Войната на Ъплифта

24.Фибен

Високи, върлииести, напомнящи на щъркели фигури гледаха пътя от покрива на тъмен нисък бункер. Силуетите им, очертани на фона на късното следобедно слънце, бяха в постоянно движение, местеха се от крак на крак с нервна енергичност, сякаш и най-слабият звук би бил достатъчен, за да ги накара да полетят.

Сериозни създания бяха тези птици. И дяволски опасни.

„Не птици“ — напомни си Фибен, докато приближаваше пропускателния пункт. Поне не в земния смисъл.

Но сравнението беше подходящо. Телата им бяха покрити с фин пух. Остри яркожълти клюнове стърчаха от лъскавите им издължени лица.

И макар крилете им да се бяха превърнали в източени пернати ръце преди цяла вечност, те можеха да летят. Блестящо черните им гравитационни раници компенсираха онова, което бяха загубили предците им.

— Хайде, Тайхо — каза Фибен и дръпна юздите. — Не можем да висим тук, защото ония ще станат подозрителни. Освен това знаеш, че от тази трева ще имаш газове.

Точно зад коня ниско над земята се влачеше товарна кола. Очуканата ръждясала каросерия беше накамарена с чували от грубо зебло, пълни със зърно. Антигравитационният статор още работеше, но двигателят беше свършил.

— Хайде — отново дръпна юздата Фибен.

Тайхо игриво кимна, сякаш наистина го беше разбрал. Каишите се опънаха и гравитационният камион се залюшка след тях към пропускателния пункт.

— Стой! — Фибен неволно подскочи. Усиленият глас беше механичен, безизразен и твърд. — Мини, мини от тази страна… от тази страна за проверка!

Сърцето на Фибен се разтуптя. Радваше се, че ролята му е да изглежда уплашен. Нямаше да му е много трудно.

— Бързо! Побързай и се представи!

Фибен отведе Тайхо към мястото за проверка, на десет метра вдясно от шосето, завърза поводите за един от коловете на оградата и се забърза към мястото, където чакаха двама Войници на Нокътя.

Ноздрите му се разшириха от острия мирис на лавандула на галактяните. „Какъв ли вкус имат?“ — малко свирепо си помисли той. За неговия прадядо преди десет поколения нямаше да има никакво значение, че това са разумни същества. За предците му птицата си беше просто птица.

Той ниско се поклони, скръстил ръце пред себе си, и за пръв път погледна нашествениците отблизо.

Изобщо не изглеждаха толкова внушителни. Наистина, острият жълт клюн и подобните на бръсначи нокти бяха страхотни. Но пръчкокраките същества не бяха много по-високи от него и костите им изглеждаха кухи и тънки.

Нямаше значение. Това бяха създания, които пътуваха сред звездите — принадлежаха към старша раса патрон, чиито извлечени от Библиотеката култура и технология бяха кажи-речи всемогъщи много, много преди човеците да излязат от африканската савана. По времето, когато човешките тромави и бавни космически кораби се бяха натъкнали на галактическата цивилизация, губруанците и техните клиенти се бореха за положение сред могъщите междузвездни кланове. Свирепият консерватизъм и лесният достъп до Великата библиотека ги бяха отвели далеч напред, откакто техните собствени патрони ги бяха открили на родния им свят и ги бяха дарили с истински разум.

Фибен си спомни огромните бойни крайцери, тъмни и непобедими под искрящите си щитове, зад които проблясваха краищата на галактиката…

Тайхо изцвили и уплашено се дръпна, когато един от Войниците на Нокътя — небрежно хванал саблепушката си — мина покрай него, за да огледа камиона. Другият страж изцвъртя нещо в микрофона. Провесеният в мекия пух над тясната му, остра гръдна кост сребрист медальон завалено излъчи на англически:

— Заяви… заяви самоличност… самоличност и цел!

Фибен приклекна и затрепери, имитирайки страх. Беше сигурен, че малко губруанци знаят достатъчно за неошимпанзетата. През няколкото века след Контакта през огромната бюрокрация на Библиотечния институт сигурно не беше преминала много информация и не бе намерила мястото си в местните филиали. А разбира се, галактяните разчитаха на Библиотеката почти за всичко.

Въпреки това правдоподобността беше от значение. Предците на Фибен бяха намерили решение за опасността, когато се изключваше възможност за противодействие — покорството. Той знаеше как да действа. Приклекна по-ниско и простена.

Губруанецът подсвирна от очевидно раздразнение. Навярно бе виждал същата картина и по-рано.

— Не се тревожи, в безопасност си — преведе медальонът. — Ти си в безопасност… безопасност… Ние сме губруанци… галактически патрони от висш клан и семейство… Ти си в безопасност… Младите полуразумни са в безопасност, когато ни сътрудичат… Ти си в безопасност…

„Полуразумни…“ Фибен потърка носа си, за да прикрие възмущението си. Разбира се, точно това трябваше да си мислят губруанците. И наистина, малко четиристотингодишни раси клиенти можеха да се нарекат изцяло ъплифтирани.

Но Фибен забеляза още един положителен момент.

Беше в състояние на моменти да разбира значението на чириканията на нашественика преди медальонът да ги преведе. Но краткият училищен курс по галактически три не беше достатъчен, а и губруанците го говореха със свой собствен акцент.

— … Ти си в безопасност… — успокояваше го механичният преводач. — Човеците не заслужават такива чудесни клиенти… Ти си в безопасност…

— А сега — излая преводачът, — заяви име и цели.

— Ъъ, аз съм Фибен… ъъъ, с-с-сер. — Той размаха ръце. Беше малко театрално, но губруанецът можеше и да знае, че при стрес неошимпанзетата все още говорят, като използват части от мозъка си, първоначално контролиращи движението на ръцете.

Войникът на Нокътя явно се ядоса. Перата му се разрошиха и той заподскача в кратък танц.

— … цел… цел… заяви целта, поради която си приближил до този градски район!

— Ъъ… камионът вече не работи. Хората ги няма… няма кой да ни каже какво да правим във фермата… — Той се почеса по главата. — Ами, реших, че в града може да имат нужда от храна… и навярно н-някой ще може да поправи колата…

Векове наред земянитите — човеци, делфини и шими — бяха смятали галактиките за опасно място, където е по-добре да си по-хитър, отколкото те смятат. Още преди нашествието сред шимското население на Гарт се беше разпространило съобщението, че може да се наложи да надянат отново старата маска на „Да, господарю!“

— Можеш да вървиш — излая преводачът. — Продължавай към комплекса на Източния гараж… Можеш да вървиш… Източния гараж… закарай зърното си в градския склад, после продължи до гаража… до гаража… добро същество… Разбра ли?

— Д-да!

„Глупави проклети птици“ — помисли си той, докато скритата на колана му камера заснемаше укреплението, войниците и гравитотанка, който профуча по пътя.

Фибен помаха на губруанците в машината и си помисли:

„Обзалагам се, че имате превъзходен вкус в портокалова глазура“.

После дръпна юздите на коня и каза:

— ’Айде, Тайхо. Трябва да стигнем до Порт Хеления преди да се здрачи.

Поне фермите в долината Сайнд бяха наред.

По традиция винаги, когато някоя пътуваща сред звездите раса получаваше разрешение да колонизира нова планета, континентите се оставяха в естественото им състояние, доколкото беше възможно. На Гарт по-големите земянитски селища също бяха установени на един архипелаг в плиткото Западно море. Единствено тези острови бяха изцяло тераформирани, за да съответстват на земния тип растения и животни.

Но Гарт беше особен случай. Буруралите бяха оставили тук истинска каша и трябваше бързо да се направи нещо, за да се стабилизира разклатената екосистема на планетата. Трябваше да се внесат нови форми на живот, за да се предотврати цялостният колапс на биосферата. Това означаваше да променят континентите.

Беше тераформиран тесен район в сянката на планината Мулун. Земните растения и животни бяха оставени да се пръснат в подножията на хълмовете под внимателно наблюдение. Те бавно запълниха някои от екологичните ниши, изпразнени от холокоста на буруралите. Това беше деликатен експеримент по практическа планетарна екология, но си струваше. На Гарт и на други претърпели катастрофа светове трите земянитиски раси си изградиха репутацията на биосферни магьосници. Дори най-злите критици на човечеството трябваше да признаят, че работата им е отлична.

И все пак нещо очевидно не беше както трябва. Фибен бе минал покрай три изоставени екологични станции. Капаните за проби и роботите за наблюдение бяха пръснати в безредие.

Това беше признак за силното въздействие на кризата. Заложничеството на човеците беше едната страна на въпроса — едва-едва приемлива тактика според съвременните правила на войната. Но това, че губруанците искаха да попречат на възстановяването на Гарт, щеше да предизвика истински взрив от протести в галактиката.

Ами ако Кодексът на войната наистина вече не важеше? Дали губруанците нямаше да използват планетоунищожители?

Фибен мина покрай поле, засято със зигопшеница, и покрай градина с моркови. Робоземеделците правеха кръговете си, засяваха и напояваха. Тук-там виждаше отчаяни шими да надзирават машините.

Понякога му махаха с ръка. В повечето случаи не му обръщаха внимание.

Очевидно губруанците се тревожеха за предстоящата реколта. Фибен се надяваше, че я искат за заложниците си. Но беше вероятно и да са пристигнали с оскъдни запаси и да имат нужда от храна за самите себе си.

Без да се замисля, Фибен махна с ръка и хвана някакво насекомо. Беше лесно. Поколеба се, после го лапна.

Беше сочно, хрускаво и много приличаше на термит.

— Просто изпълнявам дълга си да поддържам нисък ръста на паразитите — оправда се той. Вкусът на хрущящото насекомо му напомни колко отдавна не е ял.

Спря, отиде до близката горичка, откъсна един почти узрял червеникав портокал и го изяде заедно с кората. Беше стипчив, за разлика от човешката храна, за която твърдяха, че шимпанзетата я обичали до полуда.

Изяде още два портокала и натика в устата си няколко листа. После се изкатери на един клон и затвори очи.

Тук, в компанията на жужащите оси, почти можеше да се престори, че не го е грижа за нищо на този или на който и да е друг свят. Можеше да забрави мислите за войни и всички други глупави занимания на разумните същества.

Изпръхтя — почти беззвучен смях — и си представи, че е в Африка, която дори прапрадядовците му никога не бяха виждали, в гористи хълмове, недокосвани от голокожите, едроноси братовчеди на народа му.

Как ли щеше да изглежда вселената без човеците? Без И-титата? Без никой друг освен шимпанзетата?

„Рано или късно щяхме да изобретим космическите кораби и вселената би могла да стане наша.“

Облаците се търкаляха над главата му. Фибен лежеше по гръб на клона и се наслаждаваше на фантазията си. Осите жужаха негодуващо и той си хвана няколко за десерт.

Колкото и да се опитваше обаче, не можеше повече да поддържа илюзията за самота. Защото се разнесе нов звук — друго бръмчене, високо горе. И колкото и да се опитваше, не можеше да се преструва, че не чува корабите, кръстосващи неканени небето.

Блестяща, висока повече от три метра ограда минаваше по хълмовете около Порт Хеления. Фибен се зачуди как ли биха успели губруанците с този трик, ако столицата беше истински град, а не просто малко селище на един земеделски колониален свят.

Чудеше се и къде държат човеците.

Вече се здрачаваше. Той мина покрай широк пояс от високи до коляното пънове — на сто метра преди оградата всичко беше изсечено. По-рано районът беше предназначен за парк, но сега по целия път до тъмната наблюдателна кула и отворената врата имаше само трески.

Фибен очакваше да мине през същата проверка като на пропускателния пункт, но за негова изненада никой не го повика. Тясна ивица светлина падаше върху пътя от две улични лампи. По-нататък се виждаха мрачни сгради. Пустите улици тънеха в здрач.

Като внимаваше да не го забележат, Фибен се плъзна в една странична уличка и стигна до склад без прозорци, недалеч от единствената стоманолеярна на колонията, и вкара камиона вътре.

Разпрегна коня и издърпа един чувал овес на земята и напълни ведро с вода от чешмата.

Тайхо махна с опашка и започна да яде.

— Знаеш ли, приятелю — каза Фибен. — Не завиждам на наследниците ти, ако и когато някой някога ги дари със съмнителния дар на така наречения разум.

Жената антрополог доктор Така беше получила съобщение от една от бившите си сътруднички — някоя си Гейлит Джоунз, жителка на Порт Хеления. Генералът беше пратил Фибен да се свърже именно с този шим.

За съжаление суматохата беше ужасна. Единствено доктор Така можеше да каже как изглежда Джоунз, а докато някой се сети да попита, тя вече бе мъртва.

Увереността на Фибен в мястото на срещата и паролата беше меко казано слаба. „Това може дори да не е същата нощ“ — измърмори наум той.

По-голямата луна щеше да се покаже след около час. Трябваше да се размърда, ако искаше да отиде на срещата навреме.

Той спря на малък площад край един работнически шимски бар. От тесния приземен прозорец се процеждаше светлина. Тежката, басова музика караше стъклата да се тресат. Барът беше единственият признак на живот в продължение на цели квартали във всички посоки, ако не се брояха тихите апартаменти, зад чиито спуснати докрай завеси проблясваше бледа светлина.

Той отстъпи в сенките, когато по улицата мина бръмчащ патрулен робот, носещ се на метър над земята. Оръжейната куличка на тумбестата машина се завъртя и се насочи към него. Сензорите й трябва да го бяха засекли като инфрачервена светлина сред мъглявите дървета. Но машината продължи, навярно разпознала го като обикновено неошимпанзе.

Докато идваше насам, видя и други фигури с тъмна козина да бързат по улиците с прегърбени рамене. Очевидно полицейският час беше по-скоро психологическо оръжие, отколкото военно средство, и окупационните сили не го спазваха стриктно.

Мнозина от онези, които не си стояха у дома, бяха тръгнали към места като това — „Маймунска ракия“. Фибен се насили да престане да чеше постоянния сърбеж под брадичката си. Беше от онзи тип заведения, любими на сумтящите работници и условници — шими, чиито възпроизводствени привилегии бяха ограничени от Постановленията на Ъплифта.

Имаше закони, изискващи дори от човеците да търсят генетичен съвет, когато се размножаваха. Но правилата за техните клиенти, неоделфините и неошимпанзетата, бяха много по-строги. В тази област иначе либералният земянитски закон силно се приближаваше до галактическите стандарти. В противен случай шимите и ’фините щяха да бъдат придадени на някой друг старши клан. Земята беше прекалено слаба, за да се противопоставя на най-тачените галактически традиции.

Около една трета от шимското население имаше зелени карти за възпроизводство, които му позволяваха да контролира собственото си размножаване, обект на ръководство от страна на Бюрото по Ъплифт и на вероятни наказания, ако не е внимателно. Шимите със сиви или жълти карти имаха повече ограничения. След като се присъединяха към брачна група, те можеха да използват и изискват спермата или яйцеклетките, съхранявани от Бюрото по време на юношеството им, преди рутинното стерилизиране. Можеше да им се даде разрешение, ако постигнеха похвални резултати в живота. По-често обаче шимите с жълта карта трябваше да износват и осиновяват ембрион, имплантиран от специалистите на Бюрото със следващото поколение „подобрения“.

На онези с червени карти дори не разрешаваха да си помислят за деца.

Според стандартите отпреди Контакта, системата може да изглеждаше жестока. Но Фибен беше живял така през целия си живот. При бързото развитие на Ъплифта в генния басейн на една раса клиент винаги променяха нещо. С шимите поне се съветваха, като с участник в процеса. Малко видове имаха такъв късмет.

В социален аспект обаче това водеше до класово разслоение сред шимите. „Сините карти“ като Фибен не бяха добре дошли на места като „Маймунска ракия“.

Но това беше мястото, избрано за срещата. Други съобщения не бяха получавани, така че той нямаше друг избор, освен да види дали срещата ще се състои. Фибен дълбоко си пое дъх и тръгна към ръмжащата, тътнеща музика.

Когато ръката му докосна бравата, от сенките откъм лявата му страна някакъв глас прошепна:

— Ей, готин!

Отначало си помисли, че му се причува. Но думите се повториха, този път малко по-силно.

— Готин! Търсиш ли компания?

Фибен зяпна. Светлината от прозореца му пречеше, но той зърна все пак дребно маймунско лице, донякъде напомнящо на детско.

— Компания бе, готин — ухили му се шимът.

Фибен пусна дръжката. Не вярваше на очите и ушите си.

— Моля?

И направи крачка напред. Но в този миг вратата се отвори и няколко тъмни фигури, които дюдюкаха, кикотеха се и смърдяха на опръскана с бира козина, го изблъскаха встрани. Когато гуляйджиите отминаха, дребната фигура бе изчезнала.

Фибен се бе изкушил да я последва, дори само за да се увери, че му е предложено онова, за което си бе помислил. И защо, след като му бяха предложили, така внезапно се бяха отметнали?

Очевидно нещата в Порт Хеления се бяха променили. Наистина, той не беше посещавал места като „Маймунска ракия“, откакто бе завършил колежа. Но сводници тук? На Земята може би, или в старите филми, но тук, на Гарт?

Той поклати глава и отвори вратата на бара.

Ноздрите му се разшириха от силната миризма на бира, прах за смъркане и мокра козина. Над дансинга ослепително избухваше светлина. Там подскачаха няколко тъмни фигури и размахваха над главите си пръчки и шишета.

Фибен се провря между гъсто разположените плетени маси към скрития в дим бар и си поръча бира. За щастие колониалната валута, изглежда, все още вървеше. Той се облегна на бара и бавно заоглежда посетителите. Искаше му се съобщението от свръзката им да не беше толкова неясно.

Фибен търсеше шим, облечен като работник по услугите — ще рече, някой, който работи тук. Разбира се, радиооператорът, приел съобщението от бившия сътрудник на доктор Така, може да беше объркал всичко през онази ужасна нощ, когато центърът „Хаулетс“ гореше и над главите им виеха линейки. Но Гейлит Джоунз била казала нещо за „услуги“. И на няколко пъти искала да я свържат с доктор Така, макар да й казали, че не е възможно.

— Чудесно — беше измърморил Фибен, когато получи инструкциите си. — Истински шпионски истории. Великолепно. — Дълбоко в душата си бе сигурен, че операторът просто е записал всичко погрешно.

Това не беше най-благоприятното начало за едно въстание. Но Фибен не се изненадваше. С изключение в работата на неколцината шими, изкарали обучение в Земянитската служба, тайните кодове, маскировките и паролите се срещаха само в старовремските филми.

Сега всички офицери от милицията бяха мъртви или интернирани. „Освен мен. А моята специалност не е нито разузнаването, нито саботажът. По дяволите, аз едва управлявах бедния стар ТААСФ «Проконсул».“

Както вървяха нещата, на Съпротивата щеще да й се наложи да се учи от собствените си грешки.

Поне бирата беше добра, особено след дългото пътуване по прашния път. Фибен закима в такт с гърмящата музика и се заусмихва на лудориите на танцьорите.

Всички, които подскачаха под ослепителните прожектори, бяха мъжки шими. Сред работниците и условниците това усещане беше толкова силно, че можеше дори да се нарече религиозно. Човеците, които обикновено се мръщеха на повечето видове сексуална дискриминация, в този случай не се намесваха. Расите клиенти имаха правото да създават свои собствени традиции, доколкото те не пречеха на задълженията им или на ъплифтирането.

Фибен гледаше как един едър гол мъжкар подскача към върха на купчина „скали“ и размахва кречеталото си. Барабаните гърмяха, прожекторите хвърляха изкуствената си светлина, правейки го за миг наполовина съвсем бял, наполовина мастиленочерен.

Танцьорът се люлееше и подскачаше в такта на музиката и дюдюкаше, сякаш за да предизвика небесните богове.

Фибен често се беше чудил доколко популярността на танца на мълнията се дължи на унаследените чувства на бронтофилия и доколко на известния факт, че непросветените, невидоизменени шимпанзета в джунглите на Земята са били наблюдавани да „танцуват“ по време на гръмотевични бури. Подозираше, че голяма част от „традицията“ на неошимпанзетата произхожда от доразвиването на прочутото поведение на техните неъплифтирани братовчеди.

Подобно на мнозина завършили колеж шими, Фибен мислеше, че е прекалено образован за такъв простоват култ към предците. Пък и изобщо предпочиташе Бах или китските песни пред симулираната гръмотевица.

И въпреки това имаше моменти, когато, сам в апартамента си, той изваждаше от едно чекмедже запис от Бурите, надяваше слушалките и се опитваше да разбере колко удари ще понесе главата му, без да се пръсне. Тук, под мощните усилватели, той не можеше да не почувства как по гърба му плъзва възбуда, когато „мълнии“ разцепваха помещението и биещите барабани разлюляваха клиенти, мебели и прибори.

Фибен винаги беше намирал за любопитно, че при човеците е толкова различно. Техните мъжкари изглеждаха по-често вманиачени по правенето на музика, а женските по танците, а не обратното. Разбира се, хората имаха и други странности — като например особените им сексуални навици.

Фибен огледа клуба. Мъжките обикновено бяха повече от женските в барове като този, но тази вечер шимитата бяха особено малко и седяха на групички, обкръжени от едри самци. Естествено имаше келнерки, които циркулираха сред ниските маси с напитки и цигари, облечени в изкуствени леопардови кожи.

Фибен започна да се притеснява. Как щеше да го познае свръзката му в тази гърмяща, ослепителна лудница?

Покрай трите стени над дансинга имаше балкон. От него се бяха надвесили клиенти, тропаха по парапета и насърчаваха танцьорите. Фибен отстъпи назад, за да погледне по-добре… и почти се спъна в една плетена маса.

Там — в участък, отделен с въжена преграда, пазен от четири летящи бойни робота — седеше един от нашествениците. Имаше бели пера, остра гръдна кост и извит клюн… но носеше нещо, което приличаше на вълнена барета. Тъмни очила скриваха очите му.

Фибен се насили да извърне поглед. Не трябваше да изглежда изненадан. Очевидно през последните няколко седмици клиентите тук бяха свикнали да виждат галактяни.

Небрежно отпивайки от бутилката си, Фибен отново вдигна поглед. Губруанецът несъмнено носеше баретоподобния маншон и очилата като защита от шума и прожекторите. Роботите-стражи бяха блокирали само един квадратен участък около него, но цялото крило на балкона беше почти празно.

Почти. Всъщност двама шими седяха в заградения участък близо до остроклюния губруанец.

„Колаборационисти? — зачуди се Фибен. — Има ли вече предатели сред нас?“

Той поклати глава. Защо бе тук губруанецът? Какво би могло да харесва тук на нашественика? Каква бе причината? Защо галактяните се вълнуваха от група космати клиенти, които изобщо не смятаха за разумни?

Танцът на мълнията достигна върха си с внезапно кресчендо и заключителен грохот. Последните му тътени отзвучаха сякаш в облачна черна далечина. Ехото в главата на Фибен заглъхна чак след няколко секунди.

Танцьорите се стовариха на масите си ухилени и потни и загърнаха голите си тела със свободни роби. Чу се искрен смях — може би прекалено искрен.

Фибен си поръча още една бира за прикритие, макар вече да мислеше да си тръгва. Губруанецът го изнервяше. Ако свръзката му нямаше намерение да се появи, по-добре беше да се измъкне оттук и да започне собствени разследвания. По някакъв начин трябваше да разбере какво става в Порт Хеления и да открие начин да установи контакт с онези, които искаха да се организират.

В отсрещната част на помещението група излегнали се гуляйджии започна да тропа по пода и да скандира. Скоро викът се понесе из бара.

— Силви! Силви!

Музикантите отново засвириха, този път много по-тиха мелодия. Светлината стана приглушена и две шимита започнаха съблазнително парче на саксофони.

Прожектор освети върха на могилата на танцьорите и иззад мънистената завеса се появи нова фигура. Фибен премигна от изненада. Какво правеше там горе едно шими?

Горната половина на лицето й беше покрита с клюноподобна маска с гребен от бели пера. Голите й гърди бяха осеяни с блестящи точици, които отразяваха светлината. Полата й от сребристи ленти започна да се люлее в бавен ритъм.

Тазовете на женските неошимпанзета бяха по-широки от тези на предците им, за да пропускат по-едромозъчните деца. Въпреки това полюляващите се бедра така и не се бяха превърнали в сериозен еротичен стимул, както беше сред хората.

И все пак сърцето на Фибен заби по-бързо, докато гледаше въртеливите й движения. Въпреки маската, първото му впечатление бе за младо момиче, но той скоро разбра, че танцьорката е зряла женска, със слаби следи от кърмене. Това я правеше да изглежда още по-изкусителна.

Лентите на полата й леко се развяваха и Фибен видя, че материята е сребриста само отвън. От вътрешната страна всички ленти постепенно изсветляваха нагоре в яркорозов цвят.

Той се зачерви и извърна очи. Танцът на мълнията беше едно — сам бе участвал на няколко пъти. Но това беше нещо съвсем различно! Първо дребният сводник на улицата, сега това? Да не би шимите в Порт Хеления да се бяха побъркали на тема секс?

Някой рязко и силно натисна рамото му. Фибен се обърна и видя огромен шим с избелял син работен комбинезон. Горната му устна се извиваше назад и оголваше дълги, почти атавистични кучешки зъби.

— К’во става? Не ти ли харесва Силви? — попита гигантът.

Макар че танцът все още беше в отпуснатата си начална фаза, по-голямата част от мъжката публика вече окуражително дюдюкаше. Фибен разбра, че на лицето му сигурно се беше изписало неодобрение. Идиот! Един истински шпионин би се престорил, че му харесва, за да остане незабележим.

— Боли ме глава. — Той посочи дясното си слепоочие. — Тежък ден. Май ще е по-добре да си тръгвам.

Едрото неошимпанзе се ухили. Огромната му лапа не слизаше от рамото на Фибен.

— Глава, а? Или може би това е прекалено дръзко за теб? Може би още не си участвал в споделяне, а?

С крайчеца на окото си Фибен видя дразнещото люлеене, което с всеки момент ставаше все по-чувствено. Той усещаше кипящото сексуално напрежение, което започваше да изпълва помещението, и не знаеше докъде ще доведе то. Имаше съществени причини, поради които подобни представления баха незаконни… една от малкото дейности, които човеците забраняваха на своите клиенти.

— Разбира се, че съм участвал в споделяне! — изръмжа в отговор той. — Просто тук, пред хора, това… това може да предизвика смут.

Едрият непознат се изсмя и приятелски го сръга.

— Кога?

— Мол… ъъ, какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, кога си участвал в споделяне? Както ми приказваш, обзалагам се, че е било на някой колежански купон. Нали? Прав ли съм, господин Синя карта?

Фибен бързо се огледа. Въпреки първите впечатления, едрият тип изглеждаше по-скоро любопитен и пиян, отколкото враждебно настроен. Но на Фибен му се искаше да изчезне. Ръстът му беше ужасяващ и можеха да привлекат внимание.

— Да — промърмори той, притеснен от спомена. — Беше посвещаване в братството…

Шимитата студентки в колежа може и да бяха добри приятели с шените от курсовете си, но никога не биваха канени на споделяния. Просто беше прекалено опасно да се мисли сексуално за женските със зелени карти. Пък и във всеки случай те проявяваха параноичен страх от забременяване преди брака и генетично консултиране. Цената, която евентуално щяха да платят, бе прекалено голяма.

Така че когато шените в университета се събираха на купон, обикновено канеха шимски момичета отдалеч — шимита с жълти и сиви карти, чиито ярко оцветени еструси бяха просто възбуждаща имитация.

Беше погрешно това поведение да се оценява според човешките стандарти. „Ние имаме принципно различни модели“ — беше си напомнял тогава и многократно след това Фибен. Въпреки това той никога не бе намирал онези споделяния за много приятни. Може би някой ден, когато откриеше подходящата брачна група…

— А бе сестричката ми често ходеше по колежанските ви купони. Май й беше забавно. — Покритият с белези шим се обърна към бармана и тропна по полираната повърхност. — Две бири! За мен и за моя колежански приятел!

Фибен трепна от силния му глас. Неколцина други наоколо се обърнаха и погледнаха към тях.

— Та кажи ми — каза нежеланият му нов приятел, като бутна картонената бутилка в ръката на Фибен. — Имаш ли хлапета вече? Може би някои, които са регистрирани, но ти изобщо не си ги виждал? — Гласът му не звучеше враждебно, а по-скоро завистливо.

Фибен изпи голяма глътка от топлата горчива бира, поклати глава и тихо отвърна:

— Всъщност не става по този начин. Правото на свободно размножаване не означава, че е неограничено — бяла карта. Дори специалистите по планиране да са използвали плазмата ми, аз не мога да зная.

— Защо не, по дяволите! Искам да кажа, за вас, синкавите, е достатъчно гадно, че чукате експерименталните епруветки по заповед на Бюрото по Ъплифт, но дори да не знаете дали са използвали спермата ви… По дяволите, най-старата ми групова жена беше планирала бебе преди година… че ти даже можеш да си генният татко на сина ми! — Едрият шим се изсмя и отново силно плесна Фибен по рамото.

Така нямаше да стане. Към тях се извръщаха все повече глави. Целият този разговор за сини карти нямаше да му спечели приятели тук. Във всеки случаи, той не искаше да привлича вниманието, когато на по-малко от десет метра седеше губруанец.

— Наистина трябва да тръгвам — рече Фибен. — Благодаря за бирата…

Някой препречи пътя му.

— Извинете — каза Фибен, обърна се и се оказа лице в лице с четирима шими, облечени в ципокостюми. Гледаха го, скръстили ръце. Един от тях, малко по-висок от другите, го бутна назад към бара.

— Разбира се, че тоя си има деца! — изръмжа високият. Беше подстригал козината на лицето си и оставените мустаци бяха големи и засукани. — Само му вижте лапите. Обзалагам се, че никога през живота си не е пипал честен шимски труд. Сигурно е техник или пък учен. — Той изпръхтя, сякаш от самата мисъл за неошимпанзе с такава титла му се гадеше.

— Вижте, пичове, хайде да ви почерпя…

Високият шим го плесна през ръката и парите му полетяха към бара.

— Лайна без никаква стойност! Скоро ще ги съберат, както ще приберат и вас, маймунски аристократи.

— Я тихо! — извика някой от тълпата. Фибен зърна Силви, която се полюляваше на могилата. Лентите на полата й се развяваха и Фибен мерна нещо, което го удиви. Тя наистина беше розова… за миг зърна гениталиите й в пълен еструс.

Шимът отново бутна Фибен.

— Е, господин Колежанин? Каква работа ще ти свърши твоята синя карта, когато губруанците започнат да прибират и стерилизират всички вас, свободно размножаващите се? А?

Един от новодошлите, шим с отпуснати рамене и космато полегато чело, беше бръкнал в джоба си — сигурно стискаше нещо остро. Очите му изглеждаха кръвожадно съсредоточени.

Фибен едва сега осъзна, че тези типове нямат нищо общо с едрия шим в комбинезона. Всъщност той вече беше изчезнал в сенките.

— Аз… аз не зная за какво говорите.

— Нима? Нали прегледаха документите на колонията, смотльо, и започнаха да прибират за разпит много колежански шими като теб. Засега само проверяват, но имам приятели, които казват, че ония планират цялостна чистка. Какво ще кажеш, а?

— Що си не затворите човките! — изкряска някой. Този път се обърнаха повече лица. Фибен видя изцъклени погледи, процеждаща се слюнка и оголени зъби.

Чувстваше се раздвоен. Отчаяно му се искаше да се измъкне оттук, но ако в думите на тези тип имаше някаква истина? В такъв случай това беше важна информация.

Фибен реши да послуша още малко.

— Това е доста изненадващо — каза той и се облегна на бара. — Губруанците са фанатични консерватори. Каквото и да правят с други раси патрони, обзалагам се, че никога не биха попречили на процеса на ъплифтиране. Това е противно на собствената им религия.

Мустакатият само се усмихна.

— Това ли ти казва колежанското ти образование, синьо момченце? Е, сега има значение само онова, което казват галактяните.

Бяха го обградили и очевидно се интересуваха повече от него, отколкото от възбуждащите движения на Силви. Тълпата започваше да дюдюка по-високо, музиката тътнеше по-силно. На Фибен му се струваше, че главата му ще се пръсне от шума.

— … прекалено студен, за да му доставя удоволствие шоуто на обикновения работник. Но само да щракне с пръсти и нашите собствени шимита ще се юрнат при него!

Фибен усещаше, че тук има нещо фалшиво. Мустакатият тип беше прекалено спокоен, глупашките му подигравки бяха прекалено обмислени. В обстановка като тази, при целия този шум и сексуална възбуда един истински шим работник не би могъл да се съсредоточи толкова добре.

„Условници!“ — изведнъж разбра той и чак сега забеляза признаците. Лицата на двама от шимите носеха клеймото на неуспешния генетичен подбор — замазаните черти и премигващия, постоянно озадачен поглед на мозък с неправилно свързани „проводници“ — смущаващо напомняне, че ъплифтът е труден процес.

Очевидно трябваше да се разкара оттук. Но как? Условниците го обграждаха все по-близко.

— Вижте, пичове. Наминах просто да видя какво става. Благодаря ви за мнението. Сега наистина трябва да се чупя.

— Имам по-добра идея — презрително каза водачът им. — Какво ще кажеш да те представим на губруанеца, който лично ще ти обясни какво става? И какво възнамеряват да правят с шимите колежани. А?

Фибен премигна. Дали тези шени всъщност не бяха колаборационисти?

Беше учил история на старата Земя — дългите, мрачни векове преди Контакта, когато самотното и невежо човечество беше експериментирало ужасяващо във всичко от мистицизма до тиранията и войната. Бе гледал и чел безброй описания на онези древни времена — особено разкази за самотни мъже и жени, смело и често безнадеждно възправяли се срещу злото. Беше се записал в колониалната милиция отчасти от романтичното желание да подражава на храбрите войни на маките, палмачите и Могъщия сателитен съюз.

Но историята разказваше и за предатели: онези, които търсели изгода във всичко, дори на гърба на другарите си.

— Хайде, колежанско приятелче. Искам да те запозная с едно птиченце.

Ръката му беше стегната като в менгеме. Болезнената изненада в погледа на Фибен накара мустакатия шим да се захили.

— В комбинацията ми са вкарани допълнителни гени на сила — високомерно поясни той. — Тази част от работата им е успешна, за разлика от някои други. Наричат ме Желязната хватка и нямам синя карта, нито дори жълта. Хайде да вървим. Ще помоля лейтенанта от ескадрата на Блестящия нокът да ти обясни какви планове имат губруанците за умните шими.

Въпреки болката Фибен се престори на безразличен.

— Разбира се. Защо не? Обаче искаш ли да се обзаложим? — Горната му устна презрително се изви. — Ако вярно си спомням лекциите по ксенология от университета, губруанците имат много стриктен денонощен цикъл. Обзалагам се, че зад тия тъмни очила ще намериш проклетата птичка заспала. Мислиш ли, че ще му хареса да го събудят просто, за да обсъди прелестите на ъплифта с тип като теб?

Шимът само изръмжа. Забутаха го през лабиринта от ниски маси. Излегналите се клиенти ядосано сумтяха, докато Желязната хватка ги разблъскваше, но очите им, изцъклени от едва сдържана страст, оставаха впити в танца на Силви.

Един поглед през рамо към кълченията на танцьорката накара лицето на Фибен да се зачерви. Той отстъпи назад и се спъна в мека маса от козина и мускули.

— Ох! — нададе вой седналият клиент и разля питието си.

— Съжалявам — промърмори Фибен и бързо се дръпна. Сандалите му изхрущяха върху нечия кафява ръка и предизвикаха нов крясък, превърнал се в писък, когато Фибен настъпи по-силно.

— Сядай бе! — извика някакъв глас от дъното на клуба.

Желязната хватка го погледна подозрително и го задърпа за ръката. Фибен за миг се съпротиви, после се отпусна и внезапно полетя напред, като събори шима върху една от плетените маси.

Всичко се сля в море от разгневена кафява козина. Фибен успя да се отскубне и подскочи към дансинга.

Направи салто над последната редица посетители и се приземи на коляно. Само на няколко метра от него се извисяваше могилата на мълнията, където прелъстителната Силви правеше последните си движения, очевидно безразлична към сбиването.

Фибен бързо пресече дансинга. Мислеше да прескочи бара и да се измъкне през някой от задните изходи, но в мига, в който излезе на открития участък, отгоре проблесна ярък лъч светлина и го заслепи! От всички страни се надигнаха бесни аплодисменти.

Очевидно нещо беше харесало на тълпата. Но какво? Светлината го заслепяваше и Фибен не можеше да види какво прави танцьорката — сигурно нещо различно отпреди. После разбра, че Силви гледа право към него! Очите й весело блестяха зад птицеподобната маска.

Публиката също го гледаше. Дори губруанецът на балкона, изглежда, бе обърнал глава към него.

Нямаше време да се чуди какво значи това. Видя, че още няколко от преследвачите му са се откопчили от мелето. Ясно ги различаваше в крещящите им дрехи — жестикулираха и се насочваха към изходите, за да отрежат пътя му за бягство.

Фибен сподави усилващата се паника. Бяха го сгащили. „Трябва да има друг изход“ — отчаяно си помисли той.

И изведнъж разбра къде е. Вратата за изпълнителите, над и зад могилата на дансинга! Мънистената завеса, през която се беше появила Силви. Светкавичен скок и щеше да прелети покрай нея — и да изчезне!

Затича се през дансинга и се хвърли към могилата.

Тълпата отново изрева! Фибен замръзна. Блестящите прожектори го бяха последвали.

Той премигна към Силви. Танцьорката облизваше устните си и въртеше таза си към него.

Фибен изпита едновременно отвращение и могъщо привличане. Прииска му се да се изкатери и да я сграбчи. Прииска му се да намери тъмна хралупа в клоните на някое дърво.

Долу боят стихваше. Тъй като разполагаха само с картонени бутилки и плетени мебели, побойниците бяха започнали да се укротяват. Първоначалната причина бе забравена.

Но в края на дансинга стояха четирима шими в крещящи ципокостюми и го гледаха. Държаха ръцете си в джобовете. Все пак, изглежда, имаше още един изход. Фибен се закатери по могилата. Тълпата възбудено зааплодира. Шумът, миризмите, объркването… Фибен премигна към морето от разгорещени лица, всички очаквателно втренчени в него. Какво ставаше?

Рязко движение привлече вниманието му. От балкона над бара някой му махаше — дребен шим с тъмно наметало с качулка.

Изведнъж Фибен позна дребния сводник, който го беше заговорил за кратко на вратата. Гласът му не се чуваше в какофонията, на Фибен някак си разбра думите по движението на устните.

— Хей, глупако, погледни нагоре!

Фибен вдигна очи… точно навреме, за да види, че от мертеците над главата му се спуска блестяща мрежа! Отскочи инстинктивно и едва успя да се закрепи на друга „скала“. Краят на падащата мрежа докосна лявото му стъпало, разтърси го електрически удар.

— По дяволите!… — изруга той. Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че част от рева в ушите му са гръмналите ръкопляскания. Те се превърнаха в грохот, когато той се претърколи и избегна втората клопка — десетина лепкави примки изскочиха от фалшивата скала и стегнаха мястото, откъдето току-що беше скочил.

Фибен заразтрива стъпалото си и ядосано се заоглежда. На два пъти едва не попадна в капан като някакво тъпо животно. За тълпата може и да беше страшно забавно, но лично той нямаше никакво желание да си играе на тази тъпа годеница.

Под дансинга виждаше условниците — отляво, отдясно и в центъра. Губруанецът на балкона изглеждаше заинтригуван, но не показваше никакъв признак, че иска да се намеси.

Фибен въздъхна. Проблемът му продължаваше да е същият. Единствената посока, в която можеше да отстъпва, беше нагоре.

Изкатери се на поредната „скала“. Изглежда, примките целяха да го унижат и обезсилят — а и да предизвикват болка, — но не бяха смъртоносни. Освен в неговия случай, разбира се. Ако се оставеше да го хванат, нежеланите му врагове щяха да стигнат до него за миг.

Внимателно стъпи на следващия „камък“. Под десния си крак усети някакво измамно гъделичкане и се дръпна точно преди отдолу да се отвори дупка. Тълпата ахна. Фибен залитна на ръба на появилата се яма, приклекна и скочи, като едва успя да се хване за следващата по-висока тераса.

Кракът му увисна във въздуха. Дишаше тежко. Отчаяно му се искаше човеците да не бяха изменили някои от „излишните“ инстинктивни умения на предците му за катерене, само за да направят място за баналности като речта и разума.

Изсумтя и бавно се отдръпна от дупката. Публиката вдигна още по-голяма врява.

Докато се задъхваше на ръба на следващото равнище, Фибен чу:

— … по-просветен подход към Ъплифта… уважение към произхода на расата клиенти… предлага възможност за всички… непредубедени от извратените човешки стандарти…

Седнал в ложата си, нашественикът цвъртеше в малък микрофон. Механично преведените му думи кънтяха над музиката и възбудената гълчава на тълпата. Фибен се съмняваше, че дори и един от десет шими долу чува монолога на И-тито. Но това навярно нямаше значение.

Хипнотизираха ги!

Не беше за чудене, че никога не бе чувал за стриптийза на Силви, нито пък за това безумно катерене с препятствия. Бяха го въвели нашествениците!

„Те не биха могли да се справят с всичко това без помощ“ — гневно си помисли той. Двамата добре облечени шими, които седяха до губруанеца, спокойно си шепнеха и драскаха нещо в тефтерите си. Очевидно записваха реакциите на тълпата за новия си господар.

Фибен огледа балкона и забеляза, че дребният сводник в наметалото с качулка стои съвсем близо до заградения от роботите-стражи участък на губруанеца. Опита се да запомни момчешките му черти. Предател!

Сега Силви беше само на няколко тераси над него. Поклащаше розовото си дупе и се хилеше. По лицето му избиха капчици пот. Мъжете човеци имаха свои собствени визуални дразнители: заоблени женски гърди, тазове и гладка женска кожа. Но те не можеха изобщо да се сравняват с електрическия ток, който разтърсваше мъжкото шимпанзе от малко цвят на съответното място.

Фибен яростно разтърси глава.

„Навън! Не при нея! Ти искаш навън!“

Той се закатери по ръбовете, докато не се отдалечи достатъчно от дупката, а после запълзя на четири крака.

Силви се наведе над него, две равнища нагоре. Ароматът й се усещаше въпреки лютивата миризма в залата и караше ноздрите на Фибен да пламтят.

Той внезапно разтърси глава. Долавяше някакъв друг остър мирис, наситено зловоние, чийто източник, изглежда, беше съвсем близо.

С кутрето на лявата си ръка опипа терасата, на която възнамеряваше да се покатери. Пръстът му залепна за нея с изгаряща болка. Фибен извика и се дръпна.

Уви, инстинктът му го подведе и той автоматично лапна пръста си. Едва не повърна от гадния вкус.

Наистина затруднено положение. Ако се опиташе да се качи по-нагоре, лепкавото парещо вещество щеше да го задържи. Ако се върнеше, най-вероятно щеше да падне в дупката!

Лабиринтът от капани обясняваше онова, което го беше озадачило по-рано. Не беше за чудене, че шените само бяха заобиколили могилата в мига, в който Силви беше показала розовото си! Те знаеха, че само най-възбуденият или глупав ще се осмели да се опита да се качи. Другите се задоволяваха да гледат. Танцът на Силви беше само първата част от представлението.

А ако някое щастливо копеле успееше? Е, тогава всички щяха да получат допълнителното удоволствие!

Самата мисъл го отвращаваше! Частните споделяния бяха естествени, разбира се. Но тази публична похотливост беше гадна!

Вече бе преодолял по-голямата част от пътя. Чувстваше как кръвта му се движи по-бързо във вените. Силви леко се залюля към него и той си представи, че вече я докосва. Музикантите ускоряваха темпото и прожекторите отново започнаха да премигват като мълнии. Отекваха изкуствени гръмотевици. Фибен усети няколко паднали капчици, като начало на дъждовна буря.

Силви танцуваше под светлините и възбуждаше все повече тълпата. Той облиза устни и почувства колко силно го привлича тя.

И изведнъж Фибен видя малък зелен светещ знак, блеснал зад рамото на танцьорката.

На него пишеше „ИЗХОД“.

Болката, изтощението и напрежението изчезнаха. Почувства се някак си извисен над шума и врявата и си спомни с внезапна яснота нещо, което му беше казала Атаклена малко преди да напусне лагера в планините, за да поеме към града.

— Веднъж баща ми ми даде нещо, Фибен. Това е стих „хайку“, на един земянитски диалект, наречен „японски“. Искам да го вземеш със себе си.

— Японски ли — възрази той. — На него говорят на Земята и на Калафия, но на Гарт няма и стотина шими и човеци, които да го знаят!

Но Атаклена само поклати глава.

— Аз също не го знам. Но ще ти го дам така, както бе даден на мен.

Фибен премигна и ненадейният миг на облекчение се стопи. Буквите все още блестяха като зелено убежище.

Всичко отстъпи назад — шумът, миризмите, острите ужилвания на малките дъждовни капчици. Фибен вече се чувстваше лек и силен. Ръцете и краката му сякаш бяха загубили тежестта си.

Той приклекна, отскочи и се приземи на ръба на следващата тераса. Пръстите на краката му бяха на сантиметри от изгарящия замаскиран клей. Тълпата изрева, а Силви отстъпи назад и запляска с ръце.

Фибен се засмя. После бързо заудря по гърдите си, както беше виждал да правят горилите, следвайки ритъма на гърмящите барабани. Публиката обезумя.

Ухилен, той мина покрай лепилото, като следваше очертанията му по-скоро инстинктивно, отколкото според размитата разлика в цветовете. Широко разперил ръце за равновесие, шимът се опитваше да направи гледката по-опасна, отколкото беше в действителност.

Первазът завършваше с „дърво“ — направено от фибростъкло и зелени пластмасови ленти, — което се извисяваше над могилата.

Разбира се, това беше примамка за глупаци. Фибен не си губи времето да я разглежда. Той скочи и леко дръпна най-близкия клон, а после се приземи и неуверено се олюля, като накара онези долу да затаят дъх.

Клонът реагира миг след като го докосна… след точно толкова време, колкото да се хване здраво за него. Като че ли цялото дърво започна да се извива. Вейките се превърнаха във въжета, които щяха да откъснат ръката му, ако все още се държеше за тях.

Развеселен, Фибен отново скочи, хвана едно люлеещо се въже, прелетя над последните две тераси — и изненаданата танцьорка — и продължи към джунглата от подпорни греди и жици горе.

Пусна въжето в последния момент и успя да се задържи с приклякане върху някаква тясна летва. Около него имаше купчина прожектори и неотворени капани. Със смях прескочи препятствията и изрита надолу кофи с някакво горещо кашкаво вещество. Пръските попаднаха върху оркестъра и музикантите се разбягаха.

Играта с капаните вече му беше ясна. Очевидно загадката нямаше друго решение освен онова, което беше приложил той, избягвайки последните няколко тераси.

С други думи, трябваше да изхитрува.

Значи могилата не беше честно изпитание.

— Копелета такива! — промърмори той.

Екзалтацията му започваше да отшумява, а с нея и част от временното му усещане за неуязвимост. Очевидно Атаклена му беше дала прощалния дар, хипнотичното очарование на стиховете, за да му помогне, ако се окаже в задънена улица. Каквото и да беше това, той знаеше, че не трябва да насилва късмета си.

Време беше да изчезва.

Фибен се наведе към един от прожекторите и го завъртя така, че лъчът се плъзна през цялата зала и освети губруанеца. Птицеподобното същество изписка и се присви под внезапния блясък.

Двамата шими, които споделяха ложата за високопоставени гости, се хвърлиха да търсят убежище, защото бойните роботи ненадейно се завъртяха и започнаха да стрелят. Фибен скочи от гредата си точно преди прожекторът да експлодира в дъжд от метал и стъкло.

Претърколи се и се изправи на върха на могилата. Царят на Планината! Опита да скрие куцането си и помаха на тълпата. Залата се разтърси от аплодисменти.

Но аплодисментите рязко спряха, когато той се обърна и пристъпи към Силви.

Това беше наградата. Обикновените мъжки шимпанзета в джунглата не се срамуваха да се съвкупяват пред други и дори ъплифтираните неошими „се споделяха“ при подходящо време и място. При тях отсъстваха ревността и табуто за публичност, които правеха мъжките човеци толкова странни.

Кулминацията на вечерта беше настъпила много по-рано, отколкото бе планирал губруанецът, и по начин, който навярно не му се харесваше, но урокът принципно си оставаше пак същият. Онези долу си търсеха с кого да се споделят и всички уроци оставаха в подсъзнанието им.

Птицеподобната маска на Силви беше част от хипнозата. Голите й зъби блеснаха, когато тя завъртя дупето си към него. Лентите на полата й се развихриха и разкриха предизвикателния цвят. Сега дори онези типове в ципокостюмите зяпаха и облизваха устните си в очакване, забравили за свадата си с него. В този момент той беше техният герой, беше всеки от тях.

Фибен сподави прилива на срам. „Ние не сме толкова лоши… не и когато си спомниш, че сме само на триста години. Губруанците искат да се чувстваме почти като животни, за да бъдем безвредни. Но съм чувал, че дори и човеците понякога изпадат в това състояние и се връщат в някогашните дни.“

Силви примлясна към него, когато я приближи. Фибен почувства мощно присвиване в слабините си, когато тя приклекна, за да го почака. Той протегна ръка към нея и я сграбчи за рамото.

После я завъртя с лице към себе си и напрегна сили, за да я накара да се изправи.

Аплодиращата тълпа смутено замърмори. Силви премигна към него в изненадата на придошлите хормони. За Фибен бе очевидно, че сигурно е взела някакъв опиат, за да изпадне в това състояние.

— От-отпред ли? — заекна тя. — Но Голямата човка ми к-каза, че иска да изглежда естествено…

Фибен хвана лицето й в ръце. Маската имаше много сложни закопчалки, затова той се наведе покрай стърчащата човка и нежно целуна шимито, без да я сваля.

— Прибери се у дома при съпрузите си — каза той. — Не позволявай на враговете ни да те посрамват.

Силви се олюля, сякаш я беше ударил.

Фибен се обърна към тълпата и вдигна ръце.

— Деца на вълконите от Земята! — извика той. — Всички! Приберете се у дома при съпрузите си! Заедно с патроните си ние ще проведем наш собствен Ъплифт. Не се нуждаем от И-титата, за да ни казват как да го правим!

От тълпата се надигна нисък ужасен тътен. Фибен видя, че губруанецът на балкона цвърчи в някаква малка кутийка. Навярно викаше подкрепление.

— Вървете си у дома! — повтори той. — И не позволявайте на чужденците да ни превръщат в зрелище!

Ропотът долу се усили. Тук-там се виждаха намръщени лица. Той се надяваше, че започват да изпитват срам. Веждите им се бърчеха от неспокойни мисли.

И изведнъж някой извика:

— К’во става бе? Не ти ли се вдигна?

Тълпата изрева. Последваха подигравки и дюдюкания, особено откъм предните редове.

Наистина трябваше да изчезва. Губруанецът навярно не смееше да стреля по него открито, пред тълпата. Но несъмнено беше пратил за подкрепление.

И все пак Фибен не можеше да пропусне случая. Обърна се към публиката и смъкна панталоните си.

Подигравките секнаха, сетне кратката тишина се взриви от подсвирквания и аплодисменти.

„Кретени“ — помисли си Фибен. Но се ухили и помаха с ръка, после се закопча.

Губруанецът размахваше ръце, кряскаше и викаше нещо на неошимпанзета. Те на свой ред се наведоха през парапета и извикаха нещо на барманите. В далечината тихо се чуваха звуци, които напомняха на сирени. Фибен се забави за един последен жест към губруанеца. Тълпата изрева от смях. После Фибен се обърна и изтича към изхода.

В главата му един тихичък глас го проклинаше и го наричаше екстровертен идиот. „Генералът не те прати в града, за да правиш такива неща, глупак такъв!“

Провря се през мънистената завеса и рязко спря, точно преди да се сблъска с намръщено неошимпанзе, облечено в роба с качулка. Позна дребния шим, когото за кратко беше видял на два пъти тази вечер — първо пред вратата на „Маймунска ракия“ и после точно край ложата на губруанеца.

— Ти! — обвинително извика той.

— Да, аз — отвърна сводникът. — Съжалявам, че не мога да ти предложа същото, като преди. Но ми се струва, че тази вечер си си наумил да вършиш друго.

Фибен се намръщи.

— Махни се от пътя ми. — И понечи да избута другия настрани.

— Макс! — каза дребничкият шим. От сенките се появи едра фигура. Беше огромният тип с белега, който го бе хванал за рамото на бара, онзи, който се интересуваше от синята му карта. Държеше зашеметител.

— Съжалявам, приятел.

Фибен се напрегна, но вече беше прекалено късно. Вълни от тръпки обляха тялото му и единственото, което успя да направи, бе да залитне и да падне в ръцете на дребния шим.

Усети мекота и неочакван мирис.

— Помогни ми, Макс — чу се глас. — Трябва да действаме бързо.

Вдигнаха го силни ръце и Фибен почти приветства загубата на съзнание след последната си изненада — че младоликият дребен „сводник“ всъщност е момиче!

25.Галактяните

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта напусна Командния конклав възбуден. Отношенията с колегите му винаги бяха изтощителни. Трима противници, които танцуваха и се обикаляха, създаваха временни съюзи, късаха ги, отново ги подновяваха и оформяха постоянно променящ се синтез. Така и трябваше да бъде, докато положението във външния свят беше неясно и колебливо.

Накрая, разбира се, ситуацията на Гарт щеше да се стабилизира. Един от тримата щеше да се окаже най-прав, най-добрият водач. Много зависеше от резултата, от това какъв цвят ще има накрая всеки един от тях и какъв ще е полът му.

Но нямаше защо да се бърза със Смяната на перушината. Още не. Преди да настъпи денят щеше да има още много конклави и още много пъти щяха да сменят пуха си.

Първият му дебат беше със Сюзерена на Благопристойността за пращането на Войници на Нокътя, които да унищожат земянитските морски пехотинци на космодрума на планетата. Всъщност този първи спор беше незначително спречкване и когато Сюзеренът на Лъча и Нокътя накрая тегли чертата и се намеси в полза на Благопристойността, Предпазливостта капитулира с изящество. Последвалата сухопътна битка им струва доста добри войници. Но тя имаше други цели.

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта знаеше, че гласуването ще има такъв резултат. Всъщност не беше имал намерение да печели първия спор. Отлично разбираше колко по-добре е да започне надпреварата на последно място и да остави жреца и адмирала временно да се съревновават. В резултат и двамата известно време нямаше да обръщат внимание на Гражданската служба. Установяването на съответна бюрокрация и администрация на окупацията щеше да му отнеме много усилия и Сюзеренът на Цените и Предпазливостта не искаше да изразходва енергия за предварителни разправии.

Засега армията щеше да продължи с газовите атаки в търсене на всички човеци, избегнали първоначалното обгазяване. Заповедта беше предадена преди минути.

Висшият жрец — Сюзеренът на Благопристойността — се тревожеше, че прекалено много цивилни човеци са ранени или убити от газа. Няколко неошимпанзета също бяха пострадали. Това не беше катастрофа от юридическа или религиозна гледна точка, но щеше да усложни нещата. Можеше да се наложи да платят обезщетение и ако въпросът някога се отнесеше за междузвездно обсъждане, позицията на губруанците щеше да пострада.

Сюзеренът на Лъча и Нокътя твърдеше, че това било малко вероятно. Петте галактики били в размирици и кого щели да развълнуват няколкото грешки, допуснати на един малък, затънтен свят като този?

— Ние се вълнуваме! — беше заявил Сюзеренът на Благопристойността. И доизясни чувствата си, като продължи да отказва да слезе от пръта си, за да стъпи върху почвата на Гарт. Да го стори преждевременно означавало, според него, да направи нашествието официално. А това трябвало да почака. Причината била в малката, но яростна космическа битка и в предизвикателството на космодрума. Като се съпротивлявали ефективно, макар и за кратко, законните наематели били направили необходимо за известно време да се отложат каквито и да било формални атаки. Всички следващи грешки не само щели да навредят на губруанските претенции, но и да се окажат ужасяващо скъпи.

След това си изявление жрецът се беше накокошинил, самодоволно сигурен в победата си. В края на краищата цената беше въпрос, който определено щеше да му спечели съюзник. Благопристойността чувстваше, че в това към него ще се присъедини Сюзеренът на Цените и Предпазливостта!

„Колко глупаво да смята, че Смяната на перушината ще се реши с ранни заяждания като това“ — беше си помислил Сюзеренът на Цените и Предпазливостта и взе страната на армията.

— Нека обгазяването продължи и да открие всички онези, които все още се крият — каза той за изненада на жреца и за ликуващо задоволство на адмирала.

Космическата битка и приземяването се бяха оказали извънредно скъпи. Но не чак толкова, колкото навярно щяха да бъдат без Програмата за обуздаване. Газовите атаки постигнаха целта си да съсредоточат почти цялото човешко население на няколко острова, където лесно можеха да го контролират. Не беше трудно за разбиране защо Сюзеренът на Лъча и Нокътя иска това. Бюрократът също имаше опит с вълконите. Освен това щеше да е много по-спокоен, когато всичките тези опасни човеци бъдеха събрани заедно и можеше да ги наглежда.

Скоро, разбира се, щеше да се наложи да направят нещо, за да ограничат високите разходи по експедицията. Господарите на Курника вече бяха привикали някои части от флотата. Положението по други фронтове бе критично. От жизнено значение беше да съкратят разходите. Това обаче бе обект за друг конклав.

Днес Сюзеренът на армията спечели точка. А утре? Е, съюзите щяха да се променят непрекъснато, докато не се стигнеше до нова политика. И царица.

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта се обърна и заговори на един от квакуанските си помощници:

— Да бъда откаран, отведен, отнесен в щаба ми.

Официалната гравитоладия се издигна и се насочи към сградите, присвоени от Градската служба, разположени на носа, надвиснал над морето. Докато машината свистеше през малкия земянитски град, охраняван от рояк бойни роботи, към нея гледаха малобройни тълпи от косматите животни, които човеците вълкони величаеха като свои най-стари клиенти.

Сюзеренът се обърна към помощника си.

— Щом пристигнем в канцеларията, събери персонала. Ще обмислим, обсъдим, преценим новото предложение, което тази сутрин ни прати върховният жрец. То се отнася до управлението на тези създания, тези неошимпанзета, тези маймуни.

Някои от идеите, предложени от Министерството на Благопристойността, бяха дръзки до крайност. Имаше блестящи моменти, които караха бюрократа да изпитва гордост от бъдещия си съпруг. „Каква тройка ще бъдем само.“

Имаше други аспекти, разбира се, които щяха да изискват промяна, ако искаха планът да не доведе до неприятности. Само един от Триумвирата щеше със сигурност да види замисленото до победния му край. Това се знаеше предварително, още когато Господарите на Курника бяха избрали тяхната Тройка.

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта въздъхна трикратно и се замисли как да манипулира следващия конклав на лидерите. Утре, вдругиден, след седмица. Предстоящата разправия не беше далеч. Всеки дебат щеше да става все по-разгорещен, все по-важен, колкото повече приближаваше денят на единодушието и Смяната на перушината.

На тази перспектива той гледаше със смесица от трепет, увереност и абсолютна наслада.

26.Робърт

Обитателите на дълбоките пещери не бяха свикнали с ярката светлина и шума, донесени от новодошлите. Рояци прилепоподобни същества избягаха кой знае къде и оставиха само дебел пласт натрупвана в продължение на много векове тор.

Робърт — по халат и чехли, се почувства облекчен, когато най-после откри търсеното място — въстаническия „оперативен център“. Това беше малко по-голяма зала, осветена от повече от обичайния брой крушки. Но мебелировката бе оскъдна. Освен няколкото груби маси и шкафове имаше пейки, направени от отчупени и подравнени сталагмити, плюс паравани от греди, отсечени от гората на повърхността. В резултат извисяващият се свод на пещерата изглеждаше още по-могъщ, а положението на бегълците — още по-жалко.

Робърт видя няколко шими и се затътри към тях.

— Какво става тук? — каза той прегракнало. — Къде е тя и какво е решила пак?

Те се втренчиха в него. Робърт знаеше, че сигурно представлява странна гледка в измачканата си пижама и по чехли, несресан и с ръка, гипсирана до рамото.

— Капитан Онийгъл — отвърна един от шимите. — Вие би трябвало да сте в леглото. Треската ви…

— О, я стига, Майка. Треската ми свърши преди два дни. Кажи ми какво става! Къде са всички? Къде е Атаклена?

— Генералът… ъъ, госпожица Атаклена я няма. Ръководи атака.

— Атака ли… — Робърт премигна и се олюля от слабост. — Срещу губруанците?

Подадоха му стол и Робърт тежко седна. Шимите бяха или много млади, или много стари. Атаклена беше взела със себе си повечето здрави неошимпанзета.

— Разкажете ми — каза той.

Едно шими, което приличаше на началник — с очила и много сериозно, каза:

— Аз съм доктор Суу. В Центъра се занимавах с генетиката на горилите.

Робърт кимна.

— Доктор Суу, да. Спомням си, че ме лекувахте. — Спомняше си лицето й, втренчено в него през мъглата, докато из лимфната му система бушуваше инфекция.

— Вие бяхте много болен, капитан Онийгъл. Не само опасно счупената ви ръка или онези плеоенови токсини, които сте погълнали по време на инцидента. Вече сме почти сигурни, че сте вдишали и известно количество от заложническия газ на губруанците, когато обгазиха имението Мендоса.

Робърт премигна. Паметта му беше пълна мъгла. Беше започнал да се възстановява в планинското ранчо на Мендоса, където заедно с Фибен прекараха няколко дена в разговори и кроене на планове. Някак си щяха да открият другите и да опитат да започнат нещо. Може би да се свържат с правителството в изгнание на майка му, ако все още съществуваше. Атаклена съобщаваше за група от пещери, които изглеждаха идеални за щабквартира. Може би тази планина щеше да се превърне в база за операции срещу врага.

После, един следобед, внезапно навсякъде се разтичаха отчаяни шими! Преди Робърт да успее да каже нещо, преди дори да се изправи, те го вдигнаха и го изнесоха от фермата нагоре към хълмовете.

Имаше звукови бомби… накъсани образи на нещо огромно в небето.

— Но… но аз си мислех, че газът е фатален, ако… — Гласът му пресекна.

— Ако няма противоотрова. Но дозата, която поехте, беше съвсем малка — сви рамене доктор Суу. — И без това едва не ви загубихме.

Робърт потрепери.

— Ами малкото момиченце?

— Добре е — каза диетологът. — И е в безопасност. Горилите не обичат пещерите, затова повечето са в планинските долини, пръснати на малки групи под свободен надзор далеч от всякакви сгради. Все още постоянно ги обгазяват, независимо дали вътре има човеци, или не.

Робърт кимна.

— Губруанците не пропускат нищо.

Той погледна картата на стената. Бееше набучена с разноцветни карфици и показваше целия регион от планината на север през долината Сайнд, а на запад достигаше до морето. На юг и на изток от планината Мулун бяха пустотите на най-големия континент, но най-важната особеност бе изобразена по горния ръб на картата. Огромните сиви парчета лед упорито се спускаха надолу всяка година. Окончателната гибел на Гарт.

Карфиците обаче бяха свързани с много по-непосредствен, по-неотложен проблем. Не беше трудно да се разчете редицата от розови и червени маркери.

— Те наистина са овладели нещата, нали?

Възрастният шим Майка донесе на Робърт чаша вода и също се смръщи пред картата.

— Да, господине. Битката като че ли е свършила. Засега губруанците съсредоточават енергията си около Порт Хеления и Архипелага. Тук в планините няма голямо движение, като се изключат постоянните нападения на роботи, които пускат заложнически газ.

— Откъде разполагате с информация?

— Предимно от предаванията на нашествениците и цензурираните търговски статии в Порт Хеления. Генералът освен това прати вестители и наблюдатели във всички посоки. Някои от тях вече се обадиха.

— Кой бил пратил вестители?…

— Ген… хм. — Майка погледна малко объркано. — А, на някои от шимите им е трудно да произнасят името на госпожица Атак… Атаклена. И…

Робърт изсумтя. Трябваше да си поговори с това момиче.

— Кого е пратила в Порт Хеления? Трудно ще е шпионин да влезе там.

— Един шим. Фибен Болгър — отвърна доктор Суу. Робърт се задави с водата и Суу побърза да продължи: — Той е капитан от милицията и госпожица Атаклена реши, че шпионирането из града изисква… ами… по-различен подход.

Това само накара Робърт да се закашля по-силно. По-различен. Да, добро определение за Фибен. Ако Атаклена беше избрала стария троглодит Болгър за тази мисия, това говореше добре за преценката й. В края на краищата момичето може и да не беше сбъркало.

„Все пак тя е още почти дете. При това извънземна! Наистина ли си мисли, че е генерал? Начело на какво?“ Той огледа оскъдно обзаведената пещера, малките купчини отмъкнати и пренесени на ръка припаси. Жалка работа.

Робърт разбра, че поне на този шим не му харесва да го командва обикновено момиче, при това дори не от земния клан.

— Как се казваш?

— Джобърт, капитане.

— Добре, Джобърт, ще обсъдим това по-късно. А сега някой ще ми разкаже за това „нападение“? Какво е намислила Атаклена?

— Тръгнаха по зазоряване — каза Майка. — Вече е късен следобед. Всеки момент трябва да пристигне пратеник.

— Всъщност — сухо каза един възрастен шим, който досега бе мълчал — очакваме новини вече цял час. Боя се, че няма да се върнат.

27.Фибен

Фибен се свести в мрак, свит под някакво одеяло.

С усилие на волята успя да се претърколи на скърцащия креват. Разтърка очи, отвори ги и единственото, което видя, беше сумракът в неугледната малка стая. Тънка ивица светлина се процеждаше през тежките черни завеси на малкия прозорец.

Мускулите му се сгърчиха. Фибен си спомни последния път, когато беше усещал нещо подобно на това гадене, на остров Силмар. Банда неошимпанзета циркови изпълнители от Земята бяха наминали да изнесат представление. Цирковият „пехливанин“ предложи да се пребори с шампиона на колежа и като последен идиот Фибен прие.

Минаха седмици, преди отново да може да ходи без патерица.

Простена и седна, после се дотътри до единствения прозорец и дръпна завесата.

Какво ли беше това място? Някакъв губруански затвор?

Фибен отпусна ръце и запремигва, за да прочисти насълзените си очи. През прозореца се виждаше заграден двор, запусната зеленчукова градина и няколко високи дървета. Приличаше на типична къща на малка комуна, каквито притежаваха шимските брачни групи.

Едва видими над съседните покриви, върхарите на евкалиптите по хълма му подсказаха, че още е в Порт Хеления, недалеч от парка на Крайморските скали.

Навярно губруанците оставяха разпитите на своите колаборационисти. Или пък похитителите му бяха онези враждебно настроени условници?

Видя кана с вода върху единствената маса в стаята и до нея вече пълна чаша. Залитна към нея и протегна ръка, но не улучи, бутна я и тя се разля на пода.

„Съсредоточи се! — каза си Фибен. — Ако искаш да се измъкнеш оттук, опитай се да мислиш като представител на пътуваща сред звездите раса!“

Беше трудно. Думите болезнено се блъскаха точно зад челото му. Чувстваше, че умът му се опитва да отстъпи… да изостави англическия в полза на един по-прост, по-естествен начин на мислене.

„Съсредоточи се!“

Спомни си древна дзен пословица: „Преди просветлението насечи дърва, налей вода. След просветлението насечи дърва, налей вода.“

„Това е. Съсредоточи се… Избери трудния път, онзи на мисленето.“ На шимите поне им беше по-лесно, отколкото на неоделфините. Другата раса клиент на човеците беше сто години по-млада и трябваше да използва три езика, за да мисли изобщо!

Концентрираше се толкова усилено, че не забеляза кога вратата зад него се е отворила.

— Е, за момче, което е имало толкова работа нощес, определено си много свеж тази сутрин.

Фибен се обърна. Шими в син саронг идваше към него с поднос в ръце.

Беше дребният „сводник“ от „Маймунска ракия“. Онзи, който беше стоял на балкона недалеч от губруанеца и който го беше зашеметил, точно когато щеше да се измъкне.

— Не искам помощ от предатели!

Поне това възнамеряваше да каже, но се получи по-скоро неясно мънкане.

— Добре. Както кажеш — спокойно отвърна шимито, хвана го за едната ръка и го дръпна към леглото. Въпреки дребния си ръст беше доста силна. — Ще ти дам нещо. Ще заспиш поне за десет часа. После може би ще бъдеш готов да отговориш на някои въпроси.

Фибен не успя да събере достатъчно енергия, за да я наругае. Цялото му внимание беше насочено към опитите му да се концентрира, да се съсредоточи върху нещо. Англическият вече не му се удаваше. Той опита галактически седем и с дебел глас започна да брои:

— На… Ка… та… креш…

— Да, да — чу я да казва. — Вече отлично знаем колко добре си образован.

Щимито се наведе над него с капсула в ръка, счупи я с едно щракване на пръстите и я поднесе под носа му.

Той се опита да задържи дъха си, но знаеше, че е безполезно. В същото време не можеше да не забележи, че тя всъщност е доста хубавичка — с малка, детинска челюст и гладка кожа. Само кривата й, горчива усмивка нарушаваше картината.

— Леле, ти си бил голям инат, а? Бъди сега добро момче, вдишай и си почини — нареди тя.

Неспособен да издържи повече, Фибен си пое дъх. Сладникава миризма изпълни ноздрите му. Съзнанието му започна да се разпръсква в плаващ блясък.

Едва тогава осъзна, че тя също му говори на перфектен галактически седем без никакъв акцент.

28.Правителството в изгнание

Меган Онийгъл искаше да се извърне, да не гледа, но се насили да види още един път клането.

Огромният холовизор показваше нощна картина: дъждовен бряг под надвиснали скали. Нямаше луни, нито звезди, всъщност нямаше почти никаква светлина. При заснемането на тези картини увеличителните камери бяха на границите на възможностите си.

Едва се виждаха пет черни фигури, които пропълзяха по пясъка и започнаха да се катерят по ниските ронливи скали.

— Може да се каже, че изпълняват процедурите точно — обясни й майор Пратахулторн — земянитски морски пехотинец.

Меган гледаше как малките лодки изскачат на повърхността — черни сфери, издигащи се сред малки облаци мехурчета — и бързо се насочват към брега. Появиха се още черни фигури.

— Имат най-добрата възможна екипировка. Обучени са отлично. Това са земянитски морски пехотинци.

„И какво? — поклати глава Меган. — Това да не би да значи, че нямат майки?“

Тя обаче разбра какво иска да каже Пратахулторн. Ако бедствието можеше да сполети тези професионалисти, кой би могъл да обвинява колониалната милиция на Гарт за нещастията от последните няколко месена?

Черните сенки се насочиха към скалите, прегърбили рамене под тежкия си товар.

От седмици силите, останали под контрола на Метан, седяха в подводното убежище и размишляваха над сриването на всички добре разработени планове за организирана съпротива. Агентите и саботьорите бяха готови, оръжията складирани и групите организирани. После дойде проклетият губруански заложнически газ и цялата им грижливо обмислена схема рухна под стелещите се облаци смъртоносен дим.

Малцината останали на континента човеци сигурно вече бяха мъртви или обезвредени, което бе същото. Онова, което дразнеше най-много, бе, че никой, дори самите врагове, в предаванията си, изглежда, не знаеха кой и колко са успели да стигнат до островите навреме, за да получат противоотрова и лечение.

Меган избягваше да мисли за сина си. Ако бе имал късмет, сега щеше да е на остров Силмар, да се забавлява с приятелите си в някоя кръчма или да се оплаква на компания от симпатични момичета как майка му не го е пуснала да воюва. Оставаше й само да се надява и да се моли да е така и дъщерята на Ютакалтинг също да е в безопасност.

По-сериозна причина за безпокойство беше участта на самия тимбримски посланик. Ютакалтинг бе обещал да последва Планетарния съвет в убежището, но изобщо не се появи. Имаше съобщения, че корабът му се е опитал да изчезне в космоса и че е бил унищожен.

„Толкова много животи. Загубени за какво?“

Меган гледаше как саботьорите започват да се катерят по скалите.

Без човеци, разбира се, всяка надежда за съпротива беше невъзможна. Неколцина от най-умните шими бяха в състояние да организират удари тук-там, но какво можеше да се очаква от тях без патроните им?

Една от целите на тази акция беше отново да се започне нещо, да се приспособят и настроят към новите обстоятелства.

За трети път — макар да знаеше какво ще стане — Меган се стресна от внезапно избухналата на брега мълния. За миг всичко беше окъпано в блестящи цветове.

Първо експлодираха малките лодки.

После бяха наред човеците.

— Подводницата прибра камерата си и се потопи точно навреме — каза майор Пратахулторн.

Екранът потъмня, лампите светнаха. Членовете на Съвета запремигваха и заразтриваха очи.

— Същото, като по време на космическата битка — каза сериозно майор Пратахулторн. — И тогава те някак си знаеха къде са всичките ни наземни секретни бази и ги обгазиха. По някакъв начин винаги разбират къде сме.

— Имате ли някаква представа как го правят? — попита един от членовете на Съвета.

Отговори Лидия Маккю, лейтенант от морската пехота.

— Всичките ни специалисти работят по въпроса. Но още не сме открили нищо и не искаме да губим други хора, които да разузнават на брега.

Меган Онийгъл затвори очи и каза:

— Засега не сме в състояние да предприемем нищо. Отлагам срещата.

Върна се в стаята си. Плачеше й се. Седна на ръба леглото, без да пали лампите, и наведе глава.

След известно време й се стори, че почти вижда ръцете си — уморено отпуснати върху коленете. Представи си, че са лепкави, изцапани — с кръв.

29.Робърт

Дълбоко под земята нямаше начин да усеща естествения ход на времето. И все пак, когато се събуди, знаеше, че е късно. Адски късно.

Атаклена трябваше да се е върнала преди часове.

Все още беше слаб, иначе щеше да преодолее възраженията на Майка и доктор Суу и сам да се качи горе, за да потърси закъснялата нападателна група. И без това на двамата шими учени едва не им се наложи да използват сила, за да го спрат. А и треската продължаваше да го безпокои от време на време.

Изправи се и тръгна да обикаля убежището. Скоро откри двама шими, които работеха под перлената светлина на спасения компютър. Робърт седна зад тях и започна да им помага да нахвърлят военна тактическа програма за една машина, която изобщо не беше предназначена за някакви по-сериозни битки от шахматните.

Някой остави кана със сок. Изпи я. Друг му донесе сандвич. Изяде го.

По някое време в подземната зала отекна вик. По ниските дървени мостчета закънтяха припрени стъпки. Долетяха гласове, по-скоро възбудени, отколкото уплашени.

Нещо като че ли го погали, точно над ушите. Не се беше упражнявал много след инцидента, но сега почувства как в залата повява познато усещане. И в душата му изгря надежда.

Иззад завоя се появи бъбреща тълпа фигури — дрипави, мръсни неошимпанзета, преметнали през рамо оръжия. Някои бяха превързани. В мига, в който видя Атаклена, буцата в гърлото му изчезна.

Също толкова бързо обаче го обзе нова тревога. Тимбримското момиче явно използваше гийрова трансформация. Той усети изтощението й. Лицето й беше изпито.

Нещо повече — Робърт разбра, че тя все още усилено работи. Короната й беше изправена. Шимите, изглежда, не забелязваха това — жадно бяха наобиколили ликуващите нападатели за новини. Но той виждаше, че Атаклена е дълбоко съсредоточена в оформянето на това им настроение. То беше прекалено слабо, прекалено непостоянно, за да продължава без нейна помощ.

— Робърт! — Очите й се раздалечиха. — Не трябва ли да си в леглото? Треската ти свърши едва вчера.

— Добре съм. Но…

— Радвам се, че поне вече можеш да ставаш.

Няколко шими забързаха към примитивния лазарет с носилки, на които лежаха две бинтовани фигури.

— Трябва да говоря с теб, Атаклена — каза Робърт.

За миг му се стори, че тя кенира неясна форма над развените пипалца на короната си.

Завърналите се воини се нахвърлиха върху храната и водата и започнаха да се хвалят пред жадните си за новини приятели. Само Бенджамин, с ръчно зашита лейтентска нашивка на ръкава, сериозно стоеше до Атаклена. Тя кимна.

— Добре, Робърт. Хайде да намерим някое тихо място.

— Получили сте ритник по задника — безизразно каза Робърт. — Познах ли?

Шим Бенджамин трепна, но не възрази, а само посочи някаква точка върху разпънатата карта и каза:

— Ударихме ги тук, в Йенчинг Кап. Това е четвъртият ни набег, затова си мислехме, че знаем какво да очакваме.

— Четвъртият ли? — обърна се Робърт към Атаклена. — И откога продължава всичко това?

— От около седмица, Робърт. Но сега за пръв път се опитахме да им нанесем действителни щети.

— И?

Бенджамин, изглежда, беше неуязвим за настроенията на Атаклена. Навярно го бе направила, защото имаше нужда поне от един помощник с трезва преценка. Или може би просто беше прекалено умен.

— Всъщност те ни нанесоха щети — облещи се той и дообясни: — Разделихме се на групи. Госпожица Атаклена настояваше. Точно това ни спаси.

— Каква беше целта ви?

— Малък патрул. Два леки гравитотанка и няколко открити наземни коли.

Робърт се загледа в картата. Един път навлизаше в първата верига на планината. Според това, което му бяха разказвали, врагът рядко идваше над Сайнд. Изглежда, просто се задоволяваха да контролират космоса, Архипелага и тясната ивица селища по брега около Порт Хеления.

В края на краищата, защо трябваше да се занимават със затънтените райони? Бяха събрали под надзор почти всички човеци. Гарт беше техен.

Очевидно първите три набега на въстаниците бяха тренировки — неколцина новодошли шими, работили в милицията, се бяха опитали да научат неопитните си събратя как да се промъкват и да се бият под горските сенки. На четвъртия път обаче се бяха почувствали готови да влязат в пряк допир с врага.

— Още отначало те като че ли знаеха, че сме там — продължи Бенджамин. — Проследихме ги, докато патрулираха, като се криехме сред дърветата и ги държахме под око, както по-рано. После…

— После сте нападнали патрула.

Бенджамин кимна.

— Подозирахме, че знаят, че сме там. Но трябваше да се убедим. Генералът разработи план…

Робърт премигна, после кимна. Все още не беше свикнал с новата почетна титла на Атаклена. Озадачението му нарастваше с всяка дума на Бенджамин.

Засадата била организирана така, че пет отделни групи да стрелят по патрула с минимален риск.

Но пък и без особена възможност да му причинят големи щети, отбеляза Бенджамин. Въстаниците били или прекалено нависоко, или прекалено далеч, за да стрелят точно. Какво ли можеха да му направят с ловни пушки и разтърсващи гранати?

Една малка губруанска наземна кола била унищожена още в началото. Друга била леко повредена преди изстрелите на танковете да принудят всички групи да отстъпят. От крайбрежието бързо пристигнало въздушно прикритие и въстаниците едва успели да избягат. Нападението завършило за по-малко от петнайсет минути. Отстъплението и заобиколният път за скриване на следите им отнели много повече време.

— Губруанците не се заблудиха, нали? — попита Робърт.

Бенджамин поклати глава.

— Те като че ли винаги могат да ни открият. Чудо е, че изобщо успяхме да ги ударим, а още по-голямо — че се измъкнахме.

Робърт пак се взря в картата и се замисли за позициите, които бяха заели въстаниците. Проследи огневите линии и пътищата за отстъпление. Накрая каза:

— Подозрението ви е било основателно.

Очите на Атаклена леко се сближиха и отново се раздалечиха — тимбримското свиване на рамене.

— Не мислех, че още при първия сблъсък трябва да приближаваме прекалено много.

Робърт кимна. Наистина, ако бяха избрани по-близки, „по-добри“ места за засада, малцина от шимите щяха да успеят да се върнат живи.

Планът беше добър.

Не, не беше добър. Беше идеален. Той не бе замислен да нанесе щети на врага, а да внуши увереност в душите на въстаниците. Отрядите бяха разпръснати, така че всички да могат да стрелят срещу патрула с минимален риск. Шимите се бяха върнали горди, но най-важното беше, че изобщо се бяха върнали.

И въпреки това губруанците ги бяха засегнали сериозно. Робърт усещаше колко изтощена е Атаклена, отчасти от усилието й да поддържа „победното“ настроение.

Почувства допир по коляното си и хвана ръката й. Дългите й изящни пръсти стиснаха силно дланта му и той долови тройния й пулс.

Очите им се срещнаха.

— Днес превърнахме евентуалната загуба в малък успех — каза Бенджамин. — Но докато врагът винаги знае къде сме, не виждам какво повече можем да правим, освен да си играем на гоненица. И даже тази игра сигурно ще ни струва повече, отколкото сме в състояние да си позволим.

30.Фибен

Фибен разтри тила си и раздразнено погледна през масата. Значи това беше онзи, с когото го бяха пратили да установи контакт, блестящият сътрудник на доктор Така, бъдещият водач на подземната борба в града.

— Що за идиотизъм е това? — обвинително попита той. — Оставихте ме да вляза в клуба. Снощи на десетина пъти едва не ме хванаха. Можеха даже да ме убият!

— Не беше снощи, а по-предната вечер — поправи го Гейлит Джоунз и приглади синия си саронг. — Във всеки случай бях пред „Маймунска ракия“ и чаках, за да установя връзка. Видях, че си непознат, че пристигаш сам и че носиш карирана работна риза, затова приближих към теб с паролата.

— Готин? — премигна Фибен. — Идваш, при мен, прошепваш ми „готин“ и си мислиш, че това е парола. Ега ти тъпотията!

Обикновено никога не използваше такъв груб език в разговор с млада дама. В момента Гейлит Джоунз повече приличаше на онзи, с когото бе очаквал да се срещне — шими с очевидно високо образование и право на размножаване. Но той я беше видял при други обстоятелства, които най-вероятно нямаше да забрави.

— Това ли наричаш парола? Казаха ми да гледам за работник по услугите!

— Какво? — намръщи се Гейлит Джоунз. — Слушай, всичко беше в пълен хаос, когато позвъних в Центъра. Знаех, че групата е свикнала да пази тайна и ще е идеалната бойна група в провинцията. Разполагах само с няколко мига, за да изнамеря начин да установим контакт, преди губруанците да наложат контрол над телефонните линии. Мислех си, че вече подслушват и записват всичко, така че паролата трябва да е нещо разговорно, нали знаеш, нещо такова, каквото езиковите им компютри трудно ще преведат.

Тя ненадейно замълча и вдигна ръка към устата си.

— О, не!

— Какво?

Тя премигна, после се засмя.

— Казах на онзи тъп телефонист в Центъра как трябва да бъде облечен пратеникът ви и къде ще се срещнем, после му обясних, че ще бъда преоблечена и ще предлагам услуги „по-така“. Не доктор Така, а „по-така“.

— Какво? — повтори Фибен.

— Ами така са казвали хората навремето. Нали ти предложих услуга — евтин незаконен секс.

— Що за щури идеи, за Ифни! — изръмжа Фибен.

— Добре, умнико, какво трябваше да направя? Милицията се разпадаше на части. Никой дори и не се замисляше какво ще правим, ако всички хора на планетата изведнъж бъдат отстранени от командната верига! Хрумна ми безумната идея да спомогна за изграждането на съпротивително движение. От нищо. И се опитах да уредя среща…

— Хм, като се престориш на някой, който рекламира незаконни услуги точно пред мястото, където губруанецът подстрекава към сексуално безумие.

— Откъде да зная какво възнамеряват да правят, или че са избрали точно онази дупка за тази цел? Предполагах, че социалното напрежение ще се отпусне достатъчно, за да ми позволи да се дегизирам така и необезпокоявано да заговарям непознати. Изобщо не ми дойде наум, че ще се разпуснат чак дотам! Мислех си, че всеки, до когото се приближа по погрешка, ще е толкова изненадан, че ще мога да изчезна.

— Но не се получи така.

— Не, не се получи! Преди да се появиш ти, минаха няколко шена, облечени горе-долу като теб. Наложи се Макс да ги зашеметява и уличката започна да се препълва! Но вече бе прекалено късно да променям срещата или пък паролата…

— Която никой не е разбрал! Можеше да се сетиш. Трябваше да разбереш, че подобно нещо ще бъде разбрано погрешно!

— Зная, че доктор Така би ме разбрала. Имахме навик да гледаме и обсъждаме заедно стари филми. Учехме архаичните думи, които се използват в тях. Не мога да разбера защо тя… Какво има? Защо ме гледаш така?

— Съжалявам. Едва сега разбрах, че не знаеш. — Той поклати глава. — Виждаш ли, доктор Така почина горе-долу когато се получи твоето съобщение. От алергична реакция към заложническия газ.

Дъхът й секна. Гейлит кимна, после каза:

— Аз… аз се страхувах от нещо такова, след като тя не се появи в града за лечение. Това е… огромна загуба. — Тя затвори очи за миг, после продължи: — Трябваше да измисля нещо, което би разбрал един шим, но не и компютрите преводачи на И-титата. Няма да ни е за последен път да импровизираме. Във всеки случай важното е, че си тук. Нашите две групи вече са във връзка.

— Едва не ме убиха — отбеляза той.

— Но не те убиха. Всъщност може да има начин да превърнем незначителното ти произшествие в преимущество. По улиците все още приказват за онова, което направи.

Не долови ли в гласа й слаба, мимолетна нотка на уважение? Може би предложение за примирие?

Изведнъж всичко му дойде прекалено много. Фибен знаеше, че не трябва да го прави, че моментът е абсолютно неподходящ, но не можа да се сдържи и избухна в смях.

— Сводник! — изкикоти се той, макар че всяко разтърсване разбъркваше мозъка в черепа му. — Сводник! Курви! — Отметна глава и задюдюка, заудря по стола, после се свлече на пода. Кискаше се и риташе. — Значи това е трябвало да търся!

Изобщо не му пукаше дали Гейлит ще извика Макс със зашеметителя.

Ако погледът й точно в този момент означаваше нещо, то беше едно — колебливото начало на съюза им вече бе поставено.

31.Галактяните

Сюзеренът на Лъча и Нокътя се качи на борда на личната си ладия и прие почестите на ескорта си.

Най-старшият подполковник, втори по позиция в командването, отдаде чест с рязко щракване с клюн и попита:

— Добре ли мина конклавът? Подходящо? Задоволително?

Сюзеренът на Лъча и Нокътя реши да пренебрегне дързостта на въпроса. Беше по-полезно да има помощник, който да може да мисли, отколкото перушината му винаги да е идеална. Това, че се беше обградил с неколцина такива, беше един от факторите, които му бяха спечелили поста. Адмиралът прати на подчинения си надменно премигване с око, аналог на утвърдителното кимване при човеците.

— Единодушието ни понастоящем е адекватно, достатъчно, ще свърши работа.

Този последен Команден конклав обаче беше особено колеблив и няколко негови аспекта сериозно бяха раздразнили адмирала.

Сюзеренът на Лъча и Нокътя настояваше да освободят голяма част от подсилващата ги флота, която да се включи в други операции на губруанците, далеч от Гарт. А третият лидер, Сюзеренът на Благопристойността, продължаваше да упорства да го носят навсякъде на пръта му и отказваше да стъпи на гартска земя.

Тримата бяха започнали да спорят за принципни положения и процесът наистина ставаше забавен. Проявяваха се приятните аспекти на Триумвирата, особено когато танцуваха, пееха и се караха по по-сериозни въпроси.

Досега беше изглеждало, че полетът към положението на царица ще е праволинеен и лесен за адмирала, защото командваше още от самото начало. Сега Сюзеренът на Лъча и Нокътя започваше да усеща, че няма да е толкова лесно.

Най-различни фракции участваха в избора на тримата лидери на Експедиционните сили, защото Господарите на Курника у дома се надяваха точно от тази Тройка да се появи нова, единна политика. За да стане това, те трябваше да са много умни и много различни.

Вече започваше да се изяснява точно колко умни и различни. Няколко от идеите, които предложиха другите, бяха хитри и доста обезкуражаващи. За него.

„Те са прави в едно — трябваше да признае адмиралът. — Ние трябва не просто да завладеем, победим, прегазим вълконите. Трябва да ги опозорим!“

Сюзеренът на Лъча и Нокътя се беше съсредоточил толкова усилено върху военните въпроси, че бе придобил навика да гледа на партньорите си едва ли не като на пречка.

„Това беше лошо, неуместно, нелоялно от моя страна“ — помисли си адмиралът.

Всъщност бе благочестиво да се надява, че бюрократът и жрецът са толкова умни в собствените си области, колкото и той във военните дела. Ако Благопристойността и Счетоводството се справеха със задълженията си толкова блестящо, колкото той с нашествието, тяхната Тройка щеше да бъде запомнена!

Някои неща бяха предопределени, Сюзеренът на Лъча и Нокътя знаеше това. Така беше от времето на Прародителите, много, много отдавна. Много преди еретическите и недостойни кланове да осквернят звездните пътища — ужасните, нещастни вълкони, тимбримите, тенанините, соросите… Жизненоважно бе кланът Гууксюй-Губру да победи злините на тази епоха! Кланът трябваше да постигне величие!

Адмиралът се замисли за начина, по който преди толкова много години беше заложена бомбата на поражението на земянитите. Как губруанските сили можеха да засичат и противодействат на всеки техен ход. И как заложническият газ беше превърнал всичките им планове в пълен хаос. Тази идея принадлежеше на самия Сюзерен — и на членовете на личния му щаб, разбира се. А сега бе настъпило времето за реализирането й.

Сюзеренът на Лъча и Нокътя протегна ръце и усети напрежение в мускулите, които, векове преди собственият му вид да бъде ъплифтиран, бяха издигали предците му в топлите, сухи въздушни течения на губруанската му родина.

„Да! Нека и идеите на партньорите ми бъдат дръзки, блестящи, изпълнени с въображение… Нека бъдат почти — но не съвсем — толкова блестящи, колкото моите собствени.“

32.Атаклена

— Ще полудея, Клени! Чувствам се като затворник! Не мога да чакам повече. Кога имаш намерение да ме пуснеш оттук?

— Робърт — каза Атаклена. — Поправяш се бързо. Скоро ще могат да свалят гипса ти. Моля те, недей да проваляш отново всичко…

— Отклоняваш въпроса! — прекъсна я той. — Мога да изляза дори с гипс и да помогна в обучението на отрядите и в разузнаването на губруанските позиции. Но ти ме държиш в тези пещери да програмирам миникомпютри и да бода карфици по картите! Това ме влудява!

— Робърт, знаеш защо не можем да рискуваме и да те пратим на повърхността. Губруанските газови роботи вече на няколко пъти минаваха през наземните ни лагери и пускаха смъртоносната си мъгла. Ако се беше случило да си навън, сега щеше да си на път за остров Силмар и щяхме да те загубим. Това в най-добрия случай! Потръпвам, като си помисля за най-лошото.

Само при мисълта за това гребенът на Атаклена настръхна — сребристите пипалца на короната й се развяха от вълнение.

Беше си чист късмет, че Робърт бе изведен от имението Мендоса точно преди да дойдат упоритите губруански роботи. Камуфлажът и демонтирането на всички електронни машини очевидно не бяха достатъчни, за да скрият фермата.

Мелин Мендоса и децата незабавно тръгнаха за Порт Хеления и навярно бяха стигнали навреме за лечението. Хуан Мендоса имаше по-малко късмет. Останал, за да затвори няколко екологични изследователски капана, той бе развил закъсняла алергична реакция към газа и беше умрял с пяна на уста пред ужасените погледи на безпомощните шими.

— Не беше там, за да видиш как умря Хуан, Робърт, но сигурно си чул доклада. Искаш да рискуваш с такава смърт ли? Съзнаваш ли колко малко оставаше да те загубим?

— Съзнавам, Клени. Зная как се чувстваш. Но трябва да разбереш, аз съм част от всичко това. Съгласих се с искането на майка си да те отведа в горите, вместо да се присъединя към поделението си, защото Меган каза, че е важно. Но сега ти вече не си мой гост в гората. Организирала си цяла армия! И аз се чувствам ненужен. Излишен.

Атаклена въздъхна.

— И двамата знаем, че това не е истинска армия… а в най-добрия случай само жест. Нещо, което да обнадежди шимите. Във всеки случай, като земянитски офицер, имаш правото да поемеш командването от мен по всяко време, когато пожелаеш.

Робърт поклати глава.

— Нямах предвид това. Не съм достатъчно суетен, за да си мисля, че бих могъл да се справя по-добре. Не ставам за водач и го знам. Повечето от шимите те боготворят и вярват в тимбримската ти мистика. Но все пак аз навярно съм единственият човек с някаква военна подготовка в тази планина… и ти трябва да използваш това ми качество, ако ни се удаде някаква възможност да…

Робърт рязко замълча и вдигна очи, за да погледне над рамото на Атаклена. Тя се обърна. Едно дребно шими по шорти и патрондаш влезе в подземната зала и отдаде чест.

— Извинете ме, генерале, капитан Онийгъл, но лейтенант Бенджамин току-що съобщи, че положението в Спринг Вали изобщо не е добро. Там вече няма никакви хора, но входовете и изходите на всички каньони продължават да се обгазяват от проклетите газови роботи поне веднъж дневно. Дотам, докъдето са успели да стигнат разузнавачите ни, изглежда, няма нищо живо.

— Ами шимите в Спринг Вали? — попита Атаклена. — Оказва ли им въздействие газът? — Тя си спомни за доктор Шулц и за ефекта на заложническия газ върху някои от шимите в Центъра.

Куриерът поклати глава.

— Не, госпожице. Вече не. Изглежда, същата история се повтаря навсякъде. Всички поддаващи се на въздействие шими вече са заловени и са в Порт Хеления. Всички, които са останали в планината, сигурно са неуязвими за газа.

Атаклена погледна Робърт.

„Всички освен един.“

— По дяволите — изруга Робърт. — Няма ли вече да престанат? Заловили са деветдесет и девет и девет десети процента от хората. Трябва ли да обгазяват постоянно всяка колиба и коптор, само за да хванат и последния?

— Очевидно се страхуват от Homo sapiens, Робърт — усмихна се Атаклена. — В края на краищата вие сте съюзници на тимбримите. А ние не си избираме за партньори безопасни видове.

Робърт намръщено поклати глава. Но Атаклена протегна аурата си, за да го докосне, да стигне до индивидуалността му, и го накара да вдигне поглед и да види хумора в очите й. Против волята си, той бавно се усмихна.

Атаклена отново се обърна към куриерката и тя застана „мирно“.

— Искам лично да изслушам доклада на лейтенант Бенджамин. Ако обичате, предайте почитанията ми на доктор Суу и я помолете да се присъедини към нас в оперативния център.

— Слушам! — Шимито отдаде чест и тичешком напусна залата.

— Робърт? — каза Атаклена. — Чакам мнението ти.

Той вдигна поглед.

— След малко, Клени. Първо искам да помисля.

— Добре — кимна Атаклена. — Тогава тръгвам. — Тя се обърна и последва шимито по издълбания от водата коридор, осветен от слабите крушки и отраженията по сталактитите.

Робърт я наблюдаваше, докато не се скри от погледа му. После се замисли в почти пълната тишина.

„Защо губруанците продължават да обгазяват планината, след като почти всички хора вече са отведени? Разходите сигурно са страхотни, даже газовите им роботи да се спускат само на места, където са засекли земянитско присъствие.“

„И как успяват да засичат сгради, транспортни средства, даже отделни шими, независимо колко добре са скрити?“

„В момента няма значение, че обгазяват наземните ни лагери. Газовите роботи са прости машини и не знаят, че в тази долина обучаваме армия. Те просто усещат: «Земянити!» — после се спускат, за да свършат работата си и отново си тръгват.“

„Но каква ще стане, когато започнем операциите и привлечем вниманието на самите губруанци? Тогава няма да можем да си позволим да ни засичат.“

Имаше още една много основателна причина да намери отговор на тези въпроси.

„Докато това продължава, аз съм впримчен тук!“

Заслуша се в тихото капене на водата от съседната стена и се замисли за врага.

Проблемът на Гарт очевидно беше незначителна схватка в сравнение с битките, които разкъсваха Петте галактики. Губруанците не можеха да обгазят цялата планета. Това би им струвало прекалено много за този затънтен театър на бойните действия.

Затова бяха пуснати рояк евтини, глупави, но ефективни роботи търсачи, които откриваха всичко, което не принадлежеше на гартската природа… всичко, което намирисваше на Земята. Но сега почти всички атаки обгазяваха само раздразнени, негодуващи шими — неуязвими за заложническия газ — и празни сгради по цялата планета.

Защо обаче? И как?

Робърт взе лист хартия и записа принципните начини, по които газовите роботи може би откриваха земянитите на една чужда планета.

Съжали, че е карал толкова много курсове по обществено управление и толкова малко по галактически технологии. Беше сигурен, че в датиращите от една гигагодина архиви на Великата библиотека има много методи за засичане освен изброените пет. Ами ако газовите роботи наистина „надушваха“ земянитската миризма и проследяваха всичко земно чрез обоняние?

Не. Той поклати глава. Имаше момент, в който човек трябваше да съкрати списъка и да отхвърли очевидно невероятното. Или поне да го остави като последно средство.

Въстаниците разполагаха с пико-филиал на Библиотеката, спасен от останките на центъра „Хаулетс“. Вероятността да има каквито и да е раздели за военно използване беше съвсем малка. Филиалът бе оскъден — съдържаше не повече информация от всички книги, написани от човечеството преди Контакта и беше специализиран в областта на Ъплифта и генното инженерство.

„Може би ще сме в състояние да се обърнем към Областната централна библиотека на Танит за издирване на литература.“ Робърт иронично се усмихна. Дори един народ, затворен от нашественик, сигурно имаше право да се обръща към Галактическата Библиотека винаги, когато пожелае. Това беше част от Кодекса на Прародителите.

„Точно така! — Той се изсмя. — Просто ще се поразходим до щабквартирата на губруанците и ще поискаме да предадат молбата ни на Танит… искане на информация за военната техника на нашественика! А те дори могат да го изпълнят. В края на краищата сега, когато галактиките са в смут, Библиотеката сигурно е залята с искания. Накрая ще стигнат и до нашето, може би някъде през следващия век.“

Той вдигна поглед от списъка. Поне бе изброил средства, за които беше чувал или знаеше нещо.

Първа възможност: В небето може да има сателит със сложни способности за оптично сканиране, който да проверява Гарт метър по метър и да открива характерни форми — сгради или транспортни средства. Този уред може да насочва газовите роботи към целите им.

Възможно, но защо едни и същи обекти се обгазяваха постоянно? Сателитът не би ли трябвало да помни? А как би могъл да открива дори отделни групи шими, които се движат под дебелия покров на гората, и да праща роботите там?

Обратната логика важеше за инфрачервеното насочване. Не беше възможно машините да се привличат от топлината на човешкото тяло. Губруанските бръмчила продължаваха да се спускат върху празни сгради, студени и изоставени от седмици.

Робърт нямаше достътъчно познания, за да анализира всички възможности от списъка си. Определено не знаеше почти нищо за притежаващите пси-талант и странните им братовчеди, реалностните физици. Седмиците с Атаклена бяха започнали да открехват пред него вратата към тези неща, но той все още си оставаше новак в тази област, която и досега караше много хора и шими да потреперват от суеверен страх.

„Е, докато съм затворен тук под земята, спокойно мога да продължа образованието си.“

Той понечи да се изправи, за да отиде при Атаклена и Бенджамин, но рязко спря. Вгледа се в списъка и разбра, че има още една възможност. Беше я пропуснал.

„… Начин губруанците да проникнат през отбраната ни толкова лесно, когато нападнаха… Начин да ни откриват непрекъснато, където и да се скрием. Начин да осуетяват всеки наш ход.“

Не му се искаше, но честността го принуждаваше отново да вземе перото.

И да напише една-единствена дума.

33.Фибен

Следобеда Гейлит заведе Фибен в Порт Хеления — в онази част на града, която нашественикът беше оградил за неошимското население.

Риболовните траулери все още пристигаха и отплаваха от доковете в южния край на столицата, но екипажите им се състояха само от моряци шими. И на по-малко от половината разрешаваха да поемат отново, като заобиколят губруанския кораб крепост, преградил по-голямата част от изхода на Аспинал Бей.

По пазарите все още имаше стоки, но много лавици и сергии бяха почти празни. Колониалните пари все още вървяха за определени неща, като бира и риба. Но само с галактически банкноти можеше да се купи месо или пресни плодове. Ядосаните купувачи вече започваха да разбират какво означава архаичният термин „инфлация“.

Изглежда, половината население работеше за нашественика. Към южната част на залива, до космодрума, се строяха укрепления. Изкопните работи подсказваха, че ще се появят и по-масивни сгради.

Навсякъде бяха разлепени плакати, изобразяващи ухилени неошимпанзета. Обещаваха изобилие, щом навлезели в обращение „подходящи“ пари. Добрата работа щяла да приближи този ден.

„Е — помисли си той, докато оглеждаше почти празните сергии по пазарите, — нали диетолозите все ни казват, че ядем повече месо, отколкото е полезно… много повече, отколкото сме можели да си намираме през дивите стари дни. Може би това сега ще ни бъде от полза.“

Накрая скитането ги отведе до кулата, която се издигаше над колежа на Порт Хеления.

Докато разглеждаше сградите, нещо му се стори извънредно странно.

Не беше само губруанският гравитотанк, окопан на върха на хълма, нито грозната нова стена, която опасваше северния край на университетското градче. По-скоро бе нещо в самите студенти и преподаватели.

Честно казано, той беше изненадан, че изобщо ги вижда тук!

Всички бяха шими, разбира се. Фибен беше дошъл в Порт Хеления с очакването да завари гета и концентрационни лагери, претъпкани с цялото човешко население на континента. Но последните мъже и жени бяха пратени на островите преди няколко дни. На тяхно място прииждаха хиляди шими от периферните райони, включително и онези, на които въздействаше заложническият газ, въпреки уверенията на нашествениците, че това било невъзможно.

На всички тях беше дадена противоотрова, бяха им платили малко, символично обезщетение и ги бяха впрегнали на работа в града.

Но тук, в колежа, всичко изглеждаше спокойно и удивително близко до обичайното. Фибен и Гейлит гледаха надолу от върха на кулата. Под тях студентите и преподавателите влизаха от една лекция в друга. Носеха книги, тихо разговаряха и само от време на време хвърляха плахи погледи към крайцерите, които час по час ръмжаха над главите им.

Фибен поклати глава, удивен, че изобщо продължават да учат.

Естествено, хората бяха прочути с либералната си политика на Ъплифт и с това, че се отнасят с клиентите си като с равни. Галактическата традиция не бе така великодушна. По-старите галактически кланове можеха да се мръщят неодобрително, но шимите и делфините заседаваха наред със своите патрони в Земния съвет. На расите клиенти винаги се поверяваха по няколко техни собствени космически кораби.

Но колеж без човеци?

Фибен се беше чудил защо нашествениците управляват шимското население толкова свободно и се намесват само в единични случаи, като онзи в „Маймунска ракия“.

Сега реши, че е разбрал защо и попита:

— Я ми кажи какво виждаш там долу, Гейлит?

Тя се намръщи, после въздъхна и се наведе да погледне.

— Виждам професор Джими Сънг да обяснява нещо на група студенти… Сигурно нещо по средновековна галактическа история… Ходила съм на негови лекции.

— Добре. Това виждаш ти. А сега погледни през очите на губруанците.

Гейлит се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомни си. Според галактическата традиция ние, неошимпанзетата, не сме на много повече от триста години като разумна раса клиент, съвсем малко по-стари от делфините — едва-що сме започнали нашия стохилядогодишен период на изпитание. Спомни си също, че мнозина от И-титата фанатици ужасно роптаят срещу човеците. Въпреки това е трябвало да им дадат статус на патрон и всички привилегии, които вървят с него. Защо? Защото вече са били ъплифтирали шимите и делфините преди Контакта! Така се получава статус в Петте галактики — като имаш клиенти и ръководиш клан.

Гейлит поклати глава.

— Не разбирам какво се опитваш да кажеш. Защо ми обясняваш очевидни неща? — Тя явно не обичаше да й изнасят лекции разни необразовани шими, които дори нямат докторска степен.

— Помисли! Как са спечелили статуса си човеците? Спомни си, че е станало през XXII век. Фанатиците са загубили гласуването, когато се е стигнало до приемане на неошимите и неоделфините за разумни. — Фибен махна с ръка. — Това е бил дипломатически преврат, извършен от кантените, тимбримите и други умерени, преди хората изобщо да разберат как стоят нещата!

Изражението на Гейлит беше сардонично и той си спомни, че нейната специалност е галактическа социология.

— Разбира се, но…

— Било е свършен факт. Но на губруанците, соросите и другите фанатици това не им е харесало. Те все още ни смятат за нещо съвсем малко повече от животни. Те трябва да го вярват, иначе човеците ще заслужат място в галактическото общество равно на повечето, и по-високо от това на мнозина!

— Все още не разбирам какво…

— Погледни там долу — посочи Фибен. — Погледни през очите на губруанците и ми кажи какво виждаш!

Гейлит Джоунз се втренчи във Фибен с присвити очи. После въздъхна.

— Е, щом настояваш. — И се обърна отново да погледне към двора.

Остана мълчалива дълго време. Накрая каза:

— Не ми харесва.

— Кажи ми какво видя.

Тя не отговори, затова шимът го каза вместо нея.

— Това, което виждаш, са умни, добре обучени животни, същества, които подражават на поведението на господарите си. Не е ли така? През очите на един галактянин ти виждаш интелигентни имитации на човеци професори и човеци студенти… копия на по-добри времена, повърхностно преигравани от верни…

— Стига! — извика Гейлит и запуши ушите си. — Мразя те!

Фибен се зачуди. Не можеше да я разбере. Дали просто не ставаше безчувствен за болката и унижението, които беше изстрадал през последните три дни, отчасти от нейните ръце?

Но не. Трябваше да й покаже как гледат враговете на собствения й народ! Как иначе изобщо щеше да се научи да се сражава с тях?

О, той беше справедлив. И все пак не бе приятно да те мрази толкова хубаво момиче.

— О, Ифни! — изплака Гейлит. — Ами ако са прави! Ами ако е истина?

34.Атаклена

Над спящото момиче се носеше глифът парафренл — плаващ облак на неувереност. После потръпна и изчезна, а вместо него се оформи тутесунаканн — глифът на ужасното очакване. Атакалена се стресна и се събуди.

Остана неподвижна, докато вълнуващите се движения под кожата й не се укротят — докато неканената гийрова реакция постепенно не отшуми. „Не сте необходими — каза тя на ензимите. — Няма нищо спешно. Вървете си и ме оставете.“

Още откакто беше дете, мъничките възли на промяната бяха част от живота й — случайни неудобства, често необходими. Едва откакто пристигна на Гарт тя започна да си представя малките течни органи като дребни, напомнящи на мишки същества, или като работливи джудженца, които бързаха и правеха внезапни промени в тялото й винаги, когато възникнеше нужда.

Какъв странен начин да гледаш на една естествена, органична функция! Много от животните на Тимбрим също имаха тази способност. Тя се беше развила в горите на родния свят много преди пътуващите сред звездите калтмури да пристигнат и да дарят на предците й реч и закон.

Това, разбира се, беше причината, поради която тя никога преди да дойде на Гарт не бе оприличавала възелчетата на работливи малки същества. Преди Ъплифта нейните предразумни предци не са били в състояние да направят такива чудати сравнения. А след Ъплифта те знаеха научния факт.

О, но човеците… земянитските вълкони… бяха развили разума си без чужда помощ. На тях не им бяха давали наготово отговори, както родителите и учителите дават познания на децата. Бяха станали разумни като дълги хилядолетия бяха опипвали в мрака.

Бяха им трябвали обяснения и човеците си ги бяха открили сами! Атаклена се бе разсмяла, когато прочете за някои от тях.

Болестите се предизвиквали от „вампири“, от излишък на жлъчка или от проклятие на враг… Слънцето се изкачвало по небето в гигантска колесница… Ходът на историята бил предопределен от икономиката…

А вътре в тялото живеела душа…

Атаклена докосна пулсиращия възел под челюстта си и се сепна — стори й се, че малката бучка отскача като някакво дребно плашливо същество. Ужасяващ образ, метафора, която плашеше повече от тутсунаканн, защото беше в тялото й — в усещането й за самата нея.

Атаклена простена и зарови лице в шепите си. „Луди земянити! Защо сториха това с мен?“

Спомни си как баща й я помоли да научи повече за човешките нрави, да преодолее странните си съмнения за обитателите на Сол III. Но какво бе станало? Тя бе открила съдбата си преплетена с тяхната и вече не беше по силите й да владее положението.

— Татко — гласно каза тя на галактически седем. — Страх ме е.

От него й бяха останали само спомени.

Някакво раздвижване я накара да вдигне поглед. Тесен трапец светлина освети стаята и в бледия блясък се очерта леко кривокракото очертание на шим.

— Извинете, Атаклена. Съжалявам, че ви безпокоя по време на почивка, но си помислихме, че ще искате да научите.

— Какво има?

— Ами, капитан Онийгъл, сер. Страхувам се… Страхувам се, че не можем да го открием никъде.

Атаклена премигна.

— Робърт?

Шимът кимна.

— Няма го, сер. Изчезнал е!

35.Робърт

Горските животни спряха и се заслушаха. Шумоленето и тропотът на стъпки ги правеха нервни. Едно високо животно минаваше тичешком покрай тях, скачайки по камъните и дънерите.

Бяха започнали да привикват с по-дребните двукраки и с много по-едрите, които сумтяха и се тътреха на три крака толкова често, колкото и на два. Те поне бяха космати и миришеха на животни. Този обаче беше различен. Тичаше, но не преследваше. Преследваха го, но не се опитваше да се освободи от преследвачите си. Беше топлокръвен и все пак, когато си почиваше, лежеше на слънце, което се осмеляваха да направят единствено животните, поразени от лудост.

Малките местни животинчета не свързваха тичащото нещо с онова, летящото. То беше от метал и от пластмаса, бучеше и смърдеше.

Този обаче… този тичаше гол.

— Капитане, спрете!

Робърт се изкатери още малко по скалистия сипей, спря, пое си дъх и погледна към преследвача си.

— Умори ли се, Бенджамин?

Шимът офицер беше задъхан, отпуснал и двете ръце върху коленете си. По-надолу по склона лежаха останалите от групата, някои проснати по гръб. Не бяха в състояние да се помръднат.

Робърт се усмихна. Сигурно си бяха мислили, че ще е лесно ще го хванат. В края на краищата, в гората шимите бяха у дома си. Само един от тях, дори женска, имаше достатъчно сили, за да го сграбчи и държи, докато останалите го вържат.

Но Робърт беше обмислил всичко предварително. Трябваше да тича по открити участъци и да продължава гоненицата, за да използва преимуществото на широката си крачка.

— Капитан Онийгъл… — Бенджамин тежко си поемаше дъх. — Капитане, моля ви, вие не сте добре…

— Чувствам се отлично — заяви Робърт. Излъга съвсем малко. Всъщност краката му потреперваха от схващане, гърдите му горяха, а дясната ръка — беше свалил и изхвърлил гипса, го сърбеше.

А пък и босите му крака…

— Докажи ми го логично, Бенджамин — каза той. — Докажи ми, че съм болен, и може би ще те придружа в онези смрадливи пещери.

Бенджамин премигна, после сви рамене. Очевидно щеше да се хване за сламката. Робърт беше доказал, че не могат да го догонят. Навярно логиката щеше да подейства.

— Добре, сер — облиза устните си Бенджамин. — На първо място стои фактът, че нямате никакви дрехи.

Робърт кимна.

— Добре, давай направо. Дори засега ще приема, че най-простото, най-пестеливото обяснение за голотата ми е, че съм полудял. Запазвам си правото обаче да предложа алтернативна теория.

Шимът потрепери. Робърт не можеше да не му съчувства. От гледна точка на шима това беше трагедия и нищо не можеше да я предотврати.

— Продължавай, моля те — настоя Робърт.

— Добре — въздъхна Бенджамин. — Второ, вие бягате от шими, които са под собственото ви командване. Патрон, който се страхува от собствените си лоялни клиенти, не може да се владее напълно.

Робърт кимна.

— Клиенти, които биха закопчали патрона си в усмирителна риза и биха го упоили при първа възможност? Не става, Бен. Ако приемеш моето предположение, че имам причини за това, което правя, следва, че мога да ви помогна да не ме влачите обратно.

— Хм… — Бенджамин пристъпи напред. Робърт небрежно отстъпи един камък по-високо. — Причината ви може да е измамна — каза шимът. — Неврозата се защитава сама като обяснява рационално странното поведение. Болният наистина вярва…

— Добър аргумент — весело се съгласи Робърт. — Ще приема за по-нататъшно обсъждане възможността „основанията“ ми наистина да са родени от неуравновесен разум. В замяна би ли се замислил над възможността да са действителни?

Устната на Бенджамин се сбърчи.

— Вие нарушавате заповедта да не излизате!

Робърт въздъхна.

— Заповед от един цивилен извънземен към земянитски офицер? Шим Бенджамин, изненадваш ме. Съгласен съм, че в дадения случай Атаклена организира съпротивата. Тя, изглежда, има усет за това и повечето от шимите я идеализират. Но аз предпочитам да действам самостоятелно. Знаеш, че имам право.

Раздразнението на Бенджамин беше очевидно. Шимът беше на ръба на сълзите.

— Но вие сте в опасност навън!

Най-после. Робърт се беше чудил колко дълго Бен ще успее да продължи тази игра на логика, докато в същото време всяка фибра от тялото му сигурно трепереше за сигурността на последния свободен човек. При подобни обстоятелства мнозина човеци едва ли биха се справили по-добре.

Бенджамин рязко вдигна глава, сложи ръка до ухото си и се заслуша в малък приемник. По лицето му се изписа тревога.

Другите шими навярно бяха чули същото съобщение, защото скочиха и се втренчиха в Робърт с нарастваща паника.

— Капитан Онийгъл. Централата съобщава за акустични следи на североизток. Газови роботи!

— Преценка на времето на пристигане?

— Четири минути! Моля ви, капитане, сега ще дойдете ли?

— Къде? — сви рамене Робърт. — Невъзможно е да стигнем навреме в пещерата. Аз имам по-добра идея. Но трябва да прекъснем малкия си дебат. Трябва да приемеш, че съм тук навън поради действителна причина, шим Бенджамин. Незабавно!

Шимът се втренчи в него, после неуверено кимна.

— Аз… аз нямам друг избор.

— Добре — рече Робърт. — Сега свалете дрехите си.

— С-сер?

— Дрехите си! И звуковите приемници! Заповядай на всички да се съблекат. Сваляйте всичко! Щом обичате патроните си, останете само по козина и после елате при мен в онези дървета на върха на сипея!

Робърт не чака премигващия шим да осъзнае странната заповед, а се обърна и тръгна нагоре по склона.

Колко време оставаше? Дори ако беше прав — а Робърт знаеше, че поема ужасен риск, — пак щеше да се наложи да се изкачи колкото е възможно по-нависоко.

Не можеше да се удържи да не потърси с поглед в небето газовите роботи. Залитна и падна на колене. Дали губруанските машини нямаха някакви прости оптическа скенери в допълнение към основния си насочващ механизъм?

Чу викове отдолу — шимите яростно спореха. После някъде от север се донесе слаб вой.

Капитанът навлезе в храстите. Сърцето му биеше силно. Устата му беше пресъхнала. Ако грешеше или ако шимите не се подчиняха на заповедта му…

Ако беше така, скоро щеше да е на път към противоотровата в Порт Хеления или мъртъв. Във всеки случай щеше да остави Атаклена съвсем сама, единствен патрон в планината, и щеше да прекара оставащите минути или години от живота си, като се проклина заради това.

„Може би мама беше права в преценката си за мен. Може би съм само безполезен плейбой. Скоро ще разберем.“

Чу по сипея да се търкалят камъни. Пет кафяви фигури се метнаха в шубрака, точно когато приближаващият вой достигна кресчендото си. От сухата почва се надигна прах. Шимите зяпнаха с широко отворени очи. В малката долина беше пристигнала извънземна машина.

Робърт се изкашля. Шимите, очевидно неспокойни без дрехите си, се сепнаха.

— Момчета, по-добре хвърлете всичко, включително микрофоните си. Иначе веднага се махам и ви оставям.

Бенджамин изсумтя.

— Голи сме. — Той кимна към долината. — Хари и Франк няма да го направят. Казах им да се покатерят по другия склон и да стоят настрани от нас.

Робърт кимна и загледа как газовият робот започва обиколката си. Гледаше с нещо повече от случаен интерес.

Беше около петдесет метра на дължина, с капковидна форма. В заострения му заден край бавно се въртяха скенери. Прелетя над долината и раздвижи шубрака, който зашумоля под пулсиращите гравитатори.

Сякаш „душеше“. Закриволичи из каньона — и след миг изчезна зад близките хълмове.

Воят заглъхна, но не за дълго. Скоро звукът се върна, показа се и машината. Зад нея се стелеше тъмен гибелен облак. Газовият робот се върна по тясната долина и пусна най-дебелия пласт от мазната си мъгла там, където шимите бяха оставили дрехите и екипировката си.

— Заклевам се, че миникомуникаторите не могат да бъдат засечени — промълви един от голите шими.

— Ще трябва да излизаме навън без никаква електроника — нещастно добави друг, наблюдавайки как роботът отново изчезва. Дъното на долината вече беше скрито в мъгла.

Бенджамин погледна Робърт. И двамата знаеха, че още не се е свършило.

Пронизителният вой се върна. Губруанската машина прелетя към тях, този път на по-голяма височина. Скенерите претърсваха хълмовете и от двете страни.

Роботът спря срещу тях. Шимите замръзнаха, сякаш втренчили се в очите на леопард. Живата картина остана за миг неподвижна. После машината се раздвижи отново.

Отдалечаваше се!

След секунди отсрещният хълм се обви в облак черна мъгла. Чу се кашлица, после високи проклятия — шимите, изкачили се там, ругаеха губруанската представа за по-добър живот чрез химията.

Роботът започна да се издига по спирала. Очевидно програмата му за търсене скоро щеше да го доведе над земянитите.

— Някой да не е декларирал нещо на митницата? — сухо попита Робърт.

Бенджамин се обърна към едно от неошимпанзетатна, щракна с пръсти и протегна ръка. Шимът се намръщи и разтвори шепа. Блесна метал.

Бенджамин взе малката верижка с медальон и я хвърли в тъмната мъгла под тях.

— Може и да не беше необходимо — каза Робърт. — Ще трябва да експериментираме, да оставяме различни предмети на различни места и да гледаме дали ще ги обгазят… — Говореше колкото за да поддържа духа, толкова и от задоволство. Колкото за техния дух, толкова и за своя. — Подозирам, че е нещо просто, съвсем обикновено, но важно за Гарт, така че засичането му е сигурен признак за земянитско присъствие.

Бенджамин и Робърт се спогледаха. Не бяха нужни никакви думи. „Измислена или действителна причина.“ Следващите десет секунди щяха да покажат дали капитанът е прав, или ужасно греши.

„Може да засичат самите нас — помисли си за стотен път Робърт. — Ифни! Ами ако могат да настройват търсенето на човешкото ДНК?“

Роботът мина над главите им. Трима от шимите заровиха глави в шепите си и захленчиха.

Спря ли машината? Робърт изведнъж почувства, че е неподвижна, че още малко и ще…

После роботът вече ги беше подминал. Върхарите се люшнаха на десет метра… двайсет… четирийсет. Машината отлетя в търсене на други цели.

Робърт намигна на Бенджамин.

Шимът изсумтя. Очевидно чувстваше, че човекът не би трябвало да е самодоволен от правотата си. В края на краищата нали това беше работата на патрона.

Стилът също има значение. И Бенджамин явно си мислеше, че Робърт би могъл да избере по-достоен начин да докаже идеята си.

Шимите прибираха нещата си и изтърсиха полепналия като сажди черен прах. Опаковаха вещите, но не облякоха дрехите си.

Не беше само поради отвратителното зловоние. За пръв път и самите предмети будеха подозрение. Инструментите и дрехите, самите символи на разумността се бяха превърнали в предатели, в неща, на които не трябваше да се доверяват.

Прибраха се голи.

Трябваше да мине известно време, за да може животът отново да се завърне в малката долина. Нервните гартски животни не се влияеха от смрадливата мъгла, която напоследък се спускаше от ръмжащото небе. Но не им харесваше, както не им харесваха и шумните двукраки същества.

Нервно и плахо местните животни изпълзяваха обратно към местата, където намираха или преследваха храната си.

Тази предпазливост беше особено силна при оцелелите от клането на буруралите. Близо до северния край на долината съществата спираха, вслушваха се и подозрително душеха въздуха.

После много от тях отново се скриха. В района беше влязло нещо друго. Докато не си тръгнеше, те нямаше да се приберат у дома.

Тъмна фигура се спускаше по скалистия склон и се провираше между камъните, където саждивият облак беше най-гъст. Когато се здрачи, тя дръзко се заизкачва по скалите, без да се опитва да се крие, защото тук нищо не можеше да й навреди. Сянката спря за кратко и се огледа, сякаш търсеше нещо.

На късната привечерна светлина нещо слабо проблясваше. Съществото подуши лъскавия предмет — малка верижка с висулка, полускрита в прашните скали — и го взе.

Седна и заразглежда намерената вещ, като тихо и замислено въздишаше. После я хвърли там, където я беше намерило, и продължи пътя си.

Едва след като изчезна, горските същества най-после завършиха одисеята на завръщането си, защурали се да търсят тайни дупки и места за криене. След секунди тревогите бяха забравени и се превърнаха в останки от още един изтекъл ден.

Така или иначе, спомените бяха безполезно бреме. Животните имаха да вършат по-важни неща от това да разсъждават какво е станало преди час. Нощта се спускаше и това беше най-важното нещо. Те преследваха и биваха преследвани, изяждаха и биваха изяждани, живееха и умираха.

36.Фибен

— Трябва да им нанасяме удари така, че да не могат да ни проследят — каза Гейлит Джоунз. — Човеците на Силмар и другите острови са напълно безпомощни по отношение на евентуални репресии, ако губруанците разберат, че си имат работа с организирана съпротива.

Един от новите ръководители на бойни групи, професор от колежа, вдигна ръка.

— Но по какъв начин могат да заплашат заложниците? Нали има Галактически кодекс на войната? Някъде четох, че…

Едно от по-старите шимита го прекъсна.

— Доктор Уолд, ние не можем да разчитаме на Галактическия кодекс. Просто не познаваме тънкостите му и нямаме време да ги учим!

— Можем да ги прегледаме — неуверено предложи шенът. — Градската Библиотека работи.

— Да — изсумтя Гейлит. — Но библиотекарите вече са губруанци и просто си представям как искам от някой от тях литература за водене на съпротивителна борба!

— Е, нали всички…

Спорът продължи дълго и накрая Фибен се изкашля високо, и всички вдигнаха очи към него. Обаждаше се за пръв път.

— Въпросът е спорен — тихо каза той. — Дори да знаехме, че заложниците ще са в безопасност. Гейлит е права поради още една причина.

Тя му хвърли поглед, донякъде изпълнен с подозрение и може би малко гневен от поддръжката му. „Умна е — помисли си той. — Но ще си имам неприятности с нея.“

— Трябва да осъществим първите си удари така — продължи Фибен, — че да изглеждат по-маловажни, отколкото са в действителност, защото в момента нашественикът се е отпуснал, не подозира нищо и се отнася към нас с пълно презрение. В това състояние ще го заварим само веднъж. Не трябва да прахосваме напразно това преимущество, докато съпротивата не се координира и подготви. Това означава да се спотайваме, докато не получим съобщение от генерала.

Гейлит се намръщи, но не каза нищо. Бяха спорили доста по въпроса за поставянето на съпротивата в Порт Хеления под командването на младата галактянка.

Но засега Гейлит се нуждаеше от него. Фокусите на Фибен в „Маймунска ракия“ бяха привлекли десетки от работещите на обектите на нашествениците и бяха съживили част от обществото, попаднало под въздействието на губруанската пропаганда.

— Добре тогава — рече Гейлит. — Да започнем с нещо просто. Нещо, за което ще можеш да разкажеш на своя генерал.

Потече порой от идеи — как да заблудят една древна, опитна, арогантна и изключително могъща галактическа раса. Фибен знаеше точно какво си мисли Гейлит, какво би трябвало да си мисли след онова обезкуражаващо пътуване до колежа на Порт Хеления.

„Наистина ли сме разумни същества без патроните си? Ще посмеем ли да опитаме дори най-хитрите си планове срещу сили, които едва ли можем да разберем?“

37.Галактяните

Всичко беше започнало да става доста скъпо, но това не беше единственото, което безпокоеше Сюзерена на Цените и Предпазливостта. Не по-малко важно бе да защитава губруанската раса от отраженията на грешките.

Много пътуващи сред звездите видове се бяха появили след като преди преди три милиарда години Прародителите бяха поставили началото на безкрайната верига на Ъплифта. Много от тях бяха процъфтели, достигнали до огромни висоти, само за да се сгромолясат поради някаква глупава грешка, която можеше да бъде избегната.

Основната причина, поради която губруанците поделяха властта. Агресивният дух на Войника на Нокътя трябваше дръзко да търси възможности за Курника. Взискателният първожрец на Благопристойността трябваше да следи да не се отклоняват от Верния път. В допълнение обаче идваше Предпазливостта, която трябваше да грачи предупреждения, вечни предупреждения, че дързостта може да отиде прекалено далеч, а прекалено суровата благопристойност да предизвика сгромолясването на курниците.

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта се разхождаше из кабинета си. Отвъд заобикалящите го градини беше малкият град, който човеците наричаха Порт Хеления. Из цялата сграда губруански и квакуански бюрократи преглеждаха подробности, изчисляваха преимущества и недостатъци, разработваха планове.

Скоро щеше да се състои нов Команден конклав с неговите партньори, другите Сюзерени. Сюзеренът на Цените и Предпазливостта знаеше, че ще бъдат предявени още искания.

Нокътят щеше да пита защо по-голямата част от бойната флота трябва да бъде върната. И щеше да се наложи да му се доказва, че сега, когато Гарт изглежда спокоен, губруанските Господари се нуждаят от огромните бойни кораби другаде.

Благопристойността щеше отново да се оплаква, че филиалът на Библиотеката на тази планета е плачевно недостатъчен и изглежда, по някакъв начин повреден от избягалото земянитско правителство. Или може би тимбримският мошеник Ютакалтинг го е саботирал? Във всеки случай, щеше да има настоятелно искане за създаване на по-голям филиал, и то на ужасна цена.

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта се накокошини. Чувстваше се изпълнен с увереност. За известно време беше задоволявал желанията на другите двама, но нещата вече бяха спокойни и той напълно владееше положението.

Другите двама бяха по-млади, с по-малък опит — блестящи, но прекалено безразсъдни. Бе време да започне да им показва как стоят нещата, как трябва да стоят, ако искаха да се стигне до разумна, солидна политика. В този спор щеше да надделее той!

Сюзеренът си имаше планове. Хитрите замисли на партньорите му щяха да се обединят под неговото водачество. Новата политика вече се очертаваше.

„Животът е сериозна работа — мислеше си Сюзеренът на Цените и Предпазливостта. — И все пак понякога е доста приятен!“

38.Фибен

— Готово — каза Макс и начерта на пясъка груба схема. — Ето тук градските водородни тръби навлизат под района на посолството, а тук минават под канцеларията. С партньора ми ще се срещнем зад онези ниви с памук. Когато доктор Джоунз даде знак, ще влеем в тръбите петдесет килограма Д–17.

Фибен кимна. Макс изтри скицата.

Наистина беше добър план: прост, и което бе по-важното, изключително труден за проследяване, независимо дали щеше да успее. Макар че на това разчитаха всички.

Фибен се зачуди какво ли ще е мнението на Атаклена за замисъла. Като на повечето шими, представата му за тимбримите бе изградена най-вече от видеодрамите и речите на посланика. От тези впечатления изглеждаше, че основният съюзник на Земята обича иронията.

„Дано — помисли си той. — Ще й трябва чувство за хумор, за да оцени това, което имаме намерение да направим с тимбримското посолство.“

Макс се зае с пясъчната косачка, която уж поправяше. Беше истински боклук, разбира се, само за всеки случай, ако до тях спре губруански патрул. Но засега имаха късмет. Във всеки случай повечето от нашествениците, изглежда, бяха по южната страна на Аспинал Бей и надзираваха тайнствените си строителни работи.

Фибен измъкна от колана си далекоглед и го фокусира към посолството. Ниска пластмасова ограда с блестяща тел отгоре заобикаляше района. На равни интервали се виждаха мънички въртящи се наблюдателници. Малките дискове изглеждаха декоративни, но Фибен знаеше, че не е така. Отбранителните съоръжения правеха всякакво директно нападение от страна на нередовни сили невъзможно.

Зад оградата се виждаха пет сгради. Най-голямата, канцеларията, беше съоръжена с пълен комплект модерни антени за засичане на радио, пси и квантови вълни — очевидната причина, поради която губруанците се бяха нанесли след изчезването на предишния наемател.

Преди нашествието персоналът на посолството се състоеше главно от наемани човеци и шими. Единствените тимбрими, назначени на този мъничък аванпост, бяха самият посланик, неговият помощник и пилот и дъщеря му.

Нашествениците не бяха последвали този пример. Мястото беше пълно с птицеподобни. Само около малката постройка на върха на отсрещния хълм не се виждаше постоянно да влизат и излизат губруанци и квакуанци. Сградата нямаше прозорци и повече приличаше на пирамида, отколкото на къща. Никой от галактяните не се приближаваше на повече от двеста метра от нея.

Фибен си спомни нещо, което му беше казал генералът преди да напусне планината.

— Ако имаш възможност, Фибен, моля те, провери Дипломатическия склад на посолството. Ако случайно губруанците са го оставили непокътнат, там може да има съобщение от баща ми. — Гребенът на Атаклена за миг беше припламнал. — Ако губруанците са отворили Склада, трябва да го зная. Тази информация също може да ни е от полза.

Беше му се сторило малко вероятно да има възможност да изпълни молбата й, независимо дали губруанците бяха спазили Кодекса, или не. На генерала щеше да му се наложи да се задоволи с доклад за наблюдение отдалеч.

— Какво видя? — попита Макс спокойно, сякаш започваше партизанска борба всеки ден.

— Нищо особено. — Фибен увеличи образа. Ех, ако разполагаше с по-добър далекоглед! Доколкото можеше да види, пирамидата на хълма изглеждаше непокътната. Малка синя светлина премигваше на върха й. Дали губруанците я бяха сложили там?

— Най-добре да отида и да видя Дуейн да не прецака работата — рече Макс, изправи се и изтупа праха от комбинезона си. — Внимавай, Фибен.

— Ти също, Макс.

Едрият шим кимна и тръгна надолу по хълма.

Фибен затръшна капака на косачката и я включи. Моторът изсвистя с тихия шум на водородна катализа. Той скочи на седалката и бавно пое надолу.

Паркът беше умерено оживен за делничен следобед. Това беше част от плана — да накарат птичките да привикнат с мисълта, че шимите често идват тук.

Идеята бе на Атаклена. Фибен не беше сигурен, че я харесва, но за негова изненада Гейлит от все сърце прие това предложение на тимбримката.

Той мина през група върби покрай потока, недалеч от района на посолството, от оградата и малките въртящи се наблюдателни съоръжения. После спря двигателя, скочи на земята, приближи се до брега на ручея и се покатери на едно дърво. Избра си удобен клон, откъдето можеше да огледа двора. Извади пакетче фъстъци и започна да ги дъвче един по един.

Най-близкият наблюдателен диск като че ли за миг остана неподвижен. Нямаше съмнение, че вече го сканира с всичко, като се започне от рентгенови лъчи и се свърши с радар. Разбира се, машината откри, че е невъоръжен и безвреден. Всеки ден през последната седмица различни шими прекарваха тук обедната си почивка горе-долу по това време.

Фибен си спомни вечерта в „Маймунска ракия“. Навярно Атаклена и Гейлит имаха право. „Ако птичките се опитват да ни хипнотизират, защо не си разменим местата и не го сторим ние?“

Телефонът му отново иззвъня.

— Да?

— Ще се прибираш ли за обяд?

Беше Гейлит. Значи Д–17 вече бе вкаран в тръбите. Макс се бе свързал с нея.

— А, не. Вече обядвах, миличко — ухили се той. Знаеше, че ще се ядоса, и беше доволен.

Идеята беше проста. Предполагаше се саботажът да изглежда като инцидент и трябваше да бъде разчетен така, че невъоръженият контингент на Гейлит да заеме позицията си. Набегът не целеше толкова да нанесе щети, колкото да предизвика безпорядък. И Гейлит, и Атаклена искаха информация за губруанската реакция при тревога.

Фибен трябваше да играе ролята на очи и уши на генерала.

В двора виждаше птицеподобни да влизат и излизат от канцеларията и другите сгради. Малката синя светлинка на върха на Дипломатическия склад премигваше на фона на облаците. Губруанска летяща машина избръмча над главата му и започна да се спуска към широката морава на посолството. Фибен наблюдаваше с интерес и чакаше да започне представлението.

Д–17 действаше като мощно разяждащо вещество, когато бе в продължително съединение с водородния газ. После, когато влезеше в контакт с въздуха, щеше да има и друг ефект.

Щеше да засмърди до бога.

Още малко…

От канцеларията започнаха да се разнасят първите смаяни крякания. След секунди вратите и прозорците рязко се отвориха и галактяните изхвръкнаха от сградата, цвъртейки от паника или отвращение. Фибен не беше сигурен от какво точно, пък не го и интересуваше. Той си имаше друга работа — смееше се.

Тази част беше негова идея. Той извади един фъстък, подхвърли го във въздуха и го хвана с уста. Беше по-добро от бейзбол!

Губруанците се пръснаха във всички посоки, дори скачаха от по-горните балкони без антигравитационни раници. Неколцина се загърчиха със счупени крайници.

Чудесно. Разбира се, това не беше особено голямо безпокойство за врага и можеше да се направи само веднъж. Истинската цел бе да се види как губруанците действат при тревога.

Виеха сирени. Фибен хвърли поглед към часовника си. Цели две минути бяха изтекли от първите признаци на вълнение. Това означаваше, че командата за тревога се дава устно. Значи прехвалените галактянски отбранителни компютри не знаеха всичко и не бяха предвидени да реагират на лоша миризма.

Наблюдателните дискове едновременно се надигнаха от оградата със заплашителен вой и започнаха да се въртят по-бързо. Фибен изтупа обелките от фъстъци от скута си и загледа смъртоносните машини. Ако бяха програмирани автоматично да разширяват защитния периметър, каквато и да е тревогата, можеше да попадне в беда.

Но те само се въртяха, заблестели от повишената бдителност. Изминаха още три минути и троен звуков тътен оповести пристигането на бойни кораби — лъскави стрели, напомнящи на ястреби, които се спуснаха ниско и прелетяха над вече празната сграда на канцеларията.

Висш губруански чиновник се въртеше из района и с успокоително цвъртене се опитваше да усмири подчинените си. Фибен не посмя да вдигне далекогледа си, но се втренчи, за да огледа по-добре дежурния птицеподобен. Няколко неща бяха странни в този губруанец. Бялата му перушина например изглеждаше по-блестяща, по-лъскава от тази на другите. Освен това носеше лента черна тъкан около шията си.

След няколко минути пристигна ремонтна машина. Появиха се двама нашественици с украсени с гребени дихателни маски. Те се поклониха на висшия чиновник, после влязоха в сградата.

Очевидно дежурният губруанец разбираше, че зловонието от разядения газопровод не представлява заплаха. Целият шум и смут предизвикваше много повече неприятности на чиновниците и плановиците му, отколкото миризмата. Той несъмнено се тревожеше за прекратената работа.

Изтекоха още минути. Фибен видя как пристига конвой от наземни коли с виещи сирени, който отново раздвижи възбудените цивилни. Старшият губруанец запляска с ръце, докато суетнята накрая не секна. После аристократът направи отсечен жест към свръхзвуковите изтребители, които кръжаха отгоре.

Бойните кораби веднага обърнаха и изчезнаха толкова бързо, колкото бяха пристигнали. Ударни вълни отново разлюляха прозорците и накараха персонала да запищи.

Фибен се изправи на клона си и огледа другите райони на парка. Навсякъде покрай оградата се бяха подредили шими и още много други се стичаха откъм града. Стояха на почтително разстояние от поставените стражи, но въпреки това прииждаха, възбудено бъбрейки помежду си.

Тук-там сред тях бяха наблюдателите на Гейлит Джоунз, които запомняха времето и характера на всяка реакция на галактяните.

— Почти първото нещо, което ще прочетат губруанците, когато потърсят в Библиотеката записи за твоя вид — беше му казала Атаклена, — ще е така нареченият „маймунски рефлекс“… склонността на вас, антропоидите, да тичате към всеки източник на вълнение само от любопитство. Консервативните видове го намират за странно и тази склонност на човеците и шимите ще е особено неразбираема за птицеподобни същества, които не притежават дори слабо подобие на чувство за хумор. Ще ги накараме да привикнат с това поведение, докато не започнат да очакват странните земянитски клиенти винаги да се стичат при някаква неприятност… просто, за да погледат.

След малко надойдоха още работници по поддръжката с наземни коли: този път имаше и шими в униформите на Градския отдел по газоснабдяване. Губруанските бюрократи се бяха настанили на сянка на моравата и ядосано цвъртяха от все още силното зловоние.

Фибен не можеше да ги обвинява. Вятърът беше започнал да духа в неговата посока. Носът му се сбърчи от отвращение.

„Е, това е то. Нарушихме следобедната им работа и може би научихме нещо. Време е да се прибираме и да оценим резултатите.“

Не очакваше с нетърпение срещата с Гейлит Джоунз. За едно толкова красиво и умно шими тя имаше склонност да става ужасно досадна. И очевидно изпитваше неприязън към него — сякаш той я беше повалил със зашеметителя и я беше отвлякъл!

Е, добре. Довечера щеше да си тръгне, да се върне в планината с Тайхо и да докладва на генерала. Фибен беше градско момче, но предпочиташе птичките в провинцията, а не тези, които напоследък се въдеха в града.

Той се обърна, сграбчи ствола на дървото с две ръце и започна да се спуска. И изведнъж нещо здраво го плесна по гърба като голяма плоска ръка и накара дъха му да секне.

Фибен се вкопчи в ствола. Главата му зазвъня, очите му се изпълниха със сълзи. Едва успя да се задържи за грубата кора.

Извисяваща се колона от дим запълваше центъра на моравата пред посолството, където преди беше канцеларията. Пламъци ближеха разбитите стени. Свръхнагретият газ се беше взривил.

Фибен премигна.

— Печено пиле с гарнитура! — измърмори той, без да се засрами от първото нещо, което му дойде наум. Имаше достатъчно печени птици, че да изхранят половината Порт Хеления. Част от месото беше доста недопечено, разбира се. А пък друга все още помръдваше.

Устата му беше съвсем пресъхнала, но въпреки това той облиза устни.

— Сос за скара! — въздъхна той. — Да няма поне едно шишенце сос за скара.

Отново се покатери на клона и погледна часовника си. Изтече почти минута, преди сирените пак да започнат да вият. Още една минута, за да излети корабът.

Фибен се огледа, за да провери какво правят шимите, накачулили се по оградата. През разнасящия се облак дим видя, че тълпата не е избягала. Напротив, даже се беше увеличила. Шими прииждаха от съседните сгради да гледат. Чуваха се дюдюкания и крясъци.

Той доволно изсумтя. Това беше чудесно, поне докато никой не правеше никакви заплашителни движения.

После забеляза нещо друго и потрепна. Наблюдателните дискове бяха на земята! Всички машини бяха паднали покрай оградата.

— Глупаци! — изкоментира той. — Тъпите кокошки пестят пари от умни роботчета. Всичките защитни механизми били дистанционно управляеми!

Когато канцеларията бе избухнала — каквато и да беше безбожната причина за това — сигурно се бе повредил и централния им контролер! Ако някой беше запазил достатъчно разум, за да отмъкне някой от дисковете…

На сто метра от лявата си страна той видя Макс да притичва до една от падналите машини и да я побутва с пръчка.

— Браво — каза си Фибен, после моментално се изправи, изрита сандалите си и приклекна, за да изпробва здравината на клона, и въздъхна: — Няма друг начин.

Затича се по тесния клон, в последния момент яхна люлеещия се връх, отскочи във въздуха и прелетя през оградата.

По моравата бяха проснати мъртви нашественици. Той прескочи неподвижния труп на квакуанец — четирикрак и покрит със сажди — и се хвърли във вихрещия се дим. Едва успя да избегне сблъсъка с жив губруанец. Съществото бягаше с писъци.

Докато претичваше покрай горящата канцелария, видя, че всичко е опустошено. Цялата сграда беше в пламъци. Козината на лявата му ръка запука от горещината.

Най-после стигна тимбримския Дипломатически склад и си пое дъх.

Изведнъж синята лампичка на върха на пирамидата му се стори не така дружелюбна. Пулсираше срещу него и премигваше.

Досега Фибен беше действал в поредица от мигновени решения. Експлозията му бе предоставила неочаквана възможност. Трябваше да се възползва от нея.

„Добре, ето ме. Сега какво?“ Синята лампа можеше да е поставена още от тимбримите, но също толкова вероятно беше да е дело на нашественика.

Сирените зад гърба му виеха. С разтърсващ всичко наоколо рев започнаха да пристигат бойни кораби. Около Фибен се виеше дим, издухван от хаотичното спускане и отлитане на огромните машини. Шимът се надяваше наблюдателите на Гейлит по покривите на съседните сгради да си записват всичко, но доколкото познаваше собствените си сънародници, повечето от тях сигурно гледаха с отворени уста или подскачаха от възбуда.

Той пристъпи към пирамидата. Синята светлина пулсираше срещу него. Фибен вдигна левия си крак.

Лъч яркосиня светлина блесна и прониза земята там, където още малко и щеше да стъпи.

Той подскочи поне на метър във въздуха и щом стъпи на земята, лъчът пак проблесна и мина на милиметри от левия му крак. От тревата и тлеещите клонки се вдигна дим — малко по-светъл от пушека на горящата канцелария.

Фибен се опита да отстъпи, но проклетият глобус не му позволи! Синя мълния изцвъртя в земята зад него и той трябваше да отскочи встрани. После същото се повтори и на другата страна!

Подскок, цап! Подскок, проклятие и пак цап!

Лъчът беше прекалено точен, за да е случайно. Глобусът не се опитваше да го убие. Очевидно обаче не искаше и да го остави!

Помежду мълниите Фибен отчаяно се опитваше да измисли как да се измъкне от този капан… тази адска шега…

Ама разбира се! Губруанците не бяха пипали тимбримския склад. Синият глобус не действаше като уредите на нашествениците. Но беше точно от тези неща, които би оставил след себе си Ютакалтинг!

Една от мълниите леко опърли пърста на крака му. И Фибен изруга. Проклети И-тита! Дори свестните бяха почти нетърпими!

Синият лъч попадна в малък камък до извивката на ходилото му и го разряза точно наполовина. Всички инстинкти на Фибен му изпищяха да отскочи, но той се съсредоточи върху това да запази спокойствие и хладнокръвно да пристъпва напред.

Синият глобус заплашително пулсираше и хвърляше мълниите си. Дим се виеше от мястото между пърстите и талеца на левия му крак.

Той вдигна десния.

Първо предупреждението, после действителният удар. Това беше начинът, по който щеше да действа някоя земянитска отбранителна машина. Но каква ли програма биха вложили тимбримите? Не се предполагаше, че един съвсем млад разумен клиент е в състояние да прави анализи насред оръжеен огън и дим, особено ако по него се стреля!

„Наречи го предчувствие“ — помисли си той.

Дясното му стъпало се спусна и пърстите на крака му обхванаха дъбова клонка. Синият глобус, изглежда, преосмисли упоритостта си, после отново проблесна мълния, този път на метър пред него. Следа от цвъртяща глина се насочи към шима с бавни криволичения, горящата трева запращя.

Фибен се опита да преглътне.

„То не е предназначено да убива! — непрекъснато си повтаряше той. — И защо да го прави? Губруанците отдавна да са го взривили отдалече.“

Не, целта му беше да играе ролята на жест, на декларация за правата, определени от сложните правила на Галактическия протокол, по-древни и претрупани от ритуалите в японския императорски двор.

И беше предназначено да натрие човките на губруанците.

Лъчът приближаваше десния му крак отстрани. Пръстите му се свиха от силно желание да отскочи. Обгарящото острие от светлина разцепи едно камъче на пет сантиметра от него и продължи да…

Да уцели и пресече крака му!

Шимът ахна и потисна порива да извие. Нещо не беше както трябва! Главата му се завъртя… лъчът мина през стъпалото му и…

Фибен не вярваше на очите си. Беше сигурен, че лъчът ще спре точно в последния момент. И бе сгрешил.

И все пак… кракът му си беше цял-целеничък.

Лъчът запали някаква суха вейка и продължи да се изкачва по левия му крак.

Шимът усети леко гъделичкане, но знаеше, че е психосоматично. Докато го докосваше, лъчът беше просто светла точка.

На сантиметър от стъпалото му тревата гореше.

Сърцето му биеше като лудо. Фибен вдигна поглед към синия глобус и прошепна:

— Много смешно.

В пирамидата сигурно имаше малък пси-излъчвател, защото Фибен наистина долови нещо като усмивка във въздуха… леко, иронично тимбримско подхилване, сякаш шегата в края на краищата беше незначителна и дори не си заслужаваше смеха.

— Наистина хитро, Ютакалтинг. — Фибен сгърчи лице, насили треперещите си ръце и крака да му се подчинят и закриволичи към пирамидата. — Наистина хитро. Мразя всичко, което ти е смешно. — Беше трудно да повярва, че Атаклена наистина е дъщеря на измислилия тази тъпа шега.

Синият глобус все още пулсираше, но беше престанал да хвърля мълнии. Фибен се приближи до пирамидата и я разгледа. После я обиколи. Там, където скалата се извисяваше над морето, имаше врата, отрупана с катинари, скоби, винтове, шифри и ключалки.

Е, значи нямаше как да влезе и да намери съобщение от Ютакалтинг. Атаклена му беше казала няколко вероятни кода, но това тук беше съвсем различна история!

Пфу! Ключалки! Малка панделка от червена коприна щеше да задържи нашественика със същия успех. Споразуменията или се спазваха, или не! Каква полза от всичките тези джунджурии, по дяволите?

После се досети и изсумтя. Поредната тимбримска шега, разбира се. Шега, която губруанците нямаше да схванат, независимо от това колко интелигентни бяха. Има моменти, в които се иска повече индивидуалност, отколкото интелигентност.

„Може би това означава…“

Следвайки предчувствието си, Фибен изтича от другата страна на пирамидата. Очите му сълзяха от дима.

— Тъпо предположение — измърмори той и се закатери по гладките камъни. — Само тимбрим е в състояние да измисли такъв фокус… или някой глупав, безмозъчен, полуеволюирал шим клиент като м…

Един камък леко се разклати под дясната му ръка. Фибен надзърна. Ех, защо нямаше тънките, гъвкави тимбримски пръсти! Нокътят му се счупи и той изруга.

Най-после измъкна камъка и премигна.

Беше се оказал прав, там имаше тайник. Само че проклетата дупка бе празна!

Този път вече не успя да се сдържи и изкрещя от яд. Дойде му прекалено много.

Слаб сребрист проблясък привлече вниманието му. Той бръкна в нишата и напипа тънка нишка, изящна като паяжина, чак в дъното.

В този момент се разнесе усилен с високоговорител грак и Фибен потръпна. Неколцина губруански войници се приближаваха към него.

— Спри! Покажи какво…

Фибен не изчака да чуе края, а се покатери по пирамидата. Синият глобус пулсираше. Лазерни мълнии изцвъртяха над главата му и отчупиха парчета от каменната постройка. Стори му се, че чува смях.

„Проклето тимбримско чувство за хумор!“ — беше единствената му мисъл, когато се хвърли в единствената възможна посока, право към отвесната скала.

39.Гейлит

Макс стовари губруанските наблюдателни дискове до Гейлит Джоунз.

— Извадихме приемниците. Но все пак трябва да сме адски предпазливи.

Докладите продължаваха да пристигат. Гейлит нервно се разхождаше и от време на време поглеждаше към пожара и суматохата в парка на Крайморските скали. „Не сме планирали нищо подобно! — помисли си тя. — Може да се окаже голям късмет. Научихме толкова много. Само врагът да не ни е проследил.“

Един млад шен — на не повече от дванайсет години — свали бинокъла си и се обърна към нея.

— Семафорът съобщава, че само един от предните ни наблюдатели не се е върнал, госпожо.

— Кой? — попита Гейлит.

— Някакъв офицер от милицията, пристигнал от планините. Фибен Болгър.

— Можех и сама да се досетя — въздъхна Гейлит.

Макс вдигна поглед от плячката си. Изглеждаше уплашен.

— Аз го видях. Когато дисковете паднаха, той прескочи оградата и се затича към пожара. Май трябваше да тръгна с него и да го държа под око.

— Не е трябвало, Макс. Бил си съвсем прав. Писна ми от глупавите му фокуси! Трябваше да се сетя, че ще направи нещо такова. Ако го хванат и ни предаде… — Тя замълча. Нямаше смисъл да притеснява другите.

Прехапа устна и се загледа в залязващото слънце.

40.Фибен

Зад гърба му отново се разнесе познатата стрелба на синия глобус. Дали защитникът на склада прикриваше отстъплението му, или просто дразнеше нашествениците по принцип? Нямаше време да мисли за това.

Един поглед над ръба му бе достатъчен. Фибен преглътна. Скалата не беше гладка като стъкло, но не приличаше и на туристически маршрут до блестящите пясъци долу.

Губруанците все още стреляха по синия глобус, но това нямаше да продължи дълго. Фибен се замисли. Казано с две думи, той би предпочел да живее дълъг и спокоен живот като провинциален еколог, да дарява спермата си, когато му я поискат, и може би да се присъедини към някое групово семейство, отколкото да слезе по този път.

— Пфу! — изкоментира той на човешки и прекрачи обраслия с трева скален перваз.

Естествено трябваше да пълзи на четири крака. Хвана си с пърстите и талеца на левия си крак, провеси се, за да намери друга опора, и успя да се спусне до следващата издатина. Слава на Великия Ъплифт, че беше оставил на народа му пърсти и талци. Ако краката му бяха като човешките, сигурно вече щеше е паднал долу!

Изведнъж скалата се разтресе и той се вкопчи в нея. С периферното си зрение видя как нещо профуча над главата му, някакъв син проблясък, и чу в главата си тимбримски смях. Кискането достигна кресчендо, нещо сякаш забърса темето му, после смехът изчезна. Само една синя мълния се понесе на юг точно над вълните.

Фибен изхриптя и отчаяно потърси опора за краката си.

„Ще ти го върна, Ютакалтинг. Тъпкано ще ти го върна!“

Слънцето залязваше. В морето се виждаха няколко лодки. Два товарни шлепа бавно пухтяха към далечните острови — несъмнено, за да отнесат храна за заложниците човеци.

Много лошо беше, че някои от солите в моретата на Гарт бяха отровни за делфините. Ако третата раса от земянитите бе в състояние да се установи тук, за врага щеше да е много по-трудно толкова ефикасно да изолира обитателите на архипелага. Освен това ’фините имаха свой собствен начин на мислене. Навярно щеше да им дойде наум някоя идея, която народът на Фибен бе пропуснал.

„Е — помисли си Фибен, — все още никой не ме гони, значи няма за какво да бързам. Пък и трябва да си поема дъх, преди да продължа надолу.“

Досега беше лесната част.

Фибен бръкна в джоба си и извади искрящата нишка, която бе открил в скривалището. Спокойно можеше да е обикновена паяжина или нещо също толкова маловажно. Но това беше единственото, което бе намерил. Не знаеше как ще каже на Атаклена, че усилията му са довели само до това.

Той извади далекогледа, развъртя капачката на обектива, внимателно постави нишката в нея и я завинти пак.

„Животът е суров — помисли си той, като се опитваше да се намести по-удобно в тясната цепнатина. — Но пък и никога не е бил лесен за съществата от раси клиенти, нали?“

Живееш си кротко, занимаваш се със своя собствена работа в някоя дъждовна гора, съвършено на място в екологичната си ниша, и изведнъж — бам! Някакъв властен тип натъпква в устата ти плода на Дървото на познанието. Оттогава насетне ти вече не си на мястото си, защото те преценяват по „по-високите“ стандарти на патрона ти; не си свободен, дори не можеш да се размножаваш, както ти се харесва, и имаш цял куп „отговорности“ — кой изобщо е чувал за някакви отговорности в джунглата? — отговорности към патроните си, към наследниците си…

Лоша работа. Но в Петте галактики имаше само една алтернатива — унищожението. Доказателство бяха предишните наематели на Гарт.

Залезът наистина беше великолепен.

По дяволите, след ден като този, какво ли беше едно спускане по стръмната скала в мрака? Нищо работа.

— Къде беше! — намръщи се Гейлит Джоунз.

— Ох — въздъхна той. — Само не ми се карай. Имах тежък ден. — Мина покрай нея и се потътри през библиотеката, цялата затрупана със схеми и листове хартия.

— Свършихме обсъждането преди часове! — каза Гейлит. — Макс успя да открадне доста от наблюдателните дискове…

— Зная. Зная — промълви той, влезе в стаичката, която му бяха дали, и веднага започна да се съблича. — Имаш ли нещо за ядене?

— За ядене ли? — Гласът на Гейлит звучеше недоверчиво. — Трябва да получим твоя доклад, за да запълним празнотите в схемата на губруанските операции. Експлозията ни падна от небето и не бяхме подготвени с достатъчно наблюдатели. Половината просто са стояли и са зяпали, когато е започнала суматохата.

— Яденето може да почака — промърмори шимът и се изхлузи от комбинезона си. — Искам да пия.

Гейлит Джоунз почервеня и се поизвърна.

— Може да си поне по-учтив и да не се чешеш.

Фибен спря да си налива бренди от пингови портокали и любопитно я погледна. Това наистина ли беше същото шими, което му беше казало „готин“? Плесна се по гърдите и пак се почеса. Гейлит го гледаше отвратена.

— Мислех да си взема един душ, но сега май ще го поотложа — рече той. — Много ми се спи. Трябва да си почина. Утре се прибирам у дома.

Гейлит премигна.

— В планината ли?

Фибен кимна.

— Трябва да прибера Тайхо и да тръгна за вкъщи, за да докладвам на генерала. — Той уморено се усмихна. — Не се тревожи. Ще й кажа, че вършиш добра работа тук. Отлична работа.

Шимито презрително изсумтя.

— О, прекарал си следобеда и вечерта да се валяш в мръсотия и започваш да правиш главата! И това ми било офицер от милицията! Следващия път, когато скъпоценният ви генерал иска да се свърже с нашето движение тук, в града, направи така, че да пратят някой друг, чуваш ли ме?

Тя се обърна, излезе и затръшна вратата.

„Какво толкова казах?“ — зяпна след нея Фибен. Смътно усещаше, че би могъл да се държи и по-добре. Но беше толкова уморен. Тялото го болеше — от опърлените пърсти на краката до горящите дробове.

В сънищата му се въртеше и пулсираше някаква синкава светлина. От нея се появи едва доловимо нещо, което можеше да се оприличи на далечна усмивка.

„Забавно — като че ли казваше то. — Забавно, но не чак толкова смешно. Само малка тренировка за това, което предстои.“

В съня си Фибен тихо простена. После се появи друг образ — на дребно неошимпанзе, очевиден дегенерат, с костеливи надочни дъги и дълги ръце, отпуснати върху клавиатура на екран, прикрепен към гърдите му. Атавистичният шим не можеше да говори, но когато се усмихна, Фибен потръпна.

После настъпи по-спокойна фаза на съня и накрая той с облекчение заспа без сънища.

41.Галактяните

Сюзеренът на Благопристойността не можеше да стъпи върху неосветена земя и поради това пътуваше кацнал върху позлатен прът, носен от конвой подхвръкващи квакуански слуги. Постоянното им гукащо мърморене беше по-успокоително от накъсаното цвъртене на техните губруанските патрони. Макар Ъплифтът на квакуанците да ги бе отвел много напред в губруанския начин на възприемане на света, те все пак не бяха станали тържествени и възвишени като патроните си.

Докато го отнасяха от мястото, където лежеше трупът, той си мислеше как след малко ще клюкарстват за това кой ще бъде избран за заместник. Кой щеше да стане новият Сюзерен на Цените и Предпазливостта.

Изборът трябваше да се направи бързо. Вече бяха пратени вестоносци до Господарите на Курника на родната планета, но ако се наложеше, на поста щеше да бъде издигнат някой старши бюрократ. Приемствеността трябваше да се запази.

Сюзеренът на Благопристойността не се чувстваше обиден, дори напротив — квакуанците му действаха успокоително. Простите им песни го разсейваха. Следващите дни и седмици щяха да бъдат напрегнати. Официалният траур беше само една от многото задачи, които му предстояха. По някакъв начин тласъкът към новата политика трябваше да бъде възстановен. И разбира се, трябваше да обмисли резултатите от тази трагедия за Смяната на перушината.

Следователите чакаха пристигането на пръта сред купчина съборени дървета до все още димящите стени на канцеларията. Когато Сюзеренът им кимна да започнат, те изпълниха танца на представянето — отчасти жестикулиране, отчасти аудиовизуално излагане — и описаха какво са определили за причина за експлозията и пожара. Докато цвъртяха своите открития в синкопирана хорова песен, Сюзеренът направи усилие да се съсредоточи. Въпросът беше деликатен.

Според кодексите губруанците имаха право да окупират посолството на някой враг и все пак можеше да им се търси отговорност за всички нанесени щети, ако бяха по тяхна вина.

— Да, да, това се случи, наистина се случи — съобщиха следователите. — Сградата е — е била — напълно разрушена.

Не, не, съзнателна дейност не е засечена, не се смята, че причината е такава. Няма следи, че пътят на това събитие е предварително избран от враговете.

Дори тимбримският посланик да е саботирал собствените си сгради, какво от това? Ако не ние сме причината, не се налага да плащаме, не се налага да обезщетяваме!

Сюзеренът изцвъртя кратко назидание. Не беше работа на следователите да определят благопристойността, а само да оценят фактите. Пък и във всеки случай въпросите за щетите бяха от компетентността на служителите на новия Сюзерен на Цените и Предпазливостта. Първо трябваше да се възстановят от катастрофата, която бе преживяла бюрокрацията им.

Следователите изтанцуваха разкаяни извинения.

Мислите на Сюзерена продължаваха да кръжат във вцепенена почуда какви ли ще бъдат последиците. Това иначе незначително събитие беше разклатило деликатния баланс на Триумвирата точно преди поредния Команден конклав и отраженията щяха да ги безпокоят дори след като бъдеше назначен нов трети Сюзерен.

Накратко, това щеше да помогне и на двамата оцелели. Лъчът и Нокътят щеше да е свободен да преследва малцината останали човеци. А Благопристойността можеше да се заеме с издирване без постоянни заяждания за разходите.

А после трябваше да помисли за съревнованието за върховенство. Покойният Сюзерен на Цените и Предпазливостта, въпреки всички очаквания, беше властна личност. Именно той бе организирал споровете им, беше извличал най-добрите им идеи, уговаряше компромиси, водеше ги към единодушие.

Сюзеренът на Благопристойността беше амбициозен и не харесваше насоката, в която бяха тръгнали нещата. Нито пък му беше доставяло удоволствие да вижда, че най-умните му планове биват прекроявани и изменяни, за да допаднат на един бюрократ.

Не, не това бе най-лошото. Но една нова Тройка би била много по-приемлива. По-действена. А в новото равновесие заместването на стария Сюзерен щеше да започне с несгода.

„Тогава защо, поради каква причина, от какво се страхувам?“ — чудеше се върховният жрец.

Сюзеренът на Благопристойността потръпна, накокошини се и се съсредоточи, върна мислите си отново към настоящето, към доклада на следователите. Изглежда, твърдяха, че експлозията и пожарът попадат в онази категория от събития, която земянитите наричат „случайности“.

По настояването на бившия си колега напоследък Сюзеренът беше започнал да се опитва да учи англически, вълконския странен, негалактически език. Това беше трудно, дразнещо усилие и от съмнителна полза — нали компютрите преводачи бяха достатъчно лесно средство.

Все пак главният бюрократ беше настоял и жрецът изненадващо откри, че дори от толкова животински сбор от стенания и грухтене могат да се научат някои неща, като например значенията, които се криеха под тази дума — „случайност“.

Тя очевидно се отнасяше до онова, което следователите твърдяха, че се е случило тук: известен брой непредвидени фактори, съчетани със сериозна некомпетентност в Градския отдел по газоснабдяване след като от него бяха извадени надзирателите човеци. И все пак земянитското определение на думата „случайност“ не беше вярно! На англически тя всъщност нямаше точно значение!

Човеците имаха една банална фраза: „Няма никакви случайности“.

В такъв случай, защо имаха дума за нещо, което не съществуваше?

Случайност… думата обхващаше всичко — от просто съвпадение до истинско стечение на събития, до цяла вероятностна буря от равнище седем! Във всеки случай „резултатите“ бяха „случайни“.

Как един вид би могъл да пътува сред звездите, да се класифицира като патрон на високо равнище, когато принадлежи към клан с такъв неясен, неопределен, зависещ от контекста поглед върху вселената? В сравнение с тези земянити дори дяволските мошеници тимбримите бяха прозрачни и чисти като кристал!

Именно този вид неспокойна насока на мисълта жрецът мразеше най-много в характера на бюрократа! Това бе една от най-дразнещите черти на покойния Сюзерен.

Но също и едно от нещата, които Благопристойността най-много обичаше и ценеше. И щеше да му липсва.

Сюзеренът твърдо изцвъртя дефинитивна дума-верига. Самоанализите после. Сега трябваше да се вземе решение за онова, което се бе случило тук.

При някои вероятни стечения на обстоятелства на губруанците може би щеше да им се наложи да заплатят щетите на тимбримите — и дори на земянитите — за разрушенията на това плато. Не беше приятно, но можеше да бъде предотвратено, когато се изпълнеше великолепният замисъл на губруанците.

Събитията навсякъде другаде из Петте галактики щяха да определят това. Тази планета беше незначителна. Във всеки случай задача на новия Сюзерен на Цените и Предпазливостта щеше да е да се грижи за съкращаването на разходите.

Да се грижи Губруанският съюз — истинските наследници на Древните — да не се провали в благопристойността, когато се върнат Прародителите, това беше собствената задача на жреца.

„И нека ветровете довеят този ден“ — помоли се той.

— Отсъждането се отлага, забавя, отменя засега — заяви Сюзеренът и следователите веднага затвориха папките си.

Трябваше да прецени и положението на върха на хълма.

Гукащите квакуанци се скупчиха и невъзмутимо понесоха Пръта на Преценката през пернатата тълпа на своите подскачащи, възбудени патрони.

Дипломатическият склад все още димеше. Сюзеренът внимателно изслуша следователите, които докладваха понякога един по един, понякога едновременно. От цялата какофония Сюзеренът си състави картина на събитията, довели до всичко това.

Едно местно неошимпанзе било открито да рови около склада, без да мине на официална проверка от страна на окупационната сила — очевидно нарушение на военния протокол. Никой не знаеше защо глупавото полуживотно е било тук. Навярно е било привлечено от „маймунския комплекс“ — дразнещата неразбираема нужда, която караше земянитите да търсят възбудата вместо благоразумно да я избягват.

Едно въоръжено подразделение се натъкнало на любопитното неошимпанзе, докато извършвало рутинно обезопасяване на района на бедствието. Командирът настоятелно поискал от косматия клиент на човеците веднага да престане и да отдаде дължимата почит.

Типично за рожбите на човеците, неошимпанзето беше постъпило опърничаво. Вместо да се държи цивилизовано, то бе избягало. При опита да го спрат стреляли по някакво отбранително устройство на пирамидата. В последвалата престрелка складът пострадал.

Сюзеренът реши, че резултатът е съвсем удовлетворителен. Подклиент или не, официално неошимпанзето беше съюзник на проклетите тимбрими. С действията си то бе нарушило имунитета на склада! Войниците са били в пълното си право да открият огън и по шимпанзето, и по защитния глобус. Тук нямаше нарушение на благопристойността.

Следователите изпълниха танц на облекчение. Разбира се, колкото повече се приближаваше до древните процедури, толкова по-блестяща щеше да стане перушината на губруанеца, когато се върнеха Прародителите.

„И нека ветровете побързат с деня.“

— Отворете, влезте, продължете в склада — нареди жрецът. — Влезте и разследвайте тайните там!

Системата за сигурност на склада навярно беше унищожила по-голямата част от съдържанието. И все пак можеше да е останала някаква ценна информация.

По-простите ключалки бързо поддадоха, докараха специални съоръжения за сваляне на масивната врата. Всичко това отне време. Жрецът си намери занимание с една група Войници на Нокътя — започна да им проповядва да укрепят вярата си в древните ценности. Припомни им, че през последните два дни в планините на югоизток от града са изчезнали няколко малки групи войни и че животът им принадлежи на Гнездото. Гнездото и Честта — нищо друго нямаше значение.

Накрая отключиха и последния катинар. Прочутите фокусници тимбримите този път се бяха изложили. Преградите им бяха лесни и губруанските роботи касоразбивачи ги преодоляха бързо. Вратата бе отнесена от една от машините. Стиснали уредите пред себе си, следователите предпазливо влязоха в пирамидата.

След няколко мига една перната фигура с изненадано цвъртене изскочи навън с черен кристален предмет в клюна си. Почти незабавно я последва друга.

„Непокътнати!“ — затанцуваха следователите. Две информационни банки били открити непокътнати, защитени от самоунищожително взривяване поради случайно паднали върху тях камъни!

Радост обхвана следователите, а после и войниците и цивилните, които чакаха отвън. Дори квакуанците щастливо гукаха, защото и те виждаха, че поне четвъртата заповед е изпълнена успешно. Един земянитски клиент беше нарушил имунитета на склада чрез очевидно непочтително поведение — признак за опорочен Ъплифт. И в резултат те бяха получили напълно законен достъп до вражеските тайни!

Тимбримите и човеците щяха да бъдат опозорени, а кланът Гууксюй-Губру щеше да научи много неща!

Радостта беше по губруански френетична. Но самият Сюзерен танцува само няколко секунди. Негов дълг беше да проявява удвоена загриженост. Прекалено много неща във вселената бяха подозрителни. Много неща бе по-добре да се унищожат, за да не би някой ден случайно да застрашат Гнездото.

Сюзеренът наведе глава първо на едната страна, после на другата, и огледа информационните кубове, черни и блестящи върху обгорената глина. Изпитваше някакво странно чувство, което почти, макар и не съвсем, се превръщаше в усещане за надвиснал ужас.

Нямаше никакво пси-усещане, нито някакво определено предчувствие. Ако беше така, Сюзеренът тутакси щеше да нареди кубовете да бъдат превърнати в пепел.

И все пак… Това бе много странно.

За един кратък миг той потръпна от илюзията, че шлифованите кристали са очи, блестящите, космически черни очи на огромна и много опасна змия.

42.Робърт

Той тичаше, стиснал в ръка дървен лък. Колчан с двайсет нови стрели леко подскачаше на гърба му. Сламената му шапка беше изплетена от речна тръстика. Набедрената му препаска и мокасините му бяха направени от местна кожа.

Левият крак още го наболяваше, но дори болката беше своего рода удоволствие, защото му напомняше за това, че бе избегнал сигурна гибел.

Бели пухкави слоести облаци се плъзгаха по хребета на север, сякаш се движеха заедно с него, докато тичаше по билата на дългите хълмове към къщи.

„Към къщи.“

Думите му звучаха нормално сега, когато имаше да върши работа навън под дърветата и откритото небе. Вече можеше да мисли за онези подземни пещери като за свой дом. Защото наистина бяха убежище в тези несигурни времена.

А там беше и Атаклена.

Беше отсъствал повече, отколкото очакваше. Пътуването го бе отвело високо в планината, чак до Спринг Вали — за да набира доброволци, да установява връзки и изобщо да разпространява новината за въстанието.

И разбира се, заедно с другите партизани на няколко пъти му се беше налагало да влиза в схватки с врага. Робърт знаеше, че бяха незначителни — засади на малки губруански патрули тук-там, — но пък ги унищожаваха до последния галактянин. Съпротивата нанасяше удари само там, където изглеждаше вероятно да постигнат пълна победа. Не трябваше да има оцелели, които да разкажат на губруанското върховно командване, че земянитите са се научили да стават невидими.

Макар и малки, победите бяха сторили чудеса с бойния им дух. И все пак, макар че може би бяха създали проблеми на губруанците в планините, каква полза, ако врагът стоеше извън обсега им?

През по-голямата част от пътуването си се беше занимавал с неща, които почти не бяха свързани със Съпротивата. Навсякъде, където бе ходил, се беше оказвал заобиколен от шими, надаващи радостни възгласи при появата му — нали беше единственият останал свободен човек. За негово раздразнение те искаха да го използват за съдия, арбитър и кръстник на новородени. Никога преди не беше усещал толкова тежко отговорността, която Ъплифтът изискваше от расата патрон.

Не че обвиняваше шимите, разбира се. Робърт се съмняваше, че през кратката история на вида им толкова много шими са оставали за толкова дълго отрязани от човеците.

Където и да отидеше, се разпространяваше вестта, че последният човек в планината няма да посещава никакви сгради отпреди нашествието, нито да се среща с никой, който носи каквито и да било дрехи и предмети от негартски произход. Когато новината как газовите роботи откриват целите си се разпространи, шимите възродиха забравеното изкуство на преденето и тъкането, на дъбенето и шиенето на кожи.

Всъщност шимите в планината се справяха доста добре. Храната беше в изобилие и малките дори ходеха на училище. Тук-там някои неошимпанзета с чувство на отговорност дори започнаха да реорганизират Проекта за екологично възстановяване на Гарт, като продължаваха да поддържат най-спешните програми и да импровизират, за да заместят липсващите експерти човеци.

„Навярно те нямат истинска нужда от нас“ — беше си помислил той.

Собственият му вид за малко не бе превърнал родната си Земя в екологичен концлагер през годините точно преди човечеството да се осъзнае. Ужасното бедствие беше предотвратено в последния момент. Като знаеше това, за него бе унизително да види, че толкова много така наречени „клиенти“ действат по-рационално, отколкото бяха постъпвали хората само век преди Контакта.

„Дали наистина имаме право да се правим на богове пред тези същества? Може би, когато това премине, просто ще трябва да си отидем и да ги оставим сами да създават бъдещето си.“

Романтична идея. Имаше пречки, разбира се.

„Галактяните никога няма да ни го позволят.“

Така че той ги остави да се тълпят около него, да го молят, за съвет, да кръщават бебетата си на негово име. После, след като беше направил всичко, което бе по силите му засега, тръгна на път за дома. Сам, тъй като никой шим вече не можеше да следва темпото му.

Самотата през последните дни беше добре дошла. Тя му даде време да помисли. Бе започнал да научава много за самия себе си през тези последни седмици и месеци след онзи ужасен следобед, когато умът му се беше смазвал под юмруците на агонията и Атаклена бе проникнала в него, за да го избави. Странно, беше се оказало, че не зверовете и чудовищата на неврозите му имат най-голямо значение. С тях се справи лесно, като ги видя и разбра какво представляват.

Не, по-важното бе това, което той представляваше като човек.

Той спря — някакво метално отражение привлече вниманието му. Нещо проблясваше над зъберите отвъд долината, на петнайсетина километра.

„Газови роботи“ — помисли си Робърт. В този район техниците на Бенджамин бяха започнали да поставят всякакви предмети от електроника до метали и дрехи, като се опитваха да открият какво привлича губруанските машини. Младият мъж се надяваше, че са постигнали напредък, докато го е нямало.

И все пак в известен смисъл това вече почти не го интересуваше. Новият лък му беше удобен. Шимите в планината предпочитаха здравите, саморъчно направени арбалети, които не изискваха толкова координация, а само по-голяма сила. Резултатът и от двете оръжия беше еднакъв — мъртви птички. Използването на древните умения и архаични оръдия се бе превърнало в наелектризираща тема, която резонираше с мита за Вълконския клан.

Но имаше и тревожни последствия. След една успешна засада той забеляза, че неколцина от местните планински шими изчезват от лагера. Робърт се плъзна в сенките и ги проследи до нещо, което, изглежда, бе тайно огнище в един страничен каньон.

Докато прибираха оръжията и отнасяха труповете на повалените губруанци, капитанът забеляза, че някои от шимите скрито и като че ли виновно поглеждат към него. Сега наблюдаваше от тъмния хълм как дългоръките силуети танцуват на светлината на огъня под звездите. Нещо се печеше на шиш над пламъците и вятърът донасяше сладък дим.

Робърт имаше чувството, че шимите не искат да види някои неща, така че се скри в сенките и се върна в лагера.

Образите все още трептяха в ума му като диви, варварски фантазии. Той не ги попита какво са направили с труповете на мъртвите губруанци, но оттогава не можеше да мисли за врага, без да си спомни онзи мирис.

Следобедът си отиваше. Беше време да приключва с дългото тичане към дома. Робърт се обърна и понечи да поеме надолу към долината, но внезапно спря и премигна. Във въздуха имаше някаква мъгла. Нещо трептеше в ъгълчето на полезрението му, сякаш танцуваше изящна пеперуда.

— Аха!

Той се отказа от опитите да го фокусира и извърна очи, като остави странното нещо само да го последва. Допирът му отвори венчелистчетата на ума му като цвете, което се разтваря на слънце. Трептенето плахо затанцува и запремигва към него… прост глиф на обич и нежна радост… достатъчно лесен, че дори един мускулест, космат, миришещ на пот човек да го разбере.

— Много смешно, Клени — поклати глава Робърт. Но цветето се разтваряше все по-широко и той кенира топлота.

На половината път до върха се натъкна на кафява фигура, излегнала се в сянката на трънлив храст. Шенът вдигна поглед от книгата с хартиени страници и лениво му махна.

— Здрасти, Робърт. Изглеждаш много по-добре, откакто те видях за последно.

— Фибен! — засмя се Робърт. — Кога се върна?

— А, преди около час. Момчетата долу в пещерите ме пратиха тук да потърся нейна светлост. Донесох й нещо от града. Съжалявам, обаче не съм взел нищо за теб.

— Имаше ли някакви неприятности в Порт Хеления?

— Ами, дреболии. Танци-манци, почесване, дюдюкане, нали загряваш.

Робърт се усмихна. Фибен винаги говореше така, когато имаше да съобщава големи новини.

— Виж, Фибен…

— Да, да. Тя е тук, горе. — Шимът посочи към билото. — И то в отвратително настроение, ако питаш мен. Но не ме питай. Аз съм само едно просто шимпанзе. Чао, Робърт. — Той отново вдигна книгата си — не беше съвсем подходящ образец за почтителен клиент. Робърт се ухили.

— Благодаря, Фибен. Чао. — И се затича нагоре по пътеката.

Атаклена не си направи труда да се обърне, когато той се приближи, защото вече си бяха казали „здравей“. Тя стоеше на върха на хълма и гледаше на запад, обърнала лице към слънцето и протегнала напред ръце.

Робърт веднага усети, че над нея вече се носи друг глиф. Не можеше да го види, нито дори да започне да кенира сложната му структура, но глифът беше там, почти осезаем за неговото развило се сетиво на съпреживяване.

Разбра и че Атаклена държи нещо… като тънка нишка от невидим огън — по-скоро интуитивна, отколкото видима, — която се извиваше над дланите й.

— Атаклена, какво е…

После, когато се приближи и видя лицето й, замълча.

Беше се променила. Повечето от човекоподобните черти, които беше оформила през седмиците на изгнанието им, все още ги имаше, но нещо, което бяха изместили, се бе върнало. В осеяните й със златисти точици очи танцуваше нещо чуждо.

Сетивата на Робърт вече бяха по-силни. Той отново погледна нишката в ръцете й и почувства вълнението от разпознаването.

— Баща ти?

— Робърт, той е жив!

Младежът премигна, умът му преливаше от въпроси.

— Това е чудесно! Но… но къде е? Знаеш ли нещо за майка ми? За правителството? Какво казва той?

Момичето не му отговори, а вдигна нишката. Слънчевата светлина сякаш я облиза отгоре до долу. Робърт можеше да се закълне, че чу звук, истински звук, звъннал от обтегнатата струна.

— У’ит-танна Ютакалтинг! — Атаклена като че ли гледаше право към слънцето.

После се засмя и вече не беше сериозното момиче, което той познаваше. Тя се заливаше в кикот по тимбримски и Робърт ужасно се радваше, че не той е обект на смеха й. Тимбримският хумор твърде често означаваше, че съвсем скоро на някой друг няма да му е смешно.