Всичко е лично

1.

Мич Рап махна превръзката от очите си и вдигна облегалката си. Черният форд „Таурус“ се тресеше по чакълестия път и бълваше дим от двата си ауспуха в нагорещения августовски въздух. Превръзката беше предпазна мярка в случай на неуспех, какъвто не предвиждаше. Той се загледа през прозореца към гъстата стена от борове, заграждащи пътя от двете страни. Дори на ярката светлина погледът не проникваше по-навътре от десетина метра в тъмния лабиринт от дървета и храсталаци. Като дете винаги се беше чувствал уютно в гората, но точно този следобед тя му навяваше мрачни чувства.

Лошо предчувствие смущаваше мислите му и ги изпращаше към едно място, където не искаше да отиде. Поне не този следобед. Той се намръщи и се запита колко ли души са намерили смъртта си точно в тази гора. Нямаше предвид войниците от Гражданската война, сражавали се тук преди толкова години. Не — замисли се Рап, опитвайки се да бъде максимално честен със себе си. „Смърт“ бе прекалено невинна дума. Тя оставяше вратичка да се предположи, че човекът е бил сполетян от някое нещастие, и беше удобен начин да се омаловажи сериозността на онова, което се канеше да направи. „Екзекуция“ бе далеч по-точно определение. Мъжете, за които си мислеше, бяха доведени насила в гората, застреляни в тила и заровени в прясно изкопани дупки, за да не чуе никой повече за тях. Това бе светът, в който се канеше да влезе Рап, и той съвсем спокойно приемаше решението си.

Все пак съмнението се прокрадваше в ума му и го караше да се колебае. Рап се възпротиви срещу тези емоции и ги запрати в най-дълбоките дебри на съзнанието си. Сега нямаше място за колебание. Той бе обмислил всичко. Беше го анализирал от всеки възможен ъгъл още от деня, в който онази тайнствена жена влезе в живота му. Странно, но бе предвидил докъде ще доведе това още в мига, в който тя го погледна.

Рап очакваше да се свържат с него, но не й го каза. Нито това, нито че единственият начин да се справи с болката от загубата на голямата си любов бе мисълта за отмъщение. Че всяка вечер, преди да си легне, си мислеше за непознатите мъже, които бяха планирали взривяването на полет 103 на „Пан Ам“; че си представяше как и той пътува с този самолет; че отива на някое уединено място, не по-различно от гората, в която се намираше сега. Всичко му изглеждаше много логично. Враговете трябваше да се убиват и Рап с най-голямо удоволствие щеше да стане техният палач. Знаеше какво ще се случи. Трябваше да се обучи, одяла и ошлайфа, за да се превърне в съвършеното оръжие, а после — да тръгне да ги търси. Всеки един от никому неизвестните мръсници, замислили убийството на толкова много невинни цивилни в онази студена декемврийска нощ.

Колата намали и Рап погледна навън; видя телена ограда с ръждясала порта, затворена с желязна верига и катинар. Тъмните му вежди се свиха подозрително.

Жената, която караше, го погледна и каза:

— Май очакваше нещо малко по-съвременно, а?

Той мълчаливо кимна.

Айрини Кенеди спря колата и добави:

— Външният вид може да бъде много заблуждаващ.

Спря и слезе. Тръгна към портата и се ослуша. След няколко секунди чу шума от отварянето на другата врата на колата и се усмихна. Без да бъде обучен специално, той бе взел правилното решение. Още от първата им среща й бе станало ясно, че Рап е различен. Тя проучи всяка подробност от живота му и го наблюдава тайно няколко месеца. Кенеди бе майстор в занаята си. Методична, организирана, търпелива. Освен това имаше много добра фотографска памет.

Кенеди се беше издигнала в кариерата от нулата. Баща й работеше в Държавния департамент и голяма част от образованието си тя получи в чужди държави, където отношението към американците невинаги беше приятелско. Бдителността бе част от ежедневието й още от петгодишна възраст. Докато другите родители се тревожеха да не би децата им да излязат на улицата и да ги блъсне някоя кола, тези на Кенеди се безпокояха, че дъщеря им може да намери бомба под колата им. Така се беше научила винаги да следи обстановката около себе си.

Когато най-накрая се представи на Рап, той я изгледа изпитателно и я попита защо го следи. А беше едва двайсет и две годишен и нямаше никаква специална подготовка. Ако Кенеди имаше някаква слабост, това бе, че не умееше да импровизира. Обичаше да планира с дни напред и понеже беше обмислила всичко в най-големи подробности, бе убедена, че новобранецът няма никаква представа, че го проучват. Беше вербувала десетки агенти, но за първи път някой я разкриваше. Кенеди толкова се изненада, че започна да се запъва, докато се опитваше да измисли някакъв отговор. Би трябвало не тя, а новобранецът да недоумява какво се случва. В сценария й не влизаше това, Рап да я разкрие.

По-късно, в мотела в Сиракюз, тя премисли всичките си ходове осем месеца назад и се опита да установи къде е сбъркала. След три часа, през които прегледа седемнайсет страници записки, още не намираше грешката си. Ядосана на себе си и впечатлена от младежа, тя неохотно заключи, че Рап има изключителна способност да преценява ситуации. Премести досието му върху купчината документи и взе смело решение. Нямаше да използва стандартните канали, а щеше да прибегне до услугите на една фирма на пенсионирани шпиони. Бяха стари приятели на баща й и се бяха специализирали да си вършат работата, без да оставят писмени следи. Кенеди ги помоли да направят обективна оценка на Рап, в случай че тя е пропуснала нещо. Две седмици по-късно й изпратиха доклад, от който я побиха тръпки.

Кенеди занесе доклада на шефа си, Томас Стансфийлд. Още по средата на досието той започна да се досеща какво е намислила. Когато свърши с четенето, Стансфийлд затвори дебелата пет сантиметра биография на младия Мич Рап и накара Кенеди да му представи идеите си. Тя говори изчерпателно и по същество, но все пак шефът й изтъкна някои от евентуалните недостатъци и опасности от прескачането на началните етапи на обучение. Тя защити убедително плана си: Играта се променяше. Самият Стансфийлд често го повтаряше. Не можеха да бездействат и да играят отбранително. Не, в този постоянно променящ се свят имаха нужда от хирургическо оръжие, по-прецизно от всяка самонасочваща се бомба и ракета с далечен обсег. Като човек с дългогодишен опит в полевите операции Стансфийлд също съзнаваше, че такъв човек ще може да действа абсолютно самостоятелно. И за тяхно удобство нямаше да оставя никаква документирана следа.

Кенеди изтъкна още осем причини, поради които смяташе, че този младеж е най-подходящият човек. Логиката й беше желязна, пък и бе крайно време да предприемат нещо. Стансфийлд постоянно повтаряше, че е трябвало да започнат това начинание още преди пет години, затова, след като въздъхна тежко, той реши да продължат по плана. Инструктира Кенеди да прескочи официалния етап на обучение и да заведе Рап при единствения човек, който бе достатъчно луд, за да се опита да превърне един зелен новобранец в онова, което им трябваше. Ако младежът оцелееше през шестте месеца обучение при Стан Хърли, можеше наистина да се превърне в оръжието, от което се нуждаеха. Преди Кенеди да излезе, Стансфийлд й нареди да заличи всички следи: всеки лист хартия, снимка или запис, който би могъл да ги свърже с Мич Рап, трябваше да бъдат унищожени.

Тя вкара колата през портата и нареди на Рап да заключи. Той се подчини и отново се качи при нея. След стотина метра Кенеди намали и се опита да заобиколи една голяма дупка на пътя.

— Защо няма охрана? — попита Рап.

— Съвременните системи за охрана много често привличат излишно внимание. Освен това вдигат твърде много фалшиви тревоги, което пък налага да се използва прекалено много персонал. Това място не е замислено с такава цел.

— Защо не кучета?

Начинът му на мислене й харесваше. Като по сигнал в този момент иззад близкия завой изскочиха две хрътки. Тичаха право към колата. Кенеди спря и изчака да се махнат от пътя й. След известно ръмжене и зъбене те им обърнаха гръб и хукнаха обратно, откъдето бяха дошли. Кенеди вдигна крака си от спирачката и продължи напред.

— Този човек… — започна тя. — Този, който ще те обучава…

— Смахнатият дребосък, който ще се опита да ме убие — с абсолютно сериозен глас довърши Рап.

— Не съм казала, че ще се опита да те убие. Казах, че ще се опита да те накара да си помислиш, че се опитва да те убие.

— Много успокоително — саркастично измърмори той. — Защо постоянно ми говориш за него?

— Искам да си подготвен.

Рап се замисли и след няколко секунди каза:

— Подготвен съм, доколкото човек може да се подготви за такова нещо.

— От гледна точка на физическата подготовка всичко е ясно — продължи тя след кратка пауза. — Знаем, че си в добра форма, което е важно, но искам да ти е ясно, че ще бъдеш подложен на тормоз, какъвто не си сънувал. Това е игра. Целта е да те накара да се откажеш. Основното, което трябва да развиеш, е вътрешна дисциплина, не физическа сила.

Рап не беше на това мнение, но запази мълчание и непроницаемо изражение. Ако искаше да бъде най-добрият, имаше нужда по много и от двете. Той знаеше играта. Беше преживял много сурови тренировки по американски футбол и лакрос във влажните, горещи вирджински лета и тогава го поддържаше само желанието да играе. Сега мотивацията му за успех бе много по-дълбока. Много по-лична.

— Само не забравяй — напомни му Кенеди. — В това няма нищо лично.

Рап се усмихна наум. „Точно тук грешиш — помисли си. — Всичко е лично.“ Отговорът му обаче гласеше:

— Знам. — После добави: — Какви ще бъдат другите?

Това бе единственото, което го безпокоеше малко. Другите новобранци бяха в базата от няколко дни. Мич не обичаше да изостава. Те сигурно бяха започнали да се сработват и нямаше да приемат добре късното му появяване. Не проумяваше защо трябваше да го забавят толкова, но нямаше как да разбере.

— Шестима са — отговори Кенеди.

Мислено отново прегледа снимките им. Беше чела досиетата им. Всички имаха армейска подготовка и поне на документи притежаваха много от качествата на Рап. Бяха мургави, атлетични, склонни към насилие, или поне не се бояха да го прилагат, и всички в една или друга степен бяха преминали през обстойни психологически изследвания. Бяха показали склонност към чуждите езици. По отношение на разбиранията си за добро и зло попадаха в златната среда на тестовете за ментално здраве. Все около тънката граница между мисленето на полицая и това на престъпника.

След последния завой излязоха на открита местност. Пътят пресичаше наскоро окосена морава с размерите на футболно игрище, а насреща се виждаха боядисана в бяло дървена барака и двуетажна къща с остъклена тераса, обикаляща я от всички страни. Не това бе очаквал Рап. Мястото приличаше на пасторален пейзаж от пощенска картичка, на голямата бяла веранда дори имаше два люлеещи се стола.

Отвътре излезе някой. Държеше чаша кафе с едната ръка и цигара в другата. Рап го загледа внимателно. Човекът небрежно наклони главата си на едната, после на другата страна. Малцина биха обърнали внимание на това, но той добре знаеше, че хората се делят на две основни категории: овце и ловци. Домакинът му проверяваше фланговете си. Той спря на края на верандата и огледа гостите през черните авиаторски очила, които носеше. Мисълта, че този човек ще се опита да го пречупи, накара Рап да се усмихне. От доста време търсеше точно такова предизвикателство.

2.

През изцапаното с размазани насекоми предно стъкло Рап наблюдаваше инструктора, за чиито груби методи толкова го предупреждаваха. Дори от това разстояние забеляза неодобрението на лицето му. Стан Хърли имаше средно дълга кестенява коса, заресана на една страна, и гъсти мустаци. Носеше избелели зеленикави шорти, които му бяха тесни, и бяла фланелка с V-образно деколте. Когато колата спря, Рап забеляза изтъркани черни кубинки и дълги бели чорапи, стигащи до коленете му. Кожата му бе груба, силно почерняла от слънцето, дори и на бузите, които изглеждаха изградени само от мускули и сухожилия. Рап се почуди как изглеждат очите, удобно скрити зад черните очила. Нямаше търпение да разбере какво му готвят, но скоро щеше да узнае.

— На колко е? — попита Рап.

— Не знам точно — отговори Кенеди, докато паркираше. — По-стар е, отколкото изглежда, но на твое място не бих повдигала тази тема. Не обича да говори за възрастта си. — Разкопча колана си. — Изчакай ме тук за момент.

Тя слезе от колата и небрежно тръгна по чакъла към къщата. Носеше черни официални панталони и бяла блуза. Поради жегата и факта, че бяха на стотина километра от главната квартира, беше оставила сакото си на задната седалка. На десния й хълбок висеше 9-милиметров пистолет, повече за да избегне мъмренето от страна на човека, стоящ пред нея, отколкото от опасения, че може да се наложи да го използва. Тя погледна Хърли и прибра един непослушен кичур коса зад ухото си. Спря пред стълбите на верандата и отбеляза:

— Чичо Стан, май не се радваш особено, че ме виждаш.

Хърли изпита леко чувство на вина. Тази дребна сладурана разбунваше емоциите му, както малцина умееха да правят. Той познаваше Айрини по-отдавна, отколкото тя сама се помнеше. Беше я гледал как израства пред очите му, беше й носил подаръци за Коледа от чудни и екзотични места и бе прекарал повече уикенди заедно със семейство Кенеди, отколкото без тях. Ненадейно преди малко по-малко от десет години радостта им бе отнета — когато пред американското посолство в Бейрут се взриви микробус, натъпкан с над един тон експлозив. Загинаха шейсет и трима души, между които и бащата на Кенеди. Хърли беше по работа извън посолството и така избягна смъртта. В онзи априлски ден ЦРУ загуби осем безценни служители и оттогава играта на котка и мишка не спираше.

Хърли много добре знаеше, че не умее да се владее, затова предпочиташе да се изразява кратко, когато е ядосан и говори с някого, когото харесва. Затова каза само:

— Добър ден, Айрини.

Кенеди от няколко месеца очакваше със страх този момент. При нормални обстоятелства Хърли щеше да я посрещне с топла прегръдка и да се поинтересува за майка й, но не и този следобед. Тя не се беше посъветвала с него за плана си, а Стан не обичаше хората да вземат такива важни решения зад гърба му. Държането му очевидно бе хладно, но въпреки това тя продължи:

— Как си?

Хърли не отговори, а попита сприхаво:

— Кой е оня в колата?

— Един новобранец. Томас ми каза, че ти е обяснил всичко — отвърна Кенеди, имайки предвид шефа си.

Очите на Хърли бяха скрити зад поляризационните лещи на авиаторските очила. Той бавно завъртя главата си от колата към Кенеди.

— Да, разказа ми какво сте намислили — отговори с видимо неодобрение.

Тя гузно събра ръцете си пред гърдите и попита:

— Не одобряваш ли решението ми?

— Изобщо.

— Защо?

— Тук не е ученически лагер, по дяволите.

— Никога не съм казвала такова нещо, Стан.

— Защо тогава ми водиш някакво хлапе, току-що излязло от колежа, което не може да различи пистолет от пушка?

Обикновено спокойна, Кенеди си позволи да покаже леко раздразнение. Тя много добре знаеше какви емоции събужда у Хърли и неодобрителният й поглед щеше да постигне по-добър ефект от пряката атака.

Хърли я погледна и видя колко е недоволна от него. Това не му хареса. Същото се получаваше и със собствените му дъщери. Ако някое от момчетата му го погледнеше дори малко по-дръзко, щеше да получи шамар, но момичетата напълно го обезоръжаваха. Умееха да му влязат под кожата и да го накарат да се съмнява в правотата си. В този случай обаче бе сигурен, че е прав, и държеше на мнението си.

— Не намесвай чувствата между нас, Айрини. Отдавна съм в този занаят и знам какво правя. Не можеш да вземаш решения без знанието ми, а после да идваш и да ми натрисаш непроверени новобранци.

Кенеди стоеше като каменна статуя, неотстъпчива.

Хърли дръпна от цигарата и добави:

— Мисля, че за да ни спестиш главоболията, просто трябва да се качиш обратно в колата и да го върнеш там, където си го намерила.

Тя се изненада от обидата, която изпита в този момент. Повече от година работеше над този проект. Анализите и интуицията й подсказваха, че Рап е точният човек. Сега Стан се опитваше да я изгони като абсолютна дилетантка, която изобщо не разбира какво искат да постигнат. Тя бавно се качи на верандата и застана срещу него.

Ветеранът отстъпи леко назад, очевидно смутен от това внезапно противопоставяне с човек, на когото не смееше да посегне.

— Имам много работа да върша, Айрини, затова колкото по-скоро си тръгнете, толкова по-добре.

Кенеди се наежи и попита настойчиво:

— Чичо Стан, някога показвала ли съм неуважение към теб?

— Не това е проблемът…

— Точно това е проблемът. Какво съм направила, че да заслужа това пренебрежително отношение?

Кенеди се приближи с още няколко сантиметра. Хърли започна нервно да потропва с крак. Намръщи се:

— Много добре знаеш колко те ценя.

— Защо тогава се държиш, сякаш съм още ученичка?

— Не те смятам за некомпетентна.

— Само мислиш, че трябва да си правя анализите, а да оставя набирането на нови агенти и обучението на теб.

Хърли се покашля:

— Правилно си разбрала.

Кенеди постави ръце на кръста и вирна брадичката си.

— Свали си очилата за малко, ако обичаш.

Това искане го стресна.

— Защо?

— Защото знам слабото ти място и искам да гледам мекушавите ти очи, докато ти казвам онова, което някой трябваше да ти каже още преди години.

Хърли се усмихна леко и махна пренебрежително, но тя настоя. Накрая той неохотно свали очилата си.

— Аз страшно те уважавам — започна Кенеди. — Бих ти поверила живота си повече, отколкото на когото и да е друг на този свят. Ти без съмнение си най-способният човек, който може да подготви тези агенти… Но има един проблем.

— Какъв?

— Прекалено си късоглед.

— Нима?

— Да. Не съм убедена, че разбираш какъв човек търсим.

Хърли изсумтя, сякаш идеята беше нелепа.

— Точно така е и ти си прекалено голям инат, за да го признаеш.

— Да не би да си мислиш, че Специалната оперативна група се е появила за един ден? Кой мислиш, че е обучил всички тези мъже? Кой мислиш, че ги е подбрал? Кой мислиш, че ги е превърнал в безотказните машини за убиване, каквито са сега.

— Ти си го направил и знаеш, че в случая не става дума за това. Отнася се за третата ни цел.

Той се намръщи. Кенеди знаеше точно къде да го удари. Хърли се почуди дали Стансфийлд не я е подготвил.

— Да не мислиш, че тая работа е лесна? Искаш ли ти да поемеш ръководството на цялата операция?

Кенеди се усмихна изненадано:

— Знаеш ли, ти си корав мъж, но си удивително елементарен. Говориш като онези самонадеяни глупаци в Ленгли, които управляват отделите си с методите на дребни диктатори от Третия свят.

Думите й му подействаха като удар под кръста. Хърли се вцепени.

— Създал си култ към собствената си личност — продължи тя. — Всеки обучен от теб агент е като твое копие преди двайсет-трийсет години.

— Какво лошо има в това?

— Нищо, ако говорим за първите ни две цели. — Кенеди вдигна пръст. — Да обучим агенти, умеещи и готови да използват нестандартни методи, ако се наложи, и… — вдигна втори пръст — … да създадем мобилен отряд за бързо реагиране. Но що се отнася за третата ни цел… — поклати глава — … все още сме на стартовата линия.

На Хърли това заключение не му хареса, но той не беше инатлив глупак. Знаеше каква задача са му поставили и си даваше сметка, че засега не е успял да постигне никакъв напредък по най-деликатната от трите програми. Въпреки това нямаше навика да се предава лесно.

— Мога да науча всекиго да убива. Това е елементарно. Насочваш оръжието, дръпваш спусъка и ако приемем, че умееш да се целиш… бум!, парче олово пронизва тялото на жертвата, поразява жизненоважни органи и готово. Ако човек има малко повече кураж, мога да го науча как да забие нож в гърдите на врага и да пукне сърцето му като балон. По дяволите… мога да ти покажа хиляди начини да изпратиш някого на оня свят. Мога да те уча на бойни изкуства до припадък…

— Обаче? — попита тя, за да го подтикне към онова, което знаеше, че ще каже.

— Да превърнеш някого в онова, което ние търсим… — Той замълча за момент и поклати глава. — Никак не е лесно.

Кенеди въздъхна. Това беше моментът, който чакаше. Докосна ръката на Хърли и изрече:

— Не казвам, че е лесно. Точно затова трябва да имаш доверие и на останалите в екипа. Този младеж е истинска скъпоценност, Стан. Сега не го осъзнаваш, защото смяташ, че човек трябва задължително да мине през военна подготовка, преди да дойде при теб за обучение, и аз по принцип съм съгласна. Този случай обаче е друг. Просто ще трябва да почакаш малко с упражненията за развиване на самоконтрол. Това, което съм ти докарала, е точно от каквото имаме нужда, Стан. Няма лоши навици, за които ще трябва да жертваш месеци, докато ги изкорениш. Няма я строгата военна дисциплина, заради която в цивилна обстановка тези момчета се набиват на очи като паднали от космоса.

Хърли погледна към колата.

— Резултатите му на всички тестове са далеч над средните — добави Кенеди. — И можеш да правиш с него каквото поискаш.

Той се намръщи и се вгледа изпитателно в неодяланото парче дърво, което Айрини искаше да му натресе.

— Разбира се — додаде тя, — преди всичко ще се наложи да преглътнеш гордостта си и да признаеш, че момиченцето, което е седяло на коляното ти, вече е зряла жена и може би умее да открива истинските таланти по-добре от теб.

„Шах и мат — помисли си Хърли. — Сега няма как да се отърва от тоя некадърник. Но за няколко дни ще намеря начин да го накарам да се откаже.“

— Добре — отговори с пораженчески тон. — Но без специално отношение. Ще мине през всички изпитания като всеки друг, иначе си заминава.

— Не очаквам да имаш специално отношение към него, но… — Кенеди вдигна предупредително пръст — … много ще се разочаровам, ако разбера, че си го нарочил и му отделяш повече внимание, отколкото на останалите.

Хърли се замисли за момент, после кимна рязко:

— Добре. Ще стане, както ти искаш, но те уверявам, че само да доловя някаква слабост…

— Знам, знам — прекъсна го тя, без да му даде възможност да произнесе докрай тирадата си. — Ще го накараш да съжалява, че те е срещнал.

За момента бе постигнала целта си. Рап само трябваше да покаже на този своенравен дъртак онова, което тя вече знаеше.

— Хайде, трябва да се връщам във Фермата да свърша една работа. Ще се отбия за вечеря. — Тя се обърна и докато се отдалечаваше към колата, извика, без да се обръща: — И внимавай да не изглежда по-измъчен от останалите шестима, защото ще си имаш работа с една много сърдита племенничка.

3.

Кенеди потегли, като остави след себе си Рап и голямата тежка мешка с нещата му отстрани на пътя. Сцената изглеждаше малко нереална. Накара го да си спомни един ден преди години, когато беше на девет и майка му го остави така в един ученически лагер. Както и днес, тогава той бе отишъл по собствено желание, само дето сега не плачеше. Тогава беше само едно хлапе, страхуващо се от неизвестното. Днес бе двайсет и три годишен мъж, готов да покорява света.

Когато колата се отдалечи, той си даде сметка за истинската тежест на решението си. Вратата за отстъпление се затваряше. Беше избрал своя път и без съмнение не най-лекия. Чакаше го обрасла с храсталаци и изпълнена с опасности пътека, но въпреки това с младежкия си ентусиазъм той се чувстваше непобедим и вече кроеше планове как да излъже смъртта. Със сигурност щяха да се опитат да го откажат, но той бе уверен, че това няма да се случи. Никога в живота си не се беше отказвал от нищо, което е започнал, а нямаше нещо, което да е желал повече от това. Рап знаеше какво го очаква. Знаеше как ще се опитват да го измъчват и разиграват и че ще се наложи да изтърпи всичко. Наградата накрая обаче си заслужаваше страданията и той бе готов да понесе всичко за този шанс.

Възрастният мъж го гледаше. Рап пусна тежката мешка на земята и го изчака да се приближи. Мъжът с черните очила и мустаците закри с тялото си дългата алея към къщата. Младият мъж веднага усети дразнеща миризма на кафе и цигари в дъха му. Идеше му да се отдръпне крачка назад, но не искаше да излезе, че отстъпва, затова остана неподвижен и започна да диша през устата.

— Запомни добре тази кола — мрачно изрече Хърли. Рап се обърна и погледна автомобила, който в този момент се скри зад завоя. — Тя няма да се върне.

Мич кимна.

— Гледай ме в очите! — сопна се старецът.

Рап се втренчи в отражението си в черните стъкла и не каза нищо.

— Не знам какъв номер си й изиграл; не знам как си я подлъгал да си помисли, че имаш качествата да издържиш процеса на селекция, но те уверявам, че всеки ден, докато си тук, ще я проклинаш хиляди пъти, че е влязла в живота ти. Но го прави наум, защото само да чуя една лоша дума по неин адрес, ще те подложа на такава болка, каквато дори не си сънувал. Разбра ли ме?

— Да.

— Да! — изрева Хърли. — Да не би да ти приличам на някой от ония педерасти, професорите ти в колежа?

— Не — отговори Рап, без да мигне.

— Не! — изрева отново старецът и жилите на врата му се изпънаха. — Когато говориш с мен, ще ме наричаш „сър“, или така ще ти забия тази обувка в задника, че ще ти излезе през устата!

Слюнка опръска лицето на Рап, но той се престори, че не забелязва. Беше очаквал подобно посрещане. От идването си не бе видял никого от останалите новобранци, затова реши, че това е златният му шанс.

— Сър, разрешете да доложа.

— Трябваше да се досетя — въздъхна Хърли. Сложи ръце на кръста и добави: — Добре, колежанче. Ще ти дам тази възможност да се изкажеш. Надявам се да си размислил и да поискаш да си вървиш вкъщи. Изобщо няма да ти се разсърдя — добави бързо. — Дори лично ще те закарам!

Рап се усмихна и поклати глава.

— Мааааамка му! — изръмжа Хърли. — Наистина ли си мислиш, че ще се справиш?

— Тъй вярно, сър.

— Значи наистина ще се наложи да си губя времето с теб.

— Така изглежда, сър. Макар че, ако позволите… бих предложил да ускорим нещата.

— Да ускорим нещата ли?

— Да, сър. Предполагам, че когато срещнете някого, двайсет секунди са ви достатъчни, за да прецените дали този човек има качествата да издържи процеса на селекция.

Хърли кимна:

— Точно така.

— Не искам да ви губя времето, затова предлагам да проверим по-бързо дали имам необходимите качества.

Старецът се усмихна за първи път.

— Предизвикваш ли ме?

— Да, сър… искам да ускорим нещата.

Хърли се изсмя:

— Да не би да си мислиш, че си по-добър от мен?

— Ако това, което съм слушал, е вярно… никакъв шанс.

— Защо тогава толкова бързаш да те разкатая?

— Предполагам, че рано или късно ще се случи. Предпочитам да е по-рано.

— Защо, ако смея да попитам?

— За да преминем към важната част.

— Коя по-точно?

— Да ме научите как да убивам терористи.

Това се случваше за първи път в кариерата му. Хърли отстъпи назад и огледа внимателно новобранеца. Беше висок и изглеждаше в идеална физическа форма, но за двайсет и три годишен младеж това можеше да се очаква. Имаше гъста, катраненочерна коса и тъмна, загоряла от слънцето кожа. Външността му беше подходяща. Хърли за първи път изпита подозрение, че Кенеди може би е права. Повече развеселен, отколкото обезпокоен, той кимна в съгласие и каза:

— Хубаво. Ще ускорим нещата. Виждаш ли онази барака?

Мич кимна.

— Вътре има свободно походно легло. Там ще спиш, докато не се откажеш. Хвърли си боклуците в шкафчето и си сложи шорти и фланелка. Ако не си готов след две минути, строен в средата на постелката, ще те изритам да си ходиш.

Рап го прие като заповед. Грабна мешката си и хукна към бараката. Хърли го изчака да влезе, засече времето на електронния си часовник и се върна при верандата, където остави чашата си на ръба на лъскавия, боядисан в бяло под. Без да погледне назад, разкопча панталона си и започна да уринира в храстите.

4.

Рап намери походното легло до три двуетажни койки. Стандартно военно оборудване. Не беше голям лукс, но със сигурност много по-удобно, отколкото да спи на пода. След като се съблече по бельо, той отвори мешката си и извади шорти и бяла фланелка с къс ръкав. Кенеди му беше казала да си вземе еднотипни дрехи. Не искаше нищо във външността му да издава как е бил избран. На всички, които преминаваха през процеса на подготовка, бе забранено да говорят за миналото си. Той сгъна дрехите си, прибра ги в шкафчето, затвори го и остави мешката отгоре. Искаше да извади и другите неща от нея, но чу стъпките на инструктора. Рап застана по средата на износения тепих за борба и зачака с нетърпение първото си изпитание.

Хърли спря на входа на бараката, дръпна от цигарата и започна да разгрява с няколко разтягания и разкършване на раменете. Не очакваше сериозна съпротива, затова след кратко изпъване на прасците дръпна за последно от цигарата, смачка фаса на земята и влезе. Новобранецът стоеше по средата на тепиха по шорти и фланелка. Той го изгледа от глава до пети. Младежът беше атлетичен като всички останали, но позата му бе по-небрежна и спокойна, което леко подразни инструктора.

— Изпъни раменете! Погледът напред! — Хърли поклати глава и промърмори нещо. — Нямам време да се занимавам с лигльовци.

Наведе се, събу обувките и чорапите си и ги постави под ъгъл около деветдесет градуса спрямо постелката до самия й ръб, чорапите — сгънати отгоре. Свали черните си очила и ги сложи върху чорапите. Стъпи на тепиха и попита:

— Правила?

— Вие ги определяте, сър.

Хърли се изви назад и като продължи да се разтяга, каза:

— След като няма кой да гледа как ще те натупам, предлагам да го направим като цивилизовани хора. Не посягай към топките и очите, и без удари в гърлото.

— Задушаващи хватки?

— Разбира се — ухили се Хърли. — Ако искаш да се предадеш, просто удари по земята.

Рап поклати глава.

— Разбрано.

Инструкторът за първи път забеляза нещо, което не му хареса. Младокът не изглеждаше напрегнат. Беше спокоен като богаташче на игрището за голф. Имаше две възможности и нито едната не се харесваше на Хърли. Първо, можеше да се окаже, че новобранецът не е маминото синче, за което го смяташе. И второ, можеше да е прекалено глупав, за да разбере, че не става за тази работа. И в двата случая щеше да се наложи да изгуби повече от един ден от ценното си време, докато се опитва да го откаже. Хърли поклати глава и замърмори, но изведнъж му хрумна, че може би има и трета възможност — младокът наистина да има талант.

Мисълта за възможните рискове го накара да спре. Той погледна младежа и осъзна, че знае изненадващо малко за него. Досието, което беше получил от Стансфийлд, бе толкова лаконично, че съществените подробности можеха да се съберат на една страница. Извън общите описания и резултатите от тестовете всяка друга информация бе силно редактирана. Този човек беше като гола мраморна плоча. Хърли нямаше никаква представа за физическите му възможности и обичайното му поведение. Дори не знаеше дали си служи по-добре с дясната ръка, или е левичар. Челото на възрастния шпионин се набърчи и той се опита да обмисли още няколко възможни развития на нещата.

Обикновено, когато излизаше срещу новобранец, Хърли вече имаше преимущество над противника, защото бе чел личното му досие и го беше наблюдавал няколко дни. За няколко дни наблюдение можеш да научиш много за един човек. Той мълчаливо се напсува, че не е помислил за това по-рано. Сега обаче нямаше как да се откаже. Беше стъпил на постелката. Ако се откажеше, щеше да покаже слабост.

Хърли се опита да преодолее безпокойството и си напомни, че досега е побеждавал всеки, минал оттук. Тръгна напред с обичайната си наперена походка и подигравателна усмивка на лицето. Спря на десет крачки от младежа и каза:

— Започвай, когато си готов.

Рап кимна, приклекна и направи бавно движение наляво. Хърли започна да го приближава отдясно, като търсеше подходящ ъгъл за нападение. Съзря възможност, когато противникът му направи лъжлив замах напред, чиято цел беше очевидна. В този момент Хърли реши бързо да се разправи с хлапето. Не искаше да губи време с излишни отбранителни хватки и блокове. Щеше да даде на този младок да разбере какво е болка. Може би да му счупи едно-две ребра. Така, дори новобранецът да се окажеше инатлив глупак, нямаше да има шанс да настигне останалите.

Инструкторът предвиди удара, приклекна и замахна да удари хлапака в слабините. Точно когато се завърташе на единия си крак и ритна с другия, осъзна, че нещо не е наред. Младежът се оказа по-бърз, отколкото бе очаквал. Малкият мръсник се беше отдръпнал от предишната си слаба позиция и сега стоеше стабилно на два крака вдясно от мястото, където Хърли очакваше да бъде. Изглежда, че го беше надхитрил. Хърли знаеше, че се намира в ужасно лоша позиция и е беззащитен, но това ни най-малко не го притесни. Той се отдръпна назад и се приготви да нападне отново от друг ъгъл. Тъкмо замахваше за втория удар, когато отново забеляза, че нещо не е наред. По-скоро почувства, отколкото видя големия ляв юмрук, стоварващ се върху лицето му. В последната частица от секундата преди удара той се сви, притисна брадичка до гърдите си и се наведе. Юмрукът се заби с всичка сила малко над дясното око.

Юмручните удари са странно нещо и всеки е различен. Има ъперкът, кроше, ляв прав, десен прав, удар през рамо и много други. Ако се бие често, човек опитва от всичките и се научава да ги разпознава в мига, в който получи някой от тях. Един малък чип в главата ти бързо анализира удара и между онази част от мозъка, която е отговорна за този анализ, и другата, грижеща се мозъкът да не спира да функционира, бързо прелитат сигнали. Хърли се занимаваше с това от дълги години и като човек, чиято работа беше да оценява и да обучава, той бе свикнал мигновено да коментира действията на онзи, чийто задник искаше да срита. Сега обаче се наложи да положи твърде много усилия, за да остане на крака, затова замълча.

Ударът беше толкова силен, че за частица от секундата Хърли се подпря с коляно на земята. Това, че се сви в мига преди сблъсъка, го беше спасило. Ако главата му бе по-незащитена, силата на удара щеше да го завърти толкова бързо, че да го изкара от равновесие и да го прати на земята за дълга дрямка. Вродената аларма в мозъка му го извести за две новини много бързо една след друга. Първата бе, че отдавна не са го удряли; втората — че трябва да предприеме контраатака, и то бързо, ако не иска да го натупат.

Хърли се извъртя от единия на другия си крак и нанесе хаотична комбинация от удари с цел по-скоро да накара младока да отстъпи назад, отколкото да му направи нещо. Първите два бяха парирани, а останалите пет отидоха нахалост във въздуха. Хърли осъзна, че младокът се е занимавал с бокс, а това означаваше, че трябваше да го повали на постелката и да го пребори. Нямаше смисъл да пробва повече удари. Преди възрастният човек да се окопити съвсем, противникът го изрита умело в глезена на десния крак, който в този момент носеше около деветдесет процента от тежестта му. Това, което се случи после, бе просто следствие от законите на физиката. Ритникът така го извади от равновесие, че нямаше шанс да се задържи на другия крак. Хърли падна. Приземи се на задник, подпря се с крак, завъртя се и веднага се изправи. Това умело препъване не убягна от вниманието му. Боксьорите не умееха да използват краката си. За части от секундата Хърли се втренчи в новобранеца в другия край на тепиха и се почуди дали не е излъгал за това, че няма военна подготовка. Почивката беше кратка.

Хърли отново се озова под дъжд от добре прицелени удари. Задължително трябваше да намери начин да повали младока на земята, иначе наистина щеше да загуби. Той отскочи назад бързо, сякаш от това зависеше животът му. Хлапакът го подгони и точно когато замахваше за поредната атака, Хърли приклекна и скочи напред. Сграбчи го за изнесения напред крак, удари го с рамо в слабините и в същото време го дръпна към себе си и го повдигна. Хлапакът се опита да освободи бедрата си, но той стискаше здраво. Тъкмо щеше да го повали, когато между раменете му се стовариха два сключени юмрука. Ударът беше толкова силен, че Хърли за малко не изпусна краката на противника, но нещо му подсказваше, че ако го направи, битката е изгубена, затова се вкопчи още по-здраво в него и най-накрая успя да го повали.

Хърли го притисна на земята. Напипа китката му и заби палеца си в една чувствителна точка, като в същото време извъртя тялото си в позиция за мъртва хватка с лакът. Обърна се и се опита да го изрита в гърлото, което при правилата, за които се бяха разбрали, не беше много честно, но не го интересуваше. Пропусна на милиметри, но все пак вече стискаше китката му с две ръце и бе готов да се извърти назад и да извие ръката на проклетото хлапе, докато разтегне лакътя му. Преди да успее обаче, младокът направи нещо, което старият боен инструктор не си беше представял, че е възможно.

Рап някак се беше извъртял върху Хърли, който все още стискаше здраво китката му. Главата на инструктора изведнъж се оказа притисната между коленете на младежа. Рап сключи глезените си и започна да притиска коленете си като преса за чупене на кокосови орехи.

Хърли заби палеца си колкото можеше по-силно в китката му, но не можа да принуди Рап да отхлаби хватката. Започваше да му причернява. Инструкторът панически затърси начин да се спаси. Освободи лявата си ръка и сграбчи гъстата черна коса на хлапето. Вместо да го пусне обаче, младокът го стисна още по-силно. Пред очите на Хърли затанцуваха бели искри. Не можеше да повярва, че едно новоизлюпено колежанче може да го надвие така.

Въпреки това продължаваше трескаво да търси начин да се измъкне и след миг видя отговора само на сантиметри от лицето си. Смътно си спомняше краткия разговор за правилата на боя, преди да започнат, но точно сега това нямаше никакво значение. Най-важното бе младокът да не го победи. В последно усилие да избегне бедствието, Хърли пусна китката на противника и замахна със свободната си ръка. Напипа тестисите на хлапака и ги стисна с всичките сили, които му бяха останали.

5.

Кенеди се върна в къщата при езерото малко след шест вечерта. Чувстваше се уморена, гладна и изобщо не й беше до спорове с Хърли, но имаше няколко нови неща, които искаше да обсъдят. Една от непредвидимите и ставащи все по-сложни особености на работата й бе неспособността да разговаря свободно с колегите си. Чуждите разузнавателни служби, които действаха във Вашингтон, винаги бяха представлявали заплаха, но не те я безпокояха толкова. Сега я притесняваха повече представителите на властта в собствената й страна и новото поколение журналисти, които търсеха нов скандал като „Уотъргейт“, изтичането на секретна информация от Пентагона или аферата с иранските контри. Тези два фактора бяха провалили кариерата на стотици хора и бяха нанесли сериозни щети на националната сигурност. Всички във Вашингтон като че ли се състезаваха да пречат по всякакъв начин на службите, натоварени с безопасността на Америка. Странно, но в това отношение Кенеди беше раздвоена. Както често казваше учителят й в занаята, Томас Стансфийлд, „големите шпиони не се оплакват от правилата, те просто намират начини да ги заобиколят“.

Тя спря пред къщата и се качи на верандата, като вече със свито сърце очакваше поредния сблъсък с Хърли. Дръпна мрежестата врата срещу комари и влезе. Стаите от двете страни бяха празни, затова мина по коридора и влезе в кухнята. Спря на границата между дъските и линолеума. На масата седеше Стан Хърли, целият в синини и драскотини. Пред него имаше чаша изстудено уиски, до подпухналата си долна устна притискаше бутилка „Мейкърс Марк“, а до подпухналото си дясно око — торбичка с лед. Срещу него, облегнат на кухненския плот, стоеше Трой Чилда — трийсет и две годишна бивша зелена барета и дясна ръка на Хърли. Чилда безуспешно се стараеше да не показва усмивката си от окаяния външен вид на шефа си.

— Забавно ли ти се вижда? — изръмжа Хърли.

— В никакъв случай — със сериозен, престорено искрен глас отговори Чилда.

— Задник. Ще видиш, като те пратя на ринга срещу него. Няма да ти е толкова весело, след като ти удари няколко тупаника.

— Какво става? — попита Кенеди, която нямаше представа за какво говорят.

Хърли не я беше видял досега заради торбичката с лед на дясното си око и не я бе чул, защото ушите му още звъняха от боя. Той завъртя глава към нея, свали леда и показа окото си — толкова подуто, че почти се беше затворило. Кожата наоколо бе червена и лъщеше.

— Става това — заговори той с нарастващ гняв, — че тоя шибаняк, който ми изтърси днес, ми разказа играта.

На Кенеди й се изясни всичко.

— Искаш да кажеш, че моят новобранец те е подредил така?

— Не се прави на невинна. Изобщо не ми е до шеги.

Хърли тресна чашата си на масата и взе бутилката бърбън. Наля си до ръба.

— Нямам представа за какво говориш — искрено каза Кенеди.

Хърли отпи голяма глътка и измърмори:

— Да, бе, нямаш. Нали ти си го вербувала. Даде ми някакво скалъпено досие, в което не пише нищо съществено. Не бяхме говорили и минута, когато копелето предложи веднага да проверим дали става за тая работа. — Хърли отпи още една глътка бърбън, после с преправен писклив глас, имащ за цел да имитира Рап, добави: — „Хайде да ускорим нещата. Да разберем дали имам данни да се справя.“

— Моят новобранец те е подредил така? — отново попита Кенеди, все още не съвсем сигурна, че разбира правилно.

Той пак тресна чашата си върху масата. Този път кафеникавата течност се разпръска.

— Да, по дяволите! Не ми се преструвай на изненадана. — Размаха обвинително пръст към нея. — Ти си планирала всичко. Хубав номер ми погоди.

— Нямам представа за какво говориш. Да не искаш да кажеш, че моят новобранец те е победил?

— Почти.

Хърли се втренчи в чашата си и започна да си мърмори нещо.

— На практика твоят новобранец го е победил — намеси се с усмивка Чилда. — Само че Стан нарушил правилата и му усукал топките.

— Смешно ли ти е? — изрева Хърли.

Помощникът му се усмихна и кимна.

Инструкторът го изгледа, сякаш му идеше да го замери с чашата, но в последния момент реши да използва торбичката с лед.

Чилда реагира бързо и я хвана във въздуха.

— Хайде, не се дръж като малко дете. След всички момчета, които си натупал в оная барака, време беше да си го получиш.

— Не е това проблемът — изръмжа Хърли. — Проблемът е, че тази госпожичка тук ме прави на глупак. Момичето, което, между другото, съм гледал като собствена дъщеря. — Той се обърна и погледна Кенеди със здравото си око. — Нямал военна подготовка, а? Дръжки. Къде го изкопа тоя хлапак?

Кенеди все още не можеше да превъзмогне изненадата си. Беше виждала как Хърли сгъва на кравай шампиони от Националната футболна лига. Докато проучваше Рап, не откри нищо, което да подсказва, че младежът е в състояние да се опъне на Стан Хърли.

— Стан, повярвай ми. Нямах представа, че може да те надвие.

— Той не ме надви! Почти ме надви.

— Да, но ти си играл нечестно — напомни Чилда, който изпитваше перверзно удоволствие да дразни шефа си. — Значи на практика те е победил.

Хърли мобилизира цялото си самообладание, за да не замери подчинения си с чашата. Обърна се към Кенеди:

— Какво си замислила, Айрини? Защо, по дяволите, ми натресе тоя смотаняк?

— Успокой се за минутка, Стан. Честно ти казвам, в проучването за него не съм срещнала нищо, което да подсказва, че е способен да направи това. — Тя кимна към насиненото му лице. — Наистина, надявах се, че един ден ще се научи да се бие по този начин… но не толкова скоро.

— Значи проучването ти не струва пукнат цент. Човек не се учи да се бие така с упражнения в мазето. Някой трябва да те научи.

— През последната година е ходил на тренировки по бойни изкуства — призна Кенеди.

— Нямаше да е зле, ако ми го беше казала по-рано.

— Стан, ти мрънкаше, че момчето не ставало за нищо, защото не било минало подготовка в спецчастите. Мислиш ли, че една година в кварталния спортен клуб е достатъчна, за да достигне това ниво?

— Зависи от треньора.

— И от ученика — добави Чилда.

Кенеди скръсти ръце и се замисли.

— Има още една възможност — каза след малко.

— Каква?

— Знам, че не обичаш да говориш за това, но може би годинките вече ти тежат.

Чилда се разкикоти толкова силно, че широкият му гръден кош се раздуваше и свиваше като ковашки мях. Хърли се вбеси:

— Ще те изпратя на ринга срещу него още утре сутринта. Тогава ще видим дали ще ти бъде смешно.

Чилда млъкна. Кенеди си взе стол и седна до масата срещу Хърли.

— Моля ти се, разкажи ми какво се случи.

— Да ме дразниш ли се опитваш?

Тя поклати глава.

— И не си планирала всичко това? Не е било номер?

— Не. Дори се притеснявах, че ще го набиеш много лошо. Не съм очаквала, че ще стане обратното.

Въпреки замайването от гнева и алкохола Хърли започна да осъзнава, че Кенеди казва истината.

— Къде намери този хлапак? — отново попита.

Кенеди го изгледа многозначително и той веднага разбра. Обърна се към Чилда:

— Некадърник, я слез да видиш какво правят ония нещастници и ако се разтакават, изритай ги навън и ги накарай да направят по сто набирания.

— Слушам.

След като Чилда излезе и затвори вратата, Хърли погледна Кенеди и измърмори:

— Кой е той?

Тя не можеше да го държи в неведение прекалено дълго, но й се искаше да бяха отложили този разговор за след няколко дни. Опита се да преодолее чувството си на безпокойство и започна:

— Казва се Мич Рап.

6.

Рап лежеше на походното легло с глава върху възглавница на буци и торбичка замразен грах между краката. Вечерята бе сервирана на сгъваема масичка в другия край на бараката. Той нямаше апетит, но се насили да хапне. Седемте новобранци и двамата инструктори ометоха една тенджера спагети, една чиния хлебчета и цяла купчина салата и варена царевица. Мъжете бяха капнали от жега и смазани от умора, но въпреки това се тъпчеха с храната и пиеха големи количества студена вода и мляко. През последните пет години Рап се беше хранил предимно на такива казармени маси и знаеше какво трябва да прави. Изморителните тренировки не възбуждаха апетита. Точно обратното — убиваха го, но човек трябваше да превъзмогне себе си и да се натъпче хубаво. Физиологията следваше ясни принципи. Организмът изгаряше по над пет хиляди килокалории на ден, а това означаваше, че ако не изяждаха по около един тон храна, щяха да започнат да слабеят. При сегашното си телосложение и тегло Рап можеше да си позволи да свали около пет килограма, но всичко в повече от това би довело до по-голяма уязвимост за травми и болести.

Сега хвърли на пода списание „Тайм“, което четеше, и намести торбичката със замразен грах в скута си. Когато привършваха вечерята, един от инструкторите го извика настрана и го накара да легне по гръб и да продължи да изстудява травмираното място. Даде му изрична заповед да докладва, ако забележи кръв в урината си. Рап кимна и взе торбичката. Между схватката на тепиха за борба и вечерята, докато под ръководството на единия инструктор новобранците правеха гимнастика, а след това — петнайсеткилометров крос през гората, той имаше няколко часа да размисли върху случилото се. Преструваше се, че му е трудно, но не му беше. Особено тичането. Ако се наложеше, можеше да бяга така цял ден, но не искаше твърде скоро да показва всичките си умения пред другите момчета. Освен това, ако трябва да избира между отличник, който винаги показва най-добрите резултати, и старателен ученик, който постоянно бележи напредък, всеки учител би избрал този, който постоянно се усъвършенства.

Рап все още се чудеше каква поука може да си извлече от двубоя с мъжа, чието име още не знаеше. Не беше доволен, че противникът му промени собствените си правила по средата на борбата, но нищо не можеше да направи. Трябваше да предвиди как това ще се отрази на обучението му отсега нататък. Много важно бе да прецени колко може да си позволи. Ако инструкторите не смятаха да спазват правилата, не трябваше да очакват и той да го прави.

Рап отново видя противника си след кроса. Новобранците правеха набирания на висилката зад бараката — четири серии по двайсет и пет. Освен подлия старик, който командваше лагера, имаше още четирима инструктори. Точно както го беше предупредила Кенеди, никой не използваше истинското си име и не споделяше никаква лична информация. Първите двама инструктори изглеждаха свестни. Ниският хилав тип се казваше сержант Смит, а високият хилав тип — сержант Джонс. Денят на новобранците започваше със Смит и Джонс.

Рап трябваше да направи две серии от по двайсет и пет набирания с почивка от трийсет секунди между тях, за да настигне другите войници. След като всеки от младежите направи по сто набирания, сержант Смит като че ли превъртя. Накара ги да се строят и закрачи напред-назад пред тях, като им хвърляше презрителни погледи.

— Между вас има едно педерастче, дето си мисли, че може да не прави пълно набиране — закрещя той. — Мисли си, че може да не се спуска съвсем до долу и да не се набира до края. Да знаете, че на мене такива педерастки номерца не ми минават. Затова ще направите всичко отначало.

Продължи още известно време с такива обиди, като постави под съмнение мъжествеността, достойнството, интелигентността и потеклото им. Рап забеляза, че инструкторът ги третира като група, без да посочи кой точно е кръшкачът. Всъщност нарушител вероятно нямаше. Рап наблюдаваше другите и никой от тях не се опитваше да си спестява усилията. Сержантът просто искаше да вдигне по-високо летвата, като се надяваше на някого да му писне и да се откаже. Не изглеждаше обаче някой да има такова намерение. Другите шестима новобранци бяха корави момчета.

— Още четири бързи серии. Сега! — заповяда сержантът. — И този път ги правете както трябва, защото пак ще ви пратя да бягате и можете да забравите за вечерята.

Имаше две висилки. Новобранците се строиха пред тях и започнаха. Докато Рап чакаше реда си, някой го сръга силно в бъбреците. Той се обърна да види кой е и нахалникът започна да го ругае шепнешком, така че никой друг да не го чуе. Младежът приличаше на професионален играч на ръгби. Имаше ниско чело с преминаващи от едното до другото слепоочие сключени вежди, които му придаваха още по-заплашителен вид. Очите му бяха катраненочерни и раздалечени, но най-запомнящите се черти на лицето му бяха изкривеният нос, който изглеждаше чупен поне два пъти, и дълбока трапчинка на брадичката. Две мисли минаха през главата на Рап почти едновременно. Първо, че ще му е трудно да зашемети нахалника само с един удар — оня имаше врат, дебел колкото бедрото на нормален човек. Второ, че мъжагата изглежда не на място сред тях — поне доколкото Рап схващаше целта на обучението им. Толкова се набиваше на очи, че човек трудно би могъл да го забрави. Можеше да е подходящ за полицай, но не и за шпионин.

— Този път ги направи както трябва, малоумнико — изсъска той.

Рап бе плувнал в пот, мръсен, умираше от жега и не търпеше обиди от никого. Беше направил набиранията си по всички правила. Ако някой можеше да бъде обвинен, че хитрува, това бе точно натрапникът, който се опитваше да го мъмри. Рап се изкушаваше да му даде урок, като го свали на земята, но реши, че ще има достатъчно време за това по-късно. Затова се обърна мълчаливо и зачака реда си.

— Точно така — рече мъжагата. — Бъди послушно момче и не се опитвай да се перчиш. Само този път направи набиранията както трябва.

Следобедът мина спокойно и момчетата дори получиха разрешение да се изкъпят в езерото, за да се разхладят преди вечеря. Рап гледаше да стои настрана от Виктор, но постоянно го наблюдаваше. Под това име се подвизаваше якият младеж. Тъй като беше забранено да използват истински имена, инструкторите им бяха измислили фалшиви. Рап беше Ървинг и вече всички го наричаха Ърв. Другите пет момчета бяха Фред, Рой, Глен, Бил и Дик.

Всички изглеждаха кротки, стояха със сведени глави, но очите им постоянно шареха. Разменяха си многозначителни погледи — вид мълчалива комуникация. Понеже беше забранено да говорят за миналото си, никой не споменаваше дали е служил в армията или в какво подразделение е бил. Това правеше положението много интересно за Рап. Инструкторите най-вероятно знаеха, че той няма военна подготовка, но другите новобранци нямаха представа.

Когато поставиш група мъже в ситуация, в която е забранено да говорят за миналото си, между тях се създават доста странни отношения. Почти нямаше за какво да си приказват и по време на вечерята. Рап си легна, за да сложи лед върху слабините си, и се загледа съсредоточено върху бавно въртящия се вентилатор на тавана точно над него. Отново проиграваше схватката през деня и се опитваше да измисли как по друг начин би могъл да действа. В един момент Виктор се появи до леглото му.

— Как се казваш? — попита шепнешком той.

Рап погледна към вратата, където единият от инструкторите даваше заповеди на друг новобранец, и отговори:

— Ърв.

— Не, глупако. Питам за истинското ти име.

Този Виктор започваше да не му харесва. Кенеди го беше предупредила, че личният живот е забранена тема в цялата програма на обучение. Само десет минути по-рано, докато се хранеха, инструкторите отново им го бяха напомнили. Рап безизразно погледна другия младеж и отговори:

— Не чу ли какво казаха инструкторите?

Виктор се усмихна накриво:

— Това са пълни глупости. Само ни будалкат. Играят си с нас. — Огледа се, за да се увери, че никой не ги подслушва, и добави: — Хайде, кажи… откъде си?

— Каква ти е играта?

— А?

— Какво целиш?

— Само се опитвам да опозная другите момчета.

— Не се обиждай, ама изобщо не ти влиза в работата как се казвам и откъде съм.

— Така значи? — Виктор стисна зъби и лицето му почервеня. — Слушай сега какво ще ти кажа аз. Не си ти този, който ще ми казва кое ми влиза в работата и кое — не.

Рап не харесваше положението, в което се намираше. Лежеше по гръб и беше уязвим. Не искаше другият да си помисли, че може лесно да го сплаши.

— Не ти го казвам аз — отговори спокойно. — Те определят правилата.

Рап кимна към инструктора при вратата.

Инструкторът каза, каквото имаше да казва, и излезе. В помещението останаха само седемте новобранци.

Виктор се разхили:

— Хайде, мамино синче, вече няма кой да те защитава. Мога да те смачкам.

Рап реши, че не е разумно да продължава да лежи. Той бързо свали краката си от леглото и се изправи. Спокойно, но достатъчно високо, за да чуят останалите, попита:

— Какъв ти е проблемът, Виктор?

— Ти си проблемът.

— Виждам. Но кажи какво по-точно. Може да изгладим нещата.

— Едва ли — отвърна мъжагата презрително. — Приличаш ми на някакъв глезльо. Не ти е мястото тук.

— Ами… хайде да проверим.

Рап посочи тепиха за борба. Мъжагата се изсмя:

— Нямаш шанс.

Мич кимна многозначително и отиде до постелката.

— Жална ти майка, Виктор.

— Какво каза?

— Казах: „жална ти майка“ — изкрещя Рап.

— Ще те размажа!

Очите на Виктор засвяткаха яростно.

— Хайде, опитай.

Другите петима младежи бяха зарязали онова, с което се занимаваха, и ги гледаха.

— Стиска ли ти да ме нападнеш, Виктор? — попита Рап, за да подразни още мускулестия нахалник. Беше готов да го обезвреди за секунди. — Какъв ти е проблемът? Да не би майка ти да е била курвата на квартала, когато те е родила? Не ти ли обръщаше достатъчно внимание, когато беше малък? Или не те е пускала да сучеш, защото е давала на непознати мъже да лижат циците й?

— Само приказваш — изръмжа Виктор, едва сдържайки гнева си.

— Просто се опитвам да разбера какъв ти е проблемът, Виктор. Цял ден не си си затворил устата. Държиш се като училищен хулиган. На всички им писна от теб.

— Ще те смачкам! — изрева мъжагата, като подскачаше от един крак на друг.

Рап не каза нищо. Отиде в средата на тепиха и даде знак на противника си да се приближи.

С ръмжене и гневни крясъци Виктор започна да обикаля в кръг около Рап. Нанасяше лъжливи удари във въздуха, докато образно описваше какво ще му направи. Изведнъж един от инструкторите се показа на вратата.

— Хей, какво правите, малоумници?

Виктор замълча, но беше късно.

— А, ясно — добави инструкторът. — Щом имате достатъчно енергия, за да се биете, значи имате енергия и да потичате. След шейсет секунди ви искам строени навън. С пълно бойно снаряжение!

Всички скочиха да се приготвят. Другите петима младежи замърмориха недоволно. Рап мълчеше, но на Виктор негодуванието на другарите му явно му доставяше удоволствие. Започна да ги дразни и подкани всеки, който има нещо да му каже, да си премери силите с него, ако му стиска. Рап се обу и изтича навън. Нареди се първи в строя и докато чакаше другите да дойдат, му хрумна, че нещо не е наред. Ако тази програма за обучение се провеждаше при толкова строга секретност, какво правеше в нея кресльо като Виктор?

7.

Том Люис се обади по секретния телефон. Търпеливо изслуша човека от другата страна на линията, който му съобщи на пръв поглед стандартната новина за някакво заседание във Вашингтон следобед на другия ден. За всеки, способен да разгадае шифъра, включително хората от вътрешното разузнаване в Ленгли, разговорът би прозвучал толкова безобидно, че не би му обърнал внимание. В третото изречение обаче Люис чу една дума, която го накара леко да повдигне вежда. Той благодари на човека от другата страна на линията и каза, че ще си поговорят повече, когато се видят на заседанието следващия ден.

Психиатърът бавно остави слушалката и потропа с химикалката си върху стандартния бележник върху бюрото. Всичко в кабинета беше стандартно: стандартни офис мебели, каквито държавните агенции купуват с тонове всяка година. Бюрото, етажерката и бюфетът бяха от талашит с тънък пластмасов фурнир, който би трябвало да имитира дърво, но не изпълняваше много успешно предназначението си. Столовете бяха от черна пластмаса с грапава повърхност, която само за девет месеца можеше да изтърка до скъсване официалните панталони. Люис се удивляваше колко широко се използва тази мебелировка във Вашингтон, което пък го навеждаше на извода, че производителят на тези боклуци има някакви връзки с финансовата комисия на Конгреса.

Психиатърът мразеше това некачествено обзавеждане, но не се опитваше да внесе подобрения в кабинета си. Частният му кабинет бе в центъра на Вашингтон и там всеки квадратен сантиметър беше грижливо декориран. С парите, които вземаше за едночасова терапия, Люис не просто можеше да си позволи луксозно обзавеждане, а и нещо повече — посетителите му го очакваха. За много кратък период той си беше създал доста доходна клиентела. Списъкът на пациентите му бе като указател на най-влиятелните хора в столицата. Той лекуваше само ограничен брой политици, но за сметка на това съпругите на десетки сенатори и конгресмени го посещаваха всяка седмица и изливаха сърцата и умовете си пред него. Някой по-безскрупулен би могъл да използва тази информация за своя изгода, но Люис никога не се беше изкушавал.

Трийсет и шест годишният психиатър обичаше работата си и имаше естествена дарба за нея. Беше учил икономика и математика в колежа „Помона“, а после бе завършил клинична психология в Университета на Пенсилвания. За второто беше получил спонсорство от държавата, което го задължаваше след дипломирането си да служи четири години в армията. Точно тази трудова повинност при военните бе една от основните причини Люис да се озове в сегашното си положение, в този лишен от прозорци, гаден кабинет, за чието съществуване знаеха само ограничен кръг хора. Беше се оказало, че притежава природна дарба да усеща различни душевни разстройства, и това привлече интереса на няколко офицери във Форт Браг. Три години Люис помага на Обединеното командване на специалните служби да усъвършенстват методите си за подбор и оценка на кадри.

Психиатърът поседя неподвижно няколко минути, за да събере мислите си и да поумува как последното обаждане ще се отрази върху плановете му за вечерта. В базата имаше един вид ергенско общежитие за различните служители и консултанти, които постоянно пътуваха между Вашингтон и Форт Браг. Когато започваха обучението на нова група агенти, той обикновено оставаше една-две нощи седмично, за да наблюдава поведението им. Сега бе планирал да прекара вечерта и да отдели известно време на един от новобранците, който показваше някои обезпокоителни признаци, но това, за което му се бяха обадили, изглеждаше по-неотложно.

Люис погледна часовника си — „Елджин A-11“ от Втората световна война, специален модел за американската армия. Баща му му го беше подарил преди три години на смъртното си легло. Люис бе сменил износената каишка и поддържаше часовника в безупречен вид. Часът беше седем и четиринайсет. На бюрото не го чакаше нищо спешно, пък и вечерта бе идеална да излезе и да се освежи малко. Той взе две папки и се завъртя със стола си към отворения сив метален сейф. Остави документите вътре, затвори сейфа и завъртя шифрованата ключалка. Остави вратата на кабинета отворена, защото освен съдържанието на сейфа вътре нямаше нищо ценно, което да пази.

Мотоциклетът му беше паркиран точно срещу сградата. Люис свали сакото и вратовръзката си, внимателно ги сгъна и ги постави на седалката. Отключи една от страничните чанти на машината „Бе Ем Ве 1200“ и извади черно кожено яке и протектори. Никога не караше мотора без тях. Дори когато станеше над трийсет градуса. В главата му завинаги бе запечатана картината от охлузванията на един негов приятел, след като беше паднал с мотора на асфалта през един горещ следобед в Калифорния. Люис прибра сакото и вратовръзката в страничната чанта и си сложи сивата каска. Възседна машината и запали. След шейсет секунди спря на пропуска при главния вход на комплекса, вдигна визьора си, за да се покаже на дежурния, и даде газ. След една минута вече хвърчеше по рампата за излизане на междущатско шосе 64 в северна посока. Предстоеше му около час каране, което бе добре дошло.

Един час нямаше да се налага да вдига телефона или да говори с хора, идващи на вратата му, за да разказват за проблемите си. Люис все по-рядко намираше време да избистри мозъка си и да се съсредоточи върху най-належащата си задача в момента. На голям зелен знак покрай пътя бе означено колко километра остават до Ричмънд, но той не му обърна внимание. Вече мислеше за новобранеца. Сигурно затова му се беше обадила Кенеди. Люис нагласи автопилота на сто километра в час, намести се удобно на седалката и погледна в огледалата. Размишляваше колко труд е отделил на този нов кандидат. За двете години, през които работеха по програмата, този беше първият, който изглеждаше почти идеален за целите им. Люис се наклони на един по-остър завой и се запита дали е възможно Хърли да откаже младежа само за един следобед. За съжаление знаеше отговора, защото беше виждал стария инструктор да го прави с други кандидати, и то неведнъж.

8.

Нямаше луна и освен няколко външни лампи всички светлини бяха изгасени, за да не привличат насекоми. Новобранците току-що бяха свършили с кроса, набиранията и още няколко упражнения, имащи за цел да понатоварят някои по-рядко използвани мускулни групи, а може би и да накарат един-двама да се откажат, преди да започнат по-сериозната подготовка. За съжаление и седмината влязоха в бараката, макар и с вид на крави, връщащи се от паша. Всички гледаха в земята, стъпваха бавно и неуверено, но за щастие никой не показваше желание да се кара с другите. В момента единственото, за което бяха в състояние да мислят, беше за сън.

Хърли отпи глътка бърбън и погледна през моравата. Въпреки че това бе седмата му чаша за последните три часа, той не беше пиян. По отношение на алкохола, както и за много други неща, шпионинът издържаше три пъти повече от обикновен човек с неговия ръст. Тази вечер обаче самоувереността му бе малко поразклатена. Хърли изпитваше натрапчиво чувство за колебание, което можеше да е нормално за един средностатистически човек, но не и за целеустремен, решителен мъж като него. Насиненото му око и пулсиращата болка в главата му бяха само досаден симптом. Още няколко чаши „Мейкърс Марк“, и щяха да отшумят.

Истинският проблем беше много по-дълбок — един белег в душата му, който го връщаше към рядко посещавано, но ставащо все по-познато за него място. Едно глождещо чувство, опитващо се да завладее мозъка му и да го изкара от строя. Признаците бяха налице: стягане в гърдите, учестено дишане и паническо желание да се махне, да отиде някъде другаде, където ще да е, само не и тук. За човек, свикнал винаги да контролира положението, винаги да е прав, това беше най-неприятното чувство, което можеше да си представи. Предпочиташе да го ритат в главата, докато изпадне в безсъзнание, отколкото да се бори с този вътрешен враг.

Хърли знаеше, че лечението е свързано с нещо, с което не беше свикнал. С години пренебрегваше проблемите, стараеше се да не мисли за тях, криеше ги от себе си. Работата му беше твърде важна — имаше прекалено много врагове, срещу които да се борят, и прекалено малко мъже, имащи желание да го правят. Имаше твърде много задачи и твърде малко време, за да седи и да се самосъжалява. Все пак Хърли беше рожба на Студената война. Докато връстниците му вършеха щуротии и тичаха по момичета, той беше рязал гърла и бе прекъснал почти всички връзки с нормалния живот. В края на петдесетте и началото на шейсетте сновеше из цяла Европа, по-късно — в Югоизточна Азия. Седемдесетте го запратиха в Централна Америка и накрая, за капак на цялата гадост, се озова в Близкия изток. Всичко бе една многоизмерна игра на шах със Съветите, продължение на събитията от края на Първата и последиците от Втората световна война.

Да анализира мислите, чувствата си или каквото друго го тормозеше, не беше сред любимите занимания на Хърли. За него имаше добро и зло, а в пропастта между двете живуркаха отрепките на обществото, хората, които приемаха сигурността и свободата не като лукс, а като даденост, без да са направили нищо, за да ги заслужат. Защо не беше чувал никога майка си или баща си да хленчат като тези нещастници? Те просто бяха корави хора. Хърли бе роден по времето на Голямата депресия, но семейството му беше оцеляло. Родителите му се бяха преместили от Чикаго в Боулинг Грийн, Кентъки, с петте си деца, за да избягат от дългите опашки за храна и невижданата безработица в големия град. Хърли бе израснал в същите тежки условия. Животът му не беше по-добър от този на хиляди други негови връстници. Затова стоически прие съдбата си и се записа в армията. След като изслужи отреденото време, влезе във Вирджинския технически университет със стипендия по Закона за висше образование на ветераните и завърши със сносен успех. Тогава при него дойде един тип от федералните служби, който силно се беше заинтересувал от военното му досие, и го попита дали иска да види света. Попита го дали желае да промени света. Хърли се хвана на уловката.

Според официалните документи през последните двайсет и една години той бе обикалял различни раздирани от война страни, за да даде своя принос в подклаждането на конфликтите. Неофициално вършеше тази работа доста по-отдавна. Бе наблюдавал отблизо конфликта между Съветите и Америка и не хранеше никакви илюзии за това, чия кауза е по-благородна. Достатъчно беше да прекараш известно време в Берлин, за да видиш отблизо последиците от комунизма и капитализма. Двойният град, разделен на източен и западен, беше ярък пример. Двете му половини бяха като големи рекламни афиши на правителствата, които ги управляваха. Едната страна беше пъстра снимка с ярки цветове, другата — черно-бяла нескопосана гнусотия.

Хърли никога не се беше гордял толкова, колкото при падането на проклетата Берлинска стена. Той бе пролял и от своята кръв в тази битка, бе загубил няколко близки приятели и много информатори, чийто брой не можеше или не искаше да си спомня, но в крайна сметка бяха победили. Уви, не му остана много време да се радва на победата. Хърли и други негови колеги вече внимателно наблюдаваха ислямските фундаменталисти. Беше опознал тези хора по време на операциите за изтощаване на съветските части откъм средства, оборудване и жива сила. Бе участвал в битката на Хайберския проход и отначало не видя нищо обезпокоително. Народът просто искаше да си върне земята, окупирана от съветските войски. Проблемът започна с религиозните фанатици, докарани от Саудитска Арабия, Йемен и други упадъчни държавици.

Хърли обичаше да псува, да пие и да ходи по жени, което го сблъска със задръстените, отричащи всяко удоволствие фанатици уахабити от Саудитска Арабия. Още тогава ги намрази, но все още не осъзнаваше, че една от целите им е да прехвърлят свещената си война отвъд границите на затънтените планини на Централна Азия. Това се случи по-късно, когато се намесиха в палестинския проблем. Играта започна отново. Съветите бяха обуздани и поставени на колене, но на сцената се появи нов злодей. Хърли имаше лошо предчувствие за насоката, в която се развиваха нещата, и на всичкото отгоре за първи път в кариерата си се чувстваше уморен. Тази заплаха нямаше да си отиде сама. Изведнъж го обзеха съмнения, че ще успее да открие, камо ли да обучи, новото поколение бойци, необходими за справяне с опасността. Нуждаеше се от помощ. За съжаление да моли за помощ не беше нещо, което се удаваше на Хърли.

Едно от кучетата излая и измежду боровете се чу бръмчене на мотор. Не беше ревът на американска машина, а по-скоро мъркането на японска или германска. Хърли въздъхна леко, отчасти с облекчение, отчасти примирено. Това трябваше да е докторът. Явно Кенеди го бе извикала. Между дърветата се появи светлина от фар и след няколко секунди мотоциклетът излезе иззад завоя. Двигателят му бе толкова безшумен, че Хърли чуваше скърцането на чакъла под гумите му. Машината спря пред къщата, Люис смъкна стъпенката с крак и изключи двигателя. Извади от една от страничните чанти плоско дървено трупче, постави го под мотоциклета, после свали каската си.

Психиатърът прокара пръсти през рошавата си руса коса и погледна Хърли. Веднага забеляза подутото му око, но това, което го разтревожи повече, бе изражението му, което едва наскоро бе започнал да разбира.

— Труден ден, а?

Инструкторът се опита да се засмее непринудено:

— В този занаят няма лесни дни. Знаеш го.

Люис кимна. Много добре знаеше какви поражения нанася тази професия върху човека, и не само върху тялото. При физическите рани положението беше ясно. Или заздравяваха, или не. Пораженията върху душата и ума бяха съвсем друго нещо.

9.

Очуканото, мръсно пежо намали. Шофьорът се наведе над кормилото и огледа наляво и надясно цялата улица „Хамра“. Спътникът му отдясно направи същото, но по-неохотно. Нямаше светофар, нито знак „Стоп“, но навиците, придобити през войната, трудно се преодоляваха. Самир беше най-младият от четирима братя. Другите трима бяха загинали във войната, която бе съсипала този красив в миналото град. Най-близкият от братята му, само с тринайсет месеца по-голям от него, беше убит от РПГ снаряд на същото това кръстовище. За западните журналисти, които отразяваха кървавата гражданска война, улица „Хамра“ бе известна като „Зелената линия“. Али и приятелите му я наричаха „Ничия земя“.

Това бе улицата, която разделяше Източен от Западен Бейрут и до известна степен, мюсюлманите от християните, или по-точно — мюсюлманите шиити от християните маронити. И от двете страни на улицата имаше квартали, където живееха малки групи сунити, арменци, източноправославни и друзи. Някои от тези общности бяха по-изложени на бойните действия и бяха почти изчезнали по време на продължителните и ожесточени сражения. Други, по-слабо пострадали, сега се възстановяваха. Гражданската война в много отношения напомняше на боевете между конкурентните мафиотски банди в Чикаго през двайсетте години, но се водеше с много по-тежки оръжия.

След като войната официално бе свършила преди близо две години, градът вече показваше признаци на живот. Християните от изток строяха с главозамайваща бързина; мюсюлманите на запад се опитваха да ги догонят. Навсякъде стърчаха строителни кранове и сега имаше по-голяма опасност да те сгази самосвал или булдозер, отколкото да те застреля снайперист. Поне в определени райони. Улица „Хамра“ не беше от тях. Тук сградите все още бяха надупчени и изтърбушени, идеални укрития за снайперисти.

Самир внимателно огледа къщите отляво, а седящият до него Али — отдясно.

— Предпазни мерки, а? — с хриплив глас отбеляза мъжът на задната седалка.

Самир го погледна смутено в огледалото и измънка:

— Съжалявам.

Асаф Саяд кимна и дръпна от цигарата си. Спомни си как братът на Самир бе загинал недалеч от тук. Много добри мъже бяха паднали на тази проклета улица. Саяд обаче нямаше навик да си приказва с подчинените си. Такава фамилиарност само ги караше да си въобразяват разни неща. Вредни неща. От тях се искаше да изпълняват заповеди. Освен това той не желаеше да се сближава прекалено с момчетата за временно ползване, работещи за него. По-лесно е да преживееш смъртта на някого, когото не познаваш добре, отколкото на близък приятел.

След като Али му даде знак, че всичко е чисто, Самир натисна газта и колата профуча през широката улица, пресече изоставените трамвайни релси и се скри между полуразрушените сгради от другата страна. Само преди година изобщо не би му минало през ума да мине по този по-кратък път. Колата продължи още две пресечки, като криволичеше между купчините отломки, после рязко сви наляво. Сграда след сграда, улица след улица, кварталите изглеждаха все по-добре и по-добре. Първият добър признак бе липсата на боклуци по платното. По-нататък се появяваха скелета и бетонобъркачки и накрая стигнаха до редица сгради, които дори имаха прозорци, макар че каменните им фасади все още бяха надупчени от снаряди и куршуми на по-малки оръжия.

Пред една бариера стояха двама младежи с автомати „Калашников“. Самир спря колата и погледна в очите момчето, което държеше оръжието си насочено към главата му. В тези дни всички бяха или много млади, или много стари. Цяло поколение беше избягало от страната или избито. Самир посочи с палец към задната седалка и очите на часовия се разшириха от удивление при вида на свирепия Асаф Саяд. Младежът се поклони почтително и извика на колегата си да премести барикадата.

Улицата се охраняваше и в двата края. Някои се опитваха да оспорват необходимостта да се хвърлят толкова много усилия и човешки ресурс, но един от изпепеляващите погледи на Саяд бе достатъчен, за да ги накара да си затварят устата. Полковникът от сирийското разузнаване беше убеден, че този мир е по-скоро примирие преди възобновяването на военните действия и ако се отпуснеха, горчиво щяха да съжаляват. Постоянно предупреждаваше другите милиции да се мобилизират, да вербуват нови войници и да ги обучават добре, да използват примирието, за да се запасят с оръжие и боеприпаси. С всеки изминал месец ставаше все по-трудно да ги убеждава да се подготвят за следващата битка. Мъжете под прякото му командване обаче дори не си и помисляха да оспорват заповедите му. Само два месеца по-рано Саяд бе взел мерки за това, като лично пръсна главата на един от помощниците си на една среща на щаба му.

Полковникът хвърли цигарата си в канавката и влезе в сградата. По пода и стените бяха опънати кабели, осигуряващи електричество на няколкото етажа. Използваха постройката едва от две седмици и Саяд не смяташе да остават тук повече от няколко дни. Най-големият недостатък на това място беше пълната липса на противовъздушна отбрана. Ако някое израелско куче надушеше тайната им квартира, само двайсет минути след това над главите им щяха да бръмчат самолети и да падат бомби.

Саяд слезе в подземието. Миризмата на канализация веднага му напомни, че градът все още страда от пораженията на петнайсетгодишни боеве. В коридора до една газова лампа стояха двама мъже. В подземието все още нямаше ток. Без да чакат заповед, мъжете се дръпнаха от вратата. По-възрастният козирува по типично британски маниер.

— Полковник, радвам се да ви видя.

Саяд не обърна внимание на поздрава.

— Къде е полковник Джалил?

Часовият кимна към вратата:

— Вътре с пленника.

Саяд му даде знак да отвори вратата.

Часовият вдигна ръката си. Държеше черна качулка.

— Да скриете лицето си.

Саяд го изгледа презрително. Часовият остави качулката и отвори вратата. По средата на помещението, вързан за метален стол, седеше гол мъж. До него стоеше друг, пред него — трети. И двамата носеха черни качулки. Саяд влезе и отиде направо при пленника. Хвана го за косата и изви главата му нагоре, за да види лицето му. Саяд постоя половин минута, докато добре огледа чертите му. Видя само тънка струйка кръв върху долната му устна. Ако не се смяташе това, лицето му изглеждаше непокътнато.

— Как се казваш?

— Нихад Уасуф.

Саяд се втренчи в очите на пленника за няколко минути. После каза:

— Според мен лъжеш. Според мен си евреин.

— Не! — възкликна пленникът. — Сириец съм.

— Съмнявам се.

— Не бих излъгал за такова нещо. Попитай хората, чиито имена ви казах.

Саяд вече го беше направил, но този мръсник беше хитър като плъх, а ония мързеливи кретени в Дамаск всеки можеше да ги излъже. Саяд мълчаливо се приближи до една количка. Отгоре бяха подредени различни инструменти. Погали с пръсти няколко от тях. На този етап не искаше да прави нищо, което да изисква медицинска прецизност. Накрая се спря на едни клещи. Върна се при пленника и му показа инструмента.

— Аз не съм нито толкова внимателен, нито толкова търпелив, колкото тези двама души. Ще те попитам само още веднъж… как е истинското ти име?

Пленникът се поколеба за момент, после отговори:

— Нихад Уасуф.

Саяд хвана левия му показалец и го изпъна. Стисна с клещите парчето от нокътя, стърчащо над върха на пръста, и го разклати няколко пъти нагоре-надолу. Пленникът започна да се гърчи. В основата на нокътя се появи кървава чертичка.

— Кажи ми истинското си име.

— Вече го казах… кълна се.

— Защо търсиш американеца?

— Изпратиха ме да преговарям за освобождаването му.

— Кой?

— От фирмата, в която работи.

— Лъжеш.

— Не… не лъжа. Обадете се на приятелите ми в Дамаск. Те ще потвърдят.

— Не ти вярвам.

— Моля ви. Аз съм само посредник. Готови са да платят много пари.

— Аз мисля, че си шпионин.

— Не съм.

— Лъжец! — изкрещя Саяд и изтръгна нокътя на пленника.

10.

Лекарят свали кожените си дрехи и застана неподвижно на верандата, докато Хърли разказваше за събитията от изминалия следобед. Слушаше, като се стараеше да не издава мислите си, макар че няколко от нещата, които чу, сериозно го обезпокоиха. От опит знаеше, че да се опитваш да прекъсваш Хърли не е добър подход. Най-добре беше да го остави да довърши. Старият шпионин приемаше всеки въпрос или коментар като лична нападка, която на свой ред предизвикваше ожесточена контраатака, а всичко това само затрудняваше работата на психиатъра.

Люис се беше запознал с Хърли преди пет години. Министерството на отбраната бе изпратило специалния му отряд в Пакистан да помага в една секретна операция на ЦРУ за обучение и екипиране на муджахидините в опасния граничен район с Афганистан. Хърли, с типичния си рязък маниер, им се подигра, че прехвалените Зелени барети вече включват и психиатри в отрядите си. Сравни Люис с политкомисарите в Червената армия, което едва ли беше комплимент, тъй като въпросните офицери изпълняваха политическата задача да поддържат любовта на войниците към комунистическите идеали. Те бяха известни също с това, че изпращаха в Сибир всеки, който не показва абсолютна преданост към Партията. Собствените им другари се страхуваха от тях и ги мразеха.

Люис прозря през нахаканото поведение на Хърли и вместо да се обиди от забележките му, се изсмя. С течение на времето шпионинът все по-често започна да се консултира с психиатъра. Скоро осъзна, че опитният лекар е много полезна придобивка. Люис бе истинско съкровище. Той като че ли умееше да чете мислите на хората. Този човек беше истински ходещ и говорещ детектор на лъжата.

Когато разказа всичко за случилото се през изминалия следобед, Хърли не спря, за да чуе мнението на психиатъра, нито му даде възможност за въпроси. Веднага продължи с онова, което смяташе, че трябва да се направи.

— Искам да седнеш с него и да го разнищиш. Зарежи всичките си други ангажименти до края на седмицата, ако трябва. Искам да знам всичко за това хлапе. Той крие нещо и аз трябва да разбера какво.

По стар навик Люис стисна устни и се загледа в далечината, докато обмисляше възможните решения. Той уважаваше и харесваше Хърли, чувстваше го като приятел, но в никакъв случай не би го причислил към категорията на уравновесените, психически здрави възрастни мъже. Кенеди, от друга страна, бе сред възможно най-стабилните и разсъдливи хора, с които някога бе имал удоволствието да работи. Преди да направи каквото и да било, искаше да чуе и нейното мнение.

— Ще се освободя утре — каза Люис, давайки вид, че се съгласява, без всъщност да поеме ангажимент. — Хайде да влезем. Умирам от глад и ми се ходи до тоалетната.

След като психиатърът се облекчи и изми лицето си, двамата влязоха в кухнята, където Кенеди четеше някакви документи и от време на време ровеше с вилица спагетите в една чиния. Люис погледна бездарния буламач и се намръщи. Той бе любител на добрата кухня и сърцето му се свиваше, когато видеше някой от колегите му да се отнася с такова пренебрежение към нещо толкова важно. Без да продума, докторът започна да рови из шкафовете в търсене на нещо, с което би могъл да сготви сносно ядене. Кенеди и Хърли се спогледаха развеселени.

Люис надникна в хладилника и без да се обръща, каза:

— Стан, бъди така добър да донесеш една бутилка вино от мазето. Едно „Шато Доминик“ например.

Извади едно пакетирано пиле и затвори хладилника. Направи крачка към мивката, спря за момент и добави:

— Я по-добре донеси две.

Когато Хърли излезе, Люис погледна Кенеди над рамото си и й кимна да отиде при него до умивалника.

— Е — отбеляза, — Стан не е много въодушевен от новото ти откритие.

— На него никой не може да му угоди.

Люис пусна водата и започна да мие месото. Подсмихна се и добави:

— Мисли, че си му скроила номер.

Тя завъртя очите си, без да отговори.

— Това ли е младежът, за когото ми говореше? Момчето от Сиракюз?

— Да.

— Не си ми споменавала за бойните му умения.

Кенеди смутено сви рамене:

— Аз самата не знаех за тях.

— Доста сериозен пропуск. — Люис я погледна. — Не го приемай като критика.

— Не се гордея, че съм го пропуснала, но в крайна сметка така може би е по-добре, не мислиш ли?

— Може би да… може би не.

Кенеди разказа всичко, което знаеше за Рап, а то изобщо не беше много, но тя отново изтъкна, че не е задължително липсата на повече информация да е нещо лошо. Отново наблегна на убеждението си, че това е човек, когото лесно могат да обучат за целите си. Точно когато свършваше краткото си изложение, Хърли се върна от мазето. Люис я помоли да нареже малко салата, а той сложи да вари фиде, разфасова пилето и приготви бял сос със сметана. За Хърли остана задачата да отвори виното.

Докато Люис довършваше основното ястие, Хърли и Кенеди пак заспориха. Опитваха се да се надприказват, всеки отстояваше своята версия за случилото се и обвиняваше другия, че се е провалил. Като всеки опитен психиатър Люис умееше да слуша и веднага влезе в ролята си. Много го улесняваше това, че и двамата бяха интересни личности. Хърли бе истински феномен сред пациентите му, един от онези толкова рядко срещащи се хора, чиято компания е толкова забавна, че по-скоро ти трябва да им плащаш за сеансите, отколкото те на теб. Разбира се, понякога преувеличаваше, но Люис беше станал свидетел на няколко реални случки с него и знаеше, че разказите му обикновено доста точно отговарят на действителността.

Кенеди беше коренно различна. При нея нямаше ругатни, гняв или възбудена жестикулация, придружена с театрални мимики. Спокойният й, аналитичен и интелектуален стил предразполагаше събеседника. Отговорите й никога не бяха прибързани и почти винаги звучаха добре обмислено. Тя никога не прибягваше към лични нападки и не се опитваше да преувеличава, за да повлияе върху чуждото мнение. Въпреки тези коренни различия двамата с Хърли имаха няколко общи черти, които още повече изостряха спора. И двамата бяха силно подозрителни към всеки и трудно признаваха собствените си грешки. Освен това дългогодишното им познанство и близките им отношения изкарваха на повърхността и най-добрите, и най-лошите им качества по много агресивен начин. Люис никога не би им го казал, но от професионална гледна точка му доставяше огромно удоволствие да наблюдава споровете им — това бяха словесни битки от световна класа.

Сложиха масата, наляха виното, храната бе сервирана. Кенеди деликатно бодеше от салатата, докато двамата мъже се заеха да унищожават пилето и фетучините с доматен сос. Люис се хранеше мълчаливо, докато двамата шпиони продължаваха да се препират. Той ги прекъсна три пъти, но само за изясняване на някои неща. След като изяде всичко в чинията си, той си наля още една чаша вино, дръпна стола си назад и даде знак, че е готов да им каже мнението си. Когато започваха операцията, бяха постигнали споразумение Люис да има пълен контрол над всички решения. Хърли ръководеше екипа, но неговото самонадеяно поведение не се харесваше на мнозина във Вашингтон. Трябваше да му се признае, самият той също разбираше, че това е негова слабост. Вместо с обичайното си поведение на твърдоглаво ченге да настоява ролята на Люис да се ограничи до отстраняването на очевидно ненормалните кандидати, Хърли му беше казал:

— Не искам никакви джунджурии, компютри и тем подобни научни глупости. Плащаме ти, за да даваш мнение. Затова не ме баламосвай с постоянни недомлъвки.

Имайки предвид точно тези думи, Люис остави чашата си и каза:

— Допуснали сте две грешки, и двамата знаете какви.

Кенеди кимна.

— Сещам се за една — отбеляза Хърли. — Това, че не е проучила достатъчно старателно тоя тип. Коя е втората?

— Не се ли сещаш за единственото нещо, което не си направил правилно днес? — попита психиатърът.

— Не съм съвършен, но това не е моя грешка. — Инструкторът посочи Кенеди. — Аз си скъсвам задника от работа, за да вкарам нещо в главите на тези синковци. Не съм длъжен да оправям нейните бакии.

Люис си даде сметка, че ще трябва да притисне Хърли малко по-сериозно. Покашля се и отбеляза:

— Аз виждам две възможни обяснения. Или това хлапе много го бива, или ти започваш много да издишаш. — Отпи глътка вино и попита: — Кое от двете е вярното?

Хърли стисна зъби.

— Не съм започнал да издишам! — Смутено добави: — Просто го подцених, това е всичко.

— Точно това най-много ме тревожи — с назидателен тон изрече Люис.

— Не се безпокой… няма да се повтори.

— Опасявам се, че това не е достатъчно.

Хърли запали цигара и отбеляза небрежно:

— Добре де, хайде да не правим от бълхата слон.

— Глупости! — сряза го Люис.

— Какво толкова… — измърмори Хърли, опитвайки се да омаловажи проблема.

— Не ми се оправдавай. Днес си оплескал всичко, сериозно си го оплескал.

Кенеди се дръпна назад, погледна лекаря с широко отворени очи, неспособна да скрие удивлението си от острата му реакция.

— Хайде да се успокоим — смирено го подкани Хърли, като се опитваше да смекчи тона.

— Да се успокоим ли? — Люис се наведе напред. — Не виждам нищо, което да ме успокоява в тази ситуация. Но това, което най-много ме ядосва, е, че ти съзнаваш какво си направил, но упорито отказваш да си го признаеш.

— Е, не се е свършил светът.

Гневът на Люис растеше с всеки следващ опит за отричане.

— Ти трябва да си безгрешен. Тези момчета трябва да се страхуват от теб, да те ненавиждат, да те мразят. Дори не трябва и да си помислят, че могат да те насинят… — Посочи подутото око на Хърли. — Камо ли пък да те победят. И най-малкото можеш да допуснеш да го направи някой, който е влязъл в базата преди десет минути.

— Той не ме победи — изръмжа възрастният мъж.

— По това може да се поспори. Доколкото чух, на практика те е победил и си се измъкнал само защото си играл нечестно.

— Да… животът понякога не е справедлив.

— На този етап, Стан, тези момчета са като малки кученца. Знаеш го. Ако нарушаваме собствените си правила, няма да успеем да ги пречупим. Така им създаваме погрешна нагласа.

Хърли се облегна назад и като скръсти инатливо ръце, заяви:

— Подлъгаха ме да се забъркам в тази каша.

— Не съм сигурен, че това е вярно, но нека за момент да приемем, че е така. — Люис замълча за момент, сетне добави: — Ти не трябва да се оставяш да те подлъгват. Трябва да гониш тези псета, докато така капнат от умора, че да не могат да се държат на крака. Трябва да ги насъскваш един срещу друг… да разбереш на какво е способен всеки от тях и после, когато са съвсем пребити, да ги вкараш в оная барака и да ги смачкаш, точно както са правили с нас, когато сме били новобранци. Това е деликатна работа, по дяволите, много добре знаеш. Точно това е причината да правим нещата по начина, по който ги правим, и твоето самолюбие няма никакво място при вземането на решения.

— Самолюбието ми няма нищо общо — кисело изрече Хърли. — Просто свалих малко гарда.

Психиатърът поклати глава:

— Не. Тук съм склонен да се съглася с Айрини. Ти още гледаш на нея като на малко момиченце и не й гласуваш доверието, което заслужава. Тя ти довежда новобранец, който сама е избрала, но понеже той не се вписва в твоята закостеняла система, в която всеки от питомците ти трябва да е минал през определено обучение, решаваш да пропуснеш няколко от стъпките на подготовка, да го пребиеш и да го изриташ от лагера. — Люис се облегна назад, отпи глътка вино и попита с по-спокоен глас: — Това, че Томас е дал съгласието си, не ти ли говори нещо?

Люис имаше предвид заместник-директора по операционната дейност в ЦРУ.

Смутен, Хърли измънка:

— Не помислих за това.

— Разбираш ли в каква ситуация сме сега заради тебе?

Отначало Хърли не отговори, но после мълчаливо кимна.

Кенеди вече се чувстваше по-спокойна за своята кауза, но нямаше много ясна представа за какво говорят двамата мъже, затова попита Люис:

— Каква ситуация имаш предвид?

— Нещата много лесно могат да излязат от контрол — обясни психиатърът. — Ако един от обучаващите се успее да насини окото на някого от инструкторите, всички останали изведнъж могат да решат, че и те имат шанс. Това са хора, не роботи. Като добавим и факта, че се е наложило Стан да се бие нечестно, за да победи, положението става още по-опасно.

— Защо?

— Мислиш ли, че е добре за нас да обучим твоя човек, да го пратим в акция и да го оставим да си мисли, че когато нещата загрубеят, винаги може да нарушава правилата?

Кенеди разбра.

— Мамка му — изръмжа Хърли. — Какво искаш да направя?

— Ще се махнеш оттук за няколко дни. Искам тези синини да изчезнат. Ще оставиш новобранците на мен и другите инструктори. Аз най-добре ще преценя този Рап и на какво е способен.

— Ами после?

— Ще се върнеш, ще отидете двамата в бараката и ще го победиш, но в честен бой.

— Ами ако не успее да го победи? — попита Кенеди.

Двамата мъже се спогледаха. Тук вече попадаха в непознати води. След кратко мълчание Люис погледна Кенеди и отговори:

— Това вече ще бъде сложен проблем.

11.

Първата нощ не мина много добре, поне що се отнася до съня. Виктор не им даваше да заспят, като разказваше отвратителни измислици за сексуалните си завоевания, коя от коя по-образна и невероятна. След около час запасът му от истории се изчерпи и той нарече всички банда педерасти, задето не можели да се похвалят и те с такива случки. Още петнайсет минути след това отправя обиди по техен адрес, докато най-накрая заспа дълбоко и силно захърка.

Рап зарови главата си под възглавницата и се опита да се изолира от шума, но не ставаше. Тогава, умиращ за сън в мъчителните часове след полунощ, той започна да крои планове как да се отърве от Виктор. Отначало се изкушаваше да стане и да срита кретена, но така само щеше да предизвика още наказания от инструкторите и да си спечели омразата на другите новобранци. Мисълта, че ще трябва да прекара следващите шест месеца с този досадник обаче, беше нетърпима. Човек като Виктор лесно би могъл да повлече някого със себе си и Рап имаше силно предчувствие, че сблъсъкът между тях е неизбежен. Конфликтът не беше от тези, които могат да се предотвратят, ако единият от двамата промени поведението си. Не, нямаше как да се избегне. Той трябваше да се подготви за сблъсъка. В такива ситуации трябва да се мобилизираш, да поемеш удара и да нанесеш на противника по-големи поражения, отколкото той на теб, иначе нямаш шанс.

Около този младеж имаше нещо много странно. Самата идея, че може да участва в шпионска операция, изглеждаше абсурдна. Цяло чудо би било, ако успееше да се промъкне сред врага незабелязан. Рап искаше новото си призвание с всяка клетка на тялото си, но беше достатъчно умен, за да си даде сметка, че едно е да се закълнеш, че никога няма да се откажеш, а съвсем друго — наистина да не се откажеш. Знаеше също, че ще го поставят на изпитания, които никога не е сънувал. Щяха да го тласкат отвъд границите на физическата и психическата издръжливост и в определен момент, когато болката станеше нетърпима, сянката на съмнението със сигурност щеше да се промъкне в съзнанието му. Възможно ли беше Виктор да създаде такава атмосфера, че в най-трудните моменти на Рап наистина да му се прииска да се откаже?

Не искаше да разбере. По някое време през нощта, докато гледаше прилепите, стрелкащи се между гредите на тавана в бараката и слушаше хъркането на Виктор, реши, че кретенът трябва да се махне и ако не го направеше по собствено желание, и то бързо, сам Рап ще трябва деликатно да го тласне към вярното решение.

Станаха преди изгрев. Двама от инструкторите нахълтаха в бараката и с псувни, дърпане и ритници ги изкараха от леглата. За свое щастие Рап бе почти буден, когато чу вратата да се отваря. Вече бе стъпил на земята, преди инструкторът да успее да го изхвърли от леглото. Беше очаквал всички сутрини да започват така, но въпреки това крясъците го изнервяха. Между думкането и виковете той се опита да разбере какво се очаква да направи. Успя да долови думите „строй“ и „плац“. Грабна тренировъчната си екипировка и маратонките и изхвърча през вратата като куршум. Тревата беше мокра от роса, а на изток само бледо сивкаво сияние предвещаваше появата на слънцето. Не им беше позволено да носят часовници и в бараката също нямаше, но Рап предположи, че е някъде около пет. Температурата бе около двайсет и пет градуса, влагата направо полепваше по кожата. Очертаваше се отново горещ ден.

Когато застана на линията за строяване, Рап осъзна, че е първи и единствен на плаца. От самото начало си беше дал сметка, че за някои неща е разумно да изпреварваш другите, но за други — не. Ставането сутрин и бързото строяване бяха от първите. Не смяташе да се пести и в бойните тренировки, но при упражненията за издръжливост, като тичането и лицевите опори, не смяташе да се напряга на максимум. Трябваше да пази здравето си и да има някакви резерви. Тези типове не трябваше да знаят, че може да тича по-бързо от вятъра.

Докато чакаше останалите, подуши миризма на кафе и погледна към къщата. Там, на верандата, видя ново лице — русокос мъж около трийсетте. Непознатият го наблюдаваше съсредоточено. Рап също се загледа в него и дори от това разстояние се впечатли от сините му очи. Русият мъж носеше дънки и фланелка с къс ръкав. Стоеше облегнат на една от колоните на верандата, отпиваше от кафето и не се стараеше да прикрие интереса си към младежа. Този тип изглеждаше необичайно. Личеше си, че е в добра физическа форма, но имаше доста по-небрежен вид от другите инструктори и на устните му играеше тънка садистична усмивка.

Един по един другите новобранци се измъкнаха от бараката и се строиха на линията. Виктор излезе последен, което вече му ставаше навик. Сержант Смит вървеше бързо до него и му даваше заповеди с приглушен глас. Бяха ги предупредили, че на плаца не трябва да има крясъци. Това не беше единствената къща на брега на езерото и над водата гласовете се чуваха надалеч. В бараката обаче, при затворени врати, децибелите удряха максимума. Виктор се подреди в другия край на строя.

Сержант Смит застана пред седмината новобранци и изсъска през стиснати зъби:

— Плужеци такива, стягайте се, че ще почна да налагам. Виждал съм ученици на скаутски лагер да се справят по-добре от вас. Влачите се като баби. Трябва да можете да станете, да се облечете и да се строите за не повече от шейсет секунди. Когато си лягате, си приготвяйте всички боклуци за сутринта. Дръжте ги на нощните шкафчета, за да можете да ги грабнете веднага. Ще започваме с физзарядка всяка сутрин точно в пет.

Инструкторът погледна към другия край на строя. Рап хвърли кратък поглед натам. Виктор бе вдигнал ръка.

— Сержант, ами кога ще пикаем? Едва стискам.

Сержант Смит направи няколко крачки към него и приближи лицето си до неговото.

— Ако беше измъкнал мързеливия си задник от леглото навреме, може би щеше да имаш време да се изпикаеш. — Върна се отпред и огледа строя. — Ще започнем с бърза загрявка. Колкото и да ми се иска да ви смачкам, идиоти такива, началниците не искат нежните ви задници да пострадат, докато не си проличи дали ставате за тази работа. Опитах се да ги разубедя, защото според мен вие сте най-голямата сбирщина от лигльовци, които някога съм виждал.

— Сержант, ще се напикая — проплака пак Виктор.

— Ами, напикай се, глупако. — Сержантът се обърна към останалите в строя: — Ако не можете да се оправите за шейсет секунди, ще се отнасям към вас като към бебета. Тъй че… давай, Виктор, напикай се. Ако на някой друг му се пикае, съветвам ви да изчакате, докато тръгнем да тичаме. Тогава ще можете да спрете и да свършите тази работа. Сега лягайте и искам по петдесет лицеви опори. И само да видя някой да кръшка, започвате отначало.

Направиха по петдесет лицеви опори, после — по сто коремни преси, по петдесет клякания и след още няколко минути — ножични ритници и няколко упражнения за разгряване. Сержант Смит ги поведе към гората. Движеха се в стройна колона, само Виктор изоставаше. Не тичаха много бързо според разбиранията на Рап. Той редовно правеше десеткилометрови кросове, затова сега се чувстваше комфортно. След пет километра тичане спряха пред тренировъчната полоса по средата на гората. Мястото приличаше на декор от ренесансов фестивал. Сержант Смит извади хронометър и започна да им засича времето.

Рап се нареди пети в строя — така че между него и Виктор да има още един човек. Искаше да види как първите четирима ще минат през препятствията — предполагаше, че вече имат опит от новобранския център в армията. Идеята му не се осъществи, защото сержант Смит започна да изпраща младежите през трийсетсекундни интервали. Полосата започваше с ниска стена — триметрова, дървена, обрасла с мъх. Пред нея от земята стърчаха два стълба: първият, около петдесет сантиметра висок, бе разположен на около метър преди нея. Вторият — на петдесет сантиметра преди нея — стърчеше на един метър над земята.

Първият новобранец се втурна към стената, набра скорост, после, точно преди стълбовете, направи бърза крачка встрани и с невероятна ловкост стъпи с левия си крак върху разположения по-напред и по-нисък от двата. С десния крак стъпи върху втория стълб и като го използва за оттласкване, скочи върху стената, хвана се за ръба и опря коленете си на няколко педи под върха й. Всичко бе идеално преценено. Младежът с лекота се прехвърли през стената и скочи на меката земя от другата страна.

Вторият прескочи по същия начин, а третият подходи малко по-различно, като се набра на ръце. След ниската стена имаше десетметрова права отсечка и втора стена, висока около пет метра, от която висяха въжета. За да я преодолееш, не се изискваше особено майсторство, достатъчно бе да се хванеш здраво за въжето, да опреш крака в стената и да се набереш нагоре. Следваше препятствие с бодлива тел, също доста лесно за преодоляване. Трябваше да се завреш под нея, да се притиснеш до земята и да пропълзиш. След това имаше голяма корабна мрежа, опъната между два големи бора. Следваха подредени на зигзаг греди на около метър над земята. Те изпълняваха ролята на висящ мост за тренировка на равновесието.

Рап не успя да види какво има след гредите, защото дойде неговият ред. Той бързо избърса длани в шортите си и когато сержант Смит му даде знак, хукна към ниската стена, повтори точно движенията на първия новобранец, скочи и се хвана за ръба на стената. Набра се, прескочи и се приземи меко от другата страна. Втората, по-висока стена, наистина беше лесна за преодоляване, а бодливата тел не го затрудни изобщо. Ако някой не можеше да се научи на нещо толкова елементарно като пълзенето, направо можеше да си върви вкъщи. Мрежата се оказа първото по-сериозно препятствие. Когато се покачи на една трета от нея, Рап забеляза, че в средата е увиснала, затова се премести леко встрани. Следващите препятствия бяха лесни. Гредите бяха фасулска работа, висящите автомобилни гуми не го затрудниха, прехвърлянето по въжетата бе като игра на детска катерушка.

Следваше успоредка с разположени на различна височина лостове, на каквито се състезават жените гимнастички. Той спря, не знаеше какво да прави с двете хоризонтални греди. В този момент като по сигнал единият инструктор му закрещя какво да прави, и да го направи бързо. Ако се съдеше по обясненията, този способ за преминаване изглежда беше много добър начин да си счупиш ребрата, но тъй като не можа да измисли друг, Рап скочи, хвана се за първия лост, прехвърли се през втория и продължи през още автомобилни гуми и едно препятствие, наречено бирмански мост. Следваха още греди, въжета и стени за прескачане и накрая — спринт до финала.

Когато Рап пресече линията, сержант Смит гледаше хронометъра и клатеше глава. Погледна Рап с нескрито презрение и измърмори:

— Много слабо.

Рап стоеше прегънат на две, опрял длани на коленете си. Преструваше се на по-уморен, отколкото беше в действителност. Идеше му да се подсмихне. Не вярваше представянето му да е било чак толкова лошо. Младежът, който стартира след него, още не беше финиширал. Обърна се да види как се справят последните двама. В другия край на полосата, на петдесетина метра назад, забеляза русия мъж, когото бе видял сутринта на верандата. Стоеше в края на гората и го гледаше внимателно, без да крие интереса си към него.

12.

Кенеди остави колата си на източния паркинг и влезе в главната квартира на ЦРУ точно в осем часа и три минути. Беше използвала единия час и половина на връщане от езерото Ана, за да си състави план как да разпредели задълженията си, официални и неофициални. Работа й беше секретна, което изключваше воденето на каквито и да било записки и документация. Тя подреждаше всичко в главата си и всеки път, когато идваше в главната квартира, трябваше да има план за действие. Когато вратата на асансьора се отвори на шестия етаж, отпред много загрижен я чакаше един от шефовете й.

Макс Пауърс я върна обратно в асансьора и измърмори:

— Проблем.

Пауърс беше началник на отдела за Близкия изток. На Кенеди й беше трябвало доста време, докато свикне със стила му на работа. Той бе известен с това, че изреченията му обикновено се състояха само от по една дума. Колегите му, които го познаваха по-отдавна, го наричаха Лаконичния Макс.

Кенеди се върна в асансьора и попита:

— Какво е станало?

Веднага я обзе страх — както всеки път, когато влезеше в сградата — че са разкрили тайната й операция.

— Бейрут — отговори кратко Пауърс.

„Бейрут“ би могло да означава много неща, но в тази августовска утрин Кенеди направи само една връзка:

— Джон?

— Да.

— Гадост — прошепна тя.

Джон Къминс беше един от агентите им под прикритие, който само преди три дни бе заминал за Ливан. Предишната седмица в Бейрут бяха отвлекли американски бизнесмен, работещ в информационна фирма. Оказа се, че компанията е собственост на тексасец с големи връзки във Вашингтон. Собственикът бе възпитаник на старите порядки, бивш военен и в продължение на трийсет години безплатно и доброволно беше изпращал на ЦРУ и Пентагона всякаква информация, която той и служителите му събираха при международните си сделки. Много хора в столицата му бяха задължени и сега явно бе решил да си поиска вересиите.

Пентагонът нямаше никакви части в региона, ЦРУ също нямаше с какво да се похвали. Управлението все още не се беше окопитило след отвличането и зверското убийство на главния им агент в Бейрут преди пет години. Ленгли все пак имаше хора в Йордания, Сирия и Израел. Къминс, който беше живял в Сирия през последните три години, бе най-подходящ за задачата. Беше си създал отлични контакти, като се представяше за фалшификатор на долари и контрабандист на американски стоки, върху които в региона имаше наложено ембарго.

От самото начало Кенеди се беше противопоставила срещу предложението да го използват. Той бе твърде ценен кадър в Сирия, а Бейрут, макар и доста по-безопасен, отколкото през осемдесетте, все още беше „дивият запад“ на Близкия изток. Ако станеше някаква грешка, Къминс бе загубен. Някой с много по-голямо влияние от нейното обаче беше наложил мнението си.

— Колко лошо? — попита тя.

— Много.

Вратата се отвори на седмия етаж и двамата с Пауърс слязоха. Отидоха в кабинета на Томас Стансфийлд, заместник-директор по оперативната дейност. Вратата беше отворена и двамата се втурнаха в приемната, минаха покрай секретарката на Стансфийлд и влязоха в главното помещение. Пауърс затвори шумоизолираната врата след себе си. Кенеди погледна собственика на кабинета, който седеше зад масивното си бюро с очила в едната ръка и телефон в другата. Стансфийлд беше сред най-уважаваните и всяващи най-много страхопочитание хора в сградата, ако не и в целия град. Тъй като работеха в един и същи екип, Кенеди уважаваше стария шпионин, но не се боеше от него.

Стансфийлд прекъсна рязко разговора си, каза „дочуване“ на човека от другата страна на линията и затвори. Погледна Пауърс:

— Някакви новини?

Той поклати глава.

— Как е станало? — попита Кенеди.

— Излязъл от хотел „Моно“ за обяд. След това не се появил. Днес следобед пропусна рутинната проверка и веднага се обадих на колегата ми в Израел. От „Мосад“ са направили бързо разузнаване. — Стансфийлд поклати глава. — Един продавач видял да набутват човек, отговарящ на неговото описание, в багажника на кола малко преди обяд днес.

Стомахът на Кенеди се сви. Тя харесваше Къминс. Много добре знаеше какво ще се случи сега. Изтезанията сигурно бяха започнали веднага и колкото и да се държеше Къминс, най-вероятният завършек щеше да бъде смърт.

— Знам, че ти беше против — призна Стансфийлд. — За някои неща дори аз не бях уведомен.

— Какви например?

Заместник-директорът по оперативната дейност поклати глава, давайки й да разбере, че не му е разрешено да говори за това.

— Най-важното е, че сирийските познати на Шноз поддържат версията му. Ако не го подкрепят на сто процента, тази работа ще свърши зле.

Къминс беше наполовина арменец, наполовина евреин и имаше нос, за който и римски император би му завидял; оттам идваше неофициалният му таен псевдоним — Шноз.

— Двойно прецакване — отбеляза Пауърс. — Да пратим пича от Тексас с два куфара долари.

— Вече обсъдих тази възможност с хората в Белия дом. Те вече са малко нервни, и с основание.

— И още как — измърмори Кенеди. — Току-що жертваха един от най-добрите ни шпиони заради лична услуга, която, доколкото разбирам от тези неща, няма нищо общо с националната сигурност.

— Бинго — обади се Пауърс.

Стансфийлд замълча за няколко секунди, после отбеляза:

— Имам начин да се свържа с нашия милионер. Той иска да спаси служителя си и мисля, че ако му обясним какво се е случило с нашия човек, ще бъде готов да плати и за двамата. Освен това така ще подкрепим версията, че Шноз работи за себе си.

— Действай по-бързо — посъветва го Кенеди. — Никога не се знае колко време може да издържи един човек. Ако пречупят Шноз…

Тя замълча и потрепери при мисълта какви поражения можеха да претърпят.

— Знам — въздъхна Стансфийлд.

— Спасителна акция? — попита Пауърс.

Стансфийлд го погледна леко смутено.

— Не става. Знаехме за рисковете. Бейрут още е опасна зона.

— Няма ли начин да се доберем до информация? — попита Кенеди.

— Твърде малко вероятно.

— Но ако все пак стане — настоя тя, — ще трябва да изпратим хора на място.

Стансфийлд тъжно поклати глава.

— Ъгловият кабинет или шестнайсет нула нула? — намеси се Пауърс.

Това бе закодиран начин да попита дали пречката идва от директора на ЦРУ, или от Белия дом.

— Белият дом — отговори Стансфийлд.

— Нашите приятели от Института — предложи Пауърс. — Могат ли да помогнат?

Стансфийлд потупа с пръсти по кожената попивателна за мастило на бюрото, докато обмисляше дали е разумно да замесват израелските служби. „Институтът“ бе съкратено от „Институт по разузнаване“, известен повече като „Мосад“.

— Казаха ми, че са разбрали преди нас.

— Можем да ги оставим да свършат мръсната работа… ако се стигне до това.

Фактът, че и през ум не му минаваше да оставят „Мосад“ да извърши цялата спасителна операция, бе показателен за сложността на отношенията между разузнавателните служби.

— Ако се разбере нещо конкретно, ще го взема предвид, но…

— Не искаш да им ставаш длъжник — намеси се Пауърс.

— Именно. Така най-вероятно ще поискат нещо, което или не искам, или не мога да им дам.

— Може ли да предложа нещо? — попита Кенеди.

Стансфийлд не беше сигурен, че иска да чуе предложението й, но съзнаваше, че един началник е длъжен да изслушва подчинените си. Той кимна.

— Този проблем няма да изчезне от само себе си, докато не дадем на тези хора добър урок.

— Предполагам, че имаш предвид отвличането.

— Да.

— Казах същото на директора пет минути преди да влезете, но, изглежда, че в момента ни липсва политическа воля за по-агресивен подход.

— Путьовци — изръмжа Пауърс, после погледна Кенеди и добави: — Извинявай.

— Няма защо да се извиняваш. — Тя замълча за момент и реши да ускори малко нещата. — Знаете ли какво ни показва това?

— Не.

— Това е поредният пример защо трябва да задействаме и да ускорим програмата „Орион“. Как, по дяволите, можем да очакваме от агентите ни да работят в такава обстановка? Не стига, че не смеем да притиснем онези мръсници… а сега се колебаем дали да организираме спасителна операция. Той е един от нас, за бога!

Стансфийлд не се изненада от реакцията й. Той би разсъждавал по същия начин, но в такива кризисни ситуации много често срещана грешка бе да се опитваш да ускориш неща, за които е необходимо време.

— Аз не по-малко от теб искам това да се случи, Айрини, но не можем да действаме прибързано. Ако изпратим недостатъчно подготвени агенти на огневата линия, накрая ще трябва да изхабим цялата си енергия, за да ги измъкнем. Повярвай ми… изпитал съм го на собствения си гръб в Берлин. Запази търпение още няколко месеца. Ако поне двама от тези младежи покажат необходимите качества, ще дам зелена светлина на проекта и ще те подкрепям във всяка стъпка.

Кенеди прие обещанието, но не можеше да прогони от главата си мисълта за Къминс и мъченията, на които сигурно бе подложен. Необяснимо защо се замисли за Рап. Надяваше се той да е този, от когото имаха нужда. Оръжието, което щяха да използват срещу фанатизираните убийци.

13.

Минаха през полосата още три пъти, после се върнаха на бегом до бараката за закуска. Хапнаха набързо пържени яйца и палачинки, после им дадоха трийсет минути, за да смелят храната и да си оправят леглата. За голямо облекчение на Рап Виктор реши да досажда на друг. След това отидоха на стрелбището, което се намираше на три километра пеша навътре в гората. Отиването дотам обаче не беше разходка. Инструкторите им казаха, че имат дванайсет минути да стигнат и който не успее, може да си стяга багажа. За Рап ставаше все по-очевидно, че им се очертава много тичане, което изобщо не го притесняваше. Стараеше се да се държи на известно разстояние зад първия и втория, като се преструваше, че се задъхва, макар че не му беше трудно.

Стрелбището се намираше близо до тренировъчната полоса. Представляваше изкопана с трактор бразда с широчина четири и дължина трийсет метра, изчистена от всякаква растителност. От двете страни се издигаха високи борове, беше заградена с използвани автомобилни гуми и покрита с камуфлажни мрежи, което в допълнение към сянката от дърветата правеше мястото доста тъмно. Имаше три позиции за стрелба, оградени с шперплат и дъски. На седем метра отпред бяха вдигнати мишени и на всяко място за стрелба бе оставен заредена 9-милиметрова берета 92F. Трима новобранци заеха позиции и след сигнала на сержант Смит методично изпразниха пълнителите по изрязаните от картон човешки силуети.

Рап преглътна тежко, когато видя резултата от стрелбата им. Първите двама бяха пробили дупки с размера на купички за супа в гърдите на черните силуети. Третата мишена имаше правилна дупка с размера на доларова монета по средата на главата. Никой от тримата не беше изпратил нито един куршум напразно. Рап остана впечатлен, но най-много го изненада реакцията на сержант Смит. Инструкторът се усмихваше доволно.

Сержант Смит отиде при третия стрелец и каза:

— По принцип тук „тюлените“ не ви обичаме много, но мамка му! Там определено ви научават да стреляте.

Потупа новобранеца по гърба и заповяда следващите трима да заемат позиции. Резултатът беше подобен, поне при първите двама. И двамата пробиха равномерни дупки в гърдите на мишените си. Тази на Рап не изглеждаше толкова прегледно.

Той свали пистолета и погледна какво е направил. Беше започнал да стреля едва преди няколко месеца и без помощ от инструктор резултатите бяха незадоволителни. Мишената му бе надупчена като швейцарско сирене, с дупки от гърдите до слабините. Той остави тежката берета на талашитената плоскост и присви очи, когато почувства ръцете на инструкторите върху раменете си.

— Определено не е „тюлен“ — каза сержант Смит.

— Определено — съгласи се сержант Джонс. — Май и в армията не е бил. Може да идва от някоя улична банда. Така стрелят ония негодници. Пръскат куршуми навсякъде, като се надяват да засегнат някой жизнен орган.

— Само че тук не правим нещата по този начин — добави Смит.

— Момче, къде си се учил да стреляш? — попита по-високият инструктор.

Рап се покашля смутено и призна:

— Сержант, аз не мога да стрелям.

— Искаш да кажеш, че са те обучавали и не си се научил? Или че никога не са те обучавали?

— Никога не са ме обучавали, сержант.

Последва неловко мълчание, докато двамата инструктори се колебаеха как да реагират. Уви, точно в този момент Виктор реши да изтърси една от глупавите си забележки:

— Стреля като женичка.

Рап се изчерви, въпреки че не пролича. От самото начало знаеше, че стрелбата ще е едно от слабите му места. Въпреки това се засрами, че другите са толкова по-добри от него. Той погледна сержант Смит и попита:

— Може ли да пробвам пак?

По-ниският инструктор го погледна и след кратка пауза кимна:

— Добре. Да те видим още веднъж.

Подаде му нов пълнител. Сержант Джонс изрева:

— Виктор, некадърнико. Идвай тук и ни покажи какво можеш.

Другите петима младежи се отдръпнаха назад и мълчаливо зачакаха, докато отпред се вдигнат две нови мишени. Сержант Смит застана до Рап и започна тихо да му обяснява какво да прави. След първия куршум хвана ръката му и я нагласи в правилна позиция, каза му как да разположи лактите и краката си. След всеки изстрел инструкторът коригираше стойката на Рап и изстрелите ставаха все по-точни. И този път дупките бяха раздалечени една от друга, но поне бяха в района на гърдите, а не из цялата мишена.

Рап чу кискане до себе си и погледна мишената на Виктор. Смешникът бе направил две дупки за очи, една за нос и още пет, оформящи извита надолу уста. Останалите куршуми беше изпратил в областта на слабините.

— Виктор, какво означава това, по дяволите? — кресна сержант Джонс.

— Дългосрочно стратегическо планиране, сержант.

— Не съм сигурен, че празният ти мозък е способен на такова нещо.

— Това са мерки за контролиране на раждаемостта — обясни Виктор, като се изплю на земята. — Пръсваме топките на всички чалмалии и вече няма да се раждат бебета терористи. След двайсет години победата ще бъде наша. Блестяща идея, мен ако питате.

Сержант Джонс постави ръце на кръста си.

— Остави оръжието, Виктор, и се дръпни назад. — Якият младеж изпълни заповедта и Джонс продължи с разочарован глас: — След като всички сте толкова добри стрелци, а Виктор мисли, че това е фасулска работа, сега ще отидем на трасето за бягане и ще ви пусна да тичате, докато поне един от вас се изповръща. През това време вашият некадърен, но имащ желание да се научи другар ще остане тук със сержант Смит, който ще му преподаде основните правила на стрелбата. — Едрият инструктор огледа строго младежите. — Но преди това няма да е зле, ако направите няколко серии лицеви опори. Заеми позиция!

Шестимата веднага легнаха и се опряха с изпънати ръце на земята. Започнаха да правят лицевите опори, без да продумат, с изключение на Виктор, който не спираше да роптае срещу наказанието.

През това време сержант Смит започна да разкрива пред Рап тайните на точната стрелба. Рап попиваше всяка дума. Смит го накара този път да се прицели в главата. Сложи нов пълнител в пистолета и дръпна затвора.

— Когато сложиш нов пълнител и освободиш затвора, първият куршум се зарежда автоматично. — Сержантът му подаде оръжието. — Петлето е вдигнато и пистолетът е готов за стрелба. Не всички оръжия действат по този механизъм, но при беретата е така. Виждаш ли и онази червена точка. Червеното означава смърт. Не я насочвай към нищо, по което не смяташ да стреляш, и никога не дръж пръста си на спусъка, докато не си готов за стрелба. Ясно?

Рап кимна.

— Добре. Сега заеми правилната стойка. Дръж краката си така. Ти си левичар, затова дясното ти стъпало трябва да бъде малко по-напред от лявото. Разположи ръцете си в равностранен триъгълник и насочи червената точка в главата. Някои хора казват, че трябва да задържиш дъха си, когато се целиш, но за мен това са глупости. Ще ти се налага да стреляш, докато тичаш, затова задържането на дъха няма много да ти помогне. Най-важно е как стискаш спусъка. Обърни внимание, че не казвам „дърпаш“. Спусъкът не се дърпа. Стисни го силно и забий куршума в главата на мишената.

Рап изпълни всички инструкции и куршумът излетя от заглушителя. Дулото на пистолета подскочи и когато го върна в стабилна позиция, той видя дупка точно в центъра на главата на мишената.

— Хайде пак — заповяда Смит.

Рап пак стреля и куршумът улучи мишената на един сантиметър вдясно от първия.

— Още веднъж.

Третата дупка свърза първите две. Мич започна да влиза в ритъм. Не бързаше, но и не се бавеше прекалено. За по-малко от двайсет секунди изпразни целия пълнител и когато свърши, дупките от куршумите му образуваха кръг с диаметър около петнайсет сантиметра — назъбена дупка в главата на хартиената мишена. Рап въздъхна облекчено.

Сержантът го потупа по рамото и каза:

— Има надежда, момче. Браво. Хайде да пробваме още няколко пъти.

Докато зареждаше пистолета, Рап неволно обърна глава и погледна назад. На двайсетина метра от тях, в сянката на голям бор стоеше някой и ги гледаше. В сумрака лицето му не се виждаше, но Рап предположи, че е мъжът, когото бе видял на верандата по-рано сутринта. Обърна се към сержант Смит и понечи да попита кой е този човек, но реши да си замълчи. Не биваше да бърка този кратък индивидуален урок по стрелба с приятелство.

14.

Доктор Люис влезе в кабинета, усмихна се леко на посетителя си и затвори вратата. През последните три дни бе наблюдавал новобранеца внимателно. Двайсет и три годишен, той беше най-младият, когото се опитваха да обучават в рамките на секретната програма, и от онова, което Люис бе видял, резултатите изглеждаха обещаващи. Преди да седне, психиатърът погледна бележника и химикалката върху бюрото си. До тях бе оставена папка, надписана с името на Рап с големи черни букви. Нямаше начин да не я забележи и точно това беше целта. Знаеха невероятно малко за новобранеца, но в крайна сметка колко информация можеш да събереш за толкова млад човек, толкова неопитен? Ако слушаш твърдоглавия Хърли, липсата на опит беше бедствие; за по-прагматичната Кенеди тя бе огромен плюс. Той не знаеше кой от двамата е прав, но му беше дошло до гуша от постоянните им дрязги.

Психиатърът отиде зад бюрото си, седна на изтъркания кожен стол и се облегна назад. Столът изскърца. Лекарят не обърна внимание на шума и премести погледа си от лицето на младежа към папката върху бюрото. Той използваше много инструменти в занаята си — всякакви трикове, с чиято помощ изпитваше хората, изпратени му за преценка. Някои бяха тънки, други — по-очевидни, но всички му помагаха да надникне в душевността на кандидатите за шпионска кариера. Папката на бюрото беше един такъв трик. През последните пет минути Люис бе наблюдавал младежа със скрита камера. Рап седеше неподвижно като статуя. Психиатърът хвърли поглед към папката, после зае спокойна поза, издаваща скука. Люис не го познаваше достатъчно добре, за да каже дали се преструва, но в този Мич Рап имаше нещо, което говореше за големи възможности. Небрежното му държане криеше нещо много по-дълбоко.

Люис се замисли дали да посегне към бележника и химикалката. Това беше начин да покаже авторитет, да постави събеседника под напрежение. Да му внуши страх от последствията, ако се опита да лъже. Люис се отказа от този подход. Съдейки по видяното през последните три дни, не вярваше това да смути новобранеца. Досега нищо като че ли не бе в състояние да наруши спокойствието му.

Люис реши да импровизира. Протегна се, сключи ръце зад тила си и попита:

— Осъзнаваш ли с какво си се захванал?

Рап го погледна с тъмнокафявите си очи и сви рамене, сякаш не смяташе за необходимо да посочва очевидното.

— Не умея да чета мисли — каза Люис. — Искам да ми отговаряш с думи.

— Ако всичко върви добре, ще ме превърнете в живо оръжие… в убиец.

Психиатърът се замисли за момент над този прям отговор, после уточни:

— Не аз лично, но по принцип, да, това е целта.

Рап кимна леко, сякаш нямаше нищо против, и продължи да гледа право в сините очи на човека, който през последните дни го наблюдаваше от разстояние.

— Имаш ли някакви опасения?

— По-скоро не.

Люис опря длан на бюрото и след като известно време я гледа втренчено, отбеляза:

— Нормално е да имаш.

Младежът се усмихна леко:

— Вероятно.

— Е, имаш ли някакви опасения?

Въпросът не беше конкретен, а Рап обичаше ясните неща.

— В какъв смисъл?

— Това е сериозно обвързване. Повечето ти връстници сигурно вече гонят кариера в големия бизнес.

Наистина, имаше доста такива, но Рап само кимна.

Люис забеляза, че младежът не се старае да му се хареса. Не показваше и открито неуважение, което много кандидати използваха като защитен механизъм. Поведението му бе идеално балансирано. Люис реши да пропусне обичайната двайсетминутна подготвителна част и да говори по същество.

— Запитвал ли си се някога какво е да убиеш човек?

Рап кимна. Бе преминал през много душевни терзания по този въпрос, но не смяташе да ги споделя нито с този човек, нито с друг.

— Това хубаво ли е според теб?

Този път младежът се изсмя. Люис познаваше този метод за избягване на истинския отговор, но реши да не реагира агресивно. Затова и той се усмихна.

— Кое е смешното?

— Мога да ви отговоря по шест различни начина и в зависимост от поведението ви и шестте могат да ви се сторят приемливи или безумни.

— Как така?

— Всичко зависи от обстоятелствата.

— Обстоятелствата са важни — съгласи се психиатърът. — Дай ми пример.

Рап се замисли за момент, преди да отговори:

— Ако лежа през нощта в леглото си и обмислям как да убия някого, който е разбил колата ми и ме е обрал, може би най-точната преценка ще бъде, че не мога да контролирам гнева си и не разбирам принципа, че наказанието трябва да е съизмеримо с престъплението. — Той постави загорялата си от слънцето ръка на облегалката на стола и се загледа през прозореца, като се двоумеше каква част от истината да издаде. — Но ако не мога да заспя, защото копнея от желание да издълбая с ножа си очите на терорист, който е убил двеста невинни граждани… — Рап сви рамене — … това може би не е толкова неоправдано.

Този прям отговор хареса на Люис. В желанието си да предизвика по-силна реакция той попита:

— Мъчно ли ти е за приятелката ти?

Мич го погледна разочаровано и поклати глава.

— Какво има? Обидих ли те по някакъв начин?

— Не… не бих казал…

— От начина, по който ме погледна, ми се стори, че се засегна.

— Дойдох по собствено желание, но не ми е до такива игрички.

— Какви игрички?

— Вие сте психолог, нали? — Без да изчака отговора, продължи: — Наблюдавахте ме през последните три дни. Забелязах, че ми отделяте голямо внимание. Повече, отколкото на другите. Внимателно обмисляте какво говорите и със сигурност сте чели досието, което сте сложили на бюрото. Знаете за какво съм тук.

Люис не издаде изненадата си от това, че Рап се беше досетил за професията му.

— Работата ми е да задавам въпроси.

— Хубаво, но защо ме питате дали ми е мъчно за нея? Не е ли очевидно?

— Затова ли си тук?

— Не съм дошъл, защото ми е мъчно за нея. Мъчно ми е за много хора. За баща ми, който почина, когато бях на тринайсет. За дядо ми и баба ми. Някой ден ще ми бъде мъчно за майка ми, когато почине, а ако станем приятели, и за вас ще ми бъде мъчно. Това е част от живота. Дошъл съм тук по много очевидна причина. И съм сигурен, че я знаете.

Новобранецът изведнъж бе поел водещата роля в разговора, но това напълно устройваше Люис.

— Отмъщение?

— Предпочитам думата „възмездие“, но това е въпрос на гледна точка.

Люис остана доволен, че младежът прави разлика между двете думи.

— Искам да чуя какъв смисъл влагаш ти в това.

— Отмъщението е по-спонтанно, необмислено… твърде лично.

— А възмездието?

Рап се замисли за момент, после отговори с много ясен глас:

— Възмездието е морално оправдано и заслужено наказание.

— Какво мислиш за виновниците за взривяването на „Пан Ам 103“?

Мич се наведе напред, опря лакти в коленете си и отговори:

— Всички до един заслужават да умрат.

Психиатърът погледна папката на бюрото и попита:

— Католик ли си?

— Да.

— Как съчетаваш това с вярата в Господ? Идеите ти за възмездието някак не се вписват в призива на Исус да подлагаме и другата буза.

— Добър ход — подсмихна се Рап.

— В какъв смисъл?

— Ще ви кажа нещо за себе си. Аз не съм най-търпеливият човек на света. Имам много неща да уча и искам да ги науча, но когато някой започне да ми вади поучения от селективната теология, започва да ми се драйфа.

— Селективна ли?

— Да. Никога не съм разбирал двуличието на хора, които твърдят, че Библията е Божието слово, а в същото време избирателно вадят само определени цитати от Новия завет. Принципът „ако те ударят, подложи и другата си буза“ е любимата им мантра и я повтарят наляво и надясно, без да отчитат факта, че в Стария и части от Новия завет е пълно със стихове, според които виновниците за свалянето на онзи самолет напълно са си заслужили смъртта.

Люис кимна в знак на съгласие.

— Значи, ако се наложи… за теб не е проблем да отнемеш чужд живот?

— Зависи.

— От какво?

— От човека и най-важното — от това, дали наистина е виновен.

15.

Когато слънцето изгря на петия ден, вече бяха с един човек по-малко. Дик си беше тръгнал. Рап не знаеше истинското му име, още по-малко откъде идва и накъде отива, затова не изпита голямо съжаление, когато младежът излезе от строя по време на една убийствена серия от лицеви опори под палещото следобедно слънце. Той просто отиде при единия инструктор, каза, че се отказва, и двамата си стиснаха ръцете. Край на мъките, потенето, парещата болка в мускулите, смъденето в очите и постоянните унижения. Изглеждаше толкова лесно, че Рап се ужаси.

Напускането на Дик го накара да се замисли дали и той не е способен да се огъне. Всичко бе възможно при подходящо стечение на обстоятелствата. Лош момент, настинка, висока температура или поредната безсънна нощ. Една грешка, и можеше той да е следващият, който с треперещи ръце ще започне да си стяга багажа. Вечерта, преди да заспи, Рап се опита да се фокусира върху нещо положително. Конкурентите му оставаха с един по-малко. Постоянно им повтаряха, че не се съревновават помежду си, но той не беше убеден в това. Ако не се състезаваха, защо засичаха с хронометър всичко, което правеха? Представяйки си сцената, когато другарят му се огъна само след пет дни тренировки, Рап се замисли за собствените си слабости. За първи път осъзна колко лесно могат да се провалят плановете му.

Сутринта се събуди уморен, но твърдо решен да продължи. Той първи се строи пред бараката и докато разкършваше врата и раменете си, забеляза двамата инструктори, които обсъждаха нещо, очевидно неприятно. Когато всички се строиха, сержант Джонс застана пред строя, изгледа ги разочаровано и заяви:

— Снощи един от вас адски е оплескал нещата.

Рап се замисли, чудейки се къде може да е сбъркал.

— Тук има установени правила. На този етап не е нужно да знаете защо, иска се само да ги спазвате. — Джонс замълча и огледа всички. — Многократно сме ви повтаряли, че не трябва да издавате никаква лична информация. Е… мислим достатъчно реалистично, за да допуснем, че рано или късно ще откриете някои неща един за друг. Някои от вас говорят с акцент, затова е сравнително лесно да се отгатне от коя част на страната идват. Що се отнася до опита ви в армията, не сме се опитвали прекалено строго да потушим полезното съперничество между военните подразделения. Снощи обаче един от вас премина границата на допустимото. — Сержантът направи кратка пауза. После добави с разочарован тон: — Единственото, което никога не бива да издавате на никого, е истинското ви име.

Рап чу някой по-нататък в строя да мърмори недоволно, но не успя да познае кой, а предвид настроението на двамата инструктори, не посмя да погледне.

— Всички сте достатъчно умни, за да разберете това правило, и много ясно ви бяхме предупредили какво ще се случи, ако го нарушите. Тук не е ученически лагер. Това е сериозно обучение. — Сержант Джонс погледна в другия край на строя. — Бил, отивай да си стягаш багажа. Заминаваш си.

Отличникът в стрелбата, идващ от специалните части на военноморския флот — „тюлените“, за когото Рап се беше досетил, че е от Тексас, излезе пред строя, като клатеше глава, отчаян от строгото наказание. Изглеждаше, сякаш иска да каже нещо, но замълча. Джонс тръгна към бараката и му заповяда да го последва. Сержант Смит поведе останалите към спортната площадка, но преди да се отдалечат, Бил се обърна към групичката и извика:

— Виктор, мръсник такъв! Казах ти, че не искам да говоря за това, но ти не спря да ми досаждаш. — Погледна Джонс и попита: — Защо не изгоните и него?

— Тръгвай. Ще говорим в бараката.

— Защо само аз? Той също ми каза името си и откъде е — негодуваше Бил.

Виктор се изсмя:

— Глупак. Казах ти фалшиво име.

— Защо го направи, по дяволите? — попита един от младежите в строя.

— Гадняр — измърмори друг.

— Трябва да сте ми благодарни — безгрижно отговори Виктор. — Един конкурент по-малко.

Сержант Смит заповяда да млъкват и да заемат позиция за лицеви опори:

— Следващият, който проговори, изхвърча. Почвайте да помпате.

Рап легна по корем в росната трева и започна да се изтласква с ръце и да се спуска, като броеше наум опорите. Беше направил толкова много през последните пет дни, че вече ги възприемаше като нещо естествено — почти като дишането. Някъде между четирийсетата и петдесетата започна да изпитва истинска омраза към Виктор. Пожелаваше си гаднярът да падне и да си счупи крака. Присъствието му бе твърде опасно. До края на сутрешната тренировка, докато изпълняваше едно упражнение след друго, Рап не можа да се отърси от предчувствието, че го очаква сериозен сблъсък с Виктор. След като Дик се отказа и изгониха Бил, хората, с които досадникът можеше да се заяжда, оставаха с двама по-малко. Виктор можеше да отдели повече внимание на Рап.

Кросът му се отрази добре, защото Виктор тичаше най-бавно от всички. Така не се налагаше да слушат глупостите му. Когато влязоха за закуска, всички го отбягваха с презрение. Виктор обаче не се трогваше. Продължаваше да дрънка, да обижда и да досажда с дебелашките си шеги, които инструкторите приемаха по-спокойно, отколкото би трябвало. Прекараха един час на тренировъчната полоса и още един на стрелбището, след което се прибраха за обяд. Настроението беше мрачно. Всички се държаха, сякаш в редиците им има предател. След обяда отидоха да се упражняват в разглобяване и сглобяване на различни оръжия. После ги извикаха обратно в бараката за тренировка по ръкопашен бой.

Рап за първи път щеше да стъпи на тепиха след схватката в деня на идването му. Чудеше се къде се е дянал старият гадняр и се изкушаваше да попита сержант Смит, но знаеше, че няма да получи информация. Джонс и Смит разделиха младежите на двойки. Тъй като бяха петима, един трябваше да остане сам и това се падна на Рап. Правилата бяха прости — без удари в главата и слабините. Душащите хватки бяха разрешени, но инструкторите ги предупредиха да внимават да не смачкат гръкляна на противника. Ако някой искаше да се предаде, достатъчно бе да удари с ръка по постелката. Точно преди да влязат, русокосият психиатър се вмъкна в бараката.

Първите противници бяха Рой и Глен. Рап не можеше да определи откъде са, но не смяташе да ги пита. Както всички в отряда, двамата бяха мургави, с черна коса и кафяви очи. Рой бе среден на ръст, Глен — няколко сантиметра по-висок. И двамата изглеждаха на около двайсет и седем. Рап не се впечатли особено от стила им на борба. Използваха стандартни похвати от джудото. Много хватки и хвърляния, но нищо, с което биха могли бързо да обезвредят противника. И двамата бяха достатъчно технични, издръжливи и силни, за да проведат дълъг, уморителен и скучен двубой.

След около пет минути продължаваха да се търкалят потни, вкопчени един в друг по тепиха и най-накрая сержант Смит ги накара да спрат. Виктор и Фред бяха следващите. Фред беше висок, як и доста мълчалив. Във всеки крос финишираше в първата тройка, справяше се доста леко с препятствията на полосата и стреляше най-точно от всички след Бил. Виктор, с няколко пръста по-висок и трийсетина килограма по-тежък, беше най-едрият в групата. Вратът му бе почти с дебелината на бедрата му, което, както Рап беше забелязал още в началото, означаваше, че ще е много трудно да бъде зашеметен с удар в главата. Ако се съдеше по приказките му, на тепиха трябваше да излезе втори Мохамед Али.

Виктор заподскача по постелката, като раздаваше боксови удари във въздуха.

— Ела да те смачкам, Фреди!

Фред мълчеше. Излезе бос по средата на тепиха и зае отбранителна поза. От движенията му личеше, че е борец. Виктор толкова се перчеше, че беше невъзможно да се разбере на какво е способен. Малко боксьори имаше с неговия ръст, но доста добре движеше краката си. Сержант Смит даде знак и двамата започнаха да се борят. Фред се хвърли ниско, точно както очакваше Рап. Виктор се опита да го прескочи, но противникът успя да го сграбчи за крака. Фред се вкопчи в коляното на Виктор и го притисна силно към гърдите си. Държеше се ниско, здраво стъпил на земята, като се опитваше да повали по-едрия мъж. Виктор заподскача назад на левия си крак, като налагаше с юмруци противника си по гърба. Първите няколко удара бяха неточни и прекалено слаби. Виктор загуби равновесие и залитна. Реши да смени тактиката и удари Фред в тила с юмрук. Противникът му се забави за частица от секундата, но не отхлаби хватката.

Виктор се стовари на земята и веднага се извъртя по корем. Разпери ръцете и краката си, за да не може противникът му да го обърне. Фред го яхна и го стисна с дясната си ръка през врата. Дръпна главата му назад и го подпря с лявата в тила. Това бе така наречената приспивна хватка и ако човек не се освободи бързо от нея, предизвикваше такъв ефект, за какъвто подсказваше името й. Виктор хвана два от пръстите на Фред и ги изви с всичка сила, като в същото време се опита да се извърти по гръб. Впрегна цялата си тежест в това движение. Отначало изглеждаше, че ще успее, но Рап бързо осъзна какво е намислил Фред. Виктор си мислеше, че инициативата е негова, но всъщност идеята бе на противника му. Когато Виктор се извъртя по гръб, Фред обхвана кръста му с крака и го стисна в така нареченото ножично заключване. Като се опитваше да се освободи, Виктор само утежняваше положението си.

Както Рап вече знаеше от собствения си горчив опит, най-лесният начин да се освободиш от тази хватка бе с добре прицелен удар с лакът в слабините на противника. По-рано същото лято инструкторът му по бойни изкуства го беше хванал в същото това ножично заключване и сериозно му вгорчи живота. Като се опитваш да се измъкнеш от тази схватка, тялото ти се разтяга само̀ и това позволява на противника да те стисне още по-силно. Дробовете ти се изпразват, а натискът става все по-силен и по-силен. В следващия момент усещаш, че се задушаваш, започваш да се гърчиш от болка и те обхваща сериозна тревога, че имаш счупено ребро.

Виктор допусна тази грешка и по тревожния му поглед личеше, че осъзнава в каква безизходица е попаднал. Замахна силно в опит да удари противника си в слънчевия сплит, но Фред парира удара. Едрият мъж опита да се измъкне, като се извъртя, с което само даде възможност на Фред да го стисне още по-силно. Лицето на Виктор бе моравочервено. Щеше да издържи още няколко секунди и Рап тайно се надяваше да чуе изпукване на ребра. Изглеждаше, че Виктор се кани да се предаде. Размаха лявата си ръка, но точно когато Фред поотхлаби хватката, замахна с десния си юмрук и го стовари с все сила в лицето му. Главата на Фред издрънча върху постелката и той изпусна противника си. От счупения му нос рукна кръв.

Рап направи крачка напред, готов да изрита Виктор в главата. Малко му оставаше да го направи, но в този момент сержант Смит изскочи на тепиха и закрещя. Рап се отдръпна. Виктор изблъска Фред настрана, изправи се и се разхили.

16.

Сержант Джонс се грижеше за носа на Фред. Рой и Глен си шушукаха и хвърляха изпълнени с омраза погледи към Виктор. Рап погледна към вратата и забеляза, че психиатърът го наблюдава. За втори път, откакто бе тук, някой нарушаваше правилата, но досега никой не беше наказан за това. Разбира се, едва ли някой можеше да накаже досадния старик, но Виктор бе обикновен новобранец и щом на него беше позволено, значи и Рап можеше да си прави каквото иска. Хрумна му, че може би е време и той да изиграе някой нечестен номер. Докато обмисляше как да го направи, сержант Смит му заповяда да излезе на тепиха, после посочи Глен.

— Предпочитам да се бия с Виктор — каза Рап.

— Не си ти, който командва — скастри го Смит.

— Сержантът ти прави услуга — изсъска Виктор, все още задъхан. — Нямаш шанс срещу мен, педерастче.

Рап запази спокойствие, но в погледа му се четеше заплаха.

— Хайде да видим — изрече с равен тон.

— Това е самоубийство — подразни го Виктор.

— Мисля, че те е страх.

— Я млъквайте — прекъсна ги Смит. — Глен, излизай на тепиха.

Рап направи крачка вляво, за да препречи пътя на Глен. Погледна жилестия инструктор в очите и настоя:

— Тук нещо не ми е ясно. Има ли някакви правила, или Виктор може да прави каквото поиска?

— Има правила, по дяволите! Отивай на тепиха и си затваряй плювалника!

— Не искам да ви противореча, сержант, но това са глупости. Как очаквате да си имаме доверие… как очаквате да имаме доверие на вас, ако той продължава да върши каквото си поиска безнаказано?

— Да не мислиш, че навън има някакви правила? — намеси се Виктор. — В истинския свят! Там няма никакви правила!

— Тук е друго… не можеш да правиш каквото поискаш.

— Сержант — каза Виктор, като се изправи. — Нека аз да го оправя тоя. Не се безпокойте. Мога да смачкам това лигаво колежанче с една ръка, вързана на гърба.

Сержант Смит изглеждаше, сякаш всеки момент ще избухне, но русокосият психиатър се намеси:

— Сержант, мисля, че трябва да разрешите на Виктор и Ървинг да се разберат.

Сержантът се обърна рязко. Двамата мъже се спогледаха за момент, сякаш водеха безмълвен спор. Накрая Смит отстъпи:

— Добре. Хайде, двамата в средата на тепиха. Пригответе се. Започвате по мой сигнал.

— Ще спазваме ли правилата този път, или да приемам, че Виктор може да ги наруши? — попита Рап, като запази каменно изражение.

— Ударите по главата и врата са забранени, по дяволите!

— Благодарен съм ви за загрижеността, сержант, но предпочитам бой без правила.

— Не ме интересува какво предпочиташ. Аз определям правилата.

Рап се поколеба. Искаше всичко да е ясно отсега и да не се притеснява, че Виктор може да играе нечестно.

— Ами ако Виктор ме удари в лицето?

— Мамка ви! Това да не е дискусионен клуб? Ще се биете ли, или да ви пратя да потичате?

Рап мълчаливо излезе в средата на постелката, доволен, че е изразил позицията си, но все още се опасяваше, че Виктор ще е готов на всичко, за да победи. В главата му вече се оформяше стратегия. Виктор се беше показал като доста едностранчив боец. Вероятно можеше да надвие някой по-неопитен, но имаше предпочитание към боксовите удари — това бе очевидно.

Якият младеж се ухили широко и удари с юмрука на едната си ръка по дланта на другата.

— Сега ще те смачкам, гнидо.

Рап вдигна юмруците си пред лицето, събра лакти.

— Ами ако не успееш?

— О! Това е повече от сигурно. Ще те размажа.

Рап го изчака да се приближи. Престори се, че се колебае, и даде на Виктор възможност да нападне първи. Якият младеж нанесе два бързи удара към лицето му. Рап ги парира с дясната си ръка, после приклекна, за да избегне едно силно кроше, което щеше да го повали, ако го беше улучило. Рап забеляза, че и трите удара бяха насочени към главата му, което теоретично бе забранено, но сержант Смит явно отново нямаше нищо против, че Виктор нарушава правилата. Това улесняваше Рап. Той промени посоката си и се дръпна наляво, за да избегне два силни десни прави на противника си. Първият не го улучи, но вторият засегна лявото му рамо. Ударът не беше чак толкова силен, но Рап нарочно залитна надясно, сякаш изгуби равновесие. Виктор се хвана на примамката и пристъпи в атака, като с лявата си ръка се опита да изблъска настрани ръцете на Рап, за да му нанесе зашеметяващо дясно кроше.

Когато якият младеж вдигна юмрука си на нивото на дясното ухо, Рап скочи напред, с което го хвана абсолютно неподготвен. Сграбчи лявата китка на Виктор с дясната си ръка, а с лявата парира удара. В момента на скока си Рап изви главата си назад, после рязко я наби напред. С челото си удари с все сила носа на противника, който издаде неприятен звук на чупещ се хрущял. Преди Виктор да успее да реагира, Рап го хвана през врата и го повали. Нанесе два ритника с коляно в гръдната му кост, преди да го пусне. Виктор залитна назад, като отчаяно се мъчеше да си поеме дъх, от носа му шуртеше кръв.

— Извинявай, Виктор — подразни го Рап. — Не исках да ти счупя носа.

— Ще те убия! — изрева якият младеж.

Рап му даде знак да се пробва.

Мъжагата се хвърли към него. Мич очакваше такава яростна атака. Направи лъжлива крачка вдясно, после се върна наляво и когато Виктор залитна към него, нанесе силен удар в бъбреците му, който го накара да се сгърчи. Виктор се извъртя, за да парира следващия удар, но вместо да се отдръпне, Рап се хвърли върху него, притисна гърлото му с лявата си ръка, а с дясната сграбчи бицепса му. Виктор дръпна главата си назад и понечи да нанесе удар с чело, но преди да успее, Рап направи нещо, което никой не очакваше. Той скочи, провря левия си крак под дясната мишница на Виктор, преметна десния през врата му и остави тялото си да падне върху тепиха. Така Рап увисна надолу с главата, като се държеше за лявата ръка на Виктор и го дърпаше надолу към себе си. Вдигна бедрата си и от тежестта мъжагата падна. Рап го стискаше в същата хватка, в която бе заклещил стария мошеник първия ден, само този път не очакваше от него да се предаде.

Рап стисна китката на Виктор с две ръце. Завъртя я, докато усука лакътя му около единия си хълбок, след това повдигна таза си и дръпна надолу с все сила. Не спря дори когато Виктор запищя от болка. Всичко свърши за две секунди. Чу се силно изпукване и тогава Рап пусна ръката на противника си, която увисна под неестествен ъгъл.

Рап се изправи и погледна Виктор. Якият младеж се гърчеше от болка. Мич не се усмихваше, нито започна да се перчи с победата си. Изпитваше лека вина, но другият беше мръсник и си го просеше. Фред седеше на края на тепиха с памук в ноздрите и торбичка лед върху носа. Той кимна на Рап и вдигна одобрително палеца си. Рой и Глен се приближиха и го поздравиха тихо. Сержант Смит бе твърде зает с Виктор, който се търкаляше и гърчеше от болка. Рап нямаше представа дали го чакат неприятности. Погледна психиатъра, който го наблюдаваше внимателно. Стоеше със стиснати устни, сякаш току-що си е извадил някакво много важно заключение за Рап. Единственият проблем беше, че не личеше дали одобрява действията му, или е разочарован.

17.

Люис се обади в късния следобед, след като отдели един час, за да запише мислите и наблюденията си на хартия. С падането на нощта всички се събраха в къщата край езерото в Южна Вирджиния. Първа дойде Кенеди, след нея — заместник-директорът по оперативната дейност, Стансфийлд. Хърли се появи последен. Телохранителите на Стансфийлд останаха отвън. Те бяха двама от най-доверените — добре обучени да не виждат и най-важното, да не запомнят определени неща. С типичния си тих глас Стансфийлд предложи да се съберат в подземието. Всъщност това не беше предложение. Бе заповед.

Четиримата слязоха в централното помещение на подземието. Тази стая служеше за наблюдателен и комуникационен център на имението. Отвътре стените и таванът бяха облицовани със стиропор — за шумоизолация. Покрай едната стена бяха подредени няколко монитора и две станции за подслушване; в средата имаше овална заседателна маса със столове за шестима. След като всички седнаха, Стансфийлд затвори шумоизолираната врата и дръпна резето.

Третият човек в ръководството на ЦРУ седна на главното място до масата и разхлаби вратовръзката си. Погледна останалите от групичката и каза:

— Докторе?

Люис се облегна назад и отбеляза, като събра пръстите си пред лицето:

— Получи се интересна ситуация.

— Определено — прекъсна го Хърли, неспособен да се сдържи. — Чух, че един от инструкторите ми е извън строя поне за шест месеца. С три титанови болта в ръката. Мамка му! Той беше един от най-добрите ми хора. — Той вдигна ръка със съответния брой изпънати пръсти, за да наблегне на думите си. — Три болта!

Лекарят спря бледосините си очи върху Хърли със знаещ поглед, на какъвто е способна само съпруга или психотерапевт. Посланието беше ясно: „Познавам те по-добре, отколкото ти самият. Млъкни и ме остави да се изкажа.“

— Извинявай — измърмори Хърли.

— Избраникът на Айрини се оказа доста способен — продължи Люис, като отново се обърна към Стансфийлд: — Разбра ли как нареди Стан преди няколко дни?

— Не. — Заместник-директорът погледна Хърли. — Тези синини по лицето ти… Рап ли те гримира така?

Отокът беше спаднал и яркочервените натъртвания бяха станали тъмнолилави с жълтеникава периферия. Хърли сви рамене:

— Допуснах грешка. Няма да се повтори.

— Допуснал си да те натупа едно обикновено колежанче без никаква военна подготовка — вметна Кенеди. — Още не мога да повярвам.

Люис се намеси, преди Хърли да избухне. Погледна Стансфийлд:

— Ето накратко какво е станало…

Психиатърът разказа какво се е случило през първите минути след пристигането на Рап в комплекса. Хърли се опита да го прекъсне на два пъти, но и двата пъти Люис го накара да замълчи с рязък жест с ръка. Стансфийлд, от друга страна, слушаше мълчаливо. Кенеди нямаше какво да добави, пък и знаеше колко мрази шефът й празните приказки, затова също мълчеше. В такива ситуации Хърли обикновено сам се излагаше.

— Сега за Виктор — продължи Люис, като премести погледа си от Стансфийлд към Хърли. — Още от самото начало бях заявил ясно, че съм против твоите методи за манипулация.

— Знам — изръмжа Хърли — и съм сигурен, че на теория възраженията ти са основателни. В истинския живот обаче нещата са съвсем други. Аз нямам цяла вечност да се гъбаркам с тия хлапаци. Трябва да определя кой е подходящ и колкото по-бързо стане това, толкова по-добре.

— И колко подходящи си открил с твоята система досега? — не се сдържа Кенеди.

— Моят приоритет — настойчиво обясни Люис — е да създадем атмосфера на доверие и ако ще включваме манипулация в обучението…

— Първо, това не е обучение — тросна се Хърли. — Това е селекция. И второ, нашата работа е такава. Да манипулираме хората. Ако тези момчета не могат да го разберат, нямат място при нас.

— Има огромна разлика между това, да се мамят помежду си и да манипулират врага. Повтарям, за изграждането на сплотен отряд е необходимо взаимно доверие. Можем да ги обучаваме на манипулация на някой по-късен етап.

— Глупости. Вие двамата идвате и си отивате, когато поискате, но аз съм този, който по двайсет и четири часа в денонощие се прави на бавачка. Аз не се опитвам да ви уча как да си вършите работата… затова бъдете така добри и не се месете в моята.

— Толкова си елементарен — измърмори Кенеди с нескрито презрение.

— Слушай какво, госпожичке, това е сериозна работа. Не е за аматьори. Ние избираме кандидатите сред най-добрите в този занаят, а това са спецчастите на армията и полицията. Не ни трябват аматьори, които не различават приклад на автомат от задника си, не могат да се ориентират на тъмно в гора и не знаят хиляди други неща.

— Да не би сегашните терористи да живеят в горите? — контрира Кенеди с подигравателен тон. — Според последната ми информация те се крият в градовете, затова не съм убедена, че умението да запалиш огън с джобно ножче и катарама на колан е много полезно в борбата с тях.

— Изобщо не ме учи как да обучавам хората си. Нямаш никаква представа какво е необходимо, за да превърнем тези момчета в убийци.

— Очевидно и ти нямаш.

— Поне знам как да селектирам кандидатите, което не бих казал за теб.

— Какво намекваш?

— Намеквам, че не си си свършила работата. Тия дни направих едно малко проучване. Знаеш ли къде е бил твоят любимец през последните няколко месеца?

— В къщата на майка си в Маклейн.

— Да, и по цял ден е киснал в един клуб по бойни спортове в Арлингтън.

— И какво лошо, по дяволите, има в това? Бях го предупредила, че трябва да влезе в добра физическа форма, и го посъветвах да вземе уроци по джудо.

— Аха… е, аз говорих с инструктора му.

— Какво си направил? — сепна се Кенеди, възмутена, че е действал зад гърба й.

— Отидох в клуба и разговарях с инструктора. След кратката ми схватка с младежа усетих, че има нещо гнило.

Кенеди погледна Стансфийлд, търсейки подкрепа:

— Няма право да постъпва така. Рап е мой кадър. Близо две години го подготвям и не съм оставила нито една следа. Никой от познатите му не подозира, че се интересуваме от него.

— Все още не подозират — успокои я Хърли.

— Така ли? Като какъв, ако мога да зная, се представи?

— Като инструктор от Ричмънд. Казах, че съм имал спаринг с младеж на име Рап и съм останал впечатлен. Попитах инструктора какво е мнението му за него.

— И? — вметна Люис, внезапно заинтригуван.

— Около това хлапе нещо намирисва. Появил се в клуба преди три месеца, като твърдял, че няма абсолютно никакъв опит. След месец и половина побеждавал всеки с изключение на инструктора.

— Бразилско джиу-джицу? — попита психиатърът.

— Да… как разбра?

— Видях как разби Виктор днес. Този стил трудно може да се сбърка.

— Това е, изтърсва се тук, за малко не ме побеждава и счупва лакътя на Виктор… Казвам ви, този хлапак не е този, за когото се представя.

Стансфийлд започна да се изнервя.

— Бъди по-конкретен — намеси се той.

— Не знам какво е, но нещо не е наред.

— Какво? Да не мислиш, че е внедрен… шпионин? — подигравателно попита Кенеди.

— Не знам. Просто казвам, че около него нещо намирисва. Не можеш да станеш толкова добър за толкова кратко време.

Кенеди погледна Стансфийлд:

— Хайде да си кажем нещата в очите. Стан не харесва Рап, защото аз съм го вербувала. — Облегна се назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Женомразец.

— Не ми харесва, защото не знам кой е в действителност. Трябва да знаем всичко за живота на тези момчета, преди да ги пуснем в базата. Точно затова искам да са служили в армията. Така научаваме всичко за тях за минимум четири години назад.

— Добре, но какво печелим от това, Стан? — възрази Кенеди. — Досега не сме подготвили нито един агент, а работим по тази програма от близо две години.

— Много добре съзнавам, че нямам нито един успешно обучен агент. Болезнено добре го съзнавам. Но това не означава, че трябва да прибързваме и да рискуваме да се провалим в нещо толкова важно.

Люис се намеси с нервен тон:

— Стан, какво толкова не ти харесва в Рап?

След кратко замисляне Хърли отговори:

— Не мога да определя точно. По-скоро е предчувствие. Имам лошо предчувствие.

— Знаеш ли според мен какъв е проблемът? — измърмори Кенеди. — Всъщност два проблема. Първо… мисля, че ревнуваш. Не можеш да понесеш факта, че не си участвал в избирането му. И второ… чувстваш се заплашен.

— Какво? — сепна се той и на лицето му се изписа удивление.

— Виждаш в него свое отражение. Виждаш себе си преди четирийсет години и това адски те плаши.

Хърли презрително поклати глава:

— Глупости.

— Така ли? Е, аз мога да кажа същото за твоето предчувствие. Това са пълни глупости. Да не би да искаш да ни кажеш, че от ООП са го внедрили в предградията на Вашингтон преди двайсет и три години, възпитали са го в католическо семейство и са го пратили в Сиракюз да играе лакрос? Или е бил в КГБ преди разпадането на Съветския съюз и сега работи за своя сметка в дълбока секретност? Това е смешно. — Кенеди махна пренебрежително. — Търсиш под вола теле.

Няколко секунди никой не каза нищо. Люис заговори първи:

— Айрини е права. — Бутна стола си назад и се изправи. — Искам да ви покажа нещо. Преди да дойдете, поговорих с него. Мисля, че ще ви бъде интересно.

Отиде при конзолата на системата за наблюдение и натисна няколко копчета. На екрана се появи черно-белият образ на Рап. Седеше в кабинета на първия етаж. От високоговорителя прозвуча гласът на Люис. Психиатърът седеше отстрани на камерата и не се виждаше на монитора.

— Това, което се случи днес, беше доста неприятно.

Рап поседя неподвижно няколко секунди, после кимна.

— Съжаляваш ли за това, което направи на Виктор?

След известно замисляне младежът отговори:

— Тук всеки отговаря за себе си.

— Не изпитваш угризения, така ли?

— Съжалявам, че се случи така, но Виктор си го просеше.

— Ясно. Дали случайно не му счупи ръката нарочно?

— „Нарочно“ е силна дума. Схватката беше разгорещена, едно нещо естествено доведе до друго.

— Едното, което доведе до друго, е това, че ръката му се счупи, преди да успее да сигнализира, че се предава.

— Не съм сигурен, че щеше да се предаде.

— Могат да те изхвърлят заради това.

— Защо?

— Сержант Смит мисли, че умишлено си счупил ръката на Виктор.

— Не виждам на какво основание. Никой не е определял какви хватки имаме право да използваме. Не трябваше само да нанасяме удари в главата и слабините.

— Ако се окаже, че си счупил ръката му умишлено, изхвърчаш.

Рап сведе очи към земята и след дълго мълчание каза:

— Тези игрички не ми харесват.

— Игрички ли?

— Да… игрички.

— За какви игрички говориш?

— Знаете за какво.

— Не съм убеден.

— Папката на бюрото ви онзи ден. — Рап посочи празната повърхност на масата. — Папката с моето име отгоре.

— Какво за нея?

— Бяхте я оставили, за да ме изпитате.

— Така ли?

— Да. Виждам как наблюдавате какво става тук. Следите внимателно всичко. — Рап посочи бюрото. — Вие не сте човек, който ще остави папка с поверителна информация без надзор, ако няма тайна цел. Сигурен съм, че тук има скрити камери и микрофони. — Младежът посочи библиотеката, после полилея. — Преди няколко дни, когато ме повикахте и ме оставихте да седя петнайсет минути сам, сигурно сте ме наблюдавали от някоя скрита стаичка. Следили сте дали ще отворя папката да видя какво има в нея.

Люис се покашля смутено.

— Дори това да е така — каза след малко, — това не те оправдава да счупиш ръката на Виктор.

— Не съм казал, че оправдава нещо. Казвам, че се опитвате да си играете с нас. Оставяте папки наляво-надясно, определяте правила, а после позволявате на Виктор да ги нарушава. Вие бяхте в бараката днес. Кой е дал право на Виктор да счупи носа на Фред?

— С това ще се заемем отделно. Сега обсъждаме твоето поведение.

— Видях как реагирахте, когато Виктор счупи носа на Фред. — Рап замълча за момент и сведе очи към ръцете си. — Знаете ли какво си мисля? Мисля, че Виктор не се вписва в картината.

— Как така?

— Ако съдя по това, което наблюдавам, откакто съм тук, има две възможни заключения за Виктор. Или е кандидат като всички нас, или е част от процеса на селекция.

— Част от процеса?

— Той работи за вас. Виктор е един от инструкторите.

— Защо ни е да правим такова нещо?

— За да ни наблюдавате по-отблизо. Внедрявате Виктор сред нас и той започва да ни предизвиква, докато някой допусне грешка. Разпитва ни как се казваме и откъде сме. Подтиква ни да се прецакаме сами, за да можете да изритате онези, които не са достатъчно дисциплинирани.

— Интересна теория.

— И в двата случая методите ви куцат. Доколкото разбирам целта на тази програма, Виктор не е от хората, които търсите. Ако е кандидат за агент и вие не осъзнавате, че не става за това, не съм убеден, че искам да работя за хора, които не схващат очевидното.

— А ако е един от инструкторите?

— Ако е инструктор, това е доста лош метод да обучавате хора с добра военна дисциплина.

— Да приемем, че второто ти предположение е правилно. Въпреки че знаеше всичко това… ти реши да счупиш ръката на Виктор.

Рап поклати глава:

— Имах подозрения, но не бях сигурен. Когато счупих ръката му, видях как реагирахте вие и другите инструктори. Тогава се убедих, че е един от вас.

Последваха няколко секунди мълчание. След малко Люис попита:

— Мислиш ли, че си човек с добри морални принципи?

Рап се изсмя:

— Ето пак тези мъгляви въпросчета.

— Знам, че не ти харесват, но моля те, постарай се да отговориш на този.

— Имате предвид дали разбирам разликата между добро и зло, така ли?

— Да.

Рап се подвоуми.

— Бих казал по-скоро да.

— Но…

— Тук… на това място… изглежда, че тази граница постоянно се измества.

— Дай пример.

— Онзи вкиснат дъртак… оня, за когото ме предупреди агентката, дето ме вербува… Идвам тук и само след пет минути двамата се озоваваме в бараката. Той ми казва да се откажа, за да не си губим времето взаимно. Не съм съгласен и му предлагам да проверим дали ставам за тази работа. Той ясно определя правилата — че не можем да използваме удари в главата и слабините. Излизаме на тепиха и след двайсет секунди аз вече го държа на земята. Още две секунди, и щеше да изгуби съзнание. Тогава той ме стисна за топките и на практика почти ме направи евнух. Едно „извинявай“ не ми каза. Просто изчезна и оттогава не съм му видял очите. После пускате Виктор да си прави каквото иска, докато инструкторите издевателстват над останалите. Днес пак излизаме да се бием и инструкторите съвсем ясно забраняват ударите в главата и под кръста. А какво прави Виктор? Фред за малко да го надвие, а той прас — в лицето. Видях изражението ви, но другите двама дори не реагираха. Абсолютно лайняна история. Не разбирам как очаквате от нас да спазваме каквито и да било правила. Сега сте ме извикали тук… и макар че технически не съм направил нищо забранено, заплашвате, че ще ме изритате.

— Не съм те заплашвал.

— Казахте, че според сержант Смит трябва да ме изхвърлите. Това си е чиста заплаха.

Люис спря записа и погледна Хърли. Скръсти ръце и заяви:

— Това е един от най-трудните сеанси, които съм водил. И знаеш ли защо?

Хърли поклати глава.

— Защото бях съгласен с всичко, което той каза.

18.

Стансфийлд застана на края на кея, погледна луната и отново премисли всички грешки, които бяха допуснали. Въпреки че не го показваше — никога не издаваше емоциите си — той беше бесен от случващото се тук. Беше дал прекалено голяма свобода на Хърли и макар че част от гнева му беше насочена срещу инструктора, повече бе ядосан на себе си. Как не беше забелязал признаците по-рано? Това място, тази операция — всичко бе негова отговорност. Кенеди се беше опитала да го предупреди по най-деликатния възможен начин, но всеки ден трябваше да мисли за стотици други проблеми на националната сигурност. Що се отнасяше до Хърли, там винаги нещо му се губеше. Особено в оперативната страна на нещата. Познаваше Стан по-отдавна от когото и да е друг в Управлението. Познаваше неговите способности и малкото му, но сериозни слабости.

С годините беше преживял няколко неприятни случая, когато Хърли го бе разочаровал, но дори великият Тед Уилямс грешеше от време на време. Познаваха се от Будапеща, от лятото на 1956-та, когато в тогавашния съветски сателит положението сериозно се беше нажежило. Стансфийлд, около трийсетте, вече стремглаво се издигаше в йерархията на новосъздаденото ЦРУ, а Хърли, на двайсет и няколко и току-що завършил обучението си, копнееше за бойни подвизи. В разгара на унгарското въстание Стансфийлд видя истинския талант на Хърли да върши поразии. Той бе способен, необуздан и много други неща: някои — добри, други — лоши. Едно обаче не можеше да се отрече. Хърли умееше да влезе под кожата на врага. Знаеше как да го предизвика, да го вбеси, да му пусне кръв и някак да се измъкне от всичко това само с няколко драскотини. В шпионския занаят човек лесно можеше да влезе във въртележката на рутината. Събуждаш се в апартамента си, отиваш на работа в посолството, излизаш да обядваш в близката закусвалня, връщаш се в посолството, може да те поканят на коктейл в някое друго чуждо представителство, вечерта се отбиваш да пийнеш в някой бар и накрая пак се прибираш в квартирата. Човек можеше да се движи свободно из някоя чужда столица без голям риск за работата или живота си. Не и Хърли. Когато пристигнеше на ново място, веднага отиваше в най-размирните квартали на града. Опознаваше проститутките, барманите и най-важно, черноборсаджиите, които ненавиждаха властимащите си покровители. Хърли постоянно съобщаваше сведения за нарастващото гражданско недоволство и се доказа като първокласен агент. Стана незаменим сътрудник на Стансфийлд.

Тази вечер обаче заместник-директорът на ЦРУ имаше резерви. Будапеща отдавна бе минало. С времето всеки губеше уменията си. Най-логичното решение беше да дадат на Хърли някой канцеларски пост, но това бе все едно да впрегнеш състезателен кон да оре. Това щеше да го убие. Стансфийлд погледна към къщата. Преди малко беше излязъл мълчаливо от съвещанието, за да се поразходи сам край езерото. Един кратък жест бе достатъчен, за да инструктира телохранителите си да го изчакат на върха на едно ниско възвишение. Хърли скоро щеше да го намери. Нямаше нужда да го вика.

Стансфийлд виждаше, че колегата му ясно съзнава колко го е разочаровал. Хърли изглеждаше по-умърлушен от всеки друг път, когато се бяха виждали, и това можеше да се дължи на много фактори. Най-потискащото за него явно беше насиненото око. Когато разбра, че виновникът е новият избраник на Кенеди, Стансфийлд за малко не си прехапа езика. Хърли бе ненадминат в бойните си умения. В Ленгли се разказваха легенди за неговата издръжливост на болка, за бързината му, лукавството му и пословичния му талант да напипва слабото място на противника, дори на най-едрия и най-силния.

Стансфийлд добре разбираше грешките си. Той бе позволил на Хърли да създаде собствена секта — малката, автономна група на снайперистите от Специалния оперативен отряд. Всички те бяха изключително талантливи и полезни, но се отнасяха с явно презрение към всеки, който не беше в редиците им. Дори доктор Люис беше изказал загриженост. Кенеди многократно го предупреждаваше. Тя имаше таланта — умението да предвиди накъде вървят нещата. Знаеше, че трябва да се нагаждат, да променят целите и тактиката си, и отдавна се опитваше да привлече вниманието на Стансфийлд върху това. Проблемът беше в това, че заместник-директорът по оперативната дейност отговаряше за всичко и всички. За всеки ценен агент във всеки важен град на планетата и за целия помощен персонал, натоварен с поддръжката им. Цялата оперативна дейност бе разбита на отделни сегменти и голяма част от това не беше документирано по никакъв начин. Работата на Стансфийлд приличаше на безкрайна партия шах, която ден след ден се разиграваше в главата му.

Той чу тихи стъпки по стълбите към езерото. Обърна се и различи силуета на Хърли на лунната светлина. Г-образната платформа на кея се разлюля под краката му. Хърли се приближи мълчаливо до шефа си и извади пакет „Кемъл“. Предложи една на Стансфийлд, който обичаше да се връща към стария си навик, когато съпругата му не беше наблизо. Двамата мъже застанаха с лице към езерото, загледани в осеяното със звезди небе. След няколко дръпвания от цигарата Хърли промърмори:

— Оплесках нещата.

Стансфийлд кимна в знак на съгласие.

— Може би трябва да се оттегля.

Стансфийлд обърна леко глава към стария си колега:

— Готов съм да приема много неща от теб, но самосъжалението не е едно от тях. Ти никога не си бил пораженец, затова недей да започваш сега.

— Оставих се на едно колежанче да ме натупа.

— Просто получи полезен масаж на прекалено високото си самочувствие.

— Нищо не разбираш. Това не трябваше да се случва. Още не мога да си обясня как се случи. Наистина, вече не съм млад, но въпреки това дори с вързани ръце мога да преборя деветдесет и девет цяло и девет процента от хората там.

— Знам, че никога не си бил силен по математика, но отговорът е доста ясен.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Ако можеш да пребориш деветдесет и девет цяло и девет процента от хората там, а този младеж успя да те надвие, значи той е останалите нула цяло и един процента.

Хърли поклати глава:

— Не разбирам как е възможно. Той не е достатъчно подготвен.

— Не разбираш, защото не искаш да разбереш. Аз също направих малко проучване. Айрини е открила един изключителен спортист. В средите на лакроса дори го смятат за чудо на природата. Знаеш ли например, че се нарежда сред най-добрите играчи на лакрос за всички времена?

— Какво общо има това с боя?

— Отличният спортист може да научи почти всичко, и то за много по-кратко време от посредствения. Твоята най-голяма грешка обаче — сериозно добави Стансфийлд — е, че си позволил дълбоката ти лична омраза към всеки, който не е носил военна униформа, да замъгли преценката ти.

— Да, но…

— Няма „но“! Това момче е трикратен национален шампион. Надвил те е спортист от световна класа.

— Спортист без никаква специална подготовка.

— Ти сам каза, че е тренирал.

— Да се търкаляш по постелките в някой квартален клуб по бойни изкуства не е тренировка.

Стансфийлд въздъхна отегчено. По този начин изпускаше парата, за да не избухне. На някои хора им стигаше едно смъмряне, за да разберат грешката си. Хърли не беше сред тях. Налагаше се доста да го биеш по канчето, докато изобщо нещо му влезе в главата.

— Съжалявам — виновно каза той, — но още не мога да приема историята на този хлапак за чиста монета.

— Стан, ти си най-големият инат, когото познавам, и това е много показателно. Много пъти си го използвал в своя полза, но ти е докарвал и неприятности. И преди да започнеш да спориш с мен, спомни си, че аз съм човекът, който те е измъквал от тези неприятности през годините. Използвал съм много връзки, за да ти спасявам задника. Затова искам да ме изслушаш. Този хлапак те е победил и честно да ти кажа, не ме интересува как го е направил и къде се е научил да се бие така. Факт е, че те е натупал, и това само по себе си го прави много подходящ кандидат.

Хърли най-после разбра.

— Добре, какво искаш да направя?

— Да поправиш грешката си.

— Как мога да поправя грешката си, като дори не знам къде съм сбъркал?

— Стига си се преструвал на по-глупав, отколкото си. Много добре знаеш къде. Просто не ти е в характера да си признаваш грешките. Затова се замисли по-дълбоко и ще ги откриеш. Между другото, аз също допуснах доста грешки. В крайна сметка, всичко това е моя отговорност. — Той погледна към къщата. — Последният час там вътре беше един от най-срамните в кариерата ми.

Хърли мълчеше засрамен.

— Ние трябва да предвиждаме всичко — продължи Стансфийлд. — Ние сме старите кучета, а току-що двама младоци ни отвориха очите за нещо, което отдавна трябваше да забележим. Навремето забелязвах тези неща. От организационна гледна точка ти си пълна скръб. Меко казано. Твоето място е на терена. Всичко това… — Стансфийлд вдигна ръце и посочи местността около тях — … ме подлъга да си мисля, че сме ти осигурили оперативна среда. Но всъщност то те ограничава.

— Ами, тогава върни ме на терена — почти умолително изрече инструкторът.

Приятелят му се замисли, докато дърпаше за последно от цигарата. Много сентенции можеха да се приложат към шпионажа, но едва ли имаше по-подходяща от поговорката „Който не рискува, не печели“. В един момент се налагаше да се включиш в играта. Напоследък Стансфийлд получаваше обезпокоителни секретни телеграми, че радикалните ислямисти са заловили още един негов агент. Време беше за ответен удар.

— Стан, тези ислямисти няма да се откажат сами.

— От десет години все това ти повтарям.

— В общата картина на нещата досега те бяха само дребно неудобство, но усещам, че се готви нещо по-голямо. Те се организират, усъвършенстват и разпространяват като зараза.

— Можеш да благодариш на проклетите саудитци и иранци.

Вярно беше, помисли си Стансфийлд. Много малко хора разбираха кръвната вражда между сунитите и шиитите. Двете секти ставаха все по-радикални, все по-агресивни. Не можеше да се чака повече. Стансфийлд понижи глас:

— Стан, след шест месеца искам да си готов за действие. Престани да третираш тези момчета като кандидати за специалните части. Айрини е права. Не ме интересува дали ще могат да оцелеят една седмица в джунглата само с нокторезачка. Искам да са подготвени за действия в градска среда. Ще прикрепя доктора към теб. Слушай го. Той разбира от тези неща.

— Добре… а след шест месеца? — попита Хърли с оптимистичен тон.

— Ще ти дам зелена светлина за действие. Трябва да нанесем ответен удар на тези негодници. Искам да им вземем съня. Да будуват нощем и да се питат кой ще е следващият. Искам да треперят от страх.

Хърли се усмихна обнадеждено:

— Знам точно какво да правя.

— Хубаво… И още нещо. Вече си почти на шейсет. Това е работа за по-млади хора. Особено в твоята сфера. Нашите дни са преброени. Трябва да започнем да се доверяваме на новото поколение. След десет години те ще поемат щафетата, а нас може вече да ни няма.

Хърли се усмихна:

— О, аз не се давам без бой.

19.

Саяд избърса челото си с един парцал. Отпред фланелката му бе опръскана с кръвта на мъжа, който току-що се беше признал за виновен в хиляди грехове. В подземието беше топло и влажно, а той киснеше тук почти цял ден. Не си спомняше кога за последно му се беше наложило да се труди толкова, докато накара някого да проговори. Беше жаден и гладен, но трябваше да почака. Всички се бяха събрали горе и неспокойно чакаха да чуят какво е открил.

Саяд остави клещите на металната количка. Инструментът отскочи и се отвори; измежду щипците изпадна окървавен нокът. Бяха общо осем, разхвърляни върху неръждаемата стоманена повърхност, лепкави и изцапани с кръв и тъкан. Саяд спря да се полюбува за секунда на творението си. С всеки пленник беше различно. За някои само заплахата с физическа болка бе достатъчна, за да признаят коварството си. Други, като тази еврейска свиня, искаха малко повече усилия. Саяд бе изпробвал множество различни методи, но предпочиташе изтръгването на ноктите на ръцете и краката по простата причина, че бяха общо двайсет. И отново порастваха.

Беше наблюдавал разнообразни способи за мъчение. Повечето бяха зверски жестоки и изпълнени без мисъл и планиране. Най-разпространеният метод бяха ударите и ритниците, но приложени към човек, трениран да търпи болка, най-често не водеха до нищо. Пробождането с нож, нанасянето на порезни рани и прострелването бяха по-ефикасни, но те налагаха на пленника да се окаже лекарска помощ, ако искаш да продължиш да го разпитваш. Имаше издевателства от рода на набутване на главата в кофа с човешки екскременти, натикване на предмети в отверстия, където не им беше мястото, и други подобни, от които Саяд се отвращаваше. Другият метод, който използваше, беше електрошокът. Изключително ефикасен и чист способ. Единственият му недостатък бе рискът от инфаркт и дълготрайни мозъчни увреждания. Саяд обичаше да отделя повече време на пленниците си. Един пълен разпит можеше да продължи месеци.

Той не разбираше защо някои негови колеги толкова бързаха да се отърват от такава ценна придобивка. Глупаво беше да убиеш пленника веднага след като признае за лъжите си. На този етап разпитващият започваше да вижда едва върха на айсберга. Признанието за вина бе само това и нищо повече. Истински ценната информация се криеше заровена дълбоко в мозъка на пленника и трябваше бавно и внимателно да се измъкне на повърхността. А това искаше време.

Саяд избърса ръцете си в мокра от кръв кърпа и каза на пазачите:

— Почистете раните и превържете пръстите. Не искам да се инфектират.

Отново облече черната си риза и излезе от стаята за разпити. Когато се качи на горния етаж, във фоайето се мотаеха десетина души. Повечето бяха цивилни, имаше няколко с камуфлажни униформи, но всичките бяха въоръжени с автомати и пистолети. Саяд продължи по стълбите до втория етаж, където в коридора се тълпяха още въоръжени мъже.

Той се намръщи. Присъствието на толкова много хора можеше да привлече вниманието. Колегите му бяха прекалено ограничени. Все още си мислеха, че водят сухопътна война с враждебно настроени групировки. Колите бомби, снайперистите и нападенията на въоръжени отряди продължаваха да бъдат заплаха, но най-голямата опасност идеше от израелските и американските самолети. Всички тези мъже не бяха дошли пеша, което означаваше, че пред сградата има спрени прекалено много коли. Точно по тази причина Саяд пътуваше само с ограничен контингент от телохранители. Трима-четирима обикновено бяха достатъчни. Останалите му колеги бяха или прекалено страхливи, или прекалено горделиви, или прекалено глупави, за да разберат каква лудост е да пътуват с толкова големи конвои.

В коридора пред залата в задната част на сградата стояха осем телохранители. Саяд се приближи към един, чието лице му беше най-познато, и промърмори:

— Моля се в името на нашата кауза отвън да няма спрени повече от шест коли.

Телохранителят погледна към улицата и без да отговори, се отдалечи тичешком.

Саяд остана доволен, че поне един от тези малоумници знае как да изпълнява заповеди. Той отвори вратата на залата и завари четирима души вместо очакваните трима. Мустафа Бадредин, предводителят на „Ислямски джихад“, седеше на главното място на масата. Вдясно от него бе водачът на военизираното крило на организацията, Имад Мугния, а до него — полковник Амир Джалил от иранското разузнаване. Той бе иранската свръзка между „Ислямски джихад“ и „Хизбула“. Четвъртият присъстващ, Абу Радих, не беше желан тук, поне доколкото това засягаше Саяд. Той бе представител на „Фатах“, тази изключително ненадеждна шайка негодници, които претендираха, че изразяват волята на близо петстотинте хиляди палестинци, живеещи в Ливан. Според консервативното мнение на Саяд те бяха обикновени улични бандити, които постоянно търсеха въоръжени конфликти, за да се замесят. Ставаха само за две неща: за буфер срещу израелците на юг и за пушечно месо срещу християнските милиции на изток.

— Е? — попита полковник Джалил.

Саяд се престори, че не забелязва иранеца, и се обърна към Мустафа Бадредин:

— ЦРУ.

— Знаех си! — възкликна Радих.

Саяд погледна малоумника, който им бе навлякъл този проблем, и изсъска:

— Нищо не си знаел.

— Знаех — настоя Радих.

— Откъде си знаел? Какви доказателства имаше за принадлежността на този човек към ЦРУ?

— Имам информатори.

Саяд се изсмя. Това бяха празни приказки и всички в стаята го знаеха.

— Ами бизнесменът, когото отвлякохте миналата седмица? Той какво ви каза?

— Призна, че е американски агент.

Саяд се съмняваше в това, но глупакът току-що си беше вкарал автогол.

— В такъв случай трябва незабавно да ми го предадеш.

Радих осъзна грешката си.

— Абе… той призна още много неща — измънка той. — Хората ми още не са приключили с разпита.

Погледът на Саяд ясно подсказваше, че не вярва на нито една негова дума.

— След няколко дни ще докладвам подробности — увери го Радих.

Саяд го изгледа презрително и се обърна към останалите мъже:

— Пленникът долу е агент на ЦРУ, който е прекарал по-голямата част от изминалите четири години в Дамаск. Моето правителство ще иска да направи оценка на щетите, които е нанесъл. За да го направя, Радих ще трябва да ми предаде заложника си. Това е заповед, неподлежаща на обсъждане.

— Ама той е мой заложник — почти изкрещя Радих. — Това е моя операция.

— Операция, която никой не е одобрил.

Радих се престори, че не е чул последното, и продължи да нарежда:

— Той е изключително ценен. Каза ни, че фирмата му е обещала да плати голяма сума, ако го освободим.

— Не и ако е американски агент. — Саяд тъжно поклати глава и почеса черната си брада. — Както много добре знаем, американците не преговарят за заложници. Особено ако са от ЦРУ. — Посочи тавана и добави: — По-вероятно е да го проследят и да ни пуснат някоя бомба.

Другите мъже се спогледаха тревожно.

— Ами другият американец? — попита Бадредин, като се обърна към водача на „Фатах“. — Онзи, когото отвлече пред хотела му. Той призна ли, че е агент?

— Така подозирам — отвърна Радих, доволен от смяната на темата.

— Какво правеше в Бейрут?

— Работи в една от големите им телекомуникационни компании.

Радих продължи да говори за пленника си, но Саяд не го слушаше. Агентът от ЦРУ в подземието беше потвърдил, че другият американец наистина е бизнесмен. Саяд обаче нямаше намерение да помага на глупака от „Фатах“. Можеше да бъде сигурен само след като прекара месеци в разпити на двамата мъже. Саяд погледна Мугния и каза:

— Сред тези американци има много способни лъжци. Необходима е умела ръка да изтръгне истината.

Мугния кимна и за първи път заговори:

— Това съвпадение не ми харесва. Трябва да предадем пленника на Саяд. Той ще разнищи всичко.

Саяд изпита тайно задоволство. Мугния имаше славата на човек, който убива всеки, дръзнал да му противоречи. Радих нямаше да посмее да не му се подчини.

— Всичко това е много обезпокоително — промърмори иранецът.

Саяд не можеше да понася този тип. Той бе самопровъзгласил се интелектуалец, участвал в кликата, която беше свалила шаха и довела ислямската революция в Иран.

— Връщането на американците не е добър знак — отбеляза Джалил, като поглади долната си устна с показалец. — Нищо хубаво няма да излезе от това, че се бъркат в работите ни.

— Аз ще разбера какво са намислили — уверено заяви Саяд.

Тримата мъже се спогледаха, без да обръщат внимание на Радих, който с всяка секунда изглеждаше все по-нервен. Бадредин заговори от името на цялата групичка, като се обърна към палестинеца:

— Моля те, предай заложника на Саяд възможно най-скоро.

— Това означава още тази вечер — добави Саяд, за да не даде на негодника възможност да шикалкави.

— Това е невъзможно — възкликна Радих, сякаш го караха да лети до луната. — Този човек е прекалено ценен. Аз съм напълно способен да разкрия истинската му самоличност. — Махна с ръка. — До няколко дни ще ви представя пълен доклад.

— Не става — настоя Саяд. — Искам го довечера.

— Няма да ти го дам. Той е мой пленник.

Мугния се наведе напред и се втренчи в палестинеца. В стаята като че ли изведнъж стана по-студено.

— Не си спомням да си ми искал разрешение за провеждането на тази операция — отбеляза той.

— Ами ти кога си ми искал разрешение за твоите операции?

— Аз нямам нужда от твоето разрешение — с леден глас изсъска Мугния.

— Не е честно.

— Ти си поканен на тези срещи само от уважение. Нищо повече.

— Всички вие постоянно вземате заложници и натрупахте тлъсти печалби, докато над моя народ се сипеха бомби, но аз нищо не съм ви казал. Сега искам само да ми позволите да взема своя дял от плячката. Не ме допускате като партньор в никое от начинанията си, затова се налага сам да взема онова, което ми се полага по право. Винаги съм ви бил верен, а ето как се отнасяте към мен.

Мугния безсилно разпери ръце. Погледна Бадредин и Джалил:

— Вразумете го, преди да съм го застрелял.

Саяд не издаваше чувствата си, но всяка минута от този разговор го забавляваше.

Бадредин въздъхна дълбоко и каза:

— Това е само временна мярка. Предай пленника на Саяд. Той несъмнено е най-подходящият човек за тази работа. След като свърши, ако американецът наистина е бизнесмен, ще ти го върне и ще можеш да се пазариш за откуп. Така е справедливо.

Радих нервно се размърда на стола. Не искаше да предава пленника си, но не можеше да не се подчини на тези четирима мъже. Всеки един от тях можеше да го убие преди зората на новия ден. Той разбираше какво е замислил Саяд. Ако американецът наистина работеше в телекомуникационна компания, цената му можеше да достигне няколко милиона долара. Изпусне ли го веднъж, Радих можеше да се смята за късметлия, ако успее да прибере половината от подкупа. Все пак половин подкуп беше по-добре, отколкото да е мъртъв. Затова с голяма неохота отговори:

— Добре. — Погледна косо Саяд и добави: — Можеш да го разпиташ в моя лагер.

Саяд се изсмя:

— Абсурд.

— Защо?

— Защото аз казвам. Не съм длъжен да ти обяснявам.

— Това е безумие — оплака се Радих, като погледна останалите трима.

Преди някой от тях да коментира, Саяд заяви:

— Трябва да информирам Дамаск за създалото се положение и да продължа разговора си с американския агент. Искам пленника до десет часа довечера, за да разнищя по-скоро тази история. Затова те съветвам да побързаш. — Погледна към тавана. — Ние четиримата сме твърде апетитна мишена, а с този американец в мазето от тях можем да очакваме всичко. Може да имат и други шпиони в околността. — Тръгна към вратата и заключи: — Утре ще ви съобщя още информация.