Всички наши грешни дни

124

Като единствения човек, опитвал някога и двата вида пътуване във времето, мога да ви кажа, че версията на Гьотрайдер изобщо не беше като тази на баща ми. И кучият син определено не ме подготви за това, което предстоеше.

Стоя там, държа машината на времето, а Лайънъл ме гледа в очите.

— Надявам се, че докато стигнеш до крайната си цел — казва ми той, — ще разбереш защо направих каквото трябваше да направя.

И добавя нещо истински странно — накъсани неразбираеми шумове, които звучат заучени, но са безсмислени.

— Мавялажъс — казва той.

И с това Лайънъл ме отпраща назад във времето.

Допусках, че усещането щеше да е повече или по-малко същото като онова, когато използвах апарата за пътуване на времето на баща ми, и в началото има известно сходство с онова чувство за падане назад в един протяжен миг между равновесие и гравитация. Но огъващата ума, преобръщащата тялото навътре сетивна вихрушка така и не идва.

Вместо това Лайънъл стои пред мен и прави онези объркващи, накъсани движения, докато ръката му се отдръпва от контролното табло на устройството. Погледите ни се срещат и той отваря уста, челюстта му се огъва странно, когато проговаря:

— Съжалявам.

Искам да му кажа, че извиненията му са безсмислени за мен, но съм парализиран. Устата ми отказва да се движи. Очите ми отказват да мигнат. Единственото, което мога да правя, е да гледам право напред.

— Яварпан ад ешавбярт отовкак хиварпан ощаз шеребзар ещ, лец ис атанйарк од шенгитс отакод еч, ес мавядан — казва Лайънъл.

Отнема ми миг, докато осъзная, че говори отзад напред.

Най-вече съм объркан — това ли е представата на Лайънъл за шега? Извини се наобратно нарочно, като податка. Но точно преди това — докато стигнеш до крайната си цел — какво изобщо означаваше това?

С машината на времето на баща ми, пътуването беше мигновено. Нямаше никакво време за пристигане. Човек моментално се озоваваше там. Какво изобщо можех да разбера в едно пътуване, което ставаше за микросекунди?

Само че не ставаше за микросекунди. Ставаше в нормални секунди, една по една, тик-так, но наобратно. Виждам накъсаните движения и чувам колебливите чужди фонеми, които двамата с Лайънъл издаваме, докато говорим, преди той да е активирал устройството. Точно тогава започвам да схващам, не всичко, още не, но само началото на стъписаното разбиране… машината на времето на Лайънъл завърта часовника наобратно, буквално.

Гол ужас ме обзема и се мъча да го потисна, защото това няма да се случи в реално време, нали? Ще се ускори, всеки момент, всеки момент, всеки момент, всеки момент, всеки момент.

Не се ускорява.

Точно това Лайънъл е пропуснал да спомене — аз ще се върна петдесет и една години назад и ще преживея всяка секунда от това. Макар да не отнема много време да усетиш, че понятия като секунди, минути и часове не са нищо повече от абстрактните човешки конструкти, които са.

Наблюдавам как двамата с Лайънъл си говорим в куполната зала, отсечените ни, накъсани движения и преобърнатия диалог. Но не обръщам много внимание, защото очаквам всичко да забърза до зашеметяващата скорост на черната дупка, която да ме запокити до 1965 г. Тъй че пропускам онова, което се оказва последната гледка на самия мен, която имам за пет десетилетия.

Платформата, на която Двигателят Гьотрайдер е поставен, пропада бавно в подземната зала без прозорци, от която захранва дейностите на Лайънъл. Следвам я надолу, замръзнал в позата, в която бях когато машината бе задействана, свързана с Двигателя, невидим, нематериален, неподвижен държащ устройството куриер, носещ пакет до нечия врата. Не следвам себе си назад във времето. Следвам него — Двигателя Гьотрайдер. Пътека назад в неговата история, лъкатушеща по нишката на неговата тау радиация като развиващо се йо-йо.

Не виждам никого като че ли в течение на месеци. Оказва се, че Лайънъл не навестява машината много често. Докато всичко върви нормално, няма причина да го прави. Проверява машинарията веднъж или два пъти годишно, но посещенията му са внезапни и банални, очите пробягват по данните, кимва и напуска. И е единственият, който влиза, не се доверява на никой друг, което е логично, когато разполагаш с най-ценната технология в историята и не искаш да я споделиш.

Щях да съм полудял за една седмица, ако не беше Пенелопе.

Не Пени — Пенелопе. И онова, което тя ми каза — как е овладяла тренировъчния модул, разбивайки всяка техническа процедура на дискретни задачи и отброявайки ги по секунда. Беше начин да наложиш контрол над нещо толкова огромно, изменчиво и необуздано като времето. Точно това опазва разума ми здрав през първото десетилетие. Или толкова здрав, колкото може разумно да се очаква при обстоятелства, за които един човешки ум не е пригоден. Така Пенелопе Вешлер направи за мен онова, което аз не можах да направя за нея: тя ме спаси.

Системата е автоматизирана и с внимателно наблюдение започвам да възприемам точната ритмична последователност, която съставя секунди, минути, часове, дни, седмици, години. Двигателят никога не е бил изключен, тъй че радиационната нишка никога не е била прекъсвана.

Стоя там. Държа машината на времето. Чакам.

Секунди в минути в часове в дни в седмици в месеци в години в десетилетие стоене там, държане на машината на времето, чакане.

Вероятно точно така се е чувствал Лайънъл, докато се е чудил кога ще почукам на вратата му и ще задвижа тази последователност от събития. Може би нарочно направи това, за да ме накаже, да ме изтезава, да ме научи какво е да си той и защо направи нещата, които направи.

А дори и да не беше планирал това, действа. Разбирам. Когато прекараш повече от петдесет години в очакване нещо да се случи, всичко останало се разпада до безсмисленост. Имаш една цел и това, което не помага да я постигнеш, е просто пречка на пътя. Моралът изглежда нещо много дребно, мокро и деликатно, буболечка, която намираш в ботуша си.

В първите години мисля много за семейството си, замръзнало като мен в миг на смъртна опасност, но е трудно да поддържам състояние на силна тревога за толкова дълго. Освен това правя най-доброто, което мога, за да им помогна, и те не са в повече опасност — те са в същото количество опасност, стоят на пръсти на върха на дълъг, остър нож.

И Пени. Остротата на представата за нея въпреки решимостта ми да се съсредоточа неизбежно избледнява. Започвам да я усещам, все повече и може би невъзвратимо, като някого, когото съм познавал много, много отдавна за много, много кратко време. Искам да я спася, но едновременно се чувствам така, сякаш ме молят да рискувам живота си за някого, когото съм срещнал веднъж като дете. Искаш да пожертваш всичко за този, когото обичаш, но докато годините се проточват, а ти си затворен, статичен, в тъмна кръжаща стая, започваш да го усещаш като: какво, тя онази жена, която познавах за няколко седмици преди двайсет, трийсет, четиридесет, петдесет години? Тя ли е, за която съм готов да умра? Не, надявам се, да е добре, но това вече няма връзка с онова. Това е по-голямо от онова, по-съдбоносно… трябва да е, иначе никакво отброяване на времето няма да ме опази да не полудея.

Става очевидно, че не мога да позволя светът да продължи да страда в една технологична и социална пустош само защото имам емоционална привързаност към четири индивидуални човешки същества. Да прахосам глобалната цивилизация и фундаменталното благополучие на самата планета, защото харесвам семейството си повече и Пени ми харесва повече, е егоизъм в най-жестоката му и идиотска форма. Наистина, кой е по-голямото чудовище, Лайънъл заради няколко заплахи и манипулации в стремежа си към един по-добър свят, или аз заради съпротивата ми, когато толкова много добро бе провалено от глупостта ми? Аз. Явно аз. Нужни са само, примерно, десет или единайсет години, за да се освободя и от последната троха егоизъм, за да мога искрено да го приема. Някъде към 2004 година напълно съм се посветил на това да пренасоча времевата линия по първоначалния й път. Вместо, знаете, да се опитам да отмъстя на Лайънъл и да спася Пени и семейството си.

Четиринайсет години назад, Лайънъл довършва своята машина на времето. Готова е за изпитание.

И точно тогава започва същинското ми образоване. Имам привилегията и проклятието да наблюдавам как Лайънъл прекарва близо четиридесет години в усилие да я построи. Работилницата му е в един ъгъл в същия подземен бункер, където е инсталиран Двигателят — човек с невъобразим ресурс, финансов, технически и интелектуален, който съзнателно избира да работи в нещо, което по същество е затворническа килия. И да знае, че аз също съм съкилийник тук, никога не признава присъствието ми. Аз съм толкова призрак, колкото бях в онзи ден на 1965 година.

Това, на което съм свидетел, е… провал. Цели десетилетия на провали. Колкото по-назад отивам, толкова повече провали. Точно така откриваш кой е някой. Не успехът. Не резултатът. Борбата. Частта между започването и завършването, която е истината за живота. Все едно дали го беше целял или не, това е подаръкът на Лайънъл за мен. Уважавам го, презирам го, съдя го, оправдавам го, възхищавам се на постиженията му, кроя смъртта му, опознавам Лайънъл Гьотрайдер по-добре от всеки друг. Изгърбен над работната си маса, драскащ изчисления с надъвкан жълт молив, суетящ се с оборудването, извършващ симулации на компютър, проектиран от самия него, ден и нощ, уикенди, празници, всеки ден той работеше. Опитваше се да създаде нещо, което никой друг никога не бе опитвал. Също като баща ми.

Не мога да кажа, че прощавам на баща ми за неговата отчужденост през целия ми живот, но най-сетне разбирам какво правеше той през всичките онези години в кабинета си, в лабораторията си, на масата за вечеря, когато изнасяше реч пред колегите си, когато се разпореждаше на сътрудниците си, когато изключваше, докато майка ми му говореше, когато напускаше стаята, щом аз влизах — той се проваляше.

Докато наблюдавам Лайънъл, научавам нещо за успеха, което изобщо не научих в живота си като син на баща си. Продължаваш да работиш. Продължаваш да опитваш. Продължаваш да се проваляш. Докато един ден в далечното бъдеще, който за мен е далечното минало, провалът свършва. Това е цялото усещане за успех. Не триумфално. Не бляскаво. Просто облекчение. Най-сетне си престанал да се проваляш.

Можеш да направиш много с петдесет години нищо друго освен мислене.

Спомням си какво ми каза Дейша веднъж в едно изоставено градче, в един изгубен свят. Прави нещо. Бъди нещо. Направи нещо. И разбирам какво всъщност означава това.

Съставям план какво да правя, щом най-сетне стигна до крайната точка на пътуването си. Не просто линеен план, а последователност от планове, всяка потенциална евентуалност разнищена, обмислена, наместена в мрежата от възможни варианти.

Какъвто и гняв да изпитвам към Гьотрайдер, той се разсейва през десетилетията. Все едно става дума за някакво старо семейно недоволство. Знаеш, че би трябвало да е важно, но е било твърде отдавна, за да те занимава повече. Освен това той е единственото лице, което изобщо виждам, и докато наблюдавам как излиза от старческата възраст и се разгръща в мъжа, когото за първи път видях през 1965 година, неволно изпитвам привързаност към него. Виждайки как ходи по-изправен, лицето му по-гладко, тялото му по-отпуснато, косата му по-гъста и по-тъмна, очите му по-ясни, погледът по-остър, изпитвам съпричастност към него — изолиран, гениален, изгубен. Аз му причиних това. Това отеква в мен, докато наблюдавам как се превръща в мъжа, който беше: аз бях отровата, която го развали. Аз му казах да чака, че ще дойда да поправя сгрешеното, но не разбрах какво щеше да му причини чакането.

Или може би разбрах. В края на краищата, все още не съм му казал да чака. Онова „аз“, което е затворено за пет десетилетия, ще вземе това решение. Дали да го накажа, че ми причини това, цикъл от болка, от който никой от двама ни не може да се измъкне, преди да се е изчерпал? Или петдесет години нищо ме закаляват за болката от едно безкрайно чакане?

Най-сетне няма повече планове за съставяне. Знам какво да направя, какво да кажа, всичко, което той би могъл да каже в отговор, и как ще реагирам, разклоняващо се гнездо от думи и действия, които могат да доведат само до правилното им разрешение. Тъй че оставям плановете.

Обръщам се навътре. Разбирам кой съм аз, кои части от мен са Том, кои части от мен са Джон, къде те се застъпват и защо се различават. Стигаме до разбирателство — Джон дори няма нищо против да се оттегли в по-дълбоките гънки на общия ни ум, стига да му дам нещо, за което да мисли.

Заедно двамата с Джон проектираме всяка сграда във всеки град на планетата. Правим подробен план на света и той е великолепен. Единственото, което той бе постигнал досега, бяха безцелните драскулки на едно дете. Заедно изграждаме нов корпус за цивилизацията ни.

Пиша тази книга глава по глава, запаметявам думите в последователност, за да мога да ги сглобя, когато пожелая. Помня съставянето на тази глава. Беше някъде към 40 години навътре в процеса, средата на 70-те, съдейки по облика на Лайънъл, макар че дотогава, разбира се, отдавна съм престанал да се интересувам от дати.

Опитвам се да се вкопча в Пени, и още как. Не само защото две седмици от петдесет и една години са мимолетен промеждутък от време. Лайънъл посвети живота си на Урсула и това му донесе щастие и болка в еднаква мяра. Но той можеше да запълва резервоара, в промеждутъчните им събирания затягаше болтовете и изстъргваше ръждата на неспирната им емоционална машина. Аз разполагах само със спомени. Слънчева светлина в косата. Тонът на дълбокия й гърлен смях. Изплъзващото се ухание, което може да е било нейно или пък на другата Пенелопе, а може да е било на някой друг или изобщо да не е било.

Помислих да навляза в повече детайли тук, да се опитам да предам какво е усещането да преживееш петдесет и една години в преобърната хронология. Как, докато стигнеш до тях, събития, за които си мислил, че ще е вълнуващо да видиш — Лайънъл за първи път поставя работната си маса в ъгъла на помещението, отваря първия от стотиците бележници, дъвче първия от хилядите моливи — изглеждат някак банални, защото си проектирал толкова много техни версии, реконструирайки случилото се от онова, което вече си видял, че когато се случват, просто свиваш рамене: Е, да, точно така си представях, че е станало.

А и какъв е смисълът? Огромната пропаст от време не може да бъде описана така, както го преживях. Не би трябвало да може.

След пет десетилетия без дишане или мигане или говорене или усмихване или крещене месеците отминават като часове, седмиците като минути, дните като секунди. Когато започва да се случва нещо, дотолкова съм изгубил способност да забелязвам физически събития, че това почти убягва от вниманието ми, докато нишката се затяга здраво на макарата си. Двигателят е измъкнат от гнездото си от жици и тръби, натоварен е на камион, откаран е до един кей, вдигнат е с кран, прибран е в контейнер. Намира се в товарния трюм на кораб. В пристанището на Сан Франциско. Чайки. Миризма на бензин. Цигарен дим и поп музика на пращящо радио.

Виждам се как се появявам — изчезвам — с Лайънъл Гьотрайдер, който изглежда повече или по-малко, както когато го видях за първи път. Трябва да е 13 юли 1965, точно след като той включи Двигателя и аз се материализирах с машината на времето, която съм носил пет десетилетия. Наблюдавам ни как си говорим в надиплени глотални вдишвания с преобърнати фонеми, които разбирам, защото някъде към края на 80-те прекарах няколко години в самообучение по преобърнат език. Чувам всичко, което казваме в преобърнато реално време, така че дори това, този краен момент, който съм чакал, кулминацията на това безконечно пътуване, се оказва банална и предсказуема. Докато се слея със себе си в мига, в който се появявам в тази времева линия, вече съм го преживял наобратно. Знам всичко, което ще кажа и направя, и всичко, което той ще каже и направи, тъй че единственото, което е останало, е да изиграя отново ролята си в правилната посока.