Войната на лястовичката Ласка

Дългото пътуване вече свършваше.

Ласка си почиваше, кацнала на телеграфната жица, до самия телеграфен стълб, отделена от другите лястовички, които радостно и припряно си бъбреха.

Хе — отсреща, между двата хълма, проблясва реката. Там е тихото селце, където е старото родно гнездо. Ще си почине малко и ще отлети сама…

Така си мислеше лястовичката Ласка.

По-добре да се отдели от другите. Ще пристигне сама, защото там я очакват.

Там беше старата селска къща, под чиято стряха висеше старото родно гнездо. Там живееше Стария писател, напуснал шумния и димен град, за да размишлява сред тишина и спокойствие, сред тишина и спокойствие да съчинява своите книги. Тъкмо той й измисли това име — Ласка.

— Добро утро, ласкаво същество! Ти си истинска ласка! — Така я поздравяваше сутрин рано Стария писател, когато нейното цвъртене заогласяше двора.

Ласка знаеше, че той я очаква.

„Ще си почина и ще отлетя сама!“

Помисли си и го стори.

Веднага забеляза старата къща.

Прясно варосана, тя се белееше точно над завоя на малката река. Сърчицето на лястовичката затупка още по-бързо.

Още няколко мига — и тя кацна на покрива на портата.

Никой не я посрещна. Къщата мълчеше. Портата беше заключена. Само една непозната врана стоеше там, кацнала на неподвижния ветропоказател, закован върху покрива на къщата.

Ласка се зачуди. А после се уплаши.

Прелитна към гнездото си и мигом се отдръпна назад. Кацна отново върху покрива на портата.

„Да не съм сбъркала къщата?“

Позамисли се и веднага си отговори сама: „Не, не съм…“

Но когато пак прелетя до старото гнездо, оттам внезапно изскочиха три рошави врабчета и закрещяха:

— Махай се! Махай се!

Тя се отдръпна уплашена и застана на старото си място върху покрива на портата.

Врабчетата не спираха да крещят, кацнали на стряхата над гнездото:

— Махай се! Махай се! Какво зяпаш? Какво зяпаш?…

— Но аз живея тук! Това е моето гнездо! — смутено извика Ласка.

— Махай се! Махай се! Не е твое! Не е твое!… — дружно крещяха трите врабчета.

— Как да не е мое? — възмути се лястовичката.

— Махай се! Махай се! Наше е! Наше е!… Ма-хай-се! Ще те из-къл-вем! — изскандираха те и политнаха към нея да изпълнят заканата си.

Ласка побягна и кацна високо на неподвижния ветропоказател, там, където стоеше безмълвно непознатата врана.

Трите рошави врабчета направиха кръг и се върнаха в гнездото, откъдето долиташе неразбираемото им бъбрене.

— Ох, какво да правя сега?… — прошепна обърканата лястовичка. — Те ми заграбиха гнездото!…

Непознатата врана я погледна, но не каза нищо.

Но Ласка беше смело и неотчайващо се същество.

— Ще си направя ново гнездо!

Извика и веднага излетя.

Непознатата врана кимна одобрително.

Цял ден се труди лястовичката Ласка. Носеше сламки и клечици, слепваше ги с кал, отиваше и се връщаше, дордето — далече от старото гнездо, на другия край под стряхата — се появи новото гнездо.

Но когато кацна на неподвижния ветропоказател, от старото гнездо излетяха отново трите врабчета, закръжиха около новото гнездо и Ласка видя изумена как едно нахално врабче се мушна в нейното ново жилище.

— Махай се! Махай се! — крещяха другите две нахални врабчета и продължаваха да кръжат около новото гнездо.

— Ах, какво да правя? Защо ми заграбват и новото жилище? Какво съм им сторила? — заоплаква се лястовичката и от малките й тъжни очи закапаха сълзи.

Тогава непознатата врана се обади:

— Не плачи! Стоях тук и видях всичко. Ти си добра и трудолюбива, но си сама! А те са мързеливи и нахални! Нямат нищо общо с Ванко!

— Кой е този Ванко? — попита разплаканата лястовичка.

— Ванко е градски врабец! Беден, но честен! По-скоро ще умре от глад и студ, но няма да посегне на чуждо!… А тези тук са мързеливи и нахални, от онези, дето обичат все на чужд гръб…

— А ти коя си? — попита Ласка.

— Аз съм Коминка! Понякога ме наричат Справедливата врана. И аз като Ванко живея в града. Дойдох тук, за да те посрещна!

— Да ме посрещнеш ли? Че откъде ме позна ваш?

— За тебе ми разказа твоят добър приятел, Стария писател, който живее в тази стара селска къща.

— Но къде е той сега?

— Замина за града. Трябва да отнесе днес в издателството книгата, която написа, докато те нямаше. Една нова книга за децата! Поръча ми да те посрещна. Добре, че дойдох навреме, за да ти помогна!

— Благодаря ти! Но… как можеш да ми помогнеш? Нали ги виждаш какви са?…

— Виждам и знам как мога да ти помогна!…

Справедливата врана Коминка се надвеси над лястовичката Ласка и й зашепна на ухото…

Беше тихо. Нахалните и мързеливи врабчета се спотайваха в новото гнездо.

Ласка кимна и излетя към реката…

И започна бързо да носи сламки и клечици и да ги слепва с кал. Но този път лепеше сламките край входа на новото гнездо. Нахалниците се спотайваха вътре. Входът бързо се стесняваше. Освен че бяха нахални и мързеливи, трите врабчета бяха и глупави.

Когато Ласка долетя за десети път, една рошава глава едва успя да се подаде навън:

— Хей! Какво правиш тук?

Ласка кацна на стряхата и не отговори.

— Хей! Искаш да ни зазидаш ли? Чакай!…

— Няма какво да чакам! — прекъсна го лястовичката. — Нямам време! След малко всичко ще бъде свършено!

И отново литна към реката.

Мигновено от гнездото се измъкнаха едно след друго трите нахални и мързеливи врабчета. Измъкнаха се, а не излетяха, защото входът на новото гнездо се бе така стеснил, че те едва промушиха през процепа дебелите си кореми.

— Да бягаме! Да бягаме! — уплашено закрещяха трите. И без да дочакат завръщането на Ласка, шумно отлетяха в неизвестна посока.

Миг след тяхното бягство тя пристигна и кацна на неподвижния ветропоказател.

— Всичко е наред! — рече Справедливата врана. — Войната свърши! Те са не само нахални, но й страхливи. Повече никога няма да се завърнат тук!

— Но на мене не са ми нужни две гнезда! — каза лястовичката.

— Повечето си е винаги повече! — мъдро я прекъсна Справедливата врана.

— Не искам да живея сама! Не искам да живея отделена от другите!…

— Дружното си е винаги дружно! — още веднъж мъдро я прекъсна нейната спасителка. — А сега ще ти кажа „довиждане“! Войната свърши! Свършва и денят, а градът не е съвсем наблизо!

— Аз… Аз… искам… да… — започна развълнувана Ласка.

— Недей да ми благодариш! — за трети път я прекъсна Справедливата врана. — Преди да се мръкне, ще пристигне автобусът, а с него и твоят добър приятел, Стария писател. Няма да бъдеш сама. А щом си решила да предоставиш другото гнездо на някое бездомно същество — нали не искаш да живееш вече сама? — няма да се безпокоя за тебе! Нахалните страхливци побягнаха и няма да се върнат никога! Но запомни: срещу такива трябва да се борим! Борбата си е винаги борба! — мъдро заключи Справедливата врана Коминка, размаха криле и бавно излетя над старата селска къща.

Лястовичката Ласка стоеше на неподвижния ветропоказател, гледаше как тя се смалява сред свечереното небе и си помисли: „Трябва да запомня думите на Справедливата врана… Трябва да запомня за цял живот тези думи…“