22

Телефонът на Ейб Глицки звънна във вторник, на седми юни, около шест седмици след като получи нареждане да забрави за Марк Духър и Виктор Транг. Часовникът до новото му легло показваше 11:14. Беше се прибрал преди час. Включи телевизора, после го изключи, направи си чаша чай, отвори книга. Накрая си легна.

Къщата бе празна, беше сам. Момчетата щяха да останат при едно приятелско семейство, докато Глицки успееше да намери време да се срещне с детегледачката/икономката, която щеше да наеме.

През първите пет дни след смъртта на Фло бе говорил с две приятни на вид млади жени, но и двата разговора завършиха катастрофално. Глицки знаеше, че причината е в него — и себе си нямаше да наеме в това състояние. Трябваше да си даде седмица-две, за да посвикне с мъката, гнева, отчаянието.

Опитваше се да не се отчайва, повтаряше си, че няма защо да бърза, че са минали едва няколко дни. Щеше да намери някого.

Новото легло беше персон и половина. С Фло имаха голямо легло, но през първата нощ след смъртта ѝ той не намери сили да легне в него. Знаеше, че ще се върти, докато се мъчи да заспи, с почуда непрекъснато ще открива, че нейната половина е празна. Затова през първата нощ спа, или по-скоро се опита, на дивана в дневната. На следващия ден се обади в Армията на спасението, оттам дойдоха и го взеха. Но дори и това по-малко легло му се струваше огромно.

Беше все още облечен, разтъркваше очите си и мижеше срещу дигиталния циферблат. Посегна за слушалката.

— Глицки.

— Ейб, обажда се Франк Батист. Знам, че си в отпуска и можеш да ми откажеш, но ме намериха вкъщи и ме помолиха, и аз помислих, че ще искаш сам да прецениш. Обади ни се някакъв пощурял съпруг от Сейнт Франсис Ууд. Жена му била намушкана. Мъртва е.

— Хубаво.

— Мъжът беше Марк Духър. Жената е съпругата му.

Краката му се спуснаха на пода.

— Прати някоя патрулна кола, която е наблизо. Ще дойда с нея.

Глицки не чу как Батист започна да го пита дали е сигурен, че не е длъжен… Вече беше затворил.

Спомни си къщата по-ясно, отколкото предполагаше. Работата му налагаше да влиза в много домове и в спомените му всички си приличаха. Но тази къща беше различна. Покритият с плочки преден двор зад ниската зидана ограда, кулата отпред, полувграденият вход, широката морава с петдесетгодишното магнолиево дърво, което цъфтеше и насищаше с аромат ясния и топъл въздух.

Глицки спря за минута и огледа осветената предна фасада на къщата. Някой се движеше в кулата, но щорите му пречеха да го види ясно.

Камионетката на моргата още не беше дошла, но на алеята бе спряла линейка. На улицата бяха паркирали три пристигнали по-рано черно-бели патрулни коли. Жълтата лента, която обозначаваше сцената на престъплението, заграждаше голямо пространство около алеята и през моравата. Вътре в него си говореха няколко униформени полицаи.

Глицки трябваше да се сети, че това е Сейнт Франсис Ууд и че тук полицията пристига след минути, а не след часове, както се случваше в не толкова бляскавите квартали.

Насочиха го към алеята и до линейката той видя трима други мъже. Двамата униформени трябваше да са лейтенантът и сержантът от областния участък Таравал. Третият зърна Глицки и тръгна към него. Беше Пол Тию.

По препоръка на Глицки, Тию бе прехвърлен на пълно работно време в отдела за смъртните случаи и бе на смяна, когато му бяха предали обаждане с код 802 — а именно, смъртен случай. Тию се обади на Батист и по тази причина Ейб беше тук сега.

Срещнаха се по средата на алеята. По-нагоре той забеляза светлината, която идваше от отворена странична врата.

— Къде е Духър?

— Долу в библиотеката, до кулата. С него са няколко от нашите. — Тию започваше да се учи на жаргона и вече знаеше как да отговаря на въпроси.

— Значи ще чакаме.

Те се приближиха към полицаите от Таравал — лейтенант Арманино и сержант Дорни — и Тию представи Глицки. Арманино обясняваше на инспекторите от отдел „Убийства“ от централния полицейски участък колко добре охранявано е мястото. Жената горе била всъщност мъртва. Когато дошли, тя си била очевидно и напълно мъртва. Затова не преместили тялото и не пипнали нищо.

Тию имаше нужда да говори.

— Намушкана в леглото си, Ейб. Прилича на кражба, която е прераснала в нещо друго, може би опит за изнасилване. Чаршафите и одеялата са доста разхвърляни. Много кръв — трябва да го е порязала.

С ръце в джобовете, Глицки кимна.

— Добре, хайде да влизаме.

— Преди това, сержант — прекъсна го Арманино, — има още няколко неща. Санитарите и отговорилите на обаждането полицаи бяха тук, когато дойдохме, но не се бяхме забавили много. Никой друг не е ходил по алеята. По нея не се вижда кръв, но може и да е капнало малко или да е пръснало. Не искам да се минава оттам, докато не дойдат колегите от криминалния отдел да огледат мястото. — Арманино си падаше по подробностите. Глицки си помисли, че точно затова е станал лейтенант. — Но междувременно едно от моите момчета — той махна с ръка към полицаите на алеята, — намери това. — Лейтенантът подаде на Глицки найлонов плик, в който имаше нещо бяло с червени капки.

Глицки го пое.

— Какво е това?

— Хирургическа ръкавица. Беше в мръсотията до задната врата, откъдето очевидно е излязъл извършителят. Може и оттам да е влязъл. Между другото електрическата крушка — той отново махна с ръка в същата посока, — не светеше, беше отвинтена.

— Отвинтена?

Арманино кимна.

— Дорни си сложи ръкавици, отново я завъртя и тя светна. И това.

Още един, по-голям плик, в който като че ли се намираше оръжието на престъплението — качествен кухненски нож.

— Острието е доста чисто, нали?

— Изтрито е.

— Но горе кръв има много?

Арманино сви рамене.

— Ще видите. — Това вече не му беше работа. Нито пък го интересуваше какво разбира Глицки под „много“. Просто докладваше какво бяха открили той и хората му.

— Нещо друго?

Арманино погледна Дорни и сержантът кимна. Тези двамата бяха като добре смазана машина. Точни ченгета.

— Засега мисля, че не.

— Добре, Пол — обърна се към него Глицки, — хайде да влизаме.

До вратата той се обърна и тихо добави:

— Благодаря ти, че си казал на Батист да ми се обади.

През страничната врата се влизаше в перално помещение с покрит с черни и бели плочки под, с пералня и сушилня. Минаха през красивата кухня с мраморен плот, където веднъж Глицки беше пил чай с Шийла Духър.

От кулата се чуваха гласове, но Глицки последва Тию, който тръгна към фоайето. Двамата се изкачиха по стълбите на втория етаж. Като че ли всички лампи в къщата светеха.

Подът тук бе покрит с голяма кръгла рогозка с индиански мотиви. Двете облицовани с ламперия врати отляво бяха затворени.

Спалнята беше огромна и добре осветена. Двойни френски прозорци водеха към балкона. Имаше два гардероба от тъмно дърво и отворена врата, през която Ейб видя будоара и зад него, банята.

Жената лежеше по диагонал на огромното легло в странна поза — полуобърната, едната ѝ ръка беше под нея, а другата — опъната. Глицки се спря, за да обхване с поглед картината. Нещо, не можеше да определи какво, му се стори странно. Тя като че ли беше пусната върху леглото.

Спомни си лицето ѝ и я погледна. В последните мигове на Шийла Духър не бе имало гняв — лицето ѝ беше забележително спокойно. Косата, леко разбъркана от съня, още носеше следи от последното сресване и по нея не се виждаше кръв.

Но пък наоколо имаше. Напръсканата с кръв бяла памучна нощница беше набрана около врата ѝ така, че покриваше само лявата ѝ гърда. Виждаше се една рана — дълга около два сантиметра цепнатина, от която се точеше кафявочервеникава панделка. Бикините ѝ все още бяха на нея, въпреки че бяха свлечени насила надолу и разкъсани.

Глицки се изправи и отстъпи крачка назад, за да погледне нещата от по-широк ъгъл. Не можеше да се съгласи с Тию за количеството кръв. Но знаеше, че кръвта е едно от онези неща, с които ако не си запознат, малкото ще ти се стори много.

Първото впечатление на Глицки беше, че тук няма достатъчно кръв. Дори и Виктор Транг бе кървял много повече, а убиецът му бе използвал байонета, за да спре кръвта. Ако ножът беше пронизал сърцето и жертвата лежеше на една страна, както изглеждаше, трябваше да има огромни количества кръв. Литри. Не само една чаша.

— Какво? — попита Тию.

Но Глицки не отговори. Вместо това от новото си място за наблюдение, малко встрани от леглото, той забеляза нещо, което трябваше да види веднага. Нямаше да премести тялото, за да се увери, но по нощницата имаше четири или пет други ясно видими петна от кръв — той се наведе, за да ги разгледа по-добре, убеден, че знае какво е това. Приличаха на мацвания с четка — с правилни и изтъняващи страни, концентрацията на кръвта беше по-голяма в единия край и по-малка в другия.

Можеше да бъде едно-единствено нещо, нещо, което бе виждал само веднъж преди — при Виктор Транг.

Убиецът беше избърсал острието в дрехата на жертвата.

В момента Фаръл не приличаше на адвокат.

Беше облечен в белия бояджийски гащеризон, който се въргаляше до леглото му. Най-накрая бе приключил с поправките, със запушването на дупките и пукнатините по стените на апартамента. През последните няколко седмици след работа, когато не посещаваше Сам, без особен ред боядисваше я някой перваз, я някоя врата.

Тази вечер след като Марк му се обади, той навлече омазаните с боя панталони, нахлузи на бос крак обувките си, наметни си една размъкната и мърлява фланелка с надпис „Калифорнийски университет“ и грабна шапката с логото на „Джайънтс“ от закачалката до вратата.

Е, не приличаше на адвокат, но не бе дошъл тук като такъв. Поне така си мислеше. Беше тук като най-добър приятел. Гласът на Марк бе спокоен, но мъката му си личеше. В къщата влязъл крадец, каза той. Шийла била мъртва.

Уес паркира датсуна зад полицейските коли. Алеята и улицата пред къщата на Марк бяха задръстени от линейката, камионетката на моргата, групичките любопитни съседи, както и два фургона на местните новинарски екипи.

Той се приближи до най-близкия униформен.

— Извинете, аз съм приятел на човека, който живее тук. Той ме помоли да дойда. Бих искал да вляза в къщата.

Но ченгето си знаеше урока. Остана със скръстени ръце и поклати глава.

— Не мисля, че ще можете. Това е местопрестъпление. Затворено е за посетители.

— Аз не съм посетител. Аз съм адвокат.

Полицаят го погледна.

— Бъдете си адвокат отвън. Това пак си е местопрестъпление.

— Вижте какво, защо не отидете да попитате господин Духър дали иска да види Уес Фаръл?

— Вие ли сте Уес Фаръл?

— Да.

— Ами вижте какво, Уес, не вършим нещата така, че да му е кеф на господин Духър, особено когато тук е извършено убийство. Не искаме хората да се тътрят върху веществените доказателства. Ние така правим. Когато свършим, може да влезете в къщата. Междувременно, ако някой се покаже, ще предам, че сте тук, ако видя някакъв документ за самоличност.

Уес потупа празните си джобове. Представи си как портфейлът му лежи на нощното шкафче до леглото.

Зачуди се дали да не хукне да бяга нагоре, но реши, че ще го застрелят или ще го арестуват, или пък кой знае какво. Не. Единствената му надежда беше да навърти трите километра обратно до тях и да си вземе проклетия документ за самоличност.

— Приятна вечер — обърна се той към полицая.

Любезна усмивка.

— На вас също.

Криминалният отдел си разбираше от работата, Глицки ги познаваше. Не искаше да им се бърка, но нямаше намерение да се отказва от теорията си. Този път беше сигурен, че е открил веществено доказателство и не искаше да го изпусне заради нехайство или лош късмет.

Приближи се до сержант Джими Аш от фотолабораторията. Той бе дългунест четирийсетгодишен луничав албинос, който заради късния час имаше дори и розови очи. Аш вече бе заснел стаята и сега снимаше тялото, принадлежало на Шийла Духър.

— Ей, Джими. Имаш ли някаква специална техника за петна от пръскано?

— Кръвта? — Той преглътна и голямата му адамова ябълка подскочи. — Не, нищо особено. Ясни снимки — конкретната ми специалност, нали знаеш — и нещо, което да даде перспективата. Надушил си следа?

— Така си мисля.

— Значи съм я щракнал.

Тию стоеше до тях. Глицки долавяше тежкото му дишане. Тию нямаше представа какво е видял Ейб и си умираше да го попита. Стана му жал за него, обърна се да му каже, но тогава от другата страна на леглото се обади Алис Картър, техническият сътрудник от моргата.

— Ейб? — Тя го повика с пръст. — Някой да е местил тялото?

— Не ми се вярва. Не и откакто съм тук.

Тию се обади.

— И аз като дойдох, си беше така.

— Мисля, че ще искате да сте сигурни. Полицаите, които са дошли първи, още ли са долу?

Тию вече беше до вратата, за да ги повика, ако още бяха тук.

— Защо? — попита Ейб.

Алис Картър посочи към голото дясно рамо на Шийла, оголеният гръб, лекото потъмняване, червеното под кожата.

— Защото тук в горния десен квадрант разполагаме с фиксирана ливидност.

— Което означава, че е била местена…

— Точно така. И то след като е била вече мъртва.

Беше доста след полунощ. С Тию по петите му, Глицки спря до вратата на библиотеката и зърна Духър в момент, в който той не можеше да го види. Беше се облегнал с кръстосани крака на люлеещия се стол и говореше с друг мъж. Не се чуваше какво си приказват, но изражението му беше невъзмутимо, тялото му — спокойно отпуснато.

Ейб бе загубил жена си преди седмица и още не бе започнал да диша спокойно. Уморените му мускули като че ли никога нямаше да спрат да го болят, а опнатите му от изтощение раздрънкани нерви потрепваха като гончета.

А ето го Духър, жена му бе умряла преди по-малко от три часа, а той едва ли не се държеше като в съдебна зала. Сравнението водеше до заключения. Глицки трябваше да се съсредоточи и да не позволява на личните си чувства да се намесват.

Този път щеше да го направи по правилата.

— Днес сме сряда, осми юни. Часът е около 00:20. Говори сержант инспектор Ейбрахам Глицки. Намирам се на адрес Рейвънууд Драйв, номер 4215, Сан Франциско. Тук присъстващ и разпитван е Марк Духър, бял мъж, 4/19/47. С мен е сержант инспектор Пол Тию, полицейски номер 2067 и адвокатът на господин Духър, Уес Фаръл.

В: Г-н Духър, ще записвам показанията ви, както виждате. Възразявате ли?

О: Не.

В: Но нека отбележим, че вашият адвокат повдигна някои възражения по въпрос на идването ви в участъка, за да дадете показания.

О: (Фаръл) Сержант, вече говорихме за това. Минава полунощ, а съпругата на този човек бе убита току-що. Тъй като господин Духър не си е бил у дома цяла вечер, не може да е заподозрян. Доброволно се съгласи да даде показания тук и сега. Няма причина да се ходи в участъка.

О: (Духър) Няма нищо, Уес. Какво ще ме питате, сержант?

В: Да започнем с това какво открихте тук тази вечер?

О: Добре. Около десет без петнайсет се прибрах вкъщи, след като известно време бях играл голф на игрището за голф „Сан Франциско“. (пауза) Както знаете, напоследък не ми върви с тези игрища.

В: Прибрали сте се към десет без петнайсет…

О: Да. Влязох вътре…

В: Каква кола карахте и къде паркирахте?

О: Карах лексуса. Той е светлокафяв с личен номер ESKW. Подкарах по алеята и паркирах в гаража зад къщата. Затворих вратата на гаража зад мен — тя е автоматична — и през страничната врата излязох на пътеката до задната морава, след това по алеята и в другата странична врата.

В: Вратата беше ли заключена?

О: Честно казано, не си спомням. Така или иначе, нямаше да забележа. Винаги първо си слагам ключа, завъртам го, вратата се отваря. Не си спомням конкретно.

В: А спомняте ли си дали лампата отгоре светеше?

О: Не, не мисля, че светеше. Трябва да е изгоряла.

В: Добре. Тогава какво направихте?

О: Отидох да изключа алармената система — таблата са до вратите — и забелязах, че не е включена.

В: Това необичайно ли е?

О: За съжаление, не. Шийла… това беше едно от нещата, които тя…

О: (Фаръл) Дайте му малко време, моля ви се. Добре ли си, Марк?

О: (Духър) Да, добре съм. Извинявайте. Шийла често забравяше да включи алармената система. Излизаше и влизаше по няколко пъти и мислеше, че е глупаво — излишно — докато сме си вкъщи. Смяташе, че това се прави, когато отидем в отпуска, ей такива неща. Мислеше, че съм параноик на тази тема.

В: Добре. След това?

О: След това влязох в кухнята и измих чиниите от вечерята, които още бяха там. После си отворих една бира и изчетох пощата.

В: Помислихте, че съпругата ви си е легнала?

О: Знаех, че си е легнала. За вечеря си бяхме поделили една бутилка вино. Към седем и половина ѝ се приспа и каза, че иска да си легне. Затова реших да отида на игрището за голф. Както и да е, изпих бирата и се качих горе…

В: Докоснахте ли съпругата си?

О: Не. Запалих лампата и беше очевидно, че е мъртва. Предполагам, че за около минута-две съм изключил. Не си спомням. След това се обадих на 911.

В: И после?

О: После седнах на стълбите и зачаках. Не, проверих и останалите стаи на горния етаж.

В: Не сте се опитвали да я съживите?

О: (Фаръл) Сержант, той вече отговори на този въпрос. Очевидно е била мъртва.

В: Докоснахте ли тялото изобщо?

О: (Духър) Навсякъде имаше кръв! Нямаше съмнение — когато някой е мъртъв, си личи. Честно казано, не знаех какво да правя. Дори не знам точно какво съм правил. Страхувах се. Изведнъж си помислих, че онзи може още да е в къщата. Не зная. Просто не зная.

В: Съжалявам, господин Духър, но на този въпрос ми трябва конкретен отговор. По което и да е време до този момент докоснахте ли тялото на госпожа Духър?

О: Не.

В: Добре, нека се върнем назад. По-рано през деня, преди…

О: (Фаръл) Това какво общо има, сержант?

О: (Духър) Няма нищо, Уес. Адвокатът ми иска да е сигурен, че няма да кажа нищо, което да ме изкара виновен. Но това е невъзможно, защото нищо не съм направил. Колко по-рано искате да се върнем, сержант? Миналата седмица?

В: Нека да започнем с момента, в който сте излезли от работа.

23

Кристина стоеше до френските прозорци и наблюдаваше Духър, който се разхождаше из задния двор и посрещаше опечалените.

Бореше се с чувството, че мястото ѝ не е тук, с вината, че дълбоко в сърцето си не скърбеше за смъртта на Шийла Духър. Марк беше свободен — нямаше смисъл да го отрича. Тя въздъхна дълбоко.

— Радвам се, че си тук. Никого не познавам.

Обърна се и видя Сам Дънкан. Ръката ѝ още беше в гипс.

— Вече не си сама. Но защо си тук?

Сам сви рамене.

— Уес. Поема нещата на Марк за известно време. Дори и да изключим полицията, всичко това е направо ужасно.

Кристина хвана ръката на Сам.

— Каква полиция?

— По дяволите. — Лицето ѝ помръкна. — Не би трябвало да говоря за това. Уес не иска да плъзват слухове. — Тя понижи глас. — Притеснява се, че ще обвинят Марк в убийството на жена му.

Кристина зяпна от изумление. Това беше абсурдно.

— Какво? Дори не е бил тук, нали? Как би могъл…?

— Знам, но въпреки това Уес се притеснява. И е толкова скоро след онзи случай с Транг.

— Но и там нищо не откриха.

— Не, но явно нашият приятел сержант Глицки мрази да греши. А той е поел случая.

— Но Марк дори не е бил тук…

— Явно от полицията могат да кажат, че е бил — махна с ръка Сам. — Според Уес, ако са решили да те пипнат, ще ти стъжнят живота.

— Значи не са искали наистина да хванат Левън Коупс.

Сам се намръщи.

— Още ли мислиш за това? Но и този случай беше на Глицки.

— Какво му е направил Марк на Глицки?

— Никой не знае. Уес не е сигурен, че има някаква причина. И още нищо не е станало. Просто е притеснен. Мисли, че Глицки е преуморен от работа и си прави погрешни изводи. Оплеска нещата с Левън Коупс. И знаеш за заповедта за обиск на Марк. Ето ти два удара.

— Да не мислиш, че е подставил някакви улики? Полицаите всъщност не правят така, нали?

Сам сви рамене.

— Не знам какво правят.

Фаръл седеше в ъгъла на кухнята с бира в ръка и слушаше как двете най-малки деца на Марк — Джейсън и Сюзън — говорят с приятелите си. Познаваше ги от раждането им, приличаха си много — слаби, с прави русоляви коси и пронизващи зелени очи, очите на Марк. Сюзън беше облечена в туника и панталони от черна коприна, а Джейсън бе нахлузил торбести панталони, чисто нова, закопчана до яката риза, която беше няколко номера по-голяма от необходимото, яке в защитен цвят.

Нито едно от децата на Фаръл не бе успяло да се прибере за погребението, което го разочарова, особено поради факта че Шийла и Марк бяха кръстници на Мишел, най-малката. Но се успокои с това, че скулпторът нефтотърсач Марк младши, най-големият син на Марк, също липсваше.

Уес се опита да помогне на Духър да съобщи злощастната вест и се обади на Марк младши, но се оказа неподготвен за злобата, с която бе посрещната новината. Татко му никога нямал нужда от него — и сега щял да мине без сина си. Освен това било много зор да дойде чак от Аляска. Майка му така и така била вече мъртва. Какъв бил смисълът? А и нямал пари за пътуването.

А, татко му щял да плати? Не, благодаря — така или иначе, пак щял да има да му дължи. Ще трябва да си плаща. Дори и за нещо такова.

Всички младежи пиеха бира.

Добре му беше в кухнята с тях, особено след като си спомнеше за Лидия, която се въртеше около останалите поканени в голямата стая. Да, отбягваше я. И нямаше желание да я представя на Сам. Това го задържаше в стаята, не че не беше интересно тук. Научаваше много неща, слушаше. Просто трябваше да цензурира обръщенията и мръсотиите, а останалото си беше чист английски.

В църквата кацналият сега на кухненския плот Джейсън бе седял до сестра си на същата скамейка като Марк, но и двамата на около два метра от баща си. Достатъчно недвусмислено. По време на службата момчето се разплака, но сега вече бе спокойно.

Палеше се за снега в Колорадо, за зимата, която бе прекарал там, как оттук щял да отиде в Розарито, как от утре щял да се впусне в лятото. Трябвало да се махне. Тук, с бащата, му идвало много.

Наведена над мивката, сестра му се държеше за ръце с друга млада жена.

— Как издържаше майка, не знам — обади се тя.

Още приказки срещу баща им, замисли се Уес. Изведнъж, добил смелост от бирите, той се изправи и реши да се намеси.

— Ей, хлапета, я оставете баща си малко на мира. Достатъчно му е трудно.

Сюзън почти изръмжа:

— На татко никога не му е трудно.

— Точно сега му е такова.

— Как ли не! — Тя пусна ръката на приятелката си и се приближи до него — походката ѝ бе малко несигурна. — Мислиш, че познаваш баща ми, нали? Мислиш, че е опечален, така ли? — Тя поклати безнадеждно глава. — Ти си добър човек, Уес, сериозно ти говоря, но продължавай да си мечтаеш.

— Какво да си мечтая, Сюзън? Какви ги говориш?

Джейсън се обади:

— Ей, я се огледай.

— Гледам. Какво трябва да видя? Виждам как баща ви се опитва да се държи. Виждам, че е загубил половинката си.

Сюзън изсумтя и кимна към Джейсън.

— Шест месеца?

— Най-много — отвърна той.

— Какво искате да кажете?

И двамата заклатиха глави, но Сюзън добави:

— Сам ще видиш.

Най-накрая Кристина събра кураж и излезе в задния двор. Огрян от пъстрата светлина, той стоеше под напъпилия бряст и тя си помисли, че никога не е виждала по-забележително лице.

Не лицето само по себе си, а това, че толкова ясно отразяваше самия човек, беше възхитително. Всичко си личеше — страданието му, силата, с която го понасяше, Божията милост, с която щеше да го надмогне.

Бе потънал в разговор с някакъв свещеник, облечен в черно, поръбено с лилаво, расо, но когато я видя, като че ли я дари с благоволението си, призова я към себе си. Тя почувства как стъпките ѝ олекват. Бе добре дошла, дори в този момент.

Той хвана двете ѝ ръце, наведе се към нея и я целуна по бузата.

— Благодаря ти, че дойде.

— Не можех да не дойда.

Продължаваха да се държат за ръце. Изведнъж той се усети, леко стисна дланите ѝ и ги пусна.

— Ами… — Спомни си за свещеника, обърна се към него. — Не зная дали познаваш архиепископа на Сан Франциско, Джеймс Флеърти. Кристина Карера. Джим, Кристина е една от бъдещите големи звезди на фирмата.

Тя се здрависа с Флеърти и задържа усмивката на лицето си, докато той измърмори стандартните любезности. Но в очите и мислите ѝ остана Духър.

Той се владееше, очите му бяха някъде другаде — вглъбени, смазани от тежестта на загубата. Видя, че тя го наблюдава и направи опит да се усмихне, извинително повдигна крайчетата на устните си, заради това, че ѝ бе позволил да види, дори и за кратко, болката му. Той не искаше да я показва, да парадира с нея. Беше мъж. Щеше да се оправи. Това си бе само негов проблем. Беше сам и щеше да оцелее.

Тя си помисли, че сърцето ѝ ще се пръсне.

Лидия се подразни от това, че вижда бившия си съпруг с друга жена — естествено по-млада, нали всички това правеха? Не че продължаваше да се интересува от Уес — не дай боже! — но това изкривяваше представата за собствената ѝ значимост.

Как смееше!

Затова, след като Уес и Сам си тръгнаха, Лидия реши, че заслужава няколко питиета. После в кухнята се разговори с децата — беше кръстница на Сюзън, „леля Лид“ за Джейсън — и започнаха да си разказват случки с Шийла, смяха се, плакаха, пак се смяха. Ритуали.

Двете деца си тръгнаха, след като почти всички поканени вече се бяха сбогували и баща им най-накрая се прибра от задния двор. Не потеглиха много внезапно, но не се и забавиха много. Лидия размени с Марк поглед, с който сякаш искаше да му каже „какво да ги правиш?“ и взе бутилка джин от барчето.

— Ще пийнем ли по едно?

Раменете му увиснаха. Според Лидия, Марк се бе държал като воин цял ден, обикаляше хората, изслушваше отново и отново колко съжаляваха всички, понасяше съветите, съболезнованията, вицовете. Беше проявил невероятно търпение и, както винаги, се бе държал безупречно. В края на краищата той беше Марк Духър.

Въпреки че, само за миг, когато децата му го изоставиха, издръжливостта му се пропука. След това той събра сили, усмихна се. Кимна.

— Налей.

Тя седеше на едно от столчетата на бара и когато той застана до нея, погали гърба му с длан. Той се стегна, доближи се още повече.

— Това е по-хубаво от джина.

Но прие и питието.

Лидия остана да почисти. Познаваше къщата, справи се с готвачите. Беше от помощ. Всички си бяха тръгнали още в шест, а тя се върна в кухнята и въпреки че нямаха нужда, сипа в две чаши джин с лед и му ги занесе в дневната. Той седеше в единия край на мекото бяло кожено кресло, все още в черния си костюм, дланите покриваха очите му.

Чукнаха чашите си.

— Дълъг ден — каза тя. — Защо не си свалиш сакото и не се отпуснеш малко?

— Права си.

Като че ли му беше прислужница, помогна му да си свали сакото. Докато отиваше до гардероба да го закачи, видя отражението си в голямото позлатено огледало в хола.

Спря и отново се замисли какъв идиот е Уес. Не можеше съвсем да фокусира погледа си, но виждаше, че изглежда страхотно. С черния костюм, високите токчета, черните чорапи. Можеше да мине за десет години по-млада, спретната, елегантна, с изсветлена пепелява коса, като принцеса Даяна.

Майната му на Уес и на приятелката му.

Тя закачи сакото в гардероба. Денят все още бе топъл и изведнъж собственото ѝ сако започна да я стяга. Лидия го разкопча, съблече го и го закачи до това на Марк. Черната ѝ блуза беше прилепнала около врата и когато се върна при него, бе разкопчала две копчета.

Той ѝ подаде питието, тя застана пред него и отново чашите им звъннаха. Почувства погледа му, докато той отпиваше първата глътка.

— Да благодарим на Господ за джина — каза Лидия. — Не мисля, че съм пила нещо друго, освен вино през последните шест месеца. Но понякога човек има нужда от истинско питие, не мислиш ли?

— Да пием за това. — Марк надигна чашата. — Ще цитирам великия Дийн Мартин и ще кажа, че понякога означава сега.

— Да ти сипя ли още?

Той пресуши чашата, подаде ѝ я. В кухнята тя грабна кофичката за лед и бутилката, занесе ги на холната масичка и наля две нови питиета.

Отново застана пред него.

— Ние двамата — поклати глава той. — Кой би си помислил?

Тя събу обувките си.

— Как си, Марк? Честно.

Духър замислено отпи от чашата, завъртя глава и разтри врата си.

— Опнат като тъпан.

Лидия остави своята, мина зад канапето и постави ръце на раменете му.

— Затвори очи. Поеми дълбоко дъх.

Когато палците ѝ потънаха в мускулите на врата му, той изстена от облекчение.

— Имаш половин час да престанеш, Лидия. — Главата му се облегна на канапето и той се смъкна надолу.

Тя спря.

— Сега не си застанал правилно.

— И тя така казваше.

— Легни на пода. По корем.

Той се изпъна както му беше искано, с ръце под главата. Лидия коленичи до кръста му, започна да размачква раменете, врата, надолу по гръбнака.

Пресегна се над широкия гръб, но пак не беше както трябва. Изправи се, вдигна пола и го възседна, ръцете ѝ не спираха да се движат, разтриваха го. Издърпа ризата му и плъзна ръце под нея. Нагоре по гръбнака с палци.

Още една преливаща от удоволствие въздишка.

Тя разкопча страничното копче на полата си, отвори ципа, изправи се, изхлузи я, след това и чорапите. Духър продължаваше да лежи по корем без да мърда.

— Обърни се.

Очите му бяха затворени. Ръцете на тила. Първо колана, след това копчето. Бавно прокара ципа над издутината.

Духър не мърдаше.

Сам и Уес се намираха на покрива на сградата, в която беше апартаментът му. Седяха боси на плетените столове, държаха се за ръце и гледаха залеза. Барт се бе разположил между тях. Малката скара пушеше, а Сам бе намерила на транзистора на Фаръл станция за кънтри музика, за която той не беше и чувал допреди шест месеца.

Сега се притесняваше, че тази музика започва много да му харесва. Нещо в него се бунтуваше срещу това един гражданин професионалист на средна възраст да слуша тези глупости. Колкото и тъпи да бяха, всяка трета пълнеше очите му. А някои парчета през последните седмици — „Не взимай момичето“ на Тим Макгроу и „Неонова луна“ на Брукс и Дън — направо го разплакаха.

Когато беше сам и рисуваше.

Във всичките песни се пееше за разни селски неща — старовремски морал, мама, татко (понякога дядо), истинска безсмъртна любов, Бог, бира, кучета и камиони.

Но не можеше да отрече, че нещо в него е прещракало и е започнал да си пада по тях.

Уинона тъкмо привършваше „Само от нея се нуждае той“ и Уес често-често примигваше. Сам стисна ръката му.

— Правиш го само да ме впечатлиш.

— Кое?

Тя се засмя.

— Този модър поглед на всяка сълзлива песен.

— Нищо общо няма с музиката. Твърде дълго гледах слънцето и очите ми се насълзиха. Или пък е от пушека.

Тя не му обърна внимание.

— Да не взема да си помисля, че всъщност дълбоко в себе си ти си нежен и чувствителен човек.

— Нищо подобно. Не се опитвам да те впечатля. Аз съм циничен адвокат от големия град и нищо не може да ме развълнува. Аз съм камък. А всъщност и остров.

— Според мен никой не е остров.

— Казвам ти, че съм един шибан остров.

— Добре, остров си. Но съм впечатлена. — Сам повдигна ръката му и я целуна, след това побутна Барт с голото си ходило. — Той можел да чувства, чу ли, Барт?

Барт вдигна глава, след това отново я постави върху лапите си.

— Виждаш ли? Безсловесните твари са на същото мнение.

Уес стана и свали капака на скарата. Двете пържоли заемаха почти цялото място. Той ги обърна и отново седна.

— Знаеш ли защо хората плачат, когато филмите завършват щастливо? Или на сватби? А някои безгръбначни лигльовци плачат даже като слушат кънтри музика?

— Защото са циврьовци?

— Ще те цапардосам по счупената ръка.

— Не са ли циврьовци?

Той поклати глава.

— Защото искат пак да е същото. Нещо в тях си спомня, че едно време са мислили, че в живота нещата могат да свършват щастливо и като им напомнят за това, не могат да го понесат. Затова плачат.

— Но ти продължаваш да си мислиш, че нещата свършват добре, нали?

— Не. Много ми се иска, но вече не мисля така.

Тя стисна ръката му.

— Заради срещата с жена ти днес?

— Лидия? — Той въздъхна дълбоко. — Не, с Лидия е свършено. Мисля, че заради децата. Децата на Марк.

— Какво децата?

Той отново въздъхна.

— Не знам. Толкова усилия, надежди, уроци, сълзи, битки, болести — и накрая какво? Децата ти се превръщат в абсолютни непознати, които не искат и да те знаят.

— Твоите деца?

— Е, донякъде. Но главно децата на Марк. Наистина го мразят.

— Може би не е бил добър баща.

— Напротив. Страхотен баща беше. Нали го познавах. Наблюдавах го. Бейзбол, тенис, футбол, бойскаути, гърлскаути, частни училища, най-добрите летни лагери — имаха си всичко.

— А него имали ли са?

Уес като че ли се сви.

— Това не знам. А моите деца? И аз, и Марк сме блъскали като луди, за да не се налага Лидия и Шийла да работят. Естествено, беше през Средновековието. Тогава това не се смяташе за върха на потисничеството.

Тишината и разликата в годините им увиснаха във въздуха.

— Най-добре да погледна пържолите — каза Уес, но не мръдна от мястото си. Не искаше да пусне ръката на Сам. Обърна се към нея. — Децата му наистина го мразят, Сам, а ги познавам. Не са лоши. Харесват ми. Дори понякога ме наричат чичо Уес. Но баща им… не ги разбирам.

— Може би не е такъв, какъвто си мислиш. Не с всички. На мен ми изглеждаше доста студен.

Той пусна ръката ѝ.

— Хайде да не разнищваме най-добрия ми приятел четири дни след убийството на жена му.

— Не го разнищвам, само казвам, че ми изглеждаше студен. Може би е бил студен и с децата си, това е всичко.

— А може би се е сдържал да не се разпадне, какво ще кажеш? — Той повиши глас, Барт се изправи и изръмжа.

Сам замълча и пое дъх.

— Прав си, изобщо не го познавам. Извинявай. Пържолите няма да са алангле.

Седнаха около масата в кухнята. Сам се втренчи в чинията си, а Уес се усмихна. Тя нямаше да може да си нареже пържолата.

— Гипсът. — Той стана, заобиколи масата и я целуна. — Извинявай. Не искам да се караме.

Сам облегна главата си на него.

— Не ми се сърди. Не нападам приятеля ти.

— Знам. С твое позволение. — Той придърпа един стол, седна, взе един нож и започна да реже. — Истината е, че наистина може да е бил ужасен баща. Не зная. Може и лош съпруг да е бил. Преди не се гордеехме много с това. Но просто ми е приятел. Ние, белите мъжкари — дори и да не сме сърдити — от време на време се чувстваме несправедливо нападнати в този съвременен свят. Примамливо е да се сдушаваме. Затова си мисля, че инстинктивно го защитавам. Особено сега.

— Разбирам. Но и аз не те нападам.

— Знам, и все пак се чудя дали не съм видял що за баща наистина е бил, дали не съм могъл да си позволя да видя, защото съм бил съвсем същия.

— А сега?

Той спря. За секунда.

— Сега какво?

Тя посмя само да го погледне в очите.

— Не — отвърна той. — Абсолютно, твърдо не.

— Добре, но тъй като говорихме…

— Не разбирам как можеш дори да го кажеш.

— Всъщност не съм го казала. Само те погледнах. Но днес говорих с Кристина — нейната реакция на това, че Марк е заподозрян, ми напомни за теб.

— Казала си ѝ?

— Съвсем малко. Спокойно, Уес, тя няма да се обади във вестниците.

— И защо нейната реакция ти е напомнила за мен?

— Много емоционална. Без да гледа в същността на нещата. Кристина е влюбена в него.

— Тя ли ти каза?

— Не.

Той завъртя очи.

— Но жените познават.

— Значи Кристина е влюбена в Марк. А той е най-добрият ми приятел. Дай да изясним нещо — поради тези причини и двамата не вярваме, че е убил жена си, докато е играл голф. Колко странно. Ти мислиш ли, че я е убил?

Сам поклати глава.

— Не. Пържолата ти изстива. Между другото е страхотна.

Фаръл се изправи, целуна я и се върна на мястото си.

— Само искам да кажа — продължи тя, — че ми е трудно да повярвам, че сержант Глицки ходи наляво-надясно и подставя улики, за да съди хората без причина.

— Надявам се да си права. — Той отряза парче месо. — Значи Кристина е влюбена в него?

— От сезона е — усмихна се Сам. — Може би и самата тя още не го знае, но само почакай. Шест месеца…

Уес спря да дъвче. Това бяха точните думи на децата на Уес, когато не беше разбрал за какво говорят. Сега вече знаеше и се почувства неспокоен.

През повечето нощи Сам оставаше при брат си Лари. Търсеше си апартамент по много безразборен начин, но не беше лесно да намериш подходящото място. А тази нощ остана при Уес.

Сега спеше спокойно до него. Фаръл не можеше да заспи, затова внимателно отметна одеялото, стана, нахлузи старата си хавлия и се затътри към дневната, където седна на канапето. Уличните лампи отвън рисуваха картините си по дървените мебели. Беше оставил отворен кухненския прозорец над масата, където със Сам бяха вечеряли, и нахлуващият отвън въздух бе почти ароматен.

Барт се изкатери до него и той разсеяно го потупа. В главата му препускаха мисли. Може би трябваше да напише кънтри песен, за това как седиш си цяла нощ, докато момичето ти спи, как я обичаш, но пък си и тъжен, и какво ли може да направи едно такова селянче като теб. Възможности не липсваха.

Но това не го занимава дълго. Продължаваше да се връща към Кристина Карера… което го караше да си мисли за Марк. Разбира се, както беше казал на Сам, приятелят му имаше желязно алиби. Не, не беше алиби, напомни си той, това беше истината.

Последните двайсет и пет години от професионалния си живот Уес бе прекарал в окопите и калта на криминалното право, бе се занимавал с подбудите и делата на като че ли безкрайна редица от хора, които поради безгрижие, нехайство, пиянство, наркотици или глупост — но странно, рядко поради зли намерения — бяха призовавани да отговарят за грешките си.

Не се измъчваше често с въпроса дали клиентите му наистина бяха направили това, в което ги обвиняваха. Обикновено предпочиташе да ги пита за уликите срещу тях и как могат да ги обяснят. Понякога, ако ги харесваше, измисляше по две-три обяснения и ги оставяше да избират кое им харесва най-много.

Никога не питаше направо клиента дали е виновен. Това си беше работа на съдебните заседатели. По същия начин се стараеше да не задава въпроси, в чиито отговори не беше сигурен и които можеха да го накарат да чуе нещо, което не иска и да знае и да се чуди какво да го прави. А и винаги съществуваше реалната възможност клиентът му да го лъже така или иначе. Това си беше в природата на хората, вярваше той, следователно бе разбираемо и приемливо.

Но този зрял прагматизъм бе на светлинни години разстояние от идеализма, който го бе привлякъл към правото. Просто една рационализация, в каквато се бе превърнала и голяма част от живота му. Правиш каквото трябва. И всичко е наред.

През повечето време.

Последните десет години се бе опитвал да се убеди във всичко това. Такава бе постоянната тема на „бягствата“ му с Марк Духър, който винаги поддържаше противното мнение — не правиш това, което трябва да правиш, а това, в което вярваш.

Преди тези неприятности Фаръл си мислеше, че на Марк му е лесно да си приказва. Никога не му се бе налагало да се бори в работата си, в живота си. Можеше да си позволи лукса на идеализма, можеше да вярва, че винаги е на страната на ангелите. Йов преди проклятията.

Но Духър бе прав за едно. Удобствата изяждаха хората. Правеха ги цинични. Понякога на Уес му се струваше, че безкрайната литания от „достатъчно добро“, „достатъчно добро“, „достатъчно добро“ бе съвършената рецепта за провал. Нямаше такова нещо — съществуваше само най-доброто и всичко останало.

И в най-черните си моменти Уес понякога вярваше, че бракът му пропадна, че бизнесът му изобщо не процъфтя, че никога не постигна това, което си беше наумил — в университета си мечтаеше да работи във Върховния съд — защото се бе изгорил на олтара на „достатъчно доброто“. Господ знаеше, че бе достатъчно трудно да отглеждаш децата, да привличаш нови клиенти, да задържаш старите, да отделяш време за Лидия. Във всичко, което си бе наумил, беше вложил цялата енергия, която си мислеше, че може да отдели, а не цялата, която имаше. А останалата за какво я пазеше?

Това ли бе източникът на посредствеността му? Тайната на разпокъсаността, в която се бе превърнал животът му?

Знаеше защо беше нервен след вечеря. Защото се бе обвързал. Имаше потенциален клиент и най-добър приятел, в който безрезервно вярваше.

А сега и Кристина Карера, неговият албатрос. Защо не вземе просто да изчезне?

И Фаръл ги бе зърнал заедно за малко на моравата на Марк онзи следобед. И тъй като лично беше станал свидетел на връзката между тях, той продължаваше да се връща към най-очебийния факт, който искаше да забрави. Или — още по-добре — никога да не беше го разбирал.

А именно че Марк я бе пожелал от мига, в който я бе видял.

Но какво означаваше това? Нищо, каза си той. Просто поредната среднощна химера, която измъчва или плаши, а на сутринта се оказва сянка, паднала на неравна повърхност, късче бял плат, самотно ветреещо се на далечно дърво.

— Уес?

Тихият шепот на Сам от спалнята. Обезпокоена, очевидно загрижена. Добре ли беше той? Имаше ли нужда от нея?

Потупа Барт за последен път и се надигна. Съмнението, призракът, миражът — каквото и да беше това — щеше да изчезне на сутринта.

Сигурен беше.

24

На следващия ден Глицки отиде в „Морски свят“ с Нат и трите момчета.

Все още не бе намерил детегледачка и реши, че всички имат нужда да прекарат малко време заедно, да сменят обстановката, един хубав ден на открито, далеч от града, щеше да им дойде добре. Затова ги взе от къщата на приятелите им, където спяха напоследък, и подкара колата през залива, на север към Валехо.

В увеселителния парк слънцето грееше силно. Вятърът не спираше да духа, но не хапеше толкова стръвно, колкото в квартала им.

Сега стоеше високо на трибуната и наблюдаваше шоуто на делфините. Айзък и Джейкъб бяха слезли с дядо си на пейките до водата, никой от тях, включително и Нат, нямаше нищо против да се намокри. Но десетгодишният О Джей предпочете да остане сух и не пожела да се отдели от татко си.

Всъщност след като по-големите момчета слязоха долу, О Джей попита Ейб дали може да седне в скута му. И сега се намираше там.

Огромните бозайници заплуваха в басейна, но момчето изобщо не ги погледна.

— Татко, мога ли да те питам нещо?

Откакто Фло се бе разболяла, О Джей винаги започваше с този въпрос. Глицки предполагаше, че причината е в неговата чувствителност — той съзнаваше напрежението, под което се намираха всички, и се стараеше да не го увеличава, като задава въпроси, изискващи отговор. Не искаше да притеснява никого.

Понякога Ейб си мислеше, че малкият му син изобщо нямаше желание да съществува и това го влудяваше. Но той запази гласа си спокоен и отговори, както всеки път.

— Винаги можеш да ме питаш за всичко, О Джей. Не е необходимо да искаш позволение.

И както всеки път, О Джей отговори:

— Но мога ли да те питам нещо?

Търпение, каза си Глицки. Търпение.

— Да, можеш.

— Добре. Ами ако изведнъж вземеш, че се запознаеш с Мерлин?

— Мерлин?

— Да, Мерлин, мигьосникът на крал Артур…

— Магьосникът. Да. Добре. Ясно. Мерлин.

— Да. И ако Мерлин оживее и реши, че отсега нататък всички еднорози ще живеят на земята?

През последните няколко месеци О Джей премисляше различни варианти на темата за възкръсването. Ами ако Робин Худ вземе че оживее и се маскира като нинджа? Ами ако Джордж Уошингтън всъщност не е умрял, ами само е чакал да види дали ще доживее до 300 години и тогава отново да стане президент? Ами ако на Бамби майка ѝ…?

— Възкръсването е невъзможно — каза Ейб нежно, но твърдо. — Смъртта означава, че си си отишъл завинаги. Това е смъртта.

— Татко, това го знам, но Мерлин е бил мигьосник и ако е искал, е можел да се върне и след това да реши еднорозите да живеят на земята.

Искаше да му каже, че и еднорози няма. Момчето беше на десет години, наближаваше пубертета и трябваше да спре да се крие в тези фантазии.

Но не му достигна сила. Той въздъхна дълбоко.

— А сега къде живеят?

О Джей не можеше да повярва, че баща му не знае.

— Ами в облаците, в Земята на еднорозите.

— Хубаво.

— И тогава могат да слязат тук и да живеят на земята и ще можем да ги яздим и дори да си вземем един вкъщи. Ами ако това се случи?

Глицки прегърна силно момчето си и каза това, което винаги казваше в края на подобни разговори.

— Ами ако това се случи, О Джей, ще бъде направо страхотно.

Айзък още беше много мокър. С няколко години надвишаваше пределната възраст от дванайсет години, над която деца на игрището не се допускаха, но не изглеждаше на толкова. И въпреки че Ейб беше полицай и се бе клел да спазва законите, нямаше да го обади.

Той и Нат си бяха оставили обяда — пържени картофки и царевични хлебчета — на една от масите зад тях, а ненаситните чайки бяха отнесли всичко.

Сега двамата мъже стояха до оградата, която отделяше възрастните. Трите момчета се люлееха заедно на една катерушка, направена от такелажни въжета.

Делфините бяха изхвърлили в долната галерия вода, достатъчна да напълни няколко басейна. Нат си беше сресал косата наново, но дрехите му лепнеха по него. Тъпчеше на едно място, кецовете му жвакаха.

— Хубаво място, Ейбрахам, но някой трябваше да ме предупреди, че ще подгизна. Не просто да се намокря.

— Не знаех.

— Но ти не слезе, нали?

— О Джей не искаше да се приближава до водата. Затова не слязох.

— Иска ми се да повярвам. Не ми се ще да мисля, че си прекарал стареца.

— Никога не бих го направил. Не си ме възпитал така.

Поглед настрани.

— Добър отговор. — Нат отлепи ризата от тялото си и задърпа панталоните си. — А и видях, че О Джей е в скута ти.

Глицки кимна.

— Трудно му е. Опитва се да си обясни нещата.

— А ти се връщаш на работа.

— Трябва да работя, татко. С това се занимавам. — Но разбра, че баща му има нужда от повече обяснение. — Виж, семейство Харди са страхотни и Франи се грижи за тях по-добре, отколкото аз бих го правил сега. А така или иначе през по-голямата част от деня момчетата са на училище. Не съм ги изоставил. Виждаме се. Някои нощи спя там. В събота и неделя излизаме. Като сега, татко, точно като сега. Имам много неща да оправям.

— Това го разбирам.

— Е?

— Нищо.

— Какво има?

Нат сви рамене.

— Мисля си просто, това е всичко.

Знаеше какво се опитва да му каже баща му, но не можеше да направи нищо. Трябваше да си вземе голяма отпуска, трябваше всяка вечер да спи при хлапетата, но когато му се обадиха за Шийла Духър, приоритетите му се преподредиха.

Или може би това просто бе възможност да мисли за нещо друго, освен за празнотата. В известна степен баща му бе намекнал, че бяга, че отрича онова, с което трябва да се пребори, че обръща гръб на отговорността си за децата. И може би до известна степен беше така. Имаше нещо да прави, нещо да свърши и то го поглъщаше. Самият факт, че го правеше — независимо от крайния резултат — можеше да го спаси, да му помогне да се справи с този тежък период.

Не беше сигурен, но трябваше да опита.

Ето защо в неделя вечер момчетата се върнаха в къщата на приятелите му, а той седна зад бюрото си на четвъртия етаж и зачете доклада от аутопсията на Шийла Духър, който най-накрая бе пристигнал. Цяла седмица беше на крак — разпита съседите, служителите в игрището за голф, колегите на Духър и всички други, за които успя да се сети. Прегледа първоначалните доклади от лабораторията, проучи видеокасетата на Джими Аш, претърси къщата на Духър (с друга заповед за обиск, докато Духър бе на работа) за тъкани, косми и течности.

Но без аутопсията ръцете му бяха вързани и той го знаеше, а работата в моргата нещо се беше закучила. Обикновено аутопсиите се печатаха за шест седмици, но той бе помолил да избързат с тази.

Сега докладът беше пред него. Той го прегледа веднъж, като се опита да хване смисъла и се зачуди дали не са му дали друг доклад. За друг труп.

Защото според този причината за смъртта беше отравяне.

Какво ставаше, по дяволите?

25

Когато Сам пристигна в девет часа в понеделник сутринта, жената чакаше до входа на Центъра. Представителна, привлекателна, с дънки, боти, жилетка в ярки цветове и лилава барета. От скъпата ѝ чанта се подаваха меките корици на книга на Ейми Тан. Сам спря пред нея.

— Здравейте.

— Здравейте. — Възпитан глас.

— За тук ли чакате?

Въпреки стеснителността си, често срещана на това място, тя излъчваше силна решителност. Дори докато кимаше, очите ѝ обхождаха улицата в двете посоки.

— Мислех, че като за начало, това място е добро.

— Често е така — съгласи се Сам. — Чакайте да отключа.

Даян Прайс бе махнала жилетката и баретата и седеше спокойно на един от плетените столове в малката стаичка зад приемната. По раменете ѝ падаше гъста сива коса. Естествена жена, помисли си Сам, не носеше грим, а и не ѝ трябваше — красиви устни, сиво-зелени очи. Професионално направен маникюр, но без лак.

Беше изчакала, докато Сам сложи водата за кафето — каза си, че е чакала достатъчно дълго, от още няколко минути нищо нямаше да ѝ стане. Звънчето над входната врата се обади, когато Тери, първата от доброволките за днес, дойде на работа.

Сам донесе чашите с черно кафе и седна срещу Даян.

— Малко ми е неловко, но не знаех къде другаде да отида.

Сам чакаше. Всичко щеше да си каже.

Жената отпи от кафето и замълча. След това въздъхна, като че ли доволна от нещо и започна:

— Предполагам, че знаете защо съм тук.

Сам наклони глава.

— Били сте изнасилена.

— Да — отново отпи от кафето Даян и повтори: — Да. Бях изнасилена.

Сам се наведе напред.

— Трудно ви е да го кажете, нали?

— Да. — Едносричната дума увисна между тях. — Беше отдавна. Не знам дали някога ще ми е лесно да го кажа.

— Колко време е минало?

Очите на Даян обходиха отново стаята. Сам имаше чувството, че тя решава дали да продължи с разказа си или не, дали не е прекалено късно да се откаже. Погледите встрани, изчакването.

Накрая остави чашата си и кръстоса ръце в скута си.

— Много. Двайсет и седем години.

— И през цялото време сте мълчали?

Даян стисна ръце, като че ли да се предпази.

— Сега се нарича изнасилване на среща. Познавах го. Изглеждаше толкова добър. През цялото време съм живяла с това. Не мисля, че съм отричала случилото се. Предполагам, че най-вече съм си мислила, че щом се е случило толкова отдавна, как биха могли да се променят нещата, нали?

— Но нещата се променят, разбира се.

Кимване.

— Вече не знам какво изпитвам. Не ми е ясно. За каквото и да е, свързано с това.

— Няма нищо. Защо — както казахте — не започнете отнякъде? Какво чувствате най-вече в този момент?

— Зависи. Това е смешното. Днес предполагам, че съм обидена, защото толкова мисля за него. А в началото беше просто всепоглъщаща ярост, бяс. Но толкова дълго, нали разбирате, съм живяла със съпруга си, била съм майка на големи деца, организирала съм футболни първенства, просто съм живяла, че не виждах какво добро ще направя, ако отново изкарам всичко на повърхността.

— Съпругът ви знае ли?

— Дон. Знае, но… — Мълчание. — Той е страхотен, ала не съм сигурна, че разбира. Не съвсем. — Възпитаният глас ставаше все по-равен, губеше естествената си жизненост. — Мисля, че това, с което се опитвам да се справя сега, е гневът ми от чувството на загуба, че съм погубила такава част от живота си заради тази… тази случка. — Тъжна усмивка. — Смешно е, знаете ли. Не вярваме, че един ден може да промени всичко, искам да кажа, ако направим само едно различно нещо…

— Всички се чувстват така, Даян. Ако това ще те успокои, говорим за един от механизмите, които използваме, за да се товарим с вина. По някакъв начин, поне в известна степен, ние трябва задължително да сме виновни.

Това като че ли не помогна.

— Но наистина се чудя дали вината не е била моя — не само изнасилването, за което, няма съмнение, че аз съм го подвела, но наистина вярвах, че… Нищо не знаех тогава. Бях девствена. Казваш „не“ и трябва да спрат, нали?

— На теория да — кимна Сам.

Даян се отпусна на стола, облегна главата си назад и за кратко затвори очи. Отвори ги и рязко посегна за чашата с кафе. Да върши нещо, което не е свързано с разказването на тези минали истории. Но забрави да отпие.

— Дори сега — каза тя, — дори сега се чудя до каква степен вината е била моя.

— Даян, ако те е насилил…

— Каза, че ще ме убие.

— Ами тогава ти…

Ала жената клатеше глава.

— Не, не само това. Не само изнасилването. Всичко след това. Целият ми живот. — Пак тишина, отново поклащане на главата. — Не, не целият ми живот, преувеличих. Малко повече от десетилетие. Малко. — Изведнъж тя удари ръкохватката на стола. — Господи, как мразя да се чувствам като жертва! Не съм жертва. Не искам да съм жертва.

Сам изчака.

— Преди това щях да ставам лекарка. — Горчив смях. — Не беше смешно — в Станфорд не влизаш, ако си тъп, а през живота си съм получавала само отлични бележки. Бях забавна, умна, хубава. И сега си казвам — от години си го казвам — трябваше да си го казвам, че това… това нещо, то е променило всичко. Че вината не е моя.

— Не е толкова странно, Даян. Нормално е да се чувстваш така.

— Знам. Още не съм изглупяла. Но не виждате ли, че ми се гади от това да се извинявам непрекъснато. Трябваше да се издигна над него, да го оставя зад себе си. Вместо това случилото се ме погълна и аз го позволих. Просто го позволих. — Ръцете ѝ стискаха ръкохватките на стола, от едното ѝ око потече сълза. — Съжалявам. — Тя посегна към чантата, извади кърпичка и изтри сълзата. — Няма защо да се плаче. Глупаво е.

— Не е.

Жената се усмихна снизходително.

— Естествено, обучени сте да го казвате.

Сам нямаше да спори с нея. Да, обучена беше, защото това бе истината. Не беше глупаво да се плаче. Почти всички плачеха.

— Какво се случи, Даян? За какво се обвиняваш?

— За всичко! Не разбирате ли? Бясна съм за това, че ми се случи. Бясна съм, защото наистина се обвинявам, не ми пука каква трябва да бъде модерната реакция. Можех да бъда… Не зная, нещо повече, по някакъв начин. Да бъда онова, което ми е било писано да бъда. А вместо това — тя видимо се отпусна, — вместо това съм това, което съм.

— И толкова ли е лошо?

— Не зная. Сигурно това се опитвам да разбера. Затова съм тук. Не мога да повярвам… толкова малко нещо изглежда.

— Изнасилването? Малко нещо?

Тя кимна.

— Знам, че звучи налудничаво, но точно това си казвам, когато съм изпълнена с ненавист. Толкова малко нещо и аз му позволих да промени живота ми. Единия ден съм в подготвителния медицински курс, изкарвам отлични оценки, ходя на мачове, цялата съм тра-ла-ла, нямам никаква грижа и на следващия ден, обръщам се и съм пълна скръб. Взимам всяка известна дрога в Америка. А това бяха шейсетте години, изборът беше голям. Оцелявам още около година, преди да ме изключат. Спя с всички, все ми е едно. Губя връзка с мама и татко и ми е все едно.

— И какво се случи накрая?

Даян отново докосна лицето си с кърпичката.

— Накрая се събудих. Не знам как другояче да го кажа. Просто се събудих. Предполагам, че не съм искала да умра. И не бях се замислила за това, докато не почина майка ми. Заради нея съжалявам най-много. Ако можеше да ме види сега, всичко щеше да е наред. Но когато тя умря, все още бях онзи друг човек. И тя така и не разбра.

Сам кимна. Нямаше какво да каже. Знаеше, че понякога затварянето на този кръг можеше да е най-трудното нещо в един човешки живот. Мислеше, че Даян Прайс беше на път да направи точно това.

Жената продължаваше:

— И като че ли сега всичко е зад мен. Омъжих се за Дон, върнах се в училище и поне си взех дипломата. Имам двама страхотни тийнейджъри и дори работя в лаборатория, където мозъкът ми е от полза. И получих всичко това, след като спрях да се правя на жертва, просто се хванах за тирантите и реших, че слагам точка, че няма да позволя на тази проказа да продължава да разяжда живота ми. Нямаше да говоря за това, да мисля за това, да го споменавам. То бе в миналото, свършено.

— Но си тук?

— Тук съм.

Сам се поколеба.

— Нещо друго ли се случи?

Даян поклати глава.

— Не на мен, слава богу. Но изведнъж миналата седмица четях вестника и започнах да треперя на кухненската маса. Не можех да се успокоя.

— Какво прочете?

— За онази жена, която била убита, Шийла Духър.

Сам почувства как косъмчетата по ръцете ѝ започват да се изправят.

— Обърнах внимание на името, погледнах заглавието, отворих вестника и там имаше снимка на нея и съпруга ѝ на някакво благотворително събитие тази година. Съпругът ѝ Марк.

Сам знаеше какво ще чуе.

— Мъжът, който ме изнасили.

Отец Горман знаеше защо го викат в кабинета на архиепископа. Не само че отсъстваше от службата, когато полагаха тялото на Шийла Духър, но не беше и на бдението след това, после помоли да не участва изобщо в богослужението на погребалната литургия. Накрая не отиде в дома на Духър.

Сега, в края на работния ден, го накараха да чака почти двайсет и пет минути. Лош знак. По-изтощен не се бе чувствал през живота си. Седмици наред беше спал само по няколко часа нощем, преследван от кошмари не за друго, а за отдавна починалите си родители.

Най-после влезе в аскетичния кабинет. Джеймс Флеърти се изправи зад бюрото си, но не го заобиколи, не предложи веднага да се помирят, както правеше някога. Вместо това устните му се изкривиха в задължителна усмивка, но погледът му изобщо не се промени и той си седна веднага.

— Джин, минавам направо на въпроса — започна Флеърти. — Марк Духър е един от най-доверените ми съветници. Освен това, и неслучайно, е значителен дарител на Църквата и на енорията ти. Оглавява твоето общество „Свято име“, председателства енорийския ти съвет, както и…

Горман нямаше нужда от горещата литания.

— Да, Ваше Превъзходителство. Знам кой е.

Архиепископът не беше свикнал да го прекъсват и в очите му блесна светкавица. След дълга тишина Флеърти продължи:

— Освен това съпругата му бе убита, както добре знаеш. От полицията не го оставят на мира заради някаква политическа вендета. Не е време да изоставяме хората, които имат най-много нужда от нас. В момента този човек минава през ада и намирам за невероятно нехристиянско, да не говорим, че е безчувствено от човешка гледна точка да не сметнеш за необходимо да помогнеш при погребението на жена му или да го посетиш след това. — Той заговори по-нормално. — Марк много го заболя, Джин. Страшно много.

— Съжалявам — отвърна Горман. — Аз… — Не знаеше какво друго може да каже и остави недовършеното изречение да увисне в средата на стаята.

Флеърти изчака за още, но Горман мълчеше.

— Съжаляваш?

— Да.

— Не ми изглежда достатъчно, Джин.

— И за това съжалявам, Ваше Превъзходителство.

Флеърти наведе глава.

— Какво става тук? Вие двамата не се разбирате ли? Спречкали сте се?

— Не.

— Искаш ли да ми кажеш нещо друго? Проверих последните ти доклади и всичко в енорията изглежда върви гладко. Греша ли?

— Не, Ваше Превъзходителство.

Флеърти почука по бюрото.

— Стига с това превъзходителство. Аз съм Джим Флеърти. Познаваме се отдавна. Става ли нещо в енорията ти?

Горман знаеше какво го питат — имаше ли любовна връзка, назряваше ли скандал? Той вдигна парещите си очи към тавана, към стените.

— Имам чувството, че напоследък се намирам под голямо напрежение. Не спя много. Аз…

Отново тази непослушна сричка.

— Какво да направя, Джин? Искаш ли отпуска? Да се откъснеш от всичко за малко?

— Може би, Джим. Може и да помогне.

Архиепископът не мръдна около минута, с присвити устни, немигащи очи.

— Добре — каза той накрая, — нека опитаме.

Фаръл знаеше, че замърсява въздуха. Пурите „Ъпман спешъл“ имаха превъзходен вкус и обикновено се въздържаше да пуши пури в малки помещения, но Крейг Изинг не му харесваше кой знае колко и му бе приятна мисълта, че за да се отърве от миризмата, Изинг ще трябва да даде костюма на химическо чистене. Според Фаръл това беше справедливо — и той се чувстваше измърсен около него, ала Изинг му бе клиент, а клиентите невинаги са достойни за възхищение хора.

— Но нищо лошо не съм направил. В Невада това дори не е престъпление.

Фаръл се изкашля, а след това прокара димна пътечка във въздуха между тях.

— Говорихме ги тези работи, Крейг. Трябвало е да си бил в Невада, когато си го извършил.

Изинг беше на трийсет и шест, в отлична форма и с хубав тен. Вече бе разказал на Фаръл всичко за костюма, който скоро щеше да му се наложи да чисти. Бил му броил 450 долара в Хонконг. Коприна, която на пипане била още по-добра, отколкото на гледане. Ако го намериш в Америка, щяло да ти излезе повече от хиляда.

По-голямата част от деня Фаръл бе прекарал в тази малка заседателна зала в луксозния офис на Изинг. Двамата обсъждаха жалба, с която възнамеряваха да спасят Изинг от затвора. Поне така се надяваха. И Фаръл беше готов да си тръгва.

Сутринта становището на Изинг беше, че е бизнесмен и единственото, което е направил, е да се възползва от една инвестиционна възможност. През последните няколко години бе направил доста сериозни пари от нея. Инвестицията беше проста — Изинг изкупуваше застрахователните полици на болни от СПИН хора, като по този начин, когато те умираха, ставаше техен наследник.

Според него всички се облагодетелстваха по този начин. Болните продаваха обезценените си полици за пари, които им трябваха за болничните им разходи — обикновено шейсет на сто от цената им — а след това полиците се препродаваха от посредници на инвеститори като Изинг, който плащаше между 6 000 и 200 000 долара за тях в зависимост от това колко се очакваше да живее пациентът.

С първите си двама клиенти Изинг беше извадил късмет — бяха умрели почти веднага и за по-малко от година бе направил близо половин милион долара. За негово нещастие щатът Калифорния обяви тази инвестиция за незаконна и сега пред Изинг се мержелееха от две до пет години в щатски затвор и шестцифрена глоба.

— Това изобщо не те притеснява, нали, Крейг?

— Притеснява ме, че се мъчат да ме изкарат виновен. Ето кое ме притеснява. Други какви неща са правили…

Нямаше спор по този въпрос, така че Фаръл не настоя. Вместо това обърна внимание на тактиката.

— Имаш късмет, знаеш ли? Областният прокурор скърца, че съдът провлачва тежките престъпления и е решил да прочисти постните дела, без да отнема много време на съда. Ти минаваш между капките. Иначе щеше доста да се озориш. Това си е направо муцка предложение.

Изинг подбели очи.

— Като е направо муцка, защо ти не намериш парите? — Сделката беше за половин милион долара, предназначени за изследване на СПИН, и двеста часа общественополезен труд за Изинг. — А времето? Откъде да намеря двеста часа?

Фаръл поклати глава.

— Двеста часа са пет седмици пълно работно време, Крейг. Минималният престой в затвора за твоето провинение е две години. Пет седмици. Две години. Помисли си. — Той засмука пурата и крайчето ѝ грейна. Въздухът в стаята придобиваше плътността на мъгла. — Но решението си е твое.

— Това си е грабеж. Трябва да ги съдим.

— Кого да съдим?

— Който го е прокарал този закон. Това е престъпно. Нищо чудно, че този щат никакъв го няма. Човек не може хляба да си изкара.

Уес не знаеше точно колко е изкарал Крейг миналата година, но наемът в този небостъргач никак не беше нисък, а и за последните дванайсет месеца Изинг бе наброил на Фаръл трийсет хиляди долара хонорар, така че му беше малко трудно да съчувства на един предприемач без морал, който се жалваше колко трудно си изкарва хляба в Калифорния.

— Какво става, Крейг? Страхуваш се, че общественополезният труд ще те омеша с местната измет?

— Между другото и това, да. Защо, не си съгласен ли? Ония там ще се омешат с мен, ще разберат кой съм и след това ще ме ограбят. Почакай и ще видиш. Точно така ще стане.

— Означава ли това, че подаваме жалбата?

Изинг задърпа горната си устна, потупа с пръсти по масата пред себе си.

— По дяволите — измърмори той.

— Не знаех дали да се обадя. Притеснявах се за теб.

— Винаги можеш да ми се обаждаш, Кристина. Ще ми е приятно. Но няма за какво да се притесняваш. Голямо момче съм. Ще се оправя.

— Не искам да споря с теб, но не звучиш много добре. А в събота…

— Мислех, че в събота се държах стабилно.

— Това си беше роля. Усещах го.

— Е, да. Но какво можех да направя с всички тези хора там? Не можех да се свия в някой ъгъл и да заплача, нали?

— Не. Съжалявам. Не исках…

— Знам какво си искала да кажеш, Кристина, и съм ти благодарен. Права си. Смяташ, че няма нищо, ако малко си личи. Хората не ме съдят толкова сурово сега. Така ли?

— Естествено, ти го виждаш. Усещаш тези неща.

— Но не е зле да го запомня. И много се радвам, че се обади. В такъв момент не искаш… не искаш да досаждаш на приятелите си. Къщата взе да става доста голяма…

— Марк?

— Тук съм. Мисля си да взема да я продам тази проклета сграда.

— На твое място не бих взимала такива решения сега. Дай си малко време.

— За какво?

— Да се изяснят нещата.

— Те и сега са достатъчно ясни. Май това е проблемът. Всичко е кристално ясно. И така ще бъде занапред.

— Времето лекува, Марк. Ще видиш.

— Добре.

— Съжалявам. Не казвам, че сега не е ужасно.

— Не, разбирам, няма нищо. Виж, не ставам много за разговори напоследък. И съм ти благодарен, че ми се обади. Наистина. След няколко дни ще съм в офиса. Ще се видим ли там?

— Разбира се.

— Добре тогава. Пази се.

Тя внимателно остави слушалката и се загледа в колите, които минаваха покрай прозореца. След това отново я вдигна и натисна бутона за повторно набиране на номера.

— Пак съм аз.

Учуден смях, прекрасен за слушане.

— Как я караш напоследък?

— Бях безчувствена.

— Никак даже.

— Повече, отколкото ми се иска. Не знам какво чувстваш, освен болката, Марк. Глупаво е да се казва, че времето лекува. Може би времето нищо няма да направи. Исках само да ти кажа, че ако имаш желание да си поговориш с някого, аз съм насреща. Само това.

Той не отговори веднага, а когато го направи, гласът му бе дрезгав от потиснати чувства.

— Страхотна си. Благодаря.

Когато Фаръл разбра, че делото със СПИН застраховките ще му отнеме по-голямата част от деня, той се обади и помоли брата на Сам да ѝ предаде, че ще я вземе на връщане и могат да вечерят някъде.

Лари и Сали живееха над Туин Пийкс в пищна къща във викториански стил. Фаръл не бе изкачил и половината стълби към верандата, когато входната врата се отвори. Сам затръшна вратата след себе си и тръгна към него.

— Трябва да поговорим — заяви тя. — Къде се губиш?

— Значи чакай да си изясня — каза той. — Някаква дама…

— Някаква жена, Уес.

Почва се, помисли си Фаръл.

— Добре, някаква жена идва на работното ти място и ти разказва някаква история…

— Не беше история, а истината.

Той спря. Сам направи още няколко крачки.

— Виж сега — вдигна ръка Фаръл. — Аз се опитвам да довърша едно изречение. След това и ти можеш да кажеш едно. Искаш ли?

— Не е необходимо да ми се зъбиш.

— Не ти се зъбя. Мъча се да отговоря в цели изречения на темата, която се опитваме да обсъдим. Сега. Тази жена ти казва, че преди двайсет и няколко години излязла на среща с Марк Духър, завела го в апартамента си и го напила, а след това той я изнасилил.

— И заплашил да я убие.

— Да бе. И това също. И по тази причина, ако е вярно…

— Вярно е.

— Ако е вярно, трябва да изоставя приятеля си, когото познавам цял живот и за когото ти сега вярваш, че е убиец. Така ли излиза?

— Така.

— Убил е съпругата си, защото се предполага, че е изнасилил тази жена?

— Уес, не ми се прави на адвокат. Не се предполага, че е изнасилил жената. Наистина го е направил.

— Не, чакай малко. Тя го е поканила в апартамента си, затрупала го е с питиета, започнала е да му се сваля…

— И след това му е казала да спре, а той не е спрял. — Гледаше го с онзи поглед — очите ѝ бяха сурови и предизвикателни. — Това е изнасилване.

— Ex post facto.

— Какво означава?

— Означава, че сега се смята за изнасилване. Тогава не се е смятало за такова. Като хората, които сега говорят, че Линкълн е бил расист, а тогава подобно понятие изобщо не е имало. По днешните стандарти преди сто години всички са били расисти. Същото е и с отдалечените във времето изнасилвания. Въпрос на семантика.

— Никаква семантика не е това. Той я е изнасилил.

— Не казвам, че старото изнасилване не е изнасилване. Казвам, че преди трийсет години много момичета са казвали „не“, а са имали предвид съвсем друго.

— Няма да почна да ти обяснявам колко първобитно звучи това, Уес, но точно тази жена не е спряла дотам. Опитала се е да го отблъсне и той ѝ е казал, че ще я убие.

— Не е вярно.

— Какво? Как можеш…?

— Защото познавам Марк Духър. Няма да убие някой в колежа заради едното чукане. Хайде де, Сам. Ти се занимаваш с изнасилвания, за бога. Знаеш как става. Тя го кани…

— Тя си го е търсела, така ли? Не на мене тия!

— Не знам дали си го е търсела. Не съм бил там, но във всеки случай не е било същото, като че ли се е спотайвал в храстите и се е хвърлил отгоре ѝ, когато е минавала оттам.

— Същото е, Уес. Там е цялата работа.

Стояха в средата на повитата в мъгла улица, под мъждукащата светлина на една от уличните лампи на Чърч стрийт. Уес бе мушнал ръце в джобовете си. Не беше взел предвид тази разходка на открито и замръзваше в костюма си.

Опита се да се успокои, да си поеме дъх, да не позволи на караницата да се разрасне още повече. Щяха да се разберат. Просто точно в този момент се бяха нахвърлили един срещу друг. Реши да отстъпи малко, да разреди напрежението.

— Виж, Сам. Хайде да отидем някъде. Да седнем. Може да хапнем нещо. Да се успокоим.

Тя скръсти ръце.

— Спокойна съм. И какво си мислиш ти? Дай да я заведа някъде, където няма да може да се прави на интересна. Няма да мине.

— Нищо подобно не си мисля. Реших, че можем да проведем един разумен разговор между възрастни хора на някое по-удобно място.

— Мястото си беше окей, докато не почнахме да говорим за това.

— За изнасилването или това, което ти наричаш изнасилване?

— Което наричам изнасилване? Майната ти, Уес, очаквах повече от теб!

— И викането много помага.

— Така ли? — Сега тя наистина викаше. — Пак ме поставяш на мястото ми. Правило номер едно — никога не говори по конкретния въпрос, в никакъв случай. Господи!

— Бих искал да говоря конкретно, Сам, но първо не мога да довърша и едно изречение, освен това ми крещят, задникът ми вече е замръзнал, а на всичкото отгоре ме изкарват какъв ли не, само защото съм предложил да отидем и да седнем на някое топло местенце. Я стига! Аз никого не съм изнасилил. Аз ли съм врагът?

— Приятелят на моя враг също е враг.

Фаръл се хвана за главата.

— Това беше добре. И откъде си го чула? От Калил Гибран или от устава на организацията за освобождение на Палестина?

— Въпрос на здрав разум. На оцеляване.

— Не мислех, че сме го докарали чак дотам.

— За всички жени е въпрос на оцеляване.

— И това ми хареса. Какво правиш ти? Да не пишеш сборник с феминистични лозунги?

— Майната ти.

Сам се обърна и закрачи.

Той тръгна вбесен след нея.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Много дълго вече работиш в онзи център.

Тя се завъртя.

— Точно така. Разбира се, че това е причината. Жените не трябва да работят, нали, Уес? Изобщо не трябва да си имат собствен живот.

— Точно това исках да кажа, Сам. Точно така мисля. Чудя се дали можеш още малко да извъртиш нещата.

— Разбира се. В края на краищата нали съм жена и нищо не мога да направя както трябва.

— Дай да ти кажа нещо. Точно тук сбърка. Приятелят ми не е убил жена си и много ще се учудя, ако е изнасилил и тази дама. Видяла е името му във вестника и е решила да блесне. Помислила ли си за това?

— Не, Уес, изобщо не съм се сетила за това. Майната ти! — Тя отново се обърна и тръгна. После спря и го погледна: — Чух я. Видях лицето ѝ. Това наистина се е случило, по дяволите, независимо дали го вярваш, или не.

— Какво се е случило? Може би е казала „не“ преди трийсет години и чак досега е забравила за това? Бас ловя.

Сам не каза нищо.

— Потърсила ли е помощ? Казала ли е на някого? Отишла ли е в полицията? Направила ли е изобщо нещо? Не.

— Животът ѝ се е провалил. Това е променило всичко.

— Много ми е мъчно. И я виж сега, каква изненада! Марк Духър се появява по телевизията и изведнъж всичко ѝ се връща. И — тук е най-хубавото — това означава, че най-добрият ми приятел, когото познавам от сума ти време за разлика от теб, е убил жена си, която е обичал и с която е създал семейство. Моля те, Сам, я се опомни! Нелепо е.

Този път тя си тръгна, без да се обръща.

— Ей, Барт. Татко си е вкъщи.

Беше десет часа.

Кучето стана, прозина се и бавно тръгна към господаря си. Уес разсеяно го потупа, след това се затътри към кухнята, включи лампата и провери за кучешки изпражнения. Плащаше на едно момиче, което въртеше бизнес с графики в сградата, да извежда Барт два или три пъти на ден, като понякога и това не беше достатъчно. Но не и днес.

В хладилника имаше няколко кутийки бира „Ролинг Рокс“. Уес извади две, отвори ги, изпи едната, дръпна един от столовете и тежко се отпусна до масата.

Имаше чувството, че е на сто години.

Изпитваше болезнено желание да вдигне телефона и да се извинява чак до сутринта. Но не помръдна. Телефонът също. Той отново надигна бирата и се втренчи в тъмнината през прозореца.

Това не трябваше да се случва. Всичко вървеше толкова добре, както никога в живота му, дори по-добре — помисли си той — отколкото някога беше с Лидия, когато бяха млади и сигурни, че са влюбени.

По време на първата вълна физическо удоволствие и през следващите седмици на нарастваща интимност се бе опитал да не мисли за избухливостта на Сам. След първата нощ, когато го бе изхвърлила, като научи, че защитава Левън Коупс, бе предпочел да си мисли, че причината се корени в несигурността и алкохола.

Но явно не беше така.

Добре стана, че го разбрах по-рано, помисли си той, но не беше в настроение да гледа оптимистично на каквото и да било.

На път за вкъщи си бе блъскал мозъка да си спомни за всички отрицателни неща у Марк. Но те бяха толкова малко наистина.

Веднъж в колежа, след годежа му с Шийла, Марк ѝ беше изневерил. Но след това чувството за вина го преследваше дълго време — бе го споделил с Уес на едно от „бягствата“ им, чудеше се дали да отмени сватбата, защото е толкова лош.

Беше зашлевил сина си Марк младши през лицето, защото той си бе хвърлил бухалката по средата на един бейзболен мач. Това беше най-ужасният момент на Марк. Но тогава той работеше по осемдесет часа на седмица и се опитваше сам да спаси западащата си фирма. И дори от този случай се опита да извлече нещо положително — подейства му като един вид студен душ. Работеше твърде много, пренебрегваше истински важните неща. Семейството, духовните ценности.

По някакъв начин тези прегрешения успокояваха Уес по отношение на характера на приятеля му. Марк далеч не беше съвършен. Естествено, бе грешил — човешко е. Бе правил неща, от които се бе срамувал. Но, ето защо, според Уес, той беше хармоничен човек. Не толкова стегнат, не задържаше в себе си всички лоши импулси, заради които един ден можеше да експлодира.

Затова се опита да разбере причината, защо изведнъж от толкова много места се бяха затекли да оклеветят и очернят Марк Духър.

Първо бе завистта. Марк беше богат, могъщ и, допреди няколко месеца, пълен късметлия. Точно този тип човек, който малките хорица искаха да видят очернен.

След това онази работа с Транг, политически мотивирана и неоснователна, беше пробила бронята на Духър. А Уес знаеше, че една от непоклатимите истини на живота е, че обвиненията водят със себе си още обвинения.

И сега — накрая — бикът беше ранен, куцаше. Бе дошло времето да го довършат. Всички изоставяха Марк. Хората се редяха на опашка да стрелят в него, когато най-малко можеше да се защити.

Е, Уес не беше герой и нямаше как да ги спре, но пък можеше да застане пред приятеля си и да се опита да го защити, докато той не събере силите си.

Убийството на Транг. Онази история с изнасилването. Враговете стягаха редиците си и не беше нужно да мисли много, за да се сети какво следваше. Щяха да го обвинят в убийството на Шийла.

Уес знаеше, че ще е последната защита. И сега — каквото и да изровеха и да хвърлеха срещу приятеля му — той беше сигурен, че няма да е вярно.

Уес щеше да го защити.

26

Седмица по-късно Тию най-после отбеляза собствен напредък по случая.

Не без притеснение той подкара плимута си през изхода на магистралата при Менло Парк, след това шейсет километра надолу по полуострова на юг от града и най-накрая потърси тесния вход към паркинга на административната сграда на организацията на ветераните. Пътят дотам му напомни за Шеста улица между „Мишън“ и „Брайънт“ в Сан Франциско — най-опасното каре за разходки.

Въпреки че този район се водеше като относително спокоен, оживената главна улица на малкия град представляваше територия, окупирана от психиатрично болните бездомници — трайното наследство на Рейгън. Полицаите им казваха „осемстотни“ или „пет едно петдесет“; тези имена отговаряха на номерата на клаузите в правилника за Социална помощ, но както и да ги наречеш, това си беше пълна трагедия. Скитници, наркомани, клошари.

Тию ги виждаше всеки ден из града, но тук, на две крачки от Силиконовата долина, където слънцето не спираше да грее и богаташките имоти събираха слънчевите лъчи, бедността и отчаянието изглеждаха особено потискащи.

Освен това ясно съзнаваше какви проблеми може да има тук с националността си. Мъже в стари военни униформи — сами или на малки групи — пръснати тук и там по главната улица и под дърветата, които осигуряваха сянката на паркинга. Тию знаеше от коя война са ветерани.

И колкото и време да минеше, в мозъците на някои от тези момчета винаги щеше да бъде 1968 година.

Той излезе от колата. Според стандартите на Сан Франциско това тук си беше убийствена жега. Още нямаше обяд, а температурата надвишаваше 25 градуса. Тию бе облечен в светъл ленен костюм и реши, че може да остави шлифера си в колата. На шейсет километра оттук в Сан Франциско ръмеше и температурата беше около 10 градуса.

Няколко мъже в стари анцузи се побутнаха, докато минаваше покрай тях на път към огромните врати, но той се усмихна, поздрави ги, подмина ги и влезе в сградата, преди онези да направят и две крачки.

Мястото приличаше на болнично заведение и миришеше на такова. Покритият с линолеум широк коридор вадеше ехо от всяка стъпка. От лявата му страна високият до кръста плот разделяше правителствените работници от ветераните, повечето от които чакаха да ги извикат по номер. Над плота, на зелената лъскава стена, висяха в дървени рамки портретите на всички президенти от Айзенхауер насам, както и на солидна сбирка от адмирали и генерали (включително и Айзенхауер в униформа). В дъното на коридора голям прозорец пропускаше много светлина.

Тию постоя за минута, зачете се в правилника на сградата, докато събере кураж. Постепенно осъзна, че шумът зад него беше утихнал.

Реши да не обръща внимание на това, откри номера на стаята, която му трябваше, и тръгна право натам.

— Ей!

Някой викаше след него, но той стигна до големия прозорец, зави наляво и тичешком изкачи стълбите.

Имаха късмет, че намериха Чаз Браун тук, в центъра по дезинтоксикация. Нито Тию, нито Глицки имаха представа накъде може да ги отведе той, но Глицки ръководеше това разследване и бе изпратил Тию да го разпита.

Миналия четвъртък и петък той беше тичал нагоре-надолу, за да намери Чаз Браун или Майкъл Линдли, двамата оцелели от взвода на Духър във Виетнам. Духър сам им бе дал имената по време на разследването на убийството на Транг.

Сега на Ейб му миришеше на кръв. Каза на Тию, че просто трябва да намерят всичко възможно за Духър, от какъвто и да е източник. Глицки действаше в Сейнт Франсис Ууд, говореше със съседите, претърсваше заложните магазини в съседните квартали, като още се надяваше да намери байонета, дрехите, които Духър беше носил, каквото и да е.

А Тию тръгна да търси поредния липсващ човек.

Чаз Браун не беше напълно изпаднал. Вярно бе, че в избелелите дънки и размъкнатата тениска, с дългата и немита посивяла коса и брада не приличаше на някой, който работи за прехраната си. Но очите му бяха ясни, ръкостискането — здраво.

Дойде навреме в кабинета на съветника си, точно на обяд, и не показа никакви предразсъдъци спрямо Тию. След няколко минути Тию предложи да го заведе на обяд. Наблизо имаше страхотна пицария, наречена „Франки, Джони и Луиджи“.

Браун тежеше не повече от седемдесет килограма при височина почти метър и осемдесет — като че ли не би отказал едно добро ядене.

Освен това Тию си помисли, че ще може да поговори по-откровено с него, ако го отведе далеч от съветника му.

И така те седнаха под един чадър на бели и зелени ивици и си поделиха голяма пица, от която Тию нямаше да успее да изяде и едно парче. Един резен, препълнен с чушлета, наденички, маслини, гъби, пеперони, сирене и аншоа, тежеше почти половин килограм.

Като съдеше по това как Чаз започна да пие, Тию прецени, че той сам ще изпразни цялата кана бира, която беше поръчал. Вече начеваше третата си чаша. Тию пиеше студен чай.

Двамата мъже още не се бяха отпуснали, но бирата развързваше езика на Чаз. Джобният касетофон се въртеше и вече бяха обсъдили миналото на Тию, като бяха стигнали до извода, че е твърде млад да е бил във Виетнам. И баща му, който през цялото време беше и си остана антикомунист, не бе носил униформа. Старият господин Тию бе капиталист, занимаваше се с търговия с коприна в Сайгон и трябваше да се изсели, когато градът беше изоставен от американските войски. Значи Тию и Чаз бяха нещо като съюзници.

— Тогава ми се смени името. — Браун беше изтъкан от нерви. Тикове, почесвания, очите му непрекъснато шареха наоколо. Но говореше ясно, макар и малко бързо. Може би бирата щеше да го успокои. — Преди това бях Чарлз, Чарли Браун. Като малък бях готов на всичко, само и само да не се казвам така и естествено името ми се лепна. После отидох във Виетнам и Духър заяви, че в неговия взвод Чарлита няма да има. Аз съм бил Чаз. Значи Чаз. Тогава си мислех, че това е добро предзнаменование. Мислех, че Духър е готин. Виждаш колко съм бил наясно с нещата.

Тию не искаше да го спира и не каза нищо, докато Браун отпиваше голяма глътка бира и за миг очите му се изпразниха. Още една глътка и пак празнота. Примигна, очите му се фокусираха и тогава изведнъж:

— След това се опита да ми стане приятел.

— След кое?

Чаз се взря в него, после отново стрелна поглед встрани.

— Нали знаеш?

— Не знам.

— За дрогата. Мислех, че за това си дошъл.

Всъщност Тию искаше основно да го разпита лесно ли са се изнасяли байонети и пистолети от страната след войната. Вместо това, чудо на чудесата, Браун поемаше в друга посока.

— Каква дрога? — Изведнъж лицето на Браун се изопна. Тию да не се опитваше да го будалка? Другарството — пийването, хапването — изчезна. Промяната в Браун беше очевидна. Изведнъж Тию се превърна в проблем и това нямаше да помогне на разследването, затова той реши да даде заден ход. — Дрогата не ме интересува, Чаз. Интересува ме едно убийство.

— Да де. — Без смисъл, без успокоение.

Тию го понатисна.

— Виж, Чаз, изобщо не ми влиза в работата какви наркотици вземаш или си вземал. Искам да го разбереш. Ето — той посочи касетофона между тях на масата, — казвам ти го и това се записва. Разговорът ни няма нищо общо с теб, освен че знаеш нещо за Марк Духър. Той е вземал наркотици, така ли?

Браун се премести от яркото слънце под сянката на чадъра. Изтри високото си чело и отново отпи голяма глътка бира.

— Всички взимаха наркотици — каза накрая той. — Всички. — Почеса врата си. — Духър ни ги купуваше. Беше връзката.

— Марк Духър е продавал марихуана?

Браун се засмя.

— Марихуана ли? Я ме погледни, да не мислиш, че съм се докарал дотук с марихуана? Че след трийсет години мозъкът ми се е изпържил от някаква трева? — Той поклати глава, изумен от наивността на Тию. — Тук говорим за големи лайна. — Тию смръщи вежди. — Крек бе, човече. Хероин.

— Марк Духър е продавал хероин?

Тържествено кимване.

— Точно това казах. Точно това. Не само на мен. На целия взвод. Получаваше за себе си безплатно и го продаваше на момчетата си. Правеше ни услуга, най-ниската цена във Виетнам.

Смразен от току-що чутото, Тию се облегна назад.

Но Браун продължаваше:

— И знаеш ли, ако погледнеш реално нещата, Духър позволи това да се случи. Негова работа беше да ни държи във форма. Вместо това той ни друсаше.

Тию се наведе напред.

— Какво е направил?

Браун хич го нямаше с конкретните въпроси. Като че ли го плашеха. Той се облегна назад, но по този начин отново се намери на слънце и затова пак се приведе над масата.

— Ако не си знаел за това, защо си дошъл?

— Исках да видя дали момчетата от вашия взвод — по-специално Духър — са пренасяли незаконно оръжия. Знаеш ли дали Духър го е правил?

— Защо?

Въпреки че това нямаше нищо общо с Шийла Духър, която беше неговия случай, Тию подкара с каквото имаше.

— Мислим, че Духър е използвал байонет, за да убие един човек.

Лицето на Браун се разкриви в усмивка. Тию току-що му бе доказал нещо.

— Да бе — провлачи той.

— Какво?

— Той така очисти и Нгуен.

От този мъж Тию се учеше на изкуството на разпита — никога не задавай конкретни въпроси. Просто го оставяй да говори.

— Нгуен ли?

— Пласьорът. Андре Нгуен. Имаше малко магазинче точно извън Сайгон и се правеше, че продава зарзават. — Тию сигурно изглеждаше объркан, защото Браун остави халбата си и доближи лицето си до неговото. — Хайде бе, човек! Онзи, когото Духър уби.

Историята излезе наяве. Не беше имало засада с взвод от надрусани войници. Нгуен бе продал на Духър лош или може би прекалено добър хероин. Както и да е, всички с изключение на двама предозирали.

— И това никога не е било докладвано?

Отново последва израз, който показа, че Тию живее в един свят, а Браун в друг.

— Духър покри всичко. Той нямаше нищо общо. Ние — аз и Линдли — също нямахме нищо общо. Взаимно си осигурихме алиби. Били сме на пост, момчетата в лагера се надрусали с тези боклуци и готово.

— И са ви повярвали?

Браун кимна.

— Но това не е всичко. — Глътка бира. — Проблемът е, че Духър знае, че вината е негова. И ние го знаем. И след това той иска да бъдем приятели. Да е сигурен, че аз и Линдли не му се сърдим.

— Как се опита да ви стане приятел?

— Уреди да заминем — аз и Линдли — в Хаваи. Знаеше как да получи това, което иска. Мислеше, че ще ни покаже как да си изкараме добре и така ще компенсира другото, ей такива лайна. Линдли не пожела да отиде.

— Защо? — Въпросът беше конкретен и Браун отново се поколеба, но Тию не можа да се спре. — Чаз, защо Линдли не е искал да отиде?

— Мислеше, че ще ни убие и двамата.

— Защо?

— Защо? Защото знаеше, че е затънал жестоко. Само да се обадим и щяхме да го разкатаем. Бяхме единствените свидетели и освен това бяхме бесни.

— Яд ви беше на Духър?

Браун сви рамене.

— На всичко бе, човек. Там се сдушаваш яко с момчетата. На двайсетина години си и изведнъж само ти оставаш жив. Как да не побеснееш?

Тию не можеше да не се съгласи.

— Но ти си отишъл при Духър? В Хаваи.

Чаз кимна.

— Бях сляп. Според мен никого нямаше да убие. Линдли просто бе откачил, така си мислех.

— Сега не мислиш ли така?

— Е, той не се опита да ме убие. Ето ти доказателството.

Очите му като че ли отново се изпразниха, но Тию усети, че Чаз крие нещо. Той посегна към дръжката на халбата си, но виетнамецът учуди сам себе си, като се пресегна и сграбчи китката му.

— Какво? — попита той.

— След това винаги съм си мислил, че ако и Линдли беше дошъл, Духър щеше да ни убие. Когато отидох сам в хотела му, той направо изперка, умълча се, все едно какви сме такива копелета, той искал да си прекараме добре, а ние…

— И какво стана онази вечер?

— Нищо. Напихме се. Честно да ти кажа, за пръв път видях някой да се напие повече от мен. Може би малко ме е било страх от него, да не направи нещо. — На опустошеното лице на Браун се появи момчешка усмивка. — Много ром излях под масата онази вечер. Още ме е яд.

— Сигурно. — Тию отново го върна на основната тема. — И след това станахте приятели, така ли?

— Силно казано.

— Защо?

— Защото той беше офицер. — Този път Чаз успя да докара чашата до устните си. — Не, не беше и това. Беше жалък. Това е причината.

— Жалък?

Кимване.

— Случвало ли те се е някога някой толкова да ти се натиска да ти стане приятел, че да не можеш да го траеш?

— А Духър искаше да станете приятели?

Сега вече всичко му се връщаше и Браун започна да върти глава.

— Не, не. Искаше да му простя, това искаше. Докато бяхме живи и докато той не ни убиеше, искаше ние да знаем колко зле се чувства, как го е доказал, как е искал да се реваншира, майната му.

— Как го правеше?

— Това няма да ти кажа. Ченге си.

— И какво от това?

Тию продължаваше да държи китката на Чаз, който изведнъж се усети, измъкна си ръката, приближи халбата до устните си и я надигна. Пресуши я. Пое дълбоко въздух.

— Значи той уби Нгуен, онзи, който ни доставяше хероина. Отишъл в магазина и го наръгал с байонета си, а след това изтрил шибаното острие в пижамата му. Всичко ми разказа, като мъж на мъж, как поел този риск и така нататък, за да отмъсти за момчетата. И аз да му простя, да го видя какъв герой е. Вярваш ли ми?

— Господи! — Глицки седеше до масата в една от стаите за разпит на четвъртия етаж. Изключи касетофона.

— И аз така мисля — обади се Тию, — но го изразих по друг начин.

— Изтрил си байонета в пижамата на оня!

— Това и на мен ми е любимото. Мислиш ли, че на Драйсдейл ще му се види достатъчно?

— Натам върви. Но аз още не съм ти казал другите новини.

— Какви са?

— Получихме резултатите от изследването на кръвта. Знаеш ли какво е ЕДТА? — погледна бележките си Глицки.

— Разбира се. Етиленедиаминететраацетинова киселина. — Глицки зяпна. — Сестра ми е медсестра — обясни Тию. — Препитвах я преди изпити. И какво за нея?

Глицки клатеше глава.

— Значи си мислиш… повечето хора си мислят, че след като им вземат кръв, я слагат в нещо, затварят я по някакъв начин, изследват я или там каквото правят, нали?

— Да.

— Да, но често се налага да добавят някакъв антикоагулант към кръвта, за да не се съсири и това, синко, е ЕДТА. Всъщност не е и точно така. Не го добавят към кръвта. Той си е във флаконите. Отгоре нали са с лилави запушалки.

— И какво?

— Става въпрос за кръвта по леглото на Шийла. За която се предполага, че е на извършителя, който се е порязал при боричкането. Кръвта не е на Духър, но знаеш ли какво?

— Нещо общо с ЕДТА, нали?

Глицки почти се усмихна.

— Имаш бъдеще в тази професия, Пол. Кръвта по леглото на госпожа Духър е наситена с ЕДТА.

— Което означава?

— Че Духър е намерил някаква кръв — може би от лекаря си, може би оттам, откъдето е намерил хирургическата ръкавица, нямам представа. Решил е да я разлее насам-натам и да ни прати, нас, празноглавците, да търсим някой с кръвна група А положителна или с други думи, не може да е той. Но за негово съжаление, флаконът, който е взел, не е бил чист.

Тию зацъка с език.

— И откъде е можел да знае?

Глицки се изправи.

— Трагедиите са пълни с подобни въпроси.

27

Във вторник сутринта, в десет и петнайсет, Глицки, Тию, Аманда Дженкинс и Франк Батист застанаха пред бюрото на Арт Драйсдейл. Вратата на кабинета беше затворена.

Седнал зад бюрото си, Арт ги оглеждаше.

— Колко ми е хубаво, че всички накуп сте се сетили за мен. Курабийки щях да опека, ако ме бяхте предупредили. Тази песен знаете ли я? Не я ли знаете?

Глицки беше сигурен, че Тию я знае, но не иска да привлича внимание върху себе си. Останалите се спогледаха. Заговори Аманда Дженкинс.

— Арт, искаме да поговорим за Марк Духър.

— Какво за него?

— Убил е жена си — обади се Глицки.

— Добре де. Проблемът какъв е? Всичките ли трябва да се изсипете, за да ми го кажете?

Глицки реши и да продължи:

— Проблемът е, че освен това е убил и Виктор Транг, а Франк ми казва, че господин Лок може да има нещо общо със спирането на разследването. И ако по някакъв начин политически е вързан с Духър…

Драйсдейл вдигна ръка.

— Чакай малко. Крис Лок не е спирал никакво разследване. Точка. Крис Лок не пречи на правосъдието и за това няма да говорим. Ясно ли ви е?

Всички кимнаха.

Драйсдейл посочи шефа на отдел „Убийства“.

— Франк, казвал ли съм ти да спреш да се занимаваш с убийството на Транг?

Батист преглътна.

— Каза, ако скоро не получим някакви истински доказателства, да задвижим напред.

— И получихме ли някакви истински доказателства? Които да издържат на превратностите на един процес?

— Не.

— Добре. Толкова по старите неща. А тези приказки за жена му какви са? Шийла беше, нали?

Глицки отново се обади:

— Иска ми се да ти разкажа всичко — малко е объркано — и след това ти ще ми кажеш какво мислиш.

— Ейб, извинявай. — Драйсдейл се обърна към Аманда: — Това чула ли си го вече?

— Да, господине. Но и за Левън Коупс бях чула, а стигнахме до различни изводи.

— И това ли е като Коупс?

Глицки се намеси:

— Прилича на случая Коупс по това, че знаем извършителя. Още от началото.

Стиснал здраво устни, Драйсдейл клатеше глава.

— Знаеш ли колко кофти започва да ми става?

— Точно заради това търсим съвет от теб.

Смехът на Драйсдейл отекна в малката стая.

— Прекрасно. Нека се запише, че съм затрупан от изблици на искреност и доверие. — Той се наведе напред и опря лакти в бюрото. — Добре, хайде да ви чуя. Ако ми хареса, ще го разкажа на жена си. Ако и тя го хареса, ви пускам на разширен състав от съдебни заседатели. Обещавам.

По-късно, към единайсет и половина, Драйсдейл навря глава в отдел „Убийства“, видя Глицки зад бюрото му и тръгна към него.

— Обадих се на Лу. — Имаше предвид Лу Гърка. — Днес специалитетът му се казва „гръцка пица с пиле кунг пао“. — Съпругата на Лу беше китайка и често менюто изобилстваше с подобни интересни кулинарни мешаници. — Поръчах и за двама ни и ще е готово след… — Драйсдейл погледна часовника си, — точно седем минути.

— Вкусно звучи — изправи се Глицки, — но идвам само защото искам да видя как го правят. И аз го готвя в нас и никога не се получава.

Настаниха се в едно сепаре в задната част на затъмнения ресторант. Масата се намираше под нивото на улицата. Прозорците с дървени щори започваха на височината на главите им, а отвън гледката включваше две кофи за боклук, залостената задна врата на някакво бюро по труда и множество графити.

По време на срещата в кабинета си Драйсдейл беше слушал внимателно и бе казал, че иска да прегледа докладите, но по принцип няма да има нищо против предявяването на обвинение срещу Марк Духър.

Ала с Глицки се познаваха по-отдавна и точно по тази причина сега обядваха заедно.

Самият Лу кръжеше около масата им и се чудеше как се възприема днешния му шедьовър.

— Хубаво е — говореше Драйсдейл, — но честно да ти кажа, Лу, козето сирене не бих го сложил.

Лу беше на петдесет и няколко години, двайсет и пет от които бе прекарал в този зимник, затова изглеждаше на сто. Все пак живият поглед все още огряваше издълженото му печално лице.

— Ама козето сирене прави ястието гръцко.

— Защо трябва да е гръцко? — намеси се Глицки. — Защо не правиш пица с пиле кунг пао като всички останали?

— И преди ли си го ял това? — обезпокои се Лу. Тук беше Сан Франциско, град с много ресторанти и Лу представяше кухнята на съпругата си като уникална, каквато всъщност и беше. Не особено добра, но пък никой друг не готвеше така.

— Лу, в „Кръглата маса“ го готвят същото, но без сиренето.

Гъркът се обърна към Драйсдейл.

— Този ме занася.

— Възможно е — съгласи се Арт. — Чакай да ти дам една идея. Пилето. Защо не го сервираш върху ориз? Остави пицата. Наречи го „пиле кунг пао“.

— Но тогава ще си е китайско ястие. — Лу бе съкрушен. — Всички го правят. Хората идват тук да ядат и щом е „Лу Гърка“, очакват нещо гръцко, нали? Още малко да оставя жената и ще се превърнем в „Лу Драконовата луна“. Става въпрос за етническата ми принадлежност.

Глицки отхапа от пицата.

— Като се замисля, може да оставиш сиренето и да поръсиш с малко лозови листа.

Лу се впечатли.

— „Кунг пао долмас“. Какво ще кажете?

Драйсдейл кимна.

— Заслужава си да опиташ. Ейб?

Глицки гледаше с празен поглед през прозореца.

— Ейб — повтори Драйсдейл. — Тук ли си?

— Разбира се.

— Какво ще кажеш за „кунг пао долмас“? Как ти се струва?

Глицки отнесено кимна:

— Не е лошо. Никак дори.

Истинската причина за обяда.

— Сега за няколко минути ще се преструвам на досаден и дребнав адвокат защитник, който си пъха носа навсякъде — започна Драйсдейл. — Виждам, че с Аманда здраво сте се хванали за това и чувствам, че всеки момент случаят ще гръмне. По тази причина бих искал да ми отговориш на няколко въпроса, които съм сигурен, че свръхбдителните ни медии няма да пропуснат да зададат, а за шефа ми да не говорим.

Пицата беше изядена, чиниите вдигнати. Глицки бе прегърнал чаша горещ зелен чай.

— Давай.

— Почвам. Духър се прибира от работа и носи шампанско, в което възнамерява да сипе хлоралхидрат, така че жена му да се тръшне и той да може по-късно да се върне и да я убие. Но когато идва втория път, тя вече е мъртва. Това ли ви е теорията?

— Да. — Което, разбира се, беше основният проблем. — Ама той не знае, че е мъртва. Разработил си е план и не губи време, целият е напрегнат. Идва, казва си слава богу, че не се е събудила, не мърда, намушква я, премества тялото така, като че ли е имало борба и се връща на игрището за голф, преди някой да е забелязал, че го няма.

— Нямало го е, Ейб. Поне половин час. И никой да не забележи? Говорил си с хората там, нали? Както и да е, няма значение. Дай да се върнем назад. Казваш, че я е отровил с хлоралхидрат, така ли? Откъде знаем, че тя сама не го е взела? Ами ако е самоубийство?

Глицки бавно въртеше чашата.

— Значи смяташ, че Духър изчаква, докато жена му се самоубие, след това влиза, намушква тялото с нож и инсценира кражба. — Той поклати глава. — Не, Арт. Не е самоубийство заради раната с нож. Не е кражба заради хидрата. Освен това хлоралхидратът не беше в достатъчни количества, за да я убие.

Драйсдейл разпери ръце.

— Мислех, че е отровена. Нали каза за хлоралхидрата…

— Това ѝ е дал Духър, за да я обездвижи, да я накара да заспи. Но не е знаел, че менопаузата ѝ създава проблеми и вече е вземала антидепресант „Нардил“. Освен това същия този ден е била взела и „Бенадрил“. Сутринта са ѝ правили противоалергична инжекция. Вече е била доста надрусана. Хлоралхидратът просто е довършил работата.

— Добре — въздъхна Драйсдейл. — И какво точно ни остава? Намушкването с нож е престъпление, но не е предумишлено убийство. Никакво убийство не е да прободеш мъртво тяло.

— Предумишлено убийство е да отровиш някого.

Драйсдейл се облегна назад.

Глицки се приведе над масата и в гласа му се прокрадна друга нотка.

— Ще се получи, Арт, слушай — аргументът на Аманда няма да е, че е искал да я убие с хлоралхидрат, въпреки че това се е получило. Не е искал да я убие, докато по-късно не я е намушкал, но е възнамерявал да ѝ даде отрова и тя от това е и умряла. И красивото в цялата история е, че намушкването го доказва.

— И ние можем да го докажем.

— Знаем, че я е намушкал.

— Не те питах това.

— Добре, ето с какво разполагаме. После ти ще ми кажеш. — Глицки обрисува картината. Ножът е на Духър и само с негови отпечатъци. Оставил е алармата изключена и съседката му го е видяла да отвърта крушката при страничната врата, когато е отивал на игрището за голф. Друг съсед видял колата му паркирана на улицата зад ъгъла по времето, когато би трябвало да играе голф. И след това изтриването на оръжието в дрехите на жертвата, с което Глицки се сблъскваше за втори път — и двата пъти в случаи, в които заподозрян бе Марк Духър, дори три пъти, ако се включеше историята на Чаз Браун. И накрая кръвта с ЕДТА. — А и кой друг би намушкал мъртва жена и след това би инсценирал кражба?

Когато Глицки свърши, Драйсдейл не се обади веднага.

— Имаш свидетел за колата?

Глицки кимна.

— Емил Балиан. Кълне се, че е била колата на Духър, кълне се, че е било същата вечер, същото време. Като бетон е.

Драйсдейл изглеждаше доволен.

— Делото ти е готово — кимна той. — Не допускай този човек да умре. — Пауза. — А сега, Ейб, кажи ми нещо само на мен. Защо го е направил?

— Франк винаги ми казва, че нямаме нужда от мотив. Само от доказателства.

— И е прав, Ейб, прав е. Но на Крис Лок ще му е любопитно защо един гражданин за пример изведнъж решава да убие жена си…

— Не забравяй Виктор Транг.

— Добре, и него също. Две жертви без очевидна причина. Защо?

— Може би Шийла и Транг са били любовници. — Глицки вдигна ръка. — Шегувам се. Отговорът е, че нямаме представа. Още не.

— Когато Крис Лок попита, ще се чувствам много по-добре, ако имам какво да му отговоря.

— Аманда има две теории.

— Които са?

— Пиенето на Шийла. Чухме да се приказва от съседи и от някои от партньорите на Марк, че се държала глупаво на публични места. Може да е прекалила, да го е злепоставила.

— Не ми се вярва — отвърна веднага Драйсдейл.

— Другата са парите.

— Парите винаги вършат работа. Какви пари?

— Милион и шестстотин хиляди. Застраховка.

— Съпругата е имала милион и шестстотин. Това вече е нещо.

— И двамата са имали по толкова.

— Същата сума? Защо?

— Предполагам, че когато Духър е реорганизирал фирмата си преди няколко години, доста са се поозорили. Живели са от спестяванията си, заплатата не е била сигурна, такива работи. Духър е помислил, че нещата ще се обърнат един ден, но ако умре преди това да се случи, Шийла е щяла да остане на улицата, затова е започнал да слага по нещо настрана за всеки случай. По всичко излиза, че и тя е правила същото.

— И Духър ги получава?

— Да.

Драйсдейл проточи врат и огледа почти празното помещение.

— Добре — отпусна се на мястото си той. — Можеше и още, но мисля, че имаме достатъчно. Ще кажа на Аманда, че ако се наложи, залагаме на застраховката.

Драйсдейл изчака до края на работния ден. Така и така щеше да докладва на Крис Лок за други неща и въпреки че изобщо не мислеше, че тази новина ще мине незабелязано, надяваше се, че ако я пробута заедно с други, ще звучи по-нормално.

Нищо подобно.

— Както можеш да си представиш, Арт, вече ми се обадиха за това, предупредиха ме да очаквам точно нещо такова. Архиепископът няма да е доволен. Убеден е, че срещу Духър се готви вендета.

— Не съм съгласен, Крис. Мисля, че е убил жена си за милион и шестстотин хиляди долара застраховка.

— А Транг защо е убил? Господи, Арт, хората не стават просто ей така изведнъж убийци.

Драйсдейл изведнъж се зарадва — посред тази караница — че по-рано бе решил да не споменава историята на Чаз Браун. Вместо това отговори на зададения му въпрос:

— Убил е Транг, защото Транг го е вбесявал. Не казвам, че е най-добрата причина, но и това се случва. Разминало му се е, навирил е нос, решил е, че може да направи същото и с жена си и да прибере парите.

— Защо ще го прави? Трябват ли му парите? Да не би бизнесът му да се проваля?

Ако Драйсдейл знаеше нещо със сигурност, то бе, че последното никак не е вярно. Реши, че е време да смени скоростите и да мине към доказателствата.

— Важното е, че този път имаме свидетели, отпечатъци по оръжието на убийството. Разполагаме с един съвестен гражданин, който е видял колата на Духър до къщата, по времето, за което е казал, че е бил на игрището за голф. Крис, това си е готово дело. Предумишлено убийство.

Но Лок се мръщеше и бавно клатеше глава.

— И пак Глицки разследва случая? Как е станало така?

— Не знам, Крис. Но той е…

— Това си е чист конфликт на интереси, ако питаш мен. Дори и ако не се е заинатил да хване Духър независимо по каква причина, всичко това много прилича на нещо подобно, което е също толкова лошо. — Лок не искаше да добави, макар и двамата да го знаеха, че Глицки, който статистически погледнато се водеше черен, беше човек, когото той не можеше да си позволи да отстрани или даже да критикува. В знак на солидарност Лок дори бе отишъл на погребението на Фло преди няколко седмици.

— Страхувам се, че не можем да направим нищо по въпроса, Крис. Случаят е на Глицки.

Лок замълча за секунда, след това изпсува и стовари длан на бюрото си. Отиде до прозорците и се загледа навън с ръце зад гърба. Заговори, без да се обръща:

— Наистина, наистина не искам да обвинявам никого, особено някой влиятелен адвокат, в убийство, което не е извършил.

— Нито пък аз.

Лок се обърна.

— Ти какво мислиш, Арт?

Време беше да застане на нечия страна и Драйсдейл пое дъх.

— Мисля, че Глицки е прав, въпреки че ще види зор да го докаже.

— Не смяташ, че е тръгнал да смазва Марк Духър или нещо подобно, да подставя улики, такива работи? Или пък смъртта на жена му да не…

Но Драйсдейл беше категоричен.

— В никакъв случай.

Лок отново се обърна към прозореца.

— Добре, ще ти кажа решението си и няма да ти хареса. Ще го обвиним в убийството на жена му, но не и на Виктор Транг. От това, което чух от теб, не можем да докажем Транг.

— Ами повтарящият се мотив с изтриването на острието…

— Няма да стане. Значи обвинението е едно, предумишлено убийство, без екстри… — Екстрите бяха убийства при специални обстоятелства — убийство на полицай, убийство на няколко души, убийство с цел облагодетелстване и други особено ужасни престъпления.

— Но имаме поне две екстри.

— Не — отсече Лок. — Заставам зад екипа си само по обвинението, което има шанс да бъде доказано. Но лично аз не съм убеден, Арт. Нещо ми намирисва, ама не мога да постъпя иначе, нали?

— Мисля, че не.

— Добре. Предявете обвинение, само че по това дело искам да се пипа с ръкавици. Сгафите ли нещо, искам да го знам от предишния ден, ясно?

— Да, господине.

— И още нещо. Гаранцията ще е четвърт милион.

— Какво? — изненада се Драйсдейл. Това беше нечувано. Заподозрените в убийство не излизаха под гаранция, а ако се правеше изключение, то бе за милиони. Четвърт милион долара гаранция означаваше, че Духър щеше да изтегли десетте си процента печалба от някои от акциите си и щеше да излезе на секундата. Всъщност изобщо нямаше да могат да го арестуват.

— Чу ме, Арт. Специално този човек е невинен до доказване на противното и искам да се отнасяте с него като с невинен. Ясно ли е?

— Но тази гаранция… Това е прецедент…

— Става въпрос за безпрецедентен случай. Ако Аманда Дженкинс го иска, и ти мислиш, че ще спечели, добре. Уважавам те, Арт. Но ще го направим по моя начин. Точка.

— Но…

Лок вдигна ръка.

— Без но! Стига толкова!

28

Глицки хареса тази жена. Срещата бе за седем и половина и звънецът на входната врата звънна на секундата. Той уважаваше поговорката, че чистотата се нарежда веднага след вярата в Бога, а зад тях в неговата класация идваше ред на точността. Рита започваше добре.

В началото националността ѝ го учуди, тъй като името Рита Шулц му се струваше немско. Но тя беше едра и здрава испаноговореща. Прадядо ѝ, обясни жената, дошъл от Мексико с войските на император Максимилиан и след това останал. Беше на трийсет и три години и говореше английски с акцент, но граматически правилно.

Шест години бе работила за едно семейство и препоръките ѝ бяха блестящи. Сега семейството очакваше третото си дете и жената беше решила да си вземе дълга отпуска и да остане у дома с новото си бебе и другите деца, така че вече нямаше да има нужда от бавачка. Но това означаваше, че Рита не можеше да започне, докато не се роди бебето. Очакваха го до няколко дни.

Глицки реши, че за Рита Шулц си заслужава да почака.

Отдавна бе мръкнало и Кристина седеше сама в кабинета си в „Маккейб и Рот“. Стаята беше малка и оскъдно мебелирана — бюро, компютър, библиотечка, кантонерка. Вратата бе отворена, можеше да види приемната и дори да зърне моста „Оукланд Бей“, но нейната стая нямаше прозорци. Когато се нанесе, стените бяха голи, после тя закачи няколко плаката, за да намали чувството си за клаустрофобия в тази кутийка. На бюрото ѝ имаше снимка на родителите ѝ, застанали до басейна в Оджай, усмихнати.

Дочу шум някъде от етажа и вдигна поглед от резюмето, което пишеше. Погледът ѝ падна върху снимката, при вида на безгрижните ѝ родители сърцето ѝ се сви и тя погледна часовника.

9:35.

Какви ги вършеше с живота си?

Протегна се и се изправи, като реши да види кой друг ненормален стои по това време в офиса. До вратата се спря — беше кабинетът на Марк, осветлението работеше. Още не се бе връщал на работа. Кристина прекоси приемната.

Чувството за разочарование, което я обзе, когато разбра, че не е Марк, я стъписа. Не си бе дала сметка, че очаква да го види, че иска да го види. Губеше си времето, чакаше кога той ще събере сили да се върне на работа и като си помисли, че може да го види тази вечер, сърцето ѝ ускори ход.

Но не беше той. Друг мъж стоеше до прозорците, обвили всички стени, и съзерцаваше завладяващата гледка. Тя почука на отворената врата.

— Уес?

Фаръл се обърна и се усмихна едва-едва. Нямаше начин да скрие умората си.

— C’est moi. Мислех, че вече всички са си отишли.

Кристина влезе в стаята.

— Мога ли да ти помогна?

— Не мисля. — Той ѝ показа един ключ. — Марк ме помоли да мина на път за вкъщи и да му донеса документацията по неприключените дела. Май възнамерява да се върне на работа. — Уес се приближи до бюрото на Духър и отвори куфарчето си. — А ти какво правиш още тук?

Кристина сви рамене.

— Натягам се. Исках до утре сутринта да съм приключила с резюмето. Как е Марк?

Фаръл я погледна.

— Доста зле. Не съм го виждал от погребението. Говорихме по телефона. — Успя да натъпче всички папки на Духър в куфарчето си и го затвори. — Ще се оправи, Кристина. Той е стабилно момче.

— Не знам дали това би му помогнало в подобен момент.

— Е — усмихна се унило Фаръл, — поне не пречи. — Вдигна куфарчето, заобиколи бюрото и се приближи до Кристина. Излязоха от кабинета, Уес угаси осветлението, затвори вратата и я заключи.

— Уес. Ти безпокоиш ли се?

— За кое?

— Марк. Полицията. Сам каза…

Той се обърна към нея и раменете му увиснаха.

— Не искам да говоря за Сам. И с полицията не знам какво става, честно да ти кажа. Не мисля, че и Марк е наясно. Засега са го оставили на мира. Може би това е добър знак.

— Не ми звучиш много уверен.

— Защото не съм.

— Но ако не е бил там…

— Знам. Само че ако си предубеден да видиш нещо, ще се учудиш колко често ще го виждаш. Мисля, че в полицията са зациклили по случая с Транг и изведнъж от виден бизнесмен Духър се превръща в потенциален заподозрян. А станеш ли такъв, знаеш как е. Много по-лесно е да обвиниш някого втори път.

— Не и ако не е бил там!

— Може би. Но им трябва само някой в игрището за голф, който да не може да се закълне, че Марк цяла вечер му е бил пред очите и след това ще тръгнат да обикалят квартала на Марк и ще разпитват всички дали са видели Духър или някой, който прилича на него, или колата му, или някоя кола, която да прилича на неговата. И някой ще е видял нещо или така ще си мисли, а на тях само това им трябва. Дори и Сам… не. Трябва да тръгвам.

Фаръл се запъти към асансьора.

— Какво за Сам, Уес?

Той направи още няколко крачки и спря.

— Какво се е случило със Сам?

Уес се обърна.

— Сам е чудесен пример за това, което се опитвам да ти кажа.

След като нае Рита и тя си тръгна, Глицки се върна в кухнята и започна да разтребва. Тогава звънна пейджърът му. Набра изписания номер и научи, че Пол Тию още работи и му е звъннал от уличен автомат през десетина пресечки.

Изглеждаше, че Глицки го беше изпратил по друга сляпа следа, но за втори път в разстояние на два дни Тию бе открил нещо важно. Ейб му каза адреса си.

Едва бе отворил вратата и Тию започна:

— Доктор Питър Харис. Като отидох там, разбрах, че не мога да го питам — той нямаше да знае — за липсващи хирургически ръкавици, защото бройките не се контролират. Но за кръвта е сигурен. Дори мисли, че знае за коя точно кръв става въпрос, въпреки че няма да може да го докаже.

— И защо?

— Защото човекът е мъртъв и кремиран.

На Глицки му беше хрумнало да разпита лекаря на Духър, за да види дали не са му изчезвали флакони с кръв напоследък. Духър трябваше да е взел кръвта отнякъде и най-вероятното място беше кабинетът на собствения му лекар. Затова каза на Тию, че най-добре е да почнат с гинеколога на Шийла, когото вече познаваха. Спокойно можеха да предположат, че семейният лекар — лекарят на Марк — ще се появи някъде в нейната документация.

— Наложи ли ти се да споменеш Духър? — Засега в полицията се опитваха да държат информацията с ЕДТА далеч от медиите, така че гледаха да не използват имена.

Щастливото лице на Тию съвсем грейна.

— Не. Изобщо не ме попита. Показах му значката и му обясних, че разпитваме много лекари, един вид неофициално проучване за това колко често се губи кръв от кабинетите и лабораториите.

— Сам ли си го измисли?

— Да. Казах му, че с новото ДНК проследяване наблюдаваме как все повече престъпници замърсяват местопрестъплението с — както си мислим ние — открадната кръв, за да ни пуснат по погрешна следа. И сега се опитваме да ги хванем натясно.

— И той се върза?

Тию разтвори уста в широка усмивка.

— Имам вид на честен човек. Както и да е, каза, че почти не му се е случвало, особено от СПИН-а насам. Кръвта е добре пазен артикул. Но точно този месец им изчезнал един флакон. Докторът много се разтревожил, защото пациентът бил стар и с лоши вени и изпадал в ярост, само като му кажели, че ще му вземат кръв, а се наложило втори път да го боцкат.

— Харис, лекарят на Марк?

— Не можах да се въздържа да не проверя името на Духър в ролодекса на бюрото в приемната. Остава да е съвпадение…

Глицки продължаваше да държи Тию на прага, но и двамата не обръщаха внимание на това.

— Добре, утре ще изискаме документите на Харис и ще проверим кога за последен път Духър е бил при него.

— Налага ли се? Ако така и така ще споделяме за ЕДТА, нека просто да му се обадя и да го питам. Само ме пусни да вляза.

След десет минути вече знаеха. Духър беше отишъл на редовния си преглед преди няколко седмици. На следващата сутрин доктор Харис пак щял да провери точната дата, както и кога е изчезнала кръвта. Но мислел, че двете дати се падали близко една до друга.

Уес Фаръл донесе документите на Духър и приятелят му го покани да влезе и да си поговорят. В библиотеката в кулата Уес кръстоса крака и потъна в меката кожа.

— Марк, трябва да те питам. Цял ден това ми е в главата. Със Сам се разделихме по тази причина и не ми се иска да си мисля, че е било за нищо.

— Скъсали сте заради това дали съм спал с някоя си в колежа?

— Не дали си спал с нея, Марк, а дали си я изнасилил.

— Не мога да повярвам. — Духър започна да обикаля помещението с длани на слепоочията си. — А след това? Откъде ги изравят тези работи? Как каза Сам, че се казвала жената?

— Мисля, че Прайс.

Той спря и пое дъх.

— Никаква Прайс не познавам. Не съм излизал с никаква Прайс. Кълна се в гроба на Шийла. И още нещо, приятелче, никого не съм изнасилвал. Не ми е в стила. Господи. И Сам е повярвала, че съм го направил? Откъде е изникнала тази Прайс?

— Нямам представа. Влязла в Центъра и казала, че си я изнасилил.

— Кога по-точно?

— В колежа по някое време. Излезли сте да пийнете, после тя те била поканила в нейната стая. Не знам.

Изведнъж Духър щракна с пръсти.

— Даян? Господи, Даян Тейлър. Разбира се, разбира се.

— Познаваш ли я?

— Не, не съм сигурен. — Духър седна на табуретката. — Уес, не познавам никаква Даян Прайс, но няколко пъти излизах с една Даян Тейлър. Ако е Даян Тейлър… да се надяваме, че не е Даян Тейлър.

— Защо?

— Защото тя е неуравновесен човек. Преди двайсет години се друсаше с всякакви боклуци. Спала е с всеки в Станфорд.

— Включително и с теб?

— Включително и с мен, преди да срещна Шийла. И нямаше нищо против, мога да те уверя. — Той дръпна табуретката напред и понижи глас. — Уес, ти знаеш повече от всеки друг. Колкото пъти изневерявах на Шийла, идвах да ти плача на рамото. Но тук нямаше нищо такова. Това — ако говорим за Даян Тейлър — си беше чисто чукане няколко пъти, още преди да развия вкус за жени. Господи, и сега твърди, че съм я изнасилил?

— Очевидно. И по този начин си ѝ съсипал целия живот.

Духър провеси глава. След това погледна приятеля си.

— Това е гадна лъжа, Уес. Не знам какво да ти кажа. Нищо подобно не съм направил. Не бих могъл.

— Знам — отвърна Фаръл. — И аз така мисля, но трябваше да попитам, разбираш ли?

Дълга, изпълнена с гняв въздишка.

— Добре. Но става адски кофти, особено в този момент, нали разбираш? Явно не ми е най-добрата седмица.

— Не, не бих казал. И на мен не ми е добра.

Гласът на Духър омекна.

— Съжалявам за приятелката ти. Ако не бях аз…

— Вината не е в теб, Марк. В нея е. В мен.

— Отиди при нея и ѝ се извини. Не замесвай мен. Мога да си взема друг адвокат, някой, чийто живот няма да разруша.

— Не ми рушиш живота и аз съм ти адвокат.

— Стига да си сигурен.

— Сигурен съм. Сигурен съм, че не си направил нищо от това, в което те обвиняват.

— Радвам се да го чуя, защото е вярно.

— Тогава да пием за старомодната представа за приятелите, които държат един на друг. А останалите да вървят по дяволите.

— Амин — отвърна Духър, — и ти благодаря.

29

Конферентната зала на „Маккейб и Рот“ беше ставала свидетел и на по-сериозни моменти, но не и от големите съкращения насам. А това като че ли бе още по-лошо.

Беше понеделник привечер, пет часа — две седмици без един ден след смъртта на Шийла. Чак когато помещението се напълни, Джани се обади на Духър да му каже, че е време.

Духър се забави малко пред вратите на залата, заслушан в приглушените гласове отвътре. Хората бяха притеснени. Върнал се бе на работа миналата сряда, бе понесъл съболезнованията на партньори и служители, през останалата част от седмицата бе провеждал срещи с ключови хора, бе убеждавал всички, че животът ще продължи, че той е добре и че клиентелата на фирмата е солидна.

И след това неделният брой на „Кроникъл“ излезе с уводна статия със заглавие „Местен адвокат, заподозрян в убийството на съпругата си“.

„Източници от Съдебната палата потвърдиха, че разширен състав от съдебни заседатели разглежда предявяването на обвинение към известния адвокат от Сан Франциско Марк Духър за убийството на съпругата му Шийла.“ Дългата статия включваше всички други подробности, получени от неназовани „източници“, другите обвинения — от изнасилването на Даян Прайс до убийствата на Виктор Транг преди десет седмици и на Андре Нгуен във Виетнам.

През по-голямата част от сутринта Духър и Фаръл не правиха нищо друго, освен да отричат всичко. Свикаха пресконференция в кантората на Уес. Да, планират да съдят „Кроникъл“ и полицейското управление. Не, никого не е изнасилвал. Не е убивал никого във Виетнам или където и да е другаде. Това било внимателно дирижирано публично убийство на известна личност… политически привкус… отчаян, депресиран полицейски инспектор… дрън-дрън-дрън.

Бяха дръпнали тънките струни и медиите подхванаха мелодията. Всички местни станции ги разнасяха из обедните новини, разнищваха ги в дискусии. В кантората се бяха обадили от „Нюзуик“, „Тайм“ и „Ю Ес Ей Тудей“. Очевидно това се превръщаше в цирк.

Марк отвори вратата и се възцари тишина. Отиде до стола си на председателското място и за момент застина, отвръщайки на погледите на своите подчинени един по един. Стигна до Кристина и ѝ кимна едва забележимо. Накрая прочисти гърло.

По негова молба Джани беше поставила пред мястото му един брой от неделния „Кроникъл“ в папка. Духър я взе, отвори я, извади вестника и го вдигна така, че големите букви от заглавието се откроиха ясно. След това спокойно и тихо заяви:

— Не съм извършил нито едно от тези неща. Ще се боря с тези обвинения до последния си ден.

Никой не каза нищо.

Той отново огледа стаята, морето от съсредоточени лица, вперили поглед в него. Тишината беше осезаема, подчертана от тежкото дишане на толкова хора. Джани и други три жени плачеха.

Духър продължи:

— Исках да се срещна с всички вас, лице в лице, и да ви го кажа. Смятам да седна тук и да отговоря на всички ваши въпроси. Всички сме адвокати и обърнете внимание, че моят адвокат не присъства — той седи в кабинета ми и чака да свършим. Нямам какво да крия. — За последен път хвърли поглед на вестника и след това го върна в папката. Седна и сплете пръсти пред себе си на масата. — На ваше разположение съм.

Въоръжени със заповедта за арест, Глицки и Тию стояха в празната приемна и се чудеха къде са се дянали всички. Онази странна, червена светлина като че ли трептеше в прашния въздух и сградата изглеждаше напълно обезлюдена.

— Направо страшничко — прошепна Тию.

— В кабинета на Духър — каза Глицки. — Знам къде е.

Тръгнаха по дългия коридор, който пресичаше сградата. От двете страни се редяха кабинети, всичките празни, в процепите между тях светлината беше милостиво засенчена.

Пред кабинета на Духър коридорът се разширяваше — бюрото на Джани, отново гледката, светлината. Глицки почука на вратата и почувства, че вътре някой се раздвижи. Той сложи ръка на пистолета си, а Уес Фаръл отвори вратата.

— Очаквахме ви — заяви той.

Когато вратата се отвори, Духър обърна глава и се изправи.

— Извинете ме — обърна се той към умълчаните хора около масата. Излезе навън да посрещне полицаите, затвори вратата след себе си.

— Правите ужасна грешка, сержант — поклати глава към Глицки.

— Имате право да мълчите… — започна Глицки, а Тию внимателно хвана ръката на Духър, постави белезниците на едната китка и я изви зад гърба му.

— Необходимо ли е?

Вратата отново се отвори и Тию я подпря с ръка.

— Само за момент, моля. Полиция.

Но вратата се отвори така или иначе. Грубо.

— Сержант Глицки!

Глицки спря да изрежда правата на Духър. Сега си я спомни веднага. Ослепителна в розовата светлина, покрити с руменина бузи, искрящи очи.

— Госпожице Карера — каза той, — съжалявам, мога ли да ви помоля да изчакате вътре?

— Не можете! Това е скандално!

Фаръл направи крачка напред.

— Кристина…

Тя се освободи от ръката му и се изправи срещу тях.

— Какво ви става, сержант? Не виждате ли какво причинявате на този добър човек? Погледнете го. Нищо не е направил. По дяволите, погледнете го.

Но Глицки гледаше само нея.

— Кристина, всичко е наред — обади се Духър.

Тию беше закопчал белезниците на Духър и сега пристъпваше към Кристина.

— Опасявам се, че ще трябва да ви помоля да се върнете в помещението, госпожице. Веднага.

Глицки го спря:

— Пол, всичко е наред.

— Не е наред! — Кристина стискаше юмруци. Сълзи от яд започнаха да блестят в очите ѝ. — Никак не е наред. Защо вършите това?

— Кристина — повтори Духър. Меко, почти като любовник. — Нищо не могат да докажат. Всичко ще се оправи. — И след това към Уес: — Грижи се за нея, моля те.

Кристина умоляващо впери очи в Духър. Той отвърна на погледа ѝ. Тя започна да вдига ръка, но Уес я пое. Някаква дълбока енергия, от онзи вид, който не можеше да остане незабелязан, протече между тях.

Глицки я почувства и изведнъж разбра, че току-що се бе стопила и малката възможност да греши. Току-що нехайно му бяха поднесли последното парченце, изплъзващия се ключ към цялата загадка — мотивът.