Вирусът Y2K

16.

Сферата на Таймс скуеър се спусна наполовина и замръзна, сякаш самото време спря да тече. По неподвижния й корпус блещукаха и светеха дванадесет хиляди фалшиви диаманти и сто и осемдесет халогенни светлини. Тълпата ахна. Двадесет и четирите гигантски видеоекрана угаснаха. Тълпата ахна повторно. После, внезапно, екраните отново оживяха: видя се изображението на чудовищен влак в метрото, устремил се стремглаво към камерата; идваше все по-близо и по-близо, хвърчаха сини искри, от високоговорителите се разнасяше оглушителния тътен на металните колела върху релсите. Неочакваният ужас на филма порази тълпата като гаубица. Половин милион души пищяха, когато бързо движещия се влак изненадващо спря. Върху локомотива се откри огромен, изписан с цинобър надпис: „Ейдриан 2000“.

Екраните почерняха. Двама слисани оператори в главния видеокамион трескаво натискаха бутоните по контролните табла и смаяно извикаха, щом образите, предавани на живо от камерите по 42-ра улица, отново се появиха върху мониторите, както бе програмирано. Заплануваните събития продължиха. Оркестри свиреха „Добрите стари времена“, фойерверки избухваха над река Хъдсън и Сентръл парк, светът не свърши, Исус Христос не се появи в 24-и участък нито на друго място, сферата тържествено продължи да се спуска. Тълпата въздъхна облекчено — смяташе, че моментът е преминал. Ако това бе най-лошото, което всяващият ужас вирус на хилядолетието можеше да направи, то нека тогава купонът да продължи!

Новият, XXI век започна в източната часова зона. Хората в Манхатън танцуваха и се смееха, прогонили страхове и мрачни предчувствия. За тях проблем 2000 се оказа просто подвеждане, едно огромно несъбитие.

Някъде из тълпата петгодишен хлапак, добре екипирай срещу студа и качен върху раменете на баща си, посочи към огромния дигитален часовник на Мики Маус.

— Тате, виж!.

Циферблатът сочеше: 8,01, 5 януари 1980.

На Насо стрийт Док изгледа докрай шоуто на Барбара от „Медисън“. След като Барбара изпрати въздушни целувки и пожела: „Честита Нова година! Честита Нова година на всички!“ — „Ню Йорк 1“ превключи, за да отразява събитията от Таймс скуеър, и Док стана свидетел на Ейдриановата шегичка.

Обзет от буен смях, се свлече от стола и както лежеше на пода, се провикна към другия край на помещението:

— Ейдриан, чудесен си.

Хлапето бе неудържимо, Господ да го поживи! Док се надигна, прекоси стаята и потупа момчето по гърба.

— Браво, Ейдриан. Страшен номер.

Ейдриан сви рамене и се загледа в монитора, който отразяваше големия екран в главния диспечерски пункт на метрото. Червени и зелени светлини блещукаха и прескачаха от един електрически блок към друг, като сочеха движението на влаковете по триста и петдесетте километра тунели.

Док погледна часовника. 00,02. Наобиколи всички по работните им места и прошепваше насърчителни думи. Той бе свършил своята работа — подготви членовете на Среднощен клуб за славния им миг, но сега нещата бяха като при ядрена война: нищо не бе репетирано предварително.

— Рони? Как е?

— При снабдяването всичко е наред. Не така добре върви изтичането. Шест от четиринадесетте станции не функционират и още три са на път да сдадат.

— Каролин? Телефоните?

— „Бел“ все още работи. Другите телефонни централи умряха. Линиите на военните действат. На полицията — не. Всички наши линии са наред.

— Джод? Мрежата?

— Интернет го няма. Няма мрежа. DARPA все още се държи, но прекъсва.

— Бо?

— Ще загубя две подцентрали в Куинс и една в Бронкс.

Пръстите на Бо трепереха над клавиатурата и пот се стичаше по слепоочията му.

— Как е Сара?

— Ужасена.

Док запали цигара. Върху основния екран на Бо притокът на електроенергия по веригата, от която „КонЕд“ вече не беше част, се измерваше със светеща диаграма. Веригата бе силно претоварена още по-рано през деня — нуждаеше се от допълнителна енергия, за да осигури яркото осветление из целия град, заради тържествата по посрещането на новото хилядолетие.

Върху по-малки екрани се виждаше какъв е притокът на всяка от останалите десет електроцентрали на „КонЕд“ — три бяха на път да спрат.

— Засега е относително стабилно — заяви Бо в микрофона към слушалките. — Стабилно, стабилно… По дяволите!

Върху някои от по-малките екрани заблестяха точки, а после и върху големия монитор се появи голямо кръгло петно.

— Идва! Дръж се, Сара.

— О, Господи!

— Ей сега ще загубим Астория, Хъдсън авеню и Нароус — изброи Бо набързо трите излизащи от строя електроцентрали на „КонЕд“. — Започвам изолирането на Манхатън. Нямаме време да чакаме. Астория изгуби изцяло контрол, всеки момент ще гръмне.

— Виждам.

— Ами изключи проклетата централа! — нареди Бо. — Направи го!

— Опитвам се — отвърна Сара. В гласа й се долавяше огромното напрежение, което изпитва. — Започвам да губя телефонна връзка с шестте външни централи.

— По дяволите! — извика Бо. — Каролин! Тя губи телефонна връзка!

— Безсилна съм да направя каквото и да било за вътрешните им линии, Бо. От месеци им повтарям да проверят линиите си; не ме послушаха. Ще сдадат.

— Всичко ще сдаде — мрачно обяви Сара.

— Още не — обади се Бо и включи програма за прехвърляне на електрозахранването и разпределението му върху петте електроцентрали, на които разчиташе да не излязат от строя; те осигуряваха енергия за Манхатън и малки участъци в Бруклин, в Куинс и по брега на Ийст Ривър. Изолирането на острова приключи. Останалата част от Ню Йорк трябваше да се бори, за да оцелее или да загине самостоятелно.

Десет секунди по-късно бойлер под високо налягане експлодира в генератор три на Астория — уби на място четирима работници и рани други петима. Оказа се, че в подцентралата на Хъдсън авеню операторът, проверявал апаратурата с програмата „Зоро“, както я бе нарекъл авторът й, е дремал пред компютъра и е пропуснал хиляди участъци с данни. Когато „Зоро“ посрещна XXI век, дяволски умелият фехтовач зарази файловете и компютърът започна да подава невярна информация. Добре обучен и подготвен за подобни случаи, операторът на електроцентралата изключи сензорите и прехвърли контрола на волтажа върху резервна система. Последното, които видя на екрана, бе как заразената резервна система изключва електроцентралата ведно с монитора му.

В подцентралата Нароус подаваните данни бяха прочетени по странен начин и мигом извадиха съоръжението от строя чрез изключване на генераторите. В резултат Стейтън Айланд и южната половина на Бруклин останаха без електричество. Двадесет секунди по-късно се появиха сривове по североизточния пръстен. Там всекидневно имаше сривове и аномалии, но никога в такова количество, и то едновременно. По различни причини в един момент двадесет и седем електроцентрали северно и западно от града преустановиха изцяло работа си. Общият волтаж рязко спадна и причини прекъсване на електричеството за няколко секунди. Останалите централи се опитваха да захранят с необходимото количество електричество пръстена, но на триста километра северно от Върмонт дефект във високоволтов регулатор предизвика неконтролируем срив, който се разпространяваше по веригата със скоростта на ураган. Само след минута и четиридесет и три секунди сто хиляди квадратни километра от щата Мейн до столицата и на изток чак до Охайо останаха без ток. Североизточният пръстен се срина.

Три минути по-късно югоизточният пръстен също излезе от строя, повличайки източноканадския сектор. Надпреварата с най-неумолимия краен срок бе загубена. Все едно Атлантическият океан преля и погълна Северна Америка.

Вашингтон, вместил седемстотин и петдесет хиляди души да посрещнат хилядолетието, потъна в тъмнина, чиято чернота съперничеше на гранитната фасада на Виетнамския мемориал. В Белия дом включиха аварийни генератори, но вирусът на хилядолетието бе обезглавил нацията. В комуникационен бункер дълбоко под земята президентът искаше да разговаря с военните и ЦРУ, но не можеха да го свържат с Филаделфия, Атланта, Шарлот, Мобайл. Всъщност той не можеше да се свърже дори с другия край на града.

Дългата тъмна нощ на Америка започна с виещи сирени по авеню „Пенсилвания“ в столицата. От Мейн до Флорида нацията, останала без лидер и дезорганизирана, навлезе в XXI век в състояние на пълен безпорядък.

Вирусът на хилядолетието се бе завърнал вкъщи.

Уникален и ослепителен, част от Ню Йорк се къпеше в светлина. Тържествата на „Таймс“ скуеър продължаваха; опиянената тълпа, без да се интересува от събитията на други места, отбелязваше славното пристигане на новото хилядолетие. И все пак новината, че целият свят отвъд река Хъдсън е тъмен, бързо се разнесе от уста на уста. Мнозина възприеха съобщението като мълва.

— А и да е вярно — отбеляза някакъв пияница, — на кого му пука?

На територията на 24-ти участък молитвата, с която приключи XX век, посрещна новото хилядолетие с шумно: „Алилуя.“ В „Белвю“ Пакард заши гърдите на кмета и направи минианкета сред медицинските сестри:

— Е — попита той, — ще гласувате ли отново за Руди?

На 85-а улица Доналд Копланд чу потропване по вратата.

Хвана дръжката и за своя изненада откри, че вратата се отваря; на верандата видя Ед Гарсия.

— Мислех, че вие двамата сте заключени — отбеляза капитанът и понеже Копланд не отговори, продължи: — Имаме си и светлина. Какво ще кажете?

Копланд премигна. В главата му сякаш отекваше звънчето на касов апарат — той изглеждаше напълно отнесен. Премигна повторно, преди да си отвори устата:

— Влизай. Ела да пийнем нещо. Честита Нова година.

На Насо стрийт хладнокръвният, непроницаем Бо се втурна към банята и повърна; бе оставил мястото си празно, а слушалките — провиснали от плота.

На пет километра северно Сара Макфадън седеше със затворени очи, прилепени длани и набързо прошепна една молитва; заслуша се да чуе жуженето на аварийните генератори, ала то така и не се обади. Отвори очи. Лампите продължаваха да светят.

— Бо? — обади се тя напрегнато. Док взе микрофона.

— Док е. Бо ей сега ще се върне.

— Милостиви Боже — промърмори тя. — Усилията на този млад мъж дадоха резултати.

— Засега ще се въздържа от мнение — обяви Док, загледан в екраните на Бо. — Имате проблеми в Равенсуд.

— Ей сега ще се захвана. Само ми дай възможност да си поема дъх.

Смутен, Бо излезе от банята, като си бършеше устата.

— Съжалявам — извини се той.

Док го прегърна. Рони, Каролин и Джод се изредиха да го прегръщат и целуват. Ейдриан, естествено, не се помръдна от мястото си. Джод прибави ръкостискане към прегръдката и заяви:

— Ние сме единственото място в радиус от хиляди километри, където има електричество, Бо. Ти го направи, човече. Бомба си.

Бо се дръпна и нахлузи отново слушалките.

— Сара?

— Имаме проблем в Равенсуд.

— Хайде да се захващаме. Имам диагностични програми за всичките пет електроцентрали. Ако не дадат резултат, ще опитаме нещо друго.

Членовете на Среднощен клуб се завърнаха по местата си, смаяни от успеха на Бо. Поради липса на възможности системата да бъде подложена на изпитание при бойни условия, шансът планът на Док и програмите на Бо да успеят, беше едно на милион. Дори при безупречни програми множеството вградени чипове в огромната плетеница от системи застрашаваше начинанието. Ала въпреки всички трудности Бо успя да съхрани електрозахранването на Манхатън. Отвъд Ийст Ривър долната част на Бруклин продължаваше да е осветена — електроенергията трябваше да стигне до Джей стрийт, за да осигури движението в метрото. Тънка ивица от Куинс в близост до електроцентралата Равенсуд също имаше осветление. Останалата част от Ню Йорк бе така тъмна, както и Москва.

Да бъде светлина, помисли си Док, докато бързо се спускаше към втория етаж, където Ани и другите служители работеха с банките.

— „Чейс“ издържа ли? — тревожно попита той. — Би трябвало да има електричество в „Техноцентър“.

— Има — увери го Ани. — Всичко е наред. Успокой се, Док.

Ани го придърпа към екрана, директно свързан с екипа, който работеше за „Чейс“ по проблем 2000 в „Техноцентър“; там седеше техник със слушалки и микрофон. Док видя, че основните компютри на банката бяха издържали на смяната на века и функционираха ако не безупречно, то поне в обичаен режим.

— Връзката с „Чейс“ добра ли е? — попита Док.

— Да, комуникациите са добри и софтуерът 2000 си го бива — отвърна техникът, хлапе с тениска от университета Принстън на гърба. — Но в сградата на „Метро техноцентър“ има някои проблеми. Служителите от междинната смяна са заключени вътре, а тези от нощната — отвън.

Док, развеселен, се ухили.

— Нарочно ли го направи? — попита Ани и игриво го тупна по рамото.

Док й отвърна със същото и обяви:

— Никога няма да ти кажа.

— Чух, че Бостон е останал без осветление — обади се техникът.

— Да.

— И във Филаделфия било същото.

— Да.

— Всъщност навсякъде освен тук. Не е ли странно?

— Не. Как са телефоните ти?

— И това е необичайно. Нашите телефони са добри, но всеки, на когото се обадим, е изненадан, защото не може да набира, а и никой освен нас не успява да се свърже. Изглежда, телефонните богове се усмихват само на нас. Можем да звъним на някои места, но на други — не. А във Вашингтон и Торонто няма никакви телефонни връзки. Знаех, че ще е чудновато, но това надминава всичко.

Док пъхна пръсти в устата си и свирна — служителите откъснаха поглед от екраните. Тридесет глави се надигнаха като зелки над малките заграждения от плексиглас.

— Ани ми каза, че „Чейс“ и всички наши клиенти са преживели изпитанието на хилядолетието — обяви Док. — Вие сте страхотни и тази нощ спечелихте честна победа. Не се готвя да държа безсмислена реч. Искам само да обявя, че всички в тази зала ще получат бонус от двадесет хиляди долара. Благодаря.

Радостните възгласи и викове продължиха само няколко секунди; всички отново се заловиха за работа.

Тръгвайки към вратата, Док отбеляза:

— Твоите хора вършат страхотна работа, Ани. Въ\2ът са.

— Сега, когато големият момент дойде и отмина обади се тя, — хората се питат за работата си. Бонусът добре, но те искат да знаят дали ще имат работа следващата седмица.

— Ани, съобщи им, че това не е краят. Това е едва началото. Нашите хора не бива да се притесняват за работата си. Ние трябва да се притесняваме дали им плащаме достатъчно, за да ги задържим.

— Колко лоши са нещата в действителност, Док?

— Зависи от гледната точка. Можеш да кажеш, че сривът на цивилизацията не е толкова лошо нещо, ако смяташ, че цивилизацията не върви в правилна посока.

— Не се прави на умник.

— Добре. Чакай да видим. — Той стана по-сериозен. — В града „Бруклин Юниън газ“ е загубил контрола над регулаторите на налягането в газопроводните тръби и е преустановил работа. Всички телевизионни компании са с корема нагоре и само две кабелни телевизии предават в момента. Три радиостанции, мисля, излъчват музика. Само някои от телефонните линии на „Бел-Атлантик“ работят, включително и вашата. Радиостанциите на полицията работят. В крайните квартали аварийни генератори осигуряват електрозахранване на някои сгради и болници. Метрото се движи.

— Има ли обири?

— Прекалено е рано да се каже.

— Откъде знаеш?

— Имам хубав апарат, който следи разговорите на полицията — отвърна той и сви рамене. — Обичам играчките.

Компютрите спряха мигновено, но ефектите се проявиха след няколко стотни от секундата. Вътре в милиардите машини притокът на електрони откликваше на бинарните инструкции по единствения възможен начин — поемаше пътя на най-малкото съпротивление. През тези части от секундата машините извършваха множество пресмятания, следваха инструкции, написани от човешки същества. Заради човешки грешки, самодоволство и лоша организация, както и поради неадекватни изпитания три милиона компютри в Ню Йорк дадоха дефекти, преди хилядолетието да е навършило и една секунда.

Не всички дефекти се оказаха фатални и много от тях бяха набързо отстранени, веднага щом бяха забелязани. Несравнимо по-малък брой машини оцеляха, без да дадат никакви дефекти. Но цели мрежи от свързани апаратури излязоха от строя, защото телефоните не работеха. Колкото и странно да бе, но дребните уреди, за които хората се притесняваха — домашните електромашинарийки, колите и асансьорите — имаха незначителни затруднения. Поради голямата тревога за асансьорите, хората ги бяха поддържали в отлична форма. В някои автомобили дигиталните екрани направо полудяха, но двигателите и спирачките работеха. Не дребните, лични системи пропаднаха, а по-скоро големите, сложните, почти невидимите и приеманите като дадености системи, които съставляваха инфраструктурата не само на града и държавата, но и на глобалната икономика. Именно те излязоха от строя. Всичко от Голямата Картина пред очите на хората сякаш се разпадаше. Всички основни банки в Ню Йорк оцеляха, но загубиха способността да комуникират помежду си. Корабният и железопътният транспорт бяха осакатени. Всеки завод, рафинерия, химически комбинат или поточна линия за автоматично сглобяване имаше някъде някакъв проблем.

По източния бряг само жителите на Ню Йорк и на селищата с аварийни генератори имаха възможност да разберат дали системите им са добри или лоши. Три часови зони по на запад, след като узнаха за бедствените събития по източното крайбрежие, хората се пробудиха от тридесетгодишната дрямка и положиха отчаяни усилия да се подготвят за задаващото се нещастие. Електрокомпаниите се отделиха една от друга и се готвеха да се справят с проблемите поотделно. Привикаха по спешност всеки енергиен техник, който можеше да бъде открит, а специалисти поеха грижата да дадат светкавични указания за ръчна поддръжка, та дано успеят да задържат електроцентралите в работен режим, когато контролиращата апаратура излезе от строя. Губернаторите на осемнадесет щата свикаха Националната гвардия; хиляди млади мъже и жени, предимно от селскостопанските райони, бяха изпратени да патрулират в градовете, за да предотвратят евентуални безредици и обири. В Милуоки и Литъл Рок внезапното военно присъствие провокира размирици, а именно това трябваше да бъде избягнато. Жителите из целия Запад се изпокриха дълбоко в убежищата си — стремежът към оцеляване доведе до крайност проявите на индивидуализъм. В повечето места обаче, изправени пред невижданата криза, хората действаха като интелигентни, разумни членове на обществото и търсеха начини да си помогнат един на друг. Обитателите на малките градове заедно подготвяха временни убежища по училищата или осигуряваха аварийни генератори. На запад от Чикаго градските управи отмениха тържествата за посрещане на хилядолетието; полицията приканваше хората да се разотидат от улиците. Собствениците на заводи се втурнаха към съоръженията си и изключиха всичко. Отчаяни купувачи оголиха хранителните рафтове по магазините.

Докато вирусът на хилядолетието започваше пътуването си през Северна Америка, в Лондон вече бе малко след 5,00, в Москва — 8,00 и след пладне в Пекин. Крехката телекомуникационна мрежа, обединяваща някога цялата планета, се бе сринала. Фабрики в Китай — доставчици на половината от играчките за Америка — загубиха компютъризираните си досиета. Китайските банки, които извършваха трансфер на капитали, бяха мъртви. Кораб, натоварен с плюшени мечета, се изгуби в океана. Самите плюшени мечета не пострадаха. Нито те, нито работниците, които ги произвеждаха, имаха вградени чипове.

Планетата преживяваше лош махмурлук, но светлините в Ню Йорк не изгаснаха.

На Джей стрийт в Бруклин, в командния център на най-подготвената за проблем 2000 транзитна система в света, където всеки компютър и свързаната с него техника бяха проверени, коригирани и тествани; където всеки вграден чип бе идентифициран, открит, проверен, тестван и заменен; където всеки диспечер, оператор, началник, ръководител на смяна и ватман бе слушал до втръсване за вируса на хилядолетието, главният екран с размери девет на три метра, който отразяваше цялата система, изгасна в 00,02. Две секунди по-късно сто осемдесет и седем мотриси на метрото застинаха на място.

С изгасването на екраните всички сигнали в системата започнаха да светят в червено; всички влакове спряха.

Диспечерите по терминалите зяпаха в смаяно мълчание главното табло. Терминалите включваха нови програмируеми логически процесори, които отчитаха времето и изпращаха данните по двадесетте чисто нови чипа до главния екран, а за него се предполагаше, че не е обвързан с отчитане на времето. За да спести пари, управата на метрото закупи чипове с широко приложение, а те всъщност представляваха чип в чипа и имаха отношение към часовете, минутите и секундите. Закупчикът не подозираше за съществуването на чип в чипа, а екранът бе подложен на тест и издържа цялостната проверка при симулирани условия. Спирането на захранването след теста — нещо, което никога не се случваше при реални условия — и повторното захранване с енергия активира всички вериги във вградените в чиповете чипове. Второ тестване непременно би „хванало“ грешката, но понеже първото изпитание премина успешно, никому не хрумна да направи още един тест.

Радиостанциите работеха и осигуряваха на диспечерите връзки с ватманите, а те всички започнаха да говорят едновременно. Напрежението в цялата система на метрото веднага се повиши. Светлинки мъждукаха из тунелите и в командния център. Дълбоко в подземните недра вирусът бе изстрелял още един оръдеен залп по града.

— Къде е Ейдриан? — попита Док, когато се върна от втория етаж. Потърси го в банята, после в кухнята и се почеса по главата. — Къде е Ейдриан? — повтори въпроса си той.

— Какво? — възкликна Джод.

— Къде е Ейдриан? Изчезнал е.

Загледани в екраните си, прекалено заети, за да обръщат внимание на каквото и да било, никой не бе видял кога е излязъл.

Джоди бе снимала с камерата из цялото помещение; Док я накара да п\2жектира последните три минути от записа.

— Ето посочи той. — Тук си хванала Рони в кадър, а ето и Ейдриан в дъното. Отваря чекмедже и вади шепа платки.

— И чипове ли? — попита Джоди.

— Да.

Той погледна схемата на метрото върху монитора на Ейдриан и веднага забеляза, че никоя от мотрисите не се движи.

— Бо — провикна се той, — статута на 59-а улица.

Електроцентралата на „КонЕд“ на 59-а улица захранваше метрото и доставяше енергия за цялата мрежа.

— На 59-а всичко функционира — докладва Бо.

— Тогава, по дяволите, какво става с метрото? Каролин се надигна от мястото си и започна на натиска клавиши по уредите на Ейдриан.

— Божичко, Док, не се ли научи как да работиш с терминала на Ейдриан?

— Май не.

Каролин извика върху екрана картината на камерата за безопасността в централата на метрото на Джей стрийт. Голямото основно табло беше изгаснало. Като не можеха да виждат къде са мотрисите или какъв сигнал е подаден, диспечерите започнаха да движат влаковете един по един чрез радиостанциите.

Екранът на Ейдриан показваше местонахождението на мотрисите — следователно някъде в дублиращата му система действаше верига, каквато нямаха на Джей стрийт. Очевидно бе взел платки и бе на път към Бруклин, за да оправи лично системата им.

— Господи! — не се въздържа Док. — Милият сладък Ейдриан.

— Какво е в състояние да направи?

— Вероятно да оправи системата им и да накара мотрисите отново да тръгнат, но ще му е дяволски трудно да ги убеди да го оставят да работи. Представи си твърдоглавите ръководители на метрото, които не търпят авантюри, как стоят пред Ейдриан с ококорените му очи, докато той размахва платка в ръка. Ще решат, че е побъркан. Трябва да отида при него.

Джод се надигна от мястото си и взе шушляк.

— Док — подвикна той, — никога няма да го настигнеш. Аз ще отида.

Веждите на Док се стрелнаха нагоре.

— Аз отговарям за него — настоя той. — Господи. Вероятно ще мине по тунел А от Фултън стрийт и после, като се спусне под реката, ще пристигне направо на Джей стрийт. Това е втората станция в Бруклин.

— Мислиш, че ще мине през тунел на метрото? — възкликна Джоди ужасена.

— Непрекъснато го прави — обясни й Джод. — Ще го намеря и ще довлека задника му тук — обяви той и се отправи към вратата, без да спори повече.

— Човешкият фактор — присмя се Каролин и се върна на мястото си.

— По дяволите — прокле Док. — Това е лудост.

Хукна към вратата, тичешком слезе по стълбите и се отправи към станцията на метрото на Фултън стрийт, отстояща на три преки. Бягайки с темпото на маратонец, Джод се намираше две преки пред него, а Док не бе в никаква форма за героичен спринт до Бруклин. След една пряка понамали темпото и с изненада откри колко много разтревожени хора от света на бизнеса в скъпи зимни палта над фраковете бяха надошли във финансовия район — искаха да проверят какво са направили компютрите им. Дочуваше възторжени радостни викове от някои от офисите и отчаяни степания от други.

Спусна се в станцията на метрото и завари мотриса за Бруклин, закована неподвижно за релсите с отворени врати. Пътниците се суетяха наоколо и наблюдаваха неистовите гледки от Таймс скуеър по телевизионните екрани над пероните. В предната част на композицията ватманът разговаряше с полицай — надвесен над релсите, той сочеше към тунела. Док притича край тях и скочи на релсите, съпроводен от възклицанието на полицая:

— Още един! Какво им става на тези?

— Няма ли да отидеш след тях?

— Не, естествено. Да не съм луд.

— Какво казват горе?

— Работят по таблото. Шибани компютри.

Док упорито продължи да тича напред. Оставаше без дъх, често спираше да си почине с ръце на коленете. Да тича през тунел на метрото не съвпадаше с идеалната му представа за прекарване на новогодишната нощ. В оскъдно осветения тунел отекваха стъпки, вдясно се виждаха червени сигнални светлини. На неколкостотин метра отпред Джод почти догонваше плячката си. Почти стигнал Бруклин, Ейдриан погледна назад, чу Джод и хукна още по-бързо.

Нещо като късо съединение стана в главата на Ейдриан в мига, когато видя екраните на диспечерите в метрото да загасват. Изведнъж той се превърна в човек с мисия и беше убеден, че е единственото живо същество, което знае какво не е наред с метрото и как да го оправи. Измъкна се от Насо стрийт, без да каже думичка, защото в горещата пещ на извратения му мозък блесна мисълта, че членовете на Среднощен клуб ще се опитат да го спрат. Толерираха го наистина, но не го уважаваха истински и сега го доказват, като го преследваха. Тунелът премина под реката и изви на юг към станцията на Хай стрийт. Ейдриан взе завоя и станцията се появи пред очите му: отправила се към Манхатън мотриса стоеше на място с ослепително светещи фарове. Дундест и бавен, Ейдриан познаваше всички лабиринти на тунелите, понеже бе изследвал тунел А многократно. Точно след завоя се шмугна в служебна ниша и когато Джод взе завоя, Ейдриан бе изчезнал.

— Ейдриан — провикна се Джод.

Док чу вика на Джод и спря.

— Ейдриан, излез — извика Джод. — Заедно ще отнесем платките на диспечерите.

Док вървеше и тъй като внимателно взе завоя, съзря първо Джод, а после и Ейдриан в сянката, извън полезрението на Джод, който изглеждаше напълно объркан.

Изведнъж мотрисата на станцията затвори врати и потегли Док се изплаши до смърт от вдигнатия шум. Релсите потрепериха, металните колела стържеха по тях и въздушните спирачки съскаха. Док се хвърли напред, грабна Джод и го намъкна в нишата при Ейдриан точно когато първият вагон мина край тях.

— Ненормалник — изкрещя Док на Ейдриан, ала той не го чуваше.

Мотрисата отмина и тримата успяха да се качат на перона, без да привлекат нечие внимание.

Ейдриан не каза нищо, само скръсти ръце пред гърдите си, отпусна се на пейка и се зазяпа в тавана. Бе насочил презрението си срещу диспечерите на метрото в деня, когато пристигна в Ню Йорк; наричаше ги идиоти, които нямат представа как се движат железопътните мотриси, но идиотите очевидно бяха оправили екраните и пуснали системата си отново в действие.

Досетил се какви мисли се въртят в главата на Ейдриан, Джод посочи към релсите по посока на Джей стрийт и каза:

— Просто са извадили късмет и са успели случайно, това е всичко.

— Ти се опита да постъпиш правилно — добави Док. — Сега всичко е наред.

Пристигна втора мотриса за Манхатън, препълнена с пътници. Странстващите рицари от Среднощен клуб успяха да се промъкнат през вратите и минаха отново под реката.

На Фултън стрийт характерните за финансовия район типове бързо слизаха и се отправяха към изходите, за да разберат дали са победители, или губещи в компютърната лотария. Мотрисата потегли, Док и Джод стояха на перона, но Ейдриан се намираше все още вътре — бе тръгнал към Таймс скуеър. Усмихна се самодоволно, когато се измъкна, и махна за сбогом.

Док и Джод излязоха от станцията на метрото и се озоваха на тротоари, осеяни с персонални компютри, явно неиздържали на изпитанието. На „Уолстрийт“ трима мъже с пикап събираха изхвърлените компютри и монитори.

— Доходоносен бизнес — отбеляза Док. — Ще се разрасне през следващите няколко седмици.

Когато свиха по Насо стрийт, звездите бяха изчезнали, небето бе облачно; заваля сняг.

17.

Немислимото се случи. От небостъргачите на Манхатън човек можеше да види силуета на Статуята на свободата, обвита в панорамна тъмнина. От другата страна на река Хъдсън неосветеният бряг на Ню Джърси приличаше на стена от тухли и камък, обсипваш със сняг. В южна посока Стейтън Айланд наподобяваше огромна черна дупка в горния край на залива. На изток, отвъд Бруклин и Куинс, Лонг Айланд се простираше като праистоическа пустош. Туктам проблясваха автомобилни фарове същински загубени звезди в мрака, а светлините на няколко кораба изглеждаха като точици из пристанището. На Гъвърнърс Айланд генератор захранваше с електричество централата на бреговата охрана, чиито техници трескаво работеха по компютрите, контролиращи радарите.

Отвъд тънкия, осветен Манхатън върху света се възцари затишие. Щом електричеството спря, жуженето на предавателните мрежи замлъкна. Телевизори, радиоапарати, стереоуредби и всякакъв вид електроуреди престанаха да вдигат какъвто и да било шум. Шофьори спираха насред път и се дивяха на настъпилата промяна. Животът се сведе до основните елементи — компютърен вирус, вятър, сняг.

Тъй като не можеха да гледат навън, наложи се хората да потърсят в себе си начини за оцеляване. Пробуждането се оказа грубовато, но все пак беше пробуждане. Естественият подбор незабавно влезе в играта. Силните и интелигентните оцеляваха; слабите и глупавите загиваха.

Независимо от милионите часове и милиардите долари пропилени за подготовка да се справят с вируса на хилядолетието, Съединените американски щати се оказаха така уязвими към вируса, колкото и останалата част от света. Всички летища бяха затворени. Железопътният транспорт се движеше със скоростта на охлюв. Запасите от храна се топяха. Хората се паникьосваха, отиваха с кола в гората, където бензинът им свършваше и те умираха от студ. В някои градове събиранията по случай Новата година и посрещането на новото хилядолетие се превръщаха в местен хаос. Размирици избухнаха във Вашингтон и Тампа, но не и в Бостон или Филаделфия. Дори в окръг Колумбия, пострадал най-много, безсмисленото насилие постепенно утихна след няколко часа. Вярно, навсякъде имаше хора, които използваха прикритието на тъмнината, за да крадат и да вършат всевъзможни престъпления като лично отмъщение, но огромното мнозинство от американците не бяха нито престъпници, нито анархисти. Те нито се паникьосаха, нито останаха сврени по домовете си. Реагираха, както биха реагирали при ураган, земетресение, наводнение или нападение на враждебни НЛО. По стандартен американски образец игнорираха задаващото се бедствие, докато не стана прекалено късно, но след като то се случи, се мобилизираха и поведоха битка.

Ако — трото на 31 декември 1999 приличаше на Черния четвъртък 24 октомври 1929, когато стоковият пазар се срина и предизвика Голямата депресия, — то първите часове на 1 януари 2000 приличаха на 7 декември 1941 — денят, в който бе нападнат Пърл Харбър. През 1941 Съединените щати не бяха готови да влязат във война, ала когато войната стигна до тях, американският народ загърби пререкания и различия и вля огромната си енергия в едно съгласувано усилие. Незабавно милиони се записаха доброволци и рискуваха живота си за общата цел.

През януари 2000 Америка бе разделена по десетки политически, социални и религиозни въпроси; споровете имаха дълбоки исторически корени. Трудно бе да се поддържа република, основана на убеждението за равноправието на всички, когато практиката сочеше точно противното. Хората не проявяваха съгласие — понякога и брутално — по расовия въпрос, абортите, наркотиците, секса, религиите, данъците, промишленото райониране. Политическите процеси и самата конституция се намираха под ударите на левите, на десните и дори на центристките сили. Милиони не вярваха и на думичка, изречена от правителството, след като Виетнам и Уотъргейт унищожиха всякакво доверие. Америка съвсем не беше идеална и никога нямаше да бъде идеална, справедлива и честна. Независимо от това, да се стреми към идеала, макар и невероятно непостижим, бе по-приемливо, отколкото да се предаде на тиранията или хаоса. Когато осветлението угасна, приоритетите изведнъж заеха естественото си място. Идеологическите и религиозните догми не разрешаваха наболелите въпроси. Предварителните планове бяха безсмислени. Работата свършиха съседи, които помагаха на съседи.

Работата по проблем 2000 бе вече приключила и това даваше на нацията преднина и голямото преимущество пред останалата част от света. След като американският народ искаше разрешение на кризата, единственият начин бе да запретне ръкави. Народът не се поколеба.

Сега на унищожените от вируса на хилядолетието се предоставяше шансът да се възродят като Феникс от пепелта и да отвърнат на удара. Когато телефоните блокираха, половин милион телефонни техници се явиха, готови да отстранят повредите. В мини и заводи, в железопътни депа, бензинови складове, в лаборатории и офиси хората започнаха да пристигат посред нощ, за да помогнат нещата отново да влязат в релси. Отначало не постигнаха голям успех, но не се отказаха. Електроцентралите се изпълниха с инженери, които разнищваха проблема, внасяха поправки, планираха начини за възстановяване. Проблемът бе огромен, пораженията изглеждаха необозрими, но парче по парче, чип по чип, процесът на възстановяване започна.

Ню Йорк бе оставал без електричество през 1965 и 1977. След случилото се през 1965 жителите на града обичаха да разказват любими истории от рода на това колко много бебета са се родили девет месеца по-късно. Хората се бяха изплашили, но не се бяха ужасили и градът оцеля благодарение на доброто настроение и високия дух. До 1977 градът се бе променил драматично. За някакви си дванадесет къси години Ню Йорк стана безмилостен и опасен, преливаше от бедност и престъпления, кипеше от гняв и раздразнение; след прекъсването на електричеството се чуваха истории за насилие и хаос. Твърдеше се, че обирите започнали десет минути след спирането на тока. Инцидентът през 1977 стана през горещ летен ден, когато градът и без това бе на ръба да експлодира поради расово напрежение. Повечето от обирите представляваха чисто и просто масово престъпление, породено от предоставената възможност. Нищетата, бедността и расовото потисничество се смесиха с натрупания гняв — именно в пристъп на бяс множество буйни млади мъже извършиха обирите.

Сега, през 2000 година, повсеместната миграция отново бе променила демографията. За последната четвърт на XX век се появиха толкова много нови лица, че вече никоя етническа група нямаше числено превъзходство. Всеки принадлежеше към някакво малцинство. Ако се изключат бездомниците и най-отчаяните имигранти, бедните в Ню Йорк не изглеждаха бедни. Хранеха се в „Макдоналдс“ и се обличаха с конфекция, притежаваха телевизори, автомобили и минимално заплатена работа — с други думи, държаха главите си над повърхността. Градското население бе плод на индустрия, преродила се в икономика от разрастването на обслужващи сфери и от развитието на високите технологии; тя лиши огромни обществени слоеве от уменията, необходими да се преживява в един свят на техниката. Просперитетът от високите технологии и глобалната икономика се концентрираше във все по-малко на брой ръце и доведе до неравномерното разпределение на богатство, невиждано от Втората световна война насам. Икономическите условия и три века зъл расизъм подготви почвата за размирици и кражби с колосални размери; Америка очакваше гетата да избухнат, ако светлините угаснат.

За разлика от предишните прекъсвания на електрозахранването големият срив на 1 януари 2000 година не настъпи изненадващо. Наистина той свари неподготвени милиони, които празнуваха по улиците; паникьоса стотици хиляди други и те напуснаха града, ала много повече милиони бяха взели елементарни предпазни мерки срещу хаоса и анархията в очакване на вероятното спиране на тока. Дългата подготвителна кампания на кварталните ръководства сред населението в най-мизерните гета действително убеди хората, че подпалването на домовете, в които живеят, няма да им даде нищо. Разбиването на витрини и кражба на телевизори не означава отмъщение срещу истинските потисници. През 2000 година хулиганите разполагаха с клетъчни телефони и компютри; те знаеха за проблем 2000 и съзнаваха до каква степен ще се нажежи атмосферата от обирите, а те не желаеха това. Широко разпространение из гетата получи крилатата фраза: „Не взимай този телевизор. Ако електричеството спре, той и без това няма да проработи.“ Изглежда, най-подготвената организация в Ню Йорк се оказа мафията — тя се нахвърли върху софтуера срещу вируса на хилядолетието както мангуста върху питон. Преимуществата да оцелеят в кризата им бяха съвършено ясни. Всеки бизнес, дори най-отдалечено свързан с процъфтяването на Коза Ностра, разполагаше със скъпи, добре отработени програми срещу проблем 2000 и в новогодишната нощ се радваха на охраната на въоръжени пазачи.

Независимо от подготовката и предупрежденията не всички схванаха какво ги очаква. След като цял ден наблюдаваха сривове в електрозахранването по целия свят, враждебно настроени крадци в Куинс, Бруклин и Бронкс набелязаха целите си — електрониката зае първо място, следвана от бижута и дрехи. Щом осветлението угасна, към крадците се присъединиха и тълпи пияни нюйоркски гуляйджии, които само след петнадесет секунди започнаха да разбиват витрините на магазините за електроника. Полицията обаче залавяше на местопрестъплението полуделите, дезорганизирани обирджии; въоръжени собственици ги спираха, разгневени и решителни квартални патрули се изправяха срещу тях. Нямаше начин поради страх или поради трепнал върху спусъка показалец да не бъдат простреляни десетки обирджии, но фойерверките и традиционната за новогодишната нощ стрелба заглушиха шума от непреднамерените изстрели. Обирите в по-малките градчета бяха енергично парирани само час след започването им.

През целия ден армии от подплашени хора напускаха Ню Йорк. До един след полунощ близо триста хиляди се пръснаха във всички посоки или се изгубиха из тъмнината. Узнали за осветлението в Манхатън, побягналите се обърнаха и се насочиха към светлината, както бяха направили и в Токио. И без това вече претъпкания остров отново бе залят от всички посоки. Мотрисите на метрото бяха препълнени. Хората вървяха по мостовете и прииждаха от Ню Джърси и Стейтън Айланд с флотилии от лодки. В този момент гражданите на Манхатън объркаха всички стереотипи за Ню Йорк като студен и безсърдечен град.

Ню Йорк отвори вратите си. Като се започне от центъра на града, хотели великодушно предлагаха фоайетата и банкетните си зали, за да приютят изпадналите в беда. Универсалният магазин „Мейси“ отвори вратите си и пусна пет хиляди премръзнали гости на града вътре, „Сакс“ и „Блумингдейл“ последваха примера му. Безброй църкви и административни сгради, гардеробни на Националната гвардия, станции на метрото, театри и училища се превърнаха в импровизирани убежища.

Религиозното светилище на хилядолетието на територията на 24-ти участък даде пример и местните жители започнаха да прибират хора по домовете си. Предлагаха кафе, седяха в препълнени холове и си разказваха истории от невероятния ден. Из цял Манхатън хората изненадваха и себе си, и гостите си с щедростта и гостоприемството си. За мнозина тези жестове на милосърдие бяха съпроводени и с тревоги, но все пак нюйркското гражданство отвори сърцето си и всички изкараха някак си нощта.

В 01,00 глобалното спиране на електрозахранването засегна централната часова зона на Щатите. В Чикаго, Далас и Мексико Сити мускулите и сухожилията на Северна Америка не издържаха на вируса на хилядолетието с вече предвидими резултати. За щастие отделянето на западните електопръстени осигури светлина в някои градове и в щата Небраска. По цялата дължина на река Мисисипи старите параходи също имаха осветление. В Ню Орлийнс десетилетни плавателни съдове седяха близо до брега, а по палубите им се вихреха с пълна сила тържества за посрещането на Новата година.

В 02,00 Исус не се появи в Ермосило, Мексико. Електрозахранването обаче изчезна. На неколкостотин километра северно осветлението в Денвър изгасна, но издържа в Колорадо Спрингс. Централата за космически изследвания остана добре осветена цяла нощ, а техниците се опитваха да възстановят контрола върху сателитите. Към 07,00 сутринта по времето Зулу онази част от резервните сателитни системи, която излъчваше сигнала за часа на някои наземни предаватели, бе възстановена. Малкото на брой телефонни компании, подготвени за проблем 2000, успяха да се свържат помежду си и започнаха бавното преизграждане на огромните си мрежи.

До 02,30 Сара бе изпратила аварийни бригади във всяка от авариралите електрически подцентрали. Инженерите провериха всяка подменена част, изследваха хардуера и направиха нужните поправки; към 03,00 Бруклин и Куинс вече имаха електричество. Потокът от бежанци към Манхатън леко понамаля, новоосветените райони започнаха да поемат прииждащите от Лонг Айланд.

На Насо стрийт членовете на Среднощен клуб, изтощени до крайност, продължаваха да работят, движени единствено от екзалтацията си. Джод се занимаваше с радиоапаратите си и превключваше или на късовълнови радиостанции, или се свързваше с радиолюбители, като през цялото време записваше информацията. Честотите на поделения на Националната гвардия усилено запълваха ефира, докато военните се подготвяха за всякакви непредвидени случаи. До момента безредиците сред населението бяха твърде по-малко от очакваното, но всичко можеше да се случи през следващите няколко дни.

В другия край на помещението Бо правеше диагностика на подстанцията в Равенсуд — стремеше се да върне най-мощния генератор в системата обратно в строя. Рони разговаряше по телефона с Отдела за опазване на околната среда и им подсказваше къде ще открият дефектни чипове в пречиствателните станции. Джоди, оставила вече камерата, седеше до Док на дивана. Двамата пиеха шампанско, държаха се за ръцете и гледаха последните минути от „Останал без дъх“ на видеозапис. Когато филмът свърши, Док мина през каналите и откри, че Ей Би Си е подновило локалните излъчвания от студиото на Западна 65-а улица.

— Внимавайте, ако шофирате през Куинс — съобщаваше водещият. — Светофарите са полудели.

— Жалко, че още нямат сателитна връзка — отбеляза Джод. — Можеха да ни разкажат за всички от Националната гвардия, които са се явили във Форт Дикс и сега никой не знае какво да прави с тях.

— Мога да им услужа със сателитна връзка — обади се Каролин. — Имам тук една.

— Хммм… Джоди, вземи си камерата — предложи Док.

— Аз съм богинята на телефоните — заяви Каролин. — Гледайте.

Тя звънна на Ей Би Си, свърза се с продуцента на новинарите, впечатли го с факта, че телефоните му работят, обясни, че е от екипа, спасил „Кон Едисън“ и „Чейс Манхатън“, и попита:

— Бихте ли искали да бъдете свързани с работещи сателити? Мога да ви предложа и връзка с подвижните ви телевизионни коли из града и връзка с Европа като бонус.

Продуцентът за малко да се задави.

— О, Господи, да, да… Колко ще струва?

— Три милиона за правата и по двеста хиляди на ден за минимум от десет дни.

— Божичко, това са доста пари. Трябва да се посъветвам.

— Разполагам с телефони. Имам сателитна връзка. Вие нямате нищо. Добре дошли в новия световен ред.

— Добре. Приемам.

— С коя банка работите?

— „Чейс“.

— Колко удобно — отбеляза Каролин. — Ще ви дам чиста телефонна линия и полезен номер в „Чейс“. Ако наистина разполагате с десет милиона долара, прехвърлете ги на сметката, чийто номер ще ви дам. След потвърждение на трансфера, ще ви се обадя.

Банката потвърди трансфера, Каролин намигна на Док — той й отвърна със същото.

Няколко минути по-късно Ей Би Си имаше връзка с подвижната си телевизионна кола в болницата „Белвю“, където екипът журналисти бе открил, че се намира кметът на града.

Бил Пакард стоеше в спешното отделение и наблюдаваше подвижната телевизионна кола на Ей Би Си отвън. Отначало екипът се мотаеше наоколо и с копнеж поглеждаше към небето, после нещо ги развълнува. Те се струпаха във и около колата, включиха генератора и завъртяха чинията; запалиха прожекторите, пуснаха камерите и звука. Един журналист застана пред входа на спешното отделение и предаде репортаж за кмета.

Руди спеше в частна стая под охрана, заобиколен от лекари и медицински сестри. Щом си осигуриха сателитна връзка, Ей Би Си веднага се залови за работа. Пакард нямаше никакво желание да се превърне в част от тяхното шоу. Прекоси болницата, излезе през входа на Първо авеню, пое по улицата и хвана метрото.

Направи смяна на Пен Стейшън — пешеходните тунели бяха задръстени от хора, устроили се на лагер в импровизирани палатки. Някъде сред лабиринта от тунели се чуха омайните звуци на фламенко, изпълнявано на китара. По ъглите се виждаха новогодишни отпадъци: златисти ленти, сребърни звезди, смачкани карнавални шапчици. Навсякъде се чуваха весели възгласи. Лавките за храна се радваха на невероятно многобройна клиентела в три сутринта, но вестникарските будки бяха празни. Пакард попита един продавач какво става.

— Представа нямам. Не получих вестниците. Само това знам.

— Разбирам.

Понечи да тръгне, но сляп китарист се провикна след него.

— Ей, господине.

— Да?

— Чух, че печатниците на вестниците имали затруднения заради вируса на хилядолетието, а камионите им не можели да излязат от гаражите, защото диспечерските им компютри не функционирали.

Той изсвири няколко пламенни испански акорда и се усмихна.

— Ти си огромен източник на информация — похвали го Пакард и му даде пет долара. — Изсвири нещо.

Докато Бил Пакард пътуваше с метрото към Уест Сайд, вирусът на хилядолетието достигна западното крайбрежие и порази Сиатъл, Портланд, Сан Франциско, Лае Вегас, Сан Диего, Сан Хосе и Лос Анджелос. Оукланд остана по чудо с осветление. В Калифорния годините, прекарани в подготовка за земетресения, помогнаха на населението да се приготви, но общини, градове и местната управа не функционираха заради отказ на компютрите. Работата в Силиконовата долина забуксува. Сърцето и душата на американските технологии сега бяха оставени да сърбат собствената си попара.

Тридесет минути след като напусна болницата, Пакард влезе в 24-ти участък на Западна 100-на улица, където завари претъпкани салони с раздразнени и полудели от вируса на хилядолетието ченгета.

Ед Гарсия спеше на бюрото, сврял глава в свивката на лакътя си.

— Ед!

— Как… О, Господи, Бил.

— Войници, заварени да спят на пост, ги разстрелват. Капитанът се засмя.

— Е, застреляй ме. Ти ли оперира кмета?

— Да.

— Ще живее ли?

— Да.

— Ще гласуваш ли за него?

— Знаеш ли, същото попитах медицинските сестри — отвърна Пакард и посочи с палец надолу. — Колко души има още в парка?

— Представа нямам. Няколко хиляди. Пияниците ще замръзнат. Доста от тях намериха убежище в приюта в Ийст Сайд, но някои просто отказаха да помръднат.

— Цяла нощ ли ще стоиш тук?

Гарсия кимна, прозина се и разтърка очи.

— Долу имам един Исус Христос със счупена ръка. Искаш ли да го видиш?

— Негодник!

— За такъв ли ме смяташ? Тогава защо дойде тук? За да пием шампанско? Имам, ако искаш. Разполагам с три каси, задигнати от магазина на Спилман следобед. Какво ще кажеш? Смятам да си го отнеса вкъщи. Хич не ми пука дали е редно. Ха\2а\2а…

— Исус как си счупи ръката?

— Като се е заковавал за кръста. Но уцелил. Човече, тук имам трима Исусовци, една Мария и май един Пилат Понтийски. И представа нямам какво още. Имам, знам, един Мохамед, определено имам и Буда. Сигурно и няколко последователи на Кришна, но ги пуснахме да си вървят, струва ми се. Имам и представители на ИРА, на Лигата за защита на евреите и борците за освобождение на Пуерто Рико. Наистина в момента тук е доста разнородно. Предимно разполагам обаче с пияници. Готови сме да ги изхвърлим навън, но ще замръзнат.

— Звучи ми просто като обикновена петъчна вечер в Голямата ябълка. Честита Нова година.

— Ще погледнеш ли счупения ми Исус?

— Добре. Намира ли ви се ваксина против тетанус?

Най-после Джонатон Спилман прекоси 85-а улица, за да провери всичко ли е наред с Шърли. Отключи апартамента и дочу звуци; когато надникна в хола, видя двама от свидетелите на Йехова да спят в креслата, а други трима да се молят.

В кухнята Шърли приготвяше кафе. В първия момент изпита съмнения дали я разпознава: остави истерична, разплакана жена, заключила се в спалнята си, а сега в кухнята завари блажена образцова домакиня.

— Здравей — поздрави той. — Кои са тези хора?

— Влаковете не вървят.

— Влаковете?

— За Филаделфия. А е прекалено далеч да отидат пеша, затова ги поканих. Госпожа Финкълстейн приюти няколко баптисти.

— Не те ли интересува къде бях?

— Не. Искам да кажа — да. Къде беше?

— От другата страна на улицата.

— О, чудесно.

— Шърли, да не си пила?

— Мммм… Знаеш ли, Джо, разполагаш с цял магазин, пълен с храна, която не можеш да продадеш. Мислил ли си да я раздадеш?

Спилман не вярваше на ушите си. Представата на Шърли за благотворителност бе да изпрати пет долара в Израел, за да засадят дърво. Тя не даряваше бездомен просяк с втори поглед, а още по-малко — с двадесет и пет цента.

— Сериозно ли говориш?

— Нима ще оставиш всичко да изгние?

Беше странна нощ, която превръщаше съпругите в непознати, а непознатите — в най-добри приятели. Ако светът се е преобърнал с краката нагоре, помисли си Спилман, значи трябва да застанеш на главата си.

— Ще ми е нужна помощ — обясни той.

— Убедена съм, че свидетелите ще откликнат. А и баптистите на госпожа Финкълстейн.

Докато Шърли събираше доброволци из цялата сграда и им обясняваше еврейското понятие мицвах — да правиш добро, — Спилман притича отново през улицата и накара Копланд да го придружи до супермаркета.

— Хайде. И без това едва ли искаш да стоиш в тази къща цялата нощ.

— Напротив — точно това искам. Приятно ми е да седя тук с кучето си и да гледам телевизия. Ей Би Си поднови предаванията си.

— Хайде, Допи, отиваме да раздадем магазина.

— Ти направо си се побъркал — така да знаеш.

Свидетелите на Йехова, баптистите, няколко методисти от Нюарк, половин дузина евреи от горния край на Уест Енд и двама будисти минаха по „Бродуей“ на път за „Сейфуей“. Спилман намери работни престилки за всички. Консерви и кутии, съборени при размириците, все още лежаха по пода. Баптистите веднага започнаха да подреждат всичко.

— Ето какво ще направим — обяви Спилман. — Отворете по два книжни плика и ги сложете в количките. Хората могат да напълнят торбите и да ги отнесат. Не пускайте прекалено много хора да влизат в магазина едновременно. И внимавайте някой да не заспи и да блокира пътеките.

— Колко струва наличната ти стока? — попита Копланд.

— Два милиона вероятно. „Сейфуей“ има възможност да си го позволи.

Бързо се образуваха опашки и в четири сутринта вече се виеха до пряката.

На третия етаж в старата сграда на Насо стрийт за пръв път беше тихо. Нямаше музика, никакви включени радиоапарати или телевизори.

Рони се бе сгушила да спи на един диван. Каролин прекоси помещението и старателно изключи терминала на Ейдриан. Тананикаше си тихичко.

Бо се изправи, протегна се и попита:

— Има ли гладни?

— Прекалено съм уморен, за да ям — отвърна Джод и се отправи към кухнята. — А и нямаме нищо освен пасти.

— Да отида ли за пица? — предложи Бо.

— Ей! — провикна се Джод от кухнята. — Я гледай. — Появи се с купа хайвер в едната ръка и бутилка шампанско в другата. — Това пък откъде се взе? Док?

— Мисля, че двамата отидоха в спалнята — обади се Каролин.

Джод почука на вратата на спалнята и тя се отвори. Стаята беше празна. Върху леглото имаше пет дипломатически куфарчета с надписи: „Бо“, „Рони“, „Ейдриан“, „Каролин“ и „Джод“.

Джод влезе, взе куфарчето със своето име и го отвори.

— Божичко! — тихо възкликна той и отиде да покаже на другите. — Струва ми се, редно е да събудим Рони — прошепна той. — Ще иска да види как изглеждат милион долара в брой.

Вървяха бавно, снегът се сипеше, а стъпките им тихо отекваха; Док разказа на Джоди за плана си да оправи стара моторна лодка, да изкърпи стария си кадилак или дори да купи нов двигател. Разказа й за красивото езеро в Уисконсин с каменна къщурка на малък полуостров, заобиколен от борови гори. Обичал да играе голф или да лови риба по цял ден, а вечер да играе карти и да прави какво ли не. Звучи ли й примамливо това?

— Има ли комари? — попита тя.

— Ужасно свирепи. И се хранят със спрейовете против насекоми.

— Има ли място в гаража за малък модел шевролет?

Той зяпна.

— Господи — възкликна той накрая. — Това вероятно е приказка.

На ъгъла на „Бийвър“ и „Уилямс“ те влязоха в разкошния старомоден бар „Делмоникос“. Докато светът се сблъскваше с XXI век, Док искаше да се върне в XIX век.

Барманът го посрещна с усмивка.

— Добър вечер, Док.

— Здрасти, Ник. Две двойни петдесетгодишни уискита.

— Имаш ли пари в брой?

Док постави стодоларова банкнота на тезгяха.

— Да, сър. А какво стана с касовия ти апарат?

— Заключи се и не пожела да се отвори след полунощ — обясни барманът. — Опитах се да го насиля да го отворя с лост, но не исках да го повредя.

— Какво е настроението тук? — попита Док.

— Не е новогодишно.

Бизнесмени и делови дами седяха около малките маси, дълбоко потопени в разговори. Ако се съдеше по вида им, всички бяха усетили влиянието на вируса на хилядолетието с особена сила. Азиатските и европейските им пазари бяха потънали и никой не знаеше докога. Транспортът представляваше пълен хаос. Доставките на бензин пристигаха нередовно. Оскъдните новини, прокрадващи се за други места извън града, не радваха с нищо.

— Знаеш ли, че Джордж Вашингтон е водил първата битка на Революцията само на няколко километра оттук — в Бруклин? — попита Док и макар Джоди да му отвърна: „Да, знам. Внимавах в часовете по история в осми клас“, въпреки това продължи: — А знаеш ли, че британците го победили и той се оттеглил насам. Построил лагера си на мястото, където сега се издига този бар. После британците дошли отново и пак го били. Държали Ню Йорк до края на войната, но нюйоркчани нямали нищо против. Те се интересували единствено от бизнеса, такива безверни копелета били. Положението на Вашингтон не било розово. Армията му била в дрипи и пълна с дезертьори, на които им писнало британците да ги бият, но старият Джордж не се предал. Искам да кажа, тези хора наоколо ронят сълзи в чашите си бира, защото са били бити. Така че как ще постъпят утре — ще станат ли да подновят битката, или ще се оттеглят?

— Не знам — отвърна Джоди.

— И аз не знам — призна Док. — Затова заминавам за езерото веднага щом нещата се поуспокоят и успея да намеря бензин.

— Наистина ли е издигнал лагера си точно тук?

— Не — отвърна той с каменно лице. — Сега го измислих.

18.

Времето нито се ускори, нито се забави; по-скоро тиктакаше както винаги. Беше сложно и вероятно непознаваемо дори за Стивън Хокин. Розово слънце изгря над Бруклин. Петнадесет сантиметра сняг покриваше Ню Йорк, а деликатесната закусвалня на Берни работеше.

— Как мислиш, ще има ли мач за купата? — попита Спилман.

— Нямам представа — отвърна Пакард. — Но не допускам някой да играе този уикенд.

— Все така ще се случи — изсумтя Копланд недоволно. — За пръв път от двадесет години „Джетс“ стигат до финала, и това трябваше да се случи.

Ед Гарсия влезе, постави шапката и дипломатическото си куфарче върху масата и тежко се отпусна.

— Някой от вас успя ли да поспи? — попита той, като разкопчаваше сакото си. — Не ми отговаряйте. Не ме интересува.

Берни подвикна на капитана:

— Ще ядеш ли?

— Дай ми минутка да си поема въздух.

— Добре. Спокойно. Ей, вие гледахте ли фойерверките?

— В Джърси още има фойерверки — осведоми ги Гарсия. — Някакъв химически завод пламнал.

— Само един ли?

— Доколкото ми е известно.

— Чухте ли какво станало във Фриско? — попита Спилман.

— Не. Какво?

— Някакви типове обрали „Банк ъф Америка“. Задигнали шестдесет милиона долара.

Копланд пребледня.

— Това пък къде го чу? — настойчиво попита той. — Откъде ще знаеш какво става в Калифорния?

— Чух го. От някакъв тип.

— От някакъв тип! Страхотно. На това се вика слухове.

— О, върви по дяволите. — Спилман се извърна от Копланд. — Ей, Берни, дай ми наденичка, бъркани яйца и бял препечен хляб.

— Наденичка, бъркани и печен хляб.

— Точно така. И включи телевизора.

— Все с този телевизор. Как живеете?

— Как е твоят Исус? попита Пакард Гарсия.

— Загубил си е ума, ако някога го е имал. А ти чу ли се с жена си в Мейн?

— Не. Няма телефони. Ще отида там днес, ако успея.

— Имаш ли бензин?

— Пълен резервоар.

Берни включи телевизора, превключи през няколко бели екрана и накрая попадна на Ей Би Си.

— Ей, Допи, я гледай. Това е твоята сграда.

Под оскъдната светлина на ранното утро Ей Би Си разпо-ложи подвижна телевизионна кола пред „Копланд Инвестмънтс“ на Насо стрийт. Камерата се насочи към тъмната тухлена фасада, а репортерът направи късо представяне.

— Днес сутринта започва да се сглобява историята как малка група компютърни специалисти в тази сграда са успели да запазят осветлението в Манхатън. От „КонЕд“ разбрахме, че екип програмисти, тук, в „Копланд 2000“, начело с Доналд Копланд и работещи в сътрудничество с „КонЕд“ и кмета Рудолф Джулиани…

Копланд сияеше. Берни бъркаше яйцата. Гласът по телевизията обяви Копланд за Човека, спасил Ню Йорк. Репортерът интервюира Бо и Каролин. И двамата бяха облечени в тениски на Среднощен клуб. После направиха пауза за рекламата на „Чейс Манхатън“. 2000 годино, ние сме готови!