Воалът на господството

Двадесет и трета глава

Ден по-късно известията от Мишани стигнаха до Арака Джо посредством помощта на една Сестра, която се намираше в Маза. Тя представляваше важна свръзка за шпионите в Аксками и веднага след като напусна столицата, дъщерята на Лорд Протектора отиде при нея. Тези новини предизвикаха голям отклик. Никой не знаеше къде бе отишла Мишани — известно беше само, че бе заминала от Арака Джо преди известно време, заявявайки, че трябва да се погрижи за някакви лични свои дела. Когато висшите ешелони на Либера Драмач узнаха за постъпката й, се възмутиха, задето ги бе изложила на подобен риск; Кайлин обаче я защити и изтъкна, че безценната информация, която бяха получили, напълно си заслужаваше риска.

Веднага бе свикана среща, на която бяха предложени различни планове, голяма част от които зрееха през последните седмици и се обсъждаха на предишни съвещания. Най-накрая беше постигнато съгласие. Нямаше какво да отлагат повече — бе настанало време за действия.

На сутринта след тази неща Кайку пое по пътечката, водеща на юг от Арака Джо, и завари селището на ткиуратците във фаза на трескави приготовления. Те също бяха свикали съвещание — малко след края на срещата на Либера Драмач. Всеки от окхамбските жители бе помолен да направи своя собствен избор по отношение на това дали да последват курса, предложен на съвета. Тъмнокосата Сестра бе дошла да види до какво решение са достигнали.

Тя се разхождаше из лагера на татуираните мъже и жени и се поздравяваше с малцината, които познаваше. Не беше трудно да се досети какво решение бяха взели по вида на остриетата, които наточваха, и пушките, които чистеха. Бе повече от очевидно, че ткиуратците се подготвяха за пътуване.

В това място имаше някаква простота, която много допадаше на Кайку — мирисът на огнищата, юртите репка, които изглеждаха като огромни морски звезди с по три лъча, усещането за лекота и спонтанност в общуването между татуираните мъже и жени. Те изглеждаха толкова безгрижни в ежедневния си живот, дори когато знаеха, че се захващат с нещо, от което едва ли щяха да се завърнат живи. Споделените им мигове винаги бяха изпълнени със смях и веселие. Някои закусваха, като си похапваха от общите гърнета и разменяха ястията помежду си, и дори този простичък акт на споделяне изглеждаше толкова естествен за тях, че навярно отдавна бяха престанали да го възприемат като нещо необичайно.

Кайку си припомни разговора, който бе водила с Тсата преди доста време, когато той й беше казал, че сарамирският начин на живот се е оформил в резултат от развитието на градовете, благородническите дворове и всички онези неща, които тя асоциираше с цивилизацията; ткиуратците отхвърляха всичко това. Сега обаче, когато ги гледаше как се разбираха перфектно като група, тя се запита чия философия бе по-добра в крайна сметка.

Тъмнокосата Сестра попита за Тсата, като изрече името му с въпросителна интонация, и веднага й посочиха към една група татуирани мъже и жени, които седяха в кръг и пиеха нещо от чаши с формата на круши или борови шишарки. По средата имаше голяма купа, от която хората пълнеха чашите си. Хет също беше там; той първи я забеляза и веднага я извика по име. Кръгът се разтвори и й направи място между Тсата и Хет, при което тя се усмихна благодарствено, а в същия миг една жена, която не познаваше, й подаде своята чаша, след което взе за себе си нова и я напълни от купата в центъра.

Кайку й благодари на окхамбски и отпи от течността. Беше топла, пикантна и леко пареше на езика й.

— Благоден, Тсата — рече Сестрата. — Да не прекъснах нещо?

— Обсъждаме последните подробности около пътуването си — каза татуираният мъж. — Не е нещо важно.

— Значи се съгласиха, а?

— Без изключение — рече Хет от другата й страна.

— Никой не прояви колебание — добави Тсата. — Все пак става въпрос за нашия паш.

— Богове, имам чувството, че сме се върнали едва вчера — възкликна Кайку и погледна към Хет. — Как си?

— Скърбя — отвърна той. — Но Пейтре се върна при народа си и съм благодарен за това.

Тъмнокосата Сестра кимна и затвори очи. В гората Ксу Хет бе отказал да изостави тялото на Пейтре, докато не го върне в селището на сънародниците си. Накрая двамата с Тсата се бяха отделили от другите, защото трупът, въпреки че бе добре овързан, бе започнал да мирише на разложение. Хет обаче нито я бе погребал, нито я беше кремирал. Кайку не знаеше какви бяха ритуалите, с които ткиуратците почитаха мъртъвците си, но бе сигурна, че между Хет и Пейтре бе имало нещо повече от обикновено приятелство.

— Значи курсът ни е ясен — рече тъмнокосата жена. — Мисля, че вече стигнахме до последния ход от войната.

Благодарение на Сестрите в срещата от изминалия ден бяха взели участие баракс Реки ту Танатсуа и неколцина пустинни баракси от Изанзай. Сведенията на Мишани бяха разпространени навсякъде, ала източникът им се държеше в тайна, за да не бъде злепоставена Мураки. Най-изненадващият ход на противника бе масираната атака, която чаросплетниците подготвяха над Сараку в съвсем близко бъдеще. Този административен център представляваше сърцето на силите на Империята и служеше за дом на повечето аристократични семейства. Ако Сараку паднеше, вещерите щяха да се сдобият с непристъпна твърдина далеч зад фронтовата линия. От тук те можеха да нанесат сериозни удари по Мачита или Арака Джо, както и да опустошат градовете, разположени в блатистата местност на изток. А превземеха ли веднъж Префектурите, падането на Тчом Рин бе въпрос единствено на време.

Положението обаче не беше безнадеждно. Ако успееха да задържат чаросплетниците извън Южните префектури до събирането на реколтата, балансът на силите щеше да се промени.

— Но ние не можем да ги задържим отвъд пределите на Префектурите — беше казала Кайлин. — Дори и с информацията, с която разполагаме. Може и да отблъснем нападението над Сараку, ала те ще ни атакуват другаде преди настъпването на лятото, освен ако не бъдат принудени да отделят част от силите си за отбрана на собствената си територия. Трябва да им докажем, че никъде в Сарамир няма сигурни места и че можем да ги ударим навсякъде. Трябва да атакуваме Адерач.

Предводителката на Аления орден говореше за нападение над първия манастир на вещерите още откакто Кайку и Фаека заминаха за Аксками, но ето че най-сетне предложението й намери желаната подкрепа. Завръщането на Лусия от рискованата експедиция в гората Ксу бе вдъхнало надежда на всички и сега хората вярваха, че духовете ще им помогнат да се справят с непобедимите до този момент фейа-кори. А след като възвърнаха бойния си дух, те бяха много по-склонни да предприемат операции, които можеха да сложат край на войната с един удар, без значение колко опасни бяха те. Вече знаеха, че силите на чаросплетниците не бяха толкова многочислени, както предполагаха, както и че Различните хищници и Възлите бяха разпръснати на огромна територия; вещерите ги използваха като нападателна сила и разчитаха единствено на Черната стража, за да поддържат реда в градовете. Бе напълно възможно Адерач да бъде съвсем слабо охраняван, защото се намираше дълбоко в територията на противника и без съмнение бе защитен от вещерските щитове за объркване на сетивата. Чаросплетниците нееднократно бяха доказали, че не са способни на тактическо мислене, а първият им манастир едва ли беше място, което да оставят на грижите на Лорд Протектора. При представянето на своя план Кайлин мъдро пропусна да спомене за възможността да унищожат вещерския камък, което всъщност бе основната й цел. Независимо дали щяха да успеят в това, или не, самата идея да унищожат най-ценната твърдина на врага си бе неимоверно изкушаваща. А това, което правеше идеята още по-блазнеща за бараксите от западната част на Империята, беше, че техните войски изобщо нямаше да припарят там.

Ето как съветът взе решението за тройна атака срещу чаросплетниците. Силите на Либера Драмач и западните баракси щяха да се заемат със защитата на Сараку. Междувременно бойците от Тчом Рин и ткиуратците, подкрепени от известен брой Сестри, щяха да се насочат към Адерач. Пустинните благородници щяха да имат най-тежката задача — да осъществят дълъг и изнурителен преход през планините, за да достигнат до Адерач откъм юг. В същото време ткиуратците и Сестрите трябваше да стигнат до там по море — да прекосят вражеските води и да акостират северно от връх Аон. Ако всичко се развиваше добре, чаросплетниците щяха да насочат цялото си внимание на юг, към армията от пустинни воини, и нямаше да забележат атаката от север, докато не станеше прекалено късно.

Първо обаче трябваше да решат проблема с корабите. Разположената на запад Лаляра бе единствената възможна отправна точка, ако искаха да се доберат до Адерач горе-долу по същото време с пустинните бойци. Само преди седмица обаче пристанището на Лаляра бе блокирано от кораби на чаросплетниците. Те не предприемаха никакви опити за атака — само не позволяваха на нито един плавателен съд да влезе или излезе от там. От Либера Драмач се бяха досетили за плановете на вещерите още преди Мишани да потвърди подозренията им.

Следващата цел на чаросплетниците бе Лаляра. И ако те успееха да стигнат там по-бързо от ткиуратците, нападението над Адерач щеше да се провали още преди да е започнало.

По-късно Кайку и Тсата се разходиха заедно в гората. Сестрата имаше нужда да се поразсее от мислите за скорошното й заминаване. Тя знаеше, че нямаха никакво време и искаше да тръгнат час по-скоро; ала осигуряването на провизии и екипировка, необходими за изпращането на близо хиляда мъже и жени толкова далеч не беше лесна работа и не можеше да се направи само за няколко часа.

Денят бе ясен и прохладен, а под стъпките й пукаха съчки и шумоляха листа. Двамата си говореха спокойно за разни незначителни неща. Кайку се опитваше да не мисли за евентуалните последствия от онова, което стори за Асара, както и за притесненията си относно Лусия. Те обсъдиха внезапното изчезване на Мишани и последвалите разкрития, ала Сестрата не се тревожеше кой знае колко за приятелката си. Понеже бе разбрала за опасността, в която се бе намирала дъщерята на Лорд Протектора, едва след като тя се бе измъкнала невредима от там, в момента изпитваше само смътно облекчение. Подобна дръзка постъпка изобщо не се връзваше с уравновесения и прагматичен характер на Мишани, а обстоятелството, че Кайку не бе могла да я предвиди само подчертаваше отчуждението, настъпило между двете през последните години. Това я натъжи.

Тъмнокосата Сестра съзнаваше, че това беше първият път, когато двамата с Тсата остават насаме след онази тяхна целувка в гората Ксу. След това гибелта на Фаека и Пейтре, както и ужасните събития, които ги бяха връхлетели, удавиха всяка любовна мисъл в блатото на скръбта и болката. Сега обаче тя усещаше нещо в поведението на Тсата — някаква напрегнатост, която се проявяваше в светкавичните погледи, които й хвърляше, и случаите, когато внезапно отваряше уста да каже нещо, но в последния момент се отказваше. Въздухът бе пропит с тревожно усещане — и двамата имаха чувството, че това са последните моменти на покой, преди бурята да се разрази и да ги погълне, и трябваше да си кажат неща, които не можеха да чакат повече.

След известно време се натъкнаха на едно местенце, където земята се издигаше в неголямо хълмче, преди да се спусне към водите на езерото, които проблясваха под ярките лъчи на зимното слънце. В далечината се поклащаха няколко кораба, а кривоклюните се рееха върху издигащите се маси топъл въздух и търсеха риба. Кайку и Тсата приседнаха един до друг на едно паднало дърво, покрито с мъх, и най-накрая стигнаха до момента, който отлагаха от толкова дълго. Над главите им листата на вечнозелените дървета тихо си шептяха едно на друго, разклащани от вятъра.

Тсата погледна към ръцете си и агонията на колебанието, в която се пържеше, бе толкова очевидна, че Кайку се засмя. Смехът й прогони напрежението; той също й се усмихна в отговор.

— Твоят народ не умее да прикрива чувствата си — рече Кайку. — Защо не ги кажеш направо?

— Боя се — отвърна татуираният мъж и я изгледа нерешително, преценявайки реакцията й. — Боя се, че все още не познавам достатъчно твоите обичаи, а вие сарамирците поставяте етикета на първо място в подобни случаи.

— При повечето от нас е така, но за мен това не е толкова важно — рече младата жена. — И поради тази причина Мишани непрекъснато ми повтаря колко съм некултурна и невъзпитана. — Тя го изгледа нежно, като едновременно искаше и не искаше да го чуе какво ще й каже. — Откровеността е за предпочитане.

— Това е едно от нещата, които не мога да разбера при вас — каза ткиуратецът. — Макар и да твърдите, че цените откровеността, рядко я използвате. Толкова обичате да увъртате, че прямотата ви кара да се чувствате неудобно.

— Стига си се презастраховал, Тсата — каза меко тя. — Не ти отива.

Той разтърси глава, сякаш за да прогони раздразнението си, и сключи пръсти. Сестрата забеляза как бледозелените камшичета на татуировката му, които опасваха пръстите му, се сляха по изключително красив начин.

— Не мога да го направя по твоя начин — каза той. — Ако това беше…

Кайку почувства как губи търпение.

— Тсата, искаш ли ме, или не?

Прямотата й стъписа дори него. Той се обърна към нея и в секундата, преди да проговори, Кайку запечата образа му в съзнанието си — такъв, какъвто бе в този момент, преди отношенията им да се развият по един или друг начин. Щеше да запази тази картина в паметта си като застраховка срещу отрицателния му отговор.

Отговорът му обаче беше:

— Да.

Тишина.

— Но явно за теб нещата не са толкова прости — продължи той. — Нали?

Кайку килна глава настрани и косата й падна пред лявата половина от лицето й, закривайки я от него.

— Простотата е нещо, с което моят народ не се справя особено добре — въздъхна тя.

Изведнъж се почувства ядосана и предадена от самата себе си. Богове, нима не бе чакала този миг от толкова отдавна? Знаеше много добре какви чувства изпитва към Тсата. Знаеше това — макар и без да си го признава — още от онези няколко седмици, които бяха прекарали в разлома Ксарана преди четири години, когато убиваха Различни хищници и шпионираха чаросплетниците. Това не беше нещо внезапно, а по-скоро постепенен процес, който не бе успяла да разпознае. После, когато Тсата се завърна в родната си Окхамба, тя почти бе успяла да се самоубеди, че ставаше въпрос само за моментно увлечение. Почти. Откакто той се върна — и особено откакто я целуна в онази проклета гора, — всичките й съмнения се разсеяха и тя осъзна в пълна степен силата на чувствата си. Въпреки това на моменти Тсата бе тъй непроницаем, че тя не беше сигурна дали и той изпитваше същото към нея. Сега обаче най-накрая го разбра.

Само дето изобщо не си го беше представяла така. Вместо радост, възторг, щастие и облекчение тя усещаше единствено горчивия вкус на умората и безразличието, съпътстващо прозаичното изясняване на измъчващата я от толкова време ситуация. Сега, когато вече без съмнение знаеше, че Тсата я желаеше, тя се изправи срещу всички прегради, които бе издигнала в сърцето си през тези години, укрепявайки ги всеки път, когато биваше наранена. Кайку си даде сметка, че ги бе направила тъй здрави, че сега не можеше да ги събори лесно.

— Съжалявам, Тсата — рече след малко. — Ти заслужаваш по-добър отговор.

Мъжът отново сведе поглед към ръцете си. Жената се изправи, отметна косата зад ухото си и се обърна към него, хващайки дланта му с двете си ръце. Опита се да потърси думи, които да не бъдат нито сладникави, нито груби, макар и да знаеше, че това никога не й се бе удавало особено добре.

— И аз те искам, Тсата — каза Кайку. — Наистина. Мисля, че трябва да го знаеш. Не се съмнявай в това, каквото и да се случи. — Тя направи кратка пауза, преди да продължи. — От самото начало на тази история всичко, което смятах за добро и стабилно, се сгромолясва. Семейството ми, приятелките ми… връзките ми, дори и отношенията ми със Сестрите. Предполагам, че вече не мога да се доверя и на Либера Драмач; всемогъщи богове, не мога да се доверя дори на себе си. — Тя стисна ръката му по-силно, за да подчертае думите си. — Тъкмо започнах да обиквам Тейн и той ми бе отнет; бях предадена от Саран — от Асара — точно когато си позволих да повярвам, че между нас може да се получи нещо. Между тези два случая имаше мъже, които не обичах толкова силно, но и те ме накараха да се почувствам измамена и разочарована.

Тсата бе надигнал глава и я гледаше съсредоточено.

— Всеки път, когато допускам някого или нещо до сърцето си, получавам нова рана — каза тя с умоляващ тон, сякаш искаше да го накара да й прости. — Искам да бъда сама, да не се нуждая от никого; в същото време виждам Асара — виждам в какво се е превърнала именно вследствие на това — и разбирам, че и този подход не е за предпочитане. Но не мога да понеса още една рана, Тсата. Не мога да се изправя срещу възможността да те обикна, а ти да загинеш в предстоящия конфликт, или да се върнеш в родината си и да ме изоставиш, или пък да си намериш друга жена. Твоите сънародници не вярват в семейното обвързване на двама души.

— Не — промълви той, — ала ти вярваш в него. Това ще е напълно достатъчно за мен.

Тъмнокосата Сестра се намръщи.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Не е нещо необичайно — обясни татуираният мъж. — Мои сънародници живеят покрай сарамирските поселища от хиляда години. Има ткиуратци, които живеят абсолютно моногамно със сарамирските си половинки. Някои даже са женени. Това е въпрос на личен избор — на преобразуване на конкретния паш.

— И ти би направил това за мен?

— Да — кимна Тсата и се загледа в огледалните води на езерото. — Доста дълго време се чувствах… несигурен. Още тогава имах желанието да поговоря с теб за това, въпреки че не знаех дали изобщо искам да правя нещо по въпроса. Нашите обичаи са такива, но не и вашите. Знаех си, че така само ще те объркам и най-вероятно щях да те отблъсна, ето защо запазих мълчание. Не знаех дали изобщо някога ще бъдем заедно; мислех си, че между културите ни има фундаментални различия. Ала когато бяхме в гората и те видях как ни защитаваш срещу онзи войник, когато ти отказа да оставиш Пейтре на полянката… — гласът му заглъхна и той се обърна към нея. — Тогава разбрах.

И Кайку го почувства — като някакъв физически натиск в гърдите си; като някакво топло подуване, което я изпълни. Връхлетя я толкова внезапно, че тя трябваше да издиша въздуха от дробовете си, сякаш по този начин можеше да се освободи от него. В следващия миг усещането изчезна, ала тя знаеше какво означава и знаеше до какво щеше да доведе.

„Ала имам ли избор?“, запита се тя. „Ако отблъсна този мъж — мъжа, на когото мога да се доверя повече от всички, който няма да ме подведе като другите, — какъв ще бъде остатъкът от живота ми?“

Тъмнокосата Сестра прехапа горната си устна и затвори очи. Можеше ли да живее по този начин — винаги нащрек, винаги сама, с бронирано сърце? Или я очакваше главоломно спускане по наклонената плоскост, от което нямаше връщане назад? Ако преживееше тази война, я чакаха дълги, дълги години. И Сестрите не знаеха колко точно. Може да живееше вечно.

„И ако допуснеш този мъж в сърцето си, ще можеш ли да го гледаш как той остарява, а ти — не?“

Още не искаше да се изправя пред този въпрос. Той беше изниквал в съзнанието й и преди, но й звучеше прекалено общо, за да се занимава с него. Каква бе алтернативата? Само една — да се затвори в себе си, да остане сама завинаги и да издигне стена между сърцето си и целия останал свят. Изолирана от всичко, а единствената й безопасна компания щяха да бъдат Сестрите от Аления орден, които също като нея бяха изправени пред перспективата за безсмъртие. И двата варианта водеха до болка, която бе въпрос единствено на време.

— Време — измърмори тихо тя; толкова тихо, че Тсата почти не я чу. На лицето му се изписа учудване. — Дай ми време… да помисля над това.

Тсата понечи да каже нещо, но се отказа. Вместо това отдръпна ръката си и се изправи на крака. Кайку се надигна заедно с него. Известно време двамата постояха прави един срещу друг — никой не искаше да прекъсва този миг и да оставя нещата в това положение. Накрая Кайку го целуна бързо по устните и се шмугна в гората, без да поглежда назад. Тъмнокосата Сестра не искаше Тсата да види сълзите, напиращи в очите й.

Ткиуратците бяха изключително експедитивни. До вечерта бяха освободили лагера си от всичко, което им бе необходимо за пътуването им до Лаляра. Кайлин беше уредила корабите да бъдат натоварени с провизиите, нужни за морското им пътешествие до северната част на континента. За по-малко от ден селището опустя — огньовете бяха потушени, а юртите репка бяха затворени и оставени в очакване на завръщането им. Татуираните мъже и жени се събраха в долината северно от храмовия комплекс, готови да потеглят на здрачаване. Десетки Сестри щяха да ги придружат, включително и самата Кайлин ту Моритат. Кайку също фигурираше сред тях.

След срещата си с Тсата тя прекара деня в къщичката си, за да довърши последните приготовления за пътуването и да провери дали всичко е наред. Не знаеше кога ще се върне Мишани, ето защо трябваше да подготви общия им дом за продължителния период, през който можеха да отсъстват. Тя чистеше, подреждаше и опаковаше; отправи кратка молитва пред малкия олтар; приготви си храна и я изяде на бързи, трескави хапки. Всъщност имаше нужда да прави нещо — каквото и да било, — за да разсее мислите си. Курсът на действие вече беше избран и тя нямаше да се откаже от него. Отиваше в Адерач — рожденото място на чаросплетниците. Обетът, който беше дала пред Оча преди толкова години, изискваше от нея да стори точно това. Всичко друго — всичко — можеше да почака. Трябваше да разчисти сметките си с вещерите и ако имаше някакъв шанс да ги унищожи, да подкопае силите им, за нищо на света не биваше да го изпуска. Допуснеше ли това да се случи, духовете на семейството й никога нямаше да й простят.

Кайку се зачуди дали да вземе одеждите на Аления орден със себе си, или да ги изгори още тук и сега. Всъщност, като се замислеше, нямаше особено желание да ги унищожи. Въпреки че те символизираха принадлежност, каквато вече не чувстваше, младата жена не можеше да отрече чувството за власт и авторитет, с което я даряваха, а в Адерач щеше да има нужда от всичкия си кураж. Откакто бе станала Сестра, нито веднъж не бе встъпила в битка без униформата на Ордена.

„Добре тогава“, рече си тя. „Ще я сложа отново. Ще я нося дотогава, докато всички чаросплетници не умрат.“

Последното нещо, което трябваше да вземе, беше Маската, която си лежеше в скрина. Кайку я грабна с едно бързо движение, сякаш докосваше някаква гнусна гадина, и я бутна в торбата си. После завърза връзките на чантата и тъкмо щеше да излезе от къщата, когато камбанката отвън прозвънна, известявайки я за присъствието на гостенин.

Кайку се втурна да отвори вратата и видя Лусия, която стоеше на прага, придружена от две Сестри. Те бяха застанали зад нея и очевидно изпълняваха ролята на стражи.

— Мога ли да вляза? — попита Лусия. Кайку я покани и изчака да види дали придружителките й също ще влязат, но като видя, че остават отвън, затвори вратата. Стаята беше почти гола — и бездруго оскъдната мебелировка бе прибрана от Кайку — и Лусия застана в центъра й.

— Тръгваш ли? — попита престолонаследничката.

— Да — каза Сестрата.

— Чух за това едва преди малко — рече девойката.

— Нали беше на срещата — изтъкна Кайку. — Знаеш, че ткиуратците потеглят днес.

— Не знаех, че и ти ще тръгнеш с тях — отвърна Лусия. — Да не би да искаше да заминеш, без да ми кажеш?

Сестрата я изгледа изучаващо. Светлорусата коса на престолонаследничката бе станала малко по-дълга — явно бе решила отново да я остави да расте, след като години наред я бе държала по момчешки къса. Кайку се зачуди какво ли означаваше това, ако изобщо означаваше нещо.

— Не мислех, че ще те заинтересува — призна тъмнокосата жена и в същия миг си даде сметка колко жестоко прозвуча това.

— Това не е честно, Кайку — промълви Лусия, засегната от думите й.

— Така ли? Ти си тази, която непрекъснато ме отбягва, откакто излезе от свърталището на Ксхианг Ксхи. С какво съм заслужила подобно отношение?

— Точно ти повече от всеки друг би трябвало да знаеш, че си имам… проблеми, които трябва да разреша — отговори дъщерята на баракс Зан. — Очаквах малко повече разбиране от теб.

Тъмнокосата Сестра бе озадачена от тона на престолонаследничката — никога преди Лусия не се бе държала тъй рязко с нея.

— Прости ми тогава — каза Кайку, давайки си сметка колко кухо прозвуча извинението й. — Но как да го разбера, когато не искаш да говориш с мен? Преди да влезем в тази проклета гора, ти поне беше себе си, дори когато не беше с ясен ум. После обаче се промени. Вече не съм толкова сигурна коя си или какво точно искаш… — гласът й се смекчи, когато осъзна, че звучи остро; емоционалното напрежение, на което бе подложена през последните дни, и изнервеността й покрай предстоящото пътуване я бяха направили груба. — Какво се случи с теб в бърлогата на Ксхианг Ксхи?

Искрената загриженост в този въпрос накара престолонаследничката да захвърли бронята си и отново да се превърне в старата Лусия. Тя разказа на Кайку какво й беше казал духът за истинската цел на чаросплетниците и воала на господството, но не спомена нищо за цената на помощта, която духовете щяха да им окажат.

Сестрата слушаше. Всичко й се струваше някак си маловажно, а откровенията, които в друг случай биха я разтърсили из основи, сега едва докоснаха съзнанието й. Мащабите на онова, за което говореше Лусия, бяха твърде големи; те не оказваха никакво въздействие върху мисията, за която бе положила обет пред Оча. Когато престолонаследничката приключи, Кайку й каза:

— Криеш нещо от мен.

Между двете се възцари тишина.

— Съжалявам, задето се държах грубо — извини й се отново Сестрата, този път съвсем искрено. — Виждам, че нещо те мъчи и ти не можеш — или не искаш — да споделиш бремето си. Беше ужасно от моя страна да потегля на път, без да се сбогувам с теб.

— Да забравим това — махна с ръка Лусия. — Искам да знаеш, че през последните дни нямах никакво намерение да се държа лошо с теб, и че всичко, което ти казах в селището на емирините, е самата истина. Ти винаги си ме обичала, както и аз теб. Не искам последната ни раздяла да бъде белязана с лоши чувства.

— Какво те кара да мислиш, че ще е последната? — попита Кайку с престорено безгрижие, за да парира обречеността, която лъхаше от думите на приятелката й.

Лусия не отговори; вместо това протегна ръце и прегърна силно Сестрата. И това бе по-лошо от всеки отговор, който можеше да даде. Кайку изтръпна.

— Лусия, какво има? — попита разтревожено тя. — Какво е това, което знаеш и не искаш да ми кажеш?

Русокосата девойка се отдръпна от нея и Сестрата видя, че очите й са изпълнени с печал и съжаление.

— Сбогом — прошепна тя и се запъти към вратата.

Кайку искаше да извика подире й и да я накара да отговори на въпроса й, но знаеше, че каквото и да каже, нямаше да промени решението й. Някаква част от нея не искаше да осквернява чистотата на този миг с изблици на гняв или празни увещания. Тя се почувства премазана под тежестта на нещо незримо и неизбежно, което не можеше да разбере, и когато най-накрая дойде на себе си, вратата вече се бе затворила, а Лусия бе далеч.

Кайку постоя известно време в пустата къща. Имаше чувството, че се намира в гроб, който я затиска отвсякъде. Тя грабна торбата си, метна я през рамо и напусна жилището, което бе деляла с Мишани, насочвайки се към долината, където се събираха ткиуратците.

Докато вървеше по прашната улица, тъмнокосата Сестра изведнъж се замисли, че навярно никога вече нямаше да се върне отново тук. Въпреки това обаче нито веднъж не се обърна назад.