на кожата. Този арабии, като хапнеше или поработеше, лягаше точно като мен сега и пушеше някакви вълшебни листа с луличка. Ако някой минаващ наблизо офицер го упрекнеше, че вечно дреме, арабинът отвръщаше: „По-добре да седиш, отколкото да стоиш, по-добре да лежиш, отколкото да седиш, по-добре да умреш, отколкото да лежиш.“

— Тоя арабин е бил мрачен по цвят на кожата и по мисли. Всъщност аз си го спомням. Той май с голямо удоволствие сечеше главите на протестантите.

— Вярно. А понякога ги балсамираше, ако си струваше труда.

— Господин Д’Артанян, вие слабеете.

— О-о-о! — извика Д’Артанян, удряйки се по гърдите, които закънтяха като празна броня. — Това е невъзможно.

— Уверявам ви, че сте тъжен и затова слабеете пред очите ми… Малага!… Ако продължава така, ще взема рапирата и ще пробода господин Дербле.

— Какво? — възкликна Д’Артанян, подскачайки в креслото. — Как можеш да произнесеш такива кощунствени думи! Как би могъл да вдигнеш оръжие срещу господин Дербле, твоя предишен господар, мой приятел, духовно лице и мускетар, станал епископ?

— Бих вдигнал оръжие срещу собствения си баща, когато ви виждам в такова състояние.

— Но господин Дербле е благородник.

— Все ми е едно, ако ще три пъти да е благородник. Заради него са ви завладели черни мисли, а от тях се слабее. Малага! Не искам господин Д’Артанян да отслабне в собствения ми дом.

— Черни мисли заради господин Дербле? Я ми обясни по-подробно.

— Вече три нощи ви мъчи кошмар. И на сън казвате: „Арамис, коварният Арамис!“

— Казвал съм това? — разтревожи се Д’Артанян.

— Казахте го, честна дума! И вече три дни, като се върна в къщи, ме питате: „Видя ли господин Дербле?“ Или: „Няма ли за мен писмо от Дербле?“

— Какво чудно има, че се интересувам от мой стар приятел?

— Това, разбира се, е напълно естествено, но не в такава степен, че човек да намалява теглото си.

— Планше, аз ще надебелея, обещавам ти.

— Добре, господарю, приемам вашето обещание, тъй като знам, че вашата дума е свещена.

— Обясни ми едно нещо. Каква е тази странна ругатня?

— За „малагата“ ли става дума?

— Да.

— Откак станах бакалин, винаги така ругая.

— Но това е името на сорт грозде!

— Ругая така, когато съм бесен. Щом кажа „малага“, значи вече не се владея.

— Но преди това не съм чувал нищо подобно от теб.

— Вярно е. Научиха ме — и Планше подмигна хитро.

— Кажи, какво правиш, за да не скучаеш?

— Забелязали ли сте, че от време на време заминавам?

— Драги Планше, когато хората се виждат всеки ден и единият замине някъде, то това е твърде забележимо за другия. Нима ти не чувстваш моето отсъствие, когато заминавам от Париж по работа?

— Естествено. Тогава съм като тяло без душа.

— Значи по този въпрос няма разногласия. Продължавай!

— Обърнали ли сте внимание на датите на моите заминавания?

— На петнадесети и тридесети всеки месец.

— Колко дни отсъствам?

— По два — три, понякога по четири дни.

— Какво правя в това време според вас?

— Събираш пари.

— Като се върна, каква ми е физиономията?

— Много доволна.

— Значи сте забелязали, че съм много доволен. И на какво приписвате това задоволство?

— На това, че търговията ти върви добре. Че изгодно си закупил ориз, сливи, захар, сушени круши и подправки. Ти винаги си имал твърде неспокоен характер, Планше, затова аз никак не се учудих, когато разбрах, че си се захванал с търговия с бакалски стоки. Това е най-приятната търговия и като се занимаваш с нея, ти имаш работа с най-ароматните плодове на земята.

— Добре казано, господине! Но вие грешите!

— Нима?

— Да. Вие мислите, че всеки две седмици заминавам за пари или за покупки. Бог да ви е на помощ, господарю, как можете да мислите подобно нещо!

Планше така се разсмя, че Д’Артанян започна да се съмнява в собствената си проницателност.

— Признавам си — усмихна се мускетарят, — че ти се оказваш по-хитър, отколкото те мислех.

— Това е самата истина.

— Как така истина?

— Вие сте гениален човек, ей Богу! Когато се касае до войни, неочаквани решения, тактика и ловки удари… кралете са нищо в сравнение с вас! Но когато става въпрос за душевни и телесни радости, за сладостта на живота, ако мога така да кажа, господарю, гениалните хора не стават за нищо! Те са палачи на самите себе си.

— Ей Богу, Планше — каза Д’Артанян, изгарящ от любопитство, — ти страшно ме заинтригува.

— Ще ви заведа на едно място, там ще ви бъде много весело.

— Прекрасно.

— Това е мястото, от което сте избягали поради скуката.

— Фонтенбло?!

— Именно.

— Слушай, престъпнико, да не би да имаш там имот?

— Една къщичка. Там е много красиво.

С тези думи той стана от чувала с царевица и започна да се протяга като пукаше с всички кокалчета на пръстите на ръцете си.

— Планше, Планше! — възкликна Д’Артанян. — Явно с тебе не сме изяли торбата със сол!

— Защо говорите така, господарю?

— Излиза, че не съм те познавал достатъчно, и сега окончателно се връщам на мисълта, която веднъж ми дойде на ум в Булон, когато ти едва не задуши нещастния Любен, лакея на господин Дьо Вард. Твоята изобретателност е неизчерпаема.

Планше самодоволно се засмя, пожела лека нощ на мускетаря и тръгна към стаята зад бакалницата, която му служеше за спалня.

Д’Артанян отново седна в предишната си поза и лицето му, прояснило се за миг, стана отново замислено. „Да, работата е в това: първо, да узная какво иска Безмо от Арамис; второ, да узная защо няма известия от Арамис; трето, да узная къде е Портос. Тук се крие някаква тайна. Щом приятелите не ми съобщават нищо, ще се обърнем за помощ към нашия беден ум. Ще направим всичко възможно, дявол го взел, или «малага», както казва Планше.“

Глава втораПИСМОТО НА ГОСПОДИН ДЬО БЕЗМО

За да изпълни взетото решение, Д’Артанян се отправи на следващата сутрин към господин Дьо Безмо. Този ден в Бастилията се правеше генерално чистене. Топовете се измиваха и почистваха, стълбите се изстъргваха, дори тъмничарите лъскаха ключовете си. Само войниците от гарнизона се разхождаха из дворовете, под предлог че са достатъчно чисти.

Комендантът го прие с изискана вежливост, но беше толкова сдържан, че въпреки всичките си усилия Д’Артанян не можа да изкопчи нищо от него. Колкото по-сдържан беше комендантът, толкова по-подозрителен ставате мускетарят. Дори му се струваше, че Безмо се държи така, защото е получил някакво указание. В Пале-Роял Безмо беше съвсем различен. Там той не беше този хладен и въздържан човек, какъвто се показваше в Бастилията сега.

Когато Д’Артанян подхвана разговор за паричните затруднения, поради които комендантът бе потърсил помощ от Арамис, и за неговата разговорливост онази вечер, Безмо се скри зад разпореждания, които трябвало да даде веднага, и Д’Артанян трябваше да го чака толкова дълго, че започна смъртно да скучае и си тръгна, без да го дочака.

Когато у Д’Артанян се зараждате някакво подозрение, умът му започваше усилено да работи. Както котката сред четирикраките, така и Д’Артанян сред хората беше олицетворение на тревога и нетърпение. Разтревожената котка може да остане на едно място, колкото прашинката, когато я духне вятър. Когато тя дебне мишка обаче, замира неподвижно на едно място и нито гладът, нито жаждата могат да я накарат да напусне поста си.

Изгарящ от нетърпение, Д’Артанян изведнъж отхвърли това чувство като твърде тежко наметало. Той дойде до извода, че от него крият точно това, което трябва да научи. Развивайки по-нататък мисллта си, мускетарят реши, че Безмо непременно ще съобщи на Арамис за посещението му, ако действително е получил някакви разпореждания от него. Така и стана.

Безмо още не се беше върнал от затвора, когато Д’Артанян се скри в засада до улица Пти-Мюси, откъдето се виждате всеки излизаш от Бастилията. Прекарвайки около час на сянка под навеса на странноприемницата „Златната бразда“, той видя най-после, че от Бастилията излиза войник. Беше човекът, когото чакаше. Всеки пазач от Бастилията имаше своите свободни дни, дори часове, затова на никого не се позволявате да живее в крепостта и да води там жена си. Те можеха да излизат, без да привличат любопитни погледи. Но войниците стояха на пост по едно денонощие и им беше забранено да излизат през това време. Д’Артанян знаеше това. Те можеха да излизат в униформа само със специална заповед или някакво спешно поръчение.

И така, от Бастилията излезе войник и тръгна бавно, бавно, с вид на щастлив смъртен, който, вместо да попадне в караула или бастиона, неочаквано е получил свобода и възможност да се поразходи, при което тези две удоволствия се съчетаваха със служебна задача. Войникът тръгна към предградието Сент-Антоан, като се наслаждаваше на въздуха и слънцето и хвърляше по едно око към минаващите жени.

Д’Артанян го проследи от разстояние. Неговите намерения още не се бяха оформили в главата му. „Преди всичко трябва да видя лицето на този глупак. После ще съдя за характера му“ — помисли мускетарят. Ускори крачка и задмина войника. Той не само разгледа лицето му, но установи, че носът на войника е подозрително червен.

„Малкият обича да посръбва“ — реши той. Едновременно с червения нос установи, че зад колана на момчето е затъкнат бял лист. „Отлично, значи носи писмо! Сигурно е горд, че него са избрали, и няма да продаде посланието в никакъв случай“ — продължаваше да разсъждава мускетарят.

Докато Д’Артанян мислеше над това обстоятелство, войникът продължи да крачи по посока на предградието Сент-Антоан. „Той, естествено, се насочва към Сен-Манде — каза си мускетарят — и аз няма да узная какво има в това писмо!…“ В момента идеите му се бяха изчерпали.

„Ако бях в униформа — каза си Д’Артанян, — щях да наредя да задържат този юначага заедно с писмото. Първият срещнат патрул щеше да ми помогне. Но, дявол да го вземе, нима трябва да съобщавам името си заради подобен подвиг? Да го напия? Но тогава той ще заподозре нещо, а току виж и аз съм се напил… Ах, дявол да го вземе, колко безмозъчен съм станал! Да нападна нещастника, да го обезоръжа и да го убия заради писмото? Това може да се направи, ако писмото е от кралицата до лорда или от кардинала до кралицата. Но, Боже мой, заради жалките интриги на господата Арамис и Фуке против господин Колбер да погубя човешки живот! Не, тази идея не струва дори десет су!“

Докато философстваше по този начин, гризейки нокти и хапейки мустаци, той изведнъж видя малка група полицаи, водени от комисар. Бяха подкарали човек с красива външност, който се дърпаше с последни сили. Полицаите бяха скъсали дрехите му и ето че започнаха да го влачат. Арестуваният викаше, че с него трябвало да се държат вежливо, тъй като бил благородник. Виждайки нашия войник, бедният човек извика:

— Ей, войнико, помогни ми!

Войникът приближи до арестувания, а около малката група започна да се събира тълпа. В тази минута на Д’Артанян му дойде идея. Това беше първата добра мисъл, както читателят ще се убеди по-нататък.

Благородникът започна да разказва на войника, че го били арестували в една къща като най-обикновен крадец, докато всъщност той бил любовник на дамата. Куриерът започна да му изразява съчувствие и да му дава съвети с цялата сериозност, с която френският войник се притича на помощ, когато става дума за любовна история. Д’Артанян се промъкна до войника, притиснат от тълпата, и ловко измъкна писмото от пояса му. Тъй като в този момент благородникът с разкъсаните дрехи дърпаше войника към себе си, а комисарят от своя страна дърпаше благородника обратно, Д’Артанян грабна писмото без всякакви затруднения. Той се отстрани на около десетина крачки зад ъгъла и прочете адреса:

„До господин Дьо Балон, при господин Фуке в Сен-Манде.“

— Отлично! — каза Д’Артанян.

Като се стараеше да не разкъса плика, той го отвори и извади сгънатия на четири лист, върху който бяха написани следните думи:

„Драги Дьо Балон, благоволете да предадете на господин Дербле, че той идва в Бастилията и разпитва.

Ваш предан Дьо Безмо“

— Сега всичко е ясно — възкликна Д’Артанян. — Портос е заедно с тях.

След като узна каквото му беше нужно, мускетарят си помисли: „Дявол да го вземе! Бедният войник ще отнесе наказанието от Безмо заради мен, ако се върне без писмото… Какво ще стане с него? Всъщност това писмо съвсем не ми е нужно. Когато изядеш яйцето, защо е нужно да пазиш черупките?“

Д’Артанян видя, че комисарят и полицаите успяха да убедят войника да не се намесва и поведоха арестувания нататък. Пратеникът па Безмо все още беше заобиколен от хората. Д’Артанян се вмъкна в центъра на тълпата, незабелязано пусна писмото и бързо се отдалечи. Най-после войникът отново тръгна по посока на Сен-Манде, продължавайки да си мисли за благородника, който го бе помолил за застъпничество. Изведнъж той си спомни за писмото, погледна колана си и видя, че там няма нищо. Неговият отчаян вид достави голямо удоволствие на Д’Артанян.

Бедният човек започна ужасено да се озърта, докато най-после, на около двадесет крачки от себе си, забеляза белеещия се плик. Устреми се към него като сокол към плячка. Наистина, пликът се беше позацапал и посмачкал, но все пак бе налице.

Д’Артанян забеляза, че счупеният печат разтревожи войника. В края на краищата той се утеши и отново пъхна писмото в пояса си. „Върви — мислено го съветваше Д’Артанян, — сега имам достатъчно време, можеш да ме изпревариш. Значи Арамис не е в Париж, щом Безмо пише до Портос. Милият Портос, колко приятно е да се срещне човек с него… и да побеседва“ — завърши своите размишления гасконецът. Влизайки в крачка с войника, мускетарят реши да се яви при господин Фуке четвърт час след него.

Глава третаЧИТАТЕЛЯТ С УДОВОЛСТВИЕ ВИЖДА, ЧЕ СИЛАТА НА ПОРТОС НЕ Е НАМАЛЯЛА

Д’Артанян както обикновено направи своите изчисления и установи, че часът се равнява на шестдесет минути, а минутата на шестдесет секунди. Благодарение на това съвсем точно изчисление той се появи пред вратите на суперинтенданта в момента, когато войникът излизаше от там с празни ръце. Портиерът полуотвори вратата пред него. Д’Артанян много искаше да влезе, без да докладват за него, но се наложи да каже името си. Според мускетаря това трябваше да премахне всички пречки, но портиерът се колебаеше. Д’Артанян разбра, че слугата има строга заповед. Затова реши да излъже, което не беше трудно, особено когато виждаше в лъжата държавна полза или собствена изгода. Затова той добави, че е изпратил войника, който току-що е донесъл писмото до Дьо Валон и че в това писмо се съобщава за неговото пристигане. Чак след тези думи вратите се разтвориха и Д’Артанян влезе.

Някакъв лакей искаше да го съпроводи, но Д’Артанян заяви, че не е нужно, тъй като прекрасно знае къде се намира Дьо Валон. На толкова осведомен човек просто нямаше какво да се възрази. Д’Артанян получи пълна свобода на действие. Приемни, салони, градини, всичко беше огледано внимателно от мускетаря. Почти четвърт час той броди из този почти кралски дворец, където всяка вещ беше произведение на изкуството и имаше толкова слуги, колкото врати и колони.

„Положително — каза си той — тези стаи нямат чет… Може би Портос се е върнал в Пиерфон, без да излиза от дома на господин Фуке?“

Накрая Д’Артанян стигна до далечната част на двореца, която беше опасана от каменна ограда, обвита с декоративни растения с пищни цветове. На равни разстояния една от друга върху оградата се издигаха статуи. Весталките, загърнати в пеплуми, сякаш стояха на стража, устремили към двореца срамежлив поглед. Хермес беше сложил палец на устните си. Ирида бе разперила криле. Нощта със сноп от макове се извисяваше над градините и постройките, които се белееха на фона на черните кипариси, устремили връх към небето. Около кипарисите растяха рози, които се захващаха със своите цъфтящи клончета за всяко дърво и обсипваха статуите с дъжд от благоуханни цветчета.

Тази вълшебна красота настрои мускетаря поетично. Мисълта, че Портос живее в такъв рай, го издигаше в неговите очи. Д’Артанян видя някаква врата и натисна дръжката. Тя се отвори.

Озова се в кръгъл павилион, където не се чуваше нищо освен ромоленето на фонтана и пеенето на птиците. Мускетарят беше посрещнат от лакей.

— Тук ли живее господин Дьо Валон? — с решителен тон попита Д’Артанян.

— Да, господине — отвърна лакеят.

— Доложете му, че го чака кавалерът Д’Артанян, капитан на мускетарите на негово величество.

Д’Артанян беше въведен в салона. Не се наложи дълго да чака. Скоро подът на съседната зала затрепери под добре познатите стъпки, вратата се разтвори и Портос с известно смущение се хвърли в обятията на приятеля си.

— Вие сте тук? — възкликна той.

— А вие? — отвърна Д’Артанян. — Ах, хитрец такъв!

— Да — със смутена усмивка каза Портос, — изглежда, ви учудва това, че ме намирате при господин Фуке.

— Ни най-малко! Защо да не бъдете приятел на господин Фуке? Господин Фуке има много приятели, особено сред умните хора.

От скромност Портос не прибави този комплимент към своята сметка.

— Освен това — добави той — вие ме видяхте, когато бях в Бел-Ил.

— Още една причина да ви считам за приятел на господин Фуке.

— Аз просто съм негов познат — с известно объркване каза Портос.

— Приятелю мой, вие сте виновен пред мен!

— С какво?

— Как с какво? Работите над строежа на укрепленията в Бел-Ил, а нито дума не казвате за това.

Портос се изчерви.

— Нещо повече — продължи Д’Артанян, — срещате ме там, знаете, че съм на служба при краля, а ие се досещате, че кралят жадува да узнае що за изключителен човек ръководи укрепленията, за които му разказват чудеса. Не се досещате, че той ме е изпратил да събера сведения за този човек.

— Значи кралят ви е изпратил да съберете сведения?

— Разбира се! Но да не говорим за това.

— Дявол да го вземе! — извика Портос. — Напротив, трябва да поговорим! Значи кралят е знаел, че Бел-Ил се укрепва?

— Разбира се! На краля всичко му е известно.

— Но не му е било известно кой строи укрепленията?

— Не, не му е било известно, но съдейки по разказите, той е подозирал, че те се строят от някакъв изключителен специалист във военното дело.

— Дявол да го вземе! Ако знаех това!…

— Нямаше да избягате от Ван? Нали?

— Не. Какво си помислихте, когато не ме намерихте там?

— Започнах да размишлявам, драги мой.

— Ето какво било… И докъде доведоха вашите размишления?

— Досетих се за всичко, което става.

— За всичко?

— Да.

— За какво се досетихте? Нека чуем — каза Портос, настанявайки се по-удобно на креслото.

— Преди всичко за това, че вие укрепвате Бел-Ил.

— Това не е толкова трудно! Вие ме видяхте, когато работех.

— Почакайте, досетих се и за още нещо. Досетих се, че вие укрепвате Бел-Ил по заповед на господин Фуке.

— Съвършено вярно.

— Разбрах, че господин Фуке иска да държи това строителство в най-строга тайна.

— Действително, доколкото ми е известно, той имаше такова намерение — съгласи се Портос.

— Да, но знаете ли защо е искал да запази всичко в тайна?

— Просто никой да не узнае за тези укрепления, дявол го взел!

— Мислел е да окаже по този начин внимание на краля. Чух как господин Фуке сам говореше за това на краля.

— Какво е говорил?

— Че е решил да укрепи Бел-Ил и да му го поднесе като подарък.

— Значи вие сте чули как господин Фуке казва всичко това на краля?

— Предавам точните му думи. Той дори добави: „Бел-Ил е укрепен от един мой приятел, прекрасен инженер, и аз ще помоля заради всичко това да го представя на ваше величество.“

„Името му?“ — попита кралят. „Барон Дьо Валон“ — отвърна господин Фуке. „Добре — отвърна кралят, — вие ще ми го представите.“

— Кралят е казал това?

— Имате думата на Д’Артанян!

— Но защо в такъв случай досега не са ме представили? — учуди се Портос.

— Нима не са ви казвали за това представяне?

— Казвали са ми, но аз все още го чакам.

— Не се безпокойте, ще ви представят. Д’Артанян реши да смени темата на разговора.

— Както виждам, вие живеете усамотено, скъпи приятелю — забеляза той.

— Аз винаги съм обичал самотата. Оказва се, че съм меланхолик — въздъхна Портос.

— Странно! — каза Д’Артанян. — Не съм забелязвал това преди.

— То е, откакто започнах да се занимавам с науки — със загрижен вид отвърна Портос.

— Надявам се, че умственият труд не е навредил на телесното ви здраве?

— О, ни най-малко.

— Силата ви не е ли намаляла?

— Ни най-малко, приятелю, ни най-малко!

— А на мен ми казаха, че в първите дни след вашето пристигане…

— Не съм бил способен да се помръдна, нали?

— Как! — усмихна се Д’Артанян. — Защо не сте могли да се помръднете?

Портос усети, че изтърси глупост, и поиска да се поправи:

— Пристигнах от Бел-Ил с лоши коне и това ме умори.

— Сега не се учудвам, че видях по пътя седем или осем паднали коня, когато пътувах след вас.

— Виждате ли, аз съм доста тежък.

— Значи вие сте били напълно изтощен?

— Мазнината ми се стопи и се разболях.

— Бедният Портос… А как се отнесе Арамис към вас?

— Отлично… Той поръча на личния лекар на господин Фуке да се грижи за мен. Но представете си, само след няколко дни започнах да се задушавам.

— Как така?

— Стаята се оказа много малка, а аз съм поглъщал прекалено много въздух. Тогава ме преместиха в друга.

— И там вече дишахте свободно?

— Там ми стана много по-добре, но лошото беше, че нямаше какво да правя. Докторът ме уверяваше, че не трябвало да се движа. Аз обаче се чувствах по-силен от всякога. Тогава стана един неприятен случай.

— Какъв случай?

— Представете си, скъпи приятелю, аз се разбунтувах срещу предписанията на лекаря и реших да изляза, независимо дали това ще му хареса или не. Наредих на лакея да ми донесе дрехите…

— Значи сте били съблечен, мой бедни Портос?

— Не може да се каже, че съм бил съвсем съблечен, защото имах великолепен халат. Лакеят се подчини и аз си сложих дрехите, които ми бяха станали твърде широки. Но се случи нещо странно: краката ми, напротив, се бяха разширили.

— Да, разбирам.

— Ботушите ми бяха станали тесни.

— Значи краката ви са отекли?

— Отгатнахте.

— Естествено! Това ли наричате неприятен случай?

— Именно. Но аз не разсъждавах като вас. Казах си: „Ако на моите крака десет пъти са нахлузвани ботуши, то няма никакви причини да не ги нахлузя единадесети път.“

— Позволете ми да забележа сега, мили Портос, че вие не сте разсъждавали нелогично.

— С една дума, аз седнах до една стеничка и се опитах да си обуя десния ботуш, дърпах го с ръце и го подпирах с другия крак, като правех някакви невероятни усилия. Изведнъж двете уши на ботуша останаха в ръцете ми, а кракът ми се устреми напред като снаряд от катапулт.

— От катапулт! Колко сте силен по фортификациите, драги Портос.

— И така, кракът ми се устреми напред, срещна по пътя си някаква преграда и я проби. Приятелю мой, стори ми се, че съм като Самсон, който разрушил храма. Ако знаете какво стана! На пода се изсипаха картини, статуи, саксии, килими и завеси! Наистина невероятно! Без да смятаме това, че от другата страна на тази преграда стоеше етажерка с порцелан.

— Съборихте ли я?

— Да. Тя отлетя в другия край на стаята — Портос се засмя гръмогласно.

— Разбих порцелан — продължи той с пресекващ от смеха глас — за повече от три хиляди ливри, хахаха!… Без да смятаме полилея, който падна право на главата ми и се разлетя на хиляди парчета, ха — ха — ха…

— На главата? — учуди се Д’Артанян, хващайки се за главата.

— Право върху нея.

— И ви проби черепа?

— Не, нали ви казах, че полилеят се счупи на хиляди парчета, защото беше стъклен, от венецианско стъкло. Уникална рядкост, тежаща двеста фунта.

— И ви падна на главата?

— Да… гла… ва… та… Представете си едно позлатено кристално кълбо с инкрустации, отдолу с фунии, от които излиза пламък, когато запалят свещите.

— Но нали все пак не е бил запален?

— За мое щастие, иначе щях да изгоря.

— И се отървахте само с това, че ви попритисна?

— Не.

— Как така не?

— Ами така, полилеят ми падна върху черепа. А, изглежда, в нашия род костта на темето е необикновено здрава и би издържал дори ако върху мен беше паднала парижката „Света Богородица“.

— Какво говорите?

— Да, да — продължи Портос, — та полилеят падна, кристалът се строши и аз паднах облян…

— В кръв? Бедният Портос!

— Не, в благовонно масло, което миришеше превъзходно, но много силно и главата ми се замая от този аромат. Случвало ли ви се е да изпитате нещо подобно, Д’Артанян?

— Случвало ми се е, когато съм мирисал момини сълзи. И така, бедни ми Портос, вие паднахте и бяхте замаян от някакъв аромат?

— Най-чудното от всичко беше, че лекарят се кълнеше, че никога в живота си не бил виждал подобно нещо.

— Но сигурно ви е изскочила цицина — прекъсна го Д’Артанян.

— Не една, а цели пет.

— Защо пет?

— Защото отдолу на полилея имаше пет необикновено остри украшения, те се забиха в косата ми, която, както виждате, е много гъста.

— За щастие.

— Само одраскаха кожата. Но обърнете внимание на нещо странно. Такова нещо може да се случи само на мен — вместо да станат дупки, ми изскочиха цицини. Лекарят не можа задоволително да обясни това явление.

— Тогава аз ще ви го обясня.

— Много ще ви бъда задължен — каза Портос, като мигаше, което при него беше знак на огромно мозъчно напрежение.

— Откакто вашият мозък започна да изучава науките и да се занимава с изчисления, той сериозно е увеличил обема си. По такъв начин вашата глава се е препълнила с наука.

— Така ли мислите?

— Уверен съм в това. Оттук следва изводът, че черепната ви кухина не само не дава възможност да проникне във вашата глава нищо външно, но тъй като е препълнена, използва всеки случаен отвор да изхвърли навън ненужното.

— А-аа! — доволно възкликна Портос, на когото това обяснение се видя по-разбираемо от обяснението на лекаря.

— Петте цицини, предизвикани от петте украшения на полилея, са пет натрупвания на научни знания, измъкнали се навън под въздействието на външни обстоятелства.

— Действително! — зарадва се Портос. — Ето защо главата ме болеше повече отвън, отколкото отвътре. Ще ви призная даже, че слагайки шапката на главата си с енергично движение, както правим ние, военните, понякога изпитвам страшна болка, ако не си меря силата.

— Портос, аз ви вярвам.

— И ето, скъпи ми приятелю — продължи великанът, — господин Фуке разбра, че неговият дом не е достатъчно здраво построен за мен и реши да ми отдели друго помещение. Затова съм тук.

— Този парк е охраняван, нали? Парк за срещи, който е известен с тайнствените похождения на суперинтенданта.

— Не знам, не съм имал нито срещи, нито тайнствени приключения. Беше ми позволено да тренирам тук мускулите си и възползвайки се от това разрешение, аз измъквам дърветата с корен.

— Защо?

— За да си раздвижа ръцете и да се сдобия с птичи гнезда. Така е по-удобно, отколкото да се катеря като маймуна.

— Вие имате овчарски склонности като Тирсис, драги ми Портос.

— Да, аз обичам птичите яйца много повече от кокошите. Не можете да си представите какво изискано блюдо е омлет от четиристотин или петстотин яйца от канарчета, скорци и дроздове.

— Как! От петстотин яйца! Но това е чудовищно!

— Но всички те се събират в една салатиера.

Д’Артанян пет минути се любува на Портос, сякаш го виждаше за първи път. Портос просто разцъфна под погледа на приятеля си. Така те прекараха няколко минути. Д’Артанян гледаше, а Портос блаженстваше. Явно беше, че мускетарят търси нова тема за разговор.

— Какво ще правите, Портос, когато ви Стане много скучно?

— О, аз няма да стоя тук дълго! Арамис чака да ми изчезне и последната цицина, за да ме представи на краля. Казват, че кралят не можел да търпи цицини.

— Значи Арамис е все още в Париж?

— Не.

— Къде е той?

— Във Фонтенбло.

— Сам ли е?

— Не, с господин Фуке.

— Много добре, но знаете ли…

— Не. Като ми кажете, тогава ще знам.

— Струва ми се, че Арамис ви забравя. Там се смеят, танцуват, пируват и пият вино от избите на господин Мазарини. Известно ли ви е, че във Фонтенбло всяка вечер се представя балет?

— Дявол да го вземе!

— Първо, той ви е лишил от свобода.

— Как така ме е лишил от свобода? Нима не съм свободен?

— Разбира се, че не!

— Иска ми се да го докажете.

— Няма нищо по-просто. Излизате ли на улицата?

— Никога.

— Яздите ли кон?

— Не.

— Пускат ли приятели при вас?

— Никога.

— Ами, драги, който никога не излиза на улицата, който никога не язди и който никога не се среща с приятели, той е лишен от свобода.

— За какво му е на Арамис да ме лишава от свобода?

— Нали Арамис състави плана за укрепленията на Бел-Ил? Портос се изчерви.

— Да, но той само това направи — начерта плановете.

— Драги Портос, работата е, че Арамис, който е начертал само плана, иска да го смятат за инженер, а вас, който сте построили камък по камък крепостните стени и бастиони, иска да понижи до ранга на обикновен строител.

— Строител — това значи каменар?

— Да, каменоделец.

— Който бърка варта ли?

— Именно.

— Общ работник?

— Точно така.

— О, милият Арамис мисли, че все още е на двадесет и пет!

— А отгоре на всичко, че вие сте на петдесет.

— Бих искал да го видя как работи!

— Да.

— Стар пръч, разяден от подаграта.

— Да.

— И с болни бъбреци.

— Да.

— Три зъба са му паднали.

— Четири.

— А вижте моите!

Разтваряйки дебелите си устни, Портос показа два реда зъби, наистина по-тъмни от снега, но чисти, твърди и здрави като слонова кост.

— Не можете да си представите, Портос — каза Д’Артанян, — какво внимание обръща кралят на зъбите. Виждайки вашите, аз взех решение. Ще ви представя на краля.

— Вие?

— А защо не? Да не мислите, че положението ми в двора е по-лошо от положението на Арамис?

— Съвсем не!

— Нали не смятате, че искам да си припиша някакви заслуги за укрепването на Бел-Ил?

— Разбира се, че не!

— Значи аз действам само във ваш интерес.

— Не се съмнявам в това.

— Ето какво тогава, аз съм близък приятел на краля, доказателството е, че когато той трябва да каже на някого нещо неприятно, аз взимам това задължение върху себе си.

— Но, мили приятелю, ако вие ме представите… Арамис ще се разсърди.

— На мен?

— Не, на мен.

— Но не е ли все едно кой ще ви представи: той или аз, след като трябва да бъдете представен?

— А какво ще каже господин Фуке, когато разбере, че съм заминал?

— Нима сте дали дума да не напускате мястото на вашето заточение?

— Не съвсем. Само обещах да не излизам от тук без предупреждение.

— После ще поговорим за това. Имате ли тук някакво задължение?

— Аз ли? Нищо сериозно.

— Освен ако не сте посредник на Арамис по някаква важна работа.

— Давам ви дума, че не.

— Нали разбирате, че аз казвам това само от съчувствие към вас. Да предположим, че имате задължение да изпращате на Арамис писма, документи…

— Писма — да! Изпращам му някои писма.

— Къде?

— Във Фонтенбло.

— Сега имате ли такива писма?

— Но…

— Оставете ме да се доизкажа. Имате ли такива писма?

— Току-що получих едно.

— Интересно ли е?

— Сигурно.

— Значи не ги четете?

— Аз не съм любопитен.

Портос извади от джоба си писмото, донесено от войника, чието съдържание не знаеше, за разлика от Д’Артанян.

— Знаете ли какво трябва да направите? — попита Д’Артанян. — Трябва сам да го занесете във Фонтенбло. А тъй като кралят е във Фонтенбло…

— То вие ще се възползвате от случая…

— Аз ще се възползвам от случая, и ще ви представя на краля.

— Дявол да ви вземе, Д’Артанян, колко сте изобретателен!

— И така, вместо да изпращате на вашия приятел повече или по-малко вярна информация, ние сами ще му отнесем писмото.

— Толкова просто е, а на мен дори наум не ми дойде.

— Ето защо, драги Портос, трябва да тръгнем незабавно.

— Наистина — съгласи се Портос, — колкото по-скоро отидем, толкова по-малко ще закъснее писмото.

— Портос, вие разсъждавате като Аристотел и логиката винаги идва на помощ на вашето въображение.

— Мислите ли?

— Това е следствие от сериозните занимания — отвърна Д’Артанян. — Да вървим!

— А какво ще стане с моето обещание към господин Фуке?

— Кое обещание?

— Да не напускам Сен-Манде, без да го предупредя.

— Ах, мой мили Портос — усмихна се Д’Артанян, — какво дете сте! Нали отивате във Фонтенбло?

— Да.

— И ще видите там господин Фуке?

— Да.

— В такъв случай ще се приближите до него и ще кажете: „Господин Фуке, имам чест да ви предупредя, че аз току-що напуснах Сен-Манде.“

— И така — произнесе със същата тържественост Портос, — след като ме види във Фонтенбло при краля, господин Фуке няма да посмее да каже, че аз лъжа.

— Драги ми Портос, тъкмо се канех да ви кажа същото, но вие ме изпреварихте. О, какъв щастливец сте вие, времето е пощадило вашия ум!

— Да, не се оплаквам.

— Значи идвате с мен.

— Ще наредя да оседлаят конете.

— Нима тук имате коне?

— Цели пет.

— Които сте докарали от Пиерфон?

— Не, подарени са ми от господин Фуке.

— Драги Портос, за двама ни не са нужни пет коня. Аз също имам три коня в Париж. Ще станат осем. Това е твърде много.

— Нямаше да са много, ако тук бяха моите хора, но уви!

— Съжалявате ли за това?

— Съжалявам за Мускетон. Той ми липсва.

— Вие имате много чувствително сърце — каза Д’Артанян, — но знаете ли, оставете конете тук, както сте оставили Мушкетон там.

— Но защо?

— Защото после може би ще се окаже по-добре господин Фуке нищо да не ви е подарявал.

— Не ви разбирам.

— Няма защо да разбирате. После ще ви обясня, Портос.

— Хващам се на бас, че тук се крие някаква политика.

— Много тънка политика.

При думата политика Портос наведе глава. След като помисли малко, продължи:

— Ще ви призная Д’Артанян, че не съм политик.

— Отлично знам това.

— Никой не го знае. Нали сам ми казахте…

— Какво съм ви казал, Портос?

— Че всяко нещо с времето си. Казахте ми това, а аз го знам от опит. Идва време, когато получаваш ударите от шпага с по-малко удоволствие отпреди.

— Да. Това е моя мисъл.

— Моя също, макар че аз не вярвам в смъртоносните удари.

— Но вие сте убивали, нали?

— Да. Но нито веднъж не съм бил убиван.

— Много добър довод.

— Аз не мисля, че ще умра от удар на шпага или от куршум.

— Значи не се боите от нищо?… Може би от вода…

— Плувам като видра.

— Тогава от треска?

— Не съм боледувал от треска и мисля, че никога няма да се разболея. Всъщност ще ви призная нещо — Портос сниши глас.

— Какво? — Д’Артанян също сниши глас.

— Ще ви призная, че до смърт се боя от политиката.

— Какво говорите!

— По-тихо — гръмогласно заповяда Портос. — Виждал съм негово преосвещенство кардинал Ришельо и негово преосвещенство кардинал Мазарини. Единият правеше червена политика, другият — черна. Никога не съм бил доволен от първата, нито пък от втората. Първата отведе на дръвника господин Дьо Марсияк, Дьо Ту, Дьо Сен Map, Дьо Шале, Дьо Бутвил, Дьо Монморанси, а втората — множество членове на Фрондата, към които принадлежахме и ние, драги мой.

— Към които не принадлежахме — поправи го Д’Артанян.

— Не, принадлежахме, защото, ако вадех шпага заради кардинала, то ударите нанасях заради краля.

— Драги Портос!

— Нека довърша. Аз се боя от политиката, затова, ако зад всичко това се крие политика, незабавно се връщам в Пиерфон.

— Ще бъдете напълно прав. Но аз ви казвам направо, политиката ми омръзна. Вие работихте по укрепването на Бел-Ил. Кралят пожела да узнае името на талантливия инженер, ръководил работите. Вие сте срамежлив като всички хора, които си вършат работата. Може би Арамис иска да ви остави в сянка, но аз ще ви взема с мен и високо ще обявя вашите заслуги. Кралят ще ви награди. Това е моята политика.

— Такава политика ми харесва — каза Портос, протягайки ръка на Д’Артанян.

Но той познаваше много добре тази ръка. Знаеше, че ръката на обикновен човек, попаднала между петте пръста на Портос, няма да се измъкне без повреди. Затова протегна на приятеля си вместо длан — юмрук. Портос дори не забеляза това. Те веднага се измъкнаха от къщата.

Часовите започнаха да шепнат помежду си, като произнасяха няколко думи, които Д’Артанян разбра, но не се зае да ги обяснява на Портос.

„Нашият приятел — каза си той — просто е бил пленник на Арамис. Да видим какво ще стане, когато този затворник излезе на свобода.“

Глава четвъртаПЛЪХЪТ И СИРЕНЕТО

Д’Артанян и Портос тръгнаха пеш. Когато престъпиха прага на бакалницата на Планше, Д’Артанян обяви, че господинът е пътешественик, на когото трябва да се оказва голямо внимание, а Портос докосна с перото на шапката тавана. Някакво тежко предчувствие помрачи подготвяното за утрешния ден развлечение на Планше. Но нашият бакалин имаше златно сърце и въпреки вътрешното си безпокойство прие Портос сърдечно и с почит.

Портос отначало се държеше надуто поради разстоянието, което дели барона от търговеца. Но малко по малко започна да се държи по-непринудено, виждайки с какво усърдие и внимание шета Планше около него.

Особено високо беше оценено разрешението, или по-точно, предложението да бърка с огромните си ръчища в съндъчетата със сушени и захаросани плодове, в чувалите с бадеми и орехи, в пакетите със сладки неща. Ето защо, независимо от предложението да се преместят в друга стая, Портос предпочете да остане цялата вечер в бакалницата, където пръстите му винаги намираха това, което усещаше носът и виждаха очите.

Прекрасните провансалски стафиди, орехите от Форест и туренските сливи развличаха Портос цели пет часа непрекъснато. Зъбите му като воденични камъни трошеха орехите, а черупките той плюеше на пода и те пращяха под краката на всички. Захващайки с устни цяла чепка мускатово грозде с тегло половин фунт, той на една хапка го отпращаше в стомаха си.

Обхванати от ужас клиенти мълчаливо се споглеждаха. Те не познаваха Портос и никога не го бяха виждали. Породата на титаните, носили броня по времето на Хуго Капет, Филип-Август, Франциск Първи, беше започнала да изчезва. Затова мислите им се въртяха около людоедите от приказките, в чийто ненаситен търбух щеше да изчезне цялата стока от магазина, заедно с Планше, бъчвите и съндъците.

Чупейки, дъвчейки, отгризвайки, отхапвайки и гълтайки, Портос от време на време казваше на бакалина:

— Търговията ви е чудесна, приятелю Планше.

„Ако върви така, фалитът му е сигурен“ — мърмореше старшият продавач, на когото Планше беше обещал да предаде магазина. Напълно отчаян, той се приближи до Портос, който преграждаше пътя към тезгяха. Нещастникът се надяваше, че Портос ще стане и това ще го отдалечи от лакомствата.

— Какво ви е нужно, приятелю — любезно го попита Портос.

— Искам да мина, ако това не ви безпокои.

— Справедливо желание и то въобще не ме безпокои.

С тези думи той хвана продавача през кръста, вдигна го във въздуха, внимателно го пренесе над коленете си и го остави на земята. През цялата тази операция усмивката не слезе от лицето му. Бедният човечец усети, че краката не го държат, и се отпусна върху чувал с тапи. Все пак, виждайки, че великанът е кротък, той събра смелост и каза:

— Господине, бъдете внимателен.

— Защо, приятелю мой? — попита Портос.

— Сега във вътрешностите ви ще се разгори пожар.

— Как така?

— Всички тези лакомства палят…

— Кои?

— Стафиди, орехи, бадеми…

— Но ако те палят…

— Сигурно е, господине…

— То медът освежава.

Портос протегна ръка към отворената бъчвичка с мед, където беше оставена лопатка, и загреба с нея половин фунт.

— Любезни приятелю, сега ще ви помоля за вода.

— Кофа ли, господине? — с наивен вид попита продавачът.

— Не, гарафата ще ми стигне — добродушно отговори Портос. Поднесе гарафата към устата си като тръбач мундщука и я пресуши на една дълга глътка. Планше беше неприятно изненадан. Чувствата на собственик и самолюбието му се размърдаха в сърцето, но тъй като древните традиции на гостоприемството се спазваха свято при него, той се престори, че е погълнат от разговор с Д’Артанян, като повтаряше неуморно:

— Ах, господине, каква радост!… Ах, господине, каква чест!

— В колко часа ще вечеряме, Планше? — Попита Портос. — Вече ми се отвори апетит.

Старшият продавач плесна с ръце. Другите двама се скриха под тезгяха, боейки се, че Портос ще поиска прясно месо.

— Тук само леко ще закусим — успокои ги Д’Артанян, — ще вечеряме в имението на Планше.

— Значи отиваме в имението ви, Планше? — попита Портос. — Толкова по-добре.

— За мен ще бъде голяма чест, господин барон.

Думите „господин барон“ направиха силно впечатление на продавачите, които видяха в невероятния апетит признак на висок произход. Титлата ги успокои. Те никога не бяха чували людоед да бъде наричан „господин барон“.

— Ще си взема за път малко бисквити — небрежно каза Портос. С тези думи той изсипа съндъче с ананасови бисквити в широкия джоб на своята дреха.

— Бакалницата ми е спасена! — радостно възкликна Планше.

— Да, като сиренето — каза старшият продавач.

— Какво сирене?

— Холандското, в което беше влязъл плъх и от него намерихме само кората.

Планше се огледа и реши, че сравнението е преувеличено до известна степен.

Старши продавачът разбра какво става в ума на господаря.

— Беда ще е, ако се върне! — каза той.

— Имате ли плодове? — попита Портос, качвайки се на полуетажа, където беше сервирана закуска.

„Уви!“ — помисли си бакалинът, хвърляйки умоляващ поглед към Д’Артанян, но той не обърна никакво внимание на това.

След закуската тръгнаха на път.

Беше вече късно, когато тримата ездачи, тръгнали от Париж в шест часа, се добраха до Фонтенбло. По пътя всички бяха весели. Компанията на Планше се нравеше на Портос, защото бакалинът беше внимателен и с любов разказваше за своите поляни, гори и заешки леговища. Портос имаше вкуса и гордостта на чифликчия. Виждайки, че спътниците му са увлечени в разговор, Д’Артанян беше отпуснал поводите на коня си, забравил бе за Планше и Портос и за всичко на света. Луната светеше меко през синкавите просвети между клоните. Тревите благоухаеха и конете вървяха бодро.

Портос и Планше разговаряха за подготовката на сеното. Планше призна на Портос, че достигайки зряла възраст, е оставил земеделието заради търговията, че детството му е преминало в Пикардия, сред разкошни поляни, където тревата стига до пояс, и под зелените ябълкови дървета с ароматни плодове, затова се е зарекъл — щом събере достатъчно пари, да се върне сред природата и да завърши живота си, както го е започнал. По-близо до земята, към която рано или късно всички се връщат!

— Та вие скоро ще излезете в почивка, мили Планше — каза Портос.

— Защо мислите така?

— Струва ми се, че сте посъбрали капиталец.

— Да, малък.

— На каква цифра се каните да спрете?

— Господине — каза Планше, без да отговори на този доста интересен въпрос, — много ме огорчава едно нещо.

— Кое?

— Едно време вие ме наричахте просто Планше и тогава бихте казали: „Към какво се стремиш, Планше?“

— Разбира се, че бих казал така — смути се Портос, — но в предишните времена…

— Искате да кажете, че преди бях слуга на господин Д’Артанян? Но и сега, въпреки, че не съм му слуга, аз все пак му служа, макар че от известно време…

— Какво е станало от известно време?

— От известно време имам честта да му бъда съдружник.

— Какво? — възкликна Портос. — Д’Артанян върти търговия!?

— Въобще не съм и помислял за това — обади се Д’Артанян, когото последните думи на Портос извадиха от унеса. Той се намеси в разговора леко и непринудено. — Не Д’Артанян се е заел с търговия, а Планше, напротив, се е впуснал в политиката.

— Да — гордо каза Планше, — ние заедно направихме една малка операция, която ми донесе сто хиляди, а на господин Д’Артанян двеста хиляди.

— Гледай ти! — учудено каза Портос.

— Затова, господин барон — продължи бакалинът, — ще ви моля да ме наричате отново Планше, както в добрите стари времена и да ми говорите „на ти“. Не можете да повярвате какво удоволствие ще ми доставите!

Портос вдигна ръка, за да потупа дружески Планше по рамото. Но конят се дръпна навреме и вместо рамото на Планше ръката му улучи хълбока на коня, който едва не се строполи.

Д’Артанян се разсмя и започна да мисли на глас:

— Пази се, Планше! Ако Портос те обикне, ще започне да те гали, а от неговите ласки никак няма да се чувстваш добре. Портос си е останал същият Херкулес като преди.

— Но нали Мушкетон е още жив, а господин баронът го обича много.

— Разбира се — потвърди Портос с въздишка, от която трите коня се изправиха на задните си крака, — тази сутрин казвах на Д’Артанян колко ми е скучно без него. Кажи ми, Планше…

— Благодаря, господин барон, благодаря.

— Ти си славен юначага. Кажи, колко десетини парк имаш?

— Парк ли?

— Да. После ще преброим ливадите и горите.

— Къде ще броите, господине?

— В твоето имение.

— Но аз нямам нито паркове, нито гори, нито поляни, господин барон.

— Какво имаш тогава? — попита Портос. — И защо говориш за имение?

— Не съм говорил за имение, господин барон — възрази засрамено Планше, — а за местенце… Имам две стаи за приятели и това е всичко.

— Къде се разхождат тогава твоите приятели?

— Преди всичко в кралската гора. Там е много хубаво.

— Да, това е прекрасна гора — потвърди Портос, — почти като моята в Бери.

Планше се ококори.

— Имате гора като Фонтенбло ли, господин барон?

— Дори две, но тази в Бери обичам повече.

— Защо?

— Защото не знам къде свършва, и там е пълно с бракониери.

— Защо изобилието на бракониери прави тази гора приятна за вас?

— Защото те преследват дивеча ми, а аз преследвам тях. И става една мъничка война.

В този момент, вдигайки глава, Планше забеляза първите три къщи на Фонтенбло, които ясно се очертаваха на фона на небето. Над тяхната тъмна, безформена маса се издигаха острите покриви на замъка, плочите по които блестяха на лунната светлина като люспи на гигантска риба.

— Господа — обяви Планше, — имам честта да ви съобщя, че пристигаме във Фонтенбло.

Глава петаИМЕНИЕТО НА ПЛАНШЕ

Конниците вдигнаха глави и се убедиха, че Планше казва истината. След десетина минути те се озоваха на улица Лионска, срещу странноприемница „Красивия фазан“. Висок плет от хмел, бодливи храсти и бръшлян образуваше непреодолима черна преграда, зад която се виждаше бяла къща с керемиден покрив. Два от прозорците на този дом гледаха към улицата. Те не светеха. Между тях се виждаше малка врата, под козирка с колони.

Планше скочи от коня, сякаш се канеше да почука, после размисли, взе коня си за юздата и измина още тридесетина крачки. Спътниците му го следваха. Като се приближи до вратата, Планше вдигна дървеното резе, което беше единствената преграда, и бутна едно от крилата. После той стъпи в малък двор и поведе коня след себе си. Острият мирис на тор показваше, че наблизо има обор.

— Добре мирише — звучно каза Портос, — който на свой ред скочи от коня. — Готов съм да помисля, че съм попаднал в моя пиерфонски краварник.

— Имам само една крава — скромно каза Планше.

— А пък аз имам около тридесет, но не съм ги броил напоследък.

Планше затвори вратата след двамата конници. Скачайки от седлото с обичайната си ловкост, Д’Артанян жадно вдишваше селския въздух и като парижанин късаше клончета от храстите. Портос започна да бере шушулки от увития по коловете грах и усърдно да унищожава зърната заедно с люспите.

Планше разбуди някакъв стар инвалид, който спеше върху купчина мъх. Като позна Планше, старецът започна да го нарича „нашия господар“, доставяйки голямо задоволство на бакалина.

— Заведи конете в конюшнята, старче, и хубаво ги нахрани — каза Планше.

— Да, това са чудо коне — каза старецът, — трябва да се наядат до насита.

— Не се престаравай, приятелю — подхвърли му Д’Артанян, — ще им стигне стиска слама и малко овес.

— За моя жребец е нужна студена вода — добави Портос, — струва ми се, че му е горещо.

— Не се безпокойте, господа — заяви Планше, — татко Селестен е бивш кавалерист. Той разбира от коне. Заповядайте в стаите си, господа.

Поведе своите приятели по сенчеста алея, която пресичаше градината, след това те прекосиха едно езерце и стигнаха до къщата, чиято фасада гледаше към улицата. Приближавайки се до нея, през отворените прозорци на долния етаж човек можеше да види вътрешността на стаята, да я наречем приемната на Планше. Тя меко се осветяваше от лампа, поставена върху масата, и погледната отдалеч, изглеждаше като олицетворение на приветливостта, спокойствието, уюта и щастието. Независимо от това върху какво падаше светлината на лампата — върху старинния фаянс, върху мебелите, светещи от чистота, или закаченото върху килим оръжие — навсякъде играеха бляскави точки.

През прозореца надничаха жасминови клони, а масата беше покрита с ослепително бяла покривка. Върху нея имаше прибори за двама души. Жълтеникавото вино се отразяваше като кехлибар от кристалната гарафа, а голямата синя порцеланова кана със сребърен капак беше пълна с пенлив сидер. До масата, в кресло с широка облегалка, сякаш дремеше млада жена. Нейното цветущо лице сияеше от здраве и свежест. На коленете й лежеше кълбо прежда. Всичко в нея сякаш говореше: „Ето ме, аз съм щастието.“

От изненада приятелите се спряха пред прозореца. Виждайки израза на лицата им, Планше се почувства много доволен.

— Ах, измамнико Планше — засмя се Д’Артанян, — сега разбирам причината за твоите отсъствия!

— Охо, каква бяла покривка — изгърмя гласът на Портос.

При звука на този глас котката, която лежеше до домакинята, избяга. Жената моментално се събуди, след което Планше любезно покани гостите в стаята със сервираната маса.

— Позволете ми, скъпа — каза той, — да ви представя кавалера Д’Артанян, моя покровител.

Д’Артанян взе ръката на дамата с галантност на придворен кавалер, представян на принцеса.

— Господин барон Дьо Валон дьо Брасие дьо Пиерфон! — продължи Планше.

Портос на свой ред се поклони така, че от поклона му би останала доволна самата Ана Австрийска.

Дойде ред и на Планше. Той, без да се стеснява, целуна тъй свежата дама, като предварително поиска с очи разрешение за това от Д’Артанян и Портос. Естествено, беше му разрешено.

Д’Артанян се усмихна на Планше:

— Ето един човек, който знае да живее.

— Господине — със смях отвърна Планше, — животът е капитал и човек трябва да го влага възможно най-изгодно!

— А ти получаваш от него огромни проценти! — засмя се Портос така, че стените затрепериха.

Планше отново се приближи до домакинята:

— Скъпа, това са хората, които дълго ръководиха моя живот. Аз неведнъж съм ви говорил за тях.

— Вие споменавахте още две имена — каза жената с едва забележим фламандски акцент.

— Госпожата холандка ли е? — попита Д’Артанян.

— Аз съм от Антверпен.

— Тя се казва госпожа Хехтер — добави Планше.

— Не наричайте така госпожата — каза Д’Артанян. — Това име я състарява.

— Аз я наричам Трюшен.

— Очарователно! — въздъхна Портос.

— Трюшен — продължи Планше — пристигна при мен от Фландрия със своите добродетели и две хиляди флорина. Тя бягаше от непоносимия си мъж, който често я е биел. Тъй като аз съм от Пикардия, винаги съм харесвал жените от Артоа. Артоа е на една крачка от Фландрия. Тя дойде да се оплаче на своя кръстник, бакалин на улица Ломбард, където аз сега търгувам. Вложи в моята търговия две хиляди флорина, аз ги умножих и ето сега тя получава десет хиляди.

— Браво, Планше!

— Тя е свободна, богата, има си крава и командва слугинята и татко Селестен. Всичките ми ризи са изтъкани от нея, а зиме ми плете чорапи, сега, като влязохте, също ми плетеше… Срещаме се всеки две седмици и тя се чувства щастлива.

— Аз действително съм щастлива… — кимна Трюшен. Портос започна да суче мустаци.

„Този дявол — помисли си Д’Артанян — какво ли има наум?“ Междувременно Трюшен съобрази веднага каква е работата, отиде в кухнята, за да накара слугинята да побърза, след това донесе още два комплекта прибори и отрупа масата с изискани ястия, които превърнаха вечерята в пир. Краве масло, сланина, аншоа, риба тон, следвани от цялото разнообразие на стоките от бакалницата на Планше. Пилета, зеленчуци, прясна риба, дивеч, с една дума — всичко, което можеше да даде селото. В добавка на това Планше се върна от избата с десет бутилки, покрити с гъст слой прах. Техният вид зарадва сърцето на Портос.

— Аз съм гладен — заяви той.

После седна до госпожа Трюшен, хвърляйки й смъртоносни погледи. Д’Артанян седна от другата й страна. Щастливият Планше скромно седна срещу тях.

— Не се сърдете — каза той, — ако по време на вечерята Трюшен често става от масата. Тя желае да се увери, че леглата ви са приготвени както трябва.

Действително, домакинята много пъти се качва горе и от втория етаж се чуваше скърцане и местене на легла.

В това време тримата мъже ядяха и пиеха. Особено усърден беше Портос. Удоволствие беше да ги гледа човек. Въпреки изпитото вино Д’Артанян беше запазил цялата си въздържаност. Портос пък я беше загубил в значителна степен. Д’Артанян посъветва Планше да извърши отново пътешествие до избата. Тъй като бакалинът беше загубил способността да марширува като пехотинец, капитанът на мускетарите предложи да го придружи. Така те тръгнаха, пеейки с такива гласове, че сам дяволът би се изплашил. Портос и Трюшен останаха на масата.

Докато двамата любители на виното се движеха из тъмната изба, избирайки най-добрите бутилки, до тях достигна звънка целувка. „Портос си е въобразил, че се намира в Ла-Рошел“, помисли си Д’Артанян.

Върнаха се натоварени с бутилки. Планше беше толкова увлечен от песента, че не виждаше и не чуваше нищо. Д’Артанян обаче беше запазил острото си око и ясно забеляза, че лявата буза на Трюшен е доста по-червена от дясната. Портос храбро се усмихваше и с две ръце сучеше мустаци. Трюшен също се усмихваше на великолепния господин.

Пенливото анжуйско вино превърна отначало тримата сътрапезници в трима дяволи, а после в три дръвника. На Д’Артанян едва му стигнаха силите да вземе свещта и да освети собствената стълба на Планше. В това време Планше теглеше Портос, когото развеселената Трюшен буташе отзад.

На Д’Артанян принадлежеше честта да открие стаята и леглата. Портос се строполи на постелята и приятелят му с труд го разсъблече. След като легна, Д’Артанян си каза: „Дявол да го вземе, а се бях заклел никога повече да не пия жълто вино, което мирише на оръжейно масло. Ха! Какво биха казали моите мускетари, ако видеха своя капитан в това състояние?“ Дърпайки завесата, той добави: „За мое щастие, нищо няма да видят.“

Трюшен занесе почти на ръце Планше, сложи го на кревата, дръпна завесата и затвори вратата на спалнята.

— Весело нещо е селото — промърмори Портос, протягайки краката си така, че таблата на леглото се откачи с трясък, но никой не обърна внимание на това, толкова беше весело в имението на Планше.

В два часа през нощта всички в къщата вече спяха.

Глава шестаКАКВО СЕ ВИЖДА ОТ КЪЩАТА НА ПЛАНШЕ

На следващото утро тримата герои спяха сладък сън. Трюшен предвидливо беше затворила капаците, боейки се първите слънчеви лъчи да не повредят зрението на спящите. Затова зад завесите при Портос и под балдахина на Планше беше тъмно като в избата, докато Д’Артанян беше събуден от палав слънчев лъч, проникнал през капаците. Той веднага скочи от кревата, сякаш се готвеше да тръгне в атака. Превзе с пристъп стаята на Портос, която беше до неговата. Портос спеше дълбоко и хъркаше толкова гръмко, че стените трепереха. Д’Артанян го събуди с мъка. Портос започна да търка очи.

В това време Планше се облече и тръгна да поздрави гостите си, които след вчерашната вечер се държаха доста несигурно на краката си.

Въпреки ранното утро цялата къща беше изпълнена със суетня. Слугинята беше устроила безжалостно клане в птичарника, а татко Селестен късаше свежи плодове в градината. Слънцето щастливо пронизваше листата, плодовете и самото щастие на стареца. В игриво настроение Портос подаде ръка на Планше, а Д’Артанян поиска разрешение да целуне госпожа Трюшен, която не можа да откаже на това невинно желание. Фламандката се приближи до Портос и също така благосклонно му позволи да я целуне. Той звънко долепи устни до бузата й, след което дълбоко въздъхна.

После Планше хвана двамата си приятели за ръце:

— Сега ще ви покажа къщата си. Вчера беше тъмно като в печка и нищо не можеше да се види. На дневна светлина всичко е съвсем различно и вие ще останете доволни.

— Да започнем с изгледа — предложи Д’Артанян, — най-хубав ми се вижда изгледът от прозорците. Винаги съм живял в кралски дворци, а кралете умеят да избират пейзажа, който се открива от прозорците им.

— Аз също винаги съм обичал изгледа от прозорците — намеси се Портос. — В пиерфонското ми имение наредих да просекат четири алеи, от които се открива великолепна панорама.

— Сега ще видите моя изглед — каза Планше.

— Но това е улица Лионска — учуди се Д’Артанян.

— Към нея гледат два прозореца, изгледът не е нищо особено: една шумна и оживена странноприемница, което не е приятно съседство. По-рано към улицата гледаха четири прозореца, но два от тях зазидах.

Върнаха се в коридора, който водеше към стаите, и Планше отвори капаците:

— Ето и гората. На хоризонта е вечно изменящата се цветова гама: жълтеникава през пролетта, зелена през лятото, червена през есента и бяла през зимата.

— А тук някакво широко поле… — каза Портос. — Но какво е това там? Кръстове, плочи…

— Гробище! — възкликна Д’Артанян.

— Да, да — потвърди Планше. — Уверявам ви, че да се гледа към него е много интересно. Не минава ден, без да заровят някого. Фонтенбло е достатъчно гъсто населено. Понякога идват девойки в бяло с хоругви, понякога богати граждани с хор от певци, а понякога се мяркат и офицери.

— Това не ми харесва — намръщи се Портос.

— Да, не е много весело — съгласи се Д’Артанян.

— Уверявам ви, че гробището навява свети мисли — възрази Планше.

— Не споря!

— Нали всички ни чака смърт — продължи Планше. — Някъде прочетох една мисъл, която остана в паметта ми: „Мисълтта за смъртта е благотворна мисъл.“

— Но съгласете се — намеси се Д’Артанян, — мисълта за зеленината, за цветята, за реките, за синьото небе и широките долини също е свята мисъл…

— Ако имах всичко това, от нищо не бих се отказал — каза Планше, — но тъй като в мое разположение е само това малко гробище с цветя, обрасло с мъх, сенчесто и тихо, то аз се задоволявам с него и мисля за гражданите от улица Л омбард, които всеки ден чуват единствено грохота на две хиляди каруци и шляпането в калта на петдесет хиляди минувачи.

— Но те са живи — възкликна Портос, — живи!

— Именно затова — скромно се усмихна Планше — аз си отдъхвам при вида на мъртвите.

— Какъв юначага е Планше — каза Д’Артанян, — роден за поет и бакалин.

— Господине — каза Планше, — от хората, които са създадени да се радват на всички земни радости, аз съм най-щастливият.

Д’Артанян седна на перваза и започна да размишлява над философията на бившия си слуга.

— Май сега ще ни покажат комедия! — извика Портос. — Чувам пеене.

— Това е от най-евтините погребения — пренебрежително каза Планше. — На гробището има само свещеник, оплаквач и един певец. Виждате, господа, че покойният или покойната не са били принцове.

— Никой не придружава покойника.

— Не, ето идва някой — показа с ръка Портос.

— Вярно, някакъв човек с наметало — потвърди Д’Артанян.

— Не си струва да гледаме — каза Планше.

— На мен ми е интересно — живо го прекъсна мускетарят и се облегна на перваза.

— Аха, започва да ви харесва — весело каза Планше. — С мен също бе така. В първите дни ми беше тъжно да се кръстя от сутрин до вечер, а заупокойното пеене се забиваше в ушите ми и в мозъка като свредел. Сега ме приспива и никъде не съм виждал такива пойни птички като на гробищата.

— А на мен не ми е весело — каза Портос, — аз ще сляза долу.

С един скок Планше се озова до него, предложи му ръката си, за да го заведе в градината.

— Вие тук ли оставате? — обърна се Портос към Д’Артанян.

— Да, след малко ще дойда при вас.

— Господин Д’Артанян няма да загуби — каза Планше. — Вижте, от другия край на гробището се задава жена…

— Да, да, Планше! — оживено каза Д’Артанян. — Сега ме остави! Вече потъвам в душеспасителни размисли, затова не ми пречи.

Планше си тръгна, а Д’Артанян с любопитство започна да наблюдава погребението иззад полуотворените капаци. Двама гробари свалиха ковчега от катафалката и спуснаха печалния си товар в ямата. Човекът с наметалото, единствен зрител на тази мрачна сцена, стоеше на няколко крачки, облегнат на високия кипарис и грижливо закрил лицето си от гробарите и от духовника. Погребението свърши само за пет минути. Гробът беше засипан, гробарят каза на свещеника няколко думи и си тръгна. Човекът с наметалото се поклони на минаващите покрай него и пусна монета в ръката на гробаря.

— Що за чудеса виждат очите ми! — измърмори Д’Артанян. — Та това е Арамис!

Арамис (това действително беше той) остана сам. Но това беше съвсем за малко, тъй като чу наблизо стъпки по пътя, последвани от появата на една дама. Той веднага свали шапка с церемониална вежливост и заведе дамата под сянката на няколко кестена и липи, посадени до нечия разкошна гробница.

— О, изглежда, ванският епископ си е определил среща на гробищата — промълви Д’Артанян. — Той си остава все същият абат Арамис, който тичаше подир жените в Ноази льо Сек. Но все пак тази среща на гробищата е доста странна.

Разговорът продължи повече от половин час. Д’Артанян не можеше да види лицето на дамата, защото тя стоеше с гръб към него. Но по неподвижността на събеседниците, по спокойните жестове, по тяхната сдържаност той разбра, че не говореха за любов. Когато разговорът свърши, дамата се поклони ниско на Арамис.

„Все пак всичко свършва като истинска любовна среща… Отначало кавалерът скланя коляно, после дамата притихва и за нещо го моли… но коя е тази дама? Какво ли не бих дал да видя лицето й.“

Това, за съжаление, беше невъзможно. Арамис тръгна напред, а жената пусна воала си и тръгна след него. Д’Артанян не можа повече да издържи. Изтича към прозореца. Арамис влезе в странноприемницата.

Дамата се отправи в противоположната посока, по всяка вероятност към впрегнатата с два коня карета, която чакаше в края на гората. Вървеше бавно, навела глава и дълбоко замислена.

„На всяка цена трябва да узная коя е тази жена!“ — каза си мускетарят.

Без да се колебае повече, той тръгна след нея. По пътя трескаво мислеше как да я накара да вдигне воала си. „Тази жена не е млада — разсъждаваше Д’Артанян. — Тя е светска дама. Позната ми е, ей Богу, тази походка ми е позната!“

Звънът на неговите шпори и крачките му отекваха шумно по пустата улица. Изведнъж съдбата му се усмихна, когато почти се беше отчаял. Шумът от крачките разтревожи дамата. Тя реши, че някой я гони или следи и не без основание се огледа.

Д’Артанян подскочи, като попарен, обърна се рязко и прошепна: „Госпожа Дьо Шеврьоз!“

Той реши на всяка цена да разчепка докрай тази история. Помоли татко Селестен да научи от гробаря кого са погребвали сутринта.

— Някакъв беден францискански монах — беше отговорът. — Той нямаше дори куче, което да го обича на земята и да го изпрати до последното му жилище.

„Ако това действително е било така — помисли си Д’Артанян, — Арамис нямаше да присъства на погребението. Негово преосвещенство епископът на Ван не се отличава с кучешка преданост, що се касае обаче до кучешкия нюх, това е съвсем друга работа.“

Глава седмаКАК ПОРТОС, ТРЮШЕН И ПЛАНШЕ СЕ РАЗДЕЛИХА КАТО ПРИЯТЕЛИ БЛАГОДАРЕНИЕ НА Д’АРТАНЯН

Всички хапнаха добре в дома на Планше. Портос счупи една стълба и две вишневи дръвчета, опустоши маслиновите храсти, но не можа да се добере до ягодите, тъй като, по неговите думи, за това му пречел поясът.

Трюшен, която беше свикнала вече с великана, му каза откровено:

— Не ви пречи поясът да се наведете, пречи ви коремчето.

Възхитеният Портос целуна Трюшен, която му беше набрала цяла кошница ягоди и му ги пускаше в устата. Пристигналият в това време Д’Артанян се скара на Портос за мързела му и наум съжали Планше.

Портос си похапна отлично. Сетне прошепна, поглеждайки към Трюшен:

— Тук много ми харесва.

Трюшен се усмихна. Планше последва примера й, но усмивката му беше пресилена.

Тогава Д’Артанян се обърна към Портос:

— Разкошът, с който ви е обградил Планше, не трябва да ви пречи, приятелю мой, да си спомните за истинската цел на нашето идване във Фонтенбло.

— За моето представяне на краля ли става дума?

— Именно. Сега ще отида да направя необходимите приготовления. А вас ви моля да останете тук.

— Добре — съгласи се Портос.

Планше изплашено погледна към Д’Артанян.

— Нали няма да отсъствате дълго? — попита той.

— Не, приятелю, още довечера ще те избавя от двамата ти обременителни гости.

— Как можете да говорите така, господин Д’Артанян!

— Виждаш ли, ти имаш чудесно сърце, но много малък дом. Случвало се е човек да има само две десетини и все пак да може да помести краля и неговите гости, но, за съжаление, ти не си роден благородник.

— И господин Портос не е роден благородник — измърмори Планше.

— Но той стана такъв, драги мой. Ето вече двадесет години получава по сто хиляди ливри на година и петдесет години, откакто е собственик на два юмрука и гръб, които нямат равни на себе си в цялата прекрасна Франция. Портос е голям господар в сравнение с теб, приятелю, и… не искам да продължавам, защото си достатъчно умен.

— Не, господине, моля ви, продължете!

— Погледни опустошената си градина, празната си изба, пустия килер, виж счупения си креват и… госпожа Трюшен.

— Ах, Боже мой! — възкликна Планше.

— Портос владее тридесет села, в които живеят триста негови весели васали, а освен това е и хубавец.

— Ах, Боже мой! — повтори Планше.

— Госпожа Трюшен е превъзходна жена — продължаваше Д’Артанян, — пази я, нали ме разбираш?

Той потупа бакалина по рамото.

В тази минута забеляза, че Трюшен и Портос се скриха в беседката. Трюшен с чисто фламандското си изящество правеше за Портос обици от вишни, а Портос се топеше от любов като Самсон пред Далила. Трябва да отдадем справедливост на Портос, че той въобще не се смути, тъй като по всяка вероятност смяташе, че не прави нищо лошо. Но Трюшен също не се смути и това не се хареса на Планше. Помогна му „предимството“, че в своята бакалница беше виждал доста важни хора и се беше научил спокойно да понася неприятностите. Той взе Портос под ръка и му предложи да разгледат конете. Портос заяви, че е уморен. Тогава Планше предложи на барон Дьо Валон кайсиев конфитюр, домашно производство, който според неговите уверения бил някакво чудо. Баронът се съгласи. Така през целия ден Планше беше принуден да угажда на своя мъчител. Той принесе своя бюфет в жертва на самолюбието си.

Д’Артанян се върна след два часа.

— Всичко е готово — каза той. — Видях негово величество, преди да тръгне на лов. Вечерта кралят ще ви чака.

— Кралят ще ме чака? — извика Портос, като се изправи. Сърцето на човека е неустойчиво като морските вълни и трябва да признаем, че от тази минута Портос престана да гледа на госпожа Трюшен със същата нежност, която беше размекнала сърцето на фламандката. Планше с всички сили раздухваше пламъка на неговото честолюбие. Той разказа, или по-точно, направи така, че да оживеят всички бляскави случки от миналото: битки, обсади, всякакви тържествени церемонии. Той напомни за разкоша на англичаните, за успеха на тримата храбри приятели и как най-скромният от всички — Д’Артанян — накрая се превърна в техен водач.

Той пробуди у Портос ентусиазъм, възкресявайки пред него отминалата младост. Похвали душевното благородство на този голям господар и неговото свещено уважение към приятелството. Планше беше красноречив. Планше беше умен. Той очарова Портос, хвърли в трепет Трюшен и накара Д’Артанян да потъне в спомени.

В шест часа мускетарят нареди да приготвят конете и помоли Портос да се облече. Той благодари на Планше за гостоприемството и подхвърли няколко думи в смисъл, че ще се опита да потърси в двора някаква служба за него, което незабавно го издигна в очите на госпожа Трюшен, тъй като бедният бакалин въпреки своята доброта, щедрост и преданост губеше много, сравнен с двамата знатни гости. Жените винаги са такива: страстно желаят това, което нямат, а след като го постигнат, изпитват разочарование.

Оказвайки по този начин услуга на своя приятел Планше, Д’Артанян прошепна на Портос:

— Вие имате много красив пръстен, приятелю мой.

— Струва триста пистола — въздъхна Портос.

— Госпожа Трюшен по-добре ще ви помни, ако й оставите този пръстен.

Портос се колебаеше.

— Да не би да намирате, че той не е достатъчно красив — попита мускетарят. — Разбирам ви: такъв важен господин като вас не може да отсяда в дома на бивш слуга, без да му заплати гостоприемството. Но повярвайте ми, сърцето на Планше е златно и той ще забрави, че имате доход от сто хиляди ливри.

— Иска ми се — започна Портос, поласкан до крайност от тези думи, — да подаря на госпожа Трюшен малка ферма в Брасие. Това също не е лош пръстен… Дванадесет десетини…

— Прекалено е, добри ми Портос, прекалено… запазете го за по-нататък.

Като свали от пръста на Портос брилянтения пръстен, Д’Артанян се приближи до Трюшен.

— Госпожо — каза той, — баронът не знае как да ви помоли да приемете от любов към него това пръстенче. Господин Дьо Балон е един от най-щедрите и скромни хора на този свят. Той искаше да ви подари ферма в Брасие, но аз го разубедих.

— Ах! — възкликна Трюшен, поглъщайки с жадни очи брилянта.

— Колко сте щедър, бароне! — извика трогнатият Планше.

— Добри ми приятелю! — измърмори Портос, доволен от начина, по който Д’Артанян изрази мисълта му.

Тези възклицания дойдоха като развръзка на деня, който можеше да завърши доста неприятно за Планше. Но сред действащите лица беше Д’Артанян, а там където Д’Артанян се разпореждаше, всичко завършваше по негов вкус и желание.

Накрая всички се разцелуваха. Благодарение на щедростта на барона Трюшен почувства истинското си място и изчервявайки се, поднесе челото си на благородника, с когото съвсем доскоро се държеше крайно фамилиарно.

В пристъп на щедрост Портос охотно би изсипал цялото съдържание на джобовете си в ръцете на слугинята и на татко Селестен, но Д’Артанян го спря навреме.

— Сега е мой ред — каза той.

Даде един пистол на слугинята и два на стареца. Самият Арпагон щеше да се зарадва и да стане щедър, ако можеше да чуе благословиите, с които те възнаградиха мускетаря.

Д’Артанян помоли Планше да го изпрати до замъка и покани Портос в стаята си. Беше му се отдала възможност да се промъкне незабелязано за хората, с които не желаеше да се среща.

Глава осмаПРЕДСТАВЯНЕТО НА ПОРТОС

Вечерта в седем часа кралят даваше в големия салон аудиенция на холандския посланик. Тя продължи петнадесет минути. След това Людовик прие няколко дами и господа, неотдавна причислени към двора. В ъгъла зад колоната стояха Портос и Д’Артанян.

— Погледнете — каза Д’Артанян.

Портос се повдигна на пръсти и видя господин Фуке в параден костюм. Арамис вървеше след министъра към краля.

— Арамис! — възкликна Портос.

— Господин Фуке го представя на краля.

— Ах!

— Заради укрепленията на Бел-Ил! — продължи Д’Артанян.

— Ами аз?

— Вие? Вие, както вече имах честта да ви кажа, сте добрият Портос, затова сте помолен да не напускате за известно време Сен-Манде.

— Ах! — отново възкликна Портос.

— Но за щастие, аз съм тук — успокои го Д’Артанян — и сега ще дойде вашият ред.

В същия момент Фуке се обърна към краля със следните думи:

— Господарю, моля ви за благосклонност. Господин Дербле не е честолюбив, но той знае, че може да бъде полезен. Ваше величество трябва да има агент в Рим. Това трябва да е могъщ човек. Ние можем да получим кардиналска митра за господин Дербле.

Кралят не отговори.

— Аз много рядко досаждам с молби на ваше величество — каза Фуке.

— Трябва да помисля — каза кралят, всякога изразяващ своите колебания по този начин.

На тези думи нямаше какво да се отговори. Фуке и Арамис се спогледаха.

Кралят продължи:

— Господин Дербле може да ни послужи във Франция, например в качеството си на архиепископ.

— Господарю — възрази Фуке със свойствената си галантност, — ваше величество обсипва с милости господин Дербле. Архиепископството може да послужи като допълнение към кардиналската митра благодарение на щедростта на краля. Едното не изключва другото.

Находчивостта на Фуке се хареса на краля и той се усмихна.

— Дори Д’Артанян не би могъл да отговори по-добре — кимна той.

Д’Артанян тутакси се изправи пред него:

— Вика ли ме ваше величество? Арамис и Фуке отстъпиха назад.

— Позволете ми, господарю — живо каза Д’Артанян, измъквайки Портос отпред, — позволете ми да представя на ваше величество господин барон Дьо Валон, един от най-храбрите благородници на Франция.

Виждайки Портос, Арамис побледня. Фуке стисна юмруци под дантелените си маншети.

— Портос е тук! — прошепна Фуке.

— Тихо! Това е измяна! — прошепна Арамис.

— Господарю — продължи Д’Артанян, — още преди шест години трябваше да представя господин Дьо Валон на ваше величество. Но някои хора са подобни на звездите. Те не се движат без спътници. Плеядата не може да бъде раздробена. Ето защо, представяйки ви господин Дьо Валон, аз избрах тази минута, в която ваше величество може да види до него и господин Дербле.

Арамис едва се сдържаше. Той гордо погледна Д’Артанян, приемайки хвърленото предизвикателство.

— Така ли! Те са били приятели? — попита кралят.

— Най-близки, господарю, и единият отговаря за другия. Попитайте ванския епископ кой укрепи Бел-Ил.

Фуке се отдръпна още по-надалеч.

— Бел-Ил — студено каза Арамис — беше укрепен от барона. Той посочи Портос, който за втори път се поклони. Люгодовик гледаше и не вярваше на очите си.

— Да — каза Д’Артанян, — а сега благоволете да попитате господин барона кой му е помагал при строежа.

— Арамис — откровено каза Портос и посочи епископа. „Какво означава всичко това — помисли си епископът — и каква ще бъде развръзката на тази комедия?“

— Как! — възкликна кралят. — Господин кардиналът… искам да кажа епископът, се нарича Арамис?

— Това е военният му псевдоним — обясни Д’Артанян.

— Така ме наричат приятелите — поправи го Арамис.

— Защо скромничите? — извика Д’Артанян. — Под дрехите на свещеника, господарю, се крие най-блестящият офицер, най-безстрашният благородник и най-ученият богослов на вашето кралство.

Людовик вдигна глава.

— Също и инженер! — добави той, любувайки се на прекрасното лице на Арамис.

— Просто се наложи да бъда инженер, господарю — поклони се Арамис.

— Моят приятел е мускетар — каза с жар Д’Артанян, — чиито съвети стотици пъти са помагали на министрите на вашия баща… С една дума, господин Дербле заедно с господин Дьо Балон, известния на ваше величество граф Дьо ла Фер и аз бяхме квартет, за който много се говореше по време на покойния крал и непълнолетието на ваше величество.

— Той е укрепил Бел-Ил! — многозначително повтори кралят. Арамис направи крачка напред.

— За да служи на сина, както аз служих на бащата — завърши той.

Д’Артанян не сваляше очи от Арамис, докато той произнасяше тези думи. Долови в тях истинско уважение, гореща преданост и толкова искреност, че той, Д’Артанян, вечният скептик, безпогрешният Д’Артанян повярва в тях. „С такъв тон не се лъже“ — помисли си той.

Людовик беше трогнат.

— В такъв случай — обърна се той към Фуке, който с тревога очакваше края на тази сцена, — кардиналската митра ви е осигурена. Аз ви давам дума, господин Дербле, че щом се отвори вакантно място, вие ще станете кардинал. Благодарете на господин Фуке.

Тези думи бяха чути от Колбер и го нараниха в сърцето. Той побърза да излезе отдалата.

— Ваш ред е, господин Дьо Валон — обърна се към него кралят, — искайте… Обичам да награждавам слугите на моя баща.

— Господарю… — започна Портос.

Но се оказа, че не е в състояние да продължи.

— Господарю! — намеси се Д’Артанян. — Този достоен благородник е смазан от величието на вашата особа, въпреки че мъжествено се е бил под огъня на оръдията и на хиляди неприятели. Но аз зная за какво мисли той и тъй като повече съм свикнал да гледам към слънцето… ще споделя с вас неговите мисли: нищо не му е нужно, той нищо не иска освен щастието да съзерцава ваше величество в течение на четвърт час.

— Вие днес ще вечеряте с мен — каза с милостива усмивка кралят на покланящия се Портос.

Баронът стана моравочервен от радост и гордост. Кралят го освободи и Д’Артанян, след като прегърна приятеля си, го отведе настрана.

— Моля ви на масата да седнете до мен — прошепна му на ухото Портос.

— Добре, приятелю.

— Арамис ми се сърди, нали?

— Никога в живота си Арамис не ви е обичал повече, отколкото сега. Помислете си само: току-що изпросих за него кардиналска митра!

— Това е вярно — каза Портос. — А кажете, доволен ли е кралят, когато на масата му ядат много?

— Много му е приятно — каза Д’Артанян. — Той има кралски апетит.

Глава деветаОБЯСНЕНИЕ

Арамис се обърна рязко, приближи до Портос, който стоеше зад колоната, и му стисна ръката:

— Вие сте избягали от моя затвор?

— Не му се карайте — каза Д’Артанян, — аз бях този, драги Арамис, който го пусна на свобода.

— Ах, приятелю мой! — произнесе Арамис, като гледаше само към Портос. — Нима загубихте търпение?

Д’Артанян се притече на помощ на Портос.

— Вие, духовните лица — обърна се към Арамис, — сте велики политици. Ние, военните, вървим право към целта. Това е всичко. Аз направих посещение на милия комендант Безмо.

Арамис застана нащрек.

— Добре, че ми напомнихте, имам писмо за вас от господин Безмо! — каза Портос, като подаде на епископа познатото ни вече писмо.

Арамис поиска разрешение да го прочете, след което държанието му не предизвика у Д’Артанян никакво безпокойство, тъй като съдържанието му беше известно. Освен това Арамис се владееше толкова добре, че Д’Артанян му се възхити. След като прочете посланието, Арамис го сложи в джоба си с напълно спокоен вид.

— И така, драги капитане, вие казахте… — започна той.

— Казах — продължи мускетарят, — че направих служебно посещение на Безмо. И съвсем естествено беше да разговаряме за вас и вашите приятели. Трябва да отбележа, че Безмо се държа с мен съвсем студено. Когато си тръгнах, ме спря някакъв войник, който ме попита (сигурно ме е познал, въпреки цивилните дрехи): „Капитане, ще ми направите ли услуга да прочетете адреса на това писмо?“ Аз прочетох: „До господин Дьо Валон в. Сен-Манде при господин Фуке“. „Я виж! — помислих си аз. — Портос не се е върнал в Пиерфон или в Бел-Ил, както предполагах. Портос живее в Сен-Манде и сигурно е сам.“ След което се отправих натам.

— Много добре! — разсеяно кимна Арамис.

— Вие не сте ми разказвали това — забеляза с укор Портос.

— Нямах време, приятелю.

— Тогава вие доведохте Портос във Фонтенбло, така ли?

— При Планше.

— Планше живее във Фонтенбло? — изненада се Арамис.

— Да, до гробището! — неочаквано каза Портос.

— Как? До гробището? — попита с подозрение в гласа Арамис.

„Отлично — помисли си мускетарят, — сега е моментът.“

— Да, до гробището — потвърди Портос. — Планше е мъж на място и при него готвят отлично, но прозорците му гледат към гробището. Това действа угнетяващо. Ето, тази сутрин…

— Тази сутрин?… — попита Арамис, който ставаше все по-неспокоен.

Д’Артанян им обърна гръб и забарабани по стъклото на прозореца някакъв военен марш.

— Гледахме едно погребение — продължи Портос. — Много тъжно зрелище. Никога няма да живея в къща, откъдето постоянно се виждат мъртъвци… А на Д’Артанян това, изглежда, се хареса.

— Д’Артанян видя ли тази церемония?

— Не само че я видя, но я поглъщаше с очи.

Арамис трепна и се обърна към мускетаря, но той беше завързал оживен разговор с Дьо Сент-Енян. Арамис продължи да разпитва Портос. Изстискал целия сок от този огромен лимон, той го захвърли, приближи се до Д’Артанян, потупа го по рамото и каза:

— Приятелю мой, ние с вас няма да оставаме за вечеря с краля.

— Аз ще остана на вечеря.

— Можете ли да ми отделите десет минути?

— Дори двадесет. По-рано негово величество няма да седне на масата.

— Къде ще разговаряме?

— Ако искате тук на скамейката. Кралят тръгна, значи можем да седнем, в залата няма никой.

— Признайте си, приятелю — започна Арамис, — че вие внушихте на Портос известно недоверие към мен.

— Признавам си охотно, но не е това, в което ме подозирате. Виждайки, че Портос скучае до смърт, аз реших да го представя на краля и да направя за него и за вас онова, което вие никога няма да можете да направите.

— Какво именно?

— Да ви похваля в присъствието на краля.

— Благодаря ви. Много добре го направихте.

— Аз приближих към главата ви изплъзващата се вече кардиналска митра.

— Признавам си — продължи Арамис, усмихвайки се странно, — че вие несъмнено сте незаменим приятел.

— Значи сте съгласен, че моите действия са били в интерес на Портос?

— Знаете ли — каза Арамис, — ние трябва да си кажем цялата истина. Вие обичате ли ме както по-рано, драги Д’Артанян?

— Именно както по-рано — отвърна Д’Артанян, — без да се обвързва много с подобен отговор.

— В такъв случай ви благодаря и ви моля да говорим съвсем откровено — предложи Арамис. — Вашето идване в Бел-Ил беше заради краля, нали?

— Разбира се.

— Значи искахте да ни отнемете удоволствието да поднесем на краля укрепения Бел-Ил?

— Но, приятелю мой, за да ви отнема това удоволствие, би трябвало да знам предварително за вашите намерения.

— Когато дойдохте в Бел-Ил вие още не сте знаели?

— За вас — да! Но за Портос… Как да се досетя, че е станал инженер, способен да строи укрепления като Полибий или Архимед? Един латински писател е казал: „Оратор се става, а поетите се раждат.“ Но той не е казал: „Важното е да се родиш Портос, пък инженер можеш да станеш!“

— Вие винаги сте се отличавали с очарователно остроумие — студено се усмихна Арамис. — Но да минем нататък. След като узнахте нашата тайна, вие побързахте да я съобщите на краля?

— Побързах, уважаеми, тъй като видях, че вие също бързате. Когато човек, тежък двеста петдесет и осем фунта като Портос, препуска бясно с пощенски коне, когато прелатът, болен от подагра, лети като вятър, у мен възникват подозрения, че двама мои приятели не искат да ме предупредят, че те искат да скрият от мен нещо много важно. Тогава аз също препускам… доколкото ми позволяват възможностите и отсъствието на подагра.

— С една дума — продължи Арамис, — сега вие знаете всичко.

— Ей Богу, не всичко!

— Знаете, че трябваше незабавно да предупредя господин Фуке, за да може той да изпревари вашето идване при краля.

— Тук има нещо тъмно.

— Съвсем не! Господин Фуке има много врагове. Но това ви е известно, нали? И един особено опасен.

— Опасен?

— Смъртен! За да се пребори с влиянието на този враг, се наложи Фуке да доказва на краля дълбоката си преданост и готовност на всякакви жертви. Той направи на негово величество сюрприз, подарявайки му укреплението Бел-Ил. Ако вие пръв бяхте пристигнали в Париж, изненадата щеше да пропадне. Щеше да се създаде впечатление, че ние сме се изплашили. Това е цялата тайна — завърши Арамис, доволен, че е успял да убеди мускетаря.

— Много по-просто щеше да бъде — опита да се усмихне Д’Артанян, — ако ме бяхте отвели настрана, когато бяхме в Бел-Ил, и ми бяхте казали: „Драги приятелю, ние укрепваме Бел-Ил ан Мер, за да го поднесем на краля… Ще ви бъдем задължени, ако споделите с нас вие с кого сте: с господин Колбер или с господин Фуке?“ Може би нищо нямаше да ви отговоря, но ако бяхте ме попитали: „А вие приятел ли сте ми?“ — аз бих отвърнал: „Да“.

Арамис наведе глава.

— Така — продължи Д’Артанян — аз щях да бъда обезоръжен и идвайки при краля, щях да заявя: „Господин Фуке укрепва Бел-Ил, и то превъзходно. Ето какво ми поръча да предам на ваше величество господин губернаторът на Бел-Ил“ или: „Господин Фуке се кани да ви посети, за да ви съобщи за своите намерения.“ Аз нямаше да изиграя тази глупава роля, вашата изненада нямаше да бъде провалена и ние нямаше да се гледаме накриво.

— А сега — каза Арамис — вие действате като приятел на Колбер. Наистина ли сте негов приятел?

— Ей Богу, не! — възкликна капитанът. — Господин Колбер е педант и аз го мразя, както мразех Мазарини, но той не е страшен за мен.

— А аз обичам господин Фуке — заяви Арамис — и съм му предан. Вие знаете какво беше моето положение… аз бях беден… господин Фуке ми даде доход, изпроси за мен епископство, оказа ми много услуги и продължава да бъде любезен с мен. Достатъчно дълго съм живял на този свят, за да оценя нечие приятелско отношение. По този начин господин Фуке завоюва сърцето ми и аз съм изцяло на негово разположение. А навярно знаете от Портос как се е забъркал в тази история.

— Не — отвърна Д’Артанян. — Аз наистина съм любопитен, но никога не разпитвам човек, особено приятел, който иска да запази тайната си.

— Аз ще ви разкажа всичко.

— Няма нужда. Вашето признание ще ме обвърже.

— Не се бойте. Винаги съм обичал Портос за неговото простодушие и доброта. Той е откровен човек. Откак станах епископ, аз търся простодушни хора, които да ми внушават любов към истината и ненавист към интригите. Затова повиках Портос във Ван. Господин Фуке ме обича и разбирайки, че Портос е мой приятел, обеща да му съдейства пред краля. Това е цялата тайна.

— Няма да злоупотребя с нея — усмихна се Д’Артанян.

— Много добре знам това, приятелю. Никой не притежава в такава степен чувство за чест, както вие.

— Поласкан съм, Арамис.

— Сега да поговорим за нас. Желаете ли да станете приятел на господин Фуке? Не ме прекъсвайте, преди да сте чули какво искам да кажа.

— Слушам ви.

— Желаете ли да станете маршал на Франция, пер, херцог и да владеете херцогство?

— Какво трябва да направя, за да получа всичко това? — попита Д’Артанян.

— Да бъдете съмишленик на господин Фуке.

— Аз съм привърженик на краля, скъпи приятелю.

— Но струва ми се, не изцяло?

— Нямам навика да се раздвоявам.

— Мисля, че освен голямо сърце вие притежавате и известна доза честолюбие?

— Да, разбира се. Аз искам да бъда маршал на Франция, пер и херцог. Пер ще ме направи кралят. Той ще ми даде всичко това.

Арамис внимателно го погледна.

— Нима кралят не е властелин? — продължи Д’Артанян.

— Никой не оспорва това, но Людовик XIII също беше властелин.

— Да, приятелю, но между Ришельо и Людовик XIII не стоеше Д’Артанян — спокойно каза мускетарят.

— Около краля има доста подводни камъни.

— Но не и около този крал.

— Естествено, обаче…

— Слушайте Арамис, виждам, че тук всеки мисли за себе си и никой не мисли за нашия господар. А аз, поддържайки него, ще поддържам себе си.

— Забравяте за неблагодарността.

— От нея се боят само слабите.

— Изглеждате доста самоуверен.

— Може би.

— А ако с времето станете ненужен на краля?

— Нацротив, мисля, че в бъдеще ще съм му по-потребен от когато и да е. Вижте, ако се появи нов принц Конде, кой може да го обуздае? Само това… само това в цяла Франция! — Д’Артанян се потупа по ръкохватката на шпагата.

— Вие сте прав — каза Арамис и го прегърна. — Приятелю, вие сте перла в кралската корона.

Тук те се разделиха.

„Така си и мислех, това не е току-тъй“ — мярна се в главата на Д’Артанян.

„Трябва по-скоро да запаля фитила — каза си Арамис. — Д’Артанян е усетил миризмата на барут.“

Глава десетаПРИНЦЕСАТА И ДЬО ГИШ

Видяхме как Дьо Гиш излезе от залата в момента, когато Людовик XIV галантно поднасяше на Ла Валиер великолепните гривни, спечелени от него на лотарията. Разяждан от подозрения и тревоги, известно време той се бе разхождал около двореца. След това зачака на терасата да се появи принцесата. Мина повече от половин час. Едва ли при това усамотяване в главата на графа са витаели весели мисли. Той извади от джоба си бележник, поколеба се малко и написа:

„Принцесо, умолявам Ви дами отделите няколко мига заразговор. Нека тази молба не Ви плаши. Тя е продуктивна само от дълбоко уважение, с което аз… и т.н. и т.н.“

Той подписа тази необикновена молба, сгъна я на четири, но в този момент забеляза, че гостите на кралицата започват да се разотиват. Видя Ла Валиер, а след нея Монтале, която разговаряше с Маликорн. Принцесата все не се показваше. Но тъй като можеше да мине само оттук, Дьо Гиш внимателно наблюдаваше. Най-после я видя. Два пажа й осветяваха пътя с факли. Вървеше доста бързо и излизайки, извика от вратата:

— Пажове, вървете да намерите граф Дьо Гиш. Той трябва да ми даде отчет за една поръчка. Ако е свободен, помолете го да дойде при мен.

Дьо Гиш мълчеше, скрит в сянката. Но щом принцесата се прибра, той презглава избяга от терасата и с най-равнодушен вид — смачкал ненужната вече бележка — тръгна срещу пажовете, които отиваха към стаята му.

Той завари принцесата бледа и развълнувана. До вратата стоеше Монтале, на която много се искаше да узнае какво става в главата на господарката й.

— Заповядайте, господин Дьо Гиш — каза принцесата. — Госпожице Дьо Монтале, вие сте свободна.

Заинтригувана още повече, Монтале се поклони и излезе. Принцесата и графът останаха сами.

Всички преимущества бяха на негова страна. Принцесата сама го беше поканила на среща. Но как той би могъл да се възползва от такава милост? Принцесата беше толкова своенравна, с такъв променлив характер! Тя скоро го показа:

— Нима няма какво да кажете, графе?

Стори му се, че е отгатнала мислите му (влюбените са доверчиви и слепи, както и пророците), отгатнала желанието му да я види и целта на това желание.

— Принцесо — поклони се той, — аз съм много изненадан.

— От историята с гривните, нали?

— Да, принцесо.

— Според вас кралят е влюбен, така ли?

Дьо Гиш внимателно я погледна и тя наведе очи под този поглед, проникващ чак до сърцето.

— Според мен — отвърна той — кралят иска да поизмъчи някого, иначе нямаше да афишира своите чувства. Не би се решил толкова хладнокръвно да компрометира девойка, която до този момент е била безупречна.

— Тази безсрамница? — високомерно подхвърли принцесата.

— Мога да ви уверя, ваше височество, че Ла Валиер обича човек, достоен за уважение.

— За Бражелон ли става дума?

— Да, принцесо. Той е мой приятел.

— Какво го интересува краля, че той ви е приятел?

— Кралят знае, че Бражелон е годеник на Ла Валиер, и тъй като Раул честно е служил на краля, негово величество няма да му причини това непоправимо нещастие.

Принцесата се изсмя гръмко и смехът й порази неприятно Дьо Гиш.

— Повтарям ви, принцесо, не мисля, че кралят е влюбен в Ла Валиер, и за доказателство искам да ви попитам: чие самолюбие искаше да засегне кралят в този случай? Вие познавате целия двор и можете да ми помогнете да си изясня този случай, още повече че ме уверяват в голямата близост между ваше височество и краля.

Принцесата прехапа устни и след като не намери отговор, реши да смени темата.

— Докажете ми — каза тя, гледайки графа, — че именно вие сте искали да говорите с мен, макар че аз изпратих да ви повикат.

Дьо Гиш тържествено извади бележката и я подаде на принцесата.

— Нашите желания съвпаднаха.

— Да — каза с нежност графът, — и аз ви обясних защо исках да ви видя. Но, вие принцесо, още не сте ми казали защо ме викате.

Тя се колебаеше.

— Ще полудея заради тези гривни — промълви изведнъж тя.

— Вие сте очаквали кралят да ги поднесе на вас?

— А защо не?

— Но, принцесо, кралят освен снаха има и съпруга!

— А освен Ла Валиер — възкликна уязвената принцеса — той има мен! Той има целия двор!

— Уверявам ви, принцесо — поклони се учтиво графът, — че ако някой чуеше думите ви и видеше зачервените ви очи и — да ми прости Бог — тази сълза на ресниците… ако би видял това, ще каже, че ваше височество ревнува.

— Да ревнувам? — надменно каза принцесата. — Да ревнувам от Ла Валиер!

Тя разчиташе да смири Гиш с този високомерен жест и надменен тон.

— Да, вие ревнувате от Ла Валиер, принцесо! — смело повтори той.

— Изглежда, господине, вие си позволявате да ме оскърбявате! — възмути се тя.

— Не, принцесо — отвърна развълнувано графът, решил твърдо да укроти този пристъп на гняв.

— Вън! — извика принцесата, изкарана от кожата, вбесена от хладнокръвието и мълчаливото уважение на Дьо Гиш.

Той отстъпи няколко крачки, поклони се, след това се изправи бял като платно и с леко потреперващ глас произнесе:

— Не трябваше така да се старая, след като съм подложен на съвършено несправедлив гняв.

Обърна се, без да бърза. Не беше направил и пет крачки, когато принцесата се хвърли като тигрица, хвана го за ръкава и възкликна, привличайки го към себе си:

— Вашата престорена вежливост е по-страшна за мен от всяко оскърбление. Оскърбявайте ме, но не спирайте да говорите!

Цяла трепереше от ярост.

— Принцесо — меко отвърна графът, изваждайки шпагата си, — пронижете сърцето ми, но не ме измъчвайте!

По погледа, устремен към нея, пълен с любов, решимост и отчаяние, тя разбра че този спокоен човек ще забие шпагата в сърцето си, ако тя изрече само една дума още.

Измъкна оръжието от ръката му и притискайки се до него с пламенност, която би могла да мине за нежност, каза:

— Графе, пощадете ме! Вие виждате, че страдам, а у вас няма пито капка жалост!

Сълзи задавиха думите й. Виждайки принцесата да плаче, Дьо Гиш я вдигна на ръце и я отнесе до креслото. Тя се задушаваше.

— Защо — шепнеше той на колене, — защо не ми разкажете какво ви мъчи? Обичате ли някого? Кажете ми! Това ще ме убие, но преди това ще ви утеша! Ще облекча страданията ви!

— Нима толкова ме обичате?

— Да, принцесо, обичам ви! Тя му протегна двете си ръце.

— Аз действително обичам! — прошепна тя толкова тихо, че никой освен Дьо Гиш не би я чул.

— Краля ли?

Тя леко кимна с глава и усмивката й приличаше на онзи просвет между облаците, в който след буря сякаш се открива раят.

— Но в сърцето на знатната жена бушуват и други страсти. Любовта е поезия, но истинското чувство на благородното сърце е гордостта. Графе, аз съм родена на трон, горда съм и ревниво се отнасям към положението си. Защо кралят приближава до себе си недостойни?

— Отново! Защо отново оскърбявате бедната девойка, която ще стане жена на моя приятел?

— Нима сте толкова наивен да вярвате в това?

— Ако не вярвах — отвърна Дьо Гиш силно пребледнял, — Бражелон още утре би узнал всичко, стига да имах някакви основания да смятам, че Ла Валиер е забравила клетвата си. Впрочем не! Долно е да се издават женски тайни и да се смущава спокойствието на приятеля.

— Мислите ли — попита принцесата, като се смееше истерично, — че да не знаеш е щастие?

— Да, мисля.

— Докажете го! Докажете го! — заповяда му тя.

— Не е трудно да се докаже. Принцесо, целият двор говори, че кралят ви е обичал и вие сте му отвърнали с любов.

— Е? — тежко дишаше тя.

— Представете си, че Раул, моят приятел, се приближи до мен и ми каже: „Да, кралят обича принцесата, да, кралят е покорил сърцето на принцесата“, тогава аз бих го убил!

— Оттук следва — промълви принцесата с тон на упорита жена, която се чувства непристъпна, — че господин Дьо Бражелон трябва да ви представи доказателства за думите си.

— А докато съм в неведение, — отвърна с въздишка Дьо Гиш, — не бих се задълбавал и моето незнание би ми спасило живота.

— Нима до такава степен сте егоист и студен човек, че ще позволите младият човек да обича Ла Валиер както преди?

— Дотогава, докато не бъде доказана виновността на Ла Валиер.

— А гривните?

— Ах, принцесо, вие се надявахте, че кралят ще ви ги поднесе. Какво тогава щях да мисля аз?

Доводът беше неотразим. Принцесата бе победена. От този момент тя не можа да възвърне самочувствието си. Но тъй като душата й бе пълна с благородство, а умът й се отличаваше с острота, тя оцени цялата деликатност на Дьо Гиш.

Принцесата се досети, че Дьо Гиш подозира Ла Валиер, но желае да й даде време да размисли и за да не я погуби завинаги, се въздържа от решителни крачки и не събира по-точни сведения. С една дума, тя намери в сърцето на графа толкова истинско величие и толкова великодушие, че почувства как собственото й сърце се възпламенява от съприкосновението с такъв чист пламък.

Въпреки че се страхуваше да не би да не се хареса, Дьо Гиш си остана последователен и предан приятел и това го издигаше до степен герой, а нея сваляше до положението на дребнава, ревнива жена. Тя почувства към него такава нежност, че дори не можеше да я изрази с думи.

— Колко ненужни приказки — каза тя, хващайки го за ръката. — Подозрение, безпокойство, недоверие, страдание! Изглежда, ние произнесохме всички тези думи…

— Уви, да, принцесо!

— Зачеркнете ги от сърцето си, както аз ги изхвърлям от моето. Нека Ла Валиер обича краля или не го обича, нека кралят обича Ла Валиер или не я обича, хайде ние с вас, графе, да уточним ролите си. Защо се ококорихте? Басирам се, че не ме разбирате!

— Вие сте толкова своенравна, принцесо, че се боя да не би отново да не ви угодя.

— Вижте как треперите и колко сте изплашен! — пошегува се тя. — Да, господине, налага ми се да играя две роли. Аз съм снаха на краля. Трябва ли на това основание да се намесвам във всичко това? Вашето мнение?

— Колкото може по-малко, принцесо.

— Съгласна съм, но това е въпрос и на достойнство. И, второ, аз съм жена на принца.

Дьо Гиш въздъхна.

— А това трябва да ви задължава да говорите с мен винаги с най-голямо уважение и респект.

— О! — възкликна Дьо Гиш и падна в краката й.

— Струва ми се, че имам още една роля. Бях забравила за нея. Аз съм жена — тихо прошепна тя — и аз също обичам.

Дьо Гиш се изправи. Тя разтвори обятията си и устните им се сляха.

Зад вратата се чуха стъпки. Влезе Монтале.

— Търсят господин Дьо Гиш — каза Монтале, успяла да забележи объркването на актьорите, играещи четири роли, тъй като и Дьо Гиш също играеше своите.

Глава единадесетаМОНТАЛЕ И МАЛИКОРН

Монтале казваше истината. Господин Дьо Гиш го търсеха навсякъде и да остава повече при принцесата беше рисковано. Затова принцесата, независимо от наранената гордост и прикрития гняв, в нищо не можеше да упрекне Монтале, така дръзко нарушила усамотението на влюбените.

Дьо Гиш също беше загубил ума си, но преди идването на Монтале, затова, като чу гласа на придворната дама, без да се прости с принцесата, побърза да изчезне, не спазвайки дори елементарната етика между равни. Принцесата остана с вдигната ръка.

Всъщност Дьо Гиш можеше да каже, както след сто години Керубино, че отнася на устните си щастие за цяла една вечност.

Монтале завари влюбените в голямо объркване. „Този път, мисля, ще узная толкова, че и най-любопитната жена ще ми завиди.“

Принцесата беше толкова смутена, че се прибра в спалнята си. Монтале се втурна да намери Маликорн. Той внимателно оглеждаше потъналия в прах куриер, излизащ от стаята на Дьо Гиш.

Виждайки, че Маликорн е зает, тя реши да не го безпокои и едва когато той спря да напряга зрението си и да проточва шия, тя го потупа по рамото.

— Е — попита Монтале, — какво ново има?

— Господин Дьо Гиш обича принцесата.

— Това е много старо! Аз ще ви кажа една новина, която не знаете. Принцесата обича Дьо Гиш.

— Едното произтича от другото.

— Не винаги, мили мой.

— Това по мой адрес ли е?

— Присъстващите винаги се изключват.

— Благодаря — поклони се Маликорн. — А как стоят нещата с краля?

— Кралят е поискал да види Ла Валиер вечерта, след лотарията.

— И какво, видял ли я е?

— Не. Вратата е била заключена. Кралят си е тръгнал като крадец, забравил инструмента си. А при вас какво ново?

— Господин Бражелон е изпратил куриер до господин Дьо Гиш. Трябва да си разделим задълженията — добави Маликорн, — за да не се объркаме.

— Няма нищо по-просто — отвърна Монтале. — Три свежи интриги, ако се обработят както трябва, ще ни донесат поне по три любовни писма на ден.

— Какво говорите, скъпа — възкликна Маликорн, свивайки рамене. — Три писма! Това е типично за еснафските чувства. Мускетарят на стража и девойката в манастира си разменят по едно всеки ден през процепа в стената. В едно писмо се събира цялата поезия на тези бедни сърца. А у нас… Колко зле познавате дълбочината на кралските чувства!

— Хайде, свършвайте по-бързо — нетърпеливо го прекъсна Монтале. — Тук всеки момент ще дойде някой!

— Да свършвам? Та аз току-що започнах. Имам още три важни точки.

— Ти ще ме умориш с твоята фламандска флегматичност.

— А вие ще ме объркате с италианския си темперамент. Значи аз ви казах, че нашите влюбени ще разменят по цели томове всеки ден. Но какво следва от това?

— Следва, че нито една от нашите дами не може да пази получаваните писма. Значи аз ще пазя цялата кореспонденция при мен.

— Това е невъзможно — каза Маликорн.

— Защо?

— Защото не сте у дома си. Защото имате обща стая с Ла Валиер и защото стаята ви често се оглежда и претърсва. Защото кралицата е ревнива като испанка и кралицата майка — също. Накрая, принцесата е ревнива като десет испанки.

— Забравяте някого.

— Кого?

— Принца.

— Досега говорех само за жените. Нека ги обозначим. Номер едно е принцът.

— Номер две е Дьо Гиш.

— Номер три — виконт Дьо Бражелон.

— Номер четири е кралят.

— Кралят?

— Разбира се, кралят. Той не само е най-ревнивият, но и най-могъщият между тях.

— О, скъпа!

— По-нататък.

— В какво гнездо на оси сме попаднали!

— Мисля, че е по-благоразумно да завладеем всички тези любовни интриги.

— Вие няма да се справите.

— С ваша помощ ще се справя и с десет интриги. Това е стихията ми, скъпи приятелю. Аз съм създадена за дворцов живот, както саламандърът е създаден да живее в огъня.

— Вашето сравнение не ме успокоява, скъпа. Чул съм от доста учени хора, че, първо, саламандърът не съществува в природата и, второ, че ако съществуваше, щеше да излиза от огъня напълно опечен.

— Вашите учени може би знаят всичко, което засяга саламандъра, но те не могат да ви кажат това, което аз ще ви кажа: Ора дьо Монтале само след месец ще бъде първият дипломат при френския двор.

— Може, но при условие че аз ще бъда вторият.

— Става. Ще сключим нападателен и отбранителен съюз.

— Само внимавайте с писмата.

— Ще ви ги давам веднага щом ги получа.

— Какво ще кажем на краля за принцесата?

— Че принцесата все още обича краля.

— Какво ще кажем на принцесата за краля?

— Че тя ще постъпи доста лекомислено, ако не го щади.

— Какво ще кажем на Ла Валиер за принцесата?

— Каквото решим. Ла Валиер е наша.

— Наша?

— От две страни. Първо, благодарение на виконт Дьо Бражелон. Надявам се, не сте забравили, че господин Дьо Бражелон е писал много писма до госпожица Дьо Ла Валиер.

— Нищо не съм забравил.

— Тези писма ги получих аз и те са скрити — в Блоа, в познатата ви стая.

— Милата стаичка, пълна с любов, преддверие на палат, в който някога ще ви настаня! Но, простете ми, вие казвате, че всички тези писма са в стаичката?

— Да.

— Не сте ли ги скрили в ковчеже?

— Да, разбира се, в същото ковчеже, където съм скрила вашите писма и моите собствени писма, когато работата или развлеченията ви пречеха да дойдете на среща.

— Отлично! — възкликна Маликорн. — Няма да се наложи да ходя до Блоа за писмата. Те са тук при мен.

— Донесли сте ковчежето?

— Да, то ми е много скъпо, защото е ваше.

— Тогава пазете го добре. В него има документи, които след време ще струват доста скъпо.

— Знам. Но какво става при господин Дьо Гиш?

— Нищо. Той отваря прозореца.

— Да бягаме по-скоро!

Действително, в стаята на Дьо Гиш се отваряше прозорец. Но той го правеше не за да се помъчи да види сянката на принцесата през пердетата, както биха си помислили някои неосведомени хора. Не само любовни чувства вълнуваха графа. Както вече казахме, при него беше пристигнал куриер, изпратен от Бражелон. Той донесе писмо. Дьо Гиш два пъти прочете писмото от Раул, което му направи дълбоко впечатление.

— Колко странно! Странно! — шепнеше той. — По какъв непреодолим начин съдбата приближава хората до тяхната цел.

Заставайки до прозореца, по-близо до светлината, той за трети път прочете писмото, което разпалваше мозъка и очите му.

„И Ако се случи нещо сериозно — трябва да предвидим всичко, скъпи приятелю — изпратете в Лондон куриера с една единствена дума: «Елате» — и аз ще бъда в Париж тридесет и шест часа след получаване на вашето писмо.“

Дьо Гиш въздъхна, сгъна писмото за трети път, но вместо да го изгори, както му беше написал Раул, го прибра в джоба си.

Искаше му се още много пъти да чете тези редове.

— Колко тревога и заедно с нея какво доверие! — прошепна графът. — В това писмо е цялата душа на Раул. В него той е забравил за граф Дьо ла Фер, а говори за своето уважение към Луиза. Ах — продължи Дьо Гиш със заплаха в гласа, — значи вие се бъркате в моите работи, господин Дьо Вард? Тогава аз ще се заема с вашите! Бедни ми Раул, твоето сърце ми поверява за съхранение съкровище, аз ще го пазя, не се страхувай!

След като си даде това обещание, Дьо Гиш прати за Маликорн с молба да дойде при него колкото може по-бързо.

Маликорн веднага се появи. Тази бързина беше първото следствие от разговора с Монтале.

Колкото повече Дьо Гиш го разпитваше, толкова повече Маликорн отгатваше намеренията му. В резултат след двадесет минути разговор, от който разчиташе да узнае цялата истина за Ла Валиер и краля, Дьо Гиш узна само това, което беше видял със собствените си очи. Докато Маликорн узна или отгатна, разбирайте го както искате, че у Раул се зараждат подозрения и че Дьо Гиш се кани да пази съкровището на Хесперидите.

Маликорн се съгласи да играе ролята на дракона.

На другия ден вечерта стана известно за завръщането на Дьо Вард и за посещението му при краля. След тази визита оздравяващият трябваше да посети принца. Дьо Гиш побърза нататък.

Глава дванадесетаКАК ДЬО ВАРД БЕШЕ ПРИЕТ В ДВОРА

Принцът прие Дьо Вард с онзи неотменна благосклонност, която се поражда у лекомисления човек от надеждата да получи интересни новини.

Цял месец никой не беше виждал Дьо Вард, така че той беше интересен. Да се държиш добре с него, означаваше до известна степен да изневериш на старите приятели, а в изневярата винаги е скрита частица прелест, освен това с такова внимание се заглаждат минали недоразумения. Ето защо принцът прие Дьо Вард с голямо внимание.

Кавалерът Дьо Лорен, който се боеше много от съперника си, но уважаваше характера му — твърде близък до неговия собствен, но по-смел — кавалерът Дьо Лорен посрещна Дьо Вард още по-ласкаво от принца.

Както вече казвахме, Дьо Гиш също беше любимец на принца, но той се държеше малко по-настрана, като чакаше да свършат всички тези нежности.

Разговаряйки с гостите на принца и дори със самия принц, Дьо Вард не изпускаше от очи Дьо Гиш. Инстинктът му подсказваше, че Дьо Гиш е дошъл заради него. Затова, след като поздрави всички, Дьо Вард веднага се отправи към него. Те размениха най-изискани приветствия. След това Дьо Вард се върна при принца и неговата свита.

Сред всеобщите поздравления за благополучното завръщане беше обявено, че идва принцесата. Тя вече знаеше за пристигането на Дьо Вард. Всички подробности за неговото пътешествие и дуела с Бъкингам също й бяха известни. Тя не без удоволствие се канеше да присъства на съобщението, което трябваше да направи нейният враг.

Принцесата пристигна съпроводена от няколко придворни дами. Дьо Вард я поздрави по най-любезен начин и започвайки враждебните действия, обяви за готовността си да разкаже за херцог Бъкингам. Това беше отговор за студеното посрещане от страна на принцесата. Принцесата почувства удара, но се направи, че не е попаднал в целта. Принцът се изчерви, а Дьо Гиш побледня. Тя обаче запази безразличния си вид.

Принцесата беше смела, но непредпазлива. При всяко отстъпление на неприятеля тя се устремяваше напред. След минута размисъл безстрашно се хвърли в огъня.

— Много ли страдахте от раните си, господи Дьо Вард? — попита тя.

— Не, принцесо. Аз почти не чувствах болка.

— Но в такава страшна горещина…

— Морският въздух освежава, принцесо, а освен това аз имах утешение.

— Така ли! Толкова по-добре!… Какво утешение?

— Да знам, че моят противник страда повече от мен.

— О! По-сериозно от вас ли беше ранен? Не знаех това — каза напълно безстрастно принцесата.

— Вие грешите, принцесо, или по-скоро си давате вид, че грешите. Неговото тяло не изпитвате такава болка като моето, но затова пък неговото сърце беше засегнато.

Дьо Гиш разбра накъде отива работата. Той направи знак на принцесата, умолявайки я да прекрати двубоя. Но тя, давайки си вид, че не е забелязала нищо, попита, продължавайки да се усмихва:

— Нима херцог Бъкингам е бил ранен в сърцето? Досега мислех, че тези рани са неизлечими.

— Уви, принцесо — с изискана любезност отвърна Дьо Вард, — всички жени мислят така и затова са толкова самонадеяни.

— Неправилно го разбрахте, мила моя — нетърпеливо забеляза принцът. — Господин Дьо Вард иска да каже, че херцог Бъкингам е бил ранен в сърцето не от шпага, а от друго оръжие.

— Така ли било? — учуди се принцесата. — Господин Дьо Вард се е пошегувал, това е добре. Интересно би било да се знае дали тази шега щеше да се хареса на херцога! Жалко, че той не е тук, нали господин Дьо Вард?

Очите на младия човек заблестяха.

— На мен ми е много мъчно — каза той, стиснал зъби.

Дьо Гиш не се помръдваше. Принцесата, изглежда, чакаше да й се притече на помощ. Принцът се колебаеше. Тогава се обади кавалерът Дьо Лорен.

— Принцесо, Дьо Вард знае много добре, че за херцог Бъкингам сърдечните рани не са нещо ново.

— Вместо да придобия съюзник, аз си спечелих двама врагове, и то сериозни — прошепна принцесата.

Тогава тя смени темата на разговора. Принцовете и принцесите, както е известно, могат да сменят темата на разговорите и етикетът изисква това право да се уважава. Оживлението спадна. Главните артисти изиграха ролите си.

Принцесата си тръгна рано и принцът, който искаше да говори с нея, й предложи ръката си. Кавалерът Дьо Лорен, който много се страхуваше от възстановяването на добрите отношения между съпрузите, не можеше да ги остави на спокойствие.

Затова той се насочи към апартаментите на принца, с цел да го посрещне на връщане и да унищожи с дветри думи всички благоприятни впечатления, които би могла принцесата да остави у него. Дьо Гиш направи крачка към Дьо Вард, изразявайки желанието си да поговори с него. Освобождавайки се от събеседниците си, Дьо Вард се приближи до него и двамата започнаха да се разхождат из салона.

— Разказвайте! Вие сте се срещали в Булон с много интересни хора и неотдавна сте се виждали с един мой приятел.

— Срещал съм се с хора?… И с ваш приятел?…

— Колко е къса паметта ви!

— Ах, да! Бражелон!

— Именно.

— Който пътува с поръчение до Чарлз II.

— Вярно. Нима нищо не ви е разказал и вие нищо не сте му казали?

— Наистина не помня какво съм му казал, но затова отлично помня какво не съм му казал.

Дьо Вард притежаваше изключително тънък усет. По хладното и дистанцирано обръщение на Дьо Гиш той ясно почувства че разговорът взема неприятна посока. Реши да бъде нащрек.

— И какво му спестихте? — заинтересува се Дьо Гиш.

— Всичко, което засяга Ла Валиер.

— Ла Валиер?… Нищо не разбирам! Колко странно! Да узнаете нещо далеч от Париж, което Бражелон, намирайки се тук, не знае.

— Вие сериозно ли ми задавате този въпрос?

— Напълно сериозно.

— Как! Вие, придворният, постоянният посетител в двореца, фаворит на принцесата, да не знаете нищо?

Дьо Гиш избухна:

— За коя принцеса говорите?

— Знам само една, уважаеми графе. Говоря за съпругата на принца. Нима в двора има още някаква принцеса? Кажете.

Дьо Гиш едва се сдържаше. Кавгата беше неминуема. Но Дьо Вард искаше повод за нея да бъде принцесата, а Дьо Гиш я подхващаше заради Ла Валиер. От този момент започна пълна с преструвки игра, която можеше да продължи, докато един от противниците не се почувства засегнат. Дьо Гиш успя да се овладее.

— Аз не се интересувам от принцесата, драги ми Дьо Вард. Интересува ме само това, което току-що казахте.

— Какво съм казал?

— Че сте скрили нещо от Бражелон.

— Скрил съм това, което вие знаете не по-лошо от мен — парира го Дьо Вард.

— Давам ви дума, че не знам нищо.

— Хайде, хайде!

— Ако ми кажете, ще знам, но иначе — не, кълна ви се!

— Но как така? Аз пристигам от Булон, а вие, който сте тук и виждате всичко с очите си, не знаете това, което мълвата е занесла чак там. Сериозно ли ме уверявате, че нищо не знаете?

— Както искате, Дьо Вард, но отново ви повтарям, че нищо не зная.

— Вие сте прикрит и предпазлив човек.

— Значи нищо няма да ми кажете, както и на Бражелон?

— Вие се преструвате на глух, дори принцесата не би могла да се владее по-добре от вас.

„Ах, ти, двоен лицемер! — помисли си Дьо Гиш. — Отново изкарваш принцесата на предна линия.“

— След като е трудно да се разберем за Ла Валиер и Бражелон, хайде тогава да поговорим за вашите лични работи — предложи Дьо Вард.

— Нямам никакви лични работи. Надявам се, че не сте казали на Бражелон нищо, което не можете да повторите пред мен.

— Не, естествено. Но разберете, Дьо Гиш, колкото съм неосведомен за едни неща, толкова съм осведомен за други. Например за парижките връзки на Бъкингам мога да ви кажа много неща, тъй като го придружавах. Не искате ли да послушате?

Челото на Дьо Гиш се изпоти и той го избърса.

— Не — отвърна, — хиляди пъти не! Аз въобще не съм любопитен и не желая да зная неща, които не ме засягат. Херцог Бъкингам ми е просто познат, докато Раул е мой близък приятел. Затова на мен ми е съвършено безразлично какво е станало с херцога, а живо се интересувам от всичко, което засяга Раул.

— Всичко, което се е случило с него в Париж?

— В Париж и в Булон. Разбирате, че ако нещо се случи, ще го защитя. Работите на Раул са по-важни от моите собствени.

— Но Раул ще се върне.

— Да, когато изпълни поръчението. А дотогава, разбирате, не мога да бъда равнодушен към слухове, които са в негова вреда.

— Още повече, че той ще прекара в Лондон доста време — с тънка усмивка забеляза Дьо Бард.

— Мислите ли? — учуди се Дьо Гиш.

— А нима вие предполагате, че са го пратили в Лондон само за да отиде дотам и да се върне? О, не, той е изпратен в Лондон, за да остане там.

— О, графе, много неприятно предположение за Бражелон и то напълно се връзва с това, което той ми писа от Булон.

Дьо Бард си възвърна хладнокръвието. Иронията твърде много го увлече и той невнимателно даде преимущество на своя противник.

— Кажете, какво ви е писал той? — попита Дьо Бард.

— Че вие веруломно сте оклеветили Ла Валиер и вероятно сте се смели на доверието му към тази девойка.

— Всичко това е вярно — съгласи се Дьо Бард — и аз очаквах да чуя от виконт Дьо Бражелон това, което един мъж казва на друг, когато му се правят оскърбителни намеци. Така например, ако търсех с вас кавга, бих казал, че принцесата, след като отдаде вниманието си на херцог Бъкингам, го отпрати заради вас.

— Това ни най-малко не би ме оскърбило, драги Дьо Бард. — Дьо Гиш насила се усмихна, въпреки че по жилите му плъпна огън. — Такава милост е по-сладка от мед.

— Съгласен съм, но ако аз действително исках да ви предизвикам, щях да се постарая да ви улича в лъжа. Бих ви разказал за една горичка, където вие сте се срещали с тази знаменита принцеса, за падания на колене, за целуване на ръчички и тогава вие, който сте човек потаен и обидчив…

— Кълна ви се — прекъсна го Дьо Гиш, усмихвайки се насила, — кълна ви се, че това не би ме засегнало и нямаше да ви опровергавам. Какво да се прави, мили графе, така съм създаден: всичко, което се отнася за мен, приемам с ледено равнодушие. Друг е въпросът обаче, когато това засяга човек, който отсъства, който, заминавайки, ме е помолил да защитавам честта му. Всичко, което засяга този човек, ме вълнува необичайно.

— Разбирам ви, господин Дьо Гиш, но каквото и да казвате, вас сега не може да ви интересува нито Бражелон, нито това незначително момиче на име Ла Валиер.

В този момент през салона минаваха неколцина придворни, които чуха току-що произнесените думи и щяха да чуят и следващите. Дьо Вард забеляза това и умишлено продължи да говори високо.

— О, ако Ла Валиер беше кокетка като принцесата, чиито закачки, съгласен съм, са напълно невинни, нещата щяха да са по-иначе. Принцесата все пак първо изпрати Бъкингам в Англия, а после вас — в изгнание. Та вие попаднахте в мрежата й, нали е така, господине?

Придворните се приближиха; Бяха Дьо Сент-Енян и Маникан.

— Какво да се прави, скъпи! — засмя се Дьо Гиш. — Това може да се случи на всеки. Аз приех шегата сериозно, но изпратен в изгнание, видях своята грешка, победих честолюбието, преклоних се пред когото е нужно и получих разрешение да се върна. Признах си вината и си дадох дума да се избавя от своите заблуждения. Виждате, че сега се смея на това, което разбиваше сърцето ми само преди четири дни. Но Раул обича. Той не се присмива на слуховете, които могат да разрушат щастието му. Слухове, които вие сте му предали, въпреки че знаете не по-зле от всички, че са гнусна клевета!

— Клевета! — възкликна Дьо Вард, разярен от това, че благодарение на хладнокръвието на Дьо Гиш падна в клопката.

— Да, клевета! Ето ви писмото, в което Раул ми съобщава, че вие сте се изказвали зле за госпожица Ла Валиер, и ме пита кое от казаното от вас за това момиче е истина. Нали няма да възразите, ако поканя като съдии на нашия спор тези господа, господин Дьо Вард.

Дьо Гиш хладнокръвно прочете на глас изреченията от писмото, които засягаха Ла Валиер.

— Сега — продължи Дьо Гиш — за мен става съвършено ясно, че вие сте искали да нарушите спокойствието на Бражелон и че ватите думи са били продиктувани от злоба.

Дьо Вард се огледа, за да потърси нечия поддръжка. Но като се вземе под внимание, че той пряко или косвено беше оскърбил Ла Валиер, която поначало бе героиня на деня, придворните отрицателно поклащаха глави, без да му съчувстват ни най-малко.

— Господа — каза Дьо Гиш, долавяйки инстинктивно мислите на свидетелите, — нашият спор с господин Дьо Вард засяга такива деликатни въпроси, че никой не трябва да чуе повече от това, което вие чухте. Затуй ви моля да ни позволите да завършим разговора насаме, както подобава на благородници, когато единият е уличил другия в лъжа.

— Господа, господа! — чуха се възклицания.

— Нима вие намирате, че аз не съм бил прав, когато защитавах госпожица Ла Валиер — попита Дьо Гиш. — В такъв случай ще призная грешката си и ще си взема обратно всички думи, които съм казал на господин Дьо Вард.

— Какво говорите! — обади се Дьо Сент-Енян. — Госпожица Дьо ла Валиер е ангел.

— Олицетворение на добродетел и целомъдрие! — подкрепи го Маникан.

— Виждате ли, господин Дьо Вард — поклони се Дьо Гиш, — не само аз защитавам бедната девойка. Господа, за втори път се обръщам към вас с молба да ни оставите насаме. Виждате, че и двамата сме напълно спокойни.

Придворните веднага се разотидоха. Младите хора останаха сами.

— Добре изиграно — каза Дьо Вард.

— Нали? — каза Дьо Гиш.

— Няма как, в провинцията аз ръждясвах, докато вие, графе, сте се научили тук доста добре да се владеете и успяхте да ме смутите. В женско общество винаги научаваш нещо. Приемете моите поздравления.

— Приемам ги.

— Разрешете ми да предам по този повод поздравления и на принцесата.

— Сега, драги ми Дьо Вард, можете дори да крещите за това.

— Не ме дразнете!

— О, аз не се боя от вас! Всички знаят, че сте зъл човек. Ако сега започнете да говорите за принцесата, ще ви сметнат за страхливец и принцът ще заповяда още тази вечер да ви обесят на прозореца му. Говорете, скъпи Дьо Вард, говорете колкото желаете!

— Аз съм победен.

— Но не в такава степен, в каквато заслужавате.

— Виждам, че с радост бихте ме проснали на земята.

— Дори нещо повече!

— Лош момент сте избрали, драги графе. След неотдавнашната партия срещата с вас не ми е по силите. Аз загубих твърде много кръв в Булон. При най-малко усилие раните ще се отворят и вие ще спечелите една твърде евтина победа.

— Вярно е — съгласи се Дьо Гиш, — макар че, появявайки се в нашето общество, вие си давахте вид, че сте съвсем здрав и че ръцете ви действат превъзходно.

— Ръцете ми действат, вярно е, но в краката съм много слаб и след този проклет дуел нито веднъж не съм хващал шпага, докато, мога да се обзаложа, вие сте фехтували всеки ден.

— Давам ви дума, господине — отвърна Дьо Гиш, — че вече шест месеца не съм се упражнявал.

— Не, графе, след като размислих, реших да не се дуелирам с вас. Ще почакам Бражелон, който по вашите думи ми е сърдит.

— Не, вие няма да дочакате Бражелон! — извика Дьо Гиш. — Нали сам казахте, че той може да се забави в Лондон, а в това време вашият злобен ум ще успее да свърши своето дело.

— Но аз ще имам извинение. Внимавайте!

— Давам ви една седмица, за да оздравеете окончателно.

— Това вече е по-добре. След седмица ще видим.

— Да, да, разбирам. За една седмица може да се изплъзнете от врага. Не съм съгласен да ви дам дори един ден!

— Вие сте се побъркали, господине — извика Дьо Вард, отстъпвайки назад.

— А вие сте безчестен, щом отказвате да се дуелирате. Ще кажа на краля, че оскърбявайки Ла Валиер, отказвате да се биете.

— О, та вие сте олицетворение на коварството, господин честен човек.

— Най-опасно е коварството на този, който винаги се държи лоялно.

— В такъв случай върнете ми силата на краката или разпоредете да ви направят силно кръвопускане, за да изравним шансовете си.

— Не, измислих нещо по-добро.

— Какво по-точно?

— Ще се дуелираме на коне с пистолети. Всеки ще има право да даде по три изстрела. Вие сте превъзходен стрелец. Знам, че сте улучвали птица, пускайки коня си в галоп. Недейте да отричате, защото съм го видял.

— Мисля, че сте прав — каза Дьо Вард, — в такъв случай може би ще ви убия.

— С това ще ми направите услуга.

— Ще се постарая.

— Значи решено?

— Ръката ви!

— Ето я… но при едно условие.

— Какво?

— Дайте ми дума, че кралят няма да знае нищо за това.

— Кълна ви се.

— Отивам за конете.

— Аз също.

— Къде ще отидем?

— Знам удобно място. Една поляна.

— Да вървим заедно.

— Защо не?!

Тръгвайки към конюшнята, двамата противници минаха покрай слабо осветените прозорци на принцесата. Зад дантелената завеса се мярна сянка.

— Ето жената — усмихна се Дьо Вард, — която дори не подозира, че заради нея отиваме на смърт.

Глава тринадесетаДУЕЛЪТ

След като избраха конете, Дьо Вард и Дьо Гиш собственоръчно ги оседлаха. Дьо Вард нямаше пистолети, но пък Дьо Гиш имаше два чифта. Той ги донесе, зареди ги и даде възможност на Дьо Вард да избира. Той избра тези пистолети, с които беше стрелял вече двадесетина пъти и с които пред очите на Гиш беше убивал лястовичка в полет.

— Не се учудвайте — каза той, — че съм предпазлив. Вие познавате оръжието си. Следователно аз само изравнявам шансовете.

— Излишна забележка — отвърна Дьо Гиш, — никой не оспорва вашето право.

— А сега — продължи Дьо Вард — ще ви помоля да ми помогнете да възседна коня.

— В такъв случай трябва да се бием прави.

— Не, като седна на седлото, се чувствам прекрасно.

— Много добре, да не говорим повече за това. Дьо Гиш помогна на Дьо Вард да възседне коня.

— Само че — забеляза Дьо Вард — ние толкова сме увлечени от желанието да се унищожим, че пропуснахме едно обстоятелство.

— Какво?

— Тъмнината. Ще трябва да се убиваме един друг слепешката.

— Няма значение, последствията са едни и същи…

— Трябва да се вземе под внимание още нещо: честните хора никога не се сражават без секунданти.

— О — възкликна Дьо Гиш, — ние ще действаме по всички правила.

— Да, но аз не искам да давам повод да се говори, че сте ме убили от засада, също както не искам, ако аз ви убия, да бъда обвинен в престъпление.

Дьо Гиш размишлява известно време. В главата му окончателно се затвърди мисълта, че Дьо Вард иска да привлече свидетели с цел да възобнови разговора за принцесата и да придаде на дуела друг повод. Затова той нищо не отговори.

Двамата противници излязоха от замъка през същата врата, до която неотдавна видяхме Монтале и Маликорн. Сякаш за да се преборят с горещината, на тъмното небе се бяха събрали облаци и нощта бавно ги гонеше от изток на запад. Този тежък свод без пролуки и без блясък на звезди притискаше земята и започваше бавно да се разтваря от поривите на вятъра като огромно платно. Западаха едри, топли капки дъжд и събираха прахта на малки топчета. В същото време жадуващите за влага цветя, храсти и дървета в предчувствие на бурята изпускаха силен аромат, който навяваше сладки спомени за младостта, за вечния живот, за щастието и любовта.

— Как хубаво мирише земята — каза Дьо Вард, — тя ни мами, привлича ни към себе си.

— Знаете ли — каза Дьо Гиш, — искам да споделя нещо с вас по повод на нашия дуел. Ще изберем удобна поляна, ще слезем от конете, ще ги привържем където намерим и ще се срещнем без оръжие. След това всеки от нас ще се отдалечи на петдесет крачки и отново ще тръгне срещу другия.

— Добре! Именно по този начин преди три седмици аз убих в Сен-Дьони бедния Фоливан.

— Извинете, забравяте една подробност.

— Каква?

— По време на дуела с Фоливан вие вървяхте един срещу друг с шпаги в зъбите и пистолети в ръце.

— Вярно.

— Но този път, както желаете вие, отново ще възседнем конете и ще се дуелираме. Ще стреля първи този, който пожелае.

— Така е най-добре. Но тъй като е вече тъмно, ще има повече пропуски, отколкото през деня.

— Възможно е. Всеки има право на три изстрела. За първите два пистолетите са заредени, а за третия трябва отново да ги заредим.

— Добре! Къде ще стане нашият дуел?

— Виждате ли горичката пред нас?

— Рошен? Много добре я виждам.

— Познавате ли я?

— Познавам я чудесно.

— На средата й има полянка. Ще отидем там.

— Съгласен съм.

— Вижте колко е хубаво. Цялата светлина на звездите, както е казал Корней, е събрана на това място. За естествена граница му служат дърветата, които ограждат площадката като стена.

— Добре? Действайте, както казахте.

— В такъв случай да определим условията по-точно.

— Ето какво предлагам. Ако конят бъде убит, ездачът може да се сражава и спешен.

— Не възразявам, защото нямаме резервни коне.

— Но другият дуелист не е задължен да слиза от коня.

— Другият дуелист може да действа както желае.

— Срещайки се, противниците могат, без да се разминат, да стрелят в упор.

— Прието.

— Три изстрела, не повече, нали?

— Мисля, че е достатъчно. Ето барут и куршуми за вашите пистолети. Отмерете три заряда, вземете три куршума, аз ще направя същото. След това ще разпилеем остатъците от барута и ще изхвърлим куршумите.

— Да се закълнем в кръста — добави Дьо Вард, — че никой от нас няма нито повече барут, нито повече куршуми!

— Кълна се — съгласи се Дьо Гиш и вдигна ръка към небето. Дьо Вард го последва.

— А сега, мили графе — каза той, — позволете ми да кажа, че не успяхте да ме измамите. Вие сте любовник или скоро ще бъдете любовник на принцесата. Отгатнах вашата тайна и вие се страхувате, че ще я разглася. Желаете да ме убиете, за да осигурите мълчанието ми, това е разбираемо, на ваше място и аз бих постъпил по същия начин.

Дьо Гиш наведе глава.

— Но струваше ли си — продължи Дьо Вард с тържествуващ тон, — да ми стоварвате и тази неприятност с Бражелон? Пазете се, приятелю, вкараният в задънена улица глиган става бесен, както преследваната лисица става свиреп ягуар. Доведен от вас до крайност, аз отчаяно ще се защитавам.

— Това е ваше право.

— Да, но се пазете, ще ви създам много неприятности. Например вие се досещате, че аз не съм толкова глупав, да заключа моята тайна, или по-точно, вашата тайна в сърцето си с катинар! Един мой приятел, доста умен човек, вие го познавате, е посветен в тайната ми. Така че ако ме убиете, моята смърт няма да ви донесе много голяма полза, докато, напротив, ако аз ви убия, хм!… Нали разбирате, тогава всичко е възможно…

Дьо Гиш трепна.

— Ако аз ви убия — продължаваше Дьо Вард, — двама врагове на принцесата ще направят всичко възможно да я погубят.

— О, господине — извика побеснелият Дьо Гиш, — не разчитайте на моята смърт! Единия от тези врагове се надявам да убия сега, а другия при пръв удобен случай.

Дьо Вард отвърна с такъв сатанински смях, че суеверен човек би се изплашил. Но Дьо Гиш не беше впечатлен от това.

— Разбрахме се за всичко, господин Дьо Вард. И така, тръгвайте за мястото на сражението, ако не искате да тръгна аз.

— Не, защо — отвърна Дьо Вард, — възхитен съм, че мога да ви избавя от този труд.

Той пусна коня си в галоп, пресече поляната и застана точно срещу мястото, което заемаше Дьо Гиш.

Дьо Гиш не мръдна. На това разстояние от сто крачки противниците, скрити от гъстите сенки на върбите и кестените, въобще не се виждаха един друг. За около минута се възцари пълна тишина. После всеки от тях чу двойното щракане на ударниците на пистолетите. Дьо Гиш, следвайки обичайната си тактика, пусна коня в галоп, уверен, че плавното поклащане и бързината му ще го запазят.

Той тръгна по права линия към мястото, където според него трябваше да бъде Дьо Вард. На половината път разчиташе да се срещне с противника си, но това не стана. Тогава той продължи, предполагайки, че Дьо Вард го очаква, на мястото си.

Но след като измина две трети от поляната, той изведнъж видя как наоколо се освети, и в същия миг куршум със свистене свали перото, което украсяваше шапката му. Почти веднага след първия изстрел, който озари поляната, последва втори и куршумът улучи коня на Дьо Гиш в главата, малко под ухото. Животното падна. Тези два изстрела бяха неочаквани за Дьо Гиш, тъй като идваха от страна, напълно противоположна на очакваната. Но той имаше много добро самообладание и успя да пресметне своето падане, макар и не съвсем точно — кракът му се оказа под коня. Когато конят започна да рита в агония, Дьо Гиш успя да освободи крака си.

Чувствайки, че животното слабее, той пъхна пистолетите в кобурите от страх да не гръмнат при падането и да не остане без оръжие. Като ставаше, той отново извади оръжието и тръгна към мястото, където при светлината на изстрелите бе видял Дьо Вард. Дьо Гиш веднага разгада тактиката на противника си, която се оказа съвсем проста. Вместо да тръгне срещу Дьо Гиш или да остане на място да го чака, Дьо Вард беше направил петнадесет крачки в кръг, държейки се през цялото време в сянка, и когато противникът му се появи в средата на поляната, той добре се прицели и стреля, при което отмереният галоп на коня по-скоро му помогна, отколкото попречи.

Ние вече знаем, че въпреки тъмнината първият куршум прелетя само на един пръст от главата на Дьо Гиш. Дьо Вард беше толкова уверен в успеха, та му се бе сторило, че е паднал. Той много се учуди, когато забеляза, че конникът както преди стои върху седлото. Тогава побърза да стреля втори път, но ръката му трепна и той уби коня. Този пропуск би му помогнал, ако Дьо Гиш останеше да лежи на тревата притиснат от коня. Преди графът да се освободи, Дьо Вард щеше да успее да зареди пистолета си.

Но Дьо Гиш скочи на крака, имаше на разположение още три изстрела. Той моментално оцени положението. Трябваше да изпревари Дьо Вард. Той се затича, за да може да се приближи до противника си, преди той да е заредил пистолета.

Дьо Вард видя, че графът лети към него като ураган. Куршумът влизаше трудно въпреки натиска на шомпола. Да заредиш лошо, значи да загубиш време, или по-точно — да загубиш живота си. Той пришпори коня си и го изправи на задните крака. Дьо Гиш се обърна и в момента, когато конят се спускаше, екна изстрел, който свали шапката на Дьо Вард. Той разбра, че има на свое разположение няколко секунди и се възползва от тях, за да зареди пистолета си.

След като видя, че противникът му остава на седлото, Дьо Гиш хвърли първия пистолет, който вече беше ненужен, и тръгна към Дьо Вард, вдигнал втория. Още не беше направил и три крачки, когато Дьо Вард се прицели в него и стреля. В отговор се чу гневен вопъл, ръката на графа увисна като камшик. Пистолетът му падна на земята. Дьо Вард видя как Дьо Гиш се наклони, хвана пистолета с лявата ръка и направи крачка напред. Моментът беше съдбоносен.

„Свършен съм — прошепна Дьо Вард, — той е само ранен!“

В мига, в който Дьо Гиш се прицелваше, изведнъж тялото му отслабна. Той тежко въздъхна и падна до краката на коня на Дьо Вард.

„Всичко свърши!“ — прошепна последният.

Дръпна поводите и конят му прескочи безжизненото тяло и се понесе към замъка.

Пристигнал там, Дьо Вард повече от четвърт час обмисля положението. Той толкова бързо напусна бойното поле, че дори не разбра дали действително Дьо Гиш е мъртъв. Във възбудения му ум възникнаха две предположения: Дьо Гиш или е мъртъв, или е само ранен.

„Ако е убит, трябва ли да го оставя на вълците? Това ще бъде безсмислена жестокост, тъй като, мъртъв, Дьо Гиш не може да разгласи тайната за дуела. Ако не е убит и не му окажа помощ, ще се прочуя като дивак, неспособен на великодушие!“

Този последен довод взе връх. Дьо Вард попита къде е Маникан. Събуди го и му разказа за дуела. Маникан каза само две думи:

— Да вървим!

По пътя въображението на Маникан се развихри и като слушаше подробностите, ставаше все по-мрачен.

— Значи — каза той, когато Дьо Вард замълча, — вие считате, че той е мъртъв?

— Уви, да!

— Вие се бихте без свидетели, така ли?

— Такова беше желанието.

— Странно! Толкова малко подхожда на господин Дьо Гиш.

— Надявам се, че не се съмнявате в моите думи!

— Хм, хм…

— Значи се съмнявате?

— Малко… но съмненията ще се увеличат, ако видя, че бедният ми приятел е мъртъв.

— Господин Маникан!

— Господин Дьо Вард!

— Струва ми се, че вие ме оскърбявате.

— Мислете каквото искате. Какво да правя, като никога не са ми харесвали хора, които идват и казват: „Аз убих този и този, това е голямо нещастие, но го убих честно.“

— Тихо, пристигнахме!

Действително пред тях се показа поляната, където на откритото се чернееше като неподвижна маса убитият кон. Вдясно от него лежеше по гръб в тревата клетият граф, облят в кръв. Той си беше на предишното място и по всяка вероятност не беше направил през това време нито едно движение.

Маникан падна на колене, повдигна графа и видя, че е хладен. Отново го пусна. Започна да търси наоколо и намери пистолета на Дьо Гиш.

— Уви! — каза той и се изправи бледен като привидение с пистолета в ръка. — Уви, не сте сбъркали, той действително е мъртъв!

— Мъртъв? — повтори Дьо Вард.

— Да, и пистолетът му е зареден.

— Нали ви казах, че стрелях в него в движение, когато той се прицелваше в мен.

— Уверен ли сте, че сте се били с него на дуел, господи Дьо Вард? Признавам си, много се опасявам дали тук няма обикновено убийство. Не, не, изслушайте ме! Вие сте стреляли три пъти, а неговият пистолет е зареден! Вие сте убили коня му и него самия, а той, Дьо Гиш, един от най-добрите стрелци на Франция, не е улучил нито вас, нито вашия кон! Наистина, господин Дьо Вард, вие ме доведохте тук за свое нещастие. Пролятата от вас кръв ме удари в главата и аз съм като пиян, но кълна се в честта си, след като имам тази възможност, аз ще ви пръсна черепа, господин Дьо Вард, помолете се за душата си.

— Господин, Дьо Маникан, вие се шегувате!

— Напротив, говоря съвършено сериозно.

— Ще ме убиете?

— Без всякакви угризения на съвестта, поне в настоящата минута.

— Вие благородник ли сте?

— Бях паж, значи съм благородник.

— Дайте ми тогава възможност да се защитавам.

— За да постъпите и с мен така, както с бедния Дьо Гиш?

Маникан извади пистолета си, смръщи вежди и го насочи към гърдите на Дьо Вард. Дьо Вард дори не се опита да бяга. Толкова беше изненадан. Изведнъж сред възцарилата се тишина, която на Дьо Вард се стори цяла вечност, се чу стон.

— Чувате ли — извика Дьо Вард, — той е жив, жив! На помощ, господин Дьо Гиш! Искат да ме убият!

Маникан отстъпи назад и видя, че графът с мъка се е изправил, подпирайки се на ръка. Маникан хвърли пистолета и с радостен възглас се хвърли към приятеля си. Дьо Вард избърса студената пот от челото си.

— Навреме се свести! — прошепна той.

— Какво става с вас? — попита Маникан ранения. — Къде сте ударен?

Дьо Гиш му показа осакатените пръсти и окървавената гръд.

— Графе! — извика Дьо Вард. — Обвиняват ме в убийство. Умолявам ви, бъдете ми свидетел, че се бих честно.

— Това е истина — каза раненият. — Господин Дьо Вард се би честно и който отрича това, ще стане мой враг.

— Първо ми помогнете, господине, да занесем клетия човек в къщи — помоли Маникан, — после ще ви дам каквото искате удовлетворение. Да превържем раните на графа с нашите носни кърпи, след което да изстреляме двата останали куршума.

— Благодаря ви — каза Дьо Вард. — За един час два пъти гледах смъртта в лицето, тя е много грозна и аз предпочитам да получа от вас извинение.

Графът заяви, че се чувства достатъчно силен, за да върви сам. Куршумът беше размазал безименния пръст и кутрето, после се беше плъзнал покрай ребрата, но не бе проникнал в гърдите. Така че Дьо Гиш беше загубил съзнание по-скоро от болката, отколкото от самата рана.

Маникан го крепеше от едната страна, а Дьо Вард от другата. Така го отведоха във Фонтенбло при същия лекар, когото извикаха при умиращия францисканец.

Глава четиринадесетаКРАЛСКАТА ВЕЧЕРЯ

В същото време кралят беше на масата, малкото поканени заеха места около него, когато той както обикновено с жест ги покани да седнат. Макар че по това време етикетът не беше установен окончателно, френският двор беше напълно скъсал с традицията на простотата и патриархалната приветливост, които можеха все още да се наблюдават при Анри IV. Подозрителността на Людовик XIII малко по малко ги бе изместила и ги бе заменила с външна пищност, маскираща нищожната личност на този крал. Людовик XIV седеше на отделна маса, която като председателска катедра се извисяваше над съседните маси. Трябва да добавим, че тази маса беше по-голяма от останалите. Освен това тя беше цялата отрупана с множество разнообразни ястия: риба, дивеч, месо, плодове, зеленчуци и сладкиши.

Младият и силен крал, страстен ловец, голям любител на различните физически упражнения, освен всичко имаше и гореща кръв като всички Бурбони, а известно е, че от това храносмилането се ускорява и апетитът се възбужда отново. Людовик XIV беше страшен сътрапезник. Той обичаше да критикува своите готвачи, но когато успееха да му угодят, неговите похвали нямаха граници. Отначало кралят изсърбваше няколко супи — или ги слагаше на едно място, или пък ги пробваше поотделно, помагайки си с чаша старо вино.

Той ядеше бързо и лакомо.

Портос чакаше сигнала от Д’Артанян, но поглеждайки към краля, полугласно каза на мускетаря.

— Струва ми се, че можем да започваме. Негово величество дава добър пример. Погледнете.

— Кралят се храни — каза Д’Артанян, — но в същото време и разговаря. Направете така, че ако случайно се обърне към вас, устата ви да не е пълна. Ако е пълна, ще бъде невежливо и некрасиво.

— Тогава по-добре да не вечерям — въздъхна Портос. — Признавам, че съм гладен. Тук всичко мирише така съблазнително и дразни едновременно и обонянието, и апетита ми.

— Откажете се от мисълта да не ядете — усмихна се Д’Артанян. — Ще оскърбите негово величество. Кралят обикновено казва, че добре работи този, който добре се храни, и не обича, когато на масата му се яде слабо.

— Но как мога да стоя с празна уста, когато ям?

— Много просто — отвърна Д’Артанян, — трябва просто да глътнете всичко, което имате в устата, когато кралят неочаквано се обърне към вас.

След този разговор Портос се захвана с яденето с голям ентусиазъм.

Кралят от време на време поглеждаше към присъстващите и с вид на познавач оцени способностите на новия си гост.

— Господин Дьо Валон! — обърна се той към него.

Портос току-що беше сложил в устата си половин заешки гръб. Чувайки името си, той трепна и с мощно движение на глътката отправи парчето в стомаха си.

— Слушам, господарю — отвърна Портос с глух, но достатъчно ясен глас.

— Нека занесат на господин Дьо Валон това овнешко филе — заповяда кралят. — Обичате ли овнешко, господин Дьо Валон?

— Господарю, аз обичам всичко! — отвърна Портос.

— Всичко, което предлага ваше величество — подсказа му Д’Артанян.

Кралят одобрително кимна с глава.

— Който много работи, много яде — продължи кралят, възхитен, че е намерил такъв могъщ сътрапезник като Портос.

Последният получи блюдото с овнешко и прехвърли част от него в чинията си.

— Е, как е? — попита кралят.

— Вкусно! — спокойно отвърна Портос.

— Има ли такива крехки овни във вашата провинция, господин Дьо Валон? — продължи да пита кралят.

— Господарю — каза Портос, — мисля, че в моята провинция, както и навсякъде, всичко най-хубаво принадлежи на краля. Освен това аз ям овнешкото по друг начин, не така, както е приготвено за ваше величество.

— Как го ядете?

— Обикновено нареждам да ми приготвят едно цяло овне, — Цяло?

— Да, господарю.

— По какъв начин?

— Ето по какъв. Моят готвач е немец, господарю. Той напълва овнето с наденици, които купува от Страсбург, с колбаси, които поръчва от Троа, и със славейчета, които получава от Питивие. Не знам по какъв начин, но той сваля месото на овнето от костите като пилешко, но при това запазва кожата и тя образува препечена коричка. Овнето се реже на колела като огромен колбас, а отвътре тече розов сок, който на вид е приятен, а на вкус възхитителен.

Портос млясна с език.

Кралят слушаше с широко отворени очи и заемайки се с подадения му задушен фазан, забеляза:

— Това е лакомник, на когото бих завидял. Как ви се струва! Цялоовне!

— Да, господарю, цяло!

— Подайте тези фазани на господин Дьо Валон. Виждам, че той е познавач.

Нареждането беше изпълнено.

После, връщайки се към овнетата, кралят попита:

— А онова ястие не е ли много тлъсто?

— Не, господарю. Мазнината изтича заедно със сока и изплува отгоре. Моят прислужник я събира със сребърна лъжица, която е специално приготвена за това.

— Къде живеете? — заинтересува се кралят.

— В Пиерфон, господарю.

— В Пиерфон? Къде е това, господин Дьо Валон? Близко до Бел-Ил?

— Не, господарю. Пиерфон е недалеч от Соасон.

— А аз мислех, че ми говорите за овнета, които пасат по крайморски ливади.

— Не, господарю. Моите ливади, макар че не са край морето, ни най-малко не им отстъпват.

— Вие имате чудесен апетит, господин Дьо Валон! С вас е приятно да се седи на масата.

— Ах, господарю! Ако ваше величество някога посети Пиерфон, ние двамата бихме изяли едно овне, защото на вас също не ви липсва апетит.

Д’Артанян енергично бутна Портос под масата. Портос се изчерви.

— В щастливата възраст на ваше величество — каза Портос, за да поправи грешката си, — аз служех като мускетар и нищо не можеше да ме засити. Апетитът на ваше величество е превъзходен, но ваше величество има много голям избор, за да може да се нарече голям лакомник.

Вежливостта на сътрапезника се хареса на краля.

— Ще опитате ли тези кремове? — обърна се той към Портос.

— Господарю, ваше величество се отнася с мен така милостиво, че ще ви кажа цялата истина.

— Кажете, господин Дьо Валон, кажете!

— От сладките неща, господарю, признавам само тестени, и то по-дебели. От всичките тези мусове и кремове коремът ми се надува, те заемат твърде много място, което ми е скъпо, тъй като не обичам да го пълня с дреболии.

— Господа — възкликна кралят, сочейки Портос, — ето ви един истински гастроном! Така са се хранили нашите бащи, които са разбирали от яденето като ние с вас само кълвем като кокошки.

С тези думи той сложи в чинията си бяло пилешко месо, смесено с шунка. Портос от своя страна се захвана с една патица. Виночерпецът напълни бокала на негово величество.

— Налейте от моето вино на господин Дьо Валон — заповяда кралят.

Това беше голяма чест на кралската маса. Д’Артанян натисна коляното на приятеля си.

— Ако можете да изядете половината от главата на глигана, която стои там, гарантирам ви, че след половин година ще бъдете херцог и пер.

— Сега ще й видя сметката — флегматично каза Портос. Действително, скоро му подадоха главата, защото на краля правеше удоволствие да се занася с човек с такъв апетит. Той не пращаше на Портос ястия, ако не беше ги опитал сам. Така той опита и главата на глигана. Портос не се уплаши: изяде не половината, както му предлагаше Д’Артанян, а три четвърти от главата.

— Няма да повярвам — каза полугласно кралят, — че дворянин, който всеки ден така добре яде и има такъв апетит, не е най-честният човек в моето кралство.

— Чувате ли? — каза Д’Артанян в ухото на приятеля си.

— Да, изглежда, съм заслужил известна милост — отвърна Портос, поклащайки се на стола.

— Вашият вятър е попътен. Да, да, да!

Кралят и Портос продължиха да се хранят за всеобщо удоволствие. Някои от гостите се опитаха да им подражават от чувство за състезателност, но скоро бяха принудени да се откажат.

Кралят се беше зачервил. Притокът на кръв към лицето означаваше, че се е нахранил. В такива минути Людовик не ставаше весел, както всички хора, пиещи вино, а изпадаше в мълчание, в мрачно настроение. Портос, напротив, беше обзет от бод радост и игривост.

Поднесоха десерта. Кралят вече не мислеше за Портос. Той все по-често поглеждаше към вратата, като се питаше защо закъснява Сент-Енян.

Най-накрая, когато кралят, дишайки тежко, довършваше купичката с конфитюр от сини сливи, господин Дьо Сент-Енян влезе. Очите на краля, които бяха добили тъмен оттенък, отново заблестяха. Людовик стана.

След краля станаха всички, дори Портос, който в момента дояждаше парче нуга, способна да залепи челюстите дори на крокодил. Вечерята завърши.

Глава петнадесетаСЛЕД ВЕЧЕРЯТА

Кралят хвана Дьо Сент-Енян под ръка и мина с него в съседната стая.

— Колко закъсняхте, графе — каза кралят.

— Чаках отговора, господарю.

— Нима толкова дълго е отговаряла тя на моето писмо?

— Господарю, вие писахте на Ла Валиер в стихове и тя искаше да ви се отплати по същия начин, със същата златна монета.

Людовик счупи печата на малкото писмо, в него действително се оказаха стихове, които историята е запазила за нас. Те са по-хубави по замисъл, отколкото по изпълнение. Докараха краля до възторг и той го изрази бурно. Общото мълчание, възцарило се в залата, го смути, тъй като беше чувствителен относно етикета: помисли, че радостта му може да даде храна за нежелателни коментари. Людовик прибра писмото в джоба си, после се обърна към гостите и по-специално към Портос:

— Господин Дьо Валон, вашето присъствие ми достави огромно удоволствие и аз ще се радвам да ви видя отново.

Портос се поклони и отстъпвайки назад, излезе от стаята.

— Господин Д’Артанян — продължи кралят, — изчакайте заповедите ми в галерията. Много съм ви признателен за запознанството с господин Дьо Валон. Господа, аз утре се връщам в Париж по случай заминаването на испанския и холандския посланик. До утре.

Залата веднага опустя.

Кралят взе Сент-Енян под ръка и му нареди да прочете още веднъж стиховете.

— Госпожица Ла Валиер е много опечалена — каза Дьо Сент-Енян.

— От какво?

— От нещастието с бедния Дьо Гиш.

— Боже мой, с Дьо Гиш?

— Да, господарю, пръстите му са раздробени, гърдите му са простреляни и той умира. Маникан току-що го е завел при доктора във Фонтенбло и слухът за това е стигнал до тук.

— Бедният Дьо Гиш! Как се е случило всичко това? Вие ми съобщавате всичко по много странен начин, Дьо Сент-Енян. Разкажете ми подробно.

— Господарю, чух за кавга между двама придворни.

— Кога?

— Тази вечер, преди вечерята на ваше величество.

— Това не доказва нищо. Аз съм дал такива строги заповеди относно дуелите, че ми се струва невъзможно някой да посмее да ги наруши.

— Господарю, казват, че станало на лов.

— Тази вечер?

— Не зная, господарю… но господин Дьо Маникан знае или трябва да знае.

— Обяснете ми как се е случило всичко. Може би мускетът се е пръснал?

— Възможно е. Но като прецених всички обстоятелства, господарю, мисля, че не е така. До господин Дьо Гиш е бил намерен зареден пистолет.

— Пистолет? Нима на лов се ходи с пистолет?

— Господарю, казват също, че конят на Дьо Гиш е бил убит и неговият труп и досега лежи на поляната.

— Конят? Дьо Гиш е яздил? Нищо не разбирам, Дьо Сент-Енян. Къде е станало това?

— В горичката Рошен, на кръглата поляна, господарю.

— Добре, извикайте господин Д’Артанян.

Дьо Сент-Енян се подчини. Мускетарят влезе при краля.

— Господин Д’Артанян — каза кралят, — ще излезете от тук по задната стълба, ще идете към горичката Рошен, към кръглата поляна. Познавате ли местността?

— Господарю, два пъти съм се бил там.

— Как! — извика кралят, учуден от отговора.

— Господарю, това беше преди указа на кардинал Дьо Ришельо — отвърна Д’Артанян с обичайната си невъзмутимост.

— Това е друго нещо, господине. Ще отидете там и внимателно ще огледате местността. Там са ранили човек и лежи мъртъв кон. Ще ми доложите какво мислите за това произшествие.

— Добре, господарю.

— Разбира се, аз искам да чуя вашето собствено мнение, а не на някой друг.

— Ще го чуете след час, господарю.

— Забранявам ви да се срещате с когото и да е.

— Като изключим човека, който ще ми даде фенер.

— Е, това е ясно — разсмя се кралят в отговор на тази реплика, която той не би изтърпял от никого освен от капитана на своите мускетари.

Д’Артанян слезе по задната стълба.

— Сега да извикат моя лекар — заповяда Людовик. Запъхтеният лекар се появи след десет минути.

— Господине — обърна се към него кралят, — ще идете с господин Дьо Сент-Енян където той ви отведе и ще ми дадете сведение за състоянието на болния, когото ще прегледате.

Лекарят се подчини безпрекословно. По това време вече никой не се решаваше да не слуша заповедите на Людовик XIV. Той излезе, съпроводен от Сент-Енян.

— А вие, Сент-Енян, ми изпратете Маникан, преди докторът да е успял да говори с него.

Глава шестнадесетаКАК Д’АРТАНЯН ИЗПЪЛНИ ПОРЪЧЕНИЕТО НА КРАЛЯ

В същото време, докато кралят даваше последните си заповеди, които щяха да му помогнат да изясни истината, Д’Артанян, без да губи нито секунда, изтича в конюшнята, взе фенер, сам оседла коня си и се отправи към мястото, посочено му от негово величество. Както бе обещал, той не се срещна с никого и прояви такова усърдие, че се справи без помощта на слуги и коняри. Д’Артанян беше от хората, които считат за свое задължение в трудни минути да покажат най-добрите си качества.

Пускайки коня в галоп, мускетарят след пет минути беше в горичката. Той го върза за първото попаднало дърво и тръгна пеш към поляната. Внимателно огледа всичко с фенер в ръка. Половин час по-късно яхна мълчаливо коня и бавно се върна във Фонтенбло, потънал в размисъл.

Людовик го чакаше в кабинета си. Той беше сам и нещо пишеше. От пръв поглед Д’Артанян забеляза, че редовете са с нееднаква дължина и са нашарени със задрасквания. Реши, че това са стихове.

— Е, какво, узнахте ли нещо?

— Да, господарю.

— Какво установихте?

— Приблизително следното, господарю… — каза Д’Артанян.

— Аз ви помолих за точни сведения.

— Ще се постарая да бъда колкото може по-точен. Времето беше благоприятно за току-що проведеното от мен разследване: вечерта е валяло и пътеките са били мокри…

— Бъдете по-ясен, господин Д’Артанян.

— Господарю, ваше величество ми каза, че на поляната в горичката Рошен лежи мъртъв кон, затова преди всичко огледах състоянието на пътищата. Казвам — пътища, защото в центъра на поляната се пресичат четири. Единствено по този, по който отидох, има пресни следи. По него са вървели два коня хълбок до хълбок. Осемте копита идеално са се отпечатали върху меката глина. Единият от конниците е бързал повече от другия. Следите на единия кон изпреварват следите на другия с едни гърди.

— Значи сте уверен, че са били двама? — попита кралят.

— Да, господарю. Конете са били тежки и са се движели с отмерена крачка. Те са добре тренирали, защото, стигайки до кръстопътя, са завили по съвършено прав ъгъл.

— По-нататък!

— На това място конниците за минута са спрели, вероятно за да уточнят условията на дуела. Единият от конниците е говорел, а другият е слушал и е отговарял. Неговият кон е рил земята с копито, това показва, че той е слушал много внимателно с отпуснати поводи.

— Значи е имало дуел?

— Това е вън от всякакво съмнение.

— Продължавайте, вие сте много проницателен наблюдател.

— Единият от конниците е останал на място — този, който е слушал, а другият е пресякъл поляната и първо се е обърнал с лице към своя противник. После останалият на място е пуснал коня си в галоп и е преминал две трети от поляната, мислейки, че язди срещу противника си. Той обаче се е премествал в кръг покрай гората.

— Естествено, имената не са ви известни, нали?

— Да, господарю. Но движещият се по поляната в кръг е бил на черен кон.

— Откъде узнахте това?

— Няколко косъма от опашката са останали върху тръните по края на поляната.

— Продължавайте.

— Другия кон не е трудно да опиша, защото той лежеше мъртъв на бойното поле.

— От какво е загинал?

— От куршум, който е пробил слепоочието.

— Пистолетен или от мускет?

— Пистолетен, господарю. Раната на коня ми разказа за тактиката на този, който го е застрелял. Той се е движел по покрайнината на гората, за да излезе във фланг на противника си. Аз минах по неговите следи, които се виждат по тревата.

— Следите от черния кон?

— Да, господарю.

— Продължавайте, господин Д’Артанян.

— Сега, за да може ваше величество ясно да си представи разположението на противниците, ще оставя за момент стоящия на място конник и ще премина към този, който е препускал в галоп.

— Добре.

— Неговият кон е бил убит с точен изстрел.

— Как разбрахте това?

— Конникът не е успял да скочи от седлото и е паднал заедно с коня. Видях следите от крака му, който той трудно е измъкнал изпод коня. Шпората, притисната от мъртвото животно, е оставила бразда в земята.

— Добре. А какво е направил, след като се е изправил?

— Тръгнал е право към своя противник.

— Който все още се е намирал в края на гората ли?

— Да, господарю. После, идвайки до него по-близо, той се е спрял, заел е удобна позиция, тъй като токовете му са се отпечатали един до друг, стрелял е, но не е улучил.

— Откъде знаете, че не е улучил?

— Намерих пробитата от куршума шапка.

— Но това е доказателство! — възкликна кралят.

— За съжаление, недостатъчно, господарю — хладно отвърна Д’Артанян, — шапката е без инициали, без герб, има само червено перо, като на всички шапки, дори ширитите са съвсем обикновени.

— После човекът с пробитата шапка е стрелял за втори път?

— Той вече е бил дал два изстрела, господарю.

— Как узнахте това?

— Намерих гилзите, господарю.

— Какво е станало с другия куршум?

— Той е отрязал перото от шапката на конника, към когото е бил отправен, и е прерязал брезичката в противоположния край на поляната.

— В такъв случай конникът с черния кон е бил обезоръжен, докато неговият противник е имал още един куршум.

— Господарю, докато падналият се изправи, неговият противник е успял да зареди пистолета си. Но той се е вълнувал и ръката му е треперела.

— Откъде знаете?

— Половината барут се е изсипал на земята и той е изпуснал шомпола, без да успее да го сложи на мястото му.

— Вие ми съобщавате удивителни работи, господин Д’Артанян.

— Достатъчно е малко наблюдателност, господарю, и всеки разузнавач ще може да ви достави тези сведения.

— Слушайки ви, аз мога да си представя цялата картина.

— Действително, мислено я възстанових, като, разбира се, са възможни малки отклонения.

— Да се върнем към падналия конник. Вие казахте, че той е тръгнал към противника си, докато последният е зареждал пистолета?

— Да, но в същия миг, когато се е прицелвал, неговият противник е стрелял.

— О? — възкликна кралят. — И този изстрел?…

— Последствията от него са били ужасни, господарю. Спешилият се конник е паднал по гръб след като е направил три неуверени крачки.

— Къде е попаднал куршумът?

— На две места, първо в дясната ръка, после в гърдите.

— Но как можахте да се сетите за това? — попита възхитен кралят.

— Много просто: ръкохватката на пистолета беше цялата окървавена и по нея имаше следи от куршума и частици от счупения пръстен. По всяка вероятност раненият е загубил два пръста — безименния и кутрето.

— За ръката съм съгласен, но раната в гърдите?

— Господарю, на разстояние два и половина фута една от друга има две локви кръв. Около едната от тях тревата е късана от конвулсивно стисната ръка, а около другата само е смачкана от тежестта на тялото.

— Бедният Дьо Гиш! — възкликна кралят.

— Значи това е бил господин Дьо Гиш? — спокойно каза мускетарят. — У мен възникна такова предположение, но не се реших да го кажа на ваше величество.

— По какъв начин е възникнало у вас?

— Познах герба на Грамоните върху амуницията на убития кон.

— Мислите ли, че раната е сериозна?

— Доста сериозна, защото той е паднал веднага и дълго е лежал неподвижно. Все пак е имал сила да стане и да тръгне, подкрепян от двама души.

— Значи сте го срещнали, когато се е връщал?

— Не, но ясно различих следи от трима души: човекът отдясно и човекът отляво са се движили леко и свободно, докато средният трудно се е придвижвал. Освен това по следите му туктам има кръв.

— А сега, господине, след като толкова ясно възстановихте цялата картина на дуела, кажете ми нещо за противника на Дьо Гиш.

— Господарю — отвърна Д’Артанян, — щом този нещастник е успял да се скрие, моля ваше величество да ми разреши да кажа, че няма да го издам.

— Всеки дуелист е престъпник, господине.

— Но не и в моите очи, ваше величество — студено се поклони Д’Артанян.

— Господине! — извика кралят. — Давате ли си сметка за своите думи?

— Напълно, господарю, но в моите очи човек, който добре се бие, е порядъчен човек. Такова е мнението ми. Може би не сте съгласен с мен, все пак вие сте господарят…

— Господин Д’Артанян, аз бях заповядал… Д’Артанян прекъсна краля с възпитан жест:

— Вие ми заповядахте да проуча всички подробности около дуела. Те са ви предоставени. Ако ми заповядате да арестувам противника на Дьо Гиш, ще изпълня заповедта ви, но не искайте от мен да ви съобщя името му, защото ще откажа да изпълня това искане.

— В такъв случай арестувайте го.

— Кажете ми името, господарю. Людовик ядосано тропна с крак. След минута размисъл каза:

— Вие сте прав, десет пъти, сто пъти сте прав.

— Аз мисля така и се радвам, че ваше величество споделя мнението ми.

— Още две думи… Кой е оказал помощ на Дьо Гиш?

— Не зная.

— Но вие говорехте за двама… Значи е имало секундант…

— Секундант не е имало. Нещо повече… Противникът на Дьо Гиш е избягал, без да му окаже помощ.

— Негодник!

— Ами, господарю, това е следствие от вашите заповеди. Човекът се е бил добре, избягнал е смъртта и иска за втори път да я избегне. Това неволно ми напомня господин Дьо Бутвил… Оставаше да се предаде…

— Но така става страхливец.

— Не, просто е предвидлив.

— Значи е избягал? В каква посока?

— Към замъка.

— А после?

— После, както имах честта да кажа на ваше величество, двама души са дошли пеша и са оказали помощ на господин Дьо Гиш.

— Имате ли доказателства, че са дошли след двубоя?

— Неопровержими. По време на двубоя дъждът е престанал, но земята не е успяла да изсъхне. Следите от стъпки ясно са се отпечатали върху влажната почва. Но след дуела, когато Дьо Гиш е лежал, следите не са така отчетливи.

Людовик плесна с ръце от възхищение.

— Господин Д’Артанян, вие действително сте най-ловкият човек в кралството.

— Същото мислеше Ришельо, казваше го и Мазарини, господарю…

— Сега остава да проверите проницателността си.

— Господарю, човешко е да се греши, както казват философите.

— В такъв случай вие не сте човек, щом никога не грешите.

— Ваше величество каза, че ние ще проверим това. По какъв начин?

— Изпратих за господин Маникан и той сега ще дойде.

— Нима господин Маникан знае тайната?

— Дьо Гиш няма тайни от Маникан.

Д’Артанян поклати глава:

— Повтарям ви, че никой не е присъствал на двубоя, освен ако господин Маникан не е един от двамата, които са отвели Дьо Гиш.

— Тихо! — каза кралят. — Той идва.

— Ще видим какво ще стане — прошепна мускетарят.

В същата минута на прага застанаха Сент-Енян и Маникан.

Глава седемнадесетаЗАСАДАТА

Кралят даде знак на мускетаря, а след това и на Сент-Енян. Смисълът му беше: „Мълчете, ако ви е мил животът!“

Д’Артанян като войник се настани в ъгъла. Дьо Сент-Енян като фаворит се подпря на гърба на кралското кресло. Маникан изнесе напред десния си крак, след което се усмихна приятно и протягайки грациозно бялата си ръка, направи реверанс.

— Добър вечер, господин Маникан — каза кралят.

— Ваше величество ми оказва чест, канейки ме при себе си — поклони се Маникан.

— Да, за да узнаем от вас всички подробности за нещастния случай с Дьо Гиш.

— О, господарю, това е много тъжно!

— Бяхте ли с него?

— Не съвсем, господарю.

— Но вие сте пристигнали на мястото няколко минути след случката.

— Да, господарю, приблизително половин час след това.

— Как е станало нещастието?

— Знаете ли, господарю, къде се намира горичката Рошен?

— Да. Там е сборен пункт на ловците. Разкажете ми всички известни ви подробности за нещастния случай, господин Маникан.

Маникан се огледа, видя само Д’Артанян, който се беше облегнал на стената със спокоен, благодушен и доброжелателен вид, и Дьо Сент-Енян, с когото беше дошъл и който стоеше, както и преди, подпрян на облегалката на кралското кресло. Маникан събра смелост и започна:

— Ваше величество знае, че на лов често стават нещастни случаи.

— На лов?

— Да, господарю. Искам да кажа, когато се устройва засада.

— Така ли? — възкликна кралят. — Значи нещастният случай е станал по време на засада?

— Да, ваше величество! — потвърди Маникан. Нима ваше величество не знае?

— Само в най-общи черти — каза в скоропоговорка кралят, който не обичаше да лъже. — За какъв дивеч беше направена засада?

— За глиган, господарю.

— Как така е хрумнало на Дьо Гиш да отиде сам на засада за глиган? Това е работа за селяни и подходяща само за човек, който няма кучета и викачи за един приличен лов, както маршал Дьо Грамон.

Маникан сви рамене.

— Младостта е безразсъдна — произнесе той наставнически.

— Продължавайте — нареди кралят.

— С една дума — подчини се Маникан и произнасяйки бавно дума по дума, местейки крака като човек, вървящ в блато, — с една дума, господарю, бедният Дьо Гиш е отишъл на засадата съвсем сам.

— Сам! Виж ти какъв ловец! Нима господин Дьо Гиш не знае, че глиганът се нахвърля на ловеца?

— Точно така е станало, господарю.

— Знаел ли е с какъв звяр ще има работа?

— Да, господарю, селяните са видели животното в картофените ниви.

— Що за звяр е бил?

— Двегодишен глиган.

— В такъв случай, господине, вие е трябвало да ме предупредите, че графът иска да се самоубива. Аз съм го виждал на лов и познавам умението му. Когато стреля по глиган, той взима всички предпазни мерки и стреля с каквото трябва, а сега е тръгнал на лов с пистолети.

Маникан трепна.

— С пистолети, прекрасни за дуел, а не за лов на глигани.

— Господарю, някои неща са необясними.

— Вие сте прав и произшествието, за което говорим, е от този род. Продължавайте.

По време на разказа Сент-Енян може би щеше да направи знак на Маникан да не се увлича, но кралят го наблюдаваше строго. Що се касае до Д’Артанян, то статуята на мълчанието в Атина щеше да бъде по-изразителна и шумна от него. Маникан, като продължи да се движи по избрания от него път, все повече се оплиташе в мрежите.

— Господарю — каза той, — вероятно е станало така: Дьо Гиш е дебнел глигана.

— На кон?

— На кон. Стрелял е и е пропуснал целта.

— Колко несръчен е бил!

— Звярът се е хвърлил към него.

— Като е убил коня!

— Ах, ваше величество знае за това?

— Казаха ми, че в горичката Рошен, на кръстопътя, е намерен мъртъв кон. Предположих, че това е конят на Дьо Гиш.

— Така е, господарю.

— Добре, значи конят е загинал, но какво се случило с Дьо Гиш?

— Дьо Гиш е паднал на земята, бил е нападнат от глигана и е ранен в ръката и гърдите.

— Ужасно! Трябва да признаем, че Дьо Гиш си е виновен сам. Как може да се ходи на засада за такъв дивеч само с пистолети? Забравил ли е разказа за Адонис?

Маникан се почеса по врата.

— Действително, това е голяма непредпазливост.

— Как си обяснявате това, господин Маникан?

— Господарю, каквото е писано от съдбата, то ще се случи.

— О, вие сте били фаталист?

Маникан не знаеше на кой господ да се моли. Тонът на краля не приличаше на тон на лековерен човек. От друга страна, в него се чувстваше настойчивост и суровост на съдебен следовател. — Звучеше повече насмешка, отколкото заплаха.

— Значи вие твърдите — продължи кралят, — че намереният мъртъв кон принадлежи на Дьо Гиш?

— Да, да, разбира се.

— Това учуди ли ви?

— Не, господарю. На последния лов, ако си спомняте, така беше убит конят под господин Сен-Мор.

— Да, но на него му беше разпран коремът. Ако коремът на коня на Дьо Гиш също беше разпорен, аз нямаше да се учудвам.

Маникан се облещи.

— Учудва ме това, че на коня на Дьо Гиш коремът е цял, затова пък му е пробито слепоочието.

Маникан се чудеше къде да се дене.

— Може би греша — каза кралят — и конят на Дьо Гиш не е ударен в слепоочието? Съгласете се, господин Маникан, че това е много странна рана.

— Господарю, вие знаете, че конят е много умно животно, може би е опитал да се брани.

— Но конят се брани с копита, а не с глава.

— Сигурно изплашеният кон е паднал — фъфлеше Маникан — и глиганът, глиганът… нали разбирате, господарю, глиганът…

— За коня, разбирам, но конникът?

— Много просто, след коня глиганът се е заел с конника и, както вече имах честта да съобщя на ваше величество, е раздробил китката на Дьо Гиш, когато той се е канел да стреля втори път, и после с удар на зъбите го е ранил в гърдите.

— Ей Богу, звучи правдоподобно, господин Маникан, напразно сме се съмнявали в красноречието ви. Вие разказвате превъзходно.

— Кралят е безкрайно добър — смути се Маникан и се поклони несръчно, — безкрайно добър.

— От днес забранявам на моите благородници да ходят на засада. Това е все едно да разреша, дуелите!

Маникан трепна и направи крачка, канейки се да тръгва.

— Моля ви, останете господин Маникан — каза Людовик, — имам работа за вас.

В същия миг камердинерът повдигна завесата и доложи за пристигането на кралския лекар.

— Това е господин Вало, който току-що е посетил ранения Дьо Гиш, сега ще разберем какво е състоянието на ранения.

Маникан се почувства още по-неловко отпреди.

— По такъв начин нашата съвест ще бъде чиста — прибави кралят и погледна към Д’Артанян, но той дори с вежда не помръдна.

Глава осемнадесетаДОКТОРЪТ

Господин Вало влезе. Всички бяха в предишните си пози. Кралят седеше, Дьо Сент-Енян беше облегнат върху креслото на краля, Д’Артанян — на стената, а Маникан стоеше мирно пред краля.

— Изпълнихте ли разпореждането ми, господин Вало? — попита Людовик. — Бяхте ли при колегата си във Фонтенбло?

— Да, господарю.

— Видяхте ли там господин Дьо Гиш? В какво състояние е той? Кажете откровено.

— Не е добре, господарю.

— Значи глиганът не го е разкъсал?

— Кого не е разкъсал?

— Дьо Гиш.

— Какъв глиган?

— Глиганът, който го е ранил.

— Господин Дьо Гиш е бил ранен от глиган?

— В крайна сметка така казват.

— По-скоро го е ранил някой бракониер…

— Как така бракониер?

— Или някой ревнив мъж или съперник, който в желанието си да му отмъсти е стрелял в него.

— Но какво говорите, господин Вало! Нима раните на господин Дьо Гиш не са от глиган?

— Раните на господин Дьо Гиш са от пистолетен куршум, който е раздробил безименния пръст и кутрето на дясната ръка, след което е заседнал в гръдните мускули.

— Куршум? Уверен ли сте, че господин Дьо Гиш е ранен с куршум? — престорено се учуди кралят.

— Дотолкова съм уверен, че мога да ви го покажа. Ето го, господарю.

Той поднесе на краля сплескания куршум, Кралят го погледна, но не го взе в ръка.

— Това нещо е било в неговите гърди? — попита той.

— Не съвсем. Куршумът не е проникнал надълбоко и както виждате, се е сплескал, удряйки се по всяка вероятност в гръдната кост.

— Боже мой — тъжно въздъхна кралят, — защо не ми съобщихте за това, господин Дьо Маникан?

— Господарю…

— Що за измислици бяха това: за глигана, засадата, нощния лов? Хайде, говорете!

— Ах, господарю!

— Струва ми се, че вие сте прав — обърна се кралят към капитана на мускетарите, — все пак е имало дуел.

Кралят много добре умееше да компрометира своите подчинени и да сее раздор между тях.

Маникан погледна към мускетаря с упрек.

Д’Артанян оцени този поглед и не пожела да остане под подозрение. Той направи крачка напред и каза:

— Господарю, ваше величество ми заповяда да огледам поляната в горичката Рошен и да доложа какво според мен е станало там. Аз съобщих на ваше величество резултатите от своите наблюдения, но имена не съм споменавал. Ваше величество пръв назова граф Дьо Гиш.

— Добре, добре, господине! — надменно каза кралят. — Вие изпълнихте дълга си и аз съм доволен от вас, това трябва да ви е достатъчно. Но вие, господин Дьо Маникан, не изпълнихте своя дълг и ме излъгахте.

— Излъгал съм ви, господарю? Това е твърде тежка дума.

— Измислете друга.

— Господарю, аз няма какво да измислям. Вече имах нещастието да не угодя на ваше величество и намирам, че ми остава само покорно да понеса всички упреци, с които ваше величество ще пожелае да ме обсипе.

Маникан побледня и се поклони. Д’Артанян направи още една крачка напред. Реши да се намеси, ако нарастващият гняв на краля премине всякакви граници.

— Господине — продължи кралят, — виждате, че да отричате по-нататък е безполезно. Сега стана ясно, че господин Дьо Гиш се е дуелирал.

— Аз не отричам това, господарю, и ваше величество щеше да постъпи великодушно, ако не принуждава благородника да лъже.

— Кой ви принуждава?

— Господарю, господин Дьо Гиш е мой приятел. Ваше величество е забранил дуелите под страх от смъртно наказание. Лъжата можеше да спаси моя приятел и аз излъгах.

— Правилно — прошепна Д’Артанян, — сега той се държи като мъж!

— Господине — възрази кралят, — вместо да лъжете, трябваше да му попречите да се бие.

— Господарю, на ваше величество, първия благородник на Франция, е добре известно, че ние, благородниците, никога не сме считали господин Дьо Бутвил опозорен само защото беше екзекутиран на площад Грев. Да сложиш главата си на дръвника не е позор, позор е да бягаш от врага си.

— Добре — съгласи се Людовик XIV, — ще ви дам възможност да поправите грешката си.

— Ако това средство не е против честта на благородника, аз с готовност ще се възползвам от него, господарю.

— Назовете ми името на противника на Дьо Гиш!

„Охо! — каза си Д’Артанян. — Нима се връщат времената на Людовик XIII?“

— Господарю! — с упрек възкликна Маниган.

— Доколкото разбирам, вие не искате да го назовете?

— Господарю, аз не го знам.

— Браво! — извика Д’Артанян.

— Господин Маникан, дайте шпагата си на капитана. Маникан грациозно се поклони, откачи шпагата си и с усмивка я връчи на Д’Артанян.

Тук изненадващо се намеси Дьо Сент-Енян.

— Господарю — поклони се той, — моля за позволението на ваше величество…

— Говорете — каза кралят, който може би дълбоко в себе си беше доволен, че се е намерил човек, който е изявил желание да обуздае гнева му.

— Маникан, вие сте храбрец и кралят ще оцени вашата постъпка, но който прекалено ревностно защитава своите приятели, той им вреди. Маникан, знаете ли името на човека, за когото ви пита негово величество?

— Да, знам го.

— В такъв случай назовете го.

— Ако бях длъжен да направя това, досега щях да го направя.

— Тогава ще кажа аз, защото не виждам никаква необходимост да бъда толкова чувствителен като вас.

— Както желаете, но ми се струва…

— Стига! Няма да позволя заради своето великодушие да попаднете в Бастилията. Говорете, или ще го направя аз.

Маникан беше умен човек и разбра, че от поведението му присъстващите са си съставили за него благоприятно мнение. Сега оставаше да го затвърди, като си възвърне благоволението на краля.

— Говорете, господине — обърна се той към Сент-Енян. — Аз направих всичко, което искаше от мен съвестта ми, и нейните изисквания бяха толкова строги — добави той, обръщайки се към краля, — че ме заставиха да не изпълня заповедта на негово величество. Но се надявам, че ваше величество ще ми прости, след като узнае, че бях длъжен да пазя честта на една дама.

— Дама? — с безпокойство попита кралят.

— Да, господарю.

— Причина за дуела е била дама? Маникан се поклони.

Кралят стана и се приближи до него.

— Ако това е някаква значителна особа — каза той, — аз няма да се хвана на вашите уловки, напротив.

— Господарю, всичко, което се отнася до придворните на краля или до слугите на неговия брат, е важно в моите очи.

— Моя брат? — повтори Людовик XIV с известно объркване. — Значи причина за дуела е била дама от свитата на брат ми?

— Или на принцесата.

— На принцесата? Значи тази дама?…

— Тя е придворна дама на нейно величество херцогиня Орлеанска.

— Значи вие казвате, че господин Дьо Гиш се е дуелирал заради нея.

— Да, и този път не лъжа.

Лицето на краля изрази безпокойството му.

— Господа — каза той, като се обърна към свидетелите на тази сцена, — благоволете да ни оставите за няколко минути. Трябва да остана насаме с господин Дьо Маникан. Знам, че трябва да съобщи за свое оправдание доста деликатни неща. Вземете обратно шпагата си, господин Дьо Маникан.

— Нали е учудващо самообладанието на този млад човек — прошепна мускетарят, като взе под ръка Дьо Сент-Енян, за да излязат заедно от стаята.

— Той ще се измъкне — каза Сент-Енян на ухото на мускетаря.

— И с чест, графе!

Незабелязано от краля Маникан хвърли благодарен поглед към Сент-Енян и към мускетаря.

— Знаете ли — продължи Д’Артанян, престъпвайки прага, — имах не особено високо мнение за новото поколение. Сега виждам, че съм грешил. Нашата младеж не е толкова лоша.

Доктор Вало си излезе след фаворита и капитана. Кралят и Дьо Маникан останаха сами.

Глава деветнадесетаД’АРТАНЯН ПРИЗНАВА, ЧЕ Е СБЪРКАЛ И ЧЕ МАНИКАН Е БИЛ ПРАВ

Кралят се приближи до вратата, убеди се, че никой не подслушва, и бързо се обърна към събеседника си:

— Сега сме напълно сами, господин Дьо Маникан, и аз ви моля да дадете обяснения.

— Ще бъда напълно откровен, господарю.

— Преди всичко — започна кралят, — нека ви е известно, че към честта на дамите се отнасям с най-голямо уважение.

— Затова, господарю, исках да пощадя вашата деликатност.

— Да. Сега ви разбирам. Казвате, че дуелът е във връзка с една от придворните дами на моята снаха и че лицето, за което става дума — противникът на Дьо Гиш, с една дума, човекът, когото не искате да назовете…

— Господин Дьо Сент-Енян ще го назове, господарю.

— Казвате, че той е оскърбил една от придворните дами на принцесата?

— Да. Госпожица Дьо ла Валиер.

— Ах! — произнесе кралят с тон на човек, който е очаквал да чуе това име, макар че ударът беше насочен право в сърцето му. — Значи е била оскърбена госпожица Дьо ла Валиер?

— Не казвам, че е била оскърбена, господарю.

— Но в такъв случай…

— Казвам, че за нея са се отзовали с неуважителни думи.

— Неуважителни думи! И вие отказвате да ми кажете името на този нахалник?…

— Господарю, сметнах, че въпросът е вече решен, и ваше величество няма да ме принуждава да играя ролята на доносник.

— Вие сте прав — съгласи се кралят, като едва сдържаше вълнението си. — Освен това скоро ще ми стане известно името на човека, когото трябва да накажа.

Маникан видя, че работата взема нова насока. Що се отнася до краля, той забеляза, че се е увлякъл и е отишъл много далеч. Овладя се и продължи:

— Ще го накажа не защото става дума за госпожица Ла Валиер, макар че към нея изпитвам особено уважение, а защото предмет на разпрата е била жена. Искам в моя двор жените да бъдат предмет на уважение, а не на дуели.

Маникан се поклони.

— Сега, господин Дьо Маниган — продължи кралят, — какво е било казано за госпожица Ла Валиер?

— Нима ваше величество не се досеща?

— Вероятно са казали, че тя обича някого?

— Това е напълно вероятно.

— Но госпожица Дьо ла Валиер има право да обича когото пожелае.

— Точно това твърдеше господин Дьо Гиш.

— Затова ли се е дуелирал?

— Да, господарю, именно затова. Кралят се изчерви.

— Нищо повече не ви е известно, така ли?

— Относно кое, господарю?

— Относно този любопитен въпрос, за който разказвате сега.

— Какво е угодно на краля да знае?

— Например името на човека, когото Ла Валиер обича и когото според противника на Дьо Гиш няма право да обича.

— Господарю, аз нищо не зная, нищо не съм чул, нито съм се интересувал. Аз считам Дьо Гиш за благороден човек и той временно е заел мястото на покровителя на Ла Валиер. Той го е направил, защото истинският покровител стои много високо, за да се застъпи за нея.

Тези думи бяха повече от прозрачни. Кралят се изчерви, но този път не от удоволствие. Той ласкаво потупа Маникан по рамото.

— Виждам, че вие не само сте умен млад човек, но и прекрасен благородник, а вашият приятел Дьо Гиш е рицар точно по моя вкус. Нали ще му предадете моите думи?

— Значи ваше величество ми прощава?

— Напълно.

— Свободен ли съм?

Кралят се усмихна и му протегна ръка. Маникан я целуна.

— Освен това, вие сте чудесен разказвач. Превъзходно ми разказахте за нещастния случай с Дьо Гиш. Аз ясно видях глигана, изскачащ от гората, видях падащия кон, видях как глиганът, оставяйки коня, се хвърля към конника. Вие не разказвате история, а рисувате картина.

— Господарю, аз мисля, че ми се присмивате — тъжно се усмихна Маникан.

— Напротив — отвърна сериозно Людовик, — аз не само че не ви се присмивам, господин Дьо Маникан, но изразявам желание вие да разкажете този случай пред двора.

— А за случая с лова?

— Също, и то в този вид, в който го предадохте на мен, без да изменяте нито дума, нали ме разбирате?

— Напълно, господарю.

— Ще го разкажете ли?

— При първия удобен случай.

— Сега извикайте господин Д’Артанян. Надявам се, че вече не се страхувате от него?

— О, господарю, след като се изпълних с увереност в благосклонността на ваше величество към мен, аз не се страхувам от никого на света.

Д’Артанян, Дьо Сент-Енян и доктор Вало се върнаха в салона.

— Господа — каза кралят, — извиках ви да ви кажа, че обясненията на господин Дьо Маникан напълно ме удовлетвориха.

Д’Артанян и Сент-Енян едновременно погледнаха доктора и погледът им сякаш казваше: „Е, какво ви казвах?“ Кралят отведе Маникан настрана и му прошепна:

— Нека господин Дьо Гиш се лекува добре и аз му желая скорошно оздравяване. Веднага щом се оправи, ще му благодаря от името на всички дами, но би било добре този случай да не се повтаря.

— Господарю, дори да му предстоеше сто пъти да умре, той сто пъти щеше да направи същото, щом трябва да защити честта на ваше величество.

Това беше откровено казано. Но както вече сме отбелязвали, Людовик XIV обичаше хвалбите и не беше особено взискателен към тяхното качество.

Кралят се обърна към тримата свидетели на сцената:

— Кажете ми, господин Д’Артанян, как стана така, че вашето остро зрение се оказа помътено?

— Но какво имате предвид, ваше величество?

— Това, което се е случило в горичката Рошен. Вие сте видели следи от двама конници и двама пеши и мислено сте възстановили двубоя. Представете си, никакъв двубой не е имало. Всичко е било илюзия!

— А-аа! — възкликна Д’Артанян.

— Представете си: вашият разказ ми се стори правдоподобен сигурно защото от него лъхаше такава увереност. Дьо Гиш се е борил с глигана и с никого другиго. Борбата е била дълга и ожесточена.

— А-аа! — пак така реагира Д’Артанян.

— За съжаление, така е.

— Сигурно, щом вие казвате, ваше величество. Сигурно погледът ми се е замъглил — кимна Д’Артанян, предизвиквайки възторг у краля.

— Значи сте съгласен с версията на господин Дьо Маникан?

— Разбира се, ваше величество.

— Сега разбрахте как е станало всичко, нали?

— Сега всичко ми се вижда съвсем различно, отколкото преди половин час.

— Как си обяснявате тази грешка?

— Много просто. В горичката Рошен аз разполагах само с един жалък фенер от конюшнята…

— А сега?

— Сега ми светят всички полилеи на вашия кабинет и ваше величество излъчва светлина колкото две слънца.

Кралят се засмя и Сент-Енян го последва.

— Ето и господин Вало — продължи Д’Артанян — не само си въобрази, че раната е от куршум, но дори му се стори, че е вадил този куршум от гърдите на дьо Гиш.

— Наистина — започна Вало, — аз…

— Докторе, всичко това ви се е присънило: раната на господин Дьо Гиш, куршумът, всичко това е сън — изреждаше неумолимо Д’Артанян, — не казвайте на никого, защото ще ви се смеят.

— Добре измислено — одобри кралят, — Д’Артанян ви дава чудесен съвет. Не разказвайте никому повече за своите сънища. Аз ви давам дума, че няма да съжалявате, господин Вало. Лека нощ господа. Ах, какво опасно нещо е засадата за глиган.

— Да, тя е много, много опасна, тази засада за глигани! — гръмко повтори Д’Артанян.

Той повтаряше това изречение във всички стаи, през които мина.

— Сега, когато сме сами — обърна се кралят към Сент-Енян, — кажи ми името на противника на Дьо Гиш.

Дьо Сент-Енян погледна внимателно краля.

— Не се безпокой — окуражи го кралят, — знаеш много добре, че ще трябва да му простя.

— Дьо Вард.

— Добре.

Отправяйки се към спалнята си, Людовик XIV добави:

— Да простя не означава да забравя.

Глава двадесетаКОЛКО Е ХУБАВО ДА ИМАШ ДВЕ ТЕТИВИ НА ЛЪКА СИ

Маникан си излезе от краля много доволен, че му се е удало така щастливо да се измъкне, и слизайки по стъпалата, усети, че някой го дърпа за ръкава.

Обърна се и видя Монтале, която му прошепна тайнствено:

— Господине, елате бързо, моля ви!

— Но къде, госпожице?

— Истинският рицар не би ми задал подобен въпрос, а просто би тръгнал след мен, без да иска обяснения. Отиваме при принцесата.

— Така ли? При принцесата?

Той тръгна след Монтале, която припкаше пред него лека като Галатея.

„Този път ловджийските истории са неуместни — каза си Маникан. — Но ако се наложи, ще опитаме… Ако се наложи, ще измислим нещо.“

Монтале все така подтичваше.

„Колко е уморително — мислеше си Маникан — да напрягаш едновременно ума и краката си.“

Накрая те пристигнаха. Принцесата беше привършила нощния си тоалет и беше облечена с разкошен пеньоар. Тя чакаше някого с явно нетърпение. Затова Монтале и Маникан останаха до вратата.

— Най-после! — възкликна тя.

— Това е господин Дьо Маникан — представи го Монтале. Маникан се поклони с уважение.

Принцесата направи знак на Монтале да се отдалечи. После се обърна към Маникан:

— Какво се е случило? Казват, че някой в замъка е бил ранен?

— За нещастие, да, принцесо… господин Дьо Гиш.

— Значи действително се е случило нещастие с господин Дьо Гиш. А знаете ли вие, господин Дьо Маникан — живо каза тя, — че кралят изпитва отвращение към дуелите?

— Разбира се, принцесо. Но дуелът с див звяр не се осъжда от негово величество.

— Надявам се, че няма да ме залъгвате с нелепата басня, пусната неизвестно от кого, че графът бил ранен от глиган. Не, не господине, истината е открита и в настоящия момент господин Дьо Гиш не само страда от раната си, но рискува да загуби свободата си.

— Уви, принцесо — въздъхна Маникан.

— Какво казахте на негово величество?

— Разказах му как господин Дьо Гиш е стоял в засада, как от горичката Рошен е изскочил глиган, как господин Дьо Гиш е стрелял по него и как накрая освирепелият звяр се е нахвърлил върху стрелеца, убил е коня му и е ранил него самия.

— И кралят повярва в това?

— Напълно.

— Вие ме учудвате, господин Дьо Маникан, вие ме учудвате! Принцесата започна да се разхожда из стаята, поглеждайки от време на време въпросително към Маникан, който неподвижно и безстрастно стоеше все на същото място.

— А всички в един глас говорят съвсем друго. Техните обяснения за раната са съвсем различни.

— Какви са, принцесо? Извинете, че задавам такъв въпрос.

— И това питате вие, най-близкият му приятел и довереник?

— Близък приятел — да, но довереник — никога. Дьо Гиш е от хората, които никому не доверяват тайните си. Дьо Гиш е много потаен, принцесо.

— Добре, тогава ще имам удоволствието да ви открия тайните, които Дьо Гиш умее да крие така добре! — каза с досада в гласа принцесата. — Тъй като кралят може да пожелае да ви разпита още веднъж и ако му разкажете отново тези небивалици, той повече няма да повярва на нищо.

— Струва ми се, че ваше височество се заблуждава за краля. Той остана много доволен от мен, кълна се.

— В такъв случай това доказва невзискателността на негово величество.

— Струва ми се, че ваше височество греши. Негово величество приема, както е известно, само сериозни доказателства.

— Вие мислите, че кралят ще ви благодари за тази нагла лъжа? Когато утре узнае, че господин Дьо Гиш е предизвикал кавгата заради приятеля си виконт Дьо Бражелон и че тази кавга е довела до дуела!

— Кавга заради Бражелон ли? — наивно тон попита Маникан. — Какво иска да каже с това ваше височество?

— Какво чудно има? Господин Дьо Гиш е подозрителен и раздразнителен и често губи контрол над себе си.

— Аз, напротив, принцесо, мисля, че господин Дьо Гиш е много търпелив човек, който се ядосва само ако има сериозен повод.

— Нима да се застъпиш за честта на приятеля си не е сериозен повод?

— Разбира се, че е сериозен, принцесо. Особено за сърце като неговото.

— Не можете да отречете, че Дьо Гиш и Бражелон са приятели. Значи Дьо Гиш се е застъпил за честта на Бражелон и тъй като него го няма, той се е дуелирал вместо него.

Маникан слушаше с усмивка принцесата.

— Мога да ви кажа само едно: не разбирам нито дума от това, което ми разказахте.

— Как! Не разбирате нищо за кавгата между Дьо Вард и Дьо Гиш? — раздразнено извика принцесата.

Маникан мълчеше.

— Кавга — продължи тя, — възникнала от една достатъчно недоброжелателна, но достатъчно обоснована фраза относно поведението на една дама.

— Ах, на дама! Това е друго нещо — съгласи се Маникан.

— Започвате да разбирате, нали?

— Извинете, ваше височество, но аз не се решавам…

— Не се решавате! — извика принцесата вън от себе си. — В такъв случай аз ще се реша.

— Принцесо, принцесо — спря я Маникан, давайки си вид, че е страшно изплашен. — Преценете добре думите, които искате да кажете.

— Може да се помисли, че ако бях мъж, щяхте да ме извикате на дуел въпреки нареждането на краля, както господин Дьо Гиш е извикал господин Дьо Вард заради съмненията му в добродетелността на госпожица Ла Валиер.

— Госпожица Дьо ла Валиер! — извика Маникан и подскочи от учудване, защото най-малко от всичко беше очаквал да чуе това име.

— Какво става с вас, господин Дьо Маникан, защо подскочихте така? — иронично се усмихна принцесата. — Нима и вие имате дързостта да се съмнявате в нейните добродетели?

— Но в цялата тази история не е ставало дума за добродетелността на госпожица Дьо ла Валиер, принцесо.

— Как! Двама души се дуелират заради жена, а вие казвате, че тя няма нищо общо и че за нея не е ставало дума? Не знаех, че сте толкова ловък царедворец, господин Дьо Маникан.

— Извинете, принцесо — каза младият човек, — ние съвсем не се разбираме. Изглежда, вие ми правите честта да говорите с мен на един език, а аз ви говоря на друг.

— Как така?

— Извинете, но ми се стори, че ваше височество казва, че Дьо Гиш и Дьо Вард са се били на дуел заради госпожица Ла Валиер?

— Боже мой, аз не твърдя, че господин Дьо Гиш лично е взел присърце интересите на Ла Валиер, а че е действал по пълномощие.

— По пълномощие?

— Хайде, не се правете на изненадан! Нима не ви е известно, че Бражелон е годеник на Ла Валиер и че тръгвайки по поръчение на краля за Лондон, е помолил Дьо Гиш да защитава честта на интересуващата го особа.

— Повече нито дума няма да кажа. Ваше височество е осведомена по-добре от мен.

— За всичко, предупреждавам ви!

Маникан се разсмя и този смях едва не извади от равновесие принцесата, която не се отличаваше с голяма сдържаност.

— Принцесо — с поклон каза Маникан, — да оставим тази работа на забравата. Тя никога няма да се изясни напълно.

— Грешите, тя е напълно ясна! Кралят научава, че Дьо Гиш е защитил тази авантюристка, която се прави на важна личност; узнава, че господин Дьо Гиш е влязъл в ролята на пазач на градината на Хесперидите, помолен от приятеля си Бражелон, и че Дьо Гиш е ухапал Дьо Вард, който се е осмелил да протегне ръка към златната ябълка. А за вас не е тайна, че на краля много се иска да отхапе от тази ябълка. Той няма да е особено благодарен на Дьо Гиш, че е взел ролята на дракона. Сега ясно ли е, или ви трябват още разяснения? Говорете, питайте!

— Не, принцесо. На мен ми стига.

— Тогава нека ви стане известно, че негодуванието на негово величество може да доведе до ужасни последствия. У господари с характера на краля любовната страст прилича на ураган.

— Който вие ще усмирите, принцесо.

— Аз! — извика принцесата с ироничен жест. — Аз! Откъде накъде?

— Защото вие не понасяте несправедливостта, принцесо.

— Нима според вас е несправедливо да се пречи на краля да върти любовни историйки?

— Но вие ще се застъпите за господин Дьо Гиш?

— Вие се забравяте, господине!

— Напротив, аз разсъждавам трезво. А интересите на господин Дьо Гиш са и ваши интереси! — с горещ шепот каза Маникан и очите му пламнаха странно.

— Какво искате да кажете?

— Казвам, принцесо, че ме учудва как ваше височество не се е досетила, че името Ла Валиер в цялата тази история е само претекст.

— Претекст за какво? — прошепна принцесата. Погледът на Маникан беше толкова красноречив, че тя започна да се досеща.

— Принцесо, струва ми се, че казах достатъчно, за да убедя ваше височество да не напада в присъствие на краля бедния Дьо Гиш. И без това върху него ще се стовари враждата на онези, които не обичат ваше височество.

— На мен ми се струва, че, напротив, върху графа ще се стовари неприязънта, която изпитват някои към Ла Валиер. Дори и на някои, които са добре разположени към нея.

— Принцесо, нима ще трябва — под страх да си навлека вашия гняв — да изрека името на особата, станала причина за този спор?

— Особа? — попита, изчервявайки се принцесата.

— Нима ще трябва — продължи Маникан — негодуванието, раздразнението и гневът на бедния Дьо Гиш да се засилят, когато до него достигнат слуховете, пускани от тази особа. Нима ще трябва — ако все така отказвате да отгатнете името на тази особа, което име от уважение към него не се решавам да произнеса — нима ще трябва да ви припомня сцените между принца и Бъкингам и сплетните, пуснати по повод изгонването на херцога? Нима трябва да ви разказвам за всички старания на графа да угоди на тази особа, заради която той живее и диша, за да я огради от всякакво безпокойство и да я защити? Добре, аз ще го направя и тогава може би вие ще разберете защо графът, след като е изчерпал търпението си, слушайки злословията на Дьо Вард, е пламнал от жажда за мъст само при споменаването на тази особа.

Принцесата закри лицето си с ръце.

— Ах, господин Маникан, мерите ли думите си и съзнавате ли на кого ги казвате?

— Тогава принцесо — продължи Маникан, правейки се, че не е чул възклицанието на принцесата, — вас няма да ви учуди желанието на графа да започне тази свада, нито удивителната ловкост, с която той я е прехвърлил на чужда територия, далеч от интересите ви. Ако личността, заради която се е бил Дьо Гиш и е пролял кръвта си, не прояви признателност към ранения — не заради раняването, не заради пролятата кръв, а заради защитата на нейната чест, която му е по-скъпа от собствената му чест, тогава, принцесо, не зная какво да кажа.

— Ах — възкликна принцесата, забравила за присъствието на Маникан, — действително ли всичко се е случило заради мен?

Маникан най-после можеше да си отдъхне. Той го беше заслужил.

Принцесата също мълча известно време. Вълнението й се отгатваше по поривистото дишане, по тъмния поглед, по движението на ръцете, които тя често притискаше до сърцето си. Тя имаше чувството, че с Маникан се намира пред таен съдник — отец с мистериозно лице, полускрито от качулка, претеглящ в ръцете си бисерите, които трябва в края на краищата да положи или на гърдите на Ла Валиер, или на нейните. Завинаги. Но какво ще бъде прорицанието? Забележително бе, че дори в тази минута принцесата не престана да бъде кокетка. Кокетството и като огън намираше храна навсякъде.

— В такъв случай — каза тя — графът е угодил на двама души едновременно. Господин Дьо Бражелон също трябва да му бъде признателен.

— Действително, прекрасна услуга е оказана на госпожица Ла Валиер и на господин Дьо Бражелон. Дуелът ще предизвика шум, който ще обезсмърти тази девица и неминуемо ще я скара с виконта. По такъв начин пистолетният изстрел на Дьо Бард едновременно уби честта на жената, щастието на мъжа и може би смъртно е наранил един от най-добрите благородници на Франция. Ах, принцесо, вие имате студен разум, той осъжда всички и не оправдава никого.

Последните думи на Маникан отнесоха и последните съмнения, останали не в сърцето, а в ума на принцесата. И не чувствителната жена, не подозрителната жена, а любещото сърце болезнено почувства опасността, надвиснала над Дьо Гиш.

— Смъртно ранен! — прошепна тя, като че ли не й достигаше въздух. — Нима казахте, че е смъртно ранен, господин Дьо Маникан?

— Пръстите му са раздробени и гърдите са му простреляни.

— Боже мой, Боже мой! — възкликна принцесата, трескаво възбудена. — Но това е ужасно, господин Дьо Маникан! Всичко това е направил онзи негодник, онзи страхливец, подлец и убиец Дьо Бард! Наистина под небето няма справедливост!

Маникан видимо беше развълнуван. Действително той беше вложил много енергия в защитната си реч.

Що се отнася до принцесата, тя съвсем забравяше за приличието, когато у нея се събудеше страст — гняв или любов, тогава нищо не можеше да спре порива й. Принцесата приближи до Маникан, който безсилно се беше отпуснал в креслото. Силното вълнение сякаш му даваше право да наруши етикета.

— Господине — каза принцесата, хващайки го за ръката, — бъдете откровен. Действително ли положението на Дьо Гиш е толкова сериозно?

— Много е сериозно — отвърна Маникан. — Най-напред, заради загубата на кръв от ранената ръка и, после, от раната в гърдите, където куршумът е засегнал някакъв важен орган.

— Значи той може да умре?

— Да, възможно е. Той ще умре без утехата, че вие знаете за саможертвата му.

— Но вие ще му кажете! Нали сте му приятел!

— Не, принцесо, аз ще разкажа на Дьо Гиш, ако, разбира се, е в състояние да ме чуе, само това, което съм видял: колко сте жестока към него!

— Господине, това би било варварско от ваша страна.

— Не, принцесо, ще му кажа цялата истина. На неговата възраст организмът е здрав и силен, а лекарите са опитни и вещи. Ако горкият граф се оправи, аз не искам да умре от друга рана, нанесена му в сърцето.

След тези думи Маникан стана, канейки се да си тръгне.

— Кажете поне — почти умоляващо го попита принцесата — в какво състояние е болният и кой лекар се грижи за него.

— Състоянието на графа е лошо, а за него се грижат доктор Вало — личният лекар на негово величество, и още един лекар, при когото занесохме ранения.

— Как? Той не е ли в замъка?

— Уви! Той беше толкова зле, че не можехме да го донесем до тук.

— Дайте ми адреса му, господине — живо каза принцесата, — аз ще се поинтересувам за здравето му.

— Улица Фер, тухлена къща с бели капаци на прозорците. На вратата е написано името на лекаря.

— При ранения ли отивате, господин Маникан?

— Да, принцесо.

— В такъв случай направете ми една услуга. Върнете се при господин Дьо Гиш, отстранете всички и си вървете и вие.

— Принцесо…

— Да не губим време за безплодни спорове. Работата е малко по-друга. Задоволете се с това, което ще ви кажа. Ще изпратя една от придворните си дами, а може и две, тъй като вече е късно. Не ми се иска да ви видят, или да го кажем направо — да ги видят. Тези предпазни мерки са ви ясни. Вие схващате от половин дума.

— Да, принцесо. Мога да постъпя още по-добре. Ще тръгна пред вашите дами. Така те няма да се лутат и в същото време ще им окажа помощ, ако се наложи.

— По този начин те ще влязат в дома, където е Дьо Гиш, без всякакви затруднения, нали?

— Разбира се, принцесо. Аз ще вляза пръв и ще отстраня всички пречки, ако случайно възникнат.

— Добре, господин Маникан. Вървете и чакайте на долната площадка на стълбите.

— Отивам, принцесо.

— Почакайте. Маникан се спря.

— Когато чуете да слизат две жени, тръгнете, без да се оглеждате.

— А ако слязат други две дами и аз се заблудя?

— Те ще плеснат три пъти тихо с ръце.

— Слушам, принцесо.

— Вървете, вървете!

Маникан се поклони за последен път и излезе радостен. Той знаеше, че посещението на принцесата е най-добрият лек за раните на Дьо Гиш.

Не беше минал и четвърт час, когато той дочу скърцане на отваряща се врата. После тихи стъпки и трикратно пляскане с ръце, което беше условният знак.

Маникан веднага излезе, съгласно дадената дума, и без да се огледа, тръгна към къщата на лекаря във Фонтенбло.

Глава двадесет и първаГОСПОДИН МАЛИКОРН, АРХИВАРИУСЪТ НА НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО

Две жени, загърнати с наметала и с черни домина от кадифе, колебливо последваха Маникан.

На втория етаж, зад червени пердета, меко струеше светлината на лампата. В дъното на стаята на легло с вити колени лежеше Дьо Гиш. Главата му бе отпусната на две възглавници, очите му бяха безжизнени и помътени, а дългите черни коси се бяха пръснали по възглавницата и разпилени къдрици закриваха лицето му. Чувстваше, че в тази стая господства треската. Умът му беше завладян от видения, които Бог изпраща на пътниците, отправящи се във вечността. Няколко петна засъхнала кръв се тъмнееха на пода.

Маникан се изкачи бързо по стълбите, бутна тихо вратата, надникна и като видя, че всичко е спокойно, влезе на пръсти в стаята и се приближи до голямото кресло в стил Анри IV. Маникан събуди гледачката и я помоли да излезе. После си зададе въпроса, дали да събуди Дьо Гиш, за да му съобщи приятната новина. Но тъй като зад вратата се чуваше шумолене на копринени рокли и тежкото дишане на спътничките му, той последва гледачката в съседната стая. Точно когато затваряше вратата, в стаята влязоха двете жени.

Първата посочи със заповеднически жест на спътничката си табуретката до вратата и решително се отправи към леглото, разтвори завесата и прибра широките й дипли зад възглавницата. Тя видя бледното лице на графа, видя дясната му ръка, бинтована с бяло платно, което рязко се открояваше на фона на тъмното одеяло, покриващо ложето на страданието. Трепна, виждайки, че тъмното петно на превръзката постепенно се увеличава. Ризата на младия човек беше разкопчана, сякаш нощната свежест щеше да облекчи дишането му.

Тежък стон се изтръгна от гърдите на младата жена. Тя се прислони до таблата на леглото и започна да наблюдава печалната картина.

Хъркане и стонове долитаха през стиснатите зъби на графа. Дамата с маската хвана лявата ръка на ранения, която бе гореща като разпален въглен. В сравнение с нейната ръка, студена като лед, ръката на ранения наистина гореше. От хладното докосване болният отвори очи. Дьо Гиш напрягаше зрението си, за да се върне в действителността.

Първото, което видя, беше призрак, застанал до колоната на кревата. Очите на болния се разшириха, но в тях не блесна нито искрица съзнание.

Стоящата при кревата направи знак на спътничката си, която седеше на табуретката до вратата, и тя, сякаш предварително си бе научила урока, каза със звънлив, ясен и мелодичен глас:

— Графе, нейно височество принцесата иска да знае как се чувствате и да изрази с моята уста най-дълбоки съболезнования.

При думата „принцеса“ Дьо Гиш напрегна зрението си. Той не виждаше жената, която беше произнесла тези думи. Затова неволно се обърна натам, откъдето идвате гласът. Но тъй като ледената ръка не пускаше неговата, той отново се обърна към призрака.

— Вие ли ми говорите, госпожо? — попита със слаб глас. — Или има още някой в стаята?

— Да — едва чуто отвърна призракът с наведена глава.

— Тогава предайте на принцесата — с усилие произнесе раненият, — че щом тя си е спомнила за мен, аз ще умра без съжаление.

При думата „умра“, произнесена от графа, дамата с маската не можа да удържи сълзите си. Ако съзнанието на Дьо Гиш беше по-ясно, той щеше да види бисерите, които се ронеха над постелята му. Забравила, че е с маска, дамата поиска да избърше сълзите си, но срещайки студения, безчувствен плат, тя с гняв скъса маската и я захвърли.

При вида на появилото се сякаш от облаците лице Дьо Гиш извика. Слабостта му пречеше да говори. Дясната му ръка инстинктивно се протегна към видението, но веднага безсилно падна на възглавницата. Кървавото петно на превръзката се разшири още повече. В същото време очите на младия човек се замъглиха и се затвориха, сякаш бяха встъпили в борба с безжалостния ангел на смъртта. След няколко конвулсивни движения главата му замря на възглавницата. Лицето му стана мъртвешки бледно.

Дамата се изплаши, но страхът не я отблъсна, а, напротив, привлече я към леглото. Тя се наведе над ранения, сгряваики с диханието си лицето му, до което се докосваше. Целуна лявата ръка на Дьо Гиш. Болният отвори очи, без да вижда нищо. И отново потъна в безсъзнание.

— Да тръгваме — каза дамата, обръщайки се към своята спътничка. — Не трябва да оставаме повече, защото ще извърша някое безразсъдство.

— Ваше височество е забравила маската си — каза бдителната спътничка.

— Вземете я — отвърна дамата и се втурна към стълбите в страшен душевен смут.

Тъй като вратата към улицата оставаше полуотворена, двете дами изхвръкнаха през нея и веднага се върнаха в двореца.

Едната от дамите се изкачи бързо в покоите на принцесата и остана там. Другата влезе в стаята на придворните дами. Без дори да си поеме дъх, написа следните думи:

„Днес вечерта принцесата посети господин Дьо Гиш, от тази страна всичко върви чудесно. Действайте и вие и, главно — изгорете бележката!“

Тя сгъна записката и излезе в коридора, който водеше към заеманите от свитата на принца помещения. Спря се пред една врата, почука два пъти, пъхна в процепа бележката и избяга. След като се върна в стаята си, тя унищожи всички следи от нощната разходка и писането на тайната бележка.

При тези действия забеляза на масата доминото на принцесата, което бе взела по заповед на своята господарка, но беше забравила да го върне.

Да не забравя да направя утре това, което забравих днес. — помисли си тя.

Взе маската и почувства, че кадифето е влажно. Поглеждайки пръстите си, Монтале видя, че те не само са влажни, но и изцапани с кръв. Маската беше паднала върху едно от петната в стаята на Дьо Гиш и вероятно незасъхналата кръв я беше изцапала. Белият хастар беше почервенял.

„Така значи — възкликна Монтале, която читателят вече е познал по маниерите и поведението. — Не, сега няма да я дам. Сега е твърде скъпоценна!“

Монтале изтича към кутията от кленово дърво, в която пазеше тоалетните принадлежности и парфюмите си.

„Прекрасна маско, обагрена с кръвта на храбрия рицар, ти ще отидеш при писмата на Ла Валиер и на Раул, в склада на ценностите, които някога ще послужат за източник на историята на френските крале. Ти ще отидеш при господин Маликорн — със смях каза палавницата, — да, при почтения господин Маликорн! — И тя духна свещта. — Който мисли, че е само надзирател на покоите на принца, а всъщност е произведен от мен в архивариус и историограф на дома на Бурбоните и на най-добрите родове в кралството. Нека тази мечка Маликорн се оплаче, ако може!“ После затвори завесата над леглото и заспа.

Глава двадесет и втораПЪТЕШЕСТВИЕТО

На следващия ден, когато часовникът биеше единадесет, кралят, съпроводен от двете кралици и принцесата, се спусна по стълбите към каретата, която бе впрегната с шесторка коне, нетърпеливо риещи земята. Целият двор, в костюми за път, очакваше краля. Това множество от оседлани коне, карети и екипажи заедно с пажовете и лакеите представляваше блестящо зрелище.

Кралят седна в каретата с двете кралици. Принцесата беше с принца. Придворните дами последваха примера на кралската фамилия и седнаха по две в екипажите. Каретата на краля потегли начело на кортежа. Следваше я каретата на принцесата, после останалите според етикета.

Беше горещо. Слабият ветрец, който сутринта носеше свежест, скоро се нагорещи от слънчевите лъчи и носеше само жар със своите пориви. Принцесата започна първа да се оплаква от горещината. Принцът й пригласяше, облегнал се на седалката с такъв вид, сякаш щеше да припадне, и през цялото време с дълбоки въздишки се освежаваше с благовония и ароматни смоли.

Принцесата се обърна учтиво към него:

— Знаете ли, принце, мислех, че в тази горещина ще ми предоставите цялата карета, а вие ще тръгнете на кон.

— На кон ли? — изплашено възкликна принцът, показвайки с това колко странно му се вижда предложението на принцесата. — На кон? В никакъв случай, принцесо, нали от този горещ вятър цялата ми кожа ще се обели!

Принцесата се разсмя.

— Вземете моя чадър! — предложи тя.

— А кой ще го държи? — отговори принцът с възможно най-хладнокръвния тон. — Освен това нямам кон!

— Как така нямате кон? — учуди се принцесата, която, след като не постигна своето, искаше поне да подразни съпруга си. — Нямали сте кон? Грешите, господине, ето го вашия любим жребец.

— Моят любим жребец? — попита принцът, опитвайки се да се наклони към вратичката, но това движение му причини толкова безпокойство, че той отново се облегна и замря неподвижно.

— Да — каза принцесата, — господин Маликорн води за юздите вашия кон.

— Горкият кон! — отвърна принцът. — Колко ли му е горещо! С тези думи той затвори, очи сякаш състоянието му беше малко преди умиране. Принцесата лениво се изтегна в другия ъгъл на каретата и също затвори очи, но не за да спи, а да се отдаде спокойно на мислите си.

Междувременно кралят, който се беше настанил на предната седалка на каретата, тъй като задните се заемаха от двете кралици, изпитваше досада, свойствена за влюбените, които имат желание постоянно да съзерцават предмета на своята любов и винаги се разделят с него неудовлетворени, чувствайки ново, още по-силно желание.

Понеже, както казахме, кралят оглавяваше процесията, той не можеше да вижда от своето място каретата на придворните дами и госпожици, които вървяха по-назад. Освен това беше необходимо постоянно да отговаря на въпросите на младата кралица, която беше особено щастлива от присъствието на скъпия мъж и забравяйки за придворния етикет, изливаше върху него цялата си любов, като го обкръжаваше с всевъзможни грижи, сякаш се опасяваше да не й го отнемат или да не му дойде мисъл да я напусне.

Ана Австрийска, измъчвана от пристъпи на тъпа болка в гърдите, се стараеше да изглежда весела. Тя отгатваше нетърпението на краля, но умишлено удължаваше изтезанията му, подхващайки разговор точно в минутата, когато той се отдаваше на мечтите за тайната си любов.

Най-после грижовността на младата кралица и клопките на Ана Австрийска станаха непоносими за краля, който не умееше да сдържа поривите на сърцето си. Той първо се оплака от горещината, последваха и други оплаквания. Мария Терезия не се досещаше за истинските намерения на мъжа си. Разбирайки думите му буквално, тя започна да го разхлажда с ветрило от щраусови пера.

Тъй като повече не можеше да се оплаква от горещината, кралят каза, че му отекни краката. Но в същата минута каретата спря за смяна на конете и кралицата предложи:

— Не искате ли да се разходим? И на мен краката ми отекоха. Ще походим малко пеш, после каретата ще ни догони и отново ще седнем в нея.

Кралят смръщи вежди. Ако ревнивата жена се владее достатъчно, за да не даде повод на съпруга си да се разсърди, тя може да го подложи на жестоки изпитания.

Въпреки това кралят не можеше да откаже. Той слезе от каретата, подаде ръка на кралицата и направи няколко крачки с нея, докато сменяха конете. Със завист гледаше към придворните, които имаха щастието да яздят.

Скоро кралицата забеляза, че и разходката доставя на краля също толкова малко удоволствие, колкото и пътуването с карета. Затова тя го помоли да се върнат в каретата. Кралят заведе кралицата до стъпенката, но не се качи след нея. Отдръпнал се на три крачки, той затърси във върволицата от екипажи този, който живо го интересуваше.

До вратичката на шестата карета се виждаше бледото лице на Ла Валиер. Замечтан, кралят не забеляза, че всичко е готово и чакат само него. Изведнъж дочу почтителен глас. Беше господин Маликорн, който държеше за юздите два коня.

— Ваше величество е искал кон?

— Кон ли? Вие сте довели моя кон? — попита кралят, но не позна придворния, към чието лице още не беше привикнал.

— Господарю — отвърна Маликорн, — ето кон на услугите на ваше величество.

Маликорн показа жребеца на принца, който принцесата беше забелязала от каретата — великолепно, прекрасно оседлано животно.

— Но това не е моят кон! — каза кралят.

— Господарю, този кон е от конюшнята на негово височество. Но негово височество не язди, когато е толкова топло.

Кралят не отговори нищо, но бързо се приближи до коня. Маликорн веднага му нагласи стремето и след секунда негово величество беше на седлото. Развеселен от тази неочаквана сполука, кралят с усмивка се приближи до каретата на чакащите го кралици и сякаш не забелязвайки изплашеното лице на Мария Терезия, възкликна:

— Какво щастие! Намерих кон. В каретата се задушавах. До скоро виждане, госпожи!

Той се наклони грациозно към яката шия на коня и моментално изчезна. Ана Австрийска се подаде от прозорчето и го проследи с поглед. Когато се изравни с шестата карета, той спря коня и свали шапка.

Неговият поклон беше предназначен за Ла Валиер, която при вида на краля извика от учудване и поруменя от удоволствие. Седящата в другия ъгъл на каретата Монтале се поклони на краля. После, като умна жена, се престори, че е погълната от разкриващия се през лявото прозорче пейзаж.

Разговорът на краля и Ла Валиер, като всички разговори на влюбени, започна с красноречиви погледи и лишени от всякакъв смисъл фрази. Негово величество обясни, че в каретата изнемогвал от горещина и ездата му се сторила необикновено приятна.

— Намери се благодетел — каза кралят, — който отгатна моите желания. Много ми се иска да зная кой е този благородник, който съумя толкова изкусно да услужи на краля и да го избави от жестоката скука.

В тази минута Монтале сякаш се събуди от мечтите си и устреми поглед към краля. Тъй като кралят гледаше ту Ла Валиер, ту нея, тя можеше да си помисли, че въпросът е отправен към нея и следователно има право да отговори.

— Господарю, конят, който ваше величество язди, принадлежи на принца и го водеше благородник, намиращ се на служба при негово височество.

— Не знаете ли, госпожице, как се нарича?

— Господин Маликорн, господарю. Ето го, той язди вляво от каретата.

Тя посочи Маликорн, който галопираше с блажено лице; знаеше добре, че в тази минута се води разговор за него, но не се издаваше, сякаш беше глухоням.

— Да, той е — кимна кралят. — Запомних това лице и няма да забравя името му.

Кралят нежно погледна към Ла Валиер.

Ора си свърши работата. Тя навреме подхвърли името на Маликорн и то падна на добра почва. Оставаше му само да пусне корени и да донесе плодове. Затова Монтале се облегна в ъгъла си и със знаци поздрави Маликорн, който бе имал щастието да се хареса на краля.

— Уви, госпожице — въздъхна кралят, — ето и края на селската свобода. Вашите задължения при принцесата стават все по-сложни и ние повече няма да се видим.

— Ваше величество толкова обича принцесата — забеляза Луиза, — че вие често ще ме посещавате, минавайки през стаята.

— Ах — нежно каза кралят, снишавайки глас, — да се срещаш не означава само да се виждаш, а за вас това изглежда, че е достатъчно.

Луиза нищо не отвърна. Само сподави една въздишка.

— Вие притежавате голямо самообладание — каза кралят. Ла Валиер се усмихна тъжно.

— Употребете това си качество за любов и аз ще благодаря на Бога, че ви го е дал.

Луиза замълча и само погледна към краля. Като опарен от този поглед, Людовик прекара ръка по лицето си, пришпори коня и препусна напред.

Облягайки се в каретата с полузатворени очи, Ла Валиер се любуваше на красивия ездач с развети от вятъра пера на шапката. Клетото момиче обичаше и се опиваше от своята любов. След няколко мига кралят се върна.

— Със своето мълчание вие ме измъчвате. Вие навярно сте непостоянна и нищо не ви струва да скъсате добрите отношения… С една дума, аз се страхувам за зараждащата се в мен любов.

— Господарю, вие грешите — отвърна Ла Валиер, — ако аз обикна, то е за цял живот.

— Ако обикнете! — надменно каза кралят. — Значи сега вие не обичате?

Тя скри лицето си в ръце.

— Виждате ли? — каза кралят. — Аз съм бил прав, вие сте непостоянна, капризна, а може би кокетка? Ах, Боже мой, Боже Мой!

— О, не, господарю, успокойте се, не, не, не!…

— Можете ли да ми обещаете, че никога няма да се промените към мен?

— Никога, господарю, никога.

— И никога няма да бъдете жестока?

— Не, не!

— Добре. Обещайте ми или по-добре се закълнете, че ако някога в бъдещия живот, пълен с жертви, тайни, тъга, препятствия и недоразумения, ние се провиним с нещо един към друг или просто не сме справедливи, закълнете се пред мен, Луиза…

Луиза се разтрепери. Тя за първи път чу името си от устата на краля.

Людовик свали ръкавицата и протегна ръка към каретата.

— Закълнете се — продължи той, — че ако се скараме, ние непременно ще търсим още същата вечер помирение и ще направим всички усилия срещата или писмото, ако сме далеч един от друг, да ни донесат утеха или успокоение.

Ла Валиер сграбчи с изстинали пръсти горещата ръка на влюбения крал и нежно я стисна. Това ръкостискане беше прекъснато от коня на Людовик, който се изплаши от въртящото се пред него колело.

Ла Валиер се закле.

— Сега, господарю — помоли тя, — върнете се при кралицата. Чувствам, че там се надига буря и тя ще ви донесе нещастие, беда.

Людовик се подчини, поклони се на Монтале и препусна с коня си към каретата на кралицата. В една от каретите той видя заспалия принц. Но принцесата не спеше и когато кралят минаваше покрай тях, подхвърли:

— Какъв чудесен кон, господарю!… Та това е жребецът на принца.

А младата кралица попита само:

— Сега, по-добре ли сте, скъпи господарю?

Глава двадесет и третаТРИУМВИРАТ

Пристигайки в Париж, кралят свика съвет и една част от деня посвети на работа. Младата кралица остана с Ана Австрийска и когато кралят излезе, се разрида.

— Ах, майко — каза тя, — кралят вече не ме обича. Какво ще стане с мен, Боже господи?

— Мъжът винаги ще обича жена като вас — отвърна Ана.

— Може да дойде време, майко, когато той ще обикне друга.

— На кое казвате „ще обикне“?

— Винаги ще мисли за някоя друга, ще търси срещи с нея!

— А нима сте забелязали такова нещо у краля?

— Не, госпожо — неуверено промълви младата кралица.

— Виждате ли, Мария!

— Но съгласете се, скъпа майко, че кралят ме пренебрегва.

— Кралят, дъще моя, принадлежи на цялото кралство.

— Ето защо той не ми принадлежи. Ето защо и аз като много други кралици ще бъда изоставена, кралят ще забрави любовта, а славата и почестите ще станат притежание на други. Ах, майко, кралят е толкова красив! Много жени ще му се признават в любов и ще го обичат.

— В краля жените рядко обичат мъжа. Но ако това се случи, в което аз се съмнявам, пожелайте си тези жени действително да обичат вашия мъж. Първо, самоотвержената любов на жената бързо омръзва на мъжа. Второ, жената, обиквайки, губи всякаква власт над мъжа, от когото тя не получава нито могъщество, нито богатство, а единствено любов. Пожелайте си кралят да обича колкото може по-малко, а избраницата му — колкото може повече.

— Ах, майко, беззаветната любов крие в себе си огромна сила.

— А вие казвате, че сте изоставена!

— Вярно е, говоря глупости… Едно нещо обаче не бих могла да понеса.

— Кое именно?

— Да направи щастлив избор, или ново семейство, с друга жена. — О, ако някога узная, че кралят има деца от друга жена… ще умра!

— Мария! Мария! — усмихна се в отговор кралицата майка и взе за ръка младата жена. — Запомнете какво ще ви кажа, и нека думите ми ви послужат за утешение: кралят не може да има наследник без вас. Вие обаче може да имате наследник без краля.

С тези думи Ана Австрийска гръмко се изсмя, остави снаха си и тръгна към принцесата, за чието пристигане в тази минута съобщи паж.

Лицето на принцесата беше загрижено като на човек, който крои нещо.

— Дойдох да разбера — започна тя — не се ли измориха ваши величества от пътешествието?

— Ни най-малко — отвърна кралицата майка.

— Малко — каза Мария Терезия.

— А аз съм много обезпокоена.

— От какво? — погледна я Ана Австрийска.

— Кралят сигурно се е изморил от ездата.

— Не, за него е полезно да поязди.

— Аз сама го посъветвах — каза, побледнявайки Мария Терезия.

Принцесата нищо не каза, в отговор се появи една от скептичните й усмивки, при които лицето й оставаше неподвижно, само устните й се изкривяваха. Тя веднага смени темата на разговора:

— Заварихме Париж такъв, какъвто го напуснахме: интриги, клюки, кокетство — все същото.

— Интриги? Какви интриги? — попита Ана Австрийска.

— Много се говори за господин Фуке и госпожа Дьо Плеси-Белиер.

— Която е в списъка под номер десет хиляди — усмихна се кралицата майка. — А клюките?

— Някакви истории с Холандия.

— Принцът ми разказа за историята с медалите.

— Тези медали, които са сечени в Холандия — възкликна младата кралица, — на които има облак, минаващ през лицето на краля слънце? Това съвсем не са клюки. Това си е чисто и просто неприлична постъпка.

— Толкова жалка, че кралят няма да й обърне внимание — забеляза кралицата майка. — А кокетството? Вие намекнахте за госпожа Долон.

— Не, не! Търсете по-близо.

— Каса де устед3 — прошепна Ана Австрийска на ухото на снаха си почти без да мърда устни.

Принцесата не я чу и продължи:

— Знаете ли ужасната новина?

— Разбира се! За раняването на господин Дьо Гиш?

— И вие, както всички, си обяснявате това с нещастен случай по време на лов?

— Да, разбира се — отвърнаха двете кралици, проявявайки този път интерес.

Принцесата се приближи до тях.

— Дуел! — произнесе тя.

— А! — възкликна кралицата майка, за чиито уши думата, „дуел“ звучеше неприятно. По време на нейното царуване дуелите във Франция бяха забранени.

— Прискърбен дуел, който едва не струва на принца двама приятели, а на краля — двама предани слуги.

— За какво е станал този дуел? — попита младата кралица, подтиквана от някакъв странен инстинкт.

— Заради кокетството — тържествуващо каза принцесата. — Противниците са разсъждавали за добродетелността на една дама. Единият е твърдял, че редом с нея Атина Палада е нищо, а другият — че тази дама подражава на прелъстителката на Марс.

— Венера, в резултат на което двамата господа са се сбили като Ахил и Хектор.

— Венера прелъстила Марс? — прошепна младата кралица, която не се реши да се задълбочава в сравнението.

— Коя е тази дама? — попита без заобикалки Ана Австрийска.

— Вие като че ли казахте, че е придворна дама?

— Нима съм казала това? — учуди се принцесата.

— Да. Дори ми се стори, че споменахте име.

— А знаете ли, че тази жена носи голямо нещастие на кралския дом?

— Това е госпожица Дьо ла Валиер! — каза кралицата майка.

— Представете си! Тази грозотия!

— Аз я считах за годеница на един благородник, който не е нито Дьо Гиш, нито Дьо Вард.

— Напълно е възможно, ваше величество.

Младата кралица взе бродерията си и започна с престорено спокойствие да оправя конците. Но треперещите пръсти издаваха вълнението й.

— Какво казахте за Венера и Марс? — продължи да разпитва кралицата майка. — Нима има някакъв Марс?

— Тя се хвали, че има.

— Казвате, че се хвали?

— Това е било причината за дуела.

— Господин Дьо Гиш е държал страната на Марс?

— Разбира се, като негов предан слуга.

— Предан слуга! — извика младата кралица, забравила за сдържаността си, толкова я измъчваше ревност. — Чий слуга?

— Можеш да защитиш Марс само като принесеш в жертва Венера. Затова господин Дьо Гиш е твърдял, че Марс няма нищо общо и че Венера е просто фукла.

— Господин Дьо Вард е настоявал, че Венера е права — спокойно каза Ана Австрийска, — така ли?

„Скъпо ще заплатите за раната, нанесена на най-благородния човек“ — помисли си принцесата.

Тя нападаше с ожесточение Дьо Вард, отмъщавайки по този начин за ранения и връщайки собствения си дълг. Принцесата беше уверена, че ще й се удаде да погуби окончателно своя враг. Тя наговори толкова много, че ако я чуеше Маникан, щеше да съжалява за положените за приятеля си грижи, които щяха да донесат толкова беди на нещастния враг.

— Във всичко — каза Ана Австрийска — виждам само едно зло — Ла Валиер.

Младата кралица започна отново да се занимава с ръкоделието си, възвърнала самообладанието си.

— Нима не сте съгласна с мен? — обърна се към нея Ана Австрийска. — Нима не я считате виновна за кавгата и дуела?

Кралицата мълчеше, а принцесата направи неопределен жест, който можеше да се вземе и за положителен, и за отрицателен.

— Тогава не разбирам защо говорите за опасността от кокетството? — добави кралицата майка.

— Ако тази особа не беше кокетка, Марс нямаше да й обърне никакво внимание — побърза да отговори принцесата.

При новото споменаване на Марс бузите на младата кралица пламнаха, но тя продължи заниманието си.

— Не желая в моя двор един мъж да се въоръжава против друг — флегматично каза Ана. — Тези нрави може би бяха търпими във времето, когато разединеното дворянство се обединяваше само от ухажването на жени. В онези времена царуваха жените, поощряващи смелостта на мъжете с дуели. Сега, слава Богу, във Франция има само един повелител. Всички сили и замисли трябва да бъдат посветени на него. Няма да търпя моя син да бъде лишаван от верни слуги.

Тя се обърна към младата кралица:

— Какво да правим с тази Ла Валиер?

— Ла Валиер? — с учудване повдигна глава Мария-Терезия. — Аз не съм чувала това име.

Този отговор беше последван от ледена усмивка, много подходяща за кралска уста.

Принцесата също беше от кралски род и се отличаваше с ум и съобразителност, но думите на младата кралица я унищожиха. Трябваха й няколко минути, за да дойде на себе си.

— Тя е една от моите придворни дами — поклони се принцесата.

— В такъв случай — произнесе Мария-Терезия със същия тон — този проблем засяга вас, сестро… а не нас.

— Простете — възрази Ана Австрийска, — това ме засяга. Аз отлично разбирам — тя погледна многозначително принцесата — защо ваше височество ме уведоми за това.

— Всичко, което излиза от вас — накриво се усмихна принцесата англичанка, — е самата мъдрост.

— Можем да я изпратим в провинцията — меко забеляза младата кралица — и да й дадем пенсия.

— От моята каса — добави живо принцесата.

— Не, не принцесо — прекъсна я Ана Австрийска, — не е нужно да се вдига шум. Кралят не обича да се пускат лоши приказки за дамите. Нека всичко свърши по семейному. Принцесо, бъдете любезна и изпратете тази девойка при мен… А вие, дъще моя, бъдете любезна да ни оставите сами няколко минути.

Молбата на вдовицата кралица беше равносилна на заповед. Мария-Терезия се отдалечи в покоите си, а принцесата нареди на пажа да повика Ла Валиер.

Глава двадесет и четвъртаПЪРВАТА КАВГА

Ла Валиер влезе в стаята на кралицата майка, без да подозира, че против нея има опасен заговор. Тя мислеше, че я канят на дежурство, а в такъв случай кралицата майка беше винаги добра с нея. Освен това Ла Валиер не беше пряко подчинена на Ана Австрийска и имаше с нея само официални отношения. С вродена любезност и високо положение вдовстващата считаше за свой дълг да придаде на официалните отношения колкото може повече мекота.

Ла Валиер приближи до кралицата майка с кротка и спокойна усмивка, която беше главната й прелест. Ана Австрийска повика с жест девойката до самото си кресло. В тази минута принцесата се върна и с най-безразличен вид седна до свекърва си, взимайки ръкоделието на Мария Терезия.

Ла Валиер очакваше, че веднага ще й бъде дадено някакво разпореждане, но виждайки цялата подготовка, тя с любопитство започна да се вглежда в лицата на кралицата и принцесата.

Ана размисляше. Принцесата демонстрираше пълно безразличие, но безучастният й вид можеше да разтревожи и по-малко срамежливи хора от Ла Валиер.

— Госпожице — внезапно започна кралицата майка, без ни най-малко да се старае да смекчи испанския си акцент, макар че винаги го правеше, когато говореше спокойно, — елате по-близо, да поговорим за вас, след като сте на всички в устата.

— Аз ли? — възкликна Ла Валиер, побледнявайки.

— Не се преструвайте, красавице! Известно ли ви е как премина дуелът между господин Дьо Гиш и господин Дьо Бард?

— Боже мой, ваше величество. Вчера до мен стигнаха слуховете за него — отвърна Ла Валиер.

— Нима вие не предполагахте, че ще има такива слухове?

— Как бих могла да предполагам, ваше величество?

— Дуелът не е без причина и вие знаете причината за враждата между двамата противници.

— Не съм я знаела, ваше величество.

— Упоритото отричане е твърде стар начин за защита, а вие сте достатъчно умна, госпожице, за да прибягвате до баналности. Измислете нещо друго.

— Боже мой, ваше величество ме плаши със своя леден тон! Нима съм имала нещастието да си навлека вашата немилост?

Принцесата се разсмя. Ла Валиер я погледна с почуда.

— Немилост? — повтори въпроса Ана Австрийска. — Да си навлечете немилост? Вие не разбирате какво говорите, госпожице Ла Валиер, аз подхвърлям на немилост само онези хора, за които мисля. За вас си спомних само защото прекалено много се говори, а не обичам когато придворните дами от моя двор стават предмет на разговори.

— Ваше величество ми прави чест, обръщайки се към мен — възрази изплашената Ла Валиер, — но аз не разбирам защо ще се занимават с мен.

— Ще ви кажа. Господин Дьо Гиш се е принудил да ви защити.

— Мен?

— Да, вас. Той е постъпил рицарски, а красивите търсачки на приключения обичат рицарите да чупят копията си заради тях. Но аз ненавиждам двубоите и особено такъв род приключения… направете си оттук извод.

Ла Валиер падна в краката на кралицата, но тя се обърна с гръб към нея. Ла Валиер протегна ръка към принцесата, която й се изсмя в очите. Гордостта застави госпожицата да се изправи.

— Ваше величество — помоли тя, — кажете в какво съм се провинила. Виждам, че ваше величество ме осъжда, без да ми даде възможност да се оправдая.

— Така ли! — извика Ана Австрийска. — Чувате ли, принцесо, какви красиви думи! Какви високи чувства! Прилича на принцесата годеница на великия Кир, кладенец на нежността и героичните чувства! Личи си, моя красавице, че общувате с короновани особи!

Ла Валиер почувства, че я раняват в самото сърце и побеля като лилия.

— Исках да ви кажа — презрително продължи кралицата, — че ако продължавате да изпитвате подобни чувства, така ще унизите нас, жените, че ще ни е срам да седим редом с вас. Опомнете се, госпожице. Между другото чух, че вие сте сгодена. Истина ли е?

Ла Валиер притисна ръка до сърцето си, на което беше нанесена нова рана.

— Отговаряйте, когато ви питат!

— Да, ваше величество.

— Кой е вашият годеник?

— Виконт Дьо Бражелон.

— Знаете ли, че това за вас е голямо щастие, госпожице, че вие, девойка без състояние и без положение в обществото… без особени лични достойнства, трябва да благославяте небето, което ви е подарило такова бъдеще?

Ла Валиер мълчеше.

— Къде се намира виконт Дьо Бражелон? — попита кралицата.

— В Англия — отвърна принцесата, — където, разбира се, скоро ще стигнат слуховете за успехите на госпожицата.

— Боже мой — прошепна отчаяно Ла Валиер.

— И така, госпожице — каза Ана Австрийска, — младият човек ще бъде върнат и вие ще заминете с него някъде. Ако имате други намерения, девойките понякога имат странни желания, повярвайте ми, аз ви изпращам на добър път. Лекувала съм и по-различни от вас.

Ла Валиер вече не чуваше. Но безжалостната кралица продължи:

— Ще ви изпратя сама на такова място, където ще имате възможност дълго да обмисляте всичко. Размисълът охлажда горещата кръв и разсейва илюзиите на младостта. Струва ми се, че ме разбрахте.

— Ваше величество!…

— Нито дума повече!

— Ваше величество, аз не съм виновна в това, за което ме обвинявате. Погледнете колко съм отчаяна. Толкова обичам и уважавам ваше величество!

— По-добре би било, ако не ме обичахте и уважавахте — със студена ирония отвърна кралицата. — Да не си въобразявате, че бих гледала през пръсти, ако бяхте наистина виновна?

— Ваше величество, вие ме убивате.

— Моля ви, без комедии, иначе ще ви подготвя такава развръзка, че никак няма да се радвате. Вървете си и нека това ви послужи за урок.

— Ваше височество — промълви Ла Валиер, обръщайки се към херцогиня Орлеанска, хващайки я за ръката, — вие сте толкова добра, застъпете се за мен.

— Аз! — изсмя се принцесата. — Аз — добра?… Вие не вярвате на това, което говорите, госпожице!

Тя рязко издърпа ръката си.

Вместо да изпие до дъно чашата на унижението, Ла Валиер внезапно се успокои и се овладя. Тя направи дълбок реверанс и си тръгна.

— Какво ще стане сега, според вас? — попита Ана Австрийска. — Тя ще продължи ли?

— Нямам доверие в кротките и търпеливи характери — отвърна принцесата. — Търпеливото сърце е необикновено мъжествено, а кроткият дух е уверен в себе си.

— Гарантирам ви, че тя доста ще се позамисли, преди отново да погледне към бога Марс.

— Освен ако не се въоръжи с неговия щит — възрази принцесата.

Гордият поглед на кралицата майка беше отговор на тази тънка забележка. Двете дами, почти уверени в победата, се отправиха към Мария Терезия, която ги чакаше с престорено равнодушие.

Беше около шест и половина. Кралят току-що беше свършил с държавните дела и вечеряше. Без да губи време, той взе Сент-Енян под ръка и му заповяда да го заведе в стаята на Ла Валиер. Придворният се учуди много.

— Но, господарю, тукашното помещение на придворните дами е истинска витрина. Всички виждат кой влиза и кой излиза. Струва ми се, че е нужен някакъв предлог… например…

— Казвай какъв?

— Няма ли да бъде угодно на ваше величество да почака, докато принцесата се прибере?

— Никакъв предлог. Никакво чакане! Стига сме си играли на криеница, стига тайни! Не виждам никакво безчестие за краля на Франция в това да разговаря с едно умно момиче. Нека се срамува този, който помисли нещо лошо!

— Простете ми, ваше величество, за излишното усърдие…

— Казвай!

— А кралицата?

— Истина е. Искам кралицата винаги да е заобиколена с внимание. Тази вечер ще посетя госпожица Ла Валиер, а после ще измислям разни поводи за това. Утре ще се заемем с другите работи, днес нямам време.

Дьо Сент-Енян не отговори. Работата беше там, че искаше да запази репутацията си в очите на принцесата и двете кралици. В същото време му се искаше да се хареса на госпожица Ла Валиер, а да се съчетаят двете неща беше доста сложно.

Трябва да отбележим, че прозорците на кралиците и принцесата гледаха към двора. Виждайки го да придружава краля, те биха скъсали всякакви отношения с него, а авторитетът на тези три дами не можеше да се сравнява с мимолетното влияние на сегашната фаворитка. Нещастният Дьо Сент-Енян, който толкова мъжествено оказваше подкрепа на Ла Валиер в парка Фонтенбло, беше изгубил увереността си тук, в Париж, пред очите на всички. Той намираше у тази девойка хиляди недостатъци и бързаше да ги съобщи на краля.

Но най-после мъчението свърши. Дворът беше прекосен. Нито една завеса не се повдигна, нито един прозорец не се отвори. Кралят вървеше бързо. Караха го да бърза дългите крачки на графа и нетърпението.

При вратите Сент-Енян поиска да се скрие, но кралят го спря. Това беше съвсем ненужно внимание за графа. Наложи му се да влезе заедно с краля при Ла Валиер.

При появата на Людовик младото момиче избърса очите си. Кралят забеляза това. Той започна да я разпитва с настойчивостта на влюбен.

— Дреболии, господарю — усмихна се тя.

— Но вие сте плакали?

— Не, господарю.

— Погледнете, Сент-Енян, няма грешка! Графът трябваше да отговори, но той се обърка.

— Но очите ви са зачервени — настояваше кралят.

— Това е от праха, господарю.

— Не, не, върху лицето ви няма онова изражение на задоволство, което толкова ви краси. И ви прави привлекателна. Вие избягвате погледа ми!

— Господарю!…

— Какво говоря, вие не искате да ме погледнете! Тя действително извръщаше глава.

— Кажете, за Бога, какво се е случило?

— Повтарям ви, господарю, това са дреболии и аз съм готова да ви докажа, че съм съвършено спокойна.

— Казвате, че сте спокойна, а сте объркана. Може би са ви обидили или разсърдили?

— Не, не, господарю!

— Трябва да ми разкажете всичко — очите на краля заблестяха.

— Никой не ме обиждал, господарю, никой!

— Тогава върнете на лицето си онова весело и замечтано изражение, на което се любувах сутринта. Направете ми удоволствие.

— Както наредите, господарю, както наредите!

— Каква необяснима промяна! — възкликна кралят.

Той погледна към Сент-Енян, който също беше забелязал потиснатото настроение на Ла Валиер. Кралят молеше, напразно се опитваше да разсее тъгата й, да я извади от вцепенението. Тази тайнственост се видя подозрителна на Людовик и той започна да се оглежда наоколо.

В стаята висеше миниатюрен портрет на Атос. Кралят забеляза този портрет. Чертите на Атос му напомниха за Бражелон, тъй като портретът беше рисуван в младите години на графа. Той не сваляше очи от миниатюрата. Погледът му не обещаваше нищо добро.

Л а Валиер беше толкова угнетена и толкова далеч от мисълта за този портрет, че не можеше да се досети коя е причината за загрижеността на краля. Той изведнъж си спомни, че Ла Валиер и Дьо Бражелон са били близки от ранно детство. Спомни си за годежа, който беше следствие от тази близост. Спомни си как Атос го молеше от името на Раул за ръката на Ла Валиер.

Людовик си въобрази, че след завръщането в Париж тя е получила от Лондон известия, които са засенчили неговия образ, образа на краля. Червеят, наречен ревност, веднага го загриза. Той отново нетърпеливо я заразпитва. Ла Валиер не можеше да отговори: щеше да се наложи да разкаже всичко, да обвини кралицата, да обвини и принцесата. А това означаваше да започне открита борба с двете високопоставени и могъщи жени.

Отначало й се струваше, че след като тя не крие пред краля нищо от това, което става в нея самата, кралят ще прочете истината в сърцето й въпреки мълчанието. Струваше й се, че ако той действително я обича, трябва да я разбере, трябва да се досети за всичко. Нима взаимното привличане не е божествен пламък, осветяващ всичко, което става в сърцето, и избавящ действително обичащите от необходимостта да говорят?

Затова мълчеше, покрила лицето си с ръце, само от време на време въздишаше и плачеше. Тези сълзи и въздишки отначало трогнаха, след това изплашиха Людовик, а накрая започнаха да го дразнят. Кралят не понасяше съпротива, дори когато се изразяваше само във въздишки и сълзи. Думите му станаха остри, настойчиви и резки. Това усили страданието на младото момиче, но тя мъжествено понасяше новото изпитание. Кралят премина към преки обвинения. Ла Валиер дори не се опита да се защити. В отговор само отрицателно клатеше глава, повтаряйки две думи:

— Боже мой, Боже мой!

Този отчаян вик на болка не само не успокояваше, а още повече усилваше раздразнението на краля. Това беше повик към сила, стояща по-високо от него, към същество, което можеше да защити Ла Валиер от него. Освен това той намираше поддръжка у Дьо Сент-Енян. Както вече видяхме, той чувстваше, че се задава буря. Не знаеше каква степен може да достигне любовта на Людовик. Затова ясно си представяше как върху бедната Ла Валиер скоро ще се посипят ударите на кралиците и принцесата, и не беше дотолкова рицар, че да не се страхува от водовъртежа, който можеше да увлече и него.

Затова Дьо Сент-Енян всеки път, щом кралят се обърнеше към него, отвръщаше полугласно или с отсечени жестове, като се мъчеше да налее масло в огъня и да доведе нещата до открита кавга, след която да не му се налага повече да се компрометира, като придружава високия си покровител до Ла Валиер. Кралят ставаше все по-нервен. Скръстил ръце, той застана пред Луиза:

— За последен път ви питам, госпожице, ще пожелаете ли да отговорите? Как ще ми обясните тази промяна, това непостоянство и тези капризи?

— Какво искате от мен, Боже мой? — прошепна Ла Валиер. — Нали виждате, господарю, че сега съм душевно смазана. Нали виждате, че не са ми останали нито воля, нито мисли, нито думи!

— Нима е толкова трудно да ми кажете истината? За това ще са ви нужни много по-малко думи от тези, които току-що изрекохте.

— Истината за какво?

— За всичко.

Думите за обяснение започнаха да напират от сърцето към устата на Ла Валиер. Ръцете й направиха някакво движение, но устата остана безмълвна. Бедното момиче още не се чувстваше толкова нещастно, та да се реши на признание.

— Аз нищо не знам — промълви тя.

— О, това е нещо повече от кокетство. Това е нещо повече от каприз! — извика кралят. — Това е предателство!

Този път нищо не го спря и той, без да се оглежда, избяга от стаята с жест, пълен с отчаяние. Дьо Сент-Енян го последва доволен, че нещата се развиват по този начин. Людовик се спря едва на стълбите и каза, хващайки се трескаво за перилото:

— Колко недостойно бях измамен!

— По какъв начин, господарю? — попита фаворитът.

— Дьо Гиш се е дуелирал заради виконт Дьо Бражелон, а този Бражелон…

— Да, господарю?

— Тя все още обича този Бражелон. Повярвайте ми, Дьо Сент-Енян, ще умра от срам, ако след три дни у мен остане дори капка любов към нея.

— Нали казвах на ваше величество, нали ви казвах! — повтаряше Дьо Сент-Енян, следвайки краля, като страхливо поглеждаше към прозорците.

Този път, за нещастие, не всичко мина толкова успешно, както на идване. Едно от пердетата се повдигна и зад него се мярна лицето на принцесата.

Тя видя, че кралят излиза от крилото на придворните дами. Веднага щом Людовик се скри, принцесата стана и стремително тръгна към стаята, която кралят току-що беше напуснал.

Глава двадесет и петаОТЧАЯНИЕ

След излизането на краля Ла Валиер се изправи и протегна ръце напред, сякаш искаше да го спре, после, когато вратата след него се затвори и шумът от крачките му затихна, силите й стигнаха да падне пред разпятието.

Така лежеше смазана, притисната от своята мъка, без да чувства нищо друго. Изведнъж чу шума на отварящата се врата, трепна и се огледа, като мислеше, че това е кралят, който се връща. Вместо него влезе принцесата. Какво я интересуваше тя? Ла Валиер отново падна пред разпятието.

Принцесата беше развълнувана и разгневена.

— Госпожице — каза тя, заставайки пред Ла Валиер. — Разбира се, че това е много похвално, да стоиш на колене, да се молиш и да се преструваш на много набожна. Но колкото и да сте покорна на небесния цар, трябва все пак да изпълнявате волята на земните владетели.

Ла Валиер с мъка повдигна глава.

— Доколкото си спомням — произнесе принцесата, — току-що ви беше дадено нареждане.

Неподвижният и нищо не виждащ поглед на Ла Валиер показваше, че тя е забравила за всичко на този свят.

— Кралицата ви заповяда — каза принцесата — да се държите така, че да не дадете никакъв повод за слухове по ваш адрес. А от тук току-що излезе лице, чието присъствие при вас е осъдително.

Ла Валиер мълчеше.

— Не трябва моят дом — продължаваше принцесата, — домът на особа от кралско потекло, да служи като лош пример, а вие да сте олицетворение на това. Затова знайте, госпожице, казвам го само между нас, за да не ви унижавам: от тази минута сте свободна и можете да се върнете в Блоа при майка си.

Ла Валиер вече не чувстваше никакви оскърбления и никакви страдания. Тя не се помръдна. Ръцете й все така лежаха на скута като ръцете на Мария Магдалена.

— Чухте ли? — попита принцесата.

Тръпката, която пробягна по тялото на Ла Валиер, беше единственият отговор. Тъй като жертвата не показвате никакви признаци на живот, принцесата си тръгна.

Едва сега Ла Валиер почувства със застиналото си сърце туптене, което все повече се усилваше около китките, шията и слепоочията. Постепенно то се усили и скоро премина в треска, в безумно бълнуване, във вихъра на което минаваха образи на приятели и врагове. В ушите й сред звъна и шума се смесваха думи на заплаха и думи на любов. Тялото Й престана да я слуша. Сякаш крила на мощен ураган я повдигнаха и я отнесоха от предишното съществуване. На хоризонта тя видя надгробен камък, който израсна пред нея, откривайки страшната, черна обител на вечната нощ.

Но малко по малко тежкото бълнуване спря, отстъпвайки място на типичното за нейния характер покорство пред съдбата. В сърцето й проблясна лъч надежда, както слънчев лъч в килия на беден затворник. Тя мислено се пренесе на пътя от Фонтенбло за Париж, видя краля на кон до вратичката на каретата как й говори за любовта си и как я моли за нейната любов, принуждава я да се закълне, заклевайки се сам, че нито един ден за тях няма да завърши с кавга и че среща, писмо или някаква вест винаги ще донесат успокоение след тревогите през деня. Значи кралят не може да не удържи на думата си, която сам бе поискал от нея, освен ако не е деспот и не се чувства обвързан с никакви обещания.

О, неговият гняв нямаше да продължи дълго! Сега, останал сам, той сигурно страдаше така, както и тя. Тя продължи да чака с тръпнеща душа, не бе възможно кралят да не дойде! Беше десет и половина.

Трябваше да дойде или да й пише, а може би и да й изпрати добра дума чрез господин Дьо Сент-Енян. Ако той дойдеше, тя щеше да се хвърли към него, забравила всякакъв свян, който сега й се струваше неуместен, щеше да каже: „Обичам ви, както преди, те са тези, които не искат да ви обичам.“

О, ако той дойдеше, само ако дойдеше!… Тя веднага би му простила всичко, което той я накара да изстрада! Толкова по-силно би го обикнала за преживените страдания! Ла Валиер обърна глава към вратата с полуотворена уста, чакаше целувката, която толкова нежно и страстно й обещаваха тази сутрин устните на краля, когато произнасяше думата „любов“.

Ако кралят не дойдеше, то тогава поне щеше да й пише. Това беше втората утеха, по-малко сладка от първата, но все пак можеше да бъде доказателство за любов, макар и по-крехко. О, с каква радост тя би прочела това писмо, колко бързо би му отговорила!

„Ако кралят не дойде или не ми пише, мислеше си все така трескаво тя, във всеки случай ще изпрати Дьо Сент-Енян, или той сам ще се яви при мен. Тогава ще му разкажа всичко. Кралското величие няма да заключи устата ми и тогава в сърцето на краля няма да останат никакви съмнения.“

Всичко у Ла Валиер — сърце и поглед, тяло и душа — се превърна в очакване. Тя си каза, че има още един час надежда. До полунощ кралят може да дойде, да й пише или да изпрати Дьо Сент-Енян. Едва в полунощ очакването щеше да стане напразно и всяка надежда щеше да загине.

Всеки шум в двореца караше бедната девойка да си мисли, че идват при нея. Всеки случаен минувач през двора й се струваше пратеник на краля.

Удари единадесет, после единадесет и четвърт, после единадесет и половина. Струваше й се, че минутите текат бавно, а те си отиваха толкова бързо!

Удари единадесет и три четвърти.

Полунощ, полунощ! Това беше краят на всички очаквания. С последния удар на часовника угасна последната светлина, с последната светлина угасна и последната надежда.

Значи кралят я измами, наруши клетвата, която й беше дал сутринта. Само дванадесет часа деляха клетвата от клетвопрестъпването. Толкова кратко траяха нейните илюзии! Значи кралят не само не обича, а дори и презира тази, върху която се бяха нахвърлили всички. Той до такава степен я презира, че дори не я бе защитил от безчестието на изгонването, равняващо се на позорна присъда. Всъщност самият той, самият крал, беше истинската причина за това безчестие.

Горчива усмивка, единствен израз на гнева, се беше появила на ангелското лице на жертвата след тази дълга борба. Действително, какво й оставаше на тази земя освен краля? Нищо. Оставаше само Бог на небето.

Тя се обърна към разпятието и го целуна. Ако някой беше надзърнал в тази минута в стаята и, щеше да види, че бедната девойка, доведена до отчаяние, взимаше страшно решение.

Краката й повече не бяха способни да я държат и тя, дишайки тежко, се отпусна на стъпалата пред малкия олтар, притиснала глава до разпятието, вперила очи в прозореца, чакайки да се съмне.

В два часа сутринта все още се намираше в това вцепенение, или по-точно, в този екстаз. Тя повече не принадлежеше на себе си.

Когато покривите на двореца започнаха да стават лилави и в тъмнината неясно се обрисуваха контурите на разпятието от слонова кост, Ла Валиер стана с усилие и слезе в двора, закривайки лицето си с наметалото. Приближи до вратата в същия момент, когато мускетарите на пост я отваряха, за да пуснат първия обход швейцарци. Луиза незабелязано се промъкна след часовоите на улицата и началникът на патрула не можа да разбере коя беше тази жена, която толкова рано напуска двореца.

Глава двадесет и шестаБЯГСТВО

Ла Валиер се измъкна заедно с патрула.

Войниците тръгнаха по улица Сент-Оноре надясно, а тя машинално зави наляво. Взе решение и намеренията й станаха ясни. Тя се канеше да постъпи в манастира на кармелитките в Шайо, чиято игуменка беше известна със своята строгост.

Ла Валиер съвсем не познаваше Париж. Тя никога не беше излизала пеш и не би могла да намери пътя дори и ако беше по-спокойна. Затова никак не беше чудно, че веднага зави в погрешна посока. Искаше й се да се отдалечи колкото може повече от двореца, все едно накъде. Беше чула, че Шайо се намира на брега на Сена, и затова тръгна нататък. Зави по улица Кок и тъй като не можеше да мине през Лувъра, се насочи към църквата Сен Жермен л’Озероа, към празното място, където по-късно Перо щеше да построи знаменитата колонада.

Скоро излезе на крайбрежната улица. Беше възбудена и вървеше бързо, едва чувствайки слабостта, която от време на време я караше да накуцва, напомняйки й за навяхването от детските години.

В друго време външността й би предизвикала подозрение у най-проницателните хора, би привлякла погледите и на най-нелюбопитните минувачи. Но в два и половина сутринта парижките улици са почти безлюдни. По тях се срещат само трудолюбиви занаятчии, отиващи на работа, или безделници, връщащи се у дома след пиянска нощ. За първите денят започва, а за вторите свършва.

Ла Валиер се страхуваше от всеки срещнат, тъй като беше неопитна и не можеше да отличи честния човек от негодника. Нищетата беше за нея плашило и всички хора, които срещаше, й се струваха бедняци. Въпреки безпорядъка в тоалета си беше облечена изящно, в роклята, с която се беше явила пред кралицата майка. Освен това бледното лице и красивите очи, виждащи се под наметалото, което тя повдигаше за да оглежда пътя, предизвикваха различни чувства у минувачите: нездраво любопитство у едни, съжаление у други.

Така Ла Валиер, вълнувайки се, бързайки и спъвайки се, стигна до площад Грев. От време на време се спираше, притиснала ръка към сърцето си, облягаше се на някоя стена, за да си отдъхне, и после още по-бързо се устремяваше напред.

На площада Ла Валиер се сблъска с трима дрипльовци, които слизаха от закотвена на кея лодка: тя беше натоварена с вино и явно се виждаше, че тези хора му бяха оказали чест. С нестройни гласове те възпяваха Бакхус и слизайки на брега, заобиколиха младата девойка.

Ла Валиер направи няколко неуспешни опита да се отскубне от тях. Краката й се подкосиха. Разбра, че ще припадне, и отчаяно завика. В същия миг пръстенът около нея се разкъса под мощен натиск. Единият от оскърбителите се претърколи през глава, друг полетя към реката, а третият падна.

Пред девойката стоеше офицер мускетар с намръщени вежди, заплашително свити устни и вдигната ръка. При вида на униформата и особено на човека, който я носеше, брегът за миг опустя.

— Ето ти на! — учудено извика офицерът. — Но това е госпожица Ла Валиер!

Зашеметена от станалото и поразена от звука на името си, тя повдигна очи и видя Д’Артанян.

— Нали ще ме зашитите, господине? — произнесе с умоляващ глас.

— Разбира се, но къде отивате в този ранен час?

— В Шайо.

— В Шайо? През Репе? Но вие се отдалечавате!

— В такъв случай, господине, бъдете така добър да ми покажете пътя и да ме изпратите.

— С голямо удоволствие!

— Но как се оказахте тук? По каква милост на небето успяхте да ми се притечете на помощ? Имам чувството, че сънувам или полудявам.

— Оказах се тук, госпожице, защото имам къща на площад Грев. Вчера дойдох за наема и пренощувах тук. Сега ми се иска по-рано да стигна до двореца, за да проверя постовете.

Ла Валиер се облегна на ръката му и тръгна бързо. Все пак се чувстваше, че силите не й стигат, затова Д’Артанян й предложи да си почине. Тя отказа.

— Вие сигурно не знаете къде се намира Шайо? — заинтересува се Д’Артанян.

— Не зная.

— Доста е далеч.

— Все ми едно!

— Има поне една левга.

— Нищо, ще стигна до там.

Д’Артанян повече не възрази. По тона на гласа той винаги разбираше кога едно решение е сериозно.

Той по-скоро носеше, отколкото придружаваше Ла Валиер. Най-после се показаха хълмовете.

— При кого отивате, госпожице? — попита Д’Артанян.

— При кармелитките, господине.

— При кармелитките?! — с учудване повтори той.

— Да. И след като господ ви е изпратил на моя път, приемете благодарността ми. Сбогом.

— При кармелитките! Вие се сбогувате? Значи искате да останете при тях?… — извика Д’Артанян.

— Да, господине.

— Вие!!!

В това вие, след което ние поставихме три удивителни, за да му придадем колкото може повече изразителност, се криеше цяла поема. То възкресяваше у Ла Валиер старите спомени за Блоа и съвсем прясното минало във Фонтенбло, то й казваше: „Вие можехте да бъдете щастлива с Раул и да станете толкова могъща с Людовик, а вие отивате в манастир!“

— Да, господине — отвърна тя, — аз. Искам да стана божия служителка и се отказвам от света.

Вече се виждаше в бяло и черно, с библия в ръка, на свещи, пред последна изповед. С променено лице, сякаш не беше вече тя, сякаш беше съвършено друго същество, завинаги отдадено на Бога.

— Но не грешите ли относно призванието си? Не се ли мамите относно божията воля?

— Не, защото Бог ви изпрати при мен. Без вас сигурно не бих стигнала до тук. Значи Бог е искал да стигна до целта.

— Съмнявам се — каза в отговор Д’Артанян, — вашето разсъждение ми се струва твърде неубедително.

— Във всеки случай — продължи Ла Валиер — вие сте посветен в плановете ми. Остава само да ви помоля за едно последно внимание, като предварително ви благодаря.

— Говорете, госпожице.

— Кралят не знае за моето бягство от двореца. Д’Артанян отстъпи крачка назад от учудване.

— Кралят — продължи Ла Валиер — не знае, че се каня да постъпя в манастир.

— Кралят не знае!… — извика Д’Артанян. — Внимавайте, госпожице, вие не сте предвидили всички последствия от вашата постъпка. Без негово знание нищо не трябва да се предприема, това се отнася особено до придворните.

— Аз повече не съм придворна, господине.

Д’Артанян гледаше към девойката с нарастващо учудване.

— Господине, умолявам ви да се закълнете — от жалост, от великодушие и от чувство за чест.

— За какво?

— Закълнете ми се, господин Д’Артанян, че няма да разкажете на краля за срещата си с мен и за това, че аз съм в манастира на кармелитките.

Д’Артанян поклати глава:

— Няма да ви дам такава клетва.

— Защо?

— Защото познавам краля, познавам вас, познавам себе си, както и човешката природа въобще. Не, такава клетва аз няма да ви дам.

— В такъв случай — произнесе Ла Валиер с неочаквана за нея сила — вместо да ви благославям до края на дните си, ще ви кажа — бъдете проклет! Вие ме правите най-нещастната от всички жени!

Ние вече сме казвали, че Д артанян умееше да различава гласа на сърцето. Последните думи на Ла Валиер го развълнуваха. Той видя, че лицето й се промени, по тялото й премина тръпка, и разбра, че отказът му ще я убие.

— Нека бъде по вашему — съгласи се той. — Бъдете спокойна, госпожице, нищо няма да кажа на краля.

В радостен порив тя хвана ръката на Д’Артанян и силно я стисна. Мускетарят беше трогнат.

Ла Валиер бавно тръгна към манастира, чиито очертания се виждаха върху бледнеещото небе. Д’Артанян наблюдаваше отдалеч девойката. Вратата на манастирската приемна беше полу-отворена. Ла Валиер се промъкна като сянка през нея и като благодари на Д’Артанян с леко кимване, се скри.

Останал сам, Д’Артанян се замисли над станалото, после се отправи към близкия мускетарски пост, избра най-добрия кон и след десет минути беше в двореца. Дворцовата кула удари пет часа.

Д’Артанян се осведоми за краля. Негово величество беше легнал в обичайния си час след аудиенцията, дадена на Колбер, и вероятно още спеше.

— Да — каза мускетарят, — тя не ме е лъгала. Кралят нищо не знае. Ако му беше известно и половината от това, което аз знам, в двореца всички щяха да са на крак!

Глава двадесет и седмаКАК ПРЕКАРА ЛЮДОВИК ВРЕМЕТО ОТ ЕДИНАДЕСЕТ И ПОЛОВИНА ДО ДВАНАДЕСЕТ

След като се върна от Ла Валиер, кралят завари Колбер, който очакваше неговите разпореждания относно определения за следващия ден церемониал.

Както вече казахме, ставаше дума за прием на холандския и испанския посланик. Людовик XIV имаше сериозни причини да е недоволен от Холандия. Щатите вече няколко пъти правеха всевъзможни хитрини в отношенията си с Франция. И сякаш без да придават особено значение на възможния разрив, отново се отказваха от съюз с най-християнския крал, като заплитаха интриги с Испания.

Когато Людовик XIV пое цялата власт, след смъртта на Мазарини, той веднага се сблъска с този проблем. На младия човек не беше лесно да го разреши, но тъй като по онова време нацията беше единодушна с краля, то тялото с готовност изпълняваше всички решения, които взимаше главата.

Достатъчно беше едно гневно избухване, прилив на млада и жива кръв към мозъка, и предишният политически курс се сменяше, като се създаваше нова комбинация. Ролята на дипломатите през тази епоха се свеждаше до подготовката на преговори, които биха могли да бъдат полезни на владетелите.

В сегашното си настроение Людовик не беше способен да взема мъдри решения. Още разстроен от скарването с Ла Валиер, той се разхождаше из кабинета и само търсеше повод да избухне след дългото въздържание.

Като видя краля, Колбер веднага се ориентира в положението и отгатна намеренията на монарха. Той започна да лавира. Когато негово величество попита какво трябва да се каже утре на посланика, интендантът изрази учудване — как така господин Фуке не е осведомил за нищо краля?

— На господин Фуке — каза той — е известно всичко, което засяга Холандия. Цялата кореспонденция отива при него.

Кралят вече беше свикнал с нападките на Колбер срещу Фуке и затова пусна тази забележка покрай ушите си.

Виждайки какво впечатление правят думите му, Колбер смени тактиката и заяви, че господин Фуке не е толкова виновен, колкото изглежда на пръв поглед, ако се вземат под внимание сегашните му грижи. Кралят наостри уши.

— Какви грижи? — попита той.

— Господарю, хората са си хора и господин Фуке заедно с големите достойнства си има и недостатъци.

— Кой ги няма, господин Колбер!

— Ваше величество също има недостатъци — смело каза Колбер, който умееше да подправи грубото ласкателство с леко порицание.

Кралят се усмихна.

— Какъв недостатък има господин Фуке?

— Все същия, господарю, казват, че е влюбен.

— В коя?

— Май ставаше дума за една от придворните дами на принцесата.

Кралят трепна.

— На вас ви е известно повече, отколкото искате да кажете, господин Колбер.

— Уверявам ви, господарю, не зная!

По лицето на краля мина облак. После, желаейки да покаже, че се владее напълно, Людовик тръсна глава и каза:

— Да минем сега към холандските дела.

— Преди всичко, господарю, кажете ми в колко часа ще е удобно на ваше величество да приеме посланиците?

— Сутринта в девет.

— Не е ли твърде рано?

— За приятелите е без значение. С приятелите можем да не се церемоним. Ако враговете се обидят, толкова по-добре. Да си призная аз с удоволствие бих свършил с всичките тия блатни птици, които ми омръзнаха с техните крясъци.

— Господарю, ще бъде направено, както е угодно на ваше величество. Значи в девет часа. Ще дам разпореждане. Аудиенцията тържествена ли ще бъде?

— Не. Искам да се разбера с тях, без да влошавам положението на нещата, което често се случва, когато присъстват твърде много хора. В същото време искам да добия яснота, за да не се връщам повече към този въпрос. Сега да поговорим за посланиците. Какво им е нужно?

— От съюза с Испания Холандия нищо няма да спечели, докато от съюза с Франция ще загуби много.

— Как така?

— Встъпвайки в съюз с Испания, холандските щати ще бъдат защитени откъм владенията на своя съюзник. Те не могат да ги завладеят. От Антверпен до Ротердам има само една крачка през Шелда и Маас. Ако искат да забият зъби в испанската баница, то вие, господарю, като зет на испанския крал можете само след два дни да се явите с кавалерията си в Брюксел. Значи те искат да ви скарат с Испания и да посеят у вас подозрелия, като ви откажат от желанието да се бъркате в техните работи.

— Нима не би било по-просто — отвърна кралят — да подпишат с мен здрав съюз, който, естествено, ще ми даде някои преимущества, но за тях ще бъде изгоден във всяко отношение.

— Не. Ако Франция случайно придобие обща граница с Холандия, ваше величество ще се окаже неудобен съсед. Младият, буен и войнствен френски крал може да нанесе чувствителни удари на Холандия, особено ако се приближи до нея.

— Прекрасно разбирам всичко това, господин Колбер, и разсъжденията ви са превъзходни. Но кажете ми, моля, какви са вашите изводи?

— Решенията на ваше величество винаги се отличават с мъдрост.

— Какво ще ми кажат тези посланици?

— Те ще кажат на ваше величество, че много желаят съюз с вас, но това ще бъде лъжа. Те ще казват на испанците, че три държави трябва да се обединят, за да попречат на процъфтяването на Англия. Това също е лъжа, защото Англия в сегашно време е естествен съюзник на ваше величество. Тя има флот, докато вие нямате. Именно Англия може да послужи като преграда за могъществото на Холандия в Индия. Накрая, Англия е монархия, с която ваше величество има родствени връзки.

— Добре, но какво бихте отговорили вие?

— Аз бих отговорил сдържано, господарю, че Холандия не е много разположена към френския крал, че холандското обществено мнение е недружелюбно към ваше величество, защото в Холандия са били сечени медали с оскърбителни надписи.

— С оскърбителни за мен надписи? — извика възбудено кралят.

— Не, господарю, думата оскърбителни не е подходяща, исках да кажа с прекалено похвални за холандците надписи.

— Е, гордостта на холандците малко ме интересува — отдъхна си кралят.

— Ваше величество хиляди пъти е прав… Обаче — на краля това е по-добре известно, отколкото на мен — за да се спечелят отстъпки, в политиката се позволяват хитри ходове. Оплаквайки се от холандците, ваше величество ще придобие в очите им голям авторитет.

— Що за медали са това? — попита Людовик. — Щом ще говоря за тях, трябва да знам всичко.

— Не зная точно, господарю… някакъв крайно неприятен девиз… това е смисълът, а думите не са важни.

— Много добре. Ще поставя ударение върху думата „медал“, а те да го разбират както искат.

— Ще го разберат! Ваше величество може също така да подхвърли няколко думи за разпространяваните памфлети.

— Никога! Памфлетите хвърлят кал повече върху техните автори, отколкото върху тези, към които са отправени. Благодаря ви, господин Колбер, можете да си вървите.

Кралят се замисли. На лицето му можеше да се прочете страшна борба между гордостта и любовта. Часовникът удари дванадесет. Точно в това време бедната Ла Валиер умираше от скръб.

Кралят въздъхна и се поздрави мислено за мъжеството, че е успял да прояви в любовта същата твърдост, както в политиката.

Глава двадесет и осмаПОСЛАНИЦИТЕ

След като пристигна в двореца, Д артанян узна почти всичко, за което току-що разказахме. Сред дворцовите служители той имаше много приятели. Те се гордееха с това, че ги поздравява капитан на мускетарите, една толкова важна личност. Независимо от тщеславието те се гордееха и с това, че представляват интерес за храбрец като Д’Артанян.

Всяка сутрин мускетарят се осведомяваше за всичко, което не е могъл да узнае или да види предната вечер, тъй като не беше вездесъщ. От това, което беше видял сам и узнал от другите, той събираше цял куп сведения, които в случай на нужда вършеха необходимото.

Затова двете очи на Д’Артанян му служеха по-добре, отколкото стоте очи на Аргос. Политически тайни, тайни от спалните, думи, които идваха от придворните, на свой ред чути от краля — всичко знаеше Д’Артанян и всичко пазеше в огромната си и непристъпна каса, каквато представляваше неговата памет, където наред с другите бяха заключени и кралските тайни, скъпо купени и добре пазени.

Затова, след като му стана известно за срещата на краля с Колбер и за определения за другия ден прием на посланиците, както и за това, че там ще стане дума за медали, Д’Артанян, като възстанови целия разговор с помощта на няколко достигнали до него думи, зае поста си в кралските покои, за да бъде на мястото си, когато кралят се събуди.

Кралят се събуди много рано, което беше доказателство, че е спал зле. В седем часа той тихо открехна вратата. Д’Артанян беше на поста си. Негово величество беше бледен и изглеждаше уморен. Тоалетът му не беше довършен.

— Разпоредете се да извикат господин Дьо Сент-Енян — каза той.

Естествено, Дьо Сент-Енян очакваше да го повикат и когато дойдоха, той беше вече облечен.

Графът побърза към краля. Няколко мига по-късно покрай Д’Артанян минаха кралят и Дьо Сент-Енян. Кралят вървеше напред. Д’Артанян стоеше до прозореца, който гледаше към двора, и можеше от мястото си да наблюдава събитията. Той се досещаше къде ще отиде кралят. Людовик тръгна към придворните дами.

Подсвирквайки си старинния марш на мускетарите, който му идваше в главата само във важни случаи, Д’Артанян с удоволствие си представяше каква буря от гневни викове ще се вдигне, когато кралят се върне.

Действително, като влезе при Ла Валиер и намери стаята й празна, а леглото недокоснато, кралят се изплаши и извика Монтале. Тя веднага дотича, но се учуди не по-малко от него.

— Как мислите, къде може да е отишла? — попита кралят.

— Господарю — отвърна Монтале, — Луиза е много сантиментална. Често съм я виждала да става на разсъмване и да излиза в градината. Може би и сега е там.

Това предположение се стори на краля правдоподобно и той веднага тръгна да търси бегълката.

Когато Д’Артанян отново го видя, Людовик беше бледен и разговаряше оживено със спътника си. Кралят тръгна към градината. Сент-Енян го следваше запъхтян.

Д’Артанян не напускаше позицията си до прозореца. Безгрижно подсвирквайки си, като че ли не забелязва нищо, а всъщност нищо не му се изплъзваше от погледа.

„Ясно! — прошепна си той, когато кралят се скри от очите му. — Страстта на негово величество е по-силна, отколкото предполагах. Той върши неща, които не би направил заради госпожица Манчини.“

След четвърт час кралят отново се появи. Беше обходил всяко ъгълче на градината. Няма защо да казваме, че търсенията му бяха напразни.

Дьо Сент-Енян вървеше след негово величество, като си вееше с шапката и с изплашен глас разпитваше за Ла Валиер всички слуги и всички срещнати. Той се сблъска с Маникан. Последният току-що беше пристигнал от Фонтенбло.

— Не сте ли виждали госпожица Дьо ла Валиер? — попита Дьо Сент-Енян.

Винаги замечтаният и разсеян Маникан си въобрази, че го питат за Дьо Гиш и отвърна:

— Благодаря ви, графът е малко по-добре.

Удари осем часът.

— Обикновено в този час кралят закусвате. Етикетът предписваше в осем часа сутринта той да бъде винаги гладен.

Людовик разпореди да му дадат закуската върху масичка в спалнята, където хапна надве-натри. Дьо Сент-Енян, с когото той не се разделяше, му прислужваше на масата. След закуска кралят даде няколко аудиенции на военни, изпращайки в същото време Дьо Сент-Енян на разузнаване.

След като свърши с аудиенциите, Людовик нетърпеливо започна да чака завръщането на Сент-Енян, който беше вдигнал на крак всички свои слуги. Така мина времето до девет часа.

Когато удари девет, кралят премина в кабинета си. Посланиците влязоха при първия удар на часовника, а при последния се появиха кралиците и принцесата.

Холандия се представяше от трима дипломати, а Испания от двама.

Кралят кимна за поздрав.

В тази минута влезе Дьо Сент-Енян. Неговата поява беше за краля по-важна от разговора с посланиците, колкото и да бяха те на брой и каквито и държави да представляваха.

Затова първо погледна въпросително към Сент-Енян, но той отрицателно поклати глава. Кралят едва не загуби самообладание, но тъй като очите на кралиците, придворните и посланиците бяха обърнати към него, направи усилие и предложи на посланиците да се изкажат.

Един от испанските представители започна дълга реч, в която прославяше изгодата от съюза с Испания.

Кралят го прекъсна:

— Господине, всичко, което е добро за Франция, трябва да бъде превъзходно за Испания.

Тези думи и особено категоричният тон, с които бяха казани, подействаха на посланика като студен душ и накараха кралиците да се изчервят. Тяхната национална испанска гордост беше засегната.

След това думата взе холандският посланик и започна да се оплаква от предубеждението на краля към правителството на неговата страна.

Кралят го прекъсна:

— Господине, странно е да се слушат вашите оплаквания, след като аз самият би трябвало да се оплаквам. А вие виждате, че аз не го правя.

— От какво можете да се оплачете, ваше величество? Кралят се усмихна горчиво.

— Нима, господине, ще ме укорите, че имам предубеждение към правителство, което си позволява да ми нанася публично оскърбление и което поощрява оскърбителите?

— Господарю!…

— Повтарям — продължи кралят, ядосан от своите лични огорчения повече, отколкото от политическите проблеми, — повтарям ви, че Холандия е пристанище за всички, които ме мразят, и особено за онези, които ме оскърбяват.

— Смилете се, господарю!…

— Трябват ли ви доказателства? Те лесно могат да бъдат представени. Къде се пишат дръзките памфлети, които ме показват като жалък и нищожен монарх? Вашите печатници са задръстени от тях. Ако тук бяха моите секретари, аз щях да ви цитирам заглавията и имената на печатарите.

— Господарю — отвърна посланикът, — памфлетът не е произведение на нацията. Справедливо ли е такъв могъщ крал като ваше величество да търси от цял народ отговорност за престъплението на няколко луди, умиращи от глад поети?

— С това съм склонен да се съглася, господине. Но когато амстердамският монетен двор сече позорящи ме медали, нима и за това са виновни неколцина луди?

— Медали? — промълви посланикът.

— Медали — повтори кралят, гледайки към Колбер.

— Ваше величество е напълно уверен… — осмели се да подхване холандецът.

Кралят не сваляше очи от Колбер, но той се правеше, че не разбира, и мълчеше.

Тогава Д’Артанян направи две крачки напред и като извади от джоба си медал, го подаде на краля.

— Ето медала, за който говори ваше величество.

Кралят го взе. Със собствените си очи, които, откак бе взел властта, гледаха на всичко отвисоко, той видя оскърбяващото изображение, върху което Холандия като Исус Навин спира слънцето, и следния надпис: „Ин консекцио мео стетит сол“.

— „В мое присъствие е спряно слънцето“! — гневно възкликна кралят. Надявам се, че вече няма да отричате?

— Ето това слънце — каза Д’Артанян.

Той показа нарисуваното на всички знамена слънце с повтарящата се пищна емблема навсякъде, придружена от гордия девиз на латински: „Нек блурибус импар“ — „не е равен на мнозина“.

Гневът на Л юдовик, и без това подхранен от личните неприятности, не се нуждаеше от тази нова храна. По святкащите му очи се виждаше, че ще се разрази буря.

Погледът на Колбер обузда гнева на краля.

Посланикът събра храброст и започна да се извинява. Той каза, че не трябва да се придава голямо значение на националното тщеславие, че Холандия се гордее с положението на велика държава, което тя е постигнала въпреки малките си сили, и ако успехите й донякъде са опиянили неговите съотечественици, той моли краля да прояви снизходителност.

Търсейки съвет, кралят погледна към Колбер, но той не се помръдна.

После погледна към Д’Артанян. Мускетарят сви рамене.

Това движение сякаш вдигна шлюза, за да отприщи дълго сдържания гняв на краля. Никой не знаеше накъде ще се устреми потокът, и затова се възцари тягостно мълчание.

От него се възползва вторият посланик и също започна да се извинява. По време на неговата реч кралят отново потъна в размисъл, като слушаше развълнувания глас на холандеца, както разсеян човек слуша ромоленето на фонтана. Забелязал това, Д’Артанян се наклони към Сент-Енян и му каза, премервайки гласа си така, че да го чуе кралят:

— Знаете ли новината, графе?

— Каква новина?

— За Ла Валиер.

Кралят трепна и неволно направи крачка към двамата събеседници.

— Какво се е случило с нея? — попита Дьо Сент-Енян с тон, които лесно можем да си представим.

— Бедното момиче отишло в манастир — отвърна Д’Артанян.

— В манастир? — възкликна Дьо Сент-Енян.

— В манастир! — възкликна след него кралят насред речта на посланика.

Подчинявайки се на изискванията на етикета, той скоро се овладя, но продължаваше да подслушва разговора.

— В кой манастир? — попита Дьо Сент-Енян.

— В манастира на кармелитките в Шайо.

— Откъде знаете?

— От нея самата.

— Нима сте я видели?

— Аз сам я изпратих до манастира.

Кралят улавяше всяка дума. Всичко в него вреше и кипеше.

— Защо е избягала? — попита Сент-Енян.

— Защото вчера изгонили от двореца бедното момиче — отвърна Д’Артанян.

Едва беше казал тези думи, когато кралят спря посланика със заповеднически жест.

— Достатъчно, господине! Стига толкова! После се приближи до мускетаря и запита:

— Кой тук говори, че Ла Валиер е в манастир?

— Господин Д’Артанян — отвърна фаворитът.

— Истина ли е? — попита кралят, гледайки към мускетаря.

— Самата истина. Кралят побледня.

— Струва ми се, че казахте още нещо, господин Д’Артанян?

— Не си спомням, господарю.

— Казахте, че госпожица Дьо ла Валиер е била изгонена от двореца.

— Да, господарю.

— Това също ли е истина?

— Разберете сам, господарю.

— От кого?

— О! — произнесе Д’Артанян, показвайки с вида си, че не може да отговори на този въпрос.

Кралят рязко се отдръпна, оставяйки посланиците, министрите и придворните. Кралицата майка стана. Тя беше чула всичко, а за останалото се досещаше. Принцесата едва не припадна от гняв и страх. Тя също се опита да стане, но краката не я държаха и тя отново падна в креслото.

— Господа — каза кралят, — аудиенцията свърши. Утре ще ви дам отговор, или по-точно, ще обявя волята си на Испания и Холандия.

С повелителен тон той освободи посланиците.

— Пазете се, сине мой! — негодуващо каза кралицата майка. — Струва ми се, че лошо се владеете.

— Ако аз не съм способен да се владея — изръмжа заплашително младият лъв, — то мога да ви гарантирам, ваше величество, че ще съумея да се справя с онези, които ме оскърбяват. Елате с мен, господин Д’Артанян!

Насред всеобщото учудване и ужас кралят излезе от кабинета си. Той изтича по стълбата и тръгна през двора.

— Господарю — каза Д’Артанян, — ваше величество не отива накъдето трябва.

— Отивам към конюшнята.

— Не е нужно, господарю. Конете за ваше величество са приготвени.

Кралят само погледна своя слуга, но този поглед обещаваше повече, отколкото можеше да желае честолюбието на трима дартаняновци.

Глава двадесет и деветаШАЙО

Макар че никой не ги беше викал, Маникан и Мапикорн тръгнаха след краля и след Д’Артанян. Двамата бяха много умни, но честолюбието често довеждаше Маликорн твърде рано, а Маникан поради мързела си често закъсняваше.

Този път и двамата се явиха навреме.

Бяха приготвени пет коня. Двата бяха предназначени за краля и Д’Артанян, а другите два за Маникан и Маликорн. На петия кон седна паж.

Кавалкадата се понесе в галоп. Д’Артанян сам беше избрал конете. Те подхождаха идеално за събиране на разделени влюбени. Не препускаха, а летяха. Само десет минути по-късно пристигнаха в Шайо, вдигайки облаци прах.

Кралят буквално изхвръкна от коня. Колкото-и стремително да беше това движение, Д’Артанян го беше изпреварил.

Людовик благодари със знак на мускетаря и хвърли поводите на пажа. После се втурна вътре и бързо отваряйки вратата, влезе в приемната. Маникан, Маликорн и пажът останаха зад оградата, а Д’Артанян последва краля.

Първото, което кралят видя в приемната, беше Луиза: вместо на колене тя се беше проснала на пода пред голямото каменно разпятие.

Девойката лежеше върху студените плочи едва забележима в полумрака на залата, осветена само от тясно прозорче с решетки, което почти беше закрито от пълзящите растения. Тя беше сама, неподвижна, студена като камъка, върху който лежеше тялото й. Кралят помисли, че е мъртва и високо извика.

Людовик вече беше обвил с едната си ръка кръста на момичето, Д’Артанян му помогна да я повдигне, тъй като се беше вкочанила. Кралят я взе в обятията си и започна да сгрява с целувки ледените й ръце и слепоочия.

Д’Артанян удари камбанката.

При звъна се стекоха кармелитките и възмутено се разпищяха, виждайки двама непознати мъже да подкрепят някаква жена.

Игуменката също се появи. Въпреки своята суровост тя беше достатъчно светска жена и от пръв поглед различи краля по уважението, което му оказваха неговите спътници, и по властността, с която той се държеше.

Виждайки краля, игуменката веднага се оттегли, само по такъв начин можеше да запази достойнството си. Тя изпрати по монахините лекарства, като им заповяда да затворят вратите.

Отдавна беше време за това. Мъката на краля се изразяваше все по-бурно. Той беше взел решение да изпрати за своя лекар, но в тази минута Ла Валиер дойде на себе си. Отвори очи и първото нещо, което видя, беше кралят в краката й. Без съмнение тя не го позна, защото тъжно въздъхна.

Людовик я поглъщаше с жаден поглед. Накрая помътнелите й очи се спряха върху него. Тя го позна и се опита да се изтръгне от обятията му.

— Как! — прошепна. — Още ли не е извършено посвещаването?

— Не, не! — отвърна кралят. — То няма да бъде извършено, кълна ви се!

Въпреки слабостта си Ла Валиер се изправи.

— То трябва да бъде извършено! — каза тя. — Не ме спирайте!

— Как! Вие искате да ви позволя да се принесете в жертва? — извика кралят. — Никога, за нищо на света!

Д’Артанян си тръгна и влюбените останаха сами.

— Господарю! — продължи Ла Валиер. — Умолявам ви, не казвайте нито дума повече. Не погубвайте моя живот и моето бъдеще. Не погубвайте славата си заради минутна прищявка.

— Прищявка! — възкликна кралят.

— Сега, господарю — продължи Ла Валиер, — аз ясно чета във вашето сърце.

— Обяснете ми.

— Безразсъдното увлечение за кратко време можеше да ви се стори достатъчно оправдание. Но вие имате задължения, които са несъвместими с любовта към една бедна девойка. Забравете ме!

— Да ви забравя?

— Всичко вече е свършено.

— По-скоро ще умра!

— Господарю, вие не можете да обичате тази, която решихте да убиете толкова жестоко тази нощ.

— Какво говорите? Не разбирам!

— Помните ли какво поискахте вчера сутринта от мен? Да ви обичам. Какво ми обещахте в замяна? Никога да не лягате в постелята, без да се сдобрим, ако се случи да ми се разсърдите.

— Простете ми, простете ми, Луиза! Ревността ме накара да си загубя ума.

— Господарю, ревността е лошо чувство, което се разпространява като бурен, ако не се изтръгне от корен. Вие пак ме ревнувате и скоро ще ме погубите. Съжалете ме, позволете ми да умра.

— Още една дума, госпожице, и аз ще умра във вашите крака!

— Не, не, господарю, аз се познавам по-добре от вас. Не се погубвайте заради една нещастница, която всички презират!

— О, назовете ми вашите преследвачи, умолявам ви!

— Не се оплаквам от никого, господарю. Обвинявам само себе си. Сбогом, господарю! Като разговаряте така с мен, вие се компрометирате.

— Пазете се, Луиза! Със своите думи вие ме довеждате до отчаяние. Пазете се!

— Господарю, умолявам ви, разрешете ми да остана в манастира!

— Аз ще ви отнема, ако трябва, от самия Бог!

— Но преди това — извика клетото момиче — изтръгнете ме от ръцете на жестоките врагове, които застрашават живота и честта ми. Ако имате достатъчно сили за любов, намерете сили да ме защитите. Тази, която по думите ви обичате, е оскърбена, обсипана с насмешки и изгонена!

— Изгонена! — викна кралят. — За втори път чувам тази дума!

— С позор, господарю. — Вие виждате сега, че имам само един защитник — Бог, едно утешение — молитвата, едно убежище — манастира.

— Вие ще имате моя дворец и моя двор. Не се бойте, Луиза. Тези, които вчера са ви изгонили, утре ще треперят пред вас! Какво говоря, още сутринта те почувстваха моята сила. Луиза, Луиза, за вас ще бъде жестоко отмъстено! С кървави сълзи ще платят оскърбителите за вашите мъки! Кажете имената им!

— Никога! За нищо на света!

— Как тогава да ги накажа?

— Господарю, ръката ви ще отмалее, когато разберете кого трябва да накажете!

— О, вие не ме познавате! — извика Людовик. — Аз няма да се спра пред нищо. Ще превърна в пепел цялото кралство и ще прокълна цялото си семейство. Да, аз ще отсека дори тази ръка, ако тя се окаже толкова страхлива, та да не съкруши враговете на най-кроткото и мило създание на този свят!

Действително, произнасяйки тези думи, Людовик силно удари с юмрук по дъбовата преграда, която в отговор изстена глухо.

Ла Валиер се ужаси. В гнева на този всесилен млад човек имаше нещо величествено и зловещо, като в яростта на разбунтувала се стихия. Луиза, която досега мислеше, че мъката и страданията й не могат да се сравнят с нищо, беше победена от мъката на краля, изригнала в заплахи и гняв.

— Господарю — каза тя, — за последен път ви моля да ме оставите. Аз вече намерих спокойствие в това свято място. Бог е мой защитник, пред когото ще рухне цялата човешка злоба. Господарю, още веднъж ви моля да ми разрешите да живея тук.

Пред очите на краля възникна видение: Луиза, вече застаряла, неузнаваема, и друга някаква монахиня милват момченце. Луиза не ще бъде никога майка, но любовта към Бога ще я въздига до материнското чувство. Тази картина подлуди съвсем Людовик.

— В такъв случай — възкликна той — признайте си, че вие никога не сте ме обичали, кажете, че унижението ми и разкаянието Ми ласкаят вашата гордост, но мъката ми не ви опечалява. Кажете, че френския крал за вас не е любим, чиято нежност би могла да ви донесе щастие, а деспот, чиято прищявка е разбила сърцето ви. Не казвайте, че се стремите към Бога, кажете, че бягате от краля. Не, Бог не е съмишленик на пепреклонните решения. Бог допуска разкаянието и прощава. Бог не е противник на любовта.

Чувайки тези думи, които вливаха огън в жилите й, Луиза отчаяно се разрида.

— Значи вие не сте чули? — каза тя.

— Какво?

— Че съм изгонена, че съм презирана и достойна за презрение.

— Аз ще ви обгърна с уважение, вие ще бъдете най-обожаваната жена в моя двор, всички ще ви завиждат!

— Докажете ми, че не сте ме разлюбили.

— По какъв начин?

— Оставете ме.

— Ще ви докажа любовта си, без да се разделям с вас.

— Нима, господарю, можете да помислите, че аз ще допусна това? Нима мислите, че ще ви позволя да обявите война на цялото си семейство? Нима мислите, че ще ви позволя да отблъснете заради мен майка си, сестра си и жена си?

— А, най-после назовахте вашите гонители! Кълна се във всемогъщия Бог! Ще ги накажа!!!

— Ето затова бъдещето ме плаши. Затова се отказвам от всичко. Затова не искам да отмъщавате за мен. Стига сълзи, мъки и жалби! Аз на никого няма да причиня страдания и няма да стана виновница за нечии сълзи. Достатъчно е, че самата плаках и страдах!

— Луиза, Луиза, умолявам те! Заповядай, разпореждай се, наказвай или помилвай, но само не ме напускай!

— Уви, господарю, налага се да се разделим.

— Значи ти не ме обичаш?

— Бог вижда, че ви обичам!

— Лъжа, лъжа!

— Ако не обичах, господарю, нямаше да ви възспирам. Бих отмъстила за нанесените оскърбления, бих тържествувала над враговете, както вие ми предлагате. Но вижте, аз не искам дори сладостно възмездие чрез ватата любов, която е смисълът на моя живот. Аз исках да умра, мислейки, че вие вече не ме обичате.

— Да, да, сега всичко ми е ясно. Вие сте светица, която заслужава огромно уважение. Затова нито една жена няма да придобие над мен такава власт. Кълна ви се, бих разбил на парчета целия свят, ако този свят застане между мен и вас. Вие ми заповядвате да се успокоя и да простя! Добре, ще се успокоя. Искате да бъда кротък и благ? Ще бъда милостив и кротък. Заповядвайте, ще се подчинявам…

— Боже мой! Мога ли аз, бедното момиче, да продиктувам дори половин дума на такъв могъщ крал като вас.

— Вие сте животът и душата ми! Нима душата не управлява тялото?

— Значи ме обичате, скъпи господарю?

— С цялата си душа. С усмивка бих отдал за вас живота си, само кажете една дума.

— Обичате ли ме?

— Да, да!

— Значи няма какво повече да искам от този свят… дайте ми вашата ръка, господарю, и да се сбогуваме. Аз изпитах в този живот цялото отредено ми щастие.

— Не, не! Твоят живот едва сега започва. Вчера нямаше щастие за теб, но днес, утре и завинаги ще има! Изгони мисълта за раздялата, изгони мрачното отчаяние, любовта е наш Бог, тя е храна за живота ни. Ти ще живееш за мен и аз за теб.

Като падна пред нея на колене, в порив на неизразима радост и благодарност той започна да покрива с целувки краката й.

— Господарю! Господарю! Това е само сън!

— Защо само сън?

— Защото аз не мога да се върна в двора. Аз съм изгнаница. Как мога да се срещам с вас? Не е ли по-добре да се зазидам в манастира и да живея със спомените за вашата любов, за последните пориви на сърцето ви и за вашето последно признание? Повтарям ви, аз вече изпитах определените ми от съдбата радости.

— Вие — изгнаница? — извика Людовик, — Кой смее да гони, когато аз зова?

— О, господарю, има сила, над която кралете не могат да властват: това е общественото мнение. Помислете, нима кралят може да обича изгонена от двореца жена. Такава жена е недостойна за краля.

— Жената, която ми принадлежи, е недостойна за мен?

— Да, именно, господарю. От момента, в който ви принадлежи, вашата любовница е недостойна за вас.

— Вие сте права, Луиза. Но повече няма да бъдете изгнаница.

— Значи още не сте разговаряли с принцесата?

— Ще се обърна към майка си.

— Значи не сте се виждали и с майка си?

— Нима и тя също? Бедна Луиза! Значи против нас са всички?

— Вие няма да успеете да умилостивите нито майка си, нито сестра си. Повярвайте ми, злото е непоправимо, защото аз никога няма да се съглася да прибегнете до насилие.

— Добре, за да ви докажа своята любов, Луиза, ще направя невъзможното: ще отида при принцесата!

— Вие?

— Ще поискам да отмени решението си, ще я заставя!

— Ще я заставите? Не, не!

— В такъв случай ще я убедя. Луиза поклати глава.

— Ако трябва, няма да се спра дори пред молби! — каза Людовик. — Ще повярвате ли след това в моята любов?

Луиза вдигна глава.

— За Бога, не се унижавайте заради мен, по-добре да умра! Людовик се замисли и лицето му помрачня.

— Ще обичам така, както вие обичате — каза той. — Ще понеса всичко, което вие сте понесли. Нека това бъде моето изкупление във вашите очи. Да отхвърлим всякакви дребнавости. Да бъдем велики като нашата мъка и силни като нашата любов!

Произнасяйки тези думи, той обви с ръце талията й.

— Единствена моя радост, живот мой, елате с мен!

Тя направи последно усилие, съсредоточавайки в него не волята си — волята й вече беше победена — а остатъка от силите си.

— Не, не! — едва чуто прошепна тя. — Бих умряла от срам.

— Но вие ще се върнете като кралица! Никой не знае за вашето бягство. Само Д’Артанян…

— Значи той също ме е предал? Той се закле…

— Аз се заклех да не казвам на краля! — Д’Артанян се подаде през открехнатата врата. — И удържах думата си. Разговарях с господин Дьо Сент-Енян и ако кралят ме е чул, вината не е моя. Нали така, господарю?

— Да, той е прав, простете му — каза кралят.

Ла Валиер с усмивка протегна на мускетаря малката си бяла ръка.

— Господин Д’Артанян — каза възхитен кралят, — намерете отнякъде карета за госпожицата.

— Господарю — отвърна капитанът, — каретата чака.

— Вие сте непостижим! — възкликна кралят.

— Все пак бавно ме оценявате — прошепна Д’Артанян, поласкан от похвалата.

Ла Валиер се предаде и позволи на царствения си възлюблен да я отведе. Но при вратата на приемната се отскубна от прегръдките на краля, отново се хвърли към разпятието, целуна го и каза:

— Боже мой, ти ме доведе до себе си, ти ме и отблъсна, ала твоята милост е безкрайна. Но когато се върна, забрави, че съм си тръгвала — тогава няма вече да те напусна!

От гърдите на краля се изтръгна ридание. Д’Артанян изтри една сълза. Людовик отведе девойката, настани я в каретата и сложи до нея мускетаря.

Сетне скочи на коня и препусна към двореца. Веднага след пристигането си той помоли принцесата да го приеме.

Глава тридесетаПРИ ПРИНЦЕСАТА

Наблюдавайки как бе завършил приемът на посланиците, дори най-недалновидните усетиха, че намирисва на война.

Самите посланици, които бяха лошо осведомени за интимната дворцова хроника, взеха за своя сметка изтърваните от краля думи: „Ако аз не съм способен да се владея, ще съумея да се справя с онези, които ме оскърбяват.“

Съдбата бе благосклонна към Франция и Холандия, че Колбер тръгна след посланиците и им даде известни разяснения. Но кралиците и принцесите бяха в течение на всички събития, така че заплахата на краля силно ги обезпокои и не на шега ги изплаши. Особено принцесата чувстваше, че кралският гняв ще се излее върху нея. Гордостта не й позволяваше да се обърне за поддръжка към кралицата майка и тя се прибра разтревожена, но без мисъл да бяга от борбата. От време на време Ана Австрийска изпращаше да се осведомят дали кралят се е върнал.

Възцарилото се в двореца мълчание по повод изчезването на Луиза предвещаваше много беди. На всички беше известен острият и избухлив нрав на краля.

Без да обръща внимание на слуховете, принцесата се затвори в стаята си, повика Монтале и с най-спокоен тон заразпитва за случилото се. Когато надарената с красноречие Монтале внимателно завършваше своя разказ, като съветваше принцесата да бъде снизходителна и я убеждаваше, че тогава и другата страна ще прояви снизходителност, на прага застана господин Маликорн, съобщавайки, че кралят моли да бъде приет.

Върху лицето на достойния приятел на Монтале бе изписано силно вълнение. Той чувстваше, че срещата, искана от Людовик, ще стане една от най-интересните глави в повестта за кралските сърца.

Принцесата се разтревожи от посещението на девера си. Тя не го очакваше толкова скоро, а главно, не очакваше от краля такива преки действия. Жените са свикнали да водят война по заобиколни пътища и се оказват много неопитни и слаби, когато трябва да приемат фронтален бой. Но както вече казахме, принцесата не принадлежеше към хората, които отстъпват, и реши гордо да вдигне хвърлената ръкавица.

Пет минути по-късно кралят вече се изкачваше по стълбите. Той се беше зачервил от бързата езда. Измачканият му и прашен костюм контрастираше рязко със свежия и изискан тоалет на побледнялата принцеса. Людовик седна, без да дочака покана. Монтале се скри. Принцесата също седна.

— Сестро моя — каза Людовик, — известно ли ви е, че тази сутрин госпожица Дьо ла Валиер е избягала, принудена да отнесе скръбта и отчаянието си в манастир?

Тези думи бяха произнесени със силно развълнуван глас.

— За пръв път чувам това от устата на ваше величество — отвърна принцесата.

— А аз мислех, че вие сте узнали новината тази сутрин, по време на приема на посланиците.

— По вашето вълнение, господарю, действително предположих, че е станало нещо необикновено, но точно какво, не разбрах.

Кралят действаше открито и тръгна право към целта.

— Сестро моя — продължи той, — защо сте уволнили госпожица Дьо ла Валиер?

— Защото не ми харесва нейният начин на служене — сухо отвърна принцесата.

Кралят стана морав и очите му така засвяткаха, че принцесата трудно издържаше под погледа му. Все пак той успя да се овладее и продължи:

— Необходима е много сериозна причина, сестро моя, за да може такава добра жена като вас да изгони и да поругае честта не само на тази девойка, но и на цялото й семейство. Вие знаете, че градът внимателно наблюдава поведението на придворните дами. Да уволниш една от тях, означава да я обвиниш в престъпление или в некоректна постъпка. Какво престъпление е извършила госпожица Дьо ла Валиер?

— След като се заемате с ролята на покровител на госпожица Ла Валиер — хладно отвърна принцесата, — аз ще ви обясня, въпреки че имам право да не давам на никого обяснения.

— Дори на краля? — гневно извика Людовик.

— Вие ме нарекохте ваша сестра — каза принцесата — и аз съм у дома си.

— Все едно! — отвърна Людовик, който се засрами от избухването си. — Нито вие, нито който и да е в моето кралство няма право да отказва обяснение, след като аз го искам!

— Щом така поставяте въпроса, остава ми само да се подчиня на ваше величество и да замълча.

— Нека не се хващаме за думите.

— Покровителството, което вие оказвате на госпожица Дьо ла Валиер, ме кара да се отнасям към нея с уважение.

— Повтарям ви, да не се хващаме за думите. Вие знаете, че аз съм първият сред френските благородници и съм длъжен да пазя честта на всички благороднически семейства. Когато вие изгонвате госпожица Дьо ла Валиер или някоя друга дама… Принцесата сви рамене.

— И ви повтарям, някоя друга дама — продължи кралят, — аз съм длъжен да ви поискам обяснение, за да утвърдя или отхвърля вашата присъда.

— Да отхвърлите моята присъда? — надменно каза принцесата. — Ако аз изгоня една от своите прислужнички, вие ще ме заставите да я приема обратно?

Кралят мълчеше.

— Ако не се възмутя от такова унижение на достойнството ми, аз няма да бъда принцеса от вашата кръв, дъщеря на крал, ще падна по-ниско от изгонената от мен придворна дама!

Кралят скочи, изпаднал в ярост.

— Вие нямате сърце, принцесо! — извика той. — Щом така постъпвате с мен, позволете ми и аз да постъпя с вас също така сурово!

Понякога заблуденият куршум променя изхода на сражението. Тези случайно изтръгнали се от устата на краля думи разколебаха принцесата: тя се изплаши да не изпадне в немилост.

— Питам ви, принцесо, какво е провинението на госпожица Ла Валиер?

— Тя е голяма интригантка. Заради нея са се дуелирали двама приятели. Тя предизвиква най-неприятни приказки за себе си, така че целият двор мръщи вежди само като чуе името й.

— Ла Валиер? — попита кралят.

— Под кротката и лицемерна външност — продължи принцесата — се крие хитра и злобна душа!

— У Ла Валиер?

— Вие лесно можете да изпаднете в заблуждение, но аз добре я познавам. Тя е способна да посее вражда между най-близки роднини и между най-близки приятели. Виждате ли, тя вече сее раздор между нас.

— Кълна се — каза кралят, — че от нейната уста никога не се е отронила лоша дума. Кълна се! Дори виждайки гнева ми, тя ме умоляваше да не отмъщавам никому. Кълна се, че вие нямате по-предана и уважаваща ви приятелка от нея.

— Приятелка? — каза принцесата с израз на голямо презрение.

— Пазете се, принцесо — каза кралят, — забравяте за моето отношение към Ла Валиер. От този момент всичко се променя. Госпожица Дьо ла Валиер ще бъде това, което аз искам да направя от нея. И стига да реша, тя ще седне на трона!

— Все пак… не е родена на него. Вие можете да й уредите бъдещето, но не сте властен да й смените миналото!

— Принцесо, аз бях с вас много любезен и много вежлив, не ме карайте да си спомням, че съм крал!

— Господарю, вече два пъти ми казвате това. Имах честта да ви отговоря, че съм във ваша власт.

— В такъв случай съгласна ли сте да ми окажете една услуга и отново да вземете при себе си госпожица Дьо ла Валиер?

— Защо, господарю? Вие имате трон, който можете да й предложите. Аз съм твърде нищожна, за да покровителствам такава могъща особа.

— Стига злоба и презрение! Направете това заради мен.

— Никога!

— Значи ме принуждавате да започна война в собственото си семейство!

— Аз също имам семейство и ще намеря в него убежище.

— Какво е това? Заплаха? Нима дотолкова сте се забравили? Нима мислите, че ако нещата стигнат до разрив, вашите роднини ще ви окажат поддръжка?

— Надявам се, господарю, че вие няма да ме принудите да направя постъпки, недостойни за положението ми.

— Аз се надявах, че ще си спомните нашето приятелство и ще се държите с мен като с брат.

Принцесата се замисли за миг.

— Господарю, ако разкажа на всички за поведението на Ла Валиер, ако за това узнаят кралиците…

— Хайде стига, Хенриета, не заглушавайте гласа на сърцето. Спомнете си, че сте ме обичали, и си спомнете също, че човешкото сърце трябва да е толкова милосърдно, колкото сърцето на Всевишния. Не бъдете безжалостна и непреклонна и простете на Ла Валиер.

— Не мога. Тя ме оскърби.

— Но заради мен, заради мен!

— Господарю, ще направя всичко за вас освен това.

— Вие ме хвърляте в отчаяние… Вие ме карате да се обърна към последното средство на слабите хора: към гнева и отмъщението!

— Господарю, аз ви карам да се обърнете към разума.

— Съжалете се, сестро, за първи път в живота си моля някого, вие сте моята последна надежда.

— Господарю, вие плачете?

— Да, от яд и унижение. Да бъда принуден да се моля, аз, кралят. Цял живот ще проклинам този миг. За една секунда вие ми причинихте повече зло, отколкото можех да си представя в най-мрачните минути на живота си.

Кралят даде воля на сълзите си, които действително бяха сълзи на гняв и срам. Принцесата не се трогна — и най-чувствителните жени не чувстват състрадание към мъките на гордостта — но тя се изплаши да не би с тези сълзи от сърцето на краля да си отиде и всяка човечност.

— Заповядайте, господарю! — каза тя. — Ако вие предпочитате моето унижение пред вашето, макар че моето ще стане известно на всички, а вашето видях само аз, готова съм да се подчиня.

— Не, не, Хенриета! — възкликна Людовик в порив на благодарност. — Вие ще отстъпите пред братската молба.

— Аз се подчинявам. Значи вече нямам брат!

— И тъй — каза той — вие ще приемете бедната Луиза и ще й простите?

— Ще я държа у дома си.

— Не, вие ще й върнете вашето приятелство, скъпа сестро.

— Аз никога не съм я обичала.

— Тогава от любов към мен ще се обръщате към нея ласкаво, нали, Хенриета?

— Добре, ще се отнасям с нея като с ваша възлюблена. Кралят стана. С тези съвсем не навреме изпуснати думи принцесата унищожи цялата заслуга на своето самопожертвувание. Людовик повече за нищо не й беше задължен. Уязвен и смъртно обиден, той отвърна:

— Благодаря, принцесо. Вечно ще помня оказаната от вас услуга.

Сбогува се с нея с подчертано церемониален поклон. Минавайки покрай огледалото, той видя, че очите му са зачервени, и се ядоса. Но беше вече късно. Маликорн и Д’Артанян успяха да забележат зачервените му очи. „Кралят е плакал“ — помисли си Маликорн. Д’Артанян се приближи до Людовик.

— Господарю — каза той шепнешком, — трябва да се върнете по малката стълбичка у вас.

— Защо?

— Защото по лицето ви има следи от улична прах. Вървете, господарю, вървете.

„Хм, хм! — помисли си той, когато кралят го послуша като малко дете. — Тежко на оня, който докара до сълзи жената, способна така да разстрои краля…“

Глава тридесет и първаКЪРПИЧКАТА НА ГОСПОЖИЦА ДЬО ЛА ВАЛИЕР

Принцесата не беше зла, беше само избухлива. Кралят не беше безразсъден, беше само влюбен. Едва бяха сключили нещо като договор, който възстановяваше правата на Ла Валиер, когато и двамата се постараха да извлекат изгода.

Кралят всяка минута искаше да вижда Ла Валиер. Принцесата, ядосана на краля за разигралата се между тях сцена, не желаеше да допусне това. Ето защо тя му създаваше затруднения на всяка крачка.

Действително, за да се среща с любовницата си, кралят трябваше да ухажва снаха си. Върху това беше построена тактиката на принцесата.

Тя си избра за компаньонка Монтале и идвайки при нея, кралят всеки път се оказваше в женско обкръжение. Не го оставяха нито за минутка сам. Разговорите на принцесата се открояваха като връх на остроумието и изяществото.

Монтале не я оставяше нито за секунда. Скоро кралят не можеше вече да я понася. Монтале това и чакаше. Веднага пусна в ход картата Маликорн. Възползвайки се от някакъв предлог, младият човек каза на краля, че в двора има една много нещастна жена. Кралят попита коя е тя. Маликорн отвърна: госпожица Дьо Монтале. На тези думи кралят отговори, че го радва нещастието на една особа, която прави другите нещастни. Маликорн предаде тези думи на Монтале и тя взе мерки. Очите на краля се отвориха. Той забеляза, че където и да отиде, там веднага се появява и принцесата. Тя непрекъснато го придружаваше, за да не говори в приемната с някоя от придворните й дами.

Принцесата отиде дори по-далеч.

Веднъж кралят седеше сред дамите, сложил под маншета си бележка, която искаше незабелязано да предаде на Ла Валиер.

Принцесата бе отгатнала намерението му. Трудно беше да се попречи на краля да отиде където пожелае. В такъв случай трябваше да не му се дава възможност, когато се приближи до Ла Валиер да я поздрави, да пусне бележката върху коленете, ветрилото или носната кърпа.

Само че кралят също си отваряше очите и усети клопката.

Той стана, придърпа креслото си към госпожица Дьо Шатийон и започна да се шегува с нея.

Играеха на „бориме“. От госпожица Дьо Шатийон Людовик премина към Монтале, а после към госпожица Дьо Тоне-Шарант. С ловка маневра той се оказа пред Ла Валиер, закривайки я от другите.

Принцесата се правеше, че изцяло е погълната от ръкоделието.

Кралят показа на Ла Валиер крайчеца на бележката и тя протегна кърпичката си, канейки го с поглед: „Сложете бележката тук“. Тогава кралят ловко пусна на пода носната си кърпичка, която до този момент лежеше на креслото.

Ла Валиер веднага сложи незабелязано на мястото на кърпичката на краля собствената си кърпичка. Сякаш нищо не се бе случило, кралят я взе, пъхна вътре бележката и я сложи на предишното място. На Ла Валиер й оставаше само да протегне ръка, за да вземе кърпичката със скъпоценната бележка.

Но принцесата видя всичко. Тя високо заповяда на Шатийон:

— Моля ви, Шатийон, вдигнете кърпичката на краля. Тя е паднала на килима.

Придворната дама моментално изпълни заповедта. Кралят се помръдна, Ла Валиер се смути и всички видяха върху креслото другата кърпичка.

— Извинете ме, ваше величество е имал две кърпички — каза придворната дама.

Волю-неволю кралят трябваше да прибере кърпичката на Ла Валиер заедно със своята собствена. По такъв начин той я получаваше за спомен от своята любима, но тя пък от своя страна се лишаваше от четиристишието, което струваше на краля десет часа напрегната работа и може би беше равно на цяла поема. Естествено, кралят се разсърди, а Ла Валиер се отчая.

Но се случи нещо невероятно.

Когато кралят си тръгваше, в преддверието го посрещна предупреденият от някого Маликорн.

Преддверията в Пале-Роял бяха тъмни и вечер се осветяваха лошо.

Кралят харесваше полумрака. Известно е, че любовта, която възпламенява душата и сърцето, не обича светлина.

В преддверието беше тъмно и пажът осветяваше с факел пътя на негово величество. Кралят вървеше бавно и с мъка сдържаше гнева си. Маликорн едва не се сблъска с краля и започна да се извинява по всички правила на дворцовия етикет. Но кралят беше в лошо настроение и отвърна сърдито нещо. Маликорн изчезна безшумно.

Тази вечер Людовик влезе в малък спор с кралицата и изпита желание, влизайки в кабинета си, да целуне кърпичката на Ла Валиер. Той се обърна към камердинера:

— Донесете ми вечерния костюм, без да пипате нищо в джобовете.

Заповедта беше изпълнена. Кралят лично провери джобовете си. Намери само своята кърпа. Кърпата на Ла Валиер беше изчезнала.

Докато кралят се измъчваше в догадки, му донесоха писмо от Ла Валиер. Тя пишеше:

„Колко сте внимателен, скъпи господарю, изпращайки ми такива прекрасни стихове. Колко е изобретателна и постоянна вашата любов. Възможно ли е да не бъдете обичан?“

„Какво означава това? — помисли си кралят. — Тук има някаква грешка.“

— Потърсете добре — заповяда той на камердинера. — В джоба ми трябваше да има носна кърпа и ако не я намерите, ако сте я пипали…

Люгодовик се опомни. Да се превръща в държавно престъпление загубата на една носна кърпа беше голяма непредпазливост. Затова добави:

— В тази кърпа имаше важен документ.

— Господарю — каза камердинерът, — в джобовете на ваше величество имаше само една кърпа, ето тази.

— Да, вие сте прав — през зъби отвърна кралят. — О, бедност, колко ти завиждам! Щастливец е този, който сам вади от джобовете си носни кърпички и бележки.

Той препрочете писмото от Ла Валиер, мъчейки се да разбере по какъв път неговото четиристишие е стигнало до предназначението си. В писмото имаше добавка:

„По вашия пратеник връщам отговора, толкова малко достоен за вашите стихове.“

— Ето какво било! Сега вече имам някаква нишка — радостно възкликна Людовик. — Кой донесе тази бележка?

— Господин Маликорн — отвърна лакеят.

— Нека влезе. Маликорн се появи.

— От госпожица Дьо ла Валиер ли идвате? — с въздишка попита кралят.

— Да, господарю.

— Носихте ли нещо от мен на госпожицата?

— Аз ли, господарю?

— Да, вие.

— Абсолютно нищо, господарю, нищо.

— А ето че госпожица Дьо ла Валиер ми пише за това.

— Господарю, госпожица Дьо ла Валиер греши. Кралят смръщи вежди.

— Каква е тая игра? Защо госпожицата ви нарича „мой пратеник“? Какво сте занесли на тази дама? Отговаряйте по-бързо, господине!

— Господарю, аз отнесох на госпожица Дьо ла Валиер само една носна кърпичка и нищо друго.

— Кърпичка?… Каква кърпичка?

— В минутата, когато вчера имах нещастието да бутна ваше величество… нещастие, за което ще съжалявам цял живот, особено след като ваше величество изрази неудоволствието си, в тази минута, вкаменен от мъка, видях на пода нещо бяло.

— Аха!

— Наведох се и видях, че е носна кърпа. Отначало помислих, че ваше величество при сблъскването с мен е изпуснал кърпата си, но като я разгледах внимателно, забелязах върху нея монограм. Оказа се, че е монограмът на госпожица Дьо ла Валиер. Помислих, че госпожицата е изпуснала кърпичката си, отивайки към салона, и на връщане й я дадох. Кълна се на ваше величество, че всичко това е истина!

— Ето вече за втори път срещата с вас ми донася щастие, господине — каза кралят, — можете да разчитате на моето благоразположение.

А истината бе, че Маликорн просто беше измъкнал кърпичката от джоба на краля толкова ловко, че би могъл да му завиди и най-опитният джебчия в прославения град Париж.

Принцесата така и не узна за тази случка. Но Монтале намекна за нея пред Ла Валиер и тя впоследствие я разказа на краля, който много се смя и нарече Маликорн велик политик. Людовик XIV беше прав. Сега на всички е известно, че той е умеел да вниква в човешките характери.

Глава тридесет и втораВ НЕЯ СЕ ГОВОРИ ЗА ГРАДИНАРИ, ПРИДВОРНИ ДАМИ И СТЪЛБИ

За нещастие, чудесата не можеха да продължават дълго, а лошото настроение на принцесата не се променяше. След седмица кралят вече не можеше да погледне Ла Валиер, без да предизвика подозрения.

Когато се определяше време за разходка, принцесата незабавно се разболяваше, тъй като не желаеше повторение на сцената по време на дъжда или под кралския дъб. Когато беше болна, тя не излизаше и придворните й дами оставаха с нея.

Нямаше никаква възможност за нощни срещи. При първия си опит за такава среща кралят претърпя жалък неуспех.

Както по-рано във Фонтенбло, той взе със себе си Дьо Сент-Енян и заедно с него тръгна към Ла Валиер. Но той завари само госпожица Дьо Тоне-Шарант, която се развика: „Пожар, крадци!“ Тогава дотичаха цял легион камериерки, прислужнички и пажове. Б резултат Дьо Сент-Енян, който остана на местопроизшествието, за да спаси честта на своя господар, си навлече строго мъмрене от Ана Австрийска и от принцесата. В допълнение на всичко на следващия ден той получи две покани за дуел от представители на семейство Мортмар. Наложи се кралят да се намеси за заглаждане на недоразумението.

Тази бъркотия стана, защото принцесата неочаквано нареди придворните дами да си сменят стаите. Ла Валиер и Монтале сега бяха длъжни да нощуват в кабинета на своята господарка.

Дори кореспонденцията стана невъзможна. Да пишеш под наблюдението на такъв строг Аргус като принцесата, значеше да се излагаш на голяма опасност.

Можем да си представим колко гняв и ярост предизвикваха у лъва всичките тези иглени убождания. Кралят се напрягаше с всички сили, търсейки средство за решение на въпроса, но тъй като не беше доверил сърдечните си тайни нито на Маликорн, нито на Д’Артанян, решение на проблема не се намираше.

Вярно е, че Маликорн от време на време предприемаше геройски опити да предизвика краля към откровеност. Но едва започнал да кълве, Людовик било от срам, било от недоверие, изпускаше кукичката със стръвта.

Така една вечер той вървеше през градината, поглеждайки тъжно към прозорците на принцесата. Маликорн, който следваше краля заедно с Маникан, се спъна в оставена сред храстите стълба и каза на своя спътник:

— Нима не забелязахте, че току-що се спънах в една стълба и едва не паднах?

— Не — каза разсеяният както обикновено Маникан, — но струва ми се, че не паднахте.

— Чиста случайност. Не трябва така да се захвърлят стълби.

— Да, може лесно да си счупиш врата, особено ако си разсеян.

— Мисълта ми не е за това, исках да кажа, че е опасно така да се оставя стълба под прозорците на придворните дами.

Людовик едва забележимо трепна.

— Защо? — попита Маникан.

— Говорете по-високо! — пошепна му Маликорн, като го сръга в ребрата.

— Защо? — повтори Маникан, повишавайки глас. Кралят наостри уши.

— Ето например — каза Маликорн — стълба, дълга деветнадесет фута, стига до прозорците на горния етаж.

Вместо отговор Маникан потъна в размисъл.

— Попитайте какви прозорци — подсказа му Маликорн.

— За какви прозорци говорите? — попита Маникан на висок глас.

— За прозорците на принцесата.

— А-ааа!

— Не казвам, разбира се, че някой ще посмее да се изкачи при принцесата, но в нейния кабинет зад стената спят Ла Валиер и Монтале, две хубавички девойки.

— Зад тънката стена? — попита Маникан.

— Виждате ли онзи прозорец, който не свети толкова ярко?

— Виждам го отлично.

— Това е прозорецът на момичетата. Горещо е, вижте, госпожица Дьо ла Валиер отваря прозореца. Ах, предприемчивият влюбен би могъл много да й каже, ако знаеше, че тази стълба стига до прозореца.

— Но нали вие казахте, че тя не е сама, че с нея е госпожица Дьо Монтале?

— Госпожица Дьо Монтале не влиза в сметката. Тя й е приятелка от детинство и е беззаветно предана. Истински кладенец, в който потъва всяка тайна!

Кралят не пропусна нито дума от този диалог. Маликорн дори забеляза, че кралят беше забавил крачка, за да му даде възможност да се доизкаже. Като стигна до вратата, той освободи всички освен Маликорн.

Когато всички се разотидоха, кралят се обърна към Маликорн, който с внимание очакваше Людовик да го заговори.

— Какво говорехте за стълба, господине?

— За стълба ли, господарю?

Маликорн вдигна очи към небето, сякаш искаше да догони отлетелите думи.

— Да, за стълба, дълга деветнадесет фута.

— Ах, да, господарю, спомних си. Нямаше изобщо да си отворя устата, ако можех да предположа, че вие чувате разговора ми с господин Маникан.

— Защо не бихте си отворили устата?

— Защото не искам да докарам някое мъмрене на клетия градинар, който е забравил да я прибере.

— Не се безпокойте… Каква е тая стълба?

— Желае ли ваше величество да я види?

— Да.

— Няма нищо по-лесно. Ето я там, в храстите.

— Покажете ми я.

Маликорн поведе краля към стълбата. Кралят измери с крачки дължината й.

— Хм! Казвате, че е дълга деветнадесет фута?

— Да, господарю.

— Струва ми се, че грешите… Тя е по-къса.

— Легнала е трудно да се премери, господарю. Ако я опрем до дърво или стена, по-лесно ще определим височината й.

— Все едно, господин Маликорн, няма да повярвам, че тази стълба е дълга деветнадесет фута.

— Знам, че окомерът на ваше величество е превъзходен, и все пак бих се обзаложил, че не греша.

Кралят поклати глава.

— Има добър начин да проверим думите ми — каза Маликорн.

— Какъв?

— На всички е известно, че долният етаж на двореца е висок осемнадесет фута. Опирайки стълбата до стената, ще можем да определим височината й.

Маликорн вдигна стълбата като перце и я опря на стената.

Случайно или не стълбата беше опряна точно под прозореца на Ла Валиер. Горният й край опря на корниза, така че от предпоследното стъпало човек можеше да разговаря с обитателите, или по-точно, с обитателките на стаята.

Едва стълбата бе опряна на стената, и кралят, без всякакви по-нататъшни разговори, започна да се катери по нея. Но не беше изкачил и половината, когато се показа патрул швейцарци, и той побърза да слезе и да се скрие в храстите.

Маликорн разбра, че трябва да се пожертва. Ако беше се скрил като краля, патрулът щеше да започне претърсване и да открие или краля, или него, а може би и двамата. По-добре беше да намерят само него.

Затова Маликорн се скри толкова неумело, че почти веднага беше заловен. Арестуваният Маликорн беше отведен в поста, където беше опознат и освободен.

В това време кралят, прибягвайки от храст до храст, се добра до черния вход към апартаментите си посрамен и разочарован.

Гласовете привлякоха към прозореца Ла Валиер и Монтале. Дори принцесата се показа, желаейки да разбере какво има.

Маликорн искаше да извикат Д артанян. Той незабавно пристигна. Напразно Маликорн се оправдаваше, напразно Д’Артанян го бе взел под закрила. Напразно тези умни и изобретателни хора придаваха на случилото се невинен смисъл. Маликорн заяви, че е искал да стигне до госпожица Дьо Монтале, както преди няколко дни господин Дьо Сент-Енян се беше опитвал да влезе при госпожица Дьо Тоне-Шарант.

Принцесата беше непреклонна. Ако Маликорн действително се е опитал да проникне през нощта при Монтале, той трябва да бъде наказан за назидание на другите. Ако Маликорн е действал не по собствена инициатива, а като посредник между Ла Валиер и лице, което той не иска да назове, тогава престъплението е още по-тежко, защото за извинение не би могла да се приеме простимата страст.

С една дума, принцесата изпадна в ярост и наложи отстраняването му от свитата на принца. В своето заслепение тя не беше взела под внимание факта, че Маликорн и Монтале я държат в ръцете си със случая на нощното й посещение при Дьо Гиш и много други любопитни подробности.

Вбесената Монтале искаше веднага да си отмъсти, но Маликорн я убеди, че подкрепата на краля изкупва всички несгоди на този свят и да пострада човек заради краля е прекрасно. Маликорн беше прав. Затова, макар че Монтале беше жена, Маликорн успя да я убеди. Да побързаме да прибавим, че и кралят им помогна да се утешат. Първо, той награди Маликорн с петдесет хиляди ливри за загубеното място. След това го взе при себе си на служба доволен, че може така да отмъсти на принцесата за всички несгоди, които търпяха той и Ла Валиер. Лошото бе, че Маликорн не можеше повече да краде за него носни кърпички и да мери стълби, и затова се чувстваше много нещастен.

Нямаше никаква надежда за среща с Ла Валиер, докато тя оставаше в Пале-Роял. Никакви пари и награди не можеха да помогнат. За щастие, Маликорн не дремеше. Монтале също правеше всичко възможно, за да помогне за тази среща.

— Какво правите нощем при принцесата?

— Спя — отвърна тя.

— Колко лошо е да спиш с такава мъка на сърцето!

— Каква мъка имам аз?

— Нима не сте отчаяна от разлъката с мен?

— Ни най-малко. Нали получихте петдесет хиляди ливри и място при краля.

— Все едно. Вие сте страшно огорчена, че не можете да се виждате с мен, както по-рано, и навярно сте отчаяна, че загубих доверието на принцесата, не е ли така?

— Да, това е вярно.

— Тогава мъката сигурно ви пречи да спите нощем и вие ежеминутно ридаете, въздишате и се секнете шумно.

— Но, мили Маликорн, принцесата не понася и най-малкия шум.

— Отлично зная това. Ето защо, след като види безутешната ви мъка, тя ще се постарае да ви освободи от задълженията.

— А после?

— После разделената от вас Ла Валиер ще почне така да стене и да плаче по нощите, че ще изкара принцесата от кожата й.

— Значи почвате от тази нощ да плачете и да се вайкате.

— Бъдете спокоен.

— Предайте на Ла Валиер каквото ви казах.

— Не се бойте. Тя и без това нощем тихо си плаче.

— Да плаче на глас!

Те се разделиха доволни един от друг.

Глава тридесет и третаВ КОЯТО СЕ ГОВОРИ ЗА ДЪРВОДЕЛСКО ИЗКУСТВО И СЕ ДАВАТ ПОДРОБНОСТИ ЗА УСТРОЙСТВОТО НА СТЪЛБИТЕ

Съветът на Маликорн беше предаден на Ла Валиер, която отначало го намери за неблагоразумен, но след известни колебания, предизвикани по-скоро от плахост, отколкото от нежелание, се съгласи да го последва.

Това изобретение — плачове и оплакване на две жени в спалнята на принцесата — беше плод на гениалния Маликорн. Тъй като неправдоподобното винаги изглежда правдиво, а невероятното — естествено, тази приказка от „Хиляда и една нощ“ доведе до очакваните от Маликорн резултати. Принцесата първо отстрани Монтале. А след три дни, по-точно, след три нощи, отстрани и Ла Валиер. Преместиха я в мансардата над стаите на придворните. Само един етаж, по-точно, таван, отделяше придворните дами от придворните офицери.

Към стаята на госпожицата водеше специална стълба, оставена под надзора на госпожа Дьо Навайл. Тя беше чувала за предишните опити на негово величество, затова нареди да се поставят решетки на прозорците и в отворите на камините. По такъв начин госпожица Дьо ла Валиер, по-точно, нейната чест беше защитена много добре и стаята и заприлича на клетка.

Когато Ла Валиер беше в стаята си, а това почти винаги беше така, тъй като принцесата много рядко се ползваше от услугите й, откакто тя бе поставена под наблюдението на госпожа Навайл, Луиза имаше само едно развлечение — да гледа през решетката към градината. Седейки така, веднъж тя забеляза Маликорн в стаята срещу нея. Той държеше в ръка отвес, правеше някакви изчисления и ги записваше на лист хартия. Приличаше на инженер, който измерва от изкопите ъглите на бастион или височината на крепостните стени. Ла Валиер го позна и му кимна. Маликорн отвърна с нисък поклон и се скри.

Луиза беше учудена от тази студенина, толкова нетипична за него. Но си спомни, че той беше загубил мястото си заради нея и следователно не можеше да се държи добре с нея, още повече че едва ли би могла да му върне предишното положение. Ла Валиер умееше да прощава обиди и да съчувства на нещастието. Щеше да поиска съвет от Монтале, но я нямаше. В същото време Ора пишете писмо.

Изведнъж видя някакъв предмет да лети към нея, хвърлен от прозореца, където току-що се намираше Маликорн. Предметът прелетя през двора, мина между пръчките на решетката и падна на пода в нейната стая. Тя се наведе и с любопитство го вдигна. Беше макара, но вместо копринени конци на нея беше намотана хартийка. Ла Валиер я изглади с ръка и прочете:

— Клетият човек — каза си Ла Валиер, — сигурно се е побъркал.

Тя погледна съжалително отсреща и в полумрака съзря Маликорн. Той сякаш прочете мислите й и поклати глава: „Не, не, умът ми е на място. Успокойте се.“

Нямаше никакви причини да не изпълни молбата му дори да беше полудял. Тя взе молив и написа: „Дървен.“ След това премери разстоянието между прозореца и кревата и написа: „Десет крачки.“

След като свърши, погледна към него. Той се поклони и направи знак, че слиза в двора. Ла Валиер разбра, че слиза за макарата. Тя се приближи до прозореца и съгласно наставленията пусна макарата. Маликорн веднага я грабна и побягна към стаята на Сент-Енян.

Той беше избрал стая близо до покоите на краля, защото приличаше на онези растения, които се стремят към слънцето, за да дадат повече листа и плодове. Двете му стаи бяха разположени в крилото, където живееше Людовик XIV.

Господин Дьо Сент-Енян беше горд със съседството си, което му осигуряваше лесен достъп до негово величество и увеличаваше шансовете за случайни срещи с краля. Той беше обзавел разкошно стаите си с надежда, че негово величество ще го посети някога. А кралят беше избрал Сент-Енян за свой довереник при контактите с Ла Валиер и не можеше без него нито денем, нито нощем.

Маликорн беше приет незабавно, тъй като се ползваше с доверието на краля. Дьо Сент-Енян запита посетителя дали носи някакви добри новини.

— Има. И то доста интересни! — отвърна Маликорн. — Госпожица Ла Валиер е преместена в друга стая.

— Но нали живееше при принцесата? — облещи се Сент-Енян.

— Да. Но на принцесата й е омръзнало това съжителство и е преместила госпожицата в стаята, която се намира точно над вашето бъдещо жилище.

— Защо над моето жилище? — извика Дьо Сент-Енян, показвайки с пръст към горния етаж.

— Не — отвърна Маликорн, — не тук, а там.

Той посочи срещуположното крило на двореца.

— Убеден съм, че вие трябва да се настаните под стаята на Ла Валиер.

При тези думи графът погледна Маликорн по същия начин, както го бе погледнала Ла Валиер преди половин час. С други думи, той го взе за побъркан.

— Господине — каза Маликорн, — на вас ви е известно, че на етажа под придворните дами и принцесата живеят придворните на краля и принца.

— Да, там живеят Маникан, Дьо Вард и други.

— Представете си, господине, какво странно съвпадение — двете стаи на Дьо Гиш са разположени точно под тези на Ла Валиер и Монтале.

— Какво от това?

— Тези стаи са свободни, защото раненият Дьо Гиш лежи във Фонтенбло.

— Ей Богу, нищо не разбирам!

— Ако аз имах щастието да се наричам Дьо Сент-Енян, щях да разбера веднага.

— Какво щяхте да направите?

— Щях да сменя тези стаи със стаите на Дьо Гиш.

— Що за измислица! — възнегодува графът. — Да се откажа от привилегията да живея близо до краля, привилегия, която се дава само на херцози, принцове по кръв и перове?… Драги Маликорн, позволете ми да отбележа, че вие сте се побъркали.

— Господине — със сериозен вид каза младият човек, — вие правите две грешки… Първо, аз съм си просто Маликорн и, второ, не съм се побъркал.

Той извади от джоба си бележка и добави:

— Сега чуйте, а след това прочетете тази записка.

— Слушам ви.

— Нали знаете, че принцесата охранява Ла Валиер, както Аргус — нимфата Йо?

— Зная.

— Как ви се струва, какво очаква този, който би помогнал да се съединят двете любещи сърца?

— Кралят би го обсипал с почести.

— Нима не ви се иска да опитате кралската благодарност?

— Разбирам ви — отвърна Дьо Сент-Енян, — благодарността на моя повелител за умелото изпълнение на задълженията ми ще е много скъпоценна за мен.

— Тогава погледнете това листче.

— Какво е това? План?

— План на стаите на господин Дьо Гиш, които по всяка вероятност ще станат ваши.

— Никога!

— Защо?

— Защото двете ми стаи са непостижима мечта за много придворни и аз няма да ги отстъпя. За тях си точат зъбите господин Дьо Роклор, господин Дьо ла Ферте, господин Данжо.

— Тогава прощавайте, графе, аз ще предложа на някой от тези господа моя план и ще му разясня изгодите от него.

— Защо вие сам не заемете тази стаи?

— Защото кралят никога няма да ме удостои с посещение за разлика от тези господа.

— Какво! Кралят ще посети тези господа!

— Дали ще ги посети? Вие ме питате дали кралят ще посети апартамепти, разположени толкова близко до стаята на госпожица Ла Валиер!

— Добро съседство… през един етаж… Маликорн разгъна хартийката, намотана на макарата.

— Обърнете внимание, че подът в стаята на госпожицата е дървен.

— Какво от това?

— Ами ето какво — ще извикате дърводелец, ще му завържете очите, за да не знае къде го водят, и после ще го накарате да направи отвор в пода или в тавана, все едно как ще го наречем.

— Ах, Боже мой! Но това е гениална идея!

— На краля тя ще се стори съвсем обикновена, уверявам ви.

— Влюбените не мислят за опасностите.

— От каква опасност се боите, графе?

— Това е много шумна работа и ще се чува в целия дворец.

— Гарантирам ви, графе, че изпратеният от мен дърводелец ще работи безшумно. Ще изпили със специална пила четириъгълник шест фута и дори близките съседи няма да чуят нищо.

— Драги Маликорн, като ви слушам, главата ми се замайва.

— Да продължим — спокойно отвърна Маликорн, — в стаята с пробития таван ще поставите стълба, по която или госпожица Ла Валиер ще слезе, или кралят ще се качи.

— Но стълбата ще се вижда!

— Не. Вие ще я скриете с преграда, облепена със същите тапети като стените. Отвърстието в пода на госпожицата ще се прикрива от леглото.

— Наистина… — започна със светнали очи Сент-Енян.

— Сега, графе, мисля, че не е нужно да ви обяснявам защо кралят често ще влиза в стаята. Мисля, че господин Данжо достойно ще оцени идеята, която смятам да развия пред него.

— Драги Маликорн, вие забравяте, че аз пръв научих за нея, значи първенството по право се пада на мен.

— Значи искате да ви бъде оказано предпочитание?

— И още как!

— Работата е там, господин Дьо Сент-Енян, че при първото раздаване на наградите аз ви осигурявам по този начин орденска лента, а може би нелошо херцогство.

— Във всеки случай — каза почервенелият от удоволствие Сент-Енян — това ще послужи за доказателство, че кралят ненапразно ме нарича приятел, и затова аз ще ви бъда задължен, мой скъпи Маликорн.

— Няма да се окажете с къса памет, нали? — усмихна се младият човек.

— Такива неща не се забравят, господине.

— Аз, графе, нямам честта да бъда приятел на краля, аз съм само негов слуга.

— Щом смятате, че на тази стълба ще намеря синята лента, мисля, че върху нея и за вас ще се намери грамота за дворянска титла.

Маликорн се поклони.

— Сега остава да се заемем с преселението — предложи Сент-Енян.

— Не мисля, че кралят ще се възпротиви. Поискайте разрешение от него.

— Веднага отивам.

— Аз пък отивам за дърводелеца.

— Кога ще дойде при мен?

— Тази вечер.

— Не забравяйте за предпазните мерки.

— Ще го доведа с вързани очи.

— Ще ви дам една от моите карети.

— Без гербове.

— Един лакей също. Без ливрея.

— Отлично, графе.

— А Ла Валиер?

— Какво ви безпокои?

— Какво ще каже, като види нашето творение?

— Уверявам ви, това ще й достави голямо развлечение.

— Съвсем естествено.

— Уверявам ви, че ако на краля не достигне смелост да се изкачи, любопитството ще я накара тя да слезе при нас.

— В колко часа ще дойде дърводелецът?

— В осем часа.

— Според вас колко време ще му отнеме работата?

— Около два часа, но ще се забави с окончателното оформяне. Нощта и част от другия ден, с една дума — за цялата работа ще отидат около два дни.

— Два дни! Това е много.

— Какво искате? Когато се открива пролука към рая, трябва да й се даде приличен вид.

— Прав сте, скъпи Маликорн. Довиждане. Вдругиден вечерта ще съм в новото жилище.

Глава тридесет и четвъртаРАЗХОДКА С ФАКЛИ

Възхитен от току-що чутото и очарован от откриващите се перспективи, Дьо Сент-Енян тръгна към стаите на Дьо Гиш. Само преди четвърт час графът нямаше да отстъпи стаите си дори за милион, но сега, ако се наложеше, беше готов да купи за същия този милион бленуваните стаи.

Само че никой не искаше това от него. Господин Дьо Гиш не знаеше къде са му определили стаи, и освен това беше толкова болен, че хич не му беше до местене. Затова Дьо Сент-Енян без всякакъв труд получи стаите на Дьо Гиш, а своите преотстъпи на господин Данжо, който връчи на управителя на графа шест хиляди ливри, считайки, че е сключил много изгодна сделка. Стаите на Данжо останаха за Дьо Гиш. Трудно беше да се каже дали след всички тези размествания Дьо Гиш действително ще живее в тях. Що се отнася до господин Данжо, той бе изпаднал в такъв възторг, че дори през ум не му минаваше да заподозре Сент-Енян в преследване на някакви користни цели.

Само час след взимането на решението Сент-Енян стана собственик на новите стаи. А десет минути след като стана собственик, Маликорн влизаше при него с дърводелеца. В същото време кралят неведнъж бе търсил Сент-Енян, но пратениците му намираха Данжо, който ги препращаше в стаите на Дьо Гиш.

Ето защо кралят вече беше изразил своето неудоволствие, когато Дьо Сент-Енян влезе запъхтян при него.

— Значи и ти ме напускаш — каза Людовик XIV с такъв тъжен глас, с какъвто сигурно Цезар преди осемнадесет века е произнесъл: „И ти ли, Бруте!“

— Господарю — каза Дьо Сент-Енян, — аз не напускам краля, но съм зает с преместване.

— Мислех, че ти си се настанил още преди три дни.

— Да, господарю. Но тук ми е неудобно и се премествам в отсрещното крило.

— Значи съм бил прав, ти също ме напускаш! — извика кралят. — Това преминава всякакви граници! Достатъчно беше да се увлека по една жена, и цялото ми семейство се сплоти, за да я отдели от мен. Имах приятел, на когото доверявах всички скърби и радости и който ми помагаше да ги понасям, но ето че този приятел се умори от моите оплаквания и ме напуска, без дори да поиска разрешение!

Дьо Сент-Енян се разсмя.

Кралят се досети, че зад това неуважение се крие някаква тайна.

— Какво става? — попита с надежда в гласа.

— Господарю, този приятел, когото кралят обвинява, иска да направи опит да му върне загубеното щастие.

— Ще ми помогнеш да се видя с Ла Валиер? — каза бързо Людовик.

— Господарю, още не мога да кажа със сигурност, но се надявам.

— По какъв начин? Кажи ми, Дьо Сент-Енян. Искам да знам твоя план. Искам да ти помогна с цялата си власт.

— Господарю, самият аз не зная как ще действам, но имам всички основания да мисля, че утре…

— Утре? Какво щастие! Но защо се местиш?

— Знаете ли къде се намират стаите, определени за граф Дьо Гиш?

— Да.

— Знаете, че над тях има две стаи. В едната живее Монтале, а в другата…

— А в другата Ла Валиер, нали така?

— Именно, господарю.

— Най-после разбрах! Идеално, Дьо Сент-Енян. Това е идея на приятел, идея на поет. Приближавайки ме към нея, когато целият свят ме разделя… ти правиш за мен повече, отколкото Пилат за Орест и Патрокъл за Ахил.

— Господарю — усмихна се Дьо Сент-Енян, — съмнявам се дали като изслуша плана ми докрай, ваше величество ще продължи да ме удостоява с такива щедри сравнения. Ах, господарю, уверен съм, че много придворни пуритани, без да се замислят, ще се изкажат по мой адрес съвсем не толкова похвално, когато разберат какво се каня да направя за ваше величество.

— Дьо Сент-Енян, аз няма да издържа до утре… утре! Та до утре има цяла вечност! Не искам повече такива страдания: да бъдеш на две крачки от нея, да я виждаш, да докосваш роклята й и да не можеш да размениш с нея нито дума. Не, отказвам се от това мъчение, което ти считаш за щастие, но което всъщност е изтезание, изгарящо очите ми и разбиващо сърцето ми. Да я виждам в присъствието на други и да нямам възможност да й кажа, че я обичам, когато цялата ми душа излъчва любов и я издава пред другите! Не, аз съм се заклел никога повече да не правя това и ще удържа на думата си!

— Изслушайте ме, господарю.

— Нищо не искам да слушам, Дьо Сент-Енян.

— Все пак ще продължа. Необходимо е, господарю, разберете, абсолютно необходимо е принцесата и придворните дами да отсъстват два дни от двореца. Трябва да се организира лов или разходка.

— Но това ще се стори много странно на всички. С подобно нетърпение аз ще покажа на целия си двор, че моето сърце вече не ми принадлежи. Казах, че мечтая да покоря целия свят, но преди това трябва да покоря самия себе си!

— Хората, които казват това, господарю, са дръзки подбудители. Но които и да са те, аз няма да кажа нито дума, ако ваше величество предпочита да се съгласи с мнението им. В такъв случай утрешният ден ще се отдалечи за неопределено време.

— Добре, Дьо Сент-Енян, ще тръгнем тази вечер с факли… Ще нощувам в Сен-Жермен, утре ще закуся там и ще се върна в Париж към три часа. Това достатъчно ли е? Нищо повече ли няма да ми кажеш?

— Не че не искам, не мога. Изобретателността е велико нещо, господарю, но случайността играе в живота толкова голяма роля, че аз обикновено се старая да й отделям колкото може по-малко място, като съм уверен, че и без моя помощ тя ще се погрижи за себе си.

— Добре, оставям всичко на теб.

Ободреният крал отиде право при принцесата, където обяви за предстоящата разходка. Принцесата веднага видя в тази импровизация замисъла на краля да поговори с Ла Валиер по пътя под прикритието на тъмнината или някъде на друго място. Но с нито дума не издаде подозренията си и с усмивка прие поканата. Високо заповяда на госпожиците да се приготвят, като реши да направи тази вечер всичко възможно, за да попречи на любовните интриги на негово величество.

Когато бедният влюбен си тръгна, мислейки, че Ла Валиер ще участва в разходката, принцесата разпореди:

— Днес ще са ми необходими само две дами: госпожица Монтале и госпожица Дьо Тоне-Шарант.

Ла Валиер беше предвидила удара и се подготви за него. Преследванията бяха закалили характера й. Тя не достави удоволствие на принцесата да види по лицето й тъга и объркване.

Луиза Попита с най-ангелската си усмивка дали е свободна. И като получи положителен отговор, каза:

— Ще се възползвам от това, за да довърша бродерията, на която ваше височество благоволи да обърне внимание и която предварително имах честта да подаря на ваше височество.

Ла Валиер направи реверанс и си тръгна. След нея тръгнаха Монтале и Тоне-Шарант. Слухът за разходката незабавно се разпространи из двора. След десет минути Маликорн знаеше за решението на принцесата. Той веднага пъхна под вратата й бележка, в която пишеше: „Трябва Л. да прекара нощта в стаята на принцесата.“

Съгласно уговорката Монтале първо изгори бележката, после се замисли. Тя беше доста изобретателна, затова в главата й бързо узря план.

Когато настана време да тръгне към принцесата, тоест в пет часа, тя се затича по поляната, но на десет крачки от група офицери внезапно извика и грациозно падна на коляно, след което стана и продължи, накуцвайки. Младите хора се спуснаха да я подкрепят. Монтале си беше навехнала крака. Въпреки всичко, вярна на дълга си, тя реши да продължи към принцесата.

— Какво става с вас? Защо накуцвате? — попита принцесата. — Взех ви за Ла Валиер.

Монтале разказа как поради своето усърдие си навехнала крака. Принцесата изрази съжаление и поиска незабавно да изпрати за лекар. Монтале започна да я уверява, че изкълчването не е сериозно.

— Ваше височество, огорчава ме само фактът, че няма да мога днес да изпълнявам задълженията си. Бих искала да помоля ваше височество Ла Валиер да ме замести.

Принцесата се намръщи.

— Но аз няма да моля за това — продължи Монтале. — Ла Валиер явно много се зарадва, че ще има свободна вечер и цяла нощ само за себе си. Нямах смелостта да я помоля да ме замести.

— Какво? Тя се е зарадвала? — попита учудена принцесата.

— Безумно се зарадва, цялата й тъга премина и дори запя. Нали ваше височество знае, че тя мрази светлината. У нея е останало нещо от дивите племена.

„Не — помисли си принцесата, — тази веселост ми се вижда неестествена.“

— Тя вече е приготвила всичко в стаята си — продължаваше Монтале, — за да обядва и да прочете една от любимите си книги. Ваше височество има още шест госпожици, всяка от които ще счете за чест да я придружи. Затова не се обърнах с молба към госпожица Дьо ла Валиер.

Принцесата замълча.

— Нали не съм сбъркала — запита Монтале, обезкуражена от малкия успех на своята военна хитрост, на която толкова разчиташе, че не беше подготвила нищо в запас. — Ваше височество одобрява ли постъпката ми?

На принцесата й мина мисълта, че през нощта кралят може да напусне Сен-Жермен, тъй като разстоянието до Париж беше само четири и половина левги — само за час можеше да бъде в Париж.

— Но Ла Валиер сигурно е предложила услугите си, разбирайки за нещастието, което ви е сполетяло?

— Тя още не знае за него. Но дори и да знаеше, аз нямаше да искам от нея нещо, което би разстроило плановете й. Струва ми се, че тази вечер желае да се развлича по рецептата на покойния крал, който казваше на господин Дьо Сент-Мар: „Да поскучаем, господин Дьо Сент-Мар, добре да поскучаем,“

Принцесата беше убедена, че зад копнежа на Ла Валиер за самота се крие някаква тайна, най-вероятно едно нощно завръщане на Людовик. У нея не останаха никакви съмнения. Ла Валиер беше предупредена за това завръщане и нейната радост идваше оттук. Естествено, целият план е бил съставен предварително!

— Госпожице Дьо Монтале, благоволете да предадете на приятелката си госпожица Ла Валиер, че съм в отчаяние от мисълта, че трябва да разваля плановете й, но вместо да скучае в самота, както й се е искало, ще тръгне за Сен-Жермен, за да скучае заедно с нас.

— Горката Ла Валиер — каза Монтале с печален вид, ликувайки вътрешно. — Нима ваше височество не може…

— Достатъчно — прекъсна я принцесата, — това е моето решение. Предпочитам обществото на госпожица Ла Валиер пред обществото на другите госпожици. Вървете да ми я изпратите и лекувайте крака си.

Монтале не застави принцесата да повтори заповедта си. Тя се върна, написа отговор до Маликорн и го пъхна под килима. В него имаше само една дума: „Ще отиде.“ Дори една спартанка не би могла да напише по-лаконичен отговор.

„Ще я наблюдавам по пътя — мислеше си принцесата. — Вечерта ще я сложа в моята стая. Трябва кралят да е много ловък, за да успее да размени дори и една дума с нея.“

Ла Валиер покорно прие заповедта за тръгване — все едно че не бе имало нареждане да остане. В душата си тя се зарадва и погледна на новото нареждане като на утешение, изпратено й от небето. По-малко проницателна от Монтале, тя приписваше всичко на случайността.

Когато придворните, с изключение на болните, изпадналите в немилост и навехналите крака си, тръгнаха към Сен-Жермен, Маликорн доведе дърводелеца с каретата на Сент-Енян и го въведе в разположеното под стаята на Ла Валиер помещение. Човекът веднага се хвана за работа, съблазнен от обещаната тлъста награда.

От придворните механици бяха взети най-добрите инструменти, между другото трион с такива остри зъби, че режеше като сирене твърдите като желязо дъбови греди. Работата вървеше доста бързо и четириъгълното парче от тавана, избрано между два трегера, скоро падна, подхванато от Сент-Енян, Маликорн, дърводелеца и един лакей, който беше роден на този свят, за да вижда и чува всичко, но да не казва нищо.

Според новия план па Маликорн отворът беше направен в ъгъла. Причината беше следната:

Тъй като в стаята нямаше тоалетна, Луиза бе поискала същата сутрин параван, който напълно скриваше отвора в пода, допълнително замаскиран от дърводелеца.

Когато всичко беше готово, майсторът се качи в стаята на Ла Валиер и с изрязаните парчета от паркета направи капак, който не можеше да бъде забелязан и от най-внимателния поглед.

Маликорн беше предвидил всичко: капак с дръжка и два шарнира и за две хиляди ливри стълба на винтове.

Стълбата се оказа по-дълга от необходимото, но дърводелецът я скъси и тя зае мястото си. Въпреки, че трябваше да издържа царствен товар, прикрепването й към стената беше само с два болта. По същия начин беше прикрепена и към пода.

Зъбите на триона бяха обилно смазани с масло, а дръжката — обвита с плат. Най-шумната работа беше извършена през нощта по време на отсъствието на Ла Валиер и принцесата.

Когато около два часа следобед целият двор се завърна от нощната разходка и Ла Валиер се качи в стаята си, всичко беше свършено. Нито една прашинка не беше останала, за да уличи заговорниците.

Единствено Сент-Енян в усърдието си беше наранил пръстите си, после си скъса ризата и проля много пот за славата на своя крал. Длапите му се покриха с мазоли. През цялото време той придържаше стълбата. Освен това сам донесе петте отделни части на стълбата, състоящи се от по две стъпала. Ако кралят би могъл да види отнякъде усърдието на графа, той би му останал благодарен до края на живота си.

Както бе предвидил Маликорн, дърводелецът завърши работата си в определеното време и си тръгна доволен, отнасяйки със себе си осемдесетте луидора. Такива пари той печелеше за половин година.

Никой не се досещаше за станалото в стаята на Ла Валиер.

Но на другата вечер, когато се върна в стаята си, Ла Валиер чу шум в ъгъла. Тя с учудване погледна към мястото, откъдето се чуваше шумът. Той се повтори.

— Кой е там? — попита изплашено тя.

— Аз! — чу се познатият глас на краля.

— Вие!… Вие!… — извика Луиза, убедена, че сънува. — Но къде сте?… Къде сте, господарю?

— Тук — отвърна кралят, отмествайки паравана и появявайки се като призрак от дъното на стаята.

Ла Валиер извика и падна трепереща в креслото.

Глава тридесет и петаПРИВИДЕНИЕТО

Ла Валиер се оправи бързо от уплахата. Кралят се държеше с такова уважение, че спокойствието й веднага се върна. Виждайки, че тя недоумява как е попаднал при нея, Людовик й обясни устройството на стълбата и по всякакъв начин се стараеше да я убеди, че не е призрак.

— О, господарю — каза Ла Валиер с очарователната си усмивка, като поклащаше русата си главица, — вечно сте в мислите ми. Не минава нито секунда бедната девойка, чиято тайна подслушахте във Фонтенбло и която не пуснахте в манастир, да не мисли за вас!

— Луиза, аз не съм на себе си от възторг! Ла Валиер се усмихна тъжно и продължи:

— Уви, господарю, остроумното ви решение няма да ни донесе никаква полза.

— Защо?

— Защото стаята не е запазена от неочакваните посещения на принцесата. През деня тук непрекъснато идват приятелките ми, а да се заключиш отвътре, означава да напишеш на стаята: „Не влизайте, тук е кралят.“ Дори в тази минута вратата на стаята може да се отвори и да ни заварят заедно.

— Сигурно тогава ще ме вземат за привидение — каза със смях кралят. — Защото никой няма да разбере как съм попаднал тук. Нали привиденията имат навик да проникват през стените и тавана.

— Ах, господарю, какъв скандал ще стане! Никога не се е говорило толкова за бедните госпожици, непощадени от злословията.

— Какво да правя, скъпа Луиза?… Кажете ми!

— Трябва… Простете, думите ми могат да ви се сторят жестоки.

— Слушам ви — Людовик се усмихна.

— Трябва да махнете стълбата и да се откажете от цялото това начинание. Помислете, господарю, ако ви заварят тук, ще стане скандал и ще убие цялата радост от нашите срещи.

— Може, без да се маха стълбата, да се намери начин да се избягнат всички тези неприятности. Аз ви обичам повече, отколкото вие мен, затова съм по-изобретателен от вас.

Тя го погледна и хвана протегнатата му ръка.

— Казвате — продължи кралят, — че всеки лесно може да влезе и да ме завари тук.

— Да, господарю, и в тази минута дяла тръпна при тази мисъл.

— Така е, но никой няма да ме завари, ако се спуснем двамата в стаята под нас.

— Господарю, какво говорите? — възкликна изплашеното момиче.

— Лошо ме разбирате, щом още при първите ми думи започвате да се сърдите. Знаете ли на кого са долните стаи?

— На граф Дьо Гиш.

— На господин Дьо Сент-Енян.

— Наистина ли? — зарадва се Ла Валиер.

Това възклицание, изтръгнало се от зарадваното сърце на девойката, блесна мълниеносно като сладко предчувствие във възхитеното сърце на краля.

— Да, на нашия приятел Сент-Енян.

— Но аз не мога да гостувам на господин Дьо Сент-Енян! — възрази Луиза. — Това е невъзможно, невъзможно!

— Мисля, че под охраната на краля всичко е възможно. Нали вярвате на думите ми?

— Вярвам, когато ви няма. Когато сте с мен, когато чувам вашия глас, на нищо повече не вярвам.

— Но какво може да ви убеди, Боже мой?

— Знам, че е неуважително да се съмняваш в негово величество, но за мен вие не сте кралят.

— Слава богу, да се надяваме… Но аз измислих… Ще ви успокои ли присъствието на трето лице?

— Присъствието на господин Дьо Сент-Енян? Да.

— Наистина, Луиза, вашата недоверчивост ме оскърбява. Ла Валиер не отвърна нищо, само погледна с проникващия до дъното на сърцето му ясен поглед и тихо каза:

— Не вие сте този, на когото не вярвам. Не към вас са отправени моите подозрения.

— Добре, съгласен съм — въздъхна кралят. — Господин Дьо Сент-Енян, който има щастието да се ползва от доверието ви, винаги ще присъства на нашите срещи…

— Почакайте, това не е всичко. Малко търпение, защото не сме стигнали до края, господарю…

— Добре. Пронижете открай докрай сърцето ми.

— Вие разбирате, че дори в присъствието на Сент-Енян нашите срещи трябва да имат някакъв разумен предлог. Измислете нещо…

— Вие сте необикновено предпазлива, толкова искам да съм като вас. За нашите срещи ще има разумен предлог и аз вече го измислих. Значи утре, ако желаете…

— Утре?

— Искате да кажете, че утре е твърде късно? — възкликна кралят, притискайки горещата ръка на Ла Валиер.

В същия момент в коридора се чуха стъпки.

— Господарю, господарю — прошепна тя, — някой идва! Бягайте!

С един скок кралят се озова зад паравана. Скри се навреме. Когато повдигаше капака, вратата се отвори и влезе Монтале. Без всякакви церемонии. Хитрушата знаеше, че ако почука, ще покаже обидно недоверие към Ла Валиер. Забеляза, че два стола стоят твърде близо един до друг. Доста се забави, докато затваряше вратата, и кралят успя да повдигне капака и да се спусне по стълбата.

Едва доловим звук даде на придворната дама да разбере, че кралят е успял да се спусне при Сент-Енян. Чак тогава тя се справи с вратата и се приближи до Ла Валиер:

— Луиза, хайде да поговорим сериозно.

Все още силно развълнувана, Ла Валиер с ужас чу думата „сериозно“, на която Монтале натърти.

— Боже мой, Ора! — прошепна тя. — Какво още се е случило?

— Мила моя, принцесата се досеща за всичко. Напоследък тя започна да променя често решенията си. Отначало те приближи до себе си, после те отдалечи, сега отново те приближава.

— Действително, това е странно. Но аз свикнах със странностите й.

— Почакай, това не е всичко. Сигурно си забелязала, че вчера принцесата не те включи в свитата си, но после изведнъж промени решението си. Мисля, че тя има достатъчно козове в ръцете си, защото ми се струва, че върви право към целта. След като не може да постави препятствия по пътя на потока, който помита всичко тук, във Франция… Имам предвид бурния поток, който разби вратата на манастира на кармелитките в Шайо и прекатури всички придворни предразсъдъци както в Париж, така и във Фонтенбло.

— Уви, уви! — Ла Валиер закри лицето си с ръце, по които капеха сълзи.

— Не се огорчавай, ти не знаеш и половината от чакащите те неприятности. След като не получи помощ във Франция, след като безуспешно се опита да получи помощта на двете кралици и принца, принцесата си спомни за едно лице, което има известни права над теб. В настоящия момент то не е в Париж. То е в Англия.

— Да, да — въздъхна окончателно разстроената Луиза.

— Добре знаеш, че това лице се намира при двора на Чарлз II в Англия. И затова ето както. Тази вечер от кабинета на принцесата тръгна писмо за двореца Сейнт-Джеймс. Куриерът получи заповед да лети без спиране към Хемптън Корт, лятната резиденция на английския крал, на дванадесет мили от Лондон. Принцесата пише редовно два пъти в месеца. Тъй като последното писмо тя изпрати преди три дни, струва ми се, че само много важни обстоятелства могат да я накарат отново да хване перото. Знаеш, че тя не обича да пише. Обзалагам се, че в това писмо става дума за теб.

— За мен?

— Видях писмото оставено незапечатано на писалището на принцесата и ми се стори, че в него се споменава… името на Бражелон…

— Монтале — каза Луиза със сълзи в гласа, — всички светли мечти от младостта са се изпарили от главата ми. Няма какво да крия от теб, нито от когото и да е в този свят. Животът ми е като отворена книга, в която може да чете всеки, като се започне от краля и се свърши с първия срещнат. Ора, скъпа Ора! Какво да правя?

— Трябва да се обсъди и обмисли.

— Аз не обичам господин Дьо Бражелон. Не тълкувай думите ми превратно. Обичам го като нежна сестра, но той не иска това и аз не съм му обещавала да го обичам истински.

— С една дума, ти обичаш краля и това е достатъчно извинение.

— Да, аз обичам краля — прошепна Ла Валиер — и скъпо съм заплатила за правото да произнасям тези думи. Кажи, Монтале, да се омъжа ли за Раул или да се подчиня на краля?

— Знаеш ли — с усмивка каза Монтале, — ти ме поставяш в неудобно положение. Питаш ме дали да не се омъжиш за Раул, с когото сме приятели и на когото ще причиня голямо огорчение, ако се изкажа против него. След това ми задаваш въпроса: трябва ли да се подчиниш на краля? Но аз съм негова поданица и бих го оскърбила, давайки ти този или онзи съвет. Ах, Луиза, Луиза, много леко гледаш на това трудно положение!

— Ти не ме разбра, Ора — каза Ла Валиер, засегната от насмешливия тон на Монтале, — ако говоря за брак с господин Дьо Бражелон, то е защото не мога да се омъжа за него, без да му причиня огорчение. От друга страна, трябва ли да позволя на краля да похити достойнството ми, което е малко, но скъпо? Затова искам съвет, как да изляза от положението…

— Скъпа Луиза — отвърна, след като помълча малко, Монтале, — аз не съм от седемте гръцки мъдреци и не зная вечните правила на поведение. Но все пак имам известен опит и мога да ти кажа, че жените искат съвет само ако са в много затруднено положение. Ти си дала тържествено обещание и не си загубила чувството си за чест. Затова, след като си поела подобен ангажимент, човек трудно може да ти даде съвет, особено когато за любещото сърце всичко е неприемливо, ако е против чувствата му. Няма да ти давам съвети, защото ти ще се почувстваш още по-зле след това. Единственото, което искам да те попитам, е: искаш ли да ти помагам?

— Преди това ми кажи, Ора — рече Ла Валиер, стискайки ръката на приятелката си, — на чия страна си?

— На твоя, ако ти действително приятелски се отнасяш с мен.

— Но принцесата ти доверява тайните си?

— Още повече мога да ти бъда полезна. Ако не знаех нищо за намеренията й, моята помощ би се намалила чувствително и от познанството ти с мен нямаше да има полза. Приятелството винаги се подхранва от подобни услуги.

— Значи оставаш нейна приятелка, както преди?

— Разбира се, недоволна ли си от това?

— Не — замислено отвърна Дьо ла Валиер, на която тази цинична откровеност се стори оскърбителна.

— Прекрасно, в противен случай щеше да си глупачка. Знаеш ли, откакто сме в двора, доста сме се променили… Нима ти в Блоа беше втората кралица на Франция?

Луиза наведе глава и заплака.

— Бедното момиче! — Монтале я погледна съчувствено. После се сепна и добави:

— Бедният крал!

Целуна Луиза по челото и тръгна към стаята си, за да чака Маликорн.

Венера и Амур царуваха с пълна сила в двора. Прегърнати в постоянен шепот…

Глава тридесет и шестаПОРТРЕТЪТ

По време на болестта, наречена любов, пристъпите отначало са доста чести. После стават все по-редки. Установяваме това като обща аксиома и продължаваме нашия разказ.

На следващия ден, тоест в деня, за който бе насрочена първата среща при Сент-Енян, Дьо ла Валиер намери зад паравана записка от краля. Тя беше пъхната от долния етаж в процепа на паркета. Никоя нескромна ръка, никой поглед не би могъл да проникне там, където бе проникнала тази записка.

Отново Маликорн беше измислил този начин за връзка. Той реши, че кралят не трябва за всичко да е задължен на Сент-Енян, и затова взе върху себе си ролята на пощальон.

Ла Валиер я прочете жадно. В нея се определяше среща за два часа и се даваше пояснение как се вдига капакът. „Облечете се по-празнично“ — се казваше в послеписа. Тези думи я изненадаха, но и успокоиха.

Времето течеше бавно. Най-после определеният час настъпи. Точна като жрица на Хера, Луиза повдигна капака. Едва беше ударил два часа. Виждайки краля галантно да и подава ръка, тя се затрогна силно.

Когато Ла Валиер слезе, към нея се приближи усмихнат Сент-Енян. С изискан поклон той благодари за оказаната чест. После се обърна към краля:

— Господарю, той е тук.

Ла Валиер с безпокойство погледна Людовик.

— Госпожице — каза кралят, — когато ви помолих да слезете тук, имах нещо предвид. Поканил съм известен художник, който умее до съвършенство да постигне в портрета сходство с оригинала, затова ще ви помоля да разрешите да ви нарисува. Ако пожелаете, портретът може да остане при вас. Луиза се изчерви.

— Виждате — каза кралят, — ние тук ще бъдем не трима, а дори четирима. След като не сме сами, ще имаме толкова гости, колкото пожелаете.

Ла Валиер леко стисна пръстите му.

— Да минем в съседната стая, ако е угодно на ваше величество — предложи Сент-Енян.

Той отвори вратата и пусна гостите пред себе си.

Ла Валиер беше със светлосива копринена рокля. Ахатовата огърлица подчертаваше белотата на кожата й. В малките си, изящни ръце държеше букет от бенгалски рози, над които като чаша с благовония се извисяваше харлемско лале със сиво-виолетови цветчета. Този букет струваше на градинаря пет години труд, а на краля — пет хиляди ливри.

В току-що предоставената от Сент-Енян стая чакаше художникът. Млад човек с кадифен костюм, красиви черни очи и смолисти коси.

Платното беше приготвено, както и палитрата с боите. Художникът се поклони на Дьо ла Валиер с любопитство на артист, изучаващ модела си, след което сдържано поздрави краля, все едно че беше обикновен благородник. Най-накрая отведе Ла Валиер до приготвеното кресло и предложи на госпожицата да седне.

Младото момиче седна грациозно и непринудено. В ръцете си държеше цветя, краката й лежаха на възглавница, а художникът, за да изглежда всичко по-естествено, й предложи да се занимава с нещо. Людовик, като всеки влюбен, се отпусна в краката й.

Така че Дьо ла Валиер седеше облегната, а кралят я поглъщаше с очи. Художникът наблюдава с интерес няколко минути тази група, докато Сент-Енян завиждаше мълчаливо.

Художникът бързо направи своите ескизи, след което под първите щрихи на четката започна да се очертава поетично лице с розови страни и кротки очи, заобиколено от златисти коси.

Влюбените говореха малко и се съзерцаваха безкрай. Понякога очите им ставаха толкова страстни, че художникът се обезпокои да не нарисува Ерицина вместо Ла Валиер. Той разказваше истории в духа на Патрго или Талман дьо Рео.

Когато Дьо ла Валиер се умореше, правеха почивка.

За допълнение служеха поднос от китайски порцелан с най-красивите плодове, които можеха да се намерят, и херес, святкащ като топаз в кристалните чаши, но на художника му предстоеше да увековечи лицето, най-ефимерното от всичко наоколо.

Людовик беше опиянен от любов, Ла Валиер — от щастие, а Сент-Енян — от честолюбие.

Така минаха два часа. Когато удари четири, Ла Валиер стана и направи знак на краля. Людовик се изправи, приближи се до картината и направи няколко комплимента на художника. Дьо Сент-Енян отбеляза сходството, постигнато още след първия сеанс.

Ла Валиер на свой ред благодари на художника, изчервявайки се, и се отдалечи в съседната стая, където я последва кралят, извиквайки Сент-Енян със себе си.

— До утре, нали? — обърна се кралят към Ла Валиер.

— Щом искате, господарю, до утре! — Тя нямаше сили за съпротива.

Леко се изкачи по стълбата и се скри.

— Какво ще кажете, господарю? — попита Сент-Енян.

— Ще кажа, че тази любов е като неутолима жажда. Напразно поглъщам капките влага, които твоята изобретателност ми осигурява. Колкото повече пия, толкова повече ми се пие. По-скоро измисли нещо ново!

— Господарю, единственото, което мога да ви кажа, е, че ще помисля.

Тъй като нямаше възможност да се любува на оригинала, кралят реши да погледне още веднъж портрета. Той направи малки бележки на художника, след което си тръгна. После Сент-Енян освободи художника.

Стативът, палитрата и четките още не бяха прибрани, когато зад завесата се подаде главата на Маликорн. Дьо Сент-Енян го посрещна с отворени обятия, но и с малко тъга. Облакът, затъмняващ царственото слънце, беше помрачил и неговия верен спътник. Маликорн забеляза тъгата по лицето на графа.

— Защо сте толкова мрачен, графе?

— Не е за учудване, приятелю. Кралят е недоволен.

— Разбирам, не е харесал това, че на любовната му среща е имало свидетели. Как не предвидихте това, графе? Утре, след като дойде кралят, вие трябва да си намерите неотложна работа и да се отлъчите за малко. Да речем за двадесет минути.

— Да оставя краля сам за двадесет минути?! — ужаси се Сент-Енян.

— Добре, смятайте, че нищо не съм казал — Маликорн тръгна към вратата.

— Не, не, драги Маликорн, изкажете се докрай. Струва ми се, че започвам да разбирам… А художникът?

— Художникът да закъснее половин час. Ще ми позволите ли да мина утре, за да видя резултата?

— Разбира се.

— Имам чест да бъда ваш покорен слуга, господин Дьо Сент-Енян.

Маликорн се поклони и се отдалечи с достойнство.

„Този младеж е по-умен от мен“ — каза си Сент-Енян, убеден от доводите му.

Глава тридесет и седмаХЕМПТЪН КОРТ

Откровеният разговор между Монтале и Луиза в края на по-предишната глава ни води към главния герой на нашата повест — бедния странстващ рицар, изгонен от Париж по желание на краля.

Ако читателят реши да ни последва, ние ще се прехвърлим през пролива между Кале и Дувър, ще пресечем зелената плодородна равнина, оросявана от хиляди ручеи, която обгражда Черинг, Медстоун и десетина други градчета, кое от кое по-живописни, и най-накрая ще се озовем в Л ондон. А от Лондон, след като узнаем, че Раул е пребивавал в Уайтхол, после в Сейнт-Джеймс, бил е приет от генерал Мънк, след което е получил достъп до най-отбрано общество, ние ще го последваме в една от летните резиденции на Чарлз II — Хемптън Корт на брега на Темза.

На това място реката още не е онзи оживен път, по който се придвижват половин милион пътешественици всяка година. Тук вълните й не са черни като вълните на Коцит, казващ: „Аз също съм море.“

Не, това е все още тихата речица с мъхести брегове, с големи, широки вирове, в които се отразяват върби и буки, с редки лодки, заспали туктам из храсталаците и тръстиките, в обрасли с незабравка и камъш заливчета.

Пейзажът беше красив и спокоен: някаква тухлена белосана къща с дървени стълби вдясно на пейзажа, образуван от плътната стена на зеления остролистник. Сред високата трева ту се показва, ту изчезва някакво хлапе с червена риза като мак, развяван от поривите на вятъра.

Едрите бели овце със затворени очи преживят пашата в сенките на невисоки ясени, а чапла рибарка, проблясвайки със златисто-изумрудените си пера, се носи над водата, като лекомислено закача пръчката на своя събрат рибар, дебнещ големите шарани.

Над целия този рай, изтъкан от дълбока сянка и мека светлина, се извисява замъкът Хемптън Корт, построен от кардинал Уолси и предизвикал завист дори у краля, тъй че собственикът му беше принуден да го подари на своя повелител Хенри VIII.

Хемптън Корт е с кафяви стени, големи прозорци с красиви железни решетки, с хиляда кулички и странни камбанарийки, с тайни входове и фонтани в двора като Алхамбра; Хемптън Корт е люлка на рози и жасмин. Той радва зрението и обонянието и служи като очарователна рамка за прелестната любовна картина, създадена от Чарлз II, сред великолепните платна на Тициан, Порденон и Ван Дайк, от същия този Чарлз II, в чиято галерия висеше портретът на екзекутирания Чарлз I и където по дървената ламперия на стените се виждаха следи от пуритански куршуми, изстреляни от войниците на Кромуел на 24 август 1648 година, когато бяха докарали краля като пленник в Хемптън Корт.

Тук събираше двора си неговият син, вечно жаден за удоволствия, този поет по душа, неотдавнашен бедняк, който в дните на наслаждения си наваксваше всяка минута, прекарана в лишения и нищета.

Тревата на Хемптън Корт беше толкова нежна, та ти се струваше, че ходиш по кадифе, но не тя, не грамадните липи, чиито клони като върбови висяха до земята и скриваха под сенките си любовници и мечтатели, не лехите с пищни цветя, заобикалящи ствола на всяко дърво и представляващи ложе за високите двадесет фута розови храсти, не тези красоти обичаше Чарлз II в прекрасния дворец Хемптън Корт.

Може би той обичаше червеникавата повърхност на реката, която се бърчете при най-лекия ветрец, разкошна като косите на Клеопатра. Или езерата, обрасли с тръстика и бели лилии, които разтваряха млечнобелите си цветове, за да покажат златистото си сърце. Тези тайнствени, мълвящи води, по които плуват черни лебеди и малки лакоми патици, гонещи зелените, виещи се над цветята, мухи и жабите в техните убежища от прохладен мъх.

А може би го привличаха огромните остролистници, леките, прехвърлени през канавките, мостчета, сърните, мяркащи се в безкрайните алеи, или глухарите, които пърхаха сред кленовете и буковете.

Всичко това го имаше в Хемптън Корт, и още: дълги редици бели рози, виещи се по високи рамки и засипващи земята с благоуханния сняг на своите листчета, В тамошния парк имаше стари смокини с позеленели стволове, покрити с поетични и разкошни пластове мъх.

Чарлз II обичаше в Хемптън Корт очарователните женски фигури, които следобед се мяркаха по терасите и алеите. Той, както и Людовик XIV, заповядваше на известни художници да запечатват тяхната красота, така че върху платната оставаха увековечени множество красиви очи, излъчващи любов.

В деня, в който пристигнахме в Хемптън Корт, небето както във Франция бе нежно и ясно. Във въздуха цареше влажна топлина. Хелиотропът, пръснат по цветарника, излъчваше опияняващ аромат. Беше един часът. Върнал се от лов, кралят обядва, посети херцогиня Касълмен и след като доказа по такъв начин верността си към официалната любовница, спокойно можеше да й изневери до вечерта.

Целият двор флиртуваше и кокетираше. Дамите съвсем сериозно питаха кавалерите си какви чорапи ще им отиват повече: розови или зелени. Чарлз II бе обявил, че единственото спасение за дамите са зелените копринени чорапи, защото такива носи мис Люси Стюарт.

Но да оставим краля да убеждава все така другите, че неговият вкус е най-добрият, и да обърнем внимание на вървящата по буковата алея млада дама в тъмна дреха под ръка с друга дама — в лилаво. Те бяха преминали поляната, насред която се издигаше фонтан с бронзови сирени, и беседвайки, се изкачиха на терасата, край която имаше няколко павилиона в различна форма. Почти всички бяха заети и младите жени минаха покрай тях, без да спрат, при което едната се изчерви, а другата се замисли.

Най-после стигнаха до края на терасата, която гледаше към Темза.

— Къде отиваме, Стюарт? — попита по-младата.

— Ти водиш, скъпа Грефтън. Аз те следвам… Ще се обясним.

— За какво?

— По повод на това, че с виконт Дьо Бражелон постоянно се срещате в градината.

— Оттук правиш заключение, че ние… се обичаме?

— Защо не? Той е очарователен младеж. Надявам се, че никой не ви подслушва — каза мис Люси Стюарт, показвайки, че безпокойството й е по-скоро проформа.

— Не, не — отвърна Мери, — кралят е в овалния си кабинет с херцог Бъкингам.

— По повод на херцога, Мери… Мисля, че след завръщането си от Франция се е обявил за твой рицар. Как се отнасяш към това? Мълчиш. Е, добре, ще попитам красавеца Бражелон — със смях каза Стюарт. — Да вървим по-скоро!

— Почакай. Преди това трябва да поговоря с теб. Кажи, Стюарт, нали знаеш малките тайни на краля. Кажи, защо Дьо Бражелон е в Англия? Какво прави тук?

— Слушай — каза Стюарт с престорена важност, — така да бъде, ще ти издам държавна тайна. Искаш ли да ти преразкажа препоръчителното писмо на Людовик XIV до негово величество Чарлз II, донесено от господин Дьо Бражелон? Виждам, че искаш. Ето го: „Брате мой, изпращам ви придворен, син на човек, когото обичате. Моля ви да го приемете добре и да му внушите любов към Англия.“ Не отговарям за точността на изразите, но смисълът е същият.

— Какво следва от това? По-точно, какъв извод ще направи кралят?

— Че негово величество кралят на Франция има някакъв повод да отстрани господин Дьо Бражелон и да го ожени… някъде извън пределите на Франция. Както знаеш, негово величество прие Бражелон великолепно и приятелски. Той му предостави най-хубавата стая в Уайтхол и тъй като ти си украшението на двора, след като отхвърли любовта на краля… хайде, не се изчервявай… то кралят реши да те предразположи към французина и да му направи прекрасен подарък. Ето защо ти, наследничка на триста хиляди, бъдеща херцогиня, умна и добра, участваш по желание на краля във всички разходки, предприемани от господин Дьо Бражелон. Тук има нещо като заговор. Ако искаш да запалиш фитила, аз ще ти дам огън.

Мис Мери се усмихна очарователно и каза, стискайки ръката на приятелката си:

— Благодари на краля.

— Непременно. Но се пази! Бъкингам е ревнив! — заплаши я Люси.

Едва беше произнесла тези думи, и от един павилион излезе херцогът и приближавайки се до дамите, с усмивка каза:

— Вие грешите, мис Люси! Аз не съм ревнив и ето ви доказателство: вижте, там мечтае в самота виконт Дьо Бражелон, който според вас трябва да е причина за моята ревност. Бедният! Надявам се, че няма да откажете да споделите самотата му, мис Мери. Искам да поговоря с мис Люси.

Покланяйки се на мис Стюарт, херцогът добави:

— Разрешете ми да ви предложа ръката си и да ви изпратя до краля, който ви чака.

След като остана сама, Мери Грефтън седя известно време неподвижна, навела грациозно глава, нещо свойствено за младите англичанки. Очите й бяха нерешително устремени към Раул, а в сърцето й се водеше борба, за която можеше да се съди по това, че страните й ту побледняваха, ту аленееха. Накрая тя решително тръгна към скамейката, на която, както каза херцогът, Раул мечтаеше самотен.

Колкото и леки да бяха стъпките па мис Мери, шумът от тях привлече вниманието на Раул. Той се огледа, забеляза я и тръгна към нея.

— Изпратиха ме при вас, господине — каза Мери Грефтън, — приемате ли ме?

— На кого дължа това щастие, госпожице? — попита Раул.

— На господни Бъкингам — престорено весело каза Мери.

— Херцогът, който така се стреми към вашето очарователно общество? Възможно ли е това, госпожице?

— Изглежда, всички са се наговорили да правят така, че да прекарваме заедно по-голямата част от деня, господине. Вчера кралят ми заповяда да седна до вас на масата, днес херцогът ме изпраща да ви правя компания на пейката.

— Той си тръгна, за да ми освободи пътя? — смутено каза Бражелон.

— Погледнете към завоя на алеята: той тръгна с мис Стюарт. Кажете, виконт, във Франция кавалерите оказват ли си подобни любезности?

— Не мога да ви кажа точно какво правят във Франция, тъй като едва ли мога да се нарека французин. Бил съм в много страни като войник и много време съм прекарал на село. Аз съм истински дивак.

— Англия не ви харесва, нали? Ах… напразно херцог Бъкингам ме изпрати тук.

— Напразно! — живо каза Раул. — Вие сте права, аз съм намусен човек и с мен е скучно. Господин Бъкингам не е трябвало да ви изпраща.

— Именно защото на мен не ми е скучно с вас — възрази Мери с нежния си глас, — Бъкингам не трябваше да ме праща.

— Не мога да разбера как така той ви е пратил при мен! Нали ви обича и вие него… — каза Бражелон смутен.

— Не, Бъкингам не е влюбен в мен, той обича херцогиня Орлеанска, а що се отнася до мен, то аз не изпитвам никакви чувства към него. Вие приятел ли сте на херцога, виконте?

— Бъкингам ми прави честта да ме нарича свой приятел, откакто се запознахме във Франция, защото е близък приятел на човека, когото обичам като брат.

— Граф Дьо Гиш! Който е влюбен в херцогиня Орлеанска и е обичан от нея! — възкликна девойката.

Раул наведе глава. Мис Грефтън продължи с въздишка:

— Те са много щастливи… Оставете ме, господин Бражелон, след като херцогът толкова неуместно ме предложи за ваша спътничка. Вашето сърце е заето от друга и вие ми дарявате вниманието си като милостиня. Признайте си… Ще бъде лошо от ваша страна, ако не кажете истината.

— Моля ви, признавам.

Грефтън го погледна. Бражелон се държеше толкова естествено и в очите му имаше такава прямота, че Мери не можете да го заподозре в невежливост или глупост. Тя разбра, че той обича друга, обича французойка, най-искрено.

Не след дълго той си призна и това и тя каза:

— Значи трябва да направя първата крачка. Вие не искате да говорите, тъй като сега сте сигурен, че не обичам херцога и може би съм влюбена във вас. Вие сте искрен и скромен млад човек. Предпочетохте да ми кажете: „Моята любов е във Франция.“ Благодаря ви, господин Бражелон, за благородството. Занапред аз ще ви обичам още повече… приятелски. Но стига за мен, да поговорим за вас. Забравете, че мис Грефтън ви е говорила за себе си, кажете ми по-добре защо напоследък ставате все по-тъжен?

Раул беше дълбоко развълнуван от този нежен и задушевен глас. Той не намери какво да отговори, и Мери отново му дойде на помощ:

— Съжалете се над мен — каза тя. — Моята майка беше французойка. Значи мога да кажа, че по кръв съм такава. Но над моята френска страстност тегне английската мъгла и скука. У мен се раждат златни мечти за упоително щастие, но мъглата ги обвива и те се стопяват. Така стана и сега. Простете, дайте ми ръката си и ми разкажете като на приятелка за вашите мъки.

— Вие казвате, че сте французойка по кръв и душа?

— Да, майка ми беше французойка, а баща ми беше приятел на Чарлз I и емигрира във Франция. Така че по време на процеса срещу краля на Англия и управлението на Кромуел аз бях във Франция. След реабилитирането на Чарлз II баща ми се върна в Англия и почти веднага почина. Тогава кралят ми даде титлата херцогиня и разшири владенията ми.

— Имате ли родственици във Франция?

— Имам сестра, която е по-голяма от мен седем-осем години. Тя се омъжи във Франция и успя да овдовее. Това е маркиза Дьо Белиер. Сигурно я познавате. Тя също е влюбена и последните й писма показват, че е щастлива. Аз нямам, както вече ви казах, и половината от душата й, но нямам и стотна от щастието й. Да поговорим за вас. Кого обичате във Франция?

— Едно мило момиче, чисто и нежно като лилия.

— Но ако то също ви обича, защо сте тъжен?

— До мен стигнаха слухове, че вече не ме обичала. Писмото, в което се съобщава за това, не е подписано.

— Анонимно! Но това е подлост!

— Вижте — каза Раул, подавайки й четената сто пъти бележка. Мери Грефтън я взе и започна да чете:

„Виконт, добре правите, че се развличате с придворните красавици в Англия, защото в замъка на Людовик XIV вашата любов е обсадена. Останете си завинаги в Лондон или се връщайте по-скоро в Париж.“

— Без подпис? — каза Мери. — Значи не трябва да се вярва.

— Получих още едно писмо. От господин Дьо Гиш, Слушайте:

„Приятелю, аз съм ранен и болен. Върнете се, Раул, върнете се.

Дьо Гиш“

— Какво се каните да правите?

— След като получих преди два дни това писмо, реших веднага да искам разрешение от краля за тръгване. На писмото пише „Фонтенбло“. Странно, нали? Дворът е в Париж. Аз бих тръгнал, но когато се обърнах към краля с молба да замина, той се засмя и каза: „Господин посланик, защо решихте да си тръгнете? Нима вашият крал ви отзовава?“ Аз се изчервих и се смутих. Наистина съм изпратен тук от краля и нямам заповед да се връщам.

Мери събра вежди замислено:

— А тази която обичате… писа ли ви?

— Нито веднъж.

— Нито веднъж? Значи не ви обича.

— Уверен съм, че нещо й е попречило!…

— Ето херцога… Нито дума за нашия разговор! Действително в края на алеята се показа Бъкингам. Той с усмивка приближи към тях, протягайки ръка:

— Разбрахте ли се за това, което може да ви направи щастлива, скъпа Мери, и да разсее мъката на Раул?

— Не ви разбирам, милорд — каза Бражелон.

— Разрешавате ли ми да говоря пред виконта, скъпа Мери? — с усмивка попита Бъкингам.

— Ако искате да кажете — гордо отвърна девойката, — че съм готова да обикна господин Дьо Бражелон, не си правете труда! Аз сама му го казах.

Като помисли малко, Бъкингам отвърна, без да се смути:

— Оставих ви с виконта, защото познавам вашия тънък усет и деликатност. Неговото болно сърце може да бъде изцерено само от лекар като вас.

— Но преди да говорим за сърцето на Дьо Бражелон, вие ми говорихте за вашето. Значи искате да лекувам две сърца едновременно?

— Вярно е, мис Мери. Но трябва да признаете, че аз бързо се отказах от вашата помощ, след като се убедих, че раната ми е неизлечима.

— Милорд — каза Мери, — господин Дьо Бражелон е щастлив. Той е обичан и обича. Значи лекар не му е нужен.

— Господин Дьо Бражелон е застрашен от тежко заболяване — каза Бъкингам. — На него повече от всякога ще му е нужно грижливо лечение.

— Какво искате да кажете, милорд? — живо попита Раул.

— На вас нищо няма да кажа. Но ако желаете, ще посветя мис Мери в неща, които вие не бива да чуете.

— Милорд, вие знаете нещо и ме подлагате на мъчение!

— Знам само, че мис Грефтън е най-очарователното създание, което едно болно сърце може да срещне по пътя си.

— Милорд, аз вече ви казах, че господин Дьо Бражелон обича друга! — каза Мери.

— Напразно.

— Нещо скривате, милорд. Обяснете ми защо обичам напразно?

— Но кого обича той? — извика Мери.

— Той обича жена, която е недостойна за него — отвърна Бъкингам с типична за англичаните флегматичност.

Мис Мери Грефтън извика и този вик хвърли в трепет Раул повече от последните думи на херцога.

— Херцог, вие казахте думи, обяснението за които аз, без да губя нито минута, ще се отправя да търся в Париж.

— Вие ще останете тук! — каза Бъкингам. — Нямате право да заминете: поръчение от краля не се изоставя дори причината да е жена, по-достойна от мис Грефтън.

— В такъв случай разкажете ми всичко.

Бъкингам вече отваряше уста да разкаже всичко, което знаеше, но на терасата се показа лакей, който приближи до павилиона, където се намираха кралят и мис Стюарт. Следваше го куриер, покрит с прах — явно току-що слязъл от коня.

— Куриер от Франция! От принцесата! — извика Раул, който позна ливреята на нейните слуги.

Куриерът помоли да бъде доложено за него на краля. Херцогът и мис Грефтън в това време си размениха многозначителни погледи.

Глава тридесет и осмаКУРИЕРЪТ НА ПРИНЦЕСАТА

Чарлз II доказвате или се опитваше да докаже на мис Стюарт, че мисли само за нея. Той й обещаваше същата силна любов, каквато дядо му Хенри IV е изпитвал към Габриела.

За нещастие, той беше избрал лош ден за това, тъй като мис Стюарт беше решила да го накара да ревнува. След като чу неговите уверения, тя, вместо да се трогне, както очакваше Чарлз II, се разсмя:

— Ах, господарю, господарю! Ако исках от вас доказателства за любовта ви, толкова лесно щях да ви улича в лъжа!

— Чуйте — отвърна кралят, — знаете ли моите картини от Рафаел и колко държа на тях? Всички ми завиждат, че ги притежавам. Знаете също, че баща ми ги е купил чрез Ван Дайк. Искате ли още днес да заповядам да ги отнесат у вас?

— Не — отвърна мис Стюарт, — дръжте ги при себе си, господарю. Аз нямам място за такива знатни гости.

— В такъв случай ще ви подаря Хемптън Корт.

— Защо такава щедрост, господарю? По-добре ме обичайте по-дълго, това е всичко, което искам от вас. Вижте младия французин… колко е тъжен…

— Виконт Дьо Бражелон ли? И вие ли? Това е някакво проклятие! Всички мои дами са полудели заради него! Аз му позволявам да обича мис Грефтън, а той си позволява да скучае — нима това не показва, че е глупав?

— Колко мило! Значи, ако мис Люси Стюарт не ви обичаше, вие щяхте да обикнете мис Грефтън?

— Не съм казал това. Вие много добре знаете, че мис Грефтън не ме обича. В такъв случай човек се утешава само като се влюби отново. Повтарям, не става въпрос за мен, а за този млад човек. Може да се помисли, че тази, която е оставил в Париж, е най-малко Троянската Елена!

— Значи младият човек е оставил някого?

— Вярното е, че него са оставили. Или заставили. Все това.

— По заповед на краля?

— Именно. Но не го споделяйте с никого.

— Значи в негово отсъствие похищават любимата му…

— Да, и представете си, бедното момче вместо да благодари на краля, се оплаква!

— Да благодари на краля, че са му отнели възлюблената? Нима може да се говорят такива неща пред жени, особено пред любовници, господарю?

— Но разберете ме, ако тази, която му отнемат, е мис Грефтън или мис Стюарт, бих го разбрал. Дори бих сметнал, че малко тъгува, но някаква накуцваща туберкулозна… По дяволите верността, както казват във Франция! Да се отказваш от богата заради бедна, от любещата заради измамница — кой е виждал подобно нещо?

— Вие мислите, че Мери действително иска да му се хареса?

Тогава виконтът ще остане в Англия. Мери е момиче с мозък в главата и ще постигне своето!

— Боя се, скъпа, че това няма да стане. Вчера виконтът искаше разрешение да замине.

— Вие отказахте ли му?

— Естествено. Людовик много желае отсъствието му и сега моето самолюбие е засегнато. Не искам да говорят, че съм предложил на този младеж най-съблазнителната примамка в цяла Англия.

— Вие сте много любезен, господарю — с очарователна усмивка каза мис Стюарт.

— Разбира се, вие не влизате в сметката — извини се кралят, — вие сте кралска примамка и след като съм се хванал на нея, аз се надявам, че никой друг няма да се изкуси… Не искам напразно да се харесвам на този младеж. Той ще остане тук и тук ще се ожени, кълна ви се!

— Надявам се, че когато се ожени, няма да се сърди на ваше величество, а ще ви бъде признателен. Всички тук се стараят да му угодят, дори Бъкингам, който дори… това е нещо невероятно… му прави път.

— Дори вие го наричате очарователен!

— Господарю, стига сте хвалили пред мен мис Грефтън, позволете ми и аз да похваля господин Дьо Бражелон. Между другото от известно време вашата доброта ме учудва. Вие мислите за онези, които отсъстват, прощавате обидите, почти сте съвършен. Защо е така?…

— Ами защото вие ми позволявате да ви обичам — засмя се Чарлз.

— Сигурно има и друга причина.

— Щом държите, ще ви кажа: Бъкингам повери този млад човек на грижите ми, като каза: „Господарю, заради виконт Дьо Бражелон аз се отказвам от мис Грефтън. Последвайте моя пример!“

— Херцогът е рицар, нямам думи.

— Стига! Сега пък започнахте да хвалите Бъкингам. Явно сте решили да ме изкарате днес от равновесие.

В този момент на вратата се почука.

— Кой смее да ни безпокои?

— Наистина, господарю, вашето „кой смее“ е много самонадеяно и за да ви накажа…

Тя отиде до вратата и я отвори.

— Но това е куриер от Франция! — възкликна Чарлз П. — Може би от сестра ми?

— Да, господарю — каза лакеят, — с извънредно поръчение.

— Нося писмо от нейно височество херцогиня Орлеанска — добави куриерът. — Толкова е спешно, че съм го доставил за двадесет и шест часа, въпреки че загубих три четвърти час в Кале.

— Вашето усърдие ще бъде възнаградено — каза кралят, — отваряйки писмото.

След като го прочете, той се засмя гръмко.

Мис Стюарт с мъка сподавяше изгарящото я любопитство.

— Франсис — обърна се кралят към лакея, — разпоредете се да нагостят куриера и утре до възглавницата си да намери кесия с петдесет луидора.

Той се засмя още по-силно. Приближи се до прозореца, отвори го и като се надвеси навън, извика:

— Херцог Бъкингам, скъпи Бъкингам, елате тук по-скоро! Херцогът се отзова на повикването, но виждайки мис Стюарт, се спря на прага и не посмя да влезе. Едва след нова покана се подчини и виждайки, че кралят е весел, приближи до него.

— Е, драги Бъкингам, как вървят работите с французина?

— Почти съм отчаян, господарю. Очарователната мис Грефтън иска да се омъжи за него, а той не я иска.

— Но този французин е много прост! — възкликна мис Стюарт. — Нека да каже да или не. На това трябва да се сложи край!

— Но вие знаете или сте длъжна да знаете, че Бражелон обича друга!

— В такъв случай — притече се кралят на помощ на дамата — нека просто каже не.

— През цялото време му доказвам, че постъпва зле, като не казва да.

— Значи си му съобщил, че Ла Валиер го мами?

— Да, съвършено недвусмислено. А той подскочи, сякаш се канеше да прескочи Ламанша.

— Най-после е направил нещо! — каза мис Стюарт. — И то добро.

— Но аз го удържах — продължи Бъкингам — и го оставих с мис Мери, като се надявам, че сега няма да замине, както възнамеряваше.

— Канел се е да замине? — възкликна кралят.

— По едно време ми се струваше, че няма земна сила, която може да го спре. Но очите на мис Мери се обърнаха към него. Това ще го спре.

— Грешиш, Бъкингам! — каза кралят. — Този нещастник е обречен да бъде мамен или още по-лошо, със собствените си очи да се увери в измамата.

— На разстояние и с помощта на мис Грефтън ударът ще бъде смекчен.

— Ни най-малко. Няма да му помогнат нито разстоянието, нито мис Грефтън. Бражелон ще тръгне за Париж след час.

Бъкингам трепна, а Стюарт широко отвори очи.

— Но ваше величество знае, че това е невъзможно — протестира херцогът. — Представете си в какъв гняв ще изпадне. Дори сам кралят да е виновен, не бих гарантирал безопасността му.

— Кралят има мускетари — спокойно каза Чарлз II. — Знам какво са те. Случвало ми се е да чакам в приемната в Блоа. Той има господин Д’Артанян. Това се казва телохранител! Няма да се побоя от двадесет разярени бражелоновци, ако имах четирима като него.

— Все пак, ваше величество, помислете над това — каза Бъкингам.

— Прочети — каза вместо отговор Чарлз, протягайки писмото на Бъкингам, — и сам кажи как би постъпил на мое място.

Херцогът взе писмото от принцесата и започна да го чете развълнуван:

„Заради вас, заради мен, заради честта и благополучието на всички ни незабавно върнете във Франция виконт Дьо Бражелон. Ваша предана сестра Хенриета“

— Какво ще кажеш за това?

— Ей Богу, нищо — отвърна зашеметеният Бъкингам.

— Нима ще ме посъветваш — натъртено рече кралят — да не послушам сестра си, след като така настойчиво ме моли за помощ? Прочети отдолу допълнението, аз също не го забелязах… Херцогът разгърна листа и прочете:

„Хиляди поздрави на тези, които ни обичат!“

Херцогът побледня и наведе глава. Листът затрепера и натежа в ръцете му, сякаш се бе превърнал в олово.

Кралят почака и след като видя, че Бъкингам мълчи, каза:

— Нека той се подчини на съдбата си, както ние се подчиняваме на нашата. Всеки трябва да понесе своя товар страдания. Аз понесох двойния си кръст. Сега по дяволите грижите! Изпратете ми този благородник, херцог.

Херцогът отвори решетестата врата на павилиона и показвайки на краля Бражелон и Мери, които вървяха един до друг, каза:

— Ах, господарю, каква жестокост спрямо бедната мис Грефтън!

— Хайде, хайде, викни го! — каза Чарлз II, мръщейки вежди. — Колко чувствителни сте станали всички! Наистина! Мис Стюарт трие очите си! Ах, проклет французин!

Херцогът извика Раул и предложи ръката си на мис Грефтън.

— Господин Дьо Бражелон, неотдавна искахте разрешение да заминете за Париж, нали?

— Да, господарю — каза Раул, изненадан от това встъпление.

— Аз ви отказах. И вие бяхте недоволен от мен.

— Не, господарю, защото ваше величество имаше основание за този отказ. Ваше величество е толкова мъдър, че решенията ви трябва да се приемат с благодарност.

— Аз се позовах на това, че френският крал не е изразявал желание да ви отзове. И размислих. Кралят действително не е определил срок за завръщането ви, но той ме молеше да се погрижа да не скучаете. Очевидно тук не ви харесва, след като искате разрешение да си вървите?…

В тази минута Раул се обърна към вратата, където до херцог Бъкингам се беше облегнала бледната и разстроена мис Грефтън.

— Вие не отговаряте? — продължи Чарлз. — Стара пословица казва: „Мълчанието е знак на съгласие.“ Господин Дьо Бражелон, вие можете да тръгнете за Франция, когато пожелаете. Аз ви разрешавам.

— Господарю! — възкликна Раул.

— Ах! — възкликна Мери, стискайки ръката на Бъкингам.

— Още тази вечер можете да бъдете в Дувър — продължи кралят, — приливът започва в два часа през нощта.

Зашеметеният Раул промълви няколко думи, от които не се разбра дали благодари, или се извинява.

— Сбогом, господин Дьо Бражелон. Желая ви всичко хубаво — каза кралят. — Направете ми удоволствие да приемете този брилянт, който бях определил като сватбен подарък за вас.

Мис Грефтън щеше всеки момент да припадне.

Приемайки брилянта, Раул почувства, че коленете му треперят. Каза няколко благодарствени думи към краля и мис Стюарт и се обърна към Бъкингам, за да си вземе сбогом с него.

Възползвайки се от момента, кралят си тръгна. Херцогът се грижеше за мис Грефтън, като се стараеше да я успокои.

— Помолете го да остане, госпожице, моля ви — шепнеше Бъкингам.

— Напротив, ще му пожелая да тръгне веднага — каза Мери, събрала сили, — аз не съм от тези жени, за които гордостта е по-силна от другите чувства. Ако го обичат във Франция, нека се върне там и да ме благославя, че съм го посъветвала да тръгне към щастието си. Ако не го обичат там, нека се върне и аз ще го обичам както преди. Неговите нещастия няма да отслабят чувствата ми към него. Върху герба на моя род е написан девизът: „Хабеити парум, егенти кункта“ — тоест, на имащия — малко, на нямащия — всичко!

— Съмнявам се, приятелю — каза Бъкингам, — че ще намерите във Франция съкровище като това, което оставяте тук.

— Мисля или поне се надявам — сериозно каза Раул, — че любимата ми е достойна за мен. Ако се разочаровам, както вие ми дадохте да разбера, херцог, ще изтръгна от сърцето си тази любов дори ако трябва да я изтръгна заедно с него.

Мери Грефтън го погледна с неизразимо страдание в очите. Раул печално се усмихна:

— Госпожице, брилянтът, подарен ми от краля, беше предназначен за вас. Позволете ми да ви го поднеса. Ако се оженя във Франция, изпратете ми го. Ако не се оженя, оставете го за себе си.

„Какво ли иска да каже?“ — помисли си Бъкингам, докато Раул с уважение стискаше вкочанените пръсти на Мери.

Мис Грефтън разбра устремения към нея поглед на херцога.

— Ако този пръстен беше венчален, не бих го взела — каза тя.

— Но всъщност вие му предлагате да се върне при вас.

— Ах, херцог — със сълзи възкликна девойката, — такава жена като мен не е създадена за утешение на мъже като него.

— Значи вие мислите, че той няма да се върне?

— Не, няма да се върне — задушавайки се, произнесе мис Грефтън.

— А аз твърдя, че във Франция го чака разбито щастие, изгубена любов… дори опетнена чест… Какво ще му остане освен вашата любов? Отговорете, Мери, ако познавате сърцето си!

Мис Грефтън се опря на ръката на Бъкингам и докато Раул стремглаво тичаше по липовата алея, тихичко издекламира стиховете от „Ромео и Жулиета“:

Трябва да заминеш и да живееш или да останеш и да умреш.

Когато гласът й замлъкна и Раул вече беше изчезнал от очите им, мис Грефтън се прибра бледа и мълчалива.

Възползвайки се от присъствието на куриера, който бе донесъл писмото за Чарлз II, Бъкингам написа писма до принцесата и до граф Дьо Гиш.

Кралят беше прав. В два часа през нощта Раул се качи на кораба, който трябваше да го откара във Франция.

Глава тридесет и деветаСЕНТЕНЯН ИЗПЪЛНЯВА СЪВЕТА НА МАЛИКОРН

Кралят отделяше много време за портрета на Ла Валиер, тъй като му се искаше да стане колкото може по-хубав, а сеансите — по-дълги. Трябваше да се види как следи четката на художника, как очаква довършването на този или онзи детайл или появата на един или друг тон. Той току предлагаше на художника разни допълнения, на които маестрото се съгласяваше с уважение.

Когато художникът, по съвета на Маликорн, закъсняваше, а Сент-Енян изчезваше за малко, трябваше да се види красноречивото мълчание, което съединяваше в едно двете души, желаещи спокойствие и мечти. Минутите бяха вълшебни. Приближавайки се до своята възлюблена, кралят я изгаряше с погледа и дъха си.

Когато в предверието се чуваха стъпките на художника или на Сент-Енян, кралят започваше да пита нещо, Ла Валиер му отговаряше и очите и говореха на влезлия, че през отсъствието му влюбените са преживели цяло столетие.

С една дума, Маликорн, този философ по неволя, беше внушил на краля неутолима страст към неговата възлюблена.

Страховете на Ла Валиер се оказаха напразни. Никой не се досещаше, че през деня тя изчезва от стаята си за по два-три часа. Престорваше се на болна. Посетителите й, преди да влязат, чукаха. Маликорн измисли акустичен апарат, с помощта на който Ла Валиер чуваше чукането на вратата на стаята.

Затова, без да прибягва до помощта на осведомителки, тя се връщаше в стаята си, предизвиквайки известни подозрения, но след това и най-големите скептици биваха успокоени.

Когато на другия ден Маликорн отиде при Сент-Енян, за да разбере как е минал сеансът, графът трябваше да признае, че този четвърт час свобода е подействал на краля много добре.

— Трябва да увеличаваме дозата — забеляза Маликорн, — но по малко, за да изострим апетита.

Апетитът беше изострен дотолкова, че на следващия ден художникът прибра нещата си, без да дочака завръщането на Сент-Енян. А графът, като се върна, забеляза по лицето на Ла Валиер сянка на досада, която тя не успя да прикрие. Кралят не беше толкова сдържан. Той изрази недоволството си с движение на рамената, което беше доста красноречиво. Тогава Ла Валиер се изчерви.

„Добре — мислено си каза Сент-Енян. — Днес господин Маликорн ще бъде във възторг.“

— Ясно е — каза впоследствие действително доволният Маликорн, — госпожицата се е надявала, че ще закъснеете попе още четвърт час.

— А кралят е очаквал най-малко половин час, драги Маликорн.

— А художникът?

— Аз ще се заема с него — отвърна Маликорн, — позволете ми само да наблюдавам израза на лицата и да се съобразя с обстоятелствата. Това са моите вълшебни средства. Магьосниците определят височината на слънцето и звездите с астролаб. На мен ми е достатъчно да видя дали има кръгове под очите и дали са вдигнати ъгълчетата на устните.

Хитрият Маликорн имаше достатъчно време за наблюдение. Още същата вечер кралят отиде при принцесата с кралиците, но поглеждаше Ла Валиер с такива тъжни очи, че през нощта Маликорн каза на Сент-Енян:

— Утре.

Той се отправи към художника на улица Жарден Сент-Пол с молба да отложи сеанса си за два дни.

Когато Ла Валиер, вече свикнала с капака, се спусна на долния етаж, Сент-Енян не беше у дома си. Кралят, както обикновено, я чакаше при стълбата с букет в ръка. Когато тя слезе, я прегърна. Развълнуваната Ла Валиер се огледа, но като не видя в стаята никого освен краля, не се разсърди.

Седнаха. Людовик се намести до възглавниците, с които се беше оградила Ла Валиер, и сложи глава на коленете на възлюблената си, гледайки към нея. Изглежда беше настъпил мигът, когато нищо не можеше да застане между двете души.

Луиза го гледаше с упоение. В нейните кротки и чисти очи се запали пламък, който проникваше все по-дълбоко в сърцето на краля, като отначало го сгряваше, а после го запали.

Разгорещен от докосването до нейните треперещи колена, замиращ от щастие, когато ръката на Луиза се спускаше към косата му, кралят очакваше всеки момент появата на художника или на Сент-Енян. В това тъжно очакване той се опитваше да приспи сърцето и чувствата си, като отстраняваше действителността, за да преследва сянката.

Но вратата не се отваряше. Сент-Енян и художникът не се появяваха. Тайнствената, пълна със страст типгана беше приспала дори птиците в тяхната златна клетка. Победеният крал обърна глава и притисна горещи устни към ръката на Ла Валиер. Сякаш обезумяла, тя конвулсивно притисна ръцете си към устните на влюбения крал.

Людовик падна на колене и тъй като главата на Ла Валиер оставаше наведена, челото му се оказа на нивото на устните й и тя в екстаз докосна с неумела целувка ухаещите коси, които галеха страните й. Кралят я притисна в прегръдките си и те размениха първата гореща целувка, която превръща любовта в бълнуване.

Този ден художникът и Сент-Енян не се появиха изобщо.

Тежкото и сладко опиянение, чувството на възбуда, вливаше в тяхната кръв тънка отрова, като навяваше лек, приличащ на щастие сън, който ги покри като облак, отделящ минало от бъдеще.

Сред тази дрямка, пълна със сладки мечти, непрекъснатият шум на горния етаж трябвате да разтревожи Ла Валиер, но не можеше да я събуди. Тъй като шумът обаче продължаваше и ставаше все по-силен, той най-после пробуди и върна към действителността опиянената от любов девойка. Тя скочи изплашено.

— Някой ме чака горе, Людовик! Людовик, нима не чувате?

— Нима аз също не ви чакам? — нежно каза кралят. — Нека и другите почакат.

— Крадено щастие… гордостта ми трябва да мълчи, както и сърцето… — каза тя през сълзи. — Ето, чувам гласа на Монтале!

Тя започна бързо да се качва по стълбата. Кралят я последва, не беше в състояние да се раздели с нея и покриваше с целувки ръцете и роклята й.

— Да, да — повтори Ла Валиер, наполовина вдигнала капака, — това е гласът на Монтале. Сигурно се е случило нещо сериозно.

— Вървете, любов моя, и се връщайте по-скоро!

— Само не днес. Сбогом, сбогом!

Тя се наведе още веднъж, за да целуне възлюбления си, и се скри нагоре, където действително я чакаше Монтале и шепнеше:

— По-бързо, по-бързо! Той идва!

— Кой? Кой идва?

— Раул!

— Да, това съм аз! — долетя весел глас откъм парадната стълба.

Ла Валиер извика силно и отстъпи назад.

— Това съм аз, скъпа Луиза! — влизайки, извика Раул. — О, знаех, че вие все още ме обичате!

Ла Валиер направи някакъв изплашен жест, искаше нещо да каже, но успя да изрече само:

— Не, не! — и падна в обятията на Монтале. — Не се приближавайте към мен!

Монтале спря Раул със знак, който буквално го накара да замръзне на прага. После, поглеждайки към паравана, промълви:

— Ах, колко е непредпазлива! Дори не е затворила капака!

Тя бързо изтича към паравана, затвори го и се канеше да пусне капака. В този миг оттам изскочи кралят, който, чувайки вика на Ла Валиер, бързаше да й се притече на помощ. Падна пред нея на колене, обсипвайки с въпроси и Монтале, която започваше да губи самообладание. Тогава откъм вратата се чу друг отчаян вик. Кралят тръгна към коридора. Монтале безуспешно се опитваше да го спре. Оставяйки Ла Валиер, кралят изтича навън от стаята. Раул вече беше далеч и Людовик видя само някаква сянка, която се скри зад завоя на коридора.

Глава четиридесетаСТАРИ ПРИЯТЕЛИ

В същото време, когато в двора всеки беше зает с делата си, някаква фигура незабелязано се промъкваше по площад Грев към познатата ни вече къща.

Фасадата на къщата гледаше към площад Бодуайе. Тази достатъчно голяма къща, заобиколена от градини, а откъм улица Сен-Жан — с железарски магазинчета, запазващи я от любопитни погледи, сякаш беше затворена в тройна ограда от камък, шума и зеленина като балсамирана мумия в троен ковчег.

Упоменатият от нас човек вървеше с твърда крачка, макар че не беше в първа младост. При вида на неговата мантия с тухлен цвят и дългата шпага, която се виждаше под нея, всеки би познал в него търсача на приключения, а вглеждайки се внимателно в засуканите му мустаци и в тънката и гладка кожа на бузата, която се виждаше под широкополата шапка, можеше да предположи, че тези приключения са любовни.

Когато непознатият влезе в къщата, на камбанарията Сен-Жерве часовникът удари осем. След десет минути на същата врата почука съпроводена от въоръжен лакей дама. Вратата веднага се отвори от някаква старица.

Влизайки, дамата свали воала си. Тя вече не беше красавица, но бе запазила своята привлекателност. Не беше млада, но оставаше подвижна и представителна. С богатия си моден тоалет маскираше възрастта, която само Нинон дьо Ланкло с усмивка показва пред всички.

Едва влезе, и описаният от нас кавалер се приближи до нея с протегната ръка и я поздрави. Заведе я в елегантно обзаведена гостна, където върху стъклата на високите прозорци догаряха последните слънчеви лъчи, пробили си път между тънките върхове на елите.

Кавалерът и дамата седнаха един до друг. Никой от тях нямаше нужда от светлина. Те биха се потопили в мрак със същото удоволствие, с каквото самозабравено се бяха потопили един в друг.

— Скъпи Арамис — каза херцогинята, — вие не дадохте никакъв признак па живот след нашата среща във Фонтенбло и, признавам си, вашата поява в деня, когато умря францисканецът, и вашата осведоменост за някои тайни предизвикаха у мен най-голямото учудване, което някога съм изпитвала.

— Мога да ви обясня появата си на погребението и своята съпричастност към тайните — каза Арамис.

— Но преди всичко — прекъсна го херцогинята — да поговорим малко за нас. Ние сме стари приятели.

— Да, госпожо, и ако е угодно на Господ, ще останем приятели, макар и не за дълго. Във всеки случай до смъртта.

— Аз съм уверена в това и моето посещение е най-доброто доказателство.

— Ние вече нямаме, херцогиньо, предишните интереси — каза Арамис, без да се мъчи да сдържа усмивката си, защото в полумрака беше невъзможно да се забележи дали тази усмивка е загубила предишната си свежест и привлекателност.

— Затова пък сега имаме други интереси. Всяка възраст си има своите. Ще се разберем не по-лошо, отколкото в миналото, затова нека си поговорим. Искате ли?

— Аз съм на вашите услуги, херцогиньо. Извинете, но как узнахте адреса ми? И защо?

— Защо ли? Вече ви казах. Причината за това е любопитството. Искаше ми се да узная какъв сте бил за францисканеца, с когото имах работа и който умря толкова странно. По време на нашата среща във Фонтенбло, на гробищата до пресния гроб, двамата бяхме толкова развълнувани, че нищо не успяхме да си кажем. Като се разделих с вас, започнах да съжалявам. Винаги съм била много любопитна. Знаете ли, госпожа Дьо Лонгвил малко прилича на мен по това, нали?

— Не зная — сдържано отвърна Арамис.

— И така, аз се разкайвах — продължи херцогинята, — че не си поговорихме с вас на гробищата. Помислих си, че стари приятели не трябва да се държат така, и започнах да търся случай да ви засвидетелствам предаността си и да ви покажа, че клетата покойница Мари Мишон е оставила на земята сянка, която пази много спомени.

Арамис се наведе и любезно целуна ръка на херцогинята.

— Сигурно доста трудно сте ме намерили?

— Да — с досада отвърна тя, виждайки, че Арамис сменя темата на разговора. — Но знаех, че вие сте приятел на господин Фуке. Той ли ви направи епископ?

— Да, херцогиньо.

— Но това за вас е капитулация, прекрасни мускетарю. „Както за теб политическите интриги“ — помисли си Арамис.

— Открихте ли необходимите сведения? — добави той на глас.

— Доста лесно. Вие бяхте заедно с господин Фуке във Фонтенбло. После направихте малко пътешествие до своята епархия, струва ми се, Бел-Ил.

— Грешите, госпожо. Моята епархия е Ван.

— Точно това исках да кажа. След като узнах, че сте се върнали от Ван, се срещнах със своя приятел граф Дьо ла Фер. Но той е много потаен човек и ми отговори, че не знае адреса ви.

„Атос е останал верен на себе си — помисли си епископът. — Хубавото не се променя лесно.“

— Тогава… Нали знаете, че още не мога да се показвам тук, защото вдовстващата кралица все още ми е сърдита.

— Да, и това много ме учудва.

— О, има си причини… Принудена съм да се крия. За щастие, срещнах господин Д’Артанян, един от някогашните ви приятели, нали?

— Сегашен приятел също, херцогиньо.

— Той ме изпрати при господин Безмо, коменданта на Бастилията.

Арамис трепна. От събеседничката му не убягна тази реакция.

— Господин Дьо Безмо! — учудено каза той. — Защо Д’Артанян ще ви изпраща при господин Безмо? Какво означава това?

— Според думите на господин Д’Артанян господин Дьо Безмо ви е задължен. А хората винаги знаят адреса на своите кредитори и длъжници. Безмо ме изпрати в Сен-Манде, където написах писмо до вас.

— Ето го. То е скъпоценно за мен, тъй като на него дължа удоволствието да ви видя.

Херцогинята, доволна, че й се удаде да се докосне безболезнено до всички деликатни точки на разговора, облекчено въздъхна. Арамис обаче не въздишаше.

— Стигнахме до вашето посещение при Безмо.

— Не — засмя се тя, — този въпрос го отминахме отдавна.

— Тогава до недоволството ви от кралицата майка.

— Не, още по-нататък. До отношенията… Това е много просто. Нали знаете, че аз живея в Брюксел с господин Дьо Лек, който ми е почти съпруг. Сигурно знаете, че децата ми ме обраха и ме разориха. Наложи ми се да придобивам средства за съществуването си, за да не изпадна в нищета. Никъде нямах кредит и покровители.

— А колко хора сте покровителствали! — лукаво се усмихна Арамис.

— Винаги става така. Тогава се срещнах с испанския крал, който според обичая беше пристигнал във Фландрия, за да назначи генерал на йезуитския орден.

— Нима съществува такъв обичай?

— Не знаехте ли това? Трябва да го знаете. Вие бяхте толкова близък с францисканеца, с генерала на йезуитския орден… Значи срещнах се с испанския крал. Той искаше да ми помогне, но не успя. Единственото, което направи, беше, че ми даде препоръчителни писма и пенсия от средствата на йезуитския орден. При мен беше изпратен генералът, тоест, францисканецът. За да се уреди пенсията ми, беше написано, че имам заслуги към ордена. Знаете ли, че има такова правило?

Херцогиня Дьо Шеврьоз замълча и се опита да разгледа лицето на Арамис. Но вече беше съвсем тъмно.

— С една дума, такова правило съществува — каза тя, след като той не отговори. — Нужно беше да се докаже, че принасям полза на ордена. Тогава предложих да пътувам за сметка на ордена и така станах негов агент. Разбирате, това е формалност и е направено само за оправдание. По този начин получавам прилична пенсия.

— Боже мой, херцогиньо! Всяка ваша новина за мен е като удар с нож. Да получавате пенсия от йезуитите!

— Не, господине, от Испания.

— Но признайте си, че това е едно и също. От вашето предишно състояние ви остава Дампиер. Това съвсем не е лошо.

— Да, но Дампиер е заложен, обременен с дългове и разорен като неговата собственичка.

— Как може Ана Австрийска да гледа на всичко това равнодушно? — каза Арамис, опитвайки се на свой ред да разгледа лицето на херцогинята, но не видя нищо освен тъмнина.

— Да, тя е забравила всичко.

— Опитвали ли сте да си върнете нейното благоразположение?

— Да. Но по някаква необяснима случайност младият крал е наследил антипатията, която изпитваше към мен скъпият му татко. Сигурно сега ще ми кажете, че мога да внушавам само омраза, откак престанах да бъда обичана жена!

— Скъпа херцогиньо, нека преминем сега към въпроса, който ви е довел тук. Струва ми се, че можем да бъдем полезни едип на друг.

— Аз също мислех така. Тръгнах към Фонтепбло с двойна цел. Тук бях поканена от известния ви францисканец. Всъщност как се запознахте с него? Разказах ви за себе си, сега е ваш ред да направите това.

— Всичко е съвсем просто, херцогиньо. Учихме с него богословие в Парма. Станахме приятели, но работата, пътешествията и войната ни разделиха.

— Знаехте ли, че той е генерал на йезуитския орден? И по какво стечение на обстоятелствата се появихте в странноприемницата, където се събираха агентите на ордена?

— Всичко е съвсем просто — спокойно отвърна Арамис. — Пристигнах във Фонтенбло при господин Фуке, за да поискам аудиенция при краля. По пътя си срещнах бедния умиращ монах и го познах. Останалото ви е известно: той умря в ръцете ми.

— Да, но той ви остави на небето и на земята такава голяма власт, че от негово име вие давате доста важни заповеди.

— Действително той ми даде няколко поръчения.

— Включително и за мен ли?

— Вече ви казах. Трябваше да ви изплатя дванадесет хиляди ливри. Струва ми се, че сложих необходимия подпис за тяхното изпращане. Нима не сте ги получили?

— Получих ги, получих ги! Но се говори, скъпи прелате, че вие давате заповеди с такава тайнственост и с такова царствено величие, че всички ви смятат за наследник на скъпия покойник.

Арамис се размърда. Херцогинята продължаваше:

— Осведомих се за това от испанския крал, но той разсея съмненията ми. Съгласно статута на ордена генералът на йезуитите трябва да бъде испанец. Вие не сте испанец и не сте назначен от испанския крал.

— Виждате ли, херцогиньо, вие сте допуснали грешка, а испанският крал я е поправил — каза Арамис назидателно.

— Да, драги Арамис. Но ми дойде още нещо наум… Знаете, че мисля за всичко по малко. Говорите ли испански?

— Всеки участник от Фрондата знае испански език.

— Живял ли сте във Фландрия?

— Три години.

— А в Мадрид?

— Петнадесет месеца.

— Значи имате право да вземете испанско поданство, когато пожелаете? Две години живот и знаенето на езика са задължителни за това. Вие имате всичко необходимо… Казвам всичко това, защото съм в добри отношения с испанския крал. Искате ли да го помоля да ви направи приемник на францисканеца?

— О, херцогиньо!

— Или може би вече сте негов приемник? — хитро попита тя.

— Не, давам ви дума.

— Тогава мога да ви направя тази услуга.

— Защо не сте направили това за господин Дьо Лек? Той е талантлив човек и вие го обичате.

— Да, разбира се, но нищо не излезе от това. Да оставим Лек! Искате ли да направя на вас тази услуга? Не? След този отказ не се решавам да поискам услуга от вас. Защо ще ви моля, след като нямате власт да изпълните молбата ми.

— Все пак може би ще ми се удаде да направя нещо…

— Имам нужда от пари, за да възстановя Дампиер.

— А — хладно каза Арамис. — Пари?… Колко са ви нужни, херцогиньо?

— Доста.

— Жалко. Знаете, че не съм генерал.

— Но вие имате приятел, който е доста богат. Господин Фуке!

— Господин Фуке? Госпожо, но той е почти разорен!

— Казваха ми, но не исках да повярвам, защото притежавам няколко писма от кардинал Мазарини, по-точно, не аз, а господин Лек и в тях се разказва за странни сметки.

— За какви именно?

— За продадени ренти и тиражирани заеми, не помия точно. Във всеки случай, ако се съди по писмата на Мазарини, суперинтендантът е взел от държавната хазна тринадесет милиона. Работата е сериозна.

Арамис стисна юмруци, та чак ноктите му се забиха в дланите.

— Как! — възкликна той. — Вие имате такива писма и не сте казали на господин Фуке?

— Такива неща се държат за краен случай, — възрази херцогинята. — Яви ли се необходимост, и те се изваждат на бял свят.

— Нима вече се е явила необходимост?

— Да, мили мой.

— Значи се каните да предложите тези писма на господин Фуке?

— Не, предпочитам да поговоря с вас по този въпрос.

— Виждам, че имате голяма нужда от пари, бедна госпожо, след като сте стигнали дотук. Навремето вие малко ценяхте прозата на господин Мазарини. Освен това — студено продължи Арамис — сигурно ви е тежко да прибягвате до това средство. Жестоко средство!

— Ако исках да причиня зло, а не добро — каза херцогиня Дьо Шеврьоз, — нямаше да се обръщам към генерала на ордена или към господин Фуке за тези половин милион ливри, които са ми нужни… Възстановяването на Дампиер няма да ми излезе по-евтино. Нямаше да се обръщам към тези лица, а щях да представя писмата на своята стара приятелка — Ана Австрийска, и те щяха да ми послужат като препоръка. Щях да поискам тази дреболия, като кажа: „Ваше величество, искам да притежавам честта да ви приема в Дампиер. Помогнете ми да го възстановя.“

Арамис не каза нито дума.

— За какво се замислихте? — попита херцогинята.

— Събирам наум — каза Арамис.

— А господин Фуке ще изважда. Аз пък ще се опитам да умножавам. Какви чудесии математици сме! Колко добре можем да се разберем. Между хора като нас двамата може да се каже само да или не, и то незабавно.

„Това е клопка — помисли си епископът, — не е възможно тази жена да бъде приета от Ана Австрийска.“ Сетне каза:

— Ще бъда много учуден, ако в момента господин Фуке намери петстотин хиляди ливри.

— Тогава не си струва да говорим за това — каза херцогинята, — нека Дампиер сам се възстановява.

— Кралицата, естествено, ще направи за вас нещо, което не е по силите на суперинтенданта?

— О, разбира се… кажете, нали не искате лично да говоря за тези писма с господин Фуке?

— Както желаете, херцогиньо, но господин Фуке или се чувства виновен, или е невинен. Ако се чувства виновен, той от гордост няма да признае това. Ако не чувства вина, тази заплаха ще го обиди.

— Разсъждавате като ангел — каза херцогинята и се изправи.

— Значи се каните да донесете на кралицата за господин Фуке? — попита Арамис.

— Да донеса?… Каква лоша дума! Не, аз няма да донасям, скъпи приятелю. Вие твърде добре сте запознат с политиката, за да не знаете как се вършат подобни неща. Аз ще предложа услугите си на страната, която е враждебна на господин Фуке. Това е всичко.

— Вие сте права.

— А в борбата между партиите всяко оръжие може да послужи. Когато възстановя добрите си отношения с кралицата майка, мога да стана много опасна.

— Сигурно знаете, че господин Фуке е в прекрасни отношения с испанския крал, херцогиньо? Ако предизвикате борба между партиите, както казвате, господин Фуке ще започне борба с вас по друг начин. Той също има право да прибегне до такова оръжие, как мислите?

— Разбира се, че има. Но вие искате да кажете, че отношенията му и с генерала на ордена на йезуитите също са добри, така ли, скъпи Арамис?

— Не е изключено, херцогиньо.

— Тогава ще ме лишат от пенсията, която получавам от ордена? Е, ще се справя някак си. Нима след Ришельо, след Фрондата, след изгнанието нещо може да изплаши херцогиня Дьо Шеврьоз, мили мой?

— Но вие знаете, че пенсията достига четиридесет и осем хиляди ливри на година. Освен това по време на борбата между партиите и вашите приятели ще имат доста неприятности.

— Искате да кажете, че ще пострада бедният Лек?

— Това е почти сигурно, херцогиньо.

— О, той получава само дванадесет хиляди ливри на година.

— Да, но испанският крал е влиятелна личност. По искане на господин Фуке може да затвори господин Лек.

— Не се боя много от това, мили мой, защото, след като се сдобря с Ана Австрийска, ще издействам Франция да поиска освобождаването му.

— Да допуснем. Но тогава ще се появи нова опасност. Вие знаете, че човек, който е агент на ордена, не може да скъса с него просто така. Тайните, в които може да бъде посветен, са опасни. Те носят нещастие на човека, който ги знае.

— Това вече е сериозно — каза херцогинята и се замисли. Въпреки пълния мрак Арамис почувства как в сърцето му се забива като нагорещено желязо погледът на неговата събеседничка.

— Нека направим изводите — каза Арамис, който от този момент застана нащрек, като пъхна ръката си под камизола, където беше скрита камата.

— Именно да направим изводите: добри сметки — добри приятели.

— Лишаването ви от пенсия… Четиридесет и осем хиляди ливри плюс дванадесетте хиляди ливри пенсия на господин Лек правят шестдесет хиляди ливри. Питам се с какво ще ги замените?

— С тези половин милион ливри, които ще получа от кралицата. Знам съвсем сигурно средство, за да ги получа — необмислено каза херцогинята.

При тези думи Арамис се разтревожи. Щом тя неволно се изпусна, значи той е толкова подготвен, че от време на време надделява, а противничката му губи преимуществото си.

— Добре, дори да получите тези пари — продължи той, — вие пак ще загубите доста. Ще получавате сто хиляди франка пет години вместо шестдесет хиляди десет години.

— Не, тези загуби ще траят само докато господин Фуке е министър, а това няма да продължи повече от два месеца. Виждате ли колко съм откровена с вас?

— Благодаря ви, херцогиньо. Но напразно си мислите, че след падането на господин Фуке орденът отново ще изплаща пенсията.

— Знам средство да заставя ордена да бъде щедър, както знам и как да накарам вдовстващата кралица да бръкне в кесията си.

— В такъв случай, херцогиньо, ние всички трябва да сведем знамената си пред вас. Победата е ваша, триумфът е ваш! Бъдете милостива, моля ви. Свирете отбой!

— Как можете вие — продължи херцогинята, без да обръща внимание на иронията на Арамис, — да се запъвате за някакви жалки половин милион ливри, когато става въпрос за избавянето на вашия приятел… извинете, на вашия покровител, от неприятностите, които ще му причинят враговете?

— Ще ви кажа защо, херцогиньо. След като получите петстотин хиляди ливри, господин Дьо Лек също ще поиска своята част, нови петстотин хиляди ливри, не е ли така? А след вас двамата ще дойде ред на вашите деца, на вашите бедняци и кой знае още на кого, докато писмата, колкото и да са компрометиращи, ще струват три или четири милиона. Ей Богу, херцогиньо, брилянтените висулки на френската кралица бяха по-скъпи от тези късчета хартия, но дори и те не струваха четвърт от исканата от вас сума!

— Вие сте прав, но търговецът иска за стоката си определена от него цена. Купувачът може да купи или да се откаже.

— Искате ли, херцогиньо, да ви кажа защо няма да купя стоката ви? Защото вашите писма от Мазарини са подправени! Нали щеше да бъде най-малкото странно да продължавате да водите с кардинала интимна преписка, след като той ви скара с кралицата. Това щеше да прилича на страст, на шпионаж… ей Богу, не се решавам да изрека точната дума…

— Не се стеснявайте, кажете.

— На угодничество.

— Всичко това е вярно, но и това, което е написано в писмата, също е вярно.

— Кълна ви се, херцогиньо, че тези писма няма да ви донесат никаква полза, когато ги покажете на кралицата.

— Ще донесат, бъдете сигурен.

„Пей, птичко, пей! — каза си на ума Арамис. — Съскай, змийо.“ Но херцогинята беше казала всичко и се отправи към вратата. Арамис й беше приготвил изненада… Проклятието на победения, следващо колесницата на триумфиращия.

Той позвъни. В гостната внесоха свещи, които ярко осветиха помръкналото лице на херцогинята. С дълъг ироничен поглед Арамис изгледа бледите изсъхнали бузи, очите, горящи под възпалените клепачи, тънките устни, старателно прикриващи черни и редки зъби.

Той умишлено беше оставил пред нея стройния си крак, грациозната си, горда глава, усмихваше се, за да демонстрира блестящите си бели зъби на светлината. Застаряващата кокетка разбра неговия замисъл. Тя стоеше точно пред огледалото, което благодарение на контрастта убийствено подчертаваше старостта й, толкова грижливо скривана от нея.

С неуверена и тежка походка тя побърза да си тръгне, без да отговори на поклона на Арамис, който той направи с гъвкавост и грация на едновремешен мускетар. Като се поклони, той като зефир се плъзна по паркета, за да я изпрати.

Херцогиня Дьо Шеврьоз кимна на своя въоръжен с мускет едър лакей, след което напусна къщата, където двамата нежни приятели не успяха да се спогодят само защото всеки твърде добре беше отгатнал замисъла на другия.

Глава четиридесет и първаВ НЕЯ СТАВА ОЧЕВИДНО, ЧЕ АКО НЕ МОЖЕШ ДА СЕ СПАЗАРИШ С ЕДИН, НИЩО НЕ ПРЕЧИ ДА СЕ СПОГОДИШ С ДРУГ

Арамис беше отгатнал. Излизайки от къщата на площад Бодуайе, херцогиня Дьо Шеврьоз нареди да се приберат в къщи. Тя, без съмнение, се боеше, че я следят, и искаше по този начин да се подсигури. След като се върна у дома и се убеди, че никой не я следи, разпореди да отворят градинската вратичка, която водеше към малка улица, и излезе през нея на път за улица Кроа дьо Пти Шан, където живееше Колбер.

Казахме, че вечерта беше настъпила, по-точно, нощта, и то непрогледна. Притихналият Париж великодушно скри в тъмнината и знатната херцогиня, която плетеше политическата си интрига, и неизвестната гражданка, която, закъсняла след вечерята в града, под ръка със своя любовник се прибираше под съпружеския покрив по най-дългия път. Госпожа Дьо Шеврьоз достатъчно беше привикнала към това, което можеше да се нарече „нощна политика“, вследствие на което знаеше отлично, че министрите никога не се заключват, дори у дома си, от младите и прелестни жени, бягащи от прашните служебни канцеларии, както и от опитните дами, които избягват нескромното ехо на министерствата.

Пред вратата херцогинята беше посрещната от лакей и трябва да отбележим, че приемът не беше добър. След като разгледа посетителката, той дори си позволи да забележи, че в такъв час и на тази възраст не е редно да се откъсва господин Колбер от задачите, които решава, преди да потъне в сън.

Херцогиня Дьо Шеврьоз не се разгневи, а написа на едно листче от бележник името си — достатъчно нашумяло, неведнъж неприятно поразявало слуха на Людовик XIII и на великия кардинал.

Написа името си с едър и небрежен почерк, разпространен сред висшето общество, сгъна хартията по особен, свойствен за нея начин, след което я връчи на лакея без нито една дума, но с такъв величествен вид, че този опитен мошеник, който умееше да усеща благородниците от разстояние, след като отгатна в нея знатна дама, наведе глава и се спусна да докладва на Колбер.

Не е необходимо да добавяме, че след като разгърна листчето, интендантът не се сдържа да възкликне и този отзив беше достатъчен за лакея, да разбере колко сериозно трябва да се отнася с тайнствената гостенка. Той се спусна тичешком към нея.

Тя доста трудно се изкачи до втория етаж на красивата нова къща, спря се за миг на площадката, за да си поеме дъх, след което влезе при Колбер, който сам й отвори вратата.

Херцогинята се спря на прага, за да разгледа по-добре човека, с когото й предстоеше да има работа.

Тежка, едра глава, гъсти вежди, неприветливо лице, сякаш натиснато от воденичен камък, с брадичка, подобна на свещеническите — всичко това от пръв поглед й внуши мисълта, че преговорите няма да са трудни и че заедно с това спорът за тази или онази подробност ще бъде напълно безинтересен, защото такава груба натура сигурно е чужда на изтънчената мъст и ненаситното честолюбие.

Но когато херцогинята се вгледа внимателно в мъничките черни очи, пронизващи от упор, в дългите бръчки на изпъкналото сурово лице, в едва забележимото потреперване на устните, което за най-слабия наблюдател означаваше добродушие, тя промени мнението си за Колбер и помисли: „Това е човекът, когото търся.“

— На какво дължа честта на вашето посещение, госпожо? — попита той.

— За всичко е причина необходимостта, господине, нуждата, която имам от вас, а и вие от мен.

— Щастлив бях да чуя първата част на вашата фраза, но що се касае до втората част…

Госпожа Дьо Шеврьоз седна на предложеното й кресло.

— Господин Колбер, вие сте интендант на финансите. И, естествено, искате да станете суперинтендант, нали? Не отричайте! Това ще удължи безсмислено разговора ни и няма да доведе до нищо.

— Но, госпожо! Въпреки искреното ми желание да ви доставя удоволствие, въпреки уважението, което съм задължен да проявя към дама с вашето положение, нищо не би могло да ме накара да кажа, че искам да седна в креслото на моя началник.

— Такова нещо не съм казала, господине. Освен ако без да искам съм нарушила добрия тон. Хайде вместо думата „седна“ да употребим „заменя“. Просто искам да ви кажа определено, че вие искате да замените господин Фуке.

— Неговата Фортуна ще устои на всяко изпитание, госпожо. Суперинтендантът е Родоският колос на нашия век. Корабите плават в краката му, но не го докосват.

— Аз също охотно бих използвала това сравнение. Да, господин Фуке изпълнява ролята на Родоския колос, но спомням си, че чух — струва ми се, че от господин Конрар… академика… — че когато този колос паднал, търговецът, който го купил… да, обикновен търговец, господин Колбер, та той натоварил отломките му на четиристотин камили. Търговец! Колко далеч е от интенданта на финансите…

— Госпожо, уверявам ви, никога няма да сваля господин Фуке.

— Е, господине, след като упорствате и продължавате да проявявате чувствителност, сякаш не знаете, че се казвам херцогиня Дьо Шеврьоз и че аз съм доста стара жена, която е имала честта да бъде политически противник на кардинал Ришельо, която няма време да го губи напразно, аз ще намеря хора, които са по-проницателни от вас и са заинтересовани да постигнат успех.

— В какво, госпожо, в какво?

— Карате ме да си разваля мнението за сегашните хора, господине. Кълна ви се, че ако по мое време някоя жена се беше появила при господин Сен-Мар, който, да бъда откровена не беше много мъдър, кълна ви се, че ако тя кажеше за кардинала толкова, колкото аз казах за господин Фуке, той веднага щеше да изкове желязото.

— Бъдете снизходителна, госпожо.

— Значи сте съгласен да замените господин Фуке?

— Ако кралят го уволни, разбира се.

— Отново казвате излишни неща. Ясно е, че щом досега не сте постигнали оставката му, значи не сте могли. Затова аз щях да съм кръгла глупачка, ако не носех със себе си това, което не ви достига.

— Отчаян съм, че съм принуден да настоявам на своето — каза Колбер след минута мълчание, — но съм длъжен да ви уведомя, госпожо, че вече шест години срещу господин Фуке идват донос след донос, но положението му ни най-малко не се е разклатило.

— Всяко нещо с времето си. Разобличителите на господина не са се казвали Шеврьоз и не са притежавали доказателства под формата на шест писма от кардинал Мазарини, неопровержимо сочещи правонарушението, което имам предвид. Или престъплението, ако това повече ви харесва.

— Престъпление? Извършено от господин Фуке?

— Именно… Странно, господин Колбер, странно… Обикновено вие имате хладно и непроницаемо лице, а сега виждам, че просто сияете.

— Простете, херцогиньо, но да се подложи господин Фуке на изгнание, арест, немилост — това е вече много!

— Знам какво говоря — хладно продължи херцогинята. — Не живея толкова далеч от Париж, за да не зная какво става тук. Кралят не обича господин Фуке и с удоволствие ще го погуби, ако има повод за това.

— Поводът трябва да е сериозен.

— Моят повод е добър и аз го оценявам на петстотин хиляди ливри. Искам да кажа, че бих разменила този повод срещу такава сума.

— Разбирам, херцогиньо. Но след като продавате нещо, аз трябва да съм запознат с него.

— Не е трудно. Шест писма от кардинал Мазарини — те, естествено, не биха стрували толкова като архивна ценност, ако не доказваха, че господин Фуке е присвоил крупни държавни суми. Достатъчно очевидно доказателство. Искате ли да ги прочетете? Това са копия, разбира се.

Херцогинята измъкна скрития на гърдите й неголям свитък, леко смачкан от кадифения корсаж, и го подаде на Колбер.

Той жадно се нахвърли на документите. Прочете го и каза:

— Чудесно! Всичко е достатъчно ясно. Излиза, че кардинал Мазарини е връчил пари на господин Фуке, а той ги е оставил при себе си. За какви пари всъщност става дума.

— Там е работата! Всъщност, ако се договорим, към шестте ще прибавя още едно писмо, седмото, което окончателно ще ви разкрие всичко.

— А оригиналите? — попита Колбер.

— Ненужен въпрос. Все едно да ви питам, господин Колбер, дали ще бъдат пълни или празни чувалчетата съд златни монети, които ще ми дадете… И така, сделката е сключена?

— Още не. Има нещо, за което нито вие, нито аз сме помислили. Във всеки случай господин Фуке може да бъде погубен само чрез един процес, придружен с публичен скандал.

— Да. Тогава какво?

— Просто няма да има нито процес, нито скандал. Става дума за генералния прокурор на парламента, защото във Франция абсолютно всичко: администрация, армия, правосъдие, търговия — всичко е свързано с верига от взаимни услуги, което се нарича корпоративен дух. Затова, госпожо, парламентът никога няма да се съгласи неговият глава да бъде даден под съд. Дори това да се случи по заповед на краля, парламентът никога няма да осъди своя генерален прокурор.

— Всъщност, господин Колбер, мен това не ме засяга.

— Зная, госпожо. Но мен, естествено, ме засяга и това сваля цената на документите, които сте донесли. За какво могат да ми послужат доказателства за престъпление, ако то не може да бъде наказано?

— Но ако върху Фуке паднат подозрения, той ще бъде отстранен от длъжността суперинтендант.

— Това е много важно! — възкликна Колбер и мрачното му лице изведнъж доби отмъстителен израз.

— Ах, господин Колбер, простете ми — забеляза херцогинята, — те знаех, че сте толкова впечатлителен. Добре, превъзходно! Щом това, което имам, ви е малко, да прекратим този разговор.

— Не, госпожо. След като цената на стоката е паднала, трябва и вие да отстъпите. Предлагам ви двеста хиляди ливри.

Херцогинята се изсмя, после внезапно добави:

— Почакайте. Имам още едно предложение. Ще ми дадете триста хиляди ливри.

— Не, не!

— Дали ще сте съгласен или не, това е… Това не е всичко.

— Още нещо ли има? Вие ставате невъзможна, херцогиньо.

— Съвсем не, защото не искам повече пари. Искам услуга. Вие знаете, че аз винаги съм била нежно привързана към кралицата. И… искам да се видя с нейно величество. Да, господин Колбер, с кралицата, която вече не ми е приятелка, наистина, но може отново да ми стане, ако ми се даде съответна възможност за това.

— Нейно величество не приема вече никого. Сигурно ви е известно, че пристъпите на болестта й се повтарят все по-често?

— Точно затова трябва да я видя. Представете си, у нас, във Фландрия, заболяване от такъв род е нещо много често.

— Рак? Страшна, неизлечима, съдбоносна болест.

— Не вярвайте на това, господин Колбер. Фламандският селянин е първобитна личност. Той има не съпруга, а робиня. Докато пуши вечната си лула, жена му работи. Вади вода от кладенеца, товари мулето или магарето, носи на гръб всякакви тежести. Тъй като не се жали, постоянно се наранява, освен това често я бият. А ракът произхожда от телесни увреждания. Разбира се, фламандките не умират от това. Когато страданията им станат непоносими, те намират лек. Врачките в Брюге изумително лекуват тази болест. Те имат лековити води, настойки и мазила. Дават на болния бутилка вода и свещ и продавайки своята стока, носят приход на духовенството, а заедно с това служат на Бога. Нейно величество ще оздравее и ще запали толкова свещи, колкото реши, че са достойни за нея. Виждате, господин Колбер, че да се попречи на срещата ми с кралицата е равносилно на цареубийство.

— Херцогиньо, вие сте прекалено умна жена и ме обърквате. Но аз се досещам, че вашата велика любов към кралицата се обяснява с някаква лична изгода, която разчитате да извлечете от срещата си с нея.

— Нима се стремя да скрия това? Струва ми се, че казахте: някаква изгода. Знайте, не някаква, а много голяма. И аз ще ви го докажа с няколко думи. Ако успеете да ме вкарате при нейно величество кралицата, ще се задоволя с тристата хиляди, които ми предложихте. Ако ми откажете, ще оставя писмата при мен и ще ги дам само след незабавното изпращане на петстотин хиляди ливри.

Казвайки това, херцогинята решително се изправи, като остави Колбер с неприятните му мисли. Да се продължава пазарлъкът беше немислимо. Да се прекрати, означаваше да се загуби неимоверно много.

— Госпожо — каза той, — ще имам удоволствието да ви изплатя сто хиляди екю. Но как ще получа от вас оригиналите?

— По най-простия начин, скъпи господин Колбер… На кого имате достатъчно доверие за това?…

Строгият финансист започна беззвучно да се смее, неговите широки черни вежди се повдигаха и спускаха върху жълтото чело като криле на прилеп.

— На никого — каза той.

— Но сигурно правите изключение за самия себе си?

— Какво искате да кажете с това, херцогиньо?

— Искам да кажа, че ако решите да дойдете заедно с мен за писмата, те ще ви бъдат връчени лично и вие можете да ги преброите и проверите. Трябва да вземете със себе си сто хиляди екю, защото аз също не вярвам никому освен на себе си.

Колбер почервеня до веждите. Подобно на всички, които превъзхождат останалите в изкуството на сметките, той беше крайно внимателен към най-малката дреболия.

— Госпожо — каза той, — аз ще взема със себе си обещаната сума във вид на два чека, които ще можете да осребрите в моята каса. Удовлетворява ли ви такъв начин на разплащане?

— Колко жалко, че всеки от вашите чекове не струва милион, господин интендант… И така, ще имам честта да ви покажа пътя.

— Позволете ми да се разпоредя да приготвят конете ми.

— Долу ме чака карета.

Колбер се изкашля нерешително. Той изведнъж си представи, че предложението на херцогинята е клопка, че може би долу го чакат врагове и че тази дама, предложила му да продаде тайната си за сто хиляди екю, я е предложила за същата сума и на Фуке.

Той толкова се забави, че херцогинята го погледна внимателно в очите.

— Собствената си карета ли предпочитате? Страхувате се да не ви вкарам в клопка?

— Херцогиньо, вие сте с капризен характер, а аз съм човек с положителен характер и се боя да не бъда компрометиран с някоя лоша шега.

— С една дума, вие се страхувате! Добре, тръгвайте с вашата карета и вземете толкова лакеи, колкото искате… Но помислете: това, което правим с вас насаме, ще се знае само от нас двамата, а види ли го трети, ще стане известно на всички. В края на краищата аз не настоявам, нека моята карета следва вашата, а аз ще се радвам да седна при вас, за да се отправим при кралицата. Забравихте ли вече? Такова съществено условие от нашия договор и вече сте го предали на забрава! Каква дреболия е било за вас! Боже господи! Ако знаех, че е така, щях да ви поискам двойно.

— Херцогиньо, размислих. Няма да дойда с вас. Тъй като доверието ми към вас е безгранично.

— Приятно ми е да го чуя… Но как ще си получа стоте хиляди екю?

Интендантът надраска няколко думи на лист хартия и я подаде на херцогинята.

— Ето ги. Платено ви е — каза той.

— Вашият жест е красив, господин Колбер, и аз ще ви го върна.

Произнасяйки тези думи, тя се засмя. Смехът на госпожа Дьо Шеврьоз приличаше на зловещ шепот и всеки, който чувства в сърцето си трепета на младостта, вярата и любовта, накратко казано — на живота, би предпочел да чуе стон, отколкото това жалко подобие на смях.

Херцогинята дръпна корсажа си и извади оттам малък свитък, вързан с огненочервена лента. Кукичките отстъпиха под рязкото движение на нервните ръце и пред очите на интенданта, заинтригуван от тези странни приготовления, се показа безсрамно оголената почервеняла гръд, протрита от свитъка. Херцогинята продължи да се смее.

— Вземете — каза тя, — тези писма са писани от самия кардинал. Те са ваши, а освен това херцогиня Дьо Шеврьоз благоволи да се съблече пред вас, сякаш сте… не, няма да казвам имена, които може да ви накарат да се възгордеете. А сега, господин Колбер — продължи тя, бързайки да закопчее роклята си, — кариерата ви е осигурена. Водете ме при кралицата.

— Не, госпожо. Ако отново си навлечете гнева на нейно величество и в двореца узнаят, че аз съм този, който ви е въвел в нейните покои, кралицата няма да ми го прости до края на дните си. В двореца ще се намерят предани на мен хора, които ще ви въведат там, а аз ще остана настрана от тази работа.

— Както желаете, важното е да мога да проникна при нея.

— Добре. Ще заповядам на дежурния офицер на нейно величество да пусне в двореца една бегинка, монахиня, с лекарство, способна да облекчи страданията на кралицата. Вие ще получите от мен пропуск, но лекарствата и обясненията трябва сама да дадете. Аз ще призная, че съм изпратил при кралицата лекуваща бегинка, но ще се отрека от херцогиня Дьо Шеврьоз.

— За това бъдете спокоен, дотам няма да се стигне.

Глава четиридесет и втораКОЖАТА НА МЕЧКАТА

Колбер връчи на херцогинята пропуска и едва-едва премести креслото, зад което тя стоеше като зад укритие. Госпожа Дьо Шеврьоз кимна и излезе.

Колбер, след като позна почерка на Мазарини и преброи писмата, позвъни на секретаря, като нареди да извикат парламентарния съветник господин Ванел. Секретарят отвърна, че съветникът, верен на своите навици, току-що е пристигнал, за да доложи на интенданта за най-важното в днешната работа в парламента.

Колбер се приближи до лампата и прочете писмата на покойния кардинал. Той няколко пъти се усмихна, убеждавайки се все повече и повече в ценността на документите, предадени му от госпожа Дьо Шеврьоз. После подпря тежката си глава с ръце и няколко минути прекара в размисъл.

В това време в кабинета влезе висок човек със слабо лице и хищен нос. Той влезе със скромна увереност, която показваше гъвкав и твърд характер, гъвкав по отношение на господаря, който може да осигури дивеча, и твърд по отношение на кучетата, които се осмеляват да му оспорват някой тлъст кокал.

Под мишница Ванел носеше папка с големи размери. Той я остави на бюрото, където Колбер беше склонил глава върху ръцете си.

— Здравейте, господин Ванел — каза Колбер, откъсвайки се от мислите си.

— Здравейте, монсеньор — непринудено отвърна Ванел.

— Трябва да казвате „господине“ — меко го поправи Колбер.

— Когато човек се обръща към министрите, казва „монсеньор“ — невъзмутимо забеляза Ванел, — а вие сте министър.

— Все още не!

— Аз ще ви наричам монсеньор. Вие сте мой началник и мой господар, какво повече е нужно! Ако не ви харесва да ви наричам така в присъствието на външни хора, позволете ми да ви наричам монсеньор, когато сме насаме.

Колбер вдигна глава на височината на лампата и прочете или се опита да прочете по лицето на Ванел колко искреност има в тази проява на преданост. Но съветникът съумя да издържи погледа, въпреки че това беше поглед на министър. Колбер въздъхна: не прочете върху лицето на Ванел нищо определено. Възможно беше той да се окаже честен. Колбер си помисли, че този човек, който му е подчинен по служба, в действителност го държи в ръцете си, тъй като госпожа Ванел бе негова любовница. Докато мислеше за участта на този човек, Ванел безстрастно извади от джоба си запечатано с испански восък, напарфюмирано писмо и го подаде на интенданта:

— Писмо от жена ми, монсеньор.

Колбер се задави. Взе писмото, отвори го, прочете го и го прибра в джоба си, докато Ванел невъзмутимо четеше своите протоколи.

— Ванел — каза внезапно шефът на своя подчинен, — вие, доколкото виждам, не се страхувате от работа? Дванадесет часа на ден не ви ли докарват до ужас?

— Аз работя по петнадесет часа, монсеньор.

— Но това е невъзможно. Задълженията в парламента не ви отнемат повече от три часа.

— О, аз водя счетоводните книги на един мой приятел, чиито дела се намират под мой контрол, а освен това в свободното си време изучавам древноеврейски език.

— Вас много ви ценят в парламента, нали, Ванел. Не трябва дълго да се заседавате на съветническото място. Трябва да си купите длъжност. Нещо по-значително. Най-трудно се задоволяват скромните желания.

— Да се напълнят скромните кесии също не е лесно.

— Каква длъжност най-много би ви харесала?

— Право да си кажа, не виждам нито една, която би била за моя джоб.

— Има една добра длъжност. Но трябва да бъдеш крал, за да можеш да си я купиш без парични затруднения, а кралят сигурно няма да пожелае длъжността генерален прокурор.

Като чу тези думи, Ванел вдигна към Колбер безизразен поглед. Колбер така и не можа да разбере дали Ванел е отгатнал мислите му, или просто е реагирал на думите му.

— За коя длъжност на генерален прокурор говорите, монсеньор? Аз знам само длъжността на господин Фуке.

— Точно за нея говоря, мили мой съветнико.

— Не е лош вкусът ви, монсеньор, но стоката може да бъде купена, ако се продава.

— Мисля, че тази длъжност скоро ще се изнесе на пазара.

— Ще се изнесе на пазара? Длъжността генерален прокурор? Длъжността на господин Фуке, която го прави неуязвим, ще се изнесе на пазара? О, о!

— А може би тази длъжност ви плаши? Или не я искате?

— Господине, вие се подигравате с мен — отвърна Ванел. — Кой парламентарен съветник не иска да стане генерален прокурор?

— В такъв случай, господин Ванел… след като аз твърдя, че тази длъжност ще се продава…

— Повтарям, това е невъзможно. Никой няма да се откаже от бронята, която пази неговата чест, състояние и може би живот.

— Намират се луди, които мислят, че са в безопасност от ударите на съдбата, господин Ванел.

— Да, монсеньор, случва се и такова нещо, но подобни луди не вършат своите безумства в полза на бедните ванеловци, вегетиращи в този свят. Защото ванеловци са бедни.

— Наистина длъжността на господин Фуке струва скъпо. Колко бихте дали за нея, господин Ванел?

— Всичко, каквото имам. От триста до четиристотин хиляди ливри.

— А цената на тази длъжност каква е според вас?

— Най-малко милион и половина. Познавам хора, които са предлагали милион и седемстотин хиляди и не са успели да съблазнят господин Фуке. Но дори и господин Фуке да пожелае да продаде длъжността си, в което не вярвам, въпреки че ми казваха…

— Значи и на вас са ви казвали! Кой?

— Господин Дьо Гурвил… господин Пелисон… така, между другото.

— Но ако господин Фуке все пак пожелае да продаде длъжността си?

— Все едно, няма да мога да я купя, тъй като господин суперинтендантът ще я продаде само в брой, а кой може изведнъж да сложи на масата милион и половина?

На това място Колбер спря съветника с изразителен жест и се замисли. Наблюдавайки хода на мислите по лицето на своя господар и виждайки настойчивото му желание да продължи разговора на тази тема, Ванел нетърпеливо чакаше решението му, без да смее да подскаже нещо на интенданта.

— Обяснете ми — каза най-после Колбер — какви са привилегиите, свързани с тази длъжност?

— Право да обвини всеки френски поданик, ако не е принц по кръв. Право да анулира всяко обвинение, предявено срещу всеки французин, освен краля и принцовете от кралския дом. Генералният прокурор е дясната ръка на краля, която наказва виновните. Същата ръка може да послужи на краля и за да загаси факела на правосъдието и законността. По такъв начин господин Фуке може да прояви неподчинение пред краля, настройвайки против него парламента, затова кралят независимо от всичко се старае да е в добри отношения с него, тъй като е естествено негово величество да иска указите му да влизат в законна сила без възражение от страна на парламента. Генералният прокурор може да бъде много полезно, но и много опасно оръдие.

— Искате ли да станете генерален прокурор, Ванел? — внезапно попита Колбер, смекчавайки тона и погледа си.

— Аз? — възкликна Ванел. — Вече имах чест да ви докладвам, че за това не ми стигат повече от един милион ливри.

— Ще ги вземете на заем от ваши приятели.

— Нямам приятели, по-богати от мен.

— Вие сте честен човек!

— О, ако всички мислеха като вас!

— Достатъчно е, че аз мисля така. В случай на необходимост съм готов да гарантирам за вас.

— Но, монсеньор! Знаете ли поговорката: „Който гарантира, той ще плаща“?

— Дотам няма да се стигне.

Ванел се изпъна, развълнуван от това толкова неочаквано предложение от човек, чиито думи се възприемаха сериозно дори от най-лекомислените хора.

— Не ми се смейте, господине — каза той.

— Да побързаме с това, Ванел. Казвате, че господин Гурвил е разговарял с вас за длъжността на господин Фуке?

— Да, Пелисон също. Ето думите им: „… членовете на парламента са богати и честолюбиви и трябва да се организират, за да предложат два или три милиона на господин Фуке, своя покровител, своята светиня.“ Казах им, че ако е необходимо, ще внеса моята част в размер на десет хиляди ливри.

— Значи вие също обожавате господин Фуке! — възкликна Колбер, хвърляйки към Ванел злобен поглед.

— Ни най-малко. Но господин Фуке заема поста генерален прокурор. Той е затънал в дългове и отива към дъното. Ние трябва да спасим честта на корпорацията.

— Значи докато е на тази длъжност, Фуке няма от какво да се опасява.

— Има и друго — продължи Ванел, — господин Гурвил добави: „За господин Фуке е унизително да приема милостиня и той несъмнено ще се откаже от нея. Нека парламентът реши и спазвайки благоприличието, да купи длъжността на своя генерален прокурор. Тогава всичко ще е наред. Честта на корпорацията ще бъде неопетнена и заедно с това ще бъде пощадена гордостта на господин Фуке.“

— Да, това действително е решение.

— Аз разсъждавах абсолютно по същия начин като вас, монсеньор.

— Ето какво, господин Ванел: веднага ще отидете при господин Пелисон или при господин Гурвил, познавате ли някой друг от приятелите на господин Фуке?

— Познавам се добре с господин Дьо Лафонтен.

— С този… стихоплетец?

— Да, с него. Когато бяхме в добри отношения с господин Фуке, той съчиняваше стихове, възпяващи моята жена.

— Обърнете се към него, за да ви уреди среща със суперинтенданта.

— С удоволствие. Но как ще стане с парите?

— В уречения ден и час парите ще бъдат на ваше разположение. За това можете да бъдете спокоен.

— Монсеньор, каква голяма щедрост! Вие засенчвате дори краля! Превъзхождате господин Фуке!

— Една минута… да не злоупотребяваме с думите, Ванел. Не ви подарявам един милион и четиристотин хиляди ливри. Аз имам деца.

— О, господине, вие ми ги заемате и това ми е повече от достатъчно. Определете процент, какъвто желаете, гаранции, каквито поискате, аз съм готов на всяко ваше условие, като ще продължа да повтарям още и още, че вие превъзхождате по щедрост кралете и господин Фуке. Какви са вашите условия?

— Ще погасите дълга в течение на осем години, ще ми дадете полица за самата длъжност…

— Превъзходно. Това ли е всичко?

— Почакайте. Запазвам си правото да откупя от вас тази длъжност за сто и петдесет хиляди ливри повече, отколкото вие ще заплатите за нея, ако при нейното изпълнение не се ръководите от интересите на краля и моите предначертания. Нима в моите условия има нещо, което не ви харесва?

— Не, не — живо отвърна Ванел.

— В такъв случай ще подпишем договор веднага щом поискате. Вървете при приятелите на господин Фуке, срещнете се със суперинтенданта, бъдете отстъпчив и щом стигнете до споразумение…

— Ще побързам да го накарам да подпише договора.

— В никакъв случай не правете това… в никакъв случай не обелвайте дума за подпис, разговаряйки с господин Фуке, нито за неустойка в случай на нарушение на договора, нито дори за честна дума, чувате ли? Иначе ще погубите всичко!

— Но какво да правя, монсеньор? Не всичко е толкова просто.

— Постарайте се само господин Фуке да сключи с вас сделката. Вървете!

Глава четиридесет и третаПРИ КРАЛИЦАТА МАЙКА

Ана Австрийска беше в спалнята си в кралския дворец заедно с госпожа Дьо Мотвил и сеньора Молена. Кралят, когото чакаха цялата вечер, така и не се появи. Изгубила търпение, кралицата изпраща вече няколко пъти да научат дали не се е върнал.

Всичко предвещаваше буря. Придворните дами и кавалери избягваха да се срещат в приемните и коридорите, за да не говорят на опасни теми. Принцът още от сутринта беше отишъл с негово величество на лов. Ядосана на всички, принцесата седеше в покоите си. Ана Австрийска, след като прочете на латински молитвата си, разговаряше с двете си приближени на кастилско наречие. Ставаше въпрос за семейни работи. Госпожа Дьо Мотвил, която знаеше испански, й отговаряше на френски.

След като трите събеседнички, в безупречно учтива форма, с недомлъвки, изказаха мнение, че поведението на краля убива кралицата — неговата съпруга, кралицата майка и цялата роднинска кохорта, след като върху главата на Ла Валиер на изискан кастилски бяха изсипани всички проклятия, Ана Австрийска увенча тези жалби и укори с думи, отговарящи на нейния начин на мислене.

— Естос хиос — каза тя, обръщайки се към Молена. Тези думи означаваха: „Ах, тези деца!“

В устата на една обикновена майка тези думи имат дълбок смисъл. В устата на Ана Австрийска, пазеща дълбоко в душата си толкова невероятни тайни, те бяха просто ужасни.

— Да — отвърна Молена, — тези деца са просто ужасни. Деца, на които всяка майка се отдава без остатък!

— Заради които — продължи мисълта й кралицата — майката жертва абсолютно всичко.

Кралицата не довърши изречението си. Тя хвърли поглед към останалото сякаш без капка кръв лице на Людовик XIII, изобразен в цял ръст, и й се стори, че в потъмнелите очи на съпруга й се появява блясък, а нарисуваните върху платното ноздри се издуват от гняв. Той не говореше и не заплашваше. След думите на кралицата се възцари дълго мълчание. Молена започна да рови в кошницата с ленти и дантели. Госпожа Дьо Мотвил, поразена от тази мълния на взаимно разбирателство, наведе глава и се превърна в слух. Тя чу само едно многозначително „хм“ от страна на дойката, тази олицетворена предпазливост. Госпожа Дьо Мотвил веднага вдигна глава и попита:

— Добре ли сте, ваше величество!

— Нещо не съм наред.

— Господин Вало е наблизо. Струва ми се, че е при принцесата. Нервите й са разстроени.

— Господин Вало напразно ходи при нея. Тя има нужда от съвсем друг лекар. Трудът, Мотвил, трудът… Ако някой действително е болен, това е моето момиче, кралицата…

— Но и вие… ваше величество…

Сякаш в потвърждение на тези думи остра болка прониза кралицата в сърцето. Тя побледня, поиска капки и се отпусна в креслото, сякаш щеше да загуби съзнание. Молена, без да бърза, се приближи до шкафчето от черупка на костенурка в златистожълт цвят, извади голям кристален флакон и го подаде на кралицата. Тя го поднесе към носа си, жадно го помириса и прошепна:

— Така някой ден Бог ще ме прибере при себе си. Да бъде волята му!

После сложи пръст на устните си, за да предупреди своята любимка да мълчи за видяното.

— Странно — каза след минута мълчание Мотвил. — Помните ли деня, когато за първи път се появи тази болка?

— Беше преди двадесет и три години. Роди се царстващият днес крал, прославеният син на ваше величество.

Кралицата извика и закри лицето си с ръце, като за няколко минути се потопи в размисъл. Дали това беше спомен, размисъл или още един пристъп на болката?

Молена хвърли към госпожа Дьо Мотвил почти свиреп поглед, дотолкова приличаше на упрек. Достойната жена, която не разбираше защо я гледат така, тъкмо се канеше да иска обяснения, когато Ана Австрийска стана от креслото и внезапно каза:

— Пети септември! Да, тази болка се появи на пети септември. Велика радост и велика тъга в един и същ ден. Велика тъга — добави тя тихо, — изкупление за велика радост.

Сякаш в този момент тя изчерпа силите си, защото замълча, очите й помръкнаха и ръцете й увиснаха надолу.

— Време е да си лягате — каза Молена.

Госпожа Дьо Мотвил стана. Едри сълзи, блестящи и досущ като детски, се търкаляха по бледните страни на кралицата. Като забеляза това, Молена устреми своя настойчив и предпазлив поглед към Ана Австрийска.

— Да, да — промълви кралицата. — Оставете ни, вървете, Мотвил.

Това „ни“ прозвуча неприятно в ушите на любимката французойка. То означаваше, че след като тя си тръгне, ще потекат тайни и спомени. То означаваше, че разговорът е навлязъл в най-интересната си фаза и тя е излишна.

— Достатъчно ли е да остане Молена, за да помогне на ваше величество? — попита французойката.

— Да — каза испанката.

Госпожа Дьо Мотвил се поклони. Тогава старата прислужничка, облечена така, както се обличаха в испанския двор през 1620 година, се появи на прага; виждайки кралицата обляна в сълзи, госпожа Дьо Мотвил отстъпваща пред дипломатическите уловки на Молена, а последната във вихъра на своята дипломатическа мисия, прислужничката без притеснение се отправи към кралицата и радостно извика:

— Лекарство! Лекарство! За да се излекува ваше величество от болестта! От една дама… от Фландрия!

— Дама от Фландрия ли? Коя е тя? Испанка ли е? — попита кралицата. От кого е изпратена?

— От господин Колбер.

— Как се казва тази дама? Какво е положението й в обществото?

— На това ще отговори тя самата. Носи маска.

— Да, ваше величество — отвърна иззад завесата решителен и заедно с това нежен глас, който накара да потръпнат и кралицата, и нейните дами.

След миг се появи маскирана дама. Преди кралицата да отвори уста, непознатата каза:

— Аз съм монахиня от манастира в Брюге и съм донесла лекарство за ваше величество. То трябва да ви излекува. Но моля да останем сами.

Ана Австрийска даде знак на трите си компаньонки и те си тръгнаха. Тогава бегинката направи три крачки към кралицата и с уважение се поклони пред нея.

— Изглежда кралицата на Франция е много болна — каза Ана Австрийска, — щом като чак в манастира в Брюге са научили, че тя има нужда от лечение.

— Слава Богу, че ваше величество не е безнадеждно болна и че има приятели във Фландрия.

— Тези приятели ли ви изпратиха? Кажете имената им.

— Невъзможно и безполезно е, тъй като паметта на ваше величество все още не е пробудена от сърцето…

Ана Австрийска вдигна глава. Тя се мъчеше да проникне под маската, за да разгадае тайнствеността на тези думи, да открие името на тази, която говореше толкова спокойно. После, уморена от такова любопитство, което беше оскърбително за високомерието й, тя запита строго:

— Госпожо, вие вероятно знаете, че с царствени особи не се разговаря с маска.

— Благоволете да ми простите, ваше величество — каза бегинката, — дала съм обет да помагам на страдащите и опеч алените, без да откривам лицето си пред тях. Бих могла да донеса облекчение на тялото и душата на ваше величество, но тъй като вие ме спирате, аз ще се оттегля. Прощавайте, ваше величество!

Тези думи бяха произнесени с такова преклонение и почит, че гневът и недоверието на кралицата изчезнаха, докато любопитството й растеше.

— Вие сте права — каза тя, — страдащите не бива да пренебрегват утехата, пратена им от Господ Бог. Говорете, госпожо, и може би на вас ще се удаде да облекчите страданията на моето тяло… Уви, боя се, че Господ готви за плътта ми жестоки изпитания.

— Да поговорим за душата ви — каза бегинката, — за душата ви, която страда, аз съм уверена в това, ваше величество. Има язви, които ни разяждат невидимо. При тях кожата остава с цвят на слонова кост и по тялото не се появяват сини петна. Лекарят не е в състояние да ги види, не може да чуе как в гърдите на болния, в мускулите, под течащата кръв скърцат със зъби тези ненаситни чудовища. Нито огънят, нито желязото са способни да унищожат този смъртоносен бич. Той прониква в мислите и чувствата и те са безпомощни. Болката се разраства в сърцето и то се пръска. Това са язвите, които са съдбоносни за кралете. Не страда ли ваше величество от такъв недъг?

Ана вдигна бялата си, прекрасна като в младостта й, ръка.

— Недъгът, за който говорите — каза тя, — е неизбежно зло за нашия живот, живота на великите хора на този свят, на които Господ е възложил да се грижат за поданиците си. Когато недъгът е твърде тежък, Бог ни освобождава от него чрез покаянието. Там ние отхвърляме бремето и се освобождаваме от гнетящите ни тайни. Не забравяйте, че Бог уравновесява изпитанията със силите на тленните създания и силите ми са способни да издържат тегнещото над мен бреме. За чуждите тайни ми стига дискретността на Бога, а за моите собствени ми е малко дискретността на духовника ми.

— Както винаги, вие смело се биете с вашите врагове, ваше величество, но малко се доверявате на приятелите.

— Кралете нямат приятели. Ако няма какво да ми кажете, ако се чувствате вдъхновена от Господ Бог като пророчица, вървете си, защото аз се страхувам от бъдещето.

— На мен ми се стори — решително каза бетинката, — че по-скоро се страхувате от миналото.

Още не беше довършила, когато кралицата се изправи и каза с рязък и заповеднически тон:

— Говорете! Обяснете пълно и разбрано, или…

— Не ме заплашвайте, ваше величество — меко каза бегинката. — Дойдох при вас изпълнена с уважение и съчувствие, дойдох при вас като приятелка.

— Тогава докажете го! Облекчете страданието ми, вместо да предизвиквате у мен раздразнение.

— Това лесно може да се направи и ваше величество ще разбере дали съм приятел. Какво нещастие е сполетяло ваше величество през последните двадесет години?

— О… много нещастия, нима не загубих своя крал?

— Не говоря за такива нещастия. Искам да ви задам един въпрос: след раждането на краля не бяха ли причинени на ваше величество страдания от една от близките ви жени?

— Не ви разбирам — отвърна кралицата, стискайки зъби, за да прикрие обзелото я вълнение.

— Сега ще ви обясня. Естествено, ваше величество помни, че кралят се роди на 5 септември 1638 година в единадесет часа и четвърт? В дванадесет и половина — продължаваше бегинката — дофинът, вече помазан от архиепископа в присъствието на краля и на вас, беше провъзгласен за наследник на френската корона. Кралят се отправи към часовниковата кула на стария сенжерменски замък, за да чуе „Те Деум“. Ваше величество се освободи от бременността в присъствието на покойния принц — брат на краля, принцовете по кръв и придворните дами. Лекарят на краля Бувер и хирургът Оноре се намираха в приемната. Ваше величество заспа към три часа и сънят й продължи приблизително до седем, нали?

— Всичко това е вярно, но вие ми разказвате нещо, което освен мен и вас знае целият свят.

— Ще стигна, ваше величество, до това, което малцина знаят. Аз казах: малцина. Уви, бих могла да кажа: само двама, тъй като преди те бяха петима, но през последните няколко години тайната стана още по-скъпоценна поради смъртта на повечето от посветените в нея. Кралят, нашият господар, почива редом със своите прадеди. Бавачката, баба Перон, умря скоро след него, а за Ла Порт никой вече не си спомня.

Кралицата отвори уста, като се канеше да отговори, но под ледената ръка, с която докосна лицето си, тя почувства капки пот.

— Беше осем часа — продължи бегинката. — Кралят, доволен, вечеряше. Около него се носеха песни и весели викове, предизвикани от пълните догоре чаши. Народът викате под балконите. Швейцарците, мускетарите, гвардейците обикаляха из града и пийналите студенти, като се срещаха с тях, започваха да ги подхвърлят на ръце. Този шум от народното ликуване изплаши новородения дофин и той тихичко плачеше в ръцете на дойката си, госпожа Гозак. Ако в този момент той беше отворил очи, пред погледа му щяха да застанат две корони в дъното на люлката. Изведнъж ваше величество пронизително извика и към вас бързо се приближи Перон. Лекарите обядваха в отдалечена зала. Дворецът беше опустял въпреки множеството наоколо. Нямаше нито ред, нито часови. Акушерката, след като ви прегледа, завика от учудване и като ви прегърна, вас, измъчената и обезумяла от болки, изпрати Ла Порт да предаде на краля, че кралицата желае да види негово величество. Както знаете, Ла Порт беше умен и хладнокръвен човек. Той не се приближи до краля като изплашен слуга, който чувства значителността на носената от него вест. Той не желаеше да го плаши, а тази новина нямаше и да се стори на краля страшна. И ето: „Ваше величество, кралицата е изпълнена с щастие и ще бъде още по-щастлива, ако може да ви види при себе си.“ Този ден Людовик XIII за едно добро пожелание можеше да даде короната си на първия срещнат просяк. Той стана развеселен от стола и каза със същия тон, с който би казал и Анри IV: „Господа, аз отивам при жена си.“ Влезе при вас и Перон му подаде втория наследник, също толкова здрав и красив като първия. Тук акушерката добави: „Господарю, Господ не желае във френския царстващ дом да се прекъсне мъжката линия.“ Кралят, воден от първия си порив, изтича към второто бебе, възкликвайки: „Благодаря ти, Боже!“

Тук бегинката млъкна, защото забеляза, че кралицата не се чувства добре. Ана Австрийска се беше облегнала в креслото с наведена глава и втренчен поглед, очевидно беше, че чува, но не разбира какво й се говори. Устните й трескаво потръпваха, сякаш отправяше молитва към Бога или призоваваше проклятие върху главата на тази безжалостна жена.

— Не мислете — живо продължи бегинката, — не мислете, че ако във Франция е необходим един наследник и ако кралицата е оставила второто си дете да живурка далеч от кралския трон, не мислете, че тя е била лоша майка. О, не, не!… Има хора, които много добре знаят колко сълзи тя проля, те могат да преброят жарките целувки, с които тя обсипваше това бедно същество, утешавайки го за жалкия и скрит в мрака живот поради държавната необходимост, превърнала се в съдба за брата близнак на Людовик XIV.

— Боже мой! Боже мой! — едва чуто шепнеше кралицата.

— Известно е — продължаваше леко оживена бегинката, — че след като кралят се видя баща на двама сина връстници, с еднакви права, беше овладян от тревога за съдбата на Франция и за мира и спокойствието в своето кралство. Известно е също, че извиканият в двореца Ришельо повече от час размишлява в кабинета на негово величество, докато накрая произнесе следната присъда: „Във Франция може да има само един наследник, роден, за да наследи трона на негово величество. Господ Бог ни изпрати още един, за да може да наследи първия. Но сега ние се нуждаем само от този, който пръв се е появил на бял свят. Ще скрием втория от цяла Франция, както Господ го скри отначало от неговите родители. Един наследник на престола — това е мир и спокойствие за държавата. Двама претенденти — това е гражданска война и анархия.“

С рязко движение бледната кралица стана от креслото.

— Вие знаете твърде много — произнесе тя с глух глас, — вие сте замесена в държавна тайна. — А приятелите, които са ви разказали за това, са лъжеприятели и предатели. Вие сте съучастничка в престъплението, което се извършва тук. А сега свалете маската си или ще извикам дежурния офицер да ви арестува. О, аз не се боя от тази тайна! Вие сте я узнали и ще платите за това! Тя ще се вкамени във вашите гърди. Тази тайна и вашият живот от днес не ви принадлежат!

Ана Австрийска заплашително пристъпи към бегинката.

— Оценете верността, честта и дискретността на забравените от вас приятели — каза бегинката и свали маската си.

— Херцогиня Дьо Шеврьоз! — възкликна кралицата.

— Единствената, която споделя с вас тази тайна.

— Ах — прошепна Ана Австрийска, — прегърнете ме, херцогиньо! Така може и да убиете старата си приятелка, като си играете с нейната съдбоносна скръб.

Кралицата заплака на рамото на старата си приятелка.

— Вие още сте млада! — полугласно произнесе госпожа Дьо Шеврьоз, — щом не сте загубили щастието и способността да плачете!

Глава четиридесет и четвъртаПРИЯТЕЛКИТЕ

Кралицата погледна с достойнство към херцогинята и каза:

— Струва ми се, че вие произнесохте думата „щастлива“, говорейки за мен. А аз винаги съм мислила, че на този свят няма друго същество, толкова отминато от щастието, колкото френската кралица.

— Господарко, вие наистина сте олицетворение на всички скърби. Но заедно с тези възвишени страдания, за които ние с вас, стари приятелки, разделени от хорската злоба, току-що говорихме, заедно с тези беди има и някои неща, наистина слабо усетени от вас, но пораждащи в този свят остра завист…

— Какви са те? — попита тъжно Ана Австрийска. — Как може да се произнася думата „радост“, след като вие самата току-що казахте, че тялото и духът ми се нуждаят от целебни лекарства?

Госпожа Дьо Шеврьоз се замисли за минута, след което прошепна:

— Каква пропаст отделя кралете от всички останали хора! Те са толкова далеч от грубата действителност, че забравят за несгодите, с които трябва да се борят останалите хора. Те приличат на онези обитатели на африканските планини, които от своите зелени височини, дарени с ручеи с леденостудена вода, не могат да разберат как може да се умира от жажда и глад сред изгорената от слънцето пустиня.

Кралицата едва сега разбра за какво става дума.

— Колко лошо е от моя страна, че се разделих с вас! — каза тя.

— О, господарко, казват, че кралят е наследил омразата, която изпитваше към мен покойният му баща. Кралят би ме изгонил, ако знаеше, че съм в двореца.

— Не мога да кажа, херцогиньо, че кралят изпитва към вас особено разположение — отговори Ана Австрийска. — Но аз бих могла… скришом по някакъв начин…

По лицето на херцогинята премина презрителна усмивка, която разтревожи кралицата, и тя побърза да добави:

— Много добре направихте, че дойдохте при мен.

— Благодаря ви, ваше величество.

— Дори само поради това, че ми доставихте радост с опровержението за вашата смърт.

— Нима са казвали, че съм умряла? Моите синове не са носили траур!

— Вие знаете, херцогиньо, че дворът непрекъснато пътува. Тъй че не виждаме често сред нас господин Далбер дьо Люин и вашите деца, а освен това толкова неща ни се изплъзват при безкрайните грижи, сред които постоянно живеем.

— Ваше величество не е трябвало да вярва на слуха за моята смърт.

— Защо? Всички, уви, сме смъртни. Виждате, че и аз, вашата по-малка сестра, както казвахме някога, вече съм с единия крак в гроба.

— След като сте повярвали в моята смърт, ваше величество, би трябвало да ви учуди, че, умирайки, не съм ви пратила вест за себе си.

— Но нали смъртта понякога идва съвсем неочаквано.

— О, ваше величество! Душите, обременени с тайни като тази, за която току-що говорихме, винаги изпитват нужда да се освободят от тегнещото им бреме и тази потребност трябва по отрано да се удовлетвори. Сред нещата, които трябва да се направят, когато се готвим за пътешествие към вечността, е и нуждата да приведем в ред книжата си. Кралицата трепна.

— Ваше величество — каза херцогинята — съвсем точно ще узнае деня на моята смърт, и то съвсем достоверно. Още на другия ден след последното ми издихание на ваше величество ще бъде връчен четирипластов плик и в него вие ще намерите всичко, което е останало от нашата стара тайна кореспонденция.

— Вие не сте изгорили моите писма? — възкликна с ужас Ана.

— О, моя кралице, само предателите горят кралските писма. По-точно, те се правят, че ги горят, а после или ги запазват, или ги продават за много пари. Верният човек ги пази колкото може по-надалеч. После, в един прекрасен ден, се явява при своята кралица и казва: „Ваше величество, аз старея, аз съм тежко болна, животът ми е в опасност, в опасност е и тайната, поверена ми от ваше величество. Вземете тази криеща опасност хартия и сама със собствените си ръце я изгорете.“

— Хартия, която крие опасност? Що за документ е това?

— Аз имам само един такъв, но той е много опасен.

— Кажете, херцогиньо, що за документ е това?

— Това е записка… от 2 август 1644 година, с която вие ме изпращате в Ноази льо Сек, за да видя милия и нещастен малчуган. С вашата ръка е написано: „милия и нещастен малчуган“.

Възцари се пълна тишина. Кралицата мислено измерваше дълбочината на пропастта, а херцогиня Дьо Шеврьоз залагаше своите капани.

— Да, нещастен, много, много нещастен! — прошепна Ана Австрийска. — Какъв нещастен живот е живяло това сиротно дете и как трагично е завършило всичко! И сега виждам друга бедна жена да го приласкава като майка. Виждам ясно картината…

— Нима то е умряло? — възкликна херцогинята, с което успокои кралицата; тя помисли, че учудването е искрено.

— Умря в треска, умря забравено от всички като увехнало цвете, поднесено на любимата и пъхнато в шкафа, за да се запази от нескромните погледи на околните.

— Значи е умрял! — повтори херцогинята с опечален глас, който несъмнено би зарадвал кралицата, ако в него не се прокрадваха нотки на съмнение. — Умрял е в Ноази льо Сек?

— Да, в ръцете на своя гуверньор, който с малко го е надживял.

— Естествено! Не е леко да преживееш такава загуба. Кралицата не обърна внимание на иронията в тези думи.

Госпожа Дьо Шеврьоз продължи:

— Преди няколко години, господарко, аз направих справка в самия Ноази льо Сек за съдбата на това нещастно дете. Там не го считаха за умряло, ето защо не изпитах скръб, както ваше величество. О, разбира се, ако бях повярвала на този слух, никога нямаше дори да намекна за това тъжно събитие, за да не пробудя естествена тъга в сърцето ви, ваше величество.

— Казвате, че в Ноази льо Сек не смятат детето за мъртво? Какво друго говореха там?

— Казваха… но, разбира се, това е плод на заблуждение… Една вечер — било в началото на 1645 година — някаква величествена, красива жена, това е било забелязано въпреки маската и мантията й, без съмнение, знатна дама, дори много знатна дама, спряла с карета на кръстопътя, същия кръстопът, на който, както ви е известно, аз чаках вести за младия принц, когато ваше величество благоволи да ме изпрати там. Гуверньорът завел момчето при дамата, а на следващия ден заедно с момчето заминал от селцето.

— Виждате ли, историята е вярна, но бедното дете умря внезапно, което често се случва с деца до седемгодишна възраст.

— Ваше величество казва истината, никой не знае това по-добре от вас и никой не вярва толкова безгранично, както аз. Но забележете, има нещо странно… Лицето, което ми съобщи тези подробности, лицето, ходило да се интересува за здравето на детето…

— Вие сте поверявали някому подобна мисия? О, херцогиньо!

— Това лице е нямо като ваше величество, нямо като мен. Да предположим дори, че това съм била самата аз. Това лице, минавайки след известно време през Турен… е разпознало гуверньора и момчето… Извинете, но на това лице сигурно само му се е сторило. Двамата били живи, весели и здрави, и двамата били в цветущо здраве, единият — в дните на своята бодра, пълна със сили старост, а другият — в нежните дни на първата си младост. Сега кажете, може ли след всичко това да се вярва на слухове? Но аз изморявам ваше величество със своя разказ. О, съвсем не съм искала това и веднага ще се сбогувам, поднасяйки още веднъж уверенията си в най-голяма преданост, ваше величество.

— Останете! Да поговорим малко и за вас.

— За мен? О, господарко, не свеждайте толкова ниско своя поглед.

— Но защо? Нима вие не сте най-отдавнашната ми приятелка… Нима сте ми сърдита, херцогиньо?

— Аз? Боже господи! Какво основание мога да имам за това? Нима щях да се явя пред вас, ако имах причина да ви се сърдя? Вие ме обсипвате с милост, като казвате толкова ласкави думи за нашето приятелство.

— Никой не ме обичал така, никой не ми е служил така, както вие, херцогиньо.

— Аз съм ваша с цялото си същество и днес, ваше величество!

— Но къде е доказателството за приятелството ви? Поискайте нещо от мен.

— Да поискам нещо от вас?

— Знам, че сте най-безкористната, най-възвишената и най-царствената душа!

— Не ме хвалете прекалено — каза развълнувано херцогинята. — С възрастта, под влияние на нещастията, човек много се променя, ваше величество.

— Предишната херцогиня, прекрасната и обожавана Шеврьоз би ми отвърнала с черна неблагодарност, ако каже: „Нищо не ми е нужно от вас.“

Погледът и усмивката на херцогинята се смекчиха. Тя беше очарована от кралицата и не го криеше.

— Кажете, скъпа моя — продължи кралицата, — какво желаете?

— Ами… ваше величество може да ми достави огромна, несравнима радост, ако ми окаже честта да ми гостува няколко дни в Дампиер.

— Това ли е всичко? — учуди се кралицата.

— Боже мой, нима не виждате, че ви моля за нечувано благодеяние? Ако не го виждате, значи съвсем не ме познавате. Ще приемете ли?

— Разбира се, на драго сърце.

— О, колко съм ви признателна!

— А аз ще бъда щастлива — продължи Ана Австрийска, все още не напълно уверена в искреността на херцогинята, — ако моето присъствие се окаже полезно за вас.

— Полезно! — извика през смях херцогинята. — О, не! — Приятно, сладостно, радостно, да, хиляди пъти да!

Тя хвана прекрасната ръка на кралицата и я покри с целувки. „Всъщност тя е добра жена — помисли си кралицата — и… за нея е типично душевното благородство.“

— Ваше величество — каза херцогинята, — моля да ми дадете две седмици. Знаейки, че съм в немилост, никой не искаше да ми даде на заем сто хиляди екю, които са ми нужни, за да приведа в ред Дампиер. Но сега, като стане известно, че тези пари ще отидат за това да приема ваше величество, парижките капитали като река ще потекат към мен.

— Значи това било — каза кралицата, кимвайки ласкаво с глава, — сто хиляди екю! Такава сума е нужна, за да се приведе в ред Дампиер, разбирам. Ако искате, аз ще ви я дам, херцогиньо.

— Наистина ли?

— Честна дума на кралица. Сто хиляди екю, това всъщност не е толкова много. Знам, че никога не сте продавали вашето мълчание за истинската му цена. Подайте ми онзи стол, херцогиньо, и аз ще ви напиша чек до господин Колбер, не, по-добре до господин Фуке, който е много по-любезен и по-приятен… В случай, че не плати, ще платя аз… но това едва ли ще се случи.

Кралицата написа чека, връчи го на херцогинята и се прости с нея, целувайки я накрая.

Глава четиридесет и петаКАК ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН НАПИСА ПЪРВАТА СИ БАСНЯ

Разказът за всички тези интриги е изчерпан от нас и в следващите три глави на повествованието ще се разкрие непринудената игра на човешкия ум, толкова многообразен в проявите си.

Може би и занапред картината, която се каним да покажем, няма да може да мине без политика и интриги, но техните корени ще бъдат скрити толкова дълбоко, че читателят ще види само цветовете и разкошна живопис. Нещата ще бъдат също като на панаир, където великанът, ходещ по въже, се движи всъщност от слабите крачета и нежните ръчички на скритото под дрехите му дете.

И така, отново се връщаме в Сен-Манде, където суперинтендантът, както обикновено приемаше избраното общество на епикурейците.

От известно време за собственика на Сен-Манде бяха настъпили тежки дни.

Който влизаше при него, не можеше да не почувства затрудненията на министъра. Тук вече ги нямаше многолюдните и шумни сборища. Предлогът, който изтъкваше Фуке, беше от финансово естество, но както остроумно беше казал Гурвил, не съществувате по-лъжлив предлог от този. Тук нямаше и сянка от финанси. Наистина, Вател все още успяваше да поддържа репутацията на къщата.

Междувременно градинарите и овощарите, които снабдяваха със своите стоки кухнята, започнаха да се оплакват, че ги разоряват, като забавят сметките. Комисионерите, които доставяха испанските вина, изпращаха писмо след писмо, напразно искайки да им се плати по сметка. Рибарите, наети от суперинтенданта по крайбрежието на Нормандия, си правеха наум сметки, от които излизаше, че ако им се изплати дължимото, биха могли да оставят занаята и да се установят на брега. Прясна риба, която по-късно щеше да стане причина за смъртта на Вател, вече не се появяваше на трапезата. Все пак в приемния ден приятелите на господин Фуке се бяха събрали при него, по-многобройни от обикновено. Гурвил и абат Фуке разговаряха за финанси, а ако искаме да бъдем по-точни — абатът вземаше от Гурвил няколко пистола на заем. Пелисон, сложил крак връз крак, дописваше края на речта, с която Фуке трябваше да открие парламента. Тази реч бе истински шедьовър, тъй като Пелисон я съчиняваше като за приятел, което ще рече, че влагаше в нея всичко онова, заради което той, естествено, нямаше да се измъчва, ако я беше писал за себе си. Малко по-късно откъм градината пристигнаха Лафонтен и Лоре, които спореха за някакви весели стихове.

Художниците и музикантите се събираха около столовата. Когато удари осем, всички седнаха да вечерят. Суперинтендантът никога не ги караше да го чакат. Сега бе седем и половина и апетитът на всички беше доста изострен.

След като всички гости най-после се събраха, Гурвил тръгна към Пелисон, откъсна го от размислите му и го заведе в средата на гостната, внимателно затвори вратата, след което му зададе въпрос:

— Е, какво ново?

— Взех на заем от леля ми двадесет и пет хиляди ливри, ето чековете.

— Добре — отвърна Гурвил, — сега не достигат само сто деветдесет и пет хиляди ливри за първата вноска.

— За каква вноска? — попита Лафонтен с такъв тон, сякаш беше задал обичайния си въпрос: „А вие чели ли сте Барух?“

— Какъв разсеян човек! — възкликна Гурвил. — Нали вие сам ми съобщихте за малкото имение в Корбей, което се кани да продаде един от кредиторите на господин Фуке. Нали вие предложихте на всички приятели на Епикур да съберат пари, за да попречат на това. Вие казвахте също, че ще продадете част от къщата си в Шато-Пиери, за да внесете вашата част, а сега изведнъж питате: „За каква вноска става дума?“

Тези думи на Гурвил бяха посрещнати с общ смях, който накара Лафонтен да се изчерви и да разкрие ред любопитни и крайно смешни истории за това как жена му се ядосала заради продажбата и я осуетила и за това как спечелил пари от една поема в доста свободен стил. Всички се смееха неудържимо, слушайки как поетът хвали своята стока.

— Постарах се да надмина всичко писано досега от Бокачо, Аретино и други майстори на този жанр.

— Боже мой! — извика Пелисон. — Той ще си изпроси отлъчване от църквата!

— Така ли мислите? — наивно попита Лафонтен. — Кълна ви се, че го направих не за себе си, а за господин Фуке.

Този великолепен довод окончателно развесели присъстващите.

— Първото издание на тази поема — продължи той — продадох за цели осемстотин ливри. Нали знаете, че за книги с благочестиво съдържание читателите плащат два пъти по-малко.

— По-добре да бяхте съчинили — забеляза Гурвил през смях — някои благочестиви книги.

— Това създава много грижи и не е достатъчно развлекателно — спокойно каза Лафонтен, — ето тук, в тази кесия, има осемстотин ливри.

С тези думи той връчи своя дар на касиера на епикурейците. След него даде своите петдесет ливри и Лоре. Останалите също внесоха кой колкото можеше. Когато направиха изчисленията, се оказа, че са събрали четиридесет хиляди ливри.

Още не беше секнал звънът на монетите, когато суперинтендантът влезе, или по-точно, се промъкна в залата. Той беше скрит свидетел на тази сцена. Човекът, който боравеше с милиарди, богаташът, който познаваше всички удоволствия и почести, съществуващи на този свят, този човек с необятно сърце и творчески ум, събрал в себе си материалната и духовната същност на първото кралство в света, знаменитият Фуке, стоеше обкръжен от гостите си, с просълзени очи.

Той бръкна с тънките си бели пръсти в чувалчето със злато и сребро и каза с мек, затрогнат глас:

— О, жалка милостиньо, ти ще се загубиш в най-далечния ъгъл на опустялата ми кесия, но ти напълни докрай моето сърце, а него никой не може да изчерпи. Благодаря ви, приятели, благодаря ви!

Тъй като не можеше да разцелува всички около него, някои от които също се просълзиха, той прегърна Лафонтен и каза следните думи:

— Бедни ми приятелю! Заради мен жена ви е могла да ви убие и пак заради мен духовникът ще вземе да ви отлъчи от църквата!

— Всичко това са истински дреболии! — каза поетът. — Ако бяха почакали вашите кредитори една-две годинки, щях да напиша цяла стотица басни, всяка от тях щеше да бъде пусната в две издания и вашият дълг щеше да бъде изплатен.

Глава четиридесет и шестаЛАФОНТЕН ВОДИ ПРЕГОВОРИ

Фуке сърдечно стисна ръката на Лафонтен и каза добродушно:

— Мили мой поете, създайте още сто басни, но не заради осемдесетте пистола за всяка, а за да обогатите нашата литература със стотина шедьоври.

— Но не мислете — надувайки се, заяви Лафонтен, — че съм донесъл на господин суперинтенданта само тази идея и тези осемдесет пистола. Тук имам милион и половина!

— По дяволите този гасконец от Шато-Пиери! — възкликна Лоре.

— Трябва да докосвате не джоба, а главата си — забеляза Фуке, — щом става дума за идея, която ми предлагате.

— Господин суперинтендант — продължи Лафонтен, — вие не сте генерален прокурор, вие сте поет! Живописец, скулптор, приятел на науките и изкуствата! Но си признайте, че в никакъв случай не сте юрист!

— С удоволствие — отвърна усмихнат Фуке.

— Ако решат да ви изберат в академията, ще се откажете ли?

— Сигурно, нека не ми се обиждат академиците.

— Но кажете, след като не искате да влизате в академията, защо позволявате да ви зачисляват в състава на парламента?

— Ето какво било! — каза Пелисон. — Почнахме да говорим за политика.

— Питам — продължи Лафонтен — отива или не отива на господин Фуке прокурорската мантия?

— Мисля — каза Гурвил, — че прокурорската мантия не е лошо нещо, но милион и половина все пак струват повече от нея.

— Присъединявам се към Гурвил! — възкликна Фуке.

— Един милион и половина! — измърмори Пелисон. — Дявол да го вземе! Знам една индийска басня…

— Кажете я — помоли Лафонтен, — аз също искам да се запозная с нея.

— Костенурката имала броня — започна Пелисон. — Тя се криела под нея, когато я заплашвали врагове. Но някой й казал: „Сигурно през лятото ви е много горещо в тази къщичка и освен това ние не можем да ви видим в цялата ви прелест, а аз познавам един смок, който ще ви плати за нея милион и половина.“

— Превъзходно! — смеейки се, възкликна Фуке.

— Какво е станало по-нататък? — попита Лафонтен, — който се интересуваше повече от баснята, отколкото от нейната поука.

— Костенурката продала бронята си и останала беззащитна. Гладният орел я видял, убил я с един удар на своя клюн и я излапал.

— Къде е поуката? — попита Конрар.

— Поуката се състои в това, че господин Фуке не трябва да се разделя със своята прокурорска мантия.

— Но вие забравяте Есхил — възрази Лафонтен. — Есхил, чийто череп се мярнал пред очите на орела, летящ във висините. Кой знае, може би на същия орел, за който говорите, голям любител на костенурки; сторил му се като най-обикновен камък и той хвърлил върху него костенурката, скрита в бронята си.

— Господи Боже! Разбира се, че Лафонтен е прав — каза замислено Фуке. — Всеки орел, който иска да изяде костенурка, лесно може да разбие бронята й и наистина са щастливи костенурките, за чиято броня някой смок ще заплати един и половина милиона. Нека ми дадат такъв смок и аз ще му дам бронята си.

— Papa авис ин терис — рядка птица на земята — въздъхна Конрар.

— Нещо като черен лебед, нали? — каза Лафонтен. — Съвсем черна и много рядка птица. Аз я намерих.

— Вие сте намерили купувач за длъжността генерален прокурор? — възкликна Фуке.

— Да, господине. Намерих.

— Но господин суперинтендантът никога не е споменавал, че ще я продава! — възрази Пелисон.

— Простете, но вие самият го казахте — каза Конрар.

— Аз съм свидетел — намеси се Гурвил.

— Хубави разговори водите за мен! — каза Фуке. — Но кой е вашият купувач, кажете, Лафонтен?

— Съвсем черна птица, съветникът от парламента господин Ванел…

— Ванел! — възкликна Фуке. — Ванел! Съпругът на…

— Именно, господине, нейният мъж, тя накърнява честолюбието му. Говорили са му за някаква длъжност в парламента, че се е споменавало името на господин Фуке, от този момент госпожа Ванел мечтаела само да стане госпожа генералната прокурорша. Всяка нощ, когато тя не се виждала като такава, просто умирала от мъка.

— Горката жена — каза Фуке.

— Почакайте, Конрар казва, че аз не умея да бъда делови, но вие сам ще видите как съм се държал в случая. „Знаете ли — казвам аз на Ванел, — че длъжността на господин Фуке струва много скъпо?“ — „Колко например?“ — пита Ванел. „Господин Фуке не я продаде за милион и седемстотин хиляди ливри, които са му били предложени.“ — „Жена ми — отвърна Ванел — я оценяваше приблизително на милион и четиристотин хиляди.“ — „В брой?“ — „Да, в брой, тя току-що продаде имението в Гиени и взе парите за него.“

— Хубава купчина пари, ако я превземем веднага — съобразително забеляза абат Фуке, който до този момент не беше казал нито дума.

— Бедната госпожа Ванел! — прошепна Фуке. Пелисон сви рамене и каза на ухото му:

— Демон?

— Именно… Щеше да бъде твърде забавно с парите на този демон да се поправи злото, което сам си стори един ангел заради мен.

Пелисон учудено погледна Фуке, чиито мисли сега тръгнаха в съвсем друга посока.

— Е, какво? — попита Лафонтен. — Доволни ли сте от моите преговори?

— Вие сте превъзходен, мили ми поете.

— Всичко това е така, но нерядко човек се хвали, че е готов да купи кон, а всъщност няма пари да си купи дори юзда! — забеляза Гурвил.

— Може би Ванел ще се откаже, ако се хванем за думите му — намеси се отново абат Фуке.

— Сигурно ви идват подобни мисли само защото не знаете развръзката на моята история — каза Лафонтен. — Развръзката ми се състои в това, че този упорит Ванел, след като разбра, че идвам в Сен-Манде, ме помоли да го взема със себе си. И ако е възможно, да му уредя среща с монсеньор. Сега той чака на полянката Бел-Ер. Какво ще кажете, господин Фуке?

— Какво да кажа? Според мен не е прилично съпругът на госпожа Ванел да се простуди пред прага на моя дом. Изпратете да го доведат, Лафонтен, след като знаете къде се намира.

— Аз сам ще отида да го доведа.

— Ще дойда с вас — заяви абатът, — за да нося чувалите със злато.

— Моля, без шеги — строго каза Фуке. — Нещата са сериозни и тук наистина има да се върши работа. Но нека преди всичко бъдем гостоприемни. Поискайте от мое име извинение от този мил човек и му предайте колко съм огорчен, че съм го накарал да чака, тъй като не съм знаел за неговото пристигане.

Лафонтен се затича към Ванел. След него се забърза Гурвил, тъй като вследствие на изчисленията си поетът беше сбъркал пътя и беше тръгнал към Сен-Мар.

След четвърт час Ванел вече влизаше в кабинета на суперинтенданта, същия този кабинет, който заедно с всичките му допълнителни помещения описахме в началото на нашето повествование.

Виждайки Ванел, Фуке извика Пелисон и няколко минути шепна на ухото му:

— Запомнете добре, проследете в каретата да бъде поставено всичкото сребро, съдове и скъпоценността. Вземете враните коне и нека бижутерът дойде заедно с вас. Задръжте вечерята до идването на госпожа Дьо Белиер. Вървете, приятелю.

Пелисон тръгна, без много да разбира за какво става дума, както е с преданите приятели, изпълнени с доверие към онзи, комуто са свикнали да се подчиняват във всичко. В това е силата на избраните души. Недоверието е присъщо на недостойните личности.

Ванел се поклони на суперинтенданта.

— Седнете, господине — обърна се към него Фуке. — Струва ми се, че искате да купите моята длъжност? Колко можете да заплатите за нея?

— Монсеньор, вие сте този, който трябва да назове сумата. Зная, че вече са ви правени някои предложения.

— Споменаха ми, че госпожа Ванел оценява длъжността ми на един милион и четиристотин хиляди!

— Това е всичко, което ние с нея имаме.

— Можете ли да платите в брой?

— Не нося със себе си пари — каза наивно Ванел, който се беше приготвил за борба с прилагане на хитрости и шахматни комбинации, затова беше много озадачен от такава простота и величие.

— Кога ще ги имате?

— Щом пожелаете, монсеньор.

— Да се уговорим за утре в шест часа сутринта.

— За шест часа — повтори Ванел.

— Сбогом, господине, предайте на вашата съпруга, че целувам смирено ръчичките й.

Фуке се изправи. Сякаш вече загубил главата си, Ванел произнесе:

— Господине, давате ли ми честната си дума.

— По дяволите, а вие? — Фуке обърна глава към него. Ванел се смути, трепна и накрая неуверено протегна ръка.

Фуке с благороден жест му подаде своята. Честната ръка за секунда се докосна до влажната ръка на лицемера. Ванел стисна пръстите на Фуке, за да се убеди, че не сънува.

Суперинтендантът с едва забележимо движение освободи ръката си.

— Сбогом — каза той.

Ванел бавно тръгна към вратата, премина през приемните стаи и изчезна зад прага на дома.

Глава четиридесет и седмаБРИЛЯНТИТЕ И ПРИБОРИТЕ ОТ СРЕБРО НА ГОСПОЖА ДЬО БЕЛИЕР

След като освободи Ванел, Фуке за минута се замисли.

„Каквото и да направя за жената, която някога съм обичал, нищо няма да бъде прекалено. Маргарита жадува да стане прокурорша. Защо да не й доставя това удоволствие? А сега, когато и най-чувствителната съвест не може да ме упрекне в нищо, нека пренесем мислите си към тази, която ме обича. Госпожа Дьо Белиер сигурно вече е дошла.“

Той погледна към тайната врата. След като внимателно заключи кабинета си, Фуке я отвори, спусна се в подземния вход, който водеше към венсанския замък, и бързо тръгна по коридора към обичайното място на техните срещи.

Дори не предупреди приятелката си със звънеца, тъй като знаеше, че тя никога не закъснява на срещите.

Маркизата действително го беше преварила и го чакаше. Суперинтендантът почука и тя веднага се приближи до вратата, за да вземе пъхнатата под нея бележка.

„Елате, маркизо. Чакам ви за вечеря.“

Оживена и щастлива, госпожа Дьо Белиер седна в каретата на Венсанската алея и след няколко мига протегна ръка на Гурвил, който, за да достави удоволствие на своя шеф и министър, я чакаше в двора при вратата.

Тя не забеляза как се втурна в двора потъналият в бяла пяна, разгорещен впряг на Фуке, който докара в Сен-Манде Пелисон и същия бижутер, на когото тя бе продала среброто и скъпоценностите си. Пелисон го заведе в кабинета, където вече се намираше Фуке.

Суперинтендантът благодари на бижутера, че е запазил — сякаш е ставало дума за залог — съкровищата, които е имал право да продаде. Хвърли поглед към общата сума. Тя достигаше един милион и триста хиляди ливри. След това Фуке се настани зад бюрото си, където написа чек за един милион и четиристотин хиляди, подлежащ на изплащане в брой от неговата каса на следващия ден до обяд.

— Цели сто хиляди печалба! — извика бижутерът. — Ах, монсеньор, колко сте щедър!

— Не, не, господине — каза Фуке, като го потупа по рамото, — понякога проявената деликатност просто не може да бъде заплатена. Печалбата е приблизително същата, както ако бяхте продали тези неща, но аз също ви дължа лихва.

С тези думи той свали от дантеления си маншет обсипаните с брилянти копчета за ръкавели, които същият ювелир неотдавна оценяваше на три хиляди пистола, след което се обърна към него:

— Вземете ги за спомен. Довиждане. Вие сте изключително честен човек.

— А вие, монсеньор — възкликна дълбоко трогнат бижутерът, — вие сте славен благородник.

Фуке изпрати достойния бижутер през тайната врата и тръгна да посрещне госпожа Дьо Белиер, която вече беше заобиколена от неговите гости.

— Не намирате ли, господа, че маркизата тази вечер няма равна на себе си? — каза Фуке. — Знаете ли защо?

— Защото госпожа Дьо Белиер е най-красивата жена поначало — каза някой от гостите.

— Не, защото тя е най-добрата от жените. Само че… всички скъпоценности, които носи тази вечер, са фалшиви.

Госпожа Дьо Белиер се изчерви.

— Тя? Която притежава най-красивите брилянти в Париж? — чуха се възклицания.

— Какво ще кажете? — Фуке се обърна тихичко към Пелисон.

— Най-после разбрах. Постъпката ви е прекрасна.

— И аз казвам така — засмя се Фуке.

— Вечерята е сложена — тържествено обяви Вател.

Вълната от поканени се устреми към столовата доста по-бързо, отколкото бе прието на министерски приеми. Очакваше ги великолепно зрелище. Върху бюфетите, на поставки и на масата, сред цветя и свещи блестеше най-богатата златна и сребърна колекция от съдове. Това бяха остатъците от старинните съкровища, изваяни и отлети от флорентинските майстори, докарани от Медичите в онези времена, когато във Франция е имало достатъчно злато. Тези чудеса на изкуството, скрити или заровени в земята по време на гражданските войни, плахо се бяха появявали на бял свят при настъпване на пауза във войните, които се водеха от хората на добрия тон и които се наричаха Фронда. Сеньорите се сражаваха помежду си, избиваха се, но не си позволяваха грабежи. Върху всички съдове беше сложен гербът на госпожа Дьо Белиер.

— Какво виждам! — извика Лафонтен. — Навсякъде буквите П и Б!

Най-голямо възхищение предизвика приборът на маркизата, който беше поставен по нареждане на самия Фуке. Пред него се издигаше пирамида от брилянти, сапфири, изумруди и антични камеи. Рубини, сечени от малоазиатските гърци върху златна мизийска основа, изумителна древноалександрийска мозайка от сребро, тежки египетски гривни от времето на Клеопатра лежаха в огромно блюдо — творение на Полиси, поставено върху триножник от позлатен бронз — работа на Бенвенуто Челини.

Щом маркизата видя пред себе си всичко, което вече не се бе надявала да види, лицето й се покри с мъртвешка бледост. В учудената и разтревожена зала се възцари дълбоко мълчание, което винаги е предвестник на силни душевни сътресения.

Фуке дори не даде знак да отстрани лакеите, които сновяха като работливи пчели около грамадните маси и бюфети.

— Господа — каза той, — съдовете, които виждате, принадлежат на госпожа Дьо Белиер. Веднъж, като узнала, че един от нейните приятели е изпаднал в нужда, тя изпратила всичкото това злато и сребро заедно със скъпоценностите, лежащи сега пред нея, на своя бижутер, за да ги продаде. Толкова великодушна постъпка трябва да бъде оценена достойно от такива истински приятели като вас. Щастлив е този, който внушава такава любов! Да пием за здравето на госпожа Дьо Белиер!

Силни викове заглушиха думите на Фуке. Онемялата маркиза се беше отпуснала в креслото ни жива ни умряла. Още малко и бедната жена щеше да загуби съзнание досущ като птиците на древна Елада, когато прелитали над арените на олимпийските зрелища.

— А сега — каза Пелисон, който винаги се трогваше от добродетелта, а красотата го караше да изпада във възторг, — сега да пием за човека, заради когото маркизата е извършила такава прекрасна постъпка, тъй като този, за когото става дума, наистина е достоен за любов.

Дойде ред на маркизата. Тя се изправи бледа и усмихната, протегна с трепереща ръка чашата си и пръстите й докоснаха ръката на Фуке, докато все още замъгленият й поглед жадуваше за любовта, която гореше в благородното сърце на великия й приятел.

Вечерята, започнала по толкова знаменателен начин, скоро се превърна в истинско пиршество. Никой не се мъчеше да бъде остроумен, но и никой не страдаше от липса на остроумие.

Лафонтен беше забравил за любимото си вино и позволяваше на Вател да го сдобрява с вината от Рона и Испания.

Абат Фуке бе заприличал толкова на добряк, че Гурвил му прошепна на ухото:

— Вие сте станали толкова крехък, господине, че внимавайте някой да не ви изяде.

Часовете течаха неусетно и радостно, сякаш обсипваха пируващите с рози. Въпреки навиците си суперинтендантът не стана от масата преди обилния десерт. Той се усмихваше на приятелите си, завладени от това опиянение, което обикновено обзема всеки, чието сърце се опиянява по-бързо от главата му. За пръв път през цялата вечер той погледна часовника.

В същата минута към парадния вход се приближи карета и се случи нещо удивително: звукът на колелата се чу в залата въпреки шума и песните. Фуке се ослуша, после обърна поглед към входа. Стори му се, че там се чуват крачки и че не стъпват по земята, а по собственото му сърце.

Инстинктивно той се отстрани от госпожа Дьо Белиер, до чието бедро стоеше допрян в продължение на два часа.

— Господин Дербле, ванският епископ — обяви с цяло гърло лакеят.

На прага се появи мрачният и замислен Арамис, чиято глава изведнъж бе украсена от двата края на гирляндата; тя току-що се беше разпаднала на части, тъй като пламъкът на свещта беше подпалил съединяващите я конци.

Глава четиридесет и осмаРАЗПИСКАТА ОТ КАРДИНАЛ МАЗАРИНИ

Фуке несъмнено би посрещнал с шумно приветствие този новопристигнал гост, ако леденият вид и разсеяният поглед на Арамис не бяха накарали суперинтенданта да спазва типичната за него сдържаност.

— Ще ни помогнете ли да се преборим с десерта? — все пак се пошегува Фуке. — Не се ли ужасявате от нашето безгрижно пиршество?

— Монсеньор — с уважение каза Арамис, — ще започна с извинение, че нарушавам вашето искрящо, весело тържество, но ще ви помоля, след като завършите вашия пир, да ми отделите няколко минути, за да поговорим делово.

Думата „делово“ разтревожи някои от епикурейците. Фуке стана от мястото си.

— Винаги делови, господин Дербле — каза той. — Добре че работите се появяват след края на вечерята.

С тези думи той предложи ръката си на госпожа Дьо Белиер, която го гледаше с известно безпокойство. Той я изпрати до гостната, която се намираше наблизо, като я остави на грижите на най-благоразумния от сътрапезниците си.

Той самият взе под ръка Арамис и се изолира с него в кабинета си. Тук прелатът веднага забрави за етикета. Седна и попита:

— Можете ли да отгатнете с кого се срещнах тази вечер?

— Драги приятелю, всеки път, когато започнете с подобно встъпление, очаквам да ми съобщите нещо неприятно.

— И този път, приятелю, не сте сбъркали — каза Арамис. — Срещнах се с госпожа Дьо Шеврьоз. Старата вълчица в плът и кръв.

— Без зъби?

— Възможно е, но не без нокти.

— Какво може да иска тя от мен? Аз не съм стиснат по отношение на не особено целомъдрените жени. Това качество винаги се цени от тях, дори когато вече не могат да се надяват на любов.

— Госпожа Дьо Шеврьоз отлично е осведомена, че вие не сте стиснат, тъй като иска да измъкне от вас пари. И предлози не й липсват. По всяка вероятност притежава някакви писма от Мазарини.

— Това не ме учудва. Прелатът беше известен със своето безгрижие.

— Да, но по всяка вероятност това не са любовни писма. В тях става дума за финанси. Не сте ли чували, че ви обвиняват в присвояване на държавни пари?

— Сто пъти! Хиляди пъти! Откакто съм на тази служба, драги Дербле, аз само това чувам. Както вие като епископ постоянно чувате упреци в липса на вяра или като мускетар сте чували обвинения в страхливост. Министърът на финансите е обвиняван безкрайно, че краде от тези финанси.

— Добре. Но нека внесем яснота в тази работа, тъй като според думите на херцогинята Мазарини в писмата ясно и недвусмислено назовава сума от тринадесет милиона приблизително, за която ще ви бъде трудно да дадете отчет.

— Тринадесет милиона — повтори суперинтендантът, опъвайки се в креслото, за да може по-удобно да повдигне глава към тавана. — Тринадесет милиона… Господи, оставете ме да си спомня кои милиони са тези от всичките, в кражба на които ме обвиняват!

— Не се смейте, скъпи приятелю! Много е сериозно! Без съмнение херцогинята има писма и тези писма са истински, тъй като тя иска да ги продаде за петстотин хиляди ливри.

— За такива пари може да се купи добра клевета — отвърна Фуке. — Ах, да, сещам се за какво говорите. — Суперинтендантът се засмя от сърце. — Спомням си тези тринадесет милиона. — Да, разбира се, сигурен съм, че за тях става дума! Представете си, приятелю, веднъж сеньор Мазарини, мир на праха му, получи тринадесет милиона за отстъпката на спорни земи във Валтелин. Той ги зачеркна в приходните книги, прехвърли ги при мен и след това ме накара да му ги преведа за военни нужди.

— Много добре. Значи вие можете да се отчетете за тяхното изразходване?

— Не. Кардиналът ги записа на мое име и ми даде разписка.

— Пазите ли я?

— Естествено! — каза Фуке и спокойно се отправи към голямо бюро от черно дърво със златни и седефени инкрустации. — Моят ред е следствие на мързела ми. Аз го въведох, за да не губя време. Например зная, че разписките от Мазарини са в третото чекмедже в графа М4. Отварям го и намирам веднага нужния ми документ. Дори нощем и без свещ ще я открия… — Той уверено напипа връзката книжа в отвореното чекмедже. — Нещо повече — продължи Фуке, — аз помня тази разписка, все едно че сега я виждам пред мен. Тя е много плътна, грапава, със златно ръбче и дата. Върху датата има мастилено петно, направено от Мазарини. Знаете ли каква е работата: като че ли документът чувства, че е нужен някому, че го търсят, затова се крие и се бунтува.

Суперинтендантът надникна в чекмеджето. Арамис също.

— Странно — каза Фуке. Взе връзката документи, прегледа я още веднъж и побледня. — Досега не съм бъркал. Никой освен мен не докосва тези книжа, никой не отваря това чекмедже, което, както виждате, е със секрет и само аз зная шифъра. Разписката от Мазарини е открадната. Госпожа Дьо Шеврьоз е права. Аз съм присвоил държавни пари, аз съм крадец. Аз съм присвоил тринадесет милиона от държавната хазна, господин Дербле.

— Не се горещете и не се вълнувайте!

— Как да не се вълнувам? Причини имам повече от достатъчно. Чудесен процес, чудесна присъда — и вашият приятел ще се отправи към Монкофон след своя колега Ангеран дьо Марини и своя предшественик Самбланс.

— Не толкова бързо! — каза Арамис.

— Защо? Защо не толкова бързо? Какво според вас е направила Дьо Шеврьоз с тези писма? Нали вие сте се отказали от тях?

— Да. Аз действително отказах. Предполагам, че тя ще тръгне към Колбер, за да му ги продаде. Наредих да я проследят. След като се раздели с мен, тя се върна у дома си, после излезе през черния вход и се отправи към дома на италианеца на улица Кроа дьо Пти Шан.

— Значи процес, скандал и безчестие и всичко това като гръм от ясно небе: сляпо, безжалостно и жестоко!

Арамис се приближи до Фуке, който трепереше от безсилие пред отворените чекмеджета. Той сложи ръка на рамото му:

— Не забравяйте никога, че положението на господин Фуке не може да се сравнява с това на Самбланс и Марини. Срещу тези министри беше възбуден процес и присъдата беше приведена в изпълнение. А с вас това не може да се случи.

— Защо — питам отново. Нали крадецът на държавни пари във всички времена се обявява за престъпник?

— Престъпник, който има възможност да се укрие в убежище, никога не е такъв.

— Да се спасявам?! Да бягам?!

— Не говоря за това. Вие забравяте, че такива процеси могат да бъдат възбудени само от парламента, че воденето им се възлага на генералния прокурор и че самият сте такъв. Значи, ако вие самият не пожелаете да се осъдите…

— О! — възкликна Фуке, удряйки с юмрук по бюрото.

— Какво още има?

— Това, че аз вече не съм прокурор.

Дойде ред на Арамис да побледнее. Той стисна юмруци така, че пръстите му изпукаха. Изненадано погледна Фуке и разчленявайки всяка сричка, каза:

— Вие по-вече не сте про-ку-рор! Откога?

— От четири или пет часа.

— Пазете се! — хладно каза Арамис. — Струва ми се, че не сте на себе си.

— Казвам — продължи Фуке, — че неотдавна се появи човек, който ми предложи един милион и четиристотин за моята длъжност. Аз я продадох.

Арамис замълча. По лицето му, саркастично и умно, се мярна сянка на ужас. Това подейства по-силно от всички викове и думи на този свят.

— Значи сте имали голяма нужда от пари?

— Беше въпрос на чест.

Фуке разказа накратко за великодушието на госпожа Дьо Белиер и за начина, по който той бе намерил за необходимо да отговори на този жест.

— Много красиво! Колко ви струваше?

— Милионът и четиристотинте хиляди, връчени ми за моята длъжност.

— Които, естествено, сте получили веднага? О, неразумни приятелю!

— Още не съм ги получил, но утре и това ще стане.

— Значи не всичко е приключено?

— Трябва да приключи, тъй като бижутерът получи от мен чек, който ще му бъде осребрен утре в дванадесет от моята каса, в която сумата трябва да бъде внесена между шест и седем сутринта.

— Слава богу! — възкликна Арамис и плесна с ръце. — Нищо не е свършено, щом не е платено.

— А бижутерът?

— В дванадесет без четвърт вие ще получите от мен милион и четиристотин хиляди.

— Почакайте, в шест аз трябва да подпиша договора.

— Гарантирам, че няма да го подпишете. Ще си вземете думата обратно. Това е всичко.

— Какво говорите? — възкликна дълбоко потресен Фуке. — Да си взема обратно дадената дума?

На почти негодуващия поглед на министъра Арамис отвърна с поглед, изпълнен с гняв.

— Господине — каза той, — струва ми се, че аз с достатъчно основание мога да се нарека порядъчен човек, нали? Под войнишкия плащ петстотин пъти съм рискувал живота си, като свещеник съм оказвал още по-важни услуги на Бога, държавата и приятелите. Честната дума не струва повече от човека, който я е дал. Когато той я сдържа, тя е от чисто злато, но тя е сразяваща стомана, когато той не желае да я удържи. В този случай той се защитава с нея като с оръжие на честта!

Фуке наведе глава:

— Аз съм беден бретонец, прост и прям, и моят ум се възхищава от вашия, и се бои от него. Не казвам, че държа на думата си от добродетелност. Ако щете, това е просто навик. Но простите хора са достатъчно простодушни, за да се възхищават от този навик. Това е единствената ми добродетел. Оставете ми славата, която ми се полага за нея.

— Значи най-късно утре вие ще подпишете акт за продажба на длъжността, която ви защитава от враговете?

— Ще подпиша.

Арамис се огледа, сякаш търсеше нещо да счупи от ярост, и каза:

— Ние разполагаме само с едно средство и вие, надявам се, няма да откажете да го употребите!

— Разбира се, ако е благопристойно… като всичко, което предлагате, скъпи ми приятелю.

— Няма нищо по-благопристойно от това да накараме вашия купувач да се откаже от сделката. Кой е той?

— Ванел.

— Ванел! — извика Арамис, ставайки от креслото си. — Ванел! Мъжът на Маргарита Ванел! Вашата бивша любовница?

— Именно, приятелю. Иска й се да стане генерална прокурорша. Поне това съм длъжен да дам на бедния Ванел, а освен това печеля, като доставям удоволствие на неговата мила жена.

Арамис хвана Фуке за ръка:

— Знаете ли името на новия възлюблен на Маргарита Ванел? Казва се Жан Батист Колбер! Той е интендант на финансите! Живее на улица Кроа дьо Пти Шан, там, където тази вечер беше на посещение госпожа Дьо Шеврьоз с писмата от Мазарини, които тя иска да продаде!

— Боже мой! Боже мой! — прошепна Фуке, изтривайки струящата по челото му пот.

— Вече започвате да разбирате?

— Свършено е! Свършено е с мен! Да, разбрах това!

— Не намирате ли, че трябва да държите на думата си по-малко твърдо от Регул?

— Не — отвърна Фуке.

— Упоритите хора — измърмори Арамис — винаги намират начин да се самовъзхищават.

Фуке му протегна ръка. В този момент разкошният часовник от черупка на костенурка, инкрустиран със злато, удари шест. Някъде изскърца врата и приближилият се до кабинета Гурвил каза:

— Господин Ванел пита дали монсеньор желае да го приеме? Фуке отмести очи от Арамис и отвърна:

— Поканете господин Ванел да влезе.

Глава четиридесет и деветаЧЕРНОВАТА НА КОЛБЕР

Разговорът беше в разгара си, когато Ванел влезе в стаята. За Фуке и Арамис неговото появяване не беше нищо повече от точката, с която свършва изречението. За Ванел обаче присъствието на Арамис в кабинета на Фуке означаваше много.

Едва престъпил прага на стаята, купувачът започна да се оглежда, след което устреми изпитателен поглед към решителното лице на ванския епископ.

Що се касае до Фуке, той като истински политик беше заличил от лицето си следите от вълнението, което му бяха причинили думите на Арамис. Тук нямаше вече нещастен й търсещ изход, отчаян човек. Той вдигна глава и протегна ръка на Ванел, канейки го да влезе. Отново беше първият министър и домакин.

Арамис познаваше до най-малките подробности характера на суперинтенданта. Нито деликатността на душата му, нито широтата на ума можеха да изненадат бившия мускетар. Отказвайки се временно от разговора, за да се включи по-късно в него, той взе върху себе си трудната роля на страничен наблюдател, който се стреми да узнае и да разбере всичко.

Ванел беше видимо развълнуван. Той застана в средата на кабинета, като се кланяше на всичко и на всички.

— Аз се явих… — започна той с поклон.

— Вие сте точен, господин Ванел — кимна Фуке.

— В деловите отношения, монсеньор, точността е добродетел.

— Извинете — каза Арамис, сочейки към Ванел с пръст и обръщайки се към Фуке, — извинете, това ли е господинът, който желае да купи вашата длъжност?

— Да, аз съм — отвърна Ванел, поразен от високомерния тон, с който Арамис му зададе въпроса. — Как трябва да се обръщам към този, който ме удостоява?…

— Наричайте ме монсеньор — сухо го прекъсна Арамис.

— Да прекратим церемониите, господа — намеси се Фуке. — Да преминем към деловата част.

— Монсеньорът вижда — каза Ванел, — че очаквам заповедите му.

— Напротив, мисля че аз съм този, който очаква.

— Какво чака монсеньорът?

— Помислих, че може би ще искате да ми кажете нещо.

„О, той е променил решението си и аз съм свършен!“ — каза си Ванел. После събра сили и продължи:

— Не, монсеньор, няма какво да добавя към това, което казах вчера и което съм готов да потвърдя днес.

— Бъдете искрен, господин Ванел, не са ли твърде тежки за вас условията на нашия договор. Какво ще кажете?

— Естествено, монсеньор, милион и четиристотин хиляди ливри — това не е малка сума.

— До такава степен, че си помислих… може би тази покупка не е във вашите възможности.

— О, монсеньор!.

— Успокойте се, господин Ванел, не се тревожете. Няма да ви осъждам за неизпълнение на думата, тъй като вие очевидно не сте в състояние да я удържите.

— Не, монсеньор, вие без съмнение бихте ме осъдили и щяхте да бъдете прав — отвърна Ванел, — защото само един безразсъден човек или безумец може да поеме задължение, което не е в състояние да изпълни. Що се отнася до мен, то уговарянето, мисля, е равносилно на приключена сделка.

Фуке почервеня. Арамис измърмори едно нетърпеливо „хм“.

— В тези неща, господине, не трябва да се стига до крайност — каза суперинтендантът. — Човешката душа е променлива и са й свойствени малки, напълно разбираеми, а понякога и съвсем обясними капризи. Нерядко се случва днес страстно да желаеш нещо, а утре да се разкайваш за същото.

— Монсеньор!… — промълви смутено Ванел.

Арамис, изключително доволен от точността, с която Фуке започна разговора, се облегна на мраморната камина и започна да си играе със златно ножче с малахитова дръжка. Фуке каза:

— Слушайте, господин Ванел, позволете ми да ви обясня как стоят нещата. Вие сте порядъчен човек и ще ме разберете както трябва. Вчера аз желаех да продам своята длъжност.

— Монсеньор, вие не само желаехте да я продадете, а направихте нещо повече — вие я продадохте.

— Нека е така! Но днес аз имам намерение да ви помоля за голяма услуга — да ми върнете дадената дума.

— Вие ми дадохте тази дума — повтори като неумолимо ехо Ванел.

— Знам. Ето защо ви умолявам, господин Ванел, чувате ли, умолявам ви да ми върнете дадената от мен дума…

Фуке замълча. Думите „аз ви умолявам“, както той се убеди, нямаха желания ефект и заседнаха в гърлото му. Арамис все така си играеше с ножчето, после спря върху Ванел поглед, с който сякаш се стремеше да проникне до самото дъно на тази тъмна душа. Ванел се поклони и каза:

— Монсеньор, трогнат съм от честта, която ми оказвате, съветвайки се с мен за станалото, но…

— Не казвайте „но“, уважаеми господин Ванел.

— Уви, монсеньор, помислете за това, че нося парите, искам да кажа — цялата сума.

Той разтвори дебелия си портфейл.

— Виждате ли, монсеньор, тук е договорът за продажба на земята, принадлежаща на съпругата ми и току-що продадена от мен. Чекът е в пълен ред, снабден е с необходимите подписи и парите могат да бъдат изплатени без забавяне. Това са все едно пари в брой. Накратко казано, работата е свършена.

— Драги господин Ванел, на този свят всяка свършена работа може да се развали, колкото и важна да изглежда тя — ако позволите да се изразя по този начин — за да се окаже услуга…

— Разбира се… — смутено измърмори Ванел.

— За да се окаже услуга на човек, който благодарение на това ще стане ваш приятел — продължи Фуке.

— Разбира се, монсеньор…

— Той толкова по-скоро ще стане ваш приятел, господин Ванел, колкото по-голяма е оказаната услуга. И така, господине, какво е решението?

Ванел мълчеше. Междувременно Арамис теглеше черта под своите наблюдения. Тясното лице на Ванел, хлътналите очи, извитите като в дъга вежди — всичко това говореше на ванския епископ, че пред него стои типичен изнудвач и честолюбец. Да се унищожи една страст, като се вика на помощ друга — такова беше правилото на Арамис. Той видя сломения и паднал духом Фуке и се хвърли в боя с новото си оръжие:

— Простете, монсеньор, забравихте да кажете на господин Ванел доколко отказът от покупката ще накърни неговите интереси.

Ванел с учудване погледна към епископа. Той не чакате от там поддръжка. Фуке се накани да каже нещо, но замълча, вслушвайки се в думите на епископа.

— И така — продължи Арамис, — за да купи вашата длъжност, господин Ванел е продал земята на своята съпруга, а това е сериозна работа. Не е възможно да се преместят милион и четиристотин хиляди ливри, а той точно това е направил, без сериозни загуби и сериозни затруднения.

— Безусловно — каза Ванел, от когото Арамис със своя огнен поглед изтръгваше истината от дълбочината на сърцето му.

— Затрудненията — продължи Арамис — се изразяват в загуби, а когато губиш пари, това заема първо място сред грижите ти.

— Да, да — Фуке започваше да разбира намеренията на Арамис.

Ванел мълчеше — той също беше разбрал. Арамис си отбеляза наум неговата студенина и нежеланието му да отговаря.

„Добре — помисли си той, — ти мълчиш, мръсна муцуно, докато още не ти е известна сумата, но почакай, аз ще те засипя с такава купчина злато, че ще бъдеш принуден да капитулираш.“

— Трябва да предложим на господин Ванел сто хиляди екю — каза Фуке, поддавайки се на своята природна щедрост.

Офертата беше доста солидна. Дори принцът би се зарадвал на такава печалба. В тези времена дори кралската дъщеря получаваше като зестра сто хиляди екю. Ванел дори не се помръдна.

„Това е мошеник — каза си епископът, — трябва да закръглим сумата до петстотин хиляди ливри.“ Той даде знак на Фуке.

— Виждам, че губите повече от триста хиляди, скъпи господин Ванел, — каза суперинтендантът. — О, тук, изглежда, работата не е в парите! Вие сте направили жертва, продавайки тази земя. Къде ми беше умът досега? Ще ви подпиша чек за петстотин хиляди ливри, освен това ще ви бъда признателен от все сърце.

Ванел не прояви и най-малък проблясък на радост или алчност. Лицето му беше непроницаемо и нито един мускул не трепваше по него.

Арамис хвърли отчаян поглед към Фуке. После се приближи до Ванел и с жест на човек, заемащ високо положение, го хвана за яката:

— Господин Ванел, вас не ви тревожат нито притесняващите обстоятелства, нито преместването на вашия капитал, нито продажбата на земята ви. Вас ви владеят по-високи замисли. Аз ги виждам. Запомнете добре моите думи!

— Да, монсеньор. — Нещастникът потрепери.

— И така, от името на суперинтенданта аз ви предлагам не триста хиляди, не петстотин хиляди, а милион. Милион, разбирате ли? Милион!

Той нервно разтърси Ванел.

— Милион! — повтори Ванел, бледен като платно.

— Милион! Което ще рече, шестдесет и шест хиляди ливри годишен доход.

— Е, господине? — каза Фуке. — От такива неща човек не се отказва. Отговаряйте — приемате ли предложението ми?

— Това е невъзможно… мърмореше Ванел.

Арамис стисна уста и сякаш облак затъмни лицето му. Зад този облак се чувстваше буря. Той все така държеше Ванел за яката.

— Вие купихте длъжността за милион и четиристотин хиляди ливри, нали? Ще ви се дадат отгоре още милион и петстотин хиляди. Вие печелите един милион и половина само защото сте посетили господин Фуке и той ви е протегнал ръката си. Ето ви заедно и чест, и изгода, господин Ванел.

— Не мога — глухо отвърна Ванел.

— Добре! — произнесе Арамис и внезапно разтвори пръсти. Ванел, който не бе очаквал това, отхвръкна назад. — Добре, сега поне е ясно защо сте дошли тук!

— Да, сега е ясно — каза Фуке.

— Но… — започна Ванел, опитвайки се да почерпи смелост от слабостта на тези благородни хора.

— Мошеникът, изглежда, иска да надигне глас! — каза Арамис с тон на властелин, който заповядва на целия свят.

— Мошеник? — повтори Ванел.

— Исках да кажа негодник — добави Арамис, който си възвърна хладнокръвието. — Хайде, измъквайте вашия договор. Сигурно някъде го държите подръка, в някой от вашите джобове, както убиецът държи пистолета или ножа, скрит под плаща си.

Ванел измърмори нещо неясно.

— Достатъчно! — извика Фуке. — Дайте тук договора.

С трепереща ръка Ванел започна да търси в джоба си. Измъкна портфейла си, но в момента, когато подаваше на Фуке договора, оттам изпадна лист хартия. Арамис бързо я вдигна, тъй като позна почерка, с който беше изписана.

— Извинете, но това е черновата на договора! — каза Ванел.

— Виждам — каза Арамис с усмивка, която нараняваше по-силно от удар с камшик, — виждам и съм възхитен от това, че тази чернова е написана от ръката на господин Колбер. Погледнете я, господине.

Той предаде черновата на Фуке, който се убеди в правотата на Арамис. Този надълго и нашироко писан договор, с множество добавки, с почернели от поправки полета, беше живо доказателство за интригите на Колбер и окончателно отвори очите на неговата жертва.

— Е? — прошепна Фуке.

Зашеметеният Ванел беше готов да се провали вдън земя.

— Е? — каза Арамис. — Ако не носехте името Фуке, ако вашият враг не се наричаше Колбер, ако срещу вас беше само този нищожен крадец, бих ви казал — откажете… Подобна гнусота ви освобождава от вашата дума, но тези хора ще помислят, че вие сте се изплашили, те ще започнат по-малко да се страхуват от вас. Подпишете, монсеньор!

Той му подаде перото.

Фуке стисна ръката на Арамис, но вместо копието, което му подаваха, взе черновата.

— Простете, не този документ — спря го Арамис. — Той е твърде ценен. Вие трябва да го оставите.

— О, не — отвърна Фуке, — аз ще поставя подписа си под документа, собственоръчно написан от господин Колбер. И така, аз пиша: „потвърждавам с подписа си“. — А след като подписа, каза: — Вземете, господин Ванел.

Ванел взе документа, подаде чека и забърза към изхода.

— Почакайте — каза Арамис. — Уверен ли сте, че тук всичко е наред? С парите трябва да се внимава, господин Ванел, особено когато господин Колбер ги подарява на жени. Той не притежава безграничната щедрост на господин Фуке, вашият достопочтен господин Колбер.

Арамис започна да произнася всяка дума на висок глас, като изливаше целия си гняв, цялото насъбрало се у него презрение върху негодника, и той в продължение на четвърт час понасяше това изтезание. После му заповяда да се маха, но не с думи, а с жест, както бързат да се избавят от някой нагъл простак или лакей.

След излизането на Ванел прелатът и министърът, гледайки се право в очите, запазиха няколко мига мълчание. Арамис го наруши пръв:

— С кого ще сравните човека, който преди да се срази с разярен, окован в броня и добре защитен враг, разголва гърдите си, хвърля оръжието на земята и изпраща на противника си любезни въздушни целувки? Прямотата, господин Фуке, е оръжие, което често се използва от мерзавците против честните хора, и това понякога им носи успех. Ето защо и честните хора понякога трябва да използват измама и нечестност, щом имат работа с мошеници. Тогава вие ще можете да се убедите колко по-силни ще станат тези хора, без да загубят при това своята порядъчност.

— Но техните действия ще бъдат мошенически.

— Ни най-малко, може би някой ще ги нарече своеволни, но те са напълно честни действия. След като приключихте с този Ванел, след като се лишихте от удоволствието да го унищожите, като се откажете от вашата дума, след като сам му дадохте единственото оръжие, което може да ви погуби…

— О, приятелю мой — тъжно каза Фуке, — напомняте ми онзи учител по философия, за когото преди време разказваше Лафонтен… Той вижда едно дете, което се дави, и вместо да го спаси, произнася пред него цяла реч по всички правила на риториката.

Арамис се усмихна.

— За философа съм съгласен, за учителя съм съгласен, за давещото се дете — също, но тепърва ще поговорим за детето, което ще трябва да бъде спасено! Нека преди това поговорим делово.

Фуке го погледна недоумяващо.

— Вие ми разказвахте за някакво празненство във Во, което сте мислили да устроите?

— О — каза Фуке, — това беше в доброто старо време!

— На това празненство, изглежда, кралят се е самопоканил?

— Не, мой мили прелате. Колбер посъветва краля да се самопокани на празника във Во.

— Да, защото празненството щеше да излезе толкова скъпо, че вие щяхте да се разорите окончателно.

— Точно така. В доброто старо време, както казах, аз се гордеех с възможността да покажа на моите неприятели неизчерпаемостта на средствата си. Считах за чест да ги хвърля в смут, сеейки милиони пред тях точно когато очакват моето разоряване. Сега трябва да си уредя отношенията с хазната, с краля, със самия себе си. Трябва да стана скъперник. Аз ще съумея да докажа на всички, че разполагайки с грошове, ще постъпя така, сякаш разполагам с чували злато, и започвайки от утрешния ден, когато ще бъдат продадени моите екипажи, заложени — принадлежащите ми къщи и орязани — разходите ми…

— Започвайки от утрешния ден — спокойно го прекъсна Арамис, — вие ще се занимавате, приятелю мой, без умора с приготовленията за прекрасното празненство във Во, за което някога ще говорят като за едно от неописуемите великолепия на нашето добро старо време.

— Вие не сте с всичкия си, приятелю.

— Аз ли? Вие сам не вярвате в това.

— Знаете ли колко може да струва най-скромното празненство във Во? Четирипет милиона.

— Аз не говоря за скромно празненство, драги суперинтенданте.

— Но тъй като празненството се дава в чест на краля — отвърна Фуке, който не разбра добре Арамис, — то не може да бъде скромно.

— Естествено, то трябва да бъде разкошно.

— Тогава ще трябва да изхарча десет-дванадесет милиона.

— Ако трябва, ще изхарчите и двадесет — каза съвършено безстрастно Арамис.

— Но откъде да ги взема? — възкликна Фуке.

— Това е моя грижа, господин суперинтендант. Няма защо да се безпокоите за това. Парите ще бъдат във ваше разпореждане преди да сте успял да съставите плана на вашето празненство.

— Приятелю, приятелю! — възкликна Фуке, на когото главата се замая. — Накъде ме водите?

— Встрани от пропастта — отвърна ванският епископ, — в която едва не паднахте. Хванете се за моята мантия и не се бойте.

— Защо преди не сте ми говорили за това? Имаше време, когато можехте да ме спасите, предоставяйки ми само милион.

— А днес… днес ви давам двадесет милиона — каза прелатът. — И така да е, причината е много проста, приятелю мой. В деня, за който споменавате, аз нямах на разположение този милион, докато днес лесно мога да получа двадесет милиона, ако са необходими.

— Нека Бог ви чуе и ме спаси!

Арамис се усмихна със загадъчната си усмивка.

— Бог винаги ме чува — каза той — и това става може би защото достатъчно високо се обръщам към него с молитва.

— Напълно съм във ваша власт — каза Фуке.

— О, не, аз гледам на това съвсем по друг начин. Аз съм този, който е във ваша власт. Именно вие като най-финият, най-умният, най-изисканият и изобретателен човек, именно вие ще уредите празненството до най-малките подробности. Само че…

— Само че? — попита Фуке като човек, който разбира значимостта на тази дума.

— Само че, предоставяйки ви възможността да измисляте различни подробности на празненството, аз си запазвам наблюдението за тяхното осъществяване.

— Как трябва да се разбира това?

— Искам да кажа, че за този ден вие ще ме превърнете в свой управител, в главен разпоредител, така да се каже, във ваша дясна ръка. Аз ще бъда едновременно и началник на охраната, и майордом. Ще ми бъдат подчинени всички ваши хора и ще имам ключове от всички врати. Наистина, вие сам ще давате заповедите, но ще ги давате чрез мен. Те ще трябва да се повторят от моята уста, за да бъдат изпълнени, разбрахте ли ме?

— Не, не разбрах.

— А приемате ли условията?

— Естествено!

— Нищо друго не ми е нужно. Благодаря ви. Правете списък на гостите.

— Кого да каня?

— Всички!

Глава петдесетаАВТОРЪТ МИСЛИ, ЧЕ Е ВРЕМЕ ДА СЕ ВЪРНЕ КЪМ ВИКОНТ ДЬО БРАЖЕЛОН

Нашите читатели видяха, че в тази повест паралелно се развиват приключенията на младото и по-старото поколение.

Едните имаха отблясъка на стара слава и горчив жизнен опит. Те имаха покой, който изпълваше сърцата им и успокояваше кръвта в белезите, останали от жестоки рани. Другите имаха двубой на гордостта и любовта, мъчителни страдания и неизказани радости. Извиращ от извора живот — вместо спомени.

Ако в епизодите на нашето повествование има известна пъстрота, която учудва внимателния взор на читателя, причината е в богатите отсенки на нашата двойна палитра, която дарява с боя двете развиващи се рамо да рамо картини, в които се смесват и съчетават строги тонове с радостни и ярки. Във вълненията на едната ние намираме ненарушавания от нищо мир на другата. Разсъждавайки в обществото на старците, с удоволствие преминаваш към безумствата в обществото на младите.

Затова, ако нишките на нашата повест не са достатъчно здраво свързани с главата, която току-що съчинихме, и с главата, която сега пишем, това толкова малко ни смущава, както не е смущавало Рюиздал обстоятелството, че започва да рисува есенно небе, когато едва е завършил пролетния пейзаж. Ние предлагаме на читателя да постъпи точно така и да се върне към Раул, към виконт Дьо Бражелон, и ще го намери на същото място, където се разделихме с него последния път.

Възбуден, изплашен, изпаднал в отчаяние, или по-точно, загубил разсъдъка си, без воля, без предварително обмислено решение той бягаше след сцената, чийто завършек бе видял у Ла Валиер. Кралят, Монтале и Луиза, тази стая, странният стремеж да се избави от него, тъгата на Луиза, уплахата на Монтале, гневът на краля — всичко му предвещаваше нещастие, но какво?

Той бе пристигнал от Лондон, защото му бяха съобщили за надвисналата опасност и почти веднага бе видял нейния призрак. Достатъчно ли беше това за влюбения? Да, разбира се. Но това беше съвсем недостатъчно за едно благородно сърце.

Раул не тръгна да търси обяснения там, където без заобикалки ги търсят ревнивите или по-решителните влюбени. Той не отиде при господарката на сърцето си и не попита: „Луиза, не ме ли обичате вече? Друг ли обичате?“ Мъжествен, способен на най-предана дружба, както беше способен на беззаветна любов, свято пазещ дадената дума и вярващ на думата на другия, Раул си каза: „Дьо Гиш ми писа, за да ме предупреди. Той знае нещо. Ще отида да го попитам какво знае и ще му разкажа какво видях с очите си.“

Пътят, който трябваше да измине Раул, не беше дълъг. Почти оздравял, Дьо Гиш се беше преместил от Фонтенбло в Париж преди два дни. Беше започнал да ходи без болки.

Виждайки Раул, той извика радостно. Така той обикновено проявяваше бурните си приятелски чувства. Раул на свой ред извика от огорчение, виждайки бледия, отслабнал и опечален Дьо Гиш. Две думи и един жест, с който Дьо Гиш отмести ръката му, бяха достатъчни на Раул, за да разбере истината.

— Значи така — каза Бражелон, сядайки до приятеля си. — Тук обичат и умират.

— Не, не умират — отвърна с усмивка Дьо Гиш, — след като съм на крака и мога да ви прегърна. Вие сте убеден, че съм много нещастен, но аз съм най-щастливият между хората, Раул! Страда само тялото. Сърцето и душата ми са щастливи. Ако знаехте! Аз съм най-щастливият смъртен!

— Толкова по-добре… толкова по-добре, само да е за по-дълго!

— Всичко е решено. Имам достатъчно любов до края на дните си. Но, приятелю, сега съм на ваше разположение, целият съм ваш и веднага…

— А пък аз веднага искам да ви кажа, че не затова сте ме откъснали от илюзиите ми и сте ме подхвърлили на немилостта на краля, защото това завръщане е нарушение на волята му, не затова сте пуснали в сърцето ми змията на ревността, за да ми кажете: „Всичко е добре, спете спокойно!“

— Не ви казвам „спете спокойно“, Раул, но разберете ме добре, не искам и не съм в състояние да ви кажа нещо повече… Вярно е, виновен съм пред вас. О, аз се разкайвам, Раул, Богвиж да, че се разкайвам! Да напишеш на приятеля си „пристигай“ е нищо. Но да видиш този приятел пред себе си, да почувстваш как той трепери, как се задъхва в очакване на думите, които не смееш да му кажеш…

— Ще посмеете… Аз имам мъжество, ако на вас ви липсва! — отчаяно възкликна Раул.

— Колко сте несправедлив и колко бързо сте забравили! Забравихте, че имате работа с обезсилен, ранен човек… Успокойте се! Аз ви написах: „Пристигайте!“ Вие дойдохте. Не искайте повече от бедния Дьо Гиш.

— Вие ме посъветвахте да дойда, като се надявахте, че сам ще видя и ще разбера. Ето че видях смутената Ла Валиер… изплашената Монтале… краля…

— Краля?

— Да… Вие се обръщате настрани… значи тук се крие опасността? Злото е тук, нали? Кралят!

— Мълча.

— С мълчанието си вие казвате хиляди пъти повече, отколкото с думи. Дайте ми факти, моля ви, факти! Приятелю мой единствен, говорете! Сърцето ми кърви и аз ще умра от отчаяние!

— Щом е така, Раул, вие облекчавате положението ми и аз ще си позволя да говоря, след като се уверих, че ще ви съобщя нещо, което е по-утешително от отчаянието, в което сте изпаднали. Но това можете да научите от първия срещнат. Кълна ви се, става въпрос за съвсем невинни неща. За разходка… По време на буря кралят вместо да се скрие, стоял без шапка пред Ла Валиер. Но… кралят се отличава със своята вежливост.

— О, Дьо Гиш, Дьо Гиш, вие ме убивате!

— В такъв случай ще замълча.

— Не, продължавайте. След тази разходка са последвали и други, нали?

— Не… тоест да, имаше и приключение при дъба. Впрочем аз не зная нищо за това.

Раул стана. Дьо Гиш въпреки слабостта си, също се изправи.

— Слушайте ме добре — каза той, — няма да добавя нито дума. Аз казах твърде много или твърде малко. Другите ще ви осведомят повече, ако могат или ако поискат. Бях длъжен да ви предупредя да се върнете и го направих. Оттук нататък сам се грижете за вашите работи.

— Какво да правя? Да разпитвам навсякъде? Уви, вие повече не сте ми приятел, щом разговаряте така с мен — каза съкрушено младият човек. — Първият, когото започна да разпитвам, ще се окаже или клеветник, или глупак. Клеветникът ще излъже, за да ме измъчва, а глупакът ще направи нещо може би по-лошо. Ах, Дьо Гиш, и два часа няма да минат, и аз ще съм нарекъл десетина придворни лъжци и ще съм предизвикал десетина дуела! Спасете ме! Не е най-доброто да знаеш за своята беда.

— Но аз нищо не знам, повярвайте. Аз бях ранен, боледувах, бях в безсъзнание и за всичко имам съвсем мъглява представа. Но дявол да го вземе! Ние не търсим там, където трябва, подходящият човек е досами нас. Господин Д’Артанян ви е приятел. Идете при него. Той ще ви разкрие истинското положение на нещата и няма умишлено да измъчва сърцето ви.

В този момент на вратата се появи лакей:

— Господин графа го очакват в порцелановия салон.

— Добре. Ще позволите ли, мили Раул? Откакто започнах да ходя, съм много горд.

— Бих ви предложил да се облегнете на ръката ми, ако не бях сигурен, че тук е замесена жена.

— Струва ми се, да — усмихвайки се, каза Дьо Гиш и остави Раул сам.

Раул застина неподвижен, смазан като рудокопач, върху когото е паднала галерията. Той е ранен, кръвта му изтича, мислите му са объркани, но се мъчи да се съвземе и да спаси живота си с помощта на разума. Няколко минути бяха достатъчни на Раул, за да се справи със сътресението, предизвикано от двете съобщения на Дьо Гиш. Той вече успяваше да свърже мислите си, когато изведнъж зад вратата на порцелановия салон дочу глас, който му заприлича на гласа на Монтале.

„Тя е! — възкликна наум той. — Това, разбира се, е нейният глас. Ето една жена, която може да ми разкрие истината. Струва ли си обаче да я разпитвам тук? Тя се крие от всички, дори и от мен. Сигурно е изпратена тук от принцесата… Ще я потърся в стаята й. Тя ще ми обясни уплахата си и своето бягство, както и неловкостта, с която се опита да се избави от мен. Тя ще ми разкаже всичко… след като господин Д’Артанян, който знае всичко, подкрепи сърцето ми. Принцесата е кокетка… да, кокетка, но и тя понякога е способна да обича. Кокетка, която има своите странности и капризи, но накара Дьо Гиш да се почувства най-щастливия човек. Той поне най-после лежи върху постеля от рози. Напред!“

Раул напусна графа, като се упрекваше през целия път, че е говорил с Дьо Гиш само за себе си. Пристигна при Д’Артанян.

Глава петдесет и първаБРАЖЕЛОН ПРОДЪЛЖАВА ДА РАЗПИТВА

Капитанът изпълняваше служебните си задължения като дежурен. Той беше седнал в дълбоко кожено кресло, забил шпори в паркета, с шпага между краката. Четеше купчина писма, натрупани пред него, като сучеше мустаци. Забелязвайки сина на стария си приятел, Д’Артанян измърмори нещо зарадван.

— Раул, мили мой, по какъв случай те е извикал кралят? Тези думи неприятно изненадаха младежа и той отговори, сядайки на стола:

— Всъщност аз нищо не знам за това. Знам само, че се върнах.

— Хм! — измърмори Д’Артанян, прибирайки писмото, което четеше, и хвърляйки учуден поглед към своя събеседник. — Какво разправяш, мили мой? Че кралят въобще не те е викал, а ти все пак си се върнал? Нещо тук не разбирам.

Раул беше бледен и с притеснен вид въртеше в ръка шапката си.

— Какви са тези кисели физиономии и какъв е този задгробен глас? — каза капитанът. — В Англия ли си придобил такива навици? Дявол да го вземе! Аз също бях в Англия, но оттам се върнах весел като лалугер. Ще разказваш ли? Как се чувства баща ти?

— Скъпи приятелю, извинете ме, аз исках да попитам същото.

Проникващият във всяка тайна Д’Артанян каза:

— Неприятности ли имаш?

— Предполагам, че сте отлично осведомен, господин Д’Артанян. Много добре знам, че не мога да се състезавам с вас нито по хитрост, нито по сила и че вие с лекота ще ме надвиете. Виждате ли, сега съм една безкрайно глупава, жалка и нищожна твар. Умът ми се е изпарил, ръцете ми са безпомощни. Не ме презирайте, а ми помогнете! Аз съм най-нещастният сред смъртните!

— Това пък защо е? — попита Д’Артанян, като разхлабваше пояса си, а изразът на лицето му се смекчи.

— Защото госпожица Дьо ла Валиер ме мами! А аз я обичам безумно, повярвайте ми, безумно!

Д’Артанян надзърна в най-скритото място в душата на Раул.

— Това е немислимо! И ти си като всички твои връстници. Ти не си влюбен, а просто обезумял.

— Ами ако не е така?

— Няма разумен човек, който може да повлияе на безумец, на когото се е завъртяла главата. През живота си стотици пъти съм се парил така. Ти можеш да ме чуеш, но няма да го направиш. Ще ме слушаш, но няма да ме разбереш. Ще ме разбереш, но няма да послушаш съвета ми.

— Все пак опитайте, моля ви да опитате!

— Ще кажа нещо повече: ако имах нещастието наистина нещо да знам и да съм толкова нечувствителен, че да споделя с теб това, което знам, тогава щях да се скарам с теб. Ти никога няма да ми простиш, че съм разрушил твоята илюзия, както се казва за любовните работи.

— Господин Д’Артанян, вие знаете абсолютно всичко, а ме оставяте в неведение, в пълно отчаяние, в агония. Това е ужасно!

— Дръндръндрън!

— Вие знаете, че аз никога от нищо не се оплаквам. Но тъй като Господ и баща ми никога не биха ми простили, ако си тегля куршум в челото, то аз сега ще си тръгна оттук и ще накарам първия срещнат да ми разкаже това, което не желаете да ми съобщите. Ще го обвиня, че е лъжец…

— И ще го убиеш, нали? Чудесно! Моля! Какво ме интересува това? Убивай, мили мой, убивай, щом това ти доставя удоволствие. Прави като страдащите от зъбобол. Те ми казват: „О, как страдам! Готов съм от болка да гриза желязо.“ А аз им отговарям: „Гризете го, приятели, гризете го, може би наистина ще се избавите от гнилия зъб.“

— Не, аз никого няма да убивам, господине — каза мрачно Раул.

— Да, вие днешните млади хора, умирате за подобни пози. Ще оставите да ви убият, така ли? Колко мило! Да не мислиш, че ще съжалявам за теб? О, не, аз целия ден ще си повтарям едно и също: „Що за нищожен боклук е това пеленаче Бражелон, що за глупак! Цял живот съм загубил, за да го науча как да държи шпагата, а този глупак се остави до го промушат като кокошка.“ Вървете Раул, вървете и оставете да ви убият, приятелю мой.

Раул мълчаливо закри лицето си с ръце и прошепна:

— Няма на света приятели! Има само присмехулници и равнодушни!

— Глупости! Аз не съм присмехулник, макар че съм чистокръвен гасконец. Не съм и равнодушен. Ако бях равнодушен, щях да ви пратя по дяволите още преди четвърт час, защото дори обезумелият от радост човек щеше да бъде натъжен от вас, а натъжения щяхте да уморите. Нима, млади момко, искате да предизвикам у вас отвращение към вашата мила и да ви науча да проклинате жените, когато те са честта и щастието на човешкия живот?

— Господине, кажете ми какво знаете и ще ви бъда благодарен до края на дните си!

— Мили мой, нима си въобразявате, че аз ще си тъпча главата с всичките тези истории за дърводелци, за художници, за стълби и портрети и още сто хиляди такива басни. Та аз ще откача от това!

— Дърводелец? Какво прави тук дърводелец?

— Наистина не знам. Но ми разказваха, че някакъв дърводелец продупчил някакъв паркет.

— При Ла Валиер?

— Мили мой, скоро ще стане един час, откакто ви повтарям, че за нищо не съм осведомен.

— Но художникът? И този портрет…

— Казват, че кралят поръчал портрет на една от придворните дами.

— На Ла Валиер ли?

— Ти май друго освен това име не знаеш! Кой ти казва, че става дума за Ла Валиер?

— Но ако не става дума за нея, защо предполагате, че това може да представлява интерес за мен?

— Аз и не искам да представлява интерес за теб. Ти питаш, аз отговарям. Искаш да знаеш скандалната хроника и аз ти я разказвам. Извлечи от нея всичко, което можеш.

Раул отчаяно се хвана за главата, скочи и се накани да си тръгне.

— Къде отиваш? — попита Д’Артанян.

— При едно лице, което ще ми каже истината. Госпожица Дьо ла Валиер, нали? — каза с ирония Д’Артанян. — Чудесна мисъл! Искаш да получиш утешение и ще го получиш веднага. За себе си тя нищо лошо няма да каже. Върви.

— Грешите, господине — отвърна Раул, — жената, към която искам да се обърна, ще каже за нея доста лоши неща. Тя е Монтале.

— Приятелката, а? Жената, която по тази причина силно ще преувеличава в едната или в другата посока. Не говорете с Монтале, мили мой Раул.

— Защо?

— Защото по този начин ще разгласиш тайната си. И от нея ще се възползват. Почакай, ако можеш.

— Не мога.

— Толкова по-зле! Виждаш ли, Раул, ако беше ме осенила някоя щастлива мисъл… но тя не се появява…

— Позволете ми, приятелю мой, да споделям с вас само моята скръб и сам да се измъквам от цялата тази каша.

— Така ли? Да ти позволя да затънеш окончателно, това ли искаш? Сядай на масата и вземай перото.

— Защо?

— За да пишеш на Монтале и да поискаш среща от нея.

В този момент вратата се отвори и приближилият се до Д’Артанян мускетар каза:

— Господин капитан, тук е госпожица Дьо Монтале, която желае да говори с вас.

— С мен ли? — избоботи Д’Артанян. — Нека влезе и веднага ще разберем дали с мен иска да говори.

Хитрият капитан добре бе отгатнал. Монтале влезе и като видя Раул, извика:

— Господине, господине, вие сте тук! Простете, господин Д’Артанян.

— С удоволствие ви прощавам, госпожице — каза Д’Артанян, — зная, че съм в такава възраст, когато ме търсят само при най-остра нужда.

— Търсех господин Дьо Бражелон — отвърна Монтале.

— Какво щастливо съвпадение! Аз също исках да ви видя.

— Раул, не желаете ли да излезете с госпожица Монтале?

— От все сърце.

— Вървете.

Той мълчешком изведе Раул от кабинета, след което взе Монтале под ръка и прошепна на ухото й:

— Бъдете добро момиче. Пощадете и него, пощадете и нея.

— Ах — отвърна тя също така тихо, — не аз ще разговарям с него. Принцесата го търси!

Изтича след Раул, който я очакваше далеч зад вратата разтревожен и озадачен от този диалог, който не предвещаваше нищо хубаво за него.

Глава петдесет и втораДВЕТЕ РЕВНОСТИ

Влюбените са нежни с всички, които имат отношение към тяхната любов. Щом Раул остана насаме с Монтале, той започна жарко да й целува ръка.

— Добре, добре — тъжно каза девойката. — Лошо влагате капитала си, скъпи господин Раул, аз ви гарантирам, че тези целувки няма да ви донесат проценти.

— Как?… Какво? Обяснете ми, мила Ора…

— Принцесата ще ви обясни всичко. Водя ви при нея. По-тихо… и не ми хвърляйте такива изплашени погледи. Тук прозорците имат очи, а стените — дълги уши. Бъдете любезен да не гледате повече към мен, разказвайте ми за дъжда, за времето и какви развлечения има в Англия. Аз ви предупреждавам, че някъде не знам къде, но някъде при принцесата, има едно око, което ни наблюдава, и ухо, което ни подслушва. Разберете, че съвсем не ми се иска да ме изгонят или да ме хвърлят в затвора. Хайде да поговорим за времето или по-добре да помълчим.

Раул стисна юмруци и тръгна по-бързо. Той си даде вид на безгранично храбър човек, но храбрец, когото водят на екзекуция. Пред него стъпваше леко и внимателно Монтале.

Веднага въведоха Раул в кабинета на принцесата.

„Цял ден ще мине, а аз още нищо не знам — помисли си той. — Дьо Гиш ме съжали, той се е наговорил с принцесата и двамата заговорничат приятелски, като отдалечават решението на този болен въпрос. Ах, защо не се сблъскам тук с някой открит враг, например със змията Дьо Вард. Той, разбира се, няма да пропусне да ме ухапе… Затова пък аз нямаше да се колебая. Да се съмняваш… да размишляваш. Не, по добре смърт!“

Раул влезе при принцесата.

Хенриета, по-очарователна от всякога, беше полуизлегната в креслото, поставила прелестните си крачета върху кадифена възглавница. Играеше си с пухкаво ангорско коте, което я хапеше по пръстите и се закачаше за дантелата, спускаща се от шията й. Принцесата беше потънала в размисъл. Само гласовете на Монтале и Раул я извадиха от нейните мисли.

— Ваше височество е изпратила да ме повикат — каза Раул. Принцесата тръсна глава, сякаш току-що се беше пробудила.

— Добре дошъл, господин Дьо Бражелон, да, аз изпратих за вас. Значи вие се върнахте от Англия.

— На услугите на ваше височество.

— Благодаря ви. Оставете ни, Монтале. Придворната дама излезе.

— Имате няколко минути за мен, нали господин Дьо Бражелон?

— Целият ми живот принадлежи на ваше височество — любезно отвърна Раул, който усещаше нещо мрачно зад всичките тези любезности на принцесата. Но тази мрачност повече му беше по душа, тъй като бе убеден, че чувствата на принцесата имат нещо общо с неговите. Всъщност всички умни хора в кралския двор знаеха за капризния характер и за прекаления деспотизъм, които й бяха свойствени.

Принцесата беше прекалено поласкана от вниманието на краля, накара да говорят за нея и успя да внуши на кралицата смъртна ревност, която като червей разяжда всяко женско щастие. С една дума, принцесата искаше да изцери оскърбената си гордост, като си въобразяваше, че сърцето й ще се пръсне от любов.

Ние с вас добре знаем как постъпи тя, за да върне Раул, отдалечен от краля. Той обаче не знаеше за писмото й до Чарлз II. Единствено Д’Артанян се досещаше за него.

Кой може да обясни това необяснимо съчетание от любов и честолюбие с тази несравнима с нищо нежност и с това невиждано коварство. Никой, дори демонът, който разпалва кокетство в сърцата на жените. След като помълча още малко, принцесата каза:

— Доволен ли се върнахте, господин Дьо Бражелон? Бражелон я погледна и видя, че лицето й се покрива с бледнина. Явно беше, че я мъчи тайна, която досега е пазила за себе си и която страстно иска да сподели.

— Доволен? — повтори въпроса Раул. — От какво мога да бъда доволен или недоволен, ваше височество? Оставих моя добър приятел в добро здраве, а завръщайки се, го намирам болен…

— За господин Дьо Гиш ли говорите? — попита спокойно и невъзмутимо принцесата. — Казват, че сте много големи приятели с него.

— Да, ваше височество.

— Вярно, той беше ранен, но вече се поправя. Не жалете господин Дьо Гиш — каза тя бързо. После сякаш се сепна и продължи: — Нима трябва да го жалим. Нима той се оплаква. Нима е тъжен от нещо, което не ни е известно…

— Говоря за неговата рана, ваше височество, за нищо друго.

— Тогава няма нищо страшно, защото по всичко личи, че господин Дьо Гиш е много щастлив. Той непрекъснато е в много добро настроение. Знаете ли, господин Дьо Бражелон, аз съм уверена, че вие бихте предпочели да ви нанесат телесна рана, както на него… Какво е една телесна рана!

Раул трепна: Тя пристъпва към главния въпрос. Горко ми! Той нищо не отвърна.

— Казахте ли нещо? — попита тя. — Не казвате нищо? Значи не одобрявате моите думи или може би сте удовлетворен от създалото се положение?

Раул се приближи към принцесата.

— Ваше величество желае да ми разкаже нещо, но естественото великодушие кара ваше височество внимателно да мери думите си. Аз моля ваше височество нищо да не скрива, тъй като имам достатъчно сили и съм готов да ви слушам.

— За какво намеквате всъщност?

— За това, за което ваше височество иска да ме постави в известност.

Произнасяйки тези думи, Раул не можа да сдържи своя трепет.

— Да — прошепна принцесата, — това е жестоко, но след като съм започнала…

— Да, след като стигнахте дотам, ваше височество, не се спирайте и завършете.

Хенриета стана бързо и нервно се разходи из стаята.

— Какво ви каза Дьо Гиш? — внезапно попита тя. — Нищо ли не ви е казал? О, колко добре го познавам!

— Той несъмнено е искал да ме пощади.

— И това се нарича приятелство! А господин Д’Артанян, при когото току-що бяхте, какво ви каза той?

— Нищо повече от Дьо Гиш.

Хенриета направи нетърпеливо движение:

— Но на вас не може да не ви е известно какво говори целият двор!

— Нищо не ми е известно, ваше височество.

— Нито сцената по време на бурята?… Нито срещата насаме в гората?… Нито бягството в Шайо?

Раул, който се люлееше като цвете, досегнато от сърпа на жетваря, направи свръхчовешко усилие да се усмихне и отвърна с трогващо простодушие:

— Имах честта да съобщя на ваше височество, че абсолютно нищо не зная. Аз съм беден, забравен от всички изгнаник, току-що пристигнал от Англия. Между вас и мен се простираше бурното море и мълвата за всичко, което вие разказахте сега, не можеше да достигне до мен.

Хенриета беше трогната от мъжеството на този млад човек.

Но сърцето й в този миг жадуваше да чуе от измамения влюбен, че той както преди помни тази, която му причинява толкова страдания.

— Господин Дьо Бражелон — каза тя, — това, което вашите приятели не са пожелали да направят за вас от уважение или от любов, ще направя аз. Аз ще бъда ваш истински приятел. Вие високо държите главата си като истински порядъчен човек и аз не искам да я наведете под град от насмешки след седмица — трябва да ви кажа това — сред всеобщото презрение.

— Ах! — прошепна смъртно бледният Раул. — Нима дотам се е стигнало?

— Ако не сте осведомен — каза принцесата, — виждам, че все пак се досещате. Вие бяхте годеник на госпожица Дьо ла Валиер!

— Да, ваше височество.

— След като сте неин годеник, аз съм длъжна да ви предупредя: съвсем скоро ще я изгоня…

— Ще я изгоните!? — извика Бражелон.

— Без съмнение. Нима мислите, че аз вечно ще се съобразявам със сълзите и молбите на краля? Не, не, моят дом няма дълго да служи за подобни истории. Но вие едва се държите на крака…

— Не, простете, ваше височество — каза Раул, правейки огромно усилие над себе си. — Стори ми се, че умирам. Ваше височество каза, че кралят е плакал, кралят е молил…

— Да, но напразно.

Тя разказа на Раул за сцената в Шайо и за отчаянието на краля след завръщането му в двореца. Разказа за своята снизходителност и за ужасните думи, с които разгневена и унижена бе надвила гнева на краля. Раул наведе глава.

— Какво мислите за това? — попита тя.

— Кралят я обича — отвърна Раул.

— Но вие като че ли искате да кажете, че тя не го обича.

— Уви, аз все още мисля за времето, когато тя ме обичаше, ваше височество.

Хенриета за миг се възхити на това възвишено недоверие, но после сви рамене и каза:

— Вие не ми вярвате? О, колко я обичате! Вие се съмнявате, че тя е отдала своята любов на краля?

— Докато не получа доказателства. Простете ми, но тя ми даде дума, а тя е благородна девойка.

— Доказателства?… Е, какво, да вървим!

Глава петдесет и третаОБИСК

Принцесата поведе Раул през двора към онази част на двореца, където живееше Ла Валиер, изкачи се по стълбата, по която същата сутрин той се беше качил, и се спря пред вратата, където младият човек бе срещнал толкова странен прием от страна на Монтале.

Моментът беше добре избран. Нищо не пречеше на принцесата да пристъпи към изпълнението на своя план. Замъкът беше пуст. Кралят, придворните дами и кавалерите бяха заминали за Сен-Жермен. С тях не бе заминала само Хенриета, която беше разбрала за завръщането на Бражелон и беше решила как да използва това. Като се позова на неразположение, тя остана в двореца.

Принцесата беше уверена, че нито в стаята на Ла Валиер, нито в апартаментите на Сент-Енян няма да завари никого. Тя извади от джоба си ключ и отвори вратата за стаите на придворните й дами.

Погледът на Бражелон обгърна стаята, която той веднага позна, и това накара сърцето му да трепне. Беше само началото на мъченията, които го очакваха.

Принцесата внимателно го погледна в очите и опитният й поглед разбра какво става в сърцето на младия човек.

— Вие искахте от мен доказателства — каза тя, — не се учудвайте, ако ви ги представя. Впрочем, ако не чувствате в себе си достатъчно сили, още не е късно и ние можем да излезем от тук.

— Благодаря ви, ваше височество, но аз дойдох да се убедя. Вие обещахте да ме убедите, направете го.

— Тогава влезте и затворете вратата.

Бражелон се подчини, обърна се към принцесата и въпросително я погледна.

— Знаете ли къде се намирате? — попита принцесата.

— По всичко изглежда, ваше височество, че се намирам в стаята на госпожица Дьо ла Валиер.

— Да, вие се намирате в нейната стая.

— Позволявам си да забележа, че това е само стая, а не доказателство.

— Почакайте.

Принцесата приближи до кревата, отмести паравана и каза:

— Наведете се и вдигнете капака на този отвор.

— Отвор! — повтори поразен Раул. Той си припомни срещата с Д’Артанян, който като че ли също бе произнесъл тази дума.

Раул затърси с очи нещо, което да го насочи към отвора в пода, или халка, с която да вдигне капака, но търсенията му се оказаха напразни.

— Наистина — смеейки се, каза Хенриета, — забравих за скрития механизъм. Четвъртият лист от орнамента на паркета. Трябва да се натисне върху клончето. Следвайте това указание. Натиснете, виконт, там, натиснете!

Раул, бледен като смъртта, натисна с пръст върху показаното му от принцесата място и в същата секунда механизмът надигна парчето от паркета.

— Всичко е сторено много умно — каза принцесата, — архитектът очевидно е предвидил, че с това устройство ще боравят нежни ръчички. Вижте колко леко се отваря!

— Стълба! — учуди се Раул.

— Да, и много красива — забеляза Хенриета. — Вижте, виконт, тази стълба има дори перила, да не би въздушните създания, които се осмеляват да се спускат по нея, случайно да капнат. Ето, аз също се решавам да сляза. Следвайте ме, виконт, следвайте ме.

— Бих искал първо да зная къде води тази стълба.

— Наистина, забравих да ви кажа. Може би знаете, че граф Дьо Сент-Енян до неотдавна живееше близо до кралските покои…

— Да, ваше височество, известно ми е. Преди заминаването си, и то неведнъж, съм имал честта да посещавам графа.

— Тогава ето какво: кралят му разреши да смени много удобно направеното и красиво жилище, което вие сте посещавали, с две малки стаи, към които води тази стълба. Стаите са два пъти по-малки от предишните и десет пъти по-далеч от апартаментите на краля, съседството с когото обикновено не пренебрегват господа придворните кавалери.

— Много добре, ваше височество, но моля, продължете, тъй като все още нищо не разбирам.

— Така се случи, наистина съвсем случайно, че новите стаи на граф Дьо Сент-Енян се намират под стаите на моите придворни дами, по-точно, под стаята на Ла Валиер.

— Но за какво са този отвор и тази стълба?

— Наистина не зная. Не искате ли да отидем заедно при Сент-Енян? Може би там ще намерим отговора.

Принцесата започна първа да се спуска по стълбата. Раул въздъхна и тръгна след нея.

Всяко стъпало, което изскърцваше под краката на виконт Дьо Бражелон, го приближаваше към тайнственото убежище, където все още витаеше гласът на госпожица Дьо ла Валиер и беше стаен сладкият аромат на дрехите й. Трескаво вдишвайки въздуха, Раул веднага разбра, че младата девойка, без съмнение, е минавала по тази стълба.

После, след невидимите доказателства, той видя любимите й цветя и книги, които тя беше подбрала. Ако у Раул беше останало и капчица съмнение, то щеше да изчезне при вида на тази непостижима хармония на нейните вкусове и наклонности с намиращите се тук предмети за всекидневна употреба. Ла Валиер невидимо присъстваше в обстановката, в тъканите, дори в квадратчетата на паркета.

Ням и смазан, той разбра всичко докрай, но продължаваше да следва безжалостната си водачка, както обреченият на смърт следва своя палач. Принцесата, жестока като всяка изтънчена и нервна жена, не го щадеше и не скри нито една подробност. Трябва да кажем, че въпреки апатията, която го беше обхванала, нито една от тези подробности нямаше да му се изплъзне, дори той да бе тук сам със себе си. Щастието на любимата жена, когато й е подарено от съперник, е изтезание за ревнивия. Но за такъв ревнивец, какъвто беше Раул, за такова сърце, което за пръв път поемаше отровата на ревността, щастието на Луиза означаваше безславна смърт, смърт на душата и тялото.

Пред неговия взор премина абсолютно всичко: сплетените в обятията си влюбени, доближаващите се лица, устните, слети в страстен порив пред огледалото, тази толкова сладка клетва на влюбените, които жадно разглеждат своето отражение, за да може по-силно да запечатат в паметта си пленителната картина… Той мислено виждаше милувките, скрити зад непроницаемата завеса, която, люшкайки се, издаваше прегръдките на упоените любовници, а красноречието на леглото, скрито в създадения от тази завеса полумрак, му причиняваше страшни мъки.

Този разкош, тази изисканост, пълна с опиянение, това старание да се огради възлюблената от всяко неудоволствие или да й се подари прелестна изненада, това могъщество, порази Раул смъртоносно. Ако има смекчение на острите мъки на ревността, то идва от съзнанието за превъзходство над човека, който е бил предпочетен пред нас. И обратно, ако има ад, пъкъл, изтезание, нямащо име на човешкия език, това е всемогъществото, дадено от Бога на съперника заедно с младостта, красотата и обаянието. В такъв миг изглежда, че сам Бог се е опълчил срещу изоставения любовник.

Последният удар на Раул беше нанесен от принцеса Хенриета, която повдигна една копринена завеса, и зад нея той видя портрета на Ла Валиер. Това не беше портрет, а самата Ла Валиер, млада, прекрасна, радостна, поемаща в себе си живота с цялото си тяло, тъй като за осемнадесетгодишните животът — това е любовта.

— Луиза! Луиза! — прошепна Бражелон. — Значи е истина? Ти никога не си ме обичала, тъй като никога не си ме гледала по този начин!

Сърцето му се сви в жестока мъка.

Принцеса Хенриета, наблюдавайки неговите страдания, изпита странна завист към Ла Валиер, макар да знаеше, че няма за какво да й завижда и че Дьо Гиш я обича толкова горещо, както Бражелон обича своята Луиза. Раул усети погледа на принцесата и каза:

— О, простете ми, простете ми! Зная, че трябваше по-добре да се владея във ваше присъствие. Но не дай Боже някога да се стовари върху вас такъв удар, какъвто този ден ми беше нанесен. Простете ми, аз съм само един беден благородник, докато вие принадлежите към тези щастливи, тези всемогъщи… към избраните.

— Господин Дьо Бражелон — прекъсна го Хенриета, — сърце като вашето заслужава грижите и вниманието на самата кралица. Аз съм ваша приятелка, виконт, и затова не искам животът ви да бъде отровен от веруломство и осквернен от безпощадни насмешки. Аз съм по-храбра от вашите приятели, не говоря за граф Дьо Гиш, аз ви извиках от Лондон, представих ви доказателства, безспорно мъчителни, но нужни, които ще ви донесат изцеление, ако умеете да обичате като мъж. Впрочем вие наистина сте мъж, а не вечно хленчещият Амадис. Не ми благодарете. По-добре се сърдете на съдбата си и служете на краля не по-лошо отпреди.

Раул се усмихна тъжно:

— Да, това е истина, забравих, че кралят е мой господар.

— Става дума за вашата свобода! За вашия живот! Ясният и прям поглед на Раул показа на Хенриета, че тя се заблуждава и че последните й доводи не могат да му въздействат.

— Бъдете предпазлив, господин Дьо Бражелон — каза тя, — ако не си мерите добре постъпките, ще си навлечете гнева на негово величество, който не умее да се подчинява в такива случаи на гласа на разума, и ще хвърлите в скръб вашите приятели и вашето семейство. Покорете се, примирете се и се излекувайте.

— Благодаря ви, ваше височество, ценя съвета, който ми давате, и ще се постарая да го следвам. Но кажете ми още няколко думи, моля ви.

— Говорете.

— Ще бъде ли нескромно, ако попитам по какъв начин тайната за тази стълба, за този отвор и, накрая, за портрета ви станаха известни?

— О, няма нищо по-просто. За да наблюдавам поведението на моите придворни дами, аз държа при себе си по един втори ключ от техните стаи. Стори ми се странно, че Ла Валиер толкова често се заключва в стаята си, стори ми се странно, че граф Дьо Сент-Енян смени стаите си, стори ми се странно, че кралят е ежедневен гост на Сент-Енян, макар че и преди бяха близки, и, накрая, ми се видя странно, че всички тези неща станаха след вашето заминаване и че прекалено много навици в двора изведнъж се нарушиха. Аз не искам да бъда играчка в ръцете на краля и не искам да служа за параван на неговите любовни романи. Нали след Ла Валиер, която не пропуска случай да поплаче, ще дойде ред на Монтале, която винаги е готова да се смее, или на Тоне-Шарант, която вечно пее. Не ми отива да играя подобна роля. Пренебрегнах приятелството и открих тайната… Аз ви нанесох рана, простете ми, още веднъж ви моля за това, но трябваше да изпълня дълга си. Сега всичко е свършено, вие знаете необходимото. Светкавиците и гръмотевиците няма да закъснеят, пазете се!

— Все пак има нещо недоизказано, ваше височество — твърдо каза Бражелон. — Нали не мислите, че аз безмълвно ще понеса позора и измяната.

— Постъпете както намерите за необходимо, господин Раул. Само не разкривайте източника, от който сте научили истината, това е единственото, което искам от вас като възнаграждение за услугата.

— Няма от какво да се опасявате, ваше височество — каза с горчива усмивка Бражелон.

— Подкупих дърводелеца. Това е толкова просто. Нали и вие можехте да направите същото?

— Да, принцесо. Значи ваше височество не ми дава никакъв съвет и не иска от мен нищо, освен обещанието да не компрометирам ваше височество?

— Нищо освен това.

— В такъв случай аз ще помоля ваше височество да ми разреши да остана тук още минута.

— Без мен ли?

— О, не, това не е важно. Това, което искам, мога да го направя и във ваше присъствие. Моля ви за тази минута, за да напиша дветри думи на един човек.

— Това е опасно, виконт! Пазете се!

— Никой няма да узнае, че ваше височество ми е оказала честта да ме доведе на това място. Впрочем аз ще подпиша своето писмо.

С тези думи Раул извади бележника си и като откъсна един лист, бързо написа следното:

„Графе!

Не се учудвайте, като намерите тук тази подписана от мен бележка, преди един от моите приятели, когото скоро ще ви изпратя, да има честта да ви обясни причината за моето посещение.

Виконт Раул дьо Бражелон“

Той сгъна листчето и го пъхна в ключалката на вратата, която водеше към стаята на двамата любовници. След като се убеди, че писмото се вижда добре и Сент-Енян не може да не го забележи, той тръгна след принцесата, която вече беше успяла да се изкачи по стълбата.

На площадката те се разделиха. Раул си даваше вид, че е безкрайно благодарен на нейно височество, Хенриета искрено или престорено още веднъж изказа съчувствие на нещастника, когото току-що бе обрекла на такива ужасни мъки.

„О! — прошепна си тя, виждайки как той се отдалечава, бледен, с налети с кръв очи. — О, ако знаех, бих скрила истината от този беден юноша!“

Глава петдесет и четвъртаМЕТОДЪТ НА ПОРТОС

Изобилието от действащи лица, които въведохме в тази дълга повест, води до това, че всеки от тях е принуден да се появява само тогава, когато му дойде редът и в зависимост от хода на разказа ни. По тази причина читателят нямаше възможност да се срещне с нашия стар приятел Портос още при завръщането му във Фонтенбло.

Кралските почести не бяха променили спокойния и добродушен нрав на достойния благородник. Той само държеше главата си малко по-високо отпреди и откакто му беше оказана честта да обядва на кралската маса, в маниерите му бе започнало да прозира нещо величествено.

Залата за хранене на негово величество краля остави у Портос незабравимо впечатление. Владетелят на Брасие и Пиер фон обичаше да си спомня как по време на този паметен обяд цяла тълпа слуги и голям брой офицери стояха зад поканените, като придаваха на обяда изключително тържествен вид и запълваха с присъствието си залата.

Портос реши да награди Мушкетон с някакво подходящо за положението му звание, да установи йерархия сред останалите слуги и да си направи нещо като малък двор. Подобна постъпка не беше чужда на големите пълководци и в миналия век подобен разкош си бяха позволили господата Дьо Тревил, Дьо Шомберг, Дьо ла Вьовил, а да не говорим за Ришельо, Конде и Буйон-Тюрен.

Защо Портос, приятел на негово величество краля и на господин Фуке, барон и кралски инженер, да не се наслади на всички тези удоволствия, свързани с богатство и големи заслуги?

Портос започна да забравя Арамис, който беше зает, както знаем, с работите на господин Фуке. До известна степен го беше забравил и Д’Артанян, погълнат от своята служба. Трюшен и Планше успяха да му станат скучни и се улавяше на моменти в някакви неясни и за самия него мечти. Всеки, който би го попитал дали усеща, че нещо му липсва, той, без да се замисли, би отговорил твърдо: „да“.

Един следобед, когато Портос, малко развеселен от добрите вина, но измъчван от честолюбиви мисли, се мъчеше да си припомни всичките подробности от кралския обед и се канеше да си подремне, камердинерът му докладва, че с него иска да разговаря виконт Дьо Бражелон.

В съседната зала Раул стисна ръката на Портос, който се учуди от мрачния му вид, но все пак му предложи да седне.

— Скъпи господин Дьо Валон, искам да ви помоля за една услуга — каза Раул.

— Чудесно — отвърна Портос, — днес получих от Пиерфон осем хиляди ливри и ако са ви нужни пари…

— Не, не става дума за пари, благодаря ви, приятелю.

— Много жалко! Неведнъж съм слушал, че това е най-рядко срещаната услуга, но заедно с това тя най-лесно се оказва. Това ме учуди, а аз обичам да си повтарям думите, които ме учудват.

— Вие имате толкова добро сърце, колкото и здрав ум.

— А вие сте твърде добър към мен. Може би ще желаете да обядвате?

— Благодаря, не съм гладен.

— Така ли? Каква ужасна страна е Англия…

— Не много, но…

— Ако там нямаше превъзходна риба и хубаво месо, щеше да е съвсем нетърпимо.

— Да… Аз съм дошъл…

— Слушам ви. Позволете ми само да утоля жаждата си. В Париж ядат много солено. Пфу!

Портос се разпореди да донесат бутилка шампанско. Той напълни чашата на Раул, след това своята, отпи голяма глътка и възобнови разговора:

— Това ми беше необходимо, за да мога по-внимателно да ви слушам. Сега целият съм на вашите услуги. Какво ще желаете, мили мой Раул? Кажете!

— Какво е мнението ви за кавгите? Портос прокара пръсти по челото си.

— Искам да кажа: как се чувствате, когато стане кавга между някой от вашите приятели и трето лице?

— О, прекрасно както винаги.

— Много добре. Но какво правите тогава?

— Когато моите приятели се карат, аз се придържам към своя основен принцип: загубеното време не може да се върне и всяко Нещо бързо се заглажда, докато хората още не са изстинали.

— О, такъв ли е вашият принцип?

— Да. Затова бързам да свържа противниците един с друг.

— Мислех — каза учудено Раул, — че напротив…

— В никакъв случай. Представете си, през целия си живот съм имал някъде около сто и осемдесет или сто и деветдесет истински дуела, без да броим случайните сблъсквания.

— Това се казва цифра! — каза Раул, като неволно се усмихна.

— О, това е нищо, аз съм дяволски спокоен човек. Друго нещо е Д’Артанян — неговите дуели наброяват стотици. Наистина, той е суров и взискателен и аз нерядко съм го укорявал за това.

— Значи като правило, вие се стремите да изглаждате недоразуменията на приятелите си?

— Не е имало случай да не ги изгладя — отвърна Портос толкова уверено и добродушно, че Раул едва не скочи от креслото.

— Но в крайна сметка помиряването сигурно е имало достоен завършек?

— О, гарантирам това. Почакайте минута и ще ви обясня в какво се състои вторият принцип, към който се придържам. Щом моят приятел ми разкаже за кавгата, аз действам по следния начин: въоръжен с изключителна любезност и хладнокръвие, което безусловно е необходимо за това, незабавно отивам при неговия противник и му казвам: „Господине, невъзможно е да не си давате сметка до каква степен сте оскърбили моя приятел.“

„Никак не ми върви — помисли си Раул. — Дьо Гиш ме възпря със своята студенина, Д’Артанян се подиграва с мен, а Портос е твърде мек — никой не иска да уреди нещата. А аз се обърнах към Портос с надежда да срещна най-после шпага вместо разсъждения и увещания… колко не ми върви!“

Портос си пое дъх и продължи:

— Та казвам: „Господине, сега, когато сте убеден, че сте нанесли оскърбление, ние можем да бъдем уверени, че няма да откажете да отговаряте за вашите действия. От днес между моя приятел и вас са възможни само безупречно любезни отношения. Предвид на това аз съм упълномощен да ви съобщя размерите на шпагата на моя приятел.“

— Какво?

— Почакайте, това не е всичко. „Размерите на шпагата на моя приятел… долу ме чака резервен кон. Моят приятел ви очаква там и там. Ще ви заведа, а по пътя ще вземем и вашия секундант. Така работата е уредена.“

— Значи вие помирявате противниците на мястото на дуела? — попита Раул, бледен от досада.

— Как? — учуди се Портос. — Да ги помирявам? Това пък защо?

— Но нали казвате, че нещата са уредени!

— Разбира се, след като моят приятел чака.

— А щом той чака…

— Той чака, за да може предварително да загрее тялото и краката си. А неговият противник е напрегнат след ездата. Те заемат позиция и моят приятел убива своя враг. Това е всичко.

— Ах, той го убива — възкликна Раул.

— Естествено! Нима ще избирам за приятели такива, които ще се оставят да ги убият! Аз имам сто и един приятели, начело на които са вашият почтен баща, Арамис и Д’Артанян, а за тях, както ми се струва, не може да се каже, че са покойници.

— О, мили бароне! — възкликна възторжено Раул и разцелува Портос.

— Значи вие одобрявате този метод? — попита великанът.

— Одобрявам го, толкова го одобрявам, че ще се обърна към вас за помощ веднага, още тази минута. Вие сте точно човекът, който ми трябва.

— Много добре! Аз съм на вашите услуги. Вие желаете да се биете?

— На всяка цена.

— Това е напълно естествено… с кого?

— С господин Дьо Сент-Енян.

— Познавам го… Той е очарователен млад човек и беше много любезен с мен, когато имах честта да обядвам с краля. Естествено, аз също ще му отвърна с любезност дори това да не влиза в моите навици. Значи той ви е оскърбил?

— Смъртоносно.

— Дявол да го вземе! Мога ли да употребя думата смъртоносно?

— Дори нещо по-силно. Значи нещата са уредени? — усмихвайки се, каза Раул.

— Разбира се… къде имате намерение да го чакате?

— О, простете, това е сложно. Граф Дьо Сент-Енян е близък приятел на краля.

— Чувал съм за това.

— И ако се наложи да го убия…

— Вие несъмнено ще го убиете. Но трябва да се погрижите и за своята безопасност.

— Мили приятелю, вие не ме разбрахте. Искам да кажа, че този дуел няма лесно да се уреди. Дьо Сент-Енян е приятел на краля и кралят може да узнае предварително.

— О, не! Нали знаете моя метод: „Господине, вие сте оскърбили приятеля ми…“

— Да, зная.

— А после: „Господине, конят е долу.“И аз го извеждам, без да му дам възможност да размени с когото и да е дори една дума.

— Но той ще се съгласи ли толкова лесно да бъде отведен?

— Дявол да го вземе! Бих искал да го видя! Той ще бъде първият. Наистина, съвременните млади хора… но пък, ако трябва, ще го отнеса на ръце.

Портос реши да покаже как и вдигна Раул заедно със стола.

— Много добре — каза със смях младият човек. — Сега остава да изясним последния въпрос.

— Какъв въпрос?

— Въпросът за обидата, която ми е нанесъл Дьо Сент-Енян.

— Но тук повече няма за какво да се говори.

— Не, драги господин Дьо Валон, между съвременните хора, както вие се изразявате, съществува правило, съгласно което причините за поканата трябва да бъдат обяснени.

— В такъв случай разкажете ми някои подробности.

— Ще ми направите голяма услуга, ако предадете на граф Дьо Сент-Енян — той ще разбере — само това, че ме е оскърбил първо със своето преместване.

— Преместване… добре — каза Портос и сгъна един пръст на ръката си. — По-нататък?

— По-нататък, че е направил отвор в новото си жилище.

— Разбирам, отвор… Дявол! Това е съществено! Разбира се, че това ще предизвика ярост у вас. Как е могъл този безделник да прави отвори, без да вземе съгласието ви! Хиляди дяволи! Дори аз нямам нищо подобно, ако не смятате подземния ми затвор в Брасие.

— Ще добавите, че последното основание да се смятам за оскърбен, е портретът, който е добре познат на Сент-Енян.

— И портрет ли имало? И таз добра! Преместване, отвор и портрет. Но, приятелю, само едно от тези основания е достатъчно половината благородници на Франция и Испания да си прережат гърлата!

— Значи, мили мой, вече сте осведомен за подробностите.

— Взимам със себе си втори кон. Избирайте място за двубоя и докато чакате, се поупражнявайте в плие и атаки, това придава гъвкавост на тялото.

— Благодаря ви. Ще чакам във Венсанската гора до манастира на Малките братя.

— Прекрасно… Но къде да търся този граф Дьо Сент-Енян?

— В кралския дворец.

Портос звънна с гигантски звънец. Появи се слуга.

— Придворната ми дреха — заповяда той — и конят ми… и още един кон.

Слугата се поклони и излезе.

— Баща ви знае ли за това?

— Не, но ще му пиша.

— А Д’Артанян?

— Господин Д’Артанян също не знае. Той е много предпазлив и щеше да ме уговаря да се откажа от дуела.

— Но Д’Артанян е умен съветник — каза Портос, учуден поради благородната си скромност, че могат да се обръщат към него, когато на света съществува Д’Артанян.

— Скъпи господин Дьо Валон — продължи Раул, — умолявам ви, не ме разпитвайте повече. Аз казах всичко, което можех. Жадувам за действия и искам те да са сурови и решителни, такива, каквито вие умеете да ги направите благодарение на предварителната подготовка. Ето защо се обърнах към вас.

— Ще бъдете доволен от мен — каза Портос.

— Помнете, приятелю, че освен нас двамата никой друг не трябва да знае за дуела.

— За това не се мисли, докато не намерят мъртвеца в гората. Ах, мили приятелю, обещавам ви всичко на света, само не това, че ще крия покойника. Той ще бъде тук, ще го видят, това няма да се скрие. Имам принцип да не го заравям в земята. Да не мирише на убийство. Всеки риск трябва да е премерен, както казват нормандците.

— Храбри и скъпи приятелю, на работа!

— Доверете ми се — каза великанът, довършвайки бутилката, докато лакеят слагаше на креслото елегантния костюм с дантели.

Раул си излезе от Портос с тайна радост в сърцето.

„О, коварен крал! О, предател! Не мога да те накажа — кралете са свещени. Но твоят съучастник и сводник, който те представлява, той ще заплати за твоето престъпление. В негово лице ще убия теб, а после ще помислим и за Луиза.“

Глава петдесет и петаПРЕМЕСТВАНЕ, ОТВОР И ПОРТРЕТ

Портос, изключително доволен от възложеното му поръчение, което до известна степен го подмладяваше, се облече в придворния си тоалет, като загуби за това половин час по-малко от обикновено.

Като човек, движил се из големия свят, той първо изпрати лакея си да разбере дали граф Дьо Сент-Енян си е у дома. Отговориха му, че графът е имал честта да съпровожда краля в Сен-Жермен заедно с целия двор и че току-що се е върнал. Портос завари Сент-Енян точно когато му смъкваха ботушите.

Разходката беше превъзходна. Кралят, все по-влюбен, все по-щастлив, беше очарователно любезен с всички. Той раздаваше наоколо несравними милости, както се изразяваха по-късно поетите.

Нашите читатели не са забравили, че граф Дьо Сент-Енян беше стихотворец, който намираше, че е доказал това при достатъчно паметни обстоятелства, осигуряващи му това звание. През целия път като неуморим любител на римата той засипваше с двустишия, четиристишия и мадригали краля, а по-късно и Ла Валиер.

Кралят също беше във форма и съчини дистих. Що се касае до Ла Валиер, тя като всяка влюбена жена съчини два мили сонета.

Както вижда читателят, денят за Аполон не беше лош.

Връщайки се в Париж, Сент-Енян, който знаеше, че стиховете му ще се разпространят из целия град, се зае вече с по-голяма взискателност със съдържанието и формата на своите творения.

Затова като нежен баща, на когото му предстои да покаже рожбите си на бял свят, през цялото време си задаваше един и същ въпрос: ще види ли публиката в неговите произведения стройни, изящни и гладки плодовете на въображението му.

За да свали от душата си това тежко бреме, Сент-Енян каза на глас мадригала, който по памет бе рецитирал на краля и който беше обещал да му даде преписан:

Ирис, аз видях лукавия ви поглед, от сърцето той не дава отговор подсказан, от съдбата тъжна аз жестоко съм наказан — туй, което ме измамва, да обичам само.

Този мадригал, макар и много изящен за устна рецитация, сега не удовлетворяваше напълно Сент-Енян.

— Не, последният стих все още не е добър. Над мен ще издевателстват моите събратя драскачи. Ще ги нарекат стихове на велможа и ако кралят чуе, че съм слаб поет, може да му хрумне сам да се увери в това.

Унесен в подобни мисли, Сент-Енян се събличаше. Той току-що бе свалил ризата и се канеше да надене халата, когато му съобщиха, че го търси барон Дьо Валон дьо Брасие дьо Пиерфон.

— Що за букет от имена. Не познавам такъв.

— Това е благородникът, който има честта да обядва с краля и господин графа по време на пребиваването на негово величество във Фонтенбло — каза лакеят.

— При краля във Фонтенбло? — извика Сент-Енян. — По-скоро извикайте този благородник.

Лакеят побърза да изпълни заповедта. Портос влезе.

Сент-Енян имаше дворцова памет. Той веднага позна провинциалния благородник с малко смешна репутация, който независимо от усмивките на офицерите около масата беше приет добре от краля. Дьо Сент-Енян помнеше това и посрещна Портос с израз на дълбоко уважение, което той прие като нещо съвсем естествено.

Графът заповяда на лакея да донесе стол за посетителя. Портос не видя нищо лошо в това и седна. После се изкашля. Размениха обичайните приветствия, след което графът като домакин попита:

— Господин барон, на каква щастлива случайност дължа вашето посещение?

— Именно това исках да обясня, господин графе, но Простете…

— Какво има?

— Чувствам, че столът ми започва да се разпада.

— Съвсем не, бароне, съвсем не — каза Сент-Енян.

— Все пак усещам, че се чупи, господин графе, и ако не стана, ще падна и ще се окажа в положение, несъответстващо на поръчението, с което съм дошъл.

Портос се изправи съвсем навреме, защото краката на стола се бяха подвили и седалката бе хлътнала с няколко дюйма. Сент-Енян потърси с поглед някое здраво кресло, за да настани госта си.

— Съвременната мебел — каза Портос, докато графът търсеше кресло, — стана смешно неустойчива. В моята младост сядах далеч по-енергично, отколкото сега, но не си спомням да съм чупил някога стол, ако не се броят онези случаи в пивниците, когато ги чупех с ръце, за да ги използвам в ръкопашен бой.

Дьо Сент-Енян му отвърна с усмивка.

— Но за нещастие — продължи Портос, сядайки на кушетката, която застрашително изскърца, но издържа, — работата не е в това.

— Как така, за нещастие? Нима, бароне, идвате с лоша вест?

— Лоша вест за благородник? О, не, господин графе! — вежливо отвърна Портос. — Явих се тук, за да ви кажа, че вие жестоко сте оскърбили един мой приятел.

— Аз ли, господине? — възкликна Сент-Енян. — Аз съм оскърбил ваш приятел? Но кой, кажете ми!

— Виконт Раул дьо Бражелон.

— Аз съм оскърбил господин Дьо Бражелон! Наистина, господине, не съм могъл да направя това, тъй като господин Бражелон, когото аз познавам съвсем слабо, дори съвсем не го познавам, се намира в Англия. Не съм го виждал отдавна и не съм му нанасял оскърбление.

— Господин Бражелон е в Париж, господине — каза невъзмутимо Портос, — а що се отнася до оскърблението, аз гарантирам, че сте го оскърбили… щом той ми каза това. Да, графе, вие сте го оскърбили жестоко, смъртоносно, повтарям: смъртоносно.

— Но това е невъзможно, бароне, кълна ви се, това е напълно невъзможно!

— Впрочем — добави Портос — вие не може да не знаете, тъй като Бражелон ви е предупредил с бележка.

— Не съм получавал никаква бележка. Давам ви дума.

— Учудващо! А Раул казва…

— Сега ще се убедите, че действително не съм получавал никаква бележка.

Дьо Сент-Енян позвъни.

— Баск, колко бележки са донесени в мое отсъствие?

— Три, господин графе.

— От кого са?

— От господин Дьо Фиеск, от госпожа Дьо ла Фер и от господин Де лае Фуентес.

— Това ли е всичко?

— Всичко, господин графе.

— Пред господин барона трябва да казваш истината, цялата истина! Заради теб аз ще отговарям…

— Имаше още записка от…

— От кого? Казвай по-скоро!

— От госпожица Ла Ва…

— Достатъчно — прекъсна го Портос, воден от деликатност. — Вярвам ви, графе.

Дьо Сент-Енян сам изпрати лакея и сам затвори вратата след него. Връщайки се при своя гост, като гледаше право пред себе си, той изведнъж забеляза, че от ключалката на съседната врата стърчи бележка — същата, която беше сложена там от Бражелон.

— Това пък какво е? — учудено възкликна той.

— О, о — присъедини се към него Портос.

— Бележка в ключалката!

— Може би това е нашата бележка, господин графе — каза Портос. — Вижте я.

Сент-Енян измъкна хартийката.

— Бележка от господин Дьо Бражелон!

— Виждате ли! Аз се оказах прав. Като твърдя нещо…

— Донесена тук от самия виконт Дьо Бражелон — промълви, пребледнявайки, графът. — Но това е възмутително! Как е проникнал тук?

Сент-Енян позвъни отново. Появи се Баск.

— Кой е идвал тук, докато аз бях на разходка с негово величество краля?

— Никой, господин графе.

— Това е невъзможно. Някой е идвал.

— Не, господин графе, никой не е могъл да влезе, тъй като ключовете са в джоба ми.

— Въпреки това в ключалката намерих тази бележка. Някой я е сложил. Не е могла сама да попадне там.

Баск вдигна ръце недоумяващо.

Дьо Сент-Енян прочете бележката и я смачка.

— Тук се крие нещо — замислено каза той.

— Не желаете ли да се върнем към нашия разговор? — попита Портос, когато лакеят си тръгна.

— Виконт Дьо Бражелон пише, че ще бъда посетен от един негов приятел.

— Този приятел съм аз. Излиза, че той ви е предупредил за моето посещение.

— За да ми предадете поканата.

— Именно.

— Той твърди, че аз съм го оскърбил?

— Жестоко, смъртно!

— Но по какъв начин, обяснете ми, моля ви. Неговите действия са толкова тайнствени, че трудно мога да намеря в тях някакъв смисъл.

— Господине — започна Портос, — моят приятел сигурно има достатъчно причини. Що се касае до действията му, които наричате тайнствени, то обвинявайте за това само себе си.

Последните думи Портос произнесе с такъв уверен тон, че ако човек не го познаваше, щеше да помисли, че са пълни с дълбок смисъл.

— Тайна! Да допуснем. Нека се ориентираме в нея — предложи Сент-Енян.

— Преди всичко — започна Портос — вие сте се преместили от старата си квартира.

— Вярно е. Преместих се.

— Значи признавате това? — попита Портос с видимо удоволствие.

— Дали признавам? Разбира се, че признавам. Защо ще отричам?

— Значи признавате. Много добре — Портос сгъна един пръст.

— Вижте, господине, по какъв начин моето преместване може да нанесе обида на виконт Дьо Бражелон? Отговорете ми! Нищо не разбирам от вашите тълкувания. Портос го спря и каза важно:

— Господине, това е първото обвинение на господин Дьо Бражелон. Щом го предявява, значи се чувства оскърбен.

Сент-Енян нетърпеливо тропна с крак по паркета.

— Това прилича на неприлична кавга — каза той.

— Не може една кавга да е неприлична, когато имате работа с такъв порядъчен човек като виконт Дьо Бражелон. Нищо ли няма да добавите за преместването?

— Нищо. По-нататък?

— По-нататък? Но забележете, господине, че вече има едно обвинение, на което вие не отговорихте, а по-точно, отговорихте зле. Как така, господине? Вие се премествате, това обижда господин Дьо Бражелон, а вие не му поднасяте извиненията си. Много добре!

— Как! — възкликна Сент-Енян, раздразнен от флегматичността на събеседника си. — Аз трябва да се съветвам с господин Дьо Бражелон дали да се местя или не? Какво говорите, господине?

— Непременно, господине, непременно! Но ще видите, че това е нищо в сравнение с второто обвинение — Портос си придаде суров вид на лицето. — А за отвора какво ще кажете? За капака, господине?

Сент-Енян побледня. Той така рязко отблъсна стола си, че Портос, колкото и да беше по детски наивен, разбра силата на удара си.

— За капака? — промълви графът.

— Да, господине — каза Портос, тръскайки глава, — обяснете, ако можете.

Дьо Сент-Енян наведе глава и прошепна:

— О, аз съм предаден! Всичко е известно. Абсолютно всичко!

— В края на краищата всичко се разкрива — каза Портос, който всъщност не знаеше нищо.

— Вие виждате, че съм поразен. Толкова съм поразен, че губя ума си!

— Нечиста съвест, господине, нечиста съвест! Това не е хубаво.

— Милостиви господине!

— Когато светът узнае и тръгнат приказки…

— Господине, такава тайна не се казва дори пред духовник.

— Ще вземем мерки и тайната няма да отиде далеч.

— Но, господине — продължи Сент-Енян, — узнавайки тази тайна, господин Дьо Бражелон дава ли си сметка за опасността, която го заплашва, както заплашва и другите?

— Господин Дьо Бражелон не се излага на опасност, господине, не се бои от нищо и с божия помощ ще се убедите в това.

„Той е луд! — помисли си Сент-Енян. — Какво иска от мен?“ После продължи на глас:

— Хайде да забравим за всичко това, бароне.

— Вие забравяте за портрета — обяви гръмко Портос, от чийто глас кръвта на графа се смрази.

Тъй като ставаше въпрос за портрета на Ла Валиер и в това нямаше никакво съмнение, Сент-Енян почувства, че започва да му се прояснява.

— А-а! — извика той. — Спомням си, господин Дьо Бражелон беше неин годеник!

Портос се направи на важен. Любимото прикритие на незнанието.

— Нито вас, нито мен ни засяга — каза той — дали моят приятел е бил годеник на тази особа. Освен това аз съм изненадан, че си позволихте непредпазлива дума. Това може, господине, доста да ви навреди.

— Господине, вие сте самият разум, самата деликатност, самото благородство, събрани в едно лице. Най-после разбрах за какво става дума.

— Толкова по-добре.

— Вие ми дадохте да разбера това по най-точния начин. Благодаря ви, бароне, благодаря ви.

Портос се наду като пуяк.

— Но сега — продължи Сент-Енян, — когато всичко ми стана ясно, позволете ми да ви обясня…

Портос поклати глава като човек, който не желае да слуша, но графът продължи:

— Аз съм отчаян, напълно отчаян от случилото се, но какво бихте направили на мое място? Между нас казано, какво бихте направили?

Портос вдигна глава.

— Работата не е в това, млади човече, какво бих и какво не бих направил. Вие сте осведомен за трите обвинения, нали?

— Що се касае до първото, господине, аз се обръщам към вас като към човек на разума и честта. След като беше изказано кралско пожелание да сменя стаята си, какво можех да направя?

Портос отвори уста, но Сент-Енян не му даде да проговори.

— Значи моята откровеност ви трогва — каза той, обяснявайки си по своему жеста на Портос. — Вие сте съгласен, че съм прав?

Портос мълчеше.

— Минавам към този проклет отвор — продължи Сент-Енян. — Към този отвор, причина за всички злини, направен за… Вие знаете за какво. Нима мислите, че аз по собствена воля и желание ще разпоредя да направят отвор, предназначен за… О, вие също не вярвате в това, защото чувствате и отгатвате. Виждате волята, стояща над мен. Разбирате, че тук има увлечение, не говоря за това непреодолимо безумие — любовта. Боже мой! За щастие, имам работа със сърдечен човек, с чувствителен човек, иначе… Какво нещастие и позор за бедното момиче!… И за този, когото не искам да назова…

Портос, объркан и проглушен от красноречието и жестикулациите на Сент-Енян, беше застинал на мястото си и правеше нечовешки усилия да се ориентира в този поток от думи, от които той не разбираше нищо.

Дьо Сент-Енян се беше увлякъл в думите си, като придаваше все нова сила на гласа си и жестикулираше все по-отсечено и стремително.

— Що се отнася до портрета — разбирам, че той е главното обвинение — помислете, нима аз съм виновен? Кой поиска да има този портрет? Аз ли? Кой я обича? Аз ли? Кой я желае? Аз ли? Кой я овладя? Аз ли? Не, хиляди пъти не! Аз зная, че господин Дьо Бражелон е отчаян, знам, че такива нещастия се преживяват много мъчително. Аз също страдам. Но съпротивата е невъзможна. Той ще се бори? Но те ще му се изсмеят. Ако упорства, ще се погуби. Ще ми кажете, че това е отчаяние, че е безумие, но вие, вие сте благоразумен и ме разбрахте! Виждам по вашето съсредоточено, по вашето замислено, дори бих казал, загрижено лице, че сериозността на положението ви е обезпокоила. Върнете се при виконт Дьо Бражелон, благодарете му от мое име, благодарете му, че е избрал за посредник човек с вашите достойнства. Повярвайте, от своя страна аз ще съхраня вечна признателност към човека, който така тънко, с такова разбиране е уредил спора ни. Ако злата съдба е решила тайната да стане известна не на три, а на четири същества, тайната, която може да направи щастлив и най-честолюбивия човек, радвам се, че вие сте един от тези пазители, радвам се от цялото си сърце. От тази минута аз съм изцяло на ваше разположение, разполагайте с мен. Какво мога да направя за вас?

Фамилиарно-приятелски, по обичая на придворните от онези времена, Сент-Енян прегърна Портос и го притисна до себе си. Портос, невъзмутимо спокоен, го остави да прави каквото иска.

— Кажете — повтори Сент-Енян, — какво ще искате?

— Господине — каза Портос, — долу ме чака кон за вас. Благоволете да го възседнете, той е чудесно животно и няма да ви причини никакво безпокойство.

— Да възседна кон! Защо?

— За да отидем там, където ни чака виконт Дьо Бражелон.

— Да, той иска да говори с мен. Разбирам. За да узнае подробности. Уви, това е деликатна тема! Но сега не мога, чака ме кралят.

— Кралят ще почака — невъзмутимо каза Портос.

— Но къде ни чака господин Дьо Бражелон?

— При „Малките братя“, във Венсанската гора.

— Вие се шегувате, нали?

— Не, не се шегувам. — Придавайки на лицето си суров израз, Портос добави: — „Малките братя“ — това е място, където се срещат, за да се бият.

— Но какво ще правя аз там?

Портос, без да бърза, извади шпагата си.

— Това е дължината на шпагата на моя приятел.

— Дявол го взел! Този човек е луд! — възкликна Сент-Енян. Лицето на Портос стана пурпурночервено.

— Господине — каза той, — ако нямах честта да съм на гости у вас и да изпълнявам поръчение на виконт Дьо Бражелон, щях да ви изхвърля през собствения ви прозорец. Но този въпрос ние ще отложим за в бъдеще. Вие няма да загубите от това. Тръгвате ли за Венсанската гора, господине?

— Е, е…

— Ще тръгнете ли с добро?

— Но…

— Ще ви завлека насила, щом не искате с добро. Пазете се!

— Баск!!! — завика Сент-Енян. Баск влезе и съобщи:

— Кралят вика при себе си господин графа.

— Това е друга работа — каза Портос. — Кралската служба е преди всичко. Ще ви чакаме до вечерта, господине.

Той се поклони вежливо на Сент-Енян. След което си тръгна доволен, че е свършил всичко както си му е редът.

Сент-Енян го изгледа как си тръгва и бързо облече парадните си дрехи. Той хукна към краля, като си повтаряше:

— Във Венсанската гора, във Венсанската гора!… Ще видим как кралят ще се отнесе към това предизвикателство. То е отправено към самия него! Дявол да го вземе!…

Глава петдесет и шестаПОЛИТИЧЕСКИ СЪПЕРНИЦИ

След толкова доходна разходка за Аполон, по време на която всеки участник даде своята дан на музите, както казваха по онова време поетите, кралят завари да го чака Фуке. Незабавно влезе и Колбер, който дебнеше краля в коридора и сега го следваше по петите като бдителна и ревнива сянка, все същият Колбер със своята квадратна глава, със своята груба, разкошна, но лошо стояща дреха, придаваща му сходство с фламандски велможа, който се налива с бира.

При вида на своя враг Фуке остана невъзмутимо спокоен. През цялото време той се стараеше да не издаде истинските си чувства, макар че това не беше лесно за благородник, изпълнен с презрение и опасяващ се да не го покаже, считайки, че това ще бъде твърде голяма чест за неговия противник.

Колбер не скриваше своята радост, толкова оскърбителна за Фуке. Според него Фуке беше изиграл лошо партията си и макар че още не е завършена, положението му е безнадеждно. Колбер принадлежеше към тази школа политически деятели, които се възхищават единствено от ловкостта и са способни да уважават само успеха.

В добавка на това той беше не само завистник и честолюбец, но и човек, дълбоко предан на интересите на короната; отличаваше се с онази особена честност, която е типична за хората, обрекли живота си да служат на цифрите. По този начин, като мразеше и тласкаше към гибел Фуке, той можеше да намира оправдание за себе си, а то е крайно необходимо за всеки, който мрази.

Нито една от тези тънки подробности не се изплъзна от проницателния поглед на Фуке. Под надвисналите вежди на своя враг, въпреки непрекъснатото мигане на клепачите му, той четеше по очите на Колбер, проникваше в дълбините на сърцето му и виждаше всичко, което таеше в себе си то, виждаше и ненавистта, и тържеството.

Но като проникваше със своя поглед навсякъде, Фуке искаше да остане непроницаем за другите. На лицето му бе изписано пълно безгрижие. С очарователна, мила усмивка, както единствено той умееше да се усмихва, и придавайки на своя поклон благородна и изящна непринуденост, каза:

— От веселия ви вид, ваше величество, правя извода, че разходката е била много приятна.

— Очарователна, господин суперинтендант, очарователна. Напразно отхвърлихте предложението ми и не дойдохте с нас.

— Господарю, аз работех.

— Ах, природа, село, господин Фуке! — възкликна кралят. — О, Боже, колко хубаво би било да си живееш постоянно на село, на чист въздух, сред зеленина!

— Надявам се, че ваше величество още не се е уморил от трона? — попита Фуке.

— Не, не съм се уморил, но троновете от зеленина са толкова красиви!

— Като казва такива думи, ваше величество наистина изпреварва моите упования. Трябва да ви предам една молба, ваше величество.

— От кого, господин суперинтендант?

— От нимфите, които обитават Во.

— Ах!

— Кралят ме удостои с височайше обещание — каза Фуке.

— Да, да! Помня.

— Празненството във Во, знаменитото празненство във Во, нали ваше величество? — опита да се вмъкне в разговора Колбер, като се стремеше да покаже с тази намеса, че се ползва с разположението на краля.

Фуке, пълен с презрение, не удостои Колбер с отговор. Той се държеше така, сякаш другият не съществуваше, все едно че не беше казал нищо.

— Ваше величество, вие знаете, че аз избрах имението си във Во, за да приема най-любезния от господарите и най-могъщия от кралете.

— Господине — каза, усмихвайки се Людовик, — аз съм обещал, а кралската дума не се нуждае от потвърждение.

— А аз, ваше величество, дойдох, за да ви кажа, че съм изцяло на вашите услуги.

— Обещавате ли ни много чудеса, господин суперинтендант? Людовик погледна Колбер.

— Чудеса? О, не, ваше величество, не се наемам да ви поразявам с чудеса. Но се надявам, че мога да обещая малко веселие и може би малко отдих за краля.

— Не, господин Фуке, настоявам на думата „чудо“. Вие сте вълшебник и ние знаем вашето могъщество. Знаем, че вие ще намерите злато дори когато то се свърши в целия свят. Не напразно народът казва, че вие го правите.

Фуке почувства удари от две страни. Стрелата идваше не само от лъка на краля, но и на Колбер. Фуке се разсмя.

— О, народът отлично знае от кого аз взимам това злато. Той го знае може би прекалено добре. И освен това — добави гордо — мога да уверя ваше величество, че златото за празника във Во няма да струва на народа нито кръв, нито сълзи. То ще струва пот, но тая пот ще бъде заплатена.

Людовик се смути. Той искаше да погледне към Колбер.

Колбер искаше да отговори, но орловият, благороден и почти кралски поглед, хвърлен към него от Фуке, спря думите на устата на интенданта.

В това време кралят се отърси от смущението си и като се обърна към Фуке, каза:

— Значи вие ни каните?

— Да, господарю.

— За кога?

— Когато сметнете за удобно, ваше величество.

— Говорите като вълшебник, който, стига да поиска, и всичко ще бъде свършено. Аз не бих се решил на подобен отговор, господин Фуке.

— Когато ваше величество пожелае, всичко може да бъде достъпно за него.

Колбер се опита да погледне суперинтенданта в лицето, за да разбере дали не означават тези думи завой към по-малко неприязнени чувства, но Фуке дори не погледна своя враг. Колбер за него не съществуваше.

— В такъв случай искате ли след седмица? — предложи кралят.

— Добре, след седмица.

— Или не. Днес е вторник. Нека отложим за следващата неделя, искате ли?

— Отсрочката, която благосклонно ми предоставя ваше величество, много благоприятно ще се отрази на работите, които ще предприемат моите архитекти, за да угодят на ваше величество и вашите приятели.

— Кого имате предвид, господин Фуке, като говорите за моите приятели?

— Кралят е господар навсякъде, където е той. Кралят прави списъка и дава своите заповеди. Който е удостоен от неговата покана, ще бъде мой уважаван гост.

— Благодаря ви — каза кралят, трогнат от благородното чувство, изразено по благороден начин.

Като поговори още малко за различни неща и се прости с Людовик, Фуке се поклони. Той чувстваше, че Колбер ще остане при краля, че те ще говорят за него и че нито единият, нито другият ще го пощади.

У него възникна желание да нанесе на своя враг един последен, страшен удар, който би го възмездил за всичко, което тепърва ще търпи от него. И ето, вече на вратата, Фуке се върна бързо на предишното място и обръщайки се към краля, каза:

— Простете ми, ваше величество!

— За какво да ви прощавам, господине? — любезно попита кралят.

— Направих тежка грешка, без да искам.

— Грешка! Вие? Ах, господин Фуке, в какво сте сгрешили?

— Наруших приличието, ваше величество. Забравих да ви съобщя за едно много съществено обстоятелство.

— Какво?

Колбер трепна. Той помисли, че ще стане дума за доноса и че маската му е смъкната. Една дума на Фуке, едно доказателство, и младежкото благородство на Людовик XIV ще натежи над разположението, което изпитва кралят към него — Колбер. Обхвана го страх да не би смелият удар на врага да разруши хитрите му планове. Ходът беше толкова добър, че дори ловкият играч Арамис нямаше да пропусне да се възползва от него.

— Ваше величество — каза невъзмутимо Фуке, — след като бяхте толкова милостив да ми простите, аз с чисто сърце мога да си призная. Тази сутрин продадох една от своите длъжности.

— Една от длъжностите, които заемате! — възкликна кралят. — Коя?

Колбер побледня като мъртвец.

— Тази, ваше величество, която ми даваше право на дългопола мантия и суров облик — длъжността генерален прокурор.

Кралят извика неволно и погледна към Колбер. По челото на Колбер изби пот. Стори му се, че още малко и ще получи удар.

— На кого продадохте тази длъжност, господин Фуке? — заинтересува се кралят.

Колбер се облегна на камината.

— На един парламентарен съветник, ваше величество, нарича се господин Ванел.

— Ванел?

— Един от приятелите на интенданта на финансите господин Колбер — добави Фуке толкова небрежно и безразлично, толкова непринудено, че един художник, актьор или поет би трябвало завинаги да се откаже да възпроизведе поведението му с четка или с жест, или с перо.

Произнасяйки тези думи, след като смаза Колбер със своето превъзходство, суперинтендантът се поклони отново на краля и си излезе, отмъстен наполовина от учудването на властелина и наполовина от унижението на фаворита.

— Възможно ли е това? — каза на себе си Людовик, след като Фуке си тръгна. — Да продаде длъжността генерален прокурор?

— Да, ваше величество — отсече Колбер.

— Той е полудял! — каза кралят.

Този път Колбер нищо не отговори. Той прочете мисълта на своя господар и тази мисъл пък беше неговото отмъщение. Към неговата омраза се присъедини височайшата завист. Докато неговият план беше да докара суперинтенданта до разорение, сега над Фуке надвисна и опасността от неблагосклонност.

От днес — Колбер почувства това — неговата враждебност към Фуке нямаше да среща повече противодействие от страна на Людовик XIV и първият пропуск на Фуке, който би могъл да се използва като предлог, щеше да доведе след себе си безпощадно наказание. Фуке изтърва от ръцете си оръжието. Омразата и завистта току-що го вдигнаха.

Кралят покани Колбер на празненството. Той се поклони като уверен в себе си човек и прие кралската покана като израз на дължимо внимание.

Кралят започна да прави списък на гостите. Тъкмо бе стигнал до името на Сент-Енян, и лакеят доложи за пристигането на графа. При появата на кралския Меркурий Колбер се измъкна скромно.

Глава петдесет и седмаСЪПЕРНИЦИ В ЛЮБОВТА

Не бяха минали повече от два часа, откакто Людовик XIV се бе разделил със Сент-Енян. Но обхванат от огъня на любовта, той изпитваше необходимост непрекъснато да говори за Ла Валиер, когато не я виждаше. Единственият човек, с когото можеше да си позволи подобен разговор, беше Сент-Енян. И така той му стана насъщно необходим.

— Ах, вие ли сте, графе! — възкликна кралят, зарадван, че вижда Дьо Сент-Енян, а не Колбер, чието намръщено лице неизменно му разваляше настроението. — Ще участвате ли в нашето пътуване?

— Какво пътуване, ваше величество?

— Пътуването, което ще предприемем до Во, където суперинтендантът организира за нас празненство. Ах, Дьо Сент-Енян, ще видиш най-после празненство, в сравнение с което нашите развлечения във Фонтенбло ще ти се сторят като детска забава.

— Във Во! Суперинтендантът устройва за ваше величество празненство във Во? Това ли било?

— Това ли било! Ти си очарователен, като се правиш на равнодушен. Знаеш ли, че щом се извести за това празненство във Во, още на другия ден всички наши придворни ще започнат да си прегризват гърлата, само и само да получат покана за там. Повтарям ти, Сент-Енян, ти ще участваш в това пътуване.

— Да, ваше величество, ако преди това не направя едно по-далечно и по-малко привлекателно пътуване.

— До къде?

— До бреговете на Стикс.

— Къде? — възкликна, смеейки се Людовик.

— Говоря съвсем сериозно, ваше величество. Принуждават ме да замина за тези места, и то толкова решително, че не зная как да откажа.

— Не те разбирам, мили мой приятелю. Знам, че днес не си във форма, но не се спускай от върховете на поезията в обгърнатите от мъгла долини.

— Ако ваше величество благоволи да ме изслуша, аз няма повече да ви мъча.

— Говори тогава!

Помни ли кралят барон Дьо Валон?

— Естествено! Той е незабравим слуга на краля, моя баща, и, честна дума, не лош сътрапезник. Нали говориш за този, който обядва при нас във Фонтенбло?

— Именно за него. Но ваше величество забрави да упомене още едно негово качество — той е внимателен и любезен убиец!

— Какво? Господин Дьо Валон иска да те убие?

— Или да направи така, че да ме убият, а то е едно и също.

— Хайде сега пък!

— Не се смейте, ваше величество, казвам ви самата истина.

— Значи казваш, че той желае твоята смърт?

— В момента този достоен благородник мисли само за това.

— Бъди спокоен. В случай на нужда аз ще съумея да те защитя, ако той не е прав в тази работа.

— Ваше величество благоволи да употреби думата „ако“?

— Разбира се. Отговори ми, мой мили Дьо Сент-Енян, какво си му направил?

— На него нищо. Но по всяка вероятност на един от неговите приятели.

— Тогава все едно че на него самия. Неговият приятел от четиримата знаменити мускетари ли е?

— Не, син на един от четиримата, само син.

— Но какво си му направил?

— Помогнах на едно лице да му отнеме възлюблената.

— Признаваш ли това?

— Трябва да призная, след като е истина.

— Значи си виновен.

— Ах, така ли отсъдихте, ваше величество?

— Значи не си доволен от моето решение?

— Намирам, че е твърде прибързано.

— Съд бърз и справедлив, както казваше моят дядо Анри IV.

— В такъв случай нека кралят веднага напише помилването на моя противник, който ме чака близо до „Малките братя“, за да ме убие.

— Неговото име! И ми дайте пергамент.

— Ваше величество, пергаментът е на масата ви, а що се отнася до името… Виконт Дьо Бражелон, ваше величество.

— Виконт Дьо Бражелон! — извика кралят и внезапно стана сериозен. После, като помълча около минута, избърса потта, избила по челото му, и повтори: — Бражелон!

— Самият той, ваше величество.

— Бражелон, годеникът… Но нали той беше в Лондон?

— Да, но ви гарантирам, ваше величество, че вече не е там, а близо до манастира „Малките братя“, където, както имах честта да ви кажа, чака мен.

— Като знае абсолютно всичко?

— И много друго извън това! Може би ваше величество ще хвърли поглед на посланието, което ми е оставил?

Сент-Енян извади от джоба си познатата ни вече записка.

— Когато ваше величество я прочете, аз ще имам честта да ви съобщя по какъв начин съм я получил.

Кралят, явно развълнуван, прочете бележката и попита:

— Е?

— Ваше величество познава известна ключалка, майсторска изработка, която заключва известна врата от черно дърво, която пък отделя известна стая от известно синьо-бяло светилище?

— Разбира се, от будоара на Луиза.

— Да, ваше величество. Та така, в ключалката на тази врата намерих бележката. Кой я е поставил там? Виконт Дьо Бражелон или дяволът? Но тъй като бележката мирише на амбра, а не на сяра, реших, че е направено не от дявола, а очевидно от господин Дьо Бражелон.

Людовик склони глава и се замисли тъжно. Може би в този момент в сърцето му се промъкна нещо като разкаяние.

— Ах — въздъхна той, — значи тайната е разкрита!

— Ваше величество, аз ще направя всичко, което зависи от мен, тя да умре в гърдите, които я крият — с чисто испанска смелост каза графът и направи една-две крачки към вратата. Но кралят го спря с жест:

— Къде отивате?

— Където ме чакат, ваше величество.

— За какво?

— Сигурно, за да се бия.

— Да се биете! — извика кралят. — Почакайте за минута, графе. Дьо Сент-Енян поклати глава като дете, недоволно, че му пречат да падне в кладенец или да си поиграе с остър нож.

— Кой ви каза, че господин Дьо Бражелон е проникнал в тази стая?

— Бележката, която намерих в ключалката. За това вече имах честта да ви докладвам, господарю.

— Какво те кара да мислиш, че той я е пъхнал там?

— Кой друг би се решил да изпълни подобно поръчение?

— Ти си прав. Но как е могъл да влезе при теб?

— Това е много съществено, тъй като всички врати бяха заключени и ключовете се намираха в джоба на Баск, моя лакей.

— Значи твоят лакей е подкупен.

— Това е невероятно, ваше величество! Ако беше подкупен — а той щеше да им е нужен още неведнъж в бъдеще — те нямаше да погубват бедния човек, показвайки толкова явно, че са използвали именно него.

— Правилно. Остава една единствена възможност.

— Да видим, ваше величество, дали моята мисъл ще съвпадне с вашата.

— Той е проникнал при теб по стълбата.

— Уви, ваше величество, това ми се вижда най-вероятно.

— Значи все пак някой е продал тайната за нашия отвор?

— Продал или може би подарил.

— Защо употребявате тези две различни думи?

— Защото известни лица стоят толкова високо, че не могат да продават. Те могат само да подаряват.

— Какво искаш да кажеш?

— О, ваше величество притежава достатъчно тънък ум, за да се досети сам и да ме избави от затруднението да назовавам…

— Ти си прав. Принцесата! Принцесата, обезпокоена от твоето преместване.

— Принцесата, която разполага с ключове от стаите на всички свои придворни дами и която има достатъчно власт, за да открие това, което освен ваше величество и нейно височество никой не би могъл да открие.

— Значи мислиш, че моята сестра е сключила съюз с Бражелон?

— Да, ваше величество, да…

— Дори му е съобщила всички подробности?

— Може би е направила и нещо повече.

— Повече… Доизкажи се.

— Може би сама го е завела.

— Къде? Долу? При теб?

— Мислите, че е невъзможно? Слушайте, ваше величество. Знаете, че принцесата обича парфюми…

— Да, този навик е възприела от майка ми.

— И по-специално аромата на върба.

— Да, той е любимият й.

— Тогава ето какво: при мен благоухае на върба. Кралят се замисли, помълча известно време и каза:

— Защо принцеса Хенриета ще застава на страната на Бражелон и ще проявява враждебност към мен?

Произнасяйки тези думи, на които Сент-Енян лесно би могъл да отговори: „женска ревност“, кралят изпитваше своя приятел, като се опитваше да проникне в дълбините на душата му, за да узнае дали е стигнал до тайната на отношенията му с принцесата. Но Дьо Сент-Енян не беше обикновен придворен и не се решаваше да се намесва в семейните тайни.

Освен това той беше достатъчно близък приятел на музите, за да не се замисля, и то доста често, над скръбната съдба на Овидий, чиито очи бяха пролели толкова сълзи, за да изкупят една вина, която се състоеше в това, че случайно зърнал нещо в двореца на Август. Показал вече своята проницателност, доказвайки, че заедно с Бражелон в стаята му е била и принцесата, той трябваше сега да плати с лихва за собственото си честолюбие и да отговори на поставения пряко и определено въпрос: „Защо принцесата е застанала на страната на Бражелон и проявява враждебност към мен?“

— Защо? Ваше величество забравя, че граф Дьо Гиш е най-добрият приятел на виконт Дьо Бражелон.

— Не виждам връзката.

— Простете, ваше величество! Но аз мислех, че господин Дьо Гиш е също така голям приятел на принцесата.

— Вярно! Всичко е ясно. Ударът е нанесен от там.

— А за да го отразим, не смята ли кралят, че трябва да се нанесе насрещен удар?

— Да, но не такъв, каквито се нанасят във Венсанската гора — каза кралят.

— Ваше величество забравя, че аз съм благородник и че съм предизвикан на дуел.

— Това не засяга теб.

— Но мен чакат близо до „Малките братя“, ваше величество. Ето вече час и тъй като аз сам съм виновен за това и никой друг, аз ще се покрия с безчестие, ако не се отправя за там, където ме очакват.

— Честта на благородника се състои преди всичко в подчинение към краля.

— Ваше величество!…

— Заповядвам ти да останеш!

— Ваше величество…

— Освен това аз искам да разследвам докрай тази история. Искам да разбера как са се осмелили на такава нечувана дързост, как са посмели да проникнат в светилището на моята любов. И не ти, Дьо Сент-Енян, ще наказваш онези, които са се осмелили, тъй като те не са посегнали на твоята чест, а на моята! Тя е засегната!

— Умолявам ваше величество да не си излива гнева на виконт Дьо Бражелон. В тази история той може би не е бил достатъчно благоразумен, но във всичко останало поведението му е честно и благородно.

— Достатъчно! Аз ще съумея да отлича кой е крив и кой прав! За това няма да ми попречи дори най-неудържимият гняв. Но нито дума на принцесата!

— Какво да правя с виконт Дьо Бражелон? Той ще ме търси и…

— Аз ще поговоря с него днес или лично, или чрез трето лице.

— Още веднъж моля ваше величество за снизходителност към него.

— Бях снизходителен достатъчно дълго, графе — намръщи се Людовик XIV. — Но дойде време да покажа на някои хора, че все пак господар в моя дом съм аз!

Едва кралят беше произнесъл тези думи, от които с цялата очевидност се виждаше, че към новата обида са се добавили спомени за стари обиди, когато на прага на кабинета му се показа лакей.

— Какво има? — попита кралят. — Защо влизат, когато не съм викал никого?

— Ваше величество — каза лакеят — ми е заповядал да пускам винаги граф Дьо ла Фер, когато иска да говори с вас…

Кралят и Сент-Енян размениха погледи, в които имаше повече безпокойство, отколкото учудване. Людовик за миг се поколеба, но бързо взе решение, като се обърна към Сент-Енян:

— Иди при Луиза и съобщи за всичко, което се крои против нас. Не скривай от нея, че принцесата подновява своите преследвания и че се е обединила с хора, за които щеше да е по-добре да останат неутрални.

— Ваше величество…

— Ако тези вести я изплашат, постарай се да я успокоиш. Кажи, че любовта на краля е непробиваема броня. Ако тя вече знае за всичко, а аз бих предпочел да не е така, или вече е била нападната от някоя страна, кажи й, Дьо Сент-Енян — добави кралят, като трепереше от гняв и възбуда, — кажи й, че този път няма само да я защитавам от нападките, а ще отмъстя, и то толкова сурово, че вече никой няма да дръзне дори да я погледне накриво!

— Това ли е всичко, ваше величество?

— Да. Иди при нея веднага и запази верността си, ти, който живееш с този ад и нямаш като мен надежда за рая!

Дьо Сент-Енян се престара да показва предаността си. Накрая целуна ръка на краля и сияещ излезе от неговия кабинет.

Глава петдесет и осмаКРАЛЯТ И ДВОРЯНСТВОТО

Людовик се съвзе, за да посрещне приветливо Дьо ла Фер. Той се досещаше, че графът не е дошъл случайно, и смътно долавяше значимостта на това посещение. Не му се искаше човек с такива безупречни маниери и с такъв тънък и изискан ум като Атос от пръв поглед да забележи у него нещо, което да направи неприятно впечатление или да издаде, че кралят е разстроен.

Едва след като се увери, че вече е напълно спокоен, младият крал нареди да въведат графа. Атос се появи след няколко минути в дворцовото си облекло, с всички ордени, които единствено той имаше право да носи във френския двор. Той влезе с такъв тържествен и величав вид, че кралят веднага можа да отсъди дали е бил прав в предчувствията си.

Людовик направи крачка към Атос и с усмивка му протегна ръка, над която той се наведе в пълна с преклонение поза.

— Граф Дьо ла Фер, вие сте толкова рядък гост при мен, че да ви видя за мен е голяма сполука.

Атос се поклони още веднъж:

— Бих желал да имам щастието винаги да се намирам при ваше величество.

Този отговор и особено тонът, с който беше изречен, означаваше напълно очевидно следното: „Бих искал да съм сред съветниците на краля, за до го предпазвам от грешки.“

Кралят почувства това и реши да си осигури освен преимуществото на положението и допълнително преимущество, пораждащо се от спокойствието на духа, и произнесе с безстрастен и равен глас:

— Виждам, че имате нужда да поговорите с мен.

— Ако не беше това, не бих се решил да застана пред ваше величество.

— Говорете, господине, нямам търпение да ви удовлетворя колкото може по-скоро.

Кралят седна.

— Ваше величество сигурно си спомня, че имах честта да беседвам с вас преди заминаването на херцог Бъкингам. Ставаше дума за разрешение, което исках от вас, ваше величество, за брак между виконт Дьо Бражелон и госпожица Ла Валиер.

„Стигнахме до същината!“ — помисли си кралят и каза:

— Да, спомням си.

— Тогава — продължи Атос — кралят отвърна на моята молба с отказ, като се позова на това, че годеницата няма достатъчно високо положение в обществото.

Людовик се принуди търпеливо да слуша.

— Че… тя няма състояние…

Кралят се намести по-дълбоко в креслото.

— Че няма достатъчно знатен произход… Последва нетърпелив жест от страна на краля.

— И не е много красива — безжалостно завърши Атос. Последното убождане в сърцето накара влюбения да излезе от рамките, които сам си беше поставил.

— Господине — прекъсна той графа, — имате прекрасна памет!

— Паметта ми винаги е добра, когато имам високата чест да разговарям с краля — отвърна Атос, без да се смути.

— Да, действително казах всичко това! Какво по-нататък?

— Аз благодарих на ваше величество за тези думи, тъй като те доказваха вашата благосклонност към господин Дьо Бражелон.

— Вие, разбира се, помните също — кралят натъртваше на всяка дума, — че самият вие не бяхте много разположен към този брак.

— Вярно е, ваше величество.

— Спомняте ли си, че молбата ви към мен беше отправена с неохота?

— Да, ваше величество.

— Накрая, спомням си, защото аз също имам добра памет като вас, господин графе, че вие казахте следните думи: „Аз не вярвам в любовта на госпожица Дьо ла Валиер към виконт Дьо Бражелон.“ Нали така?

Атос усети удара, но го издържа.

— Ще ви припомня, че ваше величество казваше, че отлага сватбата за доброто на господин Дьо Бражелон.

Кралят мълчеше.

— Сега господин Бражелон е толкова нещастен, че не може да чака повече, и ви моли да произнесете окончателното си решение.

Кралят побледня. Атос внимателно го погледна.

— За какво моли… господин Дьо Бражелон? — нерешително каза кралят.

— Все за същото, за което аз молих краля последния път: за разрешение от ваше величество за този брак.

Кралят отново мълчеше.

— За нас не съществуват повече прегради. Госпожица Дьо ла Валиер не е богата, не е знатна и не е красива, но все пак е единствената приемлива партия за господин Дьо Бражелон, защото той обича тази девойка.

Кралят здраво стисна ръце.

— Ваше величество се колебае? — попита графът все така учтиво и настойчиво.

— Не се колебая… Аз просто отказвам.

Атос се замисли за миг, после много тихо каза:

— Вече имах честта да доложа на краля, че никакви прегради не могат да спрат господин Дьо Бражелон и неговото решение е окончателно.

— Струва ми се, че моята воля е преграда!

— Това е най-сериозната преграда. Ще ми бъде ли позволено най-смирено да попитам ваше величество: Каква е причината за този отказ?

— Каква е причината?… Това какво е? Разпит ли? — възкликна кралят.

— Молба, ваше величество.

Кралят се подпря с юмруци на масата и каза глухо:

— Вие забравяте правилата на дворцовия етикет, господин Дьо ла Фер. В двора не е прието да се разпитва кралят!

— Истина е, ваше величество. Но ако не е прието да се разпитва кралят, все пак е приемливо да се изказват известни предположения.

— Да се изказват предположения! Какво означава това, господине?

— Почти винаги предположенията на поданиците възникват вследствие неискреността на монарха…

— Господине!

— Както и на недостатъчното доверие от страна на поданика — уверено продължи Атос.

— Струва ми се, че вие се забравяте — повиши глас кралят, поддавайки се на неудържим гняв.

— Аз съм принуден да търся на друго място това, което се надявах да намеря при вас, ваше величество. Вместо да чуя отговора от вашата собствена уста, съм принуден да се обърна към себе си.

Кралят стана и каза рязко:

— Господин графе, аз ви отдадох цялото си време. Тези думи бяха равносилни на заповед.

— Ваше величество, не успях да кажа всичко, за което съм дошъл. Толкова рядко виждам ваше величество, че съм длъжен да използвам случая.

— Вие направихте вашите предположения. Сега преминавате към оскърбления.

— О, ваше величество, да оскърбя краля! Никога! През целия си живот съм твърдял, че кралете стоят по-високо от другите хора не само със своето положение и могъщество, но и с благородството на душата си и с мощта на своя ум. Никога не бих повярвал, че моят крал крие зад думите си някаква задна мисъл.

— Какво означава това? Каква задна мисъл?

— Ще обясня — безстрастно рече Атос. — Ако ваше величество, отказвайки на виконт Дьо Бражелон ръката на госпожица Дьо ла Валиер, е имал друга цел освен щастието и благото на виконта…

— Нали разбирате, господине, че вие ме оскърбявате?

— Ако предлагайки на виконт Дьо Бражелон отсрочка, ваше величество е искал само да отдалечи годеника на госпожица Дьо ла Валиер…

— Господине!

— Чувам това от всички страни, ваше величество. Навсякъде се говори за вашата любов към госпожица Дьо ла Валиер.

Кралят разкъса ръкавиците си, които от няколко минути нервно хапеше, мъчейки се да се овладее, и закрещя:

— Горко на тези, които се месят в моите работи! Аз взех решение и ще срина всички прегради!

— Какви прегради? — попита Атос.

Кралят внезапно се спря, като кон, измъчван от своя мундщук, мятащ се в устата му и късащ устните му, и изведнъж каза с благородство, толкова по-безгранично, колкото по-голям беше гневът му.

— Аз обичам госпожица Ла Валиер.

— Но това не би могло да ви попречи, ваше величество — прекъсна го Атос, — да я дадете за съпруга на господин Дьо Бражелон. Такава жертва би била достойна за монарха. Тя би подобавала на заслугите на господин Дьо Бражелон, който отдавна служи на краля и може да се счита за доблестен воин. По такъв начин кралят, принасяйки в жертва своята любов, би могъл да докаже пред всички, че е пълен с великодушие, с благодарност, а освен това е отличен политик.

— Госпожица Дьо ла Валиер не обича господин Дьо Бражелон — глухо каза кралят.

— Ваше величество уверен ли е в това? — каза Атос, като внимателно гледаше краля.

— Да, аз зная това.

— Значи от неотдавна? Иначе ваше величество щеше да го знае още при първото ми посещение и щеше да си направи труда да ме извести.

— Да, от неотдавна.

— Не разбирам — като помълча известно време, попита Атос — как кралят е могъл да изпрати господин Дьо Бражелон в Лондон. Това изгнание предизвиква справедливо учудване у всеки, който държи за честта на своя крал.

— Кой говори за честта на своя крал, господин Дьо ла Фер?

— Честта на краля, ваше величество, е честта на цялото благородничество. Когато кралят оскърбява един от своите благородници, когато му отнеме дори частица от неговата чест, той отнема същата частица и от самия себе си.

— Граф Дьо ла Фер!

— Ваше величество, вие изпратихте виконт Дьо Бражелон в Лондон, преди да станете любовник на госпожица Дьо ла Валиер или след това?

Кралят окончателно загуби самообладание, още повече че чувстваше правотата на Атос; опита се да го прогони с жест, но упоритият граф продължаваше.

— Ваше величество, аз ще се изкажа докрай. Няма да си тръгна оттук, преди да бъда удовлетворен от вас или от собственото си поведение. А ще бъда удовлетворен, ако вие ми докажете, че сте прав, ще бъда удовлетворен и в случай, че аз ви представя доказателства за вашата вина. О, вие ще ме изслушате, ваше величество! Аз съм стар и държа на всичко, което е истински велико и истински силно в кралството. Аз съм благородник, проливал съм кръв за вашия баща и за вас и никога нищо не съм искал за себе си нито от вас, нито от покойния крал. Не съм причинил зло на никого на този свят и съм оказвал на кралете само услуги! Вие ще ме изслушате. Аз искам от вас отговор заради честта на един от вашите предани слуги, когото измамихте съзнателно, прибягвайки до лъжа, или просто поради липса на характер. Знам, че тези думи дразнят ваше величество, но нас, нас ни убиват делата! Аз знам, че вие сега ми измисляте наказание за откровеността, но аз знам също за какво наказание за вас ще моля Господ Бог, когато му разкажа за вашето веруломство и за нещастието, постигнало моя син!

Кралят започна да ходи с едри крачки от ъгъл в ъгъл: едната си ръка притискаше до гърдите, главата си държеше напрегнато изправена, очите му горяха.

— Господине — неочаквано каза Людовик XIV, ако аз се държах към вас само като крал и нищо повече, вие вече щяхте да бъдете наказан, но сега пред вас е само един човек, който има право да обича тези, които го обичат. Това е рядко щастие!

— Сега вече вие нямате право на това нито като човек, нито като крал. Ако искахте честно да разполагате с това право, трябваше да предупредите господин Дьо Бражелон, а не да го изпращате в Лондон.

— Считам, че ние с вас се занимаваме с обикновени препирни — кралят прекъсна Атос с израз на такова величие в погледа и гласа, на което единствено той беше способен в такива критични моменти.

— Надявах се, че все пак ще ми отговорите — каза графът.

— Вие ще узнаете моя отговор, господине, и то много скоро.

— Моето мнение за това ви е известно, ваше величество.

— Вие забравяте, господине, че пред вас е кралят и че вашите думи са престъпление.

— А вие забравяте, че разбивате живота на двама млади хора. Това е смъртен грях, ваше величество!

— Вървете си незабавно!

— Не преди да ви кажа нещо: Вие, синът на Людовик XIII, лошо започвате своето царуване, защото го започвате като съблазнител на чужда годеница, започвате го с веруломство. Моят род и аз самият от днес сме освободени от онази привързаност, от онова уважение към вас, в които аз накарах сина си да се закълне в гробището Сен-Дьони, пред гробниците на вашите велики и благородни прадеди. Вие станахте наш враг, ваше величество, и от днес над нас е само Бог, нашият единствен повелител и господар. Пазете се!

— Заплашвате ли?

— О, не — тъжно каза Атос, — в моето сърце има толкова малко гняв, колкото и страх. Бог, за когото говоря, ваше величество, и който ме чува, знае, че за неприкосновеността, за честта на вашата корона аз и сега съм готов да пролея кръвта, която е останала в моето тяло след двадесет години външни и вътрешни войни. Затова приемете моите уверения, че аз не заплашвам нито човека, нито краля. Но ви казвам: вие губите двама предани слуги, защото убихте вярата в сърцето на бащата и любовта в сърцето на сина. Единият не вярва повече на кралската дума, другият не вярва повече в честта на мъжа и чистотата на жената. У единия умря уважението към вас, а у другия подчинението пред вашата воля. Сбогом!

Казвайки това, Атос си свали шпагата, пречупи я на коляно, бавно остави отломките на пода, поклони се на краля, който се задушаваше от бяс и срам, и излезе от кабинета. Людовик прекара няколко минути, навел глава над масата. После се овладя, бързо се изправи и нервно позвъни.

— Извикайте кавалера Д’Артанян — заповяда той на изплашените слуги.

Глава петдесет и деветаБУРЯТА ПРОДЪЛЖАВА

Без съмнение, нашите читатели се питат как стана така, че Атос, за когото отдавна не бяхме чували, се озова при краля, и то точно навреме. Но занаятът на писателя според нас се състои главно в това: като ниже събитията едно след друго, да го прави с желязна логика, ето защо сме готови да разсеем недоумението.

Верен на дълга си на „разпоредител“, Портос напусна кралския дворец, след което се срещна с Раул, както беше уговорено, близо до „Малките братя“ във Венсанската гора. Предаде на Раул разговора си с граф Дьо Сент-Енян с всички подробности и завърши с предположението, че кралят по всяка вероятност скоро ще освободи своя любимец и той няма да се забави за срещата.

Раул не беше толкова лековерен, колкото старият му предан приятел, и от разказа на Портос направи извода, че ако Дьо Сент-Енян е тръгнал към краля, той ще му съобщи за случилото се, а ако това действително стане, кралят ще му забрани да отиде на мястото за дуела. С тези съображения той остави Портос във Венсанската гора: ако случайно, макар и малко вероятно, Дьо Сент-Енян пристигне там, да го посрещне. Разделяйки се с Портос, Раул го убеждаваше да чака на тази поляна не повече от час и половина — два, но Портос решително отхвърли този съвет, разположи се на мястото на предполагаемия дуел така, сякаш се канеше да пусне корен. Освен това той накара Раул да обещае, че след като се види с баща си, незабавно ще се прибере, за да може лакеят на Портос да знае къде да търси виконта в случай, че Дьо Сент Енян се появи на мястото за дуела.

Бражелон тръгна право към Атос, който от два дни се намираше в Париж. Графът беше осведомен за всичко от писмото на Д’Артанян.

Най-после Раул застана пред баща си. Като му протегна ръка и го прегърна, графът му предложи да седне и каза:

— Знам, виконте, че сте дошли при мен, както се отива при приятел, когато човек страда и плаче. Кажете, какво ви доведе тук?

Младежът се поклони и започна своя тъжен разказ. На няколко пъти гласът му пресекваше от сълзи, а сподавените ридания му пречеха да говори. Но все пак той разказа всичко, което искаше да разкаже.

— Раул, аз не вярвам на това, което говорят — каза графът. — Не вярвам на това, от което вие се опасявате, защото душата и съвестта ми говорят, че е невъзможно кралят да оскърби благородник. Гарантирам за краля и ще ви донеса доказателство за своите думи!

Раул, който беше раздвоен между това, което бе видял със собствените си очи, и непоколебимата си вяра в човека, който никога не беше лъгал, се преклони пред него и се задоволи със следния отговор:

— Вървете, графе, аз ще почакам.

Той седна и закри лицето си с ръце. Атос се облече и тръгна към двореца.

Какво стана при краля ние току-що разказахме. Читателят видя как Атос влезе при краля и как излезе. Когато се върна у дома, той завари Раул в същата отчаяна поза. Шумът на отварящата се врата и бащините стъпки накараха младежа да вдигне глава. Атос беше бледен, сериозен, гологлав. Той даде плаща и шапката си на лакея и седна до Раул.

— Е, графе? Уверихте ли се сега?

— Да, Раул. Кралят обича госпожица Дьо ла Валиер. И признава това.

— Но кралят говори ли за нея? Какво каза?

— Каза, че и тя го обича.

Бражелон направи жест, пълен с отчаяние.

— Раул — отново заговори графът, — повярвайте ми, аз казах на краля абсолютно всичко, което сам бихте могъл да му кажете, и ми се струва, че го изложих в проста, но достатъчно категорична форма. Казах му, че между нас и него разривът е пълен, казах, че от днес вие няма да му служите. Казах, че и аз ще се отдръпна в сянка. Остава да ви попитам само едно — взехте ли някакво решение относно вашата любов и… отмъщение, защото се страхувам, че жадувате за отмъщение.

— О, любов!… Може би по-късно ще ми се удаде да я изтръгна от сърцето си. Надявам се да го направя с божията помощ, опирайки се на вашите мъдри съвети. Що се отнася до отмъщението, то аз го жадувах само под влияние на лоши мисли, лоши и глупави, и тъй като не мога да отмъстя на истинския виновник, аз се отказах от мисълта за мъст.

— Значи повече не търсите спречкване с господин Дьо Сент-Енян?

— Не, графе. Изпратих му покана. Ако господин Дьо Сент-Енян я приеме, дуелът ще се състои, ако ли не, аз няма да я подновя.

— А Ла Валиер?

— Нима можете сериозно да предположите, графе, че ще мисля да отмъщавам на жена? — каза Раул с такава печална усмивка, че Атос, който толкова бе преживял и беше свидетел на толкова чужди страдания, почувства, че очите му парят.

Той протегна ръка на Раул. Младежът бързо я хвана и попита:

— Значи вие сте уверен, графе, че положението е безнадеждно?

— Мое бедно момче! — поклати глава Атос.

Мислите, че все още изпитвам надежда и ме пожалихте. Най-ужасното за мен е да презирам тази, която толкова обожавах и която сега заслужава презрение! Ако бях виновен в нещо пред нея, щях да бъда щастлив и щях да й простя.

Атос тъжно погледна сина си. Думите, които той току-що изрече, сякаш се бяха изтръгнали от собственото сърце на стария мускетар… В същия момент съобщиха за пристигането на Д’Артанян. Неговото име прозвуча по различен начин за Раул и за Атос.

Мускетарят влезе с тайнствена усмивка на уста. Раул млъкна. Атос се приближи до своя приятел.

— Изглежда, утешаваме момченцето?

— А вие, неизменно отзивчивият, сте дошли да ми окажете помощ в тази нелека задача?

Атос с две ръце стисна ръката на Д’Артанян. На Раул се стори, че това ръкостискане крие някакъв особен смисъл, който няма пряка връзка с думите на баща му.

— Да — отвърна капитанът на мускетарите, засуквайки мустак с лявата ръка, тъй като дясната беше в ръката на Атос, — да, аз пристигнах тук и за това…

— Безкрайно се радвам, кавалере, безкрайно се радвам не само на утешението, което ни носите, но и на вас самия. О, аз вече съм утешен! — възкликна Раул.

Той се усмихна с такава тъжна усмивка, че тя беше по-печална от най-горестните сълзи, които някога бе виждал гасконецът.

— Много добре — одобри Д’Артанян.

— Вие пристигнахте в момента, когато графът ми разказваше подробности за срещата си с краля. Нали ще позволите да продължи своя разказ?

Очите на младежа сякаш се стремяха да проникнат в душата на мускетаря.

— Среща с краля? — попита Д’Артанян с най-искрено учудване.

— Вие сте видели краля, Атос?

— Да, видях се с краля — усмихна се Атос.

— Не знаехте ли, че графът се е срещал с негово величество?

— попита успокоилият се наполовина Раул.

— Разбира се, че не знаех.

— Сега ще бъда по-спокоен — каза Раул. — Знаейки привързаността ви към мен, аз се опасявах, че може би твърде рязко сте представили пред негово величество моите нещастия и вашето негодувание и че кралят…

— И че кралят… — повтори Д’Артанян. — Довършете, Раул.

— Простете ми и вие, господин Д’Артанян. За част от секундата ме завладя страх, признавам си, че сте дошли тук не като наш приятел, а като капитан на мускетарите.

— Вие сте полудял, мой бедни Раул! — извика Д’Артанян и започна да се смее, но в този смях внимателният наблюдател можеше да търси и по-голяма искреност. — Знаете ли какво ще ви посъветвам? След вашето пътешествие, след посещенията ви при господин Дьо Гиш, при принцесата и при Портос, след вашата разходка във Венсанската гора ще ви посъветвам малко да си починете. Легнете, спете дванадесет часа и като се събудите, изпотете хубаво един жребец.

Той привлече Раул към себе си и го целуна с такова чувство, както би целунал собствения си син. Атос също прегърна Раул. Лесно беше да се забележи, че целувката на бащата е по-нежна и прегръдката му по-силна, отколкото на приятеля.

Младежът отново погледна към двамата, мъчейки се с всички сили да проникне в душите им. Но той видя само усмихнатото лице на Д’Артанян и спокойното и ласкаво лице на граф Дьо ла Фер. Долови във всеки жест на двамата приятели пълно спокойствие и невъзмутимост, затова каза къде да бъде търсен при нужда, и излезе, понесъл само личната си мъка, без никаква друга тревога.

„Слава богу! — каза си той. — Сега мога да мисля само за своите неща.“ Загърна се с наметалото си, за да скрие от минувачите тъжното си лице и тръгна към дома си.

Двамата приятели с еднакво съчувствие изпроводиха нещастния младеж.

— Бедният Раул! — въздъхна Атос.

— Бедният Раул! — повтори Д’Артанян, свивайки рамене.

Глава шестдесетаТЕЖКО НА НЕЩАСТНИКА

Раул, който предизвика състрадание у толкова силни хора, беше наистина много нещастен. Останал сам със себе си, той си спомни за признанието на краля, признание, отнело му неговата Луиза, и почувства, че сърцето му се разкъсва.

„О — прошепна си той, — всичко е свършено. Нищо повече не ми остава в живота! Няма какво да чакам и на кого да се надявам! За това говореше Дьо Гиш, говореше баща ми, говореше Д’Артанян. Значи всичко на този свят е празна мечта. Празна мечта е било и моето бъдеще, към което се стремих десет дълги години! Съюзът на нашите души също е мечта. Жалък безумец, ето какъв съм бил, безумец, бълнувал на глас пред всички, пред приятели и неприятели. Мъката ми, моето нещастие утре ще ми донесе немилост, за която навсякъде ще шушукат и която ще се превърне във всеобщ скандал. Утре ще започнат да ме сочат с пръст и ме очаква само позор.

О, ако бях Дьо Вард! — продължаваше да нарежда на ума си Раул. — И заедно с това да имах ловкостта и силата на Д’Артанян, щях да се усмихвам и да уверявам всички жени, че тази коварна Ла Валиер, която удостоих с любовта си, не е оставила у мен никакви други чувства освен досада към самия себе си.

Всъщност какво е бил животът за мен до този час? Студен, безплоден пясък, върху който съм воювал винаги за другите и никога за самия себе си. Ту за краля, ту за женска чест. Кралят ме измами, а жената ме пренебрегна! О, нещастен аз!… Жените! Нима не бих могъл да ги накарам да изкупят вината на една от тях? Какво е нужно за това?… Да нямаш сърце или да забравиш, че имаш, да вървиш напред през трупове, дори когато чувстваш, че всички и без това ти правят път. Какво е нужно, за да постигнеш това? Да бъдеш млад, красив, силен, храбър и богат? Аз имам всичко това или в скоро време ще го имам! А честта? Какво е чест? Понятие, което всеки тълкува по своему. Баща ми казва: «Честта е уважение, което се дава на другите и преди всичко на самия себе си.» Но Дьо Гиш, Маникан и особено Сент-Енян биха ми казали: «Честта се състои в това да служиш на страстите и наслажденията на своя крал.» С такава чест аз мога да запазя своята придворна длъжност, да стана камерюнкер, да получа отличен във всяко отношение полк. С такава чест аз мога да стана херцог и пер на Френското кралство. Сянката, хвърлена върху мен от тази жена, страданията, с които тя разби сърцето ми, сърцето на Раул, приятеля от детинство, не трябва да засягат господин Дьо Бражелон, добрия офицер и смелия воин. Той ще се покрие със слава в първата битка, ще се издигне сто пъти по-високо, отколкото госпожица Дьо ла Валиер, любовницата на краля.

Но останалия път ще трябва да извървя сам. Господи Боже, колко съм самотен и отчаян, и сломен! О, нещастен аз!…“

Раул все още се намираше под властта на тези тъжни мисли, когато краката му машинално прекрачиха прага на неговия дом. Той дойде тук, без да забележи улиците, по които е минал, без да знае как е стигнал. Бутна вратата и също така несъзнателно продължи нататък и се изкачи по стълбите.

Както в повечето къщи по онова време по стълбището беше тъмно. Жилището на Раул беше на първия етаж. Той спря и позвъни. Излезлият при позвъняването Оливен взе от ръцете му шпагата и плаща. Раул отвори вратата към богато обзаведената гостна. Благодарение на старанието на Оливен, който познаваше вкуса на своя господар, тя тънеше в цветя. Трябва да добавим, че слугата малко се интересуваше дали младият господин ще забележи този знак на внимание от негова страна.

В гостната имаше портрет на Ла Валиер, рисуван от самата нея и подарен на Раул. Този портрет, който висеше над голям, покрит с тъмна коприна диван, веднага привлече вниманието на клетия младеж и тръгна право към него.

Загледа се в това обожавано лице. Всичко, което досега бе премислил, отново нахлу в главата му, всичко което бе изстрадал, отново разтърси сърцето му и след дълго мълчание той за трети път прошепна: „О, нещастен аз!“

В отговор на тези думи зад гърба му се раздаде жална въздишка. Той бързо се обърна и видя в ъгъла на гостната някаква жена, която седеше наведена и лицето й беше скрито зад воал. Влизайки, той я беше закрил с вратата и не бе забелязал присъствието й.

Приближи се към жената, за която никой не му беше казал. Наведената глава се изправи, воалът падна и той видя бледо лице, изразяващо дълбока скръб.

— Луиза! — извика той с отчаян глас и беше трудно да се повярва, че човешкият глас може да издаде такъв ужасяващ вик, без да се пръсне сърцето на този, който го издава.

Глава шестдесет и първаРАНА ВЪРХУ РАНАТА

Госпожица Дьо ла Валиер направи крачка напред.

— Да, аз съм — прошепна. — Помолих Оливен да не ви казва…

Тя замълча. Раул също не бързаше да започне разговор, възцари се мълчание, в което можеше да се чуе биенето на двете сърца; те не биеха заедно, но достатъчно силно!

Луиза трябваше да започне. Тя надви себе си и каза:

— Необходимо ми беше да поговоря с вас насаме, но нека това остане в тайна, никой освен вас, господин Дьо Бражелон, не може да го разбере.

— Госпожице — промълви виконтът, разстроен и задъхващ се, — аз самият въпреки доброто ви мнение за мен… признавам…

— Моля ви, бъдете така добър и седнете — каза Луиза, — изслушайте ме и не ме прекъсвайте…

Бражелон я погледна, после тъжно поклати глава и седна, поточно рухна на стола:

— Говорете.

Тя се огледа крадешком. Погледът й беше пълен с молба и красноречиво изразяваше страха й от разгласа на тайната за нейното идване.

Раул стана, отвори вратата и каза:

— Оливен, който и да ме търси, няма ме в къщи!

Луиза допря до очите си кърпа, за да избърше непокорна сълза, замисли се за миг и каза:

— Раул, не отвръщайте от мен честния си и добър поглед. Вие не сте от хората, които могат да презрат една жена само защото е отдала някому сърцето си. Вие няма да сте толкова лош, дори това да е засегнало лично вас и вашата гордост.

Младият човек мълчеше.

— Уви — продължи Ла Валиер, — трудно ми е да се защитя пред вас и не зная с какво да започна. Почакайте, по-добре да ви разкажа честно и безпристрастно какво се случи с мен. Ще ви кажа самата истина и дано сред мъглата от колебания, сред безкрайните препятствия, които ще трябва да преодолявам, да намеря правия път, за да облекча сърцето си, жадуващо да се излее пред вас.

Раул мълчеше. Ла Валиер го погледна, сякаш искаше да каже: „Ободрете ме поне с една дума… от съжаление…“ Но Бражелон упорито мълчеше и тя продължи:

— Преди малко при мен дойде Сент-Енян с поръчение от краля и каза, че вие знаете всичко.

Тя се опита да го погледне, него, който след толкова удари трябваше да понесе и този, но не успя да улови погледа му.

— Той каза, че вие сте разгневен, и то напълно основателно. Сега Раул я погледна и устните му се разкривиха в презрителна усмивка.

— Умолявам ви, не казвайте, че сте почувствали нещо друго освен гняв! Раул, позволете ми да се изкажа докрай!

Бражелон направи волево усилие и прогони бръчките от челото си и гънките около устата.

— Освен това — каза тя, молитвено сключила ръце — моля ви да ми простите, моля ви като най-великодушния и благороден човек на света. Ако аз ви бях казала какво става с мен, никога нямаше да ви изменя. Умолявам ви, Раул, умолявам ви на колене, отговорете ми, дори с проклятие! По-добре проклятие от устата ви, отколкото подозрение в сърцето ви.

Раул направи усилие да остане спокоен.

— Господине, аз дълго време мислех, че ви обичам повече от всичко на света, и докато вярвах, ви казвах, че ви обичам. В Блоа — кралят беше там и аз продължавах да ви обичам. Мога да се закълна в това. Но един ден разбрах заблуждението си.

— В този ден, госпожице, знаейки, че ви обичам, трябваше да ми кажете, макар и от чувство за порядъчност, че сте ме разлюбили.

— В този ден, Раул… в този ден, когато за пръв път прочетох в дълбините на сърцето си, когато видях, че вие не го изпълвате, когато видях друго бъдеще пред себе си, освен да бъда ваша приятелка, ваша жена, в този ден, уви, вие не бяхте до мен.

— Вие знаехте къде съм и можехте да ми пишете.

— Не посмях. Изплаших се. Какво искате от едно бедно момиче! Аз ви познавах, знаех, че вие ме обичате, и треперех при мисълта, че мога да ви причиня страдание. Повярвайте ми, Раул, казвам ви самата истина, повярвайте ми сега, когато произнасям тези думи.

Раул се опита да се усмихне.

— Не — каза девойката с дълбоко убеждение в гласа. — Вие не можете да ме оскърбите с това преструване. Вие ме обичате, вие бяхте уверен в своето чувство към мен, вие не сте ме мамили, вие не сте лъгали сърцето си, както аз тогава…

Побледняла, тя закърши ръце и падна на колене пред него.

— Когато ми казвахте, че ме обичате — каза Раул, — вие сте обичали друг.

— Уви, така е! Уви, аз обичам друг и този… Господи Боже! Дайте ми да се доизкажа, Раул, защото това е единственият начин да се оправдая. Този друг аз обичам повече от живота си, повече от самия Бог! Простете вината ми или накажете измяната, Раул! Аз дойдох не за да търся оправдание, а да ви попитам дали знаете какво е любов? Ето аз обичам така, че мога да дам живота си и душата си на този, когото обичам. Ако той престане да ме обича, аз ще умра от отчаяние, освен ако Бог не ми изпрати подкрепа, ако Спасителят не се смили над мен. Аз очаквам вашата дума, Раул! Тук съм, за да умра, ако пожелаете смъртта ми! Убийте ме, Раул, ако в сърцето си ме считате виновна за всичко!

— Проси смърт само жена, която може да даде на любимия си единствено кръвта си — и нищо повече.

— Вие сте прав.

— Значи не можете да се откажете от тази любов?

— Не. Аз обичам и не искам никаква друга любов освен тази.

— Добре. Вие ми съобщихте всичко, което бих искал да зная. Сега аз на свой ред, госпожице, ви искам прошка, защото едва не станах пречка в живота ви. Виновен съм, че като грешах, ви помагах да грешите!

— Толкова много не искам от вас, Раул! — възкликна Луиза.

— Вината е изцяло моя — продължи Раул, — аз по-добре от вас познавам живота и бях длъжен да ви отворя очите. Аз трябваше да внеса пълна яснота в отношенията между нас. Трябваше да накарам сърцето ви да заговори, а аз едва успях да накарам устата ви да мълвят. Повтарям ви, госпожице, моля да ми простите!

— Това е немислимо! Немислимо! Вие се подигравате с мен! Не може да сте толкова добър, толкова непорочен!

— Почакайте! — каза с горчива усмивка младият човек. — Още малко и ще кажете, че не съм ви обичал като мъж!

— Вие ме обичате, вие ме обичате с нежна, братска любов, Раул. Позволете ми да запазя тази надежда!

— Братска любов! Не се самозалъгвайте, Луиза! Аз ви обичам като любовник, като мъж, аз ви обичах по-нежно от всички, които могат да обичат на този свят!

— Раул! Раул!

— Братска любов! О, Луиза, аз ви обичах така, че бих дал за вас капка по капка кръвта си, плътта си парче по парче, вечността, която ме чака там, на небето — миг след миг. Всичко! Обичах ви така, че моето сърце сега е мъртво, вярата ми е разколебана, очите ми угасват. Обичах ви така, че сега всичко за мен е пустиня — на земята, както и на небето!

— Раул, Раул, пощадете ме! Ако знаех.

— Всичко е свършено. Много е късно, Луиза! Вие обичате, вие сте щастлива. Виждам изпълващата ви радост през сълзите, нахлули в очите ви. Зад тези сълзи, които пролива вашата порядъчност, аз усещам въздишките, родени от вашата любов. Луиза, Луиза, вие ме направихте най-нещастния между хората. Вървете си, заклевам ви! Сбогом! Сбогом!

— Простете ми, умолявам ви, простете ми!

— Нима не направих нещо повече? Нима не ви казах, че ви обичам?

Ла Валиер покри лицето си с ръце.

— Да ви кажа това, което току-що ви казах, да ви го кажа по този начин, все едно да прочета във ваше присъствие смъртната си присъда.

Тя щеше да закрещи, но той затвори устата й с длан. Тя целуна ръката му и загуби съзнание.

— Оливен — извика Раул, — вдигнете тази дама и я свалете до портшеза, който я чака долу.

— Оливен я вдигна. Раул направи крачка, за да я целуне, да я целуне за пръв и последен път, но овладя порива си.

— Не, това не е нещо мое. Аз не съм кралят на Франция, за да присвоявам!

И се затвори в стаята си.

Глава шестдесет и втораЗА КАКВО СЕ ДОСЕТИ РАУЛ

След като Раул си тръгна, Атос и Д’Артанян останаха сами. Върху лицето на Атос се появи изражение на човек, готов на всичко.

— Е, драги приятелю, какво ще ми съобщите?

— Аз ли?

— Ще ви помогна, приятелю. Кралят е бесен, нали?

— Да, трябва да призная, че е недоволен.

— Вие сте дошли… да ме арестувате?

— Попадението ви е в целта!

— Е, друго и не съм очаквал. Да вървим!

— Чакайте! Къде бързате, по дяволите!

— Не искам да ви задържам — усмихна се Атос.

— Имам достатъчно време. Нима не сте любопитен да узнаете какво се случи при краля?

— Ако желаете да разкажете, с удоволствие ще ви послушам. Атос посочи на Д’Артанян масивно кресло и той се разположи удобно.

— А аз с удоволствие ще го направя — каза Д’Артанян, — защото разговорът ни беше доста интересен. Кралят ме извика при себе си. В същото време вие вече сте слизали по стълбите, както ми казаха мускетарите. Аз отидох. Приятелю мой, той не беше червен, той беше морав на цвят. Аз още не знаех какво е станало между вас. Видях само пречупената на две шпага, която лежеше на пода. „Господин Д’Артанян! — извика кралят, като ме видя. — Тук току-що беше Дьо ла Фер! Той е нахалник!“

— Нахалник? — казах аз, с такъв израз на лицето, че той млъкна веднага.

— Господин Д’Артанян — продължи със стиснати зъби кралят, — готов ли сте да ме изслушате и да се подчините на заповедта ми?

— Това е мой дълг, ваше величество.

— Пожелах да избавя този благородник от позора да бъде арестуван в кабинета ми, защото пазя за него някои добри спомени. Но… вие ще вземете карета и…

Аз се отправих към вратата.

— Ако ви е неприятна тази задача, ако ви е неприятно да го арестувате, изпратете началника на моята лична охрана.

— Ваше величество, няма нужда от началника на охраната, щом аз съм дежурен.

— Не исках да ви възлагам такава неприятна задача — каза мило кралят, — но вие винаги безупречно сте ми служили, господин Д’Артанян.

— Няма нищо неприятно, ваше величество. Аз изпълнявам служебните си задължения.

— Но аз мислех — каза учудено кралят, — че графът е ваш стар приятел?

— Дори дами беше баща, аз съм на служба.

Кралят ме погледна, но очевидно моето безстрастно лице разсея съмненията му.

— Значи вие ще арестувате граф Дьо ла Фер?

— Разбира се, ваше величество, ако ми дадете подобна заповед.

— Заповед! Давам ви такава заповед! Аз се поклоних:

— Къде се намира графът, ваше величество?

— Вие ще го намерите.

— Да го арестувам, където и да се намира?

— Да…но се постарайте това да стане у домаму. Ако е тръгнал към имението си, настигнете го по пътя.

Аз се поклоних, но не се помръднах.

— Какво има още?

— Чакам, ваше величество.

— Какво?

— Заповед с вашия подпис.

Кралят остана недоволен от отговора ми. Наистина, това беше нова проява на власт, необуздана от нищо, проява на произвол, ако е уместно да употребя тази дума, когато става въпрос за краля. Той с неудоволствие взе перото. Малко се забави, но все пак написа:

„Заповядвам на капитанлейтенанта на моите мускетари господин Д’Артанян да арестувам граф Дьо ла Фер, където и да се намира той.“

После се обърна към мен. Чаках съвсем невъзмутимо. Сигурно в спокойствието ми е видял някакво предизвикателство, защото побърза да се подпише и подавайки ми заповедта, извика:

— Вървете! Подчиних се и ето ме тук.

— Ами тогава да вървим! — Атос стисна ръката на стария си приятел.

— Нима няма да приведете в ред нещата си, преди да напуснете дома си при такива обстоятелства?

— Аз? Не, няма нужда. Господи Боже! Вие знаете, Д’Артанян, че винаги съм гледал на себе си като на обикновен пътник на този свят, винаги готов да се отправи накрай света по заповед на краля, готов да премине в отвъдния свят, ако Бог е повелил така. Какво му трябва на човек, който предварително е готов? Пътната торба или ковчег? И днес, както винаги, аз съм готов. Водете ме!

— А Бражелон?

— Аз съм го възпитал в духа на същите принципи, от които съм се ръководил цял живот. Сигурно забелязахте, че когато ви видя, веднага се досети за целта на посещението ви. Ние успяхме да го заблудим за известно време, но той е достатъчно подготвен за очакващата ме немилост, тъй че тя не може прекалено да го изплаши. Да вървим!

— Да вървим — каза спокойно Д’Артанян.

— Приятелю, аз счупих шпагата си пред краля и я захвърлих в краката му, затова съм свободен от задължението да ви я връча.

— Прав сте. Всъщност за какъв дявол ми е вашата шпага?

— Как да вървя? Пред вас или след вас?

— Трябва да вървите с мен под ръка.

Д’Артанян взе под ръка граф Дьо ла Фер и заедно слязоха по стълбите. Така стигнаха до изхода.

В преддверието Гримо ги изгледа с безпокойство. Той достатъчно беше живял на този свят, за да не усети нещо тревожно.

— Ти ли си, Гримо? — попита Атос. — Ние заминаваме…

— Да се разходим с моята карета — прекъсна го Д’Артанян.

Гримо отвърна с гримаса, която трябваше да означава усмивка. Когато каретата излезе на крайбрежната улица, Атос наруши мълчанието:

— Виждам, че ме водите към Бастилията.

— Аз ли? — учуди се Д’Артанян. — Не, аз ви водя там, където пожелаете. Дявол го взел! Прекрасно разбирате, скъпи графе, че се нагърбих с това поръчение на краля само за да ви дам възможност да постъпите по ваше усмотрение. Да не мислите, че хей така, без да мисля, ще ви откарам в затвора? Ако не бях предвидил всичко, щях да изпратя началника на охраната.

— И какво сега? — попита Атос.

— Повтарям ви, ще отидем там, където вие пожелаете.

— Знам си добрия приятел — каза Атос и прегърна Д’Артанян.

— Дявол да го вземе! Всичко ми се вижда съвсем просто. Кочияшът ще ви закара до заставата Ла Рен, там ще намерите кон, който съм поръчал да държат готов, ще минете транзит през трите пощенски станции. Що се касае до мен, аз ще се върна при краля, за да съобщя за заминаването ви, и ще го направя тогава, когато вече не биха могли да ви настигнат. После от Хавър ще се прехвърлите в Англия. Там ще намерите една уютна къща, подарена ми от моя приятел Мънк, а да не говорим за гостоприемството, с което ще ви посрещне Чарлз II. Не ви ли харесва този план?

— Карайте направо към Бастилията — усмихна се графът.

— Какъв инат сте! Първо помислете, че вече не сте на двадесет години. Повярвайте ми, аз се поставям на ваше място, затова говоря така. Затворът е гибелен за хора на нашата възраст. Само при мисълта за това главата ми пламва.

— Приятелю, за щастие, аз съм толкова силен телом, колкото и духом. Повярвайте ми, тази сила ще ми стигне до последния миг.

— Това не е сила, това е безумие!

— Не, Д’Артанян, това е самият разум. Повярвайте, моля ви, че обсъждайки този въпрос с вас, аз не се замислям дали заради моето спасяване ви заплашва гибел. Аз щях да постъпя също като вас и щях да се възползвам от възможността, ако считах бягството за прилично решение. Щях да приема от вас тази услуга, която при подобни обстоятелства и вие щяхте да приемете от мен.

— Но защо тогава не ми позволите да действам по моя замисъл, ще накарам краля да ви гони доста дълго!

— Все пак той е крал, скъпи мой!

— За мен това е безразлично и макар че е крал, преспокойно бих му казал: „Заточавайте, гонете, изтребвайте, ваше величество, всичко живо във Франция и в Европа! Можете да ми заповядате да арестувам или да пронижа с кинжал когото искате, дори принца, вашия брат! Но в никакъв случай не докосвайте някого от четиримата мускетари, или, дявол да го вземе…“

— Мили приятелю — каза спокойно Атос. — Ако ме бяхте пуснали, аз доброволно щях да се явя в затвора. Искам да покажа на този младеж, заслепен от блясъка на короната си, искам да му докажа, че може да бъде пръв сред първите само ако е най-великодушният и най-мъдрият от всички. Той ме наказва, праща ме в затвора, обрича ме на мъки — добре. Но той злоупотребява с властта и аз искам да го накарам да разбере какво е угризение на съвестта, докато Господ не му покаже какво е възмездие.

— Приятелю мой — отвърна на тези думи Д’Артанян, — много добре знам, че вашето „не“ е окончателно. Не настоявам повече. В Бастилията ли искате да ви закарам?

— Да!

— Към Бастилията! — извика Д’Артанян на кочияша. Облегна се на възглавницата в каретата и яростно започна да хапе мустаците си, което, както добре беше известно на Атос, бе признак за взето решение или сериозно обмисляне на проблема. В каретата, която продължаваше равномерно да се клатушка, се възцари мълчание. Атос хвана мускетаря за ръката и каза:

— Нали не ми се сърдите, приятелю?

— Аз? За какво да се сърдя? Това, което вие правите от героизъм, аз щях да направя от инат.

— Но нали сте съгласен, Д’Артанян, че Бог ще отмъсти за мен?

— Познавам хора на тая земя, които ще му помогнат в това дело! — отвърна капитанът на мускетарите.

Глава шестдесет и третаТРИМА СЪТРАПЕЗНИЦИ, КРАЙНО ИЗНЕНАДАНИ, ЧЕ СА СЕ СЪБРАЛИ НАВЕЧЕРЯ

Каретата спря пред първата врата на Бастилията. Дветри думи на Д’Артанян бяха достатъчни, за да я пуснат вътре.

Докато се движеха под широката сводеста галерия, водеща към двора на коменданта, Д’Артанян, който с рисовите си очи виждаше всичко, неочаквано възкликна:

— Но какво виждам!

— Какво, приятелю? — невъзмутимо се обади Атос.

— Я погледнете натам.

— Виждам карета, с нея сигурно са докарали друг нещастен арестант като мен.

— Погледнете още веднъж, за да видите кой ще слезе от нея.

Точно в този момент вторият часовой спря Д’Артанян и докато траеха формалностите, Атос успя да разгледа от стотина крачки човека, когото сочеше капитанът на мускетарите.

— Виждам човек в сива дреха и нищо повече.

— Готов съм да се обзаложа, че това е Арамис.

— Арамис арестуван? Невъзможно!

— Не твърдя, че е арестуван. Той е сам и никой не го съпровожда. Освен това пристига със собствени коне.

— Тогава какво прави тук?

— Той се познава с господин Безмо, коменданта на Бастилията — каза Д’Артанян и в тона му се почувства досада. — Май сме дошли точно навреме.

— Защо?

— За да се срещнем с него.

— Колкото до мен, аз дълбоко съжалявам. Защото Арамис ще се огорчи, първо, че ме вижда при тези обстоятелства, и, второ, че сме го видели тук.

— Разсъждението ви е безупречно.

— За нещастие, в тази крепост не можеш да се скриеш от никого, колкото и да ти се иска.

— Слушайте, Атос, дойде ми наум как да избавим Арамис от неудобството.

— Как?

— Сега ще ви кажа… Впрочем позволете ми да обясня нашето идване в крепостта по мой начин. Не ви карам да лъжете, защото за вас ще бъде непоносимо.

— Какво трябва да направя?

— Знаете, че аз ще лъжа за двама. С характера и навиците на гасконец никак няма да ми е трудно.

Атос се засмя. Каретата спря на същото място, където преди малко бе спряла и каретата на Арамис, тоест, пред вратата на коменданта.

— Значи решено? — полугласно попита Д’Артанян.

Атос кимна. Започнаха да се качват по стълбите. Часовоят веднага ги пусна. След няколко минути се озоваха в столовата на коменданта и първият, когото Д’Артанян видя, беше Арамис, седнал с Безмо в очакване на обеда, докато наоколо се носеха вкусни миризми.

Ако Д’Артанян се престори на изненадан от срещата, на Арамис не се налагаше да се прави на учуден. Смайването му беше съвсем искрено. При вида на двамата приятели той трепна и издаде очевидното си вълнение.

Атос и Д’Артанян се здрависаха съвсем спокойно с коменданта на крепостта и Арамис.

— Да не влизаме и тримата в затвора? — весело възкликна епископът.

— Да! Да! — присъедини се Д’Артанян. — От тези стени действително лъха на затвор. Господин Безмо, вие сигурно си спомняте, че ме поканихте на обед?

— Аз ли? — учуди се Безмо.

— Дявол го взел! Вие да не падате от небето? Нима сте забравили за поканата си?

Безмо бледнееше и се червеше, после погледна към Арамис, който внимателно го наблюдаваше, накрая смотолеви:

— Разбира се… аз съм във възторг… но… честна дума… не помня… Не се обиждайте, драги капитане. Аз имам най-слабата памет в цялото кралство. Като ми вземете гълъбите и гълъбарника, няма да струвам дори колкото последния новобранец.

— Най-после, изглежда, започвате да си спомняте — каза заядливо Д’Артанян.

— Да, да — отвърна нерешително комендантът, — спомням си.

— Това беше при краля. Вие ми разказвахте за сметките си с господата Лувиер и Трамблу.

— Да, да, разбира се.

— За благоволението на господин Дербле към вас…

— А! — възкликна Арамис и се втренчи в нещастния комендант. — А вие се оплаквахте от паметта си, господин Безмо!

Комендантът започна да се оправдава:

— Да, разбира се! Прав сте. Наистина бяхме заедно с вас при краля. Хиляди извинения! Но забележете, драги господин Д’Артанян, и сега, и в бъдеще, канен или неканен, вие сте господар в моя дом, вие и вашият приятел господин Дербле — каза той, обръщайки се към епископа, — както и вие, господине — добави той с поклон към Атос.

— Винаги така съм мислил — отвърна Д’Артанян. — Затова дойдох. Тази вечер съм свободен от служба в кралския дворец и реших да намина, а по пътя срещнах графа.

Атос се поклони.

— Графът, който току-що беше посетил негово величество, ми връчи заповед, която изисква срочно да бъде изпълнена. Това стана съвсем близо до вас. Реших да се срещна с вас, макар и само за да ви стисна ръката и да ви представя графа, за когото вие толкова похвално се отзовахте при краля онази вечер, когато…

— Прекрасно, прекрасно! Граф Дьо ла Фер, нали така?

— Той самият.

— Добре дошли, графе.

— Той ще остане с вас да обядва. А аз, бедната хрътка, трябва да тичам по служебни работи. Какви щастливи хора сте вие за разлика от мен! — Д’Артанян въздъхна с такава сила, с каквато сигурно само Портос можеше да въздъхне.

— Значи тръгвате? — извикаха в един глас Арамис и Безмо, зарадвани от тази приятна изненада.

Това не се изплъзна от вниманието на Д’Артанян.

— Оставям вместо себе си този благороден и любезен сътрапезник!

Той леко докосна рамото на Атос, който също беше учуден от това внезапно решение и не можеше да скрие своята изненада.

— Значи се лишаваме от вашата компания — отново каза комендантът.

— Ще отсъствам час, най-много час и половина. За десерта отново ще бъда при вас.

— В такъв случай ще почакаме — каза Безмо.

— Не трябва, моля ви. Поставяте ме в много неудобно положение.

— Но нали все пак ще се върнете? — попита Атос със съмнение в гласа.

— Разбира се — каза Д’Артанян, като многозначително му стисна ръката.

После едва чуто добави:

— Чакайте ме, Атос, бъдете непринуден и, за Бога, не говорете за това, което ни доведе в Бастилията.

Ново ръкостискане потвърди на графа, че трябва да бъде мълчалив и непроницаем. Безмо изпрати Д’Артанян до вратата.

Арамис беше решил да накара Атос да се разприказва, обсипваше го с любезности, но твърдостта на графа беше от най-висока проба. Ако се наложеше, можеше по красноречие да се нареди до най-добрите оратори в света, но можеше също да умре, без да каже гък.

Д’Артанян тръгна. Не бяха минали и десет минути, когато тримата останали сътрапезници насядаха около маса, отрупана с най-разкошни ястия. Печени меса, соленки, най-различни вина се редуваха на тази маса, заплащана от кралската хазна толкова щедро, че Колбер можеше лесно да ореже две трети от средствата и никой в Бастилията да не отслабне от това.

Безмо яде и пи с най-голяма охота. Арамис не се отказа от нищо, опитваше от всичко по малко. Що се отнася до Атос, след супата и три леки блюда той повече не се докосна до нищо.

Разговорът беше както между трима събеседници с толкова различна душевна нагласа и с толкова различни мисли и грижи.

Арамис отново и отново се връщаше към въпроса, по каква странна случайност Атос остава у Безмо, когато Д’Артанян си отива, и защо Д’Артанян оставя Атос. Графът пък познаваше начина на мислене на Арамис, знаеше, че неговият стар приятел вечно нещо организира или замисля, вечно кове някакви интриги. Като се вгледа в епископа, разбра, че и този път Арамис е зает с много важни планове. Атос също се задълбочи в размисъл за себе си и току се питаше защо Д’Артанян толкова неочаквано и бързо напусна Бастилията, а остави тук докарания от него затворник, без да изпълни необходимите формалности.

Но не на тези действащи лица от нашата повест ще спрем сега нашето внимание. Ще ги оставим на масата с остатъци от риба, дивеч и месо, обезобразени от ножа на ловкия Безмо. Ще се отправим по следите на Д’Артанян, който, скачайки в каретата, извика в ухото на кочияша:

— При краля. И нека паветата се запалят под нас!

Глава шестдесет и четвъртаКАКВО СТАВАШЕ В ЛУВЪРА, ДОКАТО В БАСТИЛИЯТА ВЕЧЕРЯХА

Както видяхме в една от предишните глави, Дьо Сент-Енян изпълни поръчението, което кралят му беше дал за Ла Валиер, но въпреки цялото си красноречие не можа да убеди младата девойка, че в лицето на краля има достатъчно могъщ закрилник и че тя не се нуждае от ничия помощ.

Още при първите думи на кралския фаворит, съобщаващ й за разкритата тайна, Луиза се разрида и се затвори в своята скръб, която кралят можеше да сметне оскърбителна за себе си, ако можеше дори с крайчеца на окото да я наблюдава. Дьо Сент-Енян, изпълнявайки поръчението на пратеник, се обиди вместо господаря си и се върна при него с отчет за всичко, което беше видял и чул. Тук ние го намираме развълнуван пред още по-развълнувания крал.

— Но какво реши тя най-после? — попита Людовик. — Какво реши? Ще я видя ли поне преди вечеря? Ще дойде ли? Или аз сам трябва да отида при нея?

— Струва ми се, господарю, че ако ваше величество желае да се види с нея, трябва да направи не само първата крачка, но и да извърви целия път отново.

— Значи за мен не остава нищо! Излиза, че този Бражелон й е много по-скъп на сърцето? — изсъска Людовик XIV през зъби.

— О, ваше величество, това не може да бъде. Госпожица Дьо ла Валиер ви обича, обича ви от все сърце. Нали знаете, че Бражелон принадлежи към онази сурова порода хора, които се правят на римски герои.

Кралят се усмихна. Той знаеше какво означава това, нали току-що се беше разделил с Атос.

— Що се касае до госпожица Дьо ла Валиер, тя е възпитавана при вдовстващата принцеса, което ще рече, в уединение и строгост. Годеникът и годеницата са се клели под луната и звездите и сега, господарю, само дяволът може да разруши този съюз.

Дьо Сент-Енян се надяваше да развесели краля, но постигна обратното. Усмивката на Людовик се смени със сериозност. Той вече започваше да чувства онова, за което Атос говори пред Д’Артанян: разкаяние. Замисли се, че младите хора са се обичали и са клели един на друг във вярност. Младежът беше сдържал думата си, девойката, прекалено честна и пряма, се измъчваше от своята изневяра.

Заедно с разкаянието и ревност прониза сърцето на краля. Той не каза нито дума повече и вместо да отиде при майка си, при кралицата или при принцесата, за да се поразсее и да разсмее дамите, както сам беше казал, се отпусна в широкото кресло, където неговият баща, Людовик XIII беше скучал с Барада и Сен-Мар в продължение на няколко дни.

Дьо Сент-Енян разбра, че сега е невъзможно кралят да бъде развеселен. Той се реши на последен опит и произнесе името Луиза. Кралят вдигна глава.

— Как ваше величество мисли да прекараме вечерта? Трябва ли да предупредим госпожица Дьо ла Валиер?

— Дявол да го вземе! Струва ми се, че тя е предупредена.

— Да устроим ли разходка?

— Току-що се върнахме от разходка — отвърна кралят.

— Какво ще правим тогава, ваше величество?

— Ще мечтаем, Дьо Сент-Енян. Ще мечтаем всеки за своето. Когато госпожица Дьо ла Валиер се наплаче (в сърцето на краля все още говореше разкаянието), тогава може би ще благоволи да ни изпрати вест за себе си.

— Ах, ваше величество, как можете толкова невярно да съдите за толкова предано сърце?

Кралят се изчерви от досада, а ревността отново започна да го гложди. Дьо Сент-Енян разбираше, че положението се усложнява, когато изведнъж гънките на завесата до вратата се размърдаха. Кралят рязко се надигна. Първата му мисъл беше, че са донесли писмо от Ла Валиер. Вместо пратеник на любовта обаче той видя капитана на мускетарите си, който мълчаливо беше застинал на прага.

— Господин Д’Артанян — каза той, — вие ли сте?… Какво стана? Д’Артанян погледна към Сент-Енян. Очите на краля също се насочиха нататък. Тези погледи бяха ясни за всекиго, още повече за Сент-Енян. Придворният се поклони и излезе. Кралят и Д’Артанян останаха сами.

— Значи всичко е направено? — попита кралят.

— Да, ваше величество — отговори Д’Артанян сериозно. — Направено е.

Кралят мълчеше, тъй като не намираше необходимите думи. Все пак неговата гордост не му позволяваше да свърши дотук. Ако кралят е взел някакво решение, дори да е несправедливо, той трябваше да докаже на всеки, който е присъствал, че е бил прав. За това имаше само едно безотказно средство — да се измисли вина на жертвата.

Людовик, възпитаник на Мазарини и Ана Австрийска, владееше кралския занаят по-добре от всеки друг монарх. И този път пак го доказа. След кратко мълчание той небрежно попита:

— Какво каза графът?

— Нищо, ваше величество.

— Нима мълчаливо се остави да бъде арестуван?

— Той каза, че е бил готов за това, ваше величество. Кралят вирна глава и надменно рече:

— Уверен съм, че граф Дьо ла Фер е престанал да се прави на бунтовник.

— Ваше величество, кого определяте като бунтовник? — спокойно попита мускетарят. — Нима в очите на краля този, който не само се оставя да го затворят в Бастилията, но и се съпротивлява на тези, които не искат да го закарат в крепостта, е бунтовник?

— На тези, които не искат да го закарат в крепостта? — възкликна кралят. — Капитане, какво чувам? Полудял ли сте?

— Не мисля, ваше величество.

— Кои са тези хора?

— Очевидно същите, на които ваше величество е възложил това.

— Но то беше възложено на вас, капитане! — извика кралят.

— Да, ваше величество, на мен. Но аз предложих на графа да вземе коня, който бях наредил да му приготвят в заставата Конферанс.

— С каква цел?

— За да може, ваше величество, да стигне до Хавър и от там да се прехвърли в Англия.

— В такъв случай вие сте ми изменили, господине! — възкликна кралят в порив на неукротима ярост.

— Да, господарю!

На думи, произнесени с такъв тон, нямаше какво да се отговори. Кралят срещна толкова упорита съпротива, че това го порази.

— Имахте ли някакво основание да се държите по този начин, господин Д’Артанян? — величествено попита Людовик.

— Аз никога не действам без основание, ваше величество.

— Но това основание не е било приятелството? Единственото, което би могло да ви извини, единственото, което би могло да има някаква тежест. Вашето положение в случая беше изключително благоприятно. Решението беше предоставено на вас?

— На мен ли, ваше величество?

— Нали имахте избор — да арестувате граф Дьо ла Фер или да откажете поръчението?

— Той все едно щеше да бъде арестуван или от мен, или от началника на вашата охрана.

— Значи такава е вашата преданост, господине!… Преданост, която разсъждава, която си позволява да избира! Господине, вие не сте войник!

— Чакам ваше величество да благоволи да каже кой съм аз.

— Вие сте фрондьор.

— Тъй като Фрондата вече не съществува, все пак, господарю, кой съм аз?

— Ако това, което казвате, е истина… Искам да знам за какво сте дошли.

— За да кажа на краля: господарю, граф Дьо ла Фер е в Бастилията!…

— Оказва се обаче, че вие сте непричастен към това.

— Вярно, но след като той е там, важното е ваше величество да бъде осведомен за това.

— Господин Д’Артанян, предупреждавам ви, че прекалявате с търпението на своя крал.

— Напротив, ваше величество.

— Какво означава — напротив?

— Явих се тук, за да заповядате и аз да бъда арестуван.

— Да бъдете арестуван?

— Разбира се. Моят приятел ще скучае в затвора и аз дойдох да помоля ваше величество да разрешите да му правя компания.

Кралят се хвърли към бюрото си и грабна перото, за да напише заповед за затварянето на Д’Артанян в Бастилията.

— Имайте предвид, господине, че това е завинаги! — закани се той.

— Ваше величество, аз дойдох спокойно да поговоря с краля. За нещастие, кралят избухна, но аз ще му кажа всичко, което считам за свой дълг да му предам.

— Оставка, господине, оставка! — извика кралят, захвърляйки перото и листа.

— Вие знаете, ваше величество, че оставката не ме плаши. Веднъж вече, в Блоа, когато отказахте на крал Чарлз милиона, който след това му даде моят приятел граф Дьо ла Фер, аз исках да си подам оставката.

— Добре, говорете, но по-кратко.

— Не, ваше величество, сега няма да стане дума за оставка.

Вие взехте перото, за да ме изпратите в Бастилията. Защо променяте решението си?

— Д’Артанян, каква гасконска глава сте вие! Кой от нас е крал — вие или аз?

— За нещастие, ваше величество, вие!

— Какво означава вашето „за нещастие“?

— Да, господарю, за нещастие, защото ако аз бях крал, бих казал на своя капитан на мускетарите… бих му казал, гледайки го с човешки очи, а не с горящи въглени: „Господин Д’Артанян, аз забравих, че съм крал. Слязох от трона, за да оскърбя благородник!“

— Господине, нима мислите, че като превъзхождате своя приятел в нахалството, ще намалите вината му?

— О, ваше величество, аз ще отида много по-далеч от него и затова сте виновен вие сам. Ще ви кажа нещо, което този деликатен човек не би ви казал. Господарю, вие обрекохте на заколение неговия син, а той го защитаваше. Вие обрекохте на заколение и него самия. Той говореше с вас за честта, религията и добродетелта, а вие го отблъснахте, прогонихте и хвърлихте в тъмница. Аз ще бъда по-рязък от него и ще ви кажа: избирайте, ваше величество! Искате ли да имате около себе си приятели, или предпочитате лакеите? Воини или влечуги, които раздават поклони? Благородни хора или паяци? Честно ли искате да ви служат, или искате само да превиват гръб пред вас? Какво предпочитате: да ви обичат или да се боят от вас? Ако вие предпочитате низостта, интригите и страхливостта, то направо си кажете, ваше величество. Ние ще се отстраним, единствените останки от миналото, ще кажа нещо повече — единствените живи примери на доблестта на миналото време, ние, които служихме и може би надминахме по мъжество и заслуги хората, които са завоювали слава за потомството. Избирайте, ваше величество. Не бавете избора си. Пазете истинските благородници, които са останали при вас, а придворни ще имате повече от достатъчно. Побързайте и ме изпратете в Бастилията при моя стар, изпитан приятел. Защото, щом не съумяхте да изслушате граф Дьо ла Фер, най-мъдрият и благороден глас на благородническата чест, щом не желаете да вникнете в това, което ви говори Д’Артанян, тоест най-откровеният и груб глас, но искрен и прям, значи вие сте негоден за нищо крал, а утре ще се превърнете в жалък и безсилен крал. Лошите крале са мразени, а жалките крале — прогонвани. Ето какво исках да ви кажа, ваше величество. Сам сте виновен, че извикахте тези думи на бял свят.

Смъртно бледният крал се облегна в креслото. Дори мълния да паднеше в краката му, щеше по-малко да го учуди. Сякаш не му стигаше въздух. Той просто се задушаваше. Грубият глас на искреността, за който говореше Д’Артанян, го прониза в сърцето като острие на шпага.

Д’Артанян каза всичко, което беше длъжен да каже. Разбирайки гнева на краля, той свали шпагата си и се приближи внимателно до Людовик XIV, постави я пред него на масата. Кралят я бутна с гневен жест, шпагата падна на пода и отскочи към краката на Д’Артанян.

Макар че мускетарят умееше да се владее както никой друг, този път и той побледня и треперейки от негодувание, рече:

— Кралят може да хвърли войника в немилост, може да го осъди на изгнание или смърт, но и сто пъти да бъде крал, той няма право да му нанесе такова тежко оскърбление — да предаде на безчестие неговата шпага. Никога крал на Франция, господарю, не е отблъсквал от себе си шпагата на човек като мен! След като тази шпага е поругана — помислете за това, ваше величество — тя не може да има друга ножница, освен вашето сърце или моето. Аз избирам своето, господарю. Благодарете на Бога и на моето безкрайно търпение!

После вдигна шпагата си и възкликна:

— Нека моята кръв падне на вашата глава, ваше величество!

Със стремителен жест той опря острието на шпагата в гърдите си, а дръжката — в пода. Но кралят с още по-стремително движение на дясната ръка прегърна през шията славния мускетар, хвана с лявата ръка лезвието и в пълно мълчание го върна обратно в ножницата.

Д’Артанян, бледен и треперещ, все още непреодолял вцепенението, в което беше изпаднал, допусна кралят да направи всичко това. Людовик спокойно се върна до масата, взе перото, написа няколко думи, подписа се отдолу и подаде документа на Д’Артанян.

— Какво е това, ваше величество?

— Заповед до господин Д’Артанян незабавно да освободи граф Дьо ла Фер.

Д’Артанян хвана ръката на краля и я целуна. После сгъна заповедта, пъхна я под кожената си куртка и излезе. Нито кралят, нито капитанът казаха нещо.

„О, човешко сърце! О, компас на монарсите! — прошепна, оставайки сам, Людовик. — Кога ще се науча да чета твоите съкровени извивки така, сякаш пред мен лежи отворена книга! Не, аз не съм лош крал, не съм жалък крал, но съм още истинско дете.“

Глава шестдесет и петаДЪРЖАВЕН ПРЕСТЪПНИК

Д’Артанян беше обещал на Безмо да се върне за десерта и сдържа думата си. Едва бяха сервирали питиетата, които бяха гордостта на комендантската изба, когато в коридора се чу звън на шпори и на прага се появи капитанът на мускетарите.

Атос и Арамис изключително тънко водеха своите игри, но нито на единия, нито на другия се удаде да проникне в тайната на събеседника си. Те пиха, ядоха, говориха за Бастилията, за последното пътуване до Фонтенбло, за празненството, което Фуке искаше да уреди във Во. Разговорът през цялото време се въртеше около общи теми и никой освен Безмо не засегна нито веднъж нещо, което да представлява личен интерес за присъстващите.

Д’Артанян нахлу сред общата беседа все още бледен и развълнуван от срещата си с краля. Безмо побърза да му предложи стол. Д’Артанян на един дъх пресуши предложения му от коменданта бокал с вино. Атос и Арамис забелязаха, че Д’Артанян не е на себе си. Единствен Безмо не виждаше нищо, защото Д’Артанян за него беше само капитан на мускетарите на негово величество и нищо повече. Затова той всякак се стараеше да му угоди. Да принадлежиш към обкръжението на краля, означаваше според Безмо да разполагаш с неограничени права. Макар че Арамис видя вълнението на Д’Артанян, той не можеше да отгатне причината за него. Единствено Атос предполагаше, че я знае. Връщането на Д’Артанян и особено възбуденото състояние на този винаги невъзмутим човек сякаш му казваха: „Аз току-що се обърнах към краля с молба и кралят отказа да я изпълни.“ Убеден в точността на своята догадка, Атос се усмихна, стана от масата и направи знак на Д’Артанян, сякаш искаше да му напомни, че те имат и други работи, освен да вечерят заедно.

Д’Артанян го разбра и също му отвърна със знак. Арамис и Безмо забелязаха този ням диалог и въпросително ги изгледаха. Атос реши, че е дошло време да се изясни действителното положение на нещата, и каза с любезна усмивка:

— Истината, господа, се заключава в това, че вие, Арамис, току-що вечеряхте в компанията на държавен престъпник, който освен това е и ваш затворник, господин Дьо Безмо.

От коменданта се изтръгна възклицание, което изразяваше учудване и същевременно радост. Добрият Безмо се гордееше със своя затвор. Като не се смята изгодата, която получаваше от своите затворници, той беше щастлив, колкото повече са те и по-знатни — това го изпълваше с гордост.

Що се отнася до Арамис, той с подобаващ за ситуацията израз каза:

— Скъпи Атос, простете ми, но аз бях убеден в това. Има някаква история с Раул или с госпожица Дьо ла Валиер, нали?

— Уви! — въздъхна Безмо.

— А вие — продължаваше Арамис, — вие като истински благородник, забравяйки, че в нашия век има само придворни, сте отишли при краля и сте му казали всичко, което мислите за неговото поведение.

— Отгатнахте, приятелю мой.

— Значи — започна Безмо, изтръпнал при мисълта, че приятелски е вечерял с човек, навлякъл си гнева на негово величество, — значи, графе…

— Значи, драги коменданте — каза Атос, — моят приятел господин Д’Артанян ще ви предаде документа, който се подава от куртката му и не е нищо друго освен заповед за моето затваряне.

Безмо протегна ръка към капитана.

Д’Артанян действително извади от пазвата си двете кралски заповеди. Той подаде едната на коменданта. Безмо разгъна документа и започна полугласно да го чете, като поглеждаше от време на време към Атос:

— „Заповед да се задържи в моята крепост Бастилията…“ Много добре… „моята крепост Бастилията… господин граф Дьо ла Фер.“ Ах, господине, каква печална чест за мен е да ви държа в Бастилията.

— Ще имате търпелив и непретенциозен затворник, господине — каза Атос със своя мек и спокоен глас.

— Но няма да изкара при вас и месец, драги коменданте — продължи Арамис, докато Безмо държеше пред себе си заповедта и преписваше в книгата кралската воля.

— И ден няма да изкара, или по-точно, няма да изкара и нощ — довърши Д’Артанян, предявявайки втората заповед на краля, — защото сега, драги господин Дьо Безмо, трябва да препишете и този документ и незабавно да освободите графа.

— Ах! — извика Арамис. — Вие ме избавяте от грижи, скъпи Д’Артанян.

Той с многозначителен израз стисна ръката на мускетаря, а след това на Атос.

— Как! — учудено попита Атос. — Кралят ми връща свободата?

— Четете, скъпи приятелю — каза Д’Артанян. — Не се ли сърдите?

— О, не, напротив! Аз не желая зло на краля, а най-голямото зло, което може да им се пожелае, имам предвид кралете, е да вършат неправди. Но това не е било лесно, признайте си приятелю!

— За мен ли? Съвсем не — отвърна, смеейки се, мускетарят. — Кралят изпълнява всяко мое желание.

Арамис погледна Д’Артанян в лицето и разбра, че не е истина. Що се отнася до Безмо, той не сваляше очи от него, толкова беше възхитен от човека, който кара краля да изпълнява всяко негово желание.

— Кралят в изгнание ли праща Атос? — попита Арамис.

— Не, кралят не каза нищо — отвърна Д’Артанян, — но аз мисля, че за графа ще е по-добре… освен ако не се кани да благодари на краля…

— Да си кажа право, не се каня — усмихна се Атос.

— Тогава считам, че за графа е най-добре да се оттегли за известно време в замъка си — продължи Д’Артанян.

— За мен няма нищо по-приятно от това — отвърна Атос — да се върна в моята самота под клонестите дървета на брега на Лоара. Ако Бог е най-добрият лекар за душевните рани, то природата е най-доброто лекарство за тях. Значи, господине — обърна се Атос към Безмо, — аз съм свободен?

— Да, графе — каза комендантът, като въртеше на всички страни двата документа, — при условие, разбира се, че господин Д’Артанян няма в запас трета заповед.

— Не, драги господин Дьо Безмо, не — засмя се мускетарят, — трябва да се придържате към втората заповед и с нея ще сложим точка на всичко.

— Ех, графе — каза Безмо, — знаете ли от какво се лишавате? Щях да ви определя дневна издръжка от тридесет ливри като на генералите, не, какво говоря, петдесет като на принцовете и всеки ден щяхте да вечеряте като днес.

— Позволете ми, господине, да се задоволя с моята скромна рента.

После Атос се обърна към Д’Артанян:

— Ще ми доставите ли удоволствие да бъдете мой спътник?

— Само до вратата. Там ще ви кажа, както казах на краля: „Аз изпълнявам служебните си задължения.“

— А вие, драги Арамис? — усмихна се Атос. — Мога ли да разчитам, че ще пътуваме заедно? Ла Фер е на пътя за Ван.

— Тази вечер имам среща в Париж — отвърна прелатът, — не мога да я пренебрегна, без да предизвикам сериозни неприятности.

Като прегърна Арамис и си взе сбогом с Безмо, Атос, придружен от Д’Артанян, потегли.

Нека сега разкажем какво се случи в дома на Атос, докато наблюдавахме в Бастилията развръзката на историята, започнала в кралския дворец.

Гримо съпровождаше своя господар в Париж и, както вече казахме, той присъства при неговото тръгване. Той видя как Д’Артанян хапе мустаци, видя как господарят му седна в каретата, вглеждаше се внимателно в лицата на двамата и понеже ги познаваше добре от много, много време, разбра, че въпреки външната им невъзмутимост се е случило нещо важно. По тона, с който графът се обърна към него и произнесе думата „сбогом“, Гримо почувства, че той заминава за дълго.

След като не бе получил никакви указания и не бе намерил нищо, с което да подкрепи или отхвърли съмненията си, той започна да размишлява. Въображението е убежище, или по-точно, наказание за сърцата, пълни с привързаност. Наистина, трудно можем да си представим човек, привързан към някого, винаги да вижда във въображението си своя приятел весел и щастлив.

Тревогата на Гримо премина в страх. Той възстанови по памет последователността на събитията. Писмото от Д’Артанян, което много беше огорчило Атос, посещението на Раул, след което Атос поиска дворцовите си дрехи и ордените, срещата с краля, среща, след която графът се прибра мрачен, обяснението на бащата със сина, Раул, който си тръгна тъжен и, накрая, появата на хапещия мустаците си Д’Артанян. Всичко това представляваше драма в пет действия, достатъчно ясна и прозрачна дори за по-слаби наблюдатели от дългогодишния слуга.

Гримо прибягна до решителни средства. Той претърси дворцовия костюм на господаря си, за да намери писмото от Д’Артанян. То беше останало в един от джобовете. Ето какво прочете Гримо:

„Скъпи приятелю, Раул поиска от мен сведения за поведението на госпожица Дьо ла Валиер по време на неговото пребиваване в Лондон. Аз съм само капитан на мускетарите и моите очи и уши наблюдават и слушат по цял ден казармени и любовни сплетни. Ако бях съобщил на Раул всичко, което съм чул и видял, бедното момче нямаше да го понесе. Освен това аз служа на краля и не мога да обсъждам неговото поведение. Ако сърцето ви подсказва да действате, действайте! Нещата засягат повече вас, отколкото мен, по-точно: колкото засягат Раул, толкова и вас.“

Гримо изскубна от главата си половин кичур косми. Ако имаше, може би щеше да изскубне повече.

„Ето къде е разгадката — каза си той, — госпожицата е направила нещо недобро. Нашият млад господин е измамен. Той навярно е научил за това. Графът е отишъл при краля и му е казал всичко, каквото мисли. Боже мой! Та графът се върна без шпага!“

От това откритие слугата се изпоти. Той спря да размишлява. Нахлупи шапката на главата си и се затича към Раул.

След като Луиза си тръгна, младият човек успя да укроти в гърдите си ако не любовта, то страданието. Той мислено виждаше опасния път, по който го бе увлякло възмущението и безумието, видя баща си в неравна борба с краля, борба, подета от самия Атос. В този миг на прозрение младежът си спомни тайнствените знаци на баща си, неочакваното посещение на Д’Артанян и си представи как би могла да завърши борбата между крал и поданик.

„Д’Артанян е дежурен, значи е прикован към своя пост — помисли си Раул, — той не би отишъл при графа за удоволствие. Отишъл е само защото е имал да му съобщи нещо важно. Може би тук се крие заплаха и дори пряка опасност.“

Раул потрепера при мисълта, че се е държал като явен егоист и е забравил баща си заради своята нещастна любов. Търсил е забрава в горчивата подслада на отчаянието, когато е трябвало да застане в защита на Атос и да отблъсне удара, насочен към него.

Мисълта за това го стресна. Той препаса шпагата си и се затича към дома на Атос. По пътя се сблъска с Гримо, който от другия край със същата жар беше тръгнал да търси истината. Те се прегърнаха. Двамата се оказаха в една и съща точка на кривата, описана от въображението им.

— Гримо! — извика Раул. — Баща ми взе ли със себе си пари?

— Не.

— А шпагата?

— Не.

— Гримо! Струва ми се, че господин Д’Артанян е дошъл…

— За да арестува графа ли?

— По кой път тръгнаха?

— По крайбрежната…

— Към Бастилията!

— Боже Господи! Да!

— Побързай! Да тичаме! Първо при господин Д’Артанян, може би там ще узнаем нещо.

— Не, щом той скри от мен истината, когато беше у дома, и сега ще я скрие. Да идем… О, господи, днес съвсем съм обезумял! Забравих за господин Дьо Валон — Портос… който все още ме чака. Уви! Нали ти казах, че напълно съм обезумял!

— Но къде ви чака?

— При „Малките братя“ във Венсанската гора.

— Господи Боже!… За щастие, недалеч от Бастилията.

— По-скоро! По-скоро!

— Господарю, ще наредя да оседлаят конете.

— Да, приятелю, погрижи се за конете.

Глава шестдесет и шестаПОРТОС БЕШЕ УБЕДЕН, НО ТАКА И НЕ РАЗБРА ЗА КАКВО СТАВА ДУМА

Достойният Портос, верен на законите на рицарството, реши да чака Сент-Енян, докато се стъмни. Но тъй като Сент-Енян не можеше да дойде на мястото на срещата, а Раул не можеше да предупреди секунданта си и тъй като чакането ставаше досадно, Портос нареди на пазача, който стоеше недалеч до вратите на манастира, да намери няколко бутилки добро вино и повече месо, за да има в крайна сметка с какво да се разтуши, пускайки през гърлото си по един сладък залък заедно с по една сладка глътка. Вече привършваше мръвките и виното, когато Раул и Гримо, препускайки с всички сили, се озоваха при него.

Когато видя на пътя двама конници, Портос нито за миг не се усъмни, че това са противниците. Бързо се изправи на поляната, където се бе разположил удобно и започна да маха с ръце и крака, за да раздвижи кръвообръщението си.

„Какво значи да имаш стари бойни навици! Този негодник все пак посмя да се яви. Ако бях тръгнал и той не завареше никого, щеше да получи преимущество пред нас“ — мислеше си Портос.

Изпъчи гърди и зае най-войнствената си поза, като демонстрираше прекрасно атлетично телосложение. Но вместо със Сент-Енян той се сблъска с Раул, който отчаяно жестикулираше и викаше, идвайки към него.

— Ах, скъпи приятелю! Простете ми! Колко съм нещастен! Нали не ми се сърдите?

— Аз? Но за какво?

— Че ви забравих. Но наистина си загубих ума!

— Какво се е случило?

— Ако знаехте, приятелю!

— Убихте ли го?

— Кого?

— Дьо Сент-Енян.

— Уви! Сега не ми е до него!

— Какво тогава?

— Мисля, че граф Дьо ла Фер е арестуван.

Портос направи движение, с което можеше да събори каменна стена.

— Арестуван! От кого?

— От Д’Артанян.

Портос се обърна към Гримо, сякаш търсеше потвърждение на казаното. Слугата кимна.

— Къде е сега?

— Вероятно в Бастилията.

— Кое ви кара да мислите така?

— По пътя питахме разни хора. Едни са видели каретата да минава, а други — да влиза през вратите на Бастилията.

— Ох! — въздъхна Портос. После направи две крачки встрани.

— Какво решавате? — попита го Раул.

— Аз ли? Нищо. Но не искам Атос да стои в Бастилията. Раул се приближи до него.

— Знаете ли, че арестът е по заповед на самия крал? Портос го погледна. Погледът му говореше ясно: „А мен какво ме интересува?“

— Да изработим план за действие — каза Раул.

— Да, разбира се, да изработим нашия план — съгласи се Портос.

Раул внезапно клюмна.

— Какво ви става? — попита Портос. — Безсилие?

— Не. Тримата не можем да превземем Бастилията.

— Ако Д’Артанян беше тук, можехме да опитаме.

Раул изпадна във възторг от тази митична вяра във всемогъществото на Д’Артанян. Ето ги тези знаменити хора, които са нападали цели армии четиримата и са обсаждали крепости. След като наплашиха смъртта и преживяха този век, който сега лежеше в руини, те си бяха останали по-силни от сегашните юначаги.

— Господине — каза Раул, — вие ме подсетихте, че трябва да се видим незабавно с Д’Артанян.

— Разбира се.

— Сигурно след като е откарал баща ми до крепостта, се е прибрал.

— Да попитаме първо в Бастилията — предложи Гримо, който се обаждаше рядко, но на място.

Забързаха се нататък. По странна случайност — с такива случайности Бог дарява само хората със силна воля — Гримо забеляза карета, спряла пред подвижния мост на Бастилията. Това беше Д’Артанян, който се връщаше от краля.

Напразно Раул пришпори коня, като се надяваше да я настигне и да види кой пътува с нея. Конете спряха от другата страна на масивната врата, тя се затвори след тях и конят на Раул опря муцуна в дулото на мускета на часовоя.

Раул се върна назад доволен, че е видял поне каретата, с която е докаран баща му.

— Сега каретата е в наши ръце — забеляза Гримо.

— Трябва да почакаме, тя несъмнено ще се върне обратно, нали така, приятелю мой? — обърна се Раул към Портос.

— Ако и Д’Артанян не е арестуван — каза Портос.

— Тогава всичко е загубено.

Всичко можеше да се допусне. Той посъветва Гримо да остави конете в тихата уличка Жан Босир, за да не будят подозрение, а сам остана да дебне излизането на Д’Артанян от Бастилията или на каретата, която току-що бе видял.

Последното решение се оказа правилно. Не бяха минали и двадесет минути и вратата отново се отвори. Показа се каретата. Раул и този път не успя да види кой се вози в нея. Гримо обаче се кълнеше, че са двама и единият е неговият господар. Портос гледаше ту Раул, ту Гримо, като се мъчеше да отгатне мислите им.

— Ясно — каза слугата, — ако графът е в тази карета, значи или го освобождават, или го преместват в друг затвор.

— Сега ще узнаем това. Въпросът е кой път ще изберат — каза Портос.

— Ако освобождават господаря ми, ще го закарат у дома — каза Гримо.

— Каретата тръгва в друга посока — каза Раул. Действително, каретата тръгна към предградието Сент-Антоан.

— Да тръгваме — предложи Портос, — ще нападнем каретата и ще дадем възможност на Атос да избяга с нас.

— Метеж! — прошепна Раул.

За няколко мига конниците догониха каретата. Те яздеха толкова близко, че диханието на конете им овлажняваше задната й стена.

Д’Артанян, който винаги беше нащрек, чу тропота на конете. В същия момент Раул извика на Портос да заобиколи каретата и да види кой придружава Атос. Портос пришпори коня и се изравни с вратичката, но не видя нищо, тъй като завеските бяха спуснати.

Раул изпадна в гняв и нетърпение. Той едва сега разбра с каква тайнственост е обкръжен Атос, и се реши на крайност.

Д’Артанян беше познал Портос. Зад кожените завеси той видя и Раул. Незабавно сподели откритието си с Атос. На двамата много им се искаше да видят дали на нападателите докрай ще им стигне смелостта.

Така и стана. Раул, с пистолет в ръка, стигна до челния кон и извика на кочияша да спре. Каретата бавно спря. Портос смъкна кочияша от мястото му. Гримо се хвана за дръжката на вратичката.

Раул отвори прегръдки и завика:

— Графе! Графе!

— Вие ли сте, Раул? — попита Атос, опиянен от радост.

— Не е лошо, не е лошо! — смееше се Д’Артанян. Двамата прегърнаха младежа и великана.

— Храбри ми Портос, предани приятелю! — извика Атос. — Вие винаги сте там, където е нужно.

— Той все още е на двадесет години — каза Д’Артанян. — Браво, Портос!

— Дявол го взел, а ние мислехме, че сте арестуван! — каза Портос.

— Просто се разходихме с каретата на Д’Артанян — прекъсна го Атос.

— Ние ви следим от самата Бастилия — отвърна Раул, като в думите му се четеше недоверие и упрек.

— А ние бяхме на вечеря при добряка Безмо. Помните ли Безмо, приятелю Портос?

— Разбира се. Помня го много добре.

— Видяхме там Арамис.

— В Бастилията?

— Да. На вечеря.

— Ох — облекчено въздъхна Портос.

— Той ви изпраща хиляди поздрави.

— Благодаря.

— Къде отива господин графът? — попита Гримо, на когото графът вече беше благодарил с признателна усмивка.

— Отиваме в Блоа, в къщи.

— Как? Право от тук?… Без багаж?

— Така ще пътуваме. Тъкмо ще помоля Раул да ми изпрати вещите или да ги донесе, ако пожелае да дойде.

— Ако нищо не го задържа в Париж — каза Д’Артанян и прониза Раул с остър като стоманено острие поглед; този поглед също можеше да причинява болка, той отвори раната на младежа, — най-добре е да ви придружи, Атос.

— Вече нищо не ме задържа в Париж — каза Раул.

— Значи ще пътуваме заедно — зарадва се Атос.

— А господин Д’Артанян?

— Канех се да изпратя Атос до заставата. Оттам с Портос ще се върнем обратно.

— Отлично — обади се Портос.

— Елате тук, сине мой! — промълви графът, като ласкаво прегърна Раул и го настани в каретата. — Гримо, ти ще се върнеш в Париж, без да бързаш, като водиш за поводите коня на господин Дьо Валон. Що се отнася до мен и Раул, ние ще се прехвърлим на ездитни коне, а каретата ще оставим на Д’Артанян и Портос, за да се върнат в Париж. — Като се прибереш у дома, ще събереш вещите ми и заедно с писмата ще ги изпратиш в Блоа.

— Но когато се върнете отново в Париж — забеляза Раул, стараейки се да накара графа да каже нещо повече, — вие ще останете без бельо и вещи, което ще бъде неудобно за вас.

— Мисля, че заминавам за дълго, Раул. Последното ми пребиваване тук не поражда у мен особено желание да се връщам пак.

Раул наведе глава и замълча.

Атос слезе от каретата и възседна коня, с който беше дошъл Портос. Животното видимо беше безкрайно доволно, че е сменило ездача. Приятелите се прегърнаха за сбогом, стиснаха си ръцете и си обещаха вечно приятелство. Портос обеща да прекара у Атос, щом намери свободно време, поне месец. Д’Артанян също обеща да отиде в Блоа, щом получи отпуск. Прегръщайки Раул, той му каза:

— Ще ти пиша, скъпи мой!

Това беше толкова много за човек като Д’Артанян, който не пишеше никому, че Раул бе трогнат до сълзи. Измъкна се от обятията на мускетаря и препусна.

Д’Артанян седна в каретата, където го чакаше Портос.

— Ама че ден, а? — каза той.

— Да, да — потвърди Портос.

— Сигурно сте доста уморен?

— Не бих казал, че много. Но ще си легна по-рано, за да бъда утре бодър и свеж.

— Позволете да запитам, за какво?

— За да довърша започнатото днес.

— Безпокоите ме, приятелю. Виждам, че сте разтревожен от нещо. С каква дяволия сте се захванали, та трябва да я довършвате?

— Вижте, Раул не се дуелира. Излиза, че аз трябва да го направя.

— С кого? С негово величество краля ли?

— Как така с краля? — възкликна слисан Портос.

— Ами да, разбира се, мое голямо дете, с краля.

— Не, уверявам ви. Имам среща с господин Дьо Сент-Енян.

— Вижте какво, Портос. Като вадите шпагата си срещу този благородник, все едно че я вадите срещу краля.

— Какво говорите? — облещи се Портос. — Уверен ли сте в това?

— Естествено.

— В такъв случай как да уредим тази неприятна работа?

— Първо с вас ще си похапнем добре. Трапезарията на мускетарите не е лоша. Ще видите на вечеря красавеца Сент-Енян и ще пиете с мен за негово здраве.

— Аз ли? — ужаси се Портос.

— Как? Отказвате да пиете за здравето на негово величество?

— Но аз, дявол да го вземе, имам предвид не негово величество, а господин Сент-Енян!

— Повтарям ви, че това е едно и също.

— Щом е така… Е, какво пък… — измуча победеният гигант.

— Разбрахте ли ме, драги?

— Не, но сега това няма значение.

— Наистина няма значение. Да вървим да вечеряме, мой скъпоценни Портос!

Глава шестдесет и седмаВ ОБЩЕСТВОТО НА ГОСПОДИН БЕЗМО

Читателят не е забравил, че като напуснаха Бастилията, Д’Артанян и Атос оставиха там Арамис и Безмо.

Безмо не усети как след излизането на двамата му гости разговорът незабелязано повехна. Той беше убеден, че отличните десертни вина от Бастилията са достатъчен стимул порядъчният човек да стане по-приказлив. Слабо познаваше епископа, който ставаше най-непроницаем след десерта. Що се отнася до Арамис, той също разчиташе на това, което Безмо считаше за най-ефикасно.

Въпреки, че още продължаваше, разговорът беше станал безинтересен. Говореше само Безмо, и то за странното арестуване на Атос, последвано от заповед за освобождаването му.

Безмо не се съмняваше, че и двете заповеди са написани от една и съща ръка, от ръката на краля. Само в изключителни случаи кралят си правеше труда да пише подобни заповеди. Всичко това беше интересно и загадъчно за Безмо, но тъй като беше напълно ясно за Арамис, той не му придаваше същото значение, както почтеният комендант.

Когато Безмо стигна до главната точка на своите разсъждения, Арамис внезапно го прекъсна:

— Кажете, скъпи господин Дьо Безмо, нима в Бастилията няма други развлечения освен тези, на които бях свидетел два или три пъти като ваш гост?

Въпросът беше толкова неочакван, че комендантът млъкна насред думата и заприлича на ветропоказател, спрял при внезапна промяна на вятъра.

— Развлечения ли? — повтори комендантът, учуден от въпроса. — Но те вървят едно след друго, монсеньор.

— Слава богу! А в какво се състоят?

— О, имам най-разнообразни развлечения.

— Навярно гости?

— Гости? Не. Гости не посещават Бастилията често.

— Все пак се случва.

— Рядко. Много рядко.

— Дори хора от вашето общество?

— Кое наричате мое общество?… Затворниците…

— О, не вашите затворници! Зная, че ги посещавате, но не мисля, че те ви отговарят със същото. Наричам ваше общество, драги ми господин Дьо Безмо, обществото, чийто член сте вие.

Безмо спря върху Арамис внимателния си поглед. После, като реши, че подозренията му са неоснователни, каза:

— О, моят кръг от познати е доста тесен. Признавам си, драги господин Дербле, че квартирата ми в Бастилията е доста унила и мрачна. Що се отнася до дамите, те винаги изпитват отвращение, с което не ми е лесно да се преборя. Как да не се ужасяват горкичките при вида на тези мрачни и навъсени кули, при мисълта, че в тях са затворени нещастни затворници и че тези затворници…

Колкото повече погледът на Безмо потъваше във внимателния поглед на Арамис, толкова по-бавно се обръщаше езикът му и накрая съвсем се вцепени.

— Не, не ме разбрахте. Аз нямам предвид тази дума в общоприетия смисъл. Говоря за особено общество, чийто член сте.

Безмо едва не изтърва пълната чаша, която поднасяше към устните си.

— Тайно! — промълви той. — Аз — член на тайно общество?

— Естествено — повтори безстрастно Арамис. — Тайно, или ако предпочитате, тайнствено.

— Ох, господин Дербле…

— Слушайте, господин Дьо Безмо, аз казвам, че сте член, а вие — че не сте. Един от нас не говори истината. Сега ще изясним това.

— По какъв начин?

— Изпийте муската си. Но дявол го взел, вие имате съвсем уплашен вид!

— Ни най-малко, ни най-малко!

— Тогава пийнете вино. Безмо пийна, но се задави.

— Значи — продължи Арамис — ако въпреки моето твърдение не сте член на тайно или тайнствено общество, вие няма да разберете нито дума от онова, което ще ви кажа. Това е всичко.

— О, бъдете уверен, че няма нищо да разбера.

— Много добре.

— Опитайте, моля ви.

— Ще се съгласите, скъпи господин Дьо Безмо — продължи Арамис със същия безстрастен тон, че е недопустимо да си член на такова общество и ползвайки се от предоставените привилегии, да не оказваш незначителни услуги.

— Разбира се, разбира се — промълви Безмо. — Вие сте прав… ако съм, разбира се… ако членувам.

— Съществува едно правило, задължително за всички коменданти и началници на крепости, когато са членове на ордена.

Арамис произнесе следните редове от устава на ордена, сякаш бяха запечатани в главата му:

— Началникът или комендантът на крепостта е задължен да допусне до затворника, ако това е необходимо или го поиска самият затворник, принадлежащ към ордена духовник!

Той млъкна. Безмо трепереше и бледнееше.

— Монсеньор! — възкликна Безмо. — Не се глумете над моя беден разум, в сравнение с вас аз съм дребна риба и ако искате да измъкнете някои тайни от моето учреждение…

— Ни най-малко! Вие се заблуждавате, драги господин Дьо Безмо. Не ме интересуват тайните на вашите учреждения, интересуват ме тайните, пазени от вашата съвест.

— Добре, тъй да бъде! Интересуват ви тайните, пазени от моята съвест. Но проявете поне малко снизходителност към моето до известна степен особено положение.

— То наистина е необичайно — продължи неумолимият епископ, — ако вие принадлежите към обществото, което имам предвид. Нямаше да има нищо изключително, ако не носехте отговорност пред него, а само към негово величество краля.

— Да, господине, да! Аз се подчинявам само на краля. На кого друг, Господи Боже, трябва според вас да се подчинява благородникът във френското кралство, ако не на своя крал?!

Арамис замълча. После каза със своя натрапчив глас:

— Колко приятно е един благородник и епископ на Франция да слуша толкова лоялни думи от човек с вашите достойнства, драги господин Дьо Безмо, и след като ви изслуша, да вярва само на вас и никому другиго.

— Господин Дербле, вие все още ми се надсмивате, нали така?

— Готов съм да призная, че е много по-трудно да имаш над себе си няколко властелини, отколкото един, но за това сте си виновен сам, господин Дьо Безмо, и аз нямам нищо общо…

— Не, разбира се, не — отвърна нещастният комендант, който окончателно беше загубил ума си. — Какво ще правите? Вие ставате… Тръгвате ли си?

— Да, тръгвам си.

— Колко странно се държите с мен, монсеньор! Решили сте да ме измъчвате.

— Разберете, драги господин Дьо Безмо: „Началникът или комендантът на крепостта е задължен да допусне при затворника, ако това е необходимо или го поиска самият затворник, принадлежащ към ордена духовник.“ Аз дойдох тук, вие не разбирате какво ви говоря, така че се връщам, за да кажа на онези, които са ме пратили, да ми посочат друго място.

— Как!… Вие?… — извика Безмо, гледайки към Арамис почти с ужас.

— Духовник, принадлежащ към ордена — каза епископът спокойно.

Но колкото и смирени да бяха тези думи, те разтърсиха клетия комендант като мълния, паднала до него. Безмо посиня и му се струваше, че очите на Арамис проникват в него като две нагорещени остриета право в сърцето.

— Духовник — мълвеше той, — духовник. Монсеньорът е духовник от ордена?

— Да, аз съм духовник от ордена, но ние с вас няма за какво повече да говорим, тъй като вие нямате никакво отношение към нашия орден.

— Монсеньор… аз исках само да се уверя…

— В какво сте искали да се уверите? — попита Арамис, излъчвайки с целия си вид най-дълбоко презрение.

— В нищо, монсеньор.

Безмо сниши глас и направи дълбок поклон пред прелата:

— По всяко време, на всяко място и на разположение на властващите над мен, но…

— Много добре! Така много повече ми харесвате, господин Дьо Безмо.

Арамис отново седна в креслото и протегна чашата си към Безмо, но на него ръката му толкова силно трепереше, че не можа да я напълни.

— Вие казахте „но“ — възобнови разговора Арамис.

— Но… като не съм предупреден, не можех да очаквам…

— Нима не се казва в Евангелието: „Бодърстваите, тъй като сроковете са известни само на Господа.“ А нима предписанията на ордена не гласят: „Бодърстваите, тъй като това, което аз искам, трябва да ви се иска и на вас.“ Защо не сте чакали духовник, господин Дьо Безмо?

— Защото сега сред затворниците в Бастилията няма болни. В отговор Арамис само сви рамене:

— Откъде знаете?

В този миг на прага се показа слугата на Безмо.

— Какво има? — попита Безмо.

— Господин комендант, нося ви рапорта на крепостния лекар. Безмо го прочете и като вдигна глава, учудено каза:

— Във втората Бертодиера има болен!

— А току-що твърдяхте, драги ми господин Дьо Безмо, че във вашата странноприемница всички гости са с отлично здраве — небрежно забеляза Арамис.

Той отпи глътка мускат, без да откъсне очи от Безмо. Комендантът освободи с кимване човека, който беше донесъл рапорта на лекаря, и той излезе.

— Мисля — каза Безмо, който все още не се беше успокоил, — че в цитирания от вас параграф се казва: „и ако това поиска самият затворник“.

— Да прав сте, именно така гласи интересуващият ни параграф. Но я вижте, отново ви търсят, драги господин Дьо Безмо.

Действително, в този момент през открехнатата врата се подаде главата на сержант от караула.

— Какво има? — ядосано извика Безмо. — Няма ли да ме оставите на мира поне десет минути.

— Господин комендант — каза войникът, — болният от втората Бертодиера е поръчал на надзирателя да ви предаде молбата му: да изпратите свещеник.

Безмо едва не припадна.

Арамис сметна за излишно да успокоява коменданта, както досега считаше за излишно да го заплашва.

— Какво трябва да отговоря? — попита Безмо.

— Каквото пожелаете — усмихна се Арамис, като хапеше устни, — решавате вие, комендант на Бастилията сте вие, а не аз.

— Кажете — бързо извика Безмо, — кажете на затворника, че молбата му ще бъде изпълнена!

Сержантът изчезна.

— О, монсеньор, монсеньор! — замънка Безмо. — Нима съм могъл да предположа?… Нима съм могъл да предвидя?

— Кой ви е разрешил да предполагате, кой ви е разрешил да предвиждате? Орденът — ето кой предполага, знае и предвижда. Нима за вас това не е достатъчно?

— Какво ще заповядате?

— Аз? Абсолютно нищо. Аз съм само един беден свещеник, обикновен духовник. Няма ли да заповядате да навестя заболелия затворник?

— О, монсеньор, по никакъв начин не мога да ви дам подобна заповед, а ви моля за това.

— Превъзходно. В такъв случай ме заведете при затворника.

Глава шестдесет и осмаЗАТВОРНИКЪТ

След като разбра, че Арамис е духовник от ордена, Безмо се преобрази напълно.

До този момент за достойния комендант Арамис беше прелат, към когото той се отнасяше с уважение, приятел, към когото изпитваше чувство на признателност. Но едва Арамис се бе открил пред него, и всичките му обичайни представи се превърнаха на прах — той стана подчинен, Арамис стана началник. Безмо сам запали фенера, извика надзирателя и обръщайки се към Арамис, каза:

— Ваш покорен слуга, монсеньор.

Арамис само кимна с глава, което означаваше „отлично“, допълнено от жест: „вървете напред“.

Беше прекрасна звездна вечер. Крачките на тримата мъже глухо отекваха по каменните плочи и дрънченето на ключовете, висящи на колана на надзирателя, стигаше до горните етажи на кулите, сякаш за да напомни на нещастните затворници, че свободата е извън предела на техните възможности.

Промяната, настъпила у Безмо, изглежда, засегна всички и всичко. Същият надзирател, който при първото посещение на Арамис беше толкова любопитен и настойчив с въпросите си, стана не само ням, но и безстрастен. Той вървеше с наведена глава и сякаш се боеше да чуе дори дума от разговора между Арамис и Безмо.

Така, в пълно мълчание, те стигнаха до подножието на Бертодиерата и бавно се изкачиха на втория етаж. Безмо както преди във всичко се подчиняваше на Арамис, но не проявяваше никакво особено настървение в това.

Най-после стигнаха до вратата на килията. Не се наложи надзирателят да търси ключа, защото предварително го беше приготвил. Вратата се отвори. Безмо искаше да влезе при затворника, но Арамис го спря на вратата.

— Никъде не е казано, че затворниците се изповядват в присъствието на коменданта!

Безмо се поклони и пусна пред себе си Арамис, който взе фенера от ръцете на надзирателя и влезе вътре. После с жест ги накара да затворят вратата след него.

За няколко секунди той замря, ослушваше се дали се отдалечават Безмо и надзирателят. Отдалечаващите се крачки го убедиха, че те излизат от кулата, тогава остави фенера на масата и се огледа наоколо. На кревата, покрит със зелено одеяло, също като всички други в Бастилията, само че по-ново, под широка и наполовина спусната завеса лежеше младият човек, при когото веднъж вече довеждаха Арамис.

В съответствие с правилника на затвора в килията нямаше светлина. При сигнала „Да се загаси светлината!“ той трябваше да духне свещта. Впрочем нашият затворник се намираше в особено благоприятни условия, тъй като му беше предоставена рядката привилегия да запази осветлението до сигнала. На другите затворници въобще не се даваха свещи.

До кревата, на голямо кожено кресло с извити крака, имаше нова и доста елегантна дреха. Масичка без пера, без книги, мастило и хартия самотно стоеше до прозореца. Няколко чинии с недокосната храна свидетелстваха, че затворникът едва е опитал вечерята.

Юношата, когото Арамис видя на кревата под завесата, беше закрил лицето си с ръце.

Посещението не го накара да промени позата си. Той чакаше или може би беше унесен в дрямка. Арамис запали свещта от фенера, безшумно премести креслото и се приближи до леглото със смесено чувство на уважение и любопитство.

Юношата вдигна глава и попита:

— Какво искате от мен?

— Вие сте искали духовник!

— Да.

— Болен ли сте?

— Да.

— Много ли сте болен?

Юношата впи в Арамис проницателния си поглед:

— Благодаря ви.

След минута мълчание той каза:

— Аз вече съм ви виждал.

Арамис се поклони. Студеният, лукав и властен характер беше оставил своя отпечатък върху лицето на ванския епископ и разгадан веднага от затворника, не предвещаваше нищо утешително.

— По-добре ми е! — добави той.

— Значи?

— Значи, след като се чувствам по-добре, не изпитвам предишната необходимост от духовник.

— Дори за онова, което ви съобщиха с бележката в хляба? Младият човек трепна, но преди той да отговори или да почне да отрича, Арамис продължи:

— Не се ли нуждаете от духовник, от когото ще чуете важно за вас съобщение?

— Това е друго нещо — произнесе юношата, като отново се облегна на възглавницата, — аз ви слушам.

Арамис внимателно го погледна и остана поразен от спокойното, непринудено величие на този младеж. Такова величие не може да бъде придобито, ако Господ Бог не го е вложил при раждането в сърцето и кръвта.

— Седнете, господине — каза затворникът. Арамис се поклони и седна.

— Как се чувствате в Бастилията? — попита епископът.

— Превъзходно.

— Не страдате ли?

— Не.

— За нищо ли не съжалявате?

— За нищо.

— Дори за изгубената свобода?

— Какво наричате свобода, господине? — запита затворникът с тон на човек, който се готви за борба.

— Аз наричам свобода цветята, въздуха, светлината, звездите, радостта да отидете там, където ви понесат младите ви нозе.

Младият човек се усмихна. Трудно можеше да се определи какво съдържаше тази усмивка — покорство пред съдбата или презрение.

— Вижте — каза той, — ето тук, в тази японска ваза, има две прекрасни рози, откъснати като пъпки вчера вечерта в градината на коменданта. Тази сутрин те се разтвориха и ми показаха алените си чашки. Като отваряха едно по едно листенцата си, те все повече и повече ми разкриваха съкровищницата на своето благовоние. Цялата ми стая е напоена с техния аромат. Те са по-прекрасни от всички рози на света, а розите са най-красивите цветя. Защо — погледнете ги — да жадувам за някакви други цветя, след като имам най-хубавите от тях?

Арамис го погледна с учудване.

— Ако цветята са свобода — тъжно продължи затворникът, — излиза, че аз съм свободен, щом имам цветя.

— А въздухът — извика Арамис. — Въздухът, толкова необходим за живота?

— Приближете се до прозореца, господине, той е отворен. Между земята и небето вятърът гони своите знойни и студени вихри, топли изпарения и едва забележими струи въздух и той гали лицето ми, когато се покача на гърба на креслото, обхвана с ръка решетката и си въобразявам, че плувам в безкрайното пространство.

Арамис ставаше все по-намръщен, докато затворникът говореше.

— Светлина! — продължи той. — Аз имам нещо повече от светлината — имам слънцето, приятел, който ме посещава всеки ден без разрешение от коменданта, без да го съпровожда надзирател. То влиза през прозореца, рисува в моята килия широк и дълъг правоъгълник, който започва от прозореца и стига до завесата над моето легло. Този светещ правоъгълник се увеличава от десет часа до пладне и намалява от един до три, бавно, бавно, сякаш след като е бързал да ме посети, не иска да се разделя с мен. Когато изчезне и последният лъч, аз още четири часа се наслаждавам на слънчевата светлина. Нима това не е достатъчно? Разказвали са ми, че има нещастници, които дълбаят камъка в каменоломната, и рудокопачи, които не виждат слънцето.

Арамис избърса челото си.

— Що се касае до звездите, толкова приятни за гледане, те всички са еднакви и се различават само по големина и блясък. Аз току-що имах това щастие и ако не бяхте запалили свещта, вие също можехте да видите една прекрасна звезда, която гледах, преди да дойдете, от леглото.

Арамис наведе очи. Той почувства, че го заливат горчивите вълни на тази мрачна философия, която всъщност е религията на затворниците.

— Това е всичко за цветята, за въздуха, за светлината и звездите — каза все така спокойно младият човек. — Остава разходката! Но не се ли разхождам аз всеки ден в градината на коменданта при хубаво време и тук, когато вали дъжд? На чист въздух, ако е горещо, и на топло, когато на двора е студено, при топлината, която ми предоставя моята камина. Повярвайте ми, господине — добави затворникът с израз, в който имаше доста тъга, — хората са ми дали всичко, на което може да се надява и да желае човек.

— Хората, нека бъде така! — каза Арамис и вдигна глава. — Но Бог? Струва ми се, че вие забравихте за него.

— Аз действително забравих Бога — също безстрастно произнесе затворникът, — но защо ми говорите за него? Защо говорите за Бог с тези, които се намират в заточение?

Арамис погледна лицето на този странен юноша, у когото смирението на мъченика се съчетаваше с усмивка на безбожник.

— Нима Бог не е във всяко от нещата около нас? — прошепна с упрек Арамис.

— Кажете по-добре: на повърхността на всяко нещо — твърдо отвърна младежът.

— Тъй да е! Но да се върнем към началото на нашия разговор.

— С удоволствие.

— Аз съм ваш духовник.

— Да.

— И така, на изповед се говори само истината.

— На драго сърце ще говоря само истината.

— Всеки затворник е извършил престъпление и именно за това го затварят в тъмница. Какво престъпление сте извършили вие?

— Вече ме питахте за това, когато ме посетихте за първи път.

— Тогава отклонихте отговора, както и сега го отклонявате.

— Защо си помислихте, че днес ще искам да ви отговоря?

— Защото днес аз съм ваш изповедник.

— Ако искате да знаете какво престъпление съм извършил, обяснете ми какво се нарича престъпление. Тъй като аз не зная да съм извършил нещо, за което бих могъл да се упрекна, казвам, че не съм престъпник.

— Понякога човек е престъпник в очите на силните на този свят не защото е извършил престъпление, а защото знае за престъпления, извършени от други.

Затворникът го слушаше напрегнато.

— Да — каза той след кратко мълчание, — разбирам ви. Да, господине, вие сте прав. Може би аз съм извършил престъпление в очите на силните на този свят именно поради това.

— Значи знаете нещо подобно? — попита Арамис, на когото се стори, че вижда в бронята на затворника ако не пукнатина, поне малък шев, съединяващ мястото на спойката.

— Не, абсолютно нищо не зная. Понякога мисля мъчително и тогава си казвам…

— Какво си казвате?

— Че ако продължавам да мисля по-нататък, ще полудея или ще се досетя за много неща.

— И тогава?

— Тогава спирам да мисля.

— Спирате?

— Да, главата ми натежава, мислите стават тъжни и чувствам, че ме обгръща някаква мъгла. Тогава искам…

— Какво?

— Сам не зная.

— Боите ли се от смъртта?

— Да — отвърна с усмивка младият човек.

Арамис почувства студа на тази усмивка и потръпна.

— Щом изпитвате страх от смъртта, значи знаете повече, отколкото казвате.

— А вие — в отговор произнесе затворникът, — вие, който ме заставихте да ви извикам и след като направих това, идвате с обещание да ми разкриете цели купища тайни, защо мълчите, а само аз говоря? Ако носим маски, трябва да останем с тях или и двамата да ги свалим.

Арамис почувства силата и справедливостта на това разсъждение и помисли: „Имам работа с необикновен човек.“

— Имате ли честолюбие? — обърна се той към затворника, без никакъв преход към темата.

— Какво се нарича честолюбие?

— То е чувството, което кара човека да иска повече, отколкото има.

— Казах ви, господине, че съм доволен, но възможно е да греша. Не зная какво се нарича честолюбие, но сигурно имам такова. Обяснете ми го и аз с удоволствие ще ви изслушам.

— Честолюбец — каза Арамис — е който жадува да се възвиси над своята съдба.

— Ни най-малко не жадувам за това — уверено заяви младият човек и тази увереност още веднъж накара прелата да трепне.

Затворникът мълчеше. По горящите му очи, по бръчките, появили се на челото, и по съсредоточената поза се виждаше, че той очаква всичко, но не мълчание. Арамис прекъсна тишината.

— При първата ни среща вие ме излъгахте — упрекна го Арамис.

— Излъгал съм! — младият човек скочи от кревата с искрящи от гняв очи и Арамис неволно отстъпи.

— Исках да кажа — поклони се Арамис, — че вие скрихте от мен някои обстоятелства от вашето детство.

— Тайните на човека принадлежат на него, а не на първия срещнат, господине.

— Вярно е — Арамис се поклони още по-ниско, отколкото първия път, — това е истина, простете ми, но нима и днес за вас съм все още първият срещнат? Умолявам ви, отговорете ми, монсеньор!

Тази титла леко смути затворника, но той явно не се учуди, че към него се обърнаха по този начин.

— Аз не ви познавам, господине.

— О! Ако смеех, бих се докоснал до вашата ръка и бих я целунал.

Младият човек направи движение, сякаш искаше да протегне на Арамис ръката си, но мълнията, светнала в погледа му, тутакси угасна и той я отдръпна.

— Да целувате ръка на затворник! — възкликна той и поклати глава. — Защо?

— Защо ми казахте — попита Арамис, — че сте доволен тук? Защо ми казахте, че нищо не желаете и че към нищо не се стремите? Защо, най-после, като казвате всичко това, ми пречите да бъда на свой ред искрен докрай?

Същата мълния вече за трети път блесна в очите на младежа, но пак угасна веднага.

— Вие не ми вярвате? — каза Арамис.

— О, не, защо, господине?

— По много проста причина. Ако действително знаете всичко, което трябва да знаете, вие не трябва да се доверявате на когото и да е.

— В такъв случай не се учудвайте, че не ви се доверявам. Защото вие подозирате, че знам това, което не знам.

Арамис беше възхитен от тази толкова енергична съпротива.

— Вие ме хвърляте в отчаяние, монсеньор! — възкликна той, като тупна с ръка по креслото.

— Не ви разбирам, господине.

— Опитайте се, опитайте се да ме разберете, моля ви. Затворникът внимателно погледна Арамис.

— Струва ми се понякога — продължи епископът, — че пред мен е човекът, когото търся… а после…

— А после… този човек изчезва, така ли? — каза, усмихвайки се, затворникът. — Е, толкова по-добре.

Арамис стана.

— Монсеньор, аз решително нямам какво да кажа на човек, който се отнася към мен с такова недоверие.

— А аз — отвърна му със същия тон младежът — няма какво да кажа на човек, който не иска да разбере, че един затворник трябва да се страхува от всичко на този свят.

— Дори и от старите си приятели? О, това е прекалена предпазливост.

— От старите си приятели? Вие сте един от моите стари приятели? Вие?

— Помислете, не си ли спомняте, че някога, в същото това село, където сте израснали, като дете сте виждали…

— Известно ли ви е името на това село?

— Ноази льо Сек, монсеньор — твърдо каза Арамис.

— Продължавайте — каза младият човек, без да покаже дали потвърждава или отхвърля казаното от прелата.

— Монсеньор, ако упорито искате да продължавате тази игра, нека прекратим разговора. Дойдох наистина с намерение да ви съобщя за много неща, но и вие от своя страна трябва да изявите желание да ги научите. Преди да говорим, преди да ви открия толкова важни тайни, които пазя за себе си, аз се нуждая ако не от откровеност, то поне от известна помощ от ваша страна, ако не от доверие, то поне от известна доза симпатия. А вие сте се затворили сякаш в пълно неведение и това ме спира…

— Обещавам ви търпеливо да ви изслушам, но ми се струва, че имам право да повторя въпроса, който вече ви зададох: кой сте вие?

— Помните ли, минали са може би петнадесет или осемнадесет години оттогава. В Ноази льо Сек сте виждали ездач, който идваше заедно с дама, облечена обикновено в рокля от черна коприна, с огненочервени ленти в косите.

— Да, веднъж попитах за името на този конник и ми отвърнаха, че това е абат Дербле. Аз се учудих защо този абат има вид на воин, отвърнаха ми, че в това нямало нищо чудно, защото бил бивш мускетар на Людовик XIII.

— И така — каза Арамис, — бившият мускетар, тогавашният абат, сегашният вански епископ и вашият днешен свещеник — всичко това съм аз.

— Да. Познах ви.

— В такъв случай, монсеньор, след като си спомняте, остава ми да добавя само това, което сигурно не знаете. Ако за посещението във вашата килия, направено от мускетаря, епископа и духовника, узнае кралят днес или утре, този, който пренебрегна всичко, за ви посети, ще види святкащата брадва на палача в подземие по-тъмно и по-тайно от вашето.

След като чу тези изречени с решителен тон думи, младият човек стана от леглото и впи жаден поглед в Арамис. А на него му се стори, че затворникът започва да изпитва доверие към своя посетител.

— Да — прошепна той, — много добре си спомням онова време.

— Жената, за която говорите, веднъж дойде с вас и два пъти с другата жена…

— Другата жена, която ви посещаваше всеки месец?

— Да.

— Знаете ли коя е тази дама?

Очите на затворника заблестяха и той каза:

— Знам, това е дама, близка до двора.

— Помните ли я добре?

— Спомените ми за нея са много ясни. Виждал съм тази жена веднъж с човек на около четиридесет и пет години, друг път с вас и с дамата с черна рокля и с ленти с цвета на пламък. После я виждах още два пъти — и двата пъти със същата дама в черно. Тези четиримата заедно с моя гуверньор, старата Перонета, моя надзирател и коменданта, са единствените хора, с които съм говорил през целия си живот, и почти единствените, които съм виждал през това време.

— Значи там също сте били в затвор?

— Ако тук съм в затвор, то за там може да се кажа, че съм бил на свобода, макар и доста ограничена. Къща, в която живеех, без да излизам, обширна градина, обкръжена от стени, извън които не можех да се движа, такова беше мястото, което обитавах. Всъщност вие го знаете, тъй като сте били там. В края на краищата, след като привикнах да живея зад тези стени, аз никога не съм поискал да изляза извън тях. Сега разбирате, господине, че като не съм виждал света, не бих могъл да желая каквото и да е и ако искате да ми разкажете за някои неща, знайте, че ще трябва на всяка крачка да ми давате разяснения.

— Така именно ще направя, монсеньор — каза Арамис и се поклони, — това е мой дълг.

— Да започнем от това: Кой беше моят гуверньор?

— Достоен благородник и честен човек, монсеньор, възпитател на тялото и душата ви. Нима някога сте били недоволен от него?

— О, не, господине, напротив. Но този благородник ми е казвал неведнъж, че баща ми и майка ми са умрели. Лъгал ли е или е казвал истината?

— Той против волята си е бил длъжен да изпълнява дадените му указания.

— Значи е лъгал?

— Само за едно. Баща ви действително беше умрял.

— А майка ми?

— За вас тя беше мъртва.

— Но за другите е жива и днес, нали?

— Да.

— А аз — младият човек погледна внимателно към Арамис, — аз съм обречен да живея в мрака на тъмницата?

— Уви, да.

— И всичко това е, защото моето присъствие на този свят би разкрило велика тайна?

— Да, велика тайна.

— Моят враг изглежда е достатъчно силен, за да може да затвори в Бастилията малко дете, каквото съм бил тогава?

— Да, така е.

— По-силен от майка ми?

— Защо?

— Защото майка ми би ме защитила. Арамис се поколеба.

— Да, по-силен от вашата майка, монсеньор.

— След като ми отнеха дойката и гуверньора и бях безжалостно разделен от тях, означава ли това, че аз или те сме представлявали за моя враг голяма опасност?

— Да, опасност, от която вашият враг се избави, отстранявайки ги и двамата.

— Отстранявайки ги? По какъв начин?

— По най-изискания начин, те са мъртви.

Младият човек побледня. Той прокара по лицето си трепереща ръка.

— Отрова ли? — попита той.

— Да, отрова.

Младежът се замисли за момент.

— Тъй като тези напълно невинни същества, единствената ми опора, са били умъртвени в един ден, стигам до извода, че моят враг или е много жесток, или е бил принуден от крайна необходимост. Този достоен във всяко отношение благородник и тази бедна жена през целия си живот не бяха причинили никому и най-малкото зло.

— Да, монсеньор, във вашия род цари суровата необходимост. Това ме кара, за голямо съжаление, да ви потвърдя, че гуверньорът и дойката са били действително умъртвени.

— Вие не ми казвате нищо ново — каза, мръщейки се, затворникът. — Аз имах известни подозрения.

— Какви?

— Ще ви разкажа.

В този момент младият човек се облакъти, приближи плътно лицето си до това на Арамис с израз на такова достойнство, самоотричане и дори смелост, че епископът почувства как искри на въодушевление се издигат от едно вече неспособно за бурни преживявания сърце към глава, студена като стомана.

— Говорете, монсеньор! Аз вече ви казах, че разговаряйки с вас, излагам живота си на опасност и колкото и малко да струва този живот, моля ви да го приемете, ако той е необходим, за да спаси вашия.

— Добре — продължи младият човек, — аз действително подозирах, че е било извършено убийство на дойката и гуверньора ми…

— Когото вие наричахте татко?

— Когото наричах татко, като при това добре знаех, че не съм негов син.

— Какво ви накара да се усъмните?

— Така както вие сте прекалено почтителен за приятел, така и той беше прекалено почтителен, за да бъде баща.

— Що се отнася до мен, аз не съм опитвал да се крия — каза Арамис.

Младият човек кимна с глава:

— Аз не бях, без съмнение, предназначен да остана во веки веков затворник, в което сега се убеждавам, тъй като грижите, които проявяваха към мен, водеха към това — да възпитат един безупречен светски кавалер. Благородникът ме учеше на всичко, което знаеше той самият: аритметика, основи на геометрията, астрономия, фехтовка и езда. Всяка сутрин фехтувах в залата и яздех из градината. Веднъж — това се случи в разгара на лятото — беше много горещо и аз бях заспал в същата тази зала. До този момент нищо не будеше у мен подозрение. Единственото, което ме учудваше, беше почтителността на моя гуверньор. Аз живеех като децата, като небесните птици, като растенията, живеех със слънце и въздух. Малко преди това бях навършил петнадесет години.

— Значи преди около осем години.

— Да, приблизително. Впрочем аз вече не броя годините.

— Простете, но какво ви говореше гуверньорът, за да ви накара да се трудите?

— Той казваше, че човек трябва да се стреми да си извоюва известно положение, което му е отказано по рождение от Бога. Добавяше, че беднякът, сиракът, безродният може да разчита само на себе си и че никой никога няма да се заинтересува от мен. Бях в залата, където преди това фехтувах, и уморен от урока, бях задрямал. Моят гуверньор беше в стаята си на първия етаж точно над мен. Изведнъж до мен достигна слабият му вик. После той повика дойката: „Перонета, Перонета!“

— Да, знам — каза Арамис, — продължавайте, монсеньор.

— Изглежда, тя е била в градината, тъй като благородникът бързо се спусна по стълбата. Разтревожен от неговия вик, аз се събудих. Отваряйки вратата към градината, той отново няколко пъти извика Перонета. Долната зала също гледаше към градината, но капаците бяха затворени. Аз се залепих до прозореца и през пролука между дъските видях как гуверньорът ми се приближи до големия кладенец, който се намираше почти под прозорците на неговия кабинет. Той се наведе над кладенеца, надникна вътре, извика отново и изплашено замаха с ръце. Както стоях зад капаците, аз не само виждах, но и чувах. При вика на гуверньора дотича Перонета. „Вижте, вижте какво нещастие!“ — викаше той.

— Какво ви става, успокойте се! — каза Перонета. — Какво е станало?

— Писмото — викаше гуверньорът ми, — не го ли виждате! Той сочеше с ръка към дъното на кладенеца:

— Писмото, което виждате там, е последното писмо на кралицата! При тези думи аз трепнах. Значи, помислих си, гуверньорът, когото смятах за мой баща и който непрекъснато ме учи на скромност и смирение, си кореспондира със самата кралица!

— Но как е попаднало там? — възкликна Перонета.

— Случайно, Перонета, странна случайност! Като влязох, вратата остана отворена и тъй като прозорецът също беше отворен, стана течение. Виждам една хартия, която лети през стаята. Познавам я — писмото на кралицата, викам с все сила и тичам към прозореца, но хартията се върти във въздуха и след това като камък пада право в кладенеца.

— Е, нищо — каза Перонета, — като е паднало в кладенеца, все едно че е изгоряло. И тъй като кралицата гори писмата си всеки път, когато идва…

— Всеки път, когато идва тук. Значи жената, която идва всеки месец, е била кралицата — каза след късо мълчание затворникът.

— Да — кимна с глава Арамис. Затворникът продължи:

— разбира се, разбира се — така каза гуверньорът. — В това писмо бяха инструкциите. Как сега ще ги изпълнявам?

— Напишете незабавно на кралицата и й разкажете всичко, както си беше. Тя ще ви прати друго писмо.

— Да пиша на кралицата! Но тя никога няма да повярва в такова необикновено произшествие. Ще си помисли, че искам да запазя писмото за себе си, вместо да го върна като всички останали. Тя ще реши, че искам да го използвам като оръжие, а кардинал Мазарини до такава степен… Този италиански дявол е способен на всичко, той е способен при първото появило се у него подозрение да заповяда да ни отровят.

Арамис се усмихна и едва-едва кимна с глава.

— Нали знаете, Перонета, колко недоверчиви стават, когато се отнася до Филип. — продължи затворникът. После добави по-високо: — Филип е името, с което те ме наричаха. В такъв случай няма какво да мислим — каза Перонета. — Трябва да намерим някой, който да се спусне в кладенеца.

— Да, но този, който слезе за писмото, като се изкачва, и ще го прочете.

— Тогава ще намерим в селото някой, който не знае да чете, и така ще бъдете напълно спокоен.

— Да допуснем. Но който се съгласи да слезе в кладенеца, ще се досети колко важен е този документ, заради който рискувам човешки живот. Все пак, Перонета, вие ми дадохте добра идея, да, да… Някой трябва да слезе в кладенеца и този някой ще бъда самият аз. Като чу тези думи, Перонета се разплака. Тя настойчиво молеше стария благородник да не прави това и в края на краищата изтръгна от него обещание, че ще потърси достатъчно дълга стълба, за да може да се спусне в кладенеца. А тя незабавно ще се отправи към фермата и ще намери там някой смел младеж, ще му каже, че в кладенеца е паднала скъпоценност, увита в хартия, и тъй като хартията, като се намокри, се разгъва, за младежа няма да е изненада, че ще намери писмото разгънато. Може би дотогава мастилото ще се е размило — добави Перонета.

— Това не е важно. Само веднъж да се върне в нашите ръце. Ще го дадем на кралицата и тя ще се убеди, че не я мамим. Кардиналът също няма да заподозре нищо, така че няма защо да се безпокоим от него. Взимайки такова решение, те се разделиха. Аз притворих капака, зад който стоях, но като видях, че гуверньорът се кани да влезе в залата при мен, се хвърлих на възглавницата с объркана глава от чутото току-що. Гуверньорът отвори вратата, помисли, че спя, и тихичко я затвори. Аз веднага скочих на крака и чух шум на отдалечаващи се стъпки. Тогава отново се приближих до капаците и видях как моят гуверньор и Перонета излизат от градината. Останах сам в цялата къща…