1

Марк Духър не можеше да свали очи от младата жена, която току-що бе влязла в залата за хранене на „Фиор д’Италия“ и сега сядаше с лице към тях на една маса на три метра от тяхната.

Подобно на Духър, и сътрапезникът му беше адвокат. Името му бе Уес Фаръл, но за разлика от Духър той практикуваше професията си в по-ниските обществени слоеве. Двамата мъже бяха приятели от детинство. Фаръл надзърна над калмарите си и в опасните му очи проблеснаха искрици смях, докато се мъчеше да погълне незабележимо с поглед богинята срещу тях.

— Много е млада — отсече той.

— Тъкмо като за стария кокал, Уес.

— Хубавите ябълки свинете ги изяждат. Ама чакай — не спираше Уес, — ти не беше ли женен?

— Женен съм.

— Повтаряй си го денонощно — кимна Фаръл. — Много ще ти е полезно. Аз например съм в развод.

— Аз не мога да се разведа. Шийла никога няма да се разведе с мен.

— Тогава ти се разведи с нея, ако искаш…

— Абсурд. — После Марк се поправи. — Не че го искам, разбира се, но е невъзможно.

— Защо?

Духър хапна от пастата.

— Защото, чедо, дори в това откачено време, при положение че деветдесет процента от доходите ти идват от работата ти като съветник на Архиепископията на Сан Франциско и при положение че си изтъкнат католик като мен, един развод може да съсипе бизнеса ти. Направо да те изхвърли извън борда. Не говоря само за Църквата, а изобщо…

Фаръл отчупи залък от италианското хлебче и го потопи в малкия съд със зехтин, поставен на масата между тях.

— Вземаш го много навътре. Хората постоянно се развеждат. Например твоят най-добър приятел вече реши да свърши тая работа. Казах ли ти?

— Лидия се развежда с теб, Уес. Не ти с нея. Има голяма разлика. Боже — подскочи той, — виж я само.

Фаръл вдигна поглед.

— Бива си я.

— Какво говориш? — Духър изпиваше момичето с очи. — Тази жена е на светлинни години от твоето „бива си я“.

— Да бе, и докато се наканиш да ѝ го съобщиш, тя завинаги ще е изчезнала от полезрението ти. Я ми подай маслото.

— Маслото е смъртоносно, нали знаеш?

— Всяко нещо е смъртоносно — кимна Фаръл. — Тези калмари milleottocentoottantasei например.

— Или дори само произнасянето им.

Красив млад мъж в строг костюм — всички мъже в ресторанта носеха строги костюми — приближи масата на жената. Издърпа стола срещу нея, засмя се и ѝ каза нещо. Тя го погледна с хладно изражение. Фаръл забеляза това, а и още нещо.

— Недей да зяпаш натам сега — каза той, — ама този бастун, който седна при нея, не работи ли при теб?

Уес Фаръл отпраши към Кълъмбъс и към сградата в Норт Бийч, от която въртеше бизнеса си. Духър се повъртя около вратата на ресторанта, а после се върна на бара и си поръча една газирана вода „Пелегрино“.

Докато отпиваше от бутилката, разглеждаше отражението си в огледалото на бара. Още не беше за изхвърляне. Светлокестенявата му коса, изпъстрена с руси кичури, не бе мръднала. Само около слепоочията му едва-едва започваше да сивее. Кожата на лицето му беше като на трийсетгодишен младок.

В разцвета на своите четирийсет и шест години той знаеше, че изглежда с десет години по-млад. Това бе напълно достатъчно. Ако младееше повече, щеше да пострада бизнесът му. Тежеше точно деветдесет килограма и беше висок метър и осемдесет. Днес бе облякъл двуреден италиански костюм с едва забележим зелен оттенък, който подхождаше на пъстрите му очи.

От мястото си на бара можеше да разглежда профила ѝ. Беше се поотпуснала, но Уес бе прав — имаше някакво напрежение в позата ѝ. Мъжът с нея беше Джо Ейвъри — Уес бе познал и тук — сътрудник от шест години в „Маккейб и Рот“, фирмата, която Духър управляваше. (Маккейб и Рот бяха принудени да се оттеглят по време на застоя през последните две години. Сега, въпреки името, фактически собственик беше Духър и печалбите не закъсняха.)

Той отпиваше от водата и зяпаше отражението си в огледалото на бара. Какво всъщност правеше тук?

Просто не можеше да си тръгне. Беше нещо, което смяташе, че отдавна е надвил — това неустоимо физическо привличане.

Виж, като беше по-млад… няколко пъти още в колежа… че даже и през първите години от брака… обичайното кръшване, някоя ти каца на мушката, по време на командировка или на някой от онези ведомствени купони.

Но на това сложи край първата семейна криза, когато Шийла разбра за една от изневерите. Тя нямаше да изтърпи такова нещо. Нито да допусне то да се превърне в част от живота им. Духър трябваше да избира — или сладкия живот, или хлапетата.

Макар че впоследствие стотици пъти бе съжалявал, че не остави тогава Шийла да си грабне чукалата и да се махне, заедно с децата.

Но трябваше да признае с ръка на сърцето, че дори и тогава, преди петнайсет години, не бе имал кураж за развод, особено поради факта че вече работеше с различни благотворителни организации, да не говорим за самата Архиепископия. Това беше добре платена и чиста работа. И Шийла щеше да пресече всичко в зародиш, ако нещата тръгнеха да се сриват.

Знаеше много добре, че тя щеше да постъпи точно така. Както и днес.

Затова по-добре да изхвърли хормоните от главата си и да се съсредоточи върху реалния живот — работата, жената, децата, къщата. Да се наслаждава на отпуската, на новата кола.

Всички други като че ли се бяха вкопчили в това разграфено сигурно съществуване. То изобщо не беше за изхвърляне.

Само че Марк Духър мразеше живуркането. Никога не беше спирал да го мрази. Никога не бе обичал да играе по правилата на другите. Той просто беше по-добрият във всичко, по-умният, по-чаровният.

И заслужаваше повече. Заслужаваше нещо по-добро.

Нещата не можеха да останат такива. Бачкаш, вървиш по коловоза, остаряваш и гушваш босилека. Не можеше животът да е само това. Не и за него.

Не успяваше да изхвърли жената от съзнанието си.

Но трябваше да го направи, просто трябваше. Трябваше да повика на помощ легендарната си самодисциплина и да я изтрие от мислите си. Така или иначе, нищо не можеше да се случи между тях. Духър нямаше никакво доверие на голата страст, тези мъжкарски припадъци, последвани от дълги периоди на разкаяние. Той нямаше да падне в капана.

Най-добре да престане да мисли за нея. Или поне да не изпада в неудобно положение, да я остави да се разхожда единствено в бляновете му. Така и така не знаеше нищо за нея, нека просто да я превърне в сън.

В противен случай, ако нещата се задълбочеха, щеше да стане истинска каша. Тогава какво? Щеше да напусне Шийла…?

Най-добре да се откаже навреме. Чисто и просто пак бе изпаднал в една от своите дупки, вярвайки, че пропуска някаква възможност, която би изпълнила живота му с нов смисъл.

Знаеше прекрасно, че в живота виденията винаги разочароват. Нищо не ставаше така, както очакваш.

Трябваше просто да го преглътне, да я изхвърли от главата си и да не се рее повече в небесата. Изобщо не искаше да започва, защото знаеше ли някой докъде можеше да се стигне? Точно така — забравя всичко за нея. И няма да предприема нищо.

Беше пълна глупост, че се поддаде на момента.

Джо Ейвъри вдигна очи от хартиите, затрупали бюрото му, едно резюме, което вече приличаше на всичко друго, но не и на резюме.

— Господине?

На вратата стоеше Духър, най-готиният шеф на планетата, с едната ръка се беше подпрял на рамката, а другата бе на кръста му, сакото му беше разкопчано, а усмивката — подкупваща.

— Вдигам купон преди Великите пости. Да заредим малко батериите. Освен ако нямаш други планове…

— Ами аз…

— Ще ти хареса. Двамата с Шийла всяка година спретваме такъв купон. Нищо специално, без костюми и маски, без улични изпълнения, никакви такива. И хубава храна в изобилие, ако разбира се харесваш кажунската кухня. Значи, в осем часа, стига да имаш възможност…

Ейвъри беше млад и пълен с ентусиазъм. През тези шест години във фирмата му се бе случвало да говори с Духър не повече от стотина пъти и нито веднъж не бе общувал с него извън фирмата. Долната му челюст увисна от изненада за поканата, но той вече кимаше с глава, убеден, че ще присъства, без изобщо да разбира какво става.

От устата на Духър продължаваше да капе мед.

— Ако имаш някакви други планове, не се притеснявай, но доколкото знам, си вършиш чудесно работата и май си на път да станеш съдружник тази година, ако не греша.

— Всъщност, следващата — кимна Ейвъри.

Духър махна с ръка.

— Е, ще видим. Така или иначе, заповядай. Ако имаш гадже, вземи и нея. Или си нямаш? С една дума, поканен си. Тъкмо ще разберем за гаджето.

После Духър си тръгна.

2

След една дълга седмица дойде и денят на купона, но за беда се канеше да вали.

Духър забеляза скупчващите се над океана облаци, докато шофираше към дома си в Сейнт Франсис Ууд.

Той смяташе, че живее в най-хубавия квартал на света. Беше си хем град, хем предградие, но без неудобствата на едното или на другото. Съседите му бяха възпитани. Красив балдахин от клони засенчваше улиците през деня и създаваше чувство на сигурност през нощта. Редици от евкалипти насищаха въздуха с ухание, особено през дъждовния сезон, а през лятото идваше ред на магнолиите.

Улицата беше тиха, с големи къщи, разположени на значително разстояние една от друга. Повечето коли нощуваха в гаражите. Изключение правеха неголям брой семейства с малки деца, чиито микробуси клечаха отпред на алеите.

Следобедното слънце изпрати един последен златен лъч през облаците, който угасна, когато Духър зави по алеята пред своя дом.

Подобно на останалите сгради в карето, и неговата стара калифорнийска хасиенда беше твърде живописна отпред, с покрития с плочи двор зад ниската зидария на оградата, с вековните магнолии по моравата и с плъзналите по стрехите и трегерите лозници и бугенвилии.

Горе в кулата, където се помещаваше кабинетът на Шийла, светеше, макар още да не бе тъмно. Като си я представи там, Духър усети пробождане на онова, което той наричаше чувство на грях. Беше разтърсващо. Въздъхна дълбоко и мисълта се изпари — в крайна сметка не бе сторил нищо нередно.

Сетне даде газ по алеята.

След като паркира колата в гаража и затвори автоматичната врата зад себе си, той се върна на алеята и влезе в къщата през страничния вход, както правеше обикновено.

— Здравей! — бодро оповести завръщането си.

Знаеше, че жена му е горе в кулата и вероятно говори по телефона с някое от децата им, какъвто ѝ беше обичаят, когато го нямаше. Беше видял светлината и знаеше, че тя не е в състояние да го чуе, освен ако не извикаше силно.

В отговор чу само ехото на собствения си глас.

— Здравей. — Този път по-тихо, с гневна нотка.

Отиде до хладилника, зареден догоре за купона, и си извади една бира. Докато я отваряше, си спомни дните, когато Шийла го посрещаше още на входната врата с питието му в ръка. После сядаха в дневната, тя също си наливаше нещо и двамата потъваха в половинчасов задушевен разговор.

Отдавна не си беше припомнял това златно време, продължило и след раждането на децата. Кога точно приключи всичко? Не можеше да си спомни, знаеше само, че е било твърде отдавна. Отпи пак от бутилката, загледан през френските прозорци към задния двор.

Вятърът люлееше дългите сенки. От небето се откъснаха първите големи дъждовни капки.

— Мисля, че те чух кога влезе.

Той се обърна.

— Така ли? Не ми отговори.

Навремето жена му бе твърде привлекателна, немного висока, с тънка талия и висок бюст. Преди подчертаваше преимуществата си. Още можеше да изглежда добре, стига да пожелаеше, но вкъщи — само заради него — това вече не се случваше. Просто не я интересуваше как ще изглежда в очите му. Марк знаеше какво се крие под дрехите ѝ — тънкият кръст и стегнатите гърди бяха един мил спомен. Тя бе на четирийсет и седем и все още в прилична форма, но вече нямаше нищо общо с онова двайсет и пет годишно момиче. А и никой не можеше да очаква подобно нещо от нея.

Днес беше облечена в зелено трико и зелени еспадрили. Някога буйната ѝ черна коса сега бе прошарена — тя обожаваше естествения чар — и подстригана доста късо, а една зелена лента я придържаше назад. Когато я бе срещнал в началото, лицето ѝ бе самото съвършенство — раздалечени лешникови очи, гладко чело, ослепителна усмивка. И сега беше така, с тази разлика, че той вече познаваше до болка всяко нейно изражение и никое от тях не бе в състояние да го впечатли.

Тя се приближи и допря бузата си до неговата, целувайки приятелски въздуха.

— Говорех по телефона, Марк. С доставчиците на провизии. Щели да закъснеят половин час.

— Пак ли? Трябва да ги разкараме най-сетне.

Тя го потупа по ръката.

— Недей така. Хората са свестни, а и храната им е чудесна. Просто си се спекъл заради купона.

Шийла завъртя крана на чешмата и си напълни чаша с вода. Той отпи бавно от бирата и направи опит да се овладее. На свой ред тя отпи от водата.

— Права си — каза Духър. — Това са просто нерви. Ще пийнеш ли едно с мен?

Тя поклати глава.

— Ти си налей. Аз ще ти правя компания.

— Ще пиеш ли довечера на купона?

Шийла го погледна предизвикателно.

— Това си е моя работа, Марк. И да не пия, всичко ще е наред, нали знаеш?

— Не съм казал, че няма да е наред.

— Точно това каза.

Той надигна бутилката с бира, допи я и след това внимателно я постави на мивката.

— Съжалявам — кимна. — Права си. Нещо съм се напрегнал. Ще отида да си взема душ.

Шийла седеше с кръстосани крака пред тоалетката в будоара си зад спалнята само по комбинезон и нанасяше последните пластове грим върху лицето си. През прозореца нощта изглеждаше мрачна и потискаща. Светлините в стаята трепкаха при всеки порив на дъжда и вятъра върху стъклата. През това време в спалнята Духър се бореше с копчетата си за ръкавели. Беше изпускал едното върху шкафа вече най-малко три пъти. Ето пак.

Шийла остави четчицата с руж и се огледа.

— Добре ли си, Марк? Всичко наред ли е?

Той най-сетне успя да промуши копчето през илика, завъртя го, за да не излезе и вдигна поглед.

— Добре съм, нищо ми няма. Сигурно е заради времето.

Шийла пак се извърна към огледалото.

— Всичко ще е наред — каза тя. — Не се притеснявай. Къщата ще побере всички. Даже може да стане още по-голяма веселба.

Духър направи гримаса.

— Веселба — продума той, сякаш чуваше думата за пръв път.

Тя отново се обърна към него, този път доста по-бавно.

— Ще ми кажеш ли какво ти тежи? — Беше загрижена. — Защото не поканихме Уес ли?

Заради предстоящия развод на Уес Фаръл с жена му Лидия, Шийла бе издала разпореждане със силата на указ те двамата да не застават на ничия страна. Това бе причината да не поканят никого от тях. Щеше да бъде първият им купон без участието на най-добрите им общи приятели.

Марк Духър не можеше да признае на жена си, че му е писнало да се прави на такъв, какъвто не е. Нещо трябваше да се промени и щеше да се промени.

— Не мисля, че е това. Мога да се забавлявам и без Уес Фаръл…

— Е, сигурно не толкова — подразни го тя.

— Благодаря ти за прозрението — отвърна той.

После, когато жена му започна да се извинява, изведнъж чуха звънеца на входната врата.

Духър погледна часовника си.

— Купонджиите пристигат.

Той се извъртя на токове и изхвърча от стаята. Шийла го сподири с поглед. Изразът на лицето ѝ бе замислен и тъжен. Тя въздъхна дълбоко.

Гостите едва се бяха промъкнали през бурята. Застанали един до друг в обширното фоайе, Духър и Шийла посрещаха първите пристигнали. Бяха наели пет човека да сервират храната и напитките. Имаше разбира се и музиканти, които си правеха експерименти с мелодията на „When the Saints Go Marching In“ и както изглеждаше, щяха да продължат да го правят през цялата вечер.

Дланите на Духър бяха потни. Той всъщност не беше наясно дали жената от ресторанта е приятелка на Ейвъри. Можеше да му е всякаква — сестра, братовчедка, финансова съветничка, личната му архитектка. Но знаеше, че Ейвъри ще дойде с компания.

Не беше решил как ще постъпи, след като я посрещне. Всичко се свеждаше до нещо съвсем обикновено — просто искаше да я зърне. Ако не дойдеше с Ейвъри тази вечер, тогава…

Но тя дойде.

Духър пристъпи напред, придружен от Шийла, и се здрависа с Ейвъри, докато жената сваляше шлифера си и го подаваше на едно от момчетата, изтърсвайки капките от сплетената си по френски плитка. Беше облечена в кафява рокля от рипсено кадифе. От едната страна, там, където започваше деколтето, Духър забеляза малка бемчица. Тялото ѝ веднага откликна на музиката. Ейвъри я представяше, първо на Шийла, после…

— … а това е господин Духър, Марк, исках да кажа, домакинът ни. Марк, Кристина Карера.

Той пое ръката ѝ и съвсем несъзнателно я поднесе към устните си. Ухание на бадеми. Очите им се срещнаха и това продължи толкова дълго, че накрая тя сведе поглед.

Никой нищо не забеляза. В този миг нахлуха нови гости. Духър усети, че още държи ръката ѝ, пусна я и се обърна към Ейвъри.

— Благодаря и на двамата заради куража да преодолеете този нюорлиънски мусон. — Провлачи глас. — Шийла и аз наистина поръчахме малко дъжд, за да изглежда всичко по-истинско, но не предполагах, че ще се стигне дотук, нали така?

Беше налучкал верния тон. Те се засмяха на шегата, отпуснаха се, приети от домакина. Шийла го докосна с ръка. Явно приветстваше завръщането на чувството му за хумор. Той кимна към Ейвъри.

— Влизайте и си налейте нещо, за да се стоплите. С една дума, забавлявайте се.

Сега, след нейното пристигане, отново можеше да прелива от любезност. Първоначалните му опасения отстъпиха място на всепоглъщащо като наркотик спокойствие. Щеше да намери начин да я види и опознае. Ако не тази вечер, то…

Тя се намираше в дома му. Вече знаеше името ѝ — Кристина Карера. Нямаше лесно да я пусне.

Бяха правили ремонт на кухнята преди пет години и сега тя представляваше обширно пространство с обособен като остров кът за готвене. Дълбока шахта, вградена в мрамора, осигуряваше леда и несекващ запас от бутилки с шампанско. Срещу мивката, в другия край на стаята, имаше маса с дванайсет крака, претрупана от току-що изчистени стриди, пушена сьомга, три вида хайвер, речни раци, фрикасе от краб и скариди, големи като пипалата на омар.

Оркестърът — корнети, тромпети, тромбони, банджо и баси — свиреше нюорлиънски джаз и мелодията се носеше из голямата къща. Целият долен етаж бе завзет от танцуващите, но тук, в кухнята, летящата врата ограничаваше донякъде силата на звука и беше възможно да се разговаря.

Кристина се бе изправила до шахтата и наливаше шампанско в две чаши, поставени върху мраморния плот. Духър бе видял как тя зарязва Ейвъри в компанията на някакви младоци от фирмата, и без да губи време бе тръгнал след нея с чаша в ръка.

Той изникна ненадейно зад гърба ѝ.

— Ще бъдете ли така добра да сипете и на мен? — Духър нареди чашата си до другите две върху плота.

Тя се обърна и се засмя.

— Да, разбира се. — За миг погледът ѝ се задържа върху него. — Купонът е чудесен. Благодаря ви. — Момичето наведе чашата му, наля малко шампанско, изчака пяната да се слегне и я допълни.

— Жена, която знае как да налива шампанско — отбеляза Духър. — Тъкмо си мислех, че това изкуство е забравено.

Тя се съсредоточи върху заниманието си.

— Не и в моето семейство.

— Някъде оттук ли са родителите ви?

— Не. Долу от юг са. Всъщност, от Оджай.

— Наистина ли? Харесвам Оджай. Често си мисля да се заселя там, като се пенсионирам.

— Е, дотогава има много време…

— Не толкова, колкото си мислите… — Тя му подаде чашата и с нея той докосна нейната. — Като се сетя за онзи розов миг!

— Вие наистина познавате Оджай — засмя се тя.

Градчето Оджай бе разположено в една долина зад Вентура и често залязващото слънце, разкъсвайки увисналата над океана мъгла, сякаш оцветяваше червените скали на долината в наситенорозово. Местните жители много ценяха тази игра на цветовете.

— Казах ви, че обичам това място — потвърди Духър.

— Аз също.

— Но, така или иначе, сте тук.

— Все още… — Очите ѝ блеснаха, наслаждаващи се на мига, и тя отпи от шампанското. — Нали знаете, училище. — Кристина леко се поколеба. — Всъщност юридическия факултет.

Духър се дръпна назад с ръка на сърцето.

— Да не искате да кажете…

— Боя се, че да — направи гримаса тя. — Убеждаваха ме, че си струва, макар че сега през юни завършвам, а още не мога да кажа, че съм очарована. — Усмихна се над чашата си. — Боже. Май приказвам повечко. Вината е в шампанското. Не трябваше да признавам толкова неща пред самия шеф.

Духър се приближи до нея и гласът му премина в шепот.

— Ще ви издам една тайна — в тази професия има и мигове, които не преливат от блаженство.

— Направо ме разбихте!

— И въпреки това… — продължи той.

— И въпреки това…

Неловък миг.

— Шампанското на Джо ще се стопли… нали това беше чашата на Джо?

— Жената с чувство за отговорност — заяви тя и смекчи смисъла на думите с нещо като полуусмивка, но нямаше съмнение — някаква напрегнатост по отношение на Ейвъри. Все пак момичето взе чашата му.

— Ще се хващате ли някъде на стаж това лято? Подали ли сте документи при нас?

Повечето студенти юристи използваха летата, за да трупат стаж във водещи фирми. Причините за това бяха най-различни — заради опита, заради парите или просто заради вътрешното им желание да принесат жертва пред олтара на избраната професия.

— Джо ще ме убие — поклати глава Кристина.

— Ще ви убие ли? Защо?

Тя сви рамене.

— Ами… той е в комисията, която пресява кандидатите. Ще вземе да каже, че това мирише на връзкарство, на непотизъм.

— От латинското nepos, което значи племенник. Вие да не би да сте племенница на Джо? Да не би да имате кръвна връзка до трето коляно? — Духър повдигна вежди, уж шеговито, но я гледаше без да мигне. — Да знаете, обичам тези адвокатски лафчета.

Тя му се радваше.

— Не, няма нищо такова. Той просто мисли, че няма да се получи.

— Аз мога да прошепна две-три думи на господин Ейвъри…

— Не! Моля ви, това само ще…

Той отново плътно се приближи до нея.

— Кристина… мога ли да те наричам Кристина?

Момичето кимна.

— Кажи, искаш ли да станеш добър адвокат?

— Да. Имам предвид, мисля, че съм. Аз съм юридически рецензент.

Само най-добрите студенти правеха юридически рецензии.

Духър буквално връхлетя отгоре ѝ.

— Значи ти си юридически рецензент и… — Той остави чашата си и започна да говори съвсем бавно. — Кристина, слушай. Така не правиш услуга нито на себе си, нито на фирмата, при положение че не си подаваш документите, макар да знаеш, че ще има полза. Жена, която прави юридически анализи, да не… — Беше на косъм да спомене и нещо за красотата ѝ, но спря навреме — вече никой не беше сигурен откъде започва сексуалният тормоз. — Е, добре, ще вършиш значителна работа и ще привличаш толкова клиенти, колкото не могат да привлекат половината от колегите ти накуп, макар че това е една от мръсните тайни, която в никакъв случай не бих споделил с пропитата от идеализъм млада студентка.

— Не съм толкова млада, господин Духър…

— Марк. Ти си Кристина, аз съм Марк, нали така?

Тя кимна.

— Но аз наистина не съм толкова млада. На двайсет и седем съм. След колежа изгубих две години, преди да се запиша в юридическия факултет.

— … Значи просто имаш натрупан практически опит! Виж, Кристина, след всичко това, което чух, ако не кандидатстваш в „Маккейб и Рот“, аз ще цъфна в деканата и ще те вербувам лично, ясно ли е? — Усмивката му приличаше повече на озъбване.

Тя бе преполовила чашата си.

— Трябва да внимавам какво говоря, когато пия. Сега Джо наистина ще се вкисне.

— Обзалагам се, че няма. — Марк докосна ръката ѝ. — Ти също не се стягай. Нали сме на купон. Съжалявам, ако по някакъв начин съм прекалил…

— Джо ще се вкисне. Той ми обясняваше, че няма смисъл да си подавам документите, при положение че ще се женим, защото към колеги, сключили брак помежду си, имало специално отношение…

— Ти сгодена ли си? Не виждам халката.

— Е, всъщност още не, но…

Духър продължаваше да настъпва.

— Кристина, Джо е добър адвокат, но това няма нищо общо с него. То е свързано единствено с онова, което е най-доброто за твоята кариера. Решението си е твое. Идваш и си подаваш документите, за да могат да минат по каналния ред.

— Добре.

— Обещаваш ли?

Тя кимна.

Той чукна чашата си в нейната и двамата отпиха.

3

Събуди се в зори, преди будилникът да иззвъни. Чуваше шуртенето на водата в капчуците. Дигиталният часовник на нощното шкафче показваше пет и трийсет.

С Шийла си бяха легнали чак към два, но Духър имаше способността да се буди тогава, когато пожелаеше, без значение колко дълго е спал. Беше въпрос на вътрешен контрол и самодисциплина.

А и му предстоеше да свърши нещо.

Шийла продължаваше да спи, плътно завита в своята половина на леглото. Марк внимателно стана и отиде до прозореца. В стаята беше студено, но мразовитият въздух го стегна. Той стоеше прав, трепереше и се чувстваше добре.

Бурята продължаваше да фучи, без никакви изгледи да утихне. Моравата в задния двор изглеждаше сива и печална, приютила пръснатите тук и там подгизнали храсти. Старият бряст стърчеше гол като скелет, розовите храсти протягаха нагоре възлестите си пръсти — цялото оградено с жив плет място излъчваше нещо гробовно.

Беше първият ден на Великите пости.

Ейб Глицки отвори очи в тъмнината и веднага се ококори, изплувайки от кошмарните сънища благодарение на онази биологична пружина, която крепеше организма му през последните пет месеца — откакто поставиха диагнозата на Фло.

Но за разлика от съзнанието, тялото му остана неподвижно. Раз-два и очите му се отвориха, но това беше всичко.

Лежеше, потопен в мъртвешката тишина в стаята. Жена му дишаше равномерно. Главата му кънтеше, разтърсвана от ударите на сърцето.

Глицки работеше като инспектор в отдел „Убийства“ на полицейското управление. Справяше се с времето, като разделяше дните на петминутни отрязъци според теорията, че ако успее да оцелее през следващите пет минути, всичко ще е наред.

В самото начало на дългото бдение, когато аналитичните му способности още бяха запазени, той се опитваше с огромно усилие на волята да възприема дните цялостно. Не искаше да мисли какво предстои, какво ще стане. Но очертанията на дните в един момент изчезнаха и те се разпаднаха на безсмислени парченца от време, смисълът на живота му се разглоби, накъса се.

Сега вече разчиташе на петминутните интервали. Беше дееспособен в рамките на тези пет минути, после концентрацията му изчезваше. Всеки час съдържаше дванайсет петминутни интервала или двеста и четирийсет за двайсет часа. Той съзнателно вършеше пресмятането. Денонощията му се състояха средно от двайсет часа. Будуване на петминутки, двеста и четирийсет будни петминутки всеки ден. Нещо като символ.

Чудеше се как може да не му се спи въпреки умората, изобщо да не му се спи. Никога не му се спеше, въпреки че умората му вече надхвърляше възможностите на въображението, отдавна бе излязла извън пределите на собствената му физическа издръжливост; но мозъкът му не спираше да щрака.

Понякога след полунощ или в зори организмът му изключваше и той пропадаше в бездната, без да има обаче чувството, че това е сън.

Снощи — слава на Бога — зъбчатите колела в главата му като че ли позабавиха ход, докато лежеше в леглото до жена си, потънал в молитви.

Но ето че сега — пук — бдението отново започваше.

Цифрите на часовника се бяха променили — кратко трепване в периферното му зрение, единственият лъч светлина в стаята — и сега показваха пет и петнайсет. Още цареше дълбок мрак, но вече миришеше на утро. Далеч по-добре, отколкото три и трийсет, когато вече беше буден и целият дълъг ден се бе проточил пред него, а още бе нощ.

Той се надигна и стъпи на пода.

В шест и петнайсет Духър беше заел място в петата редица столове в църквата „Сейнт Игнациус“, намираща се в района на Университета в Сан Франциско, заради предчувствието си, че Кристина Карера наистина ще се появи, както на шега бе подхвърлила, докато се разделяха снощи.

Духър установи, че вероятността тя да се надигне и да дойде специално в църквата заради едно намазване на челото с пепел е нищожна, но нищожните вероятности никога не го бяха притеснявали.

Ами каква беше вероятността — навремето, когато бе на петнайсет — бейзболният отбор на Сан Карлос, Калифорния, в който играеше и той, да извърви целия победен път до финала? Когато Духър влезе в края на седмото раздаване, двама пропуснаха, един падна, а най-добрият му приятел Уес Фаръл стоеше на втора база. И точно Духър да направи онзи удар, с който спечелиха всичко?

Нищожните вероятности.

Или когато бе управител на „Макдоналдс“ в Менло Парк през 1966 и 67, по време на първите две години от следването си в Станфорд, и реши да купи акции, които му предложиха като на „ръководен кадър“, въпреки че това намали възнаграждението му с десет процента и то падна под три долара на час, а приятелите му жив го ожалиха, задето, по техните думи, бе хвърлил хиляда долара ей така, на боклука, но Марк и тогава бе имал предчувствие и наистина, когато завърши юридическия осем години по-късно, акциите му вече струваха над шейсет и пет хиляди долара и с тяхна помощ той и Шийла можаха да платят първоначалната вноска за къщата, която той още притежаваше и която им излезе общо деветдесет и седем хиляди долара през 1975, а сега струваше над милион.

Нищожните вероятности.

Беше коленичил, коляното му бе болезнено притиснато между меките подложки; спомняше си за някои от другите рискове, които бе поемал. Времето…

Но в този миг, прекъсвайки спомените му, Кристина се появи в периферното му зрение. Той сведе ниско глава като искрен богомолец. Беше облечена с дънки, ботуши, палто от изкуствена материя и все още не го бе видяла. Продължи напред, също сведе глава и само през няколко стола от него коленичи на друг ред.

Семейство Глицки живееха в горната половина на къща близнак на Лейк стрийт. Ейб бе влязъл в кухнята и плискаше лицето си със студена вода. Поривите на дъжда продължаваха да заливат покрива, но на изток върху небето се бе появила малка алена драскотина, която се виждаше отдясно, през прозореца над мивката.

Трябваше да започва със задачите, но сякаш бе затиснат от скала. Естественият ред на нещата беше нарушен.

Как изобщо можеше да се справи сам?

Просто нямаше да си задава този въпрос, не и през тези пет минути. Това щеше да го парализира. Нямаше да мисли сега.

Той зависеше от Фло — тя бе едно от най-компетентните човешки същества на света. Двамата отдавна си бяха разделили домашните задължения. Глицки бе поел чистенето и подреждането; ако имаше нещо да се поправи, нещо да се премести, а освен това миеше съдовете и подреждаше рафтовете, стаите и сервизните помещения. Когато се родиха момчетата, той сменяше пелените им и топлеше пюренцата, но същинската грижа за тях — преобличането, храненето и доброто им настроение — лежеше върху Фло.

Сега обаче всичко се бе стоварило на неговите плещи.

Как щеше да се оправи?

Хайде, млъквай!

Не че му тежеше работата или мисълта за нея. Фло не беше само жената, която облекчаваше всекидневието му. Тя бе неговият партньор. В рамките на някакъв глобален порядък Глицки усещаше, че той и тя са двете половини на едно и също нещо.

Съвместният им живот — неговата работа, нейните умения, момчетата — всичко се крепеше на общите им усилия. Как ли щеше да продължава това, когато едната от двете ръце сега бе извън строя? Въпросът не беше да изпъди мислите от главата си. Защото не ставаше дума за обикновени мисли.

Ейб премести тежестта на тялото си върху ръцете, с които се бе подпрял на мивката в опит да се пребори със замайването. Сякаш земята под краката му бе изчезнала и той се бе озовал надвесен над кънтяща бездна.

Когато вдигна глава, алената драскотина върху небето не се бе разширила кой знае колко.

След суматохата около намазването с пепел Духър си помисли, че ще е по-добре да изчака Кристина, отколкото да се блъска в навалицата, за да се приближи до нея. Затова застана отвън на стъпалата, загледан в дъжда.

— Господин Духър?

Той се обърна с отработен израз на изненада, примесен с любопитство и се направи, че не може да се сети точно откъде я познава. Знаеше я отнякъде, но…

— Кристина — напомни му тя.

— Да, Кристина. Извини ме, още не съм се събудил съвсем.

— Знам. Тази сутрин ставането беше малко…

— Важното е, че сме тук. Това е, което ще видят очите на Господ.

— Очите на Господ — повтори тя.

— Покаяние — продължи Марк. — Великите пости. Има хора, които зачитат Деня на благодарността или Коледа. Но аз имам нужда от напомняне за тленността. — Той сви рамене. — Един от най-опасните капани пред адвокатите е мисълта, че това, което вършим всекидневно, е важно и значимо.

— То е важно, не е ли така? Имам предвид, да участваш в решаването на хорските проблеми…

Той докосна петното от пепел на челото си.

— Май всичко се свежда до това. — На лицето му цъфна извинителна, самоосъдителна усмивка. — Тази мъдрост ти беше изтърсена от Марк Духър. Съжалявам.

Кристина не сваляше поглед от него.

— Знаеш ли, ти си интересен човек.

На плота пред Глицки лежаха десет филии хляб. Това означаваше пет сандвича. По два за големите момчета, Айзък и Джейкъб, и един за бебето — не, какво ти бебе, скастри се той, за десетгодишния О Джей.

— Какво гледаш? — чу той глас зад себе си. Най-малкият му син също бе ранобудник, заради кошмарите. Изобщо всеки в жилището беше странна птица. Облечен в костюма на Човека Паяк, който му служеше за пижама, О Джей стоеше подпрян на кухненската врата. Кой знае откога стърчеше там.

— Правя сандвичите за обяд.

— Пак ли?

— Пак.

— Нали вчера прави сандвичи?

— Знам. Това често ще се повтаря. Аз ще правя сандвичите, ясно ли е? И нека да говорим по-тихо. Другите още не са станали. Какво ти се яде?

— Нищо. Аз не обядвам.

— О Джей, всеки ден обядваш. Кажи какво искаш.

— Нищо.

Дърветата, които се виждаха на дневна светлина от прозореца зад тяхното жилище, бавно започнаха да се открояват на фона на небето. Утрото набираше скорост.

Ейб нямаше намерение да воюва със сина си заради храната. Просто щеше да му направи закуската и да му я сложи в кутията. Ако искаше — да яде, ако искаше — да не яде. Глицки беше на около четирийсет и пет години. Беше навлякъл само долнището на пижамата си, онази със зеленото райе. Той прекоси кухнята, коленичи на едно коляно пред сина си и го дръпна да седне върху другия му крак.

— Как спа?

— Добре. — О Джей си беше такъв, трябваше да вадиш думите му с ченгел от устата.

— Имаше ли кошмари?

— Хич.

— Добре. Това е добре.

Но ръчичките на момчето обгърнаха врата му и телцето му се залепи за гърдите на Глицки. Останаха вкопчени така за миг. Това не беше прегръдка. Обикновената прегръдка щеше да го отблъсне.

— Знам, че не искаш нищо за ядене. Ама ако случайно ти се дояде, какво би си поискал?

Момчето го стрелна с очи. Раменете му се свиха.

— Джиджипапо, навярно.

На Ейб му отне цяла минута, за да включи.

— Добре, ти се обличай. Аз ще го направя.

О Джей още не искаше да напусне бащиното си коляно.

— Ама тъй, както мама го прави, бива ли?

Глицки пое дъх.

— Добре. Как го прави тя?

— Не ми викай в ухото. Не е чак толкова трудно.

— Не викам. Наопаки, шептя. И не съм казал, че е трудно. Сигурен съм, че е фасулска работа. Просто искам да знам как точно го обичаш, за да го направя по същия начин.

— Казах, че нищо не искам. — В очите на момчето се появиха сълзи, заплашвайки да потекат. — Просто забрави.

Глицки не го пусна да си тръгне.

— Без такива, О Джей. Искам да го направя както трябва. — Струваше му известни усилия гласът му да не звучи като на ченге. Това беше синът му. И той го обичаше. — Кажи ми сега как точно мама прави джиджипапото — помоли той ласкаво. — Хайде, направи това заради мен, приятел.

— Много е лесно.

— Убеден съм. Просто ми кажи.

Последва пауза за размисъл. Сетне О Джей стана от коляното му. Глицки също се изправи.

— Хляб, после маслото — ти никога не слагаш масло, но мама винаги слага. Първо трябва да сложиш маслото и чак тогава фъстъченото масло, върху другото. А върху втората филийка намазваш конфитюра.

— Аха. Масло, после фъстъчено масло и накрая конфитюр. Разбрах.

— Конфитюра на втората филийка.

— Ясно. Ама нали така или иначе залепваш филийките, тъй че фъстъченото масло и конфитюрът се смесват.

— Но ти не ги правиш така. Вчера веднага усетих.

— Вчера не сложих първо маслото.

— Не беше само това.

— Какво друго?

— Ами беше намазал конфитюра върху фъстъченото масло.

— Май така беше, прав си.

Глицки не можеше да повярва, че води този разговор. Неговият свят се разпадаше, както и светът на сина му, а те двамата разискваха напълно незабележимата разлика при поставянето на конфитюра върху едната или другата филийка от сандвича.

Но той нямаше сили да каже на О Джей, че това е глупост. А може би не беше глупост. Във всеки случай не бе по-глупаво, отколкото самият разговор. Навярно това беше желанието на сина му за някакъв ред, след като детската му вселена се сгромолясваше — конфитюрът върху филийката, не върху фъстъченото масло.

Едно нещо, което малкият можеше да контролира.

Той прегърна сина си, погали го по раменете, а след това го потупа да отива в стаята да се облича.

— Ясно, първо върху филийката — извика след него.

Но добре знаеше, че нищо не му е ясно. Джиджипапото беше нещо странно и ирационално, първата дума от онзи нов език, за който ушите му бяха глухи.

Останалите осем филийки хляб лежаха пръснати пред него на плота. Ейб Глицки изобщо не можеше да се сети какво трябва да прави с тях.

Дъждът продължаваше да вали с упорството на метроном. Вятърът бе престанал и от черните облаци се лееха отвесни потоци вода. От четирийсет години заведението на Миц Картър „Мъдхаус“ предлагаше най-уханното кафе по цялата Калифорния стрийт. Духър и Кристина седяха вътре на масичка до един от прозорците. Миц Картър сервираше кафето в ръбати очукани кани, отломки от някоя разпродажба преди двайсет години.

— Преди доста години наистина направих опит да скъсам с католицизма — говореше Духър. — Престанах изобщо да стъпвам в църква, макар че точно тогава вече се бях захванал с някои от делата на Архиепископията. По дяволите, много от отците, с които работех, също не стъпваха в църква. Но разбрах, че това не съм аз. Имах нужда от църковната служба.

— Не мисля, че причината е била тази — прекъсна го Кристина. — Няма нужда да ми го обясняваш. Ти просто вярваш в Бога.

— Това е проблемът. Наистина вярвам.

— Това не е никакъв проблем.

— Как да ти кажа… — Той отпи от кафето и побутна храната в чинията си.

— Защо това да е проблем? — продължи да настоява тя.

Решавайки да ѝ отговори, Марк незабележимо въздъхна.

— Виж сега. Както знаеш, ние адвокатите имаме навика да защитаваме със зъби и нокти позициите си. Трудно е да защитаваш позиция, която не се подчинява на ясна логическа схема. Но всъщност всичко опира до вярата. Или вярваш, или не вярваш. Макар че, реално погледнато, няма никаква причина да вярваш.

— Или да не вярваш?

— Но не можеш да доказваш отрицателно съждение.

— Че кой те кара да го правиш? — насочи пръста си към него тя. — Това е въпрос на личен избор.

— Знам, така е. Права си. Само че това ме разграничава от колегията. Старомодно е, объркано е…

— Напротив. Не е. Не и при теб.

— Казваш ти — посочи я той с пръст.

— Аха — усмихна се тя, — казвам аз.

— Значи разбрахме се. А ти какво мислиш за тези неща?

— Какво мисля за кои неща?

— За религията. За вярата. Защо дойде да се бележиш с пепел в — Марк погледна часовника си — седем часа на това твърде сурово утро от първия ден на Великите пости?

Тя погледна закуската си, отряза парче вафла и го потопи в сиропа. Но вилицата ѝ остана във въздуха.

— Отлагаш отговора — отбеляза Духър.

— Може би имаш право — кимна Кристина с наведена глава.

— Извинявай. Не исках да те притеснявам.

Тя си пое дъх и вдигна глава. Очите ѝ блестяха.

— Заради покаянието, най-вече. Да си изясня нещата.

Духър я гледаше очаквателно.

— Нашият разговор май не е от най-актуалните, не мислиш ли? — подхвърли той. — Вяра и покаяние. Сякаш се намираме в Средновековието. Напомня ми малко нашите уединения с Уес.

Лицето ѝ излъчваше благодарност за дадената отсрочка.

— Уес?

— Уес Фаръл, най-добрият ми приятел.

— Най-добрият приятел. Още едно старомодно схващане.

Духър се взираше в лицето ѝ. Нещо я притесняваше, нещо я измъчваше. Той продължи да бърбори, за да ѝ даде възможност да се успокои, стига и нейното желание да беше такова.

— Аз и Уес, в ролята на изгнаници. Нашите бягства. Ние си ги наричаме зареждане на душата, беседа за необозримото, възстановяване на връзката.

— Ти си щастливец, че имаш такъв приятел — каза Кристина. И след кратка пауза добави: — Да вярваш още в духовния контакт.

Марк се почувства окрилен. Тя нямаше намерение да заобиколи темата, да скрие главата си в пясъка от случилото се, каквото и да беше то. Поне днес, поне сега нямаше да постъпи така. Искаше да се изповяда и го канеше да зададе въпросите си.

— Историята е толкова банална — започна тя. Харесваше ѝ начина, по който се повдигаха ъгълчетата на устата му.

— Случва се — сви рамене той.

Тя се наведе през масата.

— Помниш ли като ти казах снощи, че след колежа две години съм работила някъде? Това не е вярно.

Кристина потърси на лицето му знак за неприязън или отегчение, без да е съвсем сигурна какво точно може да очаква. Беше готова да свие охлювените си рогца при първия сигнал. Марк само кимна, изпълнен с търпение и толерантност. Тя си пое дъх и продължи:

— Той беше професор в Санта Клара, мой ръководител. Страшно готин тип, разбира се — женен. Вероятно вече се досещаш за всичко, което ще ти кажа, нали?

— Споделяла ли си тези неща?

— Не — поклати глава момичето. — Те са твърде…

— Слушам те с огромен интерес — поощри я той. — Ако така ще ти олекне…

Навън през прозореца се виждаше как дъждът залива паркинга и струите му падат косо върху стъклото.

— Той щеше да напусне жена си — започна тя. — Това беше най-големият ми проблем, когато започна всичко — как така ще разруша семейното му огнище. Но той ми каза, че двамата с Марги отдавна не се обичали и че така или иначе щял да я напусне, тъй че аз не съм била виновна за нищо… Предполагам, че страшно съм искала да му повярвам.

— Не си първия човек, на който се случва такова нещо.

Кристина бе променила позата си, единият ѝ крак бе изпънат на пейката, беше се подпряла с лакът на масата и бе наклонила тялото си към него. Келнерката се появи да изчисти масата и те млъкнаха, наблюдавайки я как вдига съдовете и бърше масичката.

— Желаете ли още кафе?

След като си наляха, Духър я подкани да продължи.

— Сигурно болката е била голяма. А и цялата история далеч не е толкова банална.

Тя продължаваше да си хапе устните.

— Ти чу кратката версия — за едно момиче, което се влюбило в професора си, който се канел да напусне жена си, когато момичето се дипломира…

— Кристина…

Тя вдигна ръка.

— Слушай. Сега става много по-кофти. Момичето си има най-добра приятелка от детинство, да я наречем Джини, която одобрява връзката им, понякога служи за параван пред неговата съпруга и така нататък. Нашата героиня забременява — между другото, професорът ѝ бил казал, че е стерилен, ниска оплодителна способност на сперматозоидите, нещо такова. И сега я обвинява, че е спала с друг — нямало как той да е бащата. Накрая, тъкмо като се дипломира, я разкарва.

Кристина посегна към чашата си, отпи бързо и преглътна. После погледите им се срещнаха.

— Момичето абортира — каза тя. — И тук историята свършва. Казах ли ти? Съвсем банална случка. Впрочем, за епилог професорът зарязва жена си и се жени за приятелката Джини, колкото да стане кашата пълна.

Духър вдигна каната си с две ръце и духна в горещата течност, взирайки се в дъжда навън.

— Затова ли е покаянието?

— Още не знам как да затворя тази страница — кимна тя. — Оттогава изминаха близо пет години. — Кратка въздишка. — Глупаво е, защото сега съм много по-мъдра. Искам да кажа, завърших следването, уж поумнях. Но това някак ме промени, не само предателството на Брайън… — За миг Кристина се изчерви от споменаването на името, но се окопити и продължи: — Не само предателството на Брайън и Джини, но най-вече абортът.

Настана тишина.

— И така, какви ти бяха заниманията през двете години, преди да запишеш университета?

— Прибрах се вкъщи — долу в Оджай. Налегна ме меланхолия и се оставих в ръцете на майка и татко. Един ден с татко започнахме разговор за това, че да се предадеш в лапите на скръбта е голяма грешка. Това дръпна някаква струна в мен и реших да се захвана с нещо, пак да заживея живота си. Така се записах в юридическия, като че ли е кой знае какво. — Тя му изпрати една вяла усмивка. — Както и да е — докосна челото си, — това обяснява донякъде пепелта, покаянието…

— Както и годежа с Джо Ейвъри…

Тя избухна.

— Не съм казала подобно нещо. Защо говориш така?

Духър сви рамене.

— Откъде да знам. Просто изскочи от устата ми.

— В думите ти няма никакъв смисъл… Аз много харесвам Джо. Искам да кажа, че съм влюбена в него. Не ме гледай така.

Духър започна да говори много премерено.

— Не те гледам никак. Просто си казах мнението. Джо и на мен ми е симпатичен. Та нали аз го взех на работа, по дяволите. Защо ли съм толкова откровен с теб? Мислех, че си разкриваме душите. Ни най-малко не съм искал да те засегна. Извинявай.

Тя омекна.

— И ти извинявай. Нямах предвид…

— Всичко е наред. — Марк погледна часовника си. — А и аз трябва да бягам на работа. Искаш ли да те хвърля до факултета?

Кристина се облегна назад и сякаш се срасна с пейката.

— Сега не можеш да ме понасяш, нали?

Духър се наведе напред през масата.

— Изобщо не е така. Ще си подадеш документите при нас, нали? Днес, утре, вдругиден?

— Казах, че ще го направя.

— Наистина ли? — На лицето му се появи усмивка. — След нашата първа схватка?

Постепенно лицето ѝ отново се отпусна.

— Да — кимна тя.

Глицки затвори входната врата. Току-що бе изпратил трите момчета на училище.

Постоя около минута в тясното антре със стиснати очи, борейки се с постоянните си пристъпи на умора. Още чуваше гласовете на синовете си.

Но нямаше никакво време за разтакаване. Трябваше да свърши маса работа, защото така си бе планирал деня. Просто трябваше да не спира нито за миг — в това беше номерът.

Фло и днес беше жива, момчетата бяха здрави и се оправяха добре в училище. Ето върху тези неща трябваше да се съсредоточи. Разследваше пет случая на убийство, а освен това трябваше да продължи подготовката си за изпита за лейтенанти, макар още да не бе решил дали да се явява. Но така щеше да бъде по-натоварен.

Погледна часовника си. Време беше да отиде в кухнята и да си направи един чай. И да влезе в коловоза.

— Ейб! — Разбудена, Фло го викаше от спалнята.

— Да — отвърна, с всичката сърдечност, на която бе способен. Пресече дневната и се спря пред прага на спалнята. Жена му се бе надигнала и му се усмихваше.

— Изпрати ли ги? — Говореше за хлапетата.

Глицки рапортува:

— Съвсем навреме и в добро разположение на духа.

Тя се дръпна навътре в леглото, за да може той да седне.

— Кога стана? — попита го.

— Спах като заклан. Събудих се преди будилникът да звънне, но не много по-рано. Май беше шест и половина.

Тя докосна лицето му и прокара пръст по бузата му.

— Имаш торбички под очите.

— Очите ми просто така си изглеждат, Фло. Те са ми работен инвентар. Не искам да изглеждам прекалено дружелюбен.

— А, да — каза тя. — Това по едно време бе сериозен проблем.

— Ще останеш изненадана — усмихна се той, — като разбереш, че свидетелите ме намират за твърде сърдечен. Затова реших, че трябва да си създам по-груб имидж.

— Добре си го измислил. Да не могат да надничат в ранимата ти душа.

— Хората наистина са големи използвачи. Няма да повярваш, но е така.

Майката на Глицки, Ема, бе чернокожа. Баща му, Нат, бе евреин. Глицки беше с тъмна кожа и орлов нос. На всичкото отгоре хората първо забелязваха грапавия бял белег, който разсичаше устните му. Даже и когато под очите му нямаше, както днес, торбички, малцина успяваха да издържат на смразяващата му усмивка.

Той постави ръка на бедрото ѝ.

— А ти как я караш? Искаш ли да хапнеш? Или може би кафе? Или нестандартен секс?

— Всичките тези неща — кимна тя. — Ей сега ще стана.

— Сигурна ли си?

— Освен ако ти не държиш първо да е нестандартният секс. Но аз лично съм по-добра след кафето.

— Добре, ще се въоръжа с търпение.

— Слагай водата да ври — поръча тя. — Аз ще се измия през това време.

Той отиде в кухнята. Отгоре на масата се търкаляха остатъците от закуската на момчетата — празни купички, кутии от бисквити, мляко и пръсната навсякъде захар.

А също и полицейските му доклади — петима мъртъвци и всички факти от живота им, които Глицки бе успял да събере. Най-неприятният случай от тази смъртоносна жътва бе свързан с една млада жена, Таня Уилоус, изнасилена и умъртвена в жилището си.

Бисквитите в бюфета. Захарта на плота. Млякото в хладилника. Хладилникът плаче за почистване — щом върху сиренето има толкова мухъл, какво ли е на рафта с месото?

Събери захарта от масата. Гъбата смърди. Навярно я ползва поне от три месеца. Отдавна трябваше да я хвърли, но нямаха нова. Откъде ли можеше да се набави гъба? Не си спомняше да е купувал изобщо гъба през целия си живот.

А после кафето, бързо, водата вече ври, а той още не го е смлял. Трябва да смели наведнъж много, за да не се шушка с това всяка сутрин, но пък Фло обичаше кафето ѝ да е прясно смляно и той искаше тя да има…

Хубавото е поне, че тази сутрин той и Фло се събудиха в чудесно настроение. Ако успееше да запази това настроение и през следващите пет минути, а защо не и през следващия половин час, а също и тя, и утре да бъде така, а и през следващите дни…

4

Седемгодишната тойота на Кристина дълго време отказваше да запали. Когато накрая двигателят заработи, чистачките на колата сдадоха багажа. Затова тя се спусна пеш от възвишението, на което се намираше Университета, надолу край болницата „Сейнт Мери“, като възнамеряваше да прекоси парка „Голдън Гейт“ въпреки дъжда, който се изливаше през тази първа сряда на Великите пости. Прекият път щеше да ѝ даде възможност да стигне навреме на работа.

Но тя не бе съобразила едно — че Сан Франциско е град с неизчерпаем местен колорит. Началото на големия ден се бе превърнало в солиден повод за група полуголи друиди да проведат нещо като церемония в чест на култа си към дърветата, придружена с песнопения, хлопане и ръкопляскане, които свидетелстваха, че хората от сектата страшно се забавляват.

Кристина сви надясно в опит да заобиколи процесията, но една ниска и дебела жена, сравнително млада на вид, препречи пътя ѝ. Раменете ѝ бяха покрити с шал, в косата ѝ бяха вплетени цветя, надолу беше с дълга кожена пола, но гърдите ѝ бяха напълно голи. Когато стана пределно ясно, че Кристина няма да се присъедини към тях и всъщност отиваше на работа, жената изведнъж се превърна от високопоставена жрица, изпълняваща мисията си, в обикновена улична актриса.

Когато най-сетне се добра до Хайт стрийт, където се намираше Центърът за оказване на помощ след изнасилване, тя бе плувнала в пот и бе закъсняла с цели двайсет минути за срещата си.

Шеф ѝ беше неомъжената, впечатляваща и устата Саманта Дънкан, истинска трийсет и пет годишна амазонка. Тя бе фанатично убедена, че отношенията между половете представляват бойно поле и това нейно убеждение обслужваше чудесно професионалната ѝ роля — да дава съвети на изнасилени жени.

Вродената ѝ състрадателност към жертвите за нещастие се съчетаваше с ярко изразено нетърпение към бавния процес на зарастване на душевните рани на пострадалите, към тежката правна процедура за издирване, разпознаване и наказване на нападателите им и към факта, че административната дейност на Центъра се крепи единствено на усилията на няколко доброволци с непълен работен ден.

Когато Кристина се яви на първото си интервю за постъпване на работа, Сам я бе впечатлила главно с чувството си за хумор и със страстта, която се излъчваше от всяка нейна клетка. После я бе запознала с ясните си изисквания. „Знам, че тук се работи безплатно и на доброволни начала — бе казала Саманта, — но държа моите доброволци да се отнасят към работата си така съвестно, сякаш са на служба. Искам да идвате на работа тогава, когато сте обещали. Не съм човек, който лесно прощава.“

До днес Кристина бе проявявала точност и отговорност към задълженията си. Сам излъчваше вътрешен огън, имаше присъствие, това силно допадаше на Кристина и тя искаше да ѝ засвидетелства благодарността си. Освен това се стремеше да докаже, че не е дилетантка — още един дълбоко личен неин повод да бъде изрядна.

Много от бариерите в общуването между тях вече не съществуваха — Сам и Кристина бяха ходили два или три пъти да пият кафе навън и бяха обсъждали актуални теми или политика. Кристина вярваше, че двете се намират на прага на истинското приятелство.

Но Сам не притежаваше и капчица търпимост към доброволците си, защото вечно ги подозираше в липса на добросъвестност към работата и затова избягваше да влиза в по-тесни отношения с хората от екипа.

Тази сутрин, докато изтърсваше водата от дрехите си, Кристина разбра, че тяхната крехка дружба сериозно е пострадала.

Сам не я посрещна с усмивка.

— А, ето че нашата най-сетне пристига. Кристина, това е сержант Глицки. Той е от полицията и разследва… така де — въздъхна Саманта, — ти вече познаваш този случай. Нека той сам ти обясни всичко. Сержант, беше ми приятно да се видим. — И Сам удостои Кристина с бегъл поглед, преди да се скрие в кабинета си.

Кристина реши да не се занимава повече със Сам, поне не сега, и насочи цялото си внимание към мъжа пред нея.

Първото ѝ впечатление беше, че този човек, Глицки, си има големи неприятности. Още от пръв поглед се разбираше, че е под невероятно напрежение, че е раздиран от огромна душевна драма, която едва успяваше да прикрие с цената на нечовешки усилия. Тя забеляза, че преди да протегне ръка и да се здрависа с нея, пръстите на ръцете му ту се свиваха, ту се отпускаха. За нейна изненада, здрависването беше почти нежно, а допирът — много по-мек, отколкото очакваше.

На лицето му се мярна нещо като полуусмивка, но тя изобщо не успя да смекчи погледа му.

— Разследвам убийството на Таня Уилоус и Сам ми каза, че вие сте разговаряли приживе с нея.

Кристина кимна.

Неуверена, объркана и смутена, Таня бе най-скорошния им трагичен случай — деветнайсетгодишна, току-що пристигнала в Сан Франциско от Фарго, Северна Дакота, тя бе идвала в техния Център три пъти. Мислеше си, че е била изнасилена, имайки предвид чисто техническата страна на въпроса. Момчето било по-голямо от нея. Не били гаджета. Смущението ѝ идваше от факта, че тя познаваше своя нападател — той не се бе нахвърлил върху нея, изскачайки иззад някой храст. Така че тя не беше съвсем сигурна дали нейното е било същинско изнасилване.

Той започнал да посещава жилището ѝ, постепенно ставал все по-настойчив и накрая я насилил — за последното нямаше никакви колебания — но от друга страна, в никой случай не се държал като човек, който може да я нарани или нещо подобно.

Той дори не я беше ударил, макар че тя изпитвала страх, че ако му откаже… може би самата тя имала вина за случилото се, държейки се по особен начин — разбирала ли Кристина какво иска да каже? Изобщо възможно ли е такова нещо? Да изпращаш грешни сигнали.

Но тя определено се чувствала принудена насилствено да осъществи полов акт, била насилена — казвала му не, не, не, а той не спирал — без обаче това да означавало, че Таня възприема момчето като престъпник или нещо такова и всъщност искала само едно нещо от него, да я остави на мира. Не искала да му създава неприятности, може би изобщо не била за тях…

И изведнъж, преди четири дена, убийството на Таня гръмна по всички медии. Била изнасилена в жилището си, завързана за леглото със запушена уста и удушена.

От центъра съобщиха в полицията за случилото се.

Кристина усети, че трябва да прочисти гърлото си. Глицки я питаше нещо, което тя не чу.

— Съжалявам…?

Той не показа никакво недоволство от това, че се налага да повтори въпроса си.

— Чудех се какво точно ви е разказала за онзи мъж…

Кристина седеше на ръба на изтърбушеното канапе.

Тя се наведе напред, подпря лакти на коленете си и сплете ръце. Косата ѝ, още мокра от дъжда, падаше върху лицето ѝ.

— Почти нищо — каза тя. — Познавала го е. Живеел наблизо, може би даже в нейния жилищен блок. Знаеше, че ако се премести, ще може да му избяга, но не можеше да си го позволи.

Глицки кимна.

— А и не е искала да повдигне обвинение.

— Мисля, че в крайна сметка щяхме да стигнем дотам, но не… веднага.

— Нямате представа за името му, за инициалите му, за някакъв прякор…?

— Не, нищо. Не мисля. Бих искала… Просто съжалявам — поклати глава тя.

— Дали разполагате с някакви записки от разговорите, върху които мога да хвърля едно око? Може би оттам ще изскочи нещо…

— Помня, че си водех записки. Трябва да ги потърся. Не е кой знае какво, но наистина…

Лицето на сержанта потъмня — той се взираше невиждащо през запотеното стъкло към хаотичното автомобилно движение по „Хайт“.

— Да ви предложа нещо? — попита тя. — Кафе или нещо друго?

Глицки не отговори.

Тя го докосна по ръката.

— Сержант?

— Да. Съжалявам. Мислех си нещо — обърна се пак към нея той.

— Добре ли се чувствате?

Внезапно лицето му престана да предизвиква ужас. Върху него се изписа тъга.

— Малко съм разсеян — призна той. — Жена ми е болна. — Направи пауза. — Да, един чай ще ми дойде добре, благодаря.

Още не бе станало пладне.

Просто съм уморена, каза си Кристина. След цялата дандания. Купонът продължи поне до два, а после се наложи да води отново нощни спорове с Джо. На сутринта стана рано заради църквата, сетне последва емоционалната закуска с Марк Духър, колата ѝ не запали, срещна онази неохипарка в парка и накрая цупенето на Сам съвсем я срази.

След това Таня Уилоус и Ейб Глицки с тази негова скръб и болната му жена.

Внезапно дъждът отново плисна зад гърба ѝ по смрачения прозорец, около бюрото ѝ притъмня и нещо в нея се прекърши. Тя потърка очи с опакото на ръката си като малко дете, за да прогони сълзите, но те потекоха.

Всичко беше от умората.

Такъв внезапен срив не ѝ се бе случвал поне от две години. Този път нямаше да допусне мисълта, че всичко това е свързано с бебето, което загуби, и с нейното минало. В никакъв случай. Миналото беше зад гърба ѝ и тя нямаше да му се даде. Просто тази сутрин ѝ се случиха много неща, това бе причината.

Трябваше да се стегне. Точно така щеше да направи.

Кристина изтри отново лицето си и с подсмърчане стана от бюрото, взе шлифера си и вдигна високо яката. Дъждът щеше да скрие сълзите.

Никой нямаше да забележи нищо.

5

Духър нямаше нужда от никакви обяснения, но щом архиепископът искаше да си излее душата, Марк не би му попречил — в крайна сметка, той беше клиентът, който плащаше за всеки час по триста и петдесет долара. Двамата се намираха в канцеларията на Архиепископията, над детското игрище на „Мишън Долорес“. Винаги провеждаха тук неофициалните си срещи, сред детската глъч, която заливаше отвсякъде тази светая светих на Флеърти.

Въпреки че епархията имаше щатен адвокат, делата бяха толкова много, че сам човек не можеше да се справи. Затова често се налагаше да се прибягва до услугите на частни фирми. С течение на времето фирмата на Духър се бе специализирала в светските дела на Църквата — в купищата хлъзгави казуси за длъжници, управление на имотите или такива от личен характер.

Колкото до Духър, той се бе сближил с Флеърти не само заради способността си да разсича дипломатично и експедитивно заплетените случаи, но и заради ненатрапчивата, ала постоянна линия на безпощадност в работата — нещо, което архиепископът дълбоко ценеше и сам демонстрираше в поведението си.

И двамата не обичаха да оставят днешната работа за утре. Понякога за архиепископа бе по-изгодно делата да се движат не директно от канцеларията му. Така че Духър, макар и неофициално, изпълняваше ролята на пръв съветник, на consigliere.

Подобно на Духър, и Флеърти бе стегнат мъж, който изглеждаше поне десетина години по-млад от истинската си възраст. Не бе за вярване, но петдесет и седем годишният архиепископ печелеше редовно поне половината от игрите на скуош с Духър. Сега свещеникът бе облечен по домашному — с черни чехли с пискюли, с черни панталони и бяла риза. Духър почти се бе излегнал в тапицирания с червена кожа фотьойл. Беше съблякъл сакото си, а вратовръзката му бе разхлабена.

— Не знам защо такива постъпки винаги ме заварват неподготвен — говореше Флеърти. — Всеки път очаквам да срещна в хората, с които общувам, доброто, а те непрекъснато ме разочароват. Вероятно си мислиш, че би трябвало вече да съм се понаучил.

Духър кимна.

— Другият вариант е да не очакваш нищо от тях.

— Не бих могъл да живея по този начин. Няма да издържа. Вярвам, че дълбоката ни същност е направена по Божие подобие и човешката природа не може да е лоша. Заблуждавам ли се, Марк? Не може да се заблуждавам.

Духър си помисли, че ще е най-добре да не припомня на Негово Превъзходителство как бе предсказал с хирургическа точност в по-ранните етапи на съдопроизводството какво точно ще се случи в надвисналия над главите им съдебен процес. Но тогава мнението му не бе зачетено.

— Не се заблуждаваш генерално, Джим. Просто всеки случай трябва да се разглежда отделно, сам за себе си.

Флеърти погледа още някое време през отворения прозорец надолу към училищния двор, а после се извърна към адвоката си.

— А сега да се върнем обратно от философията към задачите си. — Той издърпа един стол. — И така, какво ни предстои днес?

Духър се огледа за документацията си, макар че всичко му бе в главата, вдигна куфарчето си от пода, отвори го и издърпа една жълта папка с надпис „Фелиция Деп“.

Госпожа Деп бе пристигнала в Щатите от Сайгон през 1976 година като млада самотна майка със солидно наследство, получено от починалия ѝ във Виетнам съпруг. След установяването си в един от районите на Сан Франциско тя бързо се бе превърнала в една от най-ревностните енориашки към енория „Сейнт Майкъл“, но заедно с това и в постоянна любовница на пастора отец Питър Слокъм.

През следващите двайсет години, по един или друг повод, госпожа Деп бе дала на отец Слокъм сума от порядъка на петдесет хиляди долара. Всичко щеше да е наред, ако преподобният отец не бе издигнат в монсиньор и не бе заминал за назначението си далеч от нея, чак в Менло Парк.

С една дума, беше я зарязал и жената сега си искаше парите обратно. За целта се бе обърнала към един млад напорист адвокат от нейната общност на име Виктор Транг.

Този Транг наистина не се подвизаваше в полето на медицината, но за него спокойно можеше да се използва определението „преследвач на линейки“. Едва свързвайки двата края през тригодишния период след завършване на едно от вечерните училища, където се преподаваше и право, той пое случая с единствената мисъл за полагащия му се хонорар в размер на една трета от петдесетте хиляди долара, които госпожа Деп си искаше обратно.

Транг даде под съд Архиепископията за измама — отец Слокъм бе пристъпил обета си за безбрачие и бе взел парите на госпожа Деп под лъжлив предлог, обещавайки ѝ, че рано или късно ще хвърли расото и ще се ожени за нея.

Ето в каква каша се бе забъркал Духър, въпреки че делото не го привличаше особено. На всичкото отгоре беше служил във Виетнам след завършване на колежа и спомените оттам далеч не бяха сред любимите му.

Така или иначе, смяташе, че ще е по-добре да започне да свиква. Винаги готов да се преклони пред различното, Сан Франциско се бе препълнил с тези азиатски навлеци. Все по-често на мушката заставаше типично американското — нещо, което Духър не би могъл никога да приеме.

Във всеки случай, поне в началото, делото Деп не представляваше особен приоритет за него. Един от съдружниците му имаше грижата да движи процедурните въпроси във връзка със съдебния процес и след това да му докладва. (Въпреки отвращението, което виетнамците будеха у него, Духър нямаше намерение да осигурява на съдружника си личен достъп до архиепископа. От собствен опит знаеше докъде може да доведе това.) В края на краищата, двамата с Флеърти бяха решили да предложат на госпожа Деп сделка за сумата от десет хиляди долара, а ако тя не се съгласеше на такъв вариант, Архиепископията щеше да отиде на съд с надежда за благоприятно разрешение на въпроса.

По този повод в средата на миналата седмица Духър се бе обадил на Виктор Транг и го бе запознал с тяхното предложение за споразумение. Тогава откри, че нещата са претърпели развитие и затова организира тази среща с Флеърти.

Лицето на архиепископа не стана бяло като чаршаф, но се вкамени. Той вдигна очи от папката.

— Три милиона долара?

Адвокатът кимна.

— Транг просто използва шанса си, Джим. Известно е, че Църквата има дълбоки джобове и момчето се е поразтърсило.

Флеърти се опитваше да чете и да слуша едновременно.

— Май не е трябвало да се напряга много.

— Аха.

— Значи Слокъм е преспивал и с дъщерята?

— Вероника, сега е на деветнайсет години. Това е версията на Транг. Без да слага в сметката другите подобни случаи с имигранти, чиито имена не спомена. Може и да е блъф.

Внезапно Флеърти затвори папката.

— Знам го Слокъм. Може и да не е никакъв блъф. И аз чувах такива работи.

Това не беше добра новина. Духър се наведе напред.

— Ако си бил наясно за тези неща, защо го направи монсиньор?

Изкривена усмивка.

— Не знаех със сигурност. Просто бяха слухове. Намерението ни беше да го отдалечим от изкушенията, да го пратим там, където не би имал същата свобода на действие, да го натоварим с повече отговорност.

Духър поклати глава.

— И по този начин да промениш същността му?

— Знам, Марк, знам. Проблемът е в моята същност. Аз вярвам на хората. Доверявам им се.

— Е, добре — плесна се по коленете Духър, — сега разбирам защо нае тежката артилерия в мое лице. Защото аз не се доверявам на никого. — Той посочи към папката в скута на Флеърти. — Стигна ли до края?

— Не. Спрях до трите милиона.

Духър я взе.

— Добре, ще те запозная със сбития вариант. По-нататък става още по-лошо. — Той започна да обяснява какво му бе казал Транг миналата седмица по телефона. Новакът бе предприел серия от разследвания и сред други имигранти в Сан Франциско, за да установи колко чести са били тези случаи на злоупотреби с положението от страна на свещенослужителите. Надяваше се да докаже, че Архиепископията редовно опрощава подобни прояви на хората си.

— Той нарича това политика на толериране, Джим. На път е да промени жалбата и директно да намеси твоето име.

Архиепископът пак бе застанал до прозореца и гледаше децата.

— Може ли да поръчаме убийството на Слокъм? — После бързо се обърна с разперени ръце. — Шегувам се, разбира се.

— Разбира се.

— Но шегата настрана, Марк. Какво ще правим?

Тази година не бе сред най-добрите за Флеърти.

Преди шест месеца, след обстойно двегодишно проучване, Комисията по планирането към Архиепископията най-сетне потвърди предварително известните резултати — и той се принуди да обяви затварянето на десет от най-закъсалите финансово енории в града. Знаеше, че ако не се вземат мерки сега, Архиепископията няма да прекрачи в двайсет и първи век. След земетресението градската управа бе издала постановление, с което обложи Архиепископията с данък в размер на сто и двайсет милиона долара за възстановяване на засегнатите църкви. (Духър бе направил невъзможното тогава, за да свали сумата до седемдесет милиона, но Архиепископията не можеше да плати и толкова.)

Горчивият факт, който късаше доброто сърце на Флеърти, бе, че Архиепископията не можеше да си позволи да държи отворени църквите в малките енории, които се посещаваха слабо — Свещената семейна църква в Норт Бийч например събираше средно по седемдесет и пет човека на четирите си неделни служби. И нямаше никакво значително частно дарение, което да спре ужасяващия спад на неделните постъпления.

Но след затварянето на енориите се разрази буря от протести. На Флеърти му се обадиха чак от Рим.

Проблемът, на който архиепископът не бе обърнал нужното внимание (но Духър бе забелязал), приличаше на змей с две глави — етническа и финансова — и беше един от най-неразрешимите за Сан Франциско. Повечето от закритите енории се намираха в най-бедните квартали — Хънтърс Пойнт, долната част на Мишън Дистрикт, Уестърн Адишън, периферията на Сънсет, Балбоа Парк. Флеърти яростно бе атакуван заради отдръпването от бедните и така неговата чисто финансова мярка получи коренно различна интерпретация.

Освен това архиепископът се бе надявал, че католиците от закритите енории просто ще се приобщят към най-близките действащи църкви.

— Това е общоцърковен принцип, Джим, и в един съвършен свят със сигурност би станало така — бе казал Духър. — Но моето предчувствие е, че познатите ми от „Сейнт Имигдиъс“ и „Сейнт Франсис Ууд“ няма ей така да подадат ръка на виетнамците от „Сейнт Майкъл“, което ще бъдат принудени да направят. Това просто няма да се случи.

Както винаги Флеърти бе отговорил, че хората са по-добри от представата на Духър за тях. Комисията беше направила своите препоръки, това не бе еднолично негово решение. Хората трябваше да свикнат с новото — като гаранция за развитие, за напредъка на всички католици.

— Да, Джим, добре, предполагам, че си прав. Може да стане и така — отстъпи накрая Духър, докато наум си мислеше „А пък аз съм кралят на Етиопия“.

А сега на съдебния процес Транг се канеше да обвини лично Флеърти, че толерира измамата и безнравственото поведение на свещенослужителите си. Преди да възникнат всички тези проблеми, се носеше мълва, че архиепископът фигурира в краткия списък на кандидатите за кардинали. Самият той бе признавал на Духър, че в мечтите си се вижда като първия американски папа. Всичко това, дори оцеляването му като архиепископ, в момента бе поставено на карта.

Седнал на бюрото си, той нервно разлистваше напосоки папката.

— Но Транг още не е коригирал жалбата, нали?

Духър се спря насред стаята.

— Тъкмо затова разговаряме сега, Джим. Трябва да го спра. Момчето очевидно търси известност, име в обществото, надява се на нови клиенти. Трябва да му налея малко ум в главата.

— Какво ще му кажеш?

— Че бихме му били много задължени, ако ни сътрудничи. Той знае — ти знаеш — че тук няма никаква политика. Трябва да го спрем навреме, Джим, или изобщо забрави за червената шапка.

Флеърти подскочи на стола си.

— Какво имаш предвид с това „задължени“?

Духър плесна с ръце.

— Споразумение за шестстотин хиляди, ако се стигне дотам.

— Боже…

— И пълен гроб. Никакви пресконференции. Никаква жива съвест на общността. Транг гушва двеста хиляди долара. Госпожа Деп получава хубава утеха за своите петдесет хиляди и разбитото си сърце. Всички са щастливи.

Архиепископът поклати глава.

— Аз не съм. Защо ще започваме с шестстотин хиляди?

Духър се опита да запази спокойствие.

— Джим, не забравяй кой е насреща ти. Ще започнем с предложение да му счупим краката. Надявам се, че наддаването ще спре далеч преди шестстотин хиляди.

Флеърти кимна.

— Колкото по-далеч, толкова по-добре.

Духър се наклони напред.

— Разбирам — каза той. — Ще имам грижата.

— Нямал си среща с нея?

— Уес, сблъскахме се в църквата. Това е всичко.

— В църквата. Добре звучи. — Уес Фаръл понижи глас. — В нощта след купона, на който тя присъстваше, само защото бе поканил гаджето ѝ. Маркъс, тук се натъкваме на странно съвпадение.

Уес Фаръл бе изпънал крака на бюрото в малкия си кабинет. Зад гърба му, през дървените щори, дъждът заливаше прозореца. Духър продължаваше да пробутва измислиците си за Кристина, но накрая Фаръл го прекъсна.

— Звучи чудесно, Марк. Приемам го. Вярвам на всяка твоя дума, защото съм ти приятел от детинство. Както и да е. Да ти дам ли един съвет, като адвокат на адвокат?

— Слушам те.

— Не го разказвай на друг. Звучи много подозрително — макар да чувствам със сърцето си, защото ти никога не си ме лъгал, че това е невъзможно. Как изглеждаше тя?

Духър кръстоса ръце зад тила, обмисляйки отговора си.

— Коя, по твое мнение, е най-прекрасната жена на света? Лице, тяло… — Той направи красноречив жест. — Цялостно излъчване. Всичко.

Фаръл се замисли за миг.

— Деми Мур.

Духър кимна.

— Добре, в сравнение с Кристина Карера, Деми Мур е вещица. Даже ако Кристина е с мокра коса и с пепел по челото.

— Деми така не съм я виждал — вдигна вежди Фаръл. — Обикновено, когато излизаме, след като разкара Брус, тя се докарва, слага си разни мазила. Като се замисля, чудя се дали Лидия не се развежда с мен заради нея… Ако е разбрала за мен и Деми?

— Възможно е — каза Духър.

— Проклети папараци.

Духър разтегна устни в усмивка.

— Въображаемият ти живот е прекалено богат, за да бъдеш добър адвокат.

Фаръл протегна ръка в неговата посока.

— И това ми го казва човек, който причаква годеницата на свой служител в църквата. Какво възнамеряваш да правиш с нея, ако смея да попитам?

Духър сви рамене, сякаш никога не се бе замислял за това.

— Не знам. Смятам да я взема на работа. — И в отговор на гримасата на Фаръл, допълни: — Само като чиновничка. Тя, между другото, е юридически спец. Много умна хлапачка, да знаеш.

Фаръл отново простря ръка.

— Длъжен съм да те предупредя, че си играеш с огъня.

— Всичко е съвсем невинно, Уес. Кълна се. Нищо няма да се случи.

— Направи си една услуга и си намери някой друг сътрудник.

— Ще назначаваме десетина души. Кристина просто ще е една от тях.

Фаръл потри брадичката си.

— Ех, момко — каза той. — Ех, момко, ех, момко, ех, момко.

— Безпокоя се за Марк. Просто не е на себе си.

Лидия Фаръл — съпругата на Уес — направи физиономия от типа „недей, моля ти се“ към Шийла Духър над ръба на чашката си от китайски порцелан.

Двете жени седяха в остъклената беседка с френски провинциални мотиви, а плющящият в ранната утрин дъжд се бе превърнал в романтично нормандско ръмене. В отговор Шийла възрази:

— Хайде, Лид, не са толкова лоши. Мъжете, имам предвид.

Лидия остави чашката си.

— Не съм казала, че са лоши. Да съм казала, че Уес има недостатъци? Той просто няма качества. Откъдето и да го погледнеш. За Марк не знам.

— Марк е добър човек, Лид. Това е достатъчно.

В началото, в зората на приятелството им, Марк ловко, но много категорично бе започнал да сваля Лидия, жената на най-добрия му приятел. Когато тя му направи забележка, той даде заден ход и обясни по своя чаровен начин, че просто нещо се е объркала и че той много съжалява за недоразумението. Но Лидия знаеше, че недоразумение нямаше.

Никога не бе споменавала за това пред Уес или Шийла. В известен смисъл бе поласкана, дори въодушевена от факта, че великият Марк Духър явно я намираше за достатъчно привлекателна, че да си струва риска. Представяш ли си!

Но си бе съставила определено мнение за присъщите му добродетели.

Така или иначе, Шийла ѝ бе приятелка. Заедно преодоляваха етапите в женския живот — децата, училището и кариерата на мъжете им. Заслужаваше си да се вслуша в думите ѝ.

— Съжалявам. Права си. Добротата е важна. Просто съм напрегната днес. Утре се виждам със Сара — Сара бе нейния бракоразводен адвокат — и искам да съм във форма. Винаги съм настроена толкова добронамерено и оставям Уес да прави каквото си поиска. Затова Сара ми каза: „Започни да го мразиш. Спомни си всички гадории, които е направил, колко пъти не се е прибирал, когато е казвал, че ще се прибере, изстиналите вечери, купищата ризи, които си изгладила, да не говорим за… по-личните неща. После няма да съжаляваш“. Сара е истинско бижу.

— Никога не бих искала да мина през това.

— Аз също, скъпа, но разводът е като войната. Ако е започнала, по-добре я спечели. Вие с Марк нямате намерение да се развеждате, нали?

— Не, не мисля…

— Но…

— Не казах „но“.

Лидия се усмихна на приятелката си.

— Каза. И така, защо?

— Защо какво?

— Защо смяташ, че бракът ви страда?

Шийла остави чашката си, взе лъжичката и разбърка чая си. Отговори след дълго мълчание.

— Защото Марк страда.

— Защо?

На Шийла ѝ трябваше време, за да намери точните думи. Самата тя не бе съвсем сигурна в това, което казваше.

— Мисля, че е депресиран. След като децата ги няма. Направо е свършен. — Тя млъкна за миг. — Боя се да не посегне на себе си.

— Споменавал ли е такова нещо?

— Не. Ти познаваш Марк, но се изпусна на два-три пъти.

Лидия вдигна чашата си и отпи, без да изпуска Шийла от очи.

— Защо му е да се самоубива? Та той има всичко.

— Навярно това, което притежава, за него не означава нищо. Или поне не му е достатъчно. — Очите на Шийла бяха сухи и тя говореше спокойно.

Но Лидия я познаваше още от колежа и добре знаеше, че липсата на театрална показност не означаваше, че приятелката ѝ не преживява нещата дълбоко вътре в себе си.

— Как се държи? — попита тя.

— Затворил се е в себе си. Не спи. Докторът му предписа някакви хапчета, но не иска да ги взема. Тази сутрин, като се събудих в седем, вече беше станал, въпреки че снощи си легнахме много късно, някъде към два.

— Станал и излязъл, така ли?

— Да.

— На работа?

— Не. Обадих се. До десет не се бе появил в службата.

— Не искам да си мисля…

Шийла вдигна ръка.

— Не става дума за кръшкане. Той няма време за такова нещо. Никой не ходи на срещи в шест сутринта. Всъщност бил е на църква — нали е първият ден от Великите пости — за намазването с пепел. Попитах го и ми каза.

— Ревностен католик значи. Все още.

— Така е. Проблемът е, че страда от безсъние. Почти от година. Сякаш се бои да не изпусне нещо — някакво приключение, знам ли. А като нищо не се случи, започва да изпитва разочарование.

— Как са нещата между вас? Имам предвид, в личен план.

Шийла погледна печално.

— Ако питаш за секса, там цари пълно безветрие… — Сетне, сякаш бе казала повече, отколкото възнамеряваше, добави: — Чудесно е, когато го правим. А това се случва веднъж на четири месеца.

Лидия погледна към ръмящия дъжд навън, обгърнал в лъскава пелена изрядната ѝ морава и въздъхна:

— Същото беше и при нас с Уес. Всичко, за което ми разказа. Борих се, доколкото имах сили, но накрая не издържах. При него нямаше депресия, поне аз не мисля така. Той просто спря да ме обича. Не говоря, че при вас двамата с Марк липсва обич, но между мен и Уес се случи точно това.

Шийла се замисли за миг.

— Не вярвам, че е това — каза тя. — Мисля, че е нещо по-дълбоко и ако бих могла да открия какво е, нещата ще се оправят.

Лидия докосна ръката ѝ през масата.

— Познаваш го по-добре от мен, Шийла. Сигурна съм, че ти си правата. Надявам се да е така.

Шийла наистина се обвиняваше.

Това произтичаше от житейския ѝ опит и нейната нагласа. Обвиняваше себе си за всичко, което не вървеше — за отношенията с децата, за неудовлетвореността на Марк. За всичко виновната трябваше да бъде тя.

Знаеше, че не можеше да е Марк. И той грешеше, но не по начина, по който грешаха другите хора. Фактически грешки, даже и в обикновен разговор? Просто забрави. Мъжът ѝ всичко знаеше и нищо не забравяше. Шийла си правеше списък на нещата, които трябва да свърши пред деня или през седмицата. А Марк просто ги вършеше — при това, без грешка. Нямаше нужда да си напомня. Никога не губеше самообладание. (Е, веднъж много отдавна имаше такъв случай. И неизменно, когато тя с държанието си минеше предела.) С една дума, Марк Духър изпълняваше безукорно задълженията си.

Така че, щом нещо не вървеше, а нещата наистина не вървяха, вината си беше в Шийла.

Тя си мислеше, че причината е в наближаващата менопауза, а и защото Джейсън — тяхното изтърсаче — замина за далечното си училище. Чак в Болдър, където цяла зима можеше да се пързаля със сноуборд. А и заради Марк младши и неговата хамалогия на онази платформа в Аляска, където се опитваше да събере достатъчно пари за летните си занимания със скулптура, откак баща му спря да му помага, щом бил такъв глупак, че да отделя време за глупавото си изкуство; а вероятно и заради Сюзън, която пък бе в Ню Йорк.

Все пак Сюзън им звънеше всяка седмица, опитваше се да ги държи в течение на живота си, макар че Шийла, а особено Марк, изобщо не проумяваше защо не се интересува от мъже.

Хормоналният баланс на Шийла също се бе разклатил, запращайки я в лапите на депресията. Тя не можеше да отрече това, нито пък да обвинява за него Марк. Беше се превърнала в кисело същество, с което трудно се живееше — една истина, която Шийла Греъм Духър трудно можеше да преглътне, защото доскоро, преди да навърши четирийсет и пет години, се славеше като една от легендарните купонджийки в града.

Това беше лошото на меланхолията, че след като сви гнездо в сърцето ѝ и тя не успя да я прогони в началото, с всеки изминал миг намираше все по-малко причини да се бори с нея. Вече от близо година Шийла все триеше за нещо сол на главата на Марк, изпускаше нервите си, нападаше като невестулка дори съвършенството му, дразнеше се от чаровната му усмивка, от елегантния му вид и даже от търпимостта му към самата нея. Не можеше да го обвинява, че се затваря в собствената си черупка, за работохолизма му, нито за това, че не я желаеше в леглото както преди. Защото, когато я потърсеше, тя го поливаше със студена вода.

В един момент престанаха изобщо да излизат навън вечер, дори спряха да канят Уес и Лидия на чревоугодническите вечери, които преди редовно организираха. На тяхно място се настани всепроникващата пустота на голямата, празна къща.

Нищо чудно, че най-накрая тази атмосфера се отрази зле и на Марк.

Именно това я накара да се опомни. Тя не бе искала да нарани Марк. Просто се бе поддала на собствените си състояния, надявайки се в един момент да ги надмогне. Проблемът си беше неин и — както подобава на една истинска мъченица — се бе надявала да изстрада всичко мълчаливо.

Не бе съобразила само едно — продължилото твърде дълго въздействие на нейната депресия върху психиката на Марк. Той се бе отдръпнал и тя не знаеше дали ще може да си го върне.

След като реши да се измъкне от омагьосания кръг, Шийла отиде на лекар и той ѝ предписа антидепресанта „Нардил“, който свърши работа.

Единствената неприятност бе, че докато го вземаше, не можеше да пие, което означаваше край на коктейлите с Марк след края на тежкия му работен ден, край на общата им страст към придружените с бутилка вино вечери. Край на милите глупости, които дрънкаха, когато бяха подпийнали, край на томителните прегръдки.

Навярно би трябвало да му признае за лекарството, но се страхуваше от реакцията му, от това, че мнението му за нея щеше да падне още по-ниско. Членовете на семейство Духър нямаха нужда от антидепресанти, те сами се справяха със слабостите си.

Вместо това му изтърси, че е стигнала до извода, че депресията ѝ се дължи на прекаленото пиене, тъй че е решила изобщо да спре да пие, ей така изведнъж. Това беше решение, достойно за един член на семейство Духър — волеви акт за подобряване на състоянието. Марк щеше да прояви уважение към такова решение, дори и да не го намираше за твърде привлекателно. Тя установи, че е много по-добре да захвърли пиенето и да възвърне цивилизованите си отношения с Марк, отколкото да му натрапва своята безпомощност и „зависимостта“ си, може би завинаги, от антидепресантите.

Но всичко това се оказа само в сферата на добрите намерения. Марк се бе стопил в далечината и тя не беше сигурна дали отново ще се върне. И за всичко сама си беше виновна.

6

Джо Ейвъри не беше злобар или грубиян. Кристина не искаше да бъде несправедлива към него. Той си имаше и много положителни черти.

Но просто ѝ късаше нервите.

С вбесяващо постоянство Джо вършеше разни неща, за да покаже, че въпреки професията си, той е преди всичко готин тип, а не някой зализан натегач. Риболовът например — как хваща рибките и после ги пуска, като използва само тъпи въдички — по този начин те изобщо не страдат, а вероятно даже изпитват наслада от това упражнение, там, на края на еднокилограмовата му въдица. Направо може да се каже, че така поддържа формата им.

Или работата на доброволни начала в „Сиера Клъб“. Виждаш ли? Дори и да си докарва някоя и друга кинта, той не се срамува от това, защото е чувствителен към всичко около него — просто един отворен към света човек.

Нали Кристина също е доброволка, би могла да го разбере. Ужасно важно е да си всестранно развита личност. Не трябва да губиш от погледа си голямото, всеобхватното. Ето в това се крие смисълът на качествения живот.

Още един от бомбастичните му изрази — качествен живот.

Или друго. Имаше навика да казва „виж фактите“ и после „това е интригуващо“. И двете фрази караха Кристина да скърца със зъби.

В началото тя бе запленена от сладурското му излъчване. Бяха минали почти три години от онази история с професора ѝ. И Джо някак просто се вписа в пейзажа.

Той беше помощник на преподавателя в онзи курс по договорно право. След „заешкия“ период някои от студентите започнаха да се мотаят заедно след занятия, да ходят на пица, да водят вълнуващи юридически беседи. А сетне една нощ стана така, че останалите си тръгнаха по-рано.

Тъй че тя и Джо затвориха заведението и нощта ги прие в прегръдката си, договорите останаха зад гърба им и те се отдадоха на общия си интерес към излетите, ските, природата. Кристина харесваше Джо, гъстата му черна коса, изсеченото лице. И тази трапчинка на брадичката, досущ като на баща ѝ.

Джо се накани да отпраши за пустинята Тахо за пет дена около Деня на благодарността с няколко приятелчета. Дали Кристина няма да се присъедини към тях?

Без кандърми, без навивки. Това ѝ допадаше.

След известно време тя установи, че харесва поведението му и личността му по един хладен, равнодушен начин, който понякога прерастваше в изблик на чувства. Това беше в реда на нещата. Навярно щеше да настъпи някаква промяна — тя бе готова да чака. Така или иначе, не вярваше особено на бурната страст. Отчаяно се надяваше, че „харесвам“ с течение на времето ще се превърне в „обичам“. Нали затова след толкова време си беше избрала някой, който да е добър, в чиято компания да изпитва ако не трепет, то поне удоволствие и оживление.

Беше четири следобед. Джо седеше зад бюрото си, въртеше между пръстите си някаква химикалка и гледаше право в Кристина, като се стараеше да овладее гнева си.

— Не знам защо побесня толкова — заговори тя.

— Не съм побеснял. Просто си мислех, че вече говорихме за това. Искам да кажа, че ти нищо не спомена снощи и изведнъж цъфваш тук, облечена като манекенка…

Тя разпери ръце.

— Джо, това е най-обикновен делови костюм.

— Да де, ама другите кандидати за лятна специализация просто изпращат писмо с кратка автобиография. Ние тук ги преглеждаме и решаваме дали…

— Знам това. Марк Духър ми каза да дойда, затова си помислих, че ще е подходящо да изглеждам добре.

— Което при теб не е… — Той спря, преди да изтърси признанието, че без значение дали ѝ харесва или не, пак на преден план излиза ефектът от нейната красота. — Как да ти кажа, може би съм малко разочарован. — Химикалката се изплъзна от ръцете му и той изненадано я проследи с поглед.

— Не знам защо би трябвало да си разочарован. Направо не разбирам. Марк каза…

— Марк. Имаш предвид господин Духър?

Устните ѝ се вкамениха от чувство на безсилие.

— Той каза да го наричам Марк. Той е готин, Джо.

— Да, готин е — започна да се навива все повече и повече Ейвъри. — Излъгах те — каза спокойно той. — Наистина съм бесен. — Погледна над рамото на Кристина, за да се увери, че вратата е затворена. — Господин Духър хич не е готин. Нека да изясним това. Виж фактите. Той е много потаен човек. Именно той отряза главите на Маккейб и Рот, въпреки трийсетгодишния им стаж и…

Кристина клатеше глава.

— Добре. Законите на бизнеса са сурови. Той е шефът, нали така? Това е свързано с борбата за надмощие. Но той ми каза да му се обадя. Какво би трябвало да направя според теб?

— Аз те помолих да не му се обаждаш. Какво ще кажеш за това? Питаш ли ме как се чувствам, докато се връткаш наоколо и проучваш възможностите за работа зад гърба ми?

— Нищо подобно не съм правила — повиши глас тя. — Казах ти, че попаднах на него в църквата. Боже Господи, остави ме на мира, Джо. Не бъди такъв… такъв…

— Какъв? — продължи да я напада той.

— Такъв опекун, по дяволите, ето какъв.

Ейвъри се облегна назад и гласът му премина в шепот.

— Аз — опекун? Ако аз съм опекун, май не съм от най-добрите, така ли е?

— Не ти и трябва. Това си е моя работа. Става дума за моя живот и моята кариера и ако шефът ме е поканил при себе си за интервю, как очакваш да постъпя? Да кажа: „Не, съжалявам, аз съм съвременна жена, но гаджето ми ще се впрегне“.

— Не се впрягам.

— Не си и ядосан, предполагам. — Каза го, макар да знаеше, че Ейвъри е бесен. — По дяволите, Джо, нямаш никакво право да си го изкарваш на мен. — Тя грабна куфарчето си.

— Къде отиваш?

— Да говоря с господин Духър. — За миг се поколеба. — С Марк.

Той скочи, протегна ръка, едва не прекатури стола си.

— Ей, ей. Чакай малко, Кристина. Чакай малко!

Тя се спря с ръка на бравата.

— Добре, чакам. Какво има?

Той заобиколи бюрото и се спря на метър от нея.

— Виж… — Пое дъх, направи опит да се овладее. — Виж какво, съжалявам. Не ходи при господин Духър, не и в това състояние.

— Какво ми има на състоянието? Това, че ме изкара извън кожата ми? Боиш се да не би случайно да те накисна? Обещавам, че изобщо няма да те споменавам.

— Кристина…

— Не разбирам защо не искаш да работя тук, Джо. Мислех си, че ще се зарадваш. Да бъдем заедно, да се виждаме, да ходим на обяд… Мислех си, че ще ни е гот.

Той пристъпи към нея и нежно хвана ръцете ѝ.

— Знам — каза. — Знам. Права си.

— Тогава какъв е проблемът?

— Просто бях изненадан, това е всичко. Нали бяхме решили друго нещо и това ми дойде като гръм от ясно небе…

— Какъв гръм, Джо. Нямам нужда от твоето разрешение. Бях долу и дойдох, за да ти съобщя. Нямам нищо за криене.

— Добре — въздъхна той. — Добре, съжалявам. Не искам да го правя повече на въпрос.

— Аз също.

— Тогава всичко е наред. — Той отстъпи назад. — Носиш ли си автобиография? Препоръчително писмо?

Тя кимна, отиде до бюрото му, сложи отгоре куфарчето си и го отвори. Подаде му плика и го попита каква е процедурата по-нататък.

В очите му се появи някаква сянка, която не ѝ хареса. След това Джо пусна една усмивчица, за да прикрие изражението си. Даде ѝ знак с глава да го последва. На пода до етажерката в другия край на стаята беше сложен обикновен амбалажен кашон.

Като отговорник по избора на летни специализанти, Ейвъри приемаше всички биографии, а на всеки две седмици комисия от четири човека ги преглеждаше. Междувременно той пресяваше съдържанието на кашона, който днес беше пълен на около педя височина от дъното.

Ейвъри пусна плика на Кристина най-отгоре.

— Всичко е наред — каза. — Машината се завъртя. Сега комисията има думата. — Вдигна ръка и докосна ръкава ѝ. — Така се осигурява пълна обективност, Крис. Просто ще трябва да изчакаме за резултата.

И какво сега — цялата тази разправия, за да ѝ пуснат плика в кашона. Бяха я прекарали.

Кристина беше толкова ядосана, че не можа да си даде сметка за това, чак докато не целуна Джо пред асансьора и не се смъкна долу във фоайето, което я изведе на Маркет стрийт. Едва тук се спря и сърцето ѝ внезапно заблъска в гърдите.

Въпреки краткото съобщение, Виктор Транг преливаше от щастие, че пристига на следобедна среща с господин Духър, представителя на Архиепископията.

Както обикновено, Транг не се скъсваше от съдебни дела и почти светкавичният отговор на господин Духър по телефона стопли сърцето му. А и в края на деня му дойде добре дошло да се чупи от офиса си, който се състоеше от една-единствена стая в мрачната задна част на почти вековна сграда близо до изхода към Джинива авеню на магистралата Джуниперо Сера — възможно най-мрачната част на Сан Франциско.

Дали ще му бъдело удобно колкото е възможно по-скоро да слезе в центъра до техния офис — без съмнение твърде лъскав — на двайсет и първия етаж в сградата на „Калифорния“ 1, за да обсъдят случая? Ами, с удоволствие. Само дано намери пролука в ангажиментите си.

Едва миналия четвъртък бе запознал Духър с материалите, но бързият отговор го караше да предвкусва и бързо споразумение. А той бе влязъл в играта именно затова.

Марк Духър не пожела да пие нищо, но секретарката поднесе на госта отлично препечено френско кафе в почти прозрачна порцеланова чашка с тънка златна ивичка по ръбчето. Транг се бе настанил върху дивана в стил ампир пред махагоновата масичка за кафе и разглеждаше просторния кабинет с високите от пода до тавана прозорци.

От тази височина изгледът към града беше смразяващ, а изводът — кристално ясен: Духър не би се намирал тук, ако често бе губил дела. Времето през целия ден беше ужасно. Черни облаци, блъскани от вятъра, и сега ту скриваха, ту откриваха гледката — моста над залива с Острова на съкровищата, шлеповете и влекачите във водата. Хълмовете в далечината от другата страна на залива бяха стоманеносиви.

Транг отпи глътка кафе, кимна и се усмихна на домакина си. Беше на трийсет и три години. Станал бе гражданин на Съединените щати преди петнайсет години и бе привикнал към лицата на хората от бялата раса. Но това лице пред него беше непроницаемо — открито, честно, очевидно настроено приятелски, възпитано и добре поддържано. От такива лица Транг се плашеше най-много и човекът, на когото принадлежеше то, седеше на педя от него, с кръстосани ръце, подпрял лакти на колената, леко приведен напред и още първите му думи попаднаха право в целта.

— Първо, архиепископът ме натовари да ви съобщя, че не съществува никаква умишлена политика на толериране на подобно поведение в Архиепископията. Ако отец Слокъм е имал интимна връзка с госпожа Деп…

— Точно така, а също и с дъщеря ѝ.

— Ако, казах, отец Слокъм е постъпил така, това е мерзко и ние осъждаме неговите деяния. Но — продължи Духър — в по-общ план нещата изглеждат иначе… защото въпросът е много деликатен.

Транг кимна.

— Това е самата истина — каза той, — както е истина и че значителен брой хора са претърпели сериозни щети.

Духър трепна при тази формулировка. Без „щети“ нямаше обезщетение. Транг му обръщаше внимание, че не е дошъл тук, за да разтяга локуми.

— Някои хора наистина може да са пострадали, господин Транг. Предлагам ви все пак да се съсредоточим върху случая на госпожа Деп. Тя е същинският ви клиент, нали?

Транг остави чашката на масата и се усмихна. За пръв път изпита чувството, че от този храст може да изскочи заек. А ако това станеше, той щеше да бъде на линия.

— Само до мига, в който коригирам жалбата. — Той пусна още една усмивчица. — Вярвам, че сте се запознали с материалите.

— Да, разбира се. Тъкмо затова настоях за тази среща. Няма нужда да ви намеквам, че ние предпочитаме да не правите това.

Транг едва успя да сдържи възбудата си. Архиепископията щеше да му предложи споразумение. На раменете му израснаха криле.

— Естествено, ако успеем да достигнем до някакво споразумение сега…

Духър се усмихна, кимна и се изправи.

— Добре — каза той. — Мисля, че ще успеем. — После отиде до бюрото си, взе една кожена папка и я отвори. — Разполагам с чек за сумата от петнайсет хиляди долара като отговор на иска на госпожа Деп.

Стомахът на Транг се сви на възел. Преди десет секунди в главата му се въртяха милиони, а сега…

— Петнайсет хиляди?

— Това е щедро предложение — продължи Духър. — Знам, че госпожа Деп има чувството, че е пострадала, но хайде да не твърдим, че тя няма никаква заслуга за този злощастен сценарий. Това е най-доброто, което можем да предложим. Познавам твърде добре архиепископа. Ако бях на ваше място, щях да приема. Давам ви съвсем приятелски съвет.

Транг се насили да не скочи и да запази гласа си спокоен.

— Ние настоявахме…

— Знам, знам, но виж, Виктор… Нали мога да ти викам Виктор? Виж, нека да говорим направо. И двамата сме наясно ти какво би предприел оттук насетне. Ще душиш за свидетели или жертви, или както щеш ги наречи, които да обвинят свещенослужителите за неща, които или изобщо не са се случили, или са много трудно доказуеми. Нещата ще се забатачат и в крайна сметка ще загубиш. След като си пропилял пет години от младостта си. — Духър се бе изправил до прозореца. — Ела за малко тук. Ела.

Транг послушно се изправи и прекоси стаята. От височината можеха да те побият тръпки. Изглеждаше сякаш те двамата висят в пространството. Духър направи крачка към прозореца и обувките му почти докоснаха стъклото. Той дръпна Транг до себе си и сега двамата се намираха на заплашително близко разстояние.

Духър се насочи към сърцевината на разговора.

— Знаеш ли, не минава нито ден, без да застана тук и да погледам надолу към града, изпълнен с безсмислената суета на нашего брата. Тези сгради, това боричкане за място под слънцето… — Той се залепи за прозореца. — Всички тези човешки същества долу по улиците, малки, щъкащи наоколо като мравки, заети с мравешките си дела. Разбираш ли за какво говоря?

— Предупреждавате ме за опасността от започването на един мравешки съдебен процес.

Лицето на Духър се озари.

— Точно така, Виктор. Позна. Защото трябва да ти кажа — навярно няма да е новост за теб — че съдилищата са претоварени с работа и по тази причина там са особено чувствителни към процеси, съшити с бели конци. Даже прекалено чувствителни, бих казал. Подушват ги още по миризмата и ще се натъкнеш на такива спънки, че ще ти се изправят косите. Кофти работа, много кофти. Особено за солисти като теб. В съда знаят как да ви теглят шута.

Транг се стегна и се отдръпна от прозореца.

— Този процес не е съшит с бели конци.

— Госпожа Деп наистина има известно основание, съгласни сме. Затова даваме и тези петнайсет хиляди. Виктор… — Духър постави ръка на рамото му, сякаш се канеше да го метне в пропастта. — Мислех да играя твърдо с теб и да не ти правим никакво предложение. Но когато споделих с Джим Флеърти — архиепископа — че ще загубиш и ще трябва да платиш и нашите хонорари, а най-вероятно ще ти бъдат отнети и правата — тогава той настоя да ти предам това предупреждение и да ти предложа една наистина щедра сделка. Ако питаш мен, мразя да си разкривам картите, но Негово Превъзходителство не иска да страдаш излишно, което непременно ще се случи, ако се стигне до съдебен процес.

— Това е явна заплаха, господин Духър.

— В никакъв случай. Просто приятелски съвет. Ела да поседнем. — Духър го поведе към дивана. — През годините сме имали стотици случаи на тъжители, които са гледали на Църквата като на бездънен джоб. Някакво хлапе се пързаля със скейтборда си по стъпалата на някоя от нашите сгради и си счупва крака. И бащата ни търси отговорност. Е, добре, понякога се съгласяваме да уредим спора по мирен начин. Но има алчни хора с адвокати, които не спират дотук — те претендират за престъпна небрежност, предизвикала определени щети, и така нататък. Такива дела винаги са губещи.

Духър вдигна чека от масичката за кафе и го хвърли в скута на Транг.

— Знаеш защо тези дела са губещи и знаеш защо твоята коригирана жалба също ще претърпи крушение. Защото ако претендираш за три милиона долара, навлизаш в света на глупостта, а глупостта се среща под път и над път в този град. Аз поне съм я виждал стотици пъти. Докато сега държиш в ръцете си петнайсет хиляди долара — живи пари! — от които ще вземеш на мига своята една трета, нали така, за неприятностите, и десет остават за госпожа Деп. Тъй че следващите пет години ще можеш да се посветиш на нещо, което наистина си струва.

На Транг му прилошаваше. Духър не можеше да говори истината, трябваше да спечели това дело. Та това бе най-брилянтната му идея. Ако сега не можеше да спечели пари, значи мястото му изобщо не беше в този занаят. Устата му бе изсъхнала така, сякаш беше ял пясък. Погледна надолу, видя чашката с кафе и я сграбчи. Кафето бе изстинало. Той преглътна, почти загубил дар слово, трескаво мислейки за някакъв отговор.

— Не мога да взема чека, без да се консултирам с клиента си.

Телефонният звън му даде миг отдих.

Духър вдигна слушалката, кимна и каза:

— Да, пуснете я.

Докато вратата се отваряше, той вдигна извинително рамене към Транг и в този миг на прага се появи една от онези неземни жени — висока най-малкото колкото Транг, с безупречна кожа и равни зъби.

Тя направи крачка и спря.

— Съжалявам много, Джани каза… Не исках да ви преча.

Духър тръгна към нея.

— Всичко е наред, Кристина. С господин Транг приключваме.

Той ги запозна. Транг стисна нейната хладна и суха длан със собствената си гореща и потна ръка.

На Транг не му убягна, че двамата се погледнаха особено. Изглеждаше прекалено притеснена от прекъсването на чуждия разговор, от това, че в стаята има още един човек. Беше пределно ясно, че е разчитала да го завари сам и сега бе някак разочарована.

В същото време и перките на Духър се свиха. По всичко личеше, че тя е просто една от младите му служителки, но въпреки това той изглеждаше съвсем загубил ума и дума.

Не, помисли си Транг, това важи и за двамата.

— Мога да изляза — предложи той.

— Няма нужда — съвзе се Кристина. — Аз съм само за минутка. — После се обърна към Духър. — Исках просто да ти кажа, че си оставих автобиографията при Джо, както обещах.

— Добре.

Тя мръдна с рамене.

— Джо каза, че оттук нататък нищо не зависело от него. — Момичето промени гласа си и изрече със сурово изражение на лицето: — „Чака те съвсем обективна оценка, Кристина.“

Между тях като че ли отново протече електричество.

— Обективността може да ти е само от полза, Кристина. Радвам се, че ме уведоми. Искаш ли да продължим разговора по-късно?

Транг си помисли, че долавя в този въпрос нотки на паника. Въпросът нямаше нищо общо с небрежния начин, по който бе зададен — Духър искаше да я види отново на всяка цена, отчаяно се нуждаеше от нея. Можеше да се преструва колкото си иска по време на преговорите, но сега, в този момент, със сигурност се бе натъкнал на едно от уязвимите места на Духър.

Но тя не го прие така, каза „о, добре“ и преди да се завърти на пети и да излезе от стаята, отново се извини на Транг за безпокойството.

След като Кристина излезе, Духър загуби още един ценен миг, загледан втренчено в затворената врата. После, сякаш изненадан от присъствието на Транг, той пак нахлузи на лицето си дежурната усмивка.

— И така, господин Транг, всъщност вече Виктор, защо не използваш телефона ми да звъннеш на госпожа Деп сега? Чувствай се като у дома си.

Но краткото посещение на жената по някакъв начин бе нарушило увереността на Духър. Като че ли вече му беше все едно дали споразумението ще се постигне още сега. Това вдъхна на Транг известни надежди. Духър не бе чак толкова непоколебим. Можеше да бъде победен, като, разбира се, Транг никога нямаше да разбере със сигурност дали противникът вече не е достатъчно изтощен, за да продължи наддаването още.

— Мисля, че трябва да се видя лично с госпожа Деп.

Духър сви рамене. Никаква сянка на разочарование. Отново бе облякъл бронята си.

— Ти решаваш. Чекът ще бъде тук до два следобед утре. След това предложението отпада. Разбираш ли?

Транг се изправи.

— Да, разбирам. И много благодаря за предупреждението. Ще му обърна голямо внимание.

Върху бюрото на сержант Глицки падна неясна сянка и той вдигна очи от доклада, който се преструваше, че чете. Пред него стоеше някаква жена, осветена в гръб от флуоресцентните лампи на тавана. Той с досада отмести стола назад и погледна часовника на стената. Нямаше по-неприятно нещо от това пет минути преди края на работното време да ти се изтърси някой от толкова редките иначе свидетели. Голям късмет вадеше днес.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Мисля, че си спомних нещо.

Глицки нямаше никаква представа коя ли може да е тя. Той се изправи.

— Прощавайте, вие сте…?

Жената протегна ръка.

— Кристина Карера. Във връзка с Таня Уилоус. Видяхме се днес в Центъра за оказване на помощ след изнасилване.

Глицки присви очи. Напълно бе възможно да е така, помисли си. Той не забелязваше жените напоследък. Тази, с която се бе срещнал сутринта, беше с дънки и мокро палто, а мократа коса падаше върху лицето ѝ. Но все още не бе убеден, че би могъл да я разпознае сред група жени, като жената, която бе разпитвал сутринта.

Той прекара ръка през челото си и направи опит да се усмихне.

— Набито око за дреболиите. То превръща обикновеното ченге в добро ченге. — Той се отпусна пак на стола и кимна на жената да седне на дървения стол до бюрото. — И така, какво ново си спомнихте?

— Изобщо не съм сигурна, че е от значение. Слязох в центъра, за да подам заявление за работа. Помислих си, че ще е добре да ви се обадя.

— Чудесно — отвърна Глицки, а сетне повтори: — Какво си спомнихте?

— Той има татуировка.

Глицки си мислеше, че в далечното бъдеще сегашните дни ще се наричат епохата на всеобщото телесно осакатяване. Всеки имаше татуировка. Или халка, или нещо метално, забито в някоя от ерогенните си зони.

Но освен ако убиецът изнасилвач на Таня Уилоус нямаше татуировка на първото и третото си име и поне инициал на второто, самият факт нямаше как да облекчи кой знае колко Глицки в разпознаването му. Но жената продължи да говори.

— Не знам защо не си спомних за това сутринта, когато разговаряхме. — Тя докосна главата си. — Просто ми бе изскочило. Толкова други неща станаха. Но после си спомних пак за Таня, докато чаках рейса, и видях реклама на един с татуировка…

— Така?

Кристина млъкна за малко и преглътна.

— Била на пениса му.

Глицки се хвана за бюрото и се изпъна на стола. Това май беше нещо.

— На пениса му?

Жената кимна.

— Той я попитал дали не иска да види татуировката му и тя се съгласила, като си мислела, че се намира… разбирате ме. Не и там.

Глицки се усмихна.

— Идва негодникът и вика: „Ела да ми разгледаш рисунките“. Стар трик, осъвременен за романтичните деветдесет години. Таня дали е успяла да забележи какво пише там?

Кристина поклати отрицателно глава.

— Сигурна съм, че не. Тя би трябвало… — Въпреки усилието, хубавата ѝ главица продължи да се тресе, жената сведе поглед и цялата почервеня, а Глицки започна да се досеща за какво става дума. Най-сетне тя вдигна очи и той видя, че всъщност Кристина се бе опитвала да овладее смеха си.

Знаеше точно за какво си мисли.

— Да не е било „Дора“?

— Не е смешно — каза тя. — Нямах намерение да се смея. Не, не мисля, че е било това.

Вицът за Дора: когато мъжът получи ерекция, татуировката гласи: „Добре дошли в Ямайка. Приятна отмора“.

Внезапно Глицки, чийто професионален живот представляваше литания от насилствени смърти, човекът, който не беше спал повече от четири часа на денонощие през последните месеци, човекът с празните джобове и с трите деца и с жената, неговата трийсет и девет годишна жена, която гаснеше в прегръдката на рака — внезапно нещо в този човек се пречупи и той също избухна в гръмогласен смях.

Шефът на отдел „Убийства“ лейтенант Франк Батист надникна от кабинета си да види какво става. Глицки никога не се бе смял тук в отдела. А най-вероятно и навън не го правеше.

— Всичко наред ли е, Ейб?

Глицки се съвзе, кимна на Батист и погледна към Кристина.

— Това никога не ми се е случвало. Извинявайте. — В очите му блестяха сълзи. Беше се смял почти половин минута.

— Няма нищо. — Кристина се бе смяла секунда-две. — Навярно точно от това сте имали нужда.

Глицки изтри очи, пое си дъх и въздъхна. Батист се върна в кабинета си.

— Както и да е, извинявайте — повтори той. А след това изтърси съвсем неочаквано: — Изобщо не знам какво правя тук.

— Какво имате предвид?

— Не ви познах четири часа след нашия разговор. Татуировката на някакъв изнасилвач ме хвърли в тъч. Май трябва да се махна и да се върна чак когато вляза във форма.

Тя не знаеше какво да отвърне на подобно откровение, но чувстваше, че не бива да мълчи.

— Казахте, че жена ви е болна. Може би всичките ви мисли са насочени към нея.

Отново възвърнал сериозността си, Глицки се пресегна към папката на Уилоус.

— Май е тази — заяви той.

— Защо не ѝ звъннете? Може вече да се чувства по-добре?

Той помълча, чудейки се дали да ѝ каже. Отричането явно не помагаше, тъй че признанието поне веднъж можеше и да не причини такава болка.

— Не е възможно — каза. — Болна е от рак.

Кристина се облегна назад.

— Много съжалявам.

Глицки махна с ръка, отвори папката и се взря в нея за миг.

— Има ли още нещо, което да сте си припомнили?

7

През прозорците Духър виждаше светлините на града, които се бореха с облаците. Той все още се намираше тук, в притъмнелия кабинет, опрял лакти на дръжките на креслото, а върховете на пръстите му бяха допрени един в друг пред устните му. По коридорите се чуваше обичайният шум — всички служители на „Маккейб и Рот“ работеха до късно.

Духър управляваше фирмата с твърда ръка. Екипът се състоеше от млади хора, които хранеха надежди след седем години да се превърнат в съдружници и по този начин на теория да решат финансовите си проблеми. От тях се изискваше напрегната четирийсетчасова работа на седмица, петдесет и две седмици в годината. На практика през обичайното работно време от девет до пет те нямаха никаква възможност да придвижват чисто административните си задължения, да водят служебната кореспонденция, да разговарят с половинките си или с разни други важни персони, да ядат, да ползват почивка (или отпуска), да ходят до тоалетната и ред други такива дреболии.

За да докарат осем часа чиста работа, служителите трябваше да работят поне десет, а най-често даже дванайсет часа на ден. Освен това, ако искаха да ползват двуседмичната си отпуска, трябваше да посветят на службата най-малко десет съботи и недели в годината. Тъй че въпреки късния час, във фирмата гъмжеше от хора. Марк Духър, който бе минал през провала ѝ и затягането на коланите и лично я бе превърнал отново в преуспяващо предприятие, изпитваше дълбоко задоволство от добре смазания механизъм, който бе успял да създаде. Наистина това може и да не правеше хората непременно щастливи, но така или иначе, успяваха да свършат добра работа.

За което, отбеляза си той, получаваха и съответното прилично възнаграждение. А и никъде не бе казано, че юридическите фирми имат за цел да правят служителите си щастливи.

Духър се надигна, заобиколи бюрото, отиде до прозореца и пак се зазяпа навън. Гледайки летящите в пространството облаци, които скриваха гледката, той имаше чувството, че лети.

Тя бе оставила автобиографията си!

И му бе дала да разбере, че той е на ход.

Джо Ейвъри седеше на бюрото си и се бореше с текущите задачи като прасе с тиква. Духър любезно почука на вратата преди да влезе и Ейвъри зяпна от изненада — за две седмици вече две посещения на шефа. Това беше нещо нечувано.

— Още ли си тук? — попита Духър. — Мислех, че след предишната тежка нощ ще си тръгнеш по-рано.

Ейвъри опита да налучка верния тон.

— Купонът беше направо върха, господине. Мислех да ви се обадя днес по-рано, за да ви благодаря, но се захванах с делото „Бейкър“…

Духър махна с ръка, за да прекъсне словоизлиянията му.

— Сигурен съм, че то се намира в добри ръце, Джо. Дойдох да взема кандидатурите на стажантите за лятото.

Ейвъри изтръпна.

— Нали не…? Да няма някакви проблеми?

— Бъди спокоен. — Духър влезе в кабинета на Ейвъри и затвори вратата зад гърба си. — Ще прехвърлим тези задължения на друг служител, Джо. Мисля, че ти е време да се захванеш с по-сериозни дела.

— Господине?

Духър прекъсна задаващата се лавина от въпроси с ново вдигане на ръката си.

— Казах повече, отколкото ми се искаше, Джо. Навярно не трябваше нищо да споменавам, но пък си рекох, че е добре да си в течение. Вече няма да се мориш с летните стажанти. Чакат те по-съществени задачи. Край, спирам дотук.

В следващия миг той вече бе грабнал подмишница кашона.

По-късно, докато шофираше към къщи, Духър остави съобщение на Кристина от клетъчния си телефон. „Кристина, обажда се Марк Духър. Искам да ти благодаря, че ме уведоми, че си си подала документите. Гордея се с теб. Постъпваш наистина правилно. Ако искаш да се чуем, звънни ми по всяко време, номерът в колата ми е…“

След това издиктува и домашния си телефон.

Кристина не чу съобщението на Духър. Щом се прибра от срещата с Глицки, тя се обади на родителите си в Оджай, а сетне реши, че с това този дълъг ден, започнал още в шест и половина с намазването с пепел, най-сетне трябва да приключи. Просто се намираше на предела на силите си.

В този късен час можеше да звъни само Джо, а сега наистина нямаше настроение за разговори с него. Затова, като намали докрай сигнала на телефонния апарат, тя се сгуши в леглото и започна да се унася.

Звънецът на входната врата звънна и се чу гласът на Джо.

— Кристина? — Последва тихо почукване и отново: — Кристина, там ли си?

Спокойно можеше да се направи на заспала, но това не бе в характера ѝ. Изтощена и бясна, тя грабна хавлията и я уви около себе си.

— Секунда.

После откачи веригата и отвори вратата.

— Да не спиш вече?

— Не. Седя тук на прага. Нещо против ли имаш?

— Просто си помислих, че ние може… Какво се е случило?

— Нищо. Нищичко. — Кристина се обърна, прекоси дневната, светна лампата и се хвърли на дивана. — Ще влизаш ли най-сетне, или няма?

Той затвори вратата след себе си.

— Какво си се разфучала така?

Тя се уви в хавлията и се втренчи в него.

— Хайде да видим дали можеш да отгатнеш.

Джо разпери ръце, за да покаже, че е невинен като ангел.

— Крис. Между нас се получи едно недоразумение. Твоите документи вече тръгнаха по каналния ред.

— Много добре. Чудесно.

— Това е самата истина. В момента се намират на бюрото на самия Марк Духър. В същия този миг, докато си бърборим. Наистина.

— Наистина — повтори тя.

Той продължи, без да схваща настроението ѝ.

— Тази вечер ги взе всичките. Прехвърлят стажантите на друг човек.

— Защо?

— Защото ме повишават. — Той дръзна да направи една крачка към нея. — Хайде, Крис, не ми се сърди. Точно сега недей. Нека да го отпразнуваме.

— Не искам да празнувам. Даже не знам какво ще празнуваме. Даже не знам дали между нас още има нещо. Наистина не знам.

— Крис… — Джо приседна на другия край на дивана.

— Нали ме чу, Джо? Ти се издигаш и аз се радвам за теб, но какво общо има това с нас двамата? Да не би да сме сгодени? Да не би да ни предстои сватба? Какво ме топли това? Не трябвало да кандидатствам в твоята фирма, защото може би един ден сме щели…

— Точно така…

— Не. — Тя вдигна лявата си ръка. — Да виждаш тук някаква халка? Защото аз не виждам. Все още се чудим, Джо. Нека погледнем фактите.

Джо помълча.

— Как да ти отвърна на това, Крис? Знаеш, че…

— Не! Ти си мислиш, че след всичкото време, което си вложил в тази връзка, няма да е лошо, ако нещата вземат да се задълбочат. — Тя изтри бликналите гневни сълзи от очите си. — Истината е, че ти не харесваш действията ми, това, което представлявам като личност. Със сигурност не искаш да работя при теб, това е от ясно по-ясно.

— Искам!

— И сигурно затова не искаше да си подам документите…?

— Не е вярно. Знаеш, че си има определени правила…

— Стига си лъгал! Не става дума за това и ти много добре го знаеш! Реално погледнато, не сме сгодени, разбираш ли? Така че няма никаква причина…

— Но ще го направим…

Тя се изсмя.

— Виж как стават тези неща, Джо. Слушай много внимателно. Единият пита и другият отговаря „да“. Няма нищо трудно. Да опитаме — ти искаш ли да се ожениш за мен.

— Крис, знаеш добре…

— Я се разкарай, Джо! Става дума за един въпрос, на който се отговаря простичко с „да“ или „не“.

— Не е толкова просто! Нали казваш, че не искаш никакви деца и аз не мисля…

Внезапно тя скочи от дивана и се нахвърли върху него.

— Махай се! Разбираш ли, пръждосвай се!

Шамандурата в залива Санта Барбара звънеше пронизително и май разстоянието до нея не бе голямо — макар че гъстата мъгла ѝ пречеше да я види. Тя се опитваше да спаси нейното давещо се бебе. Но и него не можеше да види. Дори не можеше да си спомни дали е момченце или момиченце, макар че, разбира се, знаеше. Просто в момента ѝ бе изскочило от съзнанието.

Звънецът на шамандурата не преставаше да звъни. Връхлиташе я отвред, докато се придвижваше във водата, която ставаше все по-плътна с всяко нейно движение.

Бебето бе ей там, съвсем наблизо, почти на ръка разстояние, чезнещо в морските глъбини. „Чакай! Чакай! Недей…“ Тя седна в леглото, потънала в пот. Часовникът показваше два и петнайсет посред нощ.

Но звънът не преставаше. Беше входната врата. Кристина отмахна завивките и отново навлече хавлията.

— Кой е?

— Аз съм, Джо.

Замаяна от съня и твърде уморена да изпита нов прилив на гняв, тя въздъхна, разтърка челото си и открехна вратата, без да маха веригата. Гузен като псе, Джо стоеше на прага с мокра коса и мокро сако и отпуснати покрай тялото ръце. Навярно след като си бе тръгнал, бе кръстосвал улиците чак досега.

— Голямо лайно съм — каза той.

— Добре започваш.

— Съжалявам много.

Кристина продължи да го гледа през открехнатата врата. Накрая я затвори, откачи веригата и отвори широко. Той пристъпи и я прегърна, миришеше на вълна. Тя също се притисна в него, постепенно го обгърна с ръце. Този миг продължи много дълго. Най-после Джо отстъпи назад и театрално коленичи.

— Джо…

— Не. Това не е никаква шега. Искам да знам дали ще се омъжиш за мен?

— По принцип или какво? — Не искаше думите ѝ да прозвучат така бездушно, но никога не си бе мечтала за този голям миг по такъв начин. (Ако изобщо можеше да се каже, че в мечтите ѝ присъстваше Джо Ейвъри.)

Но той нямаше намерение да задълбава в подробностите.

— Не, не по принцип. Прости ми, ако не зададох правилно въпроса си. Говоря за реални неща. Ще се омъжиш ли за мен, Кристина? — Ръката му се вкопчи в края на хавлията ѝ, а очите му отчаяно търсеха нейните. — Кажи ми, моля те, ще се омъжиш ли за мен? Не мисля, че мога да живея без теб.

Изобщо не ѝ прозвуча патетично, както можеше да се очаква. Най-после той бе осъзнал, че може да я изгуби завинаги. Беше изписано на лицето му. В този момент знаеше, че е влюбен в нея. Може би и тя щеше да се промени. Като ток я прониза мисълта, че това бе най-доброто, което можеше да направи, и май цялата история не звучеше толкова зле.

Накрая Кристина кимна.

— Да — прошепна. — Добре.

Протегна ръце и притисна главата му до тялото си. Ръцете му я обгърнаха и телата им се вкопчиха едно в друго.

8

Сутринта в деня на свети Патрик Марк Духър стоеше пред прага на жилището на Уес и клатеше невярващо глава.

— Как можеш да живееш по този начин?

Фаръл огледа стаята, която упорито наричаше салон. Тя изглеждаше все по един и същи начин, откакто преди половин година се пренесе да живее тук — с камарите книги и стари вестници по пода, с телевизора, стоварен върху огъващия се под тежестта му стол и разкапания матрак с незавършената дъбова рамка.

Е, имаше и някои новости, които придирчив човек като Духър можеше и да не одобри. Боксерът му Барт се бе забавлявал известно време с една от използваните хавлиени кърпи и килимът бе осеян с останките ѝ. На свой ред снощи Уес си бе поръчал китайска кухня и още не бе раздигнал картонените чинийки. А на един от рафтовете на етажерката, облицована с наподобяващ тухлена стена фурнир, се валяше опаковка от пица, останала отпреди две-три вечери. За капак хартиената чиния от претоплените спагети, с които бе закусил тази сутрин, красеше пода до матрака, редом с каната за кафе.

И, естествено, самият Барт — потъналият в лиги трийсет и три килограмов пес, който беше оставил навред по руините от обиколката си своята специфична миризма, лежеше изтегнат като султан на половината матрак и джвакаше изкуствен кокал.

— Аз като ти идвам на гости, бъзикам ли се с твойта къща?

— Аз не се бъзикам. Просто съм ужасѐн.

Фаръл пак хвърли един поглед наоколо.

— Аз пък намирам жилището си за много уютно. Тук има човешка атмосфера. Агентите по недвижими имоти плащат луди пари на специални хора да постигнат този ефект.

Духър тъкмо стъпваше по захабената жълта черга, като се опитваше да заобикаля съмнителните петна.

— Ще си сипя кафе — каза той.

— Е, господин Духър, разкажете ми сега отново как открихте всичко това за развода — нещо, от което се пазите като от огън.

Двамата седяха в кухнята, отпиваха от кафето и зяпаха през прозореца към натовареното сутрешно движение по Джуниперо Сера. Ламинираната повърхност на старата маса с железни крака бе цялата покрита със следи от фасове. Барт също се бе присъединил към тяхната компания, като се бе изтегнал на пода под краката на Уес.

— От Гейб Стокман.

— Който е какъв?

— Официалният адвокат на Архиепископията.

— И просто стана дума за това?

— Горе-долу. Миналата седмица играхме голф и той започна да говори за разтрогването на брака. Църковния.

— Може би мога да получа разтрогване — каза Уес. — В този случай дали не отпада и издръжката? Ами ти какво си се загрижил толкова за разтрогването? Последния път, като си говорехме, двамата с Шийла направо си карахте меден месец.

— Така е.

— Лидия твърди обаче друго.

Духър тъкмо се канеше да отпие от каничката, но като чу това, само я завъртя бавно.

— Лидия ли?

— Още се чуваме от време на време. Обикновено тя драпа да научи нещо повече за тайното място, където съм заровил последните си две жълтици, за да ги свие и тях, но понякога се сбърква и продумва по някоя човешка приказка. Та тя ми каза, че според Шийла се намирате в голяма беда. Ти почти си бил стигнал до самоубийство, което, ако е истина, доста ще ме натъжи.

Фаръл стана сериозен, остави каничката си на масата и я обви с длани. Та това беше най-добрият му приятел и казаното от Лидия го бе разстроило. Затова бе помолил Духър да мине покрай него тази сутрин, за да се смъкнат заедно към центъра, да изкарат един скуош и ако може, да поговорят. Искаше да разбере дали информацията на Лидия е вярна и ако се окажеше, че е така, да види с какво може да помогне.

— Марк, какво е положението?

— Не мога да кажа, че всичко е розово, но съм добре.

— И затова ли се интересуваш толкова от разтрогването на брака?

— Не искам разтрогване. Не искам развод. И не съм тръгнал да се самоубивам. — Той вдигна показалеца си. — Разтрогването просто изскочи в хода на разговора и си рекох, че щом ти и Лидия… Мислех, че ще се зарадваш. Мислех, че може да ти бъде по някакъв начин от полза.

— Как?

— Накратко, не ти върши работа.

— Върхът. Ето, това е истински кеф.

Духър се ухили.

— Както и да е. Мислех си, че тук може да има нещо ценно за теб и щом Стокман спомена, аз направо го попитах. Новините обаче бяха лоши. Няма разтрогване на църковния брак без граждански развод. Което те връща в изходната точка.

— Всичко е наред. Тук с Барт чудно си живеем, гладуваме си заедно. — Но адвокатът във Фаръл заговори, макар казусът да не се отнасяше пряко за него. — Мислех си, че единственият начин, по който можеш да получиш разтрогване е, ако не си консумирал брака си. Но фактът, че имам деца, някак ми подлива вода в случая.

— Другият начин да получиш разтрогване е, ако единият от двамата съпрузи не е в състояние физиологически да изпълнява обязаностите си.

Фаръл се облегна назад с разперени ръце.

— Дойдохме си на думата! Ти току-що чудесно описа вече бившата ми жена. Било поради физиологически причини, било поради патологически, именно тя е човекът, който не може да изпълнява обязаностите си.

— Чакай, Уес, ами тези двайсет и седем години брак?

— Двайсет и девет, ако искаш да сме точни, но…

— Достатъчно, с една дума, за да отпадне тази причина.

— Някакви пикливи двайсет и девет години? За хората от моя род това изобщо не е достатъчно. Знаеш ли, че родителите ми живяха заедно цели петдесет и шест години? Ето кое наричам аз истински ангажимент.

— Това е прекрасно — каза Духър, — но двайсет и девет години също вършат работа.

— Мамка му.

Изиграха три игри на скуош. Духър спечели две, като пусна втората на Уес с единайсет на девет, преди да го разгроми в третата с единайсет на три. Като по-млади двамата бяха напълно равностойни във физическо отношение. В гимназията бяха непобедими в игрите по двойки. Но през последните години и особено през тези шест месеца откакто живееше сам, Уес беше натежал с пет кила, което се бе отразило на бързината му.

После отидоха пеша до Съдебната палата, където Уес имаше среща с помощник областния прокурор Арт Драйсдейл във връзка с един свой клиент Левън Коупс, обвинен в изнасилване и убийство.

В началото Фаръл смяташе, че делото може да стигне до съда и след като обвиняемият бе бял, на средна възраст и притежаваше цяла жилищна сграда, би могъл да плати хонорара на адвоката си. Първоначалната уговорка бе за четирийсет и пет хиляди долара, чекът бе попълнен и Уес се надяваше, че ако си изиграе играта добре, съдебният процес може да му донесе финансово спокойствие поне за две години, дори като се вземат предвид алчните набези на Лидия.

След ареста на клиента си той прочете разследването — обвинителния акт на прокурора — и стигна до извода, че тук трябва да има някаква грешка. Според неговото мнение събраните показания изобщо не бяха достатъчни, за да се стига до процес, камо ли до някаква присъда. Тъй че Уес щеше да говори с Драйсдейл за отпадане на всички обвинения. Това би било твърде необичайно за подобно дело, но в края на краищата, мислеше си той, все пак възможно.

Успехът на начинанието му би бил най-добрата възможна новина за клиента му, въпреки че щеше да отреже пътя на Уес към тлъстия хонорар. Но нямаше избор. Беше адвокат и ако можеше да измъкне клиента си, трябваше да го стори.

Духър изслуша с внимание цялата тирада, после остави Фаръл в Съдебната палата и се запъти пеша към офиса си, който се намираше на десетина пресечки разстояние. Времето продължаваше да се държи като ирландски терорист. Само няколко пресечки на изток над залива се носеше злокобният вой на морето, облаците пълзяха толкова ниско, че скоро щяха да се превърнат в мъгла, а влагата разяждаше костите му.

Духър бе облечен само с лек костюм, без връхно палто, но не усещаше никакъв студ. За пръв път след последната им среща той отново щеше да види Кристина. Само след някакви си петнайсет минути.

При вида на годежната халка изпадна в дива ярост.

Някакъв шибан боклук за хиляда и петстотин долара, четвърткаратова дрънкулка — идеше му да я изтръгне от пръста ѝ, да я смачка с крак, а на нея да ѝ залепи един шамар, задето бе приела глупавата вещ.

Но нямаше да направи подобно нещо. Щеше да се усмихне и да каже: „Прекрасно, Кристина. Радвам се за вас двамата. Моите поздравления“.

Седяха в едно кафене надолу по Маркет стрийт в близост до „Маккейб и Рот“. Тя му бе оставила съобщение, че иска да го види, но поради нейни съображения не желаела това да става във фирмата. Подозираше, че срещата ще протече трудно. Личеше си, че се срамува от обясненията, главата ѝ бе клюмнала на една страна, избягваше да среща погледа му.

— Просто си помислих, че след нашия разговор… след всичко, което вие… ти направи за мен…

— Нищо специално не съм направил.

— Просто без твоята намеса нямаше да си подам документите, обаче сега с това между мен и Джо… — Тя завъртя халката и хвърли към Духър поглед, изпълнен с надежда. — Както и да е, при положение че вече сме сгодени, мисля, че смисълът на всичко това се губи. Реших, че ще е честно да ти го кажа лично.

Духър си играеше с чашката за кафе.

— Трябва да ти кажа, Кристина, без да изпадам в буквализъм, че правилото, определящо личните взаимоотношения, не е издялано върху камък. То цели по-скоро да зададе общите рамки на поведение. В миналото имахме няколко съпружески двойки при нас.

Беше ги уволнил всичките.

С безгрижна усмивка, въпреки че в стомаха му вреше и кипеше, той дръзна да се пресегне и леко да докосне ръката ѝ.

— Ама какво правя аз? Отново издадох служебна тайна.

Дълбоките ѝ зелени очи пламнаха.

— Аз съм гроб.

— Тъкмо затова си позволих да го споделя с теб.

— Оценявам жеста.

Очите им се срещнаха за миг. Сетне Кристина потръпна и усмивката ѝ изгасна.

— Истината е — настоя той, — че стига това да не е проблем за теб и Джо, не мисля, че може да ти попречи да се присъединиш към екипа ни. Ако разбира се, още държиш да се занимаваш с тази работа. — Не само, че не го мислеше. Той беше шефът и със сигурност го знаеше. Лично щеше да се погрижи. Но внимаваше да не го каже много категорично и да я подплаши.

— Не знам — каза тя.

— Какво не знаеш?

— Ами просто… — Кристина не спираше да върти халката. — Не желая да започвам нещо, като нарушавам правилата. Искам да съм като всички останали.

Духър искрено се засмя.

— Повярвай ми, щом работата потръгне, веднага ще се почувстваш една от нас. Разполагаш ли с други предложения в момента?

— Не.

— Искам само да ти кажа, че не затръшвам вратата — според теорията, че е много по-добре да си оставяш отворени вратички, поне до мига, в който те сами се затворят.

— По принцип знам това… — За миг настана тишина, а после в очите ѝ блесна игриво пламъче. — По дяволите, Марк. — Лицето ѝ отново светна. — Стана по-трудно, отколкото очаквах.

Той се облегна на стола си.

— Опитвам се да променя това.

Тя поклати глава.

— Възнамерявах да зарежа всичко, но ето че се появяваш ти, господин Здрав разум…

— Не се опитвам да те спра, щом това искаш. Настоявам само да стъпиш здраво върху фактите.

Тя подскочи на стола си.

— Само не споменавай тази дума!

— Коя дума?

— Фактите. Господи, пощади ме от фактите.

Сетне му каза за Джо и Духър я посъветва приятелски да свиква с тези работи, щом възнамерява да се омъжва за него.

— Между другото, кога ще е светлият ден?

Тя поклати глава. В никакъв случай не изглеждаше изпълнена с очакване.

— Още не сме уточнили. Навярно ще изчакаме около година…

Чак сега Духър си позволи да изпусне докрай дъха си, който бе задържал в гърдите си от мига, в който зърна халката.

Цяла година? Та това беше много време.

За една година целият свят можеше да се промени.

Съдебната палата представляваше сиво-син куб от бетон и стъкло на ъгъла на Седма и Брайънт. На третия етаж главният помощник областен прокурор Арт Драйсдейл разговаряше с една помощник областна прокурорка на име Аманда Дженкинс и със сержант Ейб Глицки във връзка с делото за убийство „Народът срещу Левън Коупс“.

Татуировката на Коупс, както се оказа, гласеше не „Дора“, а нещо далеч по-прозаично — „Левън“.

За съжаление на правосъдието, Левън бе арестуван след като Глицки вече бе разпитал неколцина от наемателите на сградата, собственост на Левън, където живееше самият той (и където бе живяла и неговата жертва Таня Уилоус). Така Глицки научи, че татуировката на Левън не представляваше тайна — Коупс разправяше за нея наляво и надясно.

Така че Глицки имаше доста добра представа за убиеца на Таня от самото начало на разследването. Да се намерят други улики никак не бе трудно. По леглото на Таня откриха влакна, които съвпадаха с тъкани от дрехите в гардероба на Коупс; част от същото въже, с което бе завързана Таня, откриха в приземното помещение на сградата, а единственият ключ за него държеше Коупс; в леглото ѝ откриха негови косми.

Въоръжен с тези улики, Глицки отиде в прокуратурата. Те щяха да свършат работа пред Драйсдейл и той да назначи обвинител. Но за беда Драйсдейл бе излязъл в отпуска.

В административните дела го заместваше пенсионираният Лес Маккейн, който, опиянен от властта си, възложи случая на Аманда Дженкинс. А тази Аманда Дженкинс бе чута да казва, че сексуалните престъпници са по-лоши от убийците. В Съдебната палата се говореше на ухо, че особено в съдебни дела като това на Коупс, тя изобщо не може да бъде обективна при анализиране на уликите.

След като прегледа делото, между нея и Ейб Глицки се състоя разговор. Той ѝ спомена за татуировката, което потвърди стопроцентово в очите ѝ вината на Коупс. Въоръжена с този факт, Аманда Дженкинс взе разрешение от Лес Маккейн, внесе случая на заседание на разширен състав от съдебни заседатели за предявяване на обвинение и Коупс бе арестуван.

По тази причина още сутринта телефонът в дома на отпускаря Арт Драйсдейл иззвъня. Обаждаше се Уес Фаръл, който се поинтересува дали Драйсдейл случайно не е прекалил с транквилантите по време на почивката си. Защото въз основа на следствените протоколи, с които Фаръл се бе запознал изключително прецизно, нямало достатъчно основания да се повдигне обвинение в убийство срещу Левън Коупс.

Каква е тази каша, възмущаваше се Фаръл.

Същият въпрос постави сега и Арт Драйсдейл на Дженкинс. Късата тъмнозелена пола на прокурорката едва успяваше да прикрие масивните ѝ бедра. Въпреки размерите си, те притежаваха някаква неуловима прелест, която караше мъжете да губят ума и дума, щом тя ги кръстосаше пред тях. В момента пред шефа си бе седнала прилично, с прибрани крака и ръце в скута, докато се опитваше да обясни подробностите около татуировката, свидетелите на обвинението и всичко останало.

— Добре де, и какво от това? — попита Драйсдейл.

Той бе стоварил краката си върху бюрото и напълно спокоен и без никакво усилие, жонглираше по стар навик с три бейзболни топки. Но Глицки го познаваше твърде добре.

— Още не мога да повярвам, че разширеният състав е повдигнал обвинение въз основа на тази глупост, но дваж повече съм разочарован от теб, Аманда — прекъсна той жонглирането, за да размаха пръст, — защото си позволила да те прекарат.

Глицки се наведе напред. Очите му шареха между Дженкинс и Драйсдейл.

— Никого не съм прекарвал, господине.

Драйсдейл хвана топките в едната си ръка и се опря с гърди на бюрото. Знаеше личните проблеми на полицая и му съчувстваше — и въпреки че службата си беше служба, Глицки бе от ченгетата, на които прокуратурата определено можеше да разчита. Затова каза внимателно:

— Просто така ми дойде на езика, Ейб.

— Чакай малко, Арт! Не съм се прекарала — обади се Дженкинс с глас, заплашителен като връхлитаща пясъчна буря. — Ейб още не е споменал за тиксото.

За да върже ръцете на Таня Уилоус за месинговата табла на леглото, нападателят бе използвал сребристо тиксо. От вътрешната, лепяща се страна на лентата Глицки бе открил отпечатъци от пръстите на Левън Коупс.

Драйсдейл се облегна назад.

— Знам за тиксото. Пак питам — какво от това?

— Това доказва, че извършителят е Коупс.

— И къде по-точно виждаш доказателството?

Дженкинс сви устни. Беше бясна от този разпит, но гласът ѝ звучеше равно.

— Коупс е развивал тиксото — показа тя как точно го е направил, — и затова именно неговите отпечатъци се намират от вътрешната страна на лентата. Не само е бил в стаята на жената, но е бил там по времето, когато е било развито тиксото, а това означава — в мига, когато са я завързвали.

Драйсдейл кимна.

— Боях се точно от този отговор.

Глицки отегчено се обади:

— Добър е отговорът, Арт. Защото е верен.

Но Драйсдейл вече не го слушаше.

— Не. Съжалявам, драги, но какво ще кажете например за това — идва нашият хазяин Коупс да закрепи някакви тръби, започва да развива тази мистериозна лента и оставя върху нея отпечатъците си. А когато си тръгва, просто забравя да вземе лентата със себе си. На следващия ден пристига онзи изверг да извърши пъкленото си дело и хоп, попада на подходяща вещ — лентата. Защо всичко да не се е случило например така?

Господи, започна да става досадно, помисли си Глицки. Разбира се, че събитията винаги биха могли да се случат и по друг начин. Просто на Драйсдейл му харесваше да се прави на интересен. Никой от тях не изпитваше и капка съмнение, че именно Коупс е оставил уличаващия отпечатък от вътрешната страна на тиксото, но — и в това беше въпросът — уликата сама по себе си не им вършеше достатъчно работа.

Драйсдейл се облегна назад, потънал в размисъл.

— Татуировката прецака всичко — процеди той.

— Татуировката потвърждава вината му — обади се глухо Глицки.

— Ето тук, колеги, бъркате. В началото не знаехте за нея. — Драйсдейл вдигна ръка. — Аз вярвам с цялото си сърце, че Левън Коупс е нашият човек. Но не виждам как, по дяволите, ще го докажете.

Внезапно Глицки въздъхна тежко и се изправи.

— Мислех си, че тиксото ни е напълно достатъчно. Оставям на вас, титани на мисълта, да обясните как точно се разсъхна всичко. На ваше разположение съм за процеса, стига да се стигне до процес.

И той затвори безшумно вратата след себе си. Колегите му седяха зашеметени в настъпилата тишина. Накрая Драйсдейл изпусна струйка въздух от издутите си бузи.

— Ейб е в черна дупка.

— Тиксото е напълно достатъчно — отвърна Дженкинс.

Драйсдейл пак започна да подхвърля топките.

— Сънуваш — каза той.

Глицки жадуваше да напусне Палатата и да излезе на улицата. Пътьом провери в отдел „Убийства“ — нямаше съобщения за него — и се спусна по ветровитото черно стълбище зад сградата. Винаги имаше подръка поне половин дузина свидетели по другите случаи, които можеше да разпита. В неговата професия това беше нещо естествено.

И тъй, той караше на запад през мъглата към къщи — сред неясните, размазани очертания на градския пейзаж — осланяйки се единствено на маркировката по Буш стрийт…

Не знаеше кое го притесняваше повече — дали това, че излезе от кожата си в кабинета или това, че Драйсдейл се бе оказал прав. Никой не започва разследване с абсолютната увереност кой е извършил престъплението. Ако това се случеше, както беше сега при Ейб, имаше опасност да се изгуби от поглед цялостната верига на доказателствата, смисъла от събирането им брънка по брънка и евентуалното построяване върху тяхна основа от страна на обвинителя на работеща хипотеза, която да убеди в максимална степен съдебните заседатели.

По необходимост това бе бавен и отегчителен процес. Постоянно се налагаше да подлагаш на съмнение собствените си мотиви, схващания, работни навици и най-малкото нещо, което вършиш — с една дума, всяка стъпка по пътя. Най-добрият вариант бе, ако всяко ново откритие те водеше към единствения възможен правилен отговор.

Той удари с ръка по кормилото, силно.

Глицки не би могъл да даде смислен отговор на въпроса защо спря пред Центъра за оказване на помощ след изнасилване. Наистина нямаше конкретна причина. Може би ставаше дума просто за човешки порив — ей така, да си поприказва с някого. На себе си Глицки пробута обяснението, че е длъжен всячески да развива способността си за общуване — нещо, което мъжете в синьо непрекъснато трябваше да усъвършенстват.

— Госпожица Карера каза, че би желала да я държа в течение на случая.

— Точно сега не е тук — отвърна Сам Дънкан. — Но ако не представлява тайна, не бих имала нищо против да чуя какво става. Докъде са стигнали нещата, имам предвид. Защо не седнете?

Той взе сгъваемия стол пред бюрото ѝ, завъртя го с облегалката напред и го яхна.

— Нещо май работите се объркаха.

Раменете ѝ увиснаха.

— Защо ли не ме учудва това. Какъв е проблемът този път?

— И друг път ли ви се е случвало?

Отсреща му отвърнаха с нещо подобно на усмивка.

— Занимавам се с изнасилване и право повече от десет години. Този отговор удовлетворява ли ви? — Тя въздъхна. — Значи още един сбъркан ще си тръгне свободен, така ли?

Глицки изчака малко, преди да отговори.

— Може би няма. Още може да се направи нещо. Обвинителят иска да пусне господин Коупс, разширеният състав на съдебните заседатели го подведе под отговорност. Аз засега ще наблюдавам отстрани. — Той направи пауза. — Мисля, че проблемът е в това, че свърших работата си отзад напред.

Тя наклони глава.

— Това звучи забавно. Не се случва всеки ден да чуеш ченге да си признава, че може да е сбъркало в нещо. Какво имате предвид с това, че сте вървели отзад напред?

И той ѝ обясни всичко — за Кристина и за татуировката, улика, която наистина не беше приемлива. Накрая млъкна.

— А този Коупс? Няма съмнение, че той го е извършил, нали?

— За мен не, но както вероятно знаете, това не означава нищо. Татуировката не може да бъде включена, това са само слухове.

— Прав сте. И разбира се, на всичкото отгоре той разполага с адвокат милионер, който се кани да натрупа още едно милионче, нали?

— Негов адвокат е Уес Фаръл. Достатъчно е добър, но…

Тя го прекъсна.

— Хич не мога да разбера тези адвокати. Съвсем сериозно. Не разбирам как човешко същество може да се заеме със случай като този. Искам да кажа, че този Фаръл не може да не знае, че неговият клиент го е направил, че неговият клиент е изнасилил и убил клетата жена. Нали така? Той знае за татуировката и за всичко…

— Със сигурност.

— И въпреки това продължава…

— … да осигурява най-добрата защита, която законът разрешава. Върху това се гради величието на нашата страна. — Глицки присви рамене. — Навярно има нужда от парите. Навярно просто е въпрос на професия. Делата за убийства носят добри пари.

— Но ако знае? Имам предвид, ако наистина със сигурност знаеш, как изобщо можеш…?

— Поразително е, нали?

— Направо не мога да го проумея, сержант, истина ви казвам.

Докато си подсвиркваше, Уес Фаръл свали бялата си риза и вратовръзката в малката като килер обща баня, която се намираше на етажа под адвокатския му офис. Фаръл често си даваше сметка, че много лесно изпада във възторг от разни глупости, като например надписа върху тениската му, която беше носил цял ден под ризата. Златните букви върху зеления плат гласяха „Накъркай ме, вкъщи съм си“.

Окей. Значи той се развеждаше, децата му не го виждаха много-много, кариерата му вървеше към провал, но въпреки това животът му не изглеждаше толкова лош. На първо място беше здрав, нали? С няколко килограма повече, но все още можеше да разчита на тялото си. Освен това разполагаше с един куп познати. И поне с един великолепен истински приятел, Марк Духър. Колко хора можеха да се похвалят с подобно нещо?

Плюс манталитета. Целият беше изтъкан от оптимизъм и именно този оптимизъм го бе превел през превратностите до „тук и сега“ — тази негова положителна нагласа, че животът ден за ден сам по себе си е окей, дори забавен.

А сега, да благодари на Бог, имаше и Левън Коупс. Направо обичаше Левън Коупс. Левън беше с коса на клечки, цапнат в устата, с хлътнал гръден кош, измет без никаква воля, безмозъчен социопат, без съмнение, но…

— А сега всички заедно — извика той в огледалото. — ТОВА НЕ ЗНАЧИ, ЧЕ НЕ Е СИМПАТЯГА!

С изключение на това, че наистина не беше никакъв симпатяга.

Но Уес Фаръл щеше да му го прости. Нямаше намерение да забрави ужасното престъпление, което без съмнение онзи беше извършил. Но господин Коупс имаше едно огромно преимущество — беше човек с тлъста банкова сметка.

Арт Драйсдейл не се бе отказал от случая — поне още не. Тази сутрин бе споменал на Фаръл, че прокуратурата се готви енергично за обвинението, както прави с всички обвинения, освен ако Фаръл не би се съгласил на споразумение.

Не, бе отвърнал Фаръл, този път ще се явя на процес, иначе благодаря за вниманието. Защото точно при такъв процес се виждаше победител, Фаръл познаваше съдебните заседатели, Фаръл познаваше Сан Франциско и знаеше, че е необходимо много повече от това, с което разполагаше обвинението по случая Левън Коупс, за да го обвинят в убийство.

Тъй че можеше да отиде на процеса, можеше и да го спечели, а отхвърлянето на обвинението в убийство означаваше, че ще съдере кожата на клиента си най-малко със сто и петдесет хиляди долара, преди всичко да приключи. И клиентът му с радост щеше да плати, защото това беше цената на свободата.

Боже, колко обичаше Левън!

Затова тази вечер Уес щеше да празнува, а защо не и да се окаже с някоя дама в хоризонтално положение, нещо, което не беше правил откак се раздели с жена си. Нямаше да се откаже от такова нещо. Чувстваше се преизпълнен с чар и с жизненост. Не знаеше откъде му бе паднало това щастие, но нямаше намерение да го урочасва с мисли за смъртта. Почва се, момчета! Оседлавайте конете или се махайте от пътя!

Щеше да започне фиестата от площад „Жирардели“, ей така, за сверка на мерника, за да си припомни къде беше живял и защо Сан Франциско е най-великия град в Западното полукълбо. Спускайки се надолу към центъра, щеше да свърне през заведението на Лефти О’Доул, за да опита говеждото печено с царевични питки. После нямаше да е зле да направи една спирка близо до Съдебната палата при Лу Гърка, свърталището на правните криминалисти, където — благодарение на Левън Коупс — той се радваше на всеобщо уважение.

Какъв прекрасен град! Възможностите бяха безброй. Изпълнен с прилив на сила, която се дължеше и на факта, че извън вноската от четирийсет и пет хиляди на Левън, беше спастрил в брой две хиляди долара извън сметката си, преди още Лидия да разбере за тях и да се опита да ги присвои, той щеше да обикаля с такси заведенията — таверната „Аби“, „Литъл Шамрок“…

Към десет и петнайсет Уес вече бе гаврътнал няколко халби черна бира, преборил се бе с някакво забележително блюдо, съдържащо тонове холестерол и беше приключил три продължителни беседи с някакви много интересни хора. Разговорите наистина бяха много завладяващи, въпреки че сега подробностите му се губеха. А шофьорът на таксито Ахмал се беше превърнал в най-добрия му приятел — и как иначе, след като до момента бе изкарал сто и четирийсет долара. Сега Ахмал бе паркирал таксито зад най-близкия до „Литъл Шамрок“ ъгъл и щеше да го чака там, ако се наложеше, чак до зори.

Да си пробиеш път през тълпата в заведението се оказа истинско изпитание, но Фаръл прояви упоритост. Познаваше добре мястото, защото на път за вкъщи минаваше покрай него. Малко, добре поддържано, без разни папрати, това заведение беше най-стария бар в града — открито още през 1893 година! Отпред винаги имаше народ, но Фаръл знаеше, че отзад се намира и друго, закътано помещение, застлано с килими, върху които бяха разположени канапета и люлеещи се столове — приличаше съвсем на дневна, макар и не точно като неговата.

Тъй че той спокойно се промъкваше към това помещение в дъното. Имаше сервитьорки, нещо необичайно за работен ден, и той се сдоби с една бира „Бас“, още преди да измине двайсет крачки. Джубоксът не оставяше хората да си кажат и дума, особено тази вечер. Направо лудница. Едва сега през шума на тълпата успя да долови мелодията на „В какво вярва глупакът“. Съвсем подходящо, помисли си той.

И изведнъж я видя.

Съзря я през танцуващата тълпа, беше седнала на облегалката на едно канапе, подпряна на ръцете си, цялата изтъкана от главозамайващи извивки, единият ѝ крак бе подгънат под нея. За възрастта ѝ нищо не можеше да каже, освен че бе голямо момиче — а и това нямаше значение.

Тя просто го срази.

Фаръл се обърна, отпи глътка от бирата, провери дали не е много пиян, реши, че всичко е в норма, а после отново впи поглед в нея. Дявол да го вземе, тя все още изглеждаше великолепно — тъмна коса, пълна с червеникави отблясъци, великолепна кожа. Лицето ѝ излъчваше живот, ето в това беше тайната. Щом се засмееше, усмивката ѝ озаряваше всичко наоколо.

Той направи още една крачка. Тя си приказваше с мъж и жена, настанили се до нея на кушетката. Внезапно жената скочи — и тя изглеждаше фантастично — и се насочи към близката тоалетна. Уес пристъпи още по-близо.

Тя се плъзна от облегалката на канапето и зае опразненото от жената място до един добре изглеждащ мъж. Прегърна го. Ами, може би не… после погледна право към Уес.

— Харесва ми ризата ти. — И добави: — Това е по-големия ми брат, Лари. Като малък беше много забавен. — Потупа облегалката на канапето, Уес се придвижи дотам и седна на предишното ѝ място.

— Уес — протегна ръка той и тя я стисна. После се обърна към мъжа: — Как я караш, Лари?

— Лари е къркан. Сега Сали ще го заведе вкъщи. Сали е жена му. Току-що отиде до тоалетната. А аз съм Сам. Аз оставам.

Получи се така, че и тя не остана дълго в заведението. По всичко личеше, че само бе чакала някой като Уес, който да я изведе навън и да я спаси от безцелното нощно къркане. След като изпиха по една бира, изскочиха прегърнати на улицата, а там, на Девета улица зад ъгъла ги чакаше Ахмал. Това силно впечатли Сам.

Когато Ахмал ги закара до нейното жилище, той му плати сметката и петдесет долара отгоре и се забави малко, за да инструктира своя нов приятел да почака още час и при положение че Уес не се появи, да си тръгва и хиляди благодарности за чудесните спомени.

Когато вратата се затвори след тях, те се озоваха в едно наистина уютно място — просторна стая с нисък таван, старомодни тухлени стени, вградени етажерки, подредени с много вкус, и печка за дърва.

— Имаш куче — отбеляза Уес.

От коша до печката се надигна и се протегна един кокер шпаньол.

— Нали не си алергичен? — попита тя.

— Ако е за въпрос, аз самият имам куче.

— Да ти кажа, подозирах такова нещо…

— Казва се Барт. Огромен боксер.

Тя се наведе, за да погали любимеца си.

— А това е Куейл — каза Сам, — с „у“, точно като Дан. Навярно си чувал за ума на кокер шпаньолите, тъй че си рекох, защо пък не? Нещо за пиене?

— Май не. Ще дойдеш ли насам? — Той протегна ръце, тя погали още веднъж Куейл, поколеба се за миг, усмихна се и пристъпи към него.

Сам влезе гола през вратата на спалнята, носеше две чаши с ирландско уиски.

— Смешното в тази история е — заговори тя, — че обикновено не правя така.

До леглото имаше един от онези пълни със синя течност лампиони, модерни през шейсетте или седемдесетте. Прозорците бяха хоризонтални и се намираха високо горе в тухлената стена, на нивото на земята отвън.

Уес лежеше под плътния юрган с ръце под главата. Протегна се за една от чашите.

— Аз също.

Тя му подаде чашата и седна на леглото откъм неговата страна. Той си помисли, че голотата ѝ изглежда напълно естествена, толкова, колкото изобщо това беше възможно, а и колкото, довърши мисълта си той, би трябвало да бъде. Тялото ѝ беше сочно и златисто. Гърдите ѝ бяха прекрасни, а зърната им — нежни и розови. Фаръл отпусна ръката си на бедрото ѝ.

— Можеш да ми кажеш истината — каза тя. — Няма да нараниш чувствата ми. Ще мога да я понеса.

— Това е истината. Бях женен почти трийсет години. Без никакви приключения.

— Искаш да кажеш, че ти е за пръв път, откак си женен?

— Така е. Да не би да ти изглеждам като най-големия сваляч на света?

— Не, просто съм изненадана.

— Защо? Това беше съвсем естествено за мен. Какво говоря, направо си беше страхотно.

Тя отново му се усмихна.

— Това също е изненада. За мен, искам да кажа. Но спорът така или иначе стана твърде разгорещен, за да го разрешим от първия път.

— Може би.

Тя постави чашата си на страничната масичка, плъзна се до него и се притисна до гърдите му. След минута започна да се смее.

— Кое е смешното?

— Ами, имената…

Той се замисли.

— Не се казваш Сам, така ли?

Тя избухна в смях.

— Не, името ми е Сам. Говоря за фамилиите. Ти наистина си поне Уес, нали?

— Напълно съм разкрит. — Той я погали успокоително по гърба. — Уес Фаръл, адвокат, на вашите услуги.

— Ох, само не казвай, че си адвокат, нали не си? — изохка тя.

— По-истински от сърдечен пристъп. Ние сме навсякъде.

— Уес Фаръл… — тихо произнесе Сам. — Чувствам се като… — Изведнъж тя се стегна и внезапно се изправи.

— Какво? — попита той.

— Уес Фаръл!

— Au personne, което, доколкото знам, означава нещо на френски — май самият той.

Но чувството за хумор я беше напуснало.

— Вие сте Уес Фаръл? О, боже, не мога да повярвам…

— Какво не можеш да повярваш? Какво ти стана?

— Какво ми стана? А на вас какво ви става?

— Какво да ми става? Хайде, Сам, недей…

— Не ми викайте недей. — Тя скочи и откачи една наметка от закачалката на стената зад нея. Едва след като я уви около тялото си и се загърна добре, жената се обърна с лице към него.

— Вие сте онзи Уес Фаръл, който защитава отрепката Левън Коупс, нали?

— Откъде знаеш…?

— Не се притеснявайте, знам го. — Тя се беше разпалила и удряше с юмруци по бедрата си, по леглото, където свареше. — Знам го, ох, колко добре го знам. Господи, какъв късмет. Трябваше да се досетя…

— Сам…

— Не ме наричайте повече Сам! — Сега тя кръжеше из стаята. — Съжалявам, но нещата се промениха. Искам да си тръгнете. Ще бъдете ли така добър просто да напуснете?

— Да си тръгна ей така? — Но Уес вече бе седнал в леглото и се навеждаше за панталоните си.

— Да. Просто да си тръгнете. Моля ви.

— Добре, добре. Но не знам защо…

— Защото не мога да повярвам, че може да вършите това с Левън Коупс, ето защо — опитвате се да му помогнете да излезе на свобода. Не мога да повярвам, че този човек сте вие. По дяволите!

— Та това е професията ми — каза той. — Нали съм адвокат. Нашата работа е такава.

Този отговор изведнъж я отрезви и енергията я напусна. Тя въздъхна отчаяно и се завъртя за последен път около себе си.

— Тръгвай си, чу ли?

Той вече държеше обувките си в ръце, а ризата му висеше незагащена.

— Не се притеснявай, тръгвам си.

Цялата случка бе продължила повече от час и Ахмал, разбира се, си беше отишъл.

Цяла вечер Марк и Шийла Духър не си бяха разменили повече от стотина думи. Тя бе приготвила традиционната новоанглийска варена вечеря, която той по принцип обичаше, но Марк само бе почоплил из яденето. По време на вечерята се бе държал възпитано и разсеяно, а след това я бе помолил да го извини, защото изпитвал нужда да удари няколко топки вън на тревата — беше си създал навик да играе голф, вероятно като извинение за дългите му престои извън къщата и като възможност да излиза колкото се може по-често. Дори я бе попитал дали не желае да се присъедини към него, но всъщност не го искаше — тя винаги долавяше това — тъй че Шийла отвърна не.

Сега наближаваше полунощ, но той още бе буден и четеше нещо в библиотеката на долния етаж, една кръгла стая в кулата, точно под нейния кабинет. Когато се прибра от голфа, дойде да ѝ каже лека нощ, целуна я тъй, сякаш му бе сестра и ѝ обясни, че има да свърши някаква работа. Нали не би имала нищо против да отиде в библиотеката, за да се порови из книгите.

Тя не можеше повече да понася това.

Шийла застана на вратата на будоара си. Той бе запалил огън в камината и съчките тихо припукваха. Не четеше. Седеше на тапицирания със зелена кожа стол и гледаше в пламъците.

— Марк?

— Да. — Той я погледна. — Добре ли си? Какво има?

— Още си буден.

— Мозъкът ми нещо не може да спре тази вечер. Та си помислих, че така ще мога да го прилъжа.

Тя пристъпи нерешително в стаята.

— За какво си мислиш?

— За разни работи.

Още една крачка, после още две и тя седна отстрани на отоманката в краката му.

— Знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен. Каквото и да е.

Той помълча известно време.

— Тази сутрин играх скуош с Уес. Преди това минах да го взема от онази дупка, която той величае като свой дом. И знаеш ли какво ми каза? Че си споделила с Лидия, че мислиш, че искам да се самоубивам. И че нашият брак претърпял пълно корабокрушение. — Той я погледна в очите. — Нали можеш да си представиш колко се изненадах, когато Уес ми изтърси всичко това.

Той седеше и я слушаше, наведен напред и хванал ръцете ѝ. Не можеше да не забележи колко са остарели. Ръцете наистина остаряват по-бързо от всичко друго — не можеш да ги прикриеш с грим. Ръцете я издаваха най-много.

Би желал тя да не плаче, но сълзите ѝ не спираха да текат. Нямаше ридания и хълцане, само тихи сълзи…

— Знам — каза той. — Грешката е и моя. Мисля, че позволих на твоята депресия да зарази и мен. Не трябваше да го допускам. Трябваше да поприказваме.

— Ти правеше опити, но аз те отблъсквах.

— И въпреки това…

— Не си виновен ти, Марк, аз съм…

— Чакай малко. Стига сме търсили вина. Това няма значение. Говорим за сега. Нека да се опитаме да променим нещо от днес. — Той се приведе още малко и я целуна. — Май пак ще се върнем към някои лоши навици. Една чашка преди лягане?

Тя се поколеба, но сетне взе решение.

— Да, бих изпила една. Два пръста само. Едно питие няма да ми навреди.

— Права си.

Тя го прегърна.

— Обичам те, Марк. Нека да оправим нещата, а?

Той отново я целуна.

— Всичко ще се оправи. Обещавам.

9

Уес Фаръл изскочи от претоварения асансьор и попадна в познатата до болка лудешка въртележка по коридорите на Съдебната палата — ченгета, областни прокурори, репортери, свидетели, кандидат съдебни заседатели или просто зяпачи.

Едва минаваше осем сутринта и оставаше поне половин час преди от съдебните зали да призоват за ред и тишина. На Фаръл му бе добре известно, че значителна част от юридическата работа се вършеше най-добре точно в рамките на този половин час — приемаха се жалби, уговаряха се свидетели, наемаха се и се освобождаваха адвокати.

Точно сега най-лесно приключваха и преговорите по пазарлъка с молбите. Например, ако си защитник, какъвто бе Уес, и по всичко личи, че ще загубиш делото, нормално е да не искаш да участваш в процес. Но пък твоят клиент, най-общо казано, не харесва предложението на прокурора за престоя си зад решетките — само десет години не му звучат много примамливо, освен ако не се сравнят с присъда от двайсет и пет години, която би получил, ако го осъдят на процес. Но под неумолимия ход на секундите имаше шанс главата му да уври и в крайна сметка да приеме с радост предложението. Всичко можеше да се случи през този половин час. Може би световният мир имаше нужда точно от един такъв половин час.

Тъй че нищо не ти оставаше, освен да играеш играта, да браниш твърдо интересите на клиента си, да блъфираш, че всички разноски, свързани с делото и загубата на време при един евентуален процес ще наденеш право на шията на прокуратурата. Но понякога — както сега — докато чакаш за началото на процеса в коридора, можеше да се случи и така, че да прибереш картите и да приемеш чуждото предложение.

Но Фаръл нямаше такива намерения тази сутрин. Не беше дошъл тук, за да блъфира, а със скандалното намерение да говори с обвинението да отхвърли веднага обвиненията срещу Левън Коупс в убийство; или, ако този вариант пропаднеше, да съобщи, че Левън Коупс ще се яви на процеса. Разбира се, на предварителното заседание Левън Коупс не се беше признал за виновен, но това, малко или много, беше pro forma.

Сега беше различно.

Облечена с черна копринена блуза и с една от късите си поли, днес тъмнозелена, които бяха нейна запазена марка, Аманда Дженкинс се бе подпряла на стената и се наслаждаваше на тазсутрешното специално развлечение. Нагиздени с фесове и галабии, десетина мюсюлмани протестираха срещу ареста на свой събрат заради банков обир с hucca — ритуален танц, произхождащ от древните въртящи се дервиши. Подскачаха нагоре-надолу и произнасяха в речитатив „спра-вед-ли-вост, спра-вед-ли-вост“. Няколко униформени ченгета демонстрираха присъствие на сила, но най-вероятно нямаше да се стигне до ексцесии. Такива неща ставаха в Съдебната палата всяка седмица. За Фаръл по-учудващото в случая бе, че вече никой не намираше подобни случки за странни.

Той се приближи до Дженкинс.

— Ако хванат и някакви инструменти, спокойно могат и на турне да тръгнат. С музика ще е по-добре, нали?

Тя прие думите му за чиста монета.

— Акордеон и туба. И басова секция. Оом-па-па-па, оом-па-па-па. Идеята не е лоша.

Двамата се заплесваха с тази тема, докато не намериха празна пейка, достатъчно отдалечена от гюрултията, за да могат да се чуват, и чак тогава Фаръл си дойде на думата.

— Не говориш сериозно — каза тя, когато той ѝ изложи гледището си. — Очакваш от нас да отхвърлим обвинението ей така?

— Като знам какъв горещ картоф е. Не че очаквам чак такава постъпка, но просто няма на какво да стъпиш в случая. А май и шефът ти се досеща за това.

— Съжалявам, че си останал с такова впечатление от него, сигурна съм, че и той ще се съгласи. Говорих с Арт сутринта, точно преди да дойда тук, и той напълно споделя тезата на обвинението.

Това беше чиста лъжа, но Аманда я изтърси, без да ѝ мигне окото.

— Предумишлено убийство?

Тя кимна.

— Да, извършено при утежняващи вината обстоятелства. — В случая „утежняващото обстоятелство“ беше изнасилването. Щатът щеше да иска доживотна присъда без право на условно освобождаване.

— Защо тогава изобщо разговаряме?

Аманда опъна с несъзнателно движение полата си, а това движение остави открита цяла педя плът над коленете ѝ. Това не убягна от вниманието на Фаръл. Както и покашлянето ѝ, с което тя прочисти гърлото си. Жената се тресеше от нерви.

— Звънял си на Арт.

— Така е. А после той ми звънна, за да ми каже, че трябва да поприказваме. Тъй че, ако най-доброто ви предложение е доживотен затвор, то аз съм длъжен да се опитам да осигуря на клиента си по-добра сделка. — Фаръл направи пауза. — Особено След като не можете да го осъдите, поне според разследването, което съм видял. Ще го оправдаят, Аманда, и ти го знаеш. Драйсдейл също. Прецакахте се, готини.

— Ще изтеглим утежняващите вината обстоятелства. Остава само обвинението в предумишлено убийство, което значи от двайсет и пет до доживотен.

Фаръл хвърли поглед по коридора, после към тавана.

— Как ме виждаш? Не става.

Аманда се опитваше да извлече някакво удовлетворение от този разговор. Драйсдейл ѝ бе казал, че ще трябва да свали обвиненията, извънредно решение, особено във връзка със случай на изнасилване, придружен с убийството на жертвата. Досега това не се беше случвало. С изключение на днес, когато бе на път да се случи, и Аманда вече се намираше по средата на пътя.

Единственото, на което прокуратурата се надяваше, беше да избегне срама по медиите. Дженкинс, която приемаше всичко твърде лично, се надяваше да спаси и нещо отгоре.

— Уес, твоят клиент е убил жената.

— Моят клиент е невинен, докато не докажеш вината му.

— Моля те, престани. Кажи ти какво мислиш? Ама честно.

— Току-що ти казах.

Дженкинс пое въздух и го задържа в гърдите си.

— Непредумишлено убийство — каза накрая. — От петнайсет до доживотен. След дванайсет години клиентът ти ще е на свобода.

Фаръл скръсти ръце и я погледна снизходително.

— Моля ти се, Аманда.

— Какво?

— Кога за последен път си ходила на изслушване в комисията за условно освобождаване? Хванали от улицата пет човека, които са чели полицейските доклади, мразят клиента ти и са убедени, че е правил същите работи и друг път. Поне единият от петте принадлежи към някоя група за защита правата на жертвите. И тъй, клиентът ти влиза, казва, че се разкайва за постъпката си — по дяволите, той наистина се разкайва — а те му отговарят, благодаря ви, че ни отделихте от времето си, ще се видим отново след пет години.

Аманда държеше на своето.

— За непредумишлено убийство ще излезе от затвора след дванайсет години.

— Ако се стигне до процес, ще бъде свободен след дванайсет седмици.

— Ами, боя се, че при това положение най-добре ще е да оставим съдебните заседатели да решават. Няма да свалим обвиненията просто ей така, Уес, а не забравяй, че ако процесът се състои, ще има утежняващи вината обстоятелства. Това изправя клиента ти пред огромен риск.

Фаръл кимна, надигна се и взе куфарчето си.

— Ще обсъдя положението с него. Ще поддържаме връзка. — Той протегна ръка.

Беше направил едва пет крачки, когато прокурорката го извика:

— Уес?

Той спря и се обърна. Беше на косъм от това да се върне, да сложи ръка на рамото ѝ, да ѝ каже, че всичко ще бъде наред. Това е просто работа, служба, пазарлък, защо трябва да го взема толкова навътре.

В главата му се появи образът на Сам от празника на свети Патрик — когато също се бе засегнала. Какво им ставаше на тези жени?

Погледът на Аманда Дженкинс издаваше загриженост, дори паника. Тя се намираше в жалко състояние, но опита да се усмихне.

— Няма нищо — каза тя. — Забрави.

— Трябваше да опитам, Арт.

— Не, Аманда, не е трябвало.

— Фаръл ще говори с Левън днес сутринта. Левън знае, че той го е извършил. Ако не се навие, го чака доживотна присъда без право на условно освобождаване. Все още имаме известни шансове.

— Нямаме доказателство. А Фаръл много добре го знае.

— Той трябва да предаде нашето предложение на Левън. Ако Левън го приеме, печелим ние. Струва си да се опита.

Драйсдейл вдигна слушалката на телефона на бюрото си.

— Е, добре, ти опита. Кой е номерът на Фаръл?

Тя се помъчи да спори още пет минути, но нищо не се промени, тъй че звънна на Фаръл и му каза, че Народът е решил да оттегли обвиненията си срещу Левън Коупс, „за да се осигури време за допълнителни разследвания“.

Виктор Транг принуди Духър да кара половин час към Балбоа стрийт, за да се срещнат в една дупка, чийто собственик беше някой си Мин, украсена предимно с пожълтели ивици хартия, които се спускаха от тавана.

Духър мразеше миризмата на това място. Не видя веднага Транг — наложи се да мине край плота и да изтърпи подозрителните погледи на собственика и на четиримата клиенти, сгърбили се над купичките си.

Транг седеше в едно от сепаретата в задната част на заведението. Беше потънал в купища листа, а калкулаторът му се виждаше от километри, тъй че всеки да забележи колко зает човек е. Пред него на масата имаше чаша чай, както и някакви мръсни съдове. Носеше същия костюм и същата кожена вратовръзка, с които се бе появил на миналата среща.

Духър седна срещу него. Транг удряше по бутоните проклетата малка машинка пред себе си и вдигна предупредително пръст. След минута ще обърне внимание на Духър. Накрая — след поредица изписани цифри — той вдигна поглед. На лицето му се появи дежурна усмивка, лишена от всякаква сърдечност.

Транг започна разговора с невероятен хъс.

— Ще попълня изменената жалба следващия понеделник. Имаме седмица време, за да стигнем до някакво споразумение, ако още проявявате интерес. Ако не, ще ускоря процедурата.

Духър се опита да блъфира.

— Казах ви, че нашето предложение изтича на следващия ден след срещата ни. И след като вие не се обадихте…

— Дойдохте все пак тук.

— Архиепископът беше на мнение, че си струва да се направи още един опит.

Транг рееше поглед по тавана зад Духър. Накрая остави молива си на масата и се съсредоточи върху разговора.

— Ето какво е положението, господин Духър. Първо, бих се радвал, ако престанете да ме баламосвате веднъж завинаги с тези приказки за загрижеността на архиепископа относно моя хал. Намирам се на прага на съдебен процес, който ще причини големи неприятности на епархията му, а съществува реална опасност да засипе и самия него с такава кал, че да се наложи да се оттегли. Той знае това, аз го знам, вие го знаете.

— Така да бъде. — Духър бе нахлупил маската на врял и кипял покерджия. — Не те познавах досега. Не съм искал да те оскърбявам. Има хора, които приемат блъфа като сигнал и се окопават добре.

Транг оцени последното. Зарови се в пръснатите листове, като си даваше вид, че търси нещо от особена важност. Намери някакъв лист и го завря под носа си.

— Тук разполагам, чакайте да видя, точно с дванайсет имена.

— Дванайсет имена? Искате да кажете, че Слокъм се е бил забъркал с цели дванайсет човека?

Доволната усмивка не слизаше от лицето на Транг. Духър започваше да се нервира.

— Разполагам с дванайсет човека, до този момент, които изразяват желание да потвърдят връзките си със свещенослужител на Архиепископията. Хора от три различни енории. Проблемът е пуснал пипала навсякъде, както се посочва в коригираната ми жалба. Ясно е, че в случая съществува политика на търпимост към подобни прояви и следите ѝ водят към най-високо място…

Духър взе листа и се взря в него.

— Всички тези имена като че ли са на азиатци.

— Правилно. Повечето са виетнамци.

— Интересно съвпадение.

Транг сви рамене.

— Тези бегълци са дошли в страната объркани. Доверили са се на духовните си наставници, за да получат помощ при приспособяването си, и много от тези съветници — тези свещенослужители — ги мамят, възползвайки се от тяхната слабост и уязвимост. — Той поклати глава при картината на трагичната реалност.

Духър обаче разполагаше с друго обяснение.

— Ние ще разпитаме всяка от тези жени. Нали ви е известно това? — С тези думи каза на Транг това, което подозираше — че обвиненията са един голям балон. Транг просто бе насъбрал дванайсет лъжкини, които в замяна на обвиненията си щяха да получат хонорар — съвсем малка част от пая, който лично той се готвеше да глътне.

Но Транг имаше още козове.

— Не всичките са жени. — Нова многозначителна усмивка. — Намираме се в Сан Франциско, не забравяйте. — Ето че сега виетнамецът разполагаше и с имената на свещеници, съблазнявали млади мъже, докато през цялото това време Флеърти си бе затварял очите. — Разбира се, че трябва да има разпити. Моите клиенти искат цялата истина да блесне, за да предпазят от същата съдба други хора, озовали се в тяхното незавидно положение. — Той плесна с ръце. — Една чудесна история за вестниците, макар че ние, разбира се, при всички случаи ще се опитаме да избегнем това.

На Духър му бе известно, че точно това е целта. Транг целеше точно това. Правеше всичко възможно да предизвика скандал. Но онова, което превръщаше скандала в катастрофа, бе фактът, че не всичко от казаното бе измислица. Без съмнение госпожа Деп, а най-вероятно и дъщеря ѝ, бяха пострадали от отец Слокъм. Навярно имаше още една-две жертви.

Но цели дванайсет? Изскочили от храстите само за последните няколко седмици?

Духър не мислеше така, но какво мислеше той вече не бе от особено значение. Трябваше да усмири този побъркан тип. Именно това очакваше Флеърти от него. За това му плащаше.

— Да се върнем на госпожа Деп за момент, става ли? Още повече че нейното оплакване е в ход. Тя претендираше за…

Но Транг го прекъсна, клатейки глава.

— Не, не, господин Духър. Това потъна в миналото. Аз се натъкнах на широко разпространен проблем, който се нуждае от открит публичен дебат. Вашият архиепископ може да е имал най-добри намерения, но са пострадали много хора. На всичкото отгоре си мисля, че както е тръгнало, ще изскочат доста нови жертви. Не намирате ли, че това е твърде вероятно? Обикновено подобни истории се развиват по такъв начин.

И отново същата усмивка.

Духър знаеше, че събеседникът му е прав. Планът на Транг бе просто гениален — да раздуе същинския случай, прикачвайки към него фалшиви жертви. После, след като медиите подхванеха новината, всеки, който някога е бил целунат от свещеник, щеше да поиска да се присъедини към купона.

— Ето защо предпочитаме да обърнем страницата.

Транг кимна по начин, който вероятно смяташе за възвишен и великодушен. Канеше се да постъпи като добрия победител.

Но Духър никак не бе подготвен за ролята на губещ. Не и от това малко, лепкаво парвеню. Нямаше да допусне такова нещо. Сега точно не. Както и за в бъдеще.

— Епархията иска да възстанови щетите, които са били допуснати по невнимание или поради недоглеждане, господин Транг. Това е темата на нашия разговор. Тези хора — той посочи към листа на масата — сега може и да се чувстват измамени, но не мисля, че има достатъчно основания да смятаме, че са претърпели значителни щети. Госпожа Деп, да. Дъщеря ѝ също. Готови сме да дадем на госпожа Деп нейните петдесет хиляди, както и други петдесет хиляди, които да бъдат разпределени между — той млъкна, с израз на отвращение — другите ваши клиенти.

Транг смучеше предните си зъби.

— Ако включите моя хонорар в тази сума, никой няма да остане удовлетворен напълно. Трийсет хиляди между дванайсет човека е обида за това, което са изтърпели. Трябва да го знаете. А колкото до госпожа Деп, при това положение тя също ще бъде ощетена с двайсет хиляди в брой, да не говорим за лихвата…

Духър вдигна ръка.

— Ще платим вашия хонорар отделно. — Това автоматично вдигаше мизата на сума от порядъка на близо сто трийсет и пет хиляди долара. Стомахът му вече вреше от ярост и безсилие. Близо три пъти повече от сумата, за която хленчеше Транг само преди седмица и…

Но гадината отсреща продължаваше да клати отрицателно глава.

— Не мисля, че казаното съответства на сериозността на обвиненията, господин Духър, и с чувството, което изпитват моите клиенти, че трябва да има някакво наказание, тъй че оттук насетне архиепископът да мисли два пъти, преди да позволява на такива измамници да петнят името му. Сто хиляди е нищо. Той няма и да го усети.

Преглъщайки горчивата си слюнка, Духър кръстоса ръце.

— Какво искаш, Транг?

Един съвсем прост въпрос. Вдигнал длани, Транг също отговори простичко:

— В новата жалба се споменава сумата три милиона.

Лицето на Духър не трепна. Битката прерастваше в личен конфликт. Транг си играеше с него като с риба. Но той нямаше намерение да му се даде. Реши да поизчака.

— Може би ще съумея да убедя моите клиенти, че половината от тази сума би представлявала разумна компенсация за техните страдания.

Значи милион и половина! Духър бе наясно, че това бе далеч от предложението, което бе упълномощен да направи. И все пак, ако не се постигнеше някакво взаимно съгласие, щеше да се отиде на съд и цялата история страшно да се размирише. Даже и ако повечето от клиентите на Транг бяха измислени, гафът щеше да съсипе Флеърти. А самият Духър щеше да се орезили във всяко едно отношение. Не можеше да допусне това да се случи.

— Много е — опъна се той. Взе листа отново и прокара очи по списъка. — Ще ви кажа какво ще направим, господин Транг. Последно предложение, с клауза за конфиденциалност и без никаква информация за пресата… — Изпускаше нервите си и млъкна, за да се успокои. Това беше последният му коз и трябваше да го изиграе блестящо. — Шестстотин хиляди долара.

Изражението на Транг не се промени. Сякаш Духър не бе казал и дума. Тъкмо беше вдигнал чашата към устните си и дори не забави движението. Отпи от чашата и я остави обратно на масата.

— Чаят е чудесен — каза. И едва после, сякаш току-що му бе хрумнало: — Шестстотин хиляди долара.

Духър го остави за минута да свикне с цифрата. После добави:

— Това са много пари. — Като премълча продължението „И двеста хиляди за теб, малък кривоок хуй такъв“. А си мислеше точно това.

— Много пари са — съгласи се Транг, — но от друга страна три милиона са къде-къде повече. Или хайде, милион и половина. Ако ми разрешите, ще се посъветвам за това предложение с клиентите си.

— Разбира се — каза Духър, макар идеално да знаеше, че Транг няма никой около себе си, с когото да се съветва. Взе решение отново да вдигне мизата.

— Но предложението е в сила до края на работния ден. Значи, до пет часа.

Транг проумя последните думи, започна да събира листовете и да ги тъпче в куфарчето си.

— При това положение трябва да побързам. Денят се очертава горещ.

Слънцето се бе показало май за пръв път тази година и пролетното чувство на надежда подтикна Кристина да влезе в офиса на Сам.

Шефката ѝ седеше на твърдия стол със затворени очи, като пазеше равновесие само на задните му крака, ръцете ѝ бяха скръстени отпред, а глезените ѝ — кръстосани на бюрото. Усещайки нечие присъствие на вратата, тя отвори очи.

— Мразя мъжете — каза Сам. — Е, не мразя братята си или татко, но всички останали — да.

Кристина се подпря на вратата и се засмя.

— А какво ще кажеш за доброволците съветници тук?

— Не мисля, че трябва да са мъже. — Сам разтърси глава. — Съжалявам за онзи ден. Сержант Глицки мина оттук и ми каза, че си отишла в кабинета му в извънработно време, за да си свършиш работата. — Тя млъкна. — Аз съм голяма смотанячка и отвратителна шефка, нали?

— Кое от двете?

— Заслужавам си го — кимна тя.

Но така или иначе Сам се опитваше да се извини и Кристина не мислеше, че сега е време да бъде саркастична.

— Спокойно, нито едното, нито другото — засмя се тя. — Нито си смотанячка, нито си отвратителна шефка. Просто хвърляш огромни усилия, това е всичко. Което е чудесно.

— Направо върхът.

Кристина сви рамене.

— Обратното е по-лошо, нали? Отивам навън да изпия едно кафе. Не мислиш ли, че офисът може за петнайсет минути да се лиши от присъствието ни? Или да ти донеса нещо на връщане?

Сам се замисли за момент, после свали краката си от бюрото и се изправи.

— Ще оставя бележка на вратата.

Двете се наредиха на опашката за кафе пред павилиончето до Центъра. От общото в темата за мъжете Сам бе преминала към конкретното.

— Уес Фаръл? — чудеше се Кристина. — Откъде ми е познато това име?

— Той е адвоката на Левън Коупс.

— Не, не става дума за това. Не го знаех, преди ей сега да ми го съобщиш. Чувала съм името някъде другаде.

Сам пропусна подробностите около свалката с Уес Фаръл и от историята остана романтичната среща и как на раздяла тя е оставила в него частица от себе си.

— Може би си се сблъскала с името по докладите на Глицки или нещо подобно?

— Може. — Кристина си поръча кафе с мляко и продължи да се чуди. Двете си избраха красива, напечена от слънцето масичка с две столчета до прозореца. Компания им правеха две котки и едната от тях замърка срещу ръката на Кристина.

— Както и да е — продължи тя. — Не смятах, че изтеклата седмица е най-удобното време да ти кажа… тъкмо когато започна да вярваш, че съм отговорен човек, който проявява истинска грижа към хората, а аз наистина съм такава.

— Знам. Нали те виждам.

— Да, ама… малко ми е кофти, но искам да те предупредя, че скоро ще престана да идвам в Центъра.

Последва безкрайно дълго мълчание.

— Заради тази история с Таня Уилоус ли?

— Не. Просто до месец завършвам, после трябва да се дипломирам, след това да уча за изпита за адвокатско звание, а и започвам работа в една фирма в града на пълен работен ден, което, както чувам, означава около сто часа на седмица. След това трябва да взема изпита за адвокатско звание. Тъй че, сама виждаш, няма да ми остава никакво време.

Сам отпи глътка от кафето си. Очите ѝ неспокойно обикаляха улицата пред тях.

— По дяволите — каза накрая, — все така ще се случи.

— Знам. Съжалявам.

— Всичко е наред. Просто се уморих от тази закономерност — тъкмо се сближиш с един човек…

— И той си тръгва. Знам. — Кристина бе обгърнала с длани каничката с кафе, опитвайки се да се погрее на топлината ѝ. — Значи с една дума, не успя да скараш Уес Фаръл с адвокатството?

Сам направи гримаса.

— Просто онемях. Бях побесняла. А в крайна сметка нямаше да има никакво значение, каквото и да направех. Нали Коупс веднага щеше да си наеме друг адвокат. Тези шибани адвокати… ау, извинявай.

Кристина се усмихна.

— Няма проблеми. Още не съм адвокат, наистина, но изобщо няма да ставам като тях.

— Майтап е, защото той иначе си беше много готин. Направо връх.

— Кой?

— Ние за кого си говорим досега? Уес Фаръл, разбира се.

Кристина плъзна поглед над кафето си.

— Харесваш го, нали?

— Какво да ти кажа. Можеше да го харесам. Сигурно щях да го харесам. Не знам.

— Звънни му. Кажи му здрасти. Телефонът му трябва да е в указателя. Кажи му, че е направил голяма грешка с този Левън Коупс, но пък и ти си била прекалено рязка. И че искаш да го черпиш нещо.

Сам поклати глава.

— Не мисля. Не знам дали искам да го почерпя. — Тя въздъхна. — Не е толкова просто.

— Но няма ли да бъде чудесно?

Заседателната зала на „Маккейб и Рот“ беше проектирана така, че да смразява присъстващите. Тъмната маса от черешово дърво беше дълга близо осем метра и бляскавата ѝ повърхност не предразполагаше нито към почивка, нито към работа. Беше маса, край която да седиш. Да слушаш. И да се впечатляваш. Тайното послание на подобно съвършенство бе, че даже отпечатък от пръста би бил проява на вандалщина по отношение на това произведение на изкуството. Тъй че обикновено куфарчетата се поставяха на пода, а хората си водеха записките в скута.

Чашки от кафе? Листове? Питиета? Нищо подобно.

В единия край на залата огромните от тавана до пода прозорци разкриваха фантастичен изглед, а стените бяха покрити с грапави леко зелени тапети от плат. Оригинални картини с маслена живопис във внушителни рамки хвърляха строги отблясъци. Ако се дръпнеха завесите и помещението се затъмнеше, отвред светваха скрити в аплици лампи.

След сблъсъка с Транг по-рано, сега Духър жадуваше за победа. Кофти ден беше, особено след като архиепископът даде израз на неодобрението си, че даже и максималното им предложение от шестстотин хиляди долара не бе прието веднага. Духър още потреперваше от внимателно подбраните думи на упрека му.

— Сякаш не си ти, Марк — да оставиш на един новобранец да диктува условията на преговорите.

Марк нямаше какво да отвърне. А и краят на работния ден бе настъпил и отминал, а Транг пак не се беше обадил, тъй че и последното предложение пропадаше. Духър подозираше, че може да стане и по-лошо.

Но сега, в този момент, щеше да се забавлява. Седна на председателското място на заседателната маса и погледна часовника си — пет и четирийсет. Осемте му съдружника щяха да започнат да пристигат всеки момент.

Той се усмихна, припомняйки си историята за Давид и Вирсавия и за бедния първи съпруг на Вирсавия, когото Давид изпратил на война, като го сложил в предната линия на войските, настъпващи срещу филистимците и по този начин го превърнал в герой.

Уви, с едничката цел — никога да не се върне.

— Джо, навярно до теб са достигнали някои слухове относно това, че фирмата ни се кани трайно да завладее нови пазари. Е, добре, ние сме се събрали тук, за да сложим край на тези слухове. Те са абсолютно… верни.

Разнесе се възпитан мъжки кикот.

Джо Ейвъри нервно се усмихваше от своя край на масата. Някои от мъжете погледнаха към него, кимнаха и се засмяха.

Духър продължи:

— Стигнахме до решение, че първият дъщерен офис трябва да е в Лос Анджелис. Както знаеш, въртим там голям бизнес — много от твоите задачи напоследък бяха свързани именно с него. Всички тук сме много впечатлени от времето, което посвети, и усилията, които хвърли за текущата си работа тук в продължение на няколко години, и искаме да те възнаградим, като те помолим да се нагърбиш с още по-тежък товар.

Нов повей от сдържан смях.

— Но вече сериозно, преди да започнем да разискваме какво точно очакваме в Лос Анджелис, всички ние тук искаме в рамките на една минута да ти поднесем своите поздравления. И, длъжен съм да прибавя — боя се, че радостната новина не ти е съвсем чужда — на това място от речта си Духър с широк заговорнически жест включи и останалите присъстващи, — че сме щастливи от придвижването на въпроса за превръщането ти в съдружник малко по-рано, отколкото навярно беше очаквал. Искаме от теб, Джо, здраво да хванеш кормилото в Лос Анджелис, да отвориш офиса, да се разтичаш и да се чуе името ни там. — Марк отново направи многозначителен жест с широко разперени ръце. — Господа. Виждам бъдещето на „Маккейб и Рот“ и то се нарича Джо Ейвъри. Поздравления, Джо.

Последваха бурни приветствия. Джо Ейвъри се изправи, окъпан и сияещ от лъчите на всеобщото одобрение. Духър вече знаеше, че дори ако се наложеше да загуби Кристина, глупакът никога вече нямаше да рискува кариерата си.

10

На следващата вечер, в четвъртък, Духър пак остана до късно в библиотеката на долния етаж на кулата. Внезапно спря да чете. Очите му зашариха бързо по рафтовете с книги и цялото му същество застана нащрек, изпълнено с невероятно силно предчувствие. Всеки момент нещо щеше да се случи, усещаше го.

Телефонът звънна. Знаеше кой се обажда — доверяваше се безусловно на вътрешния си глас. А освен това беше време — бяха изминали четири дена от повишението на Ейвъри. Духър вдигна слушалката още след първото иззвъняване, като едва се сдържаше да не произнесе веднага името ѝ.

Вместо това отвърна по обичайния си начин.

— Марк Духър на телефона. — Библиотеката му служеше и за домашен офис, с отделен телефон, и беше нормално да се държи като бизнесмен.

Настъпи дълга пауза.

— Марк, здравей — чу се глас, последван от въздишка. — Обажда се Кристина Карера. Извинявай, че те безпокоя вкъщи.

— Кристина! — Гласът му беше развълнуван и ентусиазиран. — Не ме безпокоиш ни най-малко. Нали иначе, ако съществуваше такава опасност, нямаше да ти дам номера. — Духър грабна портативния телефон, пресече стаята и затвори вратата. Беше малко след девет вечерта и Шийла зяпаше телевизия в кухнята, докато миеше съдовете от вечерята. Затворената врата беше сигнал, че Марк работи и не бива да го притеснява. — На какво дължа това внимание? Какво мога да направя за теб?

— Не знам. Навярно нищо. Знаеш ли, чувствам се кофти, задето ти звъннах… но пък в противен случай щях да чувствам угризения за всичко оттук насетне.

Духър отново прекоси стаята, отиде до барчето и си сипа няколко пръста чист бърбън в една голяма конячена чаша. Кимаше с глава на думите ѝ, напълно потопен в разговора.

— … но не знаех с кой друг бих могла да си поговоря. Мисля, че имам нужда от съвет.

— Работата ми е да давам съвети и тарифите ми са разумни. Е, не съвсем, защото тогава никой нямаше да ме уважава.

Почти виждаше овала на лицето ѝ, усмивката ѝ. Шегата, пусната умело от Марк, я успокои. Той наистина ѝ беше приятел и тя бе на седмото небе, защото той ѝ отделяше такова внимание. Това пролича и по гласа ѝ.

— Добре — каза тя. — Ще си платя.

— Ами хубаво. Един обяд от теб. — А после продължи по-сериозно: — Какъв е проблемът, Кристина? Отново нещо, свързано с работата ли?

Този път мълчанието продължи по-дълго. Той чакаше търпеливо.

— Не става дума точно за работата. По-скоро нещо лично.

— Не се намираш в лапите на закона, нали?

— Не, в никакъв случай.

— Но е нещо лично, така ли?

— Става дума за Джо — каза простичко тя. — Не знам как да постъпя.

Той отпиваше от питието, все още изправен до барчето.

— Разбира се, че можем да си поговорим, Кристина, но ако проблемът е свързан с Джо, не е ли по-добре да го обсъдиш направо с него?

— Тъкмо това се опитвам да избягна. Не искам все да се пазаря с него. Не и когато е на върха на щастието си.

— Предполагам, че става дума за преместването?

Отсреща му отвърнаха с горчив смях.

— Почти съм склонна теб да виня за това.

— Защото Джо е повишен?

— Знам. Звучи много тъпо.

— Не, нямах това предвид. Това преместване просто присъстваше в плановете ни от много време насам. Със сигурност далеч преди да те срещна. — Това не беше съвсем точно. Наистина, решението да се отвори офис в Лос Анджелис бе обсъждано още преди месеци, но всъщност Духър му даде тласък, а изборът на Ейвъри бе направен едва през последните шест седмици. В административните дела по отношение на партньорите си Духър се държеше като истински феодал — управляваше фирмата еднолично. Тя беше печеливша и ако партньорите не одобряваха решенията му, всеки имаше право да постъпва както намери за добре… но без да му се пречка в краката. Той и бизнесът му нямаше да пострадат.

— Знам. Знам това. — Тя въздъхна. — Господи, такава кучка съм.

— Не съм забелязал такова нещо. Разсърди ли се на Джо?

— Не още. Мисля, че тъкмо затова ми се прииска да ти се обадя.

— За да ти дам разрешение да се разсърдиш на гаджето си? Не мисля, че е това. — Не можа да преодолее себе си и да нарече Ейвъри неин „годеник“. А плюс това искаше да ѝ изпрати и едно послание — в крайна сметка гаджетата са нещо непостоянно и маловажно.

— Не искам непрекъснато да мърморя. Ето това е. Та аз не съм нещастен човек. Не се смей. Наистина не съм.

— Не се смея.

— Но сега нещо не разбирам… ако разговарям с Джо, всичко, което кажа, след време ще прозвучи така, сякаш не съм подкрепила израстването му в кариерата. Вероятно и с теб изобщо не трябваше да си приказвам.

— Стига си повтаряла това, Кристина. Радвам се, че се обади. Просто не съм сигурен какво точно мога да направя. Решението вече е взето. — Алкохолът беше стоплил кръвта му и той се отпусна на високото столче до барчето.

— Надявам се, че насреща ми не стои големият шеф, Марк. Дори не знам как се осмелих. Но ти винаги си бил толкова… чувствам те като приятел, не е ли така? Имам нужда от приятел, с когото мога да говоря за това, който може да разбере и двете страни.

— Добре, чакай само да сваля шапката си на голям шеф. — Той понижи глас. — Поласкан съм, че си се сетила за мен. Наистина не знам дали ще мога да ти бъда от помощ, но те слушам внимателно.

Като всеки примерен съпруг, докато довършваше второто си питие в кухненския бокс, Духър сподели с жена си за обаждането.

— Горкото хлапе е натясно. Какво ли трябва да направи?

Шийла пиеше кафе без кофеин.

— Става дума за онова изумително момиче от купона, така ли? Кристина?

— Да.

— И тя ти се обади тук, вкъщи?

Той вдигна пръст и на лицето му се изписа язвителна усмивка.

— Всъщност, истината е, че тя настояваше да те зарежа заради нея. Каза, че не може да живее без мен нито ден повече и не мога да си изкривя сега душата и да кажа, че я обвинявам заради избора ѝ. Наложи се обаче да ѝ обясня, че отдавна принадлежа на друга. — Той се пресегна през масата и погали ръката на жена си. — И съм щастлив.

— Наистина ли?

Той мълчаливо стисна ръката ѝ и я погледна в очите.

— Абсолютно, Шийла. Що за въпрос? Знаеш го.

— Знам, но имаше време…

— Наистина сме имали трудни периоди. Е, добре! Винаги сме се оправяли. И пак ще е така. — Той сви рамене. — Разбира се, това разби сърцето ѝ, но тя е толкова млада. Ще го преживее. Вероятно.

Шийла клатеше глава.

— И през ум не ми е минавало, че момиче с нейния вид може да има някакви проблеми…

— Всички имат проблеми. Тя. Ти също си имала. И двамата сме имали, особено когато бяхме млади и се опитвахме да изчислим и пресметнем всеки ход.

— Аз обаче никога не съм изглеждала като нея.

— Като нея — не, но също толкова готина.

Жена му светна и покри ръката му с длани.

— Разполагаш точно с половин час, за да приключиш с ласкателствата. Сериозно говоря. — Тя пусна ръката му, вдигна чашата си и отпи. — Не изпитваш ли радост, че аз и ти не навлизаме в живота сега? Просто не знам как се справят тези хлапаци? Имам предвид, че по наше време, ако преместеха теб, аз веднага щях да те последвам без никакви въпроси. Всъщност, така и направих. Бъркли, след това те дочаках от Виетнам, после Ел Ей и накрая отново тук.

— Всичко помня. А и никога не си ме обвинявала.

Шийла не можеше да му се нарадва. Той отново влизаше в предишната форма — леките комплименти, нежността.

— Е, имало е обвинения, но никога не съм се чудела дали да дойда с теб. А днешните момичета — какво говоря, те са си направо жени, щом сега завършва, значи е на около двайсет и пет, та на тяхната възраст ние вече бяхме родили децата си, можеш ли да го проумееш?

— Ние бяхме едно необичайно мъдро и зряло поколение. И още сме такива.

— А виж това момиче с какво се занимава. И всичко това заради безценната ѝ кариера. Какво е кариерата? Как може да има хора, които да искат да блъскат през целия си живот?

— Тя иска да има тази възможност, Шийла. Различно е. Може би изпитва необходимост. В днешно време е трудно да се правят оценки. Светът вече е съвсем друг.

— Аз пък мисля, че е срамота. Бих я посъветвала да си върви с момчето, а останалото само ще се оправи.

По лицето на Духър плъзна тайнствена усмивка.

— Не бих могъл да ѝ кажа това. Ще ме помисли за последната консервативна свиня. Е, може би не последната.

— Но ти си прав.

— Сигурно е така, но се боя, че сама трябва да открие тази проста житейска истина в днешния жесток свят.

— Но в крайна сметка как ще постъпи? Ти какво я посъветва?

— Бях пределно ясен. Казах ѝ, че ако бях на нейно място, щях да остана тук и да си плюя на ръцете. Да зубря здраво за адвокатската тапия и да я взема. Казах ѝ, че Джо има нужда от подкрепа в начинанието си. Ако наистина са влюбени, всичко ще си дойде на мястото. Много хора се разделят, било заради работата, било заради нещо друго. Щом това се налага, защо трябва да го изживява като някакъв апокалипсис?

Тя отново взе ръката му в своята.

— Знаеш ли, Марк, понякога забравям какъв романтик си.

Той сви рамене.

— Просто се опитвам да бъда добър ръководител. И двамата представляват капитал за фирмата — ако не са щастливи, качеството на работата им ще спадне.

— О, това ли било? Значи този патриархален съвет е просто изкусна управленческа хватка?

— Естествено. — Той допи чашата си. — До голяма степен.

Тя усмихнато завъртя глава.

— Да — каза, — знаех си. — Посочи чашата му и го попита дали не иска още едно питие.

Той се поколеба.

— Не искам да те изкушавам, но какво ще кажеш да ми направиш компания?

Тя още не бе намерила кураж да му признае за антидепресанта „Нардил“, който вземаше. Изобщо не мислеше, че някога ще се престраши да му каже. Но, от друга страна, Марк така хубаво себе отпуснал, бе изпаднал в такова чудесно настроение, толкова бе откровен с нея. Честно казано, през последните седмици тя си пийваше по малко вино без никакви лоши последствия. Сега Марк искаше от нея да сподели последното му за деня питие. Ако откажеше, хубавото щеше да отлети. В никой случай не би поела този риск.

Бе полунощ.

Сам Дънкан внезапно скочи и стресна Куейл, който спеше до нея в леглото. Кучето изджафка два пъти, сетне простена, тя го погали, за да го успокои и го премести върху одеялото в скута си.

Докато го галеше разсеяно, спусна краката си на пода. Мразеше безсънието, но бе взела твърдо решение да не близва и капка за приспиване. За последен път бе пила на празника на свети Патрик и ето докъде я бе докарало това.

Да стърчи будна посред нощ.

Двойката, която живееше над нея — Джанет и Уейн — вече се бяха умирили, но по отминалата тупурдия можеше да заключи, че бяха имали твърде бурна нощ. Като в онези филми, в които комшиите изведнъж зарязват всякакви задръжки и буквално се хвърлят в бездната на странното. Навярно Джанет и Уейн не знаеха, че Сам се е прибрала. Може би смятаха, че старата сграда не пропуска толкова звуците. Без да се съобразяват с нищо, те бяха демонстрирали целия звуков спектър — викове, писъци, пъшкане, скърцане на пружина, въздишки, стонове и каквото друго си помислиш. Във филмите това беше забавно.

Но не и за Сам тази вечер. По-скоро обратното — изживя го като трагедия.

Но нямаше да се предаде на паниката. Беше зряла жена и щом съдбата бе решила да я остави без спътник през цялото това време, някак щеше да го преживее и да се опита да подреди малко или много с успех живота си. Мъжете идваха и си отиваха, с малцина от тях авантюрата си струваше, дори веднъж имаше и годеник, за около няколко седмици, но през последните четири-пет години просто бе решила да не обръща внимание на този проблем и да не се притеснява, а да се съсредоточи върху кариерата си, пък каквото имаше да се случва с любовта, просто щеше да се случи. За беда нищо особено не се случваше.

Докато не се появи Уес Фаръл.

Прекараха заедно не повече от два часа, но през това време — колко глупаво звучеше, без да има никакво обяснение или причина — тя се почувства толкова преизпълнена с живот, толкова страхотна, че май не можеше да си спомни друг такъв случай. Начинът, по който се отнасяха помежду си, бе от съвсем ново естество — никакво напрежение, пълна хармония, сексуално привличане, внимание, хумор. Със сигурност бе хлътнала.

А после той се бе оказал…

И какво от това? Човек, който върши работа, която тя не одобрява? Не се ли свеждаше проблемът единствено до това? Защо го изкарваше по-черен от дявола? Не беше нито сериен убиец, нито професионален борец, нито продавач на коли. А и острата ѝ реакция към заниманието му — въпреки че тя едва ли би признала този факт пред себе си — май в немалка степен се дължеше и на погълнатия алкохол.

Затова направи възможно най-мъдрото нещо — отново прекара през главата си случилото се. Премисли всичко абсолютно трезво, а и самата тя този път бе трезва като краставичка. Беше на трийсет и пет. Досега не бе изпитвала чувство на самота, но по дяволите, този път се чувстваше адски самотна. Не точно самотна. Просто ѝ се искаше пак да го види.

Кристина я бе посъветвала да потърси номера му в указателя и след двудневна борба със себе си тя го стори. Имаше отбелязан само служебен телефон, някъде в Кълъмбъс, но не и домашен. И номерът в момента се намираше в бележника ѝ върху нощното шкафче.

— Майната му — каза тя и светна лампата.

Какво правя, по дяволите, мислеше си. Вече минава полунощ. Той отдавна си е вкъщи. Най-много да оставя съобщение на телефонния секретар в кабинета му и да му се извиня, че се държах по този начин — не, няма да му се извинявам, не бива да започвам така. Ще кажа само, че искам да говоря с него. И ще оставя номера си.

Ама чакай. Той знаеше къде живее тя и ако сметнеше, че става дума за нещо важно, направо можеше да се изтърси и да звънне на звънеца…

Не, това нямаше да стане, нали го беше изхвърлила. Той навярно я смята, и то с основание, за костелив орех. Даже и да му се идваше, щеше да премисли два пъти, дори десет пъти — и да се откаже. И не можеше да го обвинява за решението му. На всичкото отгоре, ако наистина бе, според признанието му, първата чужда жена, на която попада, откакто е женен, сигурно бе преживял тежко неуспеха. И в този случай тя нямаше никакво право да го обвинява.

Вината си беше чисто нейна.

Трябва да разбера дали се е развел, помисли си тя. Това на първо място. Нямам намерение да се обвързвам с женен мъж. Та аз изобщо не го познавам. Това е тъпо.

Но вече бе набрала номера и телефонът отсреща звънеше.

— Ало.

— Много съжалявам. Сигурно съм набрала грешен номер.

На косъм бе да затвори. Не бе готова наистина да разговаря с когото и да е, особено пък с него. Канеше се само да остави съобщение.

— Сам, Сам, ти ли си?

Това я изуми. Възможно ли бе да е познал гласа ѝ?

Тя стисна слушалката. Просто трябваше да затвори. Бе сбъркала номера. Бе сбъркала времето. Бе сбъркала всичко.

— Сам? — повтори той. — Ти ли си това?

Тя въздъхна с чувство на безсилие.

— Искам да се извиня. Не! Не да се извиня, да обясня. Мислех, че ще попадна на телефонния секретар.

— Ако толкова искаш, ще го включа и ти обещавам, че до утре сутринта няма да го прослушам.

— Това може и да помогне. Още ли работиш, искам да кажа, не ти ли свърши работното време за днес?

— Само че, ако ще задаваш въпроси, телефонният секретар няма да е в състояние да ти отговаря. И знаеш ли колко неудобно ще се почувства.

— Прав си.

— Навярно знаеш, че успях да измъкна моя клиент — Левън Коупс. Ако за това ми звъниш…

— Измъкна го?

— Свалиха обвиненията. Прокуратурата реши, че няма достатъчно доказателства. Сега е на свобода.

Тя пое дъх.

— Всъщност, не се обаждам точно за това. Донякъде, но само донякъде. — Сам млъкна за миг. — Виж, ако ти обещая да се държа нормално, ще имаш ли нещо против да се видим за едно кафе или нещо такова?

— Става. Искам да кажа, добре. Сигурен съм. Само че защо не ми кажеш кога?

— Какво ще кажеш за сега?