Всичко си има цена

ГЛАВА ДЕСЕТА

Дестър можеше да е пияница и пропаднал във филмовия бизнес, но аз бързо открих, че в очите на полицията все още беше важна клечка.

Когато съобщих, че Дестър и съпругата му липсват от няколко часа, очаквах дежурния сержант да обещае, че ще разпита из болниците за автомобилните произшествия и ще ми се обади, ако е чул нещо. Вместо това той ме хвърли в дълбоко безпокойство, като каза, че веднага ще изпрати някого.

— По-добре се облечи — посъветвах аз Мариан. — Ще имаме гости. Няма информация за произшествие. Акълът ми не побира какво се е случило с тях.

Разтревожена и леко уплашена, Мариан излезе от дневната. Аз намерих телефонния номер на Едуин Бърнет в указателя и позвъних у тях. След доста време го изкарах от леглото и му съобщих новината. Той прозвуча много изненадано.

— Казвате, че полицията ще дойде?

— Точно така. Мислех си, че може би ще искате да сте тук.

Той обаче се запъна. Беше след три часа и предполагах, че не му се пътуваше по това време сутринта.

— Вие ще се оправите, нали, Неш? Звъннете ми към десет в офиса, за да ми кажете какво е станало. — Той ми даде номера. — Може пък само да са получили повреда в колата. Ако пресата се добере до вас, не им казвайте нищо.

— По-лесно е да се каже, отколко да се направи, мистър Бърнет — отвърнах аз.

— Знам, но трябва да внимавате да не поставите мисис Дъстър в неудобно положение.

Внезапно чух вой на приближаваща се сирена и звукът и смръзна кръвта в жилите ми.

— Мисля, че полицаите пристигат. Ще ви се обадя в десет — обещах аз и затворих телефона.

Пресякох преддверието и отворих входната врата тъкмо когато полицейската кола спря пред входа.

От нея излязоха двама души в цивилни дрехи. Те се изкачиха по стъпалата и аз се дръпнах, за да могат да влязат.

Единият от тях беше нисък и дебел мъж с червеникава коса и огнено лице, осеяно с лунички. Отиваше към четирийсет и пет. Очите му бяха бледосини и приличаха на капка замръзнала вода. Другият детектив беше по-висок и по-млад, мургав, с изсечено лице и настойчиво взиращи се очи.

— Лейтенант Бромуич — представи се дебелият детектив като мушна палец в гърдите си.

— Сержант Луис — махна той в посока на по-младия мъж. — Вие кой сте?

— Аз съм Глин Неш — гласът ми звучеше малко дрезгаво. — Аз съм майордомът на мистър Дестър.

Бромуич присви очи.

— Майор кой?

— Аз се грижа за личните работи ма мистър Дестър, карам колата му, помагам му да се облича, от тоя сорт.

Бромуич ме изгледа с подозрение, след което премина край мене и влезе в дневната. Луис остана в преддверието. Аз последвах Бромуич, който седна в един фотьойл, бутна плоската си шапка на тила и се огледа наоколо с лека гримаса на червендалестото си лице.

— Как живеят богатите — измърмори той като че на себе си. Измъкна един бележник, разтвори го на празна страница, извади парченце молив и впери поглед в мен. — Казвай сега. В колко часа тръгнаха?

Аз му казах. Продължих да му казвам къде отиваха, как съм отсъствал и съм се върнал малко след като са тръгнали, как съм отишъл при буика, за да го оправя, и как съм пристигнал и седнал да чакам мисис Дестър. Обясних, че съм задрямал и Мариан ме е събудила по телефона. Веднага след като съм разбрал колко е часът и че мисис Дестър не се е върнала, а мистър Дестър не е пристигнал в санаториума, съм се обадил в полицията.

Бромуич седеше и ме слушаше с непроницаемо лице.

Не направи опит да запише нещо в бележника си.

— Къде е момичето? — запита той, като свърших.

— Имате предвид мис Темпъл?

— Че кого другиго?

— Тя ще слезе след момент. Облича се.

Бромуич кръстоса дебелите си крака.

— Тоя приятел Дестър трябва да е в Ню Йорк, нали? Четох някъде, че е в телевизията или нещо подобно.

Аз му обясних всичко. Казах му, че нямам идея откъде са тръгнали слуховете, но че Дестър е много болен и доколкото знам, няма да започва работа в телевизията.

— Той е пияница, нали? — запита Бромуич.

— Може да го наречете така.

— Как е финансово?

— Дължи пари.

— Много ли?

Аз се поколебах.

— Хайде, хайде — настоя Бромуич. — Не се прави на свенлив.

— Около двайсет хиляди. Детективът направи гримаса.

— Тоя богаташ… — не довърши той и продължи. — Взеха ли някакъв багаж?

— Мистър Дестър имаше куфар.

— Виждал съм ролса. Тая кола трябва да струва бая нещо.

— Предполагам.

— Мисис Дестър взе ли нещо със себе си? Почти се обърках с този въпрос.

— Не знам. Зная, че мистър Дестър взе куфар със себе си, защото аз го наредих.

Точно в този момент влезе Мариан.

Бромуич извъртя островърхата си глава и се вторачи в нея.

— Това е мис Темпъл — казах аз. — А това е лейтенант Бромуич.

Той махна с ръка на Мариан и и посочи един стол. Не си направи труда да стане.

— Мисис Дестър взе ли някакъв багаж със себе си? — запита той.

Мариан изглеждаше учудена.

— О, не. Мистър Дестър имаше куфар, но мисис Дестър…

— Добре, добре — отговаряйте само на въпросите.

Той поиска от нея да опише какво се е случило, когато е видяла Хелън и аз да напускаме къщата. Беше малко зловещо да слушам описанието и.

— Мисис Дестър имаше някакви затруднения с него — каза Мариан. — Той събори и счупи нещо. Изглеждаше много слаб. Искаше да се изгаси лампата в преддверието, защото го болели очите. Слезе много бавно по стъпалата и се опираше на ръката и.

— С какво беше облечен? — запита Бромуич с отегчен, монотонен глас.

— Носеше тъмнокафява широкопола шапка, палто от камилска вълна, тъмносиви панталони и чернокафяви кожени обувки — изреди бързо Мариан.

Бромуич вдигна очи.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Ама вие имате доста остър поглед, нали?

— Бях любопитна. Не го бях виждала. Доста бавно прекоси преддверието.

— От колко време сте тук?

— Точно от една седмица.

— И това беше първият път, когато го видяхте?

— Да.

Почувствах, че дланите ми се изпотиха. Щеше ли да спомене за предположението си, че той не е бил в стаята си през цялото време?

— Значи той цяла седмица стоя в стаята си?

— Мистър Дестър лежеше в леглото — намесих се аз. — Той беше много зле и спеше повечето време.

Бромуич изви островърхата си глава и ме изгледа втренчено.

— Кой беше неговият лекар?

Сърцето ми леко подскочи, но успях да запазя сомообладание. Бяхме пропуснали тази подробност с Хелън.

— Той отказа да викаме лекар.

— Кой му предложи да отиде в санаториум?

— Мисис Дестър. Той се съгласи с радост.

Бромуич се обърна отново към Мариан.

— Значи цяла седмица не видяхте Дестър? За първи сте го видели, когато тръгна за санаториума, така ли?

— Да.

Детективът се замисли за момент, който ми се стори цяла вечност, и после запита как е била облечена мисис Дестър. Този път си водеше бележки.

— Имаха ли кякакви пари под ръка вкъщи? — запита ме той, когато спря да пише.

— Не повече от двеста-триста долара.

— Знаеш ли колко беше банковата сметка на мистър Дестър?

— Около три-четири хиляди.

— Мисис Дестър имаше ли сметка?

— Не ми е известно.

Той се почеса по лицето, докато се взираше с празен поглед пред себе си. След това погледна към Мариан и внезапно изтърси такъв вапрос, че дъхът ми спря.

— Бихте ли казали от начина, по който вървеше към колата, че наистина е болен или само се преструва на такъв?

Мариан изглеждаше учудена.

— Той, той беше много немощен. Изглеждаше като че е бил на легло известно време и се държеше много несигурно на краката си.

— Да, но това е лесно да се имитира. Как изглеждаше?

— Не видях лицето му. Шапката му беше нахлупена до очите и яката му беше вдигната.

Усетих как струйка пот се стича по врата ми, но не посмях да я изтрия.

— Хей, Луис — провикна се Бромуич, като повиши глас.

Другият детектив дойде до вратата.

— Заведете го до стаята на Дестър — каза Бромуич на Мариан. — Нека да разгледа и стаята на мисис Дестър. Той изгледа Луис.

— Провери какви дрехи или лични вещи са взети. Искам да зная дали са се чупили.

Луис кимна и последва Мариан по стъпалата. Бромуич се обърна към мене.

— Няма съобщение за произшествие през последните осем часа — каза той, — така че се изключва сблъскване. Ако имаха повреда, досега щяхме да разберем. Според мене е изчезнал, защото не може да плати дълговете си.

— Не мога да си представя, че е направил това — усъмних се аз. — Беше много болен. Освен това е добре познат. Не може да отиде някъде и да остане неизвестен.

— Тя може да го е убедила — каза Бромуич. — Ако не са се чупили, къде са изчезнали? Някакви предположения?

Нямаше да се хвана в капана.

— Мисля, че се е случило кякакво произшествие.

— Е, няма такова. Други предположения?

— Не, освен ако не му е прилошало по пътя и не са спрели някъде, където няма телефон.

Той ме изгледа с отвращение и присви дебелите си рамене. Поседяхме мълчаливо няколко минути и после чухме Луис и Мариан да слизат по стъпалата. Бромуич се надигна тежко от фотьойла и влезе в преддверието.

Луис поклати глава.

— Изглежда нищо не липсва. Тя има куп дрехи и бижута там горе. С положителност са си събрали багажа и са офейкали.

Бромуич се почеса по носа. Не изглеждаше убеден.

— Е, хубаво. Ще уведомя всички патрули да ги потърсят — каза ми той. Ако чуя нещо, ще ти се обадя. Ако ти чуеш нещо, ми звънни, о’кей?

Докато отиваше към входната врата, той се спря, изгледа Мариан и после мене.

— Ти спиш ли в тая дупка?

— Аз имам апартамент над гаража.

Той отново погледна към Мариан, след това повдигна рамене, махна с глава на Луис и слезе по стъпалата до колата.

Не трябваше да съм ясновидец, за да разбера какво се върти в главата му. Беше предвидливо от моя страна да се върна в апартамента над гаража. Тези ченгета навсякъде търсят секс.

Не спах много тази нощ. Не ми се слушаха теориите на Мариан, затова и казах да си легне. Върнах се в апартамента, излегнах се на леглото и задрямах. Накрая се унесох в лек сън към седем часа и се пробудих стреснато малко след осем и половина. Спуснах крака от леглото и отидох в банята да взема душ. Чудех се защо Бромуич не се обади, че Хелън е намерена. Работниците в едно лесничейство започват рано работа и Хелън трябваше да е открита досега.

Подозираше ли ме дебелият детектив? Дали проверяваше версията на Хелън, преди да ме види?

Почувствах се доста неспокоен и ръцете ми трепереха, като се обличах. Вече нямаше измъкване, казах си аз. Опитах се да си вдъхна кураж с мисълта, че наградата от три четвърти милион си струваше напрежението и чакането. След два-три месеца, си казах, всичко ще бъде минало и аз ще се отправя за Рим с Мариан.

Внезапно телефонът иззвъня. Ето го, помислих си аз, а сърцето ми започна да блъска. Беше само Мариан, която искаше да ми каже, че е направила кафе и дали искам да пийна едно.

— Ей сега идвам — отвърнах аз и затворих. Докато стигна до къщата, стана малко след девет.

Не исках кафето, което Мариан беше направила, но се насилих да го изпия.

— Не е ли по-добре да се обадиш на полицията и да ги попиташ дали имат някакви новини? — запита Мариан след известно време.

Бяхме обсъждали до безкрайност какво може да се е случило с мистър и мисис Дестър и не бяхме стигнали до никакво заключение. Часът беше десет без двайсет. Аз продължавах да се питам защо не се обаждаха, за да кажат, че Хелън е намерена. Нищо друго не можех да направя, за да остана спокоен. Дали нервите на Хелън не бяха издържали и тя се беше издала, а и мене заедно с нея?

— Да, предполагам, че е по-добре да звънна. Обещах да се обадя на мистър Бърнет в десет часа. — Отидох до телефона, свързах се с полицейското управление и помолих да говоря с лейтенант Бромуич.

Казаха ми, че е излязъл и сержант Луис е с него.

— Има ли някой, който може да ми даде информация за мистър и мисис Дестър?

Сержантът, който ми отговори по телефона, отвърна, че няма никаква информация. Лейтенант Бромуич щял да се свърже с мене, когато се върне.

Може би в момента бяха в лесничейството, помислих си аз, докато затварях телефона. Реших, че Хелън е била намерена около осем чеса. Сигурно имаше кякакво закъснение, преди да се уведоми полицията. Освен това на Бромуич и Луис им трябваше известно време, преди да се доберат дотам. Вероятно щяха да пристигнат към девет и половина. Щяха да изслушат показанията на Хелън и да направят проверка. Не можех да очаквам, че ще се обадят преди единайсет часа.

— Никой нищо не знае — споделих аз с Мариан.

— Възможно е, нали?

Това ме извади от равновесие. Исках полицията да научи за отвличането от Хелън и никой друг. След това си спомних, че сигурно слушат Хелън в момента и се успокоих.

— Възможно е, но не трябва да правим прибързани заключения. Това е работа на полицията. Виж какво, продължавай да си работиш и да се държиш като че мисис Дестър е все още тук. Трябва да се обадя на Бърнет.

— Не искам да оставам тук, Глин — промълви Мариан. — Атмосферата в тази къща ме плаши. Не искам да оставам сама.

— Разбирам те, но не можем още да напуснем. Полицията ще иска да говори отново с теб. Мисис Дестър може да се нуждае от помощта ти. Ще изчакаш, докато ги намерят, нали? Ще ти кажа какво ще направим. Аз ще се настаня в твоята стая, а ти ще се преместиш в моята. Нямаш нищо против да си сама в апартамента над гаража, нали?

— Предпочитам.

— О’кей, опаковай си багажа и аз ще го пренеса. Можеш да ми помогнеш да си прехвърля моите вещи. Започвай, докато се обадя на Бърнет. Исках да излезе от дневната. Когато Мариан излезе, аз позвъних на Бърнет и му казах, че няма новини. Той отвърна, че ще се свърже с шефа на полицията, който бил негов приятел, и ще помоли за някакви действия.

— Пресата добра ли се до теб?

— Не още.

— Ако дойдат, прати ги при мене. Аз ще се оправям с тях.

Това беше известно облекчение. Казах му, че ще го направя и затворих телефона.

Докато отивах към стълбището, за да предупреда Мариан да не говори с журналистите, ако те пристигнат, чух, че една кола спира пред входа. Отидох до вратата.

Бромуич и Луис излизаха от колата.

Устата ми внезапно пресъхна. Защо не бяха довели Хелън със себе си? Дали я бяха арестували? Успях да запазя спокоен израз на лицето си. Насилих се някакси да вървя спокойно и да не дам воля на импулса си да се обърна и да офейкам от къщата.

Те се изкачиха по стъпалата. Бромуич изглеждаше уморен като че ли не беше спал цяла нощ. Той ми кимна, влезе в дневната и седна. Луис остана навън в преддверието.

— Това е абсолютна загадка — забеляза Бромуич, като протегна късите си дебели крака и се вгледа в мене. — Тия двамата играят накаква игра и проклет да бъда, ако мога да разбера каква е тя.

— Какво искате да кажете? — гласът ми звучеше неестествено.

— Открихме ролса. Зарязан е на Девета Уест стриит.

Той си е взел куфара. Няма и следа от тях.

Няма и следа от тях!

Това означаваше, че работниците от лесничейството не са съобщили за намирането на Хелън. Отидох до бара за цигара, защото не исках да види лицето ми. Възможно ли беше бараката, в която бях оставил Хелън, да не е често използвана? Дали тя все още лежеше на пода с вързани ръце и крака, очаквайки някой да я открие? Почувствах как при тази мисъл по лицето ми изби пот. Не беше възможно. В бараката имаше канцеларии. Трябваше само да заблъска с крака по пода, за да привлече внимание. Дали не беше загубила самообладание и помолила който я е намерил да не се обажда в полицията? Ако беше така, къде се намираше тя тогава?

— Били са видени от един пътен полицай към десет и половина — извади ме от размишленията Бромуич — на шосе 101 в посока към санаториума. Той изпреварил колата, която се движела бавно. Мисис Дестър била на кормилото, а Дестър — до нея. По някаква причина са обърнали назад и са се върнали в Холивуд, зарязали са колата и са духнали. Струва ми се, че бягат от кредиторите.

Чух гласът си да казва:

— Но Дестър беше болен човек. Той не може да е стигнал далеко пеша. Ако е взел автобус или влак, щяха да го разпознаят.

— В момента проверяваме влакове и автогари — съобщи Бромуич. Извади една пура и запали.

— Чудя се колко болен е бил тоя приятел? Ти посещаваше ли го, докато си лежеше в леглото?

— Ама, разбира се. Тоест надниквах от време на време. Той обикновено спеше.

Бромуич ме изгледа остро, намръщи се и се намести във фотьойла.

— Е, може да се е преструвал, че е по-зле отколкото е в действителност, ако е планирал бягство.

— Мис Темпъл предположи преди малко, че са били отвлечени — казах аз. Знаех, че е опасно да повдигам този въпрос. По-добре щеше да е, ако изчакам да намерят Хелън, но всичките тези приказки за бягството на Дестър от неговите кредитори трябваше да се проверят.

Бромуич присви очи.

— Отвлечени? Какво я кара да си мисли така?

— Ами и двамата изчезнаха…

— Няма бележка за откуп.

Видях, че идеята не му харесва. Той се изправи и започна да се разхожда наоколо.

— Едуин Бърнет, адвокатът на мистър Дестър има разговор с шефа на полицията — казах аз. — Ще поиска да се предприемат действия.

Бромуич се спря така внезапно като че ли се блъсна в тухлена стена.

— Разговор с шефа ли?

— Да. Очевидно са приятели.

— Дявол да го вземе. Значи ще бъде един от онези специални случаи! Слушай, кажи на момичето да си затваря устата за отвличането. Ако пресата се докопа до тази идея… — той прекъсна, като пукаше с пръсти. — Голям късмет имам, че Бърнет е приятел на шефа. Ще се изпотрепя от тичане. Отсега разбирам.

Детективът започна отново да снове напред-назад. Спря, за да ме изгледа. Дестър има ли някакви роднини или приятели, които да посети?

— Няма роднини, а за приятели не знам.

— Може да е това, знаеш ли? Може да си е променил решението за санаториума… — Той прекъсна и изруга през зъби. — Не, колата е налице. Защо, по дяволите, е зарязал колата?

Обърна се и започна отново да крачи нагоре-надолу.

— Да-а-а, може и да е отвличане. Колата сочи към такова заключение. По-добре да се обадя на шефа, преди да нададе вой за мене.

Той излезе от дневната и кимна рязко с глава на Луис, който мина покрай него. Двамата забързаха към колата, влязоха вътре и отпрашиха.

Отидох до бара и си сипах един скоч. Къде беше Хелън? Какво и се беше случило? Целият план зависеше от нея. Помислих си за Дестър, който лежеше във фризера. Ако Хелън не се появеше скоро, трябваше сам да го измъкна от там. Само при мисълта за това ми се доповръща.

Бях току-що изпил питието си и си забърквах друго, когато пристигнаха двама журналисти. Едва се отървах от тях. Не проявиха интерес да говорят с Бърнет. Имаха информация от първа ръка, но аз не ги пуснах в къщата, като им казах, че имам нареждане да отправям всички запитвания към Бърнет. Накрая си тръгнаха. Не бяха минали и десет минути, когато се изтърсиха други четирима в комплект с фотограф. Изгоних ги след известна борба, но не преди фотографът да ме снима.

Стана след дванайсет часа, а все още нямаше вест от Хелън. Вече не ме сдържаше на едно място и когато Мариан слезе и ме помоли да занеса куфарите и в апартамента над гаража, това беше единствената любезност, която можех да проявя към нея.

Тя ми предложи обяд, но аз и казах, че трябва да изляза. Взех буика и се запътих към шосе 101, но не стигнах далеко. Осъзнах, че ако ме видят, означаваше да се издам напълно. Трябваше да оставя полицията да намери Хелън. Не посмях сам да я потърся. Подкарах към офиса на Бърнет с надежда да получа някакви новини от него, но ми казаха, че е в съда.

Върнах се в къщата. Все още нямаше вест от Хелън. Имаше три обяснения за нейното мълчание: полицията я задържаше, в очакване да направя погрешен ход, още не беше намерена или пък беше загубила самообладание, беше се освободила и офейкала, оставяйки ме да опера пешкира.

Реших да отида по тъмно в лесничейството. Трябваше да разбера дали е още там.

Вечерните вестници публикуваха под тлъсти заглавия изчезването на Дестър. Имаше моя снимка на първата страница на „Холивуд Монитър“, когато разговарях с репортерите. Заглавието под снимката съобщаваше: „Глин Неш, личният секретар на Дестър, пречи на опитите на репортерите да разберат истината за изчезването на Дестър.“

Нищо не споменаваха за дълговете на Дестър. Шефът на полицията в интервю с пресата казваше, че има вероятност Дестър да е отвлечен, макар че все още не е получено писмо за откуп. Той потвърди, че организира усилено търсене на изчезналото семейство.

И все пак, въпреки цялата тази вестникарска шумотевица, все още нямаше вест от Хелън.

Към седем часа Бърнет се обади по телефона.

— Ще дойдем в къщата утре сутринта към единайсет, Неш — каза той. — Изглежда са отвлечени и трябва да поговорим с теб и мис Темпъл. Искам да прегледам документите на мистър Дестър. Можеш да ми приготвиш всичко. Ако имаш списък на това, което дължи… Казах му, че ще му приготвя всичко.

— Значи има новини? — запитах с трепет.

— Нищо. Много странно е. Стой близо до телефона, Неш. Могат да се обадят за откуп. Незабавно уведоми полицията и ми звънни.

Обещах му да направя това и затворих. Знаех, че няма да има обаждане за откуп. Трябваше да отида до лесничейството, но първо трябваше да се освободя от Мариан.

Седнахме в дневната, слушахме радио и разговаряхме безцелно до десет часа. Не знам как се сдържах, но в десет и половина и предложих да си легне.

— Нямам цигари. Ще взема колата и ще отида да купя една кутия на края на улицата. Няма да се бавя.

— Не искам да ти досаждам, Глин, но ме е страх да оставам тук сама. Ами ако похитителите се обадят?

— О’кей, няма да ходя тогава. Имам достатъчно до утре сутринта. Ще те изпратя до апартамента. След това ще се прибера и аз. Чувствам се пребит след безсънната нощ. Мисля, че и ти можеш да поспиш.

Отидохме до апартамента.

— Утре си отивам, Глин — каза Мариан, като влязохме в стаята. — Не мога да остана повече. Ще си намеря някъде работа и ще си наема стая.

— Бърнет ще дойде утре сутринта. Ще говорим с него. Аз също не искам да оставам. Тук ще бъдеш добре през нощта. Не ме оставяй, Мариан.

Тя се усмихна.

— Няма, но не ми е приятно тук. Атмосферата е толкова ужасна.

— Да поговорим утре за това. Аз я целунах и слязох по стъпалата, прекосих гаража и излязох на алеята. За щастие не бях прибрал буика в гаража. Алеята се спускаше стръмно надолу. Отворих вратата на колата, седнах зад кормилото и освободих ръчната спирачка. Колата се затъркаля надолу. Стигнах до портата и тъй като знаех, че Мариан не може да чуе шума на двигателя, завъртях ключа на стартера.

Бях убеден, че това което правя, е опасно. Можех да вляза направо в капана. Ако Хелън беше арестувана, полицията можеше да ме чака в лесничейството. Ако те ме хванеха там, нямаше да имам нужда от други доказателства, за да ме свържат с Хелън. Трябваше да поема риска. Ами ако беше офейкала, запитах се аз. Какво щях да правя? Да офейкам и аз? Единствената друга възможност беше да разкажа цялата история на полицията, да им покажа къде е Дестър и да хвърля възможно повече вина върху Хелън. Бързо избих тая мисъл от главата си. Това щеше да бъде последната възможност. Искаше ми се да не бях помислял никога за този откачен план. Проклех се, че се върнах с Дестър у тях, когато се видяхме за първи път оная нощ.

Бях нащрек за някой патрулиращ полицай, докато карах по шосе 101, но не видях нито един.

Намалих, когато стигнах на около четвърт миля от черния път, водещ за лесничейството. Пред мене имаше едно разширение. Нямах намерение да карам по черния път, в случай че полицията ме чакаше. Щях да се промъкна пеша, без да ги предупреждавам за посещението си. С малко късмет щях да ги забележа, ако са там и да се скрия, преди да ме видят.

Стигнах до отклонението след шест-седем минути. Нямаше луна, само звезди и не виждах твърде добре накъде вървя. Движех се възможно най-безшумно и без да бързам. Придържах се към средата на пътя, а очите и ушите ми бяха отворени.

След малко повече от четвърт час стигнах до вратата на бодлива тел. Едва можех да различа очертанията и в полумрака. Беше отворена, както я бях оставил предната нощ, след като тръгнах.

Стоях неподвижно и се взирах към вратата. Какво ли означаваше това? Означаваше ли, че никой не е идвал от снощи? Или беше остроумен ход на полицията, за да приспи вниманието ми и да вляза в капана?

Сърцето ми биеше лудо, докато стоях и се ослушвах, взирайки се през вратата към неясните очертания на трите бараки. Нямаше признаци на живот, никъде не светеше и единственият звук, който чувах, бяха ударите на сърцето ми. Предпазливо се придвижих напред и накрая стигнах до бараката, в която бях оставил Хелън. Спрях пред вратата, ослушах се и много леко бутнах с ръка вратата. Тя се отвори.

Защо не беше поправена ключалката? Беше си точно както я оставих. Означаваше ли това, че никой не е бил в бараката, или беше отново хитра маневра на полицаите, които ме чакаха някъде там в тъмното?

Трябваше да разбера. Не можех да избягам сега, макар и да исках. Извадих фенерчето си и натиснах копчето. Яркият лъч освети коридора. Вратите от двете страни бяха затворени. Тръгнах безшумно напред, ослушах се, а сърцето ми продължаваше да бие силно и учестено. Промъкнах се бавно до вратата на стаята, в която бях оставил Хелън. Вратата беше открехната. Не си спомням дали я бях затворил, или оставил така.

Очакваше ли ме там вътре полицията? Нямах кураж да бутна вратата. Стоях, гледах я, а светлината от фенерчето ми осветяваше рамката.

Запитах с прегракнал шепот:

— Има ли някой тук? Тишината, която излизаше от стаята, приличаше на нещо материално: по-лошо дори от звука на човешки глас.

Пристъпих още една крачка, протегнах трепереща ръка и докоснах панела на вратата. Тя се отвори с леко скърцане, което накара зъбите ми да затракат.

Описах кръг с лъча на фенерчето в стаята и го насочих към пода, където бях оставил Хелън.

Лъчът освети бледозелената и пола и дългите и, стройни крака в скъсани найлонови чорапи.

Стоях и я гледах, без да вярвам на очите си. Видях, че връвта все още беше около глезените и. Светлината пробяга по тялото към лицето и. Коприненото шалче все още беше здраво завързано около устата и. Очите и бяха полуотворени и се взираха не виждащо в светлината. Изглеждаше като кукла и смалена на ръст. Ужасният сивовосъчен цвят на кожата ми подсказа, че е мъртва.