Война на световете

IПотъпкани

В първата книга се отклоних толкова много от собствените си приключения, докато разказвах преживелиците на брат ми, че в течение на целите две последни глави оставих себе си и викария да се спотайваме в една празна къща в Холифърд, където се бяхме вмъкнали, за да се спасим от черния пушек. Ще продължа разказа си оттам. Ние останахме там цялата нощ срещу понеделник и целия последвал ден, деня на паниката, на малко островче дневна светлина, откъснато от останалия свят от черния пушек. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме, и ние прекарахме тези два тягостни дни в мъчително бездействие.

В душата аз бях обзет от тревога за жена си. Представях сия в Ледърхед, уплашена, застрашена, да ме оплаква вече като покойник. Аз крачех из стаите и пъшках на глас, колчем си помислях за това, че съм откъснат от нея, и за всичко, което би могло да й се случи в мое отсъствие. Бях сигурен, че братовчед ми е достатъчно смел при всякакви критични положения, но не е от тези хора, които бързо схващат и лесно се справят с опасността. Сега бе нужна не смелост, а предпазливост. Единствената ми утеха бе в надеждата, че марсианците се движат към Лондон, в обратна посока от Ледърхед. Такива неопределени страхове гнетят и терзаят душата. Аз се отегчавах и дразнех от непрекъснатите вайкания на викария; егоистичното му отчаяние ми дойде до гуша. След напразни увещания се усамотих в една стая — изглежда, детска занималня, — в която имаше глобуси, чинове и тетрадки. Когато той се домъкна при мене там, отидох в някаква стаичка горе на тавана и се заключих в нея, за да остана насаме с мъката си.

Целия този ден и утрото на другия бяхме безнадеждно заобиколени от черния пушек. Присъствието на хора се забеляза в съседната къща в неделя вечер: някакво лице на прозореца, движещи се светлини, а по-късно — хлопане на врати. Но не зная кои са били тези хора, нито какво е станало с тях. Ние не можахме да ги видим на другия ден. Черният пушек бавно се свличаше към реката цялата сутрин в понеделник, подпълзяваше все по-близо и по-близо до нас и най-после се проточи по пътя пред самата къща, в която се криехме.

Към пладне през нивите се зададе един марсианец; той пръскаше пушека със струя прегрята пара, която шипеше по стените, раздробяваше всички прозорци, до които се допреше, и опари ръката на викария, докато успее да избяга от предната стая. Когато най-после се промъкнахме пак в измокрените от парата стаи и надзърнахме навън, цялата местност на север изглеждаше тъй, сякаш някаква виелица я бе засипала с черен сняг. Като погледнахме към реката, с изумление забелязахме странна червенина да пробива тук-таме през чернилката на обгорените ливади.

Известно време не можахме да разберем доколко тази промяна засяга нашето положение, с изключение на това, че сега нямаше нужда да се боим от черния пушек. Но после аз схванах, че вече не сме заградени, че можем да се измъкнем. Щом ми стана ясно, че пътят за бягство е открит, отново ме завладя жажда за действие. Ала викарият бе обзет от летаргия и не се поддаваше на убеждение.

— Тука сме в безопасност — повтаряше той, — тука сме в безопасност.

Реших да го оставя, и защо ли не го сторих! Запомнил добре урока на артилериста, потърсих нещо за ядене и пиене. Бях намерил олио и парцали за моите рани от изгаряне, взех и една шапка и фланелена риза, които видях в една от спалните. Когато разбра, че съм решил да тръгна без него, че съм се помирил с мисълта да вървя сам, викарият изведнъж се приготви да дойде с мене. И понеже целия следобед всичко беше спокойно, към пет часа, според сметката ми, ние поехме по почернелия път за Сънбри.

В Сънбри и на места по пътя се търкаляха сгърчени трупове — и на хора, и на коне, — преобърнати каруци и багаж, всичко покрито с дебел слой черен прах. Този покров от черна пепел ми напомни каквото бях чел за гибелта на Помпей. До Хамптън Корт стигнахме без всякакви произшествия, с души, потиснати от странната и необикновена гледка, но там отморихме очите си с малко зеленина, оцеляла от задушаващия вихър. Минахме през Буши Парк, където под кестените бродеха насам-натам елени, а някакви мъже и жени бързаха в далечината към Хамптън (това бяха първите хора, които видяхме), и така стигнахме в Туикънъм.

Далече отвъд пътя все още горяха горите оттатък Хам и Питършъм. Туикънъм не беше засегнат нито от топлинните лъчи, нито от черния пушек и тука имаше повече хора, при все че никой не можеше да ни каже нищо ново. В по-голямата си част те бяха като нас и използуваха затишието, за да си намерят ново убежище. Имам впечатлението, че в много от къщите все още се спотайваха обзети от страх жители, твърде много наплашени дори за да бягат. И тука навсякъде по пътя се виждаха множество следи на паническото бягство. Най-живо си спомням три струпани накуп смачкани велосипеда, набити в земята от миналите през тях коли. През Ричмъндския мост минахме към осем и половина. Разбира се, ние бързахме през открития мост, но аз забелязах надолу по течението да плуват множество някакви червени петна, някои от които бяха широки по много стъпки в диаметър. Не знаех какво е това — нямах време да ги разглеждам — и им придадох много по-страшно значение, отколкото заслужаваха. На другия бряг, в Съри, пак имаше черен прах, който е бил преди това пушек, и трупове — цяла купчина до самата гара; но марсианци не се мярнаха пред очите ни, докато не понаближихме Барнс.

В чернеещата се далечина видяхме трима души да тичат по странична уличка към реката, но иначе селището изглеждаше безлюдно. Горе на стръмнината буйно гореше Ричмънд; около градчето нямаше следи от черния пушек.

Сетне, неочаквано, когато се приближавахме към Кю, се зададоха доста бягащи хора, а над покривите на къщите, на някакви си стотина ярда от нас, пред очите ни се извиши горната част на марсианска бойна машина. Ние се сковахме от страх пред тази опасност и ако марсианецът беше погледнал надолу, щяхме да загинем в същия миг. Обзе ни такъв ужас, че не посмяхме да продължим, а свърнахме настрана и се скрихме в една барака сред някаква градина. Там викарият приклекна, беззвучно заплака и отказа да се помръдне.

Но упоритата мисъл да отида в Ледърхед не ме оставяше на мира и когато се здрачи, аз пак излязох навън. Промъкнах се през някакви храсти, минах по една пътека край самостоятелно оградена къща и така излязох на пътя за Кю. Викария оставих в бараката, но той скоро ме настигна.

Това повторно тръгване на път бе най-голямата глупост, която някога съм сторил. Нали нямаше съмнение, че наоколо ни има марсианци! Викарият току-що ме беше догонил, когато далече отвъд ливадите в посока на Кю Лодж видяхме или същата бойна машина, която бяхме видели и преди, или пък друга. Четири или пет дребни черни фигурки тичаха пред марсианеца по сивозеленото поле и след миг ясно се разбра, че той ги гони. С три крачки той се озова между тях и те се разбягаха изпод краката му на разни посоки. Марсианецът не прибягна към топлинния лъч, за да ги унищожи, а ги прибра един след друг. Очевидно той ги нахвърля в големия металически кафез, който стърчеше зад гърба му като кошница, метната през рамо от някой работник.

Тогава за първи път си дадох сметка, че освен избиването марсианците може да имат и някакви други намерения спрямо победеното човечество. За миг ние се заковахме като вкаменени, след това се обърнахме и побягнахме през някаква порта зад нас в заградена със стена градина и не намерихме, а по-скоро паднахме в изпречил ни се за наш късмет трап; там, почти без да си шепнем дори, лежахме, докато изгреят звездите.

Предполагам да е било към единадесет часът, когато най-сетне се престрашихме и потеглихме нататък, без да смеем вече да вървим по пътя, а като се промъквахме покрай живите плетове и през ниви и напрегнато се взирахме в тъмнината — той надясно, аз наляво, — за да се запазим от марсианците, които, както ни се струваше, ни дебнеха от всички страни. На едно място се натъкнахме на опърлена и почерняла площ, неизстинала още и покрита с пепел, с много пръснати по нея човешки трупове, със страшно изгорели глави и тела, но в повечето случаи с незасегнати крака и ботуши, и лешове на коне на петдесетина стъпки зад редица разнебитени, оръдия и разбити лафети.

Шийн като че ли се беше отървал от разрушение, но цялото селище беше безмълвно и безлюдно. Тука не попаднахме на трупове; впрочем нощта бе твърде тъмна, за да видим страничните улички. В Шийн моят другар изведнъж се оплака, че му премалява от глад и жажда, и ние решихме да претърсим някоя от къщите.

Първата къща, в която влязохме, след като доста си поиграхме с прозореца, беше малка вила-близнак; в нея не можах да намеря нищо годно за ядене освен мухлясало сирене. Имаше обаче вода за пиене, а аз взех и една брадвичка, която можеше да се окаже полезна при разбиване на вратата в някоя друга къща.

След това пресякохме натам, където пътят извива към Мортлейк. Тука, сред оградена със стена градина, се издигаше бяла къща и в килера на това жилище намерихме цял склад храна: два самуна хляб, в една тенджера парче сурово месо и половин пушен бут. Изброявам всичко толкова точно, понеже, както ще видите, било ни е отредено да просъществуваме с тези припаси цели две седмици. На пода под полиците имаше няколко бутилки бира, две чувалчета боб и увехнали марули. Този килер бе свързан с нещо като помещение за миене на съдове, а в него имаше дърва и долап, в който намерихме десетина бутилки бургундско вино, консервирани супи и сьомга, както и две кутии сухари.

Ние седяхме в съседната кухня на тъмно (понеже не смеехме да запалим лампа), ядяхме хляб с шунка и пиехме бира двамата от едно шише. Викарият, който все още беше много наплашен и неспокоен, държеше сега, колкото и да е странно, да вървим напред, а аз тъкмо го убеждавах да възвърне силите си с храна, когато се случи това, което ни превърна в пленници.

— Още няма и полунощ — казах аз и изведнъж ослепително блесна ярка зелена светлина. Всичко в кухнята изпъкна, рязко очертано в зелено и черно, и отново изчезна. И тогава последва удар, какъвто не съм чувал никога нито преди, нито след това. Веднага след него, толкова скоро, че можеше да се помисли за едновременен, зад мен се разнесе глух екот, звънтене на счупено стъкло, трясък и грохот на падащи от всички страни тухли, а мазилката на тавана се събори отгоре ни и се раздроби на хиляди парченца върху нашите глави. Аз бях повален на пода и зашеметен от силен удар о дръжката на печката. Дълго време съм бил в безсъзнание — така ми каза викарият, — а когато дойдох на себе си, ние бяхме пак на тъмно и той, с мокро лице (както узнах после от кръв, потекла от порязаното му чело), ме пръскаше с вода.

Известно време не можех да си припомня какво се е случило. После бавно възстанових всичко в паметта си. Удареното сляпо око ме болеше.

— По-добре ли ви е? — шепнешком ме питаше викарият.

Най-после му отговорих и седнах.

— Не мърдайте — каза ми той. — Подът е целият покрит с изпотрошени съдове от бюфета. Не можете да се помръднете, без да вдигнете шум, а ми се струва, че те са ей тука отвън.

Двамата седяхме толкова тихо, че едва чувахме дишането един на друг. Всичко като че ли тънеше в мъртвешка тишина, само веднъж близо до нас с трополене се събори парче мазилка или някаква счупена тухла. Отвън, и то много отблизо, долиташе пресекливо металическо дрънчене.

— Ето! — каза викарият, когато звукът се чу отново.

— Да — отговорих аз. — Но какво е това?,

— Марсианец! — реши викарият. Аз се ослушах пак.

— Не ми приличаше на топлинния лъч — забелязах аз и за известно време бях склонен да вярвам, че една от огромните бойни машини се е блъснала в къщата, както бях видял да се блъска в камбанарията на Шепъртънската черква.

Положението ни беше толкова странно и непонятно, че в течение на три или четири часа, докато се зазори, ние почти не се помръднахме. И тогава светлината замъждука не през прозореца, който оставаше тъмен, а през триъгълен отвор между една греда и куп натрошени тухли в стената зад нас. Сега, в сивия здрач, видяхме за първи път вътрешността на кухнята.

Прозорецът беше изкъртен и запушен от градинска пръст, сринала се на масата, където бяхме седели, и посипала се в краката ни. Отвън земята беше високо затрупала къщата. В горния край на прозоречната рамка се виждаше откъснат олук. Подът беше осеян с изпочупени железарии; стената на кухнята откъм стаите беше съборена и понеже светлината идваше оттам, ставаше ясно, че по-голямата част от къщата се е сринала. В рязък контраст с тези развалини изпъкваше спретнатият бюфет, боядисан според модата в бледозелен цвят, тапетите, имитиращи сини и бели плочки, и едно-две цветни приложения на списания, увиснали от стената над готварската печка.

Когато се развидели повече, забелязахме през дупката в стената триножника на един марсианец, застанал на стража, предполагам, пред нажежен още цилиндър. Щом го видяхме, ние се преместихме пълзешком, с най-голяма предпазливост, от полуосветената кухня в тъмното помещение за миене на съдове.

Изведнъж в ума ми проблесна какво е станало всъщност.

— Петият цилиндър — пошепнах аз. — Петият снаряд от Марс е улучил тази къща и ни е погребал под развалините й!

Известно време викарият помълча и сетне пошепна:

— Имай милост към нас, господи!

След малко го чух тихичко да хълца.

Ако не се смята този звук, ние лежахме съвършено тихо; самият аз, кажи-речи, не смеех да дишам, приковал очи към слабо осветената кухненска врата. Едва можех да видя лицето на викария — едно неясно овално петно — и неговите яка и маншети. Вън заехтяха удари по метал, после се чу силен вой, а сетне, след доста дълго смълчаване, свистене, като свистенето на локомотив. Тези шумове, в по-голямата си част загадъчни за нас, се подновяваха на пресекулки и бих казал, че с течение на времето нарастваха на брой. Изведнъж се разнесоха и не спряха вече отмерени тътнежи и трептене, от които всичко около нас се разтресе, а съдовете в килера задрънчаха и заподскачаха. Внезапно светлината изгасна и призрачната кухненска врата потъна в пълен мрак. Много часове трябва да сме се свивали там, разтреперани и без да смеем да проговорим, докато умората надделя…

Най-после съзнах, че съм буден и много гладен. Склонен съм да вярвам, че сме проспали по този начин по-голямата част от деня. Гладът ми неочаквано се изостри дотолкова, че ме подтикна към действие. Казах на викария, че отивам да търся храна и се запътих пипнешком към килера. Викарият не ми отговори, но щом започнах да ям, лекият шум, който вдигнах, го раздвижи и го чух да припълзява към мен.

IIКакво видяхме в разрушената къща

След като се нахранихме, ние се промъкнахме обратно в помещението за миене на съдове и там трябва отново да съм задрямал, защото, когато се сепнах, бях сам. Тътнежът и трептенето продължаваха с отегчителна натрапчивост. Шепнешком повиках викария няколко пъти и най-после опипом се запътих към кухненската врата. Още не се беше стъмнило и го видях в другия край на кухнята, легнал пред триъгълната дупка, която гледаше към марсианците. Раменете му бяха повдигнати така, че закриваха главата.

До мен долитаха най-различни шумове, почти като от железопътно депо, и всичко се тресеше от този равномерен тътнеж. През отвора в стената можех да видя върха на едно дърво, позлатен от слънцето, и топлата синева на спокойно вечерно небе. Една-две минути стоях и наблюдавах викария, а после приведен, с извънредно голяма предпазливост запристъпвах напред между счупените съдове, разпилени по пода.

Допрях крака на викария и той се стресна толкова рязко, че голямо парче от външната мазилка се откъсна и падна със силно трополене. Аз го хванах за ръката от страх да не би да извика и дълго време двамата се свивахме, без да се помръднем. След това се обърнах да видя какво е останало от убежището ни. Съборилата се мазилка беше отворила отвесна пролука в развалините и като се прехвърлих внимателно през една греда, видях пред себе си в тази цепнатина онова, което до миналата вечер е било спокоен крайградски път. Промяната, която видях, наистина бе огромна!

Петият цилиндър, изглежда, беше паднал точно сред къщата, в която бяхме влезли отначало. Сградата беше изчезнала, напълно разнебитена, стрита на прах: и разпръсната от удара. Цилиндърът лежеше сега много по-ниско от основите й, дълбоко в дупка, която вече беше несравнено по-голяма от ямата, видяна от мен в Уокинг. Земята околовръст е била разплискана от страхотния тласък — „разплискана“ е единствената подходяща дума — и лежеше, струпана на купчини, които закриваха грамадите на съседните къщи: също като че ли някой чук се беше стоварил с огромна сила върху сал. Нашата къща се беше килнала назад; предната й част, дори и приземният етаж, беше напълно разрушена; по някаква случайност кухнята и помещението за миене на съдове бяха оцелели и стояха погребани под пръст и развалини, засипани с тонове земя от всички страни освен откъм цилиндъра. Ние висяхме сега на самия ръб на грамадната кръгла яма, където работеха марсианците. Тежките равномерни удари очевидно се разнасяха тъкмо зад нас, а от време на време яркозелени изпарения се издигаха като було пред нашите очи.

Цилиндърът беше вече отворен в центъра на ямата, а в отсрещния й край, сред изпочупени и засипани с чакъл храсти, неподвижна и висока, изоставена от своя господар, на вечерното небе се открояваше една от големите бойни машини. При все че за по-голямо удобство описах първо ямата и цилиндъра, отначало аз почти не ги забелязах поради необикновения блестящ механизъм, който видях да работи в изкопа, и поради странните същества, които бавно и мъчително пълзяха по купищата пръст наоколо.

Положително механизмът пръв привлече вниманието ми. Това беше един от онези уреди, които сетне бяха наречени „работни машини“ и изучаването на които е вече дало такъв мощен тласък на земните изобретения. Когато го съгледах за първи път, той ми заприлича на нещо като металически паяк с пет ставести подвижни крака и безбройно множество ставести лостове, палци и посягащи и хващащи пипала по тялото. Повечето от ръцете му бяха прибрани, но с три дълги пипала той вадеше пръти, плочи и пластинки, с които беше облицован отвътре цилиндърът и които очевидно подсилваха неговите стени. Машината ги издърпваше, вдигаше и нареждаше на една равна площ отзад.

Движенията й бяха тъй бързи, сложни и съвършени, че отначало за мене това не беше машина въпреки металическия й блясък. Движенията на бойните машини бяха съгласувани и одухотворени до неимоверна степен, но те бяха нищо в сравнение с тази. Хора, които не са ги виждали и трябва да се осланят само на недостатъчно яркото въображение на художници или на несъвършени описания на очевидци като мене, надали могат да си представят колко живи изглеждаха тези механизми.

Спомням си особено илюстрацията в една от първите брошури, даващи последователно описание на войната. Художникът се беше запознал очевидно много набързо с една от бойните машини и с това се ограничили всичките му знания. Той ги представяше като наклонени тромави триножници, без всякаква гъвкавост и ловкост и със съвършено заблуждаващо еднообразие в движенията. Брошурата с тези изображения беше доста нашумяла и аз ги споменавам тука само за да предотвратя погрешните представи, които те може да са създали. Те приличаха на марсианците, които аз видях в действие, толкова, колкото една восъчна кукла прилича на човек. Според мен брошурата щеше да бъде много по-добра без тези рисунки.

Отначало, както казвам, работната машина ми направи впечатление не на машина, а на някакво ракообразно същество с блестяща кожа, а марсианецът, чиито чувствителни пипала управляваха движенията й, ми се стори просто като част, съответствуваща на мозъка у рака. След малко обаче долових приликата на сивокафеникавата му, лъскава, подобна на гьон обвивка с кожата на другите плъзнали наоколо тела и в ума ми проблесна какво всъщност представлява от себе си този сръчен работник. Като си дадох сметка за това, вниманието ми се отклони към тези други същества, истинските марсианци. Аз вече имах бегли впечатления за тях и сега първоначалното отвращение не ми пречеше да ги наблюдавам. Толкова повече, че бях на скришно място, не се движех и не ми се налагаше да предприемам нищо спешно.

Те имаха, както го видях сега, най-малката възможна прилика със земните същества. Това бяха огромни кръгли тела или по-скоро глави, към четири фута в диаметър, с лице на предната страна. На това лице нямаше ноздри (изглежда, марсианците нямаха никакво обоняние), но имаше две много големи тъмни очи и току под тях нещо като човка. Отзад на тази глава или тяло — и сам аз не зная как да го нарека — имаше една силно опъната мембрана, подобна на тъпанче, определена след това анатомически като ухо, макар че трябва да се е оказала почти безполезна в по-гъстия ни въздух. Събрани около устата, имаше шестнадесет тънки, почти съвсем приличащи на камшици пипала, в два снопа по осем пипала всеки. Тези снопове прочутият анатом професор Хауес доста сполучливо нарече впоследствие „ръце“. Още когато видях марсианците за първи път, те като че ли се мъчеха да се вдигнат на тези си ръце, но, разбира се, това беше невъзможно при порасналата им в земните условия тежест. Има основание да се предполага, че на Марс те може да са се движели с тях доста лесно.

Вътрешната им анатомия, ако ми позволите веднага да отбележа, както се установи по-късно чрез направените дисекции, се оказа, кажи-речи, също толкова проста. Най-голяма част от тялото заема мозъкът, от който огромни нерви водят до очите, ухото и заместващите ръцете пипала. Освен това има обемисти бели дробове, непосредствено свързани с устата, сърцето и кръвоносните му съдове. Затруднението в дишането, причинявано от по-плътната атмосфера и по-голямата сила на земното притегляне, много ясно личеше по конвулсивното свиване на външната им кожа.

И с това свършват органите на марсианците. Колкото странно и да се види това на всеки човек, целият сложен апарат на храносмилането, който представлява главната маса от вътрешните ни органи, не съществува у марсианците. Те са глави — само глави! Те нямат черва. Те не ядат, следователно и не смилат храна. Вместо това те вземат прясната жива кръв на други същества и я преливат в собствените си вени. Сам аз ги видях да го правят, както ще спомена това, когато му дойде времето. Но дори да ви се сторя прекалено гнуслив, не мога да се заставя да опиша онова, което нямах сили дори да видя докрай. Достатъчно е да кажа, че кръв, добита от живо още животно, в повечето случаи от човешко същество, се вкарваше направо в приемателния канал с помощта на малка пипетка…

Самата мисъл за подобно нещо е без съмнение ужасно отблъскваща за нас, но в същото време ми се струва, че би трябвало да помним колко отблъскващи биха се видели месоядните ни навици на един обладаващ разум заек.

Физиологическите предимства от прибягване до преливането са неопровержими, ако помислим колко много време хаби човекът за храненето и храносмилателния процес. Половината от тялото ни се състои от жлези, канали и органи, заети с превръщане на разнородната ни храна в кръв. Храносмилателните процеси и въздействието им върху нашата нервна система изтощават силата ни и повлияват върху душевното ни равновесие. Хората се чувствуват щастливи или нещастни в зависимост от това дали им е здрав или не черният дроб и дали добре работят стомашните им жлези. А марсианците стоят над всички тези органически колебания в настроенията и чувствата.

Безспорното им предпочитане на хората като източник на храна може отчасти да се обясни, като се види какво са представлявали жертвите, които те са носели със себе си от Марс в качество на хранителни припаси. Тези същества, ако се съди по съсухрените останки, попаднали в човешки ръце, са били двукраки с крехък силициев скелет (почти същия по състав, както на нашите кремъчно-рогови гъби) и слаба мускулатура, около шест фута на ръст, с кръгли изправени глави и големи очи в кремъчни кухини. Изглежда, във всеки цилиндър е имало по две-три такива същества и всички са били убити, преди да стигнат Земята. И те нищо не са загубили от това, понеже при най-малкия опит да застанат прави на нашата планета, нямаше да им остане нито един здрав кокал.

Щом вече съм се заловил с това описание, мога да добавя тука и някои други подробности, които, макар и да не са ни били известни на времето, ще помогнат на читателя, незапознат с марсианците, да си състави ясна представа за тези гадни твари.

В три други отношения физиологията им странно се различава от нашата. Организмът им не заспива, както не заспива сърцето на човека. Понеже не им се налага да възстановяват умората на голям мускулен механизъм, на тях не е известно това периодично прекратяване на жизнената дейност. Бих казал, че не познават — или почти не познават — чувството на умората. На Земята те не можеха да направят нито едно движение без усилие и въпреки това до самия край не се спряха на едно място. Те работеха по двадесет и четири часа на денонощие,. както го вършат на Земята може би само мравките.

На второ място, колкото чудно и да ви се види това в един свят, живеещ полов живот, марсианците са съвършено безполови и следователно не познават бурните страсти, които поражда тази разлика между хората. Сега вече не може да има спор, че по време на войната на Земята се родил малък марсианец; той бил намерен прикрепен към родителя си, отчасти отделил се от него като пъпка, също както се отделя младата луковица на лилията от старата или както се отделят младите организми на пресноводния полип.

У човека, у всички висши земни животни този начин на размножаване е изчезнал; но дори и на нашата Земя той положително е бил най-ранният. Сред низшите организми, чак до тези първи братовчеди на гръбначните животни — типа на хордовите, — двата процеса се срещат успоредно, но накрая половият начин на размножаване напълно измества съперника си. Ала на Марс очевидно е станало тъкмо обратното.

Заслужава да се спомене, че един писател, известен с лъженаучните си умозрителни съчинения, много преди нахлуването на марсианците в една статия предсказа на човека, при окончателното му развитие, строеж, доста сходен със строежа, до който са стигнали марсианците. Пророчеството му, ако не се лъжа, се появи през ноември или декември 1893 година в отдавна несъществуващия вече вестник „Пел Мел бъджет“, а си спомням и осмиваща представите му карикатура в едно предмарсианско списание на име „Пънч“. Той изтъкваше (в несериозен, шеговит тон), че усъвършенствуването на механическите приспособления трябва в крайна сметка да направи ненужни краката; усъвършенствуването на химическите препарати — храносмилането; че такива органи като косата, външната част на носа, зъбите, ушите и брадичката не представляват вече съществена част на човешкото тяло и че общата тенденция на естествения подбор ще се насочи към постепенното им премахване в течение на бъдните векове. Абсолютно необходим ще остане само мозъкът. Само една още друга част на тялото има големи изгледи да надживее всичко друго и това е ръката, „учителят и посредникът на мозъка“.

Докато цялото останало тяло ще се смалява, ръцете ще стават по-големи.

Много верни неща са били писани на шега и ето че у марсианците ние виждаме, без всякакво съмнение, действително постигнато такова потискане на животинската страна на организма от разсъдъка. За мен е напълно допустимо марсианците да са били доста подобни на нас и да са стигнали до сегашния си вид чрез постепенно развитие на мозъка и ръцете (които накрая се видоизменили в два снопа чувствителни пипала) за сметка на останалото тяло. Без тялото мозъкът, разбира се, е трябвало да се превърне в напълно егоистичен разум, лишен от емоционалните предпоставки на човешкото същество.

Последната важна точка, в която системата на тези създания се различава от нашата, представлява нещо, което би могло да се сметне за много незначителна подробност. Микроорганизмите, които причиняват толкова болести и страдания на Земята, или никога не са се появявали на Марс, или здравната наука на марсианците ги е премахнала преди много векове. Стотици болести, всички видове трески и зарази, преследващи човека, туберкулозата, ракът, туморите и други такива заболявания никога не нарушавали хода на техния живот. А докато говоря за разликите между живота на Марс и земния живот, нищо не пречи да спомена в този ред на мисли и за появяването на червения бурен.

Изглежда, в растителното царство на Марс преобладава не зеленият, а яркият кървавочервен цвят. Във всеки случай семената, които марсианците (било нарочно, било случайно) донесоха със себе си, неизменно покарваха червени кълнове. Ала само тези, известни под името „червеният бурен“, отбелязаха известен успех в борбата със земните видове. Червената поветица доста скоро изсъхна и малцина можаха да я видят. За известно време обаче червеният бурен растеше удивително буйно и пищно. Той плъпна нагоре по стените на ямата на третия или четвъртия ден от пленничеството ни и кактусовидните му стъбла увиснаха като карминени ресни около триъгълния ни прозорец. А после го намираха разпространил се по цялата страна, особено където имаше течаща вода.

Марсианците имат нещо, което изглежда да е слухов орган — единично кръгло тъпанче на задната страна на главата-тяло, — и очи с обсег на зрението, който не се различава много от нашия, с изключение на това, че според Филипс те виждат синия и виолетов цвят като черен. Широко разпространено е предположението, че се съобщават с помощта на звуци и движения на пипалата; така се твърди например в тази талантливо, но припряно съставена брошура (явно написана от някой, който не е виждал как действуват марсианците), която вече споменах и която досега е била главен източник на сведения за тези същества. Мога да кажа, че между останалите живи няма друг човек, който да е наблюдавал марсианците толкова много, колкото аз. Не искам да си припиша заслуга зарад една случайност, но фактът си остава факт. И аз заявявам, че съм ги наблюдавал внимателно много пъти и че съм виждал четири, пет, а веднъж и шест марсианци тромаво да извършват най-заплетени, най-сложни действия, без да разменят някакъв звук или жест. Своеобразният им вой неизменно предшествуваше храненето; в него нямаше никакви модулации и смятам, че той в никой случай не служеше за сигнал, а представляваше само издишане — подготовка за всмукване на храна. Имам известни претенции да притежавам поне елементарни познания по психология и съм убеден в твърдението си — убеден толкова твърдо, колкото и в другите си твърдения, — че марсианците разменят мисли без посредничество на физически органи. Сам аз се убедих в това въпреки силното си предубеждение. Преди нахлуването на марсианците, както може някой и друг читател да си спомни, аз пишех доста разпалено против телепатичната теория.

Марсианците не носят дрехи. Схващанията им за красота и приличие, напълно естествено, се различават от нашите; те не само са явно по-нечувствителни към промените в температурата, но и промените в налягането като че ли не се отразиха много сериозно на здравето им. И все пак, макар и да не носят дрехи, те имат огромно превъзходство над човека в другите изкуствени приспособления, заместващи възможностите, предлагани от тялото. Ние, хората, с нашите велосипеди и кънки с колелца, с нашите лилиенталовски летателни машини, нашите оръдия, динамит и така нататък сме едва в началото на еволюцията, която марсианците са вече завършили. Те са се превърнали фактически само в мозък, който според нуждата облича различни тела, също както човекът облича различни дрехи, взима велосипед, когато бърза, или чадър, когато вали. А във всичките им уреди може би няма нищо по-чудно за човека от странния факт, че в тях липсва онова, което представлява най-съществената съставна част — на почти всички наши механически приспособления — липсва колелото; сред всичко, което те донесоха на Земята, не се среща нито следа, нито дори намек за използуване на колела. Човек би очаквал да ги види приложени поне при движението! А във връзка с това любопитно е да се отбележи, че дори и на нашата Земя природата никога не е прибягвала до колелото или е предпочитала други средства пред създаването на тази форма. А марсианците не само че не познават (което не е за вярване) или избягват колелото, но изключително малко използуват в апаратите си и неподвижните или относително неподвижни оси с кръгово движение, ограничено в една плоскост. Почти всички връзки в техните машини представляват сложна система от плъзгащи се части, които се движат по малки, но майсторски извити лагери. Да, докато говоря по въпроса за частите: интересно е да се отбележи, че дългите лостове на машините им в повечето случаи се задвижват с някакво подобие на мускули, състоящи се от дискове в еластична обвивка; когато през тях мине електрически ток, тези лостове се поляризират и със сила прилягат плътно един до друг. По този начин се постига чудноватата прилика с движението на живо същество, която така поразяваше и плашеше гледащите ги хора. Такива подобия на мускули бяха особено многобройни в ракообразната работна машина, която при първото си поглеждане през пролуката видях да разтоварва цилиндъра. Тя изглеждаше несравнено по-жива от самите марсианци, които лежаха до нея в лъчите на залеза, задъхваха се, мърдаха безсилните си пипала и едва можеха да се движат след огромното си пътешествие през пространството.

Аз все още наблюдавах тромавите им движения в слънчевата светлина и си вземах бележка за всяка чудновата подробност на фигурите им, когато викарият ми напомни за присъствието си със силно дръпване за рамото. Обърнах се и видях намръщено лице и красноречиво стиснати устни. Той искаше да го пусна при тясната цепнатина, през която можеше да надзърта само един от двама ни; и така трябваше да се откажа от наблюденията си за известно време и да оставя и него да се възползува от своите права.

Когато погледнах пак, неуморната работна машина беше вече сглобила няколко части от апарата, който беше извадила от цилиндъра и който по форма представляваше безпогрешно подобие на самата нея; отляво се беше появила малка механическа копачка; тя изхвърляше струи зелена пара, обикаляше ямата, ровеше пръстта и методично и целесъобразно я трупаше по края. Разбрах, че отмерените тътнежи и ритмичните трусове, трусове, които непрекъснато разклащаха разрушеното ни убежище, идваха именно от нея. Тя работеше със свирене и бучене. Доколкото можех да видя, работеше изобщо без да бъде управлявана от марсианец.

IIIДните на пленничеството

Пристигането на втора бойна машина ни прогони от нашата пролука в помещението за миене на съдове, защото ни беше страх, че от високия си триножник марсианецът ще може да ни види зад прикриващата ни стена. След време престанахме да се плашим от тази вероятност, защото за очи, заслепени от слънчевия блясък вън, нашето убежище сигурно представляваше черно петно, но отначало най-малкото приближаване на марсианците ни караше да бягаме и да се крием с разтуптени сърца. Ала колкото страшен и да беше рискът, и двамата изпитвахме непреодолимо влечение да гледаме. А като си го спомням сега, вижда ми се чудно, че въпреки безграничната опасност, която ни грозеше с гладна смърт или с още по-ужасна гибел, сме могли ожесточено да се борим зарад правото да наблюдаваме тези чудовища. Ние се гонехме през кухнята, жалки в своето нетърпение и страх, че може да вдигнем шум, и се биехме, бутахме и ритахме, изправени пред заплахата да бъдем открити в следния миг.

Работата е там, че двамата имахме съвършено несъвместими характери, мислехме и постъпвахме по съвършено различен начин, а опасността и уединението само изостряха тази несъвместимост. Още в Холифърд бях намразил безпомощното хленчене и тъпата ограниченост на викария. Безконечните му полугласни монолози проваляха всеки мой опит да измисля някакъв план на действие и ме докарваха, и без това изнервен и настръхнал, почти до лудост. Той имаше толкова самообладание, колкото някоя глупава жена. Понякога плачеше с часове наред и аз съм дълбоко убеден, че до самия си край това галено дете на живота вярваше, че малодушните му сълзи могат с нещо да му помогнат. А аз седях в мрака и не можех да забравя за присъствието му поради неговата досетливост. Той ядеше повече от мен и не си взимаше бележка от думите ми, че единствената ни надежда да си запазим живота е да останем в къщата, докато марсианците свършат работата си в ямата, че през дългите дни търпение може да настъпи час, когато няма да имаме храна. Ядеше и пиеше, макар и не често, но колчем му се поискаше, и то по много. Спеше твърде малко.

Дните се нижеха един след друг, а пълното му нежелание да се съобразява с обстоятелствата така влоши нашето положение и изостри опасността, че колкото и да ми беше противно, трябваше да прибягна до заплахи и най-сетне до бой. Това го вразуми за известно време. Но той беше от тези безхарактерни създания, лишени от гордост, плахи, хилави, гадни душици, изпълнени с лукавство, които не са искрени нито пред бога, нито пред човека, дори пред самите себе си.

Никак не ми е приятно да си спомням и да пиша всичко това, но го пиша, за да няма в моя разказ нищо премълчано. За онези, които са останали незасегнати от тъмните и страшни страни на живота, ще бъде много лесно да ме осъдят за жестокостта ми, за пристъпа на ярост, който сложи край на нашата трагедия; защото те знаят не по-зле от всички други кое е добро и кое лошо, но не знаят на какво е способен един измъчен човек. Но тези, на които е причернявало пред очите, които са попадали във властта на първичните нагони, ще бъдат по-великодушни.

И докато вътре, в мрака, ние се карахме с едва чут шепот, дърпахме един от друг яденето и пиенето, блъскахме се и си нанасяхме удари, отвън, в безмилостния слънчев блясък на тези страшни юнски дни продължаваше невероятното чудо — течеше непознатото за нас ежедневие на марсианците в ямата. Нека се върна към тези свои първи преживелици" След доста време се реших да се приближа отново до дупката и открих, че при новодошлите е пристигнало подкрепление от цели три бойни машини. Те бяха донесли някакви нови уреди, които стояха в строг ред около цилиндъра. Втората работна машина беше вече готова и обслужваше един от новите уреди, донесени от бойните машини. Това беше съд, приличащ в общи черти на гюм за мляко, а над него се клатеше крушовиден резервоар, от който в кръглия долен съд се сипеше поток от бял прах.

Вибриращото движение се поддържаше от едно пипало на работната машина. С две лопатовидни ръце тя копаеше и хвърляше буци глина горе в крушовидния резервоар, а с друга ръка периодично отваряше една вратичка в средната част на машината и махаше оттам ръждива прегоряла сгурия. Още едно стоманено пипало насочваше праха от съда по някакъв ребърчат улей към друг резервоар, който не можех да видя от купчината синкав прах. От този резервоар зад купчината право нагоре в неподвижния въздух се издигаше тънка струя зелен пушек. Докато гледах, със слабо звънливо щракане от работната машина изскочи и се разтегна, както се разтяга далекоглед, ново пипало, което до преди един миг се виждаше само като тъпа издатина, и краят му се скри зад купчината глина. След една секунда то вдигна лента бял алуминий, незагубил още лъскавината си и ослепително блестящ, и я остави върху растящия куп такива ленти, наредени в единия край на ямата. От залез слънце, докато изгряха звездите, тази сръчна машина сигурно направи повече от сто такива ленти от суровата глина, а купчината синкав прах ставаше все по-висока, докато се издигна над ръба на ямата.

Контрастът между бързите и сложни движения на тези уреди и отпуснатата, мъчителна тромавост на господарите им бе поразителен и трябваше дни наред непрекъснато да си втълпявам, че живи същества са именно вторите, а не първите.

Викарият стоеше пред цепнатината, когато в ямата бяха донесени първите хора. Аз седях на пода, свит, превърнал се целият в слух. Изведнъж той рязко се дръпна назад, аз се уплаших, че са ни забелязали, и конвулсивно се сгърчих от ужас. Викарият се хлъзна надолу по натрупания боклук, промъкна се при мене в тъмнината, загубил способност да говори, размаха ръце и за миг ме зарази с паниката си. Той ми обясни със знаци, че се отказва да гледа; след малко любопитството ми придаде смелост, аз се изправих, прекрачих през него и се качих при пролуката. Първо не можах да разбера какво го е накарало да обезумее от страх. Беше вече паднал здрач, звездите бяха малко и едва се виждаха, но ямата бе осветена от зеления огън, припламващ при изработката на алуминия. Цялата гледка беше изпълнена от зелени отблясъци и местещи се ръждивочерни сенки, които много изморяваха очите. Над тях и през тях, без ни най-малко да се страхуват, прехвърчаха прилепи. Плъпналите по земята марсианци не се виждаха вече, понеже още повече порасналият куп синьозелен прах ги закриваше от погледа ми, а бойната машина, снишила се, със свити, скъсени крака, стоеше на отсрещната страна на ямата. И тогава сред звънтенето на механизмите за миг ми се стори, че чувам човешки гласове, но отначало се помъчих да пропъдя тази мисъл.

Аз приклекнах, заразглеждах подробно бойната машина и за първи път с положителност се уверих, че под капака наистина има марсианец. Когато зелените пламъци се издигаха, виждах мазно лъщящата му кожа и блестящите очи. Изведнъж чух вик и видях дълго пипало да посяга през рамото на машината в малкия кафез, закачен на гърба й. И веднага нещо — нещо, което отчаяно се боричкаше — се издигна високо в небето и се мярна като черна, неясна загадка в звездната светлина; но когато този черен предмет отново се сниши, аз видях в зеления блясък, че беше човек. За миг той се виждаше съвсем ясно. Това бе пълен, червендалест, добре облечен мъж на средна възраст; преди три дни трябва да е бил влиятелна личност и да се е чувствувал на висотата на положението си. Аз видях облещените му очи и отражението на светлината по копчетата за ръкавели и верижката на часовника. Той изчезна зад купчината и за миг настъпи тишина. После се разнесоха писъци и проточен, доволен вой на марсианците.

Аз се смъкнах по купчината боклук, скочих на крака, запуших си ушите и се втурнах в помещението за миене на съдове. Викарият, който безмълвно клечеше, закрил главата си с ръце, вдигна очи, когато минах край него, извика доста високо, като ме видя, че бягам, и изтича подире ми.

Тази нощ, докато се спотайвахме в помещението за миене на съдове, разкъсвани от ужаса и страшното влечение да надникнем навън, при все че съзнавах неотложната нужда да действувам, напразно се мъчех да измисля някакъв план за бягство; но после, на другия ден, можах съвсем трезво да преценя положението ни. Викарият, както видях, беше напълно неспособен да разсъждава; тази нова, върховна страхотия го беше лишила от сетните остатъци здрав разум и предпазливост. Всъщност той беше вече паднал до равнището на животно. Но аз, както се казва, здраво стиснах зъби. Щом можах да погледна фактите в очите, постепенно си дадох сметка, че колкото и да е ужасно нашето положение, все още нищо не ни оправдава да изпадаме в пълно отчаяние. Главната възможност да се отървем се криеше във вероятността, че марсианците използуват ямата само като временен терен. А дори и да го направят постоянен, може да не сметнат за необходимо да го охраняват и тогава може да ни се отдаде удобен случай да избягаме. Много внимателно претеглих и възможността да си прокопаем път в посока, противоположна от ямата, ала веднага си казах, че има твърде голяма вероятност да изскочим точно пред очите на някоя оставена на стража бойна машина. Пък и би трябвало да копая сам. Викарият положително нямаше да ми помогне.

На третия ден, ако не ме лъже паметта, видях да убиват един младеж. Това беше единственият случай, когато с очите си видях как се хранят марсианците. След това зрелище не се приближих до дупката почти целия ден. Аз отидох в помещението за миене на съдове, махнах вратата и няколко часа наред копах колкото можех по-тихо с брадвичката си, но щом направих изкоп от две-три стъпки, рохкавата пръст шумно се срути и аз не посмях да продължа. Обезсърчен, дълго лежах на пода и не смеех дори да се помръдна! А после се отказах от всякакво намерение да избягам чрез изкопаване на подземен ход.

За впечатлението, което ми направиха марсианците, говори много това, че отначало не хранех почти никаква надежда спасението ни да дойде от поражението на нашествениците с човешки усилия. Обаче на четвъртата или петата нощ чух тътен като от тежки оръдия.

Беше много късно през нощта и грееше светла луна. Марсианците бяха прибрали механичната копачка, нямаше ги и самите тях, ако не се смятаха една бойна машина, която стоеше до отвъдния бряг на ямата, и една работна машина, скрита от погледа ми в ъгъла на ямата точно под цепнатината, през която гледах. Ямата тънеше в мрак, освен където падаха блед отблясък от работната машина и бели резки и петна от лунната светлина, и в пълна тишина, ако се изключеше звънтенето на машината. Беше прекрасна спокойна нощ; човек би казал, че освен нашата планета в небето царуваше само луната. Чух да вие куче и този познат звук ме накара да се ослушам. Тогава чух доста ясно бумтеж също като на големи оръдия. Преброих шест отделни гърмежа, а след дълго смълчаване още шест. И това беше всичко.

IVСмъртта на викария

Беше на шестия ден от пленничеството ни; аз надзърнах за последен път през пролуката и когато се обърнах, видях, че съм сам. Вместо да стои до мене и да се мъчи да ме избута от цепнатината, викарият се беше върнал в помещението за миене на съдове. В ума ми се мярна внезапно подозрение. Бързо и безшумно тръгнах подире му. В тъмнината го чух да пие. Посегнах в мрака и пръстите ми хванаха бутилка бургундско.

Няколко минути се боричкахме. Бутилката падна на пода и се счупи, аз го пуснах и се изправих. Ние стояхме запъхтени, готови да се нахвърлим един върху друг. Накрая аз застанах между него и храната и му казах, че съм решил да въведа строг ред. Разделих храната в килера на дажби, които да ни стигнат за десет дена. Казах му, че няма да му позволя да яде повече в този ден. След обед той направи слаб опит да се промъкне до храната. Бях задрямал, но в същия миг се събудих. Целия ден и цялата нощ седяхме един срещу друг; аз бях уморен, но непреклонен, а той хленчеше и се оплакваше от непоносим глад. Зная, че е било едно денонощие, но тогава ми се стори — а струва ми се и сега, — че е било цяла вечност.

И така изострилите се между нас различия най-после завършиха с открито сблъскване. Два безкрайни дена минаха в полугласни кавги и боричкане. Имаше моменти, когато безумно го биех и ритах, и други моменти, когато го придумвах и убеждавах, а веднъж се опитах да го подкупя с последната бутилка бургундско, понеже имаше помпа за дъждовна вода, с която бих могъл да си послужа при нужда. Но нямаше полза нито от насилието, нито от добротата — викарият беше наистина невменяем. Не спираше да напада храната и високо да дърдори сам на себе си. Не искаше да спазва най-простите предпазни мерки, които да направят пленничеството ни поносимо. Постепенно започнах да разбирам, че е напълно загубил разума си, да си давам сметка, че единственият ми другар в задушния тежък мрак беше луд.

Някои смътни спомени ме карат да мисля, че и собственият ми ум се помътваше от време на време. Колчем заспивах, присънваха ми се чудновати и страшни сънища. Колкото невероятно и да звучи, но аз съм склонен да вярвам, че безволието и лудостта на викария ми послужиха като предупреждение, накараха ме да се държа и ми запазиха разсъдъка.

На осмия ден той започна да говори не шепнешком, а на висок глас и с нищо не можех да задържа красноречието му.

— Пада ни се, о, господи! — неспирно повтаряше той. — Пада ни се! Накажи мен и ближните ми! Ние грешихме, ние се показахме недостойни! Навред се ширеха немотия и мъка, бедните бяха изравнявани със земята, а аз си мълчах! Аз проповядвах приятни за всички глупости… — о, боже, какви глупости!… — а трябваше да се изправя, макар и да ме убиеха за това, и да ги призова да се покаят… да, да се покаят!… Потисници на бедните и нуждаещите се!… Ето божието възмездие!

После изведнъж той се връщаше към въпроса за храната, в която го ограничавах, искаше, умоляваше, плачеше и най-после заплашваше. Започна да повишава глас — помолих го да не прави това. Той разбра как може да ме държи в ръцете си и взе да ме заплашва, че ще се развика и ще докара марсианците. Отначало това ме уплаши, но всяка отстъпка щеше да намали безкрайно много изгледите ни да се избавим. Аз не обърнах внимание на заплахата му, макар и да не бях много сигурен, че не ще го направи. Но поне в този ден викарият не се развика. Почти целия осми и девети ден той не спря да говори с все по-висок глас — това бяха заплахи, молби, преплетени с поток полубезумни, но винаги голословни думи на разкаяние за безучастното му, неискрено служене на бога, с които будеше у мене съжаление. После малко си поспа и започна отново с пресни сили, толкова високо, че се налагаше да го накарам да млъкне.

— Мълчете! — молех му се аз.

Той се изправи на колене, понеже дотогава беше седял в мрака до котела.

— Аз твърде дълго мълчах — каза той така гръмогласно, че сигурно го чуха в ямата, — сега ще заговоря истината! Горко на този нечестив град! Горко му, горко! Горко, горко, горко на жителите на земята, защото гласът на тръбите…

— Млъкнете! — възкликнах аз и скочих на крака, обзет от ужас, че марсианците ще ни чуят. — За бога…

— Не! — изкрещя колкото му глас държи викарият, изправи се като мене и протегна напред ръце. — Ще говоря! Господ говори чрез моите уста!

С три крачки той се озова до вратата, която водеше в кухнята.

— Аз трябва да изрека истината! Отивам! Твърде дълго сме я премълчавали!

Аз посегнах с ръка и напипах окачения на стената сатър. В същия миг се втурнах подир него. Бях побеснял от страх. Догоних го, преди да стигне средата на кухнята. С последна искрица човещина обърнах сатъра с острието към себе си и го ударих с тъпата страна. Той залитна по очи и се просна на земята. Аз се спънах в него и спрях запъхтян. Викарият не се помръдваше.

Изведнъж чух шум отвън — там падаше и се трошеше ронеща се мазилка, — а триъгълният отвор в стената се затъмни. Вдигнах очи и видях пред дупката бавно да минава долната част на работна машина. Една от ловките й ръце се заизвива сред развалините; ето и втора запълзя пипнешком през съборените греди. Аз замръзнах на мястото си с облещен поглед. После близо до ръба на машината, зад нещо като стъклена плоча, видях лицето (ако можем да го наречем така) и взиращите се очи на един марсианец; след това през дупката бавно се промъкна приличащо на металическа змия дълго пипало.

Аз се обърнах с усилие на волята, прескочих викария и се спрях на вратата на скривалището ни. Пипалото вече се беше проточило на два или повече ярда вътре в кухнята и се извиваше и обръщаше ту насам, ту натам със странни, резки движения. Известно време стоях като омагьосан от бавното му скокливо приближаване. После със слаб, дрезгав вик се втурнах в помещението за миене на съдове. Целият се тресях, едва можех да се задържа на крака. Отворих вратата към мазето за въглища и застанах там, в тъмнината, забих очи в слабо осветения вход към кухнята и наострих уши. Дали ме е видял марсианецът? Какво ли прави сега?

Нещо се движеше там много тихо назад и напред; от време на време то потропваше по стената или подновяваше движението си със слабо металическо звънтене, като звънтенето на окачени на халка ключове. Сетне някакво тежко тяло (аз знаех много добре какво беше то) се повлече по пода на кухнята към отвора в стената. Непреодолимо влечение ме накара да припълзя до вратата и да надникна в кухнята. В осветения от яркото слънце триъгълник видях марсианеца да разглежда главата на викария от своята подобна на Бриарей5 работна машина. Веднага ми мина през ума, че той ще се сети за присъствието ми по белега от удара, който бях нанесъл на лудия си другар.

Аз се промъкнах обратно в мазето, затворих вратата и сред мрака, колкото можех по-безшумно, започнах да се заравям с въглища и дърва. Често-често спирах и се стихвах, за да чуя дали марсианецът е мушнал отново пипалата си през дупката.

Ето че слабото металическо звънтене се поднови. Чувах как пипалото бавно опипва пътя си през кухнята. След малко го чух по-близо — в помещението за миене на съдове, както ми се стори. Мислех си, че дължината му може да не е достатъчна, за да стигне до мен. Аз зашепнах горещи молитви. С леко дращене то се плъзна по вратата на мазето. Мина цял век непоносимо очакване; после го чух да разучава бравата! То беше намерило вратата! Марсианците разбират от врати!

То си поигра с дръжката може би около една минута и след това вратата се отвори.

В тъмнината едва го виждах — това нещо, което най-много напомняше слонски хобот: то се поклащаше към мене и докосваше и проучваше стената, въглищата, дървата и тавана. Приличаше на земен червей, когато олюлява насам и натам сляпата си глава.

Веднъж дори допря тока на обувката ми. Малко остана да изпищя; аз захапах ръката си. Известно време пипалото не издаде нито звук. Можех да си помисля, че се е изтеглило. Изведнъж, с рязко щракване, то сграбчи нещо — стори ми се, че е хванало мен! — и като че ли се измъкна от мазето. Една-две минути не бях сигурен. Изглежда, беше взело буца въглища, за да я изследва.

Аз се възползувах от случая малко да променя положението си, понеже се бях схванал, и след това се ослушах. И зашепнах страстни молитви за спасението си.

После чух бавния, небързащ звук да пълзи отново към мен. Бавно, бавно той приближаваше, дращеше по стените, почукваше по мебелите.

Докато все още се съмнявах, то рязко се блъсна във вратата на мазето и я затръшна. Чух го да влиза в килера, чух да дрънчат кутиите със сухари, чух как се счупи една бутилка, след това чух тежък удар по вратата на мазето. А сетне тишина, която преля в безкрайна напрегната неизвестност.

Дали си беше отишло?

Най-после реших, че си е отишло.

То вече не влезе в помещението за миене на съдове, но аз пролежах целия десети ден в непрогледната тъмнина, заровен във въглища и дърва, и не посмях дори да изпълзя да се напия, макар и да умирах от жажда. Едва на единадесетия ден се реших да напусна скривалището си.

VТишината

Първото нещо, което направих, преди да вляза в килера, беше да заключа вратата между кухнята и помещението за миене на съдове. Ала килерът беше празен: нямаше нито трохичка храна. Изглежда, марсианецът беше прибрал всичко предния ден. Когато открих това, за първи път изпаднах в отчаяние. На единадесетия и дванадесетия ден нито ядох, нито пих.

Първо ми пресъхнаха устата и гърлото, силите ми чувствително намаляваха. Аз седях в тъмното помещение за миене на съдове в състояние на мрачно униние. Мислите ми се въртяха около храната. Струваше ми се, че съм оглушал, защото звуците на движението, които бях свикнал да чувам от ямата, бяха съвършено секна-ли. Не се чувствувах достатъчно силен да пропълзя безшумно до пролуката в стената, иначе щях да го направя.

На дванадесетия ден гърлото така ме болеше, че въпреки опасността да привлека вниманието на марсианците аз се нахвърлих на скърцащата помпа за дъждовна вода, която стоеше до мивката, и си налях една-две чаши потъмняла, мътна вода. Тя много ме освежи, а това, че шумът от помпата не се последва от появяването на някое проучващо пипало, ми вдъхна нова смелост.

През тези дни, някак объркано и несвързано, много мислех за викария и за това, как той умря.

На тринадесетия ден пих още вода, а след това дремах и мислех разпокъсано за храна и за разни неясни и невъзможни планове за бягство. Колчем задрямвах, започвах да сънувам страхотни кошмари за смъртта на викария или за пищни трапези; но заспал или буден, чувствувах остра болка, която ме караше да пия и да пия без край. Светлината, която проникваше при мене, беше вече не сива, а червена. За разстроеното ми въображение тя имаше цвета на кръв.

На четиринадесетия ден излязох в кухнята и с изненада видях, че листата на червения бурен бяха запушили дупката в стената и превърнали полумрака на стаята в червеникава тъма.

Настъпи петнадесетият ден и рано сутринта чух в кухнята един след друг странни познати звуци, а като се ослушах, се уверих, че там души и дращи някакво куче. Когато влязох в кухнята, видях кучешка муцуна да надзърта вътре измежду червените листа. Това много ме изненада. Когато ме усети, кучето отривисто излая.

Помислих си, че ако сполуча да го подмамя тихичко вътре, може би ще мога да го убия и изям; във всеки случай щеше да е разумно да го убия, защото поведението му би могло да привлече вниманието на марсианците.

Аз запълзях напред и тихичко зашепнах:

— Кученце! Мило кученце!

Но то веднага си дръпна главата и изчезна.

Аз се ослушах: не бях оглушал, но в ямата положително цареше тишина. Чух звук, който напомняше пляскане на птичи крила, и дрезгаво грачене, но това беше всичко.

Дълго време лежах пред пролуката, но не смеех да мръдна настрана червените растения, които я закриваха. Веднъж или дваж долових леко шумолене, като от стъпките на кучето, което обикаляше по пясъка някъде далече под мене, и още някакъв шум от птици, но това беше всичко. Най-после добих смелост от тишината и погледнах навън.

Освен множество гарги, които подскачаха и се биеха в единия ъгъл зарад скелетите на хората, използувани от марсианците за храна, в ямата нямаше нито една жива душа.

Огледах се, без да вярвам на очите си. Всички машини бяха изчезнали. Ако не се смяташе голямата купчина сивосин прах в единия ъгъл, няколкото ленти алуминий в другия, гаргите и скелетите на убитите, това беше само една празна кръгла яма в пясъка.

Бавно се промъкнах през червените бурени и застанах върху купчината развалини. Сега виждах на всички страни освен зад себе си, на север, но никъде не се забелязваха нито марсианци, нито някакви следи от марсианци. Стръмната яма започваше току пред краката ми, но малка пътечка покрай боклуците позволяваше да се изкача до върха на развалините. Часът на избавлението ми беше ударил. Аз се разтреперих.

Известно време се колебаех, но после, в изблик на отчаяна смелост, с лудо разтуптяно сърце, се покатерих на върха на могилата, в която бях погребан толкова дълго време.

Огледах се още веднъж. На север също не се виждаше нито един марсианец.

Когато бях видял за последен път тази част от Шийн на дневна светлина, тука криволичеше улица от уютни бели и червени къщи с множество сенчести дървета помежду. Сега аз стоях върху купчина раздробени тухли, глина и чакъл, обрасла с безбройни червени, стигащи до колене и приличащи на кактуси бурени, без нито едно земно растение да оспорва владичеството им. Дърветата до мене бяха мъртви и кафяви, но по-нататък мрежа от червени ластари се изкачваше по живи още стъбла.

Съседните къщи бяха всички разрушени, но нито една не е била изгорена; стените на някои се издигаха до втория етаж с разбити прозорци и изкъртени врати. Червеният бурен буйно растеше в останалите без покрив стаи. Под мене беше огромната яма и в нея гаргите се биеха зарад мърша. Разни други птици подскачаха наоколо из развалините. Далече забелязах дръглива котка да се промъква предпазливо по една стена, но никъде нямаше следи от хора.

След мрака на доскорошния ми затвор денят ми се стори ослепително бляскав, небето — яркосиньо. Лек ветрец нежно поклащаше червените бурени, които покриваха всяка педя свободна земя. О, колко възхитителен беше въздухът!

VIДелото на петнадесет дни

Известно време стоях на треперещите си крака върху могилата, без да мисля за безопасността си. В смрадната дупка, от която току-що бях изпълзял, бях мислил напрегнато и тесногръдо само за нашата лична сигурност. Не бях си давал сметка за това, което е ставало по света, не бях очаквал пред очите ми да се открият несънувани неща. Бях предполагал, че ще видя Шийн в развалини, а видях наоколо си мрачна и зловеща местност, сякаш на друга планета.

В този миг изпитах чувство, каквото обикновено не се изпитва от хората, но което е много добре познато на подчинените от нас нещастни животни. Аз се почувствувах, както би се почувствувал някой заек, върнал се при дупката си и изведнъж видял пред себе си дузина работници да копаят основите на нова къща. Смътно долових нещо, което после ми стана съвсем ясно и ме гнети дълги дни — чувството, че са ме развенчали, убеждението, че вече не съм господар, а животно сред другите животни, под властта на марсианците. Сега и ние, както тях, ще трябва да се спотайваме и да се пазим, да бягаме и да се крием; свършено бе с владичеството и страха, вселяван от човека.

Но щом туй странно положение ми стана ясно, чувството отмина и аз бях изцяло обладан от глада след своя дълъг и печален пост. В противоположна посока от ямата, зад обрасла с червения бурен стена, видях оцеляла част от градина. Това ми подсказа какво да правя и аз се запътих натам, до колене, а понякога и до раменете в червените бурени. Прикритието на тези гъсти бурени пораждаше у мене чувство за сигурност. Стената беше към шест фута висока и когато се опитах да се покатеря, открих, че нямам сили да си вдигна краката. Тогава се запътих покрай нея и на ъгъла стигнах до натрупани камъни, по които можах да се кача до върха и оттам да се свлека в заветната градина. В нея намерих малко зелен лук, няколко луковици от гладиоли и доста дребни морковчета, прибрах всичко това, прехвърлих се през друга, разрушена стена и се запътих към Кю между алени и тъмночервени дървета (все едно, че вървях между две редици исполински капки кръв), обладан от две мисли: да си намеря още храна и да се измъкна колкото мога по-скоро и колкото ми позволят силите по-далече от тази проклета, неприличаща на земна местност около ямата.

Малко по-нататък, на тревиста полянка, видях скупчени няколко гъби, които също лакомо погълнах, а след това се натъкнах на широко разляла се, кафеникава, плитка текуща вода, където едно време бе имало ливади. Оскъдната храна само изостри глада ми. Първо се изненадах от това изобилие на вода посред горещото и сухо лято, но после открих, че причината се криеше в тропическата пищност на червения бурен. Щом срещнеше някъде вода, тази необикновена растителност веднага вземаше гигантски размери и ставаше невероятно плодовита. Семената й просто се посипали във водите на Уей и Темза и буйно растящите й титански воднисти листа скоро задръстили двете реки.

В Пътни, както се уверих сетне, мостът почти не се виждал от гъстака на тези бурени, а пък при Ричмънд водите на Темза се разлели в широк и плитък поток през ливадите на Хамптън и Туикънъм. Водите се ширели, а буренът подир тях, докато разрушените вили в долината на Темза се загубили в това червено блато, по края на което минавах, и голяма част от опустошенията, причинени от марсианците, не се забелязвали.

(Този текст е сканиран за БезМонитор.ком. Благодарности на Фани. Б. на Виктор.)

В края на краищата червеният бурен загина почти толкова бързо, колкото се беше разпространил. Скоро той бе нападнат от една опустошителна болест, дължаща се, според общото мнение, на някакви бактерии. Работата е там, че по силата на естествения подбор всички земни растения са придобили способността да се съпротивяват на бактериалните заболявания — те никога не загиват без жестока борба, а червеният бурен започваше да се руши, преди още да е умрял. Листата му побеляваха, сбръчкваха се и ставаха трошливи. Те се отчупваха при най-леко докосване и водите, спомогнали по начало за техния растеж, завличаха сетните им останки в морето.

Първата ми работа, когато стигнах до тези води, разбира се, беше да уталожа жаждата си. Пих доста много и движен от мигновен подтик, сдъвках няколко листа от червения бурен, но те бяха воднисти и имаха неприятен металически вкус. Открих, че водата беше достатъчно плитка, за да мога спокойно да газя, при все че червените бурени ми се преплитаха в краката; но при реката ставаше явно по-дълбоко и аз се запътих обратно към Мортлейк. Да се придържам до пътя ми помагаха срещащите се тук-таме развалини от вили, огради и фенери; скоро се измъкнах от наводнените полета, изкачих се по нагорнището, което води към Роухамптън, и излязох на мерата край Пътни.

Тука странното и непознатото в гледката се смени с развалини на познатото: едни площи сякаш бяха опустошени от циклон, а няколко десетки ярда по-нататък се натъквах на съвършено незасегнати пространства — къщи с грижливо спуснати щори и заключени врати, като че ли оставени от собствениците за някой ден и друг или сякаш обитателите им спяха вътре. Червените бурени не бяха толкова много; по високите дървета край пътя нямаше червени ластари. Потърсих храна между дърветата, но нищо не намерих; вмъкнах се в една-две от смълчаните къщи, но вратите бяха вече разбити, а къщите ограбени. Останалата част от деня почивах в едни храсталаци, понеже поради изтощеното си състояние бях твърде много уморен, за да вървя нататък.

През цялото това време не бях видял никакви хора, нито забелязал признаци за присъствието на марсианци. Срещнах две кучета с гладен вид, ала когато се опитах да ги подмамя, и двете побързаха да ме обиколят по-отдалече. Близо до Роухамптън бях видял два човешки скелета — не трупове, а скелети, съвсем оглозгани, — а в гората наоколо намерих раздробени и пръснати кости от няколко котки и зайци и един овчи череп. Макар и да се опитвах да ги гриза, по тях нямаше останало абсолютно нищо.

След залез закретах напред по пътя към Пътни, където, както ми се струва, по една или друга причина марсианците трябва да са употребили топлинния лъч. В зеленчукова градина отвъд Роухамптън намерих малко недозрели картофи — колкото да си залъжа глада. От тази градина долу се виждаха Пътни и реката. В здрача се разкриваше гледка на страшно опустошение: почернели дървета, почернели, безлюдни развалини, а в полите на хълма разлялата се река, червенееща се от бурените. И над всичко това — тишина. Обзе ме неописуем ужас само като си помислих колко бързо бе настъпила тази опустошителна промяна.

За известно време повярвах, че човечеството е пометено от лицето на земята и аз стоя там самичък, последният останал жив човек. До самия връх на хълма Пътни се натъкнах на още един скелет с откъснати ръце, захвърлени на няколко ярда от трупа. Колкото по-напред отивах, толкова повече растеше у мен убеждението, че затриването на човешкия род, с изключение на случайни единици като мене, е вече завършило в тази част на света. Марсианците, мислех си аз, са напуснали тази опустошена страна и продължили напред, за да си търсят храна другаде. Може дори в същия миг да разгромяват Берлин или Париж, а може да са се запътили на север.

VIIЧовекът на хълма Пътни

Тази нощ прекарах в хана, който стои на връх хълма Пътни, и спах на легло за първи път след бягството си в Ледърхед. Няма да разказвам за излишните мъки, с които се вмъкнах в тази сграда (сетне открих, че входната врата не била заключена), нито как претърсвах всичките стаи за храна, докато най-после, пред прага на отчаянието, както ми се видя, в слугинска стая, намерих изгризана от плъхове кора хляб и две кутии консервирани ананаси. Ханът е бил вече претърсван и плячкосан. По-късно в бара намерих малко останали незабелязани сухари и сандвичи. Сандвичите не можех да ям — те бяха съвсем развалени, със сухарите обаче не само уталожих глада, но и напълних джобовете си. Не палих никакви лампи от страх да не би някой марсианец да се отбие в тази част на Лондон, като обикаля за храна нощем. Преди да си легна, за кратко време ме обхвана тревога и тръгнах да обикалям от прозорец на прозорец и да се взирам няма ли да видя някъде тези чудовища. Спах малко. Когато се изтегнах в леглото, открих, че разсъждавам последователно — нещо, което не си спомнях да съм правил от последната разправия с викария. През цялото време след това душевното ми състояние е било подчинено на редица бързо променящи се неопределени настроения или някаква тъпота на възприятията. Но тази нощ моят ум, подсилен вероятно от изядената храна, отново се проясни и аз започнах да мисля.

Три неща се мъчеха да завладеят мислите ми: убийството на викария, въпросът къде ли са сега марсианците и какво ли е станало с жена ми. За първото си спомнях без всякакъв ужас и угризения на съвестта; виждах го просто като нещо свършено, като един безкрайно неприятен спомен, който обаче съвсем не будеше никакво разкаяние. Аз се виждах тогава, както се виждам и сега, крачка по крачка докаран до този прибързан удар — последица на редица случки, които неизбежно водеха до такъв край. Не се чувствувах виновен, но споменът, настойчив и неизменен, продължаваше да ме преследва. В безмълвието на нощта, обзет от това чувство за близостта на бога, което ни завладява понякога в тишината и мрака, за първи и последен път призовах себе си на съд зарад този миг на гняв и страх. Проследих стъпка по стъпка всичко, което сме си казвали, от онази минута, когато го видях приклекнал до мене, без да обръща внимание на жаждата ми, да сочи пламъците и пушека, които се издигаха от развалините на Уейбридж. Ние не бяхме годни за другари — жестоката случайност не се беше интересувала от това. Да бях го предвидил, щях да оставя викария в Холифърд. Но не го предвидих, а престъпното е да предвидиш и да извършиш постъпката. И аз го разказвам, както разказах всичко дотука — точно както е било. Свидетели нямаше и бих могъл да утая всички тези подробности. Но аз ги разказвам и читателят е свободен да ме съди, както пожелае.

А когато с усилие на волята се откъснах от спомена за простряното му тяло, аз се изправих пред въпроса за марсианците и за съдбата на жена ми. За марсианците нямах никакви данни и можех да си представям стотици неща; за съжаление същото се отнасяше и за жена ми. И изведнъж нощта се изпълни с ужас. Аз несъзнателно седнах в леглото и впих поглед в мрака. Несъзнателно започнах да се моля животът й да е бил внезапно и безболезнено прекъснат от топлинния лъч. Не бях се молил след нощта на завръщането ми от Ледърхед. В минути на безизходност бях мълвил молитви, молитви на идолопоклонник, бях се молил, както езичниците мърморят заклинанията си; но сега се молех истински, молех се с вяра и разум, лице с лице пред мрака на божеството. Странна нощ! Най-странна с това, че щом се зазори, аз, който бях беседвал с бога, се измъкнах от къщата, както плъхът излиза от дупката си — една малко по-голяма от него твар, но все пак низше животно, което по мимолетната прищявка на нашите господари може да бъде подгонено и убито. Може би и плъховете се молят с упование в бога. Положително, ако не сме извлекли никаква друга поука, тази война ни е научила на състрадание — състрадание към тези неразумни твари, които пъшкат под нашето владичество.

Утрото беше ясно и хубаво, небето на изток се розовееше и беше изпъстрено с малки златни облачета. По пътя, който води от върха на хълма Пътни към Уимбълдън, имаше много следи от онзи панически поток, който трябва да се е устремил към Лондон в неделята срещу понеделника, след започване на сражението. Виждаше се малка двуколка с надписа „Томас Лоб, зарзаватчия, Ню Молдън“ със счупено колело и изоставен тенекиен сандък; виждаше се сламена шапка, стъпкана в засъхналата вече кал, а на върха на Уест Хил около катурнато корито за водопой се търкаляха множество окървавени парчета стъкло. Движенията ми бяха отпуснати, намеренията — неясни. Мислех да отида в Ледърхед, макар и да знаех, че надеждите да намеря жена си там са най-слаби. Положително, освен ако ги е постигнала внезапна смърт, братовчедите и тя трябва да са избягали оттам, но ми се струваше, че там бих могъл да разбера или узная накъде са избягали хората от Съри. Знаех, че искам да намеря жена си, че сърцето ми копнее за нея и за света на хората, но нямах ясна представа как мога да ги намеря. Сега много рязко чувствувах и крайната си самота. На кръстопътя завих и под прикритието на гъстака от дървета и храсти излязох на просналата се нашироко Уимбълдънска мера.

По тази тъмна шир пъстрееха на места жълтуга и ракита; червени бурени не се виждаха; докато се промъквах нерешително по края на откритото поле, слънцето изгря и изпълни всичко със светлина и живот. В едно блатисто кътче между дърветата зърнах рояк пъргави жабчета. Спрях да ги погледам, да си взема пример от твърдото им решение да живеят. Изведнъж рязко се завъртях със странното чувство, че ме наблюдават, и пред очите ми се мярна нещо клекнало сред гъсти храсти. Постоях, загледан нататък. Сетне направих крачка напред и то се изправи и се превърна в човек, въоръжен с къса сабя. Бавно запристъпвах към него. Той стоеше, мълчалив и неподвижен, и не ме изпускаше от очи.

Когато се приближих, видях, че дрехите му са мръсни и изкаляни като моите; изглеждаше направо, като че ли някой го е влачил по канализационна тръба. Още по-отблизо видях, че зелената тиня на крайпътните ровове се смесваше със засъхнала светлокафява глина и лъскави като въглен петна. Черните коси падаха в очите му, а лицето бе тъмно, мръсно и така измършавяло, че отначало не можах да го позная. През долната част на бузата и брадичката минаваше червен белег.

— Стой! — изкрещя този човек, когато бях на десетина крачки от него, и аз спрях. Гласът му беше дрезгав. — Откъде идваш? — попита той.

Замислено го огледах и отговорих:

— Идвам от Мортлейк. Бях засипан до една яма, която марсианците направиха около своя цилиндър. После се измъкнах и избягах.

— По тия места няма храна — каза той. — Това е мое владение. Целият този хълм долу до реката, оттатък до Клапъм и нагоре до края на мерата. Тука има храна само за едного. Накъде отиваш?

Отговорих му бавно:

— Не знам. Аз бях затворен в развалините на една къща тринадесет или четиринадесет дена. Не знам какво е станало през това време.

Той ме изгледа с недоверие, трепна и пак ме погледна с променило се изражение.

— Не ми се иска да оставам тука — казах аз. — Смятам да отида в Ледърхед, жена ми беше там.

Показалецът му се стрелна към мене.

— Това сте вие… — каза той — човекът от Уокинг. Не сте били убит в Уейбридж?

Аз го познах в същия миг.

— Вие сте артилеристът, който се вмъкна в градината ми.

— Това се казва късмет! — възкликна той. — И двамата сме късметлии! Да ви срещна вас! — Той ми протегна ръка и аз я стиснах. — Аз пропълзях по един отводнителен канал — продължи артилеристът. — Но те не избиха всички. А след като си отидоха, избягах през нивите към Уолтън. Но… оттогава не са минали и шестнадесет дни, а косата ви е побеляла. — Той стреснато се огледа през рамо. — Това е врана. Сега дори и сянка от птичи крила ни прави впечатление. Тука е доста открито. Хайде да се вмъкнем там в храстите, че да си поговорим.

— Виждали ли сте марсианци? — попитах аз. — Откакто се отървах…

— Те отидоха оттатък Лондон — отговори артилеристът. — Сигурно имат някой по-голям стан там. Като се свечери, цялото небе там, към Хампстед, пламти от техните огньове. Също като някой голям град и в това сияние се вижда как се движат. На дневна светлина не се вижда нищо. Но по-отблизо… не съм ги виждал… — той преброи на пръсти — от пет дена. Тогава видях двама отвъд Хамърсм да носят нещо голямо. А завчера вечерта… — той замълча и продължи многозначително — пак имаше нещо общо със светлини, но беше нещо горе във въздуха. Струва ми се, че са построили летателна машина и се учат да летят.

Аз спрях, както бях по ръце и колене, понеже се намирахме вече при храстите, където се готвехме да се вмъкнем пълзешком.

— Да летят ли?!

— Да — потвърди той, — да летят.

Аз влязох по-надълбоко в храстите и седнах.

— Свършено е с човечеството — забелязах аз. — Могат ли да направят и това, те просто ще обиколят света.

Артилеристът кимна.

— Ще го обиколят. Но… това малко ще пооблекчи положението тука. А освен това… — Той ме изгледа. — Не ви ли е ясно, че с човечеството е свършено? На мен ми е ясно. Ние сме победени, бити!

Аз се облещих. Колкото и да е чудно, но не бях стигнал до това заключение — заключение, което ми се видя съвършено неоспоримо, щом той го изрече. Все още бях подхранвал някаква смътна надежда или по-скоро бях се придържал о привичния си стар начин на мислене.

— Бити сме! — повтори артилеристът и в думите му прозвуча дълбоко убеждение. — Всичко е свършено. Те загубиха едного, само едного. Те стъпиха здраво тука и сломиха най-великата сила на света. Те ни погазиха. Смъртта на този единствен марсианец край Уейбридж беше чиста случайност. А тези марсианци само отварят пътя на другите. Те не са спрели да идват. Тези зелени звезди… От пет-шест дена не съм видял нито една, но не се и съмнявам, че те падат някъде всяка нощ. Нищо не може да се направи. Ние сме победени! Бити!

Не му отговорих. Аз седях загледан пред себе си и напразно се мъчех да измисля нещо, с което да му възразя.

— Това не е война — каза артилеристът. — По начало това не е било война, както не може да има война между хора и мравки.

Изведнъж си спомних нощта в обсерваторията.

— След десетия снаряд те не са стреляли повече от Марс… поне до пристигането на първия цилиндър.

— Отде знаете? — попита артилеристът. Аз му обясних. Той се замисли.

— Трябва нещо да им се е повредил топът — реши той. — Но и така да е? Те ще го поправят пак. Пък дори и да се позабавят, може ли това да промени края? Също като хората и мравките. Ето, мравките строят своите градове, живеят своя живот, водят войни, правят революции, докато хората решат да ги махнат от пътя, и тогава просто ги махат. Точно това сме сега ние: обикновени мравки. Само че…

— Е? — подканих го аз.

— Ние сме мравки, които се ядат. Мълчаливо се спогледахме.

— Е, и какво ще правят те с нас? — попитах аз.

— Точно за това съм си мислил — отговори ми артилеристът, — точно за това съм си мислил. След Уейбридж тръгнах на юг и все си мислех. Аз виждах какво става. Повечето хора бяха много заети с хленчене и вълнения. Но аз не обичам да хленча. Случвало ми се е да гледам смъртта в очите; аз съм войник, не съм украшение и за добро или за зло, смъртта си е смърт. Оцелява само този, който не загубва ума и дума. Видях, че всички са хукнали на юг. Казах си тогава: „Там няма да има храна за дълго“ и тръгнах обратно. Взех да търся марсианците, както врабчето търси човека. Там навсякъде — той посочи, с ръка към хоризонта — мрат от глад със стотици, бягат и се тъпчат едни други.

Той видя изражението на лицето ми и смутено млъкна.

— Без съмнение мнозина, които са имали пари, са избягали във Франция — продължи той. После като че ли се подвоуми дали да ми се извини, но срещна погледа ми и добави: — Навред наоколо има храна. Консерви в магазините, вино, ракия, минерални води, а водопроводните тръби и водоемите са празни. Та аз ви разправях за какво съм си мислил. Те са разумни същества — казах си аз — и изглежда, че ние им трябваме за храна. Първо ще ни сломят — ще унищожат корабите, машините, оръдията, градовете, целия ред и обществения строй.

Всичко това ще изчезне. Да бяхме по големина колкото мравките, може би щяхме да се отървем. Но не сме. Всичко у нас е твърде голямо, за да остане незасегнато. Това е първото сигурно нещо. Така ли е?

Аз кимнах.

— Така е; аз съм го обмислил. Добре, да видим нататък: сега те ни хващат, когато им дотрябваме. Марсианецът трябва само да мине няколко мили, за да събере цяла тълпа, както си върви. А аз видях едного един ден край Уондзуърт да руши парче по парче цели къщи и да рови в развалините. Но те няма да правят това много дълго. Щом видят сметката на всичките ни оръдия и кораби, разрушат железниците ни и направят всичко, което правят сега там, ще започнат да ни ловят системно, да избират най-добрите, да ни затварят в клетки и тъй нататък. Ето за какво ще се заловят много скоро. Боже! Че те още не са започнали както трябва. Не го ли виждате?

— Не са започнали! — възкликнах аз.

— Да, не са започнали. Всичко, което се е случило досега, е станало, защото не бяхме достатъчно разумни да стоим мирно, додявахме им с нашите оръдия и други такива глупости. Загубихме ума и дума и хукнахме на тълпи там, където опасността съвсем не беше по-малка. Те още не искат да ни тревожат. Те си гледат своята работа: правят всичко, каквото не са могли да донесат със себе си, и подготвят нещата за пристигането на останалите си другари. Много възможно е цилиндрите да са спрели да идват за малко тъкмо поради това, от страх да не паднат върху своите, които са вече тука. И вместо да се мятаме насам-натам като слепи и да се вайкаме или да трупаме динамит с надеждата да ги хвърлим във въздуха, трябва да се нагодим към новото положение на нещата. Ето как я виждам аз тая работа. Не е съвсем това, което човек желае за своя род, но отговаря донякъде на изискванията на момента. А тъкмо това е принципът, според който съм действувал. Градове, народи, цивилизация, прогрес — край на всичко това! Тази игра е свършена. Ние сме бити.

— Но ако е така, за какво ще живеем?

Артилеристът продължително ме изгледа.

— Сега вече горе-долу един милион години няма да има никакви концерти; няма да има никаква Кралска академия на изкуствата, никакви приятни вечери по ресторантите. Ако не можете без развлечения, смятам, че сте загубили играта. Ако имате салонни маниери или не обичате да ядете грах с ножа, или да говорите като простите хора, по-добре ще е да се откажете от всичко това. То вече няма да ви трябва.

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че хора като мен ще продължават да живеят… зарад продължаването на рода. Казвам ви, аз съм твърдо решил да остана жив. И ако не се лъжа, скоро и вие ще покажете колко струвате. Ние няма да се оставим да ни затрият. Нито пък имам намерение да се оставя да ме хванат, да ме опитомят и угоят като някой едър вол. Уф! Само си представете тия кафяви гадини!

— Да не искате да кажете…

— Точно така. Ще продължавам да живея. Под тяхно владичество. Аз съм го обмислил, направил съм си сметката. Ние, хората, сме бити. Ние нямаме достатъчно знания. Трябва да се учим, за да имаме надежда да победим. И трябва да живеем и да останем независими, докато се учим. Разбрахте ли? Ето какво трябва да се прави!

Аз го гледах изумен, дълбоко развълнуван от решителността на този човек.

— Боже мой! — възкликнах аз. — Вие сте истински мъж! — И му стиснах ръката.

— Е? — каза той с блеснали очи. — Добре съм го намислил, а?

— Продължавайте — подканих го аз.

— Така, тези, които не искат да бъдат заловени, трябва да се приготвят. Аз се готвя. Помнете: не всички между нас са способни да се превърнат в диви зверове, а това е, каквото ни чака. Затова ви наблюдавах. Имах си съмнения. Вие сте слаб. Аз не знаех, че това сте вие, разбирате ли, нито как сте били погребан. Всички тези, този род хора, които са живели в тия къщи, и всичките, проклети писарушки, които са живели нататък, не стават за нищо. Те нямат дух, те не знаят какво е горди мечти и горди въжделения, а всеки, който не познава нито едното, нито другото — боже мой! — та той е пълен със страхове и опасения! Те само бързаха презглава на работа — виждал съм ги със стотици: с парче хляб за закуска в ръка тичат, запъхтени и запенени, да хванат местния влак, за който им важат картите, от страх да не ги уволнят, ако закъснеят; работят, занимават се с неща, които ги е страх да си дадат труда да разберат! Бързат презглава у дома от страх, че няма да стигнат навреме за вечеря; седят си у дома след вечеря, защото ги е страх от задните улици, и спят с жени, които са взели не защото са ги искали, а защото са имали малко парички, които създават известна сигурност в нещастното им краткотрайно съществуване на тоя свят. Имат си застраховка за живот и някаква сумичка в банка, от страх да не ги сполети някое нещастие. А в неделя — страх от задгробния живот. Като че ли адът е бил създаден за зайчета! Е, за такива марсианците ще бъдат истински избавители. Хубави просторни клетки, питателна храна, грижливо гледане, никакви тревоги. Като се полутат една седмица из ниви и полета с празни стомаси, сами ще дойдат и с радост ще се оставят да ги хванат. Ще мине малко време и те ще са съвсем доволни. Ще се чудят какво ли са правили хората, преди да има марсианци, които да се грижат за тях. Всичките тия гуляйджии, женкари и поети — мога да си ги представя! Мога да си ги представя — повтори той с нещо като мрачно злорадство. — Тогава ще го ударят на чувства и религия! Има стотици неща, които съм виждал с очите си и които започнаха да ми стават ясни едва от няколко дена насам. Множество хора ще приемат новото положение като нещо редно — ще тлъстеят и ще глупеят; множество други ще се измъчват от неясно чувство, че всичко това е погрешно, че би трябвало да направят нещо. А винаги, когато се стигне до положение много хора да почувствуват, че би трябвало да направят нещо, слабите и онези, които губят сили от прекалено сложно мислене, винаги изкалъпват някоя мързеливска религия, много смирена и много възвишена, и се подчиняват на гоненията и волята божия. Сигурно сте го виждали и вие същото. Това е сила, която се крие в буря от страхове, сила от опаката й страна. В тези клетки не ще можеш да се разминеш от псалми, химни и благочестие. А други, които, не са чак толкова прости, ще го ударят на… — какво му викаха? — еротика. Той замълча.

— Не е изключено марсианците да направят някои от тях свои любимци, да ги научат да правят разни фокуси… кой знае?… да се разчувствуват за някое момченце, което пораснало и трябвало да бъде убито. А някои може да обучат да ходят на лов за хора.

— Не! — възкликнах аз. — Това е невъзможно! Никое човешко същество…

— Има ли смисъл да се самозалъгваме? — прекъсна ме артилеристът. — Има хора, които ще го правят с удоволствие. Глупаво е да твърдим, че не е така!

Аз отстъпих пред убедителния му отпор.

— Ако подгонят мене… — започна той. — Да имат късмет да подгонят мене! — И изпадна в мрачно размишление.

Седях и обмислях тези неща. Не можех да намеря никакво възражение против доводите на този човек. В дните преди нахлуването никой не би оспорил моето умствено превъзходство над него: аз — опитен и признат писател по философските въпроси, а той — прост войник; и все пак той беше вече формулирал едно положение, което аз още почти не бях схванал.

— Какво ще правите? — най-после попитах аз. — Какви са вашите планове?

Артилеристът се подвоуми.

— Е, ето как стои работата — заговори той. — Какво трябва да направим ли? Трябва да измислим такъв начин на живот, че хората да могат да живеят и да се размножават, и да са достатъчно защитени, за да отглеждат деца. Да… чакайте малко, сега ще ви обясня по-ясно . какво трябва да се направи според мен. Опитомените ще си живеят както всички питомни животни: след няколко поколения те ще се превърнат в едри, красиви, охранени, тъпоумни… добичета! За нас, които ще останем на свобода, ще има само една опасност: да подивеем, да се изродим в нещо като големи диви плъхове… Виждате ли, аз имам предвид, че ще трябва да живеем под земята. Мислех си за канализацията. Разбира се, който не познава каналите, си представя ужасни неща; но каналите под Лондон са се проточили с мили и мили… със стотици мили… Стига да повали няколко дена и както в Лондон няма хора, те ще станат чистички и хубави. Главните канали са достатъчно големи и проветриви и за най-придирчивите. Пък има и изби, подземия, складове, откъдето може да се прокарат тайни ходове до каналите. Ами железопътните тунели и подземната железница, а? Започвате ли да разбирате? И ние ще образуваме банда от яки мъже с остър ум. Няма да прибираме всякакъв измет. Слабаците ще гоним вън.

— Както искахте да прогоните мене?

— Ами… аз преговарях, нали?

— Няма да се караме за това. Продължавайте.

— Който остане, ще се подчинява на заповедите. Ще ни трябват и яки жени с остър ум — майки и възпитателки. Никакви превзети дамички, никакво въртене на очи! Не можем да приемаме слабаци и глупаци. Животът става пак тежък и всички, от които няма полза, които са бреме и не слушат, трябва да умрат. Налага се да умрат. Би трябвало да искат да умрат. В края на краищата то е един вид непочтено — да живееш и да влошаваш расата. Пък те и не ще могат да бъдат щастливи. Освен това смъртта съвсем не е толкова страшна; лоша я прави само страхът. И ние ще се събираме по всички тези места. Ще се ширим в Лондон. А може би ще имаме възможност да слагаме постове и да излизаме на открито, когато марсианците ги няма. Да играем на крикет може би. Ето как ще спасим човешкия род. Е? Нали е възможно? Но да спасим човешкия род е нищо само по себе си! Както казах, това значи само да се превърнем в плъхове. Важното е да запазим и да разширим знанията си. Точно за това трябват хора като вас. Има книги, има модели. Трябва да направим големи сигурни скривалища дълбоко под земята и да съберем колкото можем повече книги; не романчета и поетични дрънканици, а идеи, научни книги. Ето за кое ще дотрябват хора като вас. Трябва да отидем в Британския музей и да подберем всички такива книги. Особено много трябва да поддържаме нашата наука — да научаваме още повече. Трябва да следим тия марсианци. Някои ще трябва да отидат като шпиони. Когато всичко се уреди, може да отида и аз. Ще се оставя да ме хванат, искам да кажа. А най-важното нещо е да не закачаме марсианците. Дори да не крадем. Ако им се изпречим на пътя, да се махаме. Трябва да им покажем, че нямаме никакви лоши намерения. Да, така е. Те са разумни същества и няма да ни гонят, ако имат всичко каквото им трябва и ни смятат за безвредни гадинки.

Артилеристът спря и сложи кафявата си ръка на рамото ми.

— В края на краищата може съвсем да не трябва да учим чак толкова много, докато… Само си представете: четири или пет от бойните им машини изневиделица откриват сражение… Топлинни лъчи наляво и надясно, а в тях — нито един марсианец. Нито един марсианец, а хора — хора, които са се научили как да ги управляват. Може дори и аз да доживея — да ги видя тия хора. Представете си какво ще е да имате една от тия чудесни машинки с топлинния й лъч на свое разпореждане!

Представете си, че можете да я командувате! Какво значение ще има, ако накрая хвръкнете по дяволите след такава схватка? Ще има марсианците да поококорят прекрасните си оченца! Не ги ли виждате как бързат бързат с пъшкане, пуфтене и вой при другите си механически приспособления? И навсякъде нещо не е наред! И — чат, прас, паф, бум! — тъкмо когато ги зачовъркат — с-с-с! — плъзне се топлинният лъч и ето ти на — човекът е отново завладял Земята!

За известно време дръзкото въображение на артилериста, увереният тон и смелостта му напълно покориха ума ми. Аз повярвах без всякакво колебание и в предсказанието му за съдбата на човечеството, и в приложимостта на изумителния му план и читателят, който ме сметне за лековерен и глупав, трябва да противопостави своето положение, както чете спокойно, съсредоточил мислите си върху четивото, на моето, както аз седях, боязливо клекнал в храстите, и слушах, отвличан от своя страх, Ние приказвахме така цялата първа половина от утрото, а после се измъкнахме от храстите и след като огледахме кръгозора, не се ли виждат някъде марсианци, изтичахме презглава до къщата на хълма Пътни, където артилеристът си беше направил леговище. Това беше мазето за въглища и когато видях работата, над която се беше трудил цяла седмица — една дупка едва ли по-дълга от десетина ярда, която той смяташе да прокопае до главния канал на хълма Пътни, — у мен за първи път се събуди неясната мисъл за пропастта между смелите му блянове и физическите му възможности. Такава дупка аз бих могъл да изкопая за един ден. Но бях достатъчно повярвал в него, за да му помагам до пладне и дори малко по-късничко. Ние имахме градинска количка и трупахме изкопаната пръст край кухненската печка. Подкрепихме се с една кутия консервирана супа от телешка глава и вино от килера до мазето. Аз намирах някакво странно облекчение в тази упорита работа, благодарение на която забравях измъчващата ме картина на чуждия свят отвън. Докато работех, в главата ми се въртеше неговият проект и лека-полека започваха да се надигат възражения и съмнения, но аз не спрях да работя цялата сутрин, толкова бях доволен да имам пак някаква цел. След като поработих един час, започнах да размишлявам за разстоянието, което трябваше да се прокопае, докато се стигне до канала, за вероятността изобщо да сме сбъркали посоката. Много ме безпокоеше мисълта защо трябва да копаем този дълъг тунел, когато нищо не ни пречи да слезем веднага в канала през една от шахтите и оттам да започнем проход към къщата. Струваше ми се също, че изборът на къщата не е сполучлив и затова се налага да се прави прекалено дълъг тунел. Но тъкмо когато започвах да преценявам тези съображения, артилеристът спря да копае и се обърна към мен.

— Хубаво работим — рече той и остави своя бел. — Хайде малко да си починем. Май че е време да поразузнаем положението от покрива на къщата.

Аз държах да продължим работата и след малко колебание той пак вдигна бела; изведнъж ми хрумна нещо. Аз спрях да копая и той веднага направи същото.

— Защо се разхождахте из мерата, вместо да бъдете тука? — попитах аз.

— За да подишам чист въздух — отговори артилеристът. — Аз вече се връщах. Нощем е по-безопасно.

— А работата?

— Е, не може вечно да се работи — каза той и в същия миг аз го разбрах точно колко струва. Той се подвоуми с бела в ръце. — Трябва да поразузнаем сега — повтори той, — защото, ако някой се приближи, може да чуе звънтенето на лопатите и да ни се стовари на главите изневиделица.

Нямах вече желание да му се противопоставям. Ние се качихме заедно на тавана и от една стълба надзърнахме през капандурата. Марсианци не се виждаха, тъй че ние се решихме да излезем на керемидите и се смъкнахме надолу в прикритието на парапета.

Оттам някакъв храсталак закриваше по-голямата част на Пътни, но ние виждахме реката долу — пенеща се маса от червени бурени, и долните части на Ламбет, наводнени и почервенели. Червените ластари буйно се изкачваха по дърветата около стария дворец и между гъстите им израстъци се подаваха сухи и мъртви клони, покрити със сбръчкани листа. Странно, до каква степен зависеше разпространението на тези растения от текуща вода! Около нас те не бяха успели да се хванат; тук, между лаврови храсти и хортензии, се зеленееха и пъстрееха на слънчевата светлина жълт салкъм, розов глог, бял картоп и иглолистни дръвчета. Отвъд Кенсингтън се вдигаха гъсти пушеци и заедно със синкавата омара закриваха хълмовете на север.

Артилеристът започна да ми разправя какви хора имало още в Лондон.

— Една вечер миналата седмица — разказваше той — някакви глупаци поправили електричеството и цялата Риджънт стрийт и Съркъс блестели, претъпкани от пияна тълпа боядисани жени и дрипави мъже, които танцували и крещели до зори. Разправи ми го човек, който бил там. А когато се развиделило, те забелязали, че близо до Лангъм стои и ги наблюдава една бойна машина. Господ знае откога е била там. Сигурно здравата е уплашила някои! След това се запътила към тях и прибрала стотина души, които от пиянство или уплаха не могли да избягат.

Отблъскваща картинка от това време, което никоя история никога не ще опише изцяло!

От този разказ, като отговаряше на въпросите ми, артилеристът се върна пак към грандиозните си планове. Той се разпали и заговори толкова красноречиво за възможността да се завладее бойна машина, че малко остана отново да повярвам в него. Ала сега, понеже бях започнал да разбирам що за човек е, аз се досещах защо толкова настоява нищо да не се върши прибързано. Забелязах също, че сега и дума не ставаше, че той лично ще превземе бойна машина и ще се сражава с нея.

След известно време слязохме в мазето. И двамата като че ли не бяхме разположени да продължим копането и когато той предложи да си похапнем, аз се съгласих на драго сърце. Артилеристът изведнъж стана много щедър и след като се нахранихме, излезе и се върна с прекрасни пури. Ние запушихме и оптимизмът му се разгоря. Склонен беше и моето идване да смята за важно събитие.

— В избата има шампанско — подхвърли той.

— Копането ще ни спори повече след просто бургундско — отговорих аз.

— Не! — възрази артилеристът. — Днес аз черпя.

Шампанско! Боже мой, малко ли работа ни чака! Я да си починем и да посъберем сили, докато можем. Вижте само какви плюски имам по ръцете!

И твърдо решил да празнува, настоя след ядене да поиграем на карти. Той ме научи да играя „юкър“ и след като поделихме Лондон помежду си (аз взех северната половина, а той южната), започнахме да залагаме енории. Колкото и смешно и глупаво да се види това на трезвия читател, то е самата истина, а което е още по-интересно, картите и някои други игри, на които играхме, ми се видяха извънредно забавни.

Чудна е душата на човека! В минути, когато човечеството се намираше пред прага на пълно унищожение или страхотно израждане, когато не виждахме пред себе си никакви други възможности освен ужасна смърт, ние можехме да седим и да следим случайните комбинации на шарените картончета и да „играем коза“ с най-голямо въодушевление. След това той ме научи да играя покер и го бих при три тежки игри на шах. Когато се стъмни, решихме да рискуваме и запалихме лампа.

След безкрайна редица игри вечеряхме и артилеристът допи шампанското. Ние не спирахме да пушим пури. Артилеристът вече не беше същият смел възстановител на човешкия род, когото бях срещнал сутринта. Намираше се все още в оптимистично настроение, но това не беше същият неудържим, а един сравнително по-улегнал оптимизъм. Спомням си, че накрая с чувствително преплитащ се език вдигна наздравица за мене, в която дълго предъвква едни и същи неща. Аз си взех една пура и се качих горе да видя зелените светлини, които, както ми беше казал, пламтели над Хайгейтските хълмове.

Отначало се взирах, без да мога да различа нещо в Лондонската долина. Северните хълмове бяха загърнати в тъма; пожарите до Кенсингтън горяха с червени пламъци, а от време на време някой оранжевочервен огнен език се издигаше нагоре и изчезваше в дълбоката синева на нощта. Цялата останала част на Лондон тънеше в мрак. После, по-наблизо, долових странна светлина, някакво бледо пурпурновиолетово флуоресциращо сияние, което трептеше от нощния ветрец. Известно време не можех да разбера какво е, но сетне се досетих, че това слабо излъчване трябва да идва от червения бурен. При тази мисъл дремещото в ума ми недоумение, чувството ми за съотношението на нещата отново се събудиха. Аз вдигнах очи към Марс, червен и ясен, блещукащ високо на запад, а след това дълго и настойчиво се взирах в тъмнината към Хампстед и Хайгейт.

Останах на покрива много дълго, потънал в размишления за смешните промени, които бях преживял през този ден. Припомних си различните душевни състояния от полунощната молитва до глупавата игра на карти. Изпитах дълбока погнуса. Спомних си, че захвърлих пурата с жест на донякъде разточителен символизъм. В моите очи безразсъдството ми взе огромни размери. Стори ми се, че съм предал жена си и човечеството; обзе ме разкаяние. Реших да оставя този чудноват, необуздан мечтател на едро с неговото пиянство и чревоугодничество и да продължа към Лондон. Струваше ми се, че там ще мога най-добре да узная какво правят марсианците и моите събратя. Още бях на покрива, когато изгря закъснялата луна.

VIIIМъртвият Лондон

След като напуснах артилериста, слязох от хълма и по Главната улица минах през моста за Фулъм. Червеният бурен растеше буйно по това време и от него почти не можеше да се мине по моста; но листата му бяха вече покрити с бели петна от разпространяващата се болест, която скоро го унищожи така бързо.

На ъгъла на уличката, която води до гарата Пътни Бридж, видях да лежи човек. Беше мръсен като коминочистач от черния прах, жив, но безнадеждно, безчувствено пиян. Не можах да изтръгна от него нищо освен псувни и бесни опити да ме удари по главата. Мисля, че щях да остана при него, ако не беше зверското изражение на неговото лице.

От моста нататък имаше черен прах, който ставаше повече във Фулъм. Улиците бяха ужасяващо тихи. В пекарницата намерих хляб — кисел, изсъхнал и мухлясал, но можеше да се яде. Малко по-нататък към Уолъм Грийн нямаше черен прах и аз минах край редица запалили се бели къщи; пращенето на огъня ми подействува като облекчение. Нататък, към Бромптън, улиците бяха пак безмълвни.

Тука пак се натъкнах на черен прах и на трупове. По целия Фулъмски път видях, общо взето, дванадесетина мъртъвци. Те бяха умрели преди много дни и затова бързах да ги отмина. Засипалият ги черен прах смекчаваше очертанията им. Един-двама бяха разкъсани от кучета.

Там, където нямаше черен прах, всичко странно напомняше неделен ден в Сити — затворените дюкяни, заключените къщи със спуснати пердета, липсата на хора и тишината. На места имаше следи от грабеж, но много рядко в други дюкяни освен бакалници и винарски изби. На едно място беше счупена витрината на бижутерски магазин, но, изглежда, на крадеца бяха попречили, та на тротоара се търкаляха пръснати много златни верижки и часовник. Не си направих труда дори да ги докосна. По-нататък, на един праг, лежеше дрипава жена; увисналата й през коляното ръка беше разсечена и кръвта се стичаше надолу по ръждивокафеникавата й рокля, а на тротоара имаше локва шампанско от разбита двойна бутилка. Жената имаше вид на заспала, но беше мъртва.

Колкото повече навлизах в Лондон, толкова по-дълбока ставаше тишината. Но това не беше тишината на смъртта, а по-скоро тишина на несигурността, очакването. Всеки миг разрухата, която беше вече засегнала северозападните покрайнини на столицата и унищожила Илинг и Килбърн, можеше да порази и тези къщи и да ги превърне в димящи съсипии. Това беше обречен и изоставен град…

В Южен Кенсингтън по улиците нямаше нито мъртъвци, нито черен прах. Тъкмо близо до Южен Кенсингтън чух за първи път виенето. То се натрапи почти неусетно на съзнанието ми. Това бе ридаещо, непрекъснато редуване на две ноти: „Ул-ла, ул-ла, ул-ла.“ Когато минавах по улици, водещи на север, то ставаше по-силно, но изпречващите се жилища и други сгради сякаш го заглушаваха и прекъсваха. То се разнесе с пълна сила по Екзибишън Роуд. Аз спрях и се загледах към Кенсингтън Гардънс, учуден от странните далечни стенания. Можеше да се помисли, че тази безбрежна пустиня от къщи беше намерила глас, за да се оплаче от своя страх и самотност.

„Ул-ла, ул-ла, ул-ла“ — се носеше това свръхчовешко ридание и звуците на огромни вълни се разливаха по широката, огряна от слънце улица, между високите здания от двете страни. Обзет от недоумение, аз се запътих на север, към железните порти на Хайд Парк. Дори бях наполовина готов да се вмъкна в Природонаучния музей и да се кача до върха на кулите му, за да видя целия парк. Но реших да си остана на земята, където човек можеше бързо да се скрие, и продължих нагоре по Екзибишън Роуд. Всичките големи богатски къщи от двете страни на улицата бяха празни и безмълвни и крачките ми отекваха между стените на сградите. В горния край, близо до портите на парка, пред мен се изпречи странна гледка: преобърнат омнибус и оглозган скелет на кон. Почудих му се малко и след това отидох при моста през Серпантината6. Гласът се чуваше все по-силно и по-силно, при все че над покривите на север от парка не можех да видя нищо освен облаци дим в северозападна посока.

„Ул-ла, ул-ла, ул-ла“ — плачеше гласът, както ми се стори, откъм околностите на Риджънтс Парк. Сърцето ми се свиваше от този отчаян вой. Настроението, което ми беше давало бодрост, се развали. Риданията покъртваха цялото ми същество. Почувствувах, че съм страшно изморен, че съм си подбил краката, че пак съм гладен и жаден.

Минаваше вече пладне. Защо блуждаех сам из този град на мъртвите? Защо бях жив, когато целият Лондон лежеше като покойник на смъртното си ложе, покрит с черен саван? Чувствувах се непоносимо самотен. В паметта ми се мяркаха стари приятели, за които не се бях сещал от много години. Идваха ми мисли за отровите по аптеките, за спиртните напитки във винарските изби; спомних си за двете пропили се отчаяни създания, които, доколкото знаех, бяха единствените живи в града освен самия мен…

През Мраморната арка излязох на Оксфорд стрийт и пак се натъкнах на черен прах и няколко трупа, а от решетестите прозорци на мазетата в някои къщи се носеше злокобен смрад. От дългото скитане по жегата бях много ожаднял. С безкрайни усилия успях да се вмъкна в една кръчма и да намеря нещо за ядене и пиене. След като се нахраних, ме обзе голяма умора, влязох в салона зад бюфета, видях там канапе, натъпкано с конски косми, и заспах на него.

Щом се събудих, в ушите ми пак зазвуча този тягостен вой: „Ул-ла, ул-ла, ул-ла.“ Беше се вече здрачило; аз открих в бюфета няколко сухара и сирене (имаше и хладилник за месо, но в него не намерих нищо освен червеи), запътих се нататък, към Бейкър стрийт, през редица безмълвни жилищни квартали, от които знам името само на Портмън Скуер, и така най-сетне излязох при Риджънтс Парк. Когато стигнах края на Бейкър стрийт, далече над дърветата видях осветения от залеза шлем на великанската бойна машина, от която се носеше този вой. Аз не се уплаших. Продължих да вървя към марсианеца, сякаш това си беше в реда на нещата. Известно време го наблюдавах, но той не се мърдаше.

Изглежда, само стоеше и викаше, но аз не можех да открия кое го караше да прави това.

Помъчих се да си съставя някакъв план на действия. Този несекващ вик „Ул-ла, ул-ла, ул-ла“ объркваше мислите ми. Може би бях твърде уморен, за да се страхувам. Положително изпитвах повече любопитство да узная причината за този монотонен вой, отколкото страх. Върнах се назад и тръгнах по Парк Роуд с намерението да заобиколя парка, минах под прикритието на къщите и можах да видя този неподвижен, виещ марсианец откъм Сейнт Джонс Ууд. На около двеста крачки от Бейкър стрийт чух разногласно джафкане и видях право насреща ми с къс гнило червено месо в зъбите да се носи куче, преследвано от цяла глутница изгладнели улични псета. Кучето направи широк кръг около мене, сякаш се боеше да не би в моето лице да срещне още един съперник. Джафкането се отдалечи, замря по безмълвната улица и виещите звуци „Ул-ла, ул-ла, ул-ла“ отново се натрапиха на слуха ми.

Натъкнах се на разрушена работна машина на половин път до гарата Сейнт Джонс Ууд. Първо помислих, че през улицата се е съборила някоя къща. Едва когато се покатерих между развалините, с изненада видях, че пред мен, с огънати, изпочупени и извити пипала, сред причинени от самия него съсипии, лежи един механически Самсон. Предната част беше разбита на парчета. Изглеждаше така, сякаш се беше блъснала слепешката право в къщата и е била затрупана при сгромолясването й. Тогава си рекох, че това е могло да се случи, ако управляващият марсианец е загубил контрол над работната си машина. Не можех да се покатеря между останките, за да проверя, а вече се беше толкова стъмнило, че не можех да видя кървавите петна по седалката и огризания от кучетата хрущял на марсианеца.

Учуден още повече от всичко видяно, продължих към Примроуз Хил. Далече, през една пролука между дърветата, видях втори марсианец, неподвижен като първия, безмълвно застанал в парка на Зоологическата градина. Малко след развалините около разбитата работна машина пак се появи червеният бурен и аз открих, че целият Риджънтс Канал представлява гъбеста маса от тъмночервена растителност.

Когато минавах по моста, звукът „Ул-ла, ул-ла, ул-ла“ секна. Сякаш някой го беше прерязал. Тишината ми подействува като трясък от гръмотевица.

Смрачените къщи около мене се издигаха едва доловими, неясни и високи; дърветата към парка започваха да се чернеят. От всички страни червеният бурен се катереше между развалините и се извиваше, пълзеше към мен, сякаш искаше да ме покрие в здрача. Започваше да ме загръща нощта — майката на страха и тайнствеността. Но докато беше звучал този глас, самотата, отчаянието бяха търпими; благодарение на него Лондон беше изглеждал още жив и чувството, че около мен има живот, ме крепеше. И изведнъж тази промяна: нещо се случи — аз не знаех какво — и настъпи тишина, която беше осезаема. Зловещо безмълвие и нищо друго.

Лондон ме гледаше от всички страни с призрачен взор. Прозорците на белите къщи приличаха на очните кухини на череп. Във въображението си виждах около мен безшумно да се движат хиляди врагове. Аз се сковах от ужас, изплаших се от безразсъдната си смелост. Улицата пред мен стана непрогледно черна, сякаш намазана с катран, и видях някаква сгърчена фигура да ми препречва пътя. Нямах сили да накарам себе си да продължа. Свих по Сейнт Джонс Ууд Роуд и хукнах презглава да бягам от тази непоносима тишина към Килбърн. До късно след полунощ се крих от нощта и мълчанието в една файтонджийска барачка на Хароу Роуд. Но преди да се съмне, смелостта ми се върна и звездите още грееха на небето, когато отново се запътих към Риджънт Парк. Аз се загубих из улиците и изведнъж в края на някакъв дълъг булевард, в полумрака на ранната зора, видях очертанията на Примроуз Хил. На върха, извисил се към гаснещите звезди, стоеше трети марсианец, прав и неподвижен като другите.

Облада ме безумно решение. Реших да умра и да сложа край на всичко и да си спестя дори труда да се самоубия. Безстрашно се запътих към този титан, но когато се приближих в разгарящия се ден, видях множество черни птици да кръжат и да се трупат около качулката. Сърцето ми подскочи и аз се втурнах да тичам по пътя.

Бързо минах през червените бурени, които бяха запречили Сейнт Едмъндс Терас, прегазих до гърди във вода потока, който бликаше от водопровода към Албърт Роуд, и излязох на тревата, преди да изгрее слънцето. Огромни купища пръст бяха натрупани около билото на хълма и го превръщаха в исполински редут — това беше последното и най-голямо укрепление, направено от марсианците, а иззад тези купища пръст в небето се издигаше тънка струя дим. На фона на небето се мярна и изчезна тичащо куче. Догадката, която беше проблеснала в ума ми, започваше да става по-реална, по-правдоподобна. Аз не се страхувах, аз само треперех от възторг, когато се изкачвах тичешком по нагорнището към неподвижното чудовище. От шлема висяха някакви отпуснати кафяви парцали и гладните птици ги кълвяха и късаха.

След още един миг се бях покатерил по земния насип и стоях на гребена му — вътрешността на редута лежеше в краката ми. Това беше огромна площ с оставени тук и там гигантски машини, грамадни купища материали и странни съоръжения. И пръснати сред всичко това, някои в преобърнати бойни машини, други в неподвижни сега работни машини, а десетина, вкочанясали и безмълвни, наредени един до друг, лежаха марсианците — мъртви! — покосени от предизвикващи гниене и болести бактерии, за борба с които организмът им не е бил подготвен; загинали, както загиваше червеният бурен; след неуспеха на всичките изобретения на човека, покосени от най-нищожните твари, с които господ в мъдростта си бе населил Земята.

Защото всичко бе станало така, както и аз, и мнозина други бихме могли да предвидим, ако ужасът и нечаканата напаст не бяха заслепили нашите умове. Тези зародиши на болестите са взимали своята дан от човечеството от сътворението на света — взимали са я от нашите прародители, преди още те да бяха станали човеци, когато животът първом се появил на Земята. Но благодарение на този естествен подбор между хората у нас се е развила съпротивителна сила; пред никой микроб ние не отстъпваме без борба, а за много от тях — например за тези, които предизвикват гниене в мъртвата материя — живото ни тяло остава неуязвимо. Ала на Марс няма бактерии и щом тези нашественици пристигнали, щом започнали да пият и да се хранят, нашите микроскопични съюзници започнали да подготвят тяхното поражение. Още когато съм ги наблюдавал, те са били безвъзвратно обречени, те са умирали и гниели още докато се движели насам и натам. Това е било неизбежно. С цената на милиарди живота човекът е откупил рожденото си право върху Земята и то остава негово въпреки всякакви пришълци; то щеше пак да си остане негово, да бяха марсианците дори десетократно по-могъщи. Защото хората нито живеят, нито умират мърцина.

Тук и там лежаха те пръснати, почти петдесет на брой, в направената от тях огромна яма, застигнати от смърт, която трябва да им се е сторила толкова необяснима, колкото може да бъде всяка смърт. За мен тогава тази смърт бе също необяснима. Аз разбирах само едно нещо — че тези твари, които доскоро са били живи и толкова страшни за хората, бяха мъртви. И аз повярвах за миг, че се е повторило поражението на Сенахирим7, че господ се е съжалил и ангелът на смъртта ги е покосил през нощта.

Стоях, загледан в ямата, и сърцето ми буйно ликуваше, когато изгряващото слънце запали с лъчите си целия свят. Ямата още тънеше в мрак; мощните машини, такива грамадни и чудновати по своята сила и сложност, тъй чужди на Земята по извивките на очертанията си, зловещо и неясно се издигаха от сенките към светлината. Аз чувах как множество кучета се биеха над труповете, които се тъмнееха в дълбините на ямата, далече в моите крака. Отвъд ямата, на оттатъшния й ръб, плоска, грамадна и странна лежеше летателната машина, с която те са правили опити в нашата по-плътна атмосфера, когато са били изненадани от гниенето и смъртта. Смъртта беше дошла тъкмо навреме. Чух грачене над главата си и вдигнах поглед към огромната бойна машина, която никога вече нямаше да влиза в бой, към раздраните късове червено месо, от които капеше кръв връз съборените пейки на Примроуз Хил.

Обърнах се към склона на хълма и погледнах надолу, където, обкръжени от птици, стояха другите двама марсианци, които бях видял предишната вечер в часа на тяхната смърт. Единият беше умрял, както призоваваше другарите си; може да е умрял последен и гласът му не е млъкнал, докато не се изтощила силата на машината му. Сега тези безвредни триноги кули от лъскав метал блестяха в ярките лъчи на изгряващото слънце.

Около ямата, спасен сякаш по чудо от пълно разрушение, на всички страни се простираше великият Баща на градовете. Онези, които са виждали Лондон само загърнат с мрачното му димно наметало, едва ли могат да си представят разбудената нескрита красота на безмълвните му и безлюдни домове.

На изток, над почернелите развалини на Албърт Терас и разцепилата се игла на църковното кубе, слънцето блестеше ослепително в безоблачни небеса, а тук и там някой ръб в безбрежната пустош от покриви пречупваше светлината и я отразяваше със свирепа сила.

На север лежаха Килбърн и Хампстед, синкаво море от къщи; на запад големият град тънеше в мъгла; на юг, отвъд марсианците, ясни и дребни в светлината на изгрева изпъкваха зелените вълни на Риджънтс Парк, хотелът „Лангъм“, кубето на Албърт Хол, Имперският институт и гигантските дворци по Бромптън Роуд, а зад тях неясно се открояваха назъбените развалини на Уестминстър. Далече се синееха възвишенията на Съри и като две сребърни пръчици блестяха кулите на Кристалния палат. Куполът на катедралата „Свети Павел“ се чернееше на фона на разденилото се небе и аз за първи път видях, че на западната й страна зееше грамадна дупка.

И както гледах този безкраен простор от къщи, фабрики и черкви, безмълвни и изоставени от хората, както си мислех за несметните надежди и усилия, за безбройното множество хора, дали живота си за изграждането на тази човешка крепост, и за бързото и безмилостно разрушение, което беше надвиснало над всичко това, когато си дадох сметка, че сянката на заплахата се е отдръпнала, че хората пак могат да живеят по улиците и че този скъп за мене огромен мъртъв град ще си възвърне живота и могъществото, усетих вълна на умиление и сълзите ми едва не закапаха.

Край на мъченията! Още същия ден ще започне изцелението. Останалите живи, пръснати по цялата страна — без водачи, без закони, без храна, като овце без пастир, — хилядите, които са избягали по море, ще започнат да се връщат; пулсът на живота, все по-силен и по-силен, ще затупти отново из празните улици и безлюдни площади. Колкото и големи да са разрушенията, ръката на разрушителя е спряна. Всичките зловещи развалини, почернелите скелети на къщи, които гледат тъй мрачно озарената от слънцето трева по хълма, скоро ще заехтят от чуковете на възстановителите и ще зазвънтят от потракването на мистриите им. При тази мисъл прострях ръце към небето и възнесох благодарност на бога. „След година — мислех си аз, — след една година…“

И изведнъж със съкрушителна сила ме завладяха мисли за самия мен, за жена ми, за стария живот, изпълнен с надежди и нежни грижи, свършил безвъзвратно и завинаги.

IXСъсипиите

А сега идва най-странното нещо в моята история. Все пак може и да не е чак толкова странно. Спомням си ясно, последователно и живо всичко, което съм правил в този ден до момента, когато стоях на Примроуз Хил, плачех и благодарех на господа. А след това не помня нищо.

За следващите три дни не зная нищо. След това научих, че съвсем не съм открил пръв поражението на марсианците, понеже няколко други скитници като мене го открили още предишната нощ. Един от тях — първият — отишъл в Сейнт Мартинс льо Гранд и докато аз съм се крил във файтонджийската барака, сполучил да телеграфира в Париж. Оттам радостната новина обиколила целия свят; хиляди градове, смразени от зловещата заплаха, тозчас засияли от пищни илюминации; то е било вече известно в Дъблин, Единбърг, Манчестър, Бърмингъм, когато аз съм стоял пред ръба на ямата. Хората вече плачели от радост, както ми разправяха после, крещяли и оставяли работата, за да си стиснат ръцете, композирали влакове дори до самия град — в Кру, за да се върнат в Лондон. Черковните камбани, занемели преди две седмици, незабавно подхващали новината, докато цяла Англия се огласила от камбанен звън. Хора с велосипеди, с изпити лица, несресани, препускали по всеки междуселски път и викали за ненадейното спасение, викали на измършавели, облещени, отчаяни люде. А храната! През Ламанш, през Ирландското море, през Атлантика на помощ бързали товари жито, хляб и месо. Корабите на целия свят като че ли отивали към Лондон в онези дни. Но аз не помня нищо за всички тези неща. Аз бях невменяем, побъркан човек. Дойдох на себе си в къщата на добри хора, които ме намерили на третия ден да скитам, плача и бълнувам из улиците на Сейнт Джонс Ууд. Те ми разправиха след това, че съм пял някакви объркани безсмислици, като: „Последният човек, останал жив! Ура! Последният човек, останал жив!“ Колкото и да бяха заети със собствените си тревоги, тези хора, чието име дори не мога да спомена тука, при все че много ми се иска да им изкажа своята благодарност, се загрижили за мене, прибрали ме и ме опазили от самия мен. Изглежда, докато не съм бил на себе си, бяха научили от мен нещичко за това, което бях преживял.

Когато възстанових душевното си равновесие, те ми разказаха много внимателно всичко, каквото бяха научили за съдбата на Ледърхед. Два дена след като се бях озовал в плен, един марсианец го разрушил и унищожил до крак всички, които били там. Той го заличил от лицето на земята, както изглежда, без да бъде предизвикан, като някое хлапе, което само за да покаже силата си, може да стъпче мравуняк.

Аз нямах никого и те бяха много мили към мен. Нямах никого и бях покрусен, но те бяха търпеливи с мен. Останах при тях четири дена, след като се съвзех. През цялото това време изпитвах неясен, но все по-силен копнеж да видя още веднъж каквото беше останало от някогашното дребно съществуване, което ми се виждаше тъй щастливо и светло. Това бе само някакво безнадеждно желание да се опия със собствената си мъка. Те ме разубеждаваха. Направиха всичко, каквото можеха, за да ме отклонят от това болезнено намерение. Най-после аз не можех да устоя повече на този подтик, от все сърце обещах да се върна при тях, разделих се с тези четиридневни приятели — ще си призная — със сълзи на очи, и тръгнах пак по улиците, които доскоро бяха така тъмни, безлюдни и чужди.

Те вече бяха пълни със завръщащи се хора; на места имаше дори отворени дюкяни и аз забелязах чешма, от която течеше вода.

Спомням си колко присмехулно светъл ми се видя денят, когато се запътих за своето печално поклонение към малката къщица в Уокинг, колко оживени улиците и колко кипящ животът около мен. Навред имаше тъй много хора, заети с хиляди различни неща, че изглеждаше невероятно да е загинал чак толкова голям брой от жителите. Но после забелязах колко жълта е кожата на тези, които срещах, колко разчорлени са косите на мъжете, как блестят широко отворените им очи и това, че половината са още облечени с мръсни дрипи. По лицата на всички като че ли се четяха само две изражения: или буен възторг и енергия, или мрачна решителност. Ако се изключеше изражението на лицата, Лондон изглеждаше като град на скитници. В черковните енории на всички наред раздаваха хляб, изпратен от френското правителство. На малкото срещащи се коне можеше да се преброят ребрата. Мършави специални полицаи с бели значки стояха на всеки кръстопът. Аз не забелязах почти никакви щети, причинени от марсианците, докато не стигнах до Уелингтън стрийт; там видях червения бурен, обвил устоите на моста Уотърлу.

На ъгъла до моста видях и един от обикновените контрасти на онова грозно време — лист печатна хартия, който се развяваше върху червените бурени, забоден с една пръчка. Това беше плакат на първия подновил издаването си вестник — „Дейли Мейл“. Купих един брой с почернял шилинг, който намерих в джоба си. По-голямата част от вестника беше празна, но единственият словослагател, който го беше набрал, беше се позабавлявал и беше направил гротескна комбинация от рекламни клишета на последната страница. Текстът, който той печатеше, биеше на чувства; осведомителната служба още не се беше възстановила. Не научих нищо ново освен това, че дори само за една седмица изследването на марсианските механизми дало изумителни резултати. Между другото, статията твърдеше нещо, което не повярвах на времето — че „тайната на летенето“ била открита. На гарата Уотърлу намерих безплатните влакове, които извозваха хората по домовете им. Първоначалната блъсканица беше вече преминала. Във влака имаше малко хора, пък и аз нямах настроение за случайни разговори. Настаних се в празно купе, седнах със скръстени ръце и мрачно загледах огрените от слънце картини на опустошението, които се мяркаха през прозорците. Щом излязохме от крайната гара, влакът се заклатушка по временна линия, а от двете страни на пътя се занизаха почернели развалини от къщи. До Клапъмската възлова гара лицето на Лондон беше зацапано с праха от черния пушек въпреки двудневните бури и дъждове, а на Клапъмската гара линията пак беше разрушена; стотици останали без работа чиновници и търговски служащи се трудеха там рамо до рамо с обикновени копачи и влакът се заклатушка по сложена набързо варианта.

По целия път оттам местността имаше зловещ, непривичен вид. Уимбълдън беше пострадал особено много. Уолтън, благодарение на оцелялата от пожара борова гора, изглеждаше да е най-малко засегнатото селище по линията. Уандъл, Моул, всяко поточе бяха затрупани с червени бурени, които имаха вид на нещо средно между кайма и кълцано зеле. Боровите гори на Съри бяха обаче твърде сухи за ластарите на червените лози. Оттатък Уимбълдън, близо до линията, в някакъв разсадник се виждаха купчини разровена пръст около шестия цилиндър. Наоколо се тълпяха хора, а по средата работеше команда сапьори. Над ямата се развяваше английско знаме и весело плющеше на утринния ветрец. Разсадникът беше целият почервенял от бурени — широко синкавокърваво пространство, пресечено от пурпурни сенки, много болезнено за очите. Погледът с безкрайно облекчение се устремяваше от обгорените сиви и мрачно червени тонове на предния план към мекия синьозелен цвят на източните възвишения.

Линията пред гара Уокинг откъм Лондон още се възстановяваше, затова аз слязох на гара Байфлит и тръгнах по пътя за Мейбъри, край мястото, където заедно с артилериста бях приказвал с хусарите, и край другото място, където в бурята пред мен се беше появил марсианец. Тука, движен от любопитство, се отбих в гъстака от червени листа и намерих разкривената, счупена двуколка и пръснати около нея побелели, оглозгани конски кости. Постоях, загледан в тези останки…

Сетне се върнах през боровата гора, газейки тук-таме до рамената в червени бурени, видях, че стопанинът на „Шареното куче“ вече е погребан, и край Коледж Армс стигнах у дома. На минаване някакъв човек ме поздрави по име от отворената врата на една вила.

Погледнах моята къща с мигновен проблясък на надежда, който тозчас угасна. Някой беше разбил вратата; тя не беше затворена и тъкмо бавно се отваряше, когато се приближих.

Вратата пак се хлопна. Вятърът развяваше пердетата в отворения прозорец на кабинета, през който двамата с артилериста бяхме наблюдавали зората. Никой не беше го затворил оттогава досега. Изпочупените храсти си стояха така, както ги бях оставил преди около четири седмици. С несигурни крачки влязох в антрето — чувствуваше се, че къщата е пуста. Пътеката по стълбището беше събрана и избеляла, където бях се свил, мокър до кости от бурята, в нощта на катастрофата. Следите от мръсните ни крака, както видях, все още водеха нагоре.

Проследих тези стъпки до кабинета си: на писалището все още лежеше, затиснат със селенитова попивателна преса, изписаният лист, който бях оставил в деня, когато се отвори първият цилиндър. Постоях над него и препрочетох недовършените си доводи. Това беше статия за вероятното развитие на нравствените схващания успоредно с развитието на цивилизацията; последното изречение представляваше начало на пророчество. „След стотина-двеста години — бях писал аз — можем да очакваме…“ Изречението се прекъсваше ненадейно. Спомних си как не бях могъл да се съсредоточа тази сутрин преди по-малко от един месец и как бях прекъснал работата си, за да си взема броя на „Дейли кроникъл“ от вестникаря. Спомних си как слязох и отидох при градинската порта, когато го видях да идва, и как изслушах чудноватия му разказ за „хората от Марс“.

Отидох долу и влязох в трапезарията. Там намерих овнешкото и хляба, много развалени вече, и катурнатата бутилка от бира, както ги бяхме оставили двамата с артилериста. Домът ми беше изоставен. Разбрах безумието на слабата надежда, която бях хранил толкова дълго. И в този миг се случи нещо странно.

— Няма смисъл — каза някакъв глас. — Къщата е запустяла. Тука не е имало никой от десетина дни. Недей остава тука, само да се измъчваш. Никой не се е спасил освен теб.

Аз се стреснах. Дали не бях изрекъл на глас собствената си мисъл? Аз се обърнах, стъклената врата зад мене беше отворена. Тогава направих крачка напред и погледнах навън.

И там, изумени и уплашени, също както изумен и уплашен бях аз, стояха моят братовчед и жена ми — жена ми пребледняла и със сухи очи. От нея се изтръгна лек вик.

— Аз дойдох — промълви тя. — Бях сигурна… бях сигурна…

Тя вдигна ръка до гърлото си, олюля се. Аз пристъпих напред и я хванах в прегръдките си.

XЕпилог

Сега, когато завършвам своя разказ, мога само да съжалявам, че съм в състояние да допринеса толкова малко за разглеждането на многото неразрешени и досега въпроси. В едно отношение положително ще предизвикам много критики. Тясната ми специалност е умозрителната философия. Познанията ми по сравнителна физиология се ограничават с една-две прочетени книги, но както ми се струва, предположенията на Карвър относно причината за бързата смърт на марсианците са толкова правдоподобни, че може да се смятат почти за доказано заключение. Аз ги приех за верни в разказа си.

Във всеки случай в никой от труповете на марсианци, изследвани след войната, не се намериха никакви други бактерии освен известните ни вече като „земни“. Това, че те не погребаха нито един свой мъртвец и безогледното клане, на което подлагаха хората, показват също така, че не са имали никаква представа за процеса на гниенето. Но колкото вероятно и да изглежда това положение, то не може в никой случай да се смята за доказано.

Не ни е известен и съставът на черния пушек, който марсианците използуваха с такъв смъртоносен ефект, а и генераторът на топлинния лъч остава все още загадка. Страхотните злополуки в лабораториите на Идинг и Южен Кенсингтън са убили желанието на химиците да продължат изследванията си. Спектралният анализ на черния прах дава безпогрешни указания за присъствието на някакъв непознат елемент с група от три ярки ивици в зелената част на спектъра и не е изключено заедно с аргон да образува съединение, което оказва мигновено разрушително действие върху някоя от съставките на кръвта. Но такива недоказани предположения надали ще представляват интерес за широките читателски среди, за които е написана тази книга. Кафявата пяна, която се е свличала по Темза след сриването на Шепъртън, не е била изследвана на времето, а сега вече я няма. Резултатите от анатомическото изследване на марсианците (доколкото такова изследване е било възможно, след като те са били разкъсани от гладните псета) аз вече дадох по-горе. Но всички познават прекрасния и почти непокътнат спиртосан екземпляр в Природонаучния музей и безбройните рисунки, направени по него; всички други подробности за тяхната физиология и строеж представляват чисто научен интерес.

Много по-голям и по-всеобемащ интерес представлява въпросът за възможността на едно ново нападение от страна на марсианците. Струва ми се, че твърде малко внимание се отделя на подобна вероятност. Засега планетата Марс е отдалечена от Земята, обаче за разлика от всички други аз допускам, че при някое ново противостояне те може да подновят опита си. Във всеки случай ние трябва да бъдем готови. Смятам, че ще е възможно да се определи местоположението на оръдието, с което изпращат снарядите, да се установи непрекъснато наблюдение на тази част от планетата, та да се знае предварително за предстоящото ново нападение.

В такъв случай би могло цилиндърът да се унищожи с динамит или артилерия, преди да е достатъчно изстинал, за да излязат марсианците от него, или пък те да бъдат избити с оръдия, щом се отвори капакът. Струва ми се, че те са загубили голямото предимство на изненадата с неуспеха на първото си нападение. Възможно е и те да виждат положението в същата светлина.

Лесинг е изложил убедителни доводи в полза на предположението, че марсианците вече са сполучили да слязат на планетата Венера. Преди седем месеца Венера и Марс са се намирали на една права със Слънцето; това ще рече, че Марс е бил в противостояне от гледна точка на наблюдателя от Венера. След това върху неосветената половина на по-близката до Слънцето планета се появи странна светеща и лъкатушна черта, а почти едновременно с това лека тъмна следа със същия лъкатушен характер бе открита върху фотографията на лицето на Марс. Достатъчно е да видите как изглеждат тези явления на снимка, за да се убедите напълно в изключителната им прилика.

Така или иначе, независимо от това, дали очакваме ново нахлуване, или не, предполагам, че възгледите ни за бъдещето на човечеството много са се променили под влиянието на тези събития. Ние разбрахме, че не можем да смятаме нашата планета за напълно защитено и безопасно убежище за човека; ние никога не ще имаме възможност да предвидим онези добрини или злини, които може да ни изненадат от безвъздушното пространство. Допустимо, е че от по-широко всемирно гледище това нахлуване от Марс е било в крайна сметка благотворно за хората; то разруши у нас тази спокойна увереност в бъдещето, която представлява най-сигурен източник на упадъка; то направи неизмерими приноси към човешката наука и даде голям тласък на идеята за обединяването на цялото човечество. Възможно е през безкрая на пространството марсианците да са проследили съдбата на първите си пратеници, да са си взели бележка от получения урок и да са намерили по-сигурно местожителство на планетата Венера. Както и да е, положителното е, че още дълги години дискът на Марс ще бъде все тъй неотстъпно наблюдаван, а тези огнени небесни стрели — падащите звезди — неизбежно ще будят с падането си страх у всички рожби човешки.

Едва ли може да се прецени колко много се е разширил кръгозорът на хората. Преди падането на цилиндъра всеобщото убеждение бе, че в цялата шир на пространството живот съществува само по мъничката повърхност на нищожното земно клъбце. Сега сме станали по-далновидни. Щом марсианците могат да стигнат Венера, няма причина дори да се предполага, че същото е невъзможно за хората, и когато бавното изстиване на Слънцето направи нашата Земя необитаема, което най-после ще трябва да стане, не е изключено нишката на живота, започнала тук, да се проточи и да хване в примката си някоя сродна планета.

Неясно и чудно е видението, породило се в ума ми, за това как животът бавно се разпространява от туй мъничко гнездо на слънчевата система по целия безжизнен безкрай на звездното пространство. Но то е далечна мечта. Може би, от друга страна, унищожаването на марсианците да е само временна отсрочка. Може за тях, а не за нас да е предопределено бъдещето.

Трябва да призная, че напрежението и опасностите на онова време са оставили неизгладимо чувство на съмнение и несигурност в душата ми. Седя в кабинета си и пиша при светлината на лампата и изведнъж ми се привижда, че съвземащата се от разрухата долина пред мен е пак обгърната от виещи се пламъци и ми се струва, че къщата зад мени около мен е празна и изоставена. Излизам на пътя за Байфлит, изпреварват ме разни коли — минава с каруца чиракът на месаря, минава файтон с излетници, един работник с велосипед, деца, отиващи на училище — и изведнъж те стават смътни и недействителни, а аз отново бързам с артилериста в напечената, гнетяща тишина. Нощем ми се присънва черният прах, покрил безмълвните улици, и сгърчените трупове, загърнати с таз черна пелена; те се надигат срещу мен, окъсани и изпоръфани от кучета. Те неразбрано бръщолевят, стават по-свирепи, по-бледи, по-грозни, докато се превърнат в безумно разкривени подобия на човеци, и аз се събуждам облян от студена пот, изтръпнал в мрака на нощта.

Отивам в Лондон и виждам, многолюдната блъсканица по Флийт стрийт и по Странд и на ума ми идва, че това са само блуждаещи из улиците сенки на миналото, които съм видял безмълвни и окаяни, да скитат насам и натам, призраци в мъртъв град, привиден живот в галванизирано тяло. А странно е също да стоя и на Примроуз Хил, както стоях само един ден преди да напиша тази последна глава, и да гледам огромното море от къщи, синеещи се смътно през пелената на пушека и мъглата и чезнещи нататък, към неясно очертания кръгозор, да виждам хората да се разхождат между цветните лехи на хълма, да виждам любопитни, струпали се около марсианската машина, която още стои там, да чувам врявата на играещите деца и да си спомням времето, когато бях видял всичко това ярко и рязко очертано, сковано и безмълвно, в зората на този сетен велик ден…

А най-странното е да държа пак ръката на жена си и да мисля, че аз съм смятал нея, а тя е смятала мене между мъртвите.