Восъчната персона - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Юрий Тинянов (ВТОРА ГЛАВА) #2

ВТОРА ГЛАВА

Не е ли по-добре да живее човек, отколкото да умре?

Вименей, крал ескимоски

1

В кунщкамората имаше доста работи. Тя бе основана в Москва и отначало беше малка стаичка, а после я преместиха в Летния дворец, в Петерсбурк: там имаше две стаички. После стана кунщкамора, тухлена сграда. Тя беше малко настрана от другите, в двора на Смоларската фабрика; в нея беше събрано всичко и живо, и мъртво, а за пазачите имаше отделна къщурка към сградата. Пазачите бяха трима души. Единият се грижеше за тез, дето бяха в стъкленици, другият за чучулите, изтупваше праха от тях, третият метеше залите. После, когато по важния процес екзекутираха Алексей Петрович, цялата кунщкамора, всичко неестествено и неизвестно бе прехвърлено в Леярската махала — в Кикин палат. Тъй се местеха натуралните от сграда в сграда. Ала там беше далеч, всички взеха да пристигат и да се отбиват не чак толкоз охотно и прилежно. Тогаз захванаха да строят кунщхаузи на главния площад, тъй че отвсякъде да го заградят с главни работи: от едната страна — сградата на всички колегии, от другата страна — крепостта, от третата — кунщхаузите и от четвъртата — Нева. Ала сега-засега в Кикин палат идваха малко хора и не показваха нужната прилежност. Тогаз бе намислено всеки да получава при разглеждането на кунщкамората някаква полза: който се отбиеше там, го черпеха или с чашка кафе, или с чашка водка, или с унгарско вино. А за мезе даваха цукерброд. Ягужински, генерал-прокурорът, предложи всеки, който поиска да гледа рядкостите, нека плаща по една рубла за вход, от което би могло да се събере сума за издръжка на изродите. Но туй не се прие и дори взеха да дават водка и цукербродчета безплатно. Тогаз доста повечко хора взеха да се отбиват в кунщкамората. А двама писари — единият на средна възраст, другият стар — се отбиваха и по два пъти на ден, но на тях пък рядко им даваха водка, а цукербродчета никогаж. Даваха им симит, геврек, някои път кифла, а някой път и нищо не им даваха. Писарите живееха наблизо, в малките къщурки.

А ги развеждаха из кунщкамората, за да не повредят или отмъкнат нещо, господин подбиблиотекарят или пък пазачът. Или главният изрод, Яков. Яков освен туй палеше печките. В Кикин палат беше топло.

2

Златни от тлъстина младенци, лимонени, плуваха с ръчичките си в шпирта, а с краката се отблъскваха като жаби във вода. А до тях — главичките им, също в стъкленици. И очите им бяха отворени. Всичките между една и две годинки. И детските глави гледаха с живи очи: със сини като метличина, с тъмни; с човешки очи. И където беше отрязана главата — човек можеше да си помисли, че ей сега ще бликне кръв, — толкоз се запазваше всичко в житната водка!

Пуерискапут № 70

Възмургава. Очите гледат накриво като че ли от неудоволствие — и веждите са малко дръпнати. Носът е къс, челото широко, брадичката остра. И понеже е жълта на цвят и важна, тази глава е хем като на малко дете, хем като на монголски княз. По нея се чете спокойствие и устните й са без усмивка, натежали. Момченцето бе донесено от Петропавловската крепост, неизвестно от коя килия и от коя булка. По онова време там лежеха три булки, третата беше една пленена финландска мома, на име Ефросиния Фьодорова. Тя лежеше по процеса на Алексей Петрович, престолонаследника, сина на Петър, и беше негова любовница, тя го бе издала. Та тя роди в крепостта. Главата гледа с тежките си клепачи всичко наоколо недоволно, важно, като монголски княз — сякаш примижава срещу слънцето.

Залата беше голяма, слънцето доста се задържаше в нея. Дъждът навън не беше страшен. Беше топло. И на различни места беше разпилян.

Господин Буржоа

Той беше великан, от френска порода, от град Кале; телохранител и пияница. Бяха го взели заради ръста му. Три аршина и четвърт. И дълго му търсиха жена по-височка на бой, та да видят какво ще излезе от тая работа. Може пък да произлезе висока порода? Нищо не излезе. Беше висок, пияница — и никаква друга полза нямаше от него. Роди син и две дъщери: обикновени хора. Ала когато умря от зла Венера, му одраха кожата. За Рюйш. Чуждоземецът Еншау се зае да я обработи, много се хвалеше, вече близо година я държеше, все не я даваше, а само искаше пари и вдигаше врява. А самия Буржоа го изкормиха. Стомахът му е накиснат в житна водка — и е голям като на бик. Той стоеше в стъкленица, в шкафа. А отделно стоеше скелетът на господин Буржоа. Голям и което е най-интересното от всичко, прояден от Венера като от червей. Тъй господин Буржоа беше в три вида: кожата (дето има да я дава майстор Еншау), стомахът, а скелетът — на свобода.

А в третата зала се намираха животните.

И всеки, който се отбиваше и гледаше, си мислеше: ама че лъскави, тлъсти животни има по чуждите земи.

Животните стояха тъмни, лъскави, с остри и тъпи муцуни, и муцуните им бяха като здрач и гледаха през стъклените стени. Пришълци от цялата земя, големи клечки, западняци.

Маймуната в стъкленицата седеше кротко, муцуната й беше лилава, строга, тя приличаше на католически светец.

По масите бяха наредени минерали, те святкаха със земни блясъци. И вкаменено жито от Копенхаген.

И всеки, който се отбиваше, гледаше шкафовете и дълго се звереше: ама че натурални! А после се натъкваше на онез животни, дето не бяха в шкафове. Без шкафове, на свобода бяха руските животни или онез, дето бяха умрели тук, на руска земя.

Белият сибирски хермелин, гущерите.

Слон

Той стоеше до една бяла къща, а хората наоколо му викаха като маймуни, в хор:

— Шахиншах! — И падаха на колене.

После започна да се изкачва по една стълба. Ушите му натежали от злато, хълбоците му покрити с малки слънца, наоколо въздух, долу стъпалата широки, сиви, топли. И когато се изкачи, водачите му викнаха една еленска дума и тогава той се поклони и застана на колене пред някого.

— Шахиншах! Хюсеин!

После имаше тръстикова слама под краката си, вода на устните си и обикновена храна.

А после дойдоха да го вземат един персиец, един арабин и арменци с разкошни дрехи, и тогаз вече времето стана шумно, разлюляно.

Той не знаеше, че Персида изпраща подарък и че подаръкът е той. Не можеше да знае, че Отоманът, Хюсеин Персийски и Петър Московски се карат заради Кавказ, че Кабарда, Кумишките ханове и Кубанската орда не се знаят с кого са и срещу кого са и че туй ще им изяде главите. Той плаваше, стъпил на дъски, и водата миришеше, и тъй стигна до град Астрахан. Пак го наобиколиха много хора и коне, вдигна се голяма врява. А когато го поведоха по улицата — а той вървеше бавно, — хората се хвърляха на колене пред него и метяха праха с главите си. А той вървеше бавно, като бог.

После напуснаха Астрахан и подир него тръгнаха много хора с бохчички, както се ходи на хаджилък. Сега вече времето стана студено — вода много, няма нито тръстикова слама, нито брашно, празно време, и много неща се изгубиха. Вече бе навлязъл в неизвестна страна.

И го доведоха в едно нещо, дето не можеше да се разбере град ли е, не е ли град, къщите къщи ли са или кораби, има ли небе, няма ли. Доведоха го до една дървена къща и викнаха еленската дума, и той пак коленичи пред някого.

Тогаз над водата нещо изтрещя и отекна много пъти.

А той вървеше бавно, като бог, но никой не падаше отпреде му. И там, където спеше, миришеше на чуждо горчиво дърво, имаше сиво време, водка по устните, ориз в устата и нямаше тръстика под краката му. Оттогава насетне слонове не видя, а виждаше само неслонове. Времето стана люто. Вятърът мучеше над дърветата, прегракнал, чужд. Той не знаеше — не можеше да знае, — че това се казва: норд. От него наставаше голям студ и слонът трепереше.

Тогава слонът престана да тъгува за слоновете и се затъжи за неслоновете, защото и те се изгубиха.

А когато се постопли — него го изведоха от Животинския двор и много неслонове започнаха да го замерят с тояги и камъни. Тогава слонът се смути и се затича като малко дете, а наоколо всички свиркаха, тропаха с крака и му се смееха.

През нощта слонът не спа; още от вечерта пазачите го бяха напоили с водка. И ето че в съседното помещение се раздаде глухо дишане и рев като въздишка, равномерен. Той се ослуша: беше лъвско дишане. И не можеше да знае, че това също са подаръци от шаха — досами него, а именно: лъв и лъвица; той беше пиян, стана, скъса веригата и излезе в градината. А градината не беше същинска, в нея нямаше дървета, а само една тараба. Той строши тарабата и се запъти към Василевския остров. Там хукна по пътя като неразумно хлапе, подгониха го, а той непрекъснато ускоряваше крачка. Замеряха го с чакъл, трески, камъни, дъски. И когато го заболя, очите му се наляха с кръв, тон вдигна хобот и тръгна напред като в строй, сякаш от двете му страни имаше много слонове. Срина едно чухонско село и тогаз го хванаха и го ритнаха в хълбока. Пак го заведоха в Животинския двор.

Неслоновете ставаха все по-малко, очите им се появяваха все по-рядко, и последният неслон залиташе, викаше като маймуна и риташе слона по корема. А хоботът му увисна като вятър и го мързеше да гп вдигне, за да пропъди последната маймуна.

Тогаз започнаха да хранят слона зле, тон взе да слабее от бедната храна и лежеше сбръчкан, сивата кожа стоеше по него като басма на бабичка, окото му беше червено и димно и вече не приличаше на око. Той не можеше да стане, за да се изходи, и потъна в мръсотия, недрата му трепереха. Такива просторни! И целият омекна, заприлича на долен пияница, само хълбоците му се мърдаха, когато дишаше.

Тогава умря, одраха му кожата и я натъпкаха със слама, и той стана на чучула.

Различни минерали от огромната земя бяха наредени по масите.

Наблизо стоеше африканското магаре — зебрата, като калмишки халат.

Моржът.

Лапландски елен, Джигитей

Великата Самояд проводи вестоносци в Петерсбурк и ескимосите пътуваха с еленови впрягове и се спряха на Петров остров. Там имаше много дървета и доста мъх. Веднъж накладоха голям огън, танцуваха, пляскаха с длани и пееха. Джигитей не можеше да знае, че ескимоският крал е умрял и го няма вече, той само душеше пушека. После дойдоха при Джигитей.

— Джигитей-ей-ей!

Вятърът му пълнеше устата и еленът го ядеше вместо мъх, докато не го заболя, защото се бе наял до насита. А него все го мушкаха в хълбока, поводите все пееха, той ядеше ли, ядеше вятър и повече не можеше.

И когато след дългото препускане стигнаха до някакво място, наоколо викаха:

— Крал ескимоски! — а на него му смъкнаха сбруята и един човек го милваше с кожена ръкавица, а той падна.

Падна, защото бе преял вятър, и умря, и му одраха кожата, натъпкаха я със слама — и той стана на чучула.

По масите бяха наредени минерали.

Там бяха и страшилищата, дето ги бе изкопал Гагарин, сибирският провинциал. Искаше да изкопае от земята минерали, а изкопа в Самарканд медни фигури: портрети на минотаврос, гъсок, старец и дебела мома. Ръцете на момата приличат на копита, очите й са дебели, устните й се смеят, а в копитата си държи светилник, който навремето е горял, а сега не гори. А в човката на гъсока е направена свирка. И туй са богове, а свирката е направена, за да говори вместо бога, вместо тоя гъсок. И туй е лъжа. Надписите по тях приличат на игли и никой в Академията не може да ги прочете.

Жребецът Лизета, царският жребец. Със сив косъм. Носил героя по време на Полтавската баталия, бил ранен. Опашката му е не повече от две педи на дължина, седлото с обикновени размери. Стремената са железни, на една педя от земята.

Две кучета — едното мъжко, другото женско. Собственост на царя. Първото — датска порода, Тиран, с кафяв косъм, вратът му е бял. Второто — Лента — ингилизка порода. Обикновена кучка. После кученцата: Пироис, Еоис, Аетон и Флегон.

А в мазето има човешки работи: две глави в стъкленица, в житна водка.

Първата се казваше Вилим Иванович Монс и макар да бе стояла побита на кол близо един месец и снегът и дъждът не я жалеха, още можеше да се разпознае, че устата й е горда и приятна, а веждите са печални. И точно такъв си беше наистна, дори в зенита си, когато отвсякъде му даваха големи подкупи, когато полягваше с царицата — той все си беше печален. Туй веднага можеше да се познае по веждите.

Ах, какво светът е, и на света, ах, всичко е кално,

ни да живея мога, нито да умра, сърце ми е жално.

А може пък и да не е обичал царицата? А да е полягвал с нея само заради големите подкупи и за бъдещото си богатство? И в същото време да се е ужасявал от лакомията си и да е знаел какво го чака?

А втората глава беше Хамилтън — Мария Даниловна Хаментова. Оназ глава, на която толкоз ясно се виждаше строежът на жилките, коя жилка откъде минава — че лично царят, на ешафода, първо целуна тая глава, а после обясни на всички, които бяха наблизо, колко много жили вървят от главата към шията и обратно. И нареди да сложат главата в житна водка и да я приберат в кунщкамората. А преди туй си полягваше с Мария. И тя имаше много тоалети, хермелини, возеше се на английска карета.

А сега за тях двамата се грижеше един жив изрод от горните и свикна с тях. Но на посетителите сега-засега не ги показваха. Защото, ако и да бяха ясни всички жилки в главите, туй си беше семейна работа, не биваше да се показват кирливите ризи на куцо и сакато, па дори и на по-видните персони.

А в малката стая имаше и птици — бели, червени, сини, жълти. Най-синята имаше черна опашка и бял клюн. Кой ли беше хванал туй чудо?

3

Указът за монстровете или изродите. Съгласно него във всеки град трябваше да донасят или довеждат при коменданта всички изроди, произлезли от човеци, от добитък, от диви животни или птици. Обещана бе плата след огледа. Но малко водеха. Една драгунска вдовица донесе двама младенци, всеки с по две глави, а откъм гърбовете долепени. Ниска плата ли бе определена или по някоя друга причина — но в такава голяма държава повече изроди не се намериха.

И тогаз генерал-прокурорът, господин Ягужински, посъветва да се въведе тарифа за изродите, та платата да е справедлива. Платата стана такава: за човешки изрод по 10 рубли, за изрод от добитък или диво животно по 5, за птичи по 3. Туй важеше за умрелите.

А за живите — човешки по сто рубли, от добитък и диво животно по 15, за птичи изрод по 7. И да не вярват, ако някой ги лъже, че изродите ставали от магия и от лошо око. Та да ги носят в кунщкамората. За науката. Ако някой бъде хванат, че не носи, да му се налага глоба десеторно спрямо платата. А ако изродът умре, да го слагат в шпирт. Ако няма шпирт — да го слагат в препечена водка, а може и в обикновена, и отгоре да опънат говежди мехур. Та да не се разваля.

4

Мнозина взеха да се гледат накриво: няма ли нейде монстър или изрод? Защото за човешки изрод плащаха по сто рубли. Всички взеха да се гледат накриво. Най-много гледаха комендантите и губернаторите.

Срещаха се изроди. Княз Козловски изпрати овне с осем крака; друго овне с три очи и шест крака. Той си пътувал по пътя, гледа — пасе овен, а краката му не може ги разбра човек колко са — шест ли, осем ли, чак му се замержелява пред очите. Рекъл си, че ще да е от водката, и го отминал — после наредил да го хванат; довели овена — осем крака. Заповядал да издирят стопанина му. Отишли в къщата му, там не намерили никого — стопанинът липсвал, по всяка вероятност се бил шмугнал в овеса. Наредил да вземат овена. Получи благоволение и 30 рубли суха пара. Тогаз се научи за тая работа комендантът на Уфа Бахметиев и издири теле, което имаше два монструозни крака. Но за тез крака бяха броени 10 рубли. Нежинският комендант изпрати човешки изрод: един младенец, очите му под носа, ушите под врата, а самият му нос не се знае къде е. Тогава една топчийска вдовица, от улица Тверска, представи младенец, който имаше рибешка опашка. А губернаторът, княз Козловски, все се озърташе за човешки изрод, защото между 100 рубли и 15 рубли разликата беше бая голяма. Но нямаше. Тогаз изпрати две кученца. Кученцата бяха обикновени, но работата беше там, че ги е родила една шейсетгодишна мома. И искаше да получи 200 рубли като за човешки изроди. Все пак му дадоха само 20, защото кученцата не бяха нито добитък, нито дори изроди. И той заръча на всички коменданти — да си отварят очите и тогаз ще получат дял. И бе изпратена в кунщкамората свиня с човешко лице — ако я гледаш отстрани, челото й, на свинята, прилича на човешко. Човешко чело. Но на едни им се струваше, а на други не. Броиха му 10 рубли.

Живите изроди бяха трима: Яков, Фома и Степан. Фома и Степан бяха редки монстрове, но глупаци. Те бяха двупръсти: и на ръцете, и на краката си имаха само по два пръста, като рачешки щипки. Но се оправяха и само с два. Ако някой им подадеше ръка и им кажеше:

— Добър ден! — тогаз монстърът Фома или монстърът Степан стискаха ръката и се покланяха. И двамата бяха млади, единият на седемнайсет, другият на петнайсет години. Беше ги довел един стражар, а те не можеха да кажат кои са и що са, понеже бяха глупаци. На стражаря дадоха 3 рубли. После се обади един майстор, който изработваше разни работи от коруби на костенурки, и каза, че глупаците били негови сестреници, и също поиска плата. Но му рекоха да се маха, защото за недонесение той самият имаше да плаща глоба 1000 рубли.

Пазачът беше стар войник и често вдигаше патърдия. Той идваше по вечерно време, когато нямаше посетители, и се провикваше:

— Двупръсти. Строй се!

И двупръстите се строяваха. На Яков не викаше. Яков беше шестопръст. Той беше умен и го бе продал брат му.

5

Той беше шестопръст и умен и въртеше стопанство. Земята беше износена, изхабена, съвсем изнемощяла, но имаха пчелин, още баща му беше направил кошерите. Направи ги, умря и се отърва от всичко: и от работа, и от данъци, и от ангария. Тогаз данъците и ангарията бяха поети от майката на Яков, шестопръстия. А брат му, Михалко, беше войник, бяха го взели още преди нарвския поход, когато Яков още не даваше ангария, той още не беше се родил. Той бе с петнайсет години по-малък от брат си. И ето че сега изневиделица, след двайсет и две години, в селото дойде някаква команда, разквартирува се, а при Яков се яви един стар войник и рече, че бил Михалко. Майка им го позна.

Той гледаше строго. Когато сядаха на трапезата, броеше залъците на Яков, гледаше го да не изяде твърде много. Имаше си едно наум. Подсвиркваше си. Ходеше на полковия плац, от време на време заминаваше за някъде. Той не падаше много разговорчив. На улицата му викаха не на име, ами:

— Ей, службо!

А ангарията я мъкнеше Яков.

Майка им почна да съхне, лицето й стана едно зелено, очите й — алчни. Тя също взе да брои залъците, кой колко изяжда. А от време на време казваше:

— Барем да вдигаше врява или да налиташе на бой. Другите падат кавгаджии.

Другите наистина падаха кавгаджии. На мнозина им се изпокъсаха мундирите, взеха да се появяват антерии. Петима души липсаха, престанаха да идват на полковия плац. Мнозина се изпожениха, станаха заврени зетьове, намериха си покрив. После взеха да шетат из дворовете, из бахчите. И за късо време командата се разпиля и се разпръсна на всички страни: ако и да правеха бели и често да ставаха войнишки кражби, все пак с кавгаджии може да се живее. А след още някое време полковият плац опустя. Замина занякъде господин капралът и по плаца поникна буйна трева. Там остана само един фелдфебел, ала и той отвори питиепродавница. И не се чу повече нито за Балков полк, нито за самия господин Балк, командира му.

А Михалко тъкмеше някакво прошение. Той знаеше четмо и писмо. И веднъж взе, че замина занякъде си и се върна. Мундирът му се беше износил, той си уши от шаяк кафтан, а маншетите и реверите заши върху шаяка. Шестопръстият ходеше и му беше терсене от братовите погледи. Не познаваше брат си; засега той даваше ангарията, потта и пчелинът бяха негови, негови бяха и пчелите, и медът, и восъкът. А службата знае само да яде. Яков знаеше как се избелва восък на лунна светлина, бяха го научили, а войникът всичко ще съсипе. Веднъж той се умисли, излезе на двора, погледна пчелина, пчелинът беше тъмен, и каза тихо:

— Не се насмогва на тая уста.

Влезе си вкъщи и даде на войника пари за пиене. Войникът ги взе под брой, строго. Парите на Яков бяха скътани на таквоз скришно място, че и майка му не го знаеше. На две места. На едното малко, на другото повечко. За войника вадеше от по-малкото.

А Михалко съставяше молба за характер. И я писа две години, по дума на ден, а бе ходил в града и там един писар му бе стъкмил молбата.

Всемилостивейши царю и господарю,

Служа аз, всенижайшият, в полка на господин Балк от … година с пълно прилежание. В нарфската битка бях ударен от куршум в гърба. От раните ме хвана жълта болест и получих облекчение на парциалните бани по заповед на ваше самодържавие. Сега стигнах до пълно изпадане в село Сивачи. Мундирът ми извехтя и е целият на дупки, като за целта всички ми се присмиват. И сега с всемилостивейшия на ваше величество указ се раздават чинове и характери. Поради туй, всемилостнвейши господарю, моля твое самодържавие, що то, по милосърдието ви, да бъда удостоен с характер, готов съм да тръгна на поход, готов съм да вляза в сражение или да давам караул на бариера, или да стана нощен пазач, или в канцелария, колкото да си изкарвам прехраната. На ваше величество най-нижайши раб

на господин Балк от полка войник

Ала не бързаше да я подписва. И годината, през която го бяха взели войник, не си я спомняше. Половин година носи хартията под ризата си и нощем шумолеше с нея. И хартията извехтя като мундира му. Майка му се будеше, надигаше сухата си глава и я клатеше, като да беше закачена на клечка: шумоли. Барем да вдигаше врява.

Но един ден грейна. Отиде до питиепродавницата, дойде си вкъщи, залови се да си лъска колана, избръсна се с косата — и ликът му грейна.

Майка му ахна.

После застана пред Яков и му каза:

— Стягай се, съгласно указа на негово самодържавие, по заповед на господин Балковия полк. Ще дадеш каруца за превоз на арестантин до Санктпетерсбурк. По дело за осакатяване.

И се огледа. И този поглед беше като звезда, той не беше насочен нито към майка му, нито към брат му. Той се разливаше настрани. И тогава майка му и брат му разбраха, че къщата вече не е къща, а пчелите са чужди и други ще топят восъка. Че трябва да се тръгва.

И те тръгнаха, пътуваха и деня, и нощя, и мълчеха. И пристигнаха в Санктпетерсбурк, и войникът продаде брат си в кунщкамората и получи 50 рубли. Съгласно указа на негово величество. Войникът от полка на господин Балк. И се прибра вкъщи. А Яков стана монстър, защото имаше по шест пръста на двете ръце и двата крака. И започна да кръстосва из Кикин палат и получи характер: отоплител, назначиха го да пали печките. И Яков позаглеждаше другарите си. Другарите му бяха презморски, неподвижни. Големи жаби. Октопод, който се залепя за корабите и може да ги потопи. И Яков уважаваше октопода или, другояче — държиладията, загдето можеше да потапя кораби. Разпитваше пазачите, пазачите започнаха да му обясняват кое как се казва: змей, морско куче, гад. И Яков започна да развежда посетителите из камерата. Той ги водеше из стаята, сочеше им с шестия си пръст и казваше кратко:

— Жаба. Обикновена водка.

Или пък:

— Момченце. Препечена водка.

Той получаваше две рубли месечно, а за глупаците отпущаха по една рубла.

Веднъж онзи писар от средна ръка, на когото не даваха симит, хвана слона за хобота, което беше най-строго забранено, щото днес един ще го хване, утре — друг, а накрая, току-виж, съвсем го откъснали. А после взе да опипва пръстите на Яков, та да разбере както трябва що е шестопръст човек. Тогава Яков, без дума да продума, показа на писаря юмрук и той веднага си подви опашката. А после му поиска пардон и започна да го уважава. И Яков си живееше царски. Преди да потеглят за насам, той беше отишъл на едно незнайно място, бе изровил парите и ги бе завързал в пояса си, и сега тоз пояс беше на него. И двупръстите се страхуваха от него, а пазачите го уважаваха. Той викаше на двупръстите: безумляци. Водеше ги на баня. А когато започна да се грижи за онез две глави долу, дълго гледаше Мария Даниловна в очите — а очите й бяха отворени, досущ като че ли е видяла някого, когото не е чакала, и изродът гледаше строежа на жилките.

И когато разгледа хубавичко кои жилки къде се намират, чак тогаз разбра какво е човекът.

Но по цели дни му беше криво и му се струваше, че туй се дължи на слона, дето е такъв сив, голям, с хобот. И се издаде таквоз нареждане: те ще живеят в камората чак до смъртта си, а после ще ги сложат в шпиртове и те ще станат натурални.

6

А брат му Михалко се върна без характер: размислил бе да подава прошението, бе решил да изчака, нека му дойде времето. По никое време не бива да се по дава. И завари вкъщи голяма промяна. Майка му въртеше стопанството и бе станала разговорчива. И също започна да го гледа, както Яков го гледаше навремето. Но не знаеше да избелва восъка като Яков и Михайло също не знаеше. Братовите си пари, още щом се върна, ги върза в едно пошче и ги мушна зад пещта, между камъните. На сухо.

И восъкът се развали: беше с прашец, тъмен, трошеше се. Може работата да е в огъня, когато го топят? Или пчелите вече не са същите? Откъде ли беше научил Яков онзи начин? И майка му сега от сутрин до вечер приказваше само за восъка. Вече и през ум не й минаваше за Яков, а за восъка всичко помнеше, какъв е бил. През селото минаваха всякакви хора. Какви бяха — богомолци или бегълци, никой не знаеше.

И една вечер майка му току каза:

— Във восъка има най-голяма сметка. Сега восъкът се търси като топъл хляб. И восъчен данък въведоха. То е, щото на царевата германка са й излезли пъпки по носа; за да се изцери от тях, восък яде. А за ядене става само белият восък.

И тогаз войникът се задави със залъка и усети прошението на гърдите си, и прошението изшумоля, той тропна с юмрук по масата и викна, пребледнял от голям страх и от гордост:

— Слово и дело!

7

Затворническите надзиратели и градските метачи изведоха всички на големия перспективен път, доведоха ги до последната караулка, до бариерата, и казаха:

— Пръждосвайте се. Друг път да не сте стъпили тук.

Тогава каторжниците запъплиха по пътищата като въшки. Снегът се топеше и те вървяха и се подхлъзваха, щото бяха отвикнали да ходят по земята, бяха ходили само да просят милостиня за прехраната. Но тогава ходеха оковани, а сега краката на всички бяха свободни и се подхлъзваха. Между тях имаше патили хора, мъчени. Те едвам ходеха. Повървят малко и седнат. Където няма толкоз много сняг. А привечер се разпръсваха — по горите и селата. И селата бяха залени, каторгата приличаше на излязла от бреговете си Нева, тя течеше по пътя, нахлу в селските улици. Селата се залостваха. Там ходеха надолу-нагоре хора и биеха клепала:

— Тък-тък-тък!

И кучетата лаеха сърдито, ядосано, въртяха опашки и ушите им бяха щръкнали.

И бяха тук войникът и войнишката майка между мъчените. В техните показания дума с дума не се покриваха и затуй ги мъчиха.

Нахлузиха затворническите надзиратели хамута на врата на майката и майката каза:

— Таквиз думи за восъка не помня. А приказвах не за царицата, ами за германката, дето си я е взел царят. А каква е тя — не знам.

А когато я попитаха откъде е чула тез думи и я шибнаха два пъти с бича, тя даде следното показание:

— Един рижав, висок, косата му стърчи на всички страни, и му личи, че е я поп, я попски син, отде да го знам. Минаваше през село и ми поиска вода. И каза тез думи. А кой е, не го знам. Може и да не е руснак, може германец да е.

И шибнаха майката с камшика пет пъти, а повече не я биха, защото здравето й взе да се губи.

Извиха ръката на войника и той рече:

— Речено бе за персоната, че имала пъпки по носа. И персоната с обидни думи бе наречена германка. И ако не съм казал истината, заповядайте да ми вземат живота. А аз съм войник от полка на господин Балк.

Шибнаха го десет пъти.

— Глупак — му рекоха, — сега изобщо няма никакъв полк на господин Балк.

И двамата си казаха на разпита каквото имаха да казват, а после показанията им бяха прегледани от когото трябва и се видя, че думите им не си противоречат кой знае колко и че нито майката, нито синът не си променят думите. А онзи рижавият, с косата, сега трудно може да бъде хванат, щото се бе минало много време.

Но тогаз започна голямата промяна, бе наредено всички да се изгонят за многодетно здраве на царя, и майката и синът бяха изгонени. Изведоха ги затворническите надзиратели до караулката и им рекоха:

— Пръждосвайте се!

А синът беше сдъвкал прошението си за характера, цялото го бе изял, за да не го намерят, и да не загази още повече, и не можа да си подаде прошението, и си отиде от град Санктпетерсбурк, както бе дошъл — без характер. Но синът и майката не се срещнаха. Те вървяха по различни пътища и слабееха. Щото на кое се крепи просяшкият занаят? На покорството и на умението да си отваряш очите. Просията прилича на търговията, все едно че продаваш тайно восък. Само че сега продаваха не восък, а покорство и гладка дума на младите, и спъната дума на старите — за да видят, че си толкоз кротък, че чак не можеш да приказваш както трябва. Те продаваха от къща на къща просяшката стока и не изкарваха кой знае колко от нея, защото вървеше евтино. А очите им бяха сведени, и очите им бяха отракани и виждаха през тарабата като през джам. И ръцете им бяха извърнати и слагаха в торбата онуй, което бяха видели очите. Тъй те стигнаха, всеки по свой път, до тяхното село, и край селото се срещнаха, и се запътиха към къщи, без да се гледат.

А пред къщи ги посрещна едно охранено черно куче п взе да лае и да се зъби, зъбите му чак скърцаха. Тогаз от тяхната къща излезе синът на кмета, изтри си устата и ги попита:

— Какво искате?

И махна с ръка:

— Разкарвайте се, разкарвайте се.

И тогаз майката седна под дървото, подпря се на него и вече не стана.

А войникът от полка на господин Балк се огледа наоколо и не позна нито къщата, нито хората, нито пчелина, нито майка си. И пое с военна крачка натам, откъдето беше дошъл.

8

Изродът повика с шестия си пръст писаря от средна ръка и му каза:

— Ела, че ми трябваш.

Зад слона, досами момчето без череп, те се споразумяха. И на другия ден писарят донесе на Яков една молба, дълга, написана по старовремски тертип — за пущане. Писарят беше човек на години, постъпил на служба още по Никоново време.

Всенижайшият раб Яков, Шумилин син, молеше да се смилят над него, злочестия, и бидейки готов да се лиши не само от шестте си пръста, ами и от всичките си нефелни ръце и крака, та чак и от живота си — да му повелят да не стои повече в анатомията, кунщкамора нарицаема. Не може вече клетият да си прекарва дните сред жаби и младенци удавени, и слонове, и той, нижайшият, вече е заприличал на животно покрай животните, а кой знае каква наука от него няма, щото не му е дал господ нито нос като хобот, нито нос под устата, а само едни шест пръста. И срещу туй си пущане той дава пет пъти повече спроти цената си и дорде е жив, ще дири овни осмокраки и къде има теле двуглаво или кон рогат, или змей крилат — той всичкото туй се наема да го докарва без плата и превозът да бъде пак от него.