Вратата в стената

ІII.

Известно време приятелят ми се взираше мълчаливо в червените пламъци на огъня. После продължи:

— Видях я отново едва когато бях вече седемнайсетгодишен… Мярна ми се за миг на път за Педингтън, където очаквах да получа стипендия за следване в Оксфорд. Бях се навел над поставката за краката във файтона, пушех цигара и несъмнено се смятах за съвършен светски човек, когато изведнъш видях вратата, стенатаи си спомних с умиление за незабравими и все още достижими неща.

Отминахме с тропот — толкова бях изненадан, че не успях да спра файтона. Отдалечихме се доста и завихме зад ъгъла. Тогава настъпи странен миг на колебание, на раздвоение на волята: почуках на вратичката на файтона и пъхнах ръка да извадя часовника от джоба си. „Да, сър!“ — каза файтонджия-та любезно. „Ъ-ъ… хм… нищо, нищо — извиках аз. — Сбърках! Нямаме много време! Продължавайте!“ И той продължи…

Получих стипендия. А вечерта, след като ми съобщиха това, седях пред камината в стаичката си на горния етаж — кабинета ми в бащината къща, з ушите ми още звучаха неговите похвали — редките му похвали — и разумни съвети, пушех любимата си лула — респектиращия атрибут на младостта — и мислех за оная врата в дългата бяла стена. „Ако се бях спрял — разсъждавах аз, — щях да изпусна стипендията, щях да изпусна Оксфорд — да проваля цялата си прекрасна кариера, която ме очаква! Започвам да гледам по-трезво на живота!“ Това ме потопи в дълбок размисъл, но тогава не се съмнявах, че кариерата ми заслужава жертва.

Скъпите ми приятели и оная лъчезарна атмосфера ми се струваха много мили и прекрасни, но далечни. Сега вниманието ми беше насочено към света. Аз виждах как се отваря друга врата — вратата на моята кариера.

Уолъс се загледа пак в огъня. Червената му светлина озари лице, изразяващо упорита сила, но това трая само кратък миг, а после изчезна.

— Е — каза той и въздъхна, — аз се отдадох на тази кариера. Работих много и усилено. Но непрекъснато мечтаех за омагьосаната градина и четири пъти оттогава видях нейната врата или, по-право, ми се мярна вратата й. Да, четири пъти. През това време светът беше толкова бляскав и интересен, изглеждаше толкова пълен със смисъл и възможности, че в сравнение с него полузаличеният чар на градината ми се струваше блед и далечен. Кой би милвал пантера, когато отива на вечеря с красиви жени и знаменити мъже? Когато дойдох от Оксфорд в Лондон, аз бях мъж, вдъхващ големи надежди, които вече бях успял да оправдая с нещо. Нещо… и все пак имаше разочарования…

Два пъти се влюбвах — няма да се спирам на това, — ала веднъж, когато отивах при една, която, доколкото знаех, се съмняваше дали ще посмея да дойда, Аоех напосоки по-къс път по някаква неоживена уличка близо до Ърлс Корт и така случайно се натъкнах на бяла стена и позната зелена врата. „Чудно — рекох си, — аз пък мислех, че това място е на Кемдън Хил. Иначе и не бих намерил мястото на моята странна мечта… все едно да се опитвам да броя камъните на Стоунхендж.“ И го отминах, твърдо решен да продължа към целта си. Тоя следобед то не ме привличаше.

За миг нещо ме подтикна да опитам вратата, за това бяха нужни най-много три стъпки настрана — макар в сърцето си да бях уверен, че тя ще се отвори пред мен, — но после размислих, че така може да закъснея за срещата, от която смятах, че зависи моята чест. Впоследствие съжалявах за точността си — можех поне да надникна, мислех си аз, и да помахам с ръка на ония пантери, но по това време вече имах достатъчно житейски опит, за да се опитвам да търся наново нещо непостижимо. И все пак тоя път много съжалявах…

Последваха години на усилен труд, през които не видях нито веднъж вратата. Едва неотдавна си спомних отново за нея. Със спомена ме завладя и особено чувство — като че някакво тънко було се бе разпростряло над моя свят. Започнах с тъга и горчивина да мисля, че никога вече няма да видя тая врата. Навярно страдах малко от преумора… а може би, както бях чувал, така се чувствува човек на четиридесет години. И аз не зная. Но несъмнено напоследък бях загубил енергичността, която улеснява всяко усилие, и то тъкмо сега, при всички тия нови политически събития, когато трябва да действувам. Странно, нали? Но започвам да намирам живота труден, а радостите му, когато ги постигна, ми се струват празни. От известно време жадувах страстно за тая градина. Да… и три пъти я видях.

— Градината ли?

— Не, вратата! И не влязох!

Той се наведе през масата към мен и заговори с неизмерима мъка в гласа:

— Три пъти имах такава възможност — три пъти! Ако някога тази врата ми се яви пак, заклевах се аз, ще вляза, ще се махна от тоя прах и зной, от тоя празен блясък на суетата, ог тая безсмислена блъсканица. Ще отида и никога вече няма да се върна. Този път ще остана. Заклевах се, ала когато идваше моментът… не отивах.

Три пъти в течение на една година минавах края тази врата и не влизах. Три пъти през тази година.

Първия път беше вечерта, когато настъпи рязкото разделение около законопроекта за изкупуване на арендните земи, при което правителството бе спасено с мнозинство от три гласа. Помниш ли? Никой от нашите, а може би и болшинството от опозицията не очакваше въпросът да приключи нея нечер.Но при дебатите гласовете се разцепиха като яйчена черупка. Аз и Хочкис трябваше да вечеряме у един негов братовчед в Брентфорд; и двамата бяхме без дами и ни повикаха по телефона, та тръгнахме веднага с колата на братовчед му. Едва сварихме да пристигнем навреме, ала по пътя минахме край моята стена и врата — сивосинкава под лунната светлина, изпъстрена с ярки жълти петна, когато я озариха нашите фарове, но несъмнено беше тя. „Боже мой!“ — извиках аз. „Какво има?“ — попита Хочкис. „Нищо!“ — отговорих и моментът отлетя.

„Направих голяма жертва“ — казах на нашия парламентарен организатор, когато влязох. „С всички е така“ — отвърна той и ме отмина бежешком.

Не виждам как бих могъл да постъпя другояче тогава. А втория път се случи, когато се завтекох до смъртното легло на баща си да се простя с тоя суров старец. И тогава животът си искаше своето. Ала третият път беше по-друго; това се случи преди една седмица. Като си спомням, чувствувам мъчително угризение. Бях с Гъркър и Ралфс — знаеш, вече не е тайна, че имах разговор с Гъркър. Вечеряхме у Фробишър и разговорът ни придоби интимен характер. Исках да повдигна въпроса за мястото ми в преустроения кабинет. Да, да. Сега той е уреден. Още не бива да се говори за това, но няма причина да го крия от теб… Да, благодаря, благодаря! Но позволи ми да ти разправя всичко докрай.

Тогава, нея вечер, въпросът още висеше във въздуха. Положението ми беше твърде деликатно. Много исках да науча от Гъркър нещо определено, но ми пречеше присъствието на Ралфс. Мъчех се всячески да поддържам лек и безгрижен разговор, несвързан пряко с интересуващия ме въпрос. Това се и налагаше. Впоследствие поведението на Ралфс показа, че с право съм бил предпазлив… Знаех, че Ралфс ще се раздели с нас след Кенсингтън Хай стрийъ, и тогава ще мога да притисна Гъркър с неочаквана откровеност. Човек трябва да прибягва понякога до тия похвати… И изведнъж в зрителното ми поле, точно пред нас на пътя, се появи отново бялата стена със зелената врата.

Отминахме я, докато разговаряхме. Отминах я. И сега виждам подчертания профил на Гъркър, сгъваемия му цилиндър прихлупен над заострения нос, многобройните гънки на шалчето му, което хвърли сянката си върху стетата, а после по нея пропълзяха и нашите сенки.

Минах на не повече от двайсет инча вратата. „Какво ли ще стане — помислих си аз, — ако им кажа лека нощ и вляза?“ Ала същевременно много ми се искаше да поговоря с Гъркър.

Оплетен в другите си проблеми, не можех да дам отговор на тоя въпрос. „Ще ме помислят за луд — разсъждавах аз. — Ами ако изчезна в тоя момент? Необяснимо изчезване на виден политик!“ Този аргумент натежа. И хидяди невъобразимо дребнави светски съображения натежаха в този съдбоносен момент.

Уолъс се обърна към мен с тъжна усмивка и произнесе бавно:

— И ето ме тук! Ето ме тук — повтори той, — пропуснал тази възможност. Три пъти в течение на една година ми се представи възможност да вляза през тази врата — вратата, водеща към покой, блаженство, невъобразима красота, добрата, която никой, човек на земята не познава. Ааз отхвърлих това, Редмънд, и то си отиде…

— Откъде знаеш?

— Зная. Зная. Сега не ми остава нищо друго, освен да се трудя, да се стремя към целите, които ме възпираха властно, когато се явяваха сгодните моменти. Казваш, че имал успех — това просташко, жалко, досадно нещо, на което завиждат. Да, имам успех. — В голямата си шепа държеше орех. — Ако това е моят успех — рече той, счупи ореха и ми го подаде да го видя.

— Позволи ми да ти кажа нещо, Редмънд. Тази загуба ме съсипва. От два месеца, кажи-речи десет седмици, не нищо, само изпълнявам най-необходимите си и неотложни задължения. Душата ми е изпълнена с неутешима печал. Нощем — когато има най-малка вероятност да ме познаят — излизам. Скитам. Да. Интересно какво ли щеси помислят хората, ако узнаят това. Министър от кабинета, отговорен началник на най-важното ни учреждение, скита сам… скърби — понякога почти гласно плаче — за някаква си врата, за някаква си градина!