Войната на близнаците

Армията на Фистандантилус

Колкото по на юг към великото джуджешко кралство Торбардин се спускаше групата от бивши бандити под командването на Карамон, толкова повече растеше славата им, а оттам и техният брой. Баснословните "богатства, скрити в недрата на планините" от дълго време тревожеха фантазията на хората, населяващи опустошените от нещастието и глада земи на Соламния. Същото лято се бе случила незапомнена суша, която бе съсипала реколтата пред очите им. Ширеха се смъртоносни епидемии, към които се прибавяха нашествията на банди от гоблини и великани, напуснали естествените си обиталища в търсене на каквато и да е прехрана.

И макар все още да бе есен, зимните студове вече се усещаха в нощния въздух. Изправени пред възможността безпомощно да наблюдават как броят на собствените им деца се топи безмилостно под бичовете на глада или студа, или болестите, които дори свещенослужителите на новите богове не можеха да излекуват, мъжете и жените на Соламния вярваха, че едва ли имат какво да губят. Изоставяха домовете си, взимаха семействата си и оскъдната покъщнина, която все още им се намираше и се присъединяваха към армията в похода ѝ на юг.

Изведнъж от необходимостта да се грижи за трийсетина мъже, Карамон се изправи пред нуждата да изхранва няколкостотин, без да се броят жените и децата. А в лагера всекидневно се стичаха още и още. Някои бяха рицари, обучени в изкуството на войната, чието благородно потекло прозираше под пластовете дрипи без всякакво съмнение. Други пък — фермери, държащи дадените им мечове по същия начин, по който биха държали мотиките си. В тях също имаше някакво мрачно благородство. След години, прекарани в сянката на неволята и глада, сега идеята да се подготвят за среща с враг, който може да бъде победен вероятно им се струваше повече от ободряваща.

Без изобщо да си дава сметка за случващото се, Карамон внезапно се оказа генерал, начело на армия, която вече открито наричаха "Армията на Фистандантилус".

В началото снабдяването им не изискваше големи усилия. С времето обаче му се наложи да си припомни дните на отминало наемничество и да издири сред мъжете опитни ловци, които да се грижат лагерът никога да не изпитва недостиг. От своя страна жените трябваше да поемат задължението да опушват или сушат месото, което не можеха да изядат веднага, за да могат да го запазят в резерв.

Много от пристигащите носеха със себе си житото и плодовете, които бяха успели да съберат. Карамон се грижеше житото да се разпределя в общите запаси, за да бъде смляно, а на по-късен етап — превърнато в твърди като камък сухари, които да поддържат една армия в продължение на дълги месеци. Дори децата трябваше да се включат по някакъв начин в общия процес на оцеляване — тяхно бе задължението да залагат капани, да се упражняват в стрелба с лък по малки животни, да ловят риба, да носят вода и да секат дърва за огрев.

Чак след като организира тази дейност, Карамон си позволи да се заеме с подготовката на необучената си армия — всеки годен за война мъж трябваше да умее да си служи с лък, копие, меч и щит.

Разбира се, преди това им се наложи да си осигурят тези оръжия.

И колкото по на юг се спускаха, толкова повече нарастваше славата им...

Глава 1

Пакс Таркас — символът на мира, сега се бе превърнал във въплъщение на войната.

Историята на голямата каменна крепост Пакс Таркас проследяваше корените си до една невероятна легенда — разказ за изчезналата раса от джуджета, известни като клана Кал-такс.

Знайно е, че хората обожават метала — създаването на блестящи оръжия, сеченето на купища искрящи монети, точно както елфите обожествяват своите гори — като се грижат за тях и за живота, който те носят. Джуджетата се отнасят по същия начин към камъка — или както те го наричат костите на света.

Епохата на Мечтите се предхожда от Епохата на Здрача. Историята на света от онова време е забулена в мъглата на зазоряването. Някъде тогава сред огромните зали на Торбардин, живеели джуджета, които били толкова изкусни каменари, че бог Реоркс, или Онзи, Който Е Изковал Света, не можел да не погледне към тях и да не възкликне от възхищение. Реоркс знаел, че подобно умение крие в себе си една коварна опасност — веднъж постигнато от простосмъртен, то не му оставяло нищо, към което да се стреми, така че богът решил да отведе със себе си всички от клана Кал-такс и да им позволи да се заселят недалеч от небесните ковачници.

Малкото останали предмети говорят за изкусните умения на тези джуджета и те са пазени като извънредно голяма и високо ценена рядкост някъде в Торбардин. След като времената на Кал-такс били безвъзвратно отминали, амбицията да достигне съвършенство в каменоделската работа се превърнала в основен смисъл в живота на всяко джудже, таящо надежда, че един ден и то ще получи правото да живее заедно с Реоркс.

С времето, разбира се, тази заслужаваща уважение цел, се изродила и се превърнала в изопачена мания. Заети да мислят и мечтаят единствено за камък, джуджетата неусетно превърнали живота си в еднообразно и лишено от гъвкавост ежедневие — съвсем точно копие на основния обект на тяхното обожание. Те се заравяли все по-надълбоко под земята и отбягвали всякакъв досег с околния свят. В същото време светът охотно започнал да им отвръща със същото.

Годините минавали и донесли със себе си трагичните стълкновения между хора и елфи, които завършили с подписването на Свитъка на ножницата и доброволното изгнание на Кит-Канан и част от последователите му сред населението на родните земи на елфите в Силванести. Според условията на Свитъка, елфите от Квалинести (което в превод означава "свободния народ") получили земите западно от Торбардин, за да могат да започнат живота си наново.

Споразумението било изгодно едновременно и за елфи, и за хора. За съжаление обаче на никой не му хрумнало да се осведоми за мнението на джуджетата. Схванали пристигането на елфите като нашествие, джуджетата незабавно ги нападнали. Кит-Канан със съжаление открил, че е сложил точка на един конфликт, само за да бъде въвлечен в друг.

Едва след дълги години мъдрият крал на елфите успял някак да убеди упоритите джуджета, че народът му не проявява никакъв интерес към техните камъни. Елфите искали за себе си единствено красотата на природата. И макар идеята безрезервно да обичаш вечно променливото да била напълно неразбираема за джуджетата, те склонили поне да се опитат да я приемат. Така елфите престанали да враждуват със съседите си и народите най-сетне постигнали мир.

В чест на това споразумение бил построен Пакс Таркас. Предназначението му било да се издига като пазител на планинския проход между Квалинести и Торбардин, да бъде твърдина и символ на различното и общото между народите.

В онези времена, още преди Катастрофата, по бойниците на могъщата крепост се разхождали и елфи, и джуджета. Ала ето че сега само джуджетата продължаваха да стоят на стража в двете високи кули. Мрачните години за пореден път бяха довели до разделянето на тези раси.

Елфите бяха предпочели да се оттеглят дълбоко в горите на Квалинести и да изоставят Пакс Таркас. Понастоящем всички пътища за вътрешността на земите им бяха отрязани. Натрапниците, независимо дали бяха хора или гоблини, джуджета или великани, се убиваха на място и без въпроси.

Дънкан, крал на Торбардин, размишляваше над всичко това, докато наблюдаваше как слънцето постепенно се скрива зад планините на Квалинести. Внезапно пред очите му се разигра забавна картина: елфите, нападащи самото слънце, задето е посмяло да нахлуе в земята им и мисълта за това го накара да се подсмихне иронично. Е, поне имаха добра причина да са толкова недоверчиви към света и да му откажат достъп до себе си. Защото какво всъщност бе направил светът за тях?

Светът погазваше законите им, изнасилваше жените им, убиваше децата им, изгаряше домовете, които обитаваха, крадеше храната им. Не! Дънкан изръмжа някъде от дълбините на брадата си. Проблемът беше в хората — на тях се бяха доверили и тях бяха посрещнали с отворени обятия.

"А сега е наш ред — помисли си той, докато крачеше отмерено край бойниците, загледан в залеза, окъпал света в кървавата си светлина. — Сега е наш ред да затворим портите си и да кажем на света да се пръждосва! Вървете в Бездната по вашия си път и ни оставете да направим същото, както ние си знаем!"

Изгубен в мислите си, Дънкан почти не забеляза, че към него се е присъединил още някой, чиито подковани ботуши умело се изравниха с неговите. Новото джудже бе поне с две глави по-високо от краля и с дългите си крака лесно би могло да взима извървяното разстояние два пъти по-бързо. От уважение обаче, то спазваше ритъма на своя монарх.

Дънкан се намръщи. По всяко друго време би приветствал присъствието на джуджето. Сега това му се струваше лош знак. Самата поява на новия му спътник хвърли сянка над мислите му по същия начин, по който сенките на планинските върхове се издължаваха и протягаха хищни пръсти към Пакс Таркас.

— Поне пазят добре западната ни граница — обади се Дънкан, колкото да подхване някакъв разговор, загледан към подстъпите на Квалинести.

— Така е, благородни — отвърна другото джудже и това накара Дънкан да го измери остро изпод гъстите си сиви вежди. Макар по-високото джудже да се бе съгласило на думи със своя крал, в тона му се долавяше нотка на резервираност и хладно неодобрение.

Дънкан изсумтя раздразнено и рязко се обърна, за да тръгне в посоката, от която бе дошъл. За негово удоволствие, действията му свариха джуджето напълно неподготвено. Спътникът му обаче не си даде труда да го настигне. Вместо това, той спря и се загледа натъжено към смрачаващите се земи на елфите.

Още по-раздразнен, Дънкан понечи да продължи по пътя си без него, но все пак спря, за да даде възможност на джуджето да го догони. След като това не се случи, кралят на Торбардин въздъхна и се върна с наведена глава.

— В името на дългобрадия Реоркс, Карас — изръмжа той. — Какво има?

— Мисля, че трябва да се срещнете с Огнената Наковалня — произнесе бавно Карас, загледан към тъмнината на пурпурното небе. Някъде високо над тях вече премигваше първата ярка звезда.

— Нямам какво да му кажа — отсече Дънкан.

— Танът постъпва мъдро — изрече ритуалните думи високото джудже, ала с дълбока въздишка и сключило ръце зад гърба си.

Сдържаният гняв на Дънкан просто експлодира:

— Искаш да кажеш "танът е глупаво магаре"! — Той го ръгна с пръст в рамото. — Не съм ли прав?

Карас се извърна с усмивка, като поглаждаше леко копринените плитчици на брадата си. Светлината на факлите по стените се отразяваше в гъстите му къдрави кичури. Вече се канеше да отвърне нещо, когато думите му бяха заглушени от трополене на ботуши, викове и трясъка на секири, срещнали стомана: смяната на стражата. Капитаните крещяха команди, а мъжете заемаха местата си, докато други сдаваха. Загледан в ставащото, Карас направи дълга пауза, която сякаш целеше да подчертае думите му и най-сетне каза простичко:

— Смятам, че вместо това, трябва да се вслушате в онова, което той има да ви каже, тан Дънкан... Говори се, че нарочно подтиквате братовчедите ни към война...

— Аз! — изрева яростно кралят. — Аз да ги подтиквам към война? Те са тези, които започнаха всичко. Шъпнаха като орди плъхове изпод хълмовете си! А не забравяй, че те са напуснали тези планини. Никой не ги е задължавал да го правят, нали? Само че не, толкова са горди, че... — Той продължи да крещи, като пръскаше навсякъде слюнка, изреждайки дълъг списък от потвърдени и напълно измислени обвинения.

Карас търпеливо изчака тирадата му да свърши. Сетне каза:

— Нищо няма да ви струва, ако ги изслушате. А в дългосрочен план дори можем да спечелим. Помнете, че сега върху нас са се спрели и други очи, които не изпускат и най-дребните ни грешки.

Дънкан изръмжа, но предпочете да замълчи и да обмисли казаното от високото джудже. Независимо, че обвиняваше Карас, че го смята за глупав, кралят на Торбардин не беше никак глупав. Нито пък Карас го мислеше за такъв, дори напротив. Един от седмината танове, управляващи седемте джуджешки клана в кралството, Дънкан умело бе успял да обедини всички джуджета и за пръв път от векове насам да подсигури на Торбардин истински крал. Даже от клана Дюлър, макар и с нежелание, го признаваха за лидер.

Дюлър, или мрачните джуджета, живееха дълбоко под земята, в слабо осветени, нечисти пещери, в които дори планинските джуджета на Торбардин, въпреки че прекарваха по-голямата част от живота си в недрата на земята, не смееха да влизат твърде често. Преди много време след потомците на този клан се бе появила жилката на безумието, която и бе предопределила отношението на останалите към тях. След векове на кръвосмешения, наложени им от принудителната изолация, безумието сред тях бе силно изразено и онези, които се смятаха за нормални, бяха вечно навъсени и озлобени срещу всички и всеки.

Разбира се, от тях имаше несъмнена полза. Пламваха бързо като горски пожар и бяха свирепи убийци, намиращи удоволствие в самото убийство. Някои твърдяха, че са едно от най-ценните допълнения към армията на Торбардин. Дънкан се отнасяше с тях повече от добре поради същата причина, а и защото така или иначе в сърцето му нямаше място за несправедливост или зло. Но и не беше дотам глупав, че да остави гърба си незащитен.

Ето защо сега не можеше да не обмисли добре казаното от Карас: "Върху нас са се спрели и други очи." Достатъчно истина имаше в тези думи. Той отново се загледа, но вече загрижено, на запад. Беше сигурен, че елфите не искаха неприятности. Независимо от това, ако в тях се появеше подозрение, че джуджетата замислят нещо, вероятно щяха да вземат бързи и безмилостни мерки, за да пресекат войната още в зародиш.

. До ушите му бяха достигнали слухове, че войнолюбивите хора от равнините на Абанасиния обмислят съюз с джуджетата от хълмовете, които им бяха позволили да лагеруват на тяхна територия. Всъщност, доколкото му беше известно, този съюз отдавна вече трябваше да е факт. Разговорът с Огнената Наковалня можеше най-малкото да го потвърди със сигурност.

Пък и имаше друго. Други, далеч по-мрачни слухове за армия, спускаща се от подивелите соламнийски земи, предвождана от магьосник с черни дрехи...

— Е, добре! — изръмжа той. — Отново печелиш, Карас. Предай на джуджето от хълмовете, че ще се срещна с него в Залата на тановете при застъпването на следващата стража. Виж дали ще можеш да осигуриш присъствието на представители и на другите танове. Ще постъпя така, както ме съветваш.

Карас се поклони с усмивка, при което почти докосна с брада върховете на ботушите си. Дънкан му кимна грубо и се отдалечи тромаво. Джуджетата по бойниците също се покланяха, когато ги подминаваше, но почти незабавно отново насочваха вниманието си към задълженията, които изпълняваха. Това никога нямаше да се промени: джуджетата бяха лоялни преди всичко на своя клан и чак след това на който и да било друг. Макар до един да уважаваха Дънкан, със сигурност никой не благоговееше пред него и това му бе до болка известно. Всекидневно му се налагаше да се бори със зъби и нокти, за да задържи поне онова, което вече бе постигнал.

Разговорите на стражите, прекъсвани при преминаването му, мигом биваха подновявани. Те знаеха, че се задава война и до известна степен дори я приветстваха. Вслушан в дълбоките им гласове и разказите им за битки и безмилостни кланета, Карас още веднъж въздъхна натъжено.

Той пое в противоположна посока, за да намери делегацията от хълмисти джуджета. Сърцето му бе натежало поне колкото бойния чук, който носеше, а това беше тежък чук — малко джуджета можеха да се похвалят, че дори ще успеят да го повдигнат. Карас също знаеше, че се задава война. Чувстваше се по същия начин, както се бе чувствал някога в Тарсис като младеж, застанал на брега и загледан с удивление към гигантските разбиващи се вълни. Войната сега му изглеждаше точно по същия начин — също толкова неизбежна, колкото и морските вълни. Независимо от страховете си обаче, той бе решен да направи всичко възможно, за да я предотврати.

Не криеше, а и не искаше да крие от когото и да било, че мрази войната и аргументите му срещу нея нерядко бяха изключително остри. Мнозина сред джуджетата намираха това за странно, понеже бе известно, че Карас е всепризнатият герой на своята раса. Още като съвсем младо джудже, в дните преди Катастрофата, когато по вина на Царя-жрец в Истар се бе разгоряла Голямата война срещу гоблините, той бе сред онези, които се сражаваха в първите редици срещу легионите от великани и гоблини.

В онези времена народите все още поддържаха доверието помежду си. Като съюзници на рицарите, джуджетата се бяха отзовали на помощ, за да отблъснат гоблините от земите им в Соламния. Карас не можеше да отрече, че по време на тези незабравими сражения дълбоко се бе впечатлил от Кодекса на честта, който спазваха рицарите. А рицарите от своя страна не бяха скрили, че са впечатлени от уменията му на войн.

По-висок и по-силен от който и да е друг от своя народ, Карас притежаваше огромен боен чук. Беше го изработил съвсем сам — или както гласеше легендата, с помощта на бог Реоркс — и неведнъж бе удържал положението на бойното поле, докато джуджетата под негово командване успеят да се прегрупират и да поемат в поредната атака срещу врага.

Заради проявената храброст, рицарите го бяха нарекли "Карас", което на техния език означаваше "рицар". Това бе най-високо отличие, което можеха да дадат на някой извън своите кръгове.

А когато Карас се завърна у дома, откри, че славата му е нараснала и сред джуджетата.

За всички беше ясно, че стига да бе пожелал, можеше да се превърне в неоспорим предводител и дори крал, ала той нямаше подобни амбиции. Освен всичко друго, той винаги бе подкрепял с всички усилия Дънкан и много бяха на мнение, че настоящият крал на Торбардин дължеше издигането си в своя клан до голяма степен на високото джудже. Дори тези слухове обаче не можеха да отровят взаимоотношенията помежду им. Старият крал и младият герой се превърнаха в първи приятели. Допълваха се взаимно — непоклатимата като скала практичност на Дънкан срещу вечния идеализъм на Карас.

Сетне дойде Катастрофата. В тези първи, ужасни години, последвали разцепването на земята, храбростта на Карас нерядко бе блестяла с примера си за обкръжения от всички страни народ на джуджетата. Тъкмо неговата реч бе обединила тановете и ги бе накарала да провъзгласят Дънкан за крал. А кланът Дюлър му имаше доверие повече отколкото на всеки друг. Ето как, обединени по този начин, джуджетата бяха успели да оцелеят и дори да заякнат всред всеобщата разруха.

Колкото до Карас, той бе в разцвета си. Вече се бе женил веднъж, ала съпругата му беше изчезнала по време на Катастрофата, а когато джуджетата се женят, те се женят до живот. Никога нямаше да има синове, които да продължат името му. Загледан в онова, което се случваше със света, Карас бе почти благодарен за този факт.

— Регър Огнената Наковалня от страна на хълмистите джуджета и придружители!

Вестителят произнесе името, като удари тежко с края на церемониалното си копие в гранитния под. Хълмистите джуджета влязоха и се насочиха с гордо вдигнати глави към трона на Дънкан, разположен в пещерата, която сега се наричаше Залата на тановете в крепостта Пакс Таркас. Зад него, настанени в набързо примъкнатите специално заради събитието кресла, седяха шестимата представители на останалите кланове в качеството си на свидетели на своите танове. Правомощията им бяха точно такива — единствено на свидетели, доколкото бяха в състояние на война и взимането на решения лежеше в ръцете на Дънкан (или поне онази част от тях, която той можеше да заяви открито и да отстоява).

Свидетелите бяха просто капитани на подразделения. По този начин армията на джуджетата се състоеше от съвкупност от кланове, като всеки клан на свой ред запазваше собствените си особености и собствените си водачи. Естествено, разприте помежду им съвсем не бяха рядкост. Съществуваха кръвни вражди, продължаващи поколения наред. Дънкан правеше всичко възможно да тушира различията, ала понякога напрежението стигаше връхната си точка и запращаше похлупака на врящия казан от неразбирателства до самите небеса.

Разбира се, сега, изправени срещу общ враг, клановете временно бяха сключили примирие. Дори Аргът, представителят на Дюлър, джудже с неумито лице и дрипави дрехи, което носеше брадата си сплетена в съответствие с варварските обичаи и което по време на предварителното заседание се бе забавлявало подхвърляйки собствения си нож, сега бе потънало в мълчание и не прекъсваше церемонията с обичайното си презрително сумтене.

В добавка към капитаните се бе присъединило и джудже на име Хайгъг, което представляваше корпуса на блатните джуджета и чието присъствие бе узаконено единствено от учтивост. Думата "гъг" на техния език означаваше "редник", следователно Хайгъг бе "главен редник", чин, смятан за смехотворен навред из джуджешката армия. Независимо от всичко, тактът на Дънкан бе високо оценен от блатните джуджета и Хайгъг се почиташе от повечето от войните си като някакво рядко срещано чудо. Нещо повече, кралят се отнасяше към него с неизменна вежливост и по този начин бе спечелил доживотната му лоялност. Макар мнозина да смятаха присъствието на Хайгъг по-скоро за пречка, политикът в краля не се уморяваше да повтаря, че човек никога не знае кога подобни дреболии биха се отплатили подобаващо.

Така че редникът също присъстваше, въпреки че почти не го забелязваха. Бяха го настанили в един от по-тъмните ъгли с нареждането да седи мирен и да мълчи — инструкции, които той спазваше дословно. Всъщност дори се наложи след два дни някой да надникне в залата и да се разпореди да го изнесат оттам.

— Джуджетата са си джуджета — говореха сред по-голямата част от населението на Крин, когато станеше дума за различията между джуджетата от хълмовете и техните планински събратя.

Ала наистина имаше такива различия — огромни различия, поне в съзнанието на самите джуджета, макар и едва забележими за предубеденото око на страничния наблюдател. Все пак бе достатъчно странно — нещо, което нито елфите, нито джуджетата биха признали, — че хълмистите джуджета бяха напуснали древния Торбардин поради същата причина, поради която елфите от Квалинести бяха напуснали родината си Силванести.

В Торбардин животът следваше неизменни, строго установени правила. Всеки знаеше своето място в собствения си клан. Смесените бракове бяха нещо нечувано, а лоялността към клана бе невидимата връзка, която определяше жизнения път на всяко джудже. Контактите с външния свят бяха нежелателни, а за особено ужасяващо наказание се смяташе да бъдеш прокуден в изгнание; дори екзекуцията беше далеч по-милостива форма на превъзпитание. Представата на джуджетата за идеален живот бе да се родиш, израснеш и умреш, без да ти се налага дори да си подадеш носа извън портите на Торбардин.

За нещастие сега — или поне в миналото — това бе просто една неизпълнима мечта. Принудени да водят непрестанни войни, за да отбраняват земите си, джуджетата често влизаха в досег с външния свят. А ако нямаше война, винаги се намираха такива, които да платят добре за уменията им в строителството. Красивият Палантас, например, бе издигнат благодарение на усилията на истинска армия от вещи в занаята джуджета. Същото важеше и за много други градове на Крин. Ето как постепенно се бе обособила прослойка от често пътуващи, свободолюбиви и независими джуджета, които си позволяваха да говорят за смесени бракове и безсрамна търговия с хора и елфи. Тези смутители на вековния ред всъщност дори повдигаха въпроса за живот на открито. И — най-отвратителното от всичко — изразяваха на висок глас предположението си, че в живота може да съществуват и други радости, освен безрезервното обожание на камъка.

Това, разбира се, бе смятано от най-праволинейните представители на Торбардин за директна заплаха срещу обществото на джуджетата. И разривът не закъсня. Независимите бяха принудени да напуснат дома на предците си и да потърсят нов. Не всичко бе станало по напълно мирен начин; бяха се разменили не едно и две сурови обвинения, бяха подхванати кръвни вражди, продължили с векове. Заселилите се сред хълмовете — макар и да не бяха търсили точно такъв начин на живот — поне можеха да се радват на жадуваната свобода. Женеха се за когото си поискат, пътуваха където и когато желаеха и безнаказано печелеха свои собствени пари. Онези, които бяха предпочели да останат пък, се организираха дори още по-строго, ако това изобщо бе възможно.

Двете джуджета, застанали лице в лице в този момент, мислеха за изминатия път и вероятно в съзнанието им се прокрадваше разбирането, че е настъпил исторически миг — двете страни на един и същи конфликт за пръв път от стотици години се срещаха съзнателно и възможно най-миролюбиво.

Регър Огнената Наковалня бе по-възрастният от двамата, висш представител на силния клан на хълмистите джуджета. Въпреки че сигурно отдавна бе наближило две хилядния ден от дадения му Дар на Живота, старото джудже бе все така силно и изпълнено с енергия. Произлизаше от клан с дълга история. Същото обаче не можеше да се каже за синовете му, чиято майка бе умряла от слабо сърце. Болестта се бе предала и на тях, а Регър бе доживял да погребе най-големия, като напоследък с безпокойство забелязваше и в другото си момче — млад седемдесет и пет годишен мъж, който току-що се бе оженил, същите симптоми на ранна смърт.

Облечен в животински кожи, наглед също толкова изостанал (може би по-чист), колкото дюлъра, Регър стоеше стъпил здраво, втренчен в Дънкан изпод вежди, които бяха толкова гъсти, че много джуджета си задаваха въпроса как не му пречеха да вижда. Косата му бе стоманеносива, поддържана по маниера на хълмистите джуджета: сплетена, добре почистена и затъкната в колана. Представляваше наистина завладяваща гледка, още повече, че бе заобиколен от представителите на клана си, облечени по сходен начин.

Крал Дънкан отвърна на втренчения взор на Регър с добре отработено безочие. Тези особени състезания по взиране бяха типични за традициите на джуджетата и можеха да продължат неопределено дълго време. Бяха известни случаи, при които двете страни се взирали толкова дълго една в друга, че краят бил слаган от припадъци от изтощение и обезводняване. Те можеха да бъдат прекъснати единствено от независима страна. Дънкан мрачно поглади собствената си копринена брада и лекичко изсумтя с презрение. Регър почервеня от гняв.

Шестимата представители на клановете стоически стояха в креслата си, подготвени за дълго чакане. За всеобщо раздразнение дюлърът продължи да си подхвърля ножа. Ситуацията изглеждаше като една от онези, при които Торбардин се сгромолясва от старост над главите им преди някой да е проговорил. Най-сетне Карас въздъхна примирено и пристъпи в пространството между Регър и Дънкан. По този начин мислената линия на погледите им се наруши и всяка от страните можеше да сведе очи без да загуби достойнство.

Карас се поклони на краля, след което повтори поклона си по посока на хълмистото джудже. Чак след това войнът се оттегли. Двамата представители вече можеха да започнат разговора на равни начала, макар несъмнено всеки от тях да имаше собствена представа за това колко равни бяха помежду си.

— Осигурих ти публика, Регър Огнената Наковалня — обади се пръв Дънкан с любезност, която между джуджетата никога не продължаваше особено дълго. — Готови сме да чуем кое води нашите роднини обратно към кралството, което напуснаха толкова отдавна.

— Добър ден бе онзи, в който отърсихме прахта на прогнилата гробница от краката си — изръмжа Регър. — За да живеем под небето като честни мъже, вместо да лазим под камъните като влечуги.

Хълмистото джудже поглади сплетената си брада, Дънкан също. Двамата се измериха преценяващо. Придружителите на Регър заклатиха глави, уверени, че техният водач се е справил добре при първия сблъсък с думи.

— Защо честни мъже като вас биха се върнали обратно в прогнилата гробница, както наричаш владенията на дедите си? Дали пък между временно не сте се превърнали в осквернители на гробове? — изстреля Дънкан, като се облегна доволно назад.

Беше ред на шестте джуджета зад гърба да се размърдат, доволни от отбелязаната точка.

Регър пламна:

—Нима мъжът, който отива да получи обратно откраднатото от него, е крадец? — попита настоятелно.

— За съжаление не мога да открия смисъл във въпроса ти — парира с лекота кралят на Торбардин. — Трудно ми е да повярвам, че притежавате нещо, което някой би искал да открадне. Говори се, че дори кендерите избягват да навлизат в земите ви.

Планинските джуджета се хванаха за стомасите и се затресоха от смях, докато хълмистите им събратя буквално излизаха от кожите си от ярост. Обидата беше кръвна. Карас въздъхна.

— Ще ви кажа нещо за кражбата! — изръмжа Регър, чиято брада трепереше от гняв. — Договори, ето какво крадете от нас! Подбивате цените и работите на загуба, само за да ни вземете хляба от устата! Нападате селата ни! Крадете житото и добитъка ни! Чухме историите за богатствата, които сте натрупали и сме тук, за да поискаме онова, което е наше. Ни повече, ни по-малко!

— Лъжи! — изрева Дънкан и скочи на крака. — От начало до край! Онова, което сме струпали под планините, е наше! Изработили сме си го с честен труд и пот на челата! А ето ви и вас, идвате като някакви разглезени деца с празни стомаси и се оплаквате, че сме ви взели нещо, без да си признавате, че когато е трябвало да работите, сте пирували! — Той направи обиден знак. — Та вие дори приличате на просяци!

— Просяци? — ревна на свой ред Регър с потъмняло лице. — В името на брадата на Реоркс, не! Дори и да умирах от глад, пак нямаше да приема от теб и коричка хляб! Ще отречеш ли, че се подготвяте за война под носа ни! Ще отречете ли, че настроихте елфите срещу нас и така провалихте търговията ни с тях! Просяци! В името на Реоркс и ковачницата му, и чука му, ще се върнем тук, но като завоеватели! Ще се вземем онова, което ни се пада по право и ще ви научим на малко уважение!

— Е, добре, какво чакате? Подсмърчащи пъзльовци! — изсумтя Дънкан. — Криете се зад полите на един черноризец и бляскавите щитове на хората и безмерната им алчност! Бъди сигурен, че преди кракът ти да стъпи тук, ще ви намушкат в гърба и ще оберат труповете ви!

— Кой ми говори за обиране на трупове! — подигра се Регър. — Та вие обирате нашите от години!

Шестимата капитани скочиха на крака. В същото време ескортът на хълмистото джудже се бе наежил, готов за отговор. Над всичко се разнесе пронизителния, смразяващ кръвта кикот на дюлъра, а Хайгъг вече се привеждаше в ъгъла си с широко отворена уста.

Ако Карас не се бе втурнал между двете наежени страни, войната може би щеше да започне още там и в същия момент. Високото джудже ги разблъска и ги принуди да отстъпят. И макар вече да не съществуваше непосредствена опасност от кръвопролитие, спорещите продължаваха да си подхвърлят обиди и подигравателни забележки. След няколко по-остри погледа от страна на Карас джуджетата най-сетне потънаха в мрачно, навъсено мълчание.

Той заговори сърдито:

— Преди много време се помолих на бог да ми даде сили, за да се боря срещу несправедливостите и злото, които шестват по света. Реоркс отвърна на молитвите ми, като ми позволи да използвам наковалнята му. На същата тази наковалня аз направих своя чук. Оттогава този чук блести на всяко бойно поле, където си е заслужавало да защитавам родината и народа си. Да не би днес, ти, моят крал, да изискваш от мен да обърна оръжие срещу роднините си? А вие, моите роднини, ще заплашите ли мен и родината ми с война? Натам ли водят думите ви — искате да ме принудите да използвам този чук срещу собствената си кръв?

Никой не искаше да отговори. И двете страни се наблюдаваха заплашително изпод вежди, макар да изглеждаха позасрамени от сърцатата реч на Карас. Имаше само двамина от тях, които я изслушаха, без да помръднат. И двамата бяха възрастни, и двамата много отдавна бяха изгубили илюзиите си за света и знаеха, че зейналата празнина вече не може да бъде запълнена с думи. Все пак някой трябваше да направи необходимия жест:

— Ето моето предложение, Дънкан, кралю на Торбардин — произнесе Регър, като дишаше тежко. — Изтегли хората си от укреплението. Позволете на нас и на нашите съюзници да навлезем в Пакс Таркас и обкръжаващите го земи. Дайте ни половината от съкровищата под планината — половината, която ни се пада по право — и позволете на онези от нас, които биха желали, да потърсят убежище в планината пред злото, което напира насам. Убедете елфите да вдигнат търговските възбрани и разделете каменоделските договори по равно и за двете страни... В замяна ще облагородим нивите около Торбардин и ще ви продадем реколтата си на по-ниски цени, отколкото би ви струвало да я отгледате под земята. Също така ще ви помогнем да защитите границите си и самата планина, ако възникне такава необходимост.

Карас погледна умолително своя владетел. В очите му се четеше молба да обмисли или поне да се спазари за поставените условия. Ала Дънкан вече бе отишъл твърде далече в гнева си:

— Вън! — изръмжа той. — Върнете се при вашия черноризец! Върнете се при вашите приятели, хората! Да видим тогава дали магьосникът ви е достатъчно могъщ, та да издуха стените на крепостта или да изкорени планината ни! Да видим колко дълго ще ви останат верни хората, щом северният вятър задуха покрай лагерните огньове и по снега закапе алена кръв!

Регър хвърли последен поглед на Дънкан. В очите му се таеше такава враждебност и толкова силна омраза, че ако можеше, вероятно би съборил краля по гръб. Сетне хълмистото джудже се завъртя на пети и даде знак на придружителите си да го последват. Групата им бързо прекоси Залата на тановете, за да се насочи към портите на Пакс Таркас.

Разказите за случилото се щяха да се разпространят бързо. По времето, когато хълмистите джуджета се бяха подготвили да отпътуват, бойниците на укреплението вече бяха претъпкани от техните планински събратя, които крещяха и дюдюкаха подигравки към тях. Регър и ескорта му препуснаха диво, без да си дадат труд дори да ги погледнат.

В същия момент Карас бе останал съвсем сам със своя крал в Залата на тановете (и напълно забравения Хайгъг). Шестимата свидетели бяха побързали да се завърнат при клановете си и да докладват за събитията. Още същата вечер навред из Торбардин бъчвите с пиво или силна джуджешка ракия, щяха да се пробият, за да сложат начало на празненствата. Вече се чуваше как из каменните зали на крепостта, символ на мира, отекват първите песни и груби смехове.

— Защо поне не опитахте да се пазарите, благородни? — попита тъжно Карас.

Дънкан, чийто гняв очевидно бе напълно отшумял, погледна високото джудже и поклати глава. Беше в пълното си право да откаже да отговори на толкова фамилиарен въпрос. И наистина, никой освен Карас дори не би си помислил да поставя под съмнение решенията, които взимаше.

— Карас — той постави нежно ръка на рамото на приятеля си. — Кажи ми само едно: има ли скрити съкровища под планините? Ограбвали ли сме нашите роднини? Въобще нападали ли сме техните земи или земите на хората, щом стана дума за това? Има ли нещо вярно в обвиненията им?

— Не — отвърна твърдо Карас, като го погледна в очите. Дънкан въздъхна:

— Сам видя колко оскъдна беше реколтата тази година. И знаеш, че с малкото пари в хазната възнамеряваме някак да изкараме идващата зима.

— Защо не им го казахте? — настоя високото джудже. — Защо не им разкрихте истината? Та те са наши роднини, щяха да ви разберат!

Кралят се усмихна тъжно и уморено.

— Така е, те не са чудовища. Но за съжаление са започнали да разсъждават като деца. — Той вдигна рамене. — Е, можем да им кажем истината, дори да им позволим да се уверят в нея със собствените си очи. Но пак няма да ни повярват. Няма да повярват нито на нас, нито на онова, което видят. Защо ли? Защото искат да вярват в противното!

Карас се намръщи, ала Дънкан продължи търпеливо:

— Те се нуждаят от вярата си, стари друже. По-лошо, налага им се да вярват, защото това е единствената им надежда за оцеляване. Нямат нищо, нищо друго, освен надеждата. Ето защо са готови дори да се сражават заради нея. Разбирам ги много добре... — очите на краля се замъглиха и Карас с изумление осъзна, че всичко е било преструвка, че гневът му е бил просто фасада на истинските чувства.

— Сега вече ще могат да се върнат при своите гладни жени и деца и да кажат: "Ще се бием срещу потисниците! А когато победим, стомасите ви отново ще бъдат пълни." Това ще им помогне поне за миг да забравят нещастието.

Лицето на Карас се бе изкривило от вътрешни терзания:

— Нужно ли е да се стига толкова далеч? Можем да споделим с тях онова, което...

— Приятелю — прекъсна го меко Дънкан. — В името на бойния чук на Реоркс, кълна ти се, че ако склоня на исканията им, всички ще измрем. Цялата ни раса просто ще престане да съществува.

Високото джудже се втренчи в него.

— Толкова ли е зле? — попита той. Кралят кимна.

— Точно така. Досега знаеха само малцина. Водачите на клановете, а сега и ти. И те заклевам да запазиш мълчание. Реколтата се оказа пълен провал. Хазната е почти изпразнена, а сега ще трябва да помислим и как да плащаме за войната, която се задава. През зимата ще бъдем принудени да въведем порциони дори за собствените си хора. Изчислихме, че с онова, което имаме, едва ще изкараме до пролетта. А ако добавим още стотици гладни гърла... — той поклати глава.

Карас просто стоеше, потънал в размисъл. Сетне вдигна глава. В потъмнелите му очи имаше странен блясък:

— Ако това е вярно, нека да бъде така. По-добре да измрем от глад, отколкото да се избиваме един друг! — каза непреклонно.

— Благородни думи, приятелю — съгласи се Дънкан. През цялата зала вече отекваше тътенът на барабани и бойни напеви, по-стари от стените на Пакс Таркас, по-стари дори от костите на света. — И все пак не можеш да ядеш благородството си, Карас. Не можеш нито да го пиеш, нито да увиеш краката си в него или да го гориш в огнището си и да го даваш на изгладнелите деца.

— А какво тогава очаква онези деца, чийто баща ще замине и никога повече няма да се върне? — попита твърдо високото джудже.

Едната вежда на краля се повдигна учудено.

— Какво ли? Ще плачат в продължение на месец — отвърна простичко. — А после ще изядат неговия порцион. И баща им няма да има нищо против.

С тези думи той остави Карас и напусна залата, за да нагледа още веднъж положението на бойниците.

Докато Дънкан се съвещаваше с Карас в Залата на тановете, Регър Огнената Наковалня и неговите придружители вече се отдалечаваха от крепостта Пакс Таркас, яхнали рунтавите си понита. Виковете и подигравките все още звучаха в ушите им.

Старото джудже не продума в продължение на часове, додето двете огромни кули най-сетне се скриха зад гърба им. Когато се озоваха на някакъв кръстопът, Регър дръпна юздите на кончето си и се обърна към най-младия от ескорта с мрачен, безизразен глас:

— Дарън Железният Юмрук, оттук ще продължиш сам. На север — възрастното джудже извади окъсана кожена кесия. Извади от нея последната си златна монета. В продължение на няколко безкрайни мига той се взира в нея, след което я пусна в дланта на младежа: — Ето. Използвай я, за да прекосиш Новото море. Намери този Фистандантилус и му кажи... кажи му... — Той замълча, осъзнал грандиозността на постъпката си. Нямаше друг избор. — Кажи му, че когато се добере дотук, ще го очаква армия, готова да се сражава в негово име.

Армията на Фистандантилус.

Глава 2

Нощта над земите на Соламния бе мрачна и студена. Звездите блещукаха изцъклено върху тъмното небе. Съзвездията Платинен дракон Паладин, Такхизис Царицата на Мрака, продължаваха безкрайния си цикъл около Везните на Гилиан. Щяха да изминат поне двеста години, преди боговете и хората да решат по-нататъшната съдба на света, за да могат тези съзвездия да изчезнат от мястото си на небето.

Засега всички се наблюдаваха внимателно.

Ако някой от боговете си дадеше труд да погледне надолу, вероятно щеше да бъде изумен от смешните опити на човечеството да имитира божественото им великолепие. В равнините на Соламния, близо до предпланинския крепостен град Гарнет, обширните пасбища бяха осеяни с хиляди огньове, осветяващи земята така, както звездите огряваха небето.

Пламъците се отразяваха в щитове и излъскани до блясък нагръдници, танцуваха по остриетата на мечове и върховете на копия. Огньовете осветяваха с топлината си лица, изпълнени с надежда и новооткрита гордост и горяха в мрачните очи на мъжете, жените и безгрижно играещите деца, които следваха армията по пътя ѝ на юг.

Около същите тези огньове бяха насядали хора, залисани в разговори, смехове, хранене и работа над оръжията си. Нощният въздух бе изпълнен с шеги, клетви и опашати истории. Тук-там се разнасяха стенания, докато войните разкършваха рамене, изтръпнали от непривичните упражнения през деня. Ръцете, навикнали да държат мотика — загрубели и твърди като челик, сега бяха покрити с мехури от дръжката на копието или меча, нещо което се приемаше с добронамерено вдигане на рамене. Най-малката награда за тези хора бе, че можеха доволно да наблюдават игрите на децата си около огъня — ако не с напълнени стомаси, то поне без да са гладни. Сега тези мъже можеха да погледнат жените си с гордост и за пръв път от години, всички чувстваха, че имат някаква цел, някакъв смисъл в живота.

Немалко осъзнаваха, че целта вероятно бе равносилна на смърт, ала това с нищо не можеше да промени намерението им да останат докрай с армията.

"В края на краищата — каза си Гарик, докато другият постови идваше да го смени, — смъртта ще застигне всички ни, рано или късно. По-добре е за един мъж да я срещне под слънцето, с меч в ръка, наместо да я очаква със свито сърце в нощта или да се бои, че ще го навести под образа на болест или недохранване."

Младежът побърза да се върне при огъня и да се наметне с одеяло, след което без да се бави изгълта купа топла заешка яхния.

Когато се нахрани, той стана и пое през лагера, като отклоняваше с дружеско махване не една и две покани да се присъедини към компанията на приятелите си. Малцина отдаваха някакво значение на отминаването му, тъй като не само той бе решил да се скрие сред топлите сенки, изпълнени със сладки въздишки, тихо произнесени думи и весел смях.

Независимо, че доста жени в лагера с радост биха прекарали нощта в компанията на младия благородник, Гарик имаше среща. Макар и не точно любовна. Съвсем скоро той се отдалечи доста от палатките и озовал се непосредствено до голям валчест камък на едно усамотено място, се загърна по-добре в наметалото си, седна на земята и зачака.

Не му се наложи да чака дълго.

— Гарик? — обади се един колеблив глас.

— Майкъл! — възкликна благородникът и се изправи. Двамата си стиснаха ръце, след което, обхванати от чувства, се прегърнаха.

— Не можах да повярвам на очите си, когато днес те видях да влизаш в лагера, братовчеде — продължи Гарик, уловил ръката на другия младеж, сякаш се страхуваше, че нещо в този момент може да ги раздели.

— Нито пък аз — отвърна новодошлият, без да може да овладее емоциите в одрезгавелия си от лека настинка глас. Той се закашля и седна на камъка, последван от Гарик.

В продължение на няколко минути двамата младежи помълчаха, като се стараеха да възвърнат суровите изражения на лицата си и да се престорят на обръгнали на всичко войни.

— Сметнах те за призрак — рече най-сетне Майкъл с изкуствен смях. — Чухме, че си мъртъв. — Гласът му отново му изневери и той пак се закашля. — Проклета влага — измърмори. — Човек лесно се разболява.

— Спасих се — отвърна тихо Гарик. — Ала баща ми, майка ми и сестра ми нямаха този късмет.

— Ан? — изтръгна се мъчителен въпрос от Майкъл.

— Отиде си бързо — продължи младият благородник. — Както и майка ми. Баща ми се беше погрижил, преди тълпата да ги е достигнала. Били са толкова вбесени, че бяха поругали тялото му...

Силите му изневериха. Майкъл сложи ръка на рамото му:

— Баща ти беше благородник и по наследство, и по сърце. Умрял е като истински рицар, защитавал е дома и семейството си. Такава смърт е за предпочитане пред онази, която сполетя мнозина други — добави мрачно приятелят му. Гарик го изгледа проницателно. — Но какво се е случило с теб? Как успя да се изплъзнеш от тълпата? И къде беше през последната една година?

— Не им се изплъзнах — отговори с горчивина благородникът. — Пристигнах, когато всичко вече бе приключило. Не е от значение откъде се връщах — младежът се изчерви. — Просто трябваше да съм с тях, когато нещастието се случи. Трябваше да умра заедно със семейството си!

— Сигурен съм, че баща ти едва ли би искал да стане така — поклати глава Майкъл. — Трябвало е да оцелееш, за да запазиш името му.

Гарик се намръщи. В очите му се появи мрачен проблясък:

— Може би. Но оттогава не съм бил с жена. — Той разтърси глава. — Не можех да сторя нищо друго, освен да опожаря замъка... — Майкъл учудено вдигна вежди, ала младежът продължи, сякаш не го чуваше: —... за да не може тълпата да се добере и до него. Сега пепелта на семейството ми почива сред почернелите стени на дома, който е построил моят пра-прадядо. После препуснах и яздих безцелно в продължение на седмици. Най-сетне случаят ме събра с група мъже, много от които в същото положе-

ние като мен — прокудени от дома по силата на различни обстоятелства... Не ми задаваха въпроси и това ме устройваше. Интересуваше ги само, че мога да въртя меча. Реших да се присъединя към тях.

— Бандити? — попита Майкъл, като се стараеше да прикрие ужасената нотка във въпроса си.

Очевидно не бе успял. Очите на Гарик потъмняха още повече:

— Да, бандити — отвърна хладно той. — Шокиран ли си? Че един Соламнийски рицар се е самозабравил дотам, че да пренебрегне Кодекса на честта, че е станал бандит? Ще те попитам нещо, Майкъл: къде беше този Кодекс, когато убиха баща ми, твоят чичо? Къде е останала поне мъничко чест сред тази опустошена страна?

— Вероятно никъде — съгласи хе твърдо братовчед му. — Или само в сърцата ни.

Гарик потъна в мълчание. Сетне тялото му внезапно се разтърси от дълбоки ридания. Ръката на Майкъл стисна още по-здраво рамото му. После младежът внезапно положи усилия да се овладее и въздъхна дълбоко и скръбно:

— Не бях плакал, откакто ги открих — изрече с приглушен глас. — И да, братовчеде, прав си. Живеех сред отрепки и може би никога нямаше да изпълзя от вонящата яма на този живот, ако не се бе появил генералът...

— Онзи Карамон? Гарик кимна.

— Причакахме го, него и неговите спътници, в една ранна вечер. Тогава очите ми най-после се отвориха. Преди това бях обирал пътници, без да се замислям много за действията си. Понякога дори ми доставяше удоволствие да си казвам, че вдигам меча си над кучетата, които бяха посегнали на баща ми. Ала заедно с генерала пътуваха онази жена и чародеецът. Магьосникът беше болен. Когато го ударих, рухна като кукла. А жената — знаех много добре какво ще я сполети и само мисълта за това ме накара да се почувствам зле. Но страхът от водача ни беше по-голям — казваше се Стоманения Пръст. Истински звяр. Полувеликан...

Тогава генералът го предизвика на двубой. Същата вечер видях нещо, което отдавна не бях виждал. Истинско благородство. Човек, който рискуваше живота си, за да защити по-слабите. И той победи. — Младежът бе възвърнал поне отчасти хладнокръвието си. Докато продължаваше да говори, очите му блестяха от възхищение: — Вече знаех в какво се е превърнал животът ми. А когато Карамон ни попита дали искаме да пътуваме с тях, с готовност дадох съгласието си заедно с мнозина други. Нямаше значение дали и те щяха да тръгнат — бих го последвал независимо от всичко.

— А сега си част от личната му гвардия? — подхвърли с усмивка Майкъл.

Младият благородник кимна, изчервен от гордост:

— Казах му... казах му, че не съм по-различен от останалите — бях бандит и крадец. Но той само ме погледна така, сякаш виждаше до дъното на душата ми и ми отвърна, че всеки мъж трябва да върви в мрака, преди да види утрото. А когато това стане, най-добре да е готов за него.

— Странно — рече замислено братовчед му. — Какво ли е имал предвид?

— Мисля, че знам — отговори Гарик. Той погледна към голямата палатка на Карамон в средата на лагера. Коприненото знаме на върха ѝ плющеше като черна ивица на фона на звездната нощ и пушеците от огньовете. — Понякога се питам дали и той не върви по своя мрачен път. Често съм го виждал в очите му... — Той отново разтърси глава. После бързо добави: — Знаеш ли, че той и магьосникът са близнаци? — Очите на Майкъл се разшириха. Гарик кимна в знак на потвърждение. — Наистина странна обвързаност. Питам се дали все още има някаква обич помежду им.

— С един черноризец? — изсумтя събеседникът му. — Не ми се вярва! Странно е дори, че магьосникът пътува с армията. Чувал съм, че Черните роби умеят да яздят ветровете и да вдигат мъртъвци от гробовете, когато имат нужда от войска.

— Несъмнено има такива умения — съгласи се Гарик и хвърли бърз поглед към по-малката палатка до тази на Карамон. — Виждал съм го да използва магията си само веднъж, преди да се присъединим към тях, но съм сигурен, че е могъщ. Достатъчно ми е само да го погледна в очите, за да ми се обърне стомахът и кръвта ми да се превърне в чиста вода. Както ти казах обаче, когато за пръв път го срещнахме, той не се чувстваше добре. Нощ след нощ съм го чувал да кашля в палатката си, додето не остане без дъх. Неведнъж съм се питал как е възможно някой да живее с такава болка.

— Днес ми се стори съвсем добре.

— Здравето му се подобри значително. Така или иначе, изглежда полага големи грижи за себе си. Не прави нищо друго, освен по цял ден да чете книгите със заклинания от големите сандъци, които носим с нас. Но и той по свой собствен начин върви по мрачния си път... — Гарик объркано замълча. — Сякаш над него виси тъмен облак, който се сгъстява все повече със спускането ни на юг. Сънува ужасни кошмари. Често го чувам да издава писъци, толкова ужасни, че биха събудили и мъртвец.

Майкъл потрепери. После въздъхна тихо и също се загледа към палатката на Карамон.

— Не мога да кажа, че се присъединих без известни съмнения към армия, водена от черноризец. От всички живи и умрели магьосници, Фистандантилус е известен като най-могъщия. Дори днес, докато яздех насам, все още не бях напълно решен на тази стъпка. После си казах, че поне мога да опитам, докато не разбера със сигурност дали е истина, че армията ви отива на юг, за да помогне на потиснатите хора от Абанасиния в борбата им срещу джуджетата.

Той въздъхна повторно и несъзнателно посегна с ръка към лицето си, сякаш искаше да поглади дълги мустаци, но спря. Беше идеално избръснат. Древните символи на рицарския орден в тези опасни времена лесно можеха да вкарат човека в беля.

— Макар баща ми все още да е жив, Гарик — продължи младежът, — съдбата му бе не по-лека от тази на твоя. Управникът на крепостта Вингард ни даде избор. Можехме да останем в града и да умрем. Или да напуснем. Баща ми с радост би умрял. Аз също. Но трябваше да мислим не само за себе си. Вече не можехме да си позволим предишния лукс. Денят, когато трябваше да опаковаме малкото, което можехме да вземем, бе черен за всички ни. Погрижих се семейството ми да отседне в една запустяла къща в Тройтъл. Надявам се да изкарат някак си поне зимата. Майка ни е силна жена и често върши работата на мъжете, а по-малките ми братя са добри ловци.

— Баща ти? — попита внимателно Гарик, когато Майкъл замълча против волята си.

— В онзи ден сърцето му не издържа — отвърна просто братовчед му. — По цели седмици седи, загледан през прозореца с меч в скута си. Откакто напуснахме семейния дом, не е проговорил никому.

Майкъл стискаше юмруци от безсилие:

— Защо те лъжа, Гарик? Въобще не ме е грижа за потиснатите хора на Абанасиния! Дойдох заради съкровищата! Съкровищата под планините на джуджетата! Заради славата! За да видя отново светлина в очите му! Ако сега успеем, рицарите пак ще могат да вдигнат главите си, без да се срамуват! — Сега и неговите очи се спряха върху малката палатка до тази на генерала. Онази със знака на чародейците, онази, която всички в лагера по възможност най-старателно отбягваха. — Но каква слава ще е тази, ако ни води човек, известен като Мрачния? Старите рицари никога не биха избрали такъв път. Паладин...

— Паладин ни е забравил — отвърна с горчивина Гарик. — Сега трябва да разчитаме само на себе си. Не знам много за черноризците и честно казано дори не ме е грижа за този. Тук съм само заради един — генерала. Ако той ме отведе до богатство и слава, добре. Ако пък не — младежът въздъхна дълбоко. — Тогава най-сетне ще открия търсения покой. Желая същото и на него — добави едва чуто. След няколко секунди се изправи, сякаш за да се отърси от мрачните мисли. Майкъл последва примера му. — Трябва да поспя. Утре ще ставаме рано. Казват, че до една седмица потегляме... Е, братовчеде, какво решаваш? Ще останеш ли?

Майкъл го погледна. Сетне се обърна към палатката на Карамон и разноцветното знаме с изобразена звезда с девет лъча, което се вееше в мразовития въздух над нея. Загледа се и към палатката на магьосника. Чак тогава кимна. Гарик се усмихна широко. Двамата си стиснаха ръцете и тръгнаха към лагера.

— Исках да те питам — обади се шепнешком Майкъл. — Вярно ли е, че този Карамон държи при себе си вещица?

Глава 3

— Къде отиваш? — попита настоятелно Карамон. Застанал на прага на палатката си, той премигна няколко пъти, за да привикнат очите му с полумрака след ярката светлина на есенното слънце.

— Местя се — отвърна Кризания, докато внимателно полагаше бялата си роба на свещенослужител в отворения сандък до леглото.

— Вече сме говорили за това — измърмори тихо той и като хвърли един поглед към стражите отпред, спусна платнището на входа, за да не слушат разговора им.

Палатката на Карамон бе личната му гордост и радост. Беше принадлежала на някакъв богат рицар от Соламния и се бе оказала негово притежание под формата на подарък от двама млади мъже със сурови изражения, които — въпреки че според думите им я бяха "намерили" — се грижеха за нея с такова завидно умение и внимание, че навярно по-скоро биха позволили да им отрежат ръцете, отколкото да позволят да попадне у неправилния човек.

Ушита от материя, чийто произход едва ли някой можеше да установи със сигурност, палатката не пропускаше нито вятър, нито влага. Дъждовната вода просто се плъзгаше надолу по плата ѝ и според Рейстлин ефектът се дължеше на особената смес, с която го бяха импрегнирали. Беше достатъчно голяма и с лекота побираше не само леглото на Карамон, големите сандъци с карти, пари, скъпоценности, дрехи и снаряжение, които бяха взели със себе си от Кулата, но и леглото на Кризания, заедно със собствения ѝ сандък и лични принадлежности. Дори и при това положение трудно можеше да се каже, че вътрешността е претъпкана, независимо от честото присъствие на външни посетители.

Магьосникът бе решил да вземе за себе си същата, но далеч по-малка палатка, издигната непосредствено до тази на Карамон. Независимо от настоятелната покана на война, Рейстлин бе непреклонен и не отстъпил от решението си. Всъщност и двамата знаеха, че така е най-правилно, предвид обтегнатите отношения помежду им и нуждата от усамотение на магьосника. От друга страна, Кризания открито се бе възпротивила на заповедта да остане в жилището на генерала.

Карамон напразно бе опитал да я придума, че така е много по-добре за нея. Историите за "вещицата", странния медальон и чудодейното изцеление на огромния мъж, се разказваха и преразказваха с желание на всеки новодошъл в лагера. Младата жена напускаше рядко палатката, ала когато се налагаше да го стори, често я сподиряха мрачни погледи. Жените забързано грабваха бебетата си и ги притискаха до гърдите, а децата се пръскаха при приближаването ѝ със страх, който бе наполовина подигравателен и не по-малко истински.

— Знам какво ще кажеш сега — сви рамене тя, без да престава да сгъва дрехите си и да ги подрежда в сандъка. — Но не мога да се съглася с теб. Не. — Тя му даде знак да замълчи, забелязала, че се готви да ѝ възрази. — Вече ми омръзнаха историите ти за изгаряния на вещици! Не се съмнявам, че са съвсем достоверни, но до една са се случвали във времена, които са много по-различни от сегашните.

— Къде ще отидеш тогава? — попита Карамон. По лицето му изведнъж плъзна руменина: — В палатката на брат ми?

Ръцете на Кризания престанаха да се движат. Очите ѝ гледаха невиждащо. Лицето ѝ остана съвсем спокойно, но някак побледня още повече. Когато най-сетне отговори, гласът ѝ бе хладен и безизразен като мразовит зимен ден:

— Съществува още една малка палатка като тези. Ще живея там. Ако смяташ за необходимо, можеш да назначиш стража и пред нея.

— Кризания, съжалявам — произнесе с разкаян тон войнът и пристъпи към младата жена. Тя не го погледна. Той нежно улови раменете ѝ и я принуди да се обърне с лице към него. — Не... Не исках да кажа това. Моля те, прости ми. И, да, смятам, че наистина е необходимо да поставя охрана пред новото ти жилище! Само че нямам доверие на никой друг, освен на себе си. Но има нещо друго — дишането му се учести, а ръцете му едва забележимо затегнаха хватката си. — Обичам те. Не приличаш на никоя друга жена, която някога съм познавал. Не зная как се случи. В началото дори не те харесвах. Мислех, че си студена и надменна, и не се интересуваш от нищо друго, освен от религията си. Но когато те видях в лапите на онзи полувеликан, щом видях храбростта ти и си помислих какво... какво могат да ти причинят...

Войнът почувства как тя неволно потрепери, принудена да си припомни кошмарите, които все още я будеха нощем. Кризания объркано се опита да каже нещо, ала той забързано продължи:

— Виждал съм те с брат ми. По някакъв начин това ми напомня за самия мен. Такъв, какъвто бях някога. — Гласът му бе необикновено тъжен. — Виждам как се грижиш за него, толкова нежно и търпеливо.

Младата жена не направи опит да се освободи от ръцете му. Просто стоеше пред него, притиснала сгънатата бяла роба към гърдите си. Ясните ѝ сиви очи гледаха право в неговите.

— Това също е една от причините да искам да се махна оттук, Карамон — каза му тихо. — Отдавна усещам, че напоследък — сега тя най-сетне се изчерви — привързаността ти към мен расте. И макар да те познавам твърде добре, за да се страхувам, че би опитал нещо в разрез с желанието ми, чувствам, че не е правилно да спя под един покрив с теб.

— Кризания! — започна измъчено войнът с разтреперани ръце.

— Онова, което изпитваш към мен, не е любов, Карамон — произнесе нежно тя. — Самотен си. Тика ти липсва. Обичаш нея. Знам го, защото съм виждала очите ти, когато говориш за нея.

Лицето на огромния мъж бе помрачняло при споменаването на името на съпругата му.

— Какво знаеш ти за любовта? — попита внезапно и я освободи, за да се извърне встрани. — Вярно е, обичах Тика. Обичал съм много жени и се обзалагам, че тя също е обичала други мъже. — Карамон изнервено си пое дъх. Говореше лъжи и ясно го осъзнаваше. Но не можеше да се противопостави на нуждата да ги изрича. Само те му помагаха да се пребори с вината, която изпитваше от месеци насам. — Тика е жена като всички останали! — продължи уверено. — И е от плът и кръв, а не се самоиздига на пиедестал от лед!

— Какво знам аз за любовта? — повтори Кризания, забравила за студенината си, готова да се отдаде на внезапно избликналия гняв. — Ще ти кажа какво знам за любовта. Ще...

— Недей! — извика Карамон, който вече напълно бе изгубил контрол над себе си и сега я грабна отново в ръце. — Не казвай, че обичаш Рейстлин! Та той не заслужава любовта ти! Той те използва, също както използваше мен! А когато те употреби докрай, ще те захвърли без каквито и да е угризения!

— Пусни ме! — заповяда му младата жена с пламнали бузи и потъмнели очи.

— Не виждаш ли какво става? — продължи войнът. Той я разтърси. — Да не си сляпа!

— Простете, ако прекъсвам нещо — разнесе се нечий тих глас, — но пристигнаха спешни новини.

Лицето на Кризания внезапно изгуби цвета си също толкова бързо и пламна неудържимо. Карамон сепнато отпусна ръце. Жената мигом отстъпи и едва не се препъна в отворения сандък. Тя се отпусна на колене и скри лице зад дългата си черна коса. Остана коленичила до сандъка, като се преструваше, че подрежда нещо в него с разтреперани ръце.

Войнът намръщено и не по-малко изчервено се обърна, за да се изправи лице в лице със своя брат-близнак.

Рейстлин хладнокръвно отвърна на погледа му с подобните си на бездънни огледала очи. Изражението му бе също толкова безизразно, колкото и тонът, с който бе обявил присъствието си. Ала за миг — само в продължение на един мимолетен миг, Карамон бе съзрял нещо зад тази маска на незаинтересованост: изгаряща ревност, която му подейства почти физически. Моментът бе отлетял, оставяйки след себе си мъчителното съмнение за това дали въобще го е имало.

— Какви новини? — изръмжа войнът и прочисти гърлото си.

— Пристигнаха пратеници от юг — отвърна Рейстлин.

— И? — попита настоятелно Карамон в настъпилата пауза.

Магьосникът отметна качулката си и се приближи, без да сваля очи от тези на брат си. Изведнъж връзката и приликата помежду им станаха съвсем очевидни, а външното му спокойствие като че ли окончателно се разруши:

— Джуджетата от Торбардин се готвят за война! — изсъска той със свит юмрук.

Рейстлин бе изговорил последните думи с толкова зле прикрита ярост, че Карамон премигна от изненада, а Кризания загрижено вдигна глава и се обърна към тях.

Почувствал неудобство, войнът отмести поглед от втренчения взор на своя брат и се обърна към масата, където се престори, че разглежда някакви карти. Той вдигна рамене:

— Какво друго очакваш? В края на краищата, идеята беше твоя. Пък и всички тези приказки за скрити богатства. .. Изобщо не криехме накъде сме тръгнали и какво възнамеряваме да предприемем. В момента призивът да възвърнем отнетото се е превърнал във всенароден зов: "Присъединете се към армията на Фистандантилус и нападнете планините!"

Беше произнесъл първото, което му бе дошло наум, ала ефектът надхвърли и най-смелите му очаквания. Магьосникът сякаш побесня. Опита се да отговори нещо, ала устата му отказа да се подчини. Очите му пламтяха от гняв. Той направи още една крачка към брат си със свит юмрук.

Кризания скочи на крака. Разтревоженият Карамон отстъпи с ръка върху дръжката на меча. Съвсем бавно и с

очевидно усилие на волята, Рейстлин започна да идва на себе си. Той изруга и изхвърча от палатката, а гневът му бе така силен, че стражите отвън потрепериха от ужас, когато ги подмина.

Войнът просто стоеше на мястото си, неспособен да разбере защо магьосникът е реагирал по този начин. Кризания също не помръдваше. Известно време двамата мълчаха, додето виковете отвън не ги изтръгнаха от мислите им. Карамон поклати глава и се упъти към изхода. Вече почти излязъл, той се обърна наполовина, без да поглежда към нея:

— Ако войната наистина е започнала, няма да имам време да се тревожа за теб. Както вече казах, няма да бъдеш в пълна безопасност, ако обитаваш своя собствена палатка. Така че оставаш тук. Естествено, ще ти дам пълна свобода и спокойствие. Имаш честната ми дума.

С това той пристъпи навън и започна да разпитва стражите какво е разбунило духовете.

Изчервена до корените на косите си, Кризания не помръдна още няколко секунди, докато си възвърне самообладанието. Сетне и тя излезе навън. Хвърли един поглед към охраната и веднага разбра, че са чули всяка дума от проведения вътре разговор.

Без да им обръща внимание, тя се огледа и скоро откри изчезващата сред близките дървета черна роба. Върна се забързано, за да вземе наметката си и пое в същата посока.

Отдалечаването ѝ не остана незабелязано от Карамон. И макар да не бе видял, че Рейстлин тръгва натам, накъдето изчезваше и тя, имаше доста добра идея какво всъщност се случва. Понечи да я извика. Независимо, че не можеше да се сети за каквато и да е непосредствена опасност, времената бяха размирни и в боровата гора, покриваща по-голямата част от склоновете на планините Гарнет, вероятно се спотайваха не една или две неизречени заплахи, така че беше най-добре да не поема излишни рискове.

Вече се канеше да изрече високо името ѝ, когато забеляза, че двама от хората му се споглеждат с разбиране. Внезапно в съзнанието му изникна жалката картина на генерал, който вика името на омразна вещица като някакъв болен от любовни копнежи младеж и рязко затвори уста. Пък и в същия момент видя, че към него се приближаваха Гарик, следван от изнурено на вид джудже и висок, смугъл мъж, облечен в украсени с дрънкулки варварски кожи.

Осъзна, че вероятно това бяха пратениците, за които бе споменал брат му. Налагаше се да ги приеме. Погледна още веднъж към смълчаната гора. Кризания вече бе изчезнала. Обзе го някакво особено чувство за надвиснала опасност. Беше толкова силно, че успя да се въздържи да не се хвърли след нея още в същия миг с огромно усилие на волята. Всичките му инстинкти на войн крещяха да постъпи тъкмо по този начин. Чувстваше, че няма логично обяснение за страховете си, но поне знаеше, че са реални, а не измислени.

И все пак не можеше да тръгне да преследва някакво момиче и да остави емисарите да го чакат. Ако постъпеше по този начин, вероятно щеше да изгуби уважението на хората си завинаги. Разбира се, вместо това можеше да изпрати някой друг, но това щеше да го направи глупак в очите им. Ситуацията беше безизходна. Щом желанието ѝ бе такова, сега единствено Паладин можеше да се погрижи за нея. Като скърцаше със зъби от безсилие, Карамон се обърна, за да приветства пратениците и да ги въведе в палатката си.

Ала веднага щом ги бе настанил, веднага щом обмениха формалните безсмислени любезности, които се изискваха за подобни случаи, щом донесоха храната и разляха напитките, той се извини и незабелязано от никой излезе през задния вход...

Стъпки в пясъка, водят ме...

Вдигам очи и виждам ешафода, закачулената фигура с глава върху дръвника, закачулената фигура на палача, наточеното, блестящо под лъчите на пламтящото слънце острие на брадвата му.

Брадвата се спуска, отсечената глава на осъдения се търкаля по дъските на платформата, качулката ѝ се вдига...

— Моята глава! — прошепна трескаво Рейстлин, сплел разтреперани пръсти.

Палачът избухва в смях и също вдига качулката си...

— Моето лице! — произнесе вцепенено, чувствайки как го обливат топли и студени вълни.

Той стисна главата си в ръце. За кой ли път направи опит да прогони злите видения от сънищата си, да надвие нощните кошмари, които не го оставяха дори сутрин, които превръщаха в пепел всеки залък в устата му.

Ала напразно.

— Господарят на миналото и настоящето — сега собственият му смях звучеше горчиво и подигравателно. — Господар на нищото! При цялата тази власт съм в капан. В капан! Следвам неговите стъпки и зная, че всяка отминала секунда вече се е случвала! Виждам непознати лица, а съм сигурен, че съм ги виждал и преди! Чувам ехото на собствените си думи още преди да съм ги изрекъл! Това лице! — Рейстлин притисна ръце към бузите си. — Това лице! Неговото лице! Не моето! Кой съм аз? Собственият си палач!

Гласът му прерасна в писък. Обезумяло заби нокти в кожата си, сякаш лицето му бе маска, която можеше да откъсне направо от костта.

— Спри! Рейстлин, какво правиш? Моля те, престани!

Виковете едва достигаха до съзнанието му. Нечии силни, но внимателни ръце уловиха китките му. Забори се с тях. Сетне лудостта изчезна в мрака, а студените бездънни води на водовъртежа, който го задушаваше, се просмукаха в черните пясъци на пълното изтощение. Отново можеше да вижда, да чува, да възприема околния свят. Усещаше лицето си пламнало. Сведе очи и забеляза кръв по ноктите си.

— Рейстлин!

Беше Кризания. Стоеше над него и държеше ръцете му с изпълнени със загриженост очи.

— Добре съм — каза безизразно той. — Остави ме! Ала въпреки всичко, магьосникът въздъхна и сведе глава, все още ужасен от преживения кошмар.

— Не, не си — настоя тя и се зае нежно да почиства кръвта от дълбоките рани по лицето му. — Моля те, остави на мен — каза, когато той измърмори нещо неразбираемо. — Зная, че няма да ми позволиш да те излекувам, но наблизо има един бистър поток. Ела с мен, пийни малко вода. Някой трябва да се погрижи за теб.

Острите думи бяха на път да излетят от устните му. Той вдигна ръка, за да я отблъсне. Но изведнъж осъзна, че не иска тя да си тръгва. Чувстваше, че когато Кризания е наблизо, сънят се оттегля някъде надълбоко. А след ледените пръсти на смъртта топлината от докосването на човешки ръце бе успокояваща и изпълнена със сигурност.

Така че просто кимна с въздишка.

Пребледняла от тревога, младата жена му помогна да се изправи, като преметна ръката му през раменете си и го поведе към потока. Рейстлин не се възпротиви. Чувстваше съвсем ясно всяко движение на тялото ѝ.

Когато най-сетне се добраха до брега на потока, архимагьосникът се отпусна върху една сгряна от есенното слънце скала, а Кризания потопи края на наметката си във водата и се зае да почиства кървавите бразди по бузите му. Около тях с нежно шумолене се спускаха умиращи есенни листа, падаха в потока и течението ги отнасяше надалеч.

Магьосникът мълчеше. Очите му безсилно наблюдаваха как вятърът безжалостно откъсва листата от дърветата, завърта ги стремглаво във въздуха и ги оставя да паднат сред бързите води на потока, за да бъдат отнесени безследно. Проследил пътя им, той спря поглед върху собственото си размито отражение на повърхността на водата. Видя кървавите следи по бузите си, видя, че очите му вече не приличаха на бездънни огледала, а бяха потъмнели и бяха като очите на човек, обсебен от демони. Видя в тях страх и мисълта за това го накара да се усмихне горчиво.

— Кажи ми — Кризания колебливо постави ръка върху неговата, — кажи ми какво има? Не мога да те разбера. Държиш се странно още откакто напуснахме Кулата. Да не би да е заради случилото се с Портала? Или е заради нещо, което Астинус ти е казал?

Рейстлин не отговори. Дори не я погледна. Лъчите на слънцето го потапяха в топлината си, ала докосването ѝ бе дори още по-приятно. Някъде дълбоко в съзнанието си обаче магьосникът студено преценяваше ситуацията. Да ѝ каже ли? Какво щеше да спечели? И какво би спечелил, ако запазеше мълчание?

"Да... Привлечи я към себе си, обвий се около нея, накарай я да свикне с тъмнината..."

— Известно ми е — отвърна той сякаш колебливо, без да я поглежда, загледан в накъдрената повърхност на потока, — че Порталът се намира в близост до Торбардин, в магическата крепост Заман. Научих го от Астинус... Легендата разказва, че Фистандантилус започнал Войните за прохода на джуджетата, за да може да обяви Торбардин за своя собственост. Астинус го е описал в своите "Хроники" — Рейстлин се усмихна с горчивина. — Описал го е по почти същия начин! Ако обаче четеш внимателно, ако четеш написаното между редовете, както трябваше да постъпя аз, но не го сторих от арогантност, ще откриеш истината!

Пръстите му се свиваха нервно. Кризания го слушаше, забравила за окървавената си наметка, забравила за всичко друго в желанието си да чуе докрай историята му.

— Фистандантилус е дошъл тук, за да направи съвсем същото, което искам да направя и аз\ — Думите излизаха със съскане от устата му и я караха да настръхва от ужас. — Въобще не го е било грижа за Торбардин! Всичко е било просто фасада, хитър ход! Искал е само едно — да се добере до Портала! А джуджетата са стояли на пътя му. Контролирали са прохода, а следователно и всичко около него. Можел е да получи онова, за което бил дошъл, единствено ако възбудел брожение, което да прерасне във война! Ето как историята се повтаря... Трябва да постъпя така, както е постъпил той... Постъпвам така, както е постъпил Той.

Той се загледа измъчено в течението на водата.

— Доколкото съм запозната с "Хрониките" на Астинус — обади се неуверено Кризания, — войната така или иначе е щяла да се разрази. Всичко се е дължало на кръвната вражда между хълмистите и планинските джуджета. Не можеш да обвиняваш себе си за...

Рейстлин поклати нетърпеливо глава:

— Джуджетата не ме интересуват ни най-малко. Да вървят където искат. — Сега той я погледна със студено изражение. — Твърдиш, че си чела написаното от Астинус.

Ако е така, мисли! Кое е предизвикало края на Войните за прохода?

Очите ѝ се замъглиха, докато се опитваше да си припомни съвсем точно. Сетне тя пребледня.

— Експлозията — произнесе едва чуто. — Експлозията, изличила Равнините на Дергот. Измрели хиляди, а Фистандантилус...

— Фистандантилус загинал заедно с тях — натърти мрачно магьосникът.

В продължение на няколко дълги секунди Кризания не можеше да направи нищо друго, освен да се взира в него. Накрая явно проумя какво искаше да ѝ каже:

— Не е възможно. — Наметката се изплъзна от пръстите ѝ и тя го сграбчи за раменете. — Та ти не си същата личност! Обстоятелствата са съвсем различни! Не може да бъде иначе! Допускаш грешка!

Рейстлин поклати глава. Той внимателно се освободи от ръцете ѝ и повдигна брадичката ѝ, за да може да я погледне право в очите:

— Не, обстоятелствата не са различни. И не съм допуснал грешка. Просто напредвам във времето, устремен към собствената си гибел.

— Откъде можеш да си сигурен?

— Зная, защото... Още един човек е загинал през онзи ден заедно с Фистандантилус.

— Кой? — попита Кризания, но още преди да е отворила уста, почувства, че върху нея се спуска черният плащ на смразяващ страх, подтискащ и задушаващ като гледката на леко стелещите се есенни листа.

— Един твой стар приятел — усмихна се криво Рейстлин. — Денубис!

— Денубис? — повтори беззвучно младата жена.

— Да — отвърна магьосникът и несъзнателно прокара пръсти по бузата ѝ. — Това научих от Астинус. А ако си спомняш добре, приятелят ти вече беше привлечен от Фистандантилус, макар да не го признаваше дори пред себе си. И имаше своите съмнения спрямо църквата, които доста напомнят за твоите. Можем само да предположим, че през онези последни, ужасяващи дни в Истар Фистандантилус го е придумал да тръгне заедно с него...

— Но на теб не ти се наложи да придумваш мен — прекъсна го твърдо Кризания. — Аз сама избрах да дойда с теб. Решението беше мое!

— Разбира се — отвърна тихо Рейстлин и ръката му се отдръпна.

Въобще не си бе давал сметка, че междувременно е галил нежно кожата ѝ. Изведнъж почувства как кръвта му се раздвижва. Откри, че очите му несъзнателно проследяват извивката на устните ѝ, гладката бяла шия. Внезапно в съзнанието му съвсем ясно проблясна видение, в което брат му я взимаше в обятията си. И си припомни дивото усещане за ревност, което неотдавна бе изпитал.

"Това не бива да се случва! — укори се вътрешно. — Иначе плановете ми ще се объркат напълно..." Той понечи да се изправи, ала Кризания го задържа, взе ръката му и опря буза в нея.

— Не — каза тихо младата жена. Сивите ѝ очи блестяха в кристалната светлина на процеждащите се през листата на дърветата слънчеви лъчи. — Двамата с теб, заедно, ще изменим хода на историята! Ти си по-могъщ от Фистандантилус, а моята вяра е два пъти по-силна от тази на Денубис! Чух молитвите, които Царят-жрец отправи към боговете. И знам къде е грешката му! Паладин ще се вслуша в моя зов и ще откликне на него, както е откликвал и преди. Двамата с теб... заедно... ще променим предначертания край...

Завладяна от страстните си думи, Кризания не откъсваше очи от неговите. Сивото им се бе превърнало в дълбоко синьо, а хладната ѝ кожа бе леко порозовяла. Усещаше учестения ѝ пулс. Долавяше нежността и мекотата на гладката ѝ кожа... и внезапно вече бе на колене до нея. Тя бе в ръцете му. Устата му търсеше нейната, устните му докосваха очите ѝ, шията ѝ. Ароматът ѝ изпълваше ноздрите му, а цялото му тяло бе изгубено в сладката болка на желанието да я притежава.

Младата жена му се отдаде напълно по същия начин, по който се бе отдала и на неговата магия. Рейстлин потъна в мекия килим от нападали листа и я привлече заедно със себе си. Слънчевата светлина в синьото есенно небе го заслепяваше. А самото слънце напичаше тялото му през черната тъкан на робата по също толкова непоносим начин, колкото и изгарящата в душата му болка.

Хладната кожа на Кризания му носеше утеха, устните ѝ бяха като вода за умиращия от жажда странник. Магьосникът се потопи в светлината, затвори очи, позволи си да се изгуби в нея. Ала изведнъж в съзнанието му се появи нечие лице: богиня с тъмна коса и черни очи; ликуваща, тържествуваща, заливаща се от смях...

— Не! — извика Рейстлин. — Не! — отекна викът му още веднъж, докато отчаяно се опитваше да отблъсне Кризания от себе си.

Изправи се разтреперан и замаян.

Слънчевата светлина го ослепяваше. Откри, че не може да си поеме дъх от жегата. Спусна качулката си и застина, опитвайки да дойде на себе си.

— Рейстлин! — Кризания увисна на ръката му.

Гласът ѝ бе изпълнен със страст. Докосването ѝ, макар да обещаваше освобождаване, само изостри болката му. Решимостта му отново започна да се пропуква. Нещо в него бе на път да се разкъса.

Магьосникът яростно издърпа дланта си. Сетне посегна мрачно и стисна в юмрук бялата ѝ дреха. Дръпна я рязко, за да я разкъса, а с другата ръка блъсна полуголата жена в килима от мъртви листа.

— Това ли искаш? — попита с треперещ от гняв глас. — Ако с така. можеш да изчакаш брат ми. Ще се появи съвсем скоро! — Той замълча, като се бореше да си поеме дъх.

Полуразсъблечена, съзряла собственото си отражение в очите му, Кризания прикри голотата си и се вгледа безмълвно в него.

— Заради това ли ме последва дотук? — продължи безмилостно Рейстлин. — Смятах, че имаш по-високи цели! Вярата ти в Паладин, всичките ти самохвалства за силите, които притежаваш... Смяташ ли, че молитвите ти най-сетне са чути? И че съм успял да се поддам на магиите ти за любов?

Последното сякаш попадна право в целта. Кризания трепна, погледът ѝ помътня. Младата жена затвори очи и се сви, разтърсена от ридания. Черната ѝ коса се бе разпиляла върху бялата, гладка кожа на раменете... Така нежна и подканяща...

Рейстлин рязко се обърна и се отправи обратно към лагера, без повече да я погледне. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-спокоен и концентриран ставаше А болката на страстта отшумяваше и отново бе в състояние да разсъждава трезво.

Нещо привлече погледа му — движение, лъч светлина, отразен в излъскана броня. Усмивката му се разтегна в презрителна гримаса. Точно както бе предположил, Карамон я търсеше. Е, нямаше да им пречи. Какво изобщо го интересуваха отношенията им?

Скоро магьосникът се добра до лагера и побърза да влезе обратно в мрачните покои на личната си палатка. Лицето му все още носеше презрителната си гримаса, която постепенно започваше да избледнява под напора на спомена за проявената слабост. Малко му бе останало да се поддаде на омаята на меките устни и гладката кожа. Хвърли се разтреперано в креслото си и скри лице в шепи.

Усмивката му отново се върна след около половин час, когато в палатката шумно нахлу Карамон. Лицето на едрия мъж бе почервеняло, очите му бяха разширени и държеше ръка върху дръжката на меча си.

— Заслужаваш да те убия, тук и сега! — произнесе задавено войнът.

— Този път за какво, братко? — попита раздразнено Рейстлин и продължи да чете книгата със заклинания, която наизустяваше. — Да не би да съм убил още някой твой любимец кендер?

— Много добре знаеш какво! — изрева грозно Карамон. Той се завтече към магьосника и шумно захлопна книгата. Пръстите му мигновено обгоряха при допира с тъмната като нощ подвързия, ала той дори не обърна внимание: — Открих лейди Кризания в гората, разплакана и с разкъсани дрехи. А тези белези по лицето ти...

— Са дело на собствените ми ръце. Не ти ли разказаха какво се случи? — прекъсна го магьосникът.

—Да, но...

— А спомена ли ти, че тя ми се предложи?

— Не вярвам на нито...

— И че аз я отблъснах? — продължи, без да показва каквито и да било признаци на притеснение Рейстлин.

— Ти, арогантно к....

— Сигурен съм, че дори сега тя седи в палатката си и горчиво оплаква съдбата, задето я обичам толкова, че да запазя прехвалената ѝ добродетел. — Рейстлин се изсмя предизвикателно. Смехът му отекна болезнено в ушите на Карамон.

— Не ти вярвам! — каза тихо едрият войн. Той го сграбчи за дрехите и го дръпна към себе си. — Не вярвам и на нея! Би ми казала всичко, за да те защити, мръсен....

— Махни си ръцете от мен, братко — предупреди го безизразно магьосникът.

— По-скоро бих те завлякъл в Бездната!

— Казах, махни си ръцете от мен! — Отнякъде избликна ярка синя светлина и се разнесе сухо пращене.

Карамон изкрещя от болка, почувствал как през тялото му преминава разтърсващо електричество.

— Мисля, че те помолих за нещо. — Магьосникът приглади с ръце робата си и отново седна в креслото.

— В името на боговете, този път ще те убия! — изръмжа през зъби брат му и измъкна разтреперано меча си.

— Така да бъде — отсече Рейстлин, вдигайки поглед от книгата, която отново бе отворил. — И гледай да е по-бързо. Постоянните ти заплахи вече започват да ме отегчават до смърт!

В очите му имаше нещо странно — подкана, желание.

— Давай! — прошепна, вгледан във война. — Опитай да ме убиеш и никога няма да се завърнеш у дома...

— Няма никакво значение! — Изгубен в яростта на ревността си, Карамон пристъпи към него, без да забелязва странното изражение, което все така проблясваше в очите му.

— Какво чакаш? — обади се заповедно Рейстлин. Мечът се издигна заплашително.

— Генерал Карамон! — разнесе се нечий разтревожен глас; чуха се забързани стъпки и гласове на викащи хора. Карамон замръзна. Поколеба се, сякаш заслепен от сълзите в очите си и обхваналата го ярост.

— Генерале, къде сте? — Сега онези, които го търсеха, се чуваха съвсем близо. Към виковете им се присъединиха и хората от охраната пред палатката на Рейстлин

— Тук съм! — извика най-сетне той. Обърна гръб на брат си, прибра рязко меча в ножницата и отметна платнището на вратата. — Какво има?

— Генерале, аз... Сър, ръцете ви! Изгорили сте се. Как...?

— Няма значение. Какво се е случило?

— Вещицата, сър. Изчезнала е!

— Изчезнала? — повтори невярващо той.

Хвърли един последен, изпълнен с омраза поглед на брат си и забързано излезе навън. Рейстлин се заслуша в гърмящия му глас, докато шумно изискваше обяснения от охраната.

После, като че изгубил интерес към онова, което се случваше, магьосникът затвори очи и въздъхна. Карамон не бе успял да го убие.

Право пред него, губещи се в далечината, изчезващи към хоризонта, стъпките безжалостно го водеха към своята цел.

Глава 4

Веднъж Карамон ѝ бе направил комплимент за умелата езда. Ала преди да напусне Палантас заедно с Танис Полуелф, Кризания никога не се бе доближавала до кон, освен по време на обичайните разходки с елегантните карети на баща си. Дамите от Палантас, както между впрочем и всички соламнийски жени, не яздеха, дори и за удоволствие.

Сега всичко това бе останало в предишния ѝ живот.

Другият ѝ живот. Кризания се усмихна мрачно на тази мисъл, докато пришпорваше коня си в тръс, приведена над врата му. Колко далечен ѝ изглеждаше той. Отдавнашен и далечен.

Тя задържа дъха си и се приведе още по-ниско, за да избегне някакви ниско израснали клони. Не поглеждаше назад. Можеше само да се надява, че преследвачите ѝ няма да се организират твърде скоро. Карамон трябваше първо да се погрижи за пратениците си и бе твърде малко вероятно да изпрати стражите подире ѝ. Не и след една вещица!

Внезапно тя прихна.

"Ако изобщо някой в този момент прилича на вещица, това със сигурност съм аз!"

Не си бе направила труд да смени разкъсаните дрехи. Когато войнът я бе открил в гората, просто ѝ бе заел закопчалките от плаща си. Така или иначе робата ѝ отдавна се бе разделила със снежната си белота. Дългите преходи, както и водата на десетките потоци и реки, я бяха оцветили в мръсно гълъбовосиво. А сега, докато препускаше все по-нататък, се вееше, разкъсана и опръскана с кал заедно с раздраната наметка. Черната ѝ коса бе в окаяно състояние — разчорлена и оплетена. Всъщност едва виждаше през нея.

Най-сетне напусна гората и пред нея се ширнаха безкрайните пасища. Кризания дръпна юздите, за да огледа добре пътя, който я очакваше. Навикналият на мудния ход на армията кон, бе превъзбуден от неочакваната свобода. Животното разтърси глава и нетърпеливо затанцува странично, сякаш се молеше да го пуснат да потича сред ширналата се трева. Младата жена го потупа по шията.

— Хайде, момче — подкани го тя и отпусна юздите.

Конят разшири ноздри и присви уши, след което препусна охотно напред. Вкопчена в него, Кризания си позволи на свой ред да се наслади на новооткритата си свобода. Топлото следобедно слънце бе в приятен контраст с острия хапещ вятър в лицето ѝ. Успокояващият ритъм на галопиращия кон, вълнението от ездата и лекият страх, който винаги изпитваше, бяха добре дошли, за да се отърси от неприятното свиване на сърцето пред неизвестността.

Колкото повече се отдалечаваше от лагера, толкова по-ясен ѝ се струваше предварително начертаният план. Земята пред нея постепенно се смрачаваше в пълзящите сенки на една борова гора. От дясната ѝ страна заснежените върхове на планините Гарнет искряха в ярката слънчева светлина. Тя стегна юздите, колкото да напомни на коня, че все още е на гърба му и като овладя поне отчасти желанието му да галопира, го насочи право към гората.

Беше изминал не по-малко от час от изчезването на Кризания, преди Карамон да успее да организира така нещата, че да му се удаде да се впусне в гонитбата ѝ. Точно според очакванията на младата жена, първо му се наложи да обясни по що-годе задоволителен начин на пратениците необходимостта да ги остави и да се увери, че действията му не ги обиждат, а за това бе необходимо време. Още повече, че мъжът от равнината говореше доста слабо Общия език и почти никак джуджешки, докато джуджето пък говореше Общия доста добре (една от причините да бъде изпратено при тях), но едва успяваше да схване смисъла на думите, които изричаше Карамон заради странния акцент на генерала. Последното го принуждаваше да се повтаря непрекъснато, за да могат да се разбират поне отчасти.

В началото бе опитал да им обясни коя е Кризания и какво свързва двамата, ала както се оказа, за мъжа от равнините и джуджето бе просто невъзможно да вникнат в заплетените им взаимоотношения. Накрая войнът вдигна ръце и набързо им описа онова, което така или иначе щяха да дочуят в лагера: че тя е негова жена и е решила да избяга. Варваринът кимна с разбиране. Жените от неговото племе, бидейки забележително своенравни, нерядко също поставяха на изпитание търпението на своите мъже с подобни постъпки. Той посъветва Карамон когато я хване, да накара да я подстрижат за наказание за проявеното непокорство. От друга страна, джуджето бе твърде изумено. Жените от неговия народ по-скоро биха обръснали брадите си, отколкото да помислят за бягство от съпруг и дом. Все пак то бързо си напомни, че се намира сред хора, а какво друго можеше да се очаква от подобни създания?

Двамата пожелаха на Карамон приятно пътуване и се приготвиха да се насладят на една бъчвичка с първокласно пиво. Чак тогава войнът въздъхна облекчено и побърза да се насочи към палатката си, където Гарик вече бе оседлал за него кон и търпеливо го държеше за юздите.

— Открихме следите ѝ, генерале — доложи той. — Поела е на север по една тясна животинска пътека. Яздила е бързо. — Той поклати глава с възхищение. — Откраднала е първокласно животно, поне това трябва да ѝ се признае. Но не смятам, че ще стигне много далеч.

Карамон се метна на седлото.

— Благодаря ти, Гарик — започна, ала млъкна, забелязал, че водят още един кон. — Какво е това? — изръмжа. — Казах, че тръгвам сам...

— Не и без моята компания, братко — обади се някой от сенките.

Войнът се извърна. Архимагьосникът тъкмо излизаше от входа на палатката си, облечен в пътнически черен плащ и ботуши. Карамон се намръщи, ала Гарик вече помагаше на Рейстлин да се качи на стройния черен жребец, към който магьосникът проявяваше особена слабост. Нямаше как да предизвика спор пред всички присъстващи и брат му го знаеше много добре. Едрият мъж жегнат забеляза развеселения блясък в огледалните му очи, когато магьосникът вдигна глава и го погледна предизвикателно.

— Да тръгваме — измърмори Карамон, като се опитваше да потисне яда си. — Гарик, докато ме няма очаквам от теб да се справиш както можеш с командването. Не смятам, че ще се забавим много. Погрижи се гостите ни да не остават гладни и се разпореди онези земеделци да се залавят за работа. Искам, когато се върна, да видя, че намушкват коремите на сламените плашила, а не своите собствени!

— Слушам, сър — отвърна мрачно Гарик и му отдаде чест по маниера на рицарите.

Това изведнъж отприщи в съзнанието му спомени — за Стурм Блестящото Острие и за дните на младостта му. Дни, в които двамата с брат му бяха пътували заедно с приятели като Танис, Флинт, Стурм... Той поклати глава и се помъчи да прогони мислите за отминалите времена, докато внимателно направляваше коня си по пътя, водещ извън лагера.

Спомените обаче го връхлетяха с нова сила, щом се озоваха на пътеката и, без да иска, хвърли един поглед към брат си. Както обикновено, магьосникът яздеше малко зад него. Макар Рейстлин да не обичаше особено ездата, се справяше добре с нея, както и с всичко, в което виждаше смисъл да се концентрира в дадения момент. Сега бе потънал в мълчание и не го поглеждаше, скрил лице в качулката и изгубен в собствените си мисли. Последното също не бе чак толкова необичайно. Понякога им се бе случвало да пътуват с дни, без да разменят и дума.

И все пак връзката съществуваше. Връзка, основаващата се на кръвта и душата. Войнът откри, че старото усещане за общност отново го завладява, а гневът му постепенно изчезва — той без друго бе насочен към самия него.

Обърна се и каза:

— Съжалявам... за онова преди малко, Рейст. — Двамата отново поеха по ясно забележимите следи на Кризания. — Прав си. Тя наистина ми спомена, че... че е... — Карамон заекна и се изчерви. Размърда се неспокойно. — Че тя... Дявол да го вземе, Рейст! Защо е трябвало да постъп-

Магьосникът вдигна глава.

— Налагаше се — отвърна тихо. — Трябваше по някакъв начин да я накарам да види бездната под краката си. Бездната, която щеше да погълне всички ни!

Карамон изумено се втренчи в него:

— Ти не си човек!

За негово още по-голямо изумление Рейстлин просто въздъхна. За момент острият поглед на брат му сякаш се смекчи и той каза толкова тъжно, че сърцето на война се сви:

— В мен са останали повече човешки качества, отколкото можеш да си представиш, братко.

— Тогава я обичай, човече! — извика Карамон, като накара коня си да се изравни с неговия. — Забрави всички тези глупости за бездни, ями или каквото там се е изпречило на пътя ни. Може ти да си могъщ магьосник, а тя свещенослужител, но под робите си и двамата сте просто същества от плът и кръв! Вземи я в ръцете си и... и...

Сякаш без да осъзнава къде се намира и какво прави, едрият мъж спря коня в средата на пътеката с лице, озарено от светлината на вътрешното вълнение. Рейстлин също спря. Той се наведе и сложи ръка на рамото на брат си. Пръстите му бяха толкова горещи, че почти опариха кожата на Карамон. Изражението му бе сериозно, а очите му бяха възвърнали студения си блясък.

— Чуй ме много внимателно и опитай да ме разбереш — безизразният му тон накара войнът да потръпне. — Аз не съм способен да обичам. Още ли не си го осъзнал? Да, прав си. Колкото и да е жалко, под тези дрехи наистина има плът и кръв. И както всеки друг мъж, аз съм податлив на Похотта. Но това е всичко... похот. — Той сви рамене: — Може би, ако ѝ се отдам, няма да бъде от кой знае какво значение, може би просто ще изгубя малко от силите си, нищо повече. Магията ми със сигурност няма да се повлияе. Само че... — погледът му бе студен като парче лед. — Когато Кризания го открие, това ще я съсипе. А тя ще открие, рано или късно!

— Мръсник с озлобено сърце, ето какво си ти — въздъхна през стиснати зъби войнът.

Едната вежда на Рейстлин се повдигна.

— Наистина ли? — попита простичко. — Ако отговарях на определението ти, нямаше ли да се възползвам от предоставилата ми се възможност? Разликата е там, че съм способен да разбирам себе си и да се контролирам — за разлика от някои други.

Карамон премигна. Той смушка коня и продължи надолу по пътеката, очевидно объркан от думите на магьосника. По някакъв начин брат му още веднъж бе успял да обърне всичко в своя полза. Изведнъж той, Карамон, се бе почувствал виновен — жертва на животинските си инстинкти, мъж без достатъчно самоконтрол, докато брат му, признал неспособността си да обича, заприличваше на благороден и самоотвержен човек. Войнът поклати глава.

Следваха пътя на Кризания без никакви проблеми. Стъпките ѝ навлизаха дълбоко в гората и се забелязваха съвсем ясно, още повече че младата жена дори не си бе правила труд да ги прикрива.

— Жени! — измърмори след няколко минути Карамон. — Ако е искала да ни се разсърди, защо просто не се е разходила, а ни кара да препускаме през половината страна, за да я догоним?

— Очевидно изобщо не я разбираш, братко — отвърна Рейстлин, без да сваля поглед от следите. — Повярвай ми, Кризания има съвсем ясно определена цел и я следва неотклонно.

— Ха! — изсумтя войнът. — И това излиза от устата на всепризнатия експерт по жените! Бил съм женен. Знам какво говоря. Препуснала е, само за да ни накара да я тър-

какво говоря. Препуснала е, само за да ни накара да я търсим. Уверявам те, че след малко ще я открием някъде по пътеката до преуморения, вероятно окуцял кон. Ще се държи с нас надменно и студено. Ние ще се извиним и... проклет да съм, ще ѝ позволя да се настани в новата палатка и... я виж! Какво ти казах? — Той дръпна юздите и посочи напред към ширналото се пред тях пасище. — Следата е толкова ясна, че може да я следва и сляпо блатно джудже! Хайде, да побързаме.

Рейстлин не отговори, но лицето му бе станало замислено, докато яздеше зад коня на брат си. Двамата прекосиха пасбището, за да открият, че Кризания отново е навлязла в гората, а малко по-късно е прегазила една малка рекичка. Когато стигнаха брега ѝ, Карамон рязко накара коня си да спре.

— Какво по... — той погледна първо наляво, а после и надясно, извъртайки главата на животното.

Рейстлин също спря до него, въздъхна и се приведе над врата на коня си.

— Казах ти — обади се мрачно. — Има цел. И не е никак глупава, братко. Всъщност е достатъчно умна, че да знае как работи умът ти... когато работи!

Карамон го изгледа намръщено, но не продума. Следите на младата жена бяха изчезнали.

Точно според предположението на Рейстлин, Кризания имаше цел. И беше достатъчно умна, че да предвиди действията на война и да успее да го подведе. Макар да не бе толкова умела в придвижването в гориста местност, от месеци живееше в компанията на хора, които бяха. Често бе оставала съвсем сама — малцина бяха проявявали желание да разговарят с "вещицата" — и нерядко бе принудена да се справя с непосредствените проблеми без ничия чужда помощ. Кризания прекарваше времето си в езда и слушане на историите, които се разказваха сред хората. По този начин, докато Карамон се занимаваше с ръководенето на новата си армия, а Рейстлин поглъщаше съдържанието на купища книги със заклинания, младата жена бе научила много.

Ето защо лесно стигна до заключението, че ако насочи коня си нагоре по течението, а по-късно го изведе на някой скалист бряг, следите ѝ ще изчезнат. После просто трябваше да използва някоя от по-малките пътеки и да избягва откритите местности, за да го заблуди напълно. Едрият войн едва ли щеше да си даде труда да потърси някакъв заплетен умисъл, така че се чувстваше в пълна безопасност.

Ако обаче бе предположила, че Рейстлин ще тръгне с брат си, вероятно би имала някакви опасения, тъй като очевидно магьосникът я познаваше далеч по-добре, отколкото тя сама себе си. Само че тази възможност дори не ѝ бе хрумнала. Кризания подкара коня си съвсем бавно, както за да му позволи да почине, така и за да обмисли по-добре собствените си планове.

Преди всичко, в кожените отделения на седлото си носеше карта, открадната от палатката на Карамон. На картата бе отбелязано неголямо селце, сгушено в склоновете на планината. Беше толкова малко, че дори не му бяха дали име — или поне не се бяха постарали да го впишат. Точно това селце бе целта ѝ. В него щеше да постигне две неща едновременно: щеше да измени хода на историята и да докаже — на война, на неговия брат и на себе си, че не е била просто безполезен и дори опасен багаж. Щеше да им покаже колко струва в действителност.

Точно в това село Кризания възнамеряваше да възвърне вярата на хората в древните богове.

Мисълта за това не беше съвсем нова. Винаги бе искала да опита нещо подобно, но все нещо успяваше да я мон[sic!] и Рейстлин изрично ѝ бяха забранили да упражнява под каквато и да било форма магическите си способности докато е в лагера. И двамата с основание се опасяваха за нейната безопасност, тъй като на младини бяха ставали свидетели на не едно и две изгаряния на обвинени в магьосничество жени (самият Рейстлин сам едва не бе станал жертва, но за щастие Стурм и Карамон го бяха спасили тъкмо навреме).

От своя страна Кризания също бе наясно, че никой от мъжете и жените, пътуващи заедно със семействата си не би отдал голямо значение на думите ѝ. Всички те я смятаха за вещица и нищо не можеше да промени мнението им. В ума ѝ от известно време обаче се бе загнездила мисълта, че ако намери някой, който не знае нищичко за нея, ако му разкаже историята си и му предаде посланието, че боговете не са изоставили хората, а хората са изоставили боговете, тогава може би би успяла да възбуди движение и да намери последователи, каквито Златна Луна щеше да открие едва двеста години по-късно.

До този момент идеята си бе оставала просто идея, докато жилещите думи на Рейстлин най-сетне не я бяха подтикнали към действие. Дори в този момент, докато яздеше спокойно през смълчаната гора, потънала в настъпващия здрач на вечерта, все още чуваше обвинителните му думи и виждаше изпълнените му с укор вледеняващи очи.

Не можеше да не признае, че си бе заслужила обвиненията му. Беше пренебрегнала вярата си. Бе опитала да го привлече с очарованието си, вместо посредством личен пример и непоколебима вяра в Паладин. Тя въздъхна и разсеяно прокара пръсти през оплетените си коси. От пълен провал я бяха спасили единствено неговата сила и воля.

Както беше предвидил Рейстлин, възхищението ѝ от способностите на младия архимагьосник бе нараснало още повече. Сега бе решена повече от всичко друго да заслужи отново доверието му и да го накара да я приеме. Понеже — в това не можеше да има съмнение — едва ли точно в този момент магьосникът бе особено впечатлен от онова, което бе сторила. В плановете ѝ влизаше да се завърне в лагера с армия от последователи, с които не само да докаже на Рейстлин, че е възможно да се промени хода на историята като се създадат свещенослужители в свят, където няма такива, но и да разпространи влиянието си сред самата войска на Фистандантилус.

Изгубена в тези мисли, Кризания осъзна, че за пръв път през дългите месеци, откакто бяха попаднали в това време, най-после се чувства на мястото си и е успяла да постигне вътрешен мир. Най-сетне правеше нещо съвсем сама. И не просто следваше пътя на магьосника или пък указанията на Карамон. Духът ѝ отново се възроди. Ако запазеше това темпо, щеше да достигне до селото точно преди мръкване.

Пътеката, която следваше, упорито се изкачваше по склона на планината. Внезапно пътят ѝ превали едно малко възвишение и се заспуска в неголяма долина. Кризания накара коня си да спре, загледана към сгушеното долу селце — крайната цел на пътуването ѝ.

Нещо не беше наред, ала младата жена, несвикнала на продължително пътуване, все още не се бе научила да се доверява на вродения си инстинкт за самосъхранение. Знаеше само, че иска да стигне в селото преди мрак и незабавно да се заеме за работа. Тя оправи юздите на коня и отново се метна на гърба му, след което полека го поведе надолу, стиснала в ръка медальона на Паладин.

— Е, какво ще правим сега? — попита Карамон, като се оглеждаше нагоре и надолу по течението на потока.

— Ти беше експертът по жените — отвърна язвително Рейстлин.

— Добре, признавам, допуснах грешка — измърмори мрачно войнът. — Но това не ни е от голяма полза. Скоро ще се смрачи и никога няма да успеем да намерим следите ѝ отново. А до този момент така и не чух да даваш някакъв особено полезен съвет. — Той му хвърли враждебен поглед. — Да ти се намира някоя бърза магия в ръкава?

— Ако можех, отдавна щях да съм ти направил нов мозък — подметна заядливо магьосникът. — Какво искаш от мен? Да я накарам да се появи направо от въздуха? Да я открия с помощта на кристалната си топка? Не, не възнамерявам да губя ценни сили за такива дреболии. Сега единственото, което ме интересува, е дали си взел карта. Или не си си дал труд да помислиш дори толкова напред в бъдещето?

— Имам карта — озъби се войнът. Той я измъкна от пояса си и му я подаде.

— Междувременно можеш да напоиш конете и да ги оставиш да починат малко — подметна Рейстлин, докато се изхлузваше от седлото.

Докато магьосникът разучаваше картата, Карамон наистина се зае да изпълни онова, което му бе наредено.

По времето когато той вече бе привързал животните, слънцето залязваше, а Рейстлин държеше картата едва ли не под носа си, опитвайки да разгледа съдържанието ѝ в спускащия се полумрак. Карамон го чу да кашля и забеляза, че брат му се увива по-добре в пътническия плащ.

— Не биваше да тръгваш с мен. Нощният въздух не ти действа добре — каза му той.

Брат му го погледна, без да престава да кашля.

— Ще оживея.

Едрият мъж вдигна рамене и надникна през рамото му. Рейстлин посочи с пръст една малка точица горе-долу в средата на планинския склон. — Тук.

— Защо? За какъв дявол би се насочила към такъв пущинак? — намръщи се озадачено Карамон. — Не виждам смисъла.

— Защото все още не си разгадал плановете ѝ! — отвърна остро магьосникът.

Той замислено нави картата, зареял поглед в настъпващата вечер. Между веждите му се бе появила дълбока бръчка.

— Е? — запита скептично войнът. — Какви са тези велики планове, за които не спираш да споменаваш?

— Мисля, че сама се е поставила в огромна опасност — проговори най-сетне Рейстлин.

В хладния му глас имаше нотка на едва сдържан гняв. Карамон се втренчи разтревожено в него.

— Но... Откъде знаеш? Да не си видял...

— Разбира се, че нищо не съм видял, малоумник такъв! — изръмжа магьосникът през рамо и се упъти към коня си. — Вместо това мисля! Използвам мозъка си! Насочила се е към това село, за да поднови основите на старата вяра. Отива там, за да им разкаже за древните богове!

— В името на Бездната! — възкликна войнът с разширени очи. — Прав си, Рейст — добави след секунда размисъл. — Чувал съм я да споменава, че има такова намерение, но никога не съм вярвал, че го мисли сериозно.

Сетне, забелязал, че Рейстлин отвързва коня си и се кани да го възседне, Карамон го настигна забързано и улови животното за юздите.

— Почакай, Рейст! Точно в този момент не можем да направим нищо. Налага се да изчакаме до сутринта. — Той посочи към планините: — И двамата знаем, че нощно време тесните планински пътеки не са точно мястото, на което бихме искали да попаднем. Твърде опасно е, а и конете лесно могат да се препънат и да пострадат. Без да споменавам за създанията, които може би се навъртат из тези забравени от боговете гори.

— Все още разполагаме с това. — Рейстлин посочи към жезъла на Магиус, окачен отстрани на седлото. Той понечи да се качи на коня, ала поредният пристъп на кашлица го принуди да се свие на две.

Карамон търпеливо изчака магьосникът да дойде на себе си.

— Виж — каза внимателно той, — аз също се тревожа за нея... но ми се струва, че малко прекаляваш. Да разсъждаваме трезво. Все още не се е отправила към някое свърталище на гоблини! А магическата светлина от жезъла ти ще привлече към нас и онези гадини, които биха ни подминали. Конете се изморени, а и ние не сме в по-добро състояние. Да не говорим какво би станало, ако ни се наложи да влезем в сражение. Предлагам да останем да лагеруваме тук през нощта. Почини си, а на сутринта ще продължим с нови сили.

Магьосникът не помръдваше, загледан в брат си. Изглежда вече се готвеше да възрази нещо, когато го връхлетя нов пристъп на кашлица. Ръцете му се изплъзнаха от ефеса на седлото и той опря чело в хълбока на коня.

— Прав си, братко — промълви, когато отново бе в състояние да проговори.

Стреснат от необичайната проява на слабост от страна на своя брат, Карамон понечи да му помогне, ала се спря навреме — подобна проява на загриженост само щеше да задълбочи упоритите опити на Рейстлин да го унижи. Реши да се престори, че нищо не се е случило и вместо това се зае да приготвя леглото на магьосника, като през цялото време бъбреше, без да въобще да мисли върху онова, което казва:

— Ето така. Ще можеш да починеш. Предполагам, че нищо няма да се случи, ако запалим малък огън, колкото да подгрееш онази твоя отвара срещу кашлицата. Имаме малко месо и някакви зеленчуци, които Гарик ми е приготвил за пътуването — продължаваше да бърбори той. — Ще ги сварим и всичко ще бъде както в старите дни, нали? В името на всички богове! — засмя се. — Дори не знаехме откъде ще профучи следващата стрела, а? И пак се хранехме като крале. Спомняш ли си? Имаше една подправка, която все настояваше да използвам. Обикновено я хвърляше в гърнето, без да те забележа. Как се казваше? — Карамон се загледа в мрачината, сякаш се опитваше да проникне през мъгливите пластове на времето. — Нямам никаква идея, а ти? Използваше я и в заклинанията си. Признавам, че си я биваше и за супа обаче! Но името... беше нещо като рагин, реген? Ха! — някаква мисъл го бе развеселила още повече:—Никога няма да забравя как онзи твой стар учител веднъж ни спипа да готвим с магическите му съставки! Имах чувството, че му се искаше да ни превърне в крастави жаби на секундата!

Той въздъхна ѝ отново се зае да разпалва огъня.

— Знаеш ли, Рейст — обади се след минутка мълчание. — Оттогава съм ял какво ли не и къде ли не. Хранили сме се в дворци и под короните на дърветата на елфите, но нищо не може да се сравнява с онази храна. Иска ми се да можех да я опитам поне още веднъж, за да видя дали ще ми се стори същата. Ще бъде като в старите дни...

Разнесе се съвсем слабо пропгумоляване на роба. Карамон замръзна, осъзнал, че брат му е извърнал глава и го гледа внимателно. Войнът премигна и опита да се съсредоточи върху праханта и огнивото. Въобще не си бе давал сметка, че думите му го правят уязвим, но вече бе твърде късно. Сега не му оставаше нищо друго, освен да очаква със свито сърце укора или горчивата подигравка на Рейстлин.

Прошумоляването се разнесе повторно и Карамон усети, че до ръката му се допира нещо меко — малка кожена кесия.

— Риган — прошепна тихо магьосникът. — Името на подправката е риган.

Глава 5

Кризания разбра, че нещо не е наред едва когато навлезе сред първите къщи на селото.

Разбира се, човек като Карамон би го забелязал още от пръв поглед. Издайнически белези като липсата на какъвто и да било пушек от огън и неестествената тишина. Не се чуваха нито гласове на майки, викащи децата си за вечеря, нито дрънкането и трополенето на добитък, връщащ се от паша или веселите поздрави, които съседите обикновено си разменят след изминалия работен ден. Щеше да се усъмни още от пръв поглед, тъй като от комина на ковачницата не се издигаше дим и през нито един от прозорците не блещукаше несигурната светлина на запалени свещи. И само един поглед към небето и виещите се гарвани над селото щеше да бъде достатъчен, за да го разтревожи.

Всичко това би направило впечатление на хора като Карамон, Танис или Рейстлин и щеше да ги принуди, стига действително да се налагаше, да влязат в селото с ръка на меча или защитно заклинание на уста.

Кризания обаче забеляза, че има нещо нередно едва когато дръпна юздите на галопиращия кон и се огледа, зачудена защо ли наоколо не се вижда жива душа. Едва тогава чу писъците на раздразнените от присъствието ѝ птици. Подплашени, гарваните вече отлитаха нанякъде или тежко се спускаха и кацаха по клоните на околните дървета, за да се слеят със спускащия се мрак.

Младата жена скочи от седлото пред сграда, чиято табелка я обявяваше за местния хан, завърза животното за един дървен стълб и тръгна предпазливо към входната врата. Ако въобще беше хан, то бе сравнително уютен, с чисти набрани перденца по прозорците и добре поддържан външен вид, който в злокобната тишина ѝ се струваше едва ли не заплашителен. От вътрешността на сградата не се процеждаше каквато и да е светлинка. Междувременно мракът бе на път да погълне цялото село. Когато бутна вратата и надникна вътре, Кризания установи, че не може да види почти нищо в тъмнината.

— Хей? — повика колебливо. При неочаквания звук от гласа ѝ, птиците по дърветата заграчиха неспокойно, карайки я да потрепери. — Има ли някой? Може ли да преспя тук?

Въпросът ѝ потъна безследно в надвисналата тишина. Вече нямаше абсолютно никакви съмнения, че това място е напълно изоставено. Дали пък всички не го бяха напуснали, за да се присъединят към армията в равнините? Беше чувала за такива села. Ала, щом се огледа, си даде сметка, че случаят едва ли бе такъв. Ако бяха заминали, хората не биха оставили след себе си нищо друго, освен по-големите мебели и биха взели всичко, което можеха да отнесат.

А една маса недалеч от вратата бе наредена за вечеря...

Пристъпи по-навътре. Очите ѝ вече се бяха нагодили към царящия сумрак. Забеляза, че в чашите върху масата е налято вино, а бутилката стои в средата. Не се виждаше храна. Част от чиниите се търкаляха съборени по пода непосредствено до някакви оглозгани кости. Двете кучета и котката, чиито изгладнели погледи срещна, ѝ дадоха смътна идея какво точно се бе случило поне тук.

Към втория етаж водеше тясно стълбище. Кризания мислено обсъди със себе си възможността да се качи горе, ала куражът ѝ стигаше само дотук. Реши преди това да разгледа селото. Трябваше да е останал поне някой. Някой, който да ѝ помогне да разреши неочакваната загадка.

Тя взе една лампа от хана и я запали, след което отново излезе на потъналата в непрогледен мрак улица. Какво бе връхлетяло жителите на това село? Къде бяха всички? От пръв поглед ставаше ясно, че не е било нападение. Обичайните следи от борба, изпотрошени мебели, кръв и захвърлени оръжия не бяха налице. Нямаше тела.

Веднага щом излезе от вратата на хана, безпокойството ѝ нарасна. Конят изцвили радостно при появата ѝ. Младата жена потисна желанието си да се метне на него и да го пришпори накъдето ѝ видят очите. Ала животното бе уморено и се нуждаеше от храна и вода. Мисълта за това я накара да го развърже и отведе в конюшнята зад странноприемницата. Беше празно, което не бе необичайно в тези времена — конете се бяха превърнали в рядък лукс. Поне имаше слама и вода, така че явно съдържателите се бяха старали да бъдат подготвени за нуждите на гостите си. Тя окачи лампата на една греда и разседла животното, след което се постара да го почисти, доколкото можеше, макар никога да не ѝ се бе налагало да го прави.

Конят изглежда остана доволен от оказаното внимание, защото още докато Кризания излизаше, се бе заел да дъвче овеса от едно корито.

Отново се озова на празната, смълчана улица. Надничаше през прозорците на мрачните къщи, без да забележи нищо и никой. Когато вече почти се бе отказала, до нея долетя тих звук. Сърцето ѝ спря да бие, а лампата се затресе в несигурната ѝ ръка. Спря и се ослуша, като се опитваше да се убеди, че е чула животно или птица.

Не, звукът се повтори. И потрети. Беше странен звук. Нещо като повтарящо се свистене, последвано от глухо тупване. Определено не ѝ звучеше заплашително. И все пак Кризания не можеше да се осмели дори да помръдне, за да открие какво го предизвиква.

— Колко съм глупава! — каза на висок глас. Разочарована от себе си и провала на замисления план, Кризания твърдо закрачи право към звука, решена да разбере какво става тук. Независимо от това обаче, ръката ѝ несъзнателно потърси закрилата на медальона, просто за всеки случай.

Звукът ставаше все по-отчетлив. Скоро редицата от къщи и малки магазини свърши Чак когато зави зад ъгъла в дъното на улицата, се сети, че е трябвало да угаси лампата. Твърде късно Стреснат от ярката светлина, човекът, който дотогава бе вдигал шума., рязко се обърна към нея и заслони очи с ръка.

— Кой е? — извика той. — Какво искаш?

Не звучеше изплашено, а по-скоро смъртно уморено, сякаш присъствието ѝ означаваше допълнителна, нежелана грижа.

Вместо да отговори, Кризания се приближи. Сега вече знаеше кое бе предизвиквало шума. Мъжът копаеше! В ръката му имаше лопата. Работеше на тъмно, очевидно без да има време да забележи, че слънцето е залязло и нощта се е спуснала.

Младата жена издигна лампата, за може светлината ѝ да огрее и двама им и си позволи да разгледа мъжа повнимателно. Беше съвсем млад, може би по-млад дори от нея самата — около двайсет, двайсет и една годишен. Беше човек с бледо, сериозно лице и носеше дрехи, които — ако не бе странният непознат символ върху тях, Кризания лесно можеше да вземе за роба на свещенослужител. Когато го доближи съвсем, младата жена забеляза, че мъжът се олюлява. Очевидно единствено лопатата му помагаше да остане на крака. Изглеждаше изтощен до крайност.

Забравила за всичките си страхове, тя се спусна да му помогне, но изненадано спря, когато забеляза, че той вдига предупредително длан:

— Не се приближавай!

— Какво? — попита стреснато тя

— Казах, не се приближавай! — повтори настойчиво младият мъж.

Лопатата се изплъзна от пръстите му и той се отпусна на колене, стиснал корема си с изкривено от болка лице.

— Не мога просто да те оставя — заяви тя, осъзнала, че непознатият е или болен, или ранен.

Забързано слезе при него и вече посягаше, за да му помогне да се изправи, когато най-сетне видя с какво се бе занимавал досега.

Замръзна, скована от ужас.

Мъжът запълваше гроб. Общ гроб.

Огромната яма бе пълна с тела — на мъже, жени и деца. Не се забелязваха никакви белези от насилствена смърт. И все пак всички до един бяха мъртви. В ямата, осъзна тя, бяха телата на всички жители на селото.

А когато отново се обърна към младия мъж и видя потта по челото, трескавите очи и размътения му поглед, Кризания разбра

— Опитах се да те предупредя — прошепна уморено и задавено той. — Горящата треска.

— Хайде — подкани го печално тя.

Обърна решително гръб на ужасната гледка от безредно отрупани тела и се опита да го вдигне. Той се помъчи да я отблъсне.

— Недей! — помоли отпаднало. — Ако се заразиш... ще умреш за няколко часа.

— Болен си. Нуждаеш се от грижи — отвърна тя, без да обръща внимание на протестите му.

— Но гробът — прошепна младият мъж, загледан към небето, където гарваните отново бяха започнали да се вият. — Не можем да оставим телата...

—Душите им са отлетели при Паладин — възрази Кризания, като се стараеше да се пребори с ужасната представа за отвратителното пиршество, което щеше да последва отдалечаването им. Вече се разнасяха тържествуващите крясъци на птиците. — Сега с нас са само техните обвивки. Сигурна съм, че ще се съгласят първо да се погрижим за живите.

Мъжът въздъхна уморено и наведе глава, докато тя му помагаше да се изправи. Беше необичайно отслабнал — почти не усети тежестта му, когато се облегна на нея. Запита се колко ли време е минало, откакто за последно е ял прилична храна.

— Домът ми е ей там — посочи той и двамата поеха бавно нататък.

Къщата беше съвсем малка, по-скоро колиба, разположена в края на селото. Кризания кимна:

— Кажи ми какво се е случило тук? — подкани го, колкото да отвлече мислите и на двамата от плясъка на криле зад гърбовете им.

— Няма много за разказване — отвърна той. Беше започнал да трепери неудържимо. — Разпространява се бързо. Без предупреждение. Вчера децата все още си играеха из градините. А през нощта умираха в ръцете на майките си. По масите из къщите остана храна, която никой не можа да хапне. На сутринта онези, които все още можеха да ходят, изкопаха този гроб. Знаехме, че и ние ще легнем в него...

Гласът му изневери, задавен от внезапната болка.

— Всичко ще бъде наред — каза успокоително Кризания. — Трябва да поспиш. Ще ти направя компрес и ще се помоля за теб...

— Молитви! — младият мъж се засмя с горчивина. — Аз бях техният свещеник! — Той махна с ръка към масовия гроб. — Ето какво постигнаха молитвите ми!

— Тихо, трябва да пазиш силите си.

Вече се бяха добрали до малката къща. Успя някак да му помогне да се отпусне в леглото ѝ се зае да стъкне огъня. Скоро пламъците му се разгоряха. Кризания запали няколко свещи и отново се върна при пациента си. Трескавите му очи следяха всяко нейно движение.

Придърпа един стол близо до леглото, настани се в него и натопи парче плат в паницата с хладка вода, която бе приготвила. Постави напоения с вода плат на челото му.

— Аз също съм свещенослужител — обясни и му посочи медальона на шията си. — Смятам да се помоля на своя бог, за да те излекува.

Кризания остави паницата на малката маса до леглото, сложи ръце на раменете на свещеника и се съсредоточи:

— Паладин...

— Какво... — прекъсна я той. Младата жена неволно потръпна от допира на горещите му пръсти. — Какво правиш?

— Ще те излекувам — усмихна му се търпеливо. — Вече ти казах, че съм свещенослужител. На Паладин.

— Паладин! — Лицето му се сгърчи от неочаквана болка, след което мъжът отново я погледна невярващо. — Помислих, че не съм чул добре. Как е възможно? Свещенослужителите му са изчезнали точно преди Катастрофата.

— Дълга история — отговори тя и придърпа завивките над треперещото му тяло. — Ще ти я разкажа по-късно. Засега те съветвам просто да повярваш, че той е моят бог и че мога да те излекувам!

— Не! — ръката му стисна нейната с изненадваща сила. — Аз съм свещеник на Боговете на търсещите. И се опитах да помогна на своето паство — каза дрезгаво. — Но... бях безсилен. Всички измряха! — очите му се затвориха в агония. — Как само се молих! Но боговете... не ми отговориха.

— Така е, защото си се молил на погрешните богове — увери го тя и посегна да отметне един кичур от запотеното му чело.

Очите на селския свещеник се отвориха. Беше красив мъж. Помисли си, че от външността му се излъчва някаква особена интелигентност и образованост. Очите му бяха сини, а косата — руса.

— Вода — произнесе през пресъхналите си устни.

Тя му помогна да се изправи. Свещеникът жадно отпи от ръба на купата и отново с нейна помощ се отпусна в леглото. Притвори очи.

— Значи си чувал за Паладин и древните богове? — попита Кризания.

Той я погледна.

— Да — отвърна с горчивина. — Чувал съм за тях. Чувал съм, че са разпространили сред нас глад и мор. И че позволили на злото да шества из света. А после ни изоставили в час на нужда!

Сега беше ред на младата жена да се втренчи невярващо в него. Беше очаквала всичко друго — отричане, безверие, даже незаинтересованост, но не и нещо подобно. С това не можеше да се справи. Не можеше да се изправи срещу гнева на този мъж. Не за такъв сблъсък се бе подготвяла. Очакванията ѝ се простираха Най-много до някоя и друга суеверна тълпа, а откриваше масов гроб и умиращ свещеник.

— Боговете не са ни изоставили — заговори с глас, треперещ от вложената в него молба. — Те са сред нас и очакват молитвите ни. Злото, което се е спуснало над Крин, е резултат единствено от гордостта и незнанието на хората.

Разказът на Златна Луна за изцелението на Елистан и приобщаването му към вярата все още бе съвсем жив в съзнанието ѝ и бе на път да я изпълни с екзалтация. Сега от нея се очакваше да постъпи по същия начин — да излекува този млад свещеник и да го приобщи към Паладин...

— Ще ти помогна — каза тя. — После ще имаме време да поговорим. Тогава ще успееш да разбереш онова, което...

Кризания коленичи до леглото и сключи пръсти около медальона си. След което отново започна:

—Паладин...

Ръката му грубо я накара да изпусне медальона. Тя стреснато вдигна очи. Беше се изправил в седнало положение и я наблюдаваше трескаво, но абсолютно спокойно:

— Не — произнесе твърдо той. — Ти трябва да разбереш. Не е нужно да ме убеждаваш в каквото и да било. Вярвам ти! — Той извърна глава към сенките с мрачна усмивка. — Да, Паладин е с теб. Усещам присъствието му. Може би е така, защото вече съм твърде близо до смъртта.

— Това е прекрасно! — възкликна в екстаз младата жена. — Така ще мога да...

— Чакай! — свещеникът се забори за глътка въздух, без да пуска ръцете ѝ. — Чуй ме! Точно защото вярвам, отказвам... да бъда излекуван.

— Какво? — Не успяваше да схване. И после: — Болен си. Вече не знаеш какво говориш — произнесе решително.

— Напротив, зная — възрази той. — Виж ме. Нима не ти изглеждам с всичкия си?

Кризания го огледа и бе принудена да кимне против волята си.

— Точно така. Знам какво говоря. В пълно съзнание съм и те разбирам напълно.

—Тогава... защо?

— Защото — започна свещеникът и бе очевидно, че всяка глътка въздух му костваше неимоверни усилия, — ако Паладин е тук, а сега вече съм уверен, че е така, тогава защо той... позволи всичко това да се случи! Защо остави хората ми да измрат? Защо е цялото страдание? Отговори ми! Защо го е предизвикал? — Ръцете му настоятелно я разтърсиха. — Защо?!

Нейните собствени въпроси! Въпросите на Рейстлин! Кризания почувства, че умът ѝ се лута в объркващ мрак. Как би могла да му отговори, след като и тя самата не знаеше?

Ала през изтръпналите си устни предпочете да повтори думите на Елистан:

— Трябва да запазим вярата си. Пътищата на боговете са неведоми. Не можем да видим по-далеч...

Вече отпуснат обратно сред завивките, мъжът просто поклати глава. Младата жена отчаяно замълча, изправена пред упорития му гняв.

"Ще го излекувам, въпреки всичко — помисли си с решително. — Сега е твърде слаб. Не мога да очаквам от него разбирането, което..."

Сетне въздъхна. Не. При други обстоятелства Паладин вероятно би ѝ дал разрешение. Сега обаче бе сигурна, че нейният бог нямаше да откликне на молитвите ѝ. Чувстваше, че в божествената си мъдрост Паладин щеше да прибере младежа при себе си и чак тогава всичко щеше да се изясни.

Но не и сега, не и в този момент. Не и с нейна помощ.

Внезапно си даде сметка, че ходът на историята не може да бъде променен. Каквито и усилия да положеше, едва на Златна Луна щеше да се удаде да възвърне вярата на човека в боговете, но във време, в което този ужасен гняв щеше да е отмрял, когато хората бъдеха готови да слушат и да вярват. Не и преди това.

Провалът ѝ бе пълен. Все така коленичила до леглото, тя сведе глава в ръцете си и тихо се помоли за опрощение, задето не бе пожелала да разбере очевидната истина.

Нечия ръка докосна нежно косата ѝ. Тя вдигна очи, за да срещне изнурения поглед на свещеника.

— Съжалявам — произнесе тихо той с треперещи от треската пръсти. — Не исках... да те разочаровам.

— Разбирам — промълви Кризания. — И уважавам желанието ти.

— Благодаря — кимна мъжът. В продължение на няколко дълги минути единствените звуци, който се разнасяха, бяха хриповете от затрудненото му дишане. След малко тя понечи да се изправи, но усети, че горещите му ръце я стискат силно: — Ще направиш ли нещо за мен? — прошепна той.

— Всичко — отвърна с усмивка младата жена, макар почти да не го виждаше от сълзите в очите си.

— Остани до леглото ми. Докато умра...

Глава 6

Изкачвам се по стълбите, водещи към ешафода. Със сведена глава. С ръце, завързани зад гърба. Боря се да се освободя дори когато най-сетне стъпвам на площадката, но зная, че е безполезно — изминали са дни, седмици в безрезултатни усилия. Съдбата ми е неизбежна.

Черната роба ме препъва. Някой ме улавя, за да не падна, но в същия момент ме повлича напред. Сега съм на върха. Покритият с лепнеща кръв дръвник е точно пред мен. Отчаяно се опитвам да измъкна ръцете си! Само ако можех! Щях да използвам магия и да избягам! Да избягам!

— Не можеш! — смее се палачът ми и по някакъв начин съм сигурен, че чувам собствения си смях. Собствения си глас! — На колене, жалък чародеецо! Отпусни глава върху студената, окървавена възглавница!

Не! Писъкът ми отеква. Не спирам да се боря ожесточено, ала нечии ръце ме хващат грубо и ме заставят да застана на колене. Усещам как бузата ми се допира до хладния, слузест дръвник! Не искам да се призная за победен. Крещя от безсилие, без да мога да помръдна.

Нахлузват черна качулка на главата ми... но чувам как палачът се приближава, чувам шумоленето на черната роба около глезените му, чувам как брадвата се издига над мен... толкова високо...

—Рейст! Рейстлин! Събуди се!

Очите на магьосника се отвориха. Тялото му с пружиниране се изправи в седнало положение. За момент, полудял от ужас и страх, нямаше никаква представа къде се намира или кой го бе събудил.

— Рейстлин, какво има? — повтори гласът. Силните ръце го държаха, а така добре познатият глас — изпълнен със загриженост и топлота, караше подигравателния смях на палача да изтлява в съзнанието му, а представата за издигнатата на него брадва да изчезва безследно...

— Карамон! — извика с облекчение Рейстлин и се вкопчи в брат си. — Помогни ми! Накарай ги да спрат! Не им позволявай да ме убият! Спри ги! Спри ги!

— Шшш. Няма да позволя това да се случи, Рейст — промърмори войнът, уловил своя брат-близнак в обятията си. Ръката му погали меката коса на магьосника. — Тихо... Всичко е наред. Аз съм тук. Чуваш ли? Тук съм...

Положил глава върху широките гърди на Карамон, Рейстлин се вслуша в равномерните, бавни удари на сърцето му и въздъхна дълбоко и ужасено. После отново затвори очи, за да се предпази от връхлитащата тъмнина и зарида като дете.

— Каква ирония, а? — каза тихо магьосникът, докато войнът подклаждаше огъня и слагаше на него желязно котле за да кипне малко вода. — Най-могъщият магьосник, който

някога е живял на тази земя, а само един сън може да ме извади от равновесие и да ме накара да пищя като бебе.

— Значи все пак има нещо човешко в теб — изтътна Карамон, зает да наблюдава котлето с особеното внимание, което хората отделят, когато искат водата да заври по-бърза Той сви рамене: — Сам ми го каза.

— Да... просто човек! — повтори ожесточено Рейстлин, увит дълбоко в наметалото си и все пак разтреперан от студ.

Карамон му хвърли притеснен поглед, припомняйки си онова, което Пар-Салиан му беше казал по време на Тайния съвет в Кулата на Върховното чародейство: "Брат ти възнамерява да предизвика самите богове! Иска да стане един от тях!"

Ала в същия момент магьосникът присви колене и положи глава върху тях. Непознатото задушаващо чувство и спомена за това как брат му бе протегнал ръце към него, когато се нуждаеше от утеха, го накараха да отмести очи и отново да насочи вниманието си към водата.

Внезапно Рейстлин вдигна глава:

— Какво беше това? — попита в същия момент, в който и Карамон, чул странния шум, вече бе скочил на крака.

— Не знам — отвърна тихо и се ослуша напрегнато.

Огромният мъж запристъпва внимателно и с изненадваща бързина се озова при постелята си. Мечът изсвистя от ножницата и блесна в пламъците на огъня.

В същия момент Рейстлин протегна ръка към жезъла на Магиус и с умели движения изля водата от малкия котел в огъня. Тъмнината ги обгърна с мекия съсък на изтляващите въглени.

Братята затаиха дъх и се заслушаха напрегнато, докато очите им се нагодят към мрака.

Острият есенен вятър изведнъж се бе усилил и нощните звуци сякаш се умножиха. Чуваше се ромоленето на потока, край който лагеруваха, шумоляха клони и падащи листа. Ала и двамата знаеха, че онова, което бяха чули не бе нито вятърът, нито бълбукането на течаща вода.

— Ето го пак — прошепна Карамон, когато магьосникът се прокрадна по-близо до него. — В гората от другата страна на потока.

Звукът бе по-скоро дращещ, като че ли някой без особен успех се опитваше да се прокрадва в непозната местност. Продължи още няколко секунди, след което отново замлъкна. Някой или нещо — тромаво и с тежки ботуши.

— Гоблини! — изсъска Карамон.

Той стисна по-здраво меча. Братята се спогледаха. В този миг годините на отчуждение, завист и омраза бяха изчезнали. Изправени пред общата опасност, двамата действаха като един, сякаш все още се намираха в утробата на майка си.

Войнът предпазливо стъпи във водата на потока. Червената Лунитари разпръскваше лъчите си между клоните на дърветата, ала сърпът ѝ бе съвсем тънък и едва-едва успяваше да разкъса тегнещия сумрак. Като се опасяваше да не се подхлъзне на някой подводен камък, Карамон внимателно опипваше дъното преди да пренесе цялата си тежест напред. Рейстлин го последва. С едната си ръка държеше потъмнелия жезъл, а с другата леко се подпираше на рамото на брат си, за да не изгуби равновесие.

Прекосиха потока по-тихо и от шепнещия над ромолящите води вятър, след което излязоха на другия бряг. Отново чуха шума. Нямаше никакво съмнение, че го предизвиква живо същество, защото даже когато един от поредните пориви на острия вятър утихна, звуците не престанаха.

— Авангард. Нападателен отряд! — измърмори полуобърнат към брат си Карамон.

Рейстлин кимна. Гоблините имаха обичая, когато възнамеряват да нападнат някое селище, предварително да проучат терена пред основните си части. Задачата беше досадна и не носеше дял от убийствата и плячката, така че обикновено се падаше на онези с по-нисък чин — най-неопитните и лишени от реална стойност бойци.

Магьосникът стисна рамото на Карамон и го принуди да спре.

— Кризания! — изшептя той. — Селото! Трябва да разберем накъде са се упътили!

Войнът се намръщи.

— Ще се постарая да остане жив.

Ръката му красноречиво описа движение, сякаш спипваше някой за врата.

Рейстлин се усмихна мрачно:

— А аз ще го разпитам — добави, правейки на свой ред неразбираем жест.

Братята предпазливо се запромъкваха напред, като се придържаха към сенките, за да не ги издаде някой случаен проблясък на острие или тока. Все още чуваха шума. Макар често да заглъхваше, той неизменно се разнасяше отново и винаги от една и съща посока. Който или каквото и да бе срещу тях, очевидно нямаше никаква идея за приближаването им. Излязоха на някаква пътека и се прокраднаха от двете ѝ страни, докато — доколкото можеха да преценят — не се оказаха непосредствено до смутителя на нощното спокойствие.

Звукът се разнасяше на двайсетина стъпки навътре в гората. Острият взор на Карамон бързо съзря друга, по-тясна пътечка, водеща право към потока. Мястото беше идеално за засада и предоставяше добра възможност на нападателя както да атакува изненадващо преминаващите по-основния път, така и да се изтегли сравнително необезпокоявано в случай, че жертвите му се окажеха по-опасни от очакваното.

— Стой тук! — даде той знак на Рейстлин.

Магьосникът кимна. Войнът отстрани някакъв надвиснал клон от пътя си и съвсем бавно навлезе в гората, като се държеше встрани от тясната пътечка.

Рейстлин се притаи до едно дърво, докато пръстите му сръчно оформяха топка от сяра и гуано. Думите на заклинанието се рееха на повърхността на съзнанието му. Той си ги повтори, без и за миг да отклонява вниманието си от шума, който вдигаше брат му при придвижването си.

Макар войнът да се опитваше да се промъква възможно най-тихо, кожената му броня проскърцваше, металните ѝ закопчалки дрънчаха, а изпод краката му пращяха настъпани съчки. За щастие жертвата им на свой ред също вдигаше шум, така че едрият мъж надали щеше да бъде забелязан преди...

Нощният въздух се разцепи от ужасен писък, последван от още викове и трясък, сякаш ги нападаха поне сто човека.

Магьосникът се напрегна. Сетне някой изкрещя:

— Рейст! Помощ! Ооох!

Шум от боричкане и потрошени клони. И падане на тежко тяло. Рейстлин прибра полите на робата си и се затича по тясната пътечка. Времето за изненадващо нападение отдавна бе отминало. Все още чуваше виковете на брат си. Звукът бе ясен, а не приглушен или задавен от болка.

Стараеше се да не обръща внимание на клонките, които го шибаха през лицето или на бодлите, протягащи алчни пръсти, за да издерат дрехите му. Неочаквано се озова на неголяма поляна и приклекна до едно дърво. Право пред него се виждаше огромна сянка, носеща се над земята. И доколкото можеше да се съди по ужасните звуци и викове, които се разнасяха, със сянката се бореше не друг, а Карамон!

— Аст киранан Сот-аран/ Су кали Яранан — произнесе напевно магьосникът и запрати топката от сяра високо над главата си сред клоните на дърветата. Внезапната експлозия от ярка светлина бе придружена от ниския тътен на взрива. Короните на дърветата избухнаха в пламъци и най-после осветиха разиграващата се под тях сцена.

Рейстлин се впусна напред, готов да изрече ново заклинание, с изкривени, озарени от пропукваща синкава светлина пръсти.

Той се закова изумено.

В самия край на поляната, провесен за единия крак на края на въже, завързано за някакъв клон, се гърчеше Карамон. Непосредствено до него, провесен по същия начин, но далеч по-ужасен от бушуващите пламъци, се извиваше един заек.

Рейстлин просто зяпаше брат си. Без да спира да вика за помощ, Карамон съвсем бавно се въртеше около оста си, докато наоколо му се сипеше дъжд от подпалени листа.

— Рейст!... Искам да сляз... Ох!

Вече се бе обърнал с лице към вкаменения си от изненада брат-близнак. Изчерви се и на устните му цъфна глуповата усмивка.

— Вълчи капан.

Цялата гора бе озарена от ярка оранжева светлина. Отблясъците на огъня се отразяваха в изпуснатия му недалеч меч, блещукаха по бронята му, докато се завърташе отново и отново и пълнеха очите на паникьосания заек с всеобхватен ужас.

Рейстлин се закиска от удоволствие.

Сега беше ред на Карамон да се втренчи неразбиращо в него. При следващото си завъртане той дори обърна глава, за да се увери, че смехът на магьосника е предизвикан именно от положението, в което е изпаднал. В погледа му се появи жалък опит за молба.

— Хайде, Рейст! Свали ме долу! Раменете на брат му се тресяха от смях.

— По дяволите, Рейст, не е смешно — изфуча войнът и замаха с ръце. Последното, разбира се, спря въртенето, но накара тялото му да се залюлее напред-назад. Заекът в другия край на примката се замята и замаха още по-усилено с лапи във въздуха. Съвсем скоро и двамата се въртяха в противоположни посоки, усуквайки въжетата, които ги държаха.

— Свали ме долу! — изрева Карамон. Заекът изпищя изплашено.

Това вече бе прекалено. Спомените за младостта им връхлетяха архимагьосника, за да пропъдят надалеч мрака и ужаса, които не му даваха мира в продължение на безкрайно дълги години. Още веднъж се почувства кипящ от енергия и изпълнен с надежди за бъдещето пред себе си. И още веднъж бе заедно със своя брат — с човека, който беше и щеше винаги да бъде по-близък с него от който и да е друг. Глупавият му, дебелоглав, любим брат... Рейстлин се преви на две. Като едва поемаше дъх, магьосникът се отпусна на тревата и се смя неудържимо, додето по бузите му не потекоха сълзи и коремът не го заболя.

Карамон не сваляше очи от него, ала опасният поглед от човек, който в същия момент висеше провесен на собствения си крак и махаше тромаво с ръце, накара брат му да се залее от повторен неудържим изблик на веселие. Рейстлин се смя, докато най-сетне си даде сметка, че на сутринта навярно всичко щеше да го боли и все пак нещо го караше да мисли, че смехът му се е отразил добре. Най-малкото поне за известно време бе прогонил сковаващия мрак. Накрая просто си лежеше на мократа поляна и се кискаше, чувствайки как веселието искри във всяка частица от тялото му и се разлива като игриво вино. Най-

сетне и самият Карамон се присъедини към него. Смехът му отекна като заплашителен тътен из цялата, озарена в неземни отблясъци, гора.

Едва когато близо до тях се посипаха горящи клонки, Рейстлин най-после дойде на себе си. Той избърса сълзите от очите си и се изправи несигурно. Ръката му отсечено помръдна и в нея се появи сребърната кама, която винаги държеше в готовност, прикрепена към китката си.

Доближи Карамон и се протегна възможно най-високо, за да пререже въжето около глезена на война. Брат му се стовари тежко на земята със сподавено проклятие.

Без да престава да се киска, магьосникът преряза и въжето, което някой ловец бе завързал около задния крак на зверчето и успя да улови в прегръдките си ужасения заек. Животното едва ли не бе загубило ума си от страх, ала само няколко тихи думи и леко погалване по главата го накараха постепенно да се успокои и сякаш да изпадне в транс.

— Е, спипахме го — каза Рейстлин с потрепващи от усилие да не се разсмее отново устни. Той вдигна заека. — Защо обаче ми се струва, че няма да изкопчим кой знае колко информация от нашия пленник?

Почервенял до корените на косата едновременно от притока на кръв и от срама, който изпитваше, Карамон седна на земята и започна да разтърква натъртеното си рамо.

— Много смешно — подхвърли, като погледна към заека с все същата глуповата усмивка.

Огънят по върховете на дърветата вече започваше да намалява, ала въздухът бе изпълнен с дим, а тук-там тревата бе започнала да тлее. За щастие есента се бе оказала влажна и дъждовна и пламъците щяха да изгаснат бързо.

— Добро заклинание — кимна към останките от заобикалящите ги дървета и се изправи с охкане.

— Винаги съм го харесвал — отвърна кисело Рейстлин. — Показа ми го Физбан, спомняш ли си? — Той също се загледа към пушещите клони и добави с усмивка: — На стареца би му харесало.

Като люлееше приспивно заека, галейки отсъстващо копринените му уши, той тръгна в обратна посока. Притихнало и успокоено от докосването и думите на магьосника, животното затвори очи. Карамон прибра меча си и последва брат си с леко накуцване:

— Проклет капан, едва не ми преряза крака. — Той го разтърси, за да възстанови циркулацията на кръвта.

Небето се бе покрило с тежки облаци, които напълно бяха закрили слабата Лунитари. Когато и последните пламъци по дърветата изгаснаха, над тях се спусна мрак, през който едва можеха да видят носовете си.

— Предполагам, че вече няма смисъл да се спотайваме — подметна Рейстлин. — Ширак

Кристалът на върха на жезъла на Магиус засия с ярка магическа светлина.

Двамата се върнаха в лагера, без да си продумат, отдадени на приятното простичко мълчание, което не бяха споделяли от години. Единствените звуци сега бяха сънливото трополене на конете, скърцането и дрънченето на ризницата на Карамон и тихото шумолене на черната роба на Рейстлин. Тишината зад тях се наруши само веднъж, когато някакъв обгорял клон се стовари шумно на земята.

Когато се върнаха, войнът обезсърчено се зае да разпали огъня наново, след което хвърли един поглед към заека в ръцете на брат си.

— Предполагам, че едва ли ти е хрумвало да сметнеш животинчето в ръцете си за закуска.

—Не ям гоблини—ухили се магьосникът и остави животното на пътеката. В мига, в който усети студената земя под нозете си, заекът трепна и разтвори широко очи. Без бавене, той се озърна само колкото да установи къде се намира и заприпка към гората, за да потърси убежище.

Карамон прикри разочарованата си въздишка, след което се изкиска и се настани тежко в постелята си. Свали единия си ботуш и разтърка наранения си глезен.

—Дулак — прошепна Рейстлин и жезълът потъмня.

Той го остави до собствената си постеля, легна по гръб и придърпа одеялото към брадичката си..

Усети как със завръщането на мрака сънят му отново се приготви да оголи зъби. Спотаен някъде там. Очакващ.

Рейстлин потръпна. Нима не смееше да затвори очи? А беше толкова уморен... толкова изтощен. Колко нощи бяха минали, откакто бе спал за последно?

— Карамон — повика тихо той.

— Ъм? — отвърна брат му в тъмното.

— Карамон — проговори отново магьосникът след минутка размисъл, — спомняш ли си... спомняш ли си как, когато бяхме деца, имах онези... ужасни кошмари?... — Той се закашля.

Войнът не отговори. Рейстлин прочисти гърлото си:

— А ти, братко, стоеше на стража и гонеше лошите сънища...

— Да— каза най-сетне брат му с дрезгав глас.

— Карамон — започна отново Рейстлин, но не успя да довърши.

Болката и умората бяха по-силни от него. Мракът сякаш пропълзя с още няколко крачки към него, сънят бе на път да се спусне.

Ала ето, че се разнесе подрънкване и нечия огромна тромава сянка се мярна над него. Скърцане на стара кожа. Карамон се настани точно до брат си и отпусна широкия си гръб на дънера на едно дърво, положил меч напряко през коленете си.

— Заспивай, Рейст — каза той тихо. Магьосникът почувства как грубата тежка ръка го потупа по рамото. — Ще поостана малко... и без друго някой трябва да поеме първата стража...

Рейстлин се уви още по-топло в одеялото и затвори очи. Сега сънят, срещу който с мъка бе удържал клепките си отворени, изглеждаше по съвсем различен начин. Последното, което си спомняше преди да заспи, бе как кошмарът протяга кокалести пръсти към него, само за да отлети назад пред светлината от меча на Карамон.

Глава 7

Конят на Карамон не спираше да подскача изнервено, докато едрият мъж се взираше от седлото към долината и селото под тях. Той се намръщи мрачно и погледна брат си. Лицето на Рейстлин бе скрито под черната качулка на робата. По изгрев бе завалял едър монотонен дъжд. Дори и в този момент валеше, а тежките сиви облаци сякаш нямаха намерение да се разпръскват, надвиснали над огромните корони на дърветата. Чуваше се единствено падането на дъждовните капки.

Магьосникът поклати глава. Сетне тихо каза нещо на коня си и го подкара напред. Карамон побърза да го последва, измъквайки меча от ножницата си.

— Оръжието няма да ти бъде необходимо, братко — обади се Рейстлин, без да се обърне.

Звукът от тропането на конските копита се разнасяше надалеч в звънтящия от дъжда въздух. Независимо от думите на магьосника, войнът не откъсна ръка от дръжката на меча до самите покрайнини на селото. Сетне пръв скочи от седлото, подхвърли юздите на брат си се насочи към същия хан, който бе огледала и Кризания при пристигането си.

Той надникна вътре и огледа подредената за вечеря маса и изпочупените съдове. Отнякъде се появи куче, което размаха опашка и го близна по ръката със скимтене. Под столовете крадливо се плъзнаха две котки и изчезнаха в сенките. Войнът разсеяно потупа кучето по главата и вече се канеше да влезе, когато го спря гласът на Рейстлин:

— Чух пръхтене на кон. Ей там.

Карамон измъкна меча си и заобиколи сградата. Върна се след минутка с прибрано оръжие и навъсено изражение.

— Нейният — обясни. — Разседлан, нахранен и напоен.

Магьосникът кимна, сякаш бе очаквал съвсем същото и се загърна по-добре в наметалото си.

Карамон се огледа напрегнато. От стрехите на къщите капеше вода, а вратата на странноприемницата се поклащаше на ръждивите си панти с протяжно скърцане. Не се чуваха никакви звуци. Нито на играещи деца, нито на обменящи клюки жени или на оплакващи се от времето мъже, тръгнали по работа.

— Какво има, Рейст?

— Чума — отговори магьосникът.

Войнът едва не се задави и побърза да прикрие устата и носа си с наметалото. Скрит в сенките на качулката си, Рейстлин си позволи да се усмихне иронично.

— Не се страхувай, братко — каза той, докато слизаше от коня. Карамон отведе животните и ги привърза към един дървен стълб. — Нали не си забравил, че тръгнахме на път в компанията на истински свещенослужител?

— И къде е този свещенослужител? — измърмори едрият мъж, без да маха ръка от устата си.

Главата на магьосника се завъртя, за да изучи редиците от къщи надолу по улицата.

— Ето там, предполагам — каза накрая.

Карамон проследи погледа му и най-после съгледа трепкащата светлина, излизаща от прозореца на последната къща.

— Предпочитам да се разхождам насред стан, пълен с великани — каза недоволно войнът, когато двамата се упътиха нататък през дълбоката кал.

Дори не се опитваше да скрие страха си. Лично той отдавна бе свикнал с мисълта, че може да умре от нож в стомаха. Ала идеята да си отидеш просто така, без дори да успееш да се защитиш, от нещо невидимо, носещо се по въздуха, го ужасяваше.

Рейстлин не отговори. Лицето му оставаше все така скрито в качулката. Каквото и да мислеше в този момент, то щеше да остане тайна за Карамон. Скоро се добраха до последната къща и за момент постояха отвън сред шума от непрестанно сипещия се дъжд. Понечиха да се насочат към вратата, когато войнът случайно погледна вляво от себе си.

— Велики богове! — извика задавено и сграбчи брат си за рамото.

Посочи към общия гроб.

И двамата замълчаха. Гарваните, принудени да прекъснат пиршеството си, заграчиха и тежко размахаха черни криле. Войнът почувства, че му се повдига. Лицето му пребледня и той отмести очи от ужасната гледка. За разлика от него Рейстлин продължи да се взира в телата. Устата му се бе превърнала в тясна права линия.

— Хайде, братко — произнесе той и отново тръгна към малката къща.

Карамон надникна през прозореца с ръка на дръжката на меча и въздъхна от облекчение. Даде знак на брат си. Рейстлин леко бутна вратата и я изчака да се отвори.

Върху неоправеното легло лежеше млад мъж. Очите му бяха затворени, а ръцете — скръстени на гърдите. На лицето му се бе изписало странно изражение на покой, макар очите да бяха потънали дълбоко в изпъкналите скули, а устните му да бяха мъртвешки сини. Младата жена, облечена в изцапаните си бели дрехи на свещенослужител, стоеше коленичила до леглото със сведена глава. Карамон понечи да каже нещо, ала магьосникът го спря и поклати глава в знак, че не бива да прекъсват молитвата ѝ.

Двамата мълчаливо стояха на вратата, без да обръщат внимание на сипещия се дъжд.

Изгубена в общението си, Кризания не бе забелязала появата на близнаците. Чак когато едрият войн се размърда, дрънченето на бронята му успя да я върне към действителността. Жената вдигна глава. Разчорлените ѝ тъмни коси се посипаха по раменете ѝ и тя ги погледна изненадано.

Лицето ѝ, макар бледо и изпито от умора, изглеждаше непоколебимо. Въпреки че не се бе молила на Паладин да ги изпрати, нямаше никакво съмнение, че богът отвръщаше както на изречените, така и на спотаените дълбоко в сърцето ѝ молитви. Тя отново склони глава, този път в безмълвна благодарност, след което въздъхна и се изправи на крака.

Погледът ѝ срещна очите на Рейстлин. Взорът на магьосника отразяваше изгасващите пламъци в огнището дори изпод дълбините на черната качулка. Когато Кризания заговори, гласът ѝ сякаш се сливаше със звука от падащите дъждовни капки:

— Провалих се.

Рейстлин с нищо не показа, че признанието ѝ го засяга. Погледна тялото на младия мъж.

— Отказал е да повярва?

— Дори напротив — тя също сведе глава към трупа. — Но не ми позволи да го излекувам. Гневът му беше... твърде голям. — Ръката ѝ се вдигна и тя закри главата на селския свещеник с одеялото. — Паладин прие душата му. Сигурна съм, че му е простил.

— Без съмнение — съгласи се Рейстлин. — А ти? Кризания наведе още по-ниско глава и лицето ѝ се скри в тъмните кичури. Остана така толкова дълго, че накрая Карамон, който продължаваше да не разбира, се покашля:

— Ъъъ, Рейст... — започна той.

— Шш — прекъсна го магьосникът.

Младата жена вдигна глава. Дори не бе чула думите на война. Сивите ѝ очи бяха потъмнели и сякаш отразяваха бездънния мрак на черната роба на Рейстлин.

— Разбирам — произнесе тя. — За пръв път от дълго време насам разбирам напълно и зная как трябва да постъпя. В Истар видях как вярата в боговете отмира. Паладин откликна на молитвите ми и ми показа грешката на Царя-жрец — неговата гордост. Моят бог ми посочи как бих могла да избегна тази грешка за в бъдеще. И ми разкри, че стига да попитам, ще ми бъде отговорено...

Тя замълча.

— Само че в Истар Паладин ми показа и друго — — колко слаба съм всъщност. Когато напуснах онзи разрушен град и дойдох тук заедно с вас, не бях нищо повече от изплашено дете, което се държи за полите на майка си. Сега чувствам, че притежавам сила. Никога повече няма да забравя онова, което видях тук.

Докато говореше, Кризания бе приближила Рейстлин. Очите му я следяха немигащо. Имаше чувството, че може да види собственото си отражение в тях. Медальонът на Паладин, все така окачен на шията ѝ, грееше със студена бяла светлина. Постепенно гласът ѝ се разпалваше, а ръцете ѝ се свиха в юмруци.

— Точно така, тази гледка се отпечата в душата ми. — Сега вече бе застанала пред архимагьосника. — И ще бъде пред очите ми, дори когато двамата с теб прекрачим през Портала, за да прогоним завинаги злото от този свят!

Рейстлин хвана ръцете ѝ. Бяха изстинали. Той нежно обви длани около тях, за да ги стопли.

— Не е необходимо да променяме хода на историята! — каза Кризания. — Фистандантилус е бил зъл човек. Онова, което е сторил, е било единствено с цел да се самовъзвеличи още повече. Но нас ни е грижа, мен и теб. Само това ще бъде достатъчно, за да променим края. Зная, защото моят бог ми го каза!

Съвсем бавно, усмихнат, Рейстлин вдигна ръцете ѝ и ги целуна, без да откъсва очи от нейните.

Кризания усети, че се изчервява, но изведнъж сепнато се огледа. Издавайки задавено сумтене, Карамон се бе обърнал и бе напуснал помещението.

Застанал в подтискащата тишина на мъртвото село, под сипещия се дъжд, Карамон чуваше все същия глас — също толкова монотонен, колкото и трополящите капки:

Да предизвика самите богове. Да стане един от тях!

Почувствал, че отново му се повдига, войнът мъчително разтърси глава. Внезапно разбра, че интересът му към войската, очарованието от възможността да стане "генерал", влечението му към Кризания и хилядите дребни тревоги напълно бяха заличили главната причина, поради която бе дошъл тук. Сега думите на младата жена неочаквано го бяха отрезвили.

И все пак не можеше да се застави да мисли за нищо друго, освен за Рейстлин — такъв, какъвто го бе видял предната вечер. Колко време бе минало откакто бе чул за последно брат си да се смее по този начин? От колко време не бяха споделяли тази топлота, тази близост? Съвсем живо си спомняше лицето на магьосника, докато пазеше съня му. Омекотените линии на дълбоко отпечатаната злина и изглаждането на презрителните бръчици около устата. Брат му сякаш се бе подмладил и изглеждаше такъв, какъвто го помнеше Карамон от тяхното общо детство и юношество — в онези най-щастливи дни от собствения му живот.

Ала ето, че в него се породиха и нежелани спомени, сякаш умът изпитваше някакво извратено удоволствие в това да изтезава и измъчва душата му. Още веднъж съзря себе си в Истар, в момента, в който за пръв път ясно бе осъзнал огромния потенциал на чистото зло, което дремеше в Рейстлин. Припомни си твърдата решимост да убие брат си. А сетне мислите му се насочиха към Тасълхоф...

Разбира се, магьосникът му беше обяснил всичко! Всичко от случилото се в Истар. Карамон още веднъж откри, че е дълбоко объркан.

Ами ако Пар-Салиан грешеше? Ами ако всички те грешаха, а Рейст и Кризания наистина можеха да спасят света от ужаса и страданията?

"Просто му завиждам, това е всичко. Какъв глупак съм! — помисли си той и изтри дъждовната вода от лицето си с трепереща ръка. Може би всички онези стари магьосници са точно като мен — завистници."

Ставаше все по-тъмно. Тежките облаци не се разпръскваха и вече бяха започнали да се обагрят във всички нюанси на тъмносивото. Дъждът се усилваше.

Рейстлин и Кризания излязоха от колибата, хванати за ръце. Младата жена се бе увила в тънката си наметка и бе вдигнала посивялата качулка над главата си. Войнът се покашля от неудобство.

— Ще го пренеса при останалите в гроба — каза с дрезгав глас и се упъти към вратата. — После ще го запълня.

— Не, братко — спря го магьосникът. — Не. Тази гледка не бива да бъде погребвана под земята. — Той вдигна очи към небето, за да позволи на дъжда да докосне лицето му. — Тази гледка трябва да послужи за урок на боговете! Димът от собственото им унищожение ще се издигне до самите небеса! А грохотът ще проглуши ушите им!

Изненадан от неочакваното избухване на Рейстлин, Карамон се обърна, за да го погледне. Слабото лице на брат му бе толкова бледо и измършавяло, че донейде приличаше на това на трупа вътре. Думите му бяха прозвучали обвинително и гневно.

— Елате с мен — каза изведнъж Рейстлин и пусна ръката на Кризания, за да се насочи към центъра на селото.

Младата жена го последва, като придържаше качулката си, за да се предпази от напорите на изпълнения с дъждовни капки вятър. Войнът се поколеба, но също тръгна след брат си.

Магьосникът спря в средата на калната улица и се обърна с лице към тях:

— Изведи конете, Карамон — нашите и този на Кризания. Закарай ги в гората извън селото. — Той посочи към близкия склон. — Завържи им очите и се върни тук.

Войнът се втренчи в него.

— Направи го! — нареди с нетърпящ възражение глас Рейстлин.

Карамон се подчини.

— Сега застани там — продължи магьосникът, когато брат му се върна. — Стой спокойно и не се приближавай към мен, независимо от това какво ще се случи. — Очите му се насочиха към Кризания и отново спряха върху едрия мъж. — Разбираш ли, Карамон?

Войнът безмълвно кимна. После нежно взе ръката на младата жена.

— Какво е намислил? — попита тя, като стисна силно пръстите му.

— Магия — отвърна той.

Замълча, уловил настойчивия заповеден поглед на брат си. Забелязала странното ожесточено изражение върху лицето на Рейстлин, Кризания се притисна разтреперано към война. Едрият мъж обгърна раменете ѝ с ръка, без да откъсва взор от магьосника. Двамата затаиха дъх в изливащия се дъжд, сякаш се страхуваха, че с това могат да нарушат концентрацията му.

Рейстлин затвори очи. Той вдигна глава към небето и разпери ръце с длани, обърнати към надвисналите облаци. Устните му помръднаха, ала — за момент — не успяваха да го чуят. Сетне, въпреки че не бе повишил глас, думите като че ли сами започнаха да изникват в съзнанията им. Паякоподобният език на чистата магия. Повтаряше ги отново и отново, докато постепенно заклинанието се превърна в магнетичен напев. Думите оставаха едни и същи, ала се променяше интонацията, с която ги изговаряше — всеки път, щом подхванеше фразата наново.

Внезапно над долината се спусна тишина. Дори звукът от плющящия дъжд заглъхна в ушите на Карамон. Всичко, което можеше да чуе, започваше и свършваше с мекия напев и зловещата мелодия, зародила се от гласа на брат му. Кризания се притисна по-силно към него с разширени от ужас очи.

Постепенно войнът усети, че монотонната музика го изпълва с влудяващо страхопочитание. Имаше непреодолимото чувство, че нещо го привлича към Рейстлин, че целият свят сега се концентрираше около магьосника, макар бързият поглед наоколо да го успокои, че все още се намира на мястото, което му бе посочил брат му. Усещането обаче се възобнови веднага щом отново погледна към него.

Рейстлин се намираше в центъра на света, с разтворени ръце, и всички звуци, цялата светлина, дори самият въздух изглежда нямаха търпение да се озоват в негова власт. Земята под нозете на младата жена и Карамон започна да пулсира вълнообразно по посока на магьосника, който издигна ръце още по-високо, повишавайки съвсем леко гласа си.

Изведнъж Рейстлин замълча. Отново заговори, произнасяйки всяка дума от заклинанието съвсем бавно и отчетливо. Вятърът се усили, а земята сякаш се измести. Сега вече войнът не изпитваше никакво съмнение, че светът се е устремил към тъмния въртоп, в чийто център се намираше брат му. Карамон ужасено разкрачи крака, за да не бъде засмукан от зараждащия се ураган. Пръстите на Рейстлин се устремиха към изкривеното, врящо небе и в същия миг енергията, която бе извлякъл от земята, протече през него във вид на сребърна мълния, която порази покрова от облаци над тях.

В отговор ярка назъбена светкавица проряза небето, и се стовари право върху покрива на малката колиба в края на селото. Почти в същия миг постройката експлодира в разширяващо се кълбо от синьо-бели пламъци.

Рейстлин пак проговори, а от пръстите му се стрелна нова мълния. И този път отговорът на небето порази самия него! Този път самият магьосник изчезна в червено-зелени пламъци.

Кризания извика. Забори се в ръцете на Карамон, за да се спусне към Рейстлин. Едрият мъж я задържа здраво, запомнил добре предупреждението на брат си.

— Виж! — показа ѝ той, без да я изпуска. — Огънят не го докосва!

Застанал в центъра на бушуващия пожар, Рейстлин издигаше ръце към небето, а робата се вееше около него, сякаш бе попаднал в средата на безпощадна зимна буря. Той отново заговори. Езиците на пламъците избликнаха надалеч от него и затанцуваха по мократа трева край фасадите на къщите, плъзнаха се по повърхността на локвите и се закатериха по дърветата, оставяйки магьосника в центъра на огромно, разширяващо се огнено колело.

Кризания не можеше да помръдне. Беше парализирана от ужас и благоговение, каквито никога дотогава не бе изпитвала. Продължаваше да се притиска към война, ала докосването му не можеше да я предпази от неистовия страх, който изпитваше. Двамата просто се бяха свили един в друг като изплашени деца, а навсякъде край тях бушуваше исполински пожар. Огънят се разпространяваше по всички улици и караше къщите да избухват в пламъци една след друга.

Магическото зарево — пурпурно, червено, синьо и зелено — огряваше самото небе, сякаш целта му бе да замести светлината на невидимото слънце. Гарваните се разлетяха с писъци, щом дървото, на което бяха накацали на свой ред се запали като факла.

Рейстлин проговори за последен път. От небето се спусна чисто бяла огнена вълна и погълна телата в масовия гроб.

Горещият вятър отметна качулката на Кризания. Жегата бе непоносима. Димът започна да я задавя. Искрите танцуваха около краката ѝ и по всичко изглеждаше, че съвсем скоро двамата с Карамон също ще се превърнат в част от пожара. По някакъв начин обаче те оставаха невредими, макар и в средата на невероятната огнена буря. Внезапно тя осъзна, че Рейстлин я наблюдава.

От мястото си, магьосникът мълчаливо ѝ кимна да се приближи.

Младата жена възкликна и несъзнателно се притисна към война до себе си.

Рейстлин отново ѝ кимна, изгубен сред плющящата черна роба и урагана от пламъци, който сам бе създал. После протегна ръце към нея.

— Не! — извика Карамон.

Кризания нежно се освободи от ръцете му и пристъпи към магьосника, без да откъсва очи от него.

— Ела, Преподобна дъще! — долетя от далече гласа на Рейстлин. Осъзна, че чува думите му в сърцето си. — Прекрачи стената от огън. Ела и вкуси от могъществото на боговете...

Непоносимата топлина, която обгръщаше архимагьосника, изгаряше самата ѝ душа. Струваше ѝ се невъзможно да оцелее. Имаше чувството, че пламъците ще я превърнат в почерняла пепел. Дъхът ѝ излезе със свистене, засмукан от бурята. Ала светлината около фигурата му я омайваше, а танцът на пламъците я мамеха ведно с подканящия му глас.

— Не! — чу изплашения вик на Карамон зад себе си, ала сега той не означаваше нищо за нея, беше по-незначителен от ударите на сърцето ѝ.

Тя достигна завесата от пламъци и вече се канеше да поеме протегнатата ръка на Рейстлин, когато нещо я накара да се поколебае.

Ръката ѝ гореше! Виждаше как кожата се сбръчква и почернява неумолимо.

— Ела, Кризания! — прошепна още веднъж гласът му.

Разтреперана, тя затвори очи и направи крачка напред. За момент болката стана непоносима. Младата жена отвори уста и изкрещя. После Рейстлин я улови и я издърпа при себе си.

Внезапно въздухът край нея се превърна в хладен бриз. Отново си бе възвърнала способността да диша с пълни гърди. Единствената топлина, която чувстваше, идваше от тялото на магьосника. Отвори очи и го погледна. Вдигна поглед и срещна неговия. Сърцето ѝ се сви.

Слабото му лице лъщеше от пот, очите му отразяваха чистия бял пламък на горящите тела, дишаше бързо и плитко. Изглеждаше изгубен, без всякаква връзка със заобикалящата го действителност. И това изражение на екстаз, екзалтация... триумф.

"Разбирам — помисли си тя, без да пуска ръката му. — Разбирам. Ето защо той не може да ме обикне. Има само една любов в неговия живот и тя е магията. За тази любов той е готов да даде и рискува всичко!"

Мисълта ѝ се стори болезнена, но болезнена по особен, меланхоличен начин.

"И все пак — каза си с премрежени от сълзите очи, — само него имам за пример. Прекалено дълго си позволявах да се занимавам с жалките тревоги на този свят и да обръщам внимание на себе си. Той е прав. Сега вече мога да вкуся от могъществото на боговете. И трябва да отговоря достойно — на тях и на него!"

Рейстлин затвори очи. Притисната към него, Кризания усети как магията го напуска, как изтича от цялото му същество, както би изтичала кръвта му от дълбока рана. Раменете му се отпуснаха. Кълбото от пламъци около тях премигна и угасна.

Магьосникът въздъхна едва доловимо и се отпусна върху обгорената земя. Дъждовните капки отново се сипеха тежко и подлудяващо монотонно, като единствената разлика сега бе, че младата жена вече чуваше как съскат изстиващите въглени на опожарените къщи. Във въздуха се издигаше пара и се носеше леко край скелетите на някогашните сгради — изпълваше улиците като армия от призраците на някогашните обитатели на селото.

Кризания също коленичи до него и отметна кестенявите му коси. Рейстлин отвори очи, ала сякаш не успя да я разпознае. Вместо това в тях имаше дълбока, непоносима тъга на човек, комуто е било разрешено да пристъпи във владенията на смъртоносната красота, а сега е открил, че отново е захвърлен обратно на сивата, дъждовна земя.

Архимагьосникът се приведе с отпуснати ръце. Кризания вдигна глава, щом едрият войн дотича при тях.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — прошепна жената. — Но той не е.

Двамата помогнаха на Рейстлин да се изправи на крака. Той сякаш не им обърна внимание. После се олюля и успя да се подпре на брат си.

— Ще се оправи. Винаги е така — измърмори Карамон. — Винаги! Какви ги говоря? Никога досега не бях виждал нещо подобно! В името на боговете! — Той се втренчи в магьосника. — Дори не знаех, че подобно могъщества може да съществува! Не знаех! Не...

Опрян на него, Рейстлин се преви и започна да кашля, борейки се за глътка въздух, като едва се удържаше на краката си. Карамон го подхвана по-здраво. Около краката им се кълбяха мъгливи изпарения и дим. Дъждът се изливаше като из ведро. Тук-там из селото се разнасяше пукот и съсък, щом някой покрив рухнеше сред порой от искри. Когато пристъпът на кашлица отмина, Рейстлин вдигна глава, сякаш дошъл на себе си.

— Кризания — произнесе тихо той, — помолих те да дойдеш при мен, защото се нуждаеш от вяра в моите способности. Ако походът ни успее, все пак ще ни се наложи да прекрачим през Портала. Отвъд него е Бездната, а тя е място, където владее вечен и неописуем ужас.

Младата жена трепереше неудържимо, втренчена в хипнотизиращия му поглед.

— Трябва да бъдеш силна, Преподобна дъще — продължи внимателно той. — Това е другата причина, поради която те взех с мен на това пътуване. Вървя по собствените си стъпки. А ти трябва да извървиш своя собствен път. В Истар се наложи да се изправиш лице в лице с изпитанието на вятъра и водата. Премина изпитанието на мрака в Кулата. Ето, че сега издържа и изпитанието с огън. Очаква те едно последно изпитание, Кризания! Само още едно, ала трябва да бъдеш готова за него, както и ние.

Очите му се затвориха уморено. Той отново залитна. Карамон, чието лице внезапно бе обхванато от тревога, го вдигна на ръце и го отнесе при очакващите ги коне.

Кризания ги последва. Собствената ѝ тревога не бе по-малка от тази на едрия войн. Стори и се, че въпреки умората и нечовешкото изтощение, Рейстлин изглеждаше пречистен, горд и помирен със себе си.

— Какво му има? — попита тя.

— Вече е заспал — отвърна Карамон. В тона му имаше емоция, която обаче оставаше скрита за нея.

Младата жена се поколеба, след което твърдо се обърна и погледна онова, което оставяха след себе си.

От овъглените руини на селото се издигаше дим. Скелетите на къщите вече се сриваха, превръщайки се в купчини чисто бяла пепел. От дърветата не бе останало нищо друго, освен пушещи стълбове. Докато наблюдаваше тази картина, дъждът вършеше своето. Пепелта потъмняваше, превръщаше се в кал и се отмиваше в мътни потоци. Мъглата се разкъсваше бързо от силния вятър.

Селото изчезваше. Съвсем скоро нищо нямаше да напомня, че някога въобще го е имало.

Тя потръпна и се обърна, за да проследи как войнът качва Рейстлин на седлото и се опитва да го разбуди достатъчно, за да може магьосникът да се справи с ездата по обратния път.

— Карамон — поколеба се тя, когато едрият мъж се приближи с намерението да помогне и на нея. — Какво искаше да каже той. "Едно последно изпитание"? Видях как ме погледна, когато го спомена. Знаеш, нали? Знаеш всичко?

Карамон не отговори веднага. Близо до тях Рейстлин се олюляваше замаяно на седлото. Най-сетне главата му клюмна и той отново потъна в сън. Войнът ѝ помогна да се метне на коня. Когато и той се озова на гърба на своя, се протегна и измъкна юздите от безволевите пръсти на брат си. Тримата поеха нагоре по склона през неспиращия дъжд, без да се обръщат назад.

Едрият мъж яздеше мълчаливо. До него Рейстлин почти се изхлузи и полегна върху врата на коня си. Карамон го изправи с твърда ръка.

— Карамон? — обади се настоятелно тя, когато превалиха билото на възвишението.

Той се обърна към нея. Сетне въздъхна и се обърна на юг, където, някъде много далече от тях, се намираше Торбардин. Буреносните облаци надвисваха ниско над хоризонта.

— Преданието разказва, че преди да се изправи срещу Царицата на Мрака, Хума трябвало да издържи успешно изпитанията на вятъра, огъня и водата. Но имало и още едно — добави съвсем тихо. — Нарича се изпитание на кръвта.