Вратата в стената

І.

През една вечер на откровеност, преди по-малко от три месеца, Лайънъл Уолъс ми разказа тази история за Вратата в стената. И на времето смятах, че поне що се отнася до него, историята е правдоподобна.

Той ми я разправи с такава прямота, простота и убеденост, че не можех да не му повярвам. Но на сутринта в апарта-мента си се събудих в съвсем друга атмосфера и докато лежах в леглото и си припомнях разказаното, лишено от обаянието на неговия сериозен, бавен г лас, без светлия кръг, хвърлян от настолната лампа с абажур, призрачно-полумрачната атмосфера, обгърнала двама ни, и приятните лъскави неща, десерта, чашите, покривката и кърпите на масата, на която вечеряхме заедно — без всичко това, което представляваше за известно време един бляскав малък свят, откъснат напълно от всекидневната действителност, — изведнъж цялата тези история ми се стори съвършено невероятна.

— Той ме мистифицираше! — възкликнах аз, а после: — И колко умело го правеше!… Само от него не очаквах такова нещо.

След това, докато седях на леглото и сърбах утринния си чай, почувствувах, че се мъча да си обясня усещането за действителност, което ме смущаваше в невъзможните му спомени; предположих, че те внушаваха, представяха, предаваха — не зная с каква дума да си послужа — по някакъв начин преживелици, които не биха могли да се опишат другояче.

Но сега аз не поддържам това обяснение. Превъзмогнал съм смущаващите ме съмнения. Вече вярвам, както вярвах, когато слушах този разказ, че Уолъс е направил всичко по силите си, за да разбули тайната и да ми покаже истината. Но видял ли е лично, или само му се е сторило така, имал ли е някаква неоценима привилегия, или е бил жертва на някаква фантастична мечта — не мога да кажа. Дори обстоятелствата на неговата смърт, която сложи завинаги край на съмненията ми, не хвърлиха светлина върху тоя въпрос.

Нека читателят прецени сам.

Забравил съм вече каква случайна забележка или критика от моя страна подтикнаха този толкова затворен човек да ми се изповяда. Вероятно се е отбранявал от упрека ми, че проявява бездействие и равнодушие към едно голямо обществено движение и така ме е разочаровал.

Но той избухна изведнъж.

— Имам си — каза той — грижа… — Зная — продължи след известна пауза, — че съм небрежен. Всъщност… тук не става дума за духове или привидения… а… колкото и да е чудно, Редмънд… аз съм преследван. Преследва ме нещо… което сякаш помрачава всичко, изпълва ме с копнежи…

Той млъкна, възпрян от оная английска стеснителност, която тъй често ни овладява, когато искаме да говорим за вълнуващи, сериозни или красиви неща.

— Ти си завършил Сент-Етелстанския колеж — каза той ни в клин, ни в ръкав, както ми се стори в момента. — Хм… — И пак млъкна. После, отначало със запъване, но след това по-свободно, започна да ми разправя за тайната на живота си, за преследващия го спомен за една красота и за щастието, което изпълвало сърцето му с неутолими копнежи, така че всички съблазни и развлечения на светския живот му се стрували безинтересни, скучни и празни.

Сега, когато имам ключа на тази тайна, като че ли я виждам записана на лицето му. Притежавам снимка, на която с уловен и дори подсилено това изражение на отчужденост. Тя ми напомня какво ми каза веднъж за него една жена — жена, която много го обичаше. „Внезапно — рече тя — той загубва всякакъв интерес. Забравя те. Не иска и да знае за теб — макар че си под носа му…“

И все пак Уолъс не винаги губеше интерес и когато съсредоточеше вниманието си върху нещо, съумяваше да го доведе до изумително успешен край. Действително кариерата му е осеяна с успехи. Той отдавна ме е изпреварил: издигнал се е по-високо от мен и си е спечелил в обществото име, което аз, колкото и да се стараех, не можах да постигна. Още не бе навършил четиридесетте и казват, че ако сега беше жив, щеше да заема важен пост и вероятно да влиза в новия кабинет. В училище винаги ме надвиваше без усилие, като че това беше напълно естествено. Почти всичките си ученически години прекарахме заедно в Сент-Етелстанския колеж в Уест Кенсингтьн. Когато постъпи в училището, бяхме равни по сили, а го завърши с далеч по-добър успех от мен, обсипан с награди за блестящите си постижения. Ала мисля, че и аз не се посрамих. Именно в училище чух за пръв път за Вратата в стената, за която щях да чуя повторно само един месец преди смъртта му.

За него поне Вратата в стената е била действителна врата, водеща през действителна стена към безсмъртна действителност. В това сега съм напълно уверен.

И тя се явила в живота му съвсем рано, когато бил пет-шестгодишно дете. Спомням си как седеше и ми се изповядваше бавно и сериозно, разсъждаваше и пресмяташе кога точно му се е случило това.

— Видях — каза той — тъмночервени листа на дива лоза… ярко и еднакво червени под ослепителното кехлибарено слънце на фона на бяла стена. Те веднага ми направиха впечатление, макар и да не си спомням точно как стана това, а по чистия плочник пред зелената врата имаше пръснати листа на див кестен. Те бяха изпъстрени с жълти и зелени петна, разбираш ли, не кафяви или мръсни, а сякаш току-що паднали от дървото. Тъй че трябва да беше октомври. Аз всяка година събирам листа на див кестен и зная това.

Ако се не лъжа, тогава бях на пет години и четири месеца.

Според думите му той бил преждевременно развито за годините си дете — научил се да говори на необичайно ранна възраст и бил толкова здравомислещ и „зрял“, както казвали, че му позволявали известна инициатива, каквато повечето деца едва ли могат да постигнат до седем-осем години. Майка му умряла, когато бил двегодишен, и той се озовал под не толкова бдителния и авторитетен надзор на гувернантка. Баща му бил суров, погълнат в работата си адвокат, който не му обръщал достатъчно внимание, но очаквал много от него. Въпреки будността си, Уолъс, предполагам, намирал живота малко сив и скучен. И един ден тръгнал да скита.

Той не можеше да си припомни в резултат на каква небрежност успял да се измъкне и по кои улици на Уест Кенсингтън минал. Всичко това се заличило безвъзвратно от паметта му. Но бялата стена и зелената врата се откроявали съвсем ясно.

Доколкото си спомня това детско преживяване, още щом съзрял тази врата, почувствувал странно вълнение, притегляне, желание да се приближи до нея, да я отвори и да влезе. И същевременно съзнавал ясно, че би било неразумно, дори погрешно — не можеше да подбере точната дума — да се поддаде на това притегляне. Той твърдеше, че колкото и да е чудно, Знаел още отначало — ако не го лъже паметта, — че вратата не е заключена и че ако поиска, би могъл да влезе през нея.

Като че ли виждам фигурата на малкото момче, което ту понечвало да пристъпи напред, ту се отдръпвало отново. И кой знае по какъв необясним начин ясно съзнавало, че баща му страшно ще се разсърди, ако прекрачи тая врата.

Уолъс ми описваше много подробно всички тия мигове на колебание. Той отминал вратата, после с пъхнати в джобовете ръце и като се стараел да свири по момчешки, се промъкнал покрай стената и свърнал зад ъгъла. Там, доколкото си помня, имало няколко невзрачни, мръсни дюкянчета и особено един водопроводчик и тапетаджия, с прашен безпорядък от глинени тръби, листа оловна ламарина, автоматични кранове, образци на тапети и кутии с емайл лак. Той стоял и се преструвал, че разглежда тия неща, а всъщност ламтял, страстно копнеел за зелената врата.

Изведнъж, казва той, почувствувал неудържим порив. Затичал се обратно, да не би пак да го обземе колебание; минал решително, с протегната ръка, през зелената врата и тя се затръшнала подире му. Така мигновено се озовал в градината, която след това го преследвала цял живот.

Уолъс много се затрудняваше да ми опише подробно впечатлението си от тая градина, в която влязъл.

В самия въздух имало нещо ободряващо, което вдъхвало чувство за лекота, щастие и благополучие; във вида й имало нещо, което придавало чистота, съвършенство и изящна лъчезарност на краските й. Още щом влезел в нея, човек изпитвал висша радост — както му се случва само в редки моменти, когато е млад, весел и доволен в тоя свят. И всичко там било красиво…

Уолъс помисли, преди да продължи разказа си.

— Знаеш ли — произнесе той с колебливия тон на човек, смутен от невероятни неща, — в тая градина имаше две големи пантери… Да, петнисти пантери. И не ме беше страх. Виждаше се дълга, широка пътека с цветни лехи от двете страни и мраморни бордюри, И тези два огромни кадифени звяра си играеха там с топка. Единият ме погледна и запристьпя към мен, не без известно любопитство. Дойде право при мен, потърка кротко мекото си кръгло ухо в ръчицата, която му протягах, и замърка. Беше, казвам ти, омагьосана градина. Зная това. А размерите й? О, тя се простираше до безкрайност във всички посоки. В далечината, мисля, се очертаваха хълмове. Бог знае къде бе изчезнал изведнъж Уест Кенсингтън. И някак имах чувството, като че съм се върнал в родния край.

Знаеш ли, в момента, когато вратата се затвори подире ми, забравих пътя с опадалите кестенови листа, файтоните и каруците, забравих дисциплината и послушанието, които ме притегляха обратно към къщи, забравих всякакви колебания и страхове, забравих всякаква предпазливост, забравих цялата интимна действителност на тоя живот. За миг се превърнах в много весело и щастливо дете — в друг свят. Това беше свят, различен от нашия, озарен от по-топла, по-проникваща и по-мека светлина, с тиха, чиста радост във въздуха и леки, докоснати от слънцето облачета в синьото небе. А пред мен бягаше подканящо тази дълга, широка пътека с лехи от двете страни, бухнали от негледани от никого цветя, без нито едно буренче, и тия две големи пантери. Аз сложих безстрашно ръчиците си на тяхната мека козина, галех кръглите им уши и чувствителните ъгълчета зад ушите, играех си с тях, а те като че ли ми казваха: „Добре дошъл в родното място.“ Все имах острото чувство, че съм се върнал в къщи, а когато след малко на пътеката се появи някакво стройно, красиво момиче и тръгна насреща ми с усмивка, и каза: „Ти ли си?“, а после ме вдигна, целуна ме, пусна ме отново на земята и ме поведе за ръка, това ни най-малко не ме учуди, а предизвика у мен приятното усещане, че така именно е трябвало да стане, напомни ми за щастливи мигове, които кой знае защо не бях забелязал. Спомням си широки червени стъпала, които се виждаха между стъбла делфиниум; по тях се изкачихме до голяма алея сред престарели, сенчести, тъмни дървета. По цялата дължина на тази алея, разбираш ли, между червените, напукани стволове имаше мраморни скамейки статуи и много питомни и кротки бели гълъби…

Поглеждайки надолу, моята приятелка ме поведе по тази прохладна алея — спомням си приятните черти, изящно изваяната брадичка на нежното й, добро лице; с тих, ласкав глас ми задаваше въпроси и ми разказваше разни неща, приятни неща, доколкото зная, макар и да не мога да си ги спомня… Изведнъж от едно дърво се спусна маймуна капуцин, много чиста, с червеникавокафява козина и благи кестеняви очички, затича до мен, като ме поглеждаше и показваше зъбите си, после внезапно скочи на рамото ми. Така ние двамата, безкрайно щастливи, вървяхме по свой път.

Уолъс млъкна.

— Продължавай — казах аз.

— Помня някои дребни подробности. Спомням си, минахме край някакъв старец, потънал в размисъл сред лаврови дървета, край едно място, гъмжащо от весели папагали, и през широка, сенчеста колонада стигнахме просторен, прохладен дворец с великолепни фонтани, пълен с красиви неща, с всичко, което сърцето би желало. Там имаше и много неща, и много хора — някои като че ли все още виждам ясно, други — малко смътно; но всички тези хора бяха красиви и добри. По някакъв начин — не зная как — аз разбрах, че всички те са благоразположени към мен, радват се, че съм там; жестовете, докосването на ръцете им, радушието и обичта в очите им ме изпълваха с радост. Да…

Той се замисли за момент.

— Намерих там другари в игрите. За мен, самотно дете, това беше от голямо значение. Те играеха чудни игри на обрасъл с трева двор, където имаше слънчев часовник, обкръжен с цветя. И докато играехме, се обикнахме…

Но — странно — тук в паметта ми има празнина. Аз не помня игрите, които играехме. Никога не съм успявал да си ги спомня. Впоследствие, още като дете, по цели часове, даже със сълзи съм се мъчил да си спомня в какво се състоеше това щастие. Искаше ми се отново да играя сам, в детската стая, тези игри. Но не! Спомням си само щастието и двама скъпи другари, с които бяхме почти неразделни в игрите… После изведнъж се появи някаква навъсена тъмнокоса жена със сериозно, бледо лице и замечтани очи, мрачна жена с дълга роба от мека светлопурпурна материя и с книга в ръка; тя ми даде знак и ме поведе към една галерия над някаква зала, макар че това не беше приятно на другарчетата ми, които прекъснаха играта и стояха загледани след мен, докато тя ме отвеждаше. „Върни се пак при нас! — викаха те. — Върни се скоро!“ Погледнах я в лицето, но тя не ми обърна ни най-малко внимание. Лицето й беше много благо и сериозно. Тя ме заведе до една скамейка в галерията и аз застанах до нея, готвейки се да надзърна в книгата, която жената отвори на коленете си. Страниците се разгърнаха. Тя ми показваше, а аз гледах смаян, защото на живите страници на тази книга виждах себе си; в нея се разказваше за самия мен и за всичко, което ми се бе случило още от рождение…

Това беше изумително, зашото страниците на тази книга не бяха картини, разбираш ли, а действителност.

Уолъс замълча със сериозен вид, гледайки ме колебливо.

— Продължавай — казах аз. — Разбирам.

— Това беше действителност… да, не можеше да бъде другояче; хора се движеха, предмети се явяваха и изчезваха; виждах милата си майка, която бях почти забравил; после — баща си, строг и справедлив, прислугата, детската стая, всички познати неща в къщи. След това — пътната врата и оживените улици с движението по тях. Гледах и се чудех, взирах се пак боязливо в лицето на жената и обръщах страниците, прескачайки от една на друга, за да разгледам по-бързо тази книга; така най-после се видях в момента, когато се въртях и колебаех пред зелената врата в дългата бяла стена, и отново изпитах душевната борба и страха.

„А по-нататьк?“ — извиках аз и понечих да обърна страницата, но студената ръка на сериозната жена ме спря.

„По-нататък?“ — настоявах аз, борейки се кротко с ръката й, мъчейки се с всичките си детски сили да отместя пръстите й, а когато жената отстъпи и страницата се обърна, тя се наведе над мен като сянка и ме целуна по челото.

Но страницата не показваше нито омагьосаната градина, нито пантерите, нито момичето, което ме водеше за ръка, нито другарите по игра, които не искаха да ме пуснат. Тя показваше дълга сива улица в Уест Кенсингтън, в оня хладен предвечерен час, когато лампите още не са запалени, и там бях аз, жалка дребна фигурка, плачех с все гърло и колкото и да се мъчех, не можех да се успокоя; и плачех, защото не можех да отида при милите си другарчета, които бяха викали подире ми: „Върни се пак при нас! Върни се скоро!“ Аз бях там. Това не беше страница от книга, а сурова действителност; онова вълшебно място и задържащата ръка на сериозната майка, до чиито колене стоях, бяха изчезнали — но къде?

Уолъс се спря пак и известно време стоя загледан в огъня.

— О, колко тъжно беше това завръщане! — прошепна той.

— А после? — запитах аз след около минута.

— Какво нещастно, жалко създанийце бях аз! Върнато обратно в тоя безрадостен свят! Когато разбрах напълно случилото се с мен, обзе ме неукротима мъка. И досега чувствувам срама и унижението от тоя плач пред очите на всички и от позорното си завръщане в къщи. Отново виждам добродушния стар джентълмен със златни очила, който се спря,и като ме мушна с чадъра си, заговори: „Горкото дете — рече той, — да не си се загубил?“ И то на мен, лондонски хлапак на повече от пет години! На всичко отгоре повика един любезен млад полицай, наоколо ми се събра тълпа и ме поведоха към къщи. Хълцайки, смутен и уплашен, аз се върнах от омагьосаната градина пред стъпалата на бащиния си дом.

Такава е, доколкото си спомням, тази градина, чието видение ме преследва и до ден днешен. Разбира се, не съм в състояние да опиша очарованието на този полупризрачен, нереален свят, различието му от обикновените неща, които ни заобикалят в тоя живот; но това…това беше действителност. Ако беше сън, то, мисля, много необикновен сън, сън посред бял ден… Хм! Естествено, последва строг разпит от страна на леля ми, баща ми, дойката, гувернантката — всички…

Опитах се да им разкажа и за пръв път баща ми ме наби за лъжа. Когато след това се опитах да разправя на леля си, тя също ме наказа за порочно упорство. Тогава, както казах, забраниха_ _на всички да ме слушат, да чуят дори думица за това. Дори за известно време ми отнеха книгите с приказки — понеже съм имал „твърде разюздано въображение“. А? Да, точно така постъпиха! Баща ми спадаше към старата школа… И Започнах ОТНОВО да преживявам разказаното. Шепнех за него на възглавницата си — възглавницата, която мълвящите ми устни често усещаха мокра и солена от детски сълзи. И към обичайните си, нетолкова горещи молитви винаги прибавях прочувствена молба: „Направи, боже, така, че да сънувам градината! О, върни ме в моята градина! Върни ме в моята градина!“Аз често сънувах градината… Сигурно бях добавил нещичко към нея, бях я променил; и аз не зная… Всичко това, разбираш ли, е опит да възпроизведа от откъслечни спомени едно много отдавнашно преживяване. Между него и другите спомени от моето детство има цяла бездна. Дойде време, когато ми се струваше невъзможно да говоря вече за това чудно мимолетно видение.

Зададох един банален за случая въпрос.

— Не — отговори той, — доколкото си спомням, никога в оная ранна възраст не се опитах да намеря отново пътя за градината. Сега това ми се струва странно, но предполагам, че след злополучното ми приключение следяха зорко всяко мое движение, да не би пак да се отклоня от правия път. Не, чак когато се запознахме с теб, се реших отново да потърся градината. Мисля, че имаше дори период — колкото и невероятно да изглежда това сега, — когато изобщо забравих тая градина — сигурно съм бил на осем-девет години. Помниш ли ме като момче в Сент Етелстанския колеж?

— Не ще и дума!

— Нали тогава не личеше, че крия някаква тайна мечта?