Втората Фондация

1. Двама мъже и Мулето

Доста повече, отколкото е писано в Енциклопедията, може да се каже по въпроса за Мулето и неговата Империя, но почти всичко не е свързано с непосредствената ни тема, а и в по-голямата си част това е прекалено суха материя за нашите цели. Основно статията се занимава в този текст с икономическите условия, довели до възхода на „Първия гражданин на Съюза“ — официалната титла на Мулето — и с икономическите последствия от него.

Ето защо изоставяме Енциклопедията и продължаваме по собствен път за нашите цели, като подемаме историята на Великото Междуцарствие — между Първата и Втората галактическа империя — в края на петте години консолидация.

В политическо отношение Съюзът е спокоен. Икономиката му процъфтява. Малко са онези, които биха сменили мира при твърдото управление на Мулето с предшестващия го хаос. В световете, които пет години преди това са познавали Фондацията, може и да са останали носталгия и съжаление, но нищо повече. Водачите на Фондацията вече бяха мъртви, където не бяха нужни; и „покръстени“, когато от тях имаше полза.

А от приспособените най-полезен беше Хан Притчър, сега генерал-лейтенант.

По време на Фондацията Хан Притчър бе капитан и член на нелегалната демократична опозиция. Когато Фондацията се предаде на Мулето без борба, Притчър въстана срещу него. Докато бе, така да се каже, „покръстен“.

„Покръстването“ не беше обикновено преобръщане, причинено от по-висш разум. Хан Притчър знаеше добре това. Промениха го, защото Мулето беше мутант с психически сили, които лесно можеха да пригаждат състоянието на обикновените хора за негово удобство. Но това го удовлетворяваше напълно. Така и трябваше да бъде. Самото задоволство от „покръстването“ също беше следствие от него, но Притчър вече дори не изпитваше любопитство към този проблем.

А сега, когато се връщаше от петата си голяма експедиция в безграничната Галактика извън границите на Съюза, космическият ветеран и разузнавач мислеше за предстоящата среща с Първия Гражданин с нещо подобно на непристорена радост. Коравото му лице, като че ли издялано от тъмно дърво без жилки, което сякаш не би могло да се усмихне, без да се натроши, не го показваше, но външните изяви бяха излишни. Мулето виждаше вътрешните емоции, до най-малката, също както обикновен човек би забелязал трепването на вежда.

Притчър остави своя аерокар при старите вицекралски хангари и, както се изискваше, влезе пеша в района на двореца. Вървя около километър и половина по обозначеното със стрелки шосе, което беше празно и тихо. Знаеше, че по цялата площ от няколко квадратни километра на двореца нямаше нито един пазач, нито един войник, нито един въоръжен човек.

Мулето не се нуждаеше от пазачи.

Той беше сам за себе си най-добрият и всемогъщ покровител.

Стъпките на Притчър отекваха тихо в ушите му, докато дворецът издигаше пред него блестящите си невероятно леки и здрави метални стени в дръзки свръхразцъфнали почти трескави арки, които характеризираха архитектурата на късната Империя. Беше надвиснал могъщо над празните пространства, над многолюдния град на хоризонта.

Вътре в двореца беше съвсем сам същият този човек, от чиито нечовешки умствени способности зависеше новата аристокрация и цялата структура на Съюза.

При приближаването на генерала огромната масивна порта се разтвори плавно и той влезе. Стъпи върху широката подвижна пътека, която се изкачваше нагоре. Безшумният елеватор го издигна бързо. Застана пред малката обикновена врата на стаята на Мулето сред блясъка на най-високите дворцови кули. Тя се отвори…

Бейл Чанис беше млад и непокръстен. Казано с други, по-прости думи, Мулето не беше преобразувал емоционалната му нагласа. Тя си оставаше точно както я бе оформила наследствеността му и последвалите промени в околната среда. И това го удовлетворяваше.

Още ненавършил тридесет години, на него гледаха с добро око. Беше красив, с бърз ум и поради това се радваше на успех в обществото. Беше интелигентен и хладнокръвен — затова имаше успех пред Мулето. И изпитваше пълно задоволство и от двата успеха.

А сега Мулето за първи път го бе повикал на лична аудиенция.

Краката му го носеха по дългото блестящо, право като стрела шосе, водещо към извисилите се алуминиеви кули, които на времето са били резиденция на вицекраля на Калгън, управлявал под властта на старите императори. По-късно дворец на принцовете на Калгън, господствали от свое име, сега те бяха седалище на Първия Гражданин на Съюза, който ръководеше собствена империя.

Чанис си тананикаше тихо. Не изпитваше съмнение за какво става дума. Естествено, за Втората Фондация! Това всеобхватно плашило, само мисълта за което бе отблъснала Мулето от политиката му на неограничена експанзия към очаквателна предпазливост. Официалният термин беше „консолидация“.

Носеха се слухове — не можеш да спреш слуховете. Говореше се, че Мулето отново ще започне офанзива. Че е открил местоположението на Втората Фондация и ще я нападне. Че е сключил споразумение с Втората Фондация и са си поделили Галактиката. Че е решил, че Втората Фондация не съществува, и ще превземе цялата Галактика.

Нямаше смисъл да се изброяват всички слухове, които човек чуваше из предверията. Не за първи път се разнасяха подобни слухове. Но сега те сякаш бяха по-добре подплатени и всички свободни експанзивни души, които вирееха добре по време на война, при военни авантюри и политически хаос и увяхваха във времена на стабилност и „застоял“ мир, изпитваха радост.

Бейл Чанис беше от тях. Не се страхуваше от загадъчната Втора Фондация. Ако ставаше въпрос, не се боеше и от Мулето и даже се хвалеше с това. Вероятно някои, които не одобряваха този толкова млад и толкова състоятелен човек, чакаха мрачно да се тегли чертата на веселия женкар, който открито използваше остроумието си за сметка на физическия вид и затворения живот на Мулето. Никой не се осмеляваше да се присъедини към него и малцина си позволяваха да се смеят, но след като нищо не му се случваше, престижът му се повишаваше.

Сега Чанис импровизираше текст за песента, която си тананикаше. Безсмислени думи с повтарящ се рефрен: „Втората Фондация заплашва нацията и цялата креация“.2

Стигна до двореца.

Огромната масивна врата се разтвори плавно при приближаването му и той влезе. Стъпи върху широката подвижна пътека, която се изкачваше. Безшумният елеватор го издигна бързо. Застана пред малката обикновена врата на стаята на Мулето сред блясъка на най-високите дворцови кули.

Тя се отвори…

Човекът, който нямаше друго име, освен Мулето, и никаква титла, освен Първи Гражданин, погледна навън през еднопосочно прозрачната стена към светналия и величествен град на хоризонта.

Сред притъмняващия здрач се появиха звезди и не една от тях беше под неговата васална зависимост.

При тази мисъл той се усмихна с тръпка на горчивина. Бяха васали на личност, която малко хора бяха виждали някога.

Мулето не беше човек, когото можеше да гледаш без присмех. Не повече от 55 килограма бяха вмъкнати във високото му 170 см тяло. Крайниците му представляваха костеливи клечки, които стърчаха неугледно от мършавата му снага. А слабото му лице почти се губеше под изпъкналата плът на издадената напред месеста осемсантиметрова човка — нос.

Само очите му опровергаваха фарса, който представляваше на вид Мулето. В техния мек поглед — странна мекота за най-великия завоевател в Галактиката! — тъгата никога не се изличаваше напълно. В града можеха да се намерят всичките развлечения на една луксозна столица на луксозен свят. Имаше възможността да установи столицата си на Фондацията, най-силният от вече завоюваните му неприятели, но тя беше в края на Галактиката. Калгън беше разположен по в центъра с дълготрайна традиция на игрална зала за аристокрацията и му подхождаше повече — от стратегически съображения.

Но сред традиционните забавления, подсилени от нечувано благоденствие, той не намираше покой.

Страхуваха се от него, подчиняваха му се, дори може би го уважаваха — от значително разстояние. Но кой би могъл да го гледа без презрение? Само онези, които бе „покръстил“. А каква стойност имаше тяхната изкуствена вярност? Липсваше й душа. Мулето би могъл да си присвои титли, да наложи ритуали и да измисли сложни отношения, но дори и те не биха променили нищо. По-добре, или поне не по-зле, беше просто да е Първия Гражданин и да се крие.

Внезапно у него избухна бунт — силен и брутален. Не биваше нито една част от Галактиката да му бъде отказана! В течение на пет години бе останал мълчалив и погребан тук, на Калгън, заради вечната, мъглява, затаена в космоса заплаха от невижданата, нечуваната и неизвестна на никого Втора Фондация. Беше на тридесет и две години. Тялото му, независимо от умствените способности на мутант, беше физически слабо.

Всяка звезда! Всяка звезда, която виждаше или не можеше да види. Всички те трябваше да бъдат негови!…

Да си отмъсти на всички. На човечеството, към което не принадлежеше. В Галактиката, в която за него нямаше място.

Хладната сигнална светлина на тавана замига. По нея следеше пътя на човека, влязъл в двореца, и в същото време, докато сетивата му на мутант сякаш бяха подсилени и станали по-чувствителни от самотния полумрак, той усети как вълна на емоционално задоволство обля фибрите на мозъка му.

Без усилие разпозна личността на посетителя. Беше Притчър.

Капитан Притчър от бившата Фондация. Капитан Притчър, който бе пренебрегван и незабелязван от бюрократите на разпадащото се правителство. Притчър, чиято дейност като дребен шпионин той бе премахнал и когото бе извадил от тинята. Капитанът, когото най-напред бе направил полковник, а после генерал и чийто обхват на дейност бе разпрострял из цялата Галактика.

Сегашният генерал Притчър, който макар да бе започнал като бунтовник, му беше напълно предан. И въпреки всичко не беше верен заради получените облаги, нито от благодарност или като израз на отплата, а само чрез изкуството на „покръстването“. На Мулето беше известен здравия неизменен повърхностен слой на вярност и обич, който оцветяваше всяко завихряне и водовъртеж в емоционалния свят на Хан Притчър, слой, който сам той му бе присадил преди пет години. Но под него оставаха първоначалните черти на упорита индивидуалност, нетърпимост спрямо властта, идеализъм — макар че даже той вече едва успяваше да ги различи.

Вратата зад него се отвори, и той се обърна. Прозрачната стена се замъгли и червеникавата светлина на вечерта отстъпи пред белия блясък на атомната енергия.

Хан Притчър седна в посоченото му кресло. В частните аудиенции при Мулето нямаше поклони и коленопреклонности, нито се използваха почтителни изрази. Той беше просто Първи Гражданин. Обръщаха се към него със „сър“. В негово присъствие можеше да седнеш и нямаше нищо лошо, ако се наложеше да му обърнеш гръб.

За Притчър това беше доказателство за сигурната и уверена мощ на мъжа и тя го изпълваше с горещо задоволство.

— Последния ви доклад получих вчера — поде Мулето. — Не отричам, че го намирам малко потискащ, Притчър.

Веждите на генерала се сключиха.

— Да, сигурно, но не виждам до какви други заключения бих могъл да стигна. Просто няма Втора Фондация, сър.

Мулето се замисли, а после бавно поклати глава, както бе правил много пъти преди.

— Съществуват доказателствата на Еблинг Майс.

Винаги са налице доказателствата на Еблинг Майс. За Притчър това беше позната история.

— Майс може и да е бил най-великият психолог на Фондацията, но в сравнение с Хари Селдън е като новородено — заяви без уговорки той. — По времето, когато изследваше трудовете на Селдън, Майс се намираше под изкуствената стимулация на вашия умствен контрол. Вероятно е да сте го притиснали твърде силно. Би могъл да сбърка. Сър, той трябва да греши.

Мулето въздъхна с издадено напред печално лице върху тънката шия.

— Ако бе останал жив поне още една минута… Тъкмо се канеше да ми каже къде е Втората Фондация. Той знаеше, повярвайте ми! Нямаше да се наложи да се оттегля. Нито да чакам. Толкова време загубено. Пет години пропуснати за нищо!

Генералът не би могъл да осъди безсилния копнеж на своя владетел — не го допускаше контролираната му умствена настройка. Затова пък се безпокоеше, изпитваше неясен смут.

— Но какво друго обяснение би могло да съществува, сър? — попита той. — Пет пъти тръгвах. Вие сам планирахте маршрутите. И не оставих непроверен нито един астероид. Предполага се, че преди триста години Хари Селдън от старата Империя е основал две фондации, за да послужат като ядро за нова Империя, която да замести загиващата стара формация. Сто години след Селдън Първата Фондация — която познаваме толкова добре, — е била известна из цялата Периферия. Сто и петдесет години след Селдън — по времето на последната битка със старата Империя, тя е била известна из цялата Галактика. А сега са изминали триста години и къде би трябвало да се намира тази тайнствена Втора Фондация? В никое завихряне на Галактическия поток не са чували за нея.

— Еблинг Майс твърдеше, че тя се крие. Само секретността може да превърне слабостта й в сила.

— Толкова дълбока тайна е невъзможна, ако не приемем, че не съществува.

Мулето вдигна големите си очи с проницателен и предпазлив поглед.

— Не. Тя наистина съществува — костеливият му пръст се стрелна рязко. — Ще направим малка промяна в тактиката.

— Да не възнамерявате сам да тръгнете? — попита намръщено Притчър. — Не бих ви посъветвал да го сторите.

— Не, разбира се. Ще трябва отново вие да заминете, за последен път. Но с още един човек в общо командване.

Настъпи тишина и после прозвуча твърдо гласът на Притчър.

— Кой, сър?

— Тук на Калгън живее един млад мъж. Бейл Чанис.

— Никога не съм чувал за него, сър.

— Сигурно не сте. Но той има бърз ум, амбициозен е и… не е „покръстен“.

За миг острата брадичка на Притчър потръпна.

— Не виждам предимство в това.

— Съществува поне едно, Притчър. Вие сте съобразителен и опитен човек. Служили сте ми добре. Но сте „покръстен“. Вашата мотивация се свежда до наложена и безпомощна вярност към мен. Когато загубите естествената си мотивация, заедно с нея се лишавате и от нещо друго, от някаква неуловима предприемчивост, която не ми е възможно да заменя.

— Не се усещам така, сър — заяви мрачно Притчър. — Много добре си спомням какво представлявах, когато ви бях враг. Не се чувствам по-лошокачествен.

— Естествено — устата на Мулето се изкриви в усмивка. — Вашата преценка по въпроса едва ли е обективна. А що се отнася до Чанис, той е амбициозен… за себе си. Може да му се има пълно доверие, поради верността му само към самия него. Знае, че се вози за полите на палтото ми, и ще направи всичко възможно, за да засили мощта ми, така че пътешествието да продължи дълго и надалеч и целта му да бъде величествена. Ако тръгне с вас, в неговото търсене ще има още един допълнителен подтик… подтик за него самия.

— В такъв случай — продължи настоятелно Притчър, — защо не отстраните моето „покръстване“, щом смятате, че това ще ме направи по-добър. Сега едва ли не може да ми се има доверие.

— Това никога няма да стане, Притчър. Докато сте на една ръка разстояние, или на един изстрел от мен, винаги ще бъдете държан твърдо „покръстен“. Ако ви освободя в тази минута, в следващата ще бъда мъртъв.

Ноздрите на генерала се разшириха.

— Наскърбен съм, че мислите така.

— Не искам да ви огорчавам, но за вас е невъзможно да осъзнаете какви ще бъдат чувствата ви, ако сте свободен да ги оформяте съобразно естествената ви мотивация. Човешкият разум негодува срещу контрола. Поради тази причина обикновеният хипнотизатор не може да хипнотизира някоя личност против волята й. Аз успявам, защото не съм хипнотизатор и, повярвайте ми, Притчър, не бих искал да се изправя пред негодуванието, което не можете да изразите и дори не знаете, че кипи у вас.

Притчър наведе глава. Безсилието го измъчваше и го оставяше с чувството на душевна пустота.

— Но как можете да се доверявате на този човек — изрече той с усилие. — Имам предвид напълно… както имате доверие в мен заради „покръстването“ ми.

— Е, предполагам, че не мога изцяло. Затова трябва да тръгнете с него. Разбирате ли, Притчър — и Мулето се намести по-надълбоко в голямото кресло, на фона на чиято облегалка изглеждаше като оживяла клечка за зъби, — ако случайно му хрумне, че споразумение с тях би се оказало по-доходно, отколкото с мен… Нали разбирате?

В очите на Притчър проблясва светлина на дълбоко задоволство.

— Това е по-добре, сър.

— Точно така. Но помнете, той трябва да има колкото е възможно по-голяма свобода на действие.

— Разбира се.

— И… хм… Притчър. Младият мъж е красив, приятен и изключително чаровен. Не се оставяйте да ви заблуди. Той е опасна и безскрупулна личност. Не му се изпречвайте на пътя, без да сте се подготвили добре. Това е всичко.

Мулето отново беше сам. Остави светлината да помръкне и стената наново просветля. Небето беше станало пурпурно, а градът представляваше петно светлина на хоризонта.

И за какво беше всичко това? Ако наистина беше господар на всичко, което съществуваше, тогава? Дали наистина щеше да попречи на хора като Притчър да остават високи и стройни, самоуверени и силни? Дали Бейл Чанис щеше да загуби красотата си? А самият той щеше ли да се измени?

Прокле съмненията си. Какво преследваше всъщност?

Хладната сигнална светлина на тавана запримигва. По нея следеше пътя на човека, влязъл в двореца, и почти против волята си усети лека вълна от емоционално доволство да облива фибрите на мозъка му.

Разпозна личността му без усилие. Беше Чанис. Сега Мулето долови не еднаквост, а примитивното „биене“ на силен разум, недокосван и неоформян, освен от многообразната дезорганизация на Вселената. Той се гърчеше в приливи и вълни. На повърхността се четеше предпазливост, тънък заглаждащ ефект, но с нюанси на цинична разпуснатост в скритите му водовъртежи. А под него струеше силен поток от егоизъм и себелюбие, с изблици тук-там на жестокост и най-отдолу — дълбоко притихнало езеро от амбиция.

Мулето почувства, че може да посегне и да заприщи потока, да излее езерото от басейна му и да го отправи в друго русло, да пресуши един поток и да зароди друг. Но какво от това? Ако успееше да преклони къдравата глава на Чанис в най-дълбоко обожание, щеше ли това да промени собствената му уродливост, която го караше да бяга от деня и да обича нощта и го правеше отшелник в безусловно неговата империя?

Вратата зад него се отвори и той се обърна. Прозрачната стена се замъгли и мракът отново отстъпи пред белия блясък на атомната енергия.

Бейл Чанис седна и каза:

— Това е не съвсем неочаквана чест, сър.

Мулето потърка хобота си едновременно с всичките си пръсти, а отговорът му прозвуча леко раздразнено.

— А защо, млади човече?

— Предчувствие, предполагам. Освен ако пожелая да си призная, че съм дочувал разни слухове.

— Слухове ли? Кои от няколкото десетки разновидности имате предвид?

— Онези, които твърдят, че се планира подновяване на галактическата офанзива. Моята надежда е, че това е вярно и че аз бих могъл да играя подходяща роля.

— В такъв случай мислите, че наистина съществува Втора Фондация?

— Защо не? Това би направило всичко значително по-интересно.

— И в това ли намирате интерес?

— Разбира се. В самата загадка! Каква по-добра тема за догадки би могла да се открие? Напоследък приложенията на вестниците са пълни само с това — което вероятно е знаменателно. В „Космос“ един от журналистите е създал някаква фантасмагория за свят, който се състои от същества, надарени с „чист“ разум — Втората Фондация, нали разбирате, — в който са развити умствени сили с достатъчно огромна енергия, за да съперничат на всички досега известни на физическите науки. Космически кораби могат да бъдат премествани мигновено на светлинни години, планети се извеждат от орбитите им…

— Интересно. Да. Но имате ли някакви схващания по въпроса? Приемате ли това понятие за умствената енергия?

— Галактиката ми е свидетел, че не! Нима смятате, че подобни същества биха стояли на собствената си планета? Не, сър. Според мен Втората Фондация остава скрита, защото е по-слаба, отколкото си мислим.

— В такъв случай мога да ви обясня лесно за какво става дума. Ще ви хареса ли да оглавите експедиция, която да намери Втората Фондация?

За миг Чанис сякаш попадна във внезапния прилив на събития, който бе нахлул с малко по-голяма скорост, отколкото бе очаквал. В протяжната тишина езикът му явно се бе завързал.

— Е? — подхвърли сухо Мулето.

Чанис набърчи чело.

— Разбира се. Но къде ще трябва да отида? Имате ли някаква информация?

— Генерал Притчър ще бъде с вас…

— В такъв случай не аз ще я командвам?

— Ще прецените сам, когато свърша. Слушайте, вие не сте от Фондацията. Роден сте на Калгън, нали? Да. Добре, познанията ви за плана на Селдън може да са неясни. Когато първата Галактична империя се е разпаднала, Хари Селдън и група психоисторици анализирали бъдещия ход на историята чрез математически инструменти, които вече не съществуват в тези изродени времена, и създали две фондации, по една във всеки край на Галактиката, така че бавно развиващите се икономически и социални сили да ги превърнат във фокуси за Втората Империя. Според плана на Селдън това е трябвало да се постигне за хиляда години, а без Фондацията са щели да бъдат необходими тридесет хиляди. Но не е могъл да разчита на мен. Аз съм мутант и не мога да бъда предвиден от психоисторията, която работи само със средната реакция на числата. Разбирате ли?

— Напълно, сър! Но каква е моята роля?

— Скоро ще узнаете. Възнамерявам да обединя Галактиката сега и да постигна хилядолетната цел на Селдън за триста години. Една Фондация — светът на физиците — все още процъфтява под моето управление. При благоденствието и реда на Съюза атомните оръжия, които създадоха, са способни да се справят с всичко в Галактиката, с изключение може би на Втората Фондация. Поради това трябва да зная повече за нея. Генерал Притчър определено смята, че тя въобще не съществува. Аз обаче зная нещо друго…

— Откъде имате сведения, сър? — попита деликатно Чанис.

Думите на Мулето внезапно се изпълниха с възмущение.

— Защото някой се намесва в умовете, намиращи се вече под мой контрол. Деликатно! Незабележимо! Но не дотолкова, че да не го открия. И тези намеси се увеличават и поразяват ценни хора във важни моменти. Учудва ли ви при това положение, че известно благоразумие ме принуди да не предприемам нищо през последните години? Ето къде е вашето значение. Генерал Притчър е най-полезният човек, който ми е останал, така че вече не е в безопасност. Разбира се, той не го знае… Но вие не сте „покръстен“ и поради това не могат веднага да ви открият като човек на Мулето. Възможно е да заблуждавате по-дълго Втората Фондация, отколкото би успял някой от моите хора… вероятно достатъчно по-дълго. Разбрахте ли?

— Хм-м, да. Но, извинете ме сър, за въпроса. Как биват разстройвани тези ваши хора — за да мога да доловя някаква промяна у генерал Притчър, ако настъпи такава. Престават ли да бъдат „покръстени“? Не са ли ви повече верни?

— Не. Казах ви, че промяната е почти незабележима. Още по-смущаващо е, че трудно се разпознава и понякога се налага да изчаквам, преди да предприема нещо, тъй като не съм сигурен дали определена личност на отговорен пост проявява нормална нестабилност или някой се е намесил в съзнанието й. Верността им остава непокътната, но се изличават инициативността и изобретателността им. Оставен ми е съвършено нормален на вид човек, но напълно безполезен. През последната година шестима бяха обработени по този начин. Шест от най-добрите ми хора. — Едното ъгълче на устата му се повдигна. — Сега командват тренировъчни лагери и моето най-горещо желание е да не им се наложи да вземат решения при критични обстоятелства.

— Да предположим, сър… че не е Втората Фондация. Ами, ако е някой друг, като вас например… друг мутант?

— Планирането е твърде внимателно, прицелът е прекалено далечен. Сам човек щеше да бърза повече. Не, цял свят е и вие ще бъдете моето оръжие срещу него.

— Възхитен съм от подобна възможност — каза Чанис с блеснали очи.

Но Мулето долови внезапния емоционален прилив.

— Да, явно сте разбрали, че ще извършите неповторимо деяние, заслужаващо уникална награда — дори да станете мой наследник. Точно така. Но знайте, че има и уникални наказания. Емоционалната ми гимнастика не се ограничава само със създаване на лоялност.

И когато Чанис подскочи ужасен от креслото, леката усмивка върху тънките устни на Мулето беше зловеща.

За миг, само един отлитнал веднага миг, Чанис изпита болката от всеобхватна скръб, нахлула в него. Беше го поразила физическа болка, която потопи в непоносим мрак разума му и веднага се изпари. Накрая не остана нищо освен силен прилив на гняв.

— Гневът няма да помогне — подметна Мулето. — …Да, сега го прикривате, нали? Но аз го долавям. Така че запомнете — подобно нещо може да се направи по-силно и да се поддържа. Убивал съм хора чрез контрол на чувствата и не съществува по-жестока смърт. — Той помълча. — Това е всичко!

Мулето отново беше сам. Позволи на светлините да помръкнат и стената пред него пак стана прозрачна. Небето беше черно и надигащата се Галактична леща разпръскваше звездите си из кадифените дълбини на космоса.

Цялата омая на мъглявината се дължеше на купища от толкова многобройни звезди, че те се преливаха една в друга и образуваха облак светлина.

И всичко това щеше да бъде негово…

А сега оставаше да свърши само още едно последно нещо и можеше да заспи.

ПЪРВА ПРЕЛЮДИЯ

Изпълнителният съвет на Втората Фондация заседаваше. За нас те са само гласове. Засега нито точната картина на заседанието, нито самоличността на присъстващите са от значение.

Строго погледнато, не ще успеем дори да си представим същинско възпроизвеждане на която и да е част от заседанието, освен ако пожелаем да пожертваме напълно и минималната разбираемост, която бихме могли да очакваме.

Имаме работа с психолози — и не само психолози. Да кажем по-скоро учени с психологична насоченост. С други думи, хора, чиито основни възгледи за философията на науката са насочени в коренно различна посока от всички, които са ни известни. „Психологията“ на учени, отгледани чрез аксиомите, дедуцирани чрез наблюдателни навици от физическите науки, която има само далечна връзка с ПСИХОЛОГИЯТА.

Дотолкова бих могъл да обясня какво е цвят на сляп човек, когато и аз съм също толкова сляп, колкото е и той.

Същественото е, че събраните умове взаимно разбираха напълно дейността си не само чрез общи теории, но и посредством специфично приложение в продължителен период от време на тези теории към отделни индивиди. Говорът, какъвто го познаваме ние, не им беше необходим. Част от изречение представляваше почти задъхано многословие. Жест, промърморване, извивката на лицева черта — дори знаменателно подбраната пауза даваха нужния информационен сок.

Поради това си позволяваме свободно да преведем малка част от конференцията в крайно специфични комбинации от думи, необходими за умове, които още от детството им са били ориентирани към философията на физическите науки; дори с риска да се изгубят по-фините оттенъци.

Преобладаваше един „глас“ и той принадлежеше на личността, известна просто като Първи Говорител.

— Сега е ясно съвсем определено какво е спряло Мулето при първото му лудо нападение. Не бих казал, че това помага на… е, на организацията на положението. Явно той едва не е научил къде сме чрез изкуствено подсилената мисловна енергия на един, както те го наричат, „психолог“ в Първата Фондация. Психологът е бил убит точно преди да успее да съобщи своето откритие на Мулето. Събитията, довели до това убийство са абсолютно непредвидени за всички изчисления под Фаза Три. Вие продължете.

Чрез интонацията на гласа бе посочен Петия Говорител.

— Сигурно е, че не сме се справили добре със ситуацията — поде той с мрачни нотки. — Разбира се, ние сме силно уязвими при масово нападение, особено при атака, ръководена от подобен мозъчен феномен като Мулето. Скоро след като си бе спечелил за първи път известност в Галактиката със завладяването на Първата Фондация, за да бъдем ясни — половин година, той отиде на Трантор. След още половин година щеше да бъде тук и вероятностите щяха да са поразително срещу нас — за да бъдем точни, 96,3 с толеранс плюс, минус 0,05%. Беше ни необходимо значително време, за да анализираме силите, които го спряха. Естествено, по начало знаехме какво го подтиква. Вътрешните разклонения на физическата му уродливост и уникалният му ум са очевидни за всички нас. Но само чрез проникване в Третата фаза успяхме да определим — след събитието — възможността да постъпи ненормално в присъствието на друго човешко същество, което изпитва истинска обич към него.

И доколкото подобно ненормално действие зависеше от присъствието на друго такова същество в подходящо време, дотолкова цялата работа беше непредвидима. Нашите агенти са сигурни, че една млада жена е убила психолога на Мулето — девойка, към която той е изпитвал доверие поради добри чувства и поради това не я е манипулирал емоционално — просто защото тя го е харесвала.

След това събитие — за онези, които искат подробности, е изготвена математическа обработка на темата за Централната библиотека, — ние бяхме предупредени и държахме Мулето надалеч чрез необичайни методи, с което ежедневно рискувахме цялата Селдънова схема на историята. Това е всичко.

Първия Говорител помълча известно време, за да позволи на събралите се цялостно да възприемат направените изводи.

— В такъв случай положението е крайно нестабилно — каза той накрая. — След като оригиналната схема на Селдън е огъната до точка на пречупване — и трябва да подчертая, че сме правили груби грешки в цялата тази бъркотия поради ужасяващата ни липса на предвидливост, — сега сме изправени пред невъзвратимо проваляне на Плана. Времето ни отминава. Мисля, че остава само едно разрешение, но и то е рисковано. Трябва да позволим на Мулето да ни намери… в известен смисъл. — Той отново помълча, докато възприеме реакцията, а после добави: — Повтарям… в известен смисъл!

2. Двама мъже без Мулето

Корабът беше почти в готовност. Не му липсваше нищо, освен местоназначение. Мулето бе предложил да се върнат на Трантор — светът, който беше негодна останка от несравнимия галактически метрополис на най-огромната империя, позната на човечеството, мъртвият свят, който е бил столица на всички звезди.

Притчър не одобряваше. Беше стара следа, проверена вече хиляди пъти.

Завари Бейл Чанис в навигационната кабина на кораба. Къдравата коса на младия мъж беше достатъчно разрошена и само една къдрица бе паднала върху челото, сякаш внимателно е била нагласена там, а усмивката му показваше равни зъби, които като че ли предизвикателно отговаряха на немирната къдрица. Коравосърдечният офицер неясно почувства, че охладнява още повече към младежа.

Възбудата на Чанис беше очевидна.

— Притчър, твърде голямо съвпадение е!

— Не ми е известна темата на разговора — студено подхвърли генералът.

— О… тогава придърпай един стол, приятелю, и да поговорим. Преглеждах бележките ти. Намирам ги превъзходни.

— Колко… приятно е, че мислиш така.

— Но се питам дали си направил изводите, до които стигнах аз. Опитал ли си се въобще да анализираш проблема чрез дедукция? Съгласен съм, че е много добре да се претърсват световете наслуки, стореното от теб по време на петте експедиции си е истинско скачане по звездите. Това е ясно. Но изчислявал си си колко време ще отнеме с подобна скорост проверката на всеки известен свят?

— Да. Няколко пъти. — Притчър не изпитваше желание да помогне на младежа, но беше от съществено значение „опипването“ на съзнанието му, неговия неконтролиран и поради това непредсказуем разум.

— Добре тогава, да предположим, че анализираме проблема, и да се опитаме да решим какво точно търсим.

— Втората Фондация — заяви мрачно Притчър.

— Фондация от психолози — поправи го Чанис, — която е толкова слаба физически, колкото Първата Фондация беше слаба по отношение на психологията. Е, ти си от Първата Фондация, а аз не съм. Вероятно изводите са ти ясни. Трябва да намерим свят, който управлява чрез умствени способности и в същото време е твърде изостанал в науките.

— Дали е непременно така? — попита спокойно Притчър. — Нашият Съюз на Световете не е изостанал в науките, макар владетелят ни да дължи силата си на своите умствени способности.

— Понеже има възможността да се възползва от постиженията на Първата Фондация — се разнесе леко нетърпеливият отговор, — и това е единственият такъв резервоар на познания в Галактиката. Втората Фондация сигурно живее сред остатъците на разпадналата се Галактическа империя. Там няма какво да се намери.

— В такъв случай ти допускаш, че умствената им мощ е достатъчна, за да властват над група светове, независимо от физическата си безпомощност?

— Относителна физическа безпомощност. Те са способни да се защитават от западналите съседни области. Не биха могли да удържат срещу възраждащите се сили на Мулето с неговата основа от зряла атомна икономика. В противен случай защо още от самото начало основателят им Хари Селдън, а сега и те самите така добре крият местоположението си?! Вашата Първа Фондация не е пазила в тайна съществуването си, нито го е подпомагала, когато преди триста години са били незащитен единствен град на самотна планета.

Гладкото тъмно лице на Притчър се набръчка саркастично.

— След като приключи задълбочения си анализ, сигурно ще пожелаеш списък на всички кралства, републики, планетарни държави и диктаторски режими в политическите джунгли там, далеч, които отговарят на твоето описание и на още някои фактори?

— Значи всичко това е било обсъждано? — Чанис не загуби нищо от своята безочливост.

— Естествено, няма да го намериш тук, но сме изработили пълен справочник за политическите формации в отсрещната Периферия. Нима наистина си предполагал, че Мулето ще работи изцяло наслуки?

— Е, тогава — гласът на младия мъж стана още по енергичен, — какво ще кажеш за олигархията Звездокрай?

Притчър докосна замислено ухото си.

— Звездокрай ли? О, мисля, че я зная. Те май са в Периферията, нали? Струва ми се, че се намират на около една трета по пътя към центъра на Галактиката.

— Да. И какво от това?

— Според данните, с които разполагаме, Втората Фондация е в другия край на Галактиката. Космосът ми е свидетел, това е единственото сведение, от което можем да тръгнем. Защо да говорим за Звездокрай въобще? Ъгловото му отклонение от радиана на Първата Фондация е само около сто и десет до сто и двадесет градуса. Далеч от сто и осемдесет.

— В архивите има и друго нещо. Втората Фондация е била основана на „края на звездите“.

— Досега не е открито такова място в Галактиката.

— Понеже е било местно название, по-късно заличено, за по-голяма секретност. Или може би специално изработено за тази цел от Селдън и групата му. Но не мислиш ли, че въпреки всичко съществува някаква връзка между „края на звездите“ и Звездокрай?

— Подобното звучене? Не е достатъчно.

— Бил ли си някога там?

— Не.

— Въпреки това се споменава в твоя доклад.

— Къде? О, да, но се отбихме само, за да вземем храна и вода. Светът не беше забележителен с нищо.

— На управляващата планета ли кацнахте? Която е център на правителството?

— Не съм в състояние да го твърдя.

Под студения поглед на събеседника си Чанис се замисли.

— Би ли погледнал за миг лещата заедно с мен? — подхвърли после той.

— Разбира се.

Лещата беше може би най-голямата и актуална новост на междузвездните кораби. Всъщност представляваше сложна изчислителна машина, която можеше да покаже върху екран репродукция на нощното небе, както се вижда от всяка определена точка на Галактиката.

Чанис нагласи координационните точки и светлинните панели в пилотската кабина загаснаха. Лицето му заблестя ръждиво в слабата червеникава светлина от контролния пулт на Лещата. Притчър седна в пилотското кресло, кръстоса крака и лицето му потъна сред полумрака.

След като измина индукционният период, бавно върху екрана започнаха да се открояват светлинни точки. После те станаха гъсти и бляскави, като отразяваха обилно населените звездни групи в центъра на Галактиката.

— Ето — обясни Чанис — зимното нощно небе, както се вижда от Трантор. Това е същественото, доколкото ни е известно, което е било пропуснато засега от вашите издирвания. Всяка разумна ориентация трябва да започва от Трантор като нулева точка. Трантор е бил столица на Галактическата империя. Дори повече в научно и културно отношение, отколкото в политическо. И поради това значимостта на всяко описателно название би трябвало в девет случая от десетте да произтича при ориентация от Трантор. В тази връзка ще си спомниш, че макар Селдън да е бил от Хеликон, някъде близо до Периферията, неговата група е работила на Трантор.

— Какво се опитваш да ми покажеш? — равномерният глас на Притчър се вклини ледено в надигащия се ентусиазъм на младия мъж.

— Картата ще го обясни. Виждаш ли тъмната мъглявина? — сянката на ръката му падна върху екрана, който изобразяваше препълнената със звезди Галактика. Сочещият му пръст спря върху малка черна ивица, която приличаше на дупка в повърхността от блестящи точки. — В стелографичните справочници се нарича Мъглявина на Пелот. Гледай я. Ще разширя образа.

Притчър и преди бе наблюдавал как се разширява изображението на Лещата, но въпреки това затаи дъх. Беше също като наблюдателния екран на космически кораб, който лети с огромна скорост сред препълнената с небесни тела Галактика, без да влиза в хиперпространството. Звездите се разклоняваха към тях от един общ център, прелитаха встрани и изчезваха зад краищата на екрана. Единични точки ставаха двойни, после отново превръщаха в кълба. Мъгливи ивици се разпадаха в безброй петна. И непрекъснато се създаваше илюзията за движение.

През цялото време Чанис говореше.

— Ще забележиш, че се движим по пряката линия от Трантор към Мъглявината на Пелот, така че в действителност все още гледаме със звездна ориентация равностойна на онази от Трантор. Вероятно съществува малка грешка поради гравитационното отклонение към светлината, която не съм изчислил, защото ми липсва математически инструмент, но съм сигурен, че не е значителна.

Мракът се разпростираше върху екрана. Когато скоростта на увеличение намаля, звездите започнаха да напускат четирите страни на екрана, сякаш съжаляваха, че си отиват. По ръбовете на нарастващата мъглявина внезапно блесна свят от звезди, символ на светлината, която оставаше скрита зад завихрените неизлъчващи атомни частици от натрий и калий, запълващи кубически парсеци от космическото пространство. Чанис посочи отново.

— Обитателите на този район на космоса са нарекли това Устата. И е знаменателно, защото прилича на уста само при ориентация от Трантор — той посочи един пролом в тялото на мъглявината, оформен като неравна захилена уста в профил, очертана от бляскавата величествена звездна светлина, с която беше изпълнена.

Образът на екрана отново се увеличи малко, докато мъглявината се разпростря встрани от Устата, за да запълни целия екран, освен тясната струйка и пръстът на Чанис я последва безмълвно надолу, където изтъняваше в косъм и по-нататък до мястото, в което самотно блестеше една единствена звезда. Пръстът му спря там, защото по-нататък цареше само еднообразен мрак.

— Звездния Край — изрече просто младият мъж. — Там плътността на мъглявината е малка и светлината на тази единствена звезда намира пътя си през нея само в тази посока, за да свети на Трантор.

— Май се опитваш да ми кажеш, че… — гласът на генерала на Мулето замря в подозрение.

— Не се опитвам. Това е Звездокрай — краят на звездите.

Светлините се запалиха. Лещата изгасна. Притчър стигна до Чанис с три дълги крачки.

— Какво те накара да помислиш за това?

Чанис се облегна в креслото със странно озадачен израз на лицето.

— Стана неволно. Бих искал да си припиша интелектуалната заслуга, ала беше само случайност. Но независимо как се случи, изглежда пасва. Според нашите справочници Звездокрай е олигархия. Управлява двадесет и седем населени планети. Не е напреднала в научно отношение. И най-вече е затънтен свят, придържащ се към пълен неутралитет в местната политика на онази звездна област без експанзионистични прояви. Мисля, че трябва да я видим.

— Осведомил ли си Мулето за това?

— Не. И няма да го сторим. Сега сме в космоса и се готвим за първия скок.

С внезапно обзел го ужас Притчър подскочи към екрана за външно наблюдение. Когато го регулира, пред очите му възникна леденият космос. Вгледа се втренчено в гледката, после се обърна. Ръката му автоматично посегна към твърдата, удобно извита дръжка на бластера.

— По чие нареждане?

— По моя заповед, генерале — Чанис за първи път използваше неговата титла, — докато те залъгвах тук. Вероятно не си усетил ускорението, защото започна в мига, когато разширявах обхвата на Лещата, и несъмнено си си въобразил, че е илюзия от привидното движение на звездите.

— Защо… Какво точно вършиш? В такъв случай какъв е смисълът на глупостите ти за Звездокрай?

— Не бяха глупости. Бях напълно сериозен. Отиваме там. Тръгнахме днес, защото по програма трябваше да излетим след три дни. Генерале, ти не допускаш, че съществува Втора Фондация, а аз съм убеден. Ти само изпълняваш заповедите на Мулето, без да вярваш; аз разпознавам сериозна опасност. Втората Фондация е имала вече пет години, за да се подготви. Не зная как са се приготвили, но ако имат агенти на Калгън? Ако в мислите ми съществува знанието за местоположението на Втората Фондация, те могат да го открият. Тогава е вероятно животът ми да не бъде повече в безопасност, а аз много го обичам. Даже при такава незначителна и далечна възможност предпочитам да постъпвам предпазливо. Затова никой освен теб не знае за Звездокрай и ти го научи едва след като бяхме вече в космоса. Дори при това положение съществува въпросът за екипажа. — Чанис отново се усмихваше иронично, явно напълно овладял положението.

Ръката на Притчър се отдръпна от бластера и за миг той бе обзет от неясно безпокойство. Какво му бе попречило да действа? Какво го бе вдървило? Имаше време, когато беше непокорен, заобикалян при повишенията капитан от търговската империя на Първата Фондация, когато той, а не Чанис, щеше да извърши подобно бързо и дръзко действие. Беше ли прав Мулето? Нима неговият контролиран разум беше дотолкова обзет от послушание, че да се лиши от инициатива? Усети как засилващото се униние го завлича в странна отпадналост.

— Добре изработено! — каза той — Но в бъдеще ще се съветваш с мен, преди да вземаш подобни решения.

Вниманието му привлече мигаща сигнална светлина.

— От машинното отделение е — подхвърли небрежно Чанис. — Загряха с петминутно предупреждение и ги помолих да ме уведомят, ако има някакви нередности. Ще пазиш ли крепостта?

Притчър кимна, без да продума, и сред внезапно връхлетялата го самота се замисли за бедите на наближаващите петдесет години. На екрана за външно наблюдение имаше редки звезди. Центърът на Галактиката се замъгли от единия край. Какво ли щеше да е, ако беше свободен от влиянието на Мулето…

Но при тази мисъл той се ужаси.

Главният инженер Хъкслани изгледа строго младия мъж без униформа, който се държеше с увереността на флотски офицер и изглежда притежаваше власт. Хъкслани като професионален флотски човек от дните, в които устата му миришеше мляко, обикновено бъркаше властта с отличителните знаци.

Но Мулето бе назначил този човек и, разбира се, Мулето имаше последната дума. Единствената при това. Той не го оспори дори в подсъзнанието си. Контролът на чувствата стигаше надълбоко.

Хъкслани подаде малкия свален предмет на Чанис, без да каже нито дума. Чанис го вдигна и се усмихна чаровно.

— Вие сте човек на Фондацията, нали, шефе?

— Да, сър. Преди Първия Гражданин да я поеме, служих осемнадесет години във флота на Фондацията.

— Във Фондацията ли сте учили за инженер?

— Квалифициран техник първи клас — Централен институт на Анакреон.

— Много добре. И намерихте това в комуникационната верига, там, където ви казах да търсите?

— Да, сър.

— Трябваше ли да е там?

— Не, сър.

— Какво е то?

— Хиперустройство за следене, сър.

— Не е достатъчно. Аз не съм от Фондацията. Какво представлява?

— Устройство, което позволява корабът да бъде проследен през хиперпространството.

— С други думи, можем да бъдем наблюдавани навсякъде.

— Да, сър.

— Добре. Май е скорошно изобретение, а? Беше разработено в един от изследователските институти, създадени от Първия Гражданин, нали?

— Мисля, че е така сър.

— И все пак е тук. Любопитно.

В продължение на няколко секунди Чанис прехвърля равномерно хиперустройството от ръка в ръка. После внезапно го подаде.

— Вземете го и го поставете обратно, точно където сте го намерили и точно в същото положение. Разбрахте ли? След това забравете за инцидента. Напълно!

Главният инженер потисна почти автоматичното козируване, извърна се и излезе.

Корабът скачаше през Галактиката, а пътят му представляваше пунктирана линия с големи промеждутъци между звездите. Тиретата, за които става дума, бяха оскъдните интервали от десет до шестдесет светлинни секунди, прекарани в нормалното пространство, а помежду им се простираха пролуки от сто и повече светлинни години, които обозначаваха „скоковете“ през хиперпространството.

Бейл Чанис седеше пред пулта за управление на Лещата и докато я съзерцаваше, отново изпита неволен пристъп почти на обожание. Той не беше човек на Фондацията и за него взаимодействието на сили при завъртането на копче или прекъсването на контакт не представляваше втора природа.

Макар че Лещата не би отегчила дори човек от Фондацията. В невероятно компактното й тяло имаше достатъчно електронни вериги, за да определят безпогрешно местоположението на сто милиона отделни звезди и точното им взаимно разположение. И сякаш това не беше постижение само по себе си, тя беше способна още да трансформира всяка дадена част от галактичното поле, по която и да е от трите пространствени оси или да го върти около центъра му.

Именно поради това Лещата бе извършила почти революция в междузвездните пътешествия. В ранните дни на полети сред звездите изчисляването на всеки „скок“ през хиперпространството изискваше тежък труд за ден или седмица, а по-голямата част от работата се състоеше в повече или по-малко стриктно определяне на „положението на кораба“ в галактичната координатна система. Основно това означаваше точното наблюдение на три много отдалечени една от друга звезди, чието положение спрямо производната тройна нула3 на Галактиката бе известно.

И именно в думата „известно“ е уловката. За всеки, който познава добре звездното поле от определена изходна точка, звездите са толкова индивидуални, колкото и хората. Но когато прескочиш десет парсека, не може да познаеш дори собственото си слънце. Възможно е то дори да не се вижда.

Разбира се, отговорът беше в спектралния анализ. В продължение на векове главната цел на междузвездното инженерство беше анализът на „светлинния подпис“ на все повече звезди с все повече подробности.

С тези постижения и все по-голямата точност на самите „скокове“ бяха възприети стандартни маршрути за пътуване из Галактиката и междузвездните полети се превръщаха все повече от изкуство в наука.

Въпреки това, дори по времето на Фондацията с подобрени изчислителни машини и нов метод за механично сканиране на звездното поле за известни „светлинни подписи“, понякога отнемаше дни да се локализират три звезди и след това да се изчислят местоположения в райони, неизвестни допреди на пилота.

Лещата промени всичко това. Първо на нея й беше необходима само една звезда. От друга страна, дори космически новак като Чанис можеше да работи с нея.

Според изчисленията за „скокове“ в момента най-близката по-едра звезда беше Винстори и на екрана за външно наблюдение действително беше центрирана една ярка звезда. Чанис се надяваше, че тя е Винстори.

Екранът на Лещата беше поставен направо до екрана за външно наблюдение и Чанис внимателно набра с пръсти координатите на Винстори. Съедини едно реле и звездното поле светна. В него, също в центъра, имаше блестяща звезда, но в друго отношение двете сякаш нямаха връзка. Чанис регулира Лещата по оста и увеличи образа на полето, докато фотометърът показа, че звездите в двата центъра имат еднакъв блясък.

После потърси на визиекрана втора звезда с достатъчен блясък и намери подобна на нея върху екрана на полето. Бавно завъртя екрана до аналогично ъглово отклонение. Изкриви уста и с гримаса отхвърли резултата. Отново завъртя, докара в позиция втора, после трета звезда. И тогава се ухили. Работата стана. Вероятно някой специалист с трениран усет за съотношение би могъл да успее от първия път, но той остана доволен и от третия.

Това беше регулировката. На последния етап двете гюлета се наложиха едно върху друго и се сляха в море от непълно съвпадение. Повечето звезди бяха почти близнаци. Но фината регулировка не отне много време. Двойните звезди се препокриха, остана едно поле и сега местоположението на кораба можеше да се отчете направо по скалите… Цялата процедура бе отнела по-малко от половин час.

Чанис намери Хан Притчър в личното му помещение. Генералът явно се готвеше да си ляга. Той вдигна поглед.

— Новини?

— Нищо специално. Ще стигнем до Звездокрай с още един скок.

— Зная.

— Не искам да те безпокоя, ако възнамеряваш да си лягаш, но прегледа ли филма, който взехме в Сил?

Притчър хвърли пренебрежителен поглед към въпросния предмет, поставен в черната си кутия на ниската му полица за книги.

— Да.

— И какво мислиш?

— Смятам, че ако някога в историята е имало наука, то в този район на Галактиката тя е изчезнала напълно.

Чанис се ухили с широка усмивка.

— Зная какво искаш да кажеш. Доста скучно е, нали?

— Не, ако се наслаждаваш на лични хроники на владетели. Бих казал, че вероятно са недостоверни и в двете посоки. Когато историята се занимава предимно с личности, илюстрациите стават само черни или само бели, в зависимост от интересите на автора. Мисля, че тази наука е безполезна.

— Но там се говори за Звездокрай. Това исках да изтъкна, когато ти дадох филма. Беше единственият, който успях да открия, където въобще да се споменават.

— Добре. Те са имали добри и лоши владетели. Завоювали са няколко планети, спечелили са някои битки и са загубили други. В тях липсва нещо забележително. Нямам високо мнение за теорията ти, Чанис.

— Но си пропуснал някои неща. Не забеляза ли, че никога не са образували коалиции? Винаги са оставали извън политиката в този ъгъл на звездния кошер. Както казваш, покорили са няколко планети, но след това са спрели и то без да имат някакви особени загуби. Сякаш просто са се разпрострели достатъчно, за собствената си сигурност, но не дотолкова, че да привлекат внимание.

— Много добре — разнесе се безизразният отговор. — Не възразявам срещу приземяването. В най-лошия случай ще изгубим малко време.

— О, не. В най-лошия случай ни очаква пълно поражение. Ако е Втората Фондация. Спомни си, че ще бъде свят с неизвестно колко Мулета.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Да кацна на някоя по-малка подчинена планета. Най-напред да научим колкото успеем за Звездокрай и после на тази основа да импровизираме.

— Добре. Не възразявам. А сега, ако нямаш нищо против, наистина бих искал да загася светлината.

Чанис си тръгна, като му махна с ръка.

А в мрака на малката стая на островче от летящ метал, загубен сред безкрайността на космоса, генерал Хан Притчър остана буден и проследяваше мислите, които го водеха през такива фантастични простори…

Ако всичко, което с толкова мъка бе решил, е вярно — а как само всички факти започваха да пасват, — тогава Звездокрай наистина беше Втората Фондация. Не можеше да не е така. Но как? Защо?

Възможно ли беше това да е Звездокрай? Един обикновен свят? Без никакви отличителни особености? Бордей, залутан сред останките от Империята? Треска сред отпадъците?!

Видя някак отдалеч сбърченото лице на своя владетел и чу тънкия му глас, когато говореше за Еблинг Майс, стария психолог от Фондацията, единственият човек, който беше — може би — научил тайната на Втората Фондация.

Притчър си припомни напрежението в думите на Мулето. „Сякаш Майс бе изумен. Сякаш нещо за Втората Фондация бе надминало всичките му очаквания, бе тръгнало по направление, напълно различно от онова, което той бе си представял. Ако можех само да разчета мислите му, вместо неговите чувства! И все пак чувствата бяха напълно ясни и над всичко висеше огромната изненада.“

Изненадата беше основното. Нещо изумително, невероятно! А сега идваше това момче, този захилен младеж, радващ се словоохотливо на Звездокрай и неговата неразличима субнормалност. И сигурно беше прав. Трябваше да е прав. В противен случай нищо нямаше смисъл.

В последната съзнателна мисъл на Притчър имаше нещо зловещо. Онзи уред за следене в хиперпространството си беше все още на етеричната тръба. Преди час, докато Чанис беше някъде далеч, той го бе проверил.

ВТОРА ИНТЕРЛЮДИЯ

Срещата в преддверието на залата на Съвета беше случайна — само няколко мига, преди да влязат в залата и да се заемат с текущата работа — и редките мисли запрелитаха бързо напред-назад.

— Значи Мулето е тръгнал.

— И аз го чух. Рисковано! Много рисковано!

— Не, ако работите не се отклоняват от установените функции.

— Мулето не е обикновен човек и не е лесно да се манипулират избраните му инструменти, без той да го открие. Контролираните мозъци трудно се докосват. Говори се, че е разпознал няколко случая.

— Да, не виждам как може да се избегне това.

— Неконтролираните съзнания са по-лесни. Но при неговото управление твърде малко от тях имат високо обществено положение…

Те влязоха в залата. Последваха ги и други от Втората Фондация.

3. Двама мъже и един селянин

Росем е един от страничните светове, обикновено пренебрегван от историята на Галактиката, който почти никога не се натрапва на вниманието на хората от безбройните по-щастливи планети.

В късния период на Галактическата империя неговите пустоши се обитаваха от няколко политически затворници, а една обсерватория и малък военен флотски гарнизон се стараеха да не бъде напуснат напълно. По-късно през бедствените дни на конфликтите, още преди появата на Хари Селдън, някои по-слаби хора, изтощени от периодичните десетилетия на несигурност и опасност, на които им бе дошло до гуша от разграбвани планети и призрачни редици от мимолетни императори, намятаха плащеницата за няколко безплодни, тежки години, бягаха от населените центрове и търсеха подслон в безлюдните заливчета на Галактиката.

В ледените пустини на Росем се гушеха села. Слънцето му беше червеникавокафяв скъперник, който криеше капките топлина за себе си, докато на планетата валеше слаб сняг всеки девет месеца от годината. През тези снежни месеци упоритото местно зърно лежеше задрямало в почвата, после, когато неохотното слънчево излъчване повишаваше температурата до близо шестнадесет градуса, то с почти паническа скорост израстваше и узряваше.

Малки, подобни на кози, животни пасяха тревата, като разравяха снега с трикопитните си крачка.

По такъв начин хората на Росем осигуряваха хляба и млякото си, а когато можеха да се лишат от някое животно — и месото. Тъмните зловещи гори, които се кривяха над половината екваториална област на планетата, даваха твърд и с фини нишки дървен материал за строеж на къщи. Този материал заедно с някои кожи и минерали ставаше дори за износ и понякога корабите на Империята идваха и донасяха за обмен селскостопански машини, атомни отоплители и дори телевизори. Последните не бяха излишни, защото дългата зима налагаше на селянина самотно зимуване.

Историята на Империята течеше покрай селяните на Росем. Търговските кораби нарядко ги изненадваха с новини, от време на време пристигаха нови бегълци, веднъж сравнително голяма група дойде и остана — и всички те обикновено носеха вести за Галактиката.

Тогава жителите на Росем научаваха за яростните сражения и унищожаваните народи или за тираничните императори и бунтуващите се вицекрале. Сетне въздишаха, поклащаха глави, загръщаха по-плътно кожените яки около обраслите си с бради лица, когато седяха на селския площад под слабото слънце и философстваха за злото у хората. После, след известно време, престанаха да идват търговски кораби и животът стана по-тежък. Прекратиха се доставките на чужди, по-приятни храни, на тютюн и на машини. Неясни слухове, породени от телевизорите, носеха все по-обезпокоителни новини. И накрая се разчу, че Трантор е бил плячкосан. Великият свят-столица на цялата Галактика, великолепният, легендарният, недостижимият и несравним дом на императорите е бил разграбен, опустошен и оставен в руини.

Трудно беше да се възприеме това и за много от селяните на Росем, които дращеха с мъка нивите си, изглеждаше, че настъпва краят на Галактиката.

След това в един ден, който по нищо не се различаваше от другите, пристигна отново кораб. Старите хора във всяко село закимаха мъдро и повдигнаха натежалите си клепачи, за да зашепнат, че така е било и по времето на бащите им… но не съвсем.

Корабът не беше имперски. На кърмата му липсваше емблемата на Империята — космически кораб и слънце. Бе недодялан, направен от части на по-стари кораби, а хората в него се наричаха войни на Звездокрай.

Селяните се объркаха. Не бяха чували за Звездокрай, но въпреки това посрещнаха войниците с традиционното гостоприемство. Новодошлите разпитваха подробно за естеството на планетата, за броя на жителите и градовете й — дума, която селяните погрешно сметнаха, че означава „села“, — за характера на нейната икономика и така нататък.

Появиха се и други кораби и се издадоха прокламации навсякъде, че сега Звездокрай е управляващият свят, че данъчни станции ще се изградят около екватора — обитаемата зона, — че всяка година ще се събират проценти от зърното и кожите по съответни математически формули.

Жителите на Росем запримигаха тържествено, без да са сигурни какво означава думата „данъци“. Когато настана времето да се събират данъците, много хора платиха или стояха отстрани, докато чуждоземци в униформи товареха прибраното зърно и кожите на големи широки наземни коли.

Тук-там възмутени селяни се събираха и вадеха древни ловни оръжия, но от това не излезе въобще нищо. Когато пристигаха хората от Звездокрай, те се разпръскваха и с удивление наблюдаваха как борбата им за оцеляване ставаше още по-тежка.

Но бе достигнато ново равновесие. Непреклонният звездокрайски губернатор живееше сурово в селото Джентри, в което не пускаха никой от жителите на Росем. Събирачите на данъци, росемити на служба на Звездокрай, идваха периодично, но вече ги възприемаха по навик — а и селянинът се бе научил как да крие зърното, да откарва в гората добитъка и да не допуска колибите му да изглеждат твърде показно благоденстващи. Тогава, с тъпо, неразбиращо изражение той посрещаше всеки заядлив въпрос по отношение на имуществата му и само сочеше онова, което и без това можеше да се види.

А то ставаше все по-малко, данъците намаляваха, сякаш Звездокрай се бе уморил да изтръгва грошове от такъв свят.

Търговията се разрасна и може би Звездокрай установи, че тя е по-доходоносна. Хората от Росем вече не получаваха в обмен лъскавите произведения на Империята, но дори машините и храните на Звездокрай бяха по-добри от местните стоки. А за жените имаше дрехи от други материи, освен от домашните сиви тъкани, и това беше твърде важно.

Така, още веднъж историята на Галактиката се плъзна край тях достатъчно мирно и селяните продължиха с труд да извличат хляба си от коравата земя.

Когато излезе от къщата си, Нарови духна в брадата си, за да се стопли. Първият сняг вече ръсеше по твърдата почва, а небето беше навъсено и оцветено в мрачнорозово. Той се вгледа внимателно нагоре с присвити очи и реши, че не наближава истинска буря. Можеше да пътува до Джентри без особени неприятности и да се отърве от излишното зърно в замяна на достатъчно консервирани храни, които да му стигнат за цялата зима.

— Напълнена ли е колата с гориво, младо? — ревна той през вратата, която бе поотворил за тази цел.

Отвътре подвикна някакъв глас, а после към него се присъедини най-старият му син с къса червена брада, която още не бе успяла да надрасне момчешката си рехавост.

— Колата — отвърна той намусено — е заредена с гориво и върви добре, с изключение на лошото състояние на мостовете. Не съм виновен за това. Бях ти казал, че трябва да я ремонтира специалист.

Старият мъж се отдръпна и огледа сина си изпод навъсените вежди, после изпъчи гъстата си брада напред.

— А моя ли е грешката? Къде и по какъв начин мога да намеря специалист за ремонт? Нима реколтата не беше оскъдна в продължение на пет години? А дали стадата ми избягнаха чумата? Да не би кожите сами да са се…

— Нарови! — добре познатият глас от вътрешността го прекъсна на половин изречение.

— Добре, добре — изръмжа той, — а сега майка ти трябва да се набърка в отношенията между баща и син. Изкарай колата и се погрижи товарните ремаркета да са здраво съединени.

Той потупа една о друга облечените си в ръкавици ръце и отново вдигна поглед нагоре. Тъмноръждивите облаци се събираха, а надничащото в пролуките сиво небе не носеше никаква топлина. Слънцето оставаше скрито.

Тъкмо щеше да премести поглед, когато очите му забелязаха нещо и пръстът му почти автоматично се насочи нагоре, а устата му зяпна във вик, без да обръща никакво внимание на студения въздух.

— Жено — повика я той живо. — Стара жено, ела тук!

На прозореца се появи глава с възмутено изражение. Очите на жената проследиха пръста му и тя също зяпна. С крясък се втурна надолу по дървените стълби и на минаване грабна една стара наметка и парче платно. Изскочи навън с платното, увито набързо около главата й, и развяваща се на раменете й наметка.

— Кораб от космоса е — изсумтя тя.

— А какво друго би могло да бъде? — подметка нетърпеливо Нарови. — Имаме гости, жено, гости!

Корабът бавно се спускаше, за да кацне върху голата замръзнала земя в северната част на фермата на Нарови.

— Ама какво ще правим? — задъха се жената. — Можем ли да им предложим гостоприемство на тези хора? Възможно ли е да приемат пръстения под на нашата колиба и останките от сухата царевична питка?

— Тогава да вървят при съседите, така ли? — лицето на Нарови се изчерви вече не само от студа, а ръцете му в коженото си покритие сграбчиха мускулестите рамене на жената.

— Съпруго на душата ми — замърка той, — ще вземеш двата стола от нашата стая долу; ще се погрижиш едно младо животинче да бъде заколено и изпечено с гулии; ще опечеш прясна питка. Сега отивам да посрещна и поздравя тези мъже с голяма мощ от космоса и… и… — той млъкна, кривна широката си шапка и се почеса колебливо. — Да, ще взема и моята кана с ферментиралото питие. Почерпката от сърце е хубаво нещо.

По време на тази реч устата на жената се отваряше и затваряше безмълвно. Когато този етап отмина, от нея се раздаде тънък писък. Нарови вдигна пръст.

— Стара жено, какво казаха старейшините на селото преди една седмица? А? Поразмърдай си паметта, Старейшините, самите те, минаха по фермите! Представи си колко е било важно! Съобщиха ни, че ако някакъв кораб от космоса кацне, трябва да ги уведомим незабавно и това е заповед на губернатора. А сега не бива ли да се възползваме от случая, за да си спечеля благоразположението на хората, които имат власт? Погледни този кораб. Виждала ли си някога подобен на него? Тези хора от външния свят са богати, велики. Самият губернатор изпраща такива вести за тях, че старейшините ходят от ферма на ферма в студа. Сигурно по целия Росем е разпространено съобщението, че тези хора са търсени от владетелите на Звездокрай, а те кацат в моята ферма. — Той изпитваше тревога и надежда. — Само да ги посрещнем добре сега, после да се спомене името ми пред губернатора и всичко може да бъде наше!

Жена му внезапно усети студът да пронизва тънкото платно. Подскочи към вратата, като викна през рамо:

— Тогава бързо тръгвай!

Но тя говореше на човек, който още в същия миг тичаше към замръзналото поле, където корабът се снижаваше.

Нито студът на този свят, нито неговите безмълвни празни пространства безпокояха генерал Хан Притчър. Нито бедната околност, нито самият изпотен селянин.

Тревожеше го въпросът дали е разумна тактиката им, той и Чанис бяха сами тук.

При обичайни обстоятелства корабът, оставен в извънпланетното пространство, можеше сам да се грижи за себе си, но той въпреки това не се чувстваше сигурен. Разбира се, за този ход беше отговорен Чанис. Погледна към младия мъж и го видя да намига жизнерадостно в пролуката на завесата от кожи, в която за миг се появиха надзъртащите очи и зейналата уста на една жена.

Чанис поне изглеждаше напълно спокоен. Притчър кисело задоволство от този факт. Неговата игра нямаше да продължи още дълго, както той я желаеше. Но междувременно единствената им връзка с кораба бяха наръчните им УКВ-радиостанции.

Тогава селянинът домакин се захили до уши и каза с глас, омазнен от уважение:

— Благородни лордове, моля покорно да ми разрешите да ви съобщя, че най-големият ми син, добър, достоен момък, когото бедността ми попречи да образовам, както заслужава мъдростта му, ме уведоми, че старейшините ще дойдат скоро. Надявам се, че престоят ви при нас ще бъде дотолкова приятен, доколкото позволяват скромните ми възможности, защото аз съм беден, макар и трудолюбив, честен и скромен фермер, както ще го потвърди всеки тук.

— Старейшини ли? — подхвърли небрежно Чанис. — Главните хора в този район?

— Точно така, благородни лордове, при това честни, достойни хора, защото цялото наше село е известно в Росем като място на справедливост и добродетели, макар животът да е труден и добивите от нивите и горите да са малки. Може би ще споменете пред старейшините, благородни лордове, за моето уважение и почит към пътниците и е възможно те да поискат нова моторна кола за нашето стопанство, защото старата едва пълзи, а от нейните останки зависи нашето оцеляване…

Видът му издаваше плахо желание и Хан Притчър кимна с подобаващо сдържано снизхождение, изисквано от ролята на „благородни лордове“, с която бяха дарени.

— Съобщение за вашето гостоприемство ще стигне до ушите на старейшините.

Притчър се възползва от следващите мигове на уединение, за да поговори на привидно полузаспалия Чанис.

— Не ми харесва особено много тази среща със старейшините — поде той. — Какво мислиш по въпроса?

Чанис сякаш остана изненадан.

— Нищо. Какво те тревожи?

— Струва ми се, че имаме нещо по-добро да вършим, отколкото да се набиваме на очи тук.

Чанис заговори забързано с полумонотонен глас:

— Може да се окаже необходимо при следващите ни ходове да рискуваме да привлечем внимание. Няма да намерим онзи тип хора, които искаме, Притчър, само като бръкнем с ръка в тъмна торба и се опитаме да ги напипаме. Хора, които управляват чрез силата на ума, може и да нямат непременно очевидна власт. На първо място, психолозите на Втората Фондация вероятно са нищожно малцинство от цялото население, точно както в твоята Първа Фондация техниците и учените са образували малцинство. Обикновените жители вероятно са точно такива — съвсем обикновени. Възможно е психолозите дори да са добре скрити, а хората, които явно държат властта, честно да мислят, че те са истинските господари. Решението на този проблем би могло да се намери тук, на тази замръзнала планета.

— Не разбирам всичко това!

— Ами, виж, всичко е доста ясно. Звездокрай вероятно е огромен свят с милиони или стотици милиони. Как бихме могли да разпознаем сред тях психолозите и да бъдем в състояние да съобщим достоверно на Мулето, че сме намерили местоположението на Втората Фондация? Но тук, на този малък селски свят и подчинена планета, както ни уведомяват нашите домакини, всички звездокрайски ръководители са съсредоточени в централното им село Джентри. Тук вероятно те са няколкостотин, Притчър, а сред тях трябва да има един или няколко от Втората Фондация. Накрая ще отидем там, но нека най-напред да видим старейшините — това е логична стъпка по пътя ни.

Те бързо се отдръпнаха един от друг, когато чернобрадият им домакин се запрепъва отново в стаята.

— Благородни лордове, старейшините пристигат. Копнея да ми разрешите още веднъж да ви замоля да споменете, ако е възможно, някоя добра дума за мен… — той се бе превил почти на две в пристъп на раболепие.

— Непременно ще си спомним за вас — отвърна Чанис. — Това ли са вашите старейшини?

Явно те бяха. Трима на брой.

Единият приближи. Поклони се и изпълнен с достойнство каза:

— За нас е чест. Превозът е уреден. Уважаеми господа, надяваме се, че ще имаме удоволствието да ни удостоите с присъствието си в нашата зала за съвещания.

ТРЕТА ИНТЕРЛЮДИЯ

Първия Говорител се взираше с копнеж в нощното небе. Парцаливи облаци се носеха бързо през бледата звездна светлина. Космосът изглеждаше активно враждебен. В най-добрия случай беше студен и ужасен, но сега в него беше и онова странно същество — Мулето, и даже само този факт сякаш го вмрачаваше и сгъстяваше допълнително в зловеща заплаха.

Заседанието бе свършило. Не бе продължило дълго. Обсъждаха се съмненията и въпросите, внушавани от трудния математически проблем да се справят с умствен мутант от неизвестна порода. Трябваше да се вземат предвид всички гранични пермутации.

Дали вече можеха да са сигурни? Някъде в тази област на космоса — на достатъчно близко разстояние, ако се мереше в галактичен мащаб — се намираше Мулето. Какво щеше да предприеме той?

Беше доста лесно да се справят с неговите хора. Те бяха реагирали и реагираха — съобразно плана.

Но как щеше да действа Мулето?

4. Двама мъже и старейшините

Старейшините в този район на Росем не изглеждаха точно такива, каквито можеха да се очакват — същински представители на своята селска класа, само че малко по-възрастни, по-властни и не толкова приятелски разположени, колкото останалите.

Съвсем не.

Достойнството, което ги бе отличило при първата среща, се бе засилило, докато се превърна в преобладаващата им характеристика.

Седяха около овалната си маса като важни и бавноподвижни мислители. Повечето бяха прехвърлили физическия разцвет на силите си, макар че малцината, които притежаваха брада, я носеха къса и добре подстригана. И все пак доста от тях изглеждаха под четиридесетте, сякаш за да бъде съвсем очевидно, че названието „старейшини“ беше израз по-скоро на уважение, отколкото буквално описание на възрастта.

Двамата от космоса седяха в единия край на масата и сред тържествената тишина, съпътстваща доста скромната храна, която изглеждаше повече церемониална, отколкото питателна, попиваха новата атмосфера.

След като се нахраниха и една-две почтителни реплики — твърде къси и обикновени, за да се нарекат речи — бяха изречени от онези старейшини, които явно се ползваха с най-голям авторитет, сред събраните се възцари непринуденост.

Подчертаното достойнство, съпровождащо тържественото посрещане, отстъпи пред добродушните и прости селски качества — любопитство и приятелско разположение.

Струпаха се около двамата чужденци и ги заляха с поток от въпроси.

Питаха дали трудно се управлява космически кораб, колко души са необходими за това, дали е възможно да се направят по-добри двигатели за техните наземни коли, дали е вярно, че на други светове рядко вали сняг, както се говореше, че е на Звездокрай, колко хора живееха в техния свят, беше ли той толкова голям, колкото Звездокрай, дали бе далеч, как се изпридаха дрехите им и какво им придаваше металния блясък, защо не носеха кожи, всеки ден ли се бръснеха, що за камък красеше пръстена на Притчър… — списъкът се удължаваше.

И почти винаги въпросите се отправяха към генерала, сякаш, също както старейшината, те автоматично го обличаха с по-голяма власт. Притчър се видя принуден да отговаря все по-надълго. Като че ли беше попаднал сред тълпа от деца. Въпросите им бяха изпълнени с безкрайно и обезоръжаващо изумление. На страстното им желание да знаят не можеше да се устои.

Генералът обясни, че не е трудно да се управляват космическите кораби, а екипажът зависи от размерите им и се състои от един до много хора, че не познава в подробности двигателите на техните наземни коли, но те несъмнено могат да се подобрят, че климатът на различните светове е безкрайно разнообразен и че стотици милиони живеят в неговия свят, само че той е значително по-малък и по-незначителен от великата империя на Звездокрай, че дрехите им са от силициеви пластмаси, в които металният блясък се получава по изкуствен път, като се ориентират подходящо молекулите по повърхността, и че могат да се нагряват, така че не са им необходими кожи, че не се бръснат всеки ден, а камъкът на пръстена му е аметист… Списъкът се удължаваше. Установи, че противно на желанието си, се разтапя с тези наивни провинциалисти.

И когато отговаряше, старейшините шепнешком се разбъбряха, сякаш обсъждаха получената информация. Трудно беше да се следят техните диалози, защото говореха на собствената си версия на универсалния галактичен език, която поради дългата раздяла с теченията на живия говор бе станала архаична.

Би могло да се каже, че кратките забележки помежду им почти достигаха границата на възприятие, но някак успяваха да се изплъзнат от лепкавите пипала на схващането.

Докато накрая Чанис ги прекъсна.

— Добре, господа, а сега вие трябва да ни отговаряте известно време, защото ние сме чужденци и се интересуваме от всичко, което можем да узнаем за Звездокрай.

Тогава настъпи голяма тишина и всеки от словоохотливите дотогава старейшини замълча. Ръцете им, които се движеха в такъв скоростен и деликатен акомпанимент на думите им, сякаш, за да им придадат по-голямо въздействие и разнообразни оттенъци на смисъла, внезапно се отпуснаха. Споглеждаха се плахо и явно очакваха другият да поеме целия разговор.

— Моят колега пита напълно приятелски — бързо се намеси Притчър, — защото славата на Звездокрай се носи из Галактиката и, разбира се, ние ще уведомим губернатора за верността и любовта към нея от страна на старейшините на Росем.

Не се разнесе нито една облекчителна въздишка, но лицата просветляха. Един старейшина поглади брадата си с палеца и показалеца, подръпна малка къдрица от нея и оповести:

— Ние сме верни слуги на повелителите на Звездокрай.

Раздразнението на Притчър от директния въпрос на Чанис се уталожи. Поне беше явно, че възрастта, която напоследък започваше да усеща, че го наляга, все още не го е лишила от способността му да изглажда чужди грешки.

— В нашата далечна част от Вселената — продължи той, — не знаем много за миналата история на владетелите на Звездокрай. Предполагаме, че те властват благонамерено тук от доста време.

Отговори същият старейшина, който се бе обадил преди. Бе станал говорител автоматично, някак деликатно.

— Дори дядото на най-стария от нас не може да си спомни време, когато владетелите не са били тук.

— Мир ли цареше през този период?

— Беше време на мир! — старейшината се поколеба. — Губернаторът е силен и мощен владетел, който не се двоуми, ако трябва да накаже предателите. Разбира се, никой от нас не е изменник.

— Предполагам, че в миналото е наказвал някои, които са го заслужавали.

Отново колебание.

— Тук никой никога не е бил предател, нито бащите ни, нито бащите на бащите ни. Но на други светове е имало изменници и смъртта ги е настигала бързо. Няма защо да мислим за това — ние сме скромни хора, бедни фермери и не се занимаваме с политика.

Тревогата в гласа му, общата загриженост в очите на всички бяха очевидни.

— Бихте ли ни осведомили, как можем да уредим аудиенция при вашия губернатор? — запита спокойно Притчър.

Внезапно в атмосферата се вля елемент на озадаченост.

След продължителна пауза старейшината каза:

— Ама вие не знаехте ли? Губернаторът ще бъде тук утре. Той ви очакваше. Това е голяма чест за нас. Надяваме се… най-искрено, че непременно ще го уведомите за нашата вярност към него.

Усмивката на Притчър едва потрепна.

— Значи ни е очаквал?

Старейшината с учудване погледна от единия към Другия.

— Ами… вече от седмица ви чакаме.

За този свят стаите им бяха несъмнено луксозни. Притчър бе живял и в по-лоши. Чанис показваше само безразличие към обстановката.

Но помежду им се чувстваше елемент на напрежение, различен от преди. Притчър усещаше, че наближава времето за окончателно решение, но все още у него съществуваше желание да изчака още. Да се срещнат най-напред с губернатора, означаваше да се повиши рискът до опасни размери, но ако спечелеха, печалбите можеха да се увеличат многократно. Обземаше го пристъп на гняв от леката бръчка между веждите на Чанис и от деликатната несигурност, с която младият мъж прехапваше долната си устна с горните зъби. Мразеше безполезните актьорски прояви и желаеше да настъпи краят на всичко това.

— Изглежда са предугадили появата ни — поде той.

— Да — отвърна просто Чанис.

— Само толкова? Нямаш ли да прибавиш нещо по-съществено? Идваме тук и установяваме, че губернаторът ни чака. Вероятно от него ще узнаем, че самият Звездокрай ни очаква. Каква стойност има тогава цялата ни мисия?

Чанис вдигна поглед, без да се старае да скрие нотката на досада в гласа си.

— Да ни очакват е едно, но да знаят кои сме и за какво сме дошли е съвсем друго.

— Нима мислиш, че е възможно да скриеш тези неща от хората на Втората Фондация?

— Може би. Защо не? Да не би да си готов да се признаеш за победен? Да предположим, че корабът ни е бил засечен в космоса. Нима е необичайно за някое кралство да поддържа наблюдателни постове по границите си? Дори да бяхме обикновени чужденци, щяхме да представляваме известен интерес.

— Достатъчен, за да дойде губернаторът при нас, вместо обратното?

— Ще трябва да се справим с този проблем по-късно — повдигна рамене Чанис. — Нека видим какво представлява този губернатор.

Притчър оголи зъби в кисела гримаса. Положението изглеждаше нелепо.

— Знаем поне едно — продължи Чанис с изкуствено оживление, — Звездокрай е Втората Фондация, или милиони късчета доказателства единодушно сочат в погрешна посока. Как тълкуваш явния ужас, който тези аборигени изпитват от Звездокрай? Не виждам признаци на политическо господство. Техните групи от старейшини явно се събират свободно и без каквато и да е намеса. Данъчното облагане, за което говорят, не ми се вижда особено тежко, нито пък се осъществява твърде ефикасно. Местните жители говорят много за бедност, но изглеждат здрави и охранени. Къщите са недодялани и селата им са примитивни, но очевидно задоволяват нуждите им. Всъщност този свят ме омайва. Никога не съм виждал по-непривлекателен, но въпреки това съм убеден, че населението му не страда и че примитивният живот им носи добре уравновесено щастие, каквото липсва на прекалено изтънчените общества в напредналите центрове.

— Нима си почитател на селските добродетели?

— Не, звездите са ми свидетели! — Чанис сякаш се забавляваше от подобна идея. — Само изтъквам значението на всичко това. Явно Звездокрай е способен администратор — ефикасен в напълно различен смисъл от ефикасността на старата Империя, Първата Фондация или дори на нашия Съюз. Те всичките са осигурили някаква механична продуктивност на своите поданици, но в замяна на по-малко духовни ценности. А Звездокрай дава щастие и удовлетворение. Не виждаш ли, че цялата насоченост на тяхното господство е различна? Не е физическа, а психологическа.

— Наистина ли? — Притчър си позволи известна ирония. — А ужасът, с който старейшините говореха за наказанията за предателство от страна на тези добросърдечни администратори психолози? Как се вмества това в твоята теза?

— Били ли са те обект на наказание? Говориха само за нечии чужди наказания. Изглежда знанието за възможните санкции им е така добре внушено, че не е необходимо да се използва самото наказание. Подходящата умствена настройка е толкова добре закрепена в мозъците им, че съм сигурен — на планетата няма нито един войник от Звездокрай. Не разбираш ли това?

— Ще го разбера може би — отвърна хладно Притчър — когато се срещна с губернатора. Ами, между другото, ако нашата умствена настройка е обработена?

Чанис отвърна с брутално презрение.

— Ти би трябвало да си свикнал с това.

Притчър пребледня като платно и с усилие се извърна. Този ден не си проговориха вече.

В тихото безветрие на мразовитата нощ, докато се вслушваше в леките сънни движения на другия, Притчър безшумно настрои ръчния си предавател на ултракъси честоти, на които не се настройваше предавателя на Чанис, и с леки докосвания на нокътя на пръста си се свърза с кораба.

Отговорът бе затруднен от периодични безшумни вибрации, които едва се долавяха над границата на усещанията.

— Има ли вече някакви съобщения? — попита два пъти Притчър.

— Никакви. Непрекъснато чакаме — му отговориха на два пъти.

Стана от леглото. В стаята беше студено и той се загърна в одеяло, когато седна на стола и се загледа навън в струпалите се звезди, толкова различни по блясъка и сложното си подреждане от равномерната мъгла на Галактичната леща, доминираща сред нощното небе на родната му Периферия.

Някъде там сред звездите беше отговорът на усложненията, които го объркваха, и той изпита желание това решение най-сетне да се получи и да сложи край на всичко.

За кой ли път се запита беше ли прав Мулето — дали „покръстването“ го бе лишило от твърдата и решителна самоувереност. Или това се дължеше просто на възрастта и постоянните промени през последните години?

Всъщност беше му напълно безразлично. Беше уморен.

Губернаторът на Росем пристигна почти без никаква парадност. Единственият му придружител беше униформеният мъж, който управляваше наземната кола.

Машината беше с луксозен дизайн, но на Притчър му се видя ненадеждна. Завиваше тромаво, на няколко пъти явно запридръпва — както изглежда при твърде бързата смяна на предавките. От конструкцията й веднага ставаше ясно, че се движи с химическо, а не с атомно гориво.

Звездокрайският губернатор пристъпи внимателно върху тънкия слой сняг и мина между двете редици от почтителни старейшини. Не ги погледна, а бързо влезе. Те го последваха.

От определените им места двамата мъже от Съюза на Мулето го наблюдаваха. Беше набит, доста як, но не особено внушителен.

И какво от това?

Притчър се наруга заради разстроените си нерви. Разбира се, лицето му оставаше ледено спокойно. Не се беше издал пред Чанис, но много добре знаеше, че кръвното му налягане се е повишило и гърлото му е пресъхнало. Не ставаше дума за физически страх. Не беше от онези тъпаци без въображение, съставени сякаш от месо без нерви, които бяха твърде глупави, за да изпитват страх въобще — той можеше да разпознае физическия страх и да го преодолее.

Но това беше нещо различно. Друг страх.

Хвърли бърз поглед към Чанис. Младият мъж лениво разглеждаше ноктите на едната си ръка и спокойно чоплеше някаква дребна грапавина.

Нещо в душата на Притчър се възмути дълбоко. Как можеше Чанис да се опасява от умствена манипулация?

Генералът въздъхна и се замисли. Какъв бе бил преди Мулето да преобрази същността му на непоклатим демократ? Беше му трудно да си спомни. Не можеше да определи мисловната си категория. Нямаше как да прекъсне омоталите го проводници, които го свързваха емоционално с Мулето. Рационално той можеше да си припомни, че на времето се бе опитал да убие Мулето, но макар и да се напрягаше до краен предел, не успяваше да възпроизведе тогавашните си чувства. Ала това вероятно се дължеше на защитата на собственото му съзнание, защото при интуитивната мисъл какви биха могли да са тези чувства — без да осъзнава подробностите, а само усещайки насочеността им — започваше да му се повдига.

Ами ако губернаторът се намесеше в съзнанието му?

И ако нематериалните умствени пипала на Втората Фондация се вмъкнеха в емоционалните пукнатини на същността му, ако ги разбъркаха и ги съединяха отново…

Първият път не бе усетил нищо. Не бе имало болка, умствено сътресение, нито дори чувство за някаква загуба. Винаги бе обичал Мулето. Ако много отдавна въобще бе имало време — например преди тези пет кратки години, когато не го бе харесвал, а мразил, то сега това беше просто ужасна илюзия. Мисълта за нея го смущаваше.

Но не бе имало болка.

Дали срещата с губернатора щеше да го повтори? Дали всичко, случило се преди — цялата му служба при Мулето, насоката на живота му — щеше да се разтвори в мъглата, в съня за другия му живот, в който се съдържаше думата демокрация? Мулето — също сън, а цялата му вярност към Звездокрай…

Той се извърна рязко.

Изпитваше желание да повърне.

Тогава гласът на Чанис отекна в ушите му.

— Мисля, че е това, генерале.

Притчър се обърна отново. Един старейшина беше отворил тихо вратата и стоеше на прага с израз на достойно и спокойно уважение.

— Негово превъзходителство губернаторът на Росем от името на владетелите на Звездокрай има удоволствието да даде разрешение за аудиенция и желае да се явите пред него — съобщи той.

— Разбира се — отвърна Чанис, оправи с дръпване колана си и намести на главата си росемийската качулка.

Притчър стисна зъби. Това беше началото на истинската рискована игра.

Губернаторът на Росем не поразяваше със своя външен вид. Най-напред, беше гологлав и оредяващата му светлокафява и посивяваща коса му придаваше кротък вид. Изпъкналите вежди се спускаха над очите му, разположени сред фина мрежа от бръчки, а погледът му изглеждаше пресметлив, но свежоизбръснатата му брадичка беше мека и малка и според общоприетата практика на псевдонауката за определяне на характера по костната структура на лицето — изглеждаше „слаба“.

Притчър избегна очите и се загледа в брадичката. Не знаеше, дали това ще му помогне и дали въобще нещо би могло да помогне.

Гласът на губернатора беше писклив, но равнодушен.

— Добре дошли в Звездокрай. Приветстваме ви в мир. Нахранихте ли се?

Ръката му — с дълги пръсти и възлести вени — направи почти кралски жест към масата с формата на латинската буква „U“.

Те се поклониха и седнаха. Губернаторът беше от външната страна на извивката, те от вътрешната, а по протежение на крилата се наредиха двойни редици старейшини.

Губернаторът говореше с къси, резки изречения, похвали храната като внесена от Звездокрай и тя наистина беше някак различна, макар и не кой знае колко по-добра от грубата храна на старейшините, напомни с пренебрежение за климата на Росем, подметна сякаш случайно нещо за сложнотиите на космическите пътешествия.

Чанис говореше малко, Притчър мълчеше.

После всичко свърши. Приключиха с малки сварени плодове; салфетките бяха употребени и захвърлени, а губернаторът се облегна назад.

Малките му очи заблестяха.

— Разпитах за вашия кораб. Естествено, бих желал да се погрижат подобаващо за него й да го ремонтират. Съобщиха ми, че не е известно местоположението му.

— Вярно — отвърна безгрижно Чанис. — Оставихме го в космоса. Голям кораб е, подходящ за продължителни пътувания, понякога във враждебни райони и сметнахме, че ако се приземи тук, може да породи съмнения относно миролюбивите ни намерения. Предпочетохме да кацнем сами и невъоръжени.

— Приятелска постъпка — коментира губернаторът без особено убеждение. — Голям кораб, казахте?

— Не е военен, Ваше превъзходителство.

— Аха… Откъде идвате?

— Един малък свят в сектора Сантани, Ваше превъзходителство. Може да не ви е известно съществуването му, защото му липсва значимост. Заинтересувани сме да установим търговски взаимоотношения.

— Търговия, а! И какво имате да предложите за продан?

— Всякакви машини, Ваше превъзходителство. В замяна — храни, дървен материал, руди…

— Хм… — губернаторът сякаш изпитваше съмнение. — Зная малко по тези въпроси. Вероятно ще е възможно да се открие взаимна изгода. Може би след като разгледам на спокойствие вашите акредитивни писма — защото ще е необходима доста информация, моето правителство ще изисква много сведения, преди да продължат преговорите, нали разбирате, — и след като огледам кораба ви, ще можете да се отправите към Звездокрай.

Не последва отговор и отношението на губернатора видимо охладня.

— Но във всеки случай ще е необходимо да видя кораба ви.

— За съжаление — отвърна отчетливо Чаиис, — в този момент той се ремонтира. Ако Ваше превъзходителство не възразява да ни даде срок от четиридесет и осем часа, корабът ще бъде на ваше разположение.

— Не съм свикнал да чакам.

За първи път Притчър срещна пряко заплашителния поглед на събеседника си и дъхът му избухна безшумно вътре в него. За миг изпита чувството, че се дави, но после откъсна очи.

Чанис не се разколеба.

— Корабът не може да се приземи за четиридесет и осем часа, Ваше превъзходителство — отвърна той. — Ние сме тук и не сме въоръжени. Можете ли да се съмнявате в почтените ни намерения?

Последва продължително мълчание, след това губернаторът настоя раздразнено:

— Разкажете ми за света, от който идвате.

Това беше всичко. Така се размина. Нямаше повече неприятности. След като изпълни официалните си задължения, губернаторът явно загуби интерес, а обкръжението замря напълно.

Когато всичко свърши, Притчър се озова отново в стаята си и си направи самопроверка. Внимателно, като задържаше дъх, той „прослуша“ чувствата си. Не, със сигурност не се усещаше различен, но дали въобще щеше да открие някаква промяна в себе си? Беше ли се почувствал по-друг, след като Мулето го бе „покръстил“? Нима тогава всичко не бе изглеждало нормално? Както и би трябвало да бъде…

Направи опит.

С хладнокръвна решителност изкрещя в тихите кухини на разума си и викът беше: „Втората Фондация трябва да бъде намерена и унищожена!“.

Чувството, което го придружаваше, беше чиста омраза. В него нямаше дори колебание.

После трябваше само да замени „Втората Фондация“ с „Мулето“ и от обзелото го чувство не можа да си поеме дъх, а езикът му се скова.

Дотук добре.

Но дали не го бяха обработили по друг начин — по-незабележимо? Дали не бяха извършили дребни промени, които не можеше да открие, защото самото им съществуване изкривяваше преценките му?

Нямаше как да го разбере.

Но продължаваше да изпитва абсолютна вярност към Мулето! А щом това не беше се променило, нищо друго не бе от значение.

Отново насочи мислите си към действие. Чанис беше зает в другия край на стаята. Нокътят на палеца на Притчър се насочи към свързочното устройство върху китката му.

После, когато се получи отговор, го заля вълна на облекчение, а след като тя отмина, усети слабост.

Отпуснатите мускули на лицето му не го издадоха, но вътрешно крещеше от радост, а щом Чанис се обърна към него, разбра, че фарсът е почти свършил.

ЧЕТВЪРТА ИНТЕРЛЮДИЯ

Двамата Говорители се разминаха по пътя и единият спря другия.

— Получих съобщение от Първия Говорител.

В очите на втория се появи полузагрижен блясък.

— Точка на пресичане?

— Да! Дано да сме живи да видим изгрева!

5. Един мъж и Мулето

В никоя от постъпките на Чанис нямаше признак, че долавя някаква малка промяна в поведението на Притчър и в отношенията помежду им. Облегна се назад върху твърдата дървена пейка и разпери крака пред себе си.

— Какво впечатление ти направи губернаторът?

Притчър сви рамене.

— Никакво. Със сигурност не ми се видя паранормален гений. Твърде жалък представител на Втората Фондация, ако се предположи, че е такъв.

— Знаеш ли, според мен не е. Не зная какво да мисля. Да предположим, че ти си от Втората Фондация — Чанис се замисли, — какво би направил? Да приемем, че имаш известна представа за нашата задача тук. Как би постъпил с нас?

— „Покръстване“, разбира се.

— Като Мулето? — Чанис вдигна рязко поглед. — Щяхме ли да знаем, ако са ни „покръстили“? Питам се… Ами, ако са просто психолози, но много умни?

— В такъв случай доста бързо щях да наредя да ни убият.

— А нашият кораб? Не — Чанис размаха пръст. — Ние блъфираме, приятелю. Може да е само блъф. Дори и да са усвоили напълно контрола над чувствата, ние двамата сме само разузнавачи. Всъщност те трябва да се бият с Мулето и затова са също толкова внимателни спрямо нас, колкото сме ние към тях. Допускам, че знаят кои сме.

— Какво възнамеряваш да правиш? — Притчър се взираше в него със студен поглед.

— Да чакам — Чанис изплю думата. — Нека дойдат при нас. Тревожат се, може би от кораба, но повече от всичко заради Мулето. Те блъфираха с губернатора. Нищо не се получи. Ние останахме спокойни. Следващият човек, който ще изпратят, ще бъде от Втората Фондация и той ще ни предложи някаква сделка.

— А после?

— След това ще сключим сделката.

— Не съм на същото мнение.

— Защото мислиш, че с нея ще бъде измамен Мулето? Няма.

— Не, Мулето може да се справи с твоите измами, с всяка от тях, която би могъл да изобретиш. Но въпреки това не съм съгласен.

— Тогава, сигурно защото смяташ, че не можем да заблудим хората от Втората Фондация?

— Вероятно няма да успеем. Но причината е другаде.

Чанис сведе поглед към онова, което събеседникът му държеше в ръка.

— Искаш да кажеш, че това е причината — подхвърли той мрачно. Притчър стисна по-здраво бластера.

— Правилно. Арестуван си.

— Защо?

— За измяна спрямо Първия Гражданин на Съюза.

Устните на Чанис се свиха.

— Какво става?

— Вече казах — предателство. И необходима корекция на ситуацията от моя страна.

— Какви са доказателствата ти? Или поне улики, предположения, фантазии? Да не си полудял?

— Не. А ти? Нима мислиш, че Мулето изпраща младежи с жълто по устата си на смешни авантюристични мисии за нищо? Тогава ми се видя странно. Но изхабих доста време да се съмнявам в себе си. Защо трябваше да изпрати теб? Защото се усмихваш и се обличаш добре? Защото си на двадесет и осем?

— Сигурно, понеже може да ми се има доверие. Но дали си способен да мислиш логично?

— Или вероятно, защото не може да ти се има доверие? Което, както излиза, е достатъчно логично.

— Какво, да не би да си разменяме парадокси или това е игра на думи, в която се съревноваваме кой може да каже по-малко с най-много думи?

Бластерът се придвижи напред с Притчър зад него. Той застана изпънат пред по-младия мъж.

— Стани!

Чанис се подчини, като не бързаше особено, и усети дулото на бластера да докосва колана му, без мускулите на корема му да се свият.

— Мулето искаше да се намери Втората Фондация. Той не успя и аз се провалих, а тайна, която никой от двамата не може да разкрие, е добре укрита. Така че оставаше само една очебийна възможност — да се намери такъв, който вече знае скривалището.

— И аз ли съм това?

— Явно ти си бил. Тогава, разбира се, не го знаех, но макар разумът ми сигурно да работи по-бавно вече, той все още се насочва в правилната посока. Как лесно намерихме Звездокрай! Как чудотворно изследва правилния район на Лещата сред безкраен брой възможности! И след като го направи, колко лесно откриваме тъкмо вярната точка на наблюдение! Неловък глупак! Нима толкова си ме подценил, че никаква комбинация от невъзможни случайности не ти се е видяла прекалена, за да я преглътна?

— Искаш да кажеш, че съм постигнал твърде голям успех?

— Прекален успех за всеки предан човек.

— Понеже поставените от теб стандарти за успех бяха твърде ниски?

Бластерът го ръгна, макар върху лицето, изправено срещу Чанис, само студеният блясък на очите да издаваше нарастващия гняв.

— Защо ти плаща Втората Фондация?

— Да ми плаща? — Чанис реагира с безкрайно презрение. — Докажи го.

— Или си под умственото им влияние.

— Без Мулето да го знае? Смешно.

— Мулето сигурно го знае. Именно това се опитвам да ти набия в главата, млади тъпако! Нима предполагаш, че в противен случай щяха да ти дадат кораб, с който да си играеш? Заведе ни при Втората Фондация, както се предполагаше, че ще направиш.

— Извличам някакво зърно от цялата тази огромна плява. Мога ли да попитам, защо правя всичко това? Ако бях предател, защо щях да те заведа при Втората Фондация? Защо да не те разкарам насам-натам из Галактиката, да поскитаме весело, без да намерим нещо повече, отколкото ти някога си откривал?

— Заради кораба. И понеже хората от Втората Фондация съвсем явно се нуждаят от атомни оръжия за самозащита.

— Ще трябва да измислиш нещо по-добро. Един кораб не би означавал нищо за тях, а ако си мислят, че с негова помощ ще усвоят науката и през следващите години ще построят атомни централи, те са твърде, твърде наивни жители на Втората Фондация. Толкова наивни, колкото теб, бих казал!

— Ще имаш възможността да обясниш това на Мулето.

— На Калгън ли се връщаме?

— Точно обратното. Оставаме тук. След около петнадесет минути Мулето ще дойде при нас. Нима си смятал, че няма да ни последва, плиткоумен пън, преизпълнен с възхищение от собствената си персона? Добре изигра ролята на обратна примамка. Може и да не доведе нашите жертви при нас, но със сигурност ни откара при тях.

— Мога ли да седна — попита Чанис — и да ти обясня нещо, като го нарисувам? Ако обичаш.

— Ще останеш прав!

— Тогава ще го кажа и прав. Мислиш, че Мулето ни е последвал благодарение на хиперследящото устройство в комуникационната верига?

Бластерът май трепна, но Чанис не би се заклел, че се е случило.

— Не изглеждаш изненадан — продължи той. — Само че няма да си губя времето в съмнения, че си изненадан. Да, знаех за него. А сега, след като ти доказах, че ми е известно нещо, за което си мислеше, че не е, ще ти съобщя друго, което ти не знаеш, а аз съм сигурен, че не ти е известно.

— Позволяваш си прекалено дълъг предговор, Чанис. Смятах те за по-изобретателен.

— Няма какво да изобретявам. Имаше предатели, или, разбира се, агенти на неприятеля, ако предпочиташ това название. Но Мулето научи за тях по доста странен начин. Разбираш ли, изглежда, че някои от „покръстените“ са били обработени.

Този път бластерът потрепна. Несъмнено.

— Наблягам на това, Притчър, по тази причина се нуждаеше от мен. Аз бях „непокръстен“. Той не ти ли изтъкна необходимостта от „непокръстен“? Независимо дали ти е съобщил истинската причина или не?

— Опитай нещо друго, Чанис. Ако бях срещу Мулето, щях да го зная. — Спокойно, бързо Пригчър обследваше съзнанието си. Усещаше го непроменено, Явно младият мъж лъжеше.

— Искаш да кажеш, че се смяташ за верен на Мулето? Вероятно. Лоялността ти не е била засегната. Мулето твърдеше, че твърде лесно се разпознава. Но как се чувстваш психически? Не мислиш ли малко по-бавно? Винаги ли си се усещал нормално, след като тръгнахме на път? Какво се опитваш да направиш, да пробиеш дупка в мен, без да натиснеш спусъка?

Притчър отдръпна бластера на сантиметър.

— Какво искаш да кажеш?

— Твърдя, че са се намесили в съзнанието ти. Бил си обработен. Не си видял Мулето да монтира хиперследящото устройство. Не си забелязал никой да го прави. Намерил си го и си предположил, че е Мулето, и оттогава приемаш като естествено, че той ни следва. Разбира се, наръчният ти предавател, който носиш, се свързва с кораба на дължина на вълната, която не действа за мен. Нима си мислиш, че не го знаех? — Чанис вече говореше бързо, гневно. Маската на безразличие се бе видоизменила в свирепост. — Но там отгоре не идва Мулето. Не е той!

— А кой, ако не е той?

— Ами ти кой предполагаш, че е? Намерих онова следящо устройство в деня, когато излетяхме. Но не мислех, че е Мулето. По това време той нямаше нужда да прибягва до обиколни пътища. Не разбираш ли колко е глупаво? Ако аз бях предател и той го е знаел, можеше да ме „покръсти“ толкова лесно, колкото и теб и щеше да извлече тайната на разположението на Втората Фондация направо от съзнанието ми, без да ме изпраща на път през половината Галактика. Ти способен ли си да запазиш тайна от Мулето? А ако аз не съм знаел, нямаше да го отведа до нея. Тогава и в двата случая защо да ме изпраща?

Явно следящото устройство трябва да е било поставено от агент на Втората Фондация. Именно той идва сега към нас. А щеше ли да бъдеш измамен, ако не бяха обработили ценното ти съзнание? Доколко си нормален, щом си въобразяваш, че лудостта е мъдрост? Аз да предам кораб на Втората Фондация?! Та какво ще го правят този кораб?

Теб искат, Притчър. Ти знаеш повече за Съюза от който и да е друг с изключение на Мулето, а не си опасен за тях, докато той е. Затова са вмъкнали в съзнанието ми посоката на търсене. Разбира се, за мен беше напълно невъзможно да намеря Звездокрай чрез претърсване наслуки на Лещата. Знаех го. Но ми беше известно, че Втората Фондация ни преследва и че те са го устроили. Тогава защо да не поиграя на тяхната игричка? Всичко се превърна в битка на блъфове. Те искаха нас, а аз желаех да намеря местоположението им и да върви по дяволите онзи, който не устои на блъфа на другия!

Но докато се целиш с този бластер в мен, ние ще изгубим. И идеята явно не е твоя, а тяхна. Дай ми бластера, Притчър. Зная, че ти изглежда нередно, но сега не говори твоето съзнание, а Втората Фондация, проникнала в теб. Дай ми бластера, Притчър, и заедно ще се възправим срещу онова, което наближава.

Притчър с ужас посрещна нарастващото объркване. Правдоподобност… Нима можеше да греши толкова? Защо възникваше това вечно съмнение в него самия? Защо не беше сигурен? Какво правеше Чанис, та да звучи толкова правдоподобно?

Правдоподобност!

Или неговото съзнание се бореше срещу чужда намеса?!

Дали не беше раздвоен?

Сякаш съвсем в мъгла видя Чанис да стои пред него с протегната ръка — и внезапно разбра, че ще му даде бластера. А когато мускулите на ръката му бяха готови да се свият по подходящ начин, за да го направи, вратата зад него се отвори бавно и той се обърна.

Вероятно в Галактиката има личности, които могат да бъдат сбъркани една с друга дори от хора, които никога не бързат. Също така е възможно да съществуват състояния на съзнанието, при които човек да припознае неприличащи си двойки. Но Мулето се извисяваше над всяка комбинация от двата фактора. И даже цялата душевна агония на Притчър не успя да спре мигновения умствен приток на хладнокръвна жизненост, който го заля в този миг.

Физически Мулето не можеше да овладее никакво положение. Нито контролираше сегашното.

Беше доста смешна фигура в слоевете облекло, които го удебеляваха твърде много за него, без да му позволят дори така да достигне нормални размери. Голяма част от лицето му беше скрита, а останалата се засенчваше от преобладаващата студеночервеникава издатина на човката му.

Вероятно не можеше да съществува нещо по-нелепо и несъвместимо като представа за спасение.

— Задръж бластера, Притчър — каза той. После се обърна към Чанис, който бе повдигнал рамене и седнал. — Емоционалната обстановка тук изглежда доста объркана и конфликтна. Какво означаваше това, че друг, а не аз ви е следил?

— По ваши заповеди ли е било поставено в кораба ни следящо устройство, сър? — намеси се рязко Притчър. Мулето го изгледа хладнокръвно.

— Разбира се. Нима е възможно друга организация в Галактиката, освен Съюза на Световете да разполага с такъв сложен апарат?

— Той твърдеше…

— Е, той е тук, генерале. Не е необходимо да се цитира косвено. Какво си разправял, Чанис?

— Явно погрешни неща, сър. Мнението ми беше, че следящото устройство е било поставено от някой, платен от Втората Фондация, и че са ни довели тук за свои собствени цели, които бях готов да парирам. Освен това имах до известна степен впечатлението, че генералът е в ръцете им.

— Говориш, сякаш вече не мислиш така.

— Опасявам се, че не. В противен случай нямаше вие да се появите.

— Е, тогава, нека се разберем — Мулето свали горните слоеве от подплатените и нагрявани с електричество дрехи. — Имаш ли нещо против, ако и аз седна? А сега… тук сме в пълна сигурност и без никаква опасност някой да ни обезпокои. Никой от жителите на тази бучка лед няма желание да се приближи до това място. Уверявам ви в това! — наблягането върху паранормалните му способности бе направено с мрачна настойчивост.

— Защо ни е уединение? — прояви възмущението си Чанис. — Дали някой няма да ни поднесе чай и да докара танцьорки?

— Едва ли. Каква беше твоята теория, младежо? Човек от Втората Фондация ви е следил с устройство, каквото няма никой освен мен и … как каза, че си намерил това място?

— Очевидно, сър, изглежда ясно, че за да се обяснят известните факти, някои понятия са били вкарани в главата ми…

— От същите тези хора на Втората Фондация?

— От никой друг, както предполагам.

— Тогава не ти е минавало през ума, че ако човек от Втората Фондация може да те принуди, примами, или привлече да отидеш там за собствените му цели — и приемем, че си си представил, че е използвал методи, подобни на моите, макар, не забравяй, аз мога да имплантирам само чувства, а не мисли, — не си се сетил, че щом е способен да направи това, не е било необходимо да поставя следящо устройство на кораба ви.

Чанис вдигна рязко поглед и внезапно разтревожен срещна големите очи на своя владетел. Притчър изсумтя и раменете му се отпуснаха с видимо облекчение.

— Не — отвърна Чанис, — за това не съм се сетил.

— Или, че ако са били принудени да те проследят, не биха могли да се чувстват способни да те насочват, и че щом не си направляван, възможността да намериш пътя дотук, както си направил, би била твърде малка. Не се ли досети за това?

— Нито за него.

— А защо? Нима интелектуалното ти ниво неочаквано се е снижило до такава невероятно ниска степен?

— Единственият отговор е във въпроса, сър. Присъединявате ли се към генерал Притчър в обвинението му, че съм предател?

— Имаш ли оправдание, в случай че да?

— Само единственото, което представих пред генерала. Ако бях предател и знаех местоположението на Втората Фондация, можехте да ме „покръстите“ и пряко да го научите. Ако сте сметнали за необходимо да ме проследите, тогава не съм знаел предварително и не съм предател. Така че на вашия парадокс отговарям с друг.

— И какво е заключението ти?

— Че не съм предател.

— С което трябва да се съглася, тъй като доводът ти е неоспорим…

— Тогава мога ли да ви попитам защо сте ни следили тайно?

— Защото съществува трето обяснение на всички обстоятелства. И ти, и Притчър обяснихте някои факти по собствен начин, но не всичките. Аз — ако можеш да ми отделиш времето, — ще ти обясня всичко. И за кратко време, така че няма опасност да се отегчиш. Седни, Притчър, и ми дай бластера си. Вече не съществува опасност да ни нападнат. Нито от тук, вътре, нито отвън. Всъщност даже и от страна на Втората Фондация. Благодарение на теб, Чанис.

Стаята беше осветена по обичайния за Росем начин с електрически нагрявани жички. От тавана висеше само една крушка и на слабата й жълтеникава светлина тримата хвърляха своите сенки.

— Тъй като смятах за необходимо да проследя Чанис — поде Мулето, — явно, че с това съм целил да спечеля нещо. Понеже той стигна до Втората Фондация с изумителна бързина и твърде директно, можем с основание да приемем, че съм очаквал да се случи точно това. Понеже не съм научил нищо направо от него, нещо трябва да ми е попречило да го сторя. Това са фактите. Разбира се, на Чанис отговорът му е известен. Зная го и аз. Разбираш ли, Притчър?

— Не, сър — с недоумение отвърна Притчър.

— Тогава ще обясня. Само един вид човек може едновременно да знае местоположението на Втората Фондация и да не допусне да го науча. Чанис, опасявам се, че ти самият си от Втората Фондация.

Чанис се наведе напред, опря лакти в колената си и през стиснати гневно устни отрони:

— Какво е прякото ви доказателство? Днес дедукциите ви на два пъти се оказаха погрешни.

— Има и пряко доказателство, Чанис. Беше доста лесно. Разказах ви, че някой е обработвал моите хора. Явно, той трябва да е бил такъв, който: а) не е „покръстен“ и б) е много близко до центъра на събитията. Полето беше голямо, но не и безгранично. Прекалено голям успех имаше, Чанис. Хората те харесваха твърде много. Твърде добре се справяше. Почнах да се питам…

Тогава те повиках, за да поемеш ръководството на тази експедиция, и това не те изненада. Наблюдавах чувствата ти. Не те разтревожи. Прекали със самоувереността си, Чанис. Всеки наистина компетентен човек би проявил поне известна несигурност по отношение на такава задача. Тъй като умът ти я избегна, всичко опираше или в твоята глупост, или в някакъв емоционален контрол.

Беше лесно да се изпробват алтернативите. Улових разума ти в миг на отпускане, сетне го изпълних със скръб и после я отстраних. След това беше разгневен толкова изкусно, че бих могъл да се закълна, че е естествена реакция, ако не беше случилото се преди това. Защото, докато се занимавах с чувствата ти, само за миг, за съвсем кратък миг, преди да се съвземеш, умът ти оказа съпротива. Единствено това ми трябваше да зная.

Никой не би могъл да ми устои дори и за толкова кратко време, без да притежава контрол, подобен на моя.

— Е, добре? А сега какво? — гласът на Чанис беше нисък и рязък.

— Сега ще умреш… като член на Втората Фондация. Това просто е необходимо и вярвам, че го съзнаваш.

Чанис още веднъж погледна дулото на бластера. Дуло, насочвано този път от разум не като този на Притчър, който би могъл да се извърти в собствена изгода, а също така зрял и устойчив на сила като неговия. И периодът от време, определен му за корекция на събитията, беше нищожен.

Всичко, което последва, е трудно да се опише от човек с нормален набор от чувства и обичайната неспособност за контрол върху тях.

През крайно малкото време, докато палецът на Мулето натискаше спусъка, Чанис осъзна основно следното.

Емоционалната нагласа на мутанта в момента бе съставена от твърда и завършена решителност, незамъглена ни най-малко от колебание. Ако Чанис бе достатъчно заинтересуван след това, за да изчисли изтеклото време от решението на Мулето да стреля до избухването на разрушителната енергия, би могъл да научи, че периодът, с който е разполагал, е бил една пета от секундата.

Оказа се едва достатъчен.

В съшия кратък период Мулето осъзна, че емоционалният потенциал на мозъка на Чанис внезапно се извиси нагоре, без собственият му разум да го долови, и че едновременно с това прилив на чиста пронизваща омраза се изля върху него от неочаквана посока.

Именно този нов емоционален елемент отдръпна пръста му от спусъка. Нищо друго не би могло да го направи и почти успоредно с промяната в действията си, той осъзна напълно новата ситуация.

Беше замръзнала жива картина, продължила по-малко, отколкото бе изисквало значението й от драматична гледна точка. Мулето бе отдръпнал пръста си от бластера и се взираше напрегнато в Чанис. Чанис стоеше изпънат и все още не смееше да си поеме дъх. Притчър седеше сгърчен в креслото, всичките му мускули бяха в спазъм, готови да се пръснат, всяко сухожилие се напрягаше в усилие да го изхвърли напред, лицето му, най-после загубило тренираната си вдървеност, се бе превърнало в неузнаваема смъртна маска на ужасна омраза, а очите му се взираха изцяло и само в Мулето.

Между Чанис и Мулето бяха разменени само една-две думи, но те напълно разкриваха онзи мощен поток на емоционално осъзнаване, с чиято помощ се постигна пълноценното взаимно разбирателство между такива като тях. Заради собствената ни ограниченост е необходимо да преведем с повече думи онова, което стана тогава и след това.

— Вие сте между два огъня — произнесе напрегнато Чанис, — Първи Гражданино. Не сте в състояние да контролирате едновременно две съзнания, особено когато едното е моето. Така че имате избор. Сега Притчър е освободен от вашето „покръстване“. Прекъснах връзките. Той е старият Притчър, който на времето се опита да ви убие, който мисли, че сте враг на всичко свободно, справедливо и свещено. И освен това знае, че в продължение на пет години сте го унизявали с принудата да ви обожава безпомощно. Задържам го, като потискам волята му, но ако ме убиете, това ще свърши и за значително по-малко време, отколкото ви е необходимо да пренасочите бластера или дори волята си, той ще ви ликвидира.

Мулето съвсем ясно го съзнаваше. Не помръдна.

— Ако се извърнете, за да го поставите под контрол, продължи Чанис, — да го убиете или да направите каквото и да е, няма да сте достатъчно бърз, за да се обърнете и отново да ме спрете.

Мулето продължи да стои неподвижно. Само въздъхна тихо, сякаш потвърждавайки правотата на младежа.

— Така че — подкани го Чанис, — хвърлете бластера и нека отново се озовем при еднакви условия. Тогава ще си върнете Притчър.

— Направих грешка — каза накрая Мулето. — Сбърках, че допуснах да има трети човек при сблъсъка с вас. Това внесе излишна променлива величина. Предполагам, че трябва да платя за тази грешка.

Той пусна безгрижно бластера и го ритна в другия край на стаята. В същото време Притчър се строполи в дълбок сън.

— Когато се събуди, ще бъде напълно нормален — заяви с безразличие Мулето.

От мига, когато палеца му започваше да натиска спусъка на бластера до жеста, с който го хвърли, целият диалог продължи по-малко от секунда и половина.

Но под границите на съзнанието и само за кратко над границата на усещането Чанис долови бегъл емоционален проблясък в съзнанието на Мулето. И това беше все още изблик на сигурен и уверен триумф.

6. Един мъж, Мулето и още някой

Двама мъже, външно отпуснати и напълно спокойни, физически крайно противоположни, всеки техен нерв трептящ напрегнато в ролята на емоционален детектор…

За първи път от много години Мулето не беше достатъчно сигурен в собствените си действия. Чанис го знаеше, макар че за момента успяваше да се предпази с голямо усилие. Известно му беше също, че нападението срещу него не изискваше същото напрежение от противника му. Той беше наясно, че в изпитанието на издръжливост щеше да загуби.

Но да мисли за това беше смъртоносно. Да се издаде пред Мулето с емоционална слабост означаваше да му подари оръжие. В съзнанието му вече бе зърнал нещо — нещо подобно на увереност в победата.

Да печели време…

Защо се бавеха другите? В това ли се криеше източникът на увереността на Мулето? Какво знаеше противникът му, което не му беше известно? Разумът, който наблюдаваше, не му съобщаваше нищо. Ако можеше поне да чете мисли!… И въпреки това…

Чанис грубо възпря собствения си мисловен водовъртеж. Само едно беше от значение — да печели време…

— Тъй като бе решено, и аз не го отрекох при дуела ни за Притчър, че съм член на Втората Фондация, бихте ли ми казали защо съм дошъл в Звездокрай.

— А, не — изсмя се Мулето самоуверено с тънък глас. — Аз не съм Притчър. Не е необходимо да ви давам обяснения. Вие изложихте вашите, тъй наречени, доводи. Каквито и да са, действията ви ме задоволяват и затова няма да разпитвам повече.

— И все пак, трябва да има някои непълноти във вашата версия. Звездокрай ли е Втората Фондация, която очаквахте да намерите? Притчър разказа доста за другия ви опит да я откриете и за психологичния ви инструмент Еблинг Майс. Понякога той се разбъбряше под моето… хм… леко поощрение. Помислете отново за Еблинг Майс, Първи Гражданино.

— Защо?

Самоувереност!

Чанис усети как самоувереността наднича открито, сякаш с течение на времето всяко опасение, което би могъл да изпитва Мулето, полека лека се стапяше.

Като въздържаше решително прииждащото отчаяние, той каза:

— Значи ви липсва любопитство? Притчър ми разправи за огромната изненада на Майс от нещо. Съществувало е неговото неописуемо драстично желание да бърза, да предупреди колкото е възможно по-скоро Втората Фондация. Защо? Защо? Еблинг Майс умря. Втората Фондация не бе предупредена. И въпреки това тя съществува.

Мулето се усмихна с истинско удоволствие и с внезапен и изненадващ изблик на жестокост, която Чанис почувства да се показва и после внезапно да се отдръпва. Накрая Първия Гражданин отвърна:

— Но явно Втората Фондация е била предупредена. В противен случай как и защо Бейл Чанис пристигна на Калгън, за да обработва хората ми и за да се заеме с доста неблагодарната задача да ме надхитри. Предупреждението е дошло твърде късно, това е всичко.

— Тогава — и Чанис позволи от него да се излъчи съжаление, — вие дори не знаете с какво се занимава Втората Фондация и какво въобще става сега…

Да печели време!

Мулето долови съжалението на събеседника си и очите му се присвиха във внезапна враждебност. Потърка носа си с четири пръста с привичния си жест и подхвърли рязко:

— Позабавлявайте се добре тогава. И какво можете да ми разкажете в такъв случай за Втората Фондация?

Чанис преднамерено заговори повече с думи, отколкото с емоционална символика.

— Доколкото чух, именно загадката, заобикаляща Втората Фондация, е озадачила Майс. Хари Селдън е основал двете си системи толкова различно. Първата Фондация е била самохвален показ, заслепил половината Галактика в продължение на два века. А Втората представлява тъмна бездна.

Няма да разберете защо е така, освен ако още веднъж почувствате интелектуалната атмосфера на дните, когато е умирала Империята. Било е време на абсолютни стойности, на велики последни обещания, поне в мисловната област. Разбира се, това е признак на разлагаща се култура — били са изграждани бентове срещу по-нататъшното развитие на идеи. Именно бунтът му срещу тези бентове е направил Селдън прочут. Една от последните искри на младежкото му творческо вдъхновение е запалила с блясъка на залеза Империята и неясно е предсказала изгрева на Втората Империя.

— Много драматично. И какво от това?

— Той е създал фондациите си съгласно законите на психоисторията, но кой е знаел по-добре от него, че дори тези закони са относителни. Той никога не е създавал завършени продукти. Те са за декадентски мозъци. Неговият механизъм е развиващ се и Втората Фондация е била инструмент на тази еволюция. Ние, Първи Гражданино на Временния Съюз на Световете, ние сме пазители на Селдъновия план. Само ние!

— Да не би да се опитвате с приказки да се окуражите — попита с презрение Мулето, — или се мъчите да ми направите силно впечатление? Защото Втората Фондация, планът на Селдън, Втората Империя не ме впечатляват ни най-малко, нито докосват някаква струна на съчувствие, състрадание, отговорност или какъвто и да е друг източник на помощ, в чиито капан може би се опитвате да ме вкарате. Във всеки случай, бедни глупако, говорете за Втората Фондация в минало време защото тя е унищожена.

Когато Мулето стана от креслото и се приближи, Чанис почувства да се повишава силно емоционалния потенциал, който го притискаше. Съпротивяваше се отчаяно, но нещо непоколебимо се промъкваше в него, биеше по съзнанието му, превиваше го все по-назад.

Усети стената зад себе си, а Мулето стоеше изправен пред него със скръстени ръце и устни, които се усмихваха ужасно под огромния му извисяващ се като планински връх нос.

— Играта ви свърши, Чанис — заяви Мулето. — Играта на всички вас — на всички хора от онова, което е било Втората Фондация. Било е! Било!

За какво седяхте тук през цялото време, брътвейки си с Притчър, когато можехте да го повалите, да му отнемете бластера без никакво физическо усилие? Чакахте мен, нали, да ме издебнете в положение, което нямаше да възбуди подозрението ми!

Не ви провървя, затова защото не се нуждаех от никакво осъзнаване. Познавах ви. Много добре ви познавах, Чанис от Втората Фондация.

Но какво чакате сега? Продължавате отчаяно да ме обсипвате с думи, сякаш само звукът на гласа ви ще ме залепи за креслото. И през цялото време, докато говорите, нещо в мозъка ви чака, чака и все още чака. Но никой няма да дойде. Никой от онези, които очаквате никой от съюзниците ви. Тук сте сам, Чанис, и ще останете сам. Знаете ли защо?

Защото вашата Втора Фондация ме преценяваше погрешно до самия край. Отрано узнах плана им. Мислехте, че ще ви последвам тук и ще бъда подходяща съставка за тяхното ястие. Вие трябваше да сте примамка — примамка за бедния глупав слаб мутант, толкова увлечен по следите на Империята, че да падне сляпо в очевидна клопка. Но нима съм техен пленник?

Питам се дали им е дошло наум, че едва ли бих бил тук без флотата си — срещу артилерията на всяка единица от която те са напълно и жалостиво безпомощни? Дали са се сетили, че няма да се бавя с преговори и да изчаквам събитията?

Преди дванадесет часа моите кораби бяха хвърлени срещу Звездокрай и те са приключили изцяло своята мисия. Звездокрай е превърната в развалини, нейните населени центрове са унищожени. Не е имало съпротива. Втората Фондация вече не съществува, Чанис, и аз, немощният слабак, съм властелин на Вселената.

Чанис успя само да поклати слабо глава.

— Не… не…

— Да… да… — имитира го Мулето. — И ако вие сте последният останал жив, а това е твърде вероятно, също няма да е задълго.

Последва кратка напрегната пауза и Чанис почти изкрещя от внезапната болка на разкъсващото проникване в най-съкровените тъкани на мозъка му.

Мулето се отдръпна и промърмори:

— Не е достатъчно. Все пак не издържахте изпитанието. Отчаянието ви е преструвка. Страхът ви не се дължи на огромното поражение, което придружава разрушаването на един идеал, а е дребният пронизващ страх от личното унищожение.

И слабата ръка на Мулето сграбчи Чанис за гърлото в уж немощна хватка, от която той кой знае защо не успя да се освободи.

— Вие сте осигуровката ми, Чанис. Мой водач и предпазна мярка срещу всяко недооценяване от моя страна — очите на Мулето се втренчиха в него настойчиво, изпитателно… — Правилно ли съм преценил, Чанис? Надхитрих ли ви вас, хората от Втората Фондация? Звездокрай е разрушена, унищожена до основи. Защо тогава отчаянието ви е преструвка? Каква е действителността? Трябва да зная действителността и истината! Говорете, Чанис, говорете. Нима не съм проникнал достатъчно дълбоко? Дали опасността все още съществува? Говорете! Къде съм сбъркал?

Чанис усещаше думите да се измъкват от устата му. Не излизаха с желание. Стисна зъби, за да не ги изпуска. Прехапа езика си. Напрегна всички мускули в гърлото си.

И все пак те се заизнизваха — задъхани, измъквани със сила, и по пътя си разкъсваха гърлото, езика и зъбите му.

— Истината — изписка той, — истината…

— Да, истината. Какво още трябва да се направи?

— Селдън е основал Втората Фондация тук. Тук, както вече казах. Не съм лъгал. Психолозите дошли и поели под контрол местното население.

— На Звездокрай? — Мулето проникна дълбоко в изблика на мъчение сред емоционалния прилив на другия, грубо го разкъсваше. — Разруших Звездокрай. Знаеш какво искам. Дай ми го.

— Не Звездокрай. Казах, че хората от Втората Фондация може и да не са онези, които привидно са на власт. Звездокрай е само маскировка… — Думите почти не се различаваха, учленяваха се против всеки атом на волята на Чанис. — Росем… Росем! Росем е светът…

Мулето отпусна хватката си и Чанис се строполи в кълбо от болка и ужас.

— И мислехте да ме измамите? — изрече тихо Мулето.

— Излъгах ви — това беше последното зрънце съпротива у Чанис.

— Но не продължи достатъчно дълго за вас и вашите. Имам връзка с моята флота. И след Звездокрай ще дойде редът и на Росем. А най-напред…

Чанис усети терзаещият мрак да се нахвърля срещу него и автоматично вдигнатата към очите му ръка не успя да го отблъсне. Беше мрак, който задушаваше, и докато усещаше разкъсаното си наранено съзнание да потъва в безкрайна тъма, зърна последния образ на тържествуващия мутант — смееща се пръчка с дълъг месест нос, трептящ от смях.

Звукът отмря. Тъмата го обгърна любовно.

Всичко свърши с разкъсващо чувство, подобно на насечения блясък на светкавица, и Чанис бавно се върна на земята, докато зрението му се възстановяваше болезнено в замъглени видения през напоените му със сълзи очи.

Главата го болеше непоносимо и само с остра агонизираща болка можа да вдигне ръка до нея.

Явно беше жив. Бавно, също като пера, подхванати от преминаващ въздушен вихър, мислите му се успокоиха и се утаиха. Усети в него да нахлува облекчение — отвън. Бавно, мъчително, склони глава и облекчението отново му донесе остра болка.

Защото вратата беше отворена и Първия Говорител стоеше на прага. Опита се да проговори, да извика, да предупреди, но езикът му се вдърви и разбра, че част от мощното съзнание на Мулето все още го държеше и не пускаше думите му навън.

Сведе още веднъж глава. Мулето все още беше в стаята — разгневен и с бесен поглед. Вече не се смееше, но зъбите му бяха оголени в жестока усмивка.

Чанис почувства умственото влияние на Първия Говорител да преминава през съзнанието му с лечебно докосване, после дойде сковаващото усещане, когато в мигновена борба влезе в допир с отбраната на Мулето и се отдръпна.

Мутантът каза дрезгаво с ярост, която изглеждаше гротескно за дръгливото му тяло:

— Значи още един идва да ме посрещне — ловкото му съзнание протегна пипалата си извън стаята… навън…

— Вие сте сам — заключи той.

Първия Говорител го прекъсна, утвърдително кимвайки с глава.

— Аз съм съвсем сам. Необходимо е да бъда сам, защото преди пет години именно аз недооцених бъдещето ви. Ще изпитам известно удовлетворение, ако поправя грешката си без чужда помощ. За съжаление не взех предвид силата на вашето поле на емоционално отблъскване, което обкръжава това място. Трябваше ми доста време, за да проникна през него. Поздравявам ви за майсторството, с което е изградено.

— Няма защо да ми благодарите — беше враждебният отговор. — Не ми подхвърляйте комплименти. Да не би да сте дошли, за да струпате и отпадъците от своя мозък към оня раздробен стълб на вашето царство?

Първия Говорител се усмихна.

— Какво говорите! Човекът, когото наричате Бейл Чанис, изпълни добре мисията си, още повече, че далеч не ви беше равен по умствена мощ. Виждам, разбира се, че сте се отнесли зле с него, но вероятно ще бъде възможно дори сега да го възстановим напълно. Той е смел човек, сър. Пожела доброволно да се заеме с тази мисия, макар да бяхме в състояние да предскажем математически огромната възможност за повреда на съзнанието му — значително по-ужасяваща алтернатива на чисто физическото осакатяване.

Съзнанието на Чанис пулсираше напразно с онова, което искаше да каже и не можеше, предупреждението, което копнееше да изкрещи и не беше способен да го направи. Успяваше само да излъчва непрекъснато поток от страх… страх…

Мулето беше спокоен.

— Знаете, разбира се, за унищожаването на Звездокрай.

— Да. Нападението на вашата флота беше предвидено.

— Аха, предполагам — откликна мрачно Мулето. — Но не и предотвратено, нали?

— Не, не беше предотвратено. — Емоционалната символика на Първия Говорител беше ясна: нещо почти като ужас, отвращение от самия себе си. — И грешката е много повече моя, отколкото ваша. Кой можеше преди пет години да си въобрази вашето могъщество? От самото начало подозирахме — от момента, когато завзехте Калгън, че притежавате възможността за емоционален контрол. Това не е толкова удивително, Първи Гражданино, и мога лесно да ви го обясня.

Емоционалният контакт, какъвто двамата с вас владеем, не е новост. Всъщност той е вродено качество на човешкия мозък. Повечето хора успешно разчитат емоциите по примитивен начин, като ги свързват на практика с израза на лицето, тона на гласа и така нататък. У доста животни това качество е много по-развито — до голяма степен те използват обонянието, като разбира се, самите емоции са не толкова сложни.

Всъщност хората са способни на много повече, но преди милион години с развитието на говора способността за пряк емоционален контакт е започнала да се атрофира. Големият напредък на нашата Втора Фондация бе, че това забравено сетиво бе възстановено поне до известна степен на възможностите му.

Ала ние не се раждаме с неговата пълноценна употреба. Милион години упадък са страхотна пречка и трябва да възпитаваме сетивото, да го тренираме също като мускулите си. И тук е главната разлика. Вие сте роден с тази способност.

Дотолкова можахме да пресметнем. Също и въздействието на такова сетиво върху дадена личност в света на хора, които не го притежават. Зрящият в царството на слепите. Изчислихме предела, до който мегаломанията ще ви завладее, и мислехме, че сме подготвени. Но не бяхме готови за два фактора.

Първият беше големият обхват на вашето сетиво. Ние можем да установяваме емоционален контакт, само когато сме в зрителното поле, и затова сме по-безпомощни срещу физически оръжия, отколкото си представяте. Зрението играе такава огромна роля. При вас не е така. Точно е известно, че поставяте хората под контрол и освен това установявате емоционален контакт с тях, когато са извън полето на зрение и достатъчно далеч, за да ви чуват. Това бе открито твърде късно.

Второ, не знаехме за вашите физически недостатъци, особено онзи, който е толкова важен за вас, че сте приели прякора Мулето. Не предвидихме, че не сте само мутант, но и стерилен при това и не обърнахме внимание на допълнителната физическа деформация, дължаща се на вашия комплекс за малоценност. Допускахме само мегаломания, но не и силна психопатична параноя.

Аз нося отговорността, задето пропуснахме всичко това, защото бях ръководител на Втората Фондация, когато завзехте Калгън. След като унищожихте Първата Фондация, го открихме, но твърде късно и заради тази грешка милиони умряха в Звездокрай.

— И сега ще оправите нещата? — тънките устни на Мулето се присвиха, а съзнанието му пулсираше от омраза. — Какво ще промените? Ще ме угоите ли? Ще ми върнете мъжествеността? Ще изличите от миналото продължителното детство сред враждебна среда?! Нима окайвате моите страдания? За моето нещастие ли скърбите? Не изпитвам съжаление заради онова, което съм извършил поради необходимост. Нека Галактиката се брани, доколкото може, защото ни най-малко не се трогна да ме защити, когато се нуждаех от нея!

— Разбира се, вашите емоции — поде Първия Говорител, — са единствено рожби на средата ви и не трябва да се осъждат, а само да се променят. Унищожаването на Звездокрай беше неизбежно. Алтернативата щеше да бъде значително по-големи разрушения из цялата Галактика в продължение на векове. Направихме най-доброто, което успяхме при нашите ограничения. Евакуирахме колкото можахме повече хора от Звездокрай. Децентрализирахме останалия свят. За съжаление, по необходимост мерките ни бяха далеч от адекватните. Оставихме милиони да загинат — не съжалявате ли за това?

— Никак. Не повече, отколкото скърбя за стоте хиляди, които трябва да умрат на Росем след не повече от шест часа.

— На Росем ли? — възкликна бързо Първия Говорител.

Обърна се към Чанис, който с усилие бе полуседнал и съзнанието му упражни силата си. Чанис усети дуела на мозъци над него, после настъпи кратко прекъсване на връзката и думите се изсипаха нестройно от устата му.

— Сър, провалих се напълно. Насили ме да му го кажа по-малко от десет минути преди да дойдете. Не успях да устоя и за мен няма прошка. Той знае, че Звездокрай не е Втората Фондация. Известно му е, че тя е на Росем — и парализиращите го емоционални вериги отново го изолираха от всичко наоколо.

— Разбирам — намръщи се Първия Говорител. — Какво възнамерявате да направите?

— Нима наистина питате? Наистина ли ви е трудно да проумеете нещо съвършено ясно? През цялото време, докато ми проповядвахте за естеството на емоционалния контакт, докато ме засипвахте с думи, като мегаломания и параноя, аз работех. Влязох във връзка с моята флота и тя получи необходимите заповеди. След шест часа, освен ако по някаква причина не отменя нарежданията си, те ще бомбардират цялата планета, с изключение на това село и район от двеста и петдесет квадратни километра около него. Ще се справят напълно със задачата и после ще се приземят тук. Разполагате с шест часа, а за шест часа не ще успеете да надвиете съзнанието ми, нито да спасите останалата част от Росем.

Мулето разпери ръце и отново се изсмя, докато Първия Говорител изглежда трудно възприемаше новото положение на нещата.

— А каква е алтернативата? — попита той.

— Защо трябва да има алтернатива? Не мога да спечеля повече от това, което вече имам. Защо да скъпя живота на хората на Росем? Може би, ако позволите на корабите ми да кацнат и всички вие — хората на Втората Фондация, се подчините на умствен контрол, който да ме задоволи, бих могъл да отменя заповедта за бомбардиране. Вероятно ще бъде от полза да поставя под свой контрол толкова много хора с висок интелект. Но пък ще изисква доста усилия и може всъщност да не си струва, така че не настоявам особено да се съгласите, Какво ще кажете, жителю на Втората Фондация? С какво оръжие разполагате срещу моя мозък, който е поне толкова силен, колкото вашия, и срещу корабите ми, които са по-мощни от всичко, което някога сте мечтали да притежавате?

— Какво имам ли? — бавно изрече Първия Говорител, — Ами нищо, освен едно зрънце, толкова малко зрънце познание, което дори вие не притежавате.

— Говорете бързо — изсмя се Мулето, — говорете находчиво. Защото както и да се гърчите, няма да се измъкнете.

— Бедният мутант — рече Първия Говорител. — Няма от какво да се измъквам. Задайте си сам въпроса — защо Бейл Чанис бе изпратен на Калгън като примамка? Бейл Чанис, който макар да е млад и храбър е почти толкова по-немощен умствено от вас колкото и този ваш заспал офицер Хан Притчър. Защо не съм отишъл аз или някой друг от нашите първенци, който би бил по-равностоен противник за вас?

— Вероятно — бе самоувереният отговор, — защото не сте били достатъчно глупави, тъй като сте разбрали, че никой от вас не може да се сравнява с мен.

— Истинската причина е по-логична. Вие знаехте, че Чанис е жител на Втората Фондация. Липсваше му способността да го скрие от вас. Известно ви е било също, че сте по-силен от него, така че не сте се страхували да го разиграете и да го проследите, каквото е било и неговото желание, за да го надхитрите по-късно. Ако аз бях отишъл на Калгън, можехте да ме убиете, защото щях да представлявам истинска опасност, или ако избегнех смъртта, като скриех действителната си самоличност, нямаше да успея да ви убедя да ме последвате в космоса. Само познатата малоценност ви подмами. А ако бяхте останали на Калгън, цялата сила на Втората Фондация нямаше да успее да ви навреди, тъй като там бяхте заобиколени от вашите хора, машини и собствената ви умствена мощ.

— Умствената ми сила е все още с мен, гърчещо се червейче — каза Мулето, — а хората и машините ми не са далеч.

— Вярно е, но не сте на Калгън. Тук сте в Кралство Звездокрай — много логично представено ви като Втората Фондация, много логично. Трябваше да ви се представи така, защото сте мъдър човек, Първи Гражданино, и бихте възприели само логичното.

— Правилно и това беше мигновена победа за вашата страна, но все пак разполагах с достатъчно време, за да измъкна истината от вашия човек Чанис и все още имах мъдростта да осъзная, че подобна истина вероятно съществува.

— А на наша страна, о, не дотам мъдро, беше убеждението, че можете да направите още една крачка и затова Бейл Чанис беше подготвен за нея.

— Съвсем не е бил, защото оскубах мозъка му до голо като кокошка. Затрептя гол и разкрит пред мен и когато каза, че Росем е Втората Фондация, това си беше самата истина, тъй като така го бях смачкал и нивелирал, че никаква сянка от измама не би могла да остане скрита в някаква микроскопична гънчица.

— Напълно вярно. И толкова по-добре за предвидливостта ви. Защото вече ви казах, че Бейл Чанис беше доброволец. Знаете ли какъв доброволец? Преди да замине от Фондацията за Калгън при вас, той се подложи на драстична операция на емоциите. Мислите ли, че е била достатъчна, за да ви измами? Смятате ли, че ако Бейл Чанис беше непокътнат умствено, би било възможно да ви заблуди? Не, Чанис сам беше излъган по необходимост и с негово съгласие. До последната гънка на мозъка си Бейл Чанис честно вярва, че Росем е Втората Фондация. От три години вече ние, хората от Втората Фондация изградихме тази привидност тук, в кралство Звездокрай в подготовка и очакване на вашето идване. И успяхме, нали? Стигнахте до Звездокрай, след това и до Росем — но не ще преминете по-нататък.

Мулето скочи на крака.

— Осмелявате се да твърдите, че Росем също не е Втората Фондация?

Под прилива на умствена мощ от Първия Говорител Чанис на пода усети да се пръскат окончателно веригите му и с мъка се изправи. Той викна недоверчиво:

— Искате да кажете, че Росем не е Звездокрай?

Жизнените му преживявания, всичко, което помнеше и знаеше, се завихри мъгляво и объркано около него.

— Виждате ли, Първи Гражданино — усмихна се Първия Говорител, — Чанис е толкова разстроен, колкото и вие. Разбира се, че Росем не е Втората Фондация. Да не сме луди, та да доведем вас, нашият най-голям, най-могъщ и най-опасен враг, в собствения си свят! О, не!

Нека флотата ви бомбардира Росем, Първи Гражданино, щом така желаете. Нека унищожи всичко, което може. Най-много да убият Чанис и мен, а това ще ви остави в положение, което няма да е с нищо по-добро.

Защото експедицията от Втората Фондация на Росем, която е тук от три години и действаше временно като старейшини на това село, излетя вчера и отива на Калгън. Разбира се, тя ще се изплъзне от вашата флота и ще бъде на Калгън поне един ден преди вас. Затова ви разкривам всичко. Освен ако отменя заповедите си, когато се върнете, ще заварите разбунтувала се Империя, разпаднало се кралство и само тези от флотата с вас ще ви бъдат верни, но в безнадеждно малцинство. Освен това хората от Втората Фондация ще се включат в останалата там флота и ще се погрижат да не „покръстите“ никого. С вашата империя е свършено, мутанте.

Мулето бавно сведе глава, докато гневът и отчаянието обзеха напълно мозъка му.

— Да. Твърде късно… Много късно… Сега разбирам.

— Понякога разбирате — съгласи се Първия Говорител, — а понякога не.

В отчаянието на момента, когато съзнанието на Мулето се разкри, Първия Говорител — готов за този миг и пределно наясно със същността му — бързо нахлу в него. Беше необходима само незначителна част от секундата, за да се завърши напълно промяната.

Мулето вдигна глава и попита:

— В такъв случай трябва да се върна на Калгън?

— Естествено. Как се чувствате?

— Превъзходно — челото му се набръчка. — Вие кой сте?

— Има ли значение?

— Не, разбира се. — Той престана да мисли по въпроса и докосна рамото на Притчър. — Събуди се, Притчър, отиваме си у дома.

Два часа по-късно Бейл Чанис се почувства достатъчно силен, за да върви сам.

— Няма да си спомня дори? — каза той.

— Никога. Запазва умствената си мощ и империята, но сега мотивите му са съвсем различни. За него понятието Втора Фондация не представлява нищо и той е човек на мира. Следователно оттук нататък ще бъде много по-щастлив човек в продължение на малкото години живот, които му остават поради несъвършения му организъм. А след като умре, планът на Селдън ще продължи… някак.

— А вярно ли е — настоя Чанис, — вярно ли е, че Росем не е Втората Фондация? Бих могъл да се закълна… казвам ви, че е. Не съм луд.

— Не сте луд, Чанис, а само, както вече обясних, малко променен. Росем не е Втората Фондация. Елате! Ние също ще се върнем у дома.

ПОСЛЕДНА ИНТЕРЛЮДИЯ

Бейл Чанис седеше в малката стая, облицована с бели плочки, и не мислеше за нищо. Беше доволен да живее в настоящето. Съществуваха стените, прозорецът и тревата навън. Не, те нямаха имена. Бяха просто предмети. Имаше легло, стол и книги, които се прожектираха бавно върху екрана в долния край на леглото. Една сестра му носеше храна.

Отначало полагаше усилия да съедини откъслеците, които чуваше. Като например онова, което двамата мъже си говореха.

— Сега настъпи пълна афазия — каза единият. Пречистен е напълно и мисля, че няма увреждания. Ще бъде необходимо само да върнем записа на оригиналната му настройка на мозъчни вълни.

Спомняше си наизустените някога звуци и по непонятна причина те му се струваха особени, сякаш означаваха нещо. Но защо да се безпокои?!

По-добре да гледа красивите променящи се цветове на екрана в основата на онова, върху което лежеше.

После някой влезе, направи му нещо и той спа дълго.

Когато и това премина, леглото беше вече легло, той знаеше, че е в болницата, и думите, които си спомняше, имаха смисъл.

Изправи се.

— Какво става?

Първия Говорител беше до него.

— Ти си във Втората Фондация и ти е върнато съзнанието — оригиналното ти съзнание.

— Да! Да! — Чанис осмисли, че си е отново той, предишният, и в това имаше невероятно тържество и радост.

— А сега ми разкажи — рече Първия Говорител, — знаеш ли къде се намира Втората Фондация?

Истината го заля в огромна вълна и Чанис не отговори. Също като Еблинг Майс преди него той усещаше само невероятна, вцепеняваща изненада. Накрая кимна и отвърна:

— Звездите на Галактиката са ми свидетели… сега зная!