Войната на таралежите

1.

Както всяка сутрин, щом остана сам в апартамента, Маляка се вмъкна в стаята на сестра си, бившата негова стая, легна в леглото й, бившото негово легло, залости крака в едната табла, хвана с ръце другата и започна да се опъва с все сила. Някакъв прешлен изпука. Чудесно, значи расте! Точно това беше целта. Премери се на рамката на вратата и откри, че е пораснал с два сантиметра за десет дни. Ако продължаваше да расте така, за три месеца и половина щеше да настигне Пантата.

Завладян изцяло от тази щастлива мисъл, той погледна през прозореца. Това, което видя, го накара да се втрещи. Долу, до баскетболното табло, имаше стоварена камара тухли. През нощта бе паднал дъжд и тежките гуми на някакъв камион бяха оставили дълбоки следи върху игрището.

Маляка се облече на две, на три, потърси Камен и като разбра, че е отишъл да се подстригва, хукна към бръснарницата. Втурна се в нея точно когато чистачката се беше навела и събираше пръснатите по пода отпадъци от коси. Летящата врата я подбра така, че тя едва не заби нос в земята. Маляка побягна. Съвсем навреме, защото жената го погна с дълга като на баба Яга метла и го гони чак до ъгъла. Тичаше бързо, едва не настигна Маляка, който, както е известно, взимаше шестдесетте метра за осем секунди.

— Аз ще те подстрижа като дойдеш, да знаеш! — викна тя и си тръгна обратно.

След малко Маляка залепи нос на витрината. Онази, с метлата, привършваше повторното почистване. Да можеше сега да влезе някой и да я бутне. На кино точно така щеше да стане — влиза бързо солиден господин, чистачката се просва на пода, грабва метлата и преди да е видяла кой е, я счупва в главата му. Но животът не е усмивки от старите ленти. Никой не влезе, а чистачката, след като привърши с метенето, седна на един стол точно срещу вратата. Без да я изпуска от очи, Маляка заоглежда бръснарския салон, Камен беше вътре, подстригваха го. С гримаси и ръкомахания Маляка се опита да привлече вниманието му. По дяволите, безрезултатно! Машинката ли скубеше, та Камен седеше със затворени очи? Като влюбените по филмите, когато се целуват. И сестра му, и тя със затворени очи се е целувала, та сега Маляка трябваше да спи в хола.

Най-сетне Камен го забеляза. По жестикулациите на Маляка разбра, че работата не търпи отлагане. Добре, че бръснарят се заговори с колегата си, та Камен използува момента, за да се измъкне от стола.

Миг след това двамата с Маляка търчаха с все сила по улицата. Хората се обръщаха — Камен не беше свалил бръснарската кърпа от врата си, а главата му беше подстригана до половина.

Минаха между блоковете и спряха запъхтени. Бяха потресени. Кой бе посмял да посегне на игрището, което им струваше толкова усилия и старание, което с такова желание поддържаха! И дървената пейка край оградата — за чакащи играчи и за зрители, бе пак тяхно дело. А сега…

Към Камен и Маляка се присъединиха двете близначета, Тончо и още две момчета от съседния блок.

— Кой кретен си е стоварил тук тухлите? — попита едното момче.

Камен и Маляка вдигнаха рамене. Тончо погледна гузно към земята.

Измежду блоковете се подаде Пантата. Идваше на редовната тренировка. Доплака му се като видя тухлите върху игрището. Що за безобразие?! И то точно, когато постоянството и упоритостта им бяха започнали да дават добри резултати. Преди седмица отидоха да погледат тренировката на детския отбор на „Академик“. Седнаха отстрани на пейката и наостриха уши, за да чуват наставленията на Пангаров. Пангаров ги забеляза и отиде при тях. Мек, мек, като памук.

— А бе слабандрак — направи опит да се пошегува той. — Поправи ли си успеха?

Пантата се престори, че не го чува. Виж му ума, слабандрак ще го нарича. Ако знаеше, че той, Лъчезар Пантев, е получил по литература много добър, пет, нямаше да приказва така.

— Мисля, че е време да се връщащ в отбора. Състезанията чукат…

— Къде чукат? — попита Пантата.

— По главата та чукат, къде? Пантев — тонът му стана сериозен, — ако трябва, ще поговоря с директора, с учителите… За един спортист далеч не е задължително да е отличник! И професори има завършили с много добър, пет! Ще поговоря да ти поправят двойките и тройките… Правиш ми се на обиден, но е за твоя сметка. Спортът е като цигулката. Не го ли практикуваш… Да не трябва после да започваме от до, ре, ми, фа, сол!

— Ще разрешите ли да поиграем? — попита Пантата.

— Да поиграете? Кои да поиграете?

— Ние, ето — посочи приятелите си, — ние и вашите момчета.

Каква усмивка се появи на лицето на Пангаров? Без да отговори, наду свирката. Момчетата му спряха тренировката. Пангаров посочи на Пантата с глава игрището. И мачът започна. Онези в спортни облекла, Пантата и приятелите му по долни фланелки и гащета. Нищо, че този ден всички, включително и Пантата, се случиха по бели гащи. Не е работата в облеклото.

Разбира се, загубиха, но само с пет точки. При това последните пет минути играха без Пантата — Пангаров го отстрани за лични нарушения. След мача Пангаров говори отново с Пантата. Пантата решително отказа да се върне в отбора. Държа се рязко. И се почувствува отмъстен.

На връщане всички бяха в отлично настроение! В ушите на Маляка отново звучеше духова музика, примесена този път с овациите на многохилядна публика.

— След месец ще им играем пак! — каза Пантата. — Тренировки му е майката.

И ето сега стояха край поруганото игрище, в едната част на което, като надгробна могила, се издигаха куп тухли. Чуха форсирането на мощен мотор. Обърнаха глави. Самосвалът зави покрай тях, като остави пресни отпечатъци от гуми върху игрището и изсипа нова камара тухли. Тухлите заудряха гредата и баскетболното табло се разклати.

— Тук играем бе, чичо! — извика Камен.

— Що си не свалиш лигавчето? — подаде глава от кабината си шофьорът и погледна към децата, за да види какъв ефект ще произведе смешката му.

Никакъв ефект. Не им беше до смях, плачеше им се. Само Камен погледна смутено, чак сега разбра, че още е с бръснарската кърпа около врата. Смъкна я. Попипа неподстриганата си глава и ядосан от безсилието си, ритна гумите на камиона. После тръгна решително. Останалите деца го последваха. Пресякоха двора и влязоха във вход „Б“. Спряха пред вратата с табелка „сем. Константинови“. Позвъниха. Отвори им Константинов. Остана изненадан от цялата тази тайфа на площадката пред апартамента му.

— Видяхте ли? — попита го Камен.

— Какво да видя?

— Тухлите на игрището.

Константинов ги изгледа строго. Какво бяха намислили пак?!

— Да се разберем! — каза той. — Никакви тухли! Достатъчно протестираха за вашия баскетбол. Сега и тухли!

— Стовариха ги! — отвърна Камен. — Върху игрището.

Константинов изтича до прозореца на стълбата и като видя самосвала, провикна се:

— Ей, на кого е това?

— На другаря Ташев — отвърна му шофьорът.

— Как така на Ташев, за какво са му на Ташев тухли.

— За гараж! — извика шофьорът.

— Какъв гараж, какъв гараж? Тук гаражи не дават! Къде ще играят децата?

— В тото-пункта! — пусна шофьорът поредната си шега.

Но и тя не хвана, защото Константинов също се ядоса.

— Ще говоря с Ташев! — обеща той на децата. — Ще си вдигне тухлите и…

Не си завърши мисълта, защото се загледа в главата на Камен.

— Тебе кой те е офъкал така?

Камен пипна косата си, погледна часовника и хукна надолу по стълбите.

А Маляка докопа Тончо за ухото.

— Ами той, — взе да мига Тончо. — Аз му казах, но той, защото нали колата…

— Малко ни мота баба ти, сега и баща ти!

— Тя е майка на майка ми — оправда се Тончо. Маляка го сграбчи за ръката и го помъкна надолу по стълбите. Притисна го в ъгъла на площадката на задния вход, до вратата на мазето. И повече не знаеше какво да го прави.

— Пак ли съм отвлечен? — попита Тончо. Много му се искаше да е отвлечен.

— Като ти мацна една! — заплаши го Маляка. Тончо не реагира.

— Ще накараш баща си да разкара тухлите от там, разбра ли?

Тончо знаеше, че нищо няма да може да накара баща си. Най-много да го ядоса. А ядосаше ли се, баща му си губеше доброто възпитание.

— Ще накараш баща си да разкара тези гадни тухли от там, чу ли! — повтори Маляка настървено.

— Татко изобщо няма…

— Татко ти изобще ЩЕ! — прекъсна го Маляка озарен от нова гениална идея. — Знаеш ли какво е гладна стачка?

— Не! — призна Тончо.

— Ще ти обясня. Никой родител не е издържал на гладна стачка!

Тончо обяви гладна стачка още същия ден. Самото обявяване стана абсолютно незабелязано от семейството. Седнаха около масата да обядват, сипаха на всички, сипаха и на Тончо. Тончо погледна победоносно към баща си и майка си и бутна чинията напред. Двамата обаче бяха забили очи в супата и не му обърнаха внимание. Нищо, реши Тончо, ще чака.

Последна си сипа баба Гинка. Седна да се храни. Мълчеше, нещо необичайно за нея. Мълчанието й означаваше, че е раздразнена и чака само повод, за да ги отвори устата. Поводът не закъсня.

— Няма ли чер пипер за супата? — попита Ташев.

— Няма ли чер пипер! — отвърна злобно баба Гинка. — Добре, че се сетихте да питате какво има и какво няма. Никой пръста си не мърда от вас. Това, какво ще готвя, с какво ще го готвя, хич и не ви е еня. Аз не съм на трийсет години. А и кръвното ми… Като ви нямаше, по-добре беше.

— Мамо, ти знаеш, че… — опита се да каже нещо Ташева, да я успокои, но баба Гинка нямаше намерение да отстъпва думата никому.

— Малки бяхте, аз сама вдовица, за всичко се трепех и пак време за гоблени ми оставаше. За „Тайната вечеря“ ходих четири пъти в Художествената галерия да се консултирам. Защото кой я е рисувал не знам, но косите на Юда в един цвят беше дал, абсолютно черни. А аз сложих няколко бели косъма, появили се след предателството поради угризение на съвестта. В косите турих три нюанса черно! А сега време не мога да намеря чорапите да си закърпя.

— Какво е това нюанс? — попита Тончо, който единствен слушаше какво говори баба му.

— Ти защо не ядеш, бре! — скара се баща му.

— Ами аз правя стачка! — размърда се Тончо на стола си доволен, че най-сетне са му обърнали внимание.

— Каква стачка?

— Гладна!

— Кой те учи такива работи?

— Маляка — призна чистосърдечна Тончо и придърпа чинията към себе си. Сметна, че стачката вече е свършила.

— И защо?

— Трябва да те принудя нещо.

— Какво нещо?

— За гаража! — Тончо отговаряше кратко, защото ядеше лакомо. Миризмата на борша беше изострила апетита му по време на стачката.

— Какво за гаража?

— Да не го строиш.

— Как така?

— Ами така, пречиш на игрището.

— Мене игрището ми не пречи.

Тончо спря да яде. Уж никой родител не бил издържал на гладна стачка на детето си, а баща му се опъна. Майка му пък мълчи. Само баба Гинка мърмореше, че сега и свестни конци за гоблените нямало, ама това не го топлеше. Или Маляка го е лъгал, или той е сгрешил някъде.

— Казаха, че ако не си разкараш тухлите няма да играят с мене. Да ги махаш оттам, чу ли, иначе няма да хапна нищичко за цял живот.

— Ти ли ще ме заплашваш, бе! — повиши тон Ташев, перна сина си по главата, дръпна му чинията и крясна: — Няма да ядеш, за наказание. И довечера! И утре на закуска!

Тончо ревна, стана от мястото си и се хвърли на врата на баба си.

— Кажи му, че съм гладен, ма-а-а-а!

2

Докато Тончо „стачкуваше“, Пантата доподстригваше Камен. Имаше машинка, останала от баща му. Камен прие тази рискована стъпка, нямаше друг избор — по обед бръснарницата беше затворена.

Машинката на Пантата се оказа клеясала. Така заскуба Камен, че му излязоха свитки. Маляка го посъветва да я смажат с олио. Смазана, машинката пак скубеше, но по-мазно. Камен стискаше зъби, а Пантата, прехапал език, се стараеше. Много скоро разбра, че бръснар от него в никакъв случай няма да стане.

— Ако имаше електрическа — каза Пантата, — сигурно щеше да е по-добре, ама…

Тонът му съвсем обезпокои Камен.

— Маляк, я виж как е!

Маляка се завъртя около главата му — бяха сложили стола до прозореца за по-светло — и погледна тревожно Пантата. Пантата направи нещастна и виновна физиономия.

— Казвай де! — нарастваше с всеки миг тревогата на Камен.

— Добре е! — отвърна колебливо Маляка. — Като порасне, ще се оправи. А дотогава ще трябва да носиш шапка.

Камен скочи от стола. Грабна огледалото. Взе да се върти пред прозореца, но нищо не можа да види, защото пораженията бяха отзад, на врата. Някъде косата му бе подстригана до кожа, другаде стърчаха фандъци.

— Много ли е страшно? — попита тревожно Камен.

— Е — отвърна неопределено Маляка.

— Много не е! — каза Пантата. — Но…

В къщи като видяха брат си, Стефчо и Тошко се смяха до сълзи. И дядо му се смя. Добре вика, ми махнаха пердето, че с две очи да гледам туй чудо! Поправи го колкото можа с ножица, но времето напредна и Камен закъсня за училище.

Първия час имаха при Добрева. Когато вписваше отсъствията, Добрева попита къде е Камен. Пантата се почувствува длъжен да се обади. Каза, че Камен има тежко семейство, в смисъл, че дядо му, нали го оперирали, и двете близначета… Изобщо смотолеви го и Добрева му направи знак да седне.

В този момент вратата се отвори. Влезе Камен. На главата си имаше кепе, нахлупено кажи-речи до уши.

— Извинете ме, аз…

— Знам — каза Добрева. — Сядай! И махни това кепе от главата!

Щом си свали кепето, избухна смях. Пантата се почувствува съвсем неудобно, дори плясна две-три от момчетата наоколо, за да престанат.

Добрева почука на катедрата и сложи ръка върху тетрадките с контролното.

— Доволна съм — каза тя, след като в класа не се чуваше повече никакъв шум. — Само една двойка.

Настъпи радостно раздвижване. Единствен Пантата направи гримаса. Имаше лоши предчувствия.

— Излез, Пантев, излез!

Пантата тръгна с провлачени стъпки между редиците. Застана пред черната дъска и взе тебешира. Процедурата по изпитването знаеше добре.

— Дай сега да видим какво толкова трудно има? — и Добрева зачете монотонно задачата от контролното.

Докато Пантата се измъчваше, едно момче нарисува Камен с глава като фар. Карикатурата тръгна от ръка на ръка и предизвика сподавен кикот. До фара някой изобрази главата на Камен като кубе на църква с кръст отгоре. Камен видя карикатурата. Опита се да я вземе, но чу гласа на Добрева:

— Какво става?

Въпросът бе отправен към Пантата, който стоеше напрегнат на дъската, но не можеше да прескочи стената, която го делеше от решението на задачата.

— Какво толкова сложно има бе, човек? Ето!

Добрева грабна тебешира и започна да решава задачата. Обясняваше всяко действие и питаше Пантата дали му е ясно. Пантата кимаше с глава. Добрева написа резултата, подчерта го с две черти и застана очи в очи с Пантата:

— Ясно ли е сега?

Пантата примига и заби поглед в пода.

— Седни си! — каза му Добрева. Изглеждаше абсолютно изтощена. Нямаше сили дори да повиши тон. — Някой трябва да му помага. Камене!

Не случайно се обърна към Камен, знаеше, че другарува с Пантата, че заедно играят баскетбол. Но веднага се отказа.

— Не, не, ти имаш тежко семейство.

— Защо, аз…

— Сядай, сядай!! — настоя Добрева. — Председател си на отрядния съвет, а и в къщи помагаш, стига ти! Кой иска да се заеме с Пантев?

Юлия се изправи. Камен погледна към чина й. Погледна и към Пантата. Пантата не се отказа от помощта на Юлия. Камен се почувствува предаден. Не знаеше защо точно предаден, но така се почувствува.

След училище тръгнаха, както обикновено, заедно. Един непознат младеж спря Пантата. Искаше да говори с него. Маляка предложи да почакат приятеля си, но Камен заяви мрачно, че бърза, който иска да го чака.

— Тежко семейство! — изсъска Камен. — Кой пък й каза, че имам тежко семейство?

— Пантата!

— Кой?

— Пантата! — отвърна Маляка. — Тя попита защо те няма и той, за да не ти пишат отсъствие…

Пантата ги настигна и Камен прекрати разговора. По-скоро прекрати го Пантата.

— Поканиха ме в „Локомотив“! — съобщи им той радостен.

— Е — спря се Маляка?

— Ами викат ме, ще отида.

— Зарязваш ни значи!

— Няма такова нещо — Пантата сложи ръка през рамото на Маляка. — Пак съм с вас. Но трябва да помисля и за бъдещето си. Виждате, че не ми върви в училище.

— Сега нали ще те подсилват! — подхвърли му язвително Камен.

Пантата не се досети, че Камен го подиграва за Юлия. Мислеше си за неочакваната покана да отиде в „Локомотив“. Тя разпали самолюбието му. На крака му дойдоха, това малко ли е? Цапето, така му викали на треньора, видял Пантата още в началото на тренировките с Пангаров и решил да го вземе на всяка цена. Не било удобно веднага да отнема състезател от колегата си, трябвало да поизчака, но Пантата изчезнал. Разбира се, мислеше си Пантата, имам вече достатъчно опит с треньорите. Колкото и да е добър този Цапе, никой не знае кога може да го прихване. Затова ще си нося анцуга в мрежа и ще ходя облечен със собствени дрехи, за всеки случай!

Друго, което вълнуваше Пантата, бе въпросът за успеха. Дали и в „Локомотив“ ще държат непременно да има добър успех? С разказвателните предмети напоследък горе-долу се справяше. Но математиката? Ето и последното контролно, което носеше в чантата си. Ако не беше то, може би нямаше да се съгласи така бързо да ходи в „Локомотив“. Щеше да направи малко фасони. Когато правиш фасони, по те ценят, но какви фасони може да се правят с двойка по математика. Никакви! Хвърляш се в обятията на Цапето и не питаш повече за нищо. Какво ще питаш, когато в училище взеха да ти назначават ученици за учители. Юлия! Откъде накъде?

А Камен все още беше ядосан на Пантата. И изпитваше срам, че той знае за чувствата му към Юлия. Някои събития започна да вижда в друга светлина. Спомни си, че Пантата ходи с Юлия на кино, вместо като Маляка да го придружи до болницата! А косата? Случайно ли Пантата го направи на карикатура, да му се смее целият клас? И сега — „Локомотив“! Защото на игрището им натрупаха тухли! Корабът взе да потъва. А когато корабът потъва, плъховете първи бягат. В някаква книга чете това за плъховете. Първият плъх напусна. Кой ще е следващият?

— Маляк! — каза Камен и му направи знак да го последва.

— Къде? — попита Пантата.

— Имаме работа! — отвърна хладно Камен. Маляка не знаеше за каква работа става дума, но тръгна с него.

— Къде отиваме? — попита той.

— Да ми оправят косата — отвърна Камен. — Да не искаш цял живот с нахлупено кепе да ходя. Заради онзи „Локомотив“!

Една лека кола не искаше да се съобрази, че децата вървяха по пешеходната пътека. Камен вдигна чантата си, мъжът завъртя волана и ги заобиколи. Маляка се затича и се опита да достигне колата с плюнка. Все ги учат да пресичат на пешеходните пътеки, пък… Ако шофьорът те сгази на пешеходна пътека, носи голяма отговорност. Ха!

Все пак преди да стигнат на отсрещния тротоар, Камен принуди една кола да спре. Спирачките й изскърцаха и шофьорът изкрещя през прозореца:

— Що си играете! Като ви сляза!

— Пешеходна пътека е! — отвърна му Камен с достойнство. — И сте длъжен.

— После ще ви лежа! — закани им се с пръст шофьорът.

— Може и да ни висите! — отвърна му Маляка. — Има смъртно наказание!

Шумът от мотора се смеси с някакви ругатни, но децата не им обърнаха внимание.

— Има ли наистина смъртно наказание? — попита Камен.

— Не може да няма, това си е убийство. За сгазване на деца — смъртно наказание! Колкото е по-стар сгазеният, толкова по-малко се лежи.

Подстригването на Камен приличаше повече на остригване. Вероятно затова, когато се прибираха, Камен продължаваше да е мрачен.

— Изобщо повече с нас Пантата… — Камен направи пауза, не се доизказа. — В „Локомотив“ ще ми ходи!

Видяха, че пред блока спира старият трабант на Константинов. Стори им се, че Константинов ги зърна и не можаха да си обяснят защо така набързо заключи колата и тръгна към входа. Хукнаха след него, завиха към двора, но Константинов го нямаше. Качиха се и звъниха дълго на вратата му. Никой не се отвори. Много странно.

3.

Константинов наистина се ядоса на Ташев. Ходи по печалбарство три-четири години, мислеше си той, връща се и, без да пита никого, стоварва тухли на двора. Ще си строи гараж! Че ако даваха да се строят гаражи, собственият му трабант нямаше да стои на дъжда!

Но на Константинов не му беше само до трабанта. Той знаеше мъките, през които децата минаха, докато направят това игрище. О, ще види този Ташев дявол по пладне! Че какво като е от Външното министерство. Хайде сега да вземем да се делим на външни и вътрешни.

Константинов дебна Ташев почти цялата сутрин. Не го видя кога се прибра за обед, но го засече, когато отиваше на работа, към един и половина. Изскочи по пантофи на двора.

— Ташев, Ташев!

Ташев се обърна. Висок и слаб, изящно облечен, той приличаше на истински дипломат. Макар и значително по-млад от Константинов, не направи нито крачка към него. Имаше нещо високомерно в държанието му.

— Какво е това, Ташев? — посочи Константинов стоварените тухли.

— Тухли! — отвърна нахално Ташев. Беше още ядосан от Тончовата гладна стачка.

— Виждам, че са тухли! — кипна Константинов. — И зная, че искаш да строиш гараж. Но няма да го бъде!

— Ще, ще!

— Без разрешение не може, а разрешение не дават!

— Дават, дават!

Ташев се потупа по джоба, с което искаше да каже, че разрешението му е там. После посочи към улицата, където стоеше паркиран един разкошен форд.

— Такъв красавец не заслужава ли един гараж бе, Константинов!

И му обърна гръб.

Красавец, значи! Добре, добре! Ще има да гледаш как го кваси дъждът, как прониква тук таме вода през боята, как ръждата разяжда ламарината и душата ти еснафска!

Гняв напираше в гърдите на Константинов. Добре, че имаше свободен ден. Ако трябва и утре няма да ходи на работа, но…

Константинов си нахлузи обувките и отиде направо в райсъвета. Провери — никакви гаражи не разрешаваха да се строят. Чудесно! Вдигна се и — в министерството при Ташев. Съобщи му резултата от проверката. Ташев му показа разрешението. Имаше го черно на бяло. Така ли? Добре! Написа заявление и — отново в райсъвета. Служителката от гишето на отдел „Архива“ отказа да му го приеме. Константинов се разкрещя. Как може така? И изобщо кой е дал разрешение на Ташев за строеж? Тя вдигна рамене. Какво й влиза в работата?

— Гаражи там е забранено да се строят! — отвърна тя.

— Но той ще строи. И тухли има. И разрешение има. С очите си го видях.

Служителката стана от стола и си сложи очилата, за да види кой е този, дето й крещи така. Очите й станаха големи, имаше силно далекогледство.

— Който му е дал, той да му бере грижа! — каза тя.

— Перушина ще хвърчи, да знаете, перушина!

В малката стаичка влязоха още двама души и стана съвсем тясно. Хората взеха да протестират.

— Хайде! — викна му един. — От работа сме излезли.

— Защото толкова ви е съзнанието! — скара му се Константинов. — Аз ползвам свободен ден! Ама-ха! На Ташев разрешение дали, а моето заявление не искат да приемат! Във вестника ще пиша. Щом той гараж, и аз гараж! Това тук не ти е САЩ. Фордове, трабанти, всички сме равни!

Пред райсъвета го глобиха за неправилно паркиране. Константинов се вбеси напълно. Две не виждаше от яд. Камен и Маляка обаче видя. Видя ги точно когато слизаше от трабанта и побърза да се скрие. След малко на вратата се звънна. И още един път, и още един път, продължително. Какви деца! Малко неудобно като че ли се получава, но какво да се прави. Все едно, с Ташев не ще успее да се пребори, но поне и за себе си разрешение да издействува. Защото на Ташев работата е друга — ще минат две-три години и ще си купи нова кола. А той, счетоводителят Константинов, ще мъкне трабанта си до гроб. Такъв му е късметът. И на лотария кола да му се падне, пак Трабант ще е. Всеки човек се ражда под своя звезда. Един е лъв, друг рак. Глупости! Няма лъв, няма рак. Кой както я нареди!

Чу, че децата слизат по стълбите. Стана му мъчно за тях. Нищо, нека ги поочука малко животът отсега.

4.

Пантата се въртеше по долни гащета и фланелка из стаята. Стенният часовник удари десет часа. Трябваше да тръгва. Извади чиста риза от гардероба. Обу добре изгладен тъмносин панталон. Застана бос пред огледалото и провери брадата си. Никаква я нямаше. Но с мустаците беше добре. Сложи нови чорапи, старите захвърли под леглото. Нахлузи си обувките — лъщяха като лачени. Хвърли последен поглед в огледалото, сви на две тетрадката си и я навря в задния джоб. На вратата се сети, че е без пари и се върна.

Отиваше у Юлия, затова се стягаше така. Беше й благодарен, че пожела да му помогне. Но смяташе, че не се е родил още този, който ще му помогне по математика. Затова искаше да й направи добро впечатление с нещо друго. А може би трябваше да й откаже. На Камен не му стана никак приятно, когато Юлия предложи услугите си. След часовете се държа грубо. Той пък да не си помисли…?! Че Юлия харесваше на Пантата, харесваше му, но след като Камен му повери тайната си… Преди това се случваше да я дръпне за косата или да избие чантата от ръцете й, но оттогава насам се държеше с нея напълно безразлично. Спря на будката и постави стотинки върху наредените вестници.

— Слънце! — каза той важно. Стоеше поизправен на пръсти, за да изглежда по-голям.

— Как не те е срам! — скара му се будкаджийката.

— Какво е направил? — намеси се веднага един мъж и подаде левче: — БеТе!

Пантата използува паузата, прибра си стотинките и бързо изчезна. Но не се отказа от идеята да си купи цигари. Струваше му се, че ще е по-шик, ако има цигари. Цигарите правеха впечатление, особено на момичетата. Влезе в един колониал. На касата чакаха пет-шест души. Мина направо отпред и сложи стотинките пред касиера.

— Слънце!

— Ало, малкият! — обадиха се отзад. — Ред има.

— За цигари не се чака! — сряза ги продавачът. Щом излезе от колониала, Пантата извади пет-шест цигари от кутията. Смачка ги в ръката си и ги хвърли в кошчето за боклук.

След малко изкачи стълбите в луксозния блок, където живееше Юлия. Спря пред вратата и натъпка ризата в панталона, беше се измъкнала. Приглади косата и чак тогава натисна звънеца.

Отвори му Юлия.

— Като англичанин си точен — каза тя. — Закъсня само десет минути.

Покани го в своята стая. Седна на бюрото, той до нея. Юлия се вълнуваше. На посещението на Пантата гледаше като на своя първи урок — нали мечтаеше да стане учителка.

— Кое ти е най-неясно от алгебрата? — попита тя.

— Ами — зачуди се какво да каже Пантата, много неща не му бяха ясни. — Задачите.

— Кои, словесните ли?

— Словесни-несловесни, все трябва да се решават.

В стаята влезе майката на Юлия — може ли да не провери кой е дошъл при дъщеричката й?! Знаеше от Юлия, че ще помага на някакъв по-слаб ученик и никак не й беше приятно — вместо да учи, ще си губи времето с други.

— Вярвам, че ще свършите бързо — каза не много тактично майка й, след като се ръкува с Пантата. — То човек сам ако не се научи, друг не може да го научи вместо него!

Юлия се почувствува неловко. Пантата също. Идваше му да стане и да си отиде или да й отвърне нещо, но не искаше да обиди Юлия.

— Е, учете, учете! — опита се да замаже нетактичността си майката и се обърна към Пантата! — Значи ти си Лъчезар Пантев. Никога не съм виждала вашите на родителско-учителските срещи.

— Ами майка ми работи по това време и…

— Тя какво работи?

— В Министерството на външните работи…

— О-о-о — възкликна приятно изненадана майката.

— …чистачка е и по това време…

Приятната изненада се стопи от лицето на жената. Тонът й стана хладен и безразличен.

— А баща ти?

Не забеляза предупредителния поглед на Юлия.

— Той загина. При автомобилна…

— Оу, боже, боже! И, хайде, да ме ви губя времето.

След излизането й настъпи тягостно мълчание.

— Може би не трябваше…

Пантата искаше да каже, че може би не е трябвало да идва, но Юлия го прекъсна, защото разбра какво ще й каже.

— Я стига глупости! Тя, мама, не че, ама ей така. Инак не е лоша жена.

— Майка ми е страшно добра — похвали се Пантата. — Някой ден ще й се отплатя, честна дума ти казвам, ще й се отплатя!

Юлия въздъхна и отвори „алгебрата“. Блазя му на Пантата, ще се отплати на майка си. А тя? Нейните родители имаха всичко, какво можеше да направи тя за тях!

— Хайде — каза Юлия, — ти вземи да решаваш едната задача, аз другата, пък после ще си ги разменим да видим кой какво е направил.

— Добре! — съгласи се Пантата. Доверието на Юлия му се поправи. Прочете условието на задачата и захапа химикалката. Погледът му взе да блуждае над учебника, после спря на Юлия. Хубаво момиче, направо красиво.

Юлия го погледна и това го смути.

— Какво? — попита тя.

Съвсем се смути.

— Тук пуши ли се? — попита той.

— Ти пушиш? — учуди се Юлиян.

— Мъча се да ги откажа! — правеше се на мъж Пантата. Извади от джоба си кутията „Слънце“, отвори я. — От сутринта съм изпушил само пет цигари.

— Ако влезе майка ми…

— Е, добре — прибра Пантата цигарите. — И без друго сутрин ми се късат гърдите от кашлица.

Напразно Пантата смяташе, че Юлия се е зашеметила от неговата мъжественост. Единственото, което тя си мислеше, бе, че ако майка й влезе и види тази кутия цигари, ще направи скандал. Не изключваше и възможността да изхвърли Пантата като мръсно коте. Вярно е, че са културно семейство, но културата също има някакви граници.

Юлия погледна в тетрадката му. Разбира се, нищо не е решил. С този отровен от никотина мозък, какво може да реши човек. Щеше да му го каже, но предпочете вместо да се заяжда, наистина да му помогне. Нали ще става учителка.

— Хайде да решим заедно твоята задача — предложи Юлия. — Ще видиш, че не е мъчно.

— Добре — съгласи се Пантата. — Аз математиката въобще… — махна пренебрежително с ръка. — Но виж, да чета обичам. Не уроците си, ами… Аз иначе чета много! — излъга Пантата.

— Чел ли си „Нощем с белите коне“?

— От кого е? — попита Пантата. За първи път чуваше за тази книга, но реши, че непременно ще я прочете. Щом се разправя за коне, трябва да е интересна, може и спортна да е.

— От Павел Вежинов.

— Не съм я чел! — призна Пантата.

— Много е хубава!

Юлия придърпа „алгебрата“ и повтори задачата. Започна да разсъждава бавно на глас, като следеше Пантата. Щом видеше, че се разсейва, повтаряше. Много хубаво обясняваше. Нещо проблесна в главата на Пантата, но бързо угасна. Преписа задачите и си тръгна.

Щом сви зад ъгъла и се увери, че никой не го гледа, извади кутията с цигари и я метна през оградата в двора на някаква къща. Отърва се.

Пантата се усмихна. Беше станал смешен в собствените си очи. Как можа да му хрумне тази глупост с цигарите? Само си хвърли парите на вятъра, като че ли много ги имаха в къщи… Яд го хвана, даже срам. Майка му се трепе заради него, ходи да чисти по чужди къщи, за да изкара някой и друг лев допълнително, а той…

Пантата реши да откаже цигарите. За цял живот!

Отмина книжарницата, но се върна. Заразглежда изложените книги. Нямаше я тази, за която Юлия му каза. Влезе вътре и я затърси по рафтовете. Като не я видя, попита продавачката.

— Имате ли, такава — взе да върти ръка, мъчеше се да си спомни заглавието, но… Накрая изтърси: — Посред нощ с белите коне.

Продавачката се усмихна.

— Нито посред нощ имаме, нито посред ден!

Видя, че Пантата се смути и реши да се позабавлява.

— От кого е?

Пантата напрегна мозъка си.

— Щом я нямате, какво значение има?

Тръгна си. Продавачката го спря:

— Не е посред нощ, а „Нощем с белите коне“.

— Добре де! — съгласи се Пантата обиден и подтиснат от ироничното отношение на продавачката и от собственото си невежество.

Наближаваше дома си, когато видя на отсрещния тротоар Камен. Пресече улицата и го спря.

— Здрасти, къде?

Камен забеляза, че Пантата е облечен много официално и без да отговори на въпроса му, попита:

— А ти?

— При Юлия бях. Какво стана с игрището?

— Какво те интересува игрището! — тросна му се Камен. — Ти си в „Локомотив“!

— Че какво от това?

— Ей такова, шарено! — обърна му гръб Камен и си тръгна.

5.

Цели три дни Тончо лъга Маляка, че е обявил гладна стачка и нищо не хапва. Маляка го води по два пъти на ден в сладкарница и го тъпка с боза и пасти. Това направо го разори. Когато вечерта на третия ден докараха керемиди за покрива на гаража, истината излезе наяве. Тончо си призна всичко, включително, че по време на гладната стачка на два пъти му е ставало лошо от преяждане. Бой не яде, защото обеща, че ще върне парите, които Маляка похарчи за него — два лева и четиридесет и шест стотинки.

След като разбраха, че Тончо ги е лъгал, Камен отиде веднага у Константинов.

— Говорихте ли, другарю Константинов? — попита той.

— Говорих, как няма да говоря. Знаете чичо си Константинов, като обещае нещо! Той обаче разрешение има.

Камен почувствува, че работата не отива на добре. Не разбираше само, защо Константинов се държи малко неловко.

— И в райсъвета ходих. Голям скандал им направих, но безрезултатно! Щом е законно… Пак ще видим де — реши да се измъкне Константинов.

За Камен не остана и следа от съмнение — Константинов си измиваше ръцете. Но Камен не подозираше, че самият Константинов се готвеше да строи гараж. В края на краищата в райсъвета му бяха приели заявлението — с помощта на Ташев. Дори двамата, Константинов и Ташев, решиха да си направят гаражите с една обща стена, за по-евтино. Така от враг, Ташев превърна Константинов в свой съюзник. Не случайно беше дипломат.

Веднага след като говори с Константинов, Камен свирна отдолу на Маляка. Разказа му всичко.

— Щом е законно, така ли каза? — възмущаваше се Маляка.

— Така. Как може нещо несправедливо да е законно!

Стояха до късно на двора, до камарата тухли. Решиха в никакъв случай да не се отказват от игрището. Когато Маляка се прибра, завари цялото семейство в кухнята. Вечеряха и мълчаха. Бележка дори не му направиха, че е закъснял. Значи пак е имало някакви разправии. Щеше да разбере за какво са, нали спеше в хола, всичко чуваше.

Тази вечер Маляка научи новината или новото двайсет, както каза баща му: Щеше да става вуйчо. Вуйчо Митко. Освен шурей, значи и вуйчо! Не е лошо!

На другата сутрин, рано-рано отвори учебник, за да видят техните, че се занимава сериозно. Видяха го и останаха доволни. Въпреки това, майка му поръча да не виси по прозорците и балконите да си губи времето. Маляка нямаше такова намерение, той щеше да излиза.

Щом родителите му излязоха, от бюфета се разнесе глух звън. Винаги преди да тръгне някъде, майка му заключваше там телефона, за да не се разсейва синът й с празни разговори.

Синът й обаче имаше ключ.

— Веднага идвам! — каза делово Маляка и сложи обратно телефона в бюфета.

Вън го чакаше Камен. Въртеше се на мястото, където Ташев щеше да издига гараж. Там сега стоеше паркиран фордът, а стените на бъдещата постройка бяха очертани с вар.

— Да му напишем нещо обидно! — предложи Маляка.

Камен не му отговори. Стоеше и гледаше колата. Изведнъж стовари юмрука си върху капака й. Сигналното устройство, монтирано против кражба, зави тревожно. Двамата побягнаха и изчезнаха във входа. Точно навреме. От другия вход изхвръкна Ташев, целият настръхнал, готов на всичко. Обиколи колата си, заразглежда я. Виенето спря автоматично, но Ташев продължаваше проверката. Всичко бе на място — и лайсни, и стопове. Опита федерацията и сигналното устройство отново се включи.

— А бе, Ташев — обади се Худерова от балкона — не можеш ли поне през деня да изключваш това чудо.

— Не може, не може — отвърна й сприхаво Ташев. — Няма резервни части. Никакви!

Камен и Маляка наблюдаваха суетнята на двора от прозореца на стълбището. Вече знаеха най-голямата слабост на Ташев — добре боядисаната лъскава ламарина, на която с латински букви пишеше „Форд“. Ако й теглят два пирона? Какво ще постигнат с подобна пакост? Най-много да си навлекат разправии с милицията. А вместо те да се разправят с милицията, не е ли по-добре милицията да се разправя с Ташев. Далеч по-добре е! Следователно — трябва заявление до милицията. Нека тя да се наеме да разбере кой и защо е дал разрешение на Ташев да строи гараж!

Седнаха да съчиняват заявлението. Трудничко вървеше. Какво ли не ги бяха карали да съчиняват в училище — какъв мечтая да стана, моите родители, мир на балканите и в света, българин да се наричаш и пр. и пр., но заявление не бяха им показали как се пише.

Както и да е, скалъпиха го. Преписаха оттук-оттам по нещо. Маляка прибави няколко готови фрази и със заявлението в ръка се отправиха в Дирекцията на милицията. Самата мисъл, че отиват в милицията, възпламени отново безграничното въображение на Маляка.

— Ами ако Ташев се окаже долен шпионин? С този форд!

— Ти пак си гледал снощи телевизия — прекъсна го Камен.

— Е, да — призна си Маляка и млъкна.

Качиха се на трамвая. Мълчаха през цялото време и стискаха палци да не се качи някой контрольор. В бързината не бяха си взели ни билети, ни пари.

Опитаха се да влязат в Дирекцията на милицията, но милиционерът от пропуска ги спря.

— Началника търсим! — обясни му Камен.

— От два приема.

Беше единадесет и половина! До два часа имаше още много време.

— На училище сме след обед — каза настойчиво Маляка.

— Без училище нищо не става — засмя се добродушно милиционерът.

Поколебаха се. Имаше ли смисъл да го убеждават още? Решиха, че няма, редът в милицията сигурно е най-строг, как иначе ще се грижи тя за реда? Излязоха си. Маляка погледна нагоре, сякаш очакваше да види началника на някой от прозорците.

— Ще трябва да почакаш, Маляк! — подаде му Камен листа със заявлението. — Майка ти е в родителско-учителския комитет, за час-два никой няма да направи въпрос.

Маляка пое навитото на руло заявление. Нямаше намерение да се опъва. И без друго не му се ходеше на училище.

Камен си тръгна, а Маляка взе да обикаля тротоара пред Дирекцията като постови. Заглеждаше се в хората, за да убие скуката. Колко много от минаващите ядяха кой кифла, кой баничка! Спря край малка опашка — продаваха топли кебапчета. Миришеше чудно. Устата му се напълни със слюнки. Попита колко струва едно кебапче и изчисли, че ако си беше сложил другия панталон, щеше да има пари поне за четири кебапчета и две филии хляб.

Върна се пред Дирекцията. Скучаеше! От скука тръгна да брои колко плочки има от едната до другата пресечка. И тогава до бордюра видя търкулнати двайсет стотинки.

След малко пиеше боза и ядеше баничка в отсрещната сладкарница. Бе решил, че чаша боза и една баничка могат да запълнят много по-добре празния му стомах, отколкото някакво кебапче. Както си дъвчеше, едно момче сложи на масата му чаша боза и паста и се намести на стола срещу него. Имаше клепнали уши. Носеше очила с дебели рогови рамки, твърде големи за лицето му, което изглеждаше спокойно и умно.

— Здравейте! — каза непознатото момче.

— Здрасти! — отвърна Маляка и се опита да си спомни дали не го е виждал някъде.

Непознатото момче лапна голяма хапка от пастата, почти една четвъртина и като преглътна попита:

— И вие ли сте дете на разведени родители?

— Не съм!

— Защо тогава обядвате сам?

— Не обядвам, днес въобще няма да обядвам, имам друга работа.

На Маляка му се искаше момчето да попита каква работа има, че да се похвали. Всеки ден не се ходи при началника на милицията! Но момчето продължи да яде. Очевидно никак не го интересуваха работите на Маляка.

— Как се казвате? — попита то.

— Ами ти защо ми говориш на вие?

— От уважение. Аз винаги говоря така с непознати, такова ми е възпитанието.

— За първи път ми говорят на вие — призна Маляка. — Възрастните и те говорят с децата на ти.

— Такова им е възпитанието, нали ви казвам.

Маляка много хареса тази учтива форма на разговор.

— Какво ме питахте? — обърна се той на вие към новия си познат.

— Как се казвате?

— Димитър, но прякорът ми е Маляка, така ми викат.

Момчето се опита с поглед да му премери ръста.

— Не за друго, а защото презимето ми е Маляков. А вие как се казвате?

— Добролюб!

— Много е дълго — прецени Маляка.

— Мама ми вика Добри, а татко Любо — отвърна момчето и като видя, че Маляка недоумява, поясни: — Нали ви казах, разведени са.

— Аз пък ще ходя при началника на милицията! — реши да се похвали на свой ред Маляка.

— Защо?

— Ами… — Маляка се зачуди откъде да започне разказа си, пък му подаде заявлението. — Тук всичко е написано.

Добролюб зачете с интерес, като с виличката стържете чинията, да не би да остане нещо от пастата по нея.

— Става! — каза Добролюб. — Написано е добре, ще хване. Преписахте ли го отнякъде?

— Ами! — засегна се Маляка.

— Да дойда ли с вас в милицията?

— Какво ще правиш с нас, мене… искам да кажа вие какво ще ходиш… Слушайте, искате ли да си го-горим вече на ти?

— Добре! — съгласи се Добролюб. — За мене е все едно. Ако искаш да те придружа до милицията…

— Нищо общо нямаш обаче с тази работа дето ние… ако те питат нещо…

— Аз живея наблизо и в Дирекцията на милицията ме познават всички милиционери, но щом не искаш! — каза малко засегнат Добролюб.

— Защо да не искам? Ела!

Точно в два часа почукаха на вратата с надпис „Началник“ и влязоха. Зад бюрото седеше полковник. Като ги видя, по лицето му се появи усмивка. Стана от мястото си, ръкува се и ги покани да седнат. Маляка и Добролюб потънаха в огромните кожени кресла.

— Какво сте разкрили? — попита с присторена сериозност полковникът. Случваше се да идват понякога такива малчугани и да му докладват за резултатите от своите наблюдения над съмнителни лица.

Без да чака покана, Добролюб веднага започна:

— На тези деца… — посочи той към Маляка.

— Чакай! — прекъсна го полковникът. — Кои са тези деца и кой си ти.

— Те другите са на училище — опита се да обясни Маляка.

— А вие защо не сте?

Маляка погледна към Добролюб. Добролюб изглеждаше спокоен, сигурно учеше сутрин, но си мълчеше. След като полковникът го прекъсна, реши да не си отваря устата, докато лично не го попитат нещо, лично! Добролюб си беше такъв, докачлив.

— Ако родителите ви научат? — попита вече по-строго полковникът.

— Неговите са разведени! — посочи Маляка към Добролюб.

Това смути малко полковника. Той омекна, седна на мястото си и каза:

— Е, добре де, казвайте!

Маляка подаде заявлението.

— Тук е написано.

Полковникът хвърли разсеян поглед върху листа, забеляза няколко правописни грешки и го върна на Маляка.

— С граматиката видях как си. Дай да видим сега четенето!

Кой от къде свърне, гледа да те изпита, помисли си Маляка. Ей на, и в милицията е така. И Маляка зачете, като се опита да чете художествено:

— С всеки изминат ден все по-големи стават грижите за хармоничното развитие на подрастващото поколение. Само през миналата година, със средства от самооблагането, на територията на два от районите на столицата са построени…

— Това е от вестник! — прекъсна го полковникът.

— От „Вечерни новини“ е — призна Маляка. — И от „Труд“ сме ползували малко. Ама накрая пишем какво искаме.

— Давай направо от края! — нареди полковникът. Никак не му се слушаше преглед на столичния печат.

— Във връзка с гореизложеното — зачете Маляка, — моля да наредите другарят Ташев да си махне тухлите и да не строи никакъв гараж!

— Добре! Но нас не ни е това работата — каза полковникът, като все още успяваше да се държи сериозно. — Нали така? — обърна се той към Добролюб.

„Щом ме питат, ще отговоря — каза си Добролюб. — В края на краищата пак допряха до мен“.

— Не е така — отвърна той, — арестувайте го!

Сега вече полковникът не издържа. Засмя се, но бързо се овладя.

— Не мога! — отвърна той. — Нямам право!

— Че нали това ви е работата? — рече с присъщото си спокойствие Добролюб.

— Не съвсем! — засмя се полковникът. — Работата ми е много но-разнообразна. Ето, днес се срещнах и разговарях с вас. Още бих разговарял, но виждам, че вие бързате за училище. Седите като на карфички. А и отвън вече сигурно ме чакат хора.

Отвън наистина чакаха трима-четирима души. Маляка и Добролюб тръгнаха разочаровани по стълбите.

— Не му било това работата! — негодуваше Добролюб. — Просто не си гледат работата, ей това е!

— Навсякъде е така, знам от татко — каза Маляка. — В търговията особено.

— Във външната или във вътрешната? — заинтересува се Добролюб.

— Ще го питам, но той работи във външната.

Пред входа Маляка погледна колко е часа.

— Ще хвана последните три часа!

— Защо ти е да ги хващаш, активист ли си?

— Не съм.

— Щом не си, няма нужда да бързаш. Ела у нас… Маляка много искаше да отиде. Добролюб му се стори интересен, чешит, както би казал баща му. Все нещо неочаквано ще каже. Като това за арестуването. Или дето го пита активист ли е. Като че ли отсъствия пишат само на активисти.

— Разбираш ли от техника? — попита го Добролюб, докато Маляка се колебаеше.

— Отговарям за ТНТМ-то — отвърна Маляка, за да се похвали. Наистина отговаряше за ТНТМ-то, но само защото баща му беше инженер.

— Точно ти ми трябваш — каза Добролюб. — Аз ти помогнах за милицията, ти сега…

Добролюб живееше съвсем близо в хубав апартамент и имаше самостоятелна стая. Щом влязоха в нея, той смъкна от гардероба найлонова торбичка с надпис „Плод и зеленчук“.

— Какво е това? — попита любопитно Маляка.

— Светофарна уредба за пет кюшета — отвърна Добролюб и извади от торбичката пластмасова кутия. Свърза към нея пет светофара и включи щепсела. Зеленото, оранжевото и червеното на всички секции замигаха едновременно.

Добролюб разтвори на бюрото дървено куфарче с инструменти за електротехническа работа. Отговорникът на ТНТМ-то в VI „г“ клас Димитър Маляков разбра, че връщане назад няма. Взе отверка, развинти четири винтчета и отвори капака на командното табло. Вътре имаше реле, бобина и… — толкова му стигаха познанията. Но как да си признае? Развъртя още два винта и бобината изпадна в ръцете му.

— Ей заради тази изветряла светофарна уредба не отидох днес на училище — каза Добролюб. — Много ти благодаря, че ще я оправиш.

— Мислех, че си сутрин — отвърна Маляка.

— Ти мислиш така, но учителите знаят, че съм след обед. И че ме няма. Как ще ме има, когато трябваше да я занеса.

— Кой те би по главата да се записваш в този кръжок — укори го Маляка.

— Класната! — отвърна Добролюб. — Трябваше да надминем останалите класове по брой на участниците в кръжоци. Нашият клас е първенец по този показател!

Маляка извади поялника и го включи в контакта. Почака да се нагорещи, а след като се нагорещи, зачуди се какво да прави с него.

— Искаш ли крем-ванилия? — попита Добролюб.

— Добре — съгласи се Маляка, като че ли му правеше нова услуга.

Щом Добролюб излезе, Маляка изключи поялника. Залови се да сглобява отново техническото изобретение на приятеля си. Прехапал устни, усърдно завинтваше винтчетата. Накрая му остана едно. Пъхна го в джоба си — Добролюб можеше да пристигне всеки момент с крема. Включи светофарната уредба. Светлините замигаха две по две — все пак по-добре, отколкото и трите едновременно.

Изведнъж се чу глух шум от прескачаща искра, някакво изпращяване и от светофарната уредба за пет кюшета започна да излиза дим. Маляка панически издърпа щепсела, разгони с ръка дима и напъха дяволския уред обратно в найлоновата торба. Ослуша се. Никакъв шум. Открехна леко вратата и надникна в хола. Пълна тишина. Огледа обстановката. Много странна къща — върху старинния бюфет наслагани разни изпотрошени грънци. А на стените — картина до картина. От шантава, по-шантава!

Нещо изскърца и Маляка извърна уплашено глава. Нищо нямаше. Мебелите понякога скърцат така, за да плашат децата.

— Ей — викна плахо Маляка.

— Поправи ли я? — чу се гласът на Добролюб.

Маляка не отговори. Какво да каже! Тръгна натам, откъдето идваше гласът. През полуотворената врата на кухнята видя Добролюб да стои до печката.

— Какво правиш? — попита Маляка.

— Крем-ванилия — отвърна Добролюб, учуден от въпроса. — Нали каза, че искаш!

Маляка седна до масата. Два тумбести буркана пълни с разноцветни бонбони привлякоха вниманието му. Не беше виждал нито такива буркани, нито такива бонбони. Ако се намираше да кажем у Камен, щеше да си поиска, но от Добролюб го досрамя. А и крем бъркаше момчето.

— Обаче нещо не се сгъстява — въздъхна Добролюб и започна да върти по-бързо лъжицата в тенджерата.

Маляка погледна крадешком към лампата. Разбира се, лампата не светеше, откъде накъде ще свети посред бял ден. Но за Маляка стана безпределно ясно, че кремът на Добролюб не се сгъстява, защото бушоните бяха излезли от строя, докато изпробваше тази проклета светофарна уредба.

— Готвач ли ще ставаш? — попита Маляка, за да прогони от главата си мисълта за изгорелите бушони.

— Философ!

Отговорът изненада Маляка. Искаше му се да пита как е решил да стане философ, но се отказа. Съвестно му бе, че заради него Добролюб напразно върти с такова усърдие дървената лъжица в крема. А да си признае за бушоните, значеше да признае, че светофарната уредба вече не съществува.

Маляка отиде до прозореца и погледна навън в двора. Един мъж, стъпил на стол, тупаше килим, провесен на необикновено висок лост.

— Защо ви е толкова висок лостът? — заинтересува се Маляка.

— За да не висели децата по него — отвърна Добролюб и започна да върти толкова бърже лъжицата, че кремът се разплиска по печката. Спря да бърка и топна пръст в крема. Съвсем студен беше.

— Я светни лампата — каза Добролюб.

— За какво ти е лампа, светло е! — правеше се на разсеян Маляка.

— Ток няма — отвърна Добролюб.

— Е, как да я светна, щом няма ток.

Добролюб вдигна тенджерата от печката и я изсипа в мивката.

— За трети път го правя и все не става. Уж по готварска книга пък…

— Ами защо тогава не черпиш по един бонбон? — предложи Маляка.

Добролюб вдигна капака на единия буркан и Маляка бръкна в него.

— Ти защо реши да ставаш философ? — попита той.

— Всички казват, че съм страшен философ, затова! А и по математика съм дупка… Какво й беше на светофарната уредба.

— Ти ли я прави? — попита Маляка, за да спечели време.

— Един ученик от десети клас ми помогна, ама… Хем му дадох четири лева.

— Нищо не е направил!

— Знам, нали затова те повиках. Стана ли?

— Ще стане — отвърна Маляка. — Камен ще я оправи.

— Кой Камен?

— Първият ми шриятел. Ще му я занеса. Цар е по тези работи. За колкото кюшета искаш, за толкова ще я направи.

— Нека е за пет. Ако е за повече, съвсем няма да повярват, че аз съм я правил.

— Маляка взе в шепата си няколко бонбона и стана.

— Ако тръгна веднага, ще хвана последния час — каза той.

— Няма да успееш — поиска да го спре Добролюб. — Трамваите не вървят, ток няма!

Но Маляка настоя да си върви, взе торбичката със светофарната уредба, обясни на Добролюб къде живее, остави си телефонния номер и тръгна. На стълбищната площадка, уж случайно, натисна бутона на осветлението. Лампите светнаха.

— Провери да не са ви изгорели бушоните! — каза Маляка доволен, че успя да съобщи на Добролюб какво се е случило, без да се издаде, че е виновен.

— Ще ти позвъня по телефона още тази вечер да видя какво е казал твоят приятел.

— Камен ли? Добре! Но ако се обади мама или татко, кажи, че ме търсиш по пионерска линия.

Докато тичаше към трамвая, Маляка си мислеше, че не е чак толкова тежко да си дете на разведени родители.

6.

Камен чакаше приятеля си, облегнат на оградата на училището. Вече се безпокоеше. Класната Добрева мина край него. Видя я в последния момент. Изправи се и я поздрави.

— Какво правиш още тук? — попита тя.

— Нищо. — отвърна неопределено Камен.

Добрева веднага разбра, че има нещо, но не знаеше какво и предпочете да замълчи.

Камен продължи да чака мълчалив и разтревожен от закъснението на Маляка. Изведнъж го зърна да търчи по улицата. Размахваше в ръка найлоновата торбичка със светофарната уредба.

Маляка разказа на Камен всичко, което се случи след като се разделиха. Камен не остана доволен от чутото. Маляка трябваше поне да попита полковника към кого да се обърнат, или…

Когато влязоха в двора, на игрището имаше стоварен и пясък, а баскетболното табло се бе килнало на една страна.

— Другарю Ташев, ще падне, не виждате ли? — наежи се Камен.

— Вие ли сте? — погледна ги Ташев. — Тъкмо за вас мислех. Туй дърво — посочи той баскета — ако ви трябва, приберете си го! Ще ми пречи.

— Това е НАШЕ игрище! — кипна Камен.

— Ваше?! Браво бе! — повиши тон Ташев. — От сега се учите на наше-ваше. Уж пионери! Хайде, разкарвайте се!

— Нямате право да ни говорите с такъв тон! — опери му се Камен.

Маляка застана до него в знак, че го подкрепя.

— Ти ли ще ме учиш! — скочи Ташев и вдигна ръка да го удари, но успя да се въздържи. — Келеш с келеш!

— Може и да съжалявате за това! — каза Камен.

— Я повтори, я повтори! — предизвика го Ташев.

— Може и да съжалявате за това! — повтори Камен.

Двамата обърнаха гръб и си тръгнаха, всеки към своя вход.

— Махалата ще ми събирате тук! — викна Ташев след тях.

Маляка се показа на прозореца на стълбището. Твърде далеч бе Ташев, чак при тухлите. И да плюне, нямаше да го стигне. Пък и не било възпитано, казват.

Маляка се опита да отвори колкото се може по-безшумно вратата. Дано успее да се вмъкне в кухнята без да го усетят! Тогава щяха да го питат само „Ти кога се върна?“. А ако го усетят още на входната врата, направо го питат къде е бил досега. В такива случаи първият миг от срещата с родителите е решаващ. Затова, когато се вмъкна в антрето, Маляка се постара да затвори безшумно след себе си външната врата. Уви, вратата на хола скръцна зад гърба му. Щом не му казаха веднага „ти ли си?“, значи положението е офсайд.

— А-а-а! — уж се изненада Маляка, когато се обърна и видя майка си. — Ти тука ли си?

— Аз съм тука, ами ти къде беше?

— Как къде? — учуди се Маляка, но прозвуча неубедително. Стори му се, че се е издал и за всеки случай добави: — На училище!

— А чантата?

— А, чантата ли?

— Маляка не беше се сетил за тази подробност. Значи майка му е видяла чантата и затова е този подозрителен поглед. Ей сега ще те преметна, майче, каза си Маляка и започна:

— Ами днес ни казаха да отидем без чанти, защото…

Прекъсна се лъжата по средата. Докато я съчиняваше и отваряше вратата на хола, мярна му се Добрева. Да, нямаше грешка, в хола седеше Добрева. Така се обърка, че й подаде ръка и каза, сякаш се запознаваше с нея:

— Добър ден, Маляков!

— Маляков, Маляков — поклати глава Добрева, като го гледаше изпитателно.

— Къде ходи цял ден? — попита майка му. Маляка мълчеше. В тишината се чу как някой превърта ключа в ключалката.

— Баща ти е, сега ще видиш! — каза майка му.

В хола влязоха сестра му с мъжа си. Майката ги представи на Добрева.

— Какво е направил шуреят? — засмя се зетят, когато разбра коя е гостенката.

— Днес не дойде на училище! — отвърна Добрева.

— Избягал! — възкликна зетят.

Маляка помисли, че зет му ще го натопи още повече. Нямаше да се учуди, ако поиска да го изпратят в дом за малолетни престъпници, та да окупира и хола.

Излъга се. Първоначалният тон на зет му се оказа ефектен блъф.

— Е нищо, случва се — добави той меко и подкупващо.

И разказа как веднъж избягал с още две деца от училище. Ходили до Вакарел, защото единият му съученик твърдял, че там, при предавателя, радио София се чувало без радиоапарат.

— Но на майка си каза къде си бил, нали? — подчерта „налито“ майката на Маляка.

— Как ще й кажа, нали я знаеш. Тя и сега каква яка селянка е, а тогава… Имаше шамар, две и половина конски сили.

Майката на Маляка се почувствува страшно неловко, но на Добрева зетят й стана симпатичен. Имаше нещо непринудено в него.

— Шуреят е добро момче — започна да успокоява той тъща си. — Повече няма да прави така!

— Обещай! — настоя майката.

Маляка мълчеше. В такива случаи винаги го хващаше ината.

— Обещай де — каза зет му. — Дума дупка не прави!

Добрева се засмя. Маляка почувствува, как надвисналите тъмни облаци в хола отплуваха през отворения прозорец. Разведряването дължеше на зет си. Досега хранеше към него смесени чувства, особено вечер когато си лягаше в хола и кой къде свърне, все покрай главата му минаваше. Но отсега нататък…

7.

От входа на блока излезе Ташев, както винаги самодоволен. Отби се най-напред при тухлите. Посъбра с крак пясъка. Хвърли още един поглед към строителните материали, които трябваше да се превърнат в гараж за форда-красавец и пое. Като наближи улицата, спря. Лицето му стана бяло като платно. Предното стъкло на колата бе напукано на хиляди малки многоъгълничета.

Кръвта постепенно се върна в главата му. Вратните му жили изпъкнаха. Лицето му се зачерви от гняв. Знаеше кой стои на дъното на това престъпление. Та нали Камен му каза „може и да съжалявате“. Че съжаляваше, съжаляваше, но и Камен ще съжалява. И останалите хулигани.

След миг натисна запъхтян звънеца. Отвори му Камен. Ташев не успя да овладее гнева си, сграбчи го за ризата.

— Ще те убия! — извика той.

Изскочи бащата на Камен по дочен панталон, готов да тръгва на работа. Двете близначета стояха зад него и гледаха уплашени.

— Какво е станало?

— Елате вижте, елате вижте! — гласът на Ташев трепереше от гняв. — На сол е направил стъклото.

— Не съм аз! — каза Камен.

Баща му го погледна и Камен сведе гузно глава. Не бил той! Пипна го здраво за ухото. Извъртя го така, че двете близначета си закриха за всеки случай ушите с длан. И го подкара надолу по стълбите след Ташев.

— Разбирате ли, това е валута — говореше вече по-спокойно Ташев. Физическото наказание, което Камен изтърпяваше пред очите му, го направи спокоен но не и по-логичен. Без всякаква връзка той каза: — И трябва да им се забрани да търчат подир топката.

Вървяха към колата и колкото повече я приближаваха, толкова повече лицето на Ташев се удължаваше от удивление. Стъклото на колата лъщеше на слънцето здраво-здравеничко. Бащата на Камен пусна ухото на сина си. Камен го пипна, за да се увери, че е на мястото си.

— Честна дума, видях го, на ей такива парчета — все още не вярваше на очите си Ташев.

Бащата на Камен внезапно сви юмруци и ги размаха гневно под носа му.

— Онова там може и да е валута — закрещя вън от себе си той, — но това тук е човек, при това дете! Заслужавате да ви извъртя сега на вас ушите. Те поне са без валута!

— Ама аз, извинявайте, аз…

— Аз-мас-вас! — тръгна заплашително към него бащата.

Ташев взе да отстъпва назад. Ако този човек го пернеше…

Не стана нужда. Ташев се спъна заднешком в един жамък и седна на задните си части. Разнесе се смях. Ташев погледна нагоре към прозорците. Кой ли не бе видял позора му — и Худерова, и Стоименов, и майката на Камен, и тъща му, баба Гинка, и родният му син Тончо.

Бащата на Камен хвана сина си през рамо и го поведе към къщи. А Ташев стана, изтръска панталона си, прокара длан по предното стъкло на колата, за да се увери още един път, че не го лъжат очите. После забърза ядосан по улицата. Добре, че не забеляза друг — един зяпач. Щеше да си изкара яда на него.

Маляка, скрит в двора зад оградата, не пропусна нито една подробност от разигралите се пред очите му събития. Беше предоволен. Канеше се да тръгва, когато чу, че някой вика Ташев. Погледна през процепа на оградата. По улицата тичаше Константинов. Ташев го изчака. Заприказваха оживено. Дали пък Константинов не се е преборил с това незаконно разрешение и сега не съобщава на Ташев, че трябва да си пръждосва скапаните тухли!?

Разговорът между двамата не изглеждаше много враждебен и това смути Маляка. Няма да е лошо, ако попита Константинов какво става?

Видя го, че отключва трабанта и изскочи от прикритието си.

— Другарю Константино-о-в — извика Маляка.

Ауспухът изхвърли гъст облак дим и колата потегли, Маляка се почеса по челото с книжното руло, което държеше в ръката си.

След малко при него пристигна Камен, захилен до уши.

— Страшен номер! — каза той и посегна към рулото. — Я да видя.

Разгъна го. От вътрешната страна то идеално имитираше счупено стъкло.

— Татко го донесе от Франция — каза Маляка. — Довечера ще го лепи на колата на чичо ми.

Изведнъж усетиха, че има някой зад гърба им и стреснати се обърнаха. Стоименов, човекът, който така трудно даде съгласие да си направят игрище, надничаше зад раменете им.

— Това го скрийте — посъветва ги той и пипна с пръсти набраздената хартия. — Какво ли не е измислил човешкият мозък! — каза той доволен и отмина.

Едва сега Маляка забеляза подутото, мораво ухо на Камен.

— Баща ти ли? — попита той.

— Да, но ми се извини.

— Колкото и да ти се е извинил…

Решиха да си научат уроците и да слязат да поиграят. А и трябваше да помислят какво да предприемат по-нататък.

8.

Добролюб, новият приятел на Маляка, приглаждаше алаброса си пред огледалото в банята. Остана да стърчи един кичур. Плю в дланта си, за да го приглади. От плюнката по-сигурно средство за тази цел няма още открито.

Добролюб беше също в шести клас. Порасна твърде различен от другите деца. Научи азбуката още на четири години, на пет години вече четеше братя Грим, а когато постъпи в първи клас, знаеше толкова много, че останалите деца в класа не го разбираха. Знаеш ли много, не те разбират — това беше първата философска сентенция на Добролюб. Каза я на директора на училището, когато ги извикаха да даде обяснение защо е извадил пружинките от химикалките на целия клас.

— Защото ме закачат!

— Защо те закачат?

— Защото не ме разбират.

— Защо не те разбират?

На това място Добролюб изрече сентенцията си. Каза още, че ако беше по-силен, нямаше да си играе тайно да маха пружинките на двадесет и девет химикалки, а щеше да набие притежателите им и толкова.

— Много философствуваш ти — скастри го директорът. — Има да патиш!

Така директорът пръв прозря, че Добролюб ще се ориентира към философията.

Палавият кичур прилепна към останалата коса и Добролюб тръпна. В антрето се чуваше пиано — свиреше майка му. Тя преподаваше в консерваторията, а изнасяше и самостоятелни концерти. Прибереше ли се в къщи, сядаше на пианото и упорито свиреше, понякога с часове.

Добролюб се поколеба дали да я безпокои. Отвори вратата към хола и извика:

— Мамо, аз излизам!

— Няма ли да учиш? — попита майка му, без да престане да свири.

— Имам работа! — отвърна Добролюб.

— Каква?

— По пионерска линия!

Добролюб лъжеше убедително и с лекота. В повечето случаи сам си вярваше. Както и сега, когато каза, че има работа по пионерска линия. Отиваше при Маляка да види какво е станало със светофарната уредба, така че за него това все пак спадаше към пионерските му задължения. А как умело само избягна да отговори на въпроса дали няма да учи?

Добролюб слезе от трамвая. В тази част на града не беше идвал. Хареса му, имаше повече простор от центъра. Намери улицата и тръгна по нея. Спря пред блока на Маляка, мина от задната страна. По баскетболното игрище и стоварените тухли разбра, че е намерил точния адрес.

— Знаеш ли в кой вход живее едно момче, дето му викат Маляка — попита той Тончо, който си играеше със Стефчо и Тошко.

— Знам!

— Извикай го!

Тончо се подчини веднага, не само защото тонът на Добролюб бе категоричен, а защото откак се провали гладната му стачка, големите деца го избягваха. Не играеха с него и въобще не му говореха.

Докато чакаше Тончо, Добролюб разгледа игрището. Маляка и приятелите му имаха право да се оплакват. Такова хубаво игрище в центъра е немислимо да се направи, къде ти място?!

— Скоро щял да се върне — изскочи от входа Тончо и отиде при двете близначета.

Добролюб извади носна кърпичка, постла я на тухлите и седна. По диагонала между двата блока съзря паркирания форд и веднага разбра, че е на Ташев. Видя и Ташев, който се връщаше от работа. Спря край колата си, заоглежда я. Нищо не липсваше!

Тончо зърна баща си и изтича при него.

— Червена точка ти нося! — похвали се той. — Знаех си стихотворението.

— Браво! — похвали го Ташев, взе го на ръце и го целуна по бузата.

— И две черни, обаче!

— Така ли? — правеше се на строг Ташев. — За какво?

— За плюене на другарче. Само един път го наплюх, а другарката ми сложи две черни точки.

— Друг път така да не правиш!

— След училище обаче го плюнах и за другата точка.

Ташев се засмя и пусна сина си да играе.

Добролюб се ядоса, че Ташев не го забеляза. Искаше му се да дойде и да му се скара дето е седнал на тухлите. Тогава Добролюб щеше да отговори, че не е седнал на тухлите му, а на задните си части. Ташев обаче се прибра, без да му направи забележка. Жалко!

Едно момче с анцуг и баскетболна топка, която тупкаше непрекъснато, привлече вниманието на Добролюб. Беше Пантата, но двамата още не се познаваха.

Пантата почувствува, че непознатото момче го гледа и мина към финтови движения, стрелба в килнатия кош и отново дрибъл. Изпускаше силно и до край поетия въздух и вдишваше отново дълбоко.

— Защо правиш това? — попита Добролюб.

— Тренирам! — отвърна Пантата, взе топката под мишница и започна да тича на място. — Аз съм от „Локомотив“!

— Затова ли пухтиш така?

Пантата се ядоса. Такова безразличие лъхаше от глупавите въпроси на това момче, че му идваше да го фрасне с топката по главата.

— Нищо не разбираш — отвърна Пантата — Дълбокото дишане прочиства белите дробове. Ти какво спортуваш?

— За какво ми е да спортувам, аз ще ставам философ.

Пантата спря да тича, замисли се и каза:

— Тогава тренирай футбол. От нашите футболисти по-големи философи няма!

Отиде при входа на Камен и звънна отдолу.

— Кой е? — чу се гласът на Камен от балкона.

— Защо не слезеш долу? — попита го Пантата.

— Защо да сляза? — отвърна хладно Камен.

— Защо се сърдиш?

— Защо да се сърдя?

— Ами защото нещо… — Пантата не знаеше какво да каже. — Какво имаме утре по алгебра?

— Има кого да питаш по алгебра! — каза Камен и се прибра.

Пантата се почувствува неловко. Тръгна си.

Добролюб продължи да чака нетърпеливо. След десетина минути дойде Маляка. Носеше под мишницата си хляб и дъвчеше.

— Лесно ли ме намери? — зарадва се той на Добролюб.

— Който търси, намира! — отвърна Добролюб. — Онзи, твоят приятел, какво каза за светофарната уредба?

Маляка сложи два пръста в устата си и изсвири. Показа се Камен.

— Този е онзи! — посочи той към Добролюб.

След малко на двора слезе Камен. Носеше найлоновата торбичка от „Плод и зеленчук“. Извади от нея командното табло на светофарната уредба за пет кюшета. Съедини двата проводника с батерията. Релето взе да превключва на определени интервали. При всяко изщракване лицето на Добролюб светваше.

— Кой идиот ти прави намотките? — попита Камен.

— Аз! — отвърна Добролюб, като че ли Камен го беше похвалил.

— Нали ти казах — обади се Маляка. — Много ги разбира.

Камен постави всичко обратно в торбичката и я подаде на Добролюб.

— Много съм ви благодарен — каза Добролюб и посочи към купа с тухли. — Ако решите да ги изхвърляте, ще ви помогна.

— Какво да изхвърляме?

— Тухлите! Пречат ви, толкова хубаво игрище имате, пък…

— Да, да. А после? Хулигани и не знам си какво.

— Ако го направите по пионерска линия, никой нищо не може да ви каже! Като събиране на жълъди например. Или трудов ден за почистване иа училището. Това ще е почистване на площадка. През оградата и…

Камен и Маляка харесаха предложението, но се колебаеха.

— Ако не сте убедени — каза Добролюб, — хич и не се захващайте. Никаква работа не можете да свършите, ако не сте убедени!

Този е голям философ, помисли си Камен, без да знае от Маляка за наклонностите на Добролюб. При това — много интересен чешит! Как говори само, уж кротко, а те убеждава, дори запалва.

— Във всеки случай трябва да го тормозите! — имаше и резервна идея Добролюб. — Един редовен тормоз може да го откаже.

— Вече го тормозихме — отвърна Камен. — Още имам иглички в лявото ухо.

Добролюб захвърли тухлата, която държеше в ръка, Помисли си, че вече е късно, но не му се тръгваше. И Камен, и Маляка му харесваха. Нито в квартала, нито в училище имаше такива симпатични хора. Взе да си реди къщичка от тухлите, като с домино.

— Все пак помислете за тухлите — не се отказваше от първоначалната си идея Добролюб. — Вие изхвърляте тухлите по пионерска линия, а аз ще помисля как да го тормозя по моя, частна линия! — погледна към Камен и каза: — Много съм ви задължен.

— Ама защо ми говориш на вие? — попита учуден Камен. Маляка беше забравил да му каже и тази подробност за Добролюб.

— Защото такова му е възпитанието — отвърна Маляка вместо Добролюб.

Добролюб кимна в знак на съгласие, сложи тухли за четвъртия етаж, но къщичката се срути.

— Ей, цял двор, баш на тухлите ли намерихте — скара им се от балкона Ташев.

— Този е, нали? — попита Добролюб, без да вдига глава и сложи основата за нова къщичка.

— Ъхъ!

— Сега ще го накарам да направи една разходка извън кожата си — каза Добролюб и продължи строежа на новата къщичка.

Маляка и Камен наблюдаваха, как с всяка взета тухла Ташев наистина излизаше от кожата си. Чакаха само да видят какво има предвид Добролюб под „разходка“.

Къщичката се срути на третия етаж.

— Ей, ти, с клепналите уши — викна Ташев. — Ако ти сляза! А бе докога ще събирате тук куцо и сляпо от целия квартал!

Добролюб стана от купа тухли, приближи се към балкона иа Ташев и с достойнство каза:

— Аз не съм от този квартал. Нито съм куцо и сляпо. Очилата ми са два диоптъра, при това далекогледство. А ушите ми са клепнали, защото майка ми е пианистка.

— Като ти сляза, съвсем ще ти клепнат! — закани му се Ташев.

— По-добре е да си с клепнали уши, отколкото да си прост! — отвърна му Добролюб.

— Я стига си философствувал!

Добролюб захвърли тухлата, която държеше в ръка при останалите, и тя се счупи на две. Това съвсем вбеси Ташев. Той изчезна от балкона, за да излети след миг на двора.

В единия край Тончо си играеше с близначетата. От останалите деца нямаше и следа. Ташев погледна отляво на блока, бързо отиде на другия край и погледна оттам. Нямаше ги. Взе счупената тухла. Съедини двете парчета, като че ли щеше да я лепи, хвърли я отново върху купчината и се прибра.

— Този е страшен! — каза Добролюб.

Тримата наблюдаваха през процепа на оградата. Бяха се скрили в съседния двор.

— Смятам обаче, че ще го оправя!

В главата на Добролюб се беше зародила интересна идея.

9.

Рано на другата сутрин Добролюб пристигна в квартала на новите си приятели. Мъкнеше нещо голямо, кръгло, увито във вестници.

Две пресечки преди блока го чакаше Маляка. Увитият кръг, който Добролюб носеше под мишницата, му вдъхна уважение. Не знаеше какво е, но на Добролюб можеше да се разчита.

Спряха на пресечката преди блока. Добролюб погледна крайпътния знак — забранено за каруци. Разгъна кръга — носеше знак „спирането забранено“. Зачуди се на какво да стъпи, за да закачи знака. Маляка клекна на четири крака. Добролюб извади носната си кърпа, постла я на гърба му и миг след това върху стария знак стоеше нов.

Заеха удобна позиция за наблюдаване. Една лека кола спря до тротоара. Шофьорът погледна знака, учуду се, но премести колата си в съседната пряка.

— И Ташев ще направи същото — каза Маляка. — Ще си премести колата.

— А ние, знака — отвърна му Добролюб. — Той колата, ние знака. Ще го направим на маймуна. Ти остави това на мене.

Зърнаха Ташев. Отиваше на работа. Както винаги, отби се на поклонение при колата си. Огледа я от всички страни, попипа я и пое по улицата.

— Гали я, гали я, оставаше, само да я целуне! — каза разочарован Добролюб.

Съгласно решението от предишната вечер, наред с частния тормоз на Добролюб, трябваше да започне и изхвърлянето на тухлите по пионерска линия. Десетина деца се събраха, най-верните, както каза Камен. Пантата го нямаше. Бяха решили да не го викат.

Групата бъдещи национали направи конвейер. Тухлите бързо се стопяваха. Работеха така усилено, че от челата им струеше пот. Мълчаха. Дори и Добролюб престана да философствува.

— А Ташев знае ли за това? — викна от балкона Худерова.

— Защо да знае, защо да знае! — отвърна й вместо децата Стоименов. — Ние да не би да знаехме, че той ще строи гараж.

— Госпожа Гинка — обади се Шейтанова, — Зет ви на вас ще се сърди…

— Аз съм подписала, че могат да правят игрище — отвърна баба Гинка и се прибра, за да не поема повече отговорност.

В двора влезе милиционер. Като по даден знак децата прекратиха работа. Маляка дори си помисли, че идва да ги арестува и се сети за началника, при когото ходиха с Добролюб. Не им било това работата, нали?!

— На кого е колата? — попита милиционерът.

— На един тук — взе да мънка Маляка.

— И на двама да е, знаците трябва да се спазват! Чак сега милиционерът изглежда забеляза, че хлапетата бяха омърляни в тухлен прах.

— Каква е тази рапсодия в червено? — засмя се той.

— Почистваме игрището — отговори Добролюб, защото ставаше дума за рапсодия, а той бе дете на пианистка. — На тези деца е! — посочи той останалите.

— Браво! — похвали ги милиционерът. — Продължавай работата, продължавай!

Продължиха с повишен ентусиазъм.

— Не му мърда на Ташев глобата — смигна Добролюб. — И малко дупки в талона.

— Ако се сърди за тухлите, може ли да кажем, че имаме разрешение от милицията?

— Да, разбира се. Нали чухте, той каза „продължавайте, продължавайте!“ — отвърна Добролюб. — Аз съм свидетел!

Оставаха не повече от петдесетина тухли, когато при тях се втурна Сашо, момчето от шести „а“.

— Елате!

На улицата двама души, по указание на симпатичния милиционер, товареха колата на Ташев на колесник. Привързаха я, да не я загубят някъде по пътя и потеглиха.

Всички бяха доволни, а Добролюб просто сияеше. Чак такъв резултат от своя план не бе очаквал.

10.

Още щом се показа от ъгъла, Ташев забеляза, че колата му я няма. Изтича на мястото, където я беше паркирал и взе да се оглежда, сякаш търсеше следи. Следи не намери, но зърна тъща си.

— Къде ми е колата? — попита я той ни жив, ни умрял.

— Че къде ти е колата? — попита на свой ред баба Гинка.

— Откраднали са я! — отвърна напълно разстроен Ташев.

— Кога? — попита баба Гинка.

Ташев се обърна и хукна към улицата. Изведнъж осъзна, че време за губене няма. Добре, че районното управление на МВР се намира не много далеч.

— Ще я намерим — успокои го майорът, след като изслуша оплакването. — На части да е, пак ще я намерим.

— Как така на части! — подскочи Ташев.

— Ние си знаем как — отвърна майорът. — Имаме си начини. Една бурма да открием, по нея, по нея и всичко ще съберем.

Ташев изтри отчаян потта от челото си.

— Никъде няма резервни части! — промълви той сломен.

— И това знаем! Най-вероятно са я задигнали, за да я продадат на резервни части. Сега я разглобяват накъде, част по част…

Лицето на Ташев се свиваше от болка, като че лв него разглобяваха.

— Но ние ще ги пипнем, гражданино! Извинявайте, исках да кажа, другарю Ташев. Вие не сте последствен. Ще ви помоля да опишете точно каква марка е колата, цвят, година на производство, от къде е открадната и пр.

Докато майорът говореше, Ташев ровеше в портфейла си. Извади снимка и я подаде на майора.

— Това ще ви свърши ли работа?

— Какво е това! — гледаше майорът снимката в недоумяваше.

— Колата ми! Защото нали в службата, който прояви интерес, и аз я показвам.

— Да — въздъхна майорът и си помисли, че всякакви ги има на този свят. — Пишете, пишете! — подкани го майорът.

Ташев изписа седем листа за заявление, познаваше си колата отлично. След това тръгна уморен и отчаян по улицата. Като че беше изгубил интерес към всичко, което го заобикаляше с изключение на минаващите автомобили — все извръщаше глава с надеждата, че ще види своя. Така стигна до пресечката, където стоеше знакът „Спирането забранено“. Видя го и спря, сякаш напук на знака. Обхвана го съмнение, което бързо премина в убеждение. Да, знакът имаше две допълнителни! скоби, които го крепяха върху стария. Явно органите на КАТ нямаха тук никакъв пръст. Хитро измислено!

Злобна усмивка се появи на лицето му. Сега вече знаеше какво трябва да направи. Мина бързо покрай блока, но отзад, на двора, го очакваше нов удар: тухлите ги нямаше, а пясъкът беше разстлан. Всичко му стана ясно. Ако все още стоеше и не предприемаше нищо, то бе защото не знаеше какво да предприеме.

— Не е открадната!

Гласът стресна Ташев и той рязко се извърна. На входа стоеше Стоименов.

— Милицията я откара! — каза спокойно той, но нищо не можеше да прикрие безкрайното му задоволство. — Видях с очите си!

— Като видяхте с очите си, защо не казахте да не я вдигат! — кипна Ташев.

— Защото смятам, че милицията си знае работата! — отвърна невъзмутимо Стоименов и тръгна по пътя си.

Цялата кръв на Ташев се качи в главата му и тя заприлича на великденско яйце. Хукна след Стоименов, отмина го, без да го погледне, и продължи надолу по улицата.

Свари учителската стая оживена, като пред започване на час. Преподавателите взимаха дневници, тетрадки, учебни пособия.

— Кой е класен на шести „г“? — надвика всички Ташев.

Учителите извърнаха глави и погледнаха към ядосания странен посетител.

— Аз съм, какво има? — попита смутена Добрева.

— Вие сте класна на хулигани! — изсъска Ташев.

Учителите го погледнаха възмутени и Ташев разбра, че е прекалил. Омекна, дори се смути.

— Извинявайте — каза той, — трябваше да ви обясня.

Излязоха в коридора. Разговаряха цели десет минути. Добрева обеща на Ташев, че ще говори с децата и ще ги накара да върнат на място изхвърления строителен материал. Но Ташев никак не й се понрави.

11.

След като майката на Юлия посрещна Пантата не твърде любезно, той повече не стъпи у тях. Юлия разбра каква е причината, но не се отказа от първия си ученик. Предложи му тя да ходи при него. Пантата се поколеба, но се съгласи.

Юлия ходи един път. Сега Пантата я чакаше за втори път и беше решил, че ще е за последен. Нямаше никакво съмнение, че Камен ревнува. Не беше прав, но прав или неправ, защо да го дразни? А и присъствието на Юлия го смущаваше. Вместо да внимава, чудеше се как да й се изфука. Защо го правеше, сам не можеше да разбере.

Юлия пристигна навреме, поздрави го, седна до масата, разтвори учебника и каза:

— Да започваме. Прочете задачата и попита:

— Кое е неизвестното?

— Разстоянието между двата града — отвърна Пантата.

— Точно така! Следователно?

Пантата зачеса главата си с молива. Мислеше.

— Защо ми е всичко това? — каза той. — Аз ще стана спортист и ще обиколя света и без да знам разстоянието между тези два града.

Пак започваше да се хвали, чувствуваше го, но същевременно вярваше, че така ще бъде.

— Цапето е бил даже в Палма де Майорка.

— Кое Цапе?

— Треньорът на „Локомотив“! Казва, че имам златна китка. Всичко е от китката, какъв ъгъл ще придаде на топката, с каква сила и оттам, точността на попадението.

— Къде е това Палма де Майорка? — попита Юлия.

— Не знам точно, но ми звучи много далеч. Казах ли ти, че се отказах от пушенето.

— Не!

— Отказах се. Завинаги! Няма да си развалям формата и бъдещето заради едни цигари. Цапето казва: „Дори и локомотивите не пушат вече, защото вървят с ток!“. Цапето е страшно умен!

— Класната на мене ще се сърди — каза Юлия.

— Защо?

— Защото се наех да ти помагам, а ти все за топки ми разправяш.

— Добре — отвърна Пантата. — Дай да видим какво ще ги правим тези два града.

Прочетоха още един път условието. Пантата се съсредоточи, напрегна си мозъка и започна да разсъждава на глас. Юлия го наблюдаваше радостна, много точно разсъждаваше. После Пантата взе да пише в тетрадката. С всяка изписана цифра удивлението на Юлия нарастваше. Не знаеше, че Пантата се беше амбицирал и решаваше сам задачи понякога до късно вечерта.

След като реши първата задача, Пантата реши и втората.

Когато Юлия си тръгна, той й стисна ръка, благодари й и каза, че повече няма нужда да му показва.

— Защо? — почувства се наскърбена Юлия.

— Ами, как да ти кажа, просто не е необходимо… нали виждаш, сам ги решавам.

Юлия му обърна гръб и си отиде.

Същия ден, последния час, имаха алгебра. Добрева влезе, отбеляза отсъствуващите, предаде новия урок и понеже й остана време написа на дъската дълго и сложно уравнение.

— Кой ще реши задачата? Хайде, доброволно, кой иска да си повиши бележката за срока?

Пантата хвърли бърз поглед на уравнението и вдигна ръка — енергично, настойчиво.

— Какво има Пантев? — попита Добрева. Пантата се изправи.

— Задачата, може ли?

— Какво?

— Да я реша.

Добрева не успя да вникне веднага в чутото.

— Заповядай! — посочи тя дъската. Пантата грабна тебешира. Дръпна се стъпка назад, за да обхване в зрителното си поле цялата задача. Присви очи, сякаш се целеше. Пристъпи отново напред и тебеширът затрака по дъската, като далечна картечна стрелба.

Никога не е бивало по-тихо в класа. Всички бяха зяпнали в Пантата. Дъската бързо се покриваше с цифри. На два пъти Пантата сгреши, но и двата пъти сам изтри грешката си и продължи нататък. Тебеширът уверено се движеше към долното дясно ъгълче. Скобите и неизвестните се топяха като пролетен сняг. Накрая Пантата написа хикс, постави знак за равенство, а след него цифрата шест.

— Браво, точно толкова е Пантев. Шест! Дай си бележника.

Звънецът ознаменува първата му шестица по математика. В ушите на Пантата той звучеше като тържествена камбана.

12.

Следващият ден се случи мрачен. Небето бе забулено от тъмни облаци, можеше да завали всеки момент.

Мрачни бяха и децата, насядали на порутената пейка. Гледаха сърдити как Камен и Маляка прехвърлят обратно тухлите. Класната ги задържа след часовете, чете им едно канско за обществените норми на поведение и отклоненията от тях. След всичко казано те останаха с убеждението, че ако има някой, който да е нарушил въпросните обществени норми, това е Ташев. Откъде накъде те трябва да вземат писменото съгласие на всички, за да си направят игрище, а Ташев да не пита никого, ще строи гараж на готово?

— Нищо не може да ви направи! — убеждаваше ги от пейката за резервни играчи едно момче.

— Не ти е класна, затова разправяш така! — отвърна Камен.

— Зла е колкото си иска! — каза Маляка. — Като не сте от нейния клас, да не мислите, че и вас не може да наклепа?

Едно по едно момчетата се включиха в работата, не заради Добрева, а заради приятелите си, както казаха те. Работата не им спореше. Добролюб се оказа прав — не си ли убеден в това, което вършиш, мъчно ще го свършиш.

Стоименов мина, прибираше се отнякъде. Остана неприятно изненадан.

— Защо това? — попита той.

— От училище ни казаха…

— От училище? Откъде накъде! На това ли ви учат в училище! Абсолютно объркаха тази учебна програма.

Влезе си във входа, но се показа отново:

— Аз ще ги изхвърля. Като нищо ще ги изхвърля!

Децата преустановиха работа.

— Щом ще ги изхвърля! — изтупа си ръцете Маляка и отиде да си вземе ризата.

Останалите — също!

Чу се изфорсирване на кола. Между блоковете мина форда на Ташев, направи полукръг и спря в центъра на игрището. От колата слезе Ташев. Погледна към върнатите тухли. Твърде малко бяха.

— Покана ли чакате? — попита тон нахално.

В това време пристигна трабантът на Константинов и спря до форда на Ташев.

— Здравейте — поздрави Константинов децата, но доста гузно. После се обърна към Ташев: — Чудесни деца са, заедно спортуваме. Я какъв парк! — посочи той с ръка към Парка на свободата, въпреки, че от тук се виждаше само Витоша. — Чудесен парк за спортуване.

Един самосвал с ръмжене се качи на тротоара. Константинов взе да му прави знаци къде точно да спре. Самосвалът изсипа хоросан и за игрището вече можеше да се говори в минало време.

— Дадоха разрешение, какво да правя? — оправда се Константинов. — Ако аз не построя, друг ще го направи.

Като потвърждение на думите му от един балкон се чу женски глас:

— Ало, Константинов, ако ще строим, всички ще строим!

Отгоре на всичко дойде и строителната бригада — трима стари работници. Константинов ги представи на Ташев. Виж го ти, подлеца!

Бригадирът седна на пейката, тяхната пейка, и разтвори план. Другите двама взеха да прехвърлят тухлите от съседния двор. Шега значи нямаше. Започваше изграждането на гаражите.

Децата скръстиха ръце на гърдите си. Гледаха с убийствено презрение към Константинов.

— И вашето ще се уреди някак — пусна в ход дипломатическите си заложби Константинов. — Въпросът е национален!

— А бе какво се занимаваш с тези… — Ташев не се доизказа. Обърна се към децата със злобна усмивка: — Насапуниса ли ви класната? Следния път, при директора!

Камен промърмори нещо под носа си, не се чу точно какво, но се разбра.

— Какво, какво? — приближи се до него Ташев. — Я повтори, я повтори!

Камен го гледаше с присвити очи. Идваше му да го мацне, но с Ташев бяха от съвсем различни категории. Затова сдържаше яда си. Ръцете си обаче сви в юмруци.

— Какво се таралежиш, бе! — хвана го Ташев за ухото и силно го стисна.

По-нататък всичко стана много бързо. Болката и обидата лишиха Камен от способността да разсъждава. Той грабна една тухла и замахна с нея. Може би викът на Маляка го накара да се осъзнае. Камен отклони посоката на удара, но не успя да задържи тухлата. Тя се изплъзна от ръката му, падна върху предното стъкло на форда и го пръсна на безброй парчета.

Ташев побесня от ярост и удари на Камен звучен шамар. Едва ли щеше да се задоволи само с това, ако от балкона Стоименов не беше изкряскал:

— Защо биеш детето бе, садист!

Обадиха се тук таме и от другите балкони и скоро избухна скандал. Само бригадирът седеше на пейката и разглеждаше плана, сякаш нищо не ставаше наоколо. По едно време използува настъпателната пауза, за да се обърне към Константинов:

— Началство, вие се мотаете, ама надницата тече, да знаете!

Ташев се прибра, затвори се в стаята и написа няколко писма — на бащата на Камен, на бащата на Маляков, на класната Добрева и на директора на училището.

13.

В резултат на последното писмо в шести „г“ клас бе свикана родителско-учителска среща. Лично директорът дойде да присъствува. Напоследък си имаше разправии с Добрева, тя, според него, все много знаеше, а успехът на класа й не цъфтеше. Сега и дисциплината.

— Главният виновник е от този клас — каза директорът на родителите, — да не кажа двамата главни виновници. Вина за случилото се може да имаме и ние… — той погледна към Добрева.

Добрева, опряна права на прозореца, гледаше разсеяно навън.

— … може би ние сме ги отпуснали. Сега е моментът да ги стегнем. Учителският съвет ще реши какви наказания да наложим по административна линия. Трябва да помислим обаче какви мерки да вземем по линия на пионерската организация.

Бащата на Камен гледаше мрачно. Вътрешно недоволстваше. Поне да им бяха казали да си вържат пионерски връзки.

— … Камен не трябва да остане повече председател на отрядния съвет — продължи директорът. — Затова ви повиках, моля да окажете съдействие. Децата, сами, на пионерско събрание, в час на класния наставник, ще гласуват и ще вземат отношение. Но ви моля всеки един от вас да подготви детето си, да му обясни точния смисъл на провинението. Защото те ще гласуват, но как ще гласуват, не знаем. Още са деца и не може да ги оставим да гласуват както си искат. Има ли някой да каже нещо.

Мълчание! Директорът огледа редиците. Никой нищо не искаше да каже.

— Бащата на Камен? — попита директорът. Бащата се изправи и чинът изсърца под него.

— А бе има аз какво да кажа, ако не се отнасяше за сина ми… Ще му се не види и колата, и стъклото!

На следния ден в шести „г“ клас се състоя пионерско събрание. Добрева разказа за провинението на Камен. Поиска да чуе какво мислят съучениците му и смятат ли, че Камен, след като се е държал толкова непристойно, може да остане председател на отрядния съвет.

Настъпи тишина.

— Никой ли няма да вземе думата?

Юлия вдигна ръка.

— Камен винаги е бил отличен ученик, добър другар, първенец в районната изложба за научно-техническо творчество…

— Два пъти — обади се Маляка.

— Да, два пъти!

Класът се раздвижи. Атмосферата се разведри. Това окуражи още повече Юлия.

— Като пионер е изпълнителен, добър другар е…

— И скромен, кажи, че е скромен… — подсказа й Пантата.

— … Скромен… — търсеше какво друго да каже. Сети се, че трябва да вземе отношение към простъпката му и добави — И ако се има предвид, че са му ударили шамар! — вдигна рамене, с което искаше да каже „ами това е“ и седна.

Едно момиче с плитки и любопитен поглед се извърна към Маляка:

— Ама нали е изял шамара след като е счупил стъклото?

— Какво от това ма, какво от това! Все шамар е!

Маляка бутна грубо момичето, в смисъл, че му извъртя главата, за да гледа пред себе си и много-много да не се обажда там, където не му е работата.

— Друг? — подкани ги Добрева.

Едно момче въртеше плахо лист в ръката си и гледаше към нея. Добрева долови погледа и му даде думата. Момчето нагласи листчето зад гърба на другаря си, да не се вижда, надигна се от чина и зачете предварително подготвеното изказване — помощ от родителите:

— Ние, пионерите, трябва да бъдем добри граждани, честни, съвестни, да слушаме родителите си, да уважаваме по-възрастните. Постъпката на такива като Ка…

Тук спря, защото Пантата дръпна листа, от който четеше и го скри.

Добрева напусна мястото до прозореца, тръгна между редиците, застана при Пантата и протегна ръка. Нямаше как, Пантата й подаде листа. Почеркът не беше детски. Скъса го.

— Не чети, а кажи какво мислиш?

Момчето се напрегна да си спомни написаното изказване.

— Ние, пионерите, понеже такова, сме малки… Едно книжно топче го чукна по главата и мисълта му секна.

— Ти как преценяваш постъпката на другаря си? — попита го Добрева.

Момчето направи някаква гримаса, напъна се да каже нещо, думите му сякаш засядаха в гърлото. Докато накрая изплю камъчето:

— Ами шамар са му ударили, какво пък!

Пантата го погледна одобрително.

— Но е трябвало да внимава, защото баща ми за москвнч търси стъкло цял месец, пък за форда е направо изключено да се намери! — и момчето си седна щастливо на чина. Някакъв товар падна от раменете му.

— Има ли още някой? — попита Добрева. Момичето с плитките и любопитния поглед вдигна ръка.

— На мене не ми е ясно, каква е била точно колата?

— Форд, ма, форд, ма — чуха се подсказвания. Маляка дръпна момичето за плитката и то си седна сконфузено.

— Други?

Други нямаше. Добрева реши да вземе думата и да приключи с дебатите:

— Аз отношение няма да взема — каза тя. — Кой ще е председател на отрядния съвет, ще решите сами. Достатъчно сте големи, пионери сте, и трябва да се учите да разсъждавате самостоятелно. Който е съгласен Камен да бъде сменен, нека вдигне ръка.

Класът отново потъна в тишина. Децата се заозъртаха, поглеждаха се едно друго. Сетне, под погледа на Добрева, едно по едно гласуваха всички. И Маляка! И Камен! Последен вдигна ръка Пантата.

— Аз да бях, щях да спраскам и задното стъкло! — каза тихо Юлия.