Виртуални вандали

11

От предишните си срещи с тях Мат разбра, че възможните им реакции са две. Или щяха да се опитат да го убият — след първата си среща с тях беше нагласил в програмата си паникбутон, ей така, за всеки случай. Или щяха да прекъснат връзката му, оставяйки го на студено.

За щастие предположението му беше правилно. За късмет те реагираха по втория начин.

Късчета неонова светлина се завъртяха покрай Мат, докато той се рееше из Мрежата. Стомахът му се бе свил, сякаш се е въртял с висока скорост на въртележка в лунапарка. Който и да бе научил богатските хлапета на този номер, имаше гадно чувство за хумор. Сигурно е стоял в Мрежата с часове, след като навсякъде бе разхвърлял виртуалния си обяд. Щеше да му отнеме доста време да намери пътя за връщане вкъщи, но поне ще е по-малко, отколкото ако трябва да следва местата, където е бил. Това наистина би му отнело много време. Именно затова намали и се поправи, като държеше в ръцете си малка златна нишка.

Мат очакваше да го убият. Затова работи толкова упорито по специалната програма, която бе сложил в иконката под формата на ключе. Тя остави златната нишка, чрез която сега лесно можеше да се върне на мястото, където се събираха виртуалните вандали. Той започна да си проправя път обратно. Нишката беше изключително тънка, като едва блещукаше в ръцете му. В реалния свят подобна корда би нарязала пръстите му, но във виртуалната вселена всяко дърпане го теглеше, към която и да е от използваните от вандалите уебстраници.

Въпреки всичко той се придвижваше по-бавно, отколкото когато си проправяха път насам заедно с Кейтлин. Мат успя да види, че неоновите блясъци в Мрежата се замъгляват.

„Естествено! Помисли си той. Безполезна информация.“.

Пред очите му се появяваха купища изхвърлени на боклука стари данни и записи. Мат не можеше да се отърси от зловещото усещане, че цялата тази безполезна информация прилича на гробище, пълно с току-що изкопани гробове.

Гения още веднъж бе демонстрирал находчивостта си, прониквайки в захвърлени стари системи, за да направи персонална стая за разговори, която никога няма да бъде открита. Мат се ядоса на егоизма, който демонстрираше Гения — а и богатите деца също. Кой знае каква информация бе изтрита, за да си направят това местенце за срещи?

По-важното беше дали изобщо има бекъп файлове или данните са загубени безвъзвратно!

Докато следваше златната нишка през мавзолеите от информация, се увери в едно. Беше успял да разобличи четиримата виртуални вандали. Но не разполагаше с доказателства срещу тях и не можеше да разкрие кой стои зад тях.

Една мисъл го накара да спре. Възможно ли бе и самите вандали да не знаят кой ги снабдява с техническа апаратура за среднощните им нападения? В света на прокситата Гения можеше да се появи, с каквато си поиска самоличност, щом си имаше вземане-даване с богаташи.

Но сега не му бе времето да спира и да разсъждава върху този въпрос. Златната нишка изви надолу, като водеше право към един от сайтовете, в който изхвърляха ненужната информация. Мат засили скоростта. По този начин тестваше програмата си. Ако я беше направил както трябва, щеше да поднесе на виртуалните вандали най-голямата изненада в живота им.

Ако ли не, програмата щеше да се разбие и той щеше да се озове вкъщи с ново убийствено главоболие.

Малката купчина се издигна пред него подобно на изкуствено създаден хълм.

Мат го достигна — и навлезе във вътрешността.

Опасяваше се, че вандалите може да са си отишли, докато го нямаше. Но и четиримата бяха още в бялата стаичка, спорейки доста запалено.

— Защо не му позволявате да ни помогне? — настояваше Кет Кориган.

— Много добре знаеш защо! — Джералд Савидж прозвуча, сякаш му бе дошло до гуша от доводите на Кет. — Въобразяват си, че той ще подскочи от радост и ще го посрещне с отворени обятия?

— Доста странно — ти винаги си твърдял, че той не се страхува от… нашия приятел — подхвърли Люк Валери.

— И кой е този ваш приятел? — попита Мат.

Ако не бяха толкова опасни, реакциите им щяха да са смешни. Прокси каубоят на Серж подскочи във въздуха като ужилен, в същото време се прицелваше с огромния си пистолет. Джери Дивака приличаше на шаран със зейнала широко уста. После изрева свирепо и се втурна напред, стиснал юмруци. Люк Валери се превърна в благородника с меча и извади острието от ножницата. Кейтлин просто стоеше зяпнала Мат, все едно е видяла призрак — или нещо приличащо на призрак.

— Казах ти да не ги предизвикваш — промълви тя с празен глас.

— Е, добре, напълно се убедих, че не си поплювате, момчета — каза той със саркастичен тон, когато се изправи лице в лице с групата убийци.

— Сега можете да помислите как да използвате главите си вместо ръцете.

Той погледна към Джералд Савидж, който като че ли бе главатарят — или поне бе най-ядосан от всички.

— Не знам защо се впрягате толкова всеки път, когато ви демонстрирам колко полезен мога да ви бъда — или се мислите за единствените, които могат да се промъкват в други системи?

— Виждате ли? — извика Кейтлин, сякаш се опитваше да подкрепи твърдението си. — Той разбира от тези неща, а ние — не. Да предположим, че може да ни е от полза.

— Достатъчно! — отряза я Джералд Савидж. Гласът му прозвуча много сърдито. — Съжалявам, американецо, но решението е взето от много опасен младеж — човек.

— Въпреки това усещам, че искате да ме използвате. — Мат се обърна към останалите, правейки се, че не е чул нищо от подмятанията на Савидж. Връщайки се тук, бе разбрал две неща. Гения не бе нито един от четиримата, които осъществяваха ударите. И че той беше „много опасен младеж“, както се изтърва Джералд. Това означаваше, че Гения, който и да беше, е от мъжки пол.

„Това свежда заподозрените до половината от населението, си помисли Мат с известен сарказъм. Ако остана жив достатъчно дълго, може би ще добия по-голяма представа“.

— Вероятно някой с твоите познания може да ни е от полза — каза Люк Валери, заставайки внезапно на страната на Кейтлин. — Но ако останалите се страхуват…

— Мен не ме е страх! — изпъчи се Джералд Савидж. — И ще ви го докажа! Ще ударим Мрежата веднага. Отиваме на малко посещение във виара на Шон Макардъл.

— Н-но не трябва ли да… — опита се да каже нещо изненаданата Кет Кориган.

Джералд не я остави да довърши.

— Зарежи тая работа! — извика той гневно. — Имам шанс да пипна това надуто ирландче и ще се възползвам от него. Идвате ли с мен?

Люк, който беше още в проксито на благородника, се усмихна леко.

— След като го предлагаш така очарователно.

Каубоят на Серж Воронов бутна назад шапката си и вдигна рамене.

— Ако всички други тръгват, значи оставам сам.

Джералд извърна тромавото си прокси към Мат.

— Ти ще действаш сам, нали, господин Всезнаещ Американецо? Искаш ли да го направим заедно? Да бъдеш с всички нас в цялата суматоха?

След което се обърна към Кейтлин, а гласът му стана студен и жесток.

— Доволна ли си сега, любов моя? Ще видим колко полезен може да ни бъде твоят приятел.

Дивака натисна с кристалната си ръка един рафт на стената. Около една дузина иконки стояха разпръснати на него.

— Избери си някакво прокси, и да тръгваме.

Докато си избираше иконка, Кет Кориган изглеждаше пребледняла като стените. Стартирайки програмата, тя се превърна във висока жена с бледа кожа и дълга гарвановочерна коса. Носеше свободна черна рокля. Очите й като че ли поглъщаха светлината, устните й бяха в доста шокираща разцветка на червеното. А когато ги отвори — се показаха отровни, змийски зъби!

Тя беше избрала да отиде като вампир!

— Отличен избор! — направи й комплимент Люк Валери. Мат забеляза, че французинът запази своето прокси на благородник с меч.

Люк се усмихна, когато забеляза, че Мат го наблюдава. Но това не беше приятелски поглед.

— В моята страна законите са малко по-различни от вашите — каза младият фехтовач. — На полицията й е разрешено да използва провокатори — шпиони, които подтикват хората към насилие. Те се измъкват ненаказано дори ако извършват насилие. — Той сложи тренираната си ръка на дръжката на сабята. — Не ти предизвика Дивака да предприеме това малко приключение, но ако се опиташ да ни издадеш, вампирът ще има кръвчица за пиене, нали?

Мат се засмя принудително.

— Да, бе. Приличам точно на някое ченге, нали?

Люк се засмя мрачно.

— В този свят на маски кой знае каква е истината?

— Ако сте свършили с философстването, може да се присъедините към кръга — каза Джери Савидж. Останалите вече се бяха събрали около него.

Мат забеляза, че английското момче беше успяло някак си да смали кристалното си прокси. Вече не беше такъв гигант, а имаше, да речем, ръста на гимназиален защитник по американски футбол. В дланта си Савидж държеше иконка, чийто блясък беше в дисонанс с неговия собствен. Иконката беше във формата на стрела и излъчваше отровнозелено сияние, което се отразяваше в приличащите на скъпоценни камъни ръце на Джералд. Когато застанаха около него, лицата им бяха изпъстрени с огледални точици на бледозелено — сякаш всички са прихванали някоя ужасна болест.

Можеше ли да е това? Мат се замисли, припомняйки си разрушенията, които тези деца оставяха след себе си при предишните си набези. И дали самият той не беше прихванал вируса? Защото ето го сега тук, готов да тръгне заедно с тях. Да, той наистина се опитваше да спечели доверието им, за да могат най-накрая да бъдат спрени. Но трябваше да признае, че чувстваше известна тръпка…

— Вържи се — заповяда Дивака.

Мат се озърна наоколо. Ако не тръгнеше с тях, вандалите щяха да го подредят доста добре. Имаше и нещо по-лошо — щеше да провали възможността да се сближи с тях и да разкрие този, който дърпаше конците.

Пое дълбоко въздух.

— Пишете ме с вас.

Кейтлин сграбчи лявата ръка на Мат, стискайки я силно. Люк хвана дясната му ръка.

Зеленият блясък изригна нагоре, сякаш малката иконка беше под истинска пара. Люк и Серж хванаха Джералд за лактите. Стаята около тях изчезна изведнъж и те полетяха из Мрежата.

Мат подозираше донякъде, че ще се носят из небето, подобно на голяма зелена комета. Но очевидно се промъкваха крадешком. Не излъчваха никаква светлина, а и естествено по време на целия полет неоновият блясък на виртуалните конструкции не се отразяваше в тях. Нито пък блещукащото тяло на Савидж улови някакви лъчи от светещите сгради, покрай които преминаха във виртуалния пейзаж.

Районът започна да изглежда познат и Мат разбра, че се приближават към модерен офис небостъргач, в който се помещаваше ирландското посолство в киберпространството.

Докато се приближаваха към блещукащата стена, го обзе една неприятна мисъл. Ами ако капитан Уинтърс и Нет Форс бяха предупредили охраната на посолството за вратичката, която бяха открили в програмата на виар симулатора на Шон? В момента можеха да летят право към капана!

„Е, помисли си Мат, това най-сетне ще убеди капитана за дипломатическата връзка в тези престъпления. Но преди това ще ми чете конско защо действам на своя глава“.

За Кет и приятелите й това можеше да означава арест за незаконна дейност.

Но нямаше ли Гения да подбере нова банда скучаещи деца, които да продължат с престъпленията?

Беше твърде късно да се безпокои за това. Те стигнаха до стената от светлина — и преминаха през нея. Отне им няколко секунди да се ориентират в системата, след което пристигнаха пред виара на Шон Макардъл. Пространството беше точно толкова голямо, колкото и на пресконференцията. Но сега вдлъбнатото място беше превърнато в библиотека.

Мат се огледа изумен. Две резбовани дървени етажерки за книги стигаха до сводест таван. По тях имаше прекалено много орнаменти, за да бъдат измислени. Шон вероятно бе базирал своя виар на нещо съществуващо — сигурно някое известно място в Ирландия.

Мат забеляза богато украсеното дървено бюро в далечния край на голямата стая и спотаения зад него невярващ Шон Макардъл.

— Какво… — промълви той.

— Направете това място на пух и прах! — нареди Джери Дивака, отправяйки се право към Шон.

Крещейки наоколо като диваци, Люк и Серж се заловиха за работа. Острието на меча на Люк приличаше повече на машина за събаряне на сгради или на банциг, докато режеше фината дърворезба. Серж извади пистолета си и започна да стреля. От следите, които оставяше глупаво изглеждащият пистолет, явно беше зареден или със сачми за глигани, или с малки артилерийски снаряди. И разполагаше с типичния за анимационен пистолет пълнител. Серж стреля около четиринадесет пъти, без да се налага да зареди.

Момчетата успяха да си пробият път през една от елегантните колони, които поддържаха полиците с книги. Малкият процеп започна да се накланя на една страна.

— Ето така! — извика радостен Люк. Той и Серж се втурнаха презглава, когато цяла една секция от огромната етажерка поддаде, сгромолясвайки се на земята и разхвърляйки книги по целия под.

— Съберете ги! — обърна се Серж към Кейтлин и Мат. — Струпайте ги на камара, докато намерим нещо, с което да си запалим истински лагерен огън!

Но нито Мат, нито момичето се помръднаха към книгите. И двамата се обърнаха, след като чуха болезнен вик, идващ зад гърбовете им. Джералд Савидж стоеше пред Шон Макардъл. Момчето се олюляваше, примигваше и се държеше за лицето си.

Дори и от разстояние Мат успя да види големия червен отпечатък от пръсти на бузата на Шон.

Дивака замахна с блещукащата си ръка към десктопа, разрушавайки редовете с иконки — Мат никога преди не бе виждал толкова много в един компютър. Обозначените програми паднаха на пода и Савидж ги стъпка.

— Вие, ирландски маймуни такива, мислите, че можете да управлявате света, защото сте много навътре с компютрите. — Савидж натърти последната дума и тя прозвуча цинично. — Надувате се, сякаш сте най-добрите на тая планета — а всъщност не сте нищо друго, освен шепа изменници на Короната!

Шон изглеждаше ранен и уплашен, но отговори твърдо.

— Осемстотин години бяхме колония на англичаните, които ни тъпчеха, унижаваха и се отнасяха с нас като с животни. Свободни сме малко повече от сто години, обединени от по-малко от двайсет — и се оправяме много добре без проядената ти от молци Корона, благодаря.

Савидж нададе вой и запокити бюрото настрана. То се преобърна и се строши. След това пристъпи към Шон Макардъл.

Мат се втурна по разрушената наполовина библиотека колкото го държаха краката. Шон беше висок, но не изглеждаше много силен. Огромният Джери Савидж спокойно можеше да го смачка.

„А те знаят как да нараняват хората във виар симулатори“, ужасен си помисли Мат.

Савидж удряше Шон, докато той не падна. Мат ги достигна точно когато Дивака се нахвърли отгоре му, готвейки се да го стисне в задушаваща хватка.

— Да не си полудял? — изкрещя Мат, опитвайки се да издърпа Савидж настрани.

Вместо отговор той го удари в гръдния кош.

Почувства се като сгазен от тежкотоварен камион, залитна, опитвайки се да си поеме въздух.

Нечии ръце го придържаха да не падне. Беше Кет Кориган.

— Трябва да направиш нещо! — На вампирското й лице се четеше ужас. — Той ще го убие!