Вийет

ГЛАВА ТРИДЕСЕТАГОСПОДИН ПОЛ

Съветвам читателя да не заключва любезно, нито да предполага с прибързано добродушие, че от този ден нататък господин Пол е станал друг човек — приятен за съжителство, неспособен да пръска наоколо си страх и тревога.

Не, той по природа си беше малък мъж с неуравновесено настроение. Преумореше ли се, нещо, което му се случваше често, ставаше раздразнителен, а освен това в жилите му тъмнееше синкава смес от беладона, есенцията на ревността. Нямам предвид единствено любовната ревност на сърцето, а онова по-строго, по-низко чувство, което се поражда в ума.

Мислех си, когато наблюдавах господин Пол да бърчи чело и да издава устни над някое мое упражнение, което нямаше толкова грешки, колкото му се искаше на него (защото той се радваше, когато правя грешки, куп мои грешки му се услаждаха както шепа орехи), мислех си, че в някои отношения прилича на Наполеон Бонапарт. Все още мисля така.

С безсрамното си незачитане на великодушието той приличаше на великия император. Господин Пол бе в състояние да се изпокара с двадесет учени жени, невъзмутимо можеше да се заяжда и да отвръща на обвиненията, с цяла система от заговори, без да го е грижа, че щял да загуби или да накърни достойнството си. Бе в състояние да прати петдесет жени като мадам Дьо Стал, ако са го раздразнили, обидили, засенчили или са му противоречали.

Отлично помня един от бурните му сблъсъци с мадам Панаш, назначена временно от мадам Бек да преподава история. Беше умна — което значи, че знаеше доста — и освен това владееше изкуството да изтъква всичко онова, което знае; умееше да говори и имаше добро самочувствие. Външността й съвсем не бе лишена от достойнства — мнозина биха я нарекли «хубава жена» и въпреки това в шумното й налагащо се присъствие имаше нещо, което дразнеше изискания и капризен вкус на господин Пол. Звукът на гласа й, ехтящ в «карето», го довеждаше до странно състояние, волната й, освободена стъпка — почти като мъжка крачка, — долетяла в коридора, често го караше да събере набързо книгите си и да изчезне начаса.

Един ден съвсем злонамерено реши да я навести в клас. С бързината на мълния прозря преподавателските й методи; те се различаваха от любимия му начин на обучение. Безцеремонно и грубо той й изтъкна това, което наричаше нейни «грешки». Не зная дали е очаквал да получи в отговор подчинение и внимание, ала срещна жлъчен отпор, придружен с остро смъмряне заради необоснованата му намеса.

Вместо да се оттегли с достойнство, нещо, което все още можеше да стори, той й хвърли ръкавицата на предизвикателството. Мадам Панаш, войнствената мадам Панаш, я сграбчи с наслада. Тя размаха ръка под носа на натрапника, нахвърли се връз него с порой от думи. Господин Еманюел бе красноречив, но мадам Панаш бе словоохотлива. Породи се жестока омраза. Вместо да се надсмива тайничко над своята хубава неприятелка с нейното накърнено честолюбие и голяма самоувереност, господин Пол я презря от цялото си сърце. Удостояваше я с искрения си гняв, преследваше я отмъстително и неумолимо, не можеше нито да спи, нито да яде, нито да се наслаждава на пурата си, докато буквално не я изтръгна из корен от училището. Учителят победи, но победният лавров венец легна позорно на челото му. Веднъж си позволих да намекна за това. За голяма моя изненада той си призна, че можело и да съм права, но обясни, че всякога, когато се сблъсквал с такива груби и самодоволни хора, чийто прототип била мадам Панаш, не успявал да овладее страстите си, необяснимо и бурно отвращение го хвърляло в унищожителна война с тях.

След три месеца, когато научи, че победената му неприятелка преживява затруднения и е изпаднала в отчаяние, защото е без работа, той забрави омразата и тъй като за добро и за зло бе еднакво енергичен, обърна света наопаки, но й намери добра служба. А когато тя дойде, за да загладят старите недоразумения и да му благодари за проявената доброта, гласът й (твърде креслив) и обноските й (прекалено самоуверени) тъй го раздразниха, че на десетата минута той стана и напусна стаята, обхванат от нервна възбуда.

Ще си послужа отново с онова рязко сравнение и ще кажа, че в стремежа си да властвува, да държи първенство във всичко, господин Еманюел напомняше Бонапард. Понякога бе необходимо да се съпротивляваш, да се изстъпиш напред, да го погледнеш в очите и да му заявиш, че изискванията му са неразумни, че този негов абсолютизъм граничи с тирания.

Проблясъците, първите признаци на дарбата, които се проявяваха у някои от заобикалящите го или у подчинените му, го вълнуваха странно, дори го разстройваха. Той наблюдаваше мъчителното раждане с мрачна гримаса, не протягаше ръка за помощ, вероятно си казваше: «Хайде, ела на бял свят, ако ти стигат силите», но не желаеше да помогне.

Преминеха ли първите спазми и опасностите от първите сблъсъци, когато вече бе поет първият живителен дъх, когато виждаше, че дробовете се издуват и започват да дишат, когато усещаше, че сърцето затуптява и в очите проблясва живот, не обичаше да насърчава.

«Първо докажи, че си истинска, и тогава ще те оценя!» — гласеше повелята му; а в каква мъка превръщаше той доказателството! Какви тръни и бодили разстилаше по пътеката за тези нозе, несвикнали на труден път! Наблюдаваше, без да му трепне сърцето; изпитанията, които поставяше, трябваше да се преминат, и то безпогрешно. Следеше внимателно стъпките, а те понякога, в изкачването до целта, оставяха кървави следи — следеше ги навъсено, с безмилостно полицейско око, впито в измъчения пилигрим. Когато най-сетне му разрешаваше да си почине, преди дрямката да е притворила клепките му, разтваряше същите тези клепки с безжалостни пръсти и се взираше дълбоко в зениците, за да прозре в мозъка, в сърцето, търсеше да съзре суета, горделивост или неискреност, да ги открие, все едно в каква форма, сврени в най-скришните места. И ако накрая оставяше новопосветения да спи, то не бе за дълго, будеше го внезапно, да го постави на нови изпитания. Товареше го с непосилни задачи, когато беше най-уморен, изпитваше нрава, разума, здравето му и едва когато най-безжалостните изпити бъдеха издържани, когато и най-разяждащите киселини не успяваха да накърнят ценната руда, когато просто не можеше да не признае, че тя е истинска, тогава той с мрачно мълчание я бележеше с печата на своето одобрение.

Говорех тъй, защото сама преминах през тези тежки мъки.

До времето, когато завърших последната глава, господин Пол не ми е бил учител — не ми бе давал уроци, но около това време веднъж случайно ме чу да признавам пълното си невежество в един клон на образованието (мисля, че бе аритметиката) — нещо, което би опозорило дори момченце от училището за бедняци, както справедливо забеляза господин Пол, и той ме взе в своите ръце; първо ме запита, откри, че съм напълно неподготвена, даде ми учебници и ми възложи някои задачи.

Зае се отначало с мен с удоволствие, дори с нескрита радостна възбуда и благоволи да ми заяви, че според него съм била «доста схватлива и не неспособна» (което означаваше «възприемчива» и не съвсем «отчайваща»), но вследствие на неблагоприятни обстоятелства намирала съм се все още «в състояние на крайно недостатъчно умствено развитие».

Всяко ново начинание за мен се бележи от някакво свръхестествено затъпяване. Никога не съумявам, дори при завързването на най-обикновено познанство, да се представя или да изтъкна, че съм в състояние да проява дори посредствена схватливост. Всяка нова страница, която обръщам в живота, се предшествува от мъчителен и труден пасаж.

Докато траеше този пасаж, господин Пол бе много мил, много добър, всеопрощаващ, забелязваше как сама си нанасям остра болка, какви тежки унижения понасям от собственото си чувство за некадърност; няма думи, които да опишат нежността и желанието, с които ми се притичваше на помощ. И неговите очи се насълзяваха, когато моите се замрежваха от сълзи на срам и мъчителни усилия; колкото и да бе претрупан с работа, открадваше от кратките си почивки, за да ми помогне.

Но, боже мой, какво настъпи, когато този странен и тежък здрач взе да отстъпва пред светлината на деня; когато способностите ми започнаха да се освобождават, когато дойде часът, в който овладях силите и умението си, когато доброволно удвоявах, утроявах, учетворявах задачите, поставяни от него, за да го зарадвам, както си въобразявах — тогава добротата му стана строгост, светлинката в очите му се превърна от лъч в искра, той се заяждаше, противоречеше, властно ме обуздаваше, колкото повече постигах, колкото по-усилено работех, толкова по-недоволен се показваше. Жестоки сарказми, които ме удивляваха и учудваха, накърняваха слуха ми, следваха ги горчиви нападки срещу «горделивостта на интелекта». Двусмислено ме заплашваше, че щели да ме сполетят не зная какви злини, ако съм си позволявала да премина границите на приличието, достъпни за моя пол, и да развия у себе си непозволен апетит към неженствени знания. Уви! Не чувствувах подобен апетит. Полагах усилия, за да науча само онова, което ми бе приятно; за мен обаче бяха непознати и благородният глад за абстрактни науки, и божествената жажда за откривателството — подобни усещания съм изпитвала твърде рядко.

Ала когато господин Пол ми се присмиваше, доискваше ми се да го овладея по-пълноценно, несправедливостта му разпалваше у мен амбицията, даваше криле на стремежите.

В началото, преди да осъзная докрай какво го подтикваше към всичко това, неговите необясними присмехулства ме пробождаха в сърцето, но с течение на времето започнаха само да сгорещяват кръвта в жилите ми и караха сърцето ми да бие по-бързо. Каквито да бяха способностите ми — женски или обратното, бог ми ги беше дал и аз бях решена да не се срамувам от качествата, с които бях удостоена.

Известно време битката бе твърде разгорещена. Загубила бях, изглежда, симпатиите на господин Пол, държането му към мен беше странно. В момента когато бе най-несправедлив, подмяташе, че съм го заблудила, като съм се показала невежа, разправяше, че съм се преструвала на неспособна. Друг път внезапно се хвърляше върху ми и ме обвиняваше в най-невероятно подражателство и плагиатство, като твърдеше, че съм черпела знанията си от книга, за която едва бях чувала и над която бях заспала дълбоко още на първите страници.

Веднъж, когато отново се нахвърли върху ми с някакво подобно обвинение, аз се разбунтувах и му отвърнах гневно. Сбрах с две ръце книгите от масата си, нахвърлих ги в престилката и ги изсипах на естрадата, в нозете му.

— Ето, вземете си ги, господин Пол — заявих сърдито, — и повече не ме учете. Никога не съм ви молила да ме правите учена, а вие ме накарахте да почувствувам много болезнено, че учението не носи щастие.

Върнах се на моята маса и склоних глава върху ръцете си; два дни след това не му говорих. Той ме наскърби и омъчни. Другарството му ми бе мило и скъпо, бе за мен ново и несравнимо удоволствие, но сега, след като, изглежда, бе вече изчезнало, не желаех повече да ме учи.

Той обаче не си прибра книгите, върна ги с грижлива ръка на мястото им и както преди продължи да ми преподава. Сдобри се с мен — малко прибързано, както ми се стори. Би трябвало да му се сърдя по-дълго, ала когато беше мил и добър, когато сърдечно ми подаваше ръка, споменът отказваше да възпроизведе в истинския му вид неговото лошо настроение. Освен това сдобряването винаги е сладко.

Една сутрин кръстница изпрати вест да присъствувам на някаква интересна лекция в описаната вече обществена зала. Сам доктор Джон бе предал устно съобщението на Розин, която не се бе посвенила да тръгне след господин Еманюел, който тъкмо влизаше в стаята на първи клас, и в негово присъствие да се изстъпи пред работната ми маса, мушнала ръка в джоба на престилката, и да го повтори звучно и високо, завършвайки с думите:

— Ами колко е красив, госпожице, този млад доктор! Какви очи — какъв поглед! Прониза ми сърцето!

Когато тя излезе, учителят ми ме запита защо съм позволявала на «това нагло момиче, на това безсрамно същество» да разговаря с мен по този начин.

Не намерих думи, с които да го успокоя. Начинът, по който разговаряше Розин — млада жена, в чийто череп чувството за уважение и сдържаност не беше кой знае колко развито, — си беше винаги един и същ. Освен това думите й за младия доктор бяха съвсем верни. Греъм наистина беше красив, имаше хубави очи и вълнуващ поглед. И аз гласно изрекох мислите си:

— Тя казва самата истина.

— Ах! Така ли мислите?

— Без съмнение.

Лекцията, която трябваше да изтърпим този ден, бе такава, че всички въздъхнахме облекчено, като свърши. Накрая ученичките се втурнаха навън, разтреперани и щастливи. И аз си тръгвах. Спря ме гласът му, който ми нареждаше да остана. Измърморих, че се нуждая от малко чист въздух; печката бумтеше зачервена, в стаята бе много горещо. Неумолимият глас ми нареди да замълча и този саламандър, за когото и най-топлата стая не бе достатъчно затоплена, седна между моята маса и печката — място, на което би трябвало направо да се свари, но той нищичко не почувствува — и продължи да ме утешава с някакъв гръцки цитат!

В душата си господин Еманюел таеше дълбока увереност, че знам и гръцки, и латински. Тъй както разправят, че маймуните можели да говорят, стига да поискат, но криели тази своя способност от страх да не си навлекат беда, тъй и на мен ми се приписваха зная, които аз уж престъпно и умело съм прикривала. Господинът твърдеше, че съм била ощастливена да получа «класическо образование», че съм била брала мед от златните цветя на знанието, че паметта ми било като медена пита, от която тайничко съм подкрепяла усилията си и скрито съм захранвала ума си.

Какво ли не измисляше господин Пол, за да ме накара да издам тайната си, как не ме въртеше, как не ме заплашваше, какво ли не направи, за да ме разобличи. Понякога слагаше пред мен книги на гръцки и латински, а после ме наблюдаваше, тъй както тъмничарите на Жана д’Арк са я подмамвали с воинско снаряжение и са очаквали да я разобличат. Той отново изрече неразбираеми цитати от незнайни автори и докато от устните му се лееха звучните и сладки слова (езикът на класиците звучеше музикално от неговите уста, защото гласът му бе хубав, с богат регистър, с мелодична модулация и ненадмината изразителност), той не отделяше от мен будните си, проницателни, често пъти злобни очи. Личеше, че рано или късно очаква забележителна демонстрация от моя страна. Ала то не се случи. След като нищо не разбирах, естествено бе, че не бях в състояние нито да се възхитя, нито да се раздразня от изреченото.

Объркан, едва ли не разгневен, той не се отказваше от своята идея фикс. Заяви ми, че съм била безчувствена, че лицето ми било като каменна маска. Изглежда не бе в състояние да си признае простата истина и да ме приеме такава, каквато бях. Мъжете, както и жените, изглежда, се нуждаят от някои заблуди, а когато не ги намират наготово, създават си ги сами.

Понякога наистина ми се щеше подозренията му да имат някакво основание. Имаше моменти, когато бях готова да дам дясната си ръка, за да притежавам съкровищата, които смяташе, че крия. Той заслужаваше достойно наказание за сприхавите си приумици. Как бих тържествувала, стига само да можех да му покажа, че най-дълбоките му подозрения са действителност. Как бих се радвала да можех да размахам пред погледа му, да изпреча пред прословутите му очила своите истински знания. О, защо никой не се бе заел да му изучи, докато бях достатъчно млада, за да се уча, та сега да можех с огромно, внезапно, свръхчовешко разбулване — с едно студено, жестоко, съкрушително тържество — веднъж завинаги да смачкам подигравателния дух на Пол Карл Давид Еманюел?

Уви! Не бях в състояние да си доставя подобна наслада. И днес както обикновено цитатите му се оказаха безполезни. Той скоро промени темата.

Следващата беше «Умни жени». Тук той се чувствуваше у дома си. «Умната жена» според него била нещо като «Lusus naturae», «злощастна случайност», нещо, за което нямало нито място, нито полза в естеството, ненужна и като жена, и като работничка. Преди всичко пречила й красотата. Дълбоко бил убеден, че хубавата, безлична и безвредна женска посредственост била оная единствена възглавка, върху която мъжкият ум и мъжкият разум можели да намерят отмора за своите трескави слепоочия, а що се отнасяло до работата, единствено мъжкият ум можел да постигне някакви резултати — е?

В това негово «Е?» се криеше предизвикателство, което аз трябваше да приема или да оспоря. Аз обаче отвърнах така:

— Това не ме засяга и не ме интересува. — А след малко додадох: — Свободна ли съм вече, господине? Иззвъняха за обеда.

— Че какво от това? Не сте гладна, нали?

— Гладна съм — отвърнах, — не съм хапвала от закуската в седем — ако сега не отида, няма да хапна нищо чак до вечерта в пет.

Той бил в същото положение, но щял да раздели обяда си с мен.

И като разчупи кифлата, която си бе взел, за да се подкрепи, даде ми половината. Този човек беше като куче, което лае, но не хапе; ала голямата атака предстоеше тепърва. Докато дъвчех кифлата, изтървах се да изкажа скритото си съжаление, че наистина не притежавам ония знания, което той подозираше у мен.

Наистина ли се чувствувам чак толкова невежа? — запита той по-кротко.

Ако му бях отвърнала утвърдително, с унил глас, уверена съм, че щеше да ми протегне десница и веднага щяхме да се сдобрим, ала аз отвърнах:

— Не съвсем. Невежа съм господине, по отношение на знания, които ми приписвате, обаче понякога, не винаги, чувствувам, че владея знания, които са мои собствени.

— Какво искате да кажете с това? — запита остро.

Трудно ми беше да му отговоря накратко, затова промених темата. Тъкмо бе изял половинката от своята кифла. Убедена, че и той като мене не се е заситил с такова малко късче и понеже надушвах уханието на печени ябълки, което се носеше откъм трапезарията, осмелих се да запитам дали долавя приятната миризма. Отговори утвърдително. Казах му, че ако ме пусне да мина през градинската врата и ми разреши да потичам през двора, ще му донеса една пълна чиния; додадох, че сигурно са много вкусни, защото Готон умееше да пече, или по-скоро да задушава плодовете с малко подправки, захар и една-две чаши бяло вино. Пуска ли ме?

— Малка лакомнице! — възкликна той усмихнато. — Не съм забравил как ви се услади онова «pate a la creme», което веднъж ви дадох; отлично знаете, че да ми донесете ябълки, означава да вземете и за себе си. Хайде тогава, вървете, и по-бързо се връщайте!

И най-сетне ме пусна, при условие, че няма да избягам. Възнамерявах да отида и да се върна, да оставя чинията пред вратата, а после да изчезна и по-късно да отговарям за прегрешението си.

Но този човек притежаваше остър инстинкт и бе предугадил намеренията ми. Пресрещна ме на прага, изтласка ме в стаята и миг след това отново се озовах на мястото си. Като взе чинията с плодовете от ръката ми, той раздели порцията си на две и ме накара да изям своя дял. Примирих се сърдито, а той, раздразнен от съпротивата, насочи към мен едно от скритите си оръдия. Всичко, изречено от него досега, бе всъщност много шум за нищо. Атаката започваше тепърва .

Състоеше се от едно безразсъдно предложение, с което и преди ме беше заплашвал, а именно, че на следващите публични изпити трябвало да се наема, макар и чужденка, да ръководя първия клас на първи курс и да импровизирам с ученичките съчинение на френски език по тема, предложена от някой слушател, без право да използвам учебник по граматика, нито пък речник.

Знаех си какъв ще бъде резултатът от подобен експеримент — аз, която природата бе лишила от способността да импровизирам, която изпадах в дълбоко смущение пред очите на мнозинството, която, общо взето, дори и насаме съобразяваше доста бавно, която единствено в свежата тишина на утрото или в нощното усамотение успявах да умилостивя Творчески Импулс и да се възползвам от помощта му, аз, която бях играчка в ръцете му и никога не знаех когато да очаквам благоволението на този тираничен господар (към мен той не хранеше милост) — божество, което понякога, при най-умилостивяващи обстоятелства не желаеше да отговори на въпросите ми, не желаеше да изслуша молбите ми, не искаше, когато най-много го търсех, да ми се разкрие, а ставаше студено, бездушно, каменно, един мрачен Ваал със заключена уста и мъртви зеници, а друг път внезапно, с лъха, с въздишката, с трепетното стенание на вятъра, с нечакан и невидян електрически заряд, този ирационален демон се пробуждаше непризован, раздвижваше се живо, скачаше от поставката си като тревожния филистимянски бог Дагон и все едно в кой час, призоваваше поклонничката за приношение — изискваше от жертвата кръвта или дъха й независимо от обстоятелствата или от мястото, — вдигаше своя жрец, измамно обещаваше прозрение, понякога огласяше храма си с гласовете на оракула, ала никога не насищаше докрай със смисъл тези пророчески повеи, скъпеше се, когато подхвърляше на отчаяния си слушател дори и оскъден къшей — подаваше му го користолюбиво, сякаш всяка отронена от него дума бе капка от безсмъртната божествена кръв в тъмните му жили. Сега от мен се искаше да впрегна в робство този властелин, да го накарам да импровизира по зададената тема на училищната естрада, оградено от една Матилда и една Корали, пред погледа на мадам Бек, за развлечение и под наблюдението на някой си лабасекурски буржоа!

Господин Пол и за неведнъж бяхме подхващали битки по този повод — битки разгорещени, под звуците на изискването и отдръпването, на заповедите и отказа.

Този ден той ме нахока повече от друг път. «Инатът на целия женски пол» бил събран в мене, била съм «дяволски високомерна». Страх ме било да не се проваля! А какво от това, че съм щяла да се проваля? Коя съм била, та да не искам да се проваля, щом с по-възрастните от мене се случвало това? Щяло да ми бъде единствено от полза. Желае да ме види сразена (знаех, че е така), и тук млъкна за миг, за да поеме дъх.

— Хайде сега, приказвайте и бъдете по-сговорчива.

— По този въпрос не съм сговорчива. Дори и със закон не можете да ме принудите. Готова съм да пратя глоба, за да вляза в тъмница, но не и да пиша под заповед за нечие удоволствие, покачена на училищната естрада.

— Ако предлогът е по-благовиден? Ако е заради приятелството?

— За нищо на света. Няма приятелство на този свят, което да е в правото си да изисква подобно нещо. Един истински приятел никога не би ме измъчвал така!

В такъв случай имало само един начин да бъда склонена (и господин Пол се усмихна ехидно; сви устни, разшири ноздри, примижа с очи), но той не можел да се възползува от него.

— Ако друг един ви убеждава, ако друг един ви умолява — заяви той, — зная, че ще бъдете готова де се жертвувате, с увлечение ще направите това усилие.

— За да се представя като глупачка, като обект за подигравки, като посмешище пред сто и петдесет «татковци» и «мамички» от Вийет, така ли?

Тук търпението ми се изчерпа и аз отново извиках, че искам да ме освободи — че искам да изляза на чист въздух.

— Шт! — смъмри ме неумолимият учител. — Това е само предлог, за да избягате. Щом на мен не ми е горещо, след като печката е зад гърба ми, какво ви е на вас — запазена от моето тяло?

— Не зная какъв сте. Не разбирам нищичко от естеството на саламандрите. Аз съм една мудна островитянка и не мога да понасям разжарени печки. Пуснете ме поне да ида и да се напия със студена вода от кладенеца. От тези сладки ябълки изпитвам жажда.

— Ако е само това, ще ви услужа.

Отиде и ми донесе вода. Естествено при отключената врата зад гърба ми аз се възползувах от представената възможност. Когато се е върнал, изтощената му жертва вече не беше в стаята.