11

Следователят от отдел „Изчезнали хора“ сержант Пол Тию, който от време на време ставаше и преводач, се возеше в зеления плимут без отличителни знаци на Глицки и през цялото време не млъкна, сякаш отиваха на сватба, а не на оглед на убийство. Глицки шофираше, без да откъсва очи от пътя — мръкваше се, а и мъглата ги обгръщаше отвред, гъста като вълна.

Всъщност той смяташе, че дори е забавно да слушаш нечий изпълнен с въодушевление глас. В живота му така и така нямаше особени поводи за приповдигнато настроение, особено вкъщи, където напоследък бе започнала да идва медицинска сестра.

Нямаше да пращат Фло в болница — обсъдиха това и решиха тя да си бъде при семейството през оставащите ѝ дни. Не че бе стигнала до ръба, но този миг щеше да настъпи. Нат, бащата на Глицки, също помагаше и прекарваше нощ след нощ на кушетката в предната стая, като се опитваше да стяга момчетата и да поддържа някакъв ред, като че ли такъв можеше да съществува в подобна ситуация.

Добре че Глицки беше затънал до гуша в работа. За него тя бе облекчение. А и с този Тию, бъбривец или не, започваха случай, който имаше всичките изгледи да се превърне в един от най-интересните в практиката им.

Отдавна служителите на закона в града наричаха повечето убийства БЧУ — без човешко участие. Същества, в които липсата на интелект бе толкова крещяща, че просто не можеха да се нарекат хора, убиваха друг човек или дори неколцина без никаква очевидна причина или пък толкова неоснователна, че изобщо да не я забележиш.

Миналата седмица Глицки бе арестувал една двайсет и три годишна кака с двуцифрен коефициент на интелигентност, която бе гръмнала гаджето си при спор кое телевизионно шоу да гледат. След фаталния изстрел бе изгледала докрай „Шоуто на Роузан“, преди да си рече, ей, я чакай да видя дали ще мога да събудя Били. Което, с куршума в сърцето му, се бе оказало непосилна задача.

Но обикновено хора с малко или повече нормален живот убиваха поради някаква истинска причина — греховността на човешката природа продължаваше да взима жертви. Именно тези случаи разбуждаха ченгетата от отдел „Убийства“. И сега Глицки и Тию пътуваха с колата към нещо подобно — един адвокат на име Виктор Транг бе намушкан с нож в гръдния кош.

— Както и да го пресмятам, нямам шанс да попадна в отдел „Убийства“ по каналния ред — тюхкаше се Тию, имайки предвид онзи списък по старшинство, който беше в основата на професионалното издигане на полицаите. — Нали всички ония копелета, ама не е ли така, които след петнайсет-двайсет години успеят да издрапат до отдел „Убийства“, изведнъж се оказват сдали багажа. А и веднага разбират, че тук ще им се налага да бачкат не само съботите и неделите, но и нощем, ако искат да има резултат. А толкова време на никой не му се отделя. Да де, ама нали, по дяволите, да бачкаш в „Убийствата“ е чудо и половина. С топ не можеш да ги мръднеш, щом са дочакали реда си. Тъй че с надеждата за големия си удар те заемат щата, без да вършат работа и за пет пари.

Глицки го стрелна с поглед.

— Аз моята работа си я върша, Пол. Всеки отговаря за себе си.

Но Тию не изглеждаше твърде впечатлен от липсата на съгласие в думите на Глицки.

— Не казвам това, Ейб. Не говоря за теб. Знаеш кого имам предвид.

Глицки кимна неопределено. Знаеше в чия градина хвърля камъни Пол, а и бе успял съвсем точно да улови най-тъпия проблем в участъка. Но не беше в кръвта на Глицки да злослови за когото и да е. Беше му навик да заобикаля подобни ситуации.

— Цялата работа е, че ме сърбят ръцете. Искам да се занимавам точно с това. Тук пада истинската работа и отдавна имам желание за нея.

Ентусиазмът на Тию накара Глицки да се усмихне. Ловната тръпка отдавна бе престанала да е определяща при работата му.

— Представяш ли си само! — Тию не млъкваше. — Получавам сигнала в отдел „Изчезнали хора“ и чакаме три дни, и аз просто си го въртя като синджирче на пръста. Като знам през цялото време, че става дума за убийство.

— Ти си ясновидец, Пол.

Тию схвана намека и осъзна, че е стигнал твърде далеч. Но кой можеше да го обвини, че се пали толкова? След обаждането на онази жена с виетнамския акцент, че синът ѝ е изчезнал, в гърдите му се бе появило предчувствие. Но в Сан Франциско човек трябваше да липсва поне три дни, за да се превърне в обект на полицейско издирване. И Тию прие сигнала и както си беше по устав, изчака цели три дни, но без да изпуска историята от поглед.

— А колко обаждания получи общо?

Тию нямаше нужда да надзърта в записките си. Възпитаник на Полицейската академия, строго подстриган и гладко избръснат, той олицетворяваше новата порода полицаи в Сан Франциско. Бе облечен в светъл костюм и биеща на очи яркочервена копринена връзка, която по някакъв начин му отиваше.

— Майка му, гаджето, един от клиентите му.

— А откога е бил изчезнал?

— В деня преди обажданията.

— Да се обадят трима човека още през първия ден? Брей че прочуто копеле.

— Очевидно.

Глицки го удостои с поглед.

— Порових се малко около него, преди да го впиша официално като ИЧ (Изчезнал човек). Майка му подхвърли нещо за някакъв процес, върху който работел.

— Е?

— Хората са го знаели, но не са хранели топли чувства към него — с изключение, разбира се, на майка му и на гаджето му.

— Защо така?

— Какво защо така?

— Защо не са го обичали?

— Ами, как да ти кажа, май момчето се е правело на нещо като политик сред виетнамската общност. Нали се сещаш — прегръдки, усмивки и брътвежи. — Тию погледна към Глицки, като се надяваше на някаква реакция от негова страна, но такава не последва. Той си гледаше в пътя. — Не съм човек, който ще говори кофти за мъртвец. Предавам ти какво съм чул.

Глицки внимаваше да не изпусне Мишън стрийт. Намираха се пред един светофар на Джинива, който не работеше. Движението се бе превърнало в пълен ад. Мъглата още повече допринасяше за задръстването. А и вече бе почти тъмно.

И Тию не млъкваше.

— Та без този Транг не минавал нито един купон, нито една сватба, нито едно погребение. Бил навсякъде и все раздавал визитни картички… истински навлек.

Лицето на Глицки се опъна.

— Май съм го срещал.

— Сериозно? Виждал си Транг?

Бърз кос поглед.

— Майтапя се, Пол.

Тию се смъкна по седалката. Без да усети промяната в настроението му, Глицки процеди:

— Писна ми! — После измъкна полицейската лампа, залепи я отвън на покрива на колата и включи сирената. След пет секунди излязоха на магистралата. — Та какво каза майка му?

Тию бе забравил докъде е стигнал.

— За кое?

— За някакъв процес, върху който работел, дето те накарало да си мислиш, че Транг може да си има неприятности, както и стана, ако наречеш неприятност това да те убият, което според мен си е точно така.

— Явно Транг е съдел Архиепископията на Сан Франциско за сума от няколко милиона долара или нещо такова…

— Каква е била причината?

— Не знам. Поне засега. Майката каза, че опитвал да надскочи себе си и си го знаел. Във всеки случай делото било истинско предизвикателство. Каза още, че бил доста уплашен.

— От какво?

— Не знам. Може би, защото се е набъркал между големите шамари. Майката май беше объркала църквата и мафията и си мислеше, че са от един дол дренки.

Глицки кимна.

— Чувал съм и по-лоши теории. Значи бил уплашен. А дали е получавал заплахи, за които да е чувал и друг, например майка му? Или нещо подобно?

— Не.

— Добре, и това е нещо.

Както често се случваше, Глицки пристигна пръв на местопрестъплението. Тялото било открито случайно около четири и петнайсет следобед от човек от агенцията за почистване, която извършвала тази услуга веднъж седмично. Обезпокоен от възможните усложнения, защото бил имигрант, човекът взел, че се върнал в централния офис и съобщил на управата. След известно обсъждане компанията известила полицията, а оттам бяха установили настъпването на смъртта.

Тъй като не бяха сто процента сигурни в самоличността на жертвата, Глицки се бе обадил в отдел „Изчезнали хора“ с въпроса дали в картотеката им не присъства виден ИЧ на име Виктор Транг. На Тию името му бе познато и той бе помолил да отиде с него.

Пред ниската, безлична и потискаща сграда, намираща се в една пресечка на Джинива, имаше паркирани няколко служебни коли. Две униформени ченгета зъзнеха, изправени на смърдящите на урина и застлани със стари вестници и счупени стъкла стъпала пред входа. След като легитимира себе си и Тию, Глицки им нареди да изчакат пристигането на съдебния следовател и криминалистите.

После двамата с Тию отвориха вратата и влязоха в сградата.

Дългият коридор бе осветен от две голи крушки. Една срещу друга бяха разположени три врати. В далечния край на коридора се виждаха още две униформени ченгета и един цивилен, вероятно също или цивилно ченге, или обикновен гражданин, които си шепнеха нещо, свели глави. Глицки се сепна от кънтящия глух звук на стъпките им по дървения под.

Другите врати по коридора бяха дървени и захабени, с лющеща се боя, но горната половина на третата врата бе направена от матирано стъкло с гравирано върху него име „Виктор Транг“, а под него имаше ръкописен надпис „Адвокат“.

— Вратата е специална поръчка — обади се цивилният. Казваше се Хари някой си и живееше на горния етаж. По думите му той отговарял за сградата.

И то лошо, помисли си Глицки.

Хари притежаваше оригиналните ключове от апартаментите — униформените го бяха издирили още с пристигането си. Това само по себе си представляваше малко чудо и Глицки се преизпълни с признателност.

— Май е платил хиляда долара за вратата — изтърси Хари в желанието си да бъде полезен и да се сети за нещо важно.

Глицки го заряза и се обърна към Тию, върху когото съседството с мъртвеца оказваше точно обратното на Хари въздействие. Той най-сетне бе млъкнал.

— За пръв път ли ти е?

— Да.

— Най-добре ще е да изчакаш.

Глицки се стегна — с някои неща не можеш да свикнеш никога — отвори вратата и щракна лампата. Добре че в стаята е студеничко, мина му през главата. Но въпреки студа, преди още да е видял каквото и да е, той усети специфичната миризма. На нещо, което се разлага.

Горчивият опит на Глицки свидетелстваше, че сцените на местопрестъпленията в истинския живот бяха отчайващо прозаични и рядко имаха нещо общо с ярките картини от полицейските филми и постановки, пронизани от черни предзнаменования и пропити със зловещ дух. Но офисът на Виктор Транг май влизаше във втората категория.

Очевидно адвокатът бе изхарчил всичките си налични пари за направата на вратата. Отвътре стаята приличаше на останалата част от сградата. Дългото два метра и половина бюро бе направено от дебел шперплат — всъщност, установи Глицки, това бе някаква врата, вероятно оригиналната. Под прав ъгъл на бюрото имаше масичка с компютър, принтер, телефон и телефонен секретар.

Мръсножълтите стени бяха нацвъкани от мухи и макар да пазеха спомен за някаква белота, по тях нямаше абсолютно нищо — нито календар, нито картина, нито дори една пощенска картичка. Зад бюрото тъмнееше прозорецът, който без щори и завеси приличаше на черна дупка. Край една от стените имаше жълта кушетка, дървен стол с възглавничка на седалката и сгъваем стол, поставен срещу бюрото.

Бавно, разглеждайки обстановката в движение, Глицки заобиколи сгъваемия стол, като се запита дали е бил поставен тук заради някоя среща? Дали винаги си беше стоял на това място, където бе сега?

Той спря. Столът зад бюрото бе съборен — едва сега можа да го види до задната стена.

Тялото се намираше по протежение на бюрото, сякаш човекът си почиваше, сякаш… не, установи Глицки, точно като че ли някой внимателно го бе преместил там и много грижливо го бе положил на пода.

Транг беше облечен в бял ленен костюм, нашарен сега с червени ленти. В средата на гръдния му кош имаше голямо петно от кръв, но то бе почти кръгло и не се бе разтекло по ризата му. Странна работа — кървенето не бе продължило дълго, след като Транг се бе озовал на пода.

Глицки остана така за миг, опита се да асимилира всичко. Щеше да изчака със заключенията до пристигането на съдебния следовател и докато не прочетеше докладите, но с всяка изминала минута първите му впечатления се затвърждаваха. Вече знаеше какво означаваха червените ленти. Това го смрази.

Убиецът бе използвал нож, после бе стиснал Транг в смъртоносна прегръдка и придържайки го може би за около минута, бе продължил да вкарва с въртене ножа в областта на сърцето. Сетне бе положил кротката си и напълно мъртва жертва върху пода и извадил най-сетне ножа, бе избърсал внимателно острието в костюма на Транг с две-три на пръв поглед движения.

Глицки имаше двайсет и две годишен стаж като ченге, от тях половината в отдел „Убийства“. Но по това, което виждаше сега, той си помисли, че ще му се наложи да се сблъска с един от най-хладнокръвните, потайни и с ярко изразен личен мотив убийци в своята кариера.

12

— Марк, добре ли си?

Кристина стоеше на прага и се подпираше с ръка на рамката на вратата. Косата ѝ беше пусната. Носеше тъмносин блейзър, а под него — бяла копринена блузка, на която свенливо бе разкопчала две копченца. Работа щеше да почне чак от края на юни, но през последните няколко седмици редовно идваше — следваше съвета на Духър да демонстрира подкрепа, без при това да губи независимостта си — за да помага на Джо в организирането на преместването му на юг.

Покрай другото тя свикна в края на работния ден да се отбива в кабинета на Духър. Преди две седмици бе въведено лятното време и сега помещението, оказало се над слоя мъгла, бе окъпано в кехлибарената светлина на залеза.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Няма нищо.

— Не мисля така. — Тя пристъпи навътре в стаята, застана зад тапицирания в брокат фотьойл и се опря с ръце на облегалката му.

Той си пое дълбоко въздух, задържа го за момент и тежко въздъхна.

— Тази история с Транг, предполагам. Не мога да я изхвърля от главата си.

Вдигна ръка и изтри окото си. Изглеждаше уморен и нещастен. Усмихна се извинително с половин уста на Кристина и тръсна глава.

— Какъв е смисълът, а? Човек току-що започнал да реализира себе си, в разцвета на силите си, в превъзходно здраве… Не знам. Направо да седиш и да се чудиш. Просто едно такова нещо те вади от равновесие.

— Може би е намесен някакъв висш смисъл?

— Да бе, да. Висшият смисъл.

— Може би няма такъв.

— Казваш, че всичко е случайност?

— Ако не е, къде отива свободната воля?

Той млъкна за миг, кимайки сякаш в знак на съгласие.

— Добър адвокатски въпрос. Отново ще се върнем на него.

Устните ѝ леко се извиха, тя заобиколи фотьойла и седна на самия ръб на седалката, като придърпа полата си и срещна за секунда погледа му, преди да сведе очи.

— Добре се криеш, знаеш ли? Зад позата на адвокат. Внезапните отговори.

— Аз съм адвокат, Кристина. Ако отговарям бързо, това просто е моята стратегия за защита. Първо спорим, после леко отклоняваме посоката на разговора, а в редките случаи, когато ни се струва, че няма да спечелим, просто… внасяме объркване. Но аз не се крия от теб. Надявам се, че ми вярваш.

— Вярвам ти. Знам, че е така.

Той отново поклати глава.

— Наистина се чувствам кофти заради Транг, но какъв е смисълът да бия камбаната? Нищо няма да го върне. Просто в такива мигове осъзнаваш… колко крехко и чупливо нещо е животът. Вече не възприемам тези неща лесно. Особено на моята възраст.

— Пак тази твоя възраст. Ти изобщо на колко години си? Шейсет? Шейсет и пет? Мисля, че е абсурд да си на седемдесет. — Тя го закачаше, мъчеше се да го разведри.

— Навършвам осемдесет и три другия месец — каза той. — Но чакай да сметна. — Размести някакви неща по бюрото си. — Всъщност, тъй като човек е точно толкова млад, колкото се чувства, аз нямам право да бъда и един ден над осемдесет и една. — Разтърси глава. — Понякога светът ми идва до гуша, Кристина. Не трябва да те обременявам с това. — Завъртя се на стола зад бюрото и я слиса с най-окаяната си полуусмивка, полуозъбване. — Какъв е този твой късмет, да ме слушаш как мрънкам…

— Наистина се чувствам късметлийка.

— Радвам се. Аз също.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Как ще си обясниш иначе факта, че управителят отделя петнайсет минути в края на работния ден за посещение, рискувайки не само да попадне в устите на клюкарите, но и да си навлече гнева на хората, които смятат, че непременно трябва да се срещнат с него?

— Не знам. Нещо ми нашепва, че просто се грижиш за мен, след като си ми казал да се отбивам тук, да си сигурен, че няма да оплескам нещата.

— Не вярвам.

— Е, добре, една съвсем малка частица…

— Никаква частица, даже и най-малката. Не се грижа за хората в професионално отношение — или ставаш, или се махаш.

— Не. Ти не би…

— Не те съветвам да ме изпитваш… Но нямам никакви притеснения за теб. Абсолютно никакви.

Тя отново седна на стола.

— Тогава изобщо не знам защо…?

— Разбира се, че знаеш, Кристина. — Той я погледна право в очите. Моментът сега изискваше по-друг, по-интимен тон и той го постигна. — Както се казва, животът си минава, а хората все по-малко разговарят помежду си — искам да кажа, че може и да говориш за нещо, но всичко е повърхностно. А между мен и теб се получи нещо, някаква искра през онази първа сутрин, в първия ден на Великите пости, помниш ли?

— Разбира се.

— Искам да кажа, че това не се случва често, а напротив — много рядко. И само по себе си е много ценно. Аз лично го ценя извънредно много. Длъжен бях да ти го кажа. Ами ако се случеше тъй, че умра внезапно като Транг, без да съм ти го казал? Тук не става дума за бизнес. Това между нас двамата не е бизнес, нали?

— Да.

— И друго нещо, докато сме на тази вълна. Аз имам щастлив брак. Жена ми е чудесен партньор, великолепен човек и далеч не лоша готвачка. Няма да допусна никакви клюки по наш адрес в този офис, а надявам се — и ти също.

Тя се смееше.

— И аз не бих допуснала. Няма да допусна.

— Добре. А сега разкажи как се развиват делата на приятеля ти?

Ейб Глицки, издокаран в чифт панталони в защитен цвят и с авиаторското си яке на гърба, вървеше по един от безшумните коридори към кабинета на Духър. Придружаваше го нощната смяна от рецепцията — изключително привлекателна чернокожа жена на около двайсет и пет години. Тя тъкмо обясняваше, че секретарката на Духър вече си е тръгнала — и дали Глицки е сигурен, че има насрочена среща по това време, в шест и половина? Обикновено в такива случаи, ако е била уведомена, секретарката би останала и след работно време.

— Уговорката ми е лично с господин Духър — каза уклончиво Глицки. — Навярно е пропуснал да ѝ спомене.

Глицки бе впечатлен от особения цвят на светлината тук. Вратите на някои от помещенията със западен изглед бяха отворени и слънцето нахлуваше през облаците, обливайки коридора в тъмночервено. Почти във всеки кабинет можеше да се види по някой прегърбен зад бюрото младок, сляп и глух за залеза и за всичко наоколо, освен за текущата си работа.

Забавно бе да се работи тук.

Духър бе на прага на кабинета си, потънал в разговор с друга красавица. Глицки си помисли, че май тук, на тази височина, красивите жени растат по дърветата.

— Сержант Глицки?

Тя му се усмихваше, подаваше му ръката си и той установи, че я познава — от онази клиника по изнасилванията, а и от посещението ѝ по-късно при него. Какво ли правеше тя тук?

— Кристина Карера — притече му се на помощ жената.

— Точно така. Случаят с Левън Коупс — отвърна той. — Още се занимавам с него.

Това като че ли ѝ направи добро впечатление.

— Радвам се — каза тя.

Мъжът с нея — Глицки предположи, че именно това е Духър — направи крачка напред. Сякаш да я предпази?

— Вие двамата се познавате?

Кристина набързо му обясни за какво става дума, докато през това време Глицки разглеждаше облечения в бледосив италиански костюм за хиляда долара мъж. Единствената фалшива нотка във външния му вид идваше от косата — в нея нямаше нито един бял косъм, което означаваше, че тузарят е суетен и държи в дъното на чекмеджето с чорапите шише с „Грешън формула“. Глицки си помисли, че ако той самият изглеждаше като господин Духър, също би бил суетен човек. Но дори и тогава щеше бая да си помисли, преди да реши да боядиса косата си.

Чернокожата газела от рецепцията бе изчезнала. Кристина попита дали Глицки не е единственият инспектор от отдел „Убийства“ в този град.

— Понякога се чувствам точно така.

— Не знам как вършите тази работа — поклати глава Кристина. — Само допреди няколко месеца не познавах никого, който впоследствие да е станал жертва на убийство, а вече знам двама — Таня Уилоус и Виктор Транг. Доста е объркващо.

— Вие сте познавали Транг?

— Срещала съм го веднъж тук, в кабинета на господин Духър. Още…

— По-лесно е, когато не ги познаваш. — Глицки се опита да смекчи грубия полицейски хумор, като придружи казаното с усмивка, но белегът му развали всичко. — Разбирам какво имате предвид.

— Това е ужасно — намеси се Духър. — Тъкмо си говорехме с Кристина за Виктор Транг, каква загуба…

— Били сте във Виетнам?

Кристина си бе тръгнала — Глицки нямаше въпроси към нея. Двамата с Духър се бяха разположили в големия ъглов кабинет и вече бяха приключили малко или много с рутинните въпроси. Глицки седеше на дивана и касетофонът му върху масичката за кафе тихо се въртеше. Чернокожата газела му бе донесла чаша чай, превъзходен на вкус, с резенче лимон вътре. Той се наслаждаваше на минутките спокойствие, докато отпиваше от чая. Рядко му се случваха.

Духър споделяше сам това, което мислеше за интересно. В по-голямата си част то нямаше особена връзка с Виктор Транг, но от опит Глицки знаеше, че при разследването на едно убийство не е излишно понякога да пуснеш кормилото и да видиш къде ще те отведе разговорът. Нерядко някой безобиден на пръв поглед коментар или подробност се превръщаше в основната ос, около която се завърташе всичко. Той отпи от чая, облегна се назад в меката кожена тапицерия и зачака следващите думи на Духър.

Странното червено небе бе придобило седефен цвят и Духър разхлаби вратовръзката си. Той пиеше някакво питие с цвят на кехлибар без лед, обикаляше наоколо, облягаше се на ръба на бюрото, отиваше до фотьойла или до плъзгащите се прозорци. Нещо е нервен, помисли си Глицки. Което си беше в реда на нещата. Той знаеше, че хората — дори адвокатите — се стягаха при разговор с инспекторите от отдел „Убийства“. По-подозрително щеше да е, ако не изпитваше никакво притеснение.

— Затова и толкова се изненадах, когато открих, че той просто ми харесва. Говоря за Транг. — Духър въздъхна. — Не искам да го споделям, но това е един от предразсъдъците, които ме преследваха през всички тези години. Навярно ми е вродено. Баща ми изпитваше същото към японците — жълтурковците, той винаги ги наричаше така. Ето, и при мен го има, някои от най-добрите ми приятели също…

Глицки върна разговора в коловоза.

— И как ви се стори във Виетнам?

— Били ли сте там?

Полицаят поклати глава.

— Имам болни колене. От футбола.

— Ами, навярно сте чували — беше кофти.

Глицки бе срещал подобни мнения.

— Участвали ли сте в сражения?

— Ами, да. Попаднахме на засада и повечето момчета от моята част загинаха. — Той отпи голяма глътка от питието си. — Така и не знам как оцелях, а другите момчета… После топлото посрещане у дома беше нещо съвсем специално. — Той вдигна поглед към Глицки. — Известно време изпитвах адска горчивина. Обвинявах за това виетнамците. Задето са съсипали живота ми и така нататък.

— Наистина ли го съсипаха?

Духър посочи с ръка обвитите си с плюш покои.

— Предполагам, че всичко това бяха просто младежки изцепки. Поводи за извинение. Ако хвърлите едно око, ще видите, че животът ми в никой случай не е съсипан. Аз съм щастлив човек.

Изведнъж той щракна с пръсти, отиде зад бюрото си, отвори едно чекмедже, измъкна нещо и го подаде на Глицки.

— Ето това бяха момчетата.

Снимката бе цветна и с рамка. На нея група въоръжени до зъби и вдъхващи страх войници бяха направили всевъзможни страховити гримаси. Духър бе в предната редица, на десния фланг, с отличителни знаци на капитан, а оръжието му бе подпряно до него.

— Държах я ей там, на рафта, преди Транг да дойде за пръв път тук, но се сетих, че може да го оскърбя. Сега май пак ще я върна на мястото ѝ.

Глицки му върна снимката.

— Всички ли са мъртви?

— Точно не знам. Върнахме се трима. Но другите двама не съм ги виждал навярно повече от петнайсет години.

Чаят беше изстинал. Духър пак заобиколи бюрото и остави снимката на старото ѝ място така, че да се вижда хубаво.

— Както и да е. Наистина ме обучиха добре — продължи той. — Да ги мразя. Чарлитата, имам предвид.

— А с Транг какво се случи?

— Ами както става винаги. Срещаш накрая един от тях лично, опознаваш го малко и разбираш, че и те преди всичко са хора. Дълго не исках да виждам никой от тях. Исках да продължавам да ги мразя, разбирате ли? Тъй че и от войната може да се извлече някакъв смисъл. Че е пълна глупост. Всичко ми се струва толкова далечно сега.

— И кой продължаваше да го мрази?

— Транг ли? Не знам.

— Разбрах, че е повдигнал обвинение срещу вас…

Духър се бе настанил в люлеещия се стол. Той се наклони напред и подпря лакти на коленете си.

— Да, формално е така. Беше подал жалба, че някакъв свещеник задигнал парите на една жена. Претендираше за обезщетение, това е всичко. Разбира се, искаше да получи колкото се може повече. Нали това му е работата. Аз защитавам пък интересите на Архиепископията. Нещата така или иначе не бяха напреднали много-много. Такава е нашата работа. Да се съдим. Иначе в личен план бяхме в много добри отношения.

Глицки нямаше основания да се съмнява в думите на Духър. Вярваше, че убиецът е висок силен мъж и макар това описание да отговаряше на външния вид на мъжа срещу него, той в крайна сметка не бе единствения с такова телосложение.

— Питам се дали не е споменавал пред вас за някого — било клиент, било колега…

Адвокатът се замисли продължително.

— Честно да ви кажа, сега не се сещам за никого. Ще се опитам да помисля, ако държите.

— Би било чудесно. — Глицки се изправи, изключи касетофончето и го пусна в джоба си. След това подаде една визитка на Духър.

— Ако нещо се сетите, звъннете. По всяко време.

Духър го придружи до вратата и му я отвори. Приличащите на вата облаци вън през прозореца бяха започнали да се озаряват от уличните светлини.

— Имате ли вече някаква следа, сержант? Кой би могъл да го направи?

— Още не. Раничко е. Но нещо може да изскочи.

— Добре, пожелавам ви късмет. — Двамата си стиснаха ръце, Глицки се обърна и излезе от стаята, а вратата внимателно се затвори зад гърба му.

13

Уес Фаръл и Сам ходеха от няколко седмици, но още не бяха навлезли в „сериозната“ фаза, както я наричаха. Нямаха план как ще се развият отношенията им. Радваха се на телата си. Вършеха си работата, кръстосвайки между дома и службата, грижеха се за кучетата си, въпреки че Куейл и Барт още не се бяха запознали.

Уес се наслаждаваше на тези първи, така го усещаше, щастливи и безгрижни мигове от може би половин десетилетие. Беше събота вечер. През деня се бяха излежавали до обяд, после правиха любов и накрая отидоха до Планетариума в парка „Голдън Гейт“. Седяха на покритите с плюш кресла, хванати за ръце, докато не се стъмни съвсем — и Фаръл чувстваше, че е погълнал толкова знания за планетата Нептун, колкото никога преди това не беше предполагал, че може да съществуват. Макар че никога не знаеш — фактите си имат своите начини да пристигат навреме.

Денят приключи с едно малко в „Литъл Шамрок“ — бара, където се бяха запознали.

Прекрасно бе, че зимният студ си бе отишъл. Че в нощта се носеше ухание, а топлото време приличаше на нежен подарък. Вятърът и мъглата бяха отлетели и Уес, почти излегнат в шезлонга насред оградения със зеленина двор на Сам, под купола, образуван от клоните на три секвои, се чувстваше просто прекрасно. Тя му бе поднесла чудесно мартини — а Уес открай време възприемаше джина като предвестник на лятото — и му бе казала, че ще се върне след минутка, само да сложи фазаните да се пекат.

Сам му приготвяше вечеря — първата крачка към чукащото на вратата одомашняване, което така го бе съсипало първия път.

Бяха обсъдили възможните капани, дебнещи около тази вечеря, и решиха, че могат да рискуват. А освен това, бе допълнила Сам, нямаше да е вечеря само за тях двамата и Куейл. Никакви подобни интимности. Щяха да присъстват и други гости, които да послужат като буфер между яростното, почти магнетично привличане на двете тела, което беше на път направо да смъкне кожите им. Щяха да присъстват една адвокатка от нейния офис, Кристина, заедно с годеника си Джо. А също и братът на Сам с жена си — помниш ли ги Лари и Сали? — които да се опитат да неутрализират броя на адвокатите.

Уес отпи от питието си. Сам се притесняваше да не би той да се изнерви от всички нейни познати, които трябваше да срещне накуп. Преди време можеше и да се случи подобно нещо, но днес Уес изпитваше единствено чувство на радостна възбуда от предстоящите запознанства. И надежда. Всичко беше върхът.

Вратата изскърца. Една ръка докосна рамото му. И го заля уханието ѝ, докато тя се навеждаше над него иззад облегалката, докосвайки нежно лицето му.

— Знаеш ли какво не мога да повярвам? — Тя заобиколи шезлонга, стиснала в ръка собственото си мартини.

Фаръл обичаше в тази жена способността ѝ да пие колкото него. Просто му харесваше вида ѝ с чашата в ръка — как я бе напълнила до ръба, как отпиваше внимателно, за да усети първата глътка и как се набръчкваха красиво устните ѝ. И тя носеше дънки. И бял пуловер. И кубинки. Изглеждаше на седемнайсет.

— Какво не можеш да повярваш? — усмихна ѝ се той.

— Не мога да повярвам, че през следващите единайсет години Плутон ще се намира от вътрешната страна на орбитата на Нептун. И така, вече няма да бъдат Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон. А ще бъдат Юпитер, Сатурн, Уран, Плутон и тогава Нептун.

— Тази енигматична Слънчева система — въздъхна Уес. — И то тъкмо когато си решил, че вече знаеш всичко за нея. — Той свали краката си от шезлонга, потупа ги с ръка и Сам се настани отгоре му, плътно притиснала бедра в тялото му. Той разтвори устни в широка усмивка. — Добрата новина обаче е, че този факт може да ни помогне да припечелим някой долар.

Лари и Сали пристигнаха първи. Слънцето се беше скрило и Уес и Сам се бяха прибрали вътре — още по един джин, приятни кухненски миризми, спомени от празника на свети Патрик.

— Ей, тези фрагменти, които си спомням, бяха страхотни — каза Лари, отбранявайки се от ръцете на сестра си, която се опитваше на шега да го напляска.

— И колко фрагмента си спомняш?

Лари млъкна и се зае да пресмята.

— Ами поне два.

— Включително и запознанството с Уес?

Той хвърли един поглед към Фаръл и поклати глава.

— Точно това май ми се губи. В кое заведение бяхме всъщност? Не се обиждай, Уес.

— Ти носеше тениска — каза Сали на Уес.

Беше висока почти колкото съпруга си, с дълга тъмна коса, която бе започнала да посивява. Дружелюбното ѝ, изразително лице изглеждаше по-старо от това на Сам. Освен това носеше по-хубави дрехи, беше с грим, а на ушите ѝ се поклащаха обеци.

— Тениската свърши работа — каза Сам. — Видях я и прочетох надписа. И си казах: „Ето един пич, с когото трябва да се запозная“.

— Мислех си, че ти е харесало как ми стои.

— И това също — каза тя. — Точно това имам предвид.

— Ей, приятелчета — засмя се Сали. — Любовните игри след вечерята. Това е едно от правилата.

— Каква тениска? — попита Лари.

Фаръл ги разпозна начаса. Здрависа се с Джо и пое ръката на жената — Кристина Карера. Това беше тя, без никакво съмнение. Както нямаше съмнение и за красотата ѝ, забеляза той. А сякаш си беше намерила и точния човек — Джо Ейвъри беше висок и слаб, с изсечено, гладко избръснато лице, широкоплещест като кадилак и без грам тлъстина по себе си. Просто не беше честно.

— Вие сте от „Маккейб и Рот“, нали така?

— И двамата — уточни Джо, сочейки към Кристина.

— Е, още не съвсем.

— Нищо подобно. — Сетне Джо посочи към Уес. — Вас съм ви виждал в офиса.

— Сигурно не повече от двеста, триста пъти. Марк Духър е най-добрия ми приятел.

Кристина щракна с пръсти.

— Ето какво било. — И обясни. — Знаех, че ми е познато отнякъде това име Уес Фаръл. Когато Сам ми го спомена… направо щях да се побъркам. Вие сте този, който ходи с Марк на излети, права ли съм?

— От време на време. Само че му викаме другояче — уединяване.

Джо Ейвъри изгледа въпросително Кристина, но в този момент се появи Сам, разцелува я по бузите и на свой ред бе представена на Джо.

— Хайде, адвокатчетата, зарязвайте професионалните разговори. Нека първо да си кажем здрасти. Така де!

И моментът отмина.

Сам и Сали вече бяха на десерта, а Лари бе отишъл до банята.

Джо се обърна към Кристина.

— А ти откъде знаеш за тези излети?

— Марк ми е споменавал за тях, при един от първите ни разговори. Точно не си спомням. Просто е станало дума. — Тя изцяло се извърна към Уес, като се надяваше да отклони лавината от въпроси, напираща в очите на Джо.

— Марк каза, че по този начин двамата сте си зареждали батериите.

Фаръл сви рамене.

— Главно къркаме, ако е за въпрос — каза той. После продължи, за да осветли малко повече темата. — Вдигаме си чукалата ей така, без никакъв план. Говорим си в какво вярваме на теория. Опитваме се да се преборим с изтощението, което, Джо, както знаете, винаги ни дебне зад ъгъла. — Уес си пийна вино и се ухили на Кристина. — Ще разберете за какво говоря, като поработите една годинка в тоя занаят.

Джо поклати глава.

— Нещо изтощението хич не ми се връзва с господин Духър… с Марк. Той никога не забавя темпото. Винаги е на педал.

— Джо, той просто трябва да се държи по този начин. — Кристина се впусна да защитава Духър. — Нали не искаш шефът ти да се влачи насам-натам и да ти внушава с вида си какво тежко бреме е работата.

— Е, със сигурност това не го прави.

— Аз също съм съгласен с Кристина. Той наистина създава впечатление на железен човек, но ако го познавахте по-добре…

— Само не ми разправяйте, че е душичка. Чувствителен човек може би да, но… — прихна Кристина.

— Абсурд — дърпаше се Джо, като отказваше да си представи подобна възможност. — С вас, приятели, може и да се отпуска, но аз работя с него от години и знам, че Марк Духър не е човек, който допуска близост. — Той обиколи с поглед масата, стреснат, че навярно думите му могат да прозвучат прекалено отрицателно. Опомни се и веднага се опита да даде заден ход. — Макар че напоследък, да ви призная — просто не знам какво се случи — той се държи направо фантастично.

— Успял си да изкачиш баира, това е всичко — каза Фаръл. — Доказал си му, че можеш.

— Това ли било?

— Такъв е Марк — кимна Фаръл. — Преди беше прекалено мек, като всички, нали разбираш. Никак не обичаше да командва, да се налага.

— Май е успял да се излекува — засмя се Ейвъри.

— Джо!

— Чакай, Кристина, това е самата истина. Можеш да говориш каквото искаш за него, но не и че се бои да командва, просто вече не е такъв.

Фаръл прекрати разправията им.

— Ако и ти, Джо, носеше отговорност за смъртта на десет човека, малко или много щеше да се промениш.

Настъпи тишина. Накрая Кристина се обади:

— Чия смърт? Какво имате предвид?

Лицето на Фаръл се изкриви. Нямаше намерение да разчопля тази история. Беше твърде лична. Истински кошмар за Духър. Но ако си замълчеше, щеше само да възбуди по-голямо любопитство. Май беше най-добре да я разкаже — пък нека Бог преценеше дали има или няма връзка с разговора им.

— Марк е ветеран от Виетнам — започна той. — Бил е командир на взвод, капитан, командвал е една дузина войници. Сигурно сте чували, че навремето там, във Виетнам, войската яко е пушела хашиш.

— Гълтали ли са дима? — попита Джо. — Господин Духър е пушел хашиш?

Фаръл поклати отрицателно глава.

— Не, той не. Но войниците му със сигурност.

— И какво се е случило? — попита Кристина.

— И тъй, Марк бил наясно с цялата работа, знаел, че дрогата помага на момчетата по-леко да понасят положението, в което се намират — обикновени момчета, негов набор — и без много дрънкане дал да се разбере, че когато става дума за бойни действия, всички трябва да са тип-топ, но иначе за малко дрога нямало да скалпира никого. Мислел, че това правило е разумно, устройва всички и те ще се съобразяват с него.

— Кое било разумното правило? — намеси се Лари, връщайки се от тоалетната, защото не искаше да остане изолиран от разговора.

Уес му повтори същината на разказа си.

— Моят най-добър приятел е шеф на Джо в адвокатската фирма — каза той. — Говорим си как е станал такъв строг началник. И отговорът е: Виетнам. Та с една дума, държал се като равен с другите, не им висял на главата. И момчетата застъпили наряд, надрусани до козирката, но за зла беда попаднали на засада. И почти всички загинали. Мисля, че той никога няма да си прости за това.

— Боже Господи! — извика Джо. Явно не бе навикнал на такива истории. — В бизнеса също можеш да попаднеш на засада и да изгърмиш в някоя сделка, но това тук…

— Двете неща не си приличат. Там са гърмели истински куршуми. Затова е толкова стриктен сега. Защото се е опарил. Бедата е — а аз го познавам от сто години — че вътре в себе си е склонен да дава на хората свобода, но хората са такива, че веднъж като ги отпуснеш, свикват с това и очакват да се държиш с тях все по този начин и не се представят тъй, както би трябвало, а това не е в интерес на никого. Поради тази причина Марк е такова копеле и държи толкова здраво юздите.

— Не е вярно. — Кристина не можеше да приеме подобно определение. — Изобщо не е копеле.

Уес разпери ръце.

— Той е най-добрия ми приятел, Кристина. Позволи ни малко волност в обръщенията един към друг. Да не мислиш, че мен ме гали с перце.

— Кой те гали с перце? — нахълта Сам, понесла огромен поднос с нарязани плодове и най-различни сирена.

Уес ококори очи. Нямаше намерение да потретва историята. Стига вече с този Марк Духър.

— Нищо, нищо — каза Уес. И допълни, като намигна на Сам: — Залагам пет долара, че последната планета в Слънчевата система е Нептун.

— Последната планета е Плутон — веднага клъвна Джо.

— Плутон е — категорична беше и Кристина.

Лари и Сали също ги подкрепиха с кимване.

Уес протегна ръка през масата.

— По пет долара от всеки — рече той. — Чакам.

— Постъпи жестоко — каза Сам.

Гостите си бяха тръгнали. Тя и Уес си почиваха с чаша порто на любимото си място пред огъня. Куейл се бе свил върху краката ѝ.

— Жестоко, но справедливо — отвърна Уес. — Спечелихме петнайсет долара, а можеше да са и цели двайсет, ако и Сали бе снесла нейните пет.

— Те са съпрузи — поясни Сам. — Съпрузите винаги постъпват така.

— Май си спомням нещо подобно.

Една цепеница изпука в пламъците. Уес вдигна чашата си към устата, но осъзна, че май ще му дойде множко — първо джин, поле вино, а сега порто. Виж, утре можеше да продължи. Мълчанието стана прекалено дълго.

— Добре ли се чувстваш, Уес?

— Добре — привлече я в прегръдките си той.

— „Добре“ не е най-силната дума в речника.

— Искам да кажа, направо съм изпаднал в екстаз.

— Не ти ли дойде в повече — тесния семеен кръг, вечерята вкъщи?

Той се закиска.

— Уверявам те, това е нищо в сравнение с вечерите с Лидия, било у дома, било навън. Първо на първо, бива те като готвачка.

— Не искам да се натягам — махна с ръка тя.

— Знам, не че не бих могъл да се справя с това. Всичко беше супер. Наистина ми беше забавно. Харесаха ми брат ти и снаха ти, мисля, че твоята приятелка Кристина е много чаровно и приятно момиче и просто всички бяхте фантастични. Макар че не съм съвсем сигурен дали утре сутринта няма да съм загубил уважение към теб.

Сам остави чашата си и премести ръката му от рамото върху гърдите си.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — каза тя.

— Ами тогава да пробваме.

По същото време, когато Уес Фаръл се наслаждаваше на първото си мартини за вечерта, Марк и Шийла влязоха в църквата „Свети Емудий“ за вечерната съботна литургия.

Минаха заедно по пътеката в средата и си избраха столове на десетия ред. Имаше доста богомолци, около петдесетина. Вярващите бяха пристигнали рано-рано, за да вземат участие в очистителната служба, която за мнозина католици заместваше старото, донякъде унизително тайнство на изповедта. На грешниците се даваше възможност да напомнят за своята човешка слабост, поотделно да заявят, че ще вършат добро и сетне общо да бъдат опростени, без да се налага да застават очи в очи с друго човешко същество или пък да изтърпят наистина по-малкото унижение на формалното наказание.

Малко преди свещеникът да се запъти към олтара за началото на службата, Марк се наведе към Шийла и ѝ прошепна, че ще се подложи на истинска изповед.

— Аз съм старомоден човек — каза той. — По-добре ми е така.

Не знаеше кой свещеник изповядва, но нищо чудно да бе някой добър познат. Всички свещеници в „Свети Емудий“ го познаваха. А може би все пак щеше да бъде външен човек. Често с неблагодарната задача на съботната изповед се залавяха гостуващи от други църкви свещеници.

Духър се остави в ръцете на съдбата.

Сведе глава, прекръсти се, изправи се и отвори вратата на изповедалнята. В ноздрите му нахлу познатата миризма на прах и пчелен восък и изпълни всички кътчета на душата му сред успокояващата тъмнина. След това прозорчето, разделящо го от свещеника, се вдигна. Отсреща веднага го разпознаха.

— Здравей, Марк, как си?

Беше Джин Горман, свещеник, гостувал му поне петдесет пъти, било за покер, било за вечеря или заради събиране на пожертвувания. Всяка Коледа Марк го даряваше с бутилка уиски „Кънейдиън Клъб“. Той беше кръщавал и най-малкия им син Джейсън.

Духър помълча.

— Боя се, че не мога да се похваля — прошепна той. Тишината отново ги затисна. Сетне продължи: — Не бих искал да ти прехвърлям този товар, Джин.

— В това е същността на тайнството, Марк.

Духър продължаваше да се колебае. На гърба му сякаш легна канара.

— Ще бъдеш ли така добър да не споменаваш името ми? Има ли друг човек оттатък?

Изповедалните в „Свети Емудий“, както и в повечето католически църкви, бяха разделени на три помещения — едно в средата за свещеника и още две отстрани за каещите се. Този път озадаченият беше отец Горман. Духър го чу да отваря прозорчето към другото помещение и после да го затваря.

— Няма. Сами сме. Можеш да започваш.

И ето ги познатите думи, любимият ритуал. Той отново се прекръсти.

— Благослови ме, отче, защото съгреших…

14

Съдебният лекар Джон Страут бе истински южняшки джентълмен от старата гвардия. Славеше се с изпъкнала адамова ябълка, злокачествен дългогодишен пърхот, извиращ от четинестата му сива коса, лош вкус на обличане и силен южняшки акцент. Освен това, дръвник или не, бе един от най-високо ценените съдебни експерти в страната. Тази сутрин двамата с Глицки бяха поели из катакомбите, простиращи се на юг от пазара на Сан Франциско.

Беше понеделник сутринта, а времето бе слънчево, ветровито и студено. Страут, който разбира се бе лекар по образование, след като цял живот на закуска бе плакнал стомаха си с отвратително кафе и бе преживял твърди като гума мекици, изведнъж бе стигнал до извода, че питателната закуска е ключът към дълголетието, а защо не и към буйния перчем. Като всички новопокръстени, той вярваше, че е открил философския камък и беше готов света да преобърне, но да постигне своето, по дяволите. Без значение дали това се харесва на околните, или не.

Тъй че, когато беше възможно, разискваше съдебните си доклади с ченгетата и прокурорите по време на обилните си закуски в някоя от градските закусвални. И през ум не му минаваше, че да ровиш из нечия кървава насилствена смърт, онагледена с цветни снимки, може би не е най-удачният начин да повишиш апетита рано сутрин.

Сега бе дошъл редът на Глицки.

Страут бе приключил с огледа на трупа на Виктор Транг в петък следобед и Глицки бе заявил — нещо необичайно според практиката на Страут, който си го обясняваше с проблемите на полицая вкъщи — че ще има готовност да разискват резултатите в понеделник сутринта. Нека през уикенда всичко да узреело. Защо пък не?

— Дай да хвърля един поглед на снимките, Джон, докато вървим. Ако нямаш нищо против. — Неохотно Страут му подаде папката и пъхна празните си ръце в джобовете на балтона, за да ги предпази от студа. — Какво имаме? Някакви изненади?

— В известен смисъл. Всъщност…

Глицки затвори папката.

— Какво? Нека първо да чуя.

— Изненада е малко силна дума, но смъртта е настъпила, след като е бил изкормен с щик още при първия удар.

— Щик?

— Нож.

— Щикът е вид нож, така ли?

Върху лицето на Страут се изписа раздразнение.

— Дяволите да ви вземат вас, янките… Щик означава нож. По дефиниция. Виктор Транг е бил промушен с голям нож, това ти е ясно, нали? И не просто с какъв да е голям нож, например ловджийски, ами според любимата ми догадка, с байонет. Знаеш ли какво значи байонет?

Глицки продължи да крачи.

— Чувал съм нещичко. Създаден е в швейцарската армия, нали? Сечиво за дялане.

— Точно така, като изключим тези с по-големите размери. — Страут хвана за ръкава Глицки и го спря. — Отвори папката — каза той. Излезлият вятър ги принуди да се скрият в близкия вход на някаква ведомствена сграда. — Виж снимките.

Глицки го послуша и прехвърли снимките от местопрестъплението и от трупа, както го бе открил, а сетне заснет и под различни ъгли на масата в моргата. Накрая Страут посочи с пръст един от кадрите.

— Ей това ни трябваше.

Беше цветна фотография в прекалено близък план, както скоро установи Глицки. Снимка на самата рана след почистването ѝ — по-дълга и по-широка от повечето рани с нож, които му бяха минали пред очите.

— Виждаш ли тук? — не млъкваше Страут. — Точно в горната част.

Глицки присви очи, без да е сигурен къде точно трябва да гледа. Страут се приближи още по-плътно и забоде пръста си върху горния край на прореза.

— Точно тук. Виждаш ли полумесеца? И малкото кръгче под него? Знаеш ли какво е това?

На Глицки му трябваше секунда, за да отгатне.

— Това е отпечатък от началото на ръкохватката на ножа.

Съдебният следовател изглеждаше доволен.

— Трябва да призная, че е истинско удоволствие да работиш с професионалист. Съвършено си прав. Извършителят го е намушкал толкова бързо и силно, че върху кожата е останал този малък отпечатък от началото на ръкохватката, който по мое мнение е твърде отличителен. Той просто е срязал кожата над раната. Не бих могъл да се подпиша под това — Страут знаеше, че никога не би могъл да докаже със сигурност твърдението си и всеки адвокат с лекота щеше да го обори, ако не съумееше да поднесе всичко, изпипано до последната подробност, — но между нас казано, това трябва да е само байонет.

Страут бръкна във вътрешността на балтона си и измъкна сгъната кафява хартиена пазарска торба.

— Всъщност…

— Случайно се оказва, че имаш един под ръка.

Това не беше толкова необичайно, колкото изглеждаше на пръв поглед. В службата на Страут притежаваха забележителна колекция от оръжия, натрупали се в продължение на дълги години — боздугани, арбалети, ленти за душене, саби, револвери и узита. А очевидно и байонети.

Той го извади, претегли го на ръка и го подаде на Глицки.

— Мислех да си накълцам пържолата на закуска. За да впечатля сервитьора. Гледай сега обаче.

Ейб вече гледаше. На пръв поглед, както бе отбелязал Страут, ножът приличаше на щик. Там, където свършваше острието и започваше дръжката, имаше голям стоманен предпазител за пръстите с дупка около два сантиметра.

Страут отново посочи с ръка.

— На това място щикът се закрепва за дулото на пушката. — После пак надникна в снимката. — Ето откъде се е получил този двоен кръг — от стоманения предпазител за пръстите, след като щикът е бил забит докрай… Няма какво друго да е.

— Намират ли се лесно такива щикове, как мислиш?

Страут сви рамене.

— Не толкова лесно като витамините, но ако някой рече, би могъл да се докопа до такова чудо. От складове на армията и военния флот, клубове за стрелба, от запасняци, от добрите стари военни дружинки, които отстояват местните си интереси… Наистина тук навярно се намират по-трудно, отколкото в Айдахо или Орегон, но човек би могъл да си набави едно такова нещо.

— А също и от някой ветеран — каза Глицки. Внезапно в главата му просветна. Марк Духър. Виетнам и мъртвите му войници. Той затвори очи, мъчейки се да си припомни снимката, която бе зърнал в кабинета на адвоката. Сред всички онези оръжия трябваше да има и някое с щик накрая. Но не се получи нищо.

През това време Страут продължаваше да говори:

— Тази работа, Ейб, може да се окаже костелив орех. Ако не ме лъже паметта, при демобилизацията оръжията се събират. Разбира се, винаги можеш да скатаеш някак своето… Правили са го.

Прекарвайки палец по острието на байонета, Глицки кимна.

— Това би било незаконно — отбеляза той.

След срещата си с Джон Страут в понеделник сутринта Глицки възнамеряваше да се съсредоточи изцяло върху разследването на убийството на Транг — бе известно, че ако случаят не се разреши в близките няколко дни, много е вероятно това никога да не стане. Но когато се върна в кабинета, там го чакаше ново убийство. Той беше дежурен миналата седмица, така че новото убийство си беше проблем на някой колега. Обаче дежурният тази седмица инспектор се беше престорил на болен и бе отишъл да лови сьомга. А Глицки цъфна в управлението, точно когато шефът му, лейтенант Франк Батист, вече се беше отчаял на кого да възложи случая.

Очевидно уволненият готвач от заведението „Вкусен сандвич“, което се намираше в долния край на квартал „Мишън“, се бе завърнал на сцената на своето унижение, за да си тръгне във вид на пощенска картичка — нов лаф, който Глицки ценеше. Уволненият, естествено, не бе убил никого от хората, с които бе имал конфликт. Но за беда, преди да свърши със себе си, бе отнел живота на един седемнайсетгодишен гимназист, влязъл да си вземе какао. С новото убийство случаите, върху които работеше Глицки, ставаха седем. Остатъка от деня той прекара в оглед на заведението „Вкусен сандвич“.

И едва сега, във вторник на обяд, успя да се отбие в чистичкия, но разхвърлян апартамент на госпожа Транг, придружен от своя ентусиазиран преводач Пол Тию.

Глицки бе решил да започне разпитите именно с майката на Виктор. Но подобно на по-късните му планове, и този не зависеше изцяло от него. В началото бе уважил голямата ѝ скръб и невъзможността ѝ да разговаря непосредствено след смъртта на сина си. После дойде ред на бдението над мъртвеца и самото погребение. Едва тази сутрин се появи първата възможност за разговор.

От този апартамент можеше да се научи всичко за дантелата. Всяка една равна повърхност бе покрита с нещо, изплетено на една кука — салфетки, кърпички и покривки. Облегалката на затрупаната с вещи кушетка, към която Глицки и Тию бяха упътени да седнат, беше покрита с дантела, масичката за кафе бе покрита с дантела, от краищата на масичките под лампите и снимките висяха дантелки, телевизорът беше покрит с дантела, както и малката холна масичка, върху която стоеше телефонът. Немощни слънчеви лъчи едва проникваха през подобната на паяжина дантелена драперия, покриваща прозорците.

Майката на Транг беше дребничка и спечена от възрастта като маслинка, с равно подстригана сива коса и дребна фигура, която изглеждаше безформена по-скоро заради голямото черно мъжко сако, което бе облякла, без да пропусне да метне на раменете си бял плетен шал. Тя предложи на гостите си малки безвкусни бисквити и врящо кафе, примесено с цикория, което на Глицки се стори направо ужасно, но Тию набързо сръбна първата чашка и помоли за втора. Жената седна неподвижно като камък до масичката за кафе, пропита от скръб по един търпелив и ненатрапчив начин, без да проявява ни най-малък интерес към каквото и да е. Животът ѝ, лишен от присъствието на сина ѝ, явно не струваше вече пукната пара.

Но Глицки трябваше да бръкне с пръст в раната.

— Кога за последен път видяхте сина си?

Той изчака Тию да преведе въпроса му и се заслуша в равната напевна интонация на гласа ѝ, като се опитваше да разбере предварително нещо от чутите звуци. Гласът ѝ обаче бе прекалено равен. Тию кимна към госпожа Транг и се извърна към него:

— Виждала го е в деня преди да бъде убит, но е разговаряла с него и на другата вечер, май след вечеря. Не е сигурна точно за времето.

Глицки се правеше, че си записва в бележника и се стараеше лицето му да изглежда безизразно, а гласът му да бъде нисък и предразполагащ.

— Пол, хайде просто да ми предаваш думите ѝ, ама точно. Не ми преразказвай какво казва. Кажи какво казва.

Младият мъж кимна и преглътна.

— Извинявай.

— Няма нищо. — Глицки се наведе напред и се обърна към майката.

— Госпожо Транг, как ви се стори Виктор последния път, когато го видяхте?

Тию преведе и изчака.

— Беше изпълнен с надежди. Яденето мина чудесно. Опитваше се да ме навестява поне веднъж седмично, в неделя, а някой път си идваше и по-често. Той… — Тя млъкна и Тию изчака. — Мисля, че вечерята тук му спестяваше известна сума. Беше в началото на кариерата си и не печелеше кой знае колко, но чувстваше, че скоро ще получи много пари.

— А това по какъв начин щеше да стане?

— Имаше един клиент, който бе дал Архиепископията под съд и казваше, че тези от Архиепископията предлагали… — Тию я изслуша и се обърна към Глицки. — Извинява се — уточни той. — Не била наясно с точния термин.

Глицки махна с ръка.

— Всичко е наред, госпожо Транг, просто го кажете по вашия начин.

Тя отново се обърна към него и заговори. Тию предаде думите ѝ.

— … да се споразумеят, преди делото да се гледа в съда. Те не искали да се стигне до съд и той мислеше, че това ще му донесе много пари.

— Напълно сигурен ли беше?

— Да. Изглеждаше напълно сигурен, много обнадежден. Но в същото време и притеснен.

— За какво?

— Че може и да не стане. Че нещо ще се провали. — Малка пауза. — Както и стана.

— Каза ли точно кое може да се провали? От какво се притесняваше?

— От това, че става дума за огромна сума пари и Църквата може да използва… връзки… в съда, тъй че, въпреки че Виктор е правия и въпреки че законът е на негова страна, в крайна сметка да му попречат.

— Как смятате, да му попречат насилствено, това ли имаше предвид той?

— Не. Но сега вече не знам. Може би нещо подобно.

— За каква сума пари говореше синът ви?

— Не ми каза точно. Достатъчна да си плати заемите. Мислеше да си наеме нов офис, да вземе секретарка. Мен също възнамеряваше да ме премести на ново място. — Тя махна с ръка към съборетините навън. — Да ми купи нови дрехи.

— А какво ще кажете за следващата вечер, когато се чухте по телефона? Той ли ви звънна, или вие му се обадихте?

— Той ми се обади. Адвокатът на Архиепископията…

— Марк Духър?

— Да, мисля, че така се казваше. Бил се обадил на Виктор и го помолил да си стои в офиса и да чака да му позвънят същата вечер с ново предложение за още по-голяма сума пари.

— Каза ли ви кога е било първото обаждане на Духър?

— Ами мисля, че е било непосредствено преди да ми се обади на мен.

Глицки отбеляза нещо в жълтия си бележник. Трябваше да установят точното време на обаждането.

Госпожа Транг каза още няколко думи, които Тию му предаде:

— Ето защо е останал до късно.

— А дали не се е обаждал и на други хора във връзка с това, за да им разкаже евентуално за възможното споразумение?

— Не. Аз исках да звънна на сестра си, за да ѝ кажа, но Виктор ми рече да изчакам, тъй като и той очаквал новото развитие на нещата. Да не съм съобщавала на никого, докато не е сигурно. Не искаше… — Тию се намръщи, търсейки точната дума. — Да го урочасаме. И ми го каза.

— Но това не означава, че гаджето или някой друг просто не се е отбил ей така. — Тию изпитваше необходимост да коментира. Още и още. Постоянно.

Глицки караше плимута без отличителни знаци обратно към офиса на Транг. Опитваше се да не си прави заключения и изводи. Беше щастлив, че обикновено работи сам. Започваше да вярва, че хората прекалено много залагат на кръглите маси и дискусиите. Понякога оттам наистина можеше да изскочи някоя революционна идея — но често самотният размисъл даваше по-добър резултат.

— Трябва да е бил някой, когото е познавал, нали? Не е грабеж — нищо не липсва.

— Не знаем това. Не знаем какво е имало, за да знаем какво липсва.

— Имам предвид портфейла му, разни лични вещи…

— Всичко може да е скалъпено. — Щом Тию толкова настояваше да играе, Глицки можеше поне да го научи на нещо. — Човекът е вътре и Транг се връща от вечеря…

— Не е излизал, за да вечеря. — Пол си беше научил урока. — При аутопсията в стомаха му не откриха нищо.

— Значи се е върнал за ключовете си или нещо подобно. Или е ходил да пуска писмо. Ако е излизал и открива при връщането си как извършителят тършува навред…

— Не е било така.

— Съгласен съм. Но може да се е случило, това искам да ти кажа. Мисля това, което си мислиш и ти — че го е убил някой силен мъж, когото той е познавал.

— Духър?

— Може би. А може да е бил някой от неговите клиенти. Или някой, с когото се е карал. — Глицки го изгледа продължително. — За това ни плащат, за да разберем точно.

На дневна светлина офисът на Транг не изглеждаше по-добре, а на Тию обстановката му се стори даже по-отвратителна от предишния път. На вратата продължаваше да стои жълтата лента, която показваше, че тук е извършено престъпление. Вътре пък начинът, по който криминалистите бяха свършили работата си в петък вечерта, създаваше впечатление за опустошение, което според Тию действаше направо съкрушително.

Той забеляза, че никакъв слънчев лъч не можеше да проникне в тази пещера. Изобщо.

Глицки бе закопчал авиаторското си яке. Виждаше се дъхът му в мразовития въздух. Той пресече стаята до един от прозорците — онзи, който приличаше на черна дупка през фаталната нощ — и го отвори. Видя се тухленият калкан на съседната сграда, на не повече от десет сантиметра. Глицки пъхна главата си и погледна нагоре, встрани и надолу.

— Ако убиецът се е промъкнал оттук — каза той, — трябва да е бил кожа и кости.

Това беше първата духовита фраза, която Тию чуваше от сержанта. Набра смелост и дръзна да зададе друг въпрос.

— Какво търсим сега?

Глицки междувременно се бе върнал до бюрото и бе седнал на стола. Той се пресегна към четирите картонени кутии, наредени в ъгъла, с подаващи се от тях папки.

— Каквото и да е. Защо не надникнеш като за начало в тези кутии?

Тию сви рамене — май чувството за хумор на Глицки бе доста плитко — и се захвана за работа.

Досиетата вътре не бяха подредени по азбучен ред и той бе прегледал едва първите три със записки от юридическия факултет, когато чу щракане и сумтене зад гърба си. Като се обърна, видя, че Глицки е заседнал зад компютъра с изпружени крака и скръстени ръце и се взира в монитора. След минута сержантът се наведе напред и започна да щрака с мишката.

Тию остави кутиите, изправи се и мина зад гърба му, решен да не задава никакви въпроси, макар че това не му беше в стила. Той обичаше хората и вярваше, че истината се ражда сред пълноценен и свободен обмен на идеи и теории. А опитът му от университета го учеше, че като питаш професорите какво искат, разбираш какво да им дадеш. В това нямаше никаква мистерия, беше въпрос на елементарно общуване. А после в академията им набиха в главата, че си длъжен да задаваш въпроси, а старшите офицери винаги с огромно щастие ще ти се притекат на помощ.

Но беше сигурен, че някой е забравил да каже всичко това на Глицки.

На монитора се появяваха страниците на документ, който очевидно представляваше някакъв вид работен календар. Глицки стигна до деня на смъртта на Транг — оттогава до вчера бе изтекла една седмица — и се наведе напред.

— Виж това — каза той.

Тию вече бе впил поглед в екрана. Имаше четири отметки:

Тию не можа да се сдържи.

— Последното е по времето, когато е звънял на майка си. Кой е Ф.?

Глицки се бе облегнал намръщено назад, с вперени в екрана очи.

— Архиепископът — каза той. — Флеърти.

Както се и очакваше, не изглеждаше Виктор Транг да е въртял голям бизнес. Имаше още няколко клиента, уговорени срещи и телефонни номера. Когато върна няколко седмици назад, Глицки спря.

— Това е нещо — каза Тию.

— Позна — кимна Глицки.

— И е отказал?

— Така изглежда. Мислел си е, предполагам, че може да изкопчи повече.

На телефонния секретар имаше записи от обажданията на гаджето на Транг, Лили Мартин, а така също от госпожа Транг, от Марк Духър и от Фелиция Деп. Всички те се чудеха там ли е Виктор, защо не се обажда и нека, щом чуе съобщението, непременно да звънне.

Освен това двамата намериха папката с делото, в която беше и коригираната жалба, пренасрочена за вторник, деня след убийството на Транг. Имаше и един жълт бележник със записки, в по-голямата си част непонятни за Глицки, но на първата страница успя да разчете достатъчно, за да му стане ясно, че Транг се е чувствал „заплашван“ по време на първото си посещение в „Маккейб и Рот“.

— Духър? — чудеше се Тию. Пак се бяха запътили към центъра, където на Глицки предстоеше разговор с Лили Мартин. Тя сама бе изявила желание да дойде в Съдебната палата, за да бъде разпитана. — Само да го пипна, на шиш ще го въртя.

— За какво?

— За какво ли? Заради цялото това нещо.

— Това нищо не е, Пол. Не може да послужи като доказателствен материал. Още сме под кривата круша. — Глицки внимаваше да не обезкуражи съвсем Тию. В края на краищата в думите на младока имаше хляб. Но така или иначе, не разполагаха с никаква улика срещу Духър, нито имаха някакви факти, с които да го объркат, задавайки му насочващи въпроси. Отгоре на всичкото Глицки още си ближеше раните във връзка с краха, който претърпя по повод несъмнено виновния Левън Коупс. Там той просто знаеше какво се е случило. Тук нямаше да допусне същата грешка. Но наистина беше много строг с Пол. Не бе необходимо да го попари от самото начало.

Макар да знаеше, че няма нужда от преводач при разговора с Лили Мартин, Глицки изведнъж реши да вземе със себе си и Тию. Имаше едно наум, че този човек може би ще му трябва и занапред.

— Дай първо да поприказваме с приятелката му, Пол. Да видим какво ще ни каже тя.

— Цената на споразумението беше един милион и шестстотин хиляди долара. От тях за Виктор щяха да са… биха били петстотин трийсет и три хиляди.

Лили Мартин беше абсолютно сигурна в думите си.

Бе облечена консервативно и според Глицки без разточителство, но с добър вкус. Говореше безупречно английски, което се дължеше на факта, че е в страната от четиригодишна възраст. Баща ѝ, Ед Мартин, се бе сражавал във войната, там се оженил за майка ѝ и се беше прибрал в Щатите заедно с тях двете. Сега тя бе на двайсет и пет. Работеше като стажант-счетоводител в една фирма с име „Голямата шесторка“. Парите явно не криеха тайни за нея.

— Майката на Виктор сподели, че ѝ е казал, че няма да се обажда на никого във връзка със споразумението. Не искал да урочасва сделката.

— Не ми се обади той. Аз му се обадих. Само минута след онези. — Тя се усмихна измъчено, но усмивката ѝ почти веднага се стопи. — Поставяше се началото на съвместния ни живот, на всичко. Разбира се, че му звъннах аз.

— Същата онази вечер? Миналия понеделник?

— Да.

— И какво каза той?

— Каза, че Марк Духър току-що му се бил обадил от канцеларията на Архиепископията с молба… преди да представи окончателната сума на архиепископа… още веднъж да я свери с Виктор, за да види дали ще се налага да ходят на съд.

— Та каква била сумата?

— Същата, каквато ви съобщих преди малко, сержант, милион и шестстотин хиляди.

— Искам да уточня този въпрос, госпожице. Духър му е казал, че е валидна сума от този порядък, така ли?

— Точно така.

— Но ако те, Духър и Флеърти, в крайна сметка се откажели…?

— Тогава Виктор щял да даде ход на жалбата, но той не мислеше… не. — Лили скръсти бързо ръце пред гърдите си. Глицки беше запознат с основните положения от езика на тялото — тя бе решила да им спести нещо.

— Казахте не… за какво става дума?

— Не, няма нищо. Съжалявам. Продължавайте.

Стаята за разпити бе малка и без прозорци. По стените нямаше никакви картини. Мебелировката се състоеше от три сгъваеми стола, наредени около окълцана дървена маса. Подобна обстановка можеше да скъса нервите и на най-сговорчивия свидетел. Въздухът бе застоял. Хората се свиваха, представяха си какви ли признания са били изтръгвани тук по всевъзможен начин.

Внезапно Глицки се облегна назад, изпъна се, разтърси рамене и се отпусна. Повдигна ъгълчетата на устата си и почеса лицето си. Накрая направи и онзи номер с очите, остави погледа си свободно да се рее. Беше си втълпил, че по този начин кара хората да си мислят, че насреща им стои мек човек. Сетне завъртя глава, отправяйки думите си и към Пол Тию.

— Защо не направим една почивка, за по един чай или нещо такова?

— И тъй, след разговора ви онази вечер…?

— Щеше да идва при мен. Помоли ме да не му звъня повече — можело Духър да е там. Щял сам да ми звънне, когато разберял нещо или щом всичко приключело.

— А когато това не стана…?

— Просто си помислих, че са закъснели много и той се е прибрал направо вкъщи. На другия ден през цялото време чаках да ми звънне в работата, но никой не се обади. Звънях на свой ред в офиса му, у тях… дори в кабинета на господин Духър.

— А той какво ви каза?

— Не пожела да разговаря с мен. — Глицки и Тию се спогледаха. Заведението на Лу Гърка изглеждаше необичайно схлупено и почти без посетители в този следобеден час. Но създаваше много по-добра нагласа за разговор, отколкото онази дупка в Съдебната палата. — Тъй че отидох в офиса на Виктор и почуках на вратата, но никой не отвори. Сега е ясно защо. — От време на време подсмърчаше в салфетка. — Тогава се обадих в полицията.

Глицки небрежно запита:

— Защо Духър не е пожелал да разговаряте?

Тя тръсна глава.

— Не толкова, че не пожела, просто не се обади. Секретарката прие съобщението ми, че съм приятелка на Виктор и дали господин Духър няма някаква представа къде може да е той. Дали го е виждал напоследък? Сетне чух пак нейния глас в слушалката. Каза, че господин Духър също е много загрижен. Навярно нямало да бъде зле да се обадим в полицията. И аз не му звъних повече.

Глицки късаше своята салфетка на малки парченца и ги подреждаше отгоре на масата.

— Госпожице Мартин, преди известно време в хода на разговора се появи нещо, което не поискахте да изясните, нещо във връзка със споразумението с Духър…?

Тя вдигна очи към тавана и въздъхна дълбоко.

— Добре — каза след малко.

Вечерта у дома Глицки си припомни добрите стари времена. Айзък, Джейкъб и О Джей гледаха телевизия или може би дори си пишеха домашните.

Фло се чувстваше по-добре днес. Състоянието ѝ често се променяше. Но днес бе във форма. Беше се облякла в тесни дънки, златни сандали на бос крак и кафява блузка. На ушите ѝ висяха диамантени обеци, по лицето ѝ се забелязваха следи от грим, а на устните си бе сложила червило. На главата си артистично бе вързала кафяво шалче, за да прикрие пораженията от косопада.

Сестрата си беше тръгнала. А самата Фло бе освободила бащата на Глицки, за да може да се прибере и той вкъщи. Бе му казала, че също има нужда от почивка. Защо не вземел да отиде на едно кино или ако иска, да се зарови в загадките на Талмуда.

Нат със сигурност се бе сринал от денонощните бдения и днес Фло щеше да се справи и сама. Никой не знаеше колко дълго щеше да продължи това, но засега — може би за ден-два, може би и за повече — тя копнееше да възвърне на малките мъже и на големия мъж поне някаква привидност на уют.

И някак си бе успяла. Впечатлението наистина беше такова. Бе сготвила руло (любимото ястие на всички), бе опържила дреболии с лук, чушки, броколи и сос от сирене и бе заляла черешовия пай с ванилов сладолед.

— Знаеш ли, вече нямам никакви притеснения за холестерола.

Дори пускаше и шегички.

Сега плакнеше съдовете — количество, в състояние да напълни цял товарен вагон — и внимателно ги пъхаше в миялната машина. Глицки седеше на кушетката близо до нея и ѝ разправяше как е минал денят му, досущ като едно време — за това как Лили Мартин изведнъж млъкнала, а цялата работа била там, че приятелят ѝ изобщо не допускал, че може да спечели съдебния процес, ако се стигне до него.

— Искаш да кажеш, че основната му цел е била да измъкне пари от Църквата?

— Лили не го каза толкова явно, но в общи линии за това става дума, да.

— Просто отвратително.

— Той е адвокат — сви рамене Глицки. — Беше адвокат.

— И смяташ, че затова са го убили?

— Просто защото е адвокат? Не знам, Фло, звучи ми дивашки. Има доста адвокати и повечето от тях са си живи. Сама виждаш.

Тя го погледна.

— Говоря за сделката, Ейбрахам.

Той помълча.

— Не знам. Много е възможно.

Фло отново го измери с поглед.

— Сержант по следите на афера, филм от единайсет часа.

Ейб ѝ се усмихна, с истинската си усмивка.

— Проблемът ми е такъв: и какво от това? Този хубостник Духър наистина може да е изпитвал подобни чувства към Виктор Транг, но никой не убива някого ей така, само защото този някой съди неговия клиент. А в това убийство има личен мотив.

— Ами ако е имало опасност да изгуби клиента си при неблагоприятен развой на делото?

— Та процесът изобщо не е бил започнал. Залогът не е бил толкова голям. Те просто са опитвали да се споразумеят.

— Може би клиентът не е одобрявал условията на споразумението. Те са се спрели на този вариант, защото са нямали друг избор, просто нещата са били стигнали твърде далеч… но в крайна сметка адвокатът е щял да изгърми. Или поне той така си е мислел.

— И заради това да е убил опонента си? — Глицки поклати отрицателно глава. — Някак не ми се връзва. Не виждам никакъв смисъл. Освен това този Духър, адвокатът, за когото говорим, е шеф на голяма адвокатска фирма долу в центъра. Цял живот се е занимавал точно с такива неща. Не е човек, който ще седне да убива противника си по делото. А и да загубят някой клиент, светът няма да се свърши, фирмата му вероятно има стотици клиенти.

— Вероятно? Не си проверил точно?

Глицки се усмихна.

— Фло, отделих им малко време, фирмите обикновено обслужват повече от един клиент.

Фло сви рамене.

— Добре де, какво друго ще е, ако не е заради парите…?

— Знам. Не ми се ще финансовият мотив да пропадне.

Тя постави и последната чиния в миялната машина, затвори я и се застана между коленете на съпруга си. Обгърна го с ръце. Двамата се целунаха.

— Ще запомня това — каза Глицки.

Фло кимна по посока на спалнята.

— На бас, че ще стигна първа.

В следващия половин час той забрави действителността.

После тя задиша равномерно и Глицки отново стъпи на твърда земя. Часовникът показваше девет и четирийсет и пет. Утре беше учебен ден и трябваше да сложи децата да спят. Не беше зле да се размърда, но си помисли, че ако не го направи, може би имаше шанс времето да спре и всички да си останат там, където са в момента.

Тя леко помръдна.

— Ейб? — Значи не спеше. — Ще си намериш някоя, нали? Обещай ми.

Едното му око потрепна. Мускулите на челюстта му се стегнаха. Белегът върху устните му побеля и той изпита такъв прилив на гняв, че дъхът му секна.

— Не ми се говори за това. — Изправи се. — Време е да сложа децата да спят.

15

Кристина знаеше, че се бе случило на онази вечеря в събота при Сам… По-точно след това.

Докато пътуваха тогава с колата към жилището ѝ, Джо се разпалваше все повече и повече. Как можело изобщо да ѝ минава през главата на Кристина, че познава толкова добре Марк Духър? Какво е имало между тях двамата? Какво целяла тя с признанието, че той изобщо не бил копеле? И понеже си били дошли на думата, нека изплюела и камъчето откъде знае толкова подробности за онези излетчета на Духър и Фаръл?

Тя бе затворила очи, твърде изморена да се бори повече, да обяснява, да го взема присърце. Най-сетне я бе озарило прозрение, че Джо не е човека за нея и всичките доводи и пожелания на света не биха могли вече да променят това.

Той никога нямаше да е правият. Тя не го обичаше.

В началото бе имало някакво привличане, после желание, породено от любопитство, което съдбата бе пришпорила. Но всъщност тя не изпитваше кой знае какви чувства към него, откъдето и да го погледнеш. Освен когато заговореше за фактите. Но дори и тогава не изпитваше чиста омраза — по-скоро го намираше за дразнещ и скучен.

Оправдавайки се с главоболие, Кристина не го бе поканила в жилището си. Щяла да му звънне по-нататък, когато се оправела.

Но в неделя не му се обади. А в понеделник той излетя за Ел Ей, където преспа. И двете вечери тя се прибра много късно, защото имаше да учи. Слушаше ядните му излияния, записани на телефонния секретар и всичко ѝ ставаше от ясно по-ясно.

Сега беше сряда сутрин и тя стоеше пред вратата на кабинета му. Както винаги, той бе потънал до гуша в работа. С телефонната слушалка на ухото, едновременно подписваше нещо, четеше друго, и постоянно връчваше разни листове на секретарката, която кръжеше около него с бележник в ръка и с израз на зле овладян страх.

Да, помисли си Кристина, Джо ще преуспее.

Съдбата пак се намеси. В този миг Джо много разсъдливо говореше по телефона: „Не мисля, че мобилизираш всичките си сили, Бил, и това са голите факти“.

Тя влезе в стаята. Като я забеляза, Джо направи знак с показалеца си към телефона и ѝ се ухили, сякаш тя бе някакъв клиент, с когото имаше насрочена среща.

— Изчакай — прошепна.

Кристина горчиво поклати глава и остави на бюрото му плик, в който бяха пъхнати годежната халка и едно писмо. Потупа с ръка плика, обърна се и напусна стаята.

— Чувствам се като някоя страхливка, как просто избягах. Трябваше да застана очи в очи с него.

— И какво щеше да му кажеш?

— Не знам. Просто да му съобщя.

— А дали щеше да те изслуша?

— Навярно това, че го напускам — да. Това може би да. — Кристина се загледа в белите гребенчета на вълните, препускащи през синия залив и в корабчетата, наклонени на една страна от бриза. В далечината се виждаше Сан Франциско, а от дясната ѝ страна се простираше дъгата на залива Голдън Гейт отвъд Сосалито. Видя изражението на Сам и се засмя.

— Да, права си — кимна Кристина. — И това не би изслушал. А този твой поглед… не е честно.

— Чакай, кое не е честно? Аз нищо не съм казала.

— Знаеш за кой поглед говоря. Няма нужда да казваш каквото и да е.

Намираха се в „Скома“. Бяха пристигнали с ферибота. В Центъра се навъртаха две опитни доброволки и Сам реши, че може да си даде отдих за няколко часа. Кристина на свой ред, след като бе оставила плика, изгаряше от желание да се обади на Духър в кабинета му и да му разкаже всичко, но си помисли, че това може да създаде у него погрешно впечатление, а тя категорично не желаеше да допусне подобно нещо.

Имаше ли смисъл? Беше ѝ дал ясно да разбере, че цени брака си и не би го подложил на риск. Това звучеше много успокоително, макар че тя несъмнено виждаше в негово лице един страхотен мъж.

Понякога си мислеше, че едва ли има друг човек на планетата, който би могъл да оцени нейната душевност. С изключение на Марк. Той просто я харесваше такава, каквато е. А това беше фантастично.

Кристина бе наясно, че решението ѝ да скъса с Джо бе възникнало поради невъзможността да се справи с натрапващия се контраст между младия ѝ годеник, от една страна и Духър, от друга, с неговата опияняваща смесица от чудесен външен вид, богата душевност, опит, могъщество и чувство за хумор. Вътре в себе си бе решила, че все по-укрепващото ѝ приятелство с него щеше да ѝ послужи като лакмус за типа отношения, които би желала евентуално… не да бъдат противопоставяне, както беше с Джо. А съгласие. С някой от ранга на Духър, ако изобщо можеше да се намери друг такъв. Навярно търсенето щеше да ѝ отнеме векове.

И това беше другото нещо, другият чудесен резултат от общуването ѝ с Духър — ако мъжът не бе в състояние да я оцени по достойнство, светът не свършваше с него.

Тъкмо тези неща се опитваше да обясни сега на Сам.

— Не знам защо ми трябваше толкова много време да разбера за какво става дума. Понякога си мисля, че единственият мъж, който изобщо ме харесва такава, каквато съм, с изключение на татко, е Марк.

Сам дояждаше вълшебния сос с хапка от чудесно изпеченото хлебче и бе настроена по-прозаично.

— Това е проклятието на неземната хубост. — Тя повдигна очи. — Говоря съвсем сериозно.

Кристина не бе от тези, които притваряха клепачи в изблик на фалшива скромност.

— Добре де. Но сега поне прозрях, че може би представлявам някаква ценност и сама по себе си.

— А преди какво беше?

— Знам ли? Придатък на някакъв хапльо, с когото ходех известно време.

— Нещо като трофей?

Кристина кимна.

— В известна степен това ласкае самочувствието ти. Или нещо подобно. Тъй че аз се поддадох — станах куклата, която искаха да бъда.

— Изкушаващо е, защо да се лъжем. Наистина те ласкае. А и досега са те учили на това. И ти се чувстваш задължена и признателна. Започваш да привикваш. Влиза ти в кръвта. — Сам пак топна от соса. — Вкъщи не мога да направя такъв сос и това си е. Как ли го правят тук? — Тя отхапа от хлебчето, сдъвка хапката и въздъхна. — Една от най-трудните за преглъщане истини.

— За соса ли говориш?

Сам се разсмя и поклати глава.

— Какъв сос? — Последва нов смях. — Нещо загубих ориентир. Не, трудната истина за това кои сме ние. И с мен се случи същото преди десетина години.

— Ти май изтърва нишката на разговора. Какво е това същото нещо?

— Говоря за решението, че не съм онова, което си мисли за мен някой мъж.

— И просто тегли чертата, така ли?

— Не. — Тя усмихнато вдигна пръст. — Но опитах. Постъпих по такъв начин, че целият свят да забележи. Разбих четири-пет пъти сърцето си. Станах твърде скептична и цинична по отношение на мъжете. Но самата аз се почувствах по-добре. Така поне мисля.

Кристина кимна.

— Не бих се върнала назад, по същия път, с някой друг Джо.

— Добре. Запази това чувство. Ще ти потрябва страшно, когато измине половин година. Тогава започваш да усещаш самотата. Повярвай ми.

— Мисля, че мога да се справям със самотата. Била съм сама и преди. Разликата е в това, че преди самотата дезинфекцираше времето между едното и другото гадже. Сега обаче успях да си отгледам няколко приятелства.

— Приятелството е хубаво нещо — каза Сам. — До мига, в който не изпаднеш в неловко положение.

— Имаш предвид Марк Духър? — Кристина рязко поклати глава. — Не. Той не е такъв човек.

Сам повдигна вежди.

— Не е мъж?

— Не, не — разсмя се Кристина. — Но той внушава… доверие, така ми се струва. А освен това е женен. Бракът му е щастлив. Наясно е със себе си. Никога няма да ми посегне. По-скоро обратното, ще държи надалеч ръцете си. Той първо е човек, а после мъж. Направо е велик, наистина.

— Щеше ми се аз да съм го срещнала. Уес също мисли, че той е бог.

— Разкажи за него…

— За бога? Или за Уес?

— За господин Фаръл — кимна Кристина.

— Боя се, че самотата е изострила сетивата ми и го преследвам малко по-безразсъдно, отколкото би ми се искало. Ще ми се да мисля, че предпазливо се придвижваме към истинското приятелство, но има да изядем цяла торба сол, преди да преодолеем повърхностния етап.

— Което не е толкова зле, нали?

Сам сви рамене.

— Не знам със сигурност. И това е най-забавното. Малко се притеснявам — нали за това си говорим от толкова време. Няма начин да му отдам сърцето си — тя докосна лявата си гръд, — докато не го опозная по-добре.

— Докато не разбереш, че става дума за нещо истинско.

По лицето на Сам се четяха най-различни емоции. Тя кимна свенливо.

— Винаги изниква този въпрос, не е ли така?

Глицки винаги бе мразил да излиза от рамките на чисто професионалния разговор във връзка с някое убийство, а точно това се бе случило и в двата случая — при разговора с жена му и при разговора с Пол Тию.

Не само не разполагаше с каквото и да е доказателство, уличаващо Марк Духър в убийството на Виктор Транг, но — както бе споменал на Фло — нямаше никакъв основателен мотив един преуспяващ адвокат да намушка друг по повод на евентуално споразумение. Такова едно заключение, без значение дали му харесваше или не, просто увисваше във въздуха.

Тъй че сега се канеше да опита нов подход и тъкмо затова се бе обадил на Пол Тию в отдел „Изчезнали хора“, за да го помоли да се свърже с Фелиция Деп и да уговори една среща с нея, по възможност преди следобедния чай.

А през това време се качи в отдел „Убийства“.

Залата изглеждаше такава, каквато си беше винаги — огромно пространство с дванайсет бюра, най-много три от тях заети по всяко време на денонощието; „аквариумът“ без врата в ъгъла, който служеше за кабинет на шефа на отдел „Убийства“, лейтенант Франк Батист; двете масивни колони, облепени и накичени с всевъзможни плакати, факсове, обяви за продажби, талони от автомобили, случайни телефонни номера на проститутки — и така нататък — които бяха влизали в работата на инспекторите по някое време и които навремето бяха изглеждали твърде важни, смешни или необичайни, така че на хората сърце не им даваше да ги изхвърлят в кошчетата.

Бюрото на Глицки се намираше до едната от тези колони. Той издърпа стола си, скръсти ръце зад тила и вдигна крака отгоре. Погледът му се задържа върху извадената на ксерокс мъдрост, залепена на нивото на очите му: „Не позволявай устата ти да попълни чек, който задникът ти не може да плати“.

Опита се да се пребори с дразнещото усещане, че не може да изхвърли от главата си Марк Духър, който в известен смисъл бе най-малко възможния извършител на убийството. Но именно поради тази причина…

Беше се обадил инстинктът му. Там бе проблемът. Инстинктът на Глицки говореше, без да може да го докаже, че в убийството на Транг е намесен личен мотив. Някой диво го беше мразил.

А това хич не се връзваше с противника му Марк Духър. Тъй че Глицки трябваше да престане да пилее енергията си в тази посока. Освен ако Транг не олицетворяваше нещо, което Духър да мразеше лично. Например виетнамците.

Не. Не става. Имаше толкова друга работа, още шест убийства му висяха на главата.

Извършител би могла да бъде и приятелката му, Лили. Гаджетата винаги имат една-две лични причини за убийство. Навярно бе очаквала да се облажи от сделката между Транг и Духър. И когато нещата са се разтурили, тя е побесняла. Вчера си бе казал, че е твърде крехка за подобно нещо; никога не би могла да се справи с Транг. Но внезапно през главата му мина зашеметяваща мисъл — ами ако си имаше и друг приятел? Знаела е, че Виктор е сам в кабинета. Бе недогледал този вариант — ако е изпратила гадже номер две…

— Ейб. Имаш ли минута?

Франк Батист стоеше на входа на „аквариума“ си. Лейтенантът и Глицки бяха преодолявали заедно стъпалата в служебната йерархия. И двамата бяха от така наречените малцинства — Глицки наполовина с негърска кръв, Батист — от испаноговорещ произход. И двамата бяха избрали да не зачитат привилегиите, а произтичащите от това положение привилегии в Сан Франциско не бяха малко. Привилегированите представляваха нещо като рицарски орден. Макар че Батист редовно изпреварваше Глицки в чинопроизводството, стажът и на двамата в отдела беше еднакъв и те се чувстваха като равни.

Глицки стана и се запъти натам. Когато влезе, лейтенантът отново се беше настанил зад бюрото си.

— Какво има, Франк?

— Влез и седни. И затвори, ако обичаш, вратата.

Майтапеше се, защото врата нямаше. Глицки дръпна сгъваемия стол до бюрото. Батист измъкна от чекмеджето един молив и започна да барабани с него по плота.

— Знаеш ли как ще познаеш коя е проститутка в конкурса „Мис Америка“?

— Май не, Франк.

— На флагчето ѝ пише Ай-да-хо1.

Лейтенантът се грижи за традициите в службата, помисли си Глицки. Винаги трябва да има някой, който да ръси тъпи шеги. Сега бе дошъл неговият ред.

— Давам ти още един шанс. Знаеш ли разликата между Мик Джагър и шотландеца?

Глицки се подсмихна.

— Предавам се.

— Мик Джагър казва: „Ей, ти, аре слизай от облака ми“, а шотландецът — „Ей, МакОблако, аре слизай от овцата ми“2.

— Трябва да си намериш импресарио, Франк. Добрият импресарио може да те превърне в звезда.

— Съвършено си прав. Единствената беда е, че тук няма кой да ме замести — ухили се Франк. След това се изпъна и стана сериозен. — Между другото, точно затова те извиках. Забелязах, че тази година не се каниш да полагаш изпит за лейтенант. Да не би да нямаш нужда от повече мангизи?

— Парите никога не стигат.

— Ами тогава?

— Може би просто не искам да ставам лейтенант. Може би просто не искам да напускам отдел „Убийства“. — Обикновено производството в лейтенантско звание означаваше преместване на полицая от заеманата дотогава длъжност. Разбира се, това правило си имаше изключения. Преди да стане лейтенант, самият Батист бе инспектор в отдел „Убийства“. Нямаше особена гаранция, но Батист си бе навил на пръста, че и при Ейб ще стане същото. Ала сержантът първо трябваше да си вземе изпита.

Батист отвори страничното чекмедже на бюрото си и извади шепа фъстъци. Изсипа ги на плота между тях, взе си един и го счупи, фъстъците също бяха свещена традиция в отдела. Отдавна никой не си спомняше кога се бяха появили за пръв път, но сега вече не можеха без тях.

— Дано да е така, както казваш. Просто не исках да има недоглеждане. След време сигурно ще съжаляваш.

Батист сдъвка фъстъка и си счупи нов. Изглеждаше изцяло погълнат от това си занимание. Сякаш вършеше кой знае какво.

— Имаш моето мнение, имаш и желание да вземеш изпита, така че си остави отворена вратичка.

Глицки помисли малко, сетне кимна.

— Добре, така ще направя. Благодаря за подсещането.

— Така бива.

Чуваше се само хрущенето на фъстъците. Никой от мъжете не помръдваше.

— Ей, Франк…

— Да?

Отново се проточи дълга пауза. Батист извади нова шепа фъстъци от чекмеджето. Глицки се изправи, изсипа обелките в кошчето, хвърли един поглед навън през входа и отново си седна на мястото.

— Сигурен ли си, че ме извика само заради това? Обзалагам се, че има и друго.

— Какво например?

— Ами например това, че така съм се задръстил, че не си върша работата? — Гласът на Глицки остана непроменен, но погледът му се отдалечи. — Че е по-добре да раздавам квитанции като лейтенант от пътната полиция, отколкото да се бъхтя като редови инспектор с истински задачи в отдел „Убийства“. — Очите му пак се втренчиха в лейтенанта. — Искам да знам как стоят нещата, Франк, съвсем сериозно. Ако съм се превърнал в пречка…

— Кой казва такова нещо?

Раменете на Глицки помръднаха.

— Мисля, че точно това е станало. Просто се интересувам. Не можах да приключа случая „Левън Коупс“. После се залових с онзи клоун от „Вкусен сандвич“, където нямаше нищо за разследване, но изгубих доста време да вися по улиците. Ей тези неща ме притесняват.

Батист бе престанал да чупи фъстъци и поклати глава.

— Никой не е обелвал и дума затова, Ейб. И през ум не ми е минавало.

Глицки си пое дъх. Чуваше ударите на сърцето си. Едно. Две. Три.

— Добре ли си? — попита Батист.

— Все търся под вола теле, Франк. Съжалявам. Не исках да те натоварвам. Просто съм станал голям песимист.

Франк му отговори, че не трябва да му пука толкова, ако сбърка в нещо. Какво като е просрочил малко времето? Те се намират в най-крайния окоп и при тях резултатите, а не часовете имат значение. Ако Глицки си въобразява, че не работи на максимални обороти, нека да погледне на всичко от друг ъгъл — че просто си гледа работата. И да престане да се измъчва около подозренията във връзка с Духър.

Случва се професионалистите да имат предчувствие. Блъскаш главата си върху всички възможни въпроси, без понякога да знаеш кому е нужно това. Ако се вземеш в ръце, ще можеш да си отговориш на всички тях за не повече от петнайсет минути.

Защо не отиде пак да поприказва с Лили Мартин или с Фелиция Деп? Или даже с папата, ако иска.

В този миг на Глицки му хрумна нещо.

— Между другото, онази вечер срещнах пак приятелката ти. Мисля, че тя изпитва най-топли чувства към теб.

Уес Фаръл седеше на дъсчения под в салона за скуош, подпрял гръб на облицованата задна стена и дишаше тежко. Духър даже не се беше задъхал. Той продължаваше да запраща топката в стената с отсъстващ израз на лицето, посрещайки я с отсечени къси удари. Като машина.

— Имам толкова приятелки, Уес. За коя точно говориш?

— За хубавицата.

Духър наклони леко ракетата, топката направи парабола, удари се в нея и той я хвана с ръка.

— Всички са красавици — каза усмихнато.

— Не и колкото нея. Онази де, от „Фиор д’Италия“? Кристина. Лятната ти помощничка. Защо не ѝ звъннеш?

— Една от моите летни помощнички, Уес — поправи го Духър. — Мисля, че са поне десет. Мразя да ти разбивам фантазиите, но трябва да ти призная, че всичко между нас е платонично.

— Мислех, че говорим за твоите фантазии.

— Аз нямам фантазии. Водя умерен и дисциплиниран живот. Това е причината, поради която ще загубиш следващата игра. Освен това казах ли ти, че двамата с Шийла точно сега изживяваме нещо като малък ренесанс в отношенията си? — По стар навик Духър пропусна личните усложнения в прекрасното си настояще, като например постоянните сексуални апетити на жена му, и тупна топката в пода.

— Двойно или нищо? Аз съм готов. Къде я видя?

Фаръл бавно се надигна.

— И аз карам нещо като малък ренесанс.

— С Лидия?

— Каква Лидия? Казва се Сам. — Вече бе стъпил на краката си, но още бе приведен и се държеше за кръста. — Защо съм грохнал толкова? Ям като разпран, пия като разпран. Ето, дори се упражнявам.

Духър хвърляше топката нагоре-надолу и я хващаше, без да я гледа.

— Коя е тази Сам?

— Гаджето ми, тъпак такъв. А Кристина Карера е нейна приятелка. Бяхме заедно на един купон.

— И стана дума за мен?

Уес раздвижи рамене.

— Както се разбра, половината от присъстващите бяха чували за теб. Казах, че не си толкова лош, колкото изглеждаш. Боя се, че им разказах твоята виетнамска история.

Лицето на Духър за миг потъмня.

— Онази история. Не се бях сещал за нея от десетина години и изведнъж един ден… — И той обясни за срещата с Глицки. — Показах му и снимката. Как реагира Кристина на всички тези приказки за мен?

— Изобщо нямаше нужда да слуша за трагичните сенки от миналото ти, за да те възприеме като герой. Тя е твоя почитателка. Очевидно някой ѝ е внушил, че зад тази каменна фасада се крие топла и ранима душа.

— Тя много добре умее да прониква в хората — каза Духър. — Може би скоро ще я повиша.

16

Е, вярно, че не беше точно папата, но и Глицки не бе в най-добра форма. Архиепископът също беше едра риба.

В началото секретарят на Флеърти излъчваше единствено официална студенина, но след като Глицки му обясни, че му е необходима лична среща с Негово Светейшество, за да разговарят във връзка с убийството на един човек от паството му, мъжът веднага прояви интерес, а после направо се разтопи от любезност и провери как стоят нещата. Флеърти бил зает от два часа, но обедът му бил приключил по-рано, тъй че точно сега си бил в канцеларията. Би ли изчакал за момент Глицки?

Ами става, бе му казал след малко секретарят, ако отиде веднага до Главния офис, архиепископът би могъл да му отдели времето между неговото пристигане и срещата си от два, да речем едни двайсет минути, при положение че Глицки отидеше там възможно най-бързо.

И той се превърна в птица.

Прозорците бяха отворени и до тях достигаше глъчката на играещите долу деца.

Седнаха на люлеещите се столове. В спартанския офис беше студено. Глицки изобщо не разкопча якето си. В останалата част от стаята бе направен опит да се създаде някакъв минимален комфорт — имаше берберско килимче, разчистено бюро, компютър, столове, снимки на Флеърти с разни непознати, с деца, както и със спортни знаменитости, разпятие, а едната стена бе пълна с книги. Глицки изобщо не бе очаквал такава пълна липса поне на намек за световната значимост на институцията.

Мъжът насреща също го изненада. С черните си панталони, подпетени пантофи, бели чорапи и с ризата си на зелени и бели райета архиепископът повече приличаше на гимназиален учител. Такива очи обаче Глицки не бе виждал. Преливащи от интелигентност. Със способност бързо да пресмятат. И да проникват отвъд видимата страна на нещата.

Но въпреки тези си качества, Флеърти слушаше разсеяно въпросите на Глицки.

— Да не искате да кажете, че Марк Духър ви е казал, че сме имали среща тук, на това място, миналия понеделник, преди една седмица?

— Не ми е казвал такова нещо.

— Добре. Защото такова нещо е нямало.

— Нямали сте среща във връзка с увеличаването на сумата за споразумението, която сте били готови да дадете на господин Транг, така ли да разбирам?

— Имахме такава среща. Само че тя беше преди три седмици. Или даже повече. На нея решихме да не увеличаваме сумата. Останахме на шестстотин хиляди.

Въпросът със споразумението продължаваше да е болезнен. Но Флеърти искаше да изясни нещата.

— Учуден съм. Казахте, че сте разговаряли с Марк, с господин Духър, нали така? И ако той не е споменал за тази среща, откъде тогава знаете за нея?

— От приятелката на Виктор Транг. И от майка му. И двете ми казаха за нея, независимо една от друга. — Глицки почувства, че трябва да разшири малко обяснението. — Разговарях с хората според тяхната заетост. Първи се отзова господин Духър.

— Как изобщо стана така, че направихте връзка между Духър и Транг?

Флеърти явно се стремеше да се покаже като обикновен човек, но си личеше, че е свикнал да заповядва. Глицки се облегна назад и се опита да запази гласа си спокоен.

— Едно от обажданията в отдел „Изчезнали хора“ бе на Духър. Обадили са се той, приятелката и майката. Оттук тръгнах. Духър нищо не е споменавал за срещата, но по същото време чух за нея от други две места. Просто се опитвам да разбера дали се е състояла.

— Защо не се обърнахте пак към Духър?

Глицки се наведе напред и впи очи в събеседника си.

— Ще ме извините, господине, но нали нямате нищо против и аз да задам няколко въпроса? Обикновено така постъпваме при разговорите си.

Архиепископът реагира на думите му с гърлен смях, после се съвзе, каза на Глицки, че съжалява и да продължава нататък. Той млъквал.

— И така, среща е нямало?

— Не. Не и този понеделник вечерта. Нито пък през някоя друга вечер. Както казах, обсъждахме въпроса със споразумението на една от редовните си дневни срещи, свързани с текущата ни работа.

Глицки хвърли едно око на бележките, които си бе водил при разговора с Лили Мартин.

— Никога не сте обсъждали сумата от един милион и шестстотин хиляди?

— По никакъв начин. Марк изобщо не ми е споменавал за подобна сума. Това би било пълна лудост. По дяволите, та и това, което ние предложихме — тези шестстотин хиляди — бяха ненормално голяма сума.

— Но Транг отхвърли предложението ви?

Архиепископът сви рамене.

— Хората са алчни, сержант. Това е един от най-тежките грехове и се обзалагам, че вие също имате представа от неговото широко разпространение.

— И така, какво развитие на нещата очаквахте? Да се стигне до процес?

— Предполагам, че господин Транг щеше да внесе новата жалба и да се стигне до дело. Което той със сигурност щеше да загуби.

— Май всички са на същото мнение. Което ме кара да се чудя защо би постъпил точно по този начин?

Последва ново свиване на раменете.

— Истинска война на нерви, сержант, казано ясно и простичко. В това е цялата работа. Господин Транг очевидно е смятал — предполагам — че нашите джобове са бездънни. Той беше по моя преценка неопитен в тази материя и се е надявал най-вероятно да постигне резултат, като навие гайките докрай. Процесът сам по себе си изобщо не ни плашеше.

— И въпреки това сте били готови да сключите сделка за сумата от шестстотин хиляди долара?

Флеърти студено се усмихна. Поколеба се, раздели кръстосаните си крака и се наведе напред към Глицки.

— В реалния живот, сержант, лъжливото обвинение може да изиграе същата зловеща роля, както и една присъда. Ние бяхме готови да платим някаква сума, за да избегнем подобен развой на събитията.

— Но не и сумата от милион и шестстотин хиляди?

— Не. Дори не и половината от нея, както ви казах.

— Духър споделял ли е някога с вас какво е отношението му към Транг? Имам предвид, в личен план?

— Не.

— Дали е бил настроен положително към него, или е изпитвал неприязън?

— Транг беше от другата страна на барикадата. Не мисля, че са имали някакви контакти извън работата, ако за това говорите. — Флеърти се облегна назад. — Честно, нали не мислите, че Марк може да има нещо общо с тази история?

Глицки насочи показалеца си към архиепископа като дуло на детско пистолетче и каза с колеблива усмивка:

— Пак задавате въпроси, но както и да е, отговорът е, че нямам никаква улика. Във всеки случай смъртта на Транг е добре дошла за Архиепископията…

Флеърти започна да нервничи.

— Сержант, ние постоянно сме обект на съдебно дирене за едно или за друго нещо. Един процес или един скандал, малко или много, не би променил кой знае колко картината. И това е самата Божа истина.

Не че Глицки вярваше на всяка дума, но тази насока на разговора нямаше да го доведе доникъде.

— Добре, един последен въпрос. Може ли да погледна в календара с програмата ви? Да видим какво е било разписанието ви миналия понеделник вечер?

Това преля чашата на търпението на архиепископа и в израза му пролича открито раздразнение. Той кимна отсечено, стана, отиде до вратата и излезе навън. Върна се само след секунда с голяма черна книга, която с подчертано внимание постави отворена в скута на Глицки.

— Говорим за този ден, нали?

— Точно така, господине — погледна надолу Глицки. — Конгрес на Младежката католическа организация. Спомняте ли си мероприятието? До късно ли продължи?

Добрите им отношения бяха отишли по дяволите, това бе съвсем сигурно. Но Флеърти се постара да отговори вежливо.

— Конгресът се проведе в Асиломар, сержант, близо до Пасифик Гроув. Знаете ли го? Намира се на сто и петдесет километра в южна посока оттук. — Той взе книгата и рязко прелисти страницата. — Виждате ли чертата тук, до обяд на следващия ден? Това означава, че съм прекарал там и нощта.

И като в онези вълшебни съвпадения от приказките, помисли си Глицки, точно тогава на вратата се почука. Беше секретарят, който си пъхна главата в стаята и съобщи на Флеърти, че е пристигнал човекът за уговорената в два часа среща.

Глицки си погледна часовника, затвори бележника и се изправи. Разпитът бе приключил. Той протегна ръката си и архиепископът я пое.

— Благодаря ви, господине. Помогнахте ми изключително много.

Ръкостискането на Флеърти беше като менгеме, а очите му бяха добили цвят на стомана.

— Знаете ли, сержант, опитвам се да не обръщам внимание на това, но повечето хора ме наричат поне „Отче“, а някои даже и „Ваше Превъзходителство“.

Глицки процеди през рамо.

— Благодаря ви. Ще го запомня за следващия път.

Но какво означаваше това?

Най-лесно би било да приеме възможността, че не е имало никаква среща в понеделник вечер. Най-малкото не и между Флеърти и Духър. Защо тогава двете жени — и Лили Мартин, и госпожа Транг — мислеха обратното?

Но чакай — кой казва, че са се срещнали лично в кабинета на Флеърти? Навярно той не е имал възможност да говори с Духър в този час, защото… но не, това означава, че Флеърти в най-добрия случай откровено лъже, а в най-лошия — че е замесен действително в убийството. И макар че Глицки всеки ден се сблъскваше с лъжци, а също и с убийци, не вярваше, че архиепископът би могъл да има някакво участие в този случай. По-скоро не можа да устои на силното си желание да го повърти малко на шиш. Винаги се дразнеше от хората, които смятаха, че говорят направо с Бога.

Беше си взел пирожки и газиран сок от целина и макар и със закъснение хапваше, седнал в колата си, паркирана в началото на една пресечка на Маркет стрийт. Прозорците на колата бяха отворени. Беше доста по-топло, отколкото в кабинета на Флеърти. Във въздуха се носеше остър аромат на кафе. Навярно в някой от ресторантите наблизо хората сами си го печаха.

Той продължаваше да си блъска главата над тази състояла се или не среща. Сега-засега повече бе склонен да смята, че среща не е имало. Не само това, той не вярваше, че Флеърти изобщо е говорил с Духър онази вечер миналия понеделник.

Което не означаваше, че Духър не е разговарял с Транг.

Дали?

Глицки се бореше с тази идея, опитвайки се да я превърне в разумна мисъл — как Транг е написал съобщение на компютъра си и се е направил, че съобщението е от Духър, макар такова нещо да е нямало. Отиваше и по-далеч, като предполагаше, че Транг е пуснал някоя опашата история на майка си и приятелката си: „Вижте сега, аз съм на прага на големия успех, всеки момент ще стана богат и велик. Това може да се случи още в близките дни. Противникът е на път да клекне. Ето за доказателство — съобщенията от техния адвокат. Аз не съм боклук, за какъвто ме мислите всички. Ще направя нещо нечувано“.

Толкова ли невъзможно беше това? Глицки не бе съвсем сигурен. Познаваше много хора — заклети неудачници — които се опитваха да помпат себе си и околните по подобен начин. Може би и Транг е изпитвал нужда да убеди както себе си, така и жените около себе си в собствената си значимост. И когато сделката в края на краищата се е провалила, той отново се е превърнал в жертва. Не е бил виновен той. Шансът не е бил на негова страна, Църквата е била срещу него, по-големите играчи просто са го смачкали.

Но — Глицки отново стъпи на земята — истината беше, че е имало такова предложение. Шестстотин хиляди долара са били сложени на масата и Транг ги е отхвърлил. Щеше ли да направи такова нещо, ако не е бил напълно сигурен, че може да получи повече?

Не. Щял е да приеме предложението.

Което означава — какво?

Че психологическият портрет, в който Глицки бе нарисувал Транг като неудачник, не чини и пет пари. И ако този извод бе верен, в крайна сметка значи Транг е бил наясно, че нещо се е случило с Духър и сделката. Иначе не би захвърлил всичко. Най-вероятно не би се и замислил.

Така че е имало обаждане от страна на Духър. Поне два пъти в рамките на деня. Или дори три пъти.

Почуди се дали би могъл да го докаже. Нямаше кой знае какво основание, но Глицки знаеше, че може да намери съдия, който да му даде разрешение за достъп до записите от телефонните обаждания на Духър под предлог, че има несъответствие в показанията. Макар че ако Духър бе звънял на Транг не от къщи или от службата, всяко друго обаждане бе почти невъзможно да се удостовери — телефонната компания пазеше записите на направените от абоната телефонни обаждания, но не и записите на обажданията, получени отвън.

Сержантът лапна последния залък от пирожката и допи сока. Поне сега имаше правдоподобно извинение да посети пак Духър и да хвърли още веднъж око на снимката от Виетнам, докато е вътре. Може би случайността щеше да поднесен някои нови теми. „Тази сутрин, като попълвах кръстословицата, попаднах на дума със седем букви, започва с «б» и означава пехотински нож. Какво мислиш, че може да е?“

Трябваше да се играе ловко.

Духър щял да има срещи извън офиса почти през целия следобед, но ако проверял дали са го търсили, секретарката щяла да му предаде за обаждането на сержанта.

Тъй че остатъка от следобеда в сряда Глицки прекара пред бюрото си. Потруди се върху доклада си за убийството във „Вкусен сандвич“. Провери свалените записи на разпитите с трима от свидетелите по случая.

После попълни заповед за достъп до записите на служебните и личните телефонни разговори на Духър. А го чакаше и формуляра за изпита за лейтенант.

Най-пресният случай на убийство включваше регистрацията на взломаджия, който миналата седмица бе умъртвил един седемдесетгодишен старец. Възрастният кореняк бе имал лошия късмет да се събуди посред нощ и да грабне револвера си трийсет и осми калибър, когато чул шума от разбиването.

В пет и десет, напълно скапан от толкова писане, Глицки тъкмо си обличаше якето, за да се прибере вкъщи, когато телефонът му иззвъня. „Това ще е само Марк Духър“, каза си. И позна.

Духър вече бил свободен, но ако ставало дума само за един-два бързи въпроса от страна на сержанта, би могъл да отговори и по телефона, за да му спести пътя. Глицки се чудеше дали наистина има нужда пак да погледне снимката от Виетнам. Щеше да загуби много време. Искаше му се да се прибере вкъщи при семейството си. През целия ден бе работил като луд. Вече не беше млад. Каза, че няколко въпроса по телефона ще му свършат работа.

— Да, говорих с него през деня.

— Повече ли от един път?

— Май да. Така мисля. Защо?

— Като говорихме последния път, не го споменахте.

— Вие попитахте ли ме? Съжалявам. Няма…

— Помислих си, че може да ви се е сторило важно. Да говорите с убития точно преди убийството.

Отсреща не отговориха.

— Можете ли да си спомните за какво разговаряхте?

— Разбира се. Питаше ме за съвет във връзка със стратегията по един друг случай, върху който работеше. Както ви казах, добре се спогаждахме. Мисля, че таеше надежда, че ще му предложа работа при мен във фирмата.

— Не сте обсъждали споразумението във връзка с процеса?

Отново настъпи пауза.

— Доколкото си спомням, не.

— Въпреки че е заплашвал да възбуди делото още на следващия ден при липса на споразумение за цената?

— Ами тогава щяхме да се срещнем в съда. Това е положението при нас, сержант. Тези неща ги бяхме предъвкали. Нямаше какво повече да говорим.

— И не ви се стори напрегнат, притеснен, разтревожен?

— На мен — не. Изглеждаше съвсем нормално.

— Спомняте ли си какъв беше другият случай, онзи, за който е искал съвета ви?

— Разбира се. Ставаше дума пак за споразумение във връзка с лична обида. Сержант, да не би да съм заподозрян?

— По случая се работи — каза двусмислено Глицки. — Опитвам се да възстановя последните часове на господин Транг. — Но защо да не го каже? — Разполагахте ли с байонети като част от въоръжението ви във Виетнам?

Дотук с ловкостта.

— Звучи ми като покана да се обадя на адвоката си.

— Или просто да отговорите на въпроса.

— Да, имах. С байонет ли е бил убит Виктор?

— Така мислим. Байонетът ви продължава ли да е при вас?

— Не. Военните си го прибират обратно, когато ви уволняват.

— Имате ли нещо против да ми кажете къде бяхте миналия понеделник вечерта?

Чу се въздишка, може би дори примесена с гняв.

— Доколкото си спомням, ходих до игрището за голф, после се върнах тук в кабинета си и работих до късно. Сержант Глицки, защо, по дяволите, мислите, че ми е притрябвало да убивам някого, когото и да е, особено пък Виктор, който, както вече споменах, ми беше симпатичен?

— Не съм казал подобно нещо. Просто събирам цялата информация, до която мога да се добера, с надеждата, че от някой храст може да изскочи заек.

— Намеците обаче са доста обезпокоителни.

— Съжалявам за това впечатление. Архиепископ Флеърти си помисли същото.

— Разговаряли сте с архиепископа? За това нещо?

— Той е най-големия ви клиент, нали?

— За момента. Е, и какво?

— А смъртта на Транг означава, че делото се прекратява…

— Смъртта на Транг означава, че госпожа Деп ще си намери нов адвокат, сержант. Само това.

17

Земетресението, което разтърси града в пет часа и двайсет и две минути на другата сутрин, не беше толкова разрушително, колкото знаменитият трус през 1989 година — то не разруши моста над залива например, или някоя от магистралите. Все пак, с магнитуд от 5,8 и с епицентър само на два километра навътре в океана северно от Клиф Хаус, то в никакъв случай не бе по-малко опасно. Общо щетите надхвърлиха петдесет милиона долара. Седемдесет и седем човека пострадаха сериозно и бяха принудени да потърсят медицинска помощ, а четирима загинаха.

Барт нещо полудяваше. Скочи върху леглото на Уес и започна да вие. Изобщо не приличаше на онзи интелигентен и чувствителен боксер, за какъвто го смяташе Фаръл, тъй че явно нещо ставаше, но Уес нямаше ни най-малка идея какво ли може да бъде. Той погледна бързо часовника до леглото. Беше пет и деветнайсет. Какво ставаше, по дяволите!

— Барт, Барт! Хайде, момчето ми. Всичко е наред. Всичко е наред.

Но както изглеждаше, Барт знаеше много повече от стопанина си по този въпрос. Уес се опитваше да го хване за нашийника, за да го дръпне по-близо до себе си. Сякаш умира, мислеше си Уес, знаех си, че не трябваше да му давам този агнешки кокал. Точно това е станало — нарязал е стомаха му на парчета.

Той запали лампата, прегърна кучето и започна да му говори тихо и да го гали.

— Моля те, не умирай. Хайде, стой тук, сега ще се обадя…

Бам!

Беше остър вертикален трус, подобен на земетресението в Нортридж, което причини толкова разрушения в Южна Калифорния. Специалистите по-късно установиха, че ударът се е равнявал на скок от метър и половина. Беше цяло щастие, че Фаръл нямаше картини по стените, а и мебелите му бяха сравнително малко, тъй че нямаше какво толкова да пада или да се люлее насам-натам. Барт ужасено излая и с няколко отчаяни движения, които включваха активното участие на зъби и нокти и доста изподраха лицето на Фаръл, той се добра до ъгъла на стаята и продължи да вие.

Осветлението изгасна. Имаше един втори, по-слаб трус. Фаръл се претърколи от леглото и започна да пълзи, за да достигне вратата на спалнята. Там се хвана здраво за касата с двете си ръце, в случай че глъбините отново се разиграеха.

Ръцете му бяха лепкави и потни.

Глицки не бе в състояние да заспи и за да не държи Фло будна, към полунощ се премести да чете на кушетката в дневната. Вземайки пример от баща си Нат, изследовател на Талмуда, от няколко седмици той бе потънал в епическото повествование на Уилтън Барнард „Евангелие“, една история за изчезналата от Новия Завет книга на Матиас. Историята беше отдалечена на светлинни години както от престъпността и политиката в Сан Франциско, така и от семейния му живот. Което беше и целта на занятието.

Най-сетне започна да клюма.

Събуди го не трусът, а Фло, която го викаше. Лампата до него се разби на пода. Летяха искри и се трошаха някакви съдини. Едно от децата — май беше средният, Джейк — също крещеше името му. Боже! Защо останалите мълчаха?

— Ейб!

— Да! Ида.

Следващият трус го отхвърли встрани. Стъпваше с боси крака по счупените парчета. Запали осветлението в малкото преддверие. Нова стъпка, спалнята, лампата. Фло гледаше към него, с огромни и насълзени очи, сякаш виждаше призрак.

Какъвто май би трябвало вече да бъде.

Половинтонният дъбов гардероб, в който бяха закачени дрехите им, подскочи един метър напред в стаята и се стовари върху празната половина на леглото, където обикновено спеше Глицки.

Фло се зарови в прегръдките му. Джейк отново извика отнякъде.

Шийла Духър разтърси съпруга си.

— Земетресение — каза тя, докато се опитваше да достигне с крака пода. Сетне отново го блъсна и извика по-високо: — Марк! Ставай!

Хората казват, че човек не може да свикне със земетресенията, но Шийла бе прекарала в района на залива по-голямата част от живота си и бе преживяла повече от двайсет. Обикновено те раздрусваха пода на сградата, в която се намираш, и после спираха. Имаше и такива… които преди да успеят истински да те уплашат, преставаха. После ти оставаше само да се справиш с последствията.

Марк отвори очи и веднага се ококори в тъмното. Знаеше, че Шийла се е преместила в убежището си до входа при стълбището — за трениран човек като нея това бе фасулска работа. Той също се устреми към своето убежище — четири стъпки до вратата на банята.

— Добре ли си? — чу гласа ѝ.

Последва нов, по-слаб трус. И двамата го изтърпяха — продължи три секунди.

— Добре съм.

За Сам Дънкан, която живееше в седемдесетгодишен тухлен апартамент под нивото на земята, беше твърде голям лукс да си позволи каквито и да било мисли. Навярно Куейл бе по-голям поспалан от Барт или нямаше онази чувствителност за фините движения на земната кора, каквато имат обикновено животните, в състояние да предсказват земетресенията. Във всеки случай Куейл нито изквича, нито изръмжа, нито започна да вие, съобщавайки по този начин за събитието. В първия миг Сам още спеше, после изведнъж почувства, че нещо се движи, че нещо се стоварва около нея в момента, когато все още можеше да реагира — и просто зави главата си, докато стената зад леглото поддаваше и изведнъж рухна върху нея.

18

Още преди Кристина да стане, Бил, баща ѝ, отиде до пекарницата в центъра и купи от любимите ѝ кроасани, с пълнеж от шунка и швейцарски крем. Майка ѝ Ирен постави чашата с димящо френско кафе на нощното шкафче и прибра кичур коса зад ухото на дъщеря си.

Тя се размърда.

— Донесох кафето ти — каза Ирен.

Кристина бе пристигнала нощес в десет и половина след шестчасово шофиране на юг към Оджай, без да ги предупреди и те се видяха за кратко, защото бе уморена. Искаше да изкара тук уикенда, за да си почине преди последните изпити другата седмица. Щяха да имат време да се видят като хората. Всички си легнаха рано, към полунощ.

Беше късна априлска утрин и Кристина се изтягаше край басейна по бански. Чувстваше се чудесно. Отново си зададе въпроса защо изобщо живее в Сан Франциско — сред ветровете, мъглата и суматохата. Та тук вече си беше истинско лято, а животът течеше бавно, изпълнен с някаква плавна грация.

Къщата на родителите ѝ бе кацнала отстрани на едно от кръглите хълмчета на височина сто и петдесет метра. Басейнът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще полети в пространството.

Долу в ниското се виждаше градът, блещукащ в кристалния въздух — едно малко теракотено бижу, разположено в зелената пазва на природата. В далечината личаха планината Топа Топа и националният парк „Лос Падрес“, които разнообразяваха гледката. По-наблизо се простираха авокадовите и портокалови горички, игрището за голф, керемидените покриви от детството ѝ — и сега, ако погледнеше надясно, можеше да види покрива на своето училище „Виланова“, мястото, където учеха добрите момичета — католички като нея.

Виждаше и часовниковата кула на пощата и в тишината на утрото се носеше мелодията на „Една вълшебна вечер“. Кулата „свиреше“ популярни мелодии на всеки кръгъл час.

Погледът ѝ продължаваше да се рее. Видя дърветата на „Либи Парк“ в центъра, където бе слушала десетки невероятни концерти — блус, класика, джаз, рокендрол — всички знаменитости от Ел Ей обичаха да идват тук. Тук Холивуд разпускаше.

На езика на индианското племе чумаши Оджай означаваше „гнездо“ и тя си помисли, че името идеално отговаря на мястото. Това бе нейното гнездо, нейният дом. Отново се запита дали щеше да намери някога друго подобно място.

Майка ѝ се зададе от къщата, понесла на един поднос чай с лед. Тя работеше в брокерската къща на мъжа си като помощник, но днес си бе взела свободен ден, за да се види с дъщеря си.

Ирен Карера имаше орехов тен от прекомерното излагане на слънце. Стегнатото ѝ, благодарение на редовните упражнения, тяло все така продължаваше да е десет килограма над нормата, но това не ѝ пречеше да има самочувствието на красива жена, както, между другото, смятаха и всички наоколо. Обичаше да се разхожда около басейна с изрусена коса и позлатени чехли и хората я мислеха за празноглава. Но не и Кристина.

Ирен седна на плетения стол до шезлонга на дъщеря си, остави на масичката подноса с каната и чашите и сложи салфетки от двата края.

— Правилно избра кога да дойдеш. В Сан Франциско е имало ново земетресение.

Кристина скочи.

— Силно ли е било?

Майка ѝ ѝ подаде чашата.

— Казват, че било средна хубост. Макар че, мен ако питаш, всичките са еднакво лоши.

— Мен питай за това.

— Искаш ли да се обадиш на някого?

— Не, не. В такива случаи, мамо, не обичат да се претоварват телефонните линии. А и — отпи глътка тя, — няма на кого.

Майка ѝ се облегна назад и посочи лявата ръка на дъщеря си.

— Двамата с татко ти забелязахме, че нямаш халка. Но не искахме да те притесняваме вчера вечерта. Предполагам, че няма да се видим с Джо.

— Май да. — Кристина въздъхна. — Решението е мое. Нищо нямаше да излезе от връзката ни.

Около минута Ирен се залисваше с чая си с лед — добавяше лимон, захар, мента.

— Даде ли му възможност наистина? Сигурна ли си?

Кристина повдигна рамене.

— Знаеш как беше, мамо. Цяла година. Просто не… — довърши с ръка фразата си. — Не съжалявам за станалото, мисля, че и ти не бива да съжаляваш.

— Не ми е за връзката ви с Джо, скъпа. Тревожа се за теб. Тези приятелства, които водят до… — Тя пое дълбоко дъх и продължи: — … до интимност, траят повече от година и после свършват, би трябвало да вземат своето.

— Знам — кимаше Кристина. — Така си е.

— Гледам те сега, знам, че е глупаво и недей да ми се смееш, но не виждам моето малко щастливо момиченце. И бедното ми глупаво сърце просто се къса. — Кристина се опита да я спре, но майка ѝ я докосна по рамото и продължи нататък. — Не, знам какво ти е на главата. Поне нещичко знам. Онзи Брайън, бременността, а сега тази история. Знам, скъпа, колко боли, макар и да не го показваш. Но все си мисля, че всеки път, когато скъсаш с някого, когато нещо приключи, сякаш умира и частица от теб. И то онази частица, където живее надеждата и която не искаш да загубиш.

По бузата на Кристина се плъзна една сълза. Тя я изтри с пръст.

— Добрата новина е, че не възлагах големи надежди на Джо.

— Тогава защо каза, че ще се венчавате?

Кристина поклати глава.

— Не знам. От глупост. Исках да убедя себе си, че мога да направя това, за което говориш и ти — да се обвържа с някого и то здраво. Да съм и аз като хората, мамо. Разбираш за какво говоря, нали? Толкова се изморяваш в един момент от чакането, от празнотата.

Майка ѝ се облегна назад и за миг впери поглед в хоризонта.

— Наистина отношенията трябва да са истински, в това е цялата работа. Трябва да си намериш истинския човек.

— Да, но къде е той? И аз това се питам, мамо. Къде, по дяволите, е той?

— Кристина? Обажда се Марк Духър.

— Марк? Наред ли е всичко при теб?

В слушалката се чу премерен смях.

— Да. Притеснявах се за теб. Тук ни сполетя едно доста силничко земетресение, сигурно вече си чула. Няколко човека не се появиха на работа и ти бе една от тях. Опитахме се да се свържем с теб вкъщи, но никой не отговаряше…

— Бях ли задължена да идвам? Изпитите ми са другата седмица. Нали чак след тях щях да започвам? Мисля, че споменах на Джо…

— Не, всичко е наред. Просто се притесних, това е всичко. Помня, че ми беше говорила за Оджай и си помислих дали твоите родители не знаят нещо за теб, добре ли си, зле ли си.

— Добре съм. Знаеш ли, преди пет минути си мислех за теб. Когато пихме шампанското. Помниш ли? Забравеното изкуство?

— Помня. А как е там на юг, между другото?

Тя надникна през френските врати. Навън се спускаше уханна вечер.

— Тъкмо настъпи розовият час — каза. — Класическият розов час.

Почти виждаше усмивката му.

— Обаждам ти се от телефона в колата. Намирам се на завоя на Арми стрийт на път за вкъщи. Тук пък е един класически сив час. — За миг настана пауза. — Чух за теб и Джо. Съжалявам.

— Ами, благодаря…

Пак настъпи мълчание. Кристина се чувстваше неудобно. Помисли си, че Марк не желае да я напряга. Но в следващия миг той продължи:

— Какво тогава… късмет на изпитите. Навярно ще се видим след няколко седмици?

— Аз ще се обадя.

— Знам, че ще се обадиш. Тогава Джо вече ще е в Ел Ей. Не би трябвало да има никакви проблеми.

— Знам. Дано.

— Никакви „дано“. Това е обещание. Ако имаш някакви проблеми, искам веднага да ме потърсиш, чуваш ли?

— Чувам. Ще те потърся.

— Добре. — По линията се чу пращене. — Съжалявам, връзката ще прекъсне. Дръж се, Кристина. Нещата ще се оправят, ще видиш. Радвам се, че всичко при теб е наред.

— Наред е. А при Марк?

— И при него.

— Благодаря за обаждането. Беше много мило.

Наистина бе розовият час, но освен това и часът на жълтите пълчища. В полумрака хиляди свирепи пчели налитаха като скакалци, дирейки по хълмовете храна, и да останеш навън по това време бе истинско предизвикателство.

Но когато имаха възможност Бил и Ирен винаги поемаха това предизвикателство. Кристина помнеше как като дете стотици пъти се бе крила в къщата, изпитвайки ужас да си покаже носа. Докато един ден баща ѝ не я сложи да седне пред него и не каза:

— Виж какво. Можем да излезем навън, където времето е чудесно, да се наслаждаваме на изгледа и да вдъхваме уханието на въздуха и на всичко наоколо, рискувайки единствено да бъдем нажилени от жълтата напаст. Или да се крием вътре, където няма жълта напаст, но сме си вътре и няма и наполовина да ни е толкова приятно. Аз лично винаги бих рискувал.

Тъй че тази вечер си бяха изнесли навън пастет, три вида сирена, корнишони, френски хлебчета и още какво ли не. След обаждането на Духър тя бе постояла за малко до френските прозорци, наблюдавайки родителите си. Те седяха в еднаквите си плетени столове, размахваха ръце и се смееха.

Какво толкова, помисли си. Ето баща ѝ, ето и Марк Духър. Двама истински мъже. Значи не беше невъзможно. Просто трябваше да остави всичко на времето, да си гледа работата и да си живее живота.

Розовото се преливаше почти незабележимо в седефено. Тя още стоеше до вратата, разтърсена от третото си прозрение през тази седмица. Първото бе, че не обича Джо. После я бе осенило нещо по-дълбоко — нещо наистина различно и значимо — че в отношенията им с Марк Духър имаше нещо, което трябваше да се превърне в част от същността ѝ оттук нататък, в част от нейното бъдеще, каквото и да беше то.

И накрая, наблюдавайки родителите си, бе достигнала до третото откровение — че още се бои от жълтата напаст, толкова я е страх да не я ухапят, че не смее да излезе навън. Ето защо все попадаше на мухльовци.

Колко ясно бе това, но и колко объркващо: винаги ще има някаква жълта напаст по време на иначе прекрасните вечери, но тя никога няма да бъде ужилена. А поемеш ли риска да бъдеш ужилен, можеш да бъдеш там, където ти се иска.

С малко късмет това беше единственият начин да стигне дотам, където се намираха родителите ѝ.

И където тя страшно искаше да се озове.

19

— Ама какво може да ти се случи на теб — каза Уес. — Защо трябва да се чувствам задължен да те питам? Апропо, хубаво ме подсети. Изненадан съм как така в задния ти двор не е зейнала някоя яма, пълна със злато.

— Не ти ли казах за нея? — прегърна Духър приятеля си през раменете. — Майтапех се — допълни той. — Как ти е лицето?

Уес имаше седем шева и бе ваксиниран против тетанус. На лицето му се мъдреха две лепенки, едната под виолетовото ляво око, а другата встрани на устата.

— Хайде стига с неприятностите.

— Не, кажи как е лицето ти?

Фаръл го погледна косо.

— Нищо му няма.

Беше петък, малко преди обед, на другия ден след земетресението. Двамата се намираха в кабинета на Фаръл; Духър се настани в разръфаното кресло. Приятелят му прибираше книгите обратно по рафтовете. Барт, без да издава с нищо, че е изживял стрес, спеше под масата.

— Как е положението в твоя офис? — попита Уес. — Не ми казвай, знам, че не е мръднал.

— Щетите са незначителни. Зданието е сравнително ново, с всичките съвременни екстри. Тези сгради много-много не се раздрусват.

Фаръл се обърна като попарен.

— Значи признаваш, че няма поражения, така ли?

— Нищо съществено. Някои от рафтовете са изпопадали, както тук.

— Не както тук, Марк! Не както тук. Тук по всички стени има пукнатини, ако не си забелязал, всичко трябва да се пребоядиса, в каналите има мазилка, банята е протекла, нямам една книга, която да не е на пода. — Той кръстосваше наоколо, сочеше с ръце, навиваше се все повече и повече. — Този прозорец, провери, ако искаш, не е нищо друго, освен парче шперплат… — Уес дълбоко въздъхна. — Не и не! Решително не е както тук.

Барт се размърда, изджафка и отново задряма.

Изпълнен със съчувствие колкото един палач, Духър простря напред ръка:

— Du calme, Уесли, du calme.

— Du calme друг път. Лесно ти е на теб. — Фаръл отпусна рамене, отиде до бюрото си и се хопна отгоре му. — Знам, че на тоя свят няма никаква справедливост и всичко се развива единствено по законите на случайността и така нататък — но едно не мога да проумея: защо цялата тая шантава случайна гадост все на мен ще се случи.

— Мирише ми на височайша Милост — каза Духър.

— Изобщо не ми пробутвай тия католически глупости.

— Не става дума за такава милост — преметна крак върху крак Духър, който искрено се забавляваше. — Нашата госпожица Милост се родила грозна като греха, сляпа с едното око, еднокрака, плешива, на тринайсет години хванала рак, с една дума — пълна каша. Умира в адски мъки и се явява пред райските порти. Бог я съглежда и виква: „Милост, ти ще отидеш в ада“.

„Но защо — пита тя, — защо, Господи? Опитах се да бъда праведна, да ти угодя, страдах през целия си живот…“

„Не знам, Милост — отвръща Бог, — просто има нещо в теб, което ме отвращава.“

Фаръл клатеше глава.

— Разбирам защо тази шега така те забавлява. Ти си късметлията. Аз, от друга страна, съм един прокълнат човек.

— Е, стига глупости, Уес. Хората…

— Трай! Трай! Знам какво ще изтърсиш. Че хората сами градят щастието си. Точно това ще ти надрънка всеки щастливец на света, а това са пълни лайна! — Той скочи от бюрото и настъпи опашката на Барт.

— Джаф!

— Я млъквай, псе! Не искам изобщо да те чувам. — Той отново се обърна към Духър. — Виж ме, Марк. Виж ме. Жилището ми е с краката нагоре, офисът ми е потрошен, а шибаното ми куче — най-добрият отдушник на човека — едва не ми прегриза гърлото… — Уес отново се закандилка към бюрото, впил поглед в обущата си.

— Уес…

— Съжалявам. Превърнал съм се в абсолютен хленч, нали? Но трябва да ти призная, че понякога бремето на това, което би трябвало да изглежда случаен лош късмет, ми идва малко в повече. Не че искам да ти се случи нещо ужасно, но задавал ли си си някога въпроса защо злото все те подминава? Дали това не е някакво послание към мен? Господи Исусе.

— Я се стегни. — Духър стана от стола, отиде до приятеля си и го прегърна. — Стига. Аз те обичам, Уес, знаеш това. Щом имаш нужда от помощ тук — добре, ще ти изпратя някои от помощниците си. Това се отнася и за жилището ти. Пари ако ти трябват, каквото и да е, ще го имаш. Ако искаш, мога и лицето да си цепна на две места, че да рукне малко кръв.

Фаръл го погледна и поклати с отвращение глава.

— Аз съм един непрокопсаник, нали?

Духър го ощипа по бузата.

— Но пък си хубавец. Хайде, ела да те черпя един обяд.

Заведението не бе от най-лъскавите, но китайската кухня беше пикантна, топла и превъзходна. Масите бяха само шест и Фаръл не пропусна да отбележи, че всяка седмица по два пъти идвал тук, но никога не заварвал свободна маса.

Марк Духър обаче смело влезе през вратата и на една от масите имаше табелка с неговото име и разбира се, нямали нищо против и кучето да влезе. Собственикът имаше същото. Това накара Фаръл да се учуди на висок глас дали изобщо има някоя страна от битието на Духър, недокосната от щастливата съдба.

— За протокола можеш да отбележиш, че имам няколко отчуждени намръщени деца, а твоите не са такива.

— Аз никога не виждам децата си — възрази Фаръл.

— И все пак, когато ги видиш, не изгарят от омраза към теб, нали?

— Е, не. Поне аз не мисля така.

— А моите ме мразят. Проваленият ми син артист, който носи името ми, ме мрази. Дъщеря ми, лесбийката, ме мрази. Онзи негодник, царят на ски борда, и той ме мрази.

— Те не те…

— Повярвай, мразят ме. И ти го знаеш. Не знам това щастие ли е, или не, но знам, че не е хубаво. И причината трябва да е някъде в мен.

— Добре, това вече е сериозно. Животът ти наистина не е съвсем гладък. Извинявай.

С малкото си показно за това как един мъж трябва да преодолява болката Духър окуражи донякъде Уес.

— Животът е такъв — каза той. — Непрекъснато ни удря през лицето. И докато сме на тази вълна, за какво мислиш, че те потърсих тази сутрин? За да чуеш още за моя лош късмет. Но вече сериозно. Става дума за работа.

— Каква работа?

— Искам за известно време да те ангажирам като мой личен адвокат.

Фаръл замръзна, тъкмо поднесъл шишчето към устата си.

— Слушам те.

— Виктор Транг.

— Какво за него?

— Мисля, че полицията смята, че аз съм го убил.

— Я стига…! Ти? Шегуваш ли се?

— Де да беше така.

— А от къде на къде им е хрумнало това?

— Не знам. Не съм убеден сто процента, че мислят така, но това ченге Глицки ме извика онзи…

— Глицки ли?

— Да, така се казва. Защо, познаваш ли го?

— Той движеше последното ми дело, за Левън Коупс. Здраво пипа гадината.

— Е, това звучи окуражаващо. Дано и в този случай да постъпи по същия начин.

— И какво, той мисли, че ти си убил Виктор Транг? Защо?

— Не се впрягай толкова, Уес. Не съм съвсем сигурен. Но вече два-три пъти ме вика, разиграва ме, задава въпроси — къде съм бил, дали съм разговарял с Транг. Такива неща.

— И ти се хвана на въдицата му?

Духър сви рамене.

— Разбира се. Нямам какво да крия. Защо да не говоря с него?

— Това няма никакво значение. Основно правило е никога да не разговаряш с ченге за твоите действия по времето, когато е извършено дадено престъпление, без присъствието на адвоката си.

— Но аз не съм бил…

— Няма значение. Какво те питаше? Ти какво му отговори?

— Това означава ли, че се ангажираш със защитата ми?

Фаръл кимна.

— Че разбира се. Ти какво си мислиш?

В петък, малко след пладне, Глицки крачеше по коридора на четвъртия етаж към отдел „Убийства“. Сутринта му бе минала в разпити на свидетелите, които живееха от двете страни на жилището на седемдесетгодишния нещастник, оказал се за зла беда притежател на оръжие за самозащита. Навярно последната мисъл на човека е била, че пистолетът ще му е от полза, ако грабителят нахлуе в дома му.

Дръжки.

Последните няколко дни направо можеха да минат в графата „сюрреализъм“. Вкъщи например щетите от земетресението наистина бяха сериозни, но като по чудо, всички до една лесно поправими. Вече бяха укрепили гардероба и отново закачиха вътре дрехите. А в детската стая Джейк бе крещял така заради тъмнината и защото се бе изтърсил от леглото. Айзък и О Джей пък бяха останали безмълвни, чисто и просто защото бяха спали през цялото време. (Както щеше да направи и той, ако Фло не му бе изкрещяла…)

През целия вчерашен ден жена му не беше се спряла. Шеташе напред-назад, изхвърляше счупените съдове, парчетата порцелан и стъкло, оправяше, чистеше с прахосмукачката, преподреждаше, дори изми прозорците. Оправяше ли, оправяше гнездото си.

В деня на земетресението той си бе останал вкъщи. (Ако го погледнеш от друг ъгъл, това бе един хубав ден за Сан Франциско. Нямаше постъпил нито един сигнал за убийство.) Днес, на втория ден, повече не можеше да гледа как Фло се юрка толкова много, как си подсвирква, сякаш отново се бе родила. С толкова много енергия и желание… сигурно скоро щеше да рухне. Не можеше да си позволи лукса надеждата отново да избуи в гърдите му.

Това нейното беше чист адреналин.

Нямаше да се хване на това хоро, а тя на свой ред не искаше да ѝ се мотае наоколо и да я вкарва с държането си в старите коловози. Почти щяха да се счепкат, ако не бе излязъл.

И тъй, той се зае със заплануваните за тази сутрин разпити. Сега, вече в отдела, имаше намерение да развърти телефоните и да се чуе с някои от другите свидетели по останалите случаи, които движеше, а така също да се обади в телефонната компания и да види какво става със записите от разговорите на Марк Духър.

На бюрото му го чакаше някакъв пакет и той разкъса опаковката. Бе предполагал, че записите ще се забавят още някой и друг ден, но ето че ги държеше в ръцете си.

Чудесата никога не свършваха.

С телефонните разговори от дома на Духър бе лесно. Не бе провел нито един през онзи понеделник, в който бе убит Транг. Положението с разговорите от офиса беше малко по-интересно. Бе звънял два пъти на Транг — в тринайсет и четирийсет и в шестнайсет и петдесет — часовете, отбелязани на компютъра на мъртвеца.

Което означаваше, че ако Транг бе забъркал някоя история, за да впечатли майка си и гаджето си, основните ѝ елементи бяха близо до истината. Пулсът му се ускори — напрежението от преследването си казваше думата — и Глицки посегна към последната купчинка листове. Там, както бе обещал още Транг, се съдържаше разпечатката от третото обаждане, в деветнайсет и двайсет и пет, осъществено от Духър по клетъчния му телефон.

И въпреки че Глицки споделяше официалното отношение към мерзавците в Сан Франциско, което гласеше, че на третия път стомната за вода се чупи, този път му се прищя да се обади на Духър. Като се облегна на стола и изпружи крака върху бюрото, той се запита какво ли би могло да означава всичко това, ако можеше изобщо да се търси някакъв смисъл.

Въпреки своята загадъчност, бележките в компютъра на Транг криеха определен смисъл — Марк Духър се бе занимавал със сделката, а не бе играл ролята на съветник във връзка с някакво дело за лична обида, както бе претендирал при разговора им. Глицки не би могъл да измисли никаква причина, поради която Транг да лъжеше сам себе си в компютърния си бележник.

Междувременно се натъкна на още една странна отметка — „МД от Ф“. Ставаше дума за обаждането в деветнайсет и двайсет и пет и Глицки го дешифрира в смисъл, че Духър се е обадил от кабинета на Флеърти. Но всъщност той бе звънял от колата си. Какво ли означаваше това? Имаше ли вероятност зад това „Ф“ да не стоеше Флеърти?

Мина му и друга мисъл — имаше ли изобщо Транг дело за лична обида сред случаите си? Ето една прясна следа за хрътката Пол Тию. Ами бележката „МД съобщение“? Навярно съществуваше нещичко, което в лабораторията биха могли да спасят от лентата в телефонния секретар на Транг, даже и ако отгоре имаше други записи. Той се наведе напред, дръпна жълтия си бележник и започна да пише.

Жадуваше да хване Духър в лъжа. В каквато и да е лъжа. Изпаднал в състояние на транс, той се загуби сред бележките си. След това се загледа невиждащо пред себе си. Дръпна телефона и набра някакъв номер.

— Адвокатски кантори — чу глас.

— Добър ден. Обажда се сержант Глицки от отдел „Убийства“. Бих желал да говоря със секретарката на господин Духър, ако обичате. Съжалявам, но не мога да си спомня името ѝ.

— Джани.

— Точно така беше. Благодаря.

— Кабинетът на господин Духър.

— Джани ли е на телефона?

— Да.

Още едно представяне, още един преодолян бюрократичен риф, след което Глицки каза:

— Джани, налага ми се да уточня някои неща, които ми каза шефът ви. Става дума за рутинна практика…

Оказа се, че Джани си спомня за обаждането на Транг в деня на убийството. Той позвънил към обяд и оставил спешно съобщение, щом Духър се върне, да му се обади.

— Ставаше дума за окончателните условия на споразумението, нали така?

Джани млъкна, питайки се навярно дали не казва нещо излишно. Глицки не искаше да се проваля.

— Съжалявам — каза той. — Аз поне останах с такова впечатление. — Нека тя да си мисли, че знае всичко това от Духър.

Джани се хвана и продължи:

— Господин Транг ми напомни да кажа на господин Духър, че трябва да се чуят преди пет, не по-късно. В противен случай щял да задвижи процедурата и да подаде допълнената жалба още на следващия ден.

И така, обаждането на Транг до Духър е било във връзка със споразумението. Джани бе казала достатъчно. Това автоматично превръщаше Духър в лъжец.

Ако казаното бе истина, в най-лекия вариант то драматично увеличаваше шансовете Духър да крие нещо, а в най-тежкия просто той да е убиецът.

Глицки сподели версията си с Франк Батист. Лейтенантът седеше в кабинета си с ръце на бюрото. В едната държеше молив и поклащаше глава.

— Вярвам ти, макар че щях да бъда още по-щастлив, ако имаше идея защо го е направил.

— Нали точно ти поне един милион пъти си повтарял, че главното в нашата работа не е мотивът, а доказателството.

— Да, казвал съм го и съм бил прав.

— Тогава?

— Какво тогава? Къде са ти доказателствата в такъв случай? — Батист продължаваше да барабани с молива. — Защото сме наясно, че не би могъл да посочиш никакъв мотив.

Но Глицки нямаше намерение да загърбва току-така темата. В своята практика той бе установил, че хората не ги убиват толкова често — не и техни познати — ей така, без нищо.

— Виж, Архиепископията е най-големия клиент на Духър. Ако загубеше делото, щяха да го разкарат.

— Защо смяташ, че би се получило така?

— Защото нямаше да си е свършил работата, която да доведе до спечелване на процеса.

— И какво от това?

Глицки се ококори.

— Защото, Франк, една загуба в съда би била голям политически удар за архиепископа.

— Значи, за да не допусне провал, Духър убива Транг? Навлизаш в сферата на фантастиката, Ейб.

— Знам. Но това ми хрумна.

Батист се изпъна, удари още два-три пъти с молива по масата, разтри врата си.

— Сигурен ли си, че не си вдигнал мерника на Духър, просто защото нямаш други заподозрени?

— А може би няма други заподозрени, защото той го е извършил, Франк.

— Може и така да е. — На Батист не му се спореше и затова развя бяло знаме. — Е, добре, разговорът ни беше поучителен и забавен. И друг път трябва да си говорим така. Върнахме се в изходната точка, нали? Че няма мотив. Да оставим тогава мотива на мира. Ти дойде, за да ме запознаеш с доказателствата. Истината е в доказателствата. Какво имаш налице?

Но нямаше кой знае какво. Глицки бе получил разрешението за достъп до телефонните разговори на Духър, като бе изтъкнал пред съдия Аренсън стария юридически аргумент, че всичко е възможно. Съдията го познаваше чудесно и бе наясно, че той няма да злоупотреби с привилегията си.

Сега въпросът бе дали информацията от записите на телефонните разговори — трите обаждания, съвпадащи с бележките в компютъра на Транг — може да доведе до възбуждане на съдебно дирене. Глицки знаеше, че съдията няма да му подпише заповедта за по-решителни действия, които той се канеше да препоръча — обиск в къщата, колата и службата на Духър и така нататък — преди да има нещо реално, без значение дали веществена улика или нещо друго, което да подкрепя голите подозрения на Глицки.

Той се бе надявал, че телефонните обаждания ще се окажат достатъчни, но щом Батист не мислеше така, и съдията щеше да е на подобно мнение.

— Да не би днес да ти е кофти ден, Франк, или какво?

Барабаненето на молива започна пак.

— Какво доказват те, Ейб? Телефонните обаждания.

— Духър каза, че били разговаряли върху някакво дело за лична обида. Но бележките на Транг сочат, че се касае за споразумението. — Още докато изричаше тези думи, Глицки бе наясно с опровержението, което ще последва и което би било съвсем основателно.

— Значи цялата работа е „ама казал това, ама казал онова“.

— Обаче секретарката на Духър, Джани, потвърди информацията от бележките на Транг.

— Тя не е чула последните две обаждания.

— Защо му е на Транг да води измислени бележки във връзка с обажданията? Това просто е нелепо.

Батист стисна молива.

— Ейб, дори и да са разговаряли за споразумението, дори и Духър да лъже, пак не разполагаме с нищо. Може пък Духър да е спял с гаджето на Транг.

— Или с майка му — каза Глицки. — А защо не и с двете.

Батист оцени казаното.

— Ето че най-сетне попаднахме на следа.

Глицки плътно стискаше устните си в израз на безсилие, а белегът му набъбна.

— Трябва ми разрешително за обиск. Да надникна в мръсното пране на нашия човек.

Батист мислеше другояче.

— Аренсън няма да го подпише, не и въз основа на това, с което разполагаш до момента. Трябва ти още нещичко. Какво стана с байонета?

— Не го е донесъл вкъщи от Виетнам — отговори Глицки, но бързо млъкна.

Батист широко се усмихна.

— Според неговите думи.

— Боже, какъв глупак съм! Ами съпругата?

Ако тя го поканеше вътре, нямаше да има нужда от съдебна заповед.

Пазеше в чекмеджето на бюрото си бяла риза и официална вратовръзка, останали от някакво забравено вече явяване пред съда. Той се преоблече в мъжката тоалетна и замени до утре авиаторското си яке със сивото спортно палто на Франк Батист. Ръкавите му бяха малко къси, но в раменете не го стягаше. Щеше да свърши работа.

Застанал пред полуотворената предна врата и с полицейската значка в ръка, той се представи на Шийла Духър. Когато излизаше от Съдебната палата, времето бе слънчево, макар и ветровито, но тук, само на километър и нещо от океана, бе паднала мъгла и остър вятър пронизваше костите му. Но той не му обръщаше внимание. Дори в момента атмосферните условия работеха в негова полза.

— … по случая „Виктор Транг“. Запозната ли сте?

— Да. Случилото се е такава трагедия. Марк го преживя много тежко.

— Знам. Исках да мина малко по-късно, за да заваря и съпруга ви, но се случих наоколо и предположих, че бих могъл да си спестя известно време. А и без това се канех да ви задам няколко въпроса.

— На мен?

— Да, госпожо.

— За какво? Аз дори не познавах Виктор Транг.

Глицки сви рамене.

— Но знаете къде е бил мъжът ви в нощта на убийството.

— Да. Всъщност, не знам. Да не мислите…?

— В момента нищо не си мисля, госпожо Духър. Но е факт, че вашият съпруг е бил един от последните хора, които са разговаряли с Виктор Транг измежду тези, които ние познаваме. Тъй че, колкото и невероятно да ви звучи, той също е заподозрян. А вие бихте могли да разсеете тези подозрения още сега. Беше ли си той вкъщи през онази вечер в понеделник преди една седмица?

Забеляза, че тя е сграбчила дръжката на вратата, чертите на лицето ѝ се бяха втвърдили, а очите ѝ играеха.

— Мисля, че трябва да се обадя на Марк — заяви жената.

— Бихте могли да го направите, но сама разбирате, че всичко, което ми кажете преди разговора си с него, би имало по-голяма стойност. Може да потвърдите алибито му още сега и това ще сложи край на всякакви подозрения. — Той допълни заговорнически: — Наистина, госпожо. Ще направите едно добро дело.

Тя се поколеба за момент, а сетне каза:

— Вечерта в понеделник. Отиде на игрището за голф, мисля. Мога да проверя.

— Същото каза и съпругът ви — усмихна се Глицки. — Виждате, че не е толкова страшно.

Вятърът се бе засилил и Шийла Духър сякаш чак сега забеляза това.

— Съжалявам, сержант. Искате ли да влезем вътре, за да не ни притеснява времето.

— Не бих имал нищо против, щом ме каните.

Тя му предложи чаша чай. Седяха от двете страни на мраморния бар в осветената от дневната светлина кухня, която имаше размери почти колкото двустайното жилище на Глицки. През френските прозорци се виждаше част от поддържаната морава с леха от ранни жълти нарциси и голите корени и стъбла на градината от рози.

Той отпи бавно от чая, преглътна и заговори.

— Госпожо Духър, вашият съпруг бе много разстроен от смъртта на Виктор Транг. Той ме попита дали не би могъл да подпомогне с нещо нашето разследване.

На лицето ѝ бе изписан израз на добронамерена загриженост и Глицки мимоходом отбеляза този факт. Но, което бе по-важно, това означаваше, че Духър не е споделил с нея факта, че е заподозрян.

— Марк е такъв — отвърна тя и зачака полицаят да продължи по-нататък.

— Не бях се замислял върху това, докато не установихме, че Транг е бил наръган с байонет.

— Боже, какъв ужас!

Той кимна.

— Да, госпожо, гледката не бе от най-приятните. Въпросът обаче е, че не открихме много повече от това. Оръжието не бе намерено — без съмнение убиецът го е изхвърлил някъде навън. Както и да е, аз споменах на съпруга ви тези неща — той настояваше да го държа в течение. Казах му, че ако можем да уточним вида на байонета, по големината на острието и така нататък — той се усмихна и заговори по-бързо, надявайки се, че тя следи мисълта му, — нашите специалисти са наясно с тези неща, бихме могли да установим откъде е купен или през коя война е бил използван, нещо такова. А оттук да открием и откъде убиецът се е сдобил с него.

Надеждата се разгаряше в него.

Тя го слушаше внимателно.

— Надявах се да го сравня с байонета на вашия съпруг, който той си е донесъл от Виетнам. Понеже Транг е бил виетнамец, това може да насочи вниманието ни към някой от неговата общност. Вярно е, целим се далеч, но нищо не ни коства да проверим.

Тя кимна.

— Не съм сигурна дали разбрах всичко, но идеята не изглежда лоша. — Тя се изправи. — Мисля, че е навън в гаража, но е доста нависоко. Ще се наложи да ми помогнете да го сваля. Нали нямате нищо против?

20

Мръкваше се, а Фаръл още не бе успял да се свърже със Сам.

Накрая толкова се притесни, че реши да отиде с колата до дома ѝ, за да провери какво става.

Вчера, по време на земетресението, доста народ пострада, включително и той самият. Още тогава, докато се бореше с пораженията вкъщи, Фаръл на няколко пъти опита да се чуе със Сам, но безуспешно.

Все пак бе разчитал да я хване по телефона днес.

Започна да ѝ звъни още със ставането си, опита може би двайсетина пъти, но отново нищо. Телефонният ѝ секретар не бе включен, не разполагаше със служебния ѝ телефон в клиниката, никой не се бе чувал с нея. А телефонният номер на брат ѝ Лари го нямаше в указателя.

Накрая на Фаръл дори му хрумна да звънне пак на Духър след техния толкова изненадващ обяд, за да види дали по някаква случайност той няма телефона на Кристина Карера, която евентуално би могла да знае нещо за Сам. Но и там удари на камък. Духър му каза, че Кристина е при родителите си в Оджай.

Макар че от къде на къде и как Марк знаеше това?

Първият признак, че има нещо нередно, бяха строителните машини и съоръжения, задръстили целия път нагоре към Ашбъри стрийт, които пречеха на движението в посока Туин Пийкс. Фаръл караше своя датсун, модел 1978, боядисан преди шест години от сина му в един цвят, който Лидия наричаше „повръщано жълто“. (Самата Лидия разполагаше с беемве, модел 1992, цвят зелен металик, да я вземат мътните.) Барт на свой ред хич не се радваше на мъглата и мръсния въздух, като показваше това все по-недвусмислено.

Най-сетне, като че ли с Божия помощ, се освободи място за паркиране и Фаръл бързо го зае с колата. Бе решил двамата с Барт да стигнат до сградата пеш. А и така или иначе, мислеше си той, крайно време бе другарят му да се запознае с Куейл. Фаръл хвана каишката на кучето и изскочи от колата.

Но щом наближи пресечката на Сам, размерите на катастрофата го стреснаха и адвокатът ускори ход. Виждаха се доста полицейски коли, а така също линейки и пожарни. Цяла тълпа зяпачи, вперили поглед в разрушенията, бяха образували плътен кордон наоколо.

Най-пострадали бяха четири тухлени постройки, наредени една след друга от западната страна на улицата. Блокът на Сам бе предпоследният. Комините и на четирите сгради бяха рухнали, а почти всички прозорци по фасадите им бяха станали на сол. И въпреки че аварийните екипи явно разчистваха от доста време, всичко наоколо все още бе заринато от счупени тухли и керемиди.

Първите две сгради вече бяха опасани от поддържащи скелета, но доколкото Фаръл можеше да види от мястото си, блокът на Сам засега бе извън обсега на спасителните работи. Предният ъгъл на сградата бе пропаднал напълно, а това, което бе останало от нея, сякаш чакаше и най-малкия трус, за да се срине на свой ред.

Боже Господи, прошепна той. Та точно там се намираше стаята на Сам. И тя няма как да не е била вътре!

Фаръл се приближи към един от облечените в синя униформа полицаи, които пазеха тълпата да не се приближи прекалено много до опасната сграда.

— Извинете. Имам познат в тази сграда. Разполагате ли с някакви сведения за наемателите?

Ченгето се обърна вежливо към него.

— Проверихте ли в болниците? На ваше място бих започнал оттам.

Уес кимна безмълвно и около минута остана вцепенен от силата на земната стихия.

— Извинете — повтори той. — Имате ли сведения за някакви жертви при земетресението в тези сгради?

Полицаят поклати глава, изпълнен със съчувствие при мисълта за най-лошото.

— На ваше място бих проверил в болниците — повтори той.

След като веднъж Шийла Духър бе признала, че съпругът ѝ е притежавал байонет — въпреки че не го откриха в гаража — Глицки предполагаше, че оттук нататък заповедта за обиск няма да представлява никакъв проблем.

Той попълни нов екземпляр и го занесе долу при дежурния тази седмица съдия на име Мартин Аренсън. Но Аренсън, подобно на много други, се занимаваше с разчистване на щетите от земетресението. Той бе прехвърлил съдебните си задължения на друг градски съдия, Ан Конър, но тя не възприе с овации тезата на Ейб за предполагаема вина. След отказа ѝ да подпише заповедта, Глицки изпадна в шах. Щом веднъж съдия от Градския съд откажеше да подпише някоя заповед за обиск, колегите му до един щяха да сторят същото.

Разбира се, старото куче Глицки разполагаше и с друга възможност, която нееднократно бе използвал в миналото при екстрени ситуации. Той можеше да отиде направо във Върховния съд и да вземе подпечатана заповед от някой от съдиите от Висшия съдебен състав. Там го познаваха отлично, защото повечето дела, които бе съпровождал, бяха за убийства. Но трябваше да побърза, преди Духър да има възможност да се отърве и от други улики или да скрие още нещо.

— Но съпругата не може да свидетелства срещу него — каза съдия Оскар Томасино. Заповедта за обиск лежеше пред него върху празното бюро в очакване на подписа му. Той бе изслушал разказа на Глицки, но също не се бе зарадвал на идеята му за предполагаемата вина. — Не съм ли прав? Нищо не насочва вниманието към този човек, освен твоето съмнително от правна точка нахлуване в дома му.

— Господин съдия, съпругата ме пусна вътре.

Томасино махна с ръка. На възраст бе около шейсетте. Сивата му коса бе подстригана като четка. Имаше грубо лице с кафяви петна и репутацията на правен фанатик.

Беше петък вечер. Съдията си бе тръгнал за вкъщи след една изнурителна седмица, минала под знака на земетресението, което бе опропастило много текуща работа, но Глицки го бе настигнал на задния вход и се бе опитал да го върне отново на работното му място с всичките произтичащи от това последствия. Магистратът бе склонил, но само като проява на добра воля, а не в качеството на служебно ангажирано лице. И сега не показваше никакво предразположение да окаже съдействие. Само движеше нагоре-надолу по стар навик рунтавите си вежди, пронизваше Глицки с очи и мълчеше.

— Не се нуждая от нейните свидетелски показания, Ваша Светлост — повтори Глицки. — Просто ми трябва да надзърна малко в къщата.

Съдията гладеше с ръце ламинираната повърхност на бюрото си.

— Ейб, не забравяй, че става дума за виден човек, не за някой от нашите боклуци, макар че от гледна точка на закона това няма никакво значение. А на всичкото отгоре какво ми казваш — че не си открил нищо подсъдно в записите на телефонните разговори, така ли?

Глицки нямаше къде да ходи и малко или много призна този факт, като обаче се опита да смекчи смисъла му, споменавайки за някакви пречки. Томасино обаче го прекъсна:

— Аз не забелязвам такова нещо, Ейб. — Съдията изправи гръб, докато обмисляше следващите си думи. — Знаеш, че този номер с идването във Върховния съд, когато си бил отрязан от Градския, е доста коварен. Наясно съм с твоя силен инстинкт; даже допускам, че може да си прав. Но нещата, които ми предлагаш, не ми стигат. Ето, и Конър е била на същото мнение.

— Господин съдия…

Томасино отново вдигна ръка.

— Съзнавам, че точно сега не можеш пак да отидеш в Градския съд. Но трябва да ми предоставиш още мъничко информация. Ако откриеш нещо, ела направо вкъщи, ще си бъда у дома през целия уикенд. И аз ще разпиша заповедта. Но имам нужда от нещо, на което да се опра. Между другото, знаеш ли изобщо къде е бил той въпросната вечер?

— Убивал е Виктор Транг.

Лицето отсреща се вкамени, а веждите отново заподскачаха.

— Добре, добре. Но той какво казва?

— Че бил на игрището за голф, а после се върнал в кабинета си и работил до късно.

— Ето, ако е станало така, навярно някой го е видял. Или пък не го е видял.

— Да, би трябвало да сте прав.

— Е, пожелавам ти късмет — каза съдията. — Приятна събота и неделя.

Глицки щеше да е луд, ако припнеше със снимката на Марк Духър в ръка да обикаля игрищата за голф в града и да пита служителите дали специално не си спомнят да са виждали този човек преди седмица и половина. Ако и за миг допуснеше, че по този начин може да постигне някакви резултати, без съмнение така и щеше да постъпи. Във всеки случай вярваше в думите, които бе изрекъл пред Томасино. През онази вечер Марк Духър не бе играл на голф, а бе убил Транг.

Но като теглеше чертата, винаги стигаше до едно и също нещо — че нямаше подписана заповед за обиск, която да му позволи да открие едно-друго, така че какво, по дяволите, му оставаше?

Потънал в размисъл, той стоеше във фоайето на Съдебната палата пред асансьорите с ръце в джобовете, без да обръща внимание на тълпите, изнизващи се навън за уикенда.

— Чай с много лимон ли си пил, Ейб? — попита Аманда Дженкинс, помощник областният прокурор, с която се бяха сблъскали във връзка със случая Левън Коупс. Тя се бе отделила от множеството и усмихнато гледаше към него. — Тази гримаса е толкова типична за теб.

— Няма да повярваш, но наистина току-що изядох един лимон. — И той показа неподписаната заповед. — Но това, което осмисли деня ми, бе реакцията на Томасино.

Дженкинс грабна формуляра и го прегледа набързо.

— Всичко изглежда наред. Къщата, колата, офиса и така нататък. Какъв ти е проблемът?

— Сигурно забелязваш, че онзи съдия отличник не го подписа. Оказа се, че първоначалният ми заподозрян се явява нещо като стълб на обществото, тъй че на него, богоравния съдия, му била необходима къде-къде по-уважителна вероятна причина, отколкото на нас, простосмъртните.

— А-а, демокрацията…

— Не е ли знаменито? Тъй като нямам улики, не мога да получа и разрешение да потърся някакви улики.

— Системата е направо превъзходна — съгласи се Дженкинс. — Но в крайна сметка, с какво разполагаш? Открил ли си нещо? Не може да не разполагаш с нищо.

Глицки започна да разказва на Аманда за подозренията си, за онова споразумение, за разминаването в показанията на Марк Духър, от една страна, и майката и приятелката на Транг, от друга, за съмнителното алиби, за това, че байонетът, както изглеждаше, е изчезнал мистериозно съвсем навреме и накрая за разрешението, подписано от съдията, да се запознае с телефонните разговори на Духър.

— Но сред тях няма начин да фигурират разговорите от телефона в колата му, нали?

— Да. Но какво от това?

Обичайното сурово изражение на Дженкинс се промени. В очите ѝ блесна вълнение.

— Имаш ли време да изчакаш до пет, да пием едно кафе? Може би не всичко е изгубено.

Почти празното приземно кафене създаваше усещането за пещера, която ечеше от работата на чистачите. Глицки и Дженкинс взеха две картонени чашки с кафе от дългия тезгях от неръждаема стомана и седнаха един срещу друг на една от сгъваемите масички. Аманда вече се бе впуснала в обяснения за новия високотехнологичен издирващ способ, открит като страничен продукт на клетъчната телефонна мрежа.

— Никога не си чувал за това — палеше се тя, — защото още никой не го е използвал, за да открие къде е бил даден абонат. Обикновено го използват, за да издирят къде се намира в момента човекът.

— Е?

Тя обаче забеляза, че Глицки още не може да влезе в час.

— Ейб, спомняш ли си онова отвличане на дете с откуп в Оукланд миналата година? Похитителят звънеше на семейството на отвлеченото дете през пет минути, напомняйки за откупа, като променяше мястото за предаването му, за да бъде сигурен, че няма да бъде пусната „опашка“, с една дума, обичайните работи. И ще познаеш ли какво се случи? Тъй като обажданията били от телефона в колата, едно от нашите момчета се сети за някаква статия в едно списание, от онези, които често захвърляме. Напъна си мозъка и се обади в телефонната компания с въпроса дали има някакъв начин, дори, ако се наложи, и по-грубичък, с който да се открие мястото на обаждането от клетъчен телефон. Знаеш ли каква е системата?

— Слушам те.

— Едно толкова голямо населено място като Оукланд разполага с поне десет кули, пръснати около града — или клетки, според наименованието им. Дотук ти е ясно, нали? Те работят като комбиниран приемател/предавател. Ако си в колата и водиш разговор, значи ще се придвижваш от една клетка към друга, а разговорът се записва.

— Така.

— Но, и тук е тънкостта, вътре във всяка клетка има едни пресечени конусчета, които приемат сигналите. Та похитителят говори по телефона и пак звъни, и пак, и пак. А нашите откриват точно кулата, около която се движи колата, и го закопчават.

Глицки кимна. Аманда беше съвсем права. Ако всичко бе вярно, чудесно.

— Но не виждам на мен какво ще ми помогне това в случая — въздъхна той.

— Аз също, Ейб. Но нали Томасино ти е казал, че му трябва още нещичко за предполагаема вина? Може би твоят заподозрян се е намирал на петнайсет километра от мястото, на което казва, че е бил. Или нещо подобно. Докажи, че лъже. По дяволите, нали разполагаш с разрешение за телефонните разговори. Използвай го до дупка.

Шийла му каза какво е направила.

— Будалкаш ли ме? Този кучи син! Значи идва тук, лъже те, нахлува в дома ни? Ще звънна на Фаръл да се обади на който трябва. Това си е чист тормоз. Ще разжалвам този кучи син!

Той хвърли чашата си за уиски от оловен кристал с всичка сила и тя се разби в долната половина на френските прозорци. Цялата кухня се покри със стъкла.

— Този кучи син!

Шийла лежеше върху кушетката в своята стая и плачеше. Тя бе от поколението, което изпитваше уважение към властта. Сержант Глицки олицетворяваше тази власт. Но той я бе предал, бе я измамил, бе я използвал като оръдие за обвинение срещу съпруга ѝ. Тя беше поставила мъжа си в опасност. Не можеше да спре да хълца.

Марк се приближи до нея и ѝ подаде голяма чаша с бяло вино. Шийла я хвана с две ръце. Той седна до нея.

— Всичко е наред, Шийла. Откъде си можела да знаеш?

Тя поклати глава и промълви през потока от сълзи, които не спираха да текат:

— Трябваше да се сетя. Или поне трябваше да ти звънна.

Марк ѝ помогна с ръка да повдигне чашата си и да я допре до устните си. Това свърши работа. Тя преглътна и пак отпи от леденото бяло вино.

Напоследък си пийваше редовно по чаша-две без никакви неприятни последици. Така или иначе докторите днес изпитваха направо параноя, като чуеха за алкохол. Най-накрая трябваше да тури пепел на зловещите им прокоби. Та алкохолът всъщност изобщо не ѝ пречеше, напротив — само ѝ помагаше.

Шийла отново се съвзе.

— Наистина, Марк, историята хич не ми прозвуча убедително, но си помислих…

— Всичко е наред — повтори той. — Не е станал гаф. Дори нямам никакъв проклет байонет.

— Знам. Но не можах да си спомня…

— Изгубих го на един излет преди пет-десет години или даже повече. Не помниш ли?

— Но защо тогава той ще си мисли, сержантът де…?

Мъжът ѝ поклати глава.

— Нямам представа. Просто познавах Транг. Може би съм най-удобният. Там май не си дават много зор. — Той се протегна и постави ръката си на рамото ѝ.

— И сега какво ще стане? — попита плахо тя.

Марк отново се отпусна на кушетката.

— Мисля, че най-вероятно ще се върне отново, този път със заповед за обиск в ръка и ще обърне къщата наопаки, а сигурно ще тършува и в колата, и в офиса. Така или иначе съм притежавал М-16 и той видя това. Нищо чудно някой съдия да се впрегне и да тегли един подпис. В края на краищата го свих от армията, издавайки по този начин дългогодишните си престъпни наклонности.

— Бил си само на двайсет и три! — извика Шийла. — С нищо не си нарушил закона почти четвърт век.

— Е, веднъж клъцнах етикета на един дюшек.

— Не се прави на смешник. Точно сега недей. — Тя поклати глава. — Боже, това не е за вярване. Не може такова нещо да се случва на нас.

Фаръл десет пъти се прокле заради глупостта си, но в момента нямаше друг избор. Сега трябваше отново да измине същия път до дома си в долния край на район Сънсет, за да остави така или иначе Барт, затова реши да започне обиколката по болниците оттам. След десет минути вече летеше с колата, но петте километра слалом в натоварения трафик на петъчната вечер му отнеха почти час, като в този час влизаше и изминаването на двестате метра до болницата, от която започна издирването — „Света Мария“.

Уес мразеше почти всичко, свързано с болници — миризмата, светлината, звуците вътре, които бяха едновременно глухи и кънтящи. Когато вратата на асансьора се отвори на четвъртия етаж, той въздъхна с облекчение. Не го бяха пратили в интензивното отделение. Откри, че просто го е било страх да попита къде лежи тя.

Той спря пред вратата на стаята. Оттук не можеше да види леглото ѝ, защото поставеният около него параван го закриваше, но зърна Лари и Сали, брата на Сам и жена му, които стояха един до друг и тихичко си говореха.

— Ей, приятели — каза. — Никой не се обажда, никой не пише. На това ли му викате купон? — А сетне, като видя Сам с превързана глава, едната ѝ ръка над одеялото, а другата залепена за тялото, той се приближи и застана точно над нея. — Здравей.

Докато се усети, ръката му сграбчи свободната ѝ ръка. Под очите ѝ имаше жълто-черни петна, а върху свода на носа ѝ — лепенка. Видя, че тя прави опити да му се усмихне за поздрав, но това надхвърляше възможностите ѝ. Очите ѝ се навлажниха и той се наведе над нея, допря бузата си до нейната и известно време поседя така.

— Господи! — възкликна. — Боже, благодаря ти!

— Ще се оправи — чу гласа на Лари зад себе си. — Още някой и друг ден и ще я изпишат.

Той се изправи, все още стиснал ръката ѝ и вперил поглед в нея.

— Ще разпитам брат ти и снаха ти — каза.

Лари и Сали му разказаха подробностите. Сам бе извадила истински късмет, отървавайки се само със сътресение, счупен нос, счупена ключица, няколко натъртвания и охлузвания. Била затрупана под тухлите и хоросана, но гредите на тавана попречили къщата да рухне върху нея. Извадили я след около три часа.

— Ами Куейл? Той добре ли е?

Сам стисна силно ръката му. После поклати глава и по бузата ѝ се търколи една сълза.

Глицки си помисли, че този ден никога няма да свърши, но беше попаднал на гореща следа и не трябваше да спира.

След като се раздели с Аманда, той се изкачи тичешком по външните стълби до отдел „Убийства“ и набра номера на компанията за клетъчни телефони. Заради земетресението Хал Фриск, един от шефовете, беше останал до късно на работа. Разбира се, той не би имал нищо против да помогне с каквото може.

И тъй, пет минути след като изпрати по факса на Фриск копие от заповедта, Глицки пак заседна на телефона с отворена пред себе си карта на Сан Франциско.

— Говорим за обаждането в осем без двайсет вечерта, така ли? — попита Фриск.

— Тук така пише — потвърди Глицки.

— Добре. — Отсреща настъпи кратка пауза. — Това е зона СФ-43. Имате ли карта пред вас? По всичко личи, че е карал по шосе 280. Защото само минута по-късно е влязъл в зона СФ-42, придвижвайки се на запад.

Глицки направо затъна в различните варианти, но никой от тях не му вършеше кой знае каква работа. Наистина, Транг бе убит в близост до шосе 280, на юг от него, на Джинива авеню, но за да се придвижиш от игрището за голф до къщата на Духър, в интерес на истината, би могъл спокойно да използваш същия маршрут.

Но Фриск продължи:

— И така, сега той се придвижва към ДС-3.

— Още по̀ на запад?

Отново кратка пауза.

— Не, по-скоро на юг. Засичането на разговора се е прехвърлило в ДС — Дали Сити. Погледнете на картата. Бих казал, че като че ли е напуснал магистралата при Джинива и се е насочил на юг. Не може да се каже докъде е стигнал, защото разговорът е приключил. Сержант Глицки?

— Да, слушам.

Духър бе напуснал магистралата и бе завил по Джинива в седем и четирийсет и една, като добре е знаел, че по това време Транг е сам в офиса си.

Готово!

21

Архиепископ Флеърти отмени останалите си срещи за тази понеделнишка сутрин. Това беше по-важно. Всъщност цялата ситуация започваше да става неуправляема. През почивните дни полицаите бяха обърнали света на Марк Духър с краката нагоре без да открият каквото и да е, което да го свърже с Виктор Транг. Това бе безсъвестно, безотговорно и отвратително.

Затова спартанският му кабинет бе претъпкан с адвокати. Постоянният му съветник Гейб Стокман тракаше по клавиатурата на лаптопа си. През по-голямата част от уикенда той поддържаше връзка с Духър, а сега бяха дошли Марк и неговият адвокат, непознатият за Флеърти Уес Фаръл. Седяха около малката масичка до прозореца, който гледаше към училищния двор, и си наливаха кафе.

— Иска ми се да разбера защо са се спрели на теб, Марк — обади се Флеърти.

Уес Фаръл, новият човек, спря да разбърква кафето си.

— Едно време Марк имаше байонет. Говорил е с Транг. Нямат за кой друг да се хванат, разполагат само с това. А имам и една теория, ако искате да я чуете…

— Точно сега бих изслушал всичко, което звучи логично.

— Глицки. Сержант Глицки. Разбрах, че и вие сте се запознали с него. Че е нападнал и вас.

— Малко силно казано — намръщи се Флеърти. — Нека кажем, че не беше много любезен.

— Както и да е, Ваше Превъзходителство. Поразрових малко при някои мои познати в Съдебната палата. Глицки си има сериозни лични проблеми. Жена му умира. Той прецака последното си разследване, в което отново бе намесен мой клиент. В същото време драпа за повишение и страшно му е нужен успех, около който да се вдигне шум. А кой отговаря за повишенията в полицията? Дан Ригби, който е пешка на кмета, който пък на свой ред си пада малко ляв.

Флеърти го прекъсна:

— Да не ми казвате, че тук е замесена политика?

Стокман вдигна очи.

— Всичко е политика.

Оживен от подкрепата, Фаръл набра скорост.

— Ето как стоят нещата. Деветдесет на сто от подкрепата на кмета идва от черните, от феминистките и от хомосексуалистите, нали така? Ами че и двама от началник-отделите му са обратни. Католическата църква, която моят клиент Марк Духър представлява, е против абортите, против жените свещеници, против обратните…

— Не е точно така — прекъсна го Флеърти. Не му харесваше тази реторика — против това, против онова. Ако Фаръл се заемеше със защитата на Духър, щеше да се наложи да му пооправят речника. Църквата бе в защита на живота, семейството и брака. Тя не беше негативна институция.

Но Фаръл махна с ръка и продължи:

— И значи Глицки е готов да се потруди, за да скофти положението на Марк. Дори и при недостатъчни доказателства, а и това е меко казано, той застава на страната на хората, които могат да го повишат, които ще му пазят задника. Извинете за израза.

Настъпи тишина.

— Възможно ли е наистина това да е причината? — попита Флеърти. — Много е трудно за вярване. Говорим за полицейското управление в един голям град.

Фаръл отпи глътка кафе.

— Говорим за един човек.

Духър вдигна ръка. Гласът му беше хладен.

— Тук не става въпрос за Глицки, Уес. Няма улики, които да ме свързват с Виктор. По това време играех голф. Забравих да кажа на Глицки, че спрях на „Джинива“ да напълня резервоара на път за там. Сглупих като платих в брой. Служителят, който ми взе парите, беше заровил нос в някакъв азиатски вестник и следователно едва ли ще помни мен или колата ми. Или пък който и да е друг. Значи Глицки си мисли, че съм излъгал, но не е така. Дори и да ме е нарочил, някой трябва да ми повярва, че съм невинен. Може би самият областен прокурор. Крис Лок.

Архиепископът осъзна защо цени толкова много Духър. Той имаше ясен поглед върху нещата. Дори и в сърцето на тази буря градеше ясна и ефективна стратегия. Смешно бе да си помислиш, че на Марк Духър може да му се наложи да прибягва до насилие. Беше твърде умен. Можеше да те унищожи, без да те докосне.

— Нека опитаме — кимна Флеърти. — Ще се обадя на Лок, ще му обясня положението. Да видим дали ще може да ни помогне.

Крис Лок беше първият черен областен прокурор в града и бе силно пристрастен към политиката. Седеше в кабинета си и мислеше за архиепископ Джеймс Флеърти, с когото бе говорил преди малко.

Лок знаеше, че Флеърти оказва влияние върху изборните резултати в Сан Франциско чрез енорийските проповеди, църковните вестници, обществените изяви, посланията до енориашите. Освен това беше наясно, че консерваторите представляват около трийсет процента от гласоподавателите и не играят важна роля при изборите, но бе глупаво съвсем да ги пренебрегва. Въпреки че беше прокурор, Лок бе част от либералния екип на кмета (като всеки заел отговорна изборна длъжност в Сан Франциско), но ако лично подкрепеше архиепископа, може би това щеше да наклони везните в негова полза при някои бъдещи избори. Реши, че си заслужава да рискува и тайничко да се съюзи с мощен консерватор като Флеърти.

Но усещаше, че не става въпрос само за гласовете на избирателите. Беше нещо по-дълбоко, по-непосредствено, нещо, към което имаше слабост — да притежава козове срещу хора с власт. А Флеърти постъпи необичайно — помоли го за услуга. И това си заслужаваше вниманието.

Въпреки че отговаряше за всички съдебни процеси в града, Лок рядко следеше разследванията — това си беше работа на полицията. Прокуратурата се намесваше по-късно.

Но той, разбира се, си имаше източници. Можеше да разбере.

Арт Драйсдейл седеше зад бюрото си и жонглираше с бейзболни топки. Вече наближаваше шейсетте, но преди да започне да следва право, бе играл около две седмици за „Джайънтс“ и по стената зад него в рамки се намираха най-блестящите мигове от този кратък период.

През последните десетина години той въртеше работата в прокуратурата и Лок му се доверяваше за почти всички административни решения. Областният прокурор слезе до по-малкия кабинет на Драйсдейл, почука на вратата и я затвори зад себе си.

Драйсдейл продължи да жонглира.

— Как го правиш това?

— Кое? Жонглирането ли?

— Не. Защо си мислиш, че ти говоря за жонглирането?

Топките паднаха — туп, туп, туп — в ръката на Драйсдейл и той ги остави на бюрото си.

— Това си е дарба — каза той. — Какво има?

— Какво знаеш за Марк Духър?

Главният заместник областен прокурор знаеше всичко, което можеше да се знае до този момент за Марк Духър. Драйсдейл вярваше в гладката връзка между полицейския участък, прокуратурата и съда. Поддържаше връзка с Ригби, с дежурния съдия, с помощник областните прокурори като Аманда Дженкинс. Знаеше нещата преди официално да се случат, ако не и по-рано. Ако го попитаха, несъмнено би казал, че далновидността му също е дарба.

Затова той разказа историята на Духър. Интересен миш-маш — страховете на Флеърти, тайнственият завой на Духър по „Джинива“ около времето на убийството, байонетът, разпитите на близките на Транг жени, твърде агресивната позиция на Глицки спрямо Левън Коупс, стресът, причинен от болестта на жена му.

— Но все още няма много доказателства?

Драйсдейл поклати глава.

— Не съм чул. Цяла събота и неделя търсиха.

— Флеърти твърди, че Духър е стълб на обществото.

— Стълбовете на обществото също са убивали хора.

— Знаем това, Арт. Но Негово Превъзходителство е на мнение, че Глицки тормози Духър по друга причина.

— Пословичната „друга причина“…

— Искам да кажа, че Флеърти е истински нещастен. Истински нещастен. Освен това се притеснява, че независимо от липсата на доказателства, Глицки ще арестува Духър за убийството на Транг.

Драйсдейл клатеше глава.

— Глицки е железен, Крис. Няма да го арестува без заповед. А щом няма доказателства, значи няма.

— Никакви?

— Никакви. Засега.

— Значи да кажа на архиепископа да не се безпокои.

— Ако нещата не се променят. Но… — вдигна пръст Драйсдейл, — това често се случва.

— Ще го запомня, Арт. Но междувременно — изправи се Лок, — искам да спрем да тормозим човека. Или ще намерим доказателства, или ще го оставим на мира. Разбираме ли се?

— Винаги така сме правили, Крис.

Областният прокурор отвори вратата.

— Знам. Не искам да се нахвърлям на някое добро ченге, което си има проблеми, Арт, но изглежда Флеърти знае, че не разполагаме нито с косми, нито с тъкани, нито с отпечатъци, нито с кръв, нито с байонет. Нямаме и мотив. Прав ли съм?

— Да.

— Хубаво.

След като Лок затвори вратата, Драйсдейл се загледа в нея. После отново взе бейзболните топки. И Крис си има дарба — помисли си той, — знае как да си подбира думите.

Страховете на Глицки за жена му бяха основателни. След тридневното чистене, последвало земетресението, тя го беше излъгала, че в неделя сутринта се чувства по-добре. Когато Глицки излезе, за да продължи с обиска, Фло си легна.

Тя изпрати трите момчета на кино и им заръча да се приберат чак за вечеря. Знаеше, че медицинската сестра и Нат, бащата на Ейб, ще се върнат едва в понеделник. Мислеше си, че дотогава ще се оправи. Не искаше да притеснява никого, а напоследък само това правеше.

Но тази сутрин не успя да се вдигне от леглото. Сестрата беше при нея. Ейб не отиде на работа и сега заедно с Нат седяха в дневната — прегърбени, с лакти, опрени в коленете.

— Тя прави каквото трябва, Ейбрахам. Може би това чистене ѝ е дошло добре. За душата.

Глицки вече нямаше сили да спори. Почивните дни го бяха изцедили. Часове наред работа без успех. Нямаше и следа от байонета на Марк Духър. От лабораторията щяха да донесат резултатите през следващите няколко дни, но Глицки не се надяваше оттам да изскочи нещо. В гардероба си вкъщи Духър имаше много костюми и десет чифта обувки, но всичките бяха чисти. Същото бе и в кабинета му — по-малко дрехи, но не намериха и едно петънце. В документацията му не пишеше нищо за среща с Транг. Стиковете за голф бяха в багажника му.

И Ейб си беше губил времето с тези дреболии, а не бе стоял при Фло, когато тя бе имала нужда от него, а сега баща му говореше за душата ѝ. Той мислеше за тялото ѝ — как няма да ѝ причинява повече болка, ако по някакъв начин спре да я тормози. Дори, Господ да му прости, да я остави да почива в мир.

— Може би си прав, татко. Може би това е помогнало на душата ѝ.

— Но не си убеден, нали?

Той вдигна рамене.

— Няма значение. Тя го е направила и това я е изтощило. Сега е по-зле.

— Но през тези няколко дни се чувстваше по-добре.

Глицки не искаше да говори. Идеше му да завие към луната, но не желаеше да крещи на баща си, който бе обречен непрекъснато да търси смисъл в живота, обяснение за случайностите на битието.

Телефонът звънна, той вдигна безпомощно ръце, стана и отиде в кухнята.

Беше Франк Батист. Нареждането на Лок бе тръгнало по системата. Ейб го изслуша, благодари и затвори.

— Кой беше? — Баща му стоеше в коридора между кухнята и неговата спалня.

Глицки гледаше в нищото.

— По работа.

— Ако е важно, можеш да тръгваш. Аз ще съм тук. Фло…

— Не — отвърна Глицки. — Просто един случай приключи, нищо повече.