Восъчната персона

1

И в четвъртък падна пиене. Хем какво пиене падна! А сега той викаше деня и нощя и прегракна, сега умираше.

А какво пиене падна в четвъртък! Но сега архиятърът Блументрост почти не даваше надежда. Тогаз караха Яков Тургенев да сяда в един леген, а в легена имаше яйца. Но тогаз не се развесели и му беше тежко. Тургенев бе стар човек, квочеше като кокошка и после плака — видя зор.

Каналите не бяха довършени, пътят край Нева се рушеше, неизпълнение на заповедта. Нима наистина ще умре тъкмо сега, насред толкоз трудове недовършени?

Сестра му го преследваше: тя беше хитра и злобна. Монахинята не можеше да го трае: тя беше глупава. Син му го мразеше: беше упорит. Любимецът му, миньонът Данилич — крадец. И се откри едно писъмце от Вилим Иванович до стопанката, с рецепта за напитка, за една такваз напитчица, не за някого другиго, за самия стопанин.

Той се замята с цялото си тяло на кревата, чак до платнения балдахин, креватът се разлюля като кораб. Туй бяха гърчове от болестта, ала и той самият се тръшкаше нарочно.

Екатерина се надвеси над него с онова, с което бе грабнала душата му, месото му — с гърдите си.

И той се подчини.

Които само до преди два месеца бе целувал господин камерхер Монс, Вилим Иванович.

Той се умири.

В съседната стая италианският доктор Лацарити, мургав, дребничък и хилав, грееше червените си ръчички, а другият, ингилизинът Хорн, точеше дълго и остро ножле — да го реже.

Монсовата глава я накиснаха в спирт и сега тя стоеше в една стъкленица в кунщкамората за науката.

На кого ще остави цялата таз голяма наука, цялата таз уредба, държавата и най-сетне всичките тез художества?

О, Катя, Катя, майко! Омразнице!

2

Данилич, херцог Ижорски, сега изобщо не се събличаше. Седеше си в спалнята и подремваше от време на време: не идат ли?

Той отдавна беше се научил да седи тъй и да подремва седешката: чакаше, че ще загази за ограбването на манастирите, за почепската делба и за многото подкупи, които бе вземал: от едного сто хиляди, от другиго — петдесет рубли; от градове и мужици; от какви ли не чужденци и от кралския двор; а после — при търговете на чуждо име — за обличане на войската, за шиене на гащи от изгнил плат; и направо от държавното съкровище. Той имаше остър, пламенен нос и сухи ръце. Обичаше всичко да свети в ръцете му, да има от всичко по много и всичко да е от най-хубавото, всичко да е стройно и изпипано.

Вечерно време правеше сметки на загубите си:

— Василевският остров ми бе подарен, а после изневиделица отнет. При последното награждаване по войската ме прескочиха. И само едно може да ме утеши — ако ми подарят град Батурин.

Светлейшият княз Данилич обикновено викаше своя министър Волков и го караше да му дава отчет колко имоти му се водят към днешна дата. После се заключваше, спомняше си последната цифра, петдесет и две хиляди поданици, или си спомняше за кланицата и фабриката за мас, които имаше в архангелския Град — и чувствуваше известна потайна сладост край самите си устни, сладост от имотите, от това, че има много, повече от всички, и че всичко туй расте. Той бе водил войски, бе строил бързо и съвестно, бе прилежен и работлив, но вече няма походи и се свършиха каналните строежи, а ръката му продължаваше да е суха, да усеща сърбеж, работа й трябваше на нея или й трябваше женска, или рушвет?

Данилич, княз Римски, обикна рушветите. Той вече не можеше да обгърне с очи всичките си имоти, градовете, селата и хората, дето му принадлежаха — и понякога сам си се чудеше:

— Колкото повече имам, толкова повече ме сърби ръката.

Понякога се събуждаше посред нощ в дълбоката си алкова, гледаше Михайловна, херцогиня Ижорска, и въздишаше:

— Патка, патка си ти!

После извръщаше пламнало око към прозореца, към азиатските цветни стъкълца, или се заглеждаше в кожения изрисуван таван и пресмяташе колко ще изкяри от държавата, за да посочи в сметките по-малко, а в действителност да получи повече жито. И излизаха я петстотин хиляди, я цели шестстотин и петдесет хиляди рубли. И изпитваше уязвление. После пак дълго гледаше Михайловна:

— Я си виж зурлата!

И тогава пъргаво и бързо напъхваше ходила в татарските си пантофи и отиваше в другата стая, при балдъза си Варвара. Тя го разбираше по-добре, с нея си приказваха за какво ли не чак до заранта. И туй му услаждаше душата. Старите глупци казваха, че не можело тъй, грехота било. А стаята е съвсем наблизо и може. Туй му придаваше държавническа смелост.

Но обикна и дребните рушвети и понякогаш казваше на балдъза си Варвара или на Михайловна, на Почепската графиня:

— Как да усети човек радост от имотите си, когато не може да ги види всичките наведнъж или дори да си ги представи? виждал съм по десет хиляди души на парад или на лагер — пак са много, а аз към днешна дата според ведомостта на господин министър Волков ги имам петдесет и две хиляди души извън просяците и старците. Туй не може да се разбере. А рушветът ми е в ръката, държа го с петте си пръста като жив.

И сега, след толкоз много дребни и едри рушвети и грабителства, след като бяха изпратени на заточение всичките му върли врагове: барон Шафирчо, евреинът и мнозина други, той седеше и чакаше съд и наказание, но все си мислеше, стиснал зъби:

„Ще им дам половината, ще се отърва.“ А след като си пийнеше рейнско вино, представяше си вече някакъв свиден град, свой, собствен, и добавяше:

— Ама Батурин ще е мой.

А после работите тръгнаха съвсем зле; и разбра, че като нищо може да дочака изтръгване и на двете ноздри — каторга.

В това изпадане му оставаше само една надежда: в Лондон и Амстердам бяха прехвърлени много пари, някой ден щяха да му свършат работа.

Но който се е родил под планетата Венера — Брюс му го бе казвал: сбъдване на желанията и избавяне от мъчнотии. Ето на: онзи взе, че се разболя.

Сега Данилич седеше и чакаше: кога ще го повикат? Михайловна все се молеше туй да стане час по-скоро.

И вече втора нощ поред седеше тъй, издокаран с парадната униформа.

И ето че, когато седеше тъй и чакаше, надвечер влезе при него слугата и каза:

— Граф Растрелий, по важна работа.

— Кой дявол го довлече? — смая се херцогът. — И графството му пукната пара не чини.

Но ето че влизаше самият граф Растрелий. Неговото графство не беше истинско, а папско: или папата му бе дал графството за нещо, или той си бе купил графството от папата, а инак беше най-обикновен художник.

3

Бяха го пуснали заедно с калфата му, господин Лежандър. Господин Лежандър вървеше по улиците с фенер и светеше на Растрелий, а после долу докладва, че моли да пуснат при херцога и него, калфата, господин Лежандър, защото бил по-отракан в немския.

Пуснаха ги.

По стълбището граф Растрелий се изкачваше бодро и опипваше с ръка перилата, като да бяха дръжката на собствения му бастун. Той имаше кръгли, зачервени, малки ръце. Не поглеждаше нищо наоколо, защото къщата бе строена от германеца Шедел, а туй, дето може да го построи германец, беше безинтересно за Растрелий. А в кабинетната застана гордо и скромно. Той беше дребен, коремът му — голям, бузите дебели, краката малки, като женски, и ръцете кръгли. Опираше се на бастуна си и сумтеше силно с нос, защото се беше запъхтял. Носът му бе на черни точки, пъпчив, с цвят бордо, като сюнгер или холандски туф, с какъвто бе облицован фонтанът. Носът му беше като на тритон, защото от водката и от голямото си изкуство граф Растрелий дишаше силно. Той обичаше заоблеността и ако изобразяваше Нептун, правеше го непременно брадат и около него се цамбуркаха морски моми. По тоя начин той бе наоблил покрай Нева стотина бронзови парчета и всичките до едно забавни, от Езоповите басни: точно срещу къщата на Меншиков имаше например бронзов портрет на жабата, която толкоз се надувала, че най-накрая се пръснала. Тази жаба беше досущ като жива, очите й бяха опулени. Такъв човек, само загдето се съгласи да дойде тук, заслужава милион: в кутрето си той имаше повече радост и художество, отколкото всички германци накуп. Само из пътя от Париж до Петерсбурк пропиля десет хиляди франка. Туй Меншиков до ден днешен не можеше да забрави. И дори го уважаваше за това. Колко ли изкуство може да произведе той? Меншиков с почуда гледаше дебелите му прасци. Брей, дебели прасци има, личи си, че е як човек. Но, разбира се, Данилич като херцог седеше на креслото и слушаше, а Растрелий стоеше и приказваше.

Каквото речеше той на италиански и френски, господин калфата Лежандър го казваше на немски, а министър Волков го разбираше и чак тогаз го докладваше на херцог Ижорски на руски.

Граф Растрелий се поклони и произнесе, че дук Д’Ижора е изящен господин и великолепен покровител на изкуствата, техен баща, и че е дошъл само заради туй.

— Ваша алтеса е баща на всички изкуства — тъй предаде това господин калфата Лежандър, ала каза вместо „изкуства“ „щуки“, защото знаеше полската дума — щука, означаваща изкуство.

Господин Волков си помисли, че става дума за риба, но Данилич, херцогът, отхвърли това предположение.

Той чакаше.

Неочаквано граф Растрелий изказа жалба срещу господин Де Каравак. Каравак беше художник за малки работи, рисуваше персони в дребен размер и бе пристигнал едновременно с графа. Но дукът му оказал патронска милост и започнал да го използува като исторически майстор и тъкмо на него възложи поръчката да изобрази Полтавската битка. А сега до графа е стигнал слухът, че от страна на господин Де Каравак се подготвя такова нещо, че той е дошъл да моли дука да се намеси в тази работа.

Думата „Каравак“ произнасяше натъртено, страшно, с презрение, сякаш грачеше. От устата му хвърчеше слюнка.

Данилич се прицели с око в него: гледката на художника му беше приятна.

— Нека приказва за работата — рече той, — що са се скарали с Коровяк. Коровяк е художник на място и взема евтино. — Беше му приятна кавгата между Растрелий и Каравак и ако не бяха таквиз времената, какво би направил той? Щеше да покани гости, да повика ей тоз Растрелий и Каравак и да ги насъска един срещу друг, та чак да се сбият. Като петли, тоз дебелият и онзи мургавият.

В това време Растрелий каза, а господин Лежандър поясни:

— До ушите му е стигнало, че когато императорът се спомине, то господин Де Каравак иска да му направи маска и господин Де Каравак не знае да прави маски, а маски от умрели знае да прави той, Растрелий.

Но при тези думи Меншиков се поизпъна на креслото, скочи като перце от него и се завтече към вратата. Надникна зад вратата и после дълго надзърта през прозореца; проверяваше няма ли нейде съгледвачи и доносители.

Сетне отиде при Растрелий и му рече тъй:

— Що дрънкаш дивотии по адрес на самата персона? Императорът е жив и днес му е поолекнало.

Но в отговор на това Растрелий силно завъртя глава с отрицание:

— Императорът, разбира се, ще умре вътре в четири дена — каза той, — тъй ми рече господин лекарят Лацарити.

И веднага след туй, за да поясни думите си, посочи с два дебели и малки пръста надолу, към пода — че именно вътре в четири дена императорът, разбира се, ще влезе в гроба.

И тогава Данилич усети леки тръпки и потресение, защото още никой външен човек не бе говорил толкова явно за смъртта на царя. Той почувствува възторг, сякаш го бяха издигнали над пода и един вид се бе възнесъл във въздуха над състоянието си. И из един път се промени целият. До масата на креслото сега седеше спокоен човек, баща на изкуствата, който вече не се интересуваше от дребните подкупи.

След това Растрелий каза, а господин калфата Лежандър и министърът Волков преведоха всеки по своему:

— Той, Растрелий, иска да направи това, защото се надява да придобие покрай тази любопитна маска голямо влияние в чуждестранните дворове и при Цезаря, както и във Франция. А срещу това той, Растрелий, обещава да направи маска и на самия херцог, когато той умре, и е съгласен да изработи портрет, меден, малък, на херцогската дъщеря.

— Кажи му, че ако река — аз мога да му одера маската — каза Данилич, — а на дъщеря ми нека направи среден размер. Глупак!

И Растрелий обеща.

Но подир туй, след като попристъпя от крак на крак и изпухтя няколко пъти с дебелите си устни, той внезапно изпъна дясната си ръка — на дясната му ръка святкаха рубини и брилянти — и започна да говори толкова бързо, че Лежандър и Волков стояха със зяпнали уста и нищо не превеждаха. Думите му приличаха на мехурчета, които изскачат на повърхността на водата около къпещ се човек и също толкова бързо се пукат. Мехурчетата изскачаха и се пукаха — и най-сетне къпещият се човек се гмурна: граф Растрелий се беше задавил.

После на херцога му докладваха: има едно изкуство толкова изящно и точно, че портретът не може да бъде отличен от човека, по когото е правен. Нито медта, нито бронзът, нито най-мекото олово, нито гипсът не могат да се сравнят с веществото, от което изработват портрети художниците на това изкуство. Туй изкуство е най-древно и най-дълго трае, още от времената на римските императори дори. И веществото направо си плаче за майстора, толкоз се поддава на моделиране и предава всичко: и най-малката вдлъбнатина или издутина, стига само да понатиснеш с длан или с пръст, или да изчегърташ с острието, а после да го потъркаш, да го изгладиш, да го оправиш и изравниш — и става: великолепие.

Меншиков тревожно наблюдаваше пръстите на Растрелий. Малките разкривени от студа и водката, червени и набръчкани пръсти мачкаха въздушната глина. И най-сетне, оказа се още нещо: преди около двеста години намерили в италианската земя една девойка, девойката била като жива и всичко било като живо и отгоре, и отзад. Едни казвали, че туй е статуя, изработена от известния майстор Рафаил, а други — че е от Андрей Верокий или от Орсиний.

На това място Растрелий се разсмя, както се смее растящо дете: очите му се изгубиха, носът му се набръчка и той викна припряно:

— Но това била Юлия, дъщерята на известния Цицерон, жива, тоест не жива, а самата природа я била превърнала с времето в онова вещество. — И Растрелий се задави. — И това вещество е восъкът.

— Колко искат за тая мома? — попита херцогът.

— Тя не се продава — каза Лежандър.

— Тя не се продава — каза Велков.

— Що да си приказваме тогаз? — рече херцогът. Но Растрелий вдигна нагоре малката си дебела ръка.

— Кажете на дук Ижорски — заповяда той, — че на всички велики владетели, когато умрат, непременно им се правят по точна мярка такива восъчни портрети. Има портрет на покойния Луи Четиринадесети п той е направен от славния майстор Антон Беноа — моя учител и наставник в тази област, и сега във всички европейски земи, големи и малки, в тази работа е останал само един майстор и този майстор съм аз.

И заби пръст в гърдите си, и се поклони широко и достолепие на дук Ижорски, на Данилич.

Спокойно седеше Данилич и попита маестрото:

— А на бой голям ли е тоз портрет?

— Портретът е дребен, бидейки дребен самият покоен французки владетел; устата му е женска, носът като орлов клюн; но долната устна е силна и брадичката аристократична. Облечен е с дантели и има начин той да скача и да показва с ръка благоволение на посетителите, защото се намира в музей.

Тук вече ръцете на Данилич се размърдаха: той беше несведущ в механиката, но обичаше разкоша и вещите. Той не обичаше художеството, а обичаше забавленията. Но по навик попита, все едно, че от любознание:

— А машинерията вътре ли е, или е прикрепена отвън и стоманена ли е или желязна, или каква? — Но веднага след туй махна с ръка и рече: — А тоз обичай е глупав — персоната да скача и да оказва чест на всеки безделник, пък и нямам време сега.

Но след краткия превод Растрелий хвана въздуха в юмрук и тъй го поднесе на херцога.

— Щастие — каза той, — който, без да ще, настъпи с крак — пред него става персоната, тоест всичко е опитване на щастието.

След туй настъпи пълно мълчание. Тогава херцог Ижорски извади от дълбокия си джоб сребърно калъфче, измъкна от него златна клечка за зъби и си почопли зъбите с нея.

— А восъкът от стари отливки, от калъпите за топове, дето е останал — върши ли работа за портрета? — попита той след Това.

Растрелий даде горд отговор, че не, не става, нужен е съвсем бял восък, но в това време влезе Михайловна.

— Викат те — рече тя.

И Данилич, светлейшият княз, стана, готов да се разпорежда.

4

По Нева духаха два насрещни вятъра: сиверик — от шведско, и мокряк — от мокрото място, и когато те се срещнаха, тогаз задуха трети вятър: чухонският напречник.

Сиверикът беше нрав и къдрав, мокрякът — кос и завъртян. Задухваше чухонският напречник напреко на всичко. Той се движеше по Нева на кръгове, очистваше едно място, бялата му брада щръкваше и после се връщаше и пак засипваше очистеното място.

Тогава два млади вълка изостанаха от голямата глутница в гората отвъд Петров остров. Двата вълка тичаха по притока на Нева, прекосиха го, постояха и се огледаха. Те хукнаха през Василевския остров по линейния път и пак се спряха. Бяха видели една колиба с дървена бариера пред нея. В колибата спеше жив човек, завит презглава. На това място те избиколиха бариерата; затичаха се с отмерена крачка по тясната пътека, която вървеше покрай реката. Отминаха две къщурки и точно при къщата на Меншиков слязоха до Нева.

Те слизаха предпазливо: имаше натрупани камъни, посипани със сняг, а тук-там и голи; те, вълците, нежно слагаха лапите си. И побягнаха към рядката горица, която се мержелееше в далечината.

В една дървена къща се светна или лампата в нея и преди туй си бе горяла, но сега бе започнала да свети но-силно, после в здрача изскочи човек с муцунести кучета, после ги отвърза и веднага след туй се провикна, а сетне гръмна с дълга пушка. Ханс Юрген беше готвач, а сега брегови началник, той именно изскочи от дървената си къща и гръмна. Муцунестите кучета бяха неговите догове. Той имаше дванайсет кучета.

Тогава вълците притиснаха задници към леда и цялата им сила отиде в предните лапи. Предните лапи ставаха все по-стръмни, все по-силни, вълците загребваха все повече пространство и избягаха от кучетата.

После се качиха на брега и покрай Лятната градина дотърчаха до Ерика, до Фонтанната рекичка. Тук прекосиха големия Невски перспективен път, дето отива към Новгород. Той беше настлан с наковани напреко дъски. После, прескачайки в мочурляка от бабуна на бабуна, се скриха в горичката отвъд Фонтанната рекичка.

А от изстрела той се събуди.

По цяла нощ той се трудеше насън, сънуваше трудни сънища. А за кого се трудеше? — За отечеството. Ръцете му сънуваха товар. Той тътрузеше този товар от едно неспокойно място на друго, а краката му се изморяваха, ставаха все по-тънки и най-сетне съвсем изтъняха.

Присъни му се, че онази, която всички наричаха Катерина Алексеевна, а той — Катеринушка, а навремето й викаха драгунска жена, Катерина Василевска и Скавронска, и Марта, и как ли не още — че тя си е отишла. Той влезе в палатите и му се дощя да побегне — толкоз пусто беше всичко без нея, а из палатите бродеше една мечка. Вързана със синджир, с черен косъм и големи лапи, кротко животно. И животното беше нежно с него. А Катерина си е отишла и се крие. После видя един войник и войнишкото му лице, надуто като мехур и със ситни бръчки, като нагърчена от вятъра водна повърхност. И захвърли товара си и мушна няколко пъти войника с шпагата; точно тогаз го заболя долната част на корема, доплака му се чак, но после го отпусна, макар и не съвсем. Все пак той хвана войника под мишниците и го затътри, после се залови да го мъчи с отмалели ръце, искаше да го разпита. Турна го на пода и прокара нажежената вила през гърба му. А онзи си лежи кротко и наоколо му покъщнината и най-различни работи. Когато започна да движи вилата по гърба на войника, чак него го смъдна гърбът и той самият премаля и пребледня. Стана му студено и страшно и му се стори, че не стъпва, а виси над пода. И войникът все викаше на висок глас, с неговия глас, Петровия. Тогаз почнаха да гърмят отдалеч шведите и той се събуди, разбра, че не той е измъчвал, а него са го измъчвали, и каза тъй, като че ли пишеше писмо на Катерина:

— Ела да ме видиш как живея ранен и на какъв хал съм.

Събуди се още веднъж и се озова в здрача като в утроба, беше задушно, от снощи бяха напалили здравата.

И полежа малко, без да мисли.

Беше се променил дори на големина, имаше слаби крака и корем пустинен, каменен и труден.

Реши да не вписва нощните си сънища в кабинетния дневник, както правеше обикновено: сънищата бяха безинтересни и донякъде го беше страх от тях. Страх го беше от онзи войник и от бръчките му и не се знаеше какво значи войникът. Но трябваше и с него да се оправи.

После в стаята се поразвиделя, сякаш готвач бе разбъркал тази каша с черпака.

Започваше денят и макар че той вече не ходеше да •си гледа работите, щом се събудеше, работите му плъзваха по него. Отиде ужким в стругарната — да достругува нещо от кост, — беше останало едно недовършено сандъче.

После ужким дойде ред да направи обиколка на канцелариите — днес беше вторник, нецеремониален ден, каляските го чакаха, дрехи обикновени. Калмишкият калпак на главата — и в Сената.

На Сената да даде такъв указ: за косата да не провесват повече от един път и с желязна вила да не горят, защото кога горят с нажежена вила, човек отвътре става друг и може да полудее.

Но работите бързо го напуснаха, без да стигнат до края и дори до началото си, като сенки. Той съвсем се събуди.

От снощи толкоз бяха напалили камината, че глазурата на кахлите се бе нажежила и сякаш се пукаше пред очите му, сякаш пращеше. Стаята беше малка, суха, самият въздух се пукаше от жегата като глазура.

Ах, що ли не може фонтанната прохлада да облее сега малката суха глава.

И фонтанът да се напне и да изхвърли високо струята си — тогаз би се пукнала болестта.

А когато цялото му тяло се събуди, той разбра: наближава краят на Петър Михайлов, най-крайният и скорошен край. Оставаше му най-много една седмица. На по-малко не беше съгласен, за по-малко го беше страх да си помисли. А Петър Михайлов си викаше, когато се обичаше или съжаляваше.

И тогаз очите загледаха сините холандски кахли, които той бе изписал от Холандия, и тук се опита да произвежда такива кахли, ала нищо не излезе, загледаха камината, която щеше да стои на това място дълго след смъртта му, хубава камина беше.

А защо не можа да тръгне производството на тези кахли? Не си спомни и продължи да гледа кахлите, и гледането му беше съвсем детско, без корист.

Вятърна мелница

и павилион с мост

и тримачтови кораби.

И море.

Човек с кръгла шапка вади вода с кръгла помпа и три цветя, толкоз дебели, като да са човешки краинициГрадинар.

Минувач с втален кафтан прегръща дебела булка, па която й е приятно. Пътно приключение.

Кон с глава като на куче.

Дърво, къдраво, прилича па китайско, каляска, в нея седи човек, а отвъд кула и знаме и птици хвърчат.

Колиба и до нея една едра мома, съмнително е дали може да влезе в колибата, защото не е спазена пропорцията.

Холандски монах, плешив, чете под бодливо дърво книга. Облечен е с шаячна дреха и седи дупешката.

И море.

Гълъбарник, обикновен, с колонки, а колонките му дебели като колена. И статуи, и саксии. Отзад куче с женско лице лае. Отстрана една птица взема за почест с крило.

Прохладна китайска пагода.

Двама дебеланковци на мост, а мостът на диреци като книжни подвързии. Холандско ежедневие.

Още един мост, подвижен, на вериги, ала не плосък, а извит.

Кула, отгоре спусната кука, на куката въже, а па въжето се люшка товар. Теглят го. А отдолу, в канала, лодка и трима гребци, те са с кръгли шапки и карат с лодката крава. И кравата е с голяма глава и пъстра, на петна.

Пастир, подкарал рогато стадо, а на хълма се виждат дървета, бодливи, рунтави като кучета. Лятна жега.

Замък, квадратен, старовремски, патици в залива Пред замъка и дървото се е привело. Норд-ост.

Разрушена сграда или развалини и конна войска язди по пясъка, а цевите са голи и шатрите рогати.

И тримачтов кораб, и море.

И сбогом, море, и сбогом, камино.

Сбогом, ялче, ялченце! Няма да ме караш вече до Сената!

Недей ме чака! Екипажът да се пусне, заплатата да му се брои!

Сбогом на вас, кортик и портупей!

Кафтан!

Обувки!

Сбогом, море! Сърдито!

И на вас сбогом, корабни платна!

Насмолени въжета!

Морски вятър, стриди!

Платнарска промишленост, фабрики, сбогом!

Промишленост корабна и огнестрелна!

И на теб сбогом, шаечна и тепавичарска промишленост! И военно дело!

Сбогом, сбогом и на вас, рудни находища, мини дълбоки със задуха!

Да можеше да ида сега на баня да се натопля!

Малвазия не ми дават да си пийна докторите!

Сбогом, сбогом, адмиралски час, австерия и червен фенер, и леки жени, и бели крака, и домашна радост! На всичката таз приятна работа!

Петерхофска градино, сбогом! Великолуцки брези и липи амстердамски!

Сбогом, господа чужди държави! Лъве шведски, Драконе китайски!

И на теб сбогом, корабе голям!

И не се знае на кого те оставям!

Синовете и дребните дъщерички, дребосъците, дребосъченцата, всичките до едно измряха, а най-големия злодей аз го убих! На пустош ще обърнат всичко!

Сбогом, Питер-Бас, господин капитан на бомбардирската рота Петър Михайлов!

От зла и вътрешна тайна болест умирам!

И не се знае на кого оставям отечеството и делото, и художествата си!

Той плачеше без глас под юргана, а юрганът беше пъстър, съшит от безброй парченца, кадифени, копринени и памучни, като на селските деца, топъл. И се беше намокрил откъм долния край. Нощният калпак се бе изхлузил от широката му глава; главата беше остригана като на млад войник.

Камизолата висеше на закачалката, отдавна бе шита, беше се износила, извехтяла. Не бе вече за обличане.

А след един час щеше да дойде Катерина и той знаеше, че умира, защото не я бе убил и дори я пуща да влиза в стаята му. А трябваше да я убие и тогаз кръвта му щеше да получи облекчение, той щеше да оздравее. А сега кръвта му тръгна надолу и се задържа, и го държи, и не го отпуща.

А потайния си приятел, Данилич, и него не го уби и също не получи облекчение.

А човекът в съседната малка стаичка нещо се умълча, не скрибуца с перото, не трака със сметалото. И не ще сколаса да тегли брадвата на онзи гнил корен. Сигур са изгонили онзи човечец от стаичката, вече няма кой да слуша докладите му.

Износи се, продадоха го, умира войнишкият син Петър Михайлов!

Устните му затрепериха и главата му взе да се измята назад върху възглавницата. Тя лежеше, мургава и не кой знае колко голяма, с наклонени вежди, както лежеше преди седем години главата на оногова, широкоплещестия, и той войнишки син като него, главата на Алексей, сина Петров.

А същински гняв не усещаше, гневът не идваше, само тръпки. Виж, ако се разсърдеше; веднъж да се разсърдеше, тогаз стопанката щеше да го погъделичка по темето — той би си поспал и тогаз би оздравял.

И изведнъж по кулата на онзи замък, дето се люшкаше товар на въжето, по оназ синя кахла запълзя хлебарка. Измъкна се от цепнатината, спря се и се огледа.

През живота си само от три неща се бе страхувал, ала и от трите много: първият страх беше от водата, вторият — от кръвта.

Като дете се плашеше от водата, от таз мътилка, от набъбването на реката напролет му се повдигаше. И тъкмо затуй обикна лодката, защото лодката беше стена, беше защита от пролетната вода. И после свикна и я обикна.

От кръвта се плашеше, ала не дълго. Като дете бе видял един от вуйчовците си убит. Вуйчо му бе толкоз червен и приличаше на одран, като свиня на месарската чаршия, но вуйчовото лице и този път беше бледно и на туй лице, сякаш някой бояджия го бе плеснал с четката си, имаше кръв вместо око. И тогаз той се изплаши и затрепери, но усети и известно любопитство. И любопитството надделя, и той стана любопитен към кръвта.

И трети един страх имаше — от оназ гад, от пукливата хлебарка. Този му страх си остана.

А какво толкоз има в таз хлебарка, че да се страхува от нея? Нищо.

Тя беше се появила преди около петдесет години, бе придошла от Турция на неизброими талази, през злополучната турска война. Въдеше се в австериите и по сухи, и по мокри места; обичаше камините. Може би го беше страх, защото гадините бяха дошли от Турско? Или защото бяха подмолни, тайно се криеха в цепнатините, защото през цялото време присъствуваха, живееха, криеха се и изпълзяваха изневиделица? Или от китайските им мустаци? Те приличаха на Фьодор Юрич, на кесар-папата, на княз Ромодановски, с китайските си мустаци. Или защото бяха празни и когато ги смачкаш, се чува звукът — хруп, като от празно място или от рибешки мехур? Или защото те, мъртвите твари, са съвсем плоски като люспа?

И когато трябваше да замине за някъде — преди него тръгваха пратеници и куриери и оглеждаха къщите: къде да отседне, има ли гад? Инак не отсядаше. От тази гад нямаше нито цяр, нито защита.

А сега той, Петър, плачеше, очите му бяха насълзени и той не виждаше хлебарката. А когато си изтри очите с юргана — тогаз я видя.

Хлебарката стоеше, мърдаше мустаци, гледаше насам-натам и беше лъскавочерна като маслина. Накъде ще тръгнат сега тези много крака? Накъде ще зашумолят? Току-виж, скочи на кревата и вземе да шари по юргана. Тогаз пръстите на краката му се изпритесниха, той се разтрепера, изтегли юргана чак до носа си, а после измъкна ръка изпод юргана, за да докопа ботуша си и да го запокити по гадината, докато тя стои и не се крие. Но ботушите ги нямаше, пантофът беше лек и нямаше да я убие. Посегна и за него, ала не можа да го стигне и с тихо виене запълзя по ръце. Колко са слаби! Не го държат! А гърдите му са като дюшек, натъпкан с гнил талаш. Той си полежа малко, почина си. После допълзя по ръце до креслото. Креслото беше дъбово, стругувано и вместо странични облегалки имаше женски ръце. Подържа, подържа дъбовите тънки пръсти, а после ръката му, все едно че във вода, потъна във въздуха — пак за тоя пантоф. А пантофа го няма и дъно няма, и ръката плувна. Тогаз зъбите му загракаха силно, защото хлебарката не беше под негово наблюдение и го чакаше или може би бе тръгнала нанякъде или бе паднала.

И изведнъж хлебарката наистина взе, че падна като умряла, тракна и я нема. Нема я досущ като него: Петър Алексеевич лежеше в безсъзнание и без дрехи като пиян. Силата му се бе свършила. Но той беше търпелив и все се мъчеше да се свести, и се свести скоро.

Огледа се с опулени очи на всички страни — къде ли е отишла гадилата? — погледна със сърдити очи над лакирания параван и видя непознато лице. Вляво от кревата, до вратата на столче седеше човек. Той беше млад и очите му бяха изблещени към него, към Петър, а зъбите му тракаха и главата му се тресеше. Той приличаше на шантав или на глупак, или пък му беше студено. До него седеше още един, старец, и спеше. По лице май че мязаше на Мусин-Пушкин от Сената. А младият по лице приличаше на германец, от холщайнчаните.

Тогава Петър пак го загледа и видя, че на младия му тракат зъбите, а устните му се тресат, но че той не е глупак, и каза отпаднало:

— Ei, dat is nit permittert. [Ей, това не е разрешено (хол.). — Б. р.]

Беше се засрамил, че холщайнчанинът го вижда такъв, че се е намъкнал в спалнята му.

Но едновременно с това понамаля страхът му.

А когато погледна към камината, хлебарката я нямаше и той си внуши; че му се е привидяло, че туй не може да бъде, откъде ще се вземе тук хлебарка? Премаля за известно време и се унесе, а когато отвори очи, видя трима души — и тримата не спяха, а младият, когото бе взел за холщайнчанин, също беше сенатор, Долгоруки.

Каза:

— Кои сте вие?

Тогава старецът и другите станаха и старецът каза, изпънал ръце по шевовете на панталона си:

— Проведени сме да вардим здравето на ваше величество.

Той затвори очи и подряма малко.

Не знаеше, че от тази нощ сенаторите се редуват по трима да го вардят в спалнята му. После, без да ги гледа, махна с ръка:

— После.

И тримата си излязоха.

6

А същата тази нощ в стаичката до спалнята седеше край масата един дребен човек, сипаничав, с широко лице, неугледен. Шумолеше с някакви книжа. Всичките книжа бяха подредени на купчинки, за да може по всяко време да се яви в спалнята и да рапортува. Човекът цяла нощ бе прехвърлял книжата. Той беше генерален фискал и готвеше доклад. Викаха го Алексей: фамилното му име беше Мякинин, не от застарелите фамилни имена. Книжата си събираше чрез фискалите; и най-кроткият измежду тях беше търговският фискал, Бусаревски. И му писуваше къде как стоят работите и защо не вървят, колко пари са дадени за рушвет, колко са взети и колко са скрити на потайни места. За даването на подкуп имаше остър нюх, рушветчиите надушваше по въздуха, скритите пари — по дирите.

И когато настана болестта, повикаха тоз неугледен човек и му бе речено: ще стоиш тук, в стаичката до моята спалня, щото повече не мога да идвам в канцеларията ти. А ти седи и пиши, и ми докладвай. А храната ще ти я носят в стаичката. А ти седи и се спотайвай. Спотайвай се и пиши.

И оттогава насам в стаичката скръц-трак! Човекът прехвърляше на сметалото големи числа. И заранта на втория ден човекът влезе тайно в спалнята и рапортува. След тоз рапорт на него взе да му се тегли устната и се показа пяна. Човекът стоеше и чакаше. Той беше търпелив, изчакваше, а главата си държеше на една страна. Неугледен човек. После, когато устната попрестана да се тегли, човечецът надигна чело, челото беше набърчено, и хвърли поглед към самата персона, чак към очите й — и погледът беше съвсем обикновен, миглите рижави, поглед на видял и патил човек. Тогаз човекът попита, съвсем тихо, както се пита за здравето болен човек или стопанин на изгоряла къща:

— А как ще речеш, само клоните ли да сека?

Но устната беше неподвижна, не се теглеше вече и не отговаряше нищо. А очите бяха затворени и сигур бе започнало тайно вътрешно гризение. Тогава сипаничавият си помисли, че другият не го е чул и попита още по-тихо:

— Или ще речеш да ударя с брадвата по корена?

А другият мълчеше и тоз продължаваше да си стои с книжата. Сипаничав човек, неугледен. Мякинин, Алексей.

Тогаз очите се отвориха и един тънък глас, дрънчащ като пукната чашка, каза на Алексей Мякиннн:

— Сечи издъно.

А окото уплашено загледа Мякинин — беше му се сторило, че Мякинин го съжалява. Но той си стоеше — рижав, сипаничав, дребен, спокоен — стара служба.

И сега човекът все пресмяташе и подшиваше с една дебела игла, а заран докладваше — чело до чело. Книжата му вече бяха дебели. При него идваше Бусаревски, търговският фискал — бе заповядано тоз човек да го пущат по всяко време.

И когато търговският фискал си отиде, Мякинин из един път се изпоти и се поти дълго, бърса челото си с ръка, но и ръцете му се изпотиха. А после седна, тракна само два пъти със сметалото и заскрибуца. Първото дело беше на светлейшия княз, на херцог Ижорски. И щом го наскрибуца докрай, приши му началото. А началото още преди туй си беше — за едри суми, които негова светлост е прехвърлил в амстердамските и лионските кредити. Но туй начало тъй си и остана начало, а той приши друго едно, най-първото начало — пак за едри суми, които негова светлост беше вложил в Амстердам и Лион. Много едри суми. А се изпоти, защото тез пари бяха препратени чрез негова светлост в холандския Амстердам и при френците в Лион не от кого да е, а от нейно самодържавие. Той целият се изпоти. А подир туй подши сведението за още неизвестни тайни подкупи чрез Вилим Иванович, също дадени на нейно величество.

Той не заведе отделно дело, а направо го подши към първото. Той тъкмо заради туй се беше изпотил, защото не знаеше как да постъпи: да захваща ли специално дело, или не. И след като го подши, хвърли грижовно око на листовете. И тракна на сметалото, и топчетата му показаха накуп много хиляди. Безброй. И ги върна назад, сметалото нищо не показваше.

Тогаз, след като прехвърли по много листове наведнъж, при което плюнчеше въздебелия си пръст, извърши адиция, направи си сметка и излязоха общо 92. Дълго гледа, а челото и очите му изразяваха изумление. И после изведнъж чевръсто — мръдна едно топче назад — извърши супстракция, останаха 91. После на няколко пъти посяга, дори и с три пръста, към туй последно топче и всеки път то го опарваше, ала най-сетне го върна полечка назад.

Тогаз се хвана за късата коса, сграбчи я и взе да се чеше. И турна сметалото на пода. Легна да спи.

А 92-те топчета бяха 92 глави.

И заранта дойде за доклад, онзи още спеше. Той постоя.

После окото се отвори, туй беше знак, че слуша. И с тих глас, дори не с глас, а сякаш с вътрешно гъргорене, досами ухото, бе докладвано. Но окото пак се затвори и Мякинин си помисли, че другият е припаднал, и стоеше и се съмняваше. Но тогаз се изтъркули една сълза — и с таз сълза бе даден знак, че е разбрал. А с пръстите друг знак, Мякинин и него не го разбра: я да си върви, я няма как, щом сме се захванали за тая работа, трябва да я довършим, я абе, зарежи я, вече ми е все едно.

Тъй и не можа да разбере, а когато се прибра в стаичката, вече не заскрибуца и полека избута сметалото с крак. И него ден забравиха да му донесат ядене, Седеше си гладен и не си лягаше да спи. После чу: нещо не е наред, оттатък ходят и шумолят като мишки по таван, а после стана тихо — и пак има нещо съмнително. Призори накъса тихичко всичко, което бе подшил, накъса го на ситни парченца, огледа се и го набута в ботуша си. А числата записа с арабски цифри на скришно място, за в случай че ако потрябва, да може пак да ги сбере и докладва.

След един час вратата се блъсна и влезе Екатерина, нейно величество. Тогаз Мякинин, Алексей застана мирно. И нейно величество с пръст му посочи — да си върви. Той посегна към листовете, ала тя ги затисна с ръка. И го погледна. Мякинин, Алексей нищо не рече и си излезе. Вкъщи изгори в печката всичко, дето го бе набутал в ботуша си. А арабските цифри си останаха, само на скришното място, и никой не може ги разбра.

И доста нещо остана в стаичката.

За големите кражби от корабите, които той строеше — туй се отнасяше за генерал-адмирал Апраксин. И за почти всички господа от Сената — кой колко и за какво. Но само с посочване на големите подкупи и кражби, щото за малките не би му стигнала хартията да ги запише. Как търговците си крият печалбите, за търговците Шустови, дето върху хиляди и хиляди не плащат данък, а самите те се укриват, скитат кой знае къде, предрешени като просяци. Как господа дворяните укриват житото и изчакват да настане глад, че да натрупат повечко пари, имената им и още ред други работи. Останаха и къде са се дянали — за туй Мякинин не се замисляше.

Той беше рижав, с широко чело, дребна риба. Ако не беше Павел Иванович Ягужински, кракът му надали щеше да стъпи в оназ стаичка и нямаше да го изгони оттам лично Екатерина.

Призори тримата сенатори отидоха в Сената и Сенатът се събра и издаде указ: да бъдат пуснати много затворници, дето са изпратени в каторгата, и освободени, та да се молят за многолетно здраве на величеството.

Захващаха се велики дела: стопанинът още говореше, ала вече не можеше да се гневи. Вечерта проводиха да повикат Данилич, херцог Ижорски. А той, вече от големия дворец, проводи да повикат при него военния му секретар Вюст и му нареди немедлено да бъдат удвоени караулите в града. Вюст немедлено ги удвои.

И тогаз всички разбраха, че скоро ще умре.

7

А тая работа още много преди туй се знаеше на едно място, където всичко се знае — а именно в кръчмата, във фортината, дето е на баира.

Фортината беше близо до Адмиралтейството. Тя бе построена за майсторите-чуждоземци, които се затъжаваха; майсторите се затъжаваха за родния край, където се бяха родили, или за жена си, за децата, които вкъщи биеха, а понявгаш за какви ли не партушини или дори само за един домашен предмет, който бе останал в дома им — за всичко това те много се затъжаваха на новото, опасно място.

Там, в кръчмата, имаше бира, водка, на чаша и на чебър, и мнозина идваха, сами или на компании, пиеха пад чебъра с канчето, избърсваха се и изпухтяваха:

— Ух!

Всички ходеха в многолюдното място — в кръчмата.

Над фортината на покрива бе кацнала па дълъг прът държавната птица, орелът. Тя беше тенекиена и зографисана. И се бе огънала от вятъра, ръждясала, взеха да й викат: петела. Но покрай тая птица фортината се виждаше на грамадно пространство, дори от голямото блато и от брезовата гора покрай Невския перспективен път. Всички казваха: да идем при петела. И тук мнозина се познаваха, също както и при среща по улиците; в Петерсбурк хората се брояха на пръсти. А имаше и безименни: петерсбуркските бурлаци. Те бяха пропаднали пияници.

Пропадналите пияници стояха в пруста край чебъра, проливаха си навоите и на място се изуваха и честно премятаха навоите си през ръба на чебъра. Затуй наоколо се разнасяше балсамова миризма. Те пиеха бира, пиво и каквото се стичаше по мустаците им обратно в чебъра, другите подир тях го загребваха и пиеха. И тук бе тихо, само се чуваше пъшкане и пак:

— Ух!

В предната зала имаше какви ли не пияници, гюрултаджии, те пиеха със смях и кикот, на тях им беше все едно. Тук бяха гуляйджиите. Тук по кюшетата се провикваха:

— Лози!

— Жълъди!

Защото тук се играеше на карти, на зарове, вършеха се и други мръсотии. Понякога ставаха сбивания.

А по-навътре, в малката зала, с един прозорец, бяха средните хора, разночинци на светска служба, писари от средна ръка, майстори, шведи, французи и холандци. Имаше освен туй войнишки булки и драгунскн вдовици, курветини.

Тук пиеха мълчешката, не вдигаха врява. И само малцина пееха. Тук седяха хората, които най-много се затъжават.

В пруста се чуваше руска и шведска реч, а във втората зала — много наречия. От втората зала говорът минаваше в първата, а после в пруста — и тръгваше да шета до къщурките и чак до блатото.

И макар говорите да бяха различни: шведски, немски, турски, френски и руски, но всички пиеха по руски и по руски се псуваха. На туй се крепеше кръчмарството.

На французите приказката им бе такава: припомняха си вина и който можеше да си спомни най-много сортове вино, най-много го тачеха, защото имаше опит във винарството и познаваше живота в родината си.

Господин Лежандър, калфата, рече:

— Сега бих си поръчал бутилка пантак, после още половин бутилка бастър, после малка чашка фронтиняк и в краен случай и една чашка мускател. В Париж все тъй ме черпеха.

Но дърводелецът, господин Льобланк, го послуша малко и му рече:

— Не, аз не обичам фронтиняка. Аз пия само санктлоран, алкан, португал и секткенария. А най обичам еремитажа. В Париж тъй черпех и всички оставаха доволни.

Смаян от толкова грубия отговор на дърводелеца Льобланк, господин Лежандър изпи чаша водка.

— А не обичате ли арак? — попита той подир туй Льобланк и го погледна с любопитство.

— Не, не обичам арак и изобщо не пия концентрати — отговори му Льобланк.

— Е — каза тогава господин Лежандър, калфата, вече със съвсем изтънял глас, — а мен вчера господин майстор Пино ме черпи с арак, с шоколата и пушихме с него вирджински тютюн.

И изпи халба бира.

Но господин Льобланк бе започнал да побеснява. Той гледаше Лежандър с опулени очи и се вбесяваше все повече и повече, а мустаците му станаха като на морж, щръкнаха на всички страни.

— Пино ли? — каза той. — Пино е толкоз майстор, колкото съм и аз, а аз съм толкоз, колкото е Пино. Но той реже само рокайли и гротеск, а аз режа всичко. И на всичко отгоре стругувам за твоя патрон един работи, които и аз не разбирам за какво служат, хиляда майката — последната дума дърворезбарят господин Льобланк каза на руски.

Господин Лежандър остана доволен от тези думи на дърводелеца, от това, че художественият дърводелец се бе докачил.

— А набавихте ли, господин Льобланк, онзи дъб — за нас с графа, нали си спомняте? — онова парче от най-хубав дъб, което трябваше да издълбаете — както ви бяхме поръчали ние с графа, а?

— Не съм го набавил — каза Льобланк, — защото не съм гробар, а архитектурен резбар, а тук от дъб само ковчези се дълбаят, и туй е забранено със закон, и никой не ще да ми продаде, хиляда майката — и този път той пак каза последната дума на руски.

Той не пиеше бира, а все водка и изведнъж се разкрещя и сграбчи господин калфата Лежандър за реверите и почна да го друса.

— Ако не ми кажеш защо твоят граф търси под дърво и камък восък, а аз трябва да намеря този дъб — отивам в канцеларията и, хиляда майката, ще кажа, че помагаш да се правят щемпели за забранени пари, и тогаз ще опиташ supplice des batogues или du grand knout! [Наказание с тояги или бой с камшик (фр.-руски). — Б. р.]

Тогава господин калфата Лежандър стана кротък и каза тъй:

— Восъкът е за ръцете и краката, а дъбът за торса.

И те помълчаха известно време, а Льобланк захвана да мисли и да гледа Лежандър, и дълго мисли, а когато го намисли:

— Е — каза той тогава спокойно, — значи, горе наистина се канят да заминават при родителите си? Не се тревожи, вече съм правил един такъв торс.

После си избърса мустаците и каза:

— Мен туй не ме засяга, аз съм прям човек и не обичам, когато хората си кривят душата. Аз ще ти дам бутилка флорентинско и един пакет тютюн брезил, той е по-хубав от вирджинския. Мен туй не ме засяга. Щом спечеля още три хиляди франка, заминавам си от тази страна. Пино е също толкоз майстор, колкото съм и аз. Само че той реже рокайли, а аз всичко. Освен туй мога да работя и камък, което би трябвало да знаеш, а той — само дърво. А такъв дъб наистина трудно се намира.

Тогаз калфата, господин Лежандър, взе да си подсвирква и запя с тънък глас една френска песенчица, че той — ран-рон — срещнал в гората една мома и взел да я гъделичка, да я гъделичка, а накрая съвсем я рон-рон, а господин Льобланк разказваше за дървото сесафрас, което в Русия не расте, после се разплака и издекламира от одата на Филип Депорт, написана при раздялата му с Полша:

Adieu, pays d’un eternel adieu! —

[Сбогом, страна на вечната раздяла! (фр.) — Б. р.]

защото в мислите си бе видял как е спечелил своите хиляди франкове (и не три, а цели петнайсет) и как си заминава за град Париж от това блато. А където, Полша, там и Русия — на него му беше все едно.

И тогаз във втората зала се появи Иванко Зъба, същият Иванко Жузлата, или Комина, или Иван Жмакин. Мина пъргаво през втората зала, погледна кое как е и си продължи по пътя, но го спря един майстор шивач и му каза:

— Чакай. Твоят лик ми е познат. Не си ли майстор шивач?

— Позна — каза Иванко, — тъкмо майстор шивач съм, а какво пее тоз германец? — И кимна към Лежандър, и намигна на един познат файтонджия, който смучеше квас, и пак се изсули от залата с пъргавата си походка.

А на втората маса наистина седеше един германец и пееше немска песен.

Това беше господин помощник-аптекарят Балтазар Щал. Той бе дошъл тук от Кикин палат, от кунщкамората, и беше толкоз слаб и висок, целият луничав, че всички в Петерсбурк го познаваха. Но той не идваше често във фортината. Беше назначен в кунщкамората, за да сменя винения дух на натуралните. Годишно за тия натурални отиваха до сто кофи водка, от която се правеше виненият дух. И понеже сменяше този винен дух, той, помощник-аптекарят, целият се бе вмирисал на него, и отсреща му седеше друг помощник-аптекар, човек на прочутия аптекар Липголд, от болничната аптека, от Царицина ливада, и той беше стар германец, тоест, кажи-речи, руснак. Още баща му се бе родил в Германската махала в Москва и затуй му викаха „стар германец“. Инак си беше още млад.

Господин Балтазар допя песента, че той ту стои, ту върви, без да знае накъде — и обясни най-сетне на другаря си, стария германец, че заради туй е дошъл във фортината, щото изродите са изпили всичкия винен дух. Той ги псуваше. Изродите били общо четирима души и главен изрод бил Яков, най-умният измежду тях, и заради туй Балтазар го бил назначил за командир на всички изроди, които са глупаци. Никога не му се било случвало тъй да брутализира или да проявява лоши тентамина, чак до вчерашния голям гезауф, когато той, Балтазар, намерил заранта всички изроди почти болни от гнъсното пиянство, и на това отгоре трябвало да ги цери, защото са натуралии.

Тогаз старият германец каза:

— Тссс! — и с туй изрази, че разбира трудното положение на господин Балтазар и порицава изродите.

А днес, каза Балтазар, предвид на това, че господин Шумахер е в чужбина и той, Балтазар, сега замества този велик учен (а това е работа от огромна държавна важност, но по-добре да си мълчи, защото в две стъкленици при него специално се пазят две такива човешки глави, за които няма да каже нито дума, и ако тези натурални се развалят, тогаз ще се вдигне такава врява, че по-добре да не си мисли за това), отишъл в жилището на господин архиятъра Блументрост, за да рапортува и да поиска нов винен дух, тъй като стария изродите са го изпили до капка.

На това място старият германец каза: „О!“ — и по този начин изрази едновременно, че уважава тези известни лица и съжалява, загдето те са принудени да се главоболят заради изродите, но че не иска да научава подробности за някакви си държавни глави.

— А какво направи секретарят на господин архиятъра? — внезапно го попита господин Балтазар. — Напъха докладите ми под мастилницата, развика се и започна да ми тропа с крака, че когато царят е болен, няма какво толкова да се грижа за изродите — и рраус, рраус, изблъска ме от стаята. Тъй се разигра тази трагедия.

— Ссс! — каза старият германец и поклати глава, показвайки по този начин, че макар да смята Балтазар за прав, не може да става съдия на такива големци.

После каза, за да отклони разговора настрана от тези обидни спомени:

— Да, действително, разбира се, макар че там горе като че ли наистина са много болни, и господин Липхолд ми каза, че господин архиятърът вече бил изпратил човек в Холандия да поиска consilium medicum [Лекарски съвет (лат.). — Б. р.] от господин Боергав, защото тукашните доктори не знаят такова лекарство.

Тогава, вече съвсем успокоен, господин Балтазар Щал вдигна пръст и каза тихо:

— Интересно какъв ли интеррегнум може да настъпи тук! Но по-добре да не говорим! Господин Меншенкопф, ето кой ще управлява — кълна се. Но нито дума за това.

Ала когато погледна стария германец, отсреща му нямаше жива душа. Старият германец се беше изпарил; уплашен от неприличния разговор, той се намираше вече в първата зала.

А в първата зала седеше един рибар и пиеше, и в това време край него минаваше Иванко, и рибарят неочаквано го спря, загледа го и каза:

— Чакай, май че те познавам, виждал съм те някъде. Не си ли ловил риба по Волга?

— Позна — каза Иванко и присви очи, — ловил съм риба по Волга, същият съм.

И после отиде с чевръстата си походка в ъгъла и седна до масата, а под масата се бе стопила локва от всички крака, и край масата седяха всякакви хора.

— Чак ме досмешава — тихо каза Иванко, — като гледам, че сте се събрали все едни никакви хора.

И почти всички хора, щом забелязаха Иванко, се разотидоха кой накъдето види, а останаха трима.

На тез тримата Иванко им каза:

— Е, сега вече ще стане големият джумбуш. Котаракът ще пукне не лятос, не есенес, не във вторник, не в сряда, а в сив петък. Във файтонджийската махала вече изпосъбраха конете и потеглиха от пощенската палата — да карат смъртта в Немско. Мен чак ме досмешава — гледам, щурат се все едни никакви хора. А утре всички ще ги пускат.

И тримата попитаха: кои всички?

— Ще пускат — отвърна им Иванко Жузлата — шивачите, дето шият с дъбова игла, и ще пускат накъдето им очите видят волжките рибари, онез, дето ловят риба из оборите и хамбарите. Утре ще ги пускат, да пукна, ако не е тъй! А вие сте едни никакви, чак ме досмешава.

И тогаз единият от тримата, с дългата коса, сигурно разпопен поп, изхриптя дълго над масата.

— На днескашния ден умира от лула тютюнджийска.

Не след дълго във фортината влезе господин полицейският капитан, а подире му двама стражари с кречетала — и капитанът прочете указ: да се затвори фортината, за многолетно здраве на императора. Той си пийна над чебъра, стражарите също. И си отидоха всички, които още отрано знаеха всичко, всички майстори, които се бяха затъжили, и германци, и шкипери, и файтонджии, и всякакви.