Вторият пръстен на силата

5ИЗКУСТВОТО НА СЪНУВАНЕТО

На СЛЕДВАЩИЯ ДЕН бях сам цялата сутрин. Работих върху бележките си. Следобед помогнах с колата на Ла Горда и сестричките да пренесат мебелите си от къщата на доня Соледад в тяхната къща.

Привечер Ла Горда и аз седнахме в столовата сами. Известно време мълчахме. Бях много уморен.

Ла Горда наруши мълчанието и каза, че те всички били твърде самодоволни, откакто Нагуалът и Хенаро заминали. Всеки от тях бил погълнат в своите собствени задачи. Тя каза, че Нагуалът й наредил да бъде безпристрастен воин и да следва всеки път, който съдбата й е избрала за нея. Ако Соледад беше отнела силата ми, Ла Горда трябвало да избяга и да се опита да спаси сестричките, а след това да се присъедини към Бениньо и Нестор — двамата Хенароси, които единствено щели да оцелеят. Ако сестричките ме бяха убили, тя трябвало да се присъедини към Хенаросите, защото сестричките вече нямало да имат нужда да бъдат с нея. Ако аз не бях оцелял от атаката на съюзниците, а тя останела жива, тогава трябвало да напусне тази област и да се справя сама. Тя ми каза, с блеснали очи, че била сигурна, че нито един от двамата нямало да оцелее и затова се сбогувала със сестрите си, със своя дом и с хълмовете.

— Нагуалът ми каза, че ако оцелеем от атаката на съюзниците — продължи тя, — аз трябва да направя всичко за теб, защото това ще е моят воински път. Затова се намесих снощи и прекъснах онова, което ти правеше Бениньо. Той притискаше гърдите ти с очи. Това е неговото изкуство като прикривач. Ти вчера видя ръката на Паблито; и тя беше част от същото изкуство.

— Що за изкуство е това, Горда?

— Изкуството на прикривана. То беше пристрастието на Нагуала и Хенаросите са истинските му рожби в това отношение. Ние, от друга страна, сме сънувачи. Твоят двойник е сънуването.

Това, което казваше, беше ново за мен. Исках да разясни изявленията си. Спрях за момент да прочета това, което бях написал, за да избера най-подходящия въпрос. Казах й, че първо искам да науча какво знае тя за моя двойник, а след това исках да узная за изкуството на прикриването.

— Нагуалът ми каза, че твоят двойник е нещо, което отнема много сила, за да излезе — рече тя. — Той смяташе, че вероятно енергията ти ще е достатъчна да го изкараш от себе си два пъти. Затова той обучи Соледад и сестричките или да те убият, или да ти помогнат.

Ла Горда каза, че съм имал повече енергия, отколкото мислел Нагуалът, и че двойникът ми е излязъл три пъти. Очевидно атаката на Роза не е била необмислена постъпка; напротив, тя много хитро е пресметнала, че ако ме нарани, аз ще съм безпомощен; същия „номер“, който доня Соледад бе опитала с кучето. Бях дал възможност на Роза да ме удари, когато извиках към нея, но тя не успя да ме нарани. Вместо това моят двойник излезе и нарани нея. Ла Горда каза, че Лидия й казала, че Роза не искала да се събуди, когато всички трябвало да побегнем от къщата на Соледад, затова Лидия извила наранената й ръка. Роза не почувствала никаква болка и веднага разбрала, че съм я бил излекувал, което за тях означавало, че съм пресушил силата си. Ла Горда потвърди, че сестричките са много хитри и че били запланували да изцедят силата ми; с тази цел така много настоявали да излекувам Соледад. Веднага щом Роза разбрала, че и нея съм излекувал, тя сметнала, че съм непоправимо изнемощял. Оставало само да изчакат Жозефина, за да ме довърши.

— Сестричките не знаеха, че когато излекува Роза и Соледад, ти възстанови също така и себе си — рече Ла Горда и се разсмя, като че ли беше шега. — Затова имаше достатъчно енергия да изкараш двойника си трети път, когато сестричките се опитаха да отнемат сияйността ти.

Казах й за видението, което бях имал на доня Соледад, сгушена до стената в стаята си, и как бях смесил това видение с осезанието си, като накрая почувствах онова лепкаво вещество на челото й.

— Това е било истинско виждане — рече Ла Горда. — Ти си видял Соледад в стаята й, макар че тя беше с мен около къщата на Хенаро, а след това си видял своя нагуал на челото й.

В този момент се почувствах принуден да й разкажа подробностите на цялото си преживяване, особено осъзнаването че действително лекувам доня Соледад и Роза, като докосвам лепкавото вещество, което чувствах, че е част от мен.

— Да видиш това нещо върху ръката на Роза също е било истинско виждане — рече тя. — И си бил абсолютно прав — това вещество си бил ти. То е излязло от тялото ти и е било твоя нагуал. Докосвайки го, ти си го върнал обратно.

След това Ла Горда ми каза, като че ли разбулваше тайна, че Нагуалът й наредил да не разкрива факта, че тъй като всички ние имаме една и съща сияйност, ако моят нагуал докосне някой от тях, аз няма да изнемощея, както би станало, ако нагуалът ми докосне обикновен човек.

— Ако твоят нагуал ни докосне — рече тя, — пляскайки ме леко по главата, — твоята сияйност остава на повърхността. Можеш да си я вземеш обратно и нищо не се губи.

Казах й, че ми е невъзможно да повярвам на същината на обяснението й. Тя сви рамене, сякаш да покаже, че това не я засяга. Тогава я попитах какъв смисъл влага в употребата на думата нагуал. Казах, че дон Хуан ми бе обяснил нагуала като неподлежащия на описание принцип, изворът на всичко.

— Така е — рече тя, усмихвайки се. — Знам какво е имал предвид. Нагуалът е във всичко.

Изтъкнах пред нея, малко надменно, че със същия успех може да се каже и обратното — че тоналът е във всичко. Тя внимателно обясни, че няма противоречие и че твърдението ми е вярно: тоналът също бил във всичко. Тя каза, че тоналът, който е във всичко, лесно се долавя от сетивата ни, докато нагуалът, който е във всичко, се разкрива само за окото на магьосника. Тя добави, че ние можем да се натъкваме на най-странната гледка на тонала и тя да ни плаши, да буди страхопочитание у нас или да ни оставя безразлични, защото всеки от нас може да види тази гледка. За нагуала, от друга страна, са необходими изострените сетива на магьосника, за да можеш изобщо да го видиш. При все това обаче и тоналът, и нагуалът присъстват във всичко по всяко време. Следователно магьосникът има право, като казва, че „гледането“ се състои в това да съзреш тонала, който е във всичко, а „виждането“, от друга страна, се състои в това да съзреш нагуала, който също е във всичко. Съобразно с това, ако воинът наблюдава света като човешко същество, той гледа, но ако го наблюдава като магьосник, той „вижда“, и това, което вижда, трябва с пълно право да се нарича нагуал.

След това тя повтори причината, посочена ми и от Нестор по-рано, поради която наричат дон Хуан Нагуала, и потвърди, че аз също съм Нагуала заради образа, който излязъл от главата ми.

Поисках да узная защо бяха нарекли този образ мой двойник. Тя каза, че смятали, че съм запознат с тази тяхна шега. Те винаги били наричали този образ двойник, защото бил два пъти по-голям от размерите на човека, който го има.

— Нестор ми каза, че не е чак толкова хубаво да имаш този образ — рекох аз.

— Не е нито хубаво, нито лошо — каза тя. — Ти го имаш и това те прави Нагуала. Това е всичко. Един от нас осмината трябва да бъде Нагуала и това си ти. Можеше да е Паблито или аз, или който и да е.

— Кажи ми сега, какво представлява изкуството на прикриването? — попитах аз.

— Нагуалът беше прикривач — каза тя и се взря в мен. — Сигурно знаеш това. Той те е учил да се прикриваш от самото начало.

Хрумна ми, че това, за което намекваше тя, дон Хуан наричаше „ловеца“. Той без съмнение ме бе учил да бъда ловец. Казах й, че дон Хуан ми бе показал как да ловувам и да залагам капани. Но че думата прикривач, която тя употребяваше, бе по-точна.

— Ловецът просто ловува — рече тя. — Прикривачът издебва всичко, включително себе си.

— Как го прави?

— Безупречният прикривач може да превърне всичко в жертва. Нагуалът ми каза, че ние можем да издебнем дори собствените си слабости.

Спрях да пиша и се опитах да си спомня дали някога дон Хуан ми бе представял тази необикновена възможност: да издебна слабостите си. Не можах да си спомня да го е казвал някога с тези думи.

— Как можеш да издебнеш слабостите си, Горда?

— Както дебнеш плячка. Проследяваш ежедневните си действия, докато опознаеш всичко, което вършат слабостите ти, след което се нахвърляш върху тях и ги улавяш като зайци в клетка.

Дон Хуан ми бе казал същото за ежедневните действия, но в смисъл, че това е основен принцип, който всеки ловец трябва да знае. Нейното разбиране и прилагане на този принцип, обаче, беше по-прагматично от моето.

Дон Хуан бе казал, че всеки навик е по същество едно „правене“7 и това правене се нуждае от всичките … си съставни части, за да функционира. Ако някои от частите липсват, правенето се разглобява. Под „правене“ той разбираше всяка свързана и смислена поредица от действия. С други думи, навикът се нуждае от всичките си съставни действия, за да бъде жизнена дейност.

После Ла Горда описа как бе издебнала собствената си слабост да яде прекомерно. Тя каза, че Нагуалът й предложил да се заеме първо с най-голямата част от този навик, която била свързана с работата й на перачка; тя ядяла всичко, което клиентите й давали, докато разнасяла прането по домовете им. Тя очаквала Нагуалът да й каже какво да направи, но той само се разсмял и се подиграл с нея, като й казал, че в момента, в който спомене нещо, което тя да направи, тя ще започне да се бори да не го прави. Той казал, че това е присъща черта на хората; те обичат да им се казва какво да правят, но още повече обичат да се борят да не вършат това, което им е казано да направят, и така намразват човека, който им го е казал.

В продължение на години тя не можела да измисли нищо, което да направи, за да издебне слабостта си. Един ден обаче така й писнало да бъде дебела, че отказала да яде 23 дни. Това било първото действие което разтърсило навика й. След това й дошла идеята да напъха в устата си гъба, за да накара клиентите си да мислят, че има болен зъб и не може да яде. Хитрината имала ефект не само върху клиентите й, които престанали да й дават храна, но и върху нея самата, тъй като тя имала усещането, че яде, дъвчейки гъбата. Ла Горда се разсмя, като ми разказа как години наред ходела с гъба в устата, докато разруши навика си да яде прекомерно.

— Това ли бе всичко, от което имаше нужда, за да се отучиш от навика си? — попитах аз.

— Не. Трябваше също така да се науча да ям като воин.

— А как яде воинът?

— Воинът яде безмълвно, бавно и съвсем малко на едно ядене. Аз обичах да говоря, докато ям, ядях бързо и поглъщах огромни количества храна на едно ядене. Нагуалът ми каза, че воинът изяжда четири хапки за един път. След малко изяжда още четири и така нататък.

Освен това воинът изминава десетки мили на ден. Слабостта ми да ям никога не ми позволяваше да ходя дълго. Аз я разруших, като ядях по четири хапки на всеки час и се разхождах продължително. Понякога вървях по цял ден и цяла нощ. Така се отървах от тлъстините по дупето си.

Тя се разсмя при спомена за прякора, който дон Хуан й бе дал.

— Но издебването на слабостите не е достатъчно, за да се отърсиш от тях — рече тя. — Можеш да ги дебнеш от днес до второто пришествие без никакъв резултат. Затова Нагуалът не искаше да ми каже какво да направя. Това, от което воинът действително се нуждае, за да бъде безупречен прикривач, е да има цел.

Ла Горда разказа как бе живяла ден за ден, преди да срещне Нагуала, без нищо, което да очаква. Тя нямала никакви надежди, никакви мечти, никакво желание за нищо. Възможността да яде, обаче, била винаги отворена пред нея; поради някаква необяснима за нея причина всеки божи ден тя имала достъп до огромни количества храна. Толкова огромни, че в един момент тя тежала 110 килограма.

— Яденето беше единственото нещо, което ми доставяше удоволствие в живота — рече Ла Горда. — Освен това, аз не смятах, че съм дебела. Мислех, че съм доста хубава, и че хората ме харесват такава, каквато съм. Всички казваха, че изглеждам здрава.

— Нагуалът ми каза нещо много странно. Той каза, че притежавам огромна лична сила и благодарение на това винаги успявам да измъкна храна от приятели, докато роднините в собствената ми къща гладували.

— Всеки има достатъчно лична сила за нещо. При мен номерът беше да пренасоча личната си сила от храната към воинската си цел.

— А каква е тази цел, Горда? — попитах аз полу на шега.

— Да вляза в другия свят — отвърна тя с усмивка и се направи, че иска да ме чукне с пръст по главата, както правеше дон Хуан, когато смяташе, че се глезя.

Светлината вече не ми стигаше, за да пиша. Помолих я да донесе фенер, но тя се оплака, че е много изморена и трябва да поспи малко преди да са дошли сестричките.

Отидохме в предната стая. Тя ми даде едно одеало, след това се загърна в друго и моментално заспа. Седнах, опрял гръб на стената. Тухлената повърхност на леглото беше твърда дори с четирите сламеника върху нея. Беше по-удобно да легна. В момента, в който го направих, заспах.

Събудих се внезапно от една непоносима жажда. Исках да отида в кухнята и да пия вода, но не можех да се ориентирам в тъмното. Напипах Ла Горда, увита в одеалото си, до мен. Разтърсих я два-три пъти и я помолих да ми каже къде да намеря малко вода. Тя промърмори нещо неразбираемо. Очевидно беше така дълбоко заспала, че не искаше да се разбужда. Отново я разтърсих и изведнъж тя се събуди; само че не беше Ла Горда. Този, когото разтърсвах, ми извика с груб мъжки глас да млъкна. На мястото на Ла Горда лежеше мъж! Моментално ме обзе неконтролируем страх. Скочих от леглото и се втурнах към входната врата. Само че чувството ми за ориентация не работеше и аз се озовах в кухнята. Грабнах един фенер и го запалих възможно най-бързо. В този момент Ла Горда се появи откъм задната страна на къщата и ме попита дали се е случило нещо. Развълнувано й казах какво бе станало. И тя самата изглеждаше малко объркана. Устата й беше отворена, а очите й бяха загубили обичайния си блясък. Тя тръсна енергично глава и това като че ли възвърна живостта й. Тя взе фенера и ние влязохме в предната стая.

В леглото нямаше никой. Ла Горда запали още три фенера. Изглеждаше разтревожена. Тя ми каза да остана там, където съм, и отвори вратата към тяхната стая. Забелязах светлина, идваща от вътрешността на стаята. Тя затвори вратата и каза с безразличен тон да не се притеснявам, нямало нищо и че щяла да ни приготви нещо за ядене. С бързината и умението на първокласен готвач тя приготви храната. Направи също и гореща напитка от царевично брашно. Седнахме един срещу друг и ядохме в пълно мълчание.

Вечерта беше студена. Като че ли щеше да вали. Трите газови фенера, които тя бе донесла в столовата, излъчваха мека жълтеникава светлина, която беше много успокояваща. Тя взе няколко дъски, които бяха складирани на пода до стената и ги постави вертикално в един дълбок жлеб на напречната поддържаща греда на покрива. На пода, успоредно на гредата, имаше една дълга цепнатина, която служеше да държи дъските изправени. В резултат се получи една подвижна стена, която затвори столовата.

— Кой беше в леглото? — попитах аз.

— В леглото, до теб, е била Жозефина, кой друг? — отвърна тя, сякаш наслаждавайки се на думите си, и се разсмя. — Тя е майстор в подобни шеги. За момент си помислих, че е нещо друго, но после долових уханието, което тялото на Жозефина излъчва, когато тя върши някоя от лудориите си.

— Какво се опитваше да направи? Да ме изплаши до смърт ли? — попитах аз.

— Ти не си им любимец, както знаеш — отвърна тя. — Те не обичат да ги отклоняват от пътя, който познават. Неприятно им е, че Соледад си отива. Те не искат да разберат, че ние всички ще напуснем това място. Изглежда времето ни свърши. Узнах го днес. Като излязох от къщата, усетих, че онези голи хълмове ме уморяват. Никога досега не съм се чувствала така.

— Къде мислите да отидете?

— Не знам още. Като че ли това зависи от теб. От твоята сила.

— От мен ли? По какъв начин, Горда?

— Нека да ти обясня. В деня преди да пристигнеш, сестричките и аз отидохме в града. Исках да те открия в града, защото бях имала едно много странно видение в моето сънуване. В това видение аз бях с теб в града. Видях те в моето видение така ясно, както те виждам сега. Ти не ме познаваше, но ми заговори. Не можах да разбера какво каза. Връщах се към същото видение три пъти, но не бях достатъчно силна в моето сънуване, за да разбера какво ми казваше. Сметнах, че моето видение ми казва, че трябва да отида в града и да се доверя на силата си да те открия там. Бях сигурна, че си тръгнал.

— Знаеха ли сестричките защо ги отвеждаш в града? — попитах аз.

— Не им казах нищо — отвърна тя. — Просто ги заведох там. Бродихме из улиците цяла сутрин.

Изявленията й ме тласнаха в много странно настроение. Тръпки на нервна възбуда пробягаха по цялото ми тяло. Трябваше да стана и да се разходя малко из стаята. Отново седнах и й казах, че същия този ден бях в града и цял следобед обикалях пазара, търсейки дон Хуан. Тя ме гледаше с отворена уста.

— Сигурно сме се разминали — рече тя и въздъхна. — Ние бяхме на пазара и в градината. През по-голямата част от следобеда седяхме на стъпалата на църквата, за да не привличаме вниманието.

Хотелът, в който бях отседнал, бе всъщност до църквата. Спомних си, че дълго време стоях и гледах хората по стъпалата на църквата. Нещо ме караше да ги разглеждам. В главата ми се бе загнездила абсурдната идея, че и дон Хуан, и дон Хенаро ще са сред тези хора, седнали като просяци само за да ме изненадат.

— Кога напуснахте града? — попитах аз.

— Тръгнахме си към пет часа и се отправихме към мястото на Нагуала в планините — отвърна тя.

Аз също бях имал увереността, че дон Хуан си бе тръгнал в края на деня. Сега много ясно осъзнах усещанията, които бях имал по време на целия онзи епизод на търсене на дон Хуан. В светлината на това, което тя ми каза, трябваше да преразгледам становището си. Много удобно си бях обяснил своята увереност, че дон Хуан е някъде из улиците на града — като нелогично очакване, като резултат от това, че в миналото винаги го бях намирал там. Но Ла Горда е била в града и действително ме е търсела, а тя е съществото, най-близо до дон Хуан по темперамент. През цялото време бях усещал неговото присъствие там. Изявлението на Ла Горда просто потвърди нещо, което тялото ми е знаело без ни най-малка сянка на съмнение.

Забелязах как тялото й нервно потръпна, когато й разказах подробностите на настроението ми през онзи ден.

— Какво щеше да се случи, ако ме бе открила? — попитах аз.

— Всичко щеше да е различно — отвърна тя. — Да те намеря, за мен щеше да означава, че имам достатъчно сила да продължа напред. Затова взех сестричките със себе си. Всички ние — ти, аз и сестричките — щяхме заедно да заминем този ден.

— За къде, Горда?

— Кой знае? Ако бях имала силата да те намеря, щях да имам също и силата да знам това. Сега е твой ред. Може би сега ще имаш достатъчно сила да знаеш къде трябва да отидем. Разбираш ли какво искам да кажа?

В този момент ме обзе една внезапна и дълбока тъга. Почувствах по-остро от всякога отчаянието на своята човешка слабост и преходност. Дон Хуан винаги бе твърдял, че единственото нещо, което може да спре отчаянието ни, е осъзнаването на нашата смърт, ключът към магьосническия възглед за света. Неговата идея беше, че осъзнаването на смъртта е единственото нещо, което може да ни даде необходимата сила, за да се противопоставим на пленничеството и болката на нашия живот и страховете ни от неизвестното. Но това, което никога не ми каза, бе как да изнеса това осъзнаване на преден план. Той бе настоявал, всеки път, когато го попитах, че единствено волята ми е решаващият фактор; с други думи, аз трябваше да реша да накарам това осъзнаване да свидетелства за делата ми. Мислех, че съм го направил. Но, изправен срещу решеността на Ла Горда да ме намери и да замине с мен, осъзнах, че ако ме бе открила онзи ден в града, аз никога нямаше да се върна, никога вече нямаше да видя онези, които ми бяха скъпи на сърцето. Не бях готов за това. Бях се настроил да умра, но не и да изчезна до края на живота си в пълно съзнание, без гняв или разочарование, изоставяйки най-хубавите си чувства.

Беше ми доста неловко да кажа на Ла Горда, че не съм воина, заслужаващ да притежава силата, която навярно е необходима за подобно действие: да заминеш завинаги и да знаеш къде да отидеш и какво да направиш.

— Ние сме човешки същества — рече тя. — Кой може да каже какво ни очаква или пък каква сила имаме?

Казах й, че мъката ми при такова заминаване би била твърде голяма. Промените, които магьосниците претърпяват, са твърде драстични и твърде необратими. Разказах й какво ми бе казал Паблито за своята непоносима мъка, когато загубил майка си.

— Човешката форма се храни от тези чувства — рече тя сухо. — Аз изпитвах жал към себе си и дечицата си с години. Не можех да разбера как е възможно Нагуалът да е толкова жесток да иска от мен това, което направих: да изоставя децата си, да ги унищожа и да ги забравя.

Тя каза, че й трябвало години, за да разбере, че на Нагуала също му се наложило да избере да се освободи от човешката форма. Не че е бил жесток. Просто вече е нямал човешки чувства. За него всичко било еднакво. Той бил приел съдбата си. Проблемът при мен и Паблито в това отношение бил, че не сме приели съдбата си. Ла Горда каза, с явно презрение, че Паблито плачел, като си спомнел за своята майка, неговата Мануелита, особено когато трябвало сам да си готви. Тя настоя да си спомня майката на Паблито такава, каквато беше: една глупава старица, която не знаеше нищо друго, освен да бъде слугиня на Паблито. Тя каза, че причината, поради която всички го смятали за малодушен, била тази, че не можел да бъде щастлив от това, че неговата слугиня Мануелита се е превърнала в магьосницата Соледад, която може да го убие, както би размазала буболечка.

Ла Горда стана с драматичен жест и се наведе над масата, докато челото й почти докосна моето.

— Нагуалът каза, че Паблито има необикновен късмет — рече тя. — Майка и син да се борят за едно и също нещо. Ако той не беше такъв страхливец, щеше да приеме съдбата си и да се противопостави на Соледад като воин, без страх или омраза. Накрая по-добрият щеше да победи и да вземе всичко. Ако победеше Соледад, Паблито щеше щастливо да приеме съдбата си и да й пожелае всичко хубаво. Но само един истински воин може да изпита този вид щастие.

— А как се чувства доня Соледад по отношение на всичко това?

— Тя не се поддава на чувствата си — отвърна Ла Горда и седна отново. — Тя прие съдбата си по-охотно от всеки един от нас. Преди Нагуалът да й помогне, тя бе по-зле и от мен. Аз поне бях млада; тя беше една стара крава, дебела и съсипана, която молеше смъртта си да дойде по-скоро. Сега смъртта ще трябва да се бори, за да я получи.

Елементът време в преобразяването на доня Соледад бе подробност, която ме бе озадачила. Казах на Ла Горда, че си спомням, че видях доня Соледад преди не повече от две години и че тогава тя си беше същата старица, която винаги съм познавал. Ла Горда каза, че последния път, когато съм бил в къщата на Соледад, с впечатлението, че това все още е къщата на Паблито, Нагуалът им поставил задачата да действат така, като че ли всичко е същото. Доня Соледад ме поздравила, както винаги от кухнята, и аз всъщност не съм се срещнал лице в лице с нея. Лидия, Роза, Паблито и Нестор си изиграли ролите съвършено, за да ми попречат да разбера истинските им занимания.

— Защо Нагуалът си е направил целия този труд, Горда?

— Той те пазеше за нещо, което още не е ясно какво е. Държеше те настрана от всеки един от нас нарочно. Той и Хенаро ми казаха никога да не се показвам, когато ти си там.

— И на Жозефина ли са казали същото?

— Да. Тя е луда и не може да се въздържа. Искаше да изпробва „номерата“ си върху теб. Тя постоянно те следеше, без ти да знаеш. Една нощ, когато Нагуалът те отвел в планините, тя за малко да те блъсне в една клисура в тъмнината. Нагуалът веднага я открил. Тя не върши тези неща от лошотия, а защото обича да е такава. Това е от човешката й форма. Ще бъде такава, докато се освободи от нея. Аз ти казах, че те и шестимата са малко неустойчиви. Трябва да знаеш това, за да не попадаш в мрежите им. Ако все пак попаднеш, не се ядосвай. Те са си такива.

Тя мълча известно време. Долових почти незабележимо потръпване на тялото й. Погледът й като че ли се разфокусираше, а устата й се отпусна, сякаш мускулите на челюстта й отказваха да работят. Захласнах се да я наблюдавам. Тя поклати глава два-три пъти.

— Току-що видях нещо — рече тя. — Ти си точно като сестричките и Хенаросите.

Тя започна тихо да се смее. Аз не казах нищо. Исках да обясни поведението си, без да се намесвам.

— Всичките ти се ядосват, защото още не са проумели, че ти не си по-различен от тях — продължи тя. — Те те виждат като Нагуала и не разбират, че ти се глезиш по твой начин, също както те се глезят по своите.

Тя каза, че Паблито хленчел и се оплаквал и се правел на слаб. Бениньо играел ролята на стеснителния, който дори не може да си отвори очите. Нестор бил мъдрецът — този, който знае всичко. Лидия изпълнявала ролята на твърдата жена, която би поразила всеки само с поглед. Жозефина била лудата, на която не можело да се вярва. Роза била своенравното момиче, което изяждало комарите, които я хапят. А аз съм бил глупакът, дошъл от Лос Анджелис с бележник в ръка и куп погрешни въпроси. И всички ние сме обичали да бъдем такива, каквито сме.

— Някога аз бях една дебела, нечистоплътна жена — продължи тя след кратка пауза. — Нямах нищо против да ме подритват като куче, стига само да не съм сама. Това бе от формата ми. Ще трябва да кажа на всички какво съм видяла за теб, за да не се обиждат от постъпките ти.

Не знаех какво да кажа; чувствах, че е неопровержимо права. Важното за мен обаче беше не толкова нейната правота, колкото факта, че бях свидетел на това как достигна до неоспоримото си заключение.

— Как видя всичко това? — попитах аз.

— То просто дойде при мен — отвърна тя.

— Как дойде при теб?

— Почувствах усещането за виждане да се поражда откъм върха на главата ми и после знаех това, което току-що ти казах.

Настоях да ми опише всяка подробност от усещането за виждане, което спомена. Тя се съгласи след моментно колебание и ми описа същото усещане за гъделичкане, което на няколко пъти бях изпитал при сблъсъците си с доня Соледад и сестричките. Ла Горда каза, че усещането започнало от върха на главата й, след това преминало по гърба й, увило се около кръста и влязло в утробата й. Тя го почувствала в тялото си като всепоглъщащо гъделичкане, което се превърнало в знанието, че аз се придържам към човешката си форма както всички останали, с тази разлика, че начинът, по който го правя, е неразбираем за тях.

— Чу ли някакъв глас, който ти казва всичко това? — попитах аз.

— Не. Просто видях всичко, което ти казах за теб — отвърна тя.

Исках да я попитам дали ме е видяла във видения как се придържам към нещо, но се отказах. Не исках да се глезя с обичайното си поведение. Освен това знаех какво има предвид, като казва, че е „видяла“. Същото се случи и с мен, когато бях с Роза и Лидия. Изведнъж „узнах“ къде живеят; не бях имал видение на къщата им. Просто почувствах, че я познавам.

Попитах я дали и тя е усетила сухия звук като от счупване на дървена лула в основата на врата си.

— Нагуалът е учил всички ни как да предизвикваме усещането във върха на главата — рече тя. — Но не всеки от нас може да го прави. Звукът зад гърлото е дори още по-труден. Още никой от нас не го е почувствал. Странно е, че ти си го усетил, макар че все още си празен.

— Как действа този звук? — попитах аз. — И какво представлява?

— Ти знаеш това по-добре от мен. Какво повече мога да ти кажа? — отвърна тя с груб глас.

Тя, изглежда, се усети, че проявява нетърпение. Свенливо се усмихна и наведе глава.

— Чувствам се глупаво да ти казвам неща, които ти вече знаеш — рече тя. — Да не би да ми задаваш тези въпроси, за да ме изпиташ дали наистина съм се освободила от формата си?

Казах й, че съм объркан, защото имам чувството, че знам какъв е този звук, и все пак като че ли не знам нищо за него, защото за мен да знам нещо означава действително да мога да изкажа с думи знанието си. В този случай дори не знаех как да започна да го изказвам с думи. Следователно, единственото нещо, което можех да направя, беше да й задавам въпроси с надеждата нейните отговори да ми помогнат.

— Не мога да ти помогна за този звук — рече тя. Обзе ме внезапно и огромно безпокойство. Казах й, че бях свикнал да работя с дон Хуан и че в този момент имах нужда от него повече от всякога, за да ми обясни всичко.

— Липсва ли ти Нагуалът? — попита тя.

Отговорих утвърдително и казах, че не съм осъзнавал колко много ми е липсвал, докато не се върнах в родината му.

— Липсва ти, защото все още се придържаш към човешката си форма — каза тя и се закикоти, като че ли тъгата ми й доставяше удоволствие.

— А на теб самата не ти ли липсва? — попитах я аз.

— Не. Не и на мен. Аз съм той. Цялата ми сияйност е променена; как може да ми липсва нещо, което съм аз самата?

— Какво е различно в твоята сияйност?

— Човешките същества, а и всяка друга жива твар, излъчват бледа жълта светлина. При животните тя е по-жълта, при хората — по-бяла. Но при магьосника е кехлибарена, като чист мед на слънчева светлина. При някои жени магьосници тя е зеленикава. Нагуалът каза, че те са най-могъщите и най-трудните.

— А какъв цвят си ти, Горда?

— Кехлибар, също като теб и останалите от нас. Така ми казаха Нагуалът и Хенаро. Аз никога не съм се виждала. Но съм виждала другите. Всички ние сме кехлибар. И всички ние, с изключение на теб, сме като надгробни камъни. Обикновените човешки същества са като яйца; затова Нагуалът ги наричаше сияйни яйца. Магьосниците променят не само цвета на своята сияйност, но и формата си. Ние сме като надгробни камъни, само че сме заоблени и от двете страни.

— Аз все още ли съм с формата на яйце, Горда?

— Не. Ти си с формата на надгробен камък, само дето имаш едно грозно матово петно в средата. Докато имаш това петно, няма да можеш да летиш, както летят магьосниците, както аз летях снощи, за да ти покажа. Няма да можеш дори да се отърсиш от човешката си форма.

Започнах един разгорещен спор не толкова с нея, колкото със себе си. Настоях, че тяхното становище за това как да се възвърне тази така наречена цялостност е просто абсурдно. Казах й, че по никакъв начин не може да ме убеди, че човек трябва да обърне гръб на собствените си деца, за да тръгне да преследва най-неясната от всички цели: да влезе в света на нагуала. Бях така убеден, че съм прав, че се увлякох и започнах да й крещя гневно. Тя съвсем не бе развълнувана от моето избухване.

— Не всеки трябва да го прави — рече тя. — Само магьосниците, които искат да влязат в другия свят. Има множество добри магьосници, които виждат и са нецялостни. Да сме цялостни е само за нас, Толтеките.

— Вземи Соледад, например. Тя е най-добрата вещица, която можеш да намериш, но е нецялостна. Родила е две деца; едното от тях е било момиче. За щастие на Соледад дъщеря й е умряла. Нагуалът каза, че остротата на духа на починал човек се връща при дарителите, което ще рече, че остротата се връща при родителите. Ако дарителите са мъртви и човекът има деца, остротата отива при детето, което е цялостно. А ако всичките му деца са цялостни, остротата отива при детето със сила, а не задължително при най-доброто или най-прилежното. Например, когато майката на Жозефина починала, остротата отишла при най-лудата от всички — Жозефина. Трябвало е да отиде при брат й, който е съвестен, работлив човек, но Жозефина е по-силна от брат си. Дъщерята на Соледад починала без да остави деца и Соледад получила един тласък, който затворил наполовина дупката й. Сега единствената й надежда да я затвори изцяло е Паблито да умре. По същия начин най-голямата надежда на Паблито за такъв тласък е Соледад да умре.

Казах й, с много силни думи, че това, което говори, ме отвращава и ме ужасява. Тя се съгласи, че съм прав. Потвърди, че в един момент за нея самата нямало нищо по-грозно от точно това становище на магьосниците. Тя ме гледаше с искрящи очи. Имаше нещо злобно в усмивката й.

— Нагуалът ми каза, че ти разбираш всичко, но не искаш да направиш нищо — рече тя меко.

Отново започнах да споря. Казах й, че това, което Нагуалът е казал за мен, няма нищо общо с моето отвращение от становището, което обсъждахме. Обясних, че обичам децата, че изпитвам най-дълбоко уважение към тях и че искрено им съчувствам за тяхната безпомощност в този страховит свят около тях. Не можех да си представя да нараня дете по какъвто и да е начин, поради каквито и да е причини.

— Не Нагуалът е измислил правилото — рече тя. — Правилото е било измислено там някъде, отвън, и то не от човек.

В самозащита казах, че не се сърдя на нея или на Нагуала, а че съм спорил по принцип, защото не можех да разбера смисъла на всичко това.

— Смисълът е, че ние се нуждаем от всичката си острота, от всичката си сила и цялостност, за да влезем в онзи друг свят — рече тя. — Аз бях религиозна жена. Ще ти кажа какво повтарях, без да знам какво означава. Исках душата ми да влезе в небесното царство. Аз все още го искам, с тази разлика, че сега вървя по друг път. Светът на нагуала е небесното царство.

Възпротивих се срещу употребата й на религиозни термини по принцип. Бях свикнал от дон Хуан да не се спирам на тази тема. Тя съвсем спокойно обясни, че не виждала никаква разлика, що се отнася до начина на живот, между нас и истинските монахини и свещеници. Тя изтъкна, че истинските монахини и свещеници са не само цялостни като правило, но дори не се омаломощават с полови актове.

— Нагуалът каза, че това е причината, поради която те никога няма да бъдат унищожени, без значение кой се опитва да ги унищожи — рече тя. — Тези, които ги преследват, са все празни; те нямат енергията, която имат истинските монахини и свещеници. Хареса ми, че Нагуалът говори така. Винаги ще съм на страната на монахините и свещениците. Ние сме еднакви. Отказали сме се от света и все пак сме сред него. От свещениците и монахините ще излязат превъзходни летящи магьосници, ако се намери някой да им каже, че могат да го направят.

Споменът за възхищението, което баща ми и дядо ми изпитваха към мексиканската революция, изплува в съзнанието ми. Те се възхищаваха най-вече на опита да се унищожи духовенството. Баща ми бе наследил това възхищение от своя баща, а аз го бях наследил и от двамата. Това беше нещо като съединителна връзка помежду ни. Едно от първите неща, на които дон Хуан разклати основите в моята личност, беше тази връзка.

Веднъж бях казал на дон Хуан, като че ли изразявах собствено мнение, нещо, което бях слушал цял живот, а именно, че любимото занимание на църквата е да ни държи в невежество. Лицето на дон Хуан придоби най-сериозно изражение. Като че ли изявленията ми бяха докоснали някаква дълбока струна у него. Веднага ми мина мисълта за вековете експлоатация, която индианците бяха изтърпели.

— Тези мръсни копелета — рече той. — Държали са ме в невежество, а и теб също.

Веднага схванах иронията му и двамата се разсмяхме. Всъщност аз никога не бях се задълбочил в това становище. Не вярвах в него, но нямах с какво да го заменя. Разказах на дон Хуан за дядо ми и баща ми и за техните възгледи за религията като либерални хора.

— Няма значение какво някой казва или върши — рече той. — Ти сам трябва да си безупречен човек. Битката е тук, в гърдите.

Той леко ме потупа по гърдите.

— Ако дядо ти и баща ти се бяха опитвали да бъдат безупречни воини — продължи дон Хуан, — нямаше да имат време за дребни битки. Необходимо ни е всичкото време и всичката енергия, с които разполагаме, за да победим идиотщината в нас. А това е, което има значение. Останалото не е важно. Нищо от това, което са казали дядо ти или баща ти за църквата, не им е донесло физическо благосъстояние. От друга страна, да бъдеш безупречен воин ще ти даде енергия, младост и сила. Така че — направи мъдър избор.

Изборът ми бе безупречността и простотата на воинския живот. Поради този избор аз чувствах, че трябва да приема най-сериозно думите на Ла Горда, а това беше по-страшно за мен дори от постъпките на дон Хенаро. Той често ме изплашваше до смърт. Постъпките му обаче, макар и ужасяващи, се вписваха в свързаната последователност на тяхното учение. Думите и действията на Ла Горда бяха различна заплаха за мен, някак си по-конкретна и реална от другата.

Тялото на Ла Горда потръпна. Една вълничка премина по него, карайки я да свие мускулите на раменете и ръцете си. Тя сграбчи ръба на масата с неочаквана твърдост. След това се отпусна, докато отново дойде на себе си.

Усмихна ми се. Усмивката и очите й бяха поразителни. С небрежен тон тя каза, че току-що е „видяла“ моята дилема.

— Безсмислено е да затваряш очи и да се преструваш, че не искаш да направиш нищо или пък че не знаеш нищо — рече тя. — Този номер може да минава пред хората, но не и пред мен. Сега знам защо Нагуалът възложи на мен да ти кажа всичко това. Аз съм никой. Ти се възхищаваш от великите хора; Нагуалът и Хенаро бяха най-великите от всички.

Тя млъкна и се вгледа в мен. Изглежда очакваше реакцията ми на това, което беше казала.

— Ти през цялото време си се борил срещу това, което Нагуалът и Хенаро са ти казвали — продължи тя. — А си се борил срещу тях, защото са велики. Това е твоят начин на съществуване. Но не можеш да се бориш срещу това, което аз ти казвам, защото изобщо не можеш да гледаш на мен почтително. Аз съм ти равна; аз съм от твоя цикъл. Ти обичаш да се бориш с тези, които са по-добри от теб. Не е никакво предизвикателство да оборваш моето становище. Така че, в крайна сметка, тези двама дяволи успяха да те напъхат в торбата чрез мен. Горкият малък Нагуал, ти изгуби играта.

Тя се приближи до мен и ми прошепна в ухото, че Нагуалът казал също никога да не се опитва да ми взима бележника, защото това щяло да бъде толкова опасно, колкото да се опита да измъкне кокал от устата на гладно куче.

Тя ме прегърна, отпускайки глава на рамото ми, и се разсмя тихо и нежно.

Нейното „виждане“ ме беше вцепенило. Знаех, че е абсолютно права. Беше ме разнищила до съвършенство. Дълго ме прегръща, опряла глава до моята. Близостта на тялото й беше някак много успокояваща. В това беше точно като дон Хуан. Излъчваше сила, увереност и целеустременост. Не беше права като казваше, че не мога да й се възхищавам.

— Нека да забравим това — рече тя внезапно. — Нека да поговорим за това, което ни предстои довечера.

— А какво точно ни предстои довечера, Горда?

— Нашата последна среща със силата.

— Това още една ужасна битка с някого ли означава?

— Не. Просто сестричките ще ти покажат нещо, което ще завърши посещението ти тук. Нагуалът ми каза, че след това можеш да си тръгнеш и никога повече да не се връщаш, или можеш да избереш да останеш с нас. И в двата случая това, което те трябва да ти покажат, е тяхното изкуство. Изкуството на сънувача.

— А що за изкуство е това?

— Хенаро ми каза, че много пъти се е опитвал да те запознае с изкуството на сънувача. Той ти е показал своето друго тяло, тялото на сънуването; веднъж дори е направил така, че да бъдеш на две места едновременно, но твоята празнота не ти е позволила да видиш какво е искал да ти покаже. Изглежда всичките му усилия са изтекли през дупката в тялото ти.

— Сега като че ли е различно. Хенаро направи сестричките сънувачи, каквито са, и довечера те ще ти покажат изкуството на Хенаро. В това отношение сестричките са истински рожби на Хенаро.

Това ми напомни какво бе казал Паблито по-рано: че ние сме деца и на двамата и че сме Толтеки. Попитах я какво е имал предвид.

— Нагуалът ми каза, че на езика на неговия благодетел магьосниците били наричани Толтеки — отвърна тя.

— А що за език е бил това, Горда?

— Не ми е казвал. Но той и Хенаро си говореха на някакъв език, който никой от нас не разбираше. А тук, между нас, ние разбираме четири индиански езика.

— И дон Хенаро ли казваше, че е Толтек?

— Негов благодетел е бил същият човек, така че и той казваше същите неща.

От отговорите на Ла Горда предположих, че или не знае много по този въпрос, или не иска да ми говори за него. Изправих я срещу моето заключение. Тя призна, че никога не е обръщала много внимание на това и че се чуди защо аз му придавам такова значение. Почти й изнесох една лекция за етнографията на Централно Мексико.

— Един магьосник е Толтек, когато е приел тайните на прикриването и сънуването — рече тя небрежно. — Нагуалът и Хенаро са получили тези тайни от своите благодетели и след това са ги пазили в телата си. Ние правим същото и поради това сме Толтеки — като Нагуала и Хенаро.

— Нагуалът еднакво ни е учил, мен и теб, да бъдем безстрастни. Аз съм по-безстрастна от теб, защото съм безформена. Ти все още си с твоята форма и си празен, затова се препъваш във всяко препятствие. Един ден обаче отново ще си цялостен и тогава ще разбереш, че Нагуалът е бил прав. Той каза, че светът на хората се движи нагоре и надолу и че хората се движат нагоре и надолу със своя свят; като магьосници ние нямаме работа да ги следваме в тяхното движение нагоре-надолу.

— Изкуството на магьосниците е да бъдат извън всичко и да са незабележими. А повече от всичко друго, изкуството на магьосниците е никога да не хабят напразно силата си. Нагуалът ми каза, че ти все се хващаш за разни глупости, като например това, което вършиш сега. Сигурна съм, че ще разпитваш всички ни за Толтеките, но така и няма да ни попиташ за нашето внимание.

Смехът й беше ясен и заразителен. Признах й, че е права. Дребните неща винаги са ме впечатлявали. Казах й също, че ме озадачава нейната употреба на думата „внимание“.

— Вече ти казах какво ми е казал Нагуалът за вниманието — рече тя. — Ние задържаме образите на света чрез нашето внимание. Много е трудно да се обучи един мъж-магьосник, защото неговото внимание винаги е затворено, фокусирано върху нещо. Жената, от друга страна, винаги е отворена, защото през повечето време не съсредоточава вниманието си върху нищо. Особено когато е в менструация. Нагуалът ми каза, а след това и ми показа, че по време на менструацията аз мога да освободя вниманието си от образите на света. Ако не съсредоточа вниманието си върху света, светът рухва.

— Как става това, Горда?

— Много просто. Когато жената менструира, тя не може да съсредоточи вниманието си. Това е от процепа, за който ми говори Нагуалът. Вместо да се мъчи да се съсредоточи, жената трябва да се освободи от образите, като гледа втренчено към далечни хълмове или към вода, например някоя река, или пък като се втренчи в облаците.

— Ако се втренчваш с отворени очи, ти се завива свят и очите ти се уморяват, но ако ги притвориш и мигаш често и ги местиш от една планина на друга или от един облак на друг, можеш да гледаш с часове, а и дни, ако е необходимо.

— Нагуалът често ни караше да седнем до вратата и да се втренчваме в онези заоблени хълмове отвъд долината. Понякога седяхме така с дни, докато се отвори процепът.

Исках да чуя още за това, но тя млъкна и бързо седна много близо до мен. Направи ми знак с ръка да слушам. Чух тихо шумолене и изведнъж Лидия се появи в кухнята. Сметнах, че сигурно е спяла в тяхната стая и се е събудила от гласовете ни.

Тя бе заменила западните дрехи, с които бе облечена последния път, когато я видях, с дълга рокля като тези, които носеха индианките от областта. Около раменете си имаше шал, беше боса. Дългата й рокля, вместо да я прави да изглежда по-стара и тромава, я правеше да изглежда като дете, облечено в дрехите на по-възрастна жена.

Тя се приближи до масата и поздрави Ла Горда с едно официално „Добър вечер, Горда“. След това се обърна към мен и каза „Добър вечер, Нагуале“.

Поздравът й беше така неочакван и тонът й така сериозен, че щях да се разсмея. Улових един предупредителен знак от Ла Горда. Тя уж се чешеше по главата с опакото на лявата ръка, която обаче беше със свити пръсти.

Отвърнах на Лидия, както й беше отвърнала и Ла Горда: „Добър вечер и на теб, Лидия“.

Тя седна в края на масата, от дясната ми страна. Не знаех дали да започна или не разговор. Тъкмо щях да кажа нещо, когато Ла Горда леко удари с коляно крака ми и с едно едва доловимо движение на веждите ми направи знак да слушам. Отново чух звука от шумолене на рокля, която се влачи по пода. Жозефина остана за момент до вратата, преди да тръгне към масата. Тя поздрави Лидия, Ла Горда и мен в този ред.

Не можах да остана сериозен при вида й. Тя също беше облечена в дълга рокля, с шал и без обувки, но роклята й беше три-четири пъти по-голяма от нея и тя бе й сложила дебела подплата. Имаше абсолютно нелеп вид; лицето й беше слабо и младо, но тялото й изглеждаше странно надуто.

Тя премести една пейка до левия край на масата и седна на нея. И трите изглеждаха извънредно сериозни.

Седяха с плътно прилепнали нозе и изправени гърбове.

Още веднъж чух шумолене на рокля и се появи Роза. Тя беше облечена точно като останалите и също беше боса. Поздравът й беше също така официален и в реда естествено беше включена и Жозефина. Всеки й отговори със същия официален тон. Тя седна на масата срещу мен. Всички останахме в абсолютно мълчание за доста дълго време.

Внезапно Ла Горда проговори и звукът на гласа й накара всички останали да подскочат. Тя каза, посочвайки мен, че Нагуалът щял да им покаже своите съюзници и че щял да използва своя особен повик, за да ги доведе в стаята.

Опитах се да си направя шега и казах, че Нагуалът не е тук и следователно не може да доведе никакви съюзници. Мислех, че ще се разсмеят. Ла Горда извърна лицето си, а сестричките гневно ме погледнаха. Ла Горда закри устата ми с ръка и ми прошепна в ухото, че е абсолютно необходимо да се въздържам да ръся глупости. Тя ме погледна право в очите и каза, че трябва да извикам съюзниците, като използвам повика на нощните пеперуди.

Започнах неохотно. Но веднага след това духът на ситуацията взе връх у мен и аз открих, че само за няколко секунди се бях концентрирал максимално в издаването на този звук. Модулирах честотата му и контролирах въздуха, който излизаше от дробовете ми, за да се получи възможно най-дългото тупкане. Беше много мелодично.

Поех си дълбоко въздух, за да започна нова серия. Веднага спрях. Нещо отвън къщата отговаряше на повика ми. Тупкащият звук идваше от всички страни на къщата, дори откъм покрива. Сестричките станаха и се сгушиха около мен и Ла Горда като изплашени деца.

— Моля те, Нагуале, не води нищо в къщата — примоли ми се Лидия.

Дори Ла Горда изглеждаше малко уплашена. Тя ми даде категорична заповед с ръка да спра. Аз и без това не смятах да продължавам. Съюзниците обаче, било то като безформени сили, или като същества, които бродят отвън, не зависеха от моя тупкащ звук. Отново усетих, както преди две нощи в къщата на дон Хенаро, някакъв непоносим натиск, някаква тежест, която притиска къщата отвсякъде. Аз я усещах в пъпа си като сърбеж, като едно безпокойство, което скоро се превърна в чисто физическа, силна болка.

Трите сестрички не бяха на себе си от страх, особено Лидия и Жозефина. И двете скимтяха като пребити кучета. Всичките ме наобиколиха и се прилепиха плътно до мен. Роза припълзя под масата и пъхна глава между краката ми. Ла Горда стоеше зад мен, като се стараеше да е възможно най-спокойна. След няколко мига истерията и страхът на трите момичета достигна огромни размери. Ла Горда се наведе и ми прошепна, че трябва да издам обратния звук — звука, който ще ги накара да си отидат. За момент ме обзе крайна несигурност. Аз всъщност не знаех друг звук. Но после бързо усетих гъделичкане във върха на главата, потръпване на тялото и си спомних, ей така, от никъде, едно особено подсвирване, което дон Хуан често издаваше нощем и си бе направил труда да ме научи на него. Той ми го бе представил като средство човек да пази равновесие, докато върви, така че да не се отклонява от пътеката в тъмното.

Започнах да издавам това подсвирване и натискът в пъпната ми област спря. Ла Горда се усмихна и въздъхна с облекчение, а сестричките се отделиха от мен, хихикайки, като че ли всичко това беше просто една шега. Исках да се отдам малко на задълбочени размишления относно резкия преход от доста приятния разговор, който водехме с Ла Горда, към тази неземна ситуация. За момент се замислих над въпроса дали всичко това беше или не беше номер от тяхна страна. Но бях твърде изнемощял. Чувствах, че ще припадна. Ушите ми бучаха. Напрежението в стомаха ми беше толкова силно, че усещах как всеки момент ще ми прилошее. Опрях глава o ръба на масата. След няколко минути обаче отново бях достатъчно спокоен, за да седя изправен.

Трите момичета, изглежда, бяха забравили колко изплашени бяха до преди малко. Всъщност те се смееха и се побутваха една друга, докато всяка завързваше своя шал около ханша си. Ла Горда не изглеждаше нервна, но пък и не изглеждаше спокойна.

В един момент Роза беше бутната от другите две момичета и падна от пейката, на която трите седяха. Приземи се по задник. Мислех, че ще побеснее, но тя се разхили. Погледнах Ла Горда за указания. Тя седеше много изправена. Очите й бяха притворени, фиксирани върху Роза. Сестричките се смееха много високо, като истерични ученички. Лидия бутна Жозефина и я катурна през пейката да падне до Роза на пода. В момента, в който Жозефина се оказа на пода, смехът им секна. Роза и Жозефина разтърсиха телата си, правейки непонятни движения с дупетата си; движеха ги наляво-надясно, като че ли стриваха с тях нещо по пода. После изведнъж скочиха като два безмълвни ягуара и хванаха Лидия за ръцете. Трите, без да направят ни най-малък шум, се завъртяха няколко пъти. Роза и Жозефина вдигнаха Лидия за мишниците и, носейки я, обиколиха два-три пъти масата на пръсти. След това и трите се сгромолясаха, като че ли имаха пружини в коленете си, които са се свили едновременно. Дългите им рокли се издуха, придавайки им вид на огромни топки.

Веднага щом се оказаха на пода, те станаха още по-тихи. Не се чуваше никакъв друг звук, освен тихото шумолене на роклите им, докато се търкалят и пълзят. Приличаше ми сякаш гледах триизмерен филм при изключен звук.

Ла Горда, която до този момент седеше тихо до мен и ги наблюдаваше, стана и с пъргавината на акробат се втурна към вратата на тяхната стая в ъгъла на столовата. Преди да стигне до вратата, тя се претърколи веднъж на дясната си страна и рамо, после стана, подпомогната от инерцията на търкалянето, и отвори вратата. Изпълни всичко това абсолютно безшумно.

Трите момичета се затъркаляха и припълзяха в стаята като гигантски буболечки. Ла Горда ми направи знак да отида при нея; влязохме в стаята и тя ме накара да седна на пода с гръб, опрян o касата на вратата. Тя седна от дясната ми страна, като също опря гръб на касата. След това ме накара да сплета пръсти и да поставя ръцете си на пъпа.

Отначало трябваше да си разделям вниманието между Ла Горда, сестричките и стаята. Но след като Ла Горда нагласи стойката ми на седене, вниманието ми бе погълнато от стаята. Трите момичета лежаха в средата на широка бяла квадратна стая с тухлен под. Имаше четири газени фенера, по един на всяка стена, поставени върху вградени полици приблизително на два метра над земята. Стаята нямаше таван. В тъмното поддържащите греди на покрива не се виждаха и това създаваше впечатлението за огромна стая без горен край. Двете врати бяха поставени в самите ъгли, една срещу друга. Като погледнах към затворената врата срещу мен, забелязах, че стените на стаята са ориентирани по четирите посоки на света. Вратата, при която бяхме, беше в северозападния ъгъл.

Роза, Лидия и Жозефина, търкаляйки се, обиколиха няколко пъти стаята, обратно на часовниковата стрелка. Напрягах се да чуя шумоленето на роклите им, но тишината беше абсолютна. Чувах единствено дишането на Ла Горда. Накрая сестричките спряха и всяка седна под един фенер, с гръб, опрян на стената. Лидия седна до източната стена, Роза — до северната, а Жозефина — до западната.

Ла Горда стана, затвори вратата зад нас и я залости с желязно резе. Тя ме накара да се приплъзна няколко сантиметра, без да променям стойката си, докато опрях гръб o вратата. След това тя безшумно се претърколи по дължината на стаята и седна до фенера на южната стена; заставането й в тази позиция, изглежда, беше знакът за действие.

Лидия стана и тръгна на пръсти покрай ръбовете на стаята, близо до стените. Това не беше точно ходене, а по-скоро безшумно плъзгане. С увеличаването на скоростта си тя започна да се движи така, като че ли се пързаляше, стъпвайки на ъгъла между пода и стените. Когато стигнеше до Роза, Жозефина, Ла Горда или мен, ни прескачаше. Усещах бръсването на дългата й рокля всеки път, когато минаваше покрай мен. Колкото по-бързо се движеше, толкова по-нависоко се изкачваше по стената. Настъпи такъв момент, когато Лидия всъщност тичаше безшумно по четирите стени на стаята на около два-два и половина метра над земята. Гледката, която представляваше, тичайки перпендикулярно на стените, беше толкова неземна, че граничеше с фантастичното. Дългата й рокля правеше гледката още по-свръхестествена. Гравитацията, изглежда, не влияеше на Лидия, но влияеше на дългата й пола; тя висеше надолу. Усещах я всеки път, когато Лидия преминаваше над главата ми, да бръсва лицето ми като провиснала драперия.

Тя бе обсебила вниманието ми до невъобразима степен. Напрежението да й отдавам неразделеното си внимание беше толкова голямо, че започнах да получавам конвулсии в стомаха; усещах тичането й със стомаха си. Очите ми се разфокусираха. С последната ми останала частица концентрация видях как Лидия слезе по диагонала на източната стена и спря насред стаята.

Тя пъхтеше, едва поемайки си дъх, и беше плувнала в пот, както бе и Ла Горда след показното летене. Едва пазеше равновесие. След малко тя отиде на мястото си до източната стена и се строполи на пода, сякаш залепна като мокър парцал. Помислих си, че е припаднала, но после забелязах, че диша бавно през устата си.

След няколко минути на покой, достатъчни за Лидия да възстанови силата си и отново да седне, изправена до стената, Роза стана и съвсем безшумно изтича до средата на стаята, завъртя се на пети и изтича обратно на мястото си. Тичането й позволи да набере необходимата инерция, за да направи един невероятен скок. Тя подскочи във въздуха, като баскетболист, по вертикала на стената, а ръцете й излязоха над стената, която бе може би три метра висока. Видях тялото й действително да се удря в стената, макар това да не беше съпроводено с никакъв звук от сблъсък. Очаквах отново да скочи на пода поради ударната сила, но тя остана да виси там, прикрепена за стената като махало. От мястото, където седях, изглеждаше като че ли държи нещо като кука в лявата си ръка. За момент тихо се залюля, подобно на махало, след което се отхвърли на около метър вляво, като се отблъсна от стената с дясната си ръка в момента, в който амплитудата й беше най-голяма. Повтори залюляването и отхвърлянето 30–40 пъти. Обходи цялата стая, след което отиде до гредите на покрива и там остана да се клати, висейки на невидима кука.

Докато беше на гредите, осъзнах, че това, което бях оприличил на кука в лявата й ръка, всъщност бе някакво свойство на тази ръка, което й позволяваше да се отпусне с цялата си тежест на нея. Това беше същата ръка, с която ме бе нападнала преди две нощи.

Нейното изпълнение завърши с висенето й над самия център на стаята. Внезапно тя се пусна. Падна от височина четири-пет метра. Дългата й рокля полетя нагоре и се събра около главата й. За момент, преди да се приземи без ни най-малък шум, тя приличаше на чадър, обърнат наопаки от силата на вятъра; слабото й голо тяло приличаше на пръчка, прикрепена към тъмната маса на роклята й.

Моето тяло почувства удара от падането й вероятно повече от нея самата. Тя се приземи в клекнало положение и остана неподвижна, опитвайки се да си поеме дъх. Аз се прострях на пода от болезнени спазми в стомаха.

Ла Горда се претърколи през стаята, свали шала си и го върза около пъпа ми като превръзка, увивайки го около тялото ми два-три пъти. Претърколи се обратно до южната стена като сянка.

Докато тя оправяше шала около кръста ми, бях изгубил от поглед Роза. Когато се пооправих и погледнах, тя отново беше до северната стена. Миг по-късно Жозефина безшумно се придвижи до средата на стаята. Тя закрачи напред-назад с безшумни стъпки между мястото, където седеше Лидия, и собственото й място на западната стена. През цялото време беше с лице към мен. Като стигна до своето място, тя изведнъж вдигна предната част на лявата си ръка и я постави точно пред лицето си, сякаш искаше да ме закрие от погледа си. По този начин скри за момент половината си лице зад ръката си. След това я свали и отново я вдигна, като този път закри цялото си лице. Тя повтори това сваляне и вдигане на ръката безброй пъти, докато безшумно шареше от единия край на стаята до другия и обратно. Всеки път, когато вдигаше ръката си, все по-голяма част от тялото й оставаше скрита от погледа ми. Настъпи такъв момент, когато беше скрила зад тънката си ръка цялото си тяло, издуто от дрехи.

Сякаш като закриваше моето тяло от погледа си, което беше на разстояние три-четири метра от нея, и следователно лесно би могла да го направи с широчината на ръката си, тя също така закриваше и своето тяло от погледа ми — нещо, което трудно би могла да направи само с широчината на ръката си.

Щом скри цялото си тяло, всичко, което можех да различа, бе очертанието на една ръка, провесена във въздуха, която шари от единия край на стаята до другия и обратно, а в един момент едва различавах дори тази ръка.

Почувствах отвращение, някаква непоносима погнуса. Шарещата ръка изчерпваше енергията ми. Свлякох се на една страна, неспособен да пазя равновесие. Видях ръката да пада на земята. Жозефина лежеше на пода, покрита с дрехи, сякаш натруфената й одежда беше експлодирала. Тя лежеше по гръб, с разперени ръце.

Трябваше ми доста време, за да си възвърна физическото равновесие. Дрехите ми бяха прогизнали от пот. Аз не бях единственият засегнат. Те всички бяха изтощени и плувнали в пот. Ла Горда се владееше най-добре, но изглеждаше така, че самоконтролът й всеки момент ще рухне. Чувах как всички, включително и Ла Горда, дишаха през устата си.

Когато отново се овладях напълно, видях, че всеки седеше на мястото си. Сестричките ме гледаха втренчено. С крайчеца на окото си забелязах, че очите на Ла Горда бяха притворени. Изведнъж тя се претърколи безшумно до мен и ми прошепна в ухото, че трябва да започна да издавам повика на нощните пеперуди и да не спирам, докато съюзниците не връхлетят в къщата и са готови да ни вземат.

За момент се поколебах. Тя обаче прошепна, че не може да има връщане назад и че трябва да довършим това, което сме започнали. Тя развърза шала си от кръста ми, претърколи се обратно до мястото си и седна.

Аз долепих лявата си ръка до устните и се опитах да издам тупкащия звук. Отначало ми беше много трудно. Устните ми бяха сухи, а ръцете ми — потни, но след първоначалната несръчност почувствах един прилив на енергия и жизненост. Получи се най-чистият тупкащ звук, който някога съм издавал. Той ми напомняше тупкащия звук, който винаги бях чувал като отговор на моя. Веднага щом спрях да си поема дъх, чух да се отговаря на тупкащия звук от всички посоки.

Ла Горда ми направи знак да продължа. Издадох още три серии от този звук. Последната беше съвършено хипнотична. Не ми беше необходимо да поема въздух и да го издишам на малки порции, както бях правил досега. Този път тупкащият звук излезе от устата ми свободно. Не се наложи дори да използвам ръката си, за да го издам.

Ла Горда внезапно се втурна към мен, вдигна ме целия, хващайки ме под мишниците, и ме запрати в средата на стаята. Постъпката й наруши абсолютната ми концентрация. Забелязах, че Лидия здраво се бе хванала за дясната ми ръка, Жозефина за лявата, а Роза бе застанала с гръб към мен и се държеше за кръста ми с протегнати назад ръце. Ла Горда беше зад мен. Тя ми нареди да извърна ръцете си назад и да се хвана здраво за шала й, който тя бе увила около врата и раменете си като хамут.

В този момент забелязах, че освен нас имаше и нещо друго в стаята, но не можех да кажа какво. Сестричките трепереха. Знаех, че те усещаха нещо, което аз не можех да различа. Знаех също, че Ла Горда ще се опита да направи това, което бе направила в къщата на дон Хенаро. Изведнъж усетих как вятърът от окото-врата ни притегля. Сграбчих шала на Ла Горда с цялата си сила, а сестричките сграбчиха мен. Чувствах, че се въртим, преобръщаме се и се люлеем насам-натам като огромно безтегловно листо.

Отворих очи и видях, че сме като вързоп. Или стояхме прави, или лежахме хоризонтално във въздуха Ле можех да кажа кое от двете, защото нямах никаква сетивна точка за ориентация. След това така внезапно, както бяхме вдигнати, бяхме пуснати. Усетих нашето падане в стомаха си. Завих от болка и моите викове се смесиха с тези на сестричките. Боляха ме коленете отвътре. Чувствах непоносимо тресене в краката; помислих, че сигурно съм ги счупил.

Следващото ми усещане бе, че нещо влиза в носа ми. Беше много тъмно и аз лежах по гръб. Изправих се. Тогава осъзнах, че Ла Горда гъделичка ноздрите ми с някакво клонче.

Не се чувствах изтощен или поне малко изморен. Скочих на крака и едва тогава осъзнах, че не бяхме в къщата. Бяхме на някакъв хълм — скалист, гол хълм. Направих една крачка и едва не паднах. Бях се спънал в нечие тяло. Беше Жозефина. Беше извънредно топла на пипане. Изглежда я тресеше. Опитах се да я изправя, но тя беше отпусната. Роза лежеше до нея. Нейното тяло обаче беше ледено студено. Аз ги сложих една върху друга и ги залюлях. Това движение ги върна в съзнание.

Ла Горда бе открила Лидия и я караше да върви. След няколко минути всички стояхме прави. Бяхме вероятно на около километър източно от къщата.

Преди години дон Хуан ми бе създал подобно преживяване, но с помощта на психотропно растение. Той привидно ме бе накарал да летя и се приземих на известно разстояние от къщата. Тогава се бях опитал да обясня случилото се по логичен път, но нямаше никакво основание за логично обяснение и за да не приема, че съм летял, трябваше да прибягна към единствените две останали възможности; можех да о6ясня всичко това като кажех, че дон Хуан ме бе пренесъл на онова отдалечено поле, докато съм бил все още в безсъзнание под въздействието на психотропните алкалоиди на растението; или като кажа, че под влиянието на алкалоидите съм повярвал това, което дон Хуан ми бе наредил да повярвам, а именно — че съм летял.

Този път обаче нямах никакво друго спасение, освен да се стегна и да приема като чиста монета, че съм летял. Исках все пак да се отдам на някои съмнения и започнах да обмислям възможността четирите момичета да са ме пренесли на хълма. Разсмях се шумно, неспособен да сдържа едно неясно задоволство. Повтаряше ме старата ми болест. Разумът ми, който временно бе изключен, започваше отново да взема връх у мен. Исках да го защитя. Или може би ще е по-уместно да кажа, в светлината на странностите, които видях и извърших, откакто бях пристигнал, че разумът ми се самозащитаваше, независимо от по-сложното цяло, което, изглежда, бе моето „аз“, което не познавах. Бях свидетел, едва ли не като заинтересован наблюдатал, на това как разумът ми се мъчеше да намери подходящо обяснение, докато друга, много по-голяма част от мен не би могла да нехае по-малко за обяснението на каквото и да е.

Ла Горда нареди трите момичета в редица. След това ме придърпа до себе си. Те всички скръстиха ръце зад гърбовете си. Ла Горда ме накара да направя същото. Тя изпъна ръцете ми назад и ме накара да ги сгъна, като хвана всяка от предните части на ръцете си възможно най-здраво и възможно най-близо до лактите. Това създаде огромно мускулно налягане при ставите на раменете ми. Тя наведе трупа ми напред, докато почти се прегърбих. След това издаде един особен птичи звук. Това беше сигнал. Лидия тръгна. В тъмното движенията й ми напомняха на кънкьор на зимни кънки. Тя вървеше бързо и безшумно и след няколко минути изчезна от погледа ми.

Ла Горда последователно издаде още два пъти птичия звук и Роза и Жозефина си отидоха по същия начин като Лидия. Ла Горда ми каза да я следвам отблизо. Тя издаде още веднъж птичия звук и двамата тръгнахме.

Учуди ме лекотата, с която вървях. Цялото ми равновесие беше съсредоточено в краката. Фактът, че ръцете ми бяха зад гърба, вместо да пречи на движенията ми, ми помагаше да пазя едно странно равновесие. Но най-много от всичко ме учуди безшумността на стъпките ми.

Като стигнахме пътя, започнахме да вървим нормално. Разминахме се с двама души, които вървяха в противоположна посока. Ла Горда ги поздрави и те отвърнаха на поздрава й.

Като стигнахме до къщата, заварихме сестричките да стоят до вратата, не смеейки да влязат вътре. Ла Горда им каза, че макар да не мога да управлявам съюзниците, аз мога да ги викам или пък да им кажа да си тръгнат, и че съюзниците няма да ни безпокоят повече. Момичетата й повярваха — нещо, което аз самият не можех да направя в онзи момент.

Влязохме вътре. Много тихо и умело те всички се съблякоха, обляха се със студена вода и си облякоха чисти дрехи. Аз направих същото. Облякох си старите дрехи, които държах в къщата на дон Хуан и които Ла Горда ми донесе в една кутия.

Всички бяхме в повишено настроение. Помолих Ла Горда да ми обясни какво бяхме направили.

— Ще поговорим за това по-късно — рече тя твърдо. Тогава се сетих, че подаръците, които им бях донесъл, са все още в колата. Сметнах, че докато Ла Горда ни приготви нещо за ядене, ще е добра възможност да им ги раздам. Излязох навън, взех ги и ги внесох в къщата. Сложих ги на масата. Лидия ме попита дали вече съм нарекъл подаръците, както бе предложила. Казах, че бих искал те да си ги изберат. Тя не се съгласи. Каза, че без съмнение аз съм донесъл нещо специално за Паблито и Нестор, и куп дреболийки, които ще разпилея по масата с намерението да се сбият за тях.

— Освен това, не си донесъл нищо за Бениньо — рече Лидия, като се приближи до мен и ме погледна с престорена сериозност. — Не можеш да обидиш Хенаросите, като им дадеш два подаръка за трима.

Те всички се разсмяха. Почувствах се неловко. Тя беше абсолютно права във всичко, което каза.

— Ти си небрежен, затова никога не съм те харесвала — каза ми Лидия, като смени усмивката с намръщване. — Така и никога не ме поздрави с чувство или уважение. Всеки път, когато се срещнехме, ти се преструваше, че се радваш да ме видиш.

Тя изимитира моя очевидно престорено възторжен поздрав — поздрав, който сигурно й бях отправял безброй пъти в миналото.

— Защо никога не ме попита какво правя тук? — обърна се към мен Лидия.

Спрях да пиша, за да осмисля въпроса й. Никога не бе ми хрумвало да я попитам каквото и да е. Казах й, че нямам извинение. Ла Горда се намеси и каза, че причината, поради която не съм отправял повече от две думи към Лидия или Роза всеки път, когато сме се виждали, е тази, че съм свикнал да разговарям само с жени, в които съм влюбен по един или друг начин. Ла Горда добави, че Нагуалът й бил казал, че ако ги запитам нещо директно, те трябва да отговарят на въпроса ми, но докато не попитам, те не трябвало да споменават нищо.

Роза каза, че не ме харесвала, защото все съм се смеел и съм се опитвал да бъда забавен. Жозефина добави, че тъй като не ме била виждала, тя не ме харесала просто за удоволствие, за тръпката.

— Искам да знаеш, че не те приемам за Нагуала — каза ми Лидия. — Ти си твърде тъп. Не знаеш нищо. Аз знам повече от теб. Как мога да те уважавам тогава?

Лидия добави, че що се отнасяло до нея, аз мога да се върна там, откъдето съм дошъл, или да отида да се хвърля в някое езеро, ако искам.

Роза и Жозефина не казаха нищо. Съдейки по сериозните и злобни изражения на лицата им обаче, те, изглежда, бяха съгласни с Лидия.

— Как може този човек да ни води? — обърна се Лидия към Ла Горда. — Той не е истински Нагуал. Той е човек. Той ще ни превърне в идиоти като себе си.

Докато тя говореше, забелязах как злите изражения по лицата на Роза и Жозефина ставаха още по-зли.

Ла Горда се намеси и им обясни, че отдавна ме е „видяла“. Тя добави, че тъй като ми била препоръчала да внимавам да не се оплета в мрежите им, сега им препоръчвала същото и на тях — да не се оплетат в моите.

След първоначалната проява на истинска и основателна неприязън от страна на Лидия към мен, бях поразен да видя колко лесно се примири тя със забележката на Ла Горда. Усмихна ми се. Дори дойде и седна до мен.

— Ти май наистина си като нас, а? — попита ме тя малко смутено.

Не знаех какво да кажа. Боях се да не сгафя.

Лидия очевидно беше водачката на сестричките. В момента, в който тя ми се усмихна, другите две, изглежда, бяха обладани на часа от същото настроение.

Ла Горда им каза да не се обиждат от бележника и молива ми и от това, че задавам въпроси, а в замяна аз няма да се нервирам, когато те се отдадат на любимото си занимание — да се глезят.

И трите седнаха близо до мен. Ла Горда дойде до масата, взе пакетите и ги отнесе в колата. Помолих Лидия да ме извини за непростимото ми поведение в миналото и се обърнах към трите с молба да ми разкажат как са станали чираци на дон Хуан. За да ги предразположа, им разказах как аз го бях срещнал. Те ми описаха същите ситуации, които доня Соледад вече ми бе разказала.

Лидия каза, че те всички били свободни да напуснат света на дон Хуан, но техният избор бил да останат. На нея, в частност, като на първи чирак, й била дадена възможност да си тръгне. След като Нагуалът и Хенаро я излекували, Нагуалът й посочил вратата и й казал, че ако не мине през нея в онзи момент, тя ще я затвори вътре и повече никога няма да се отвори.

— Съдбата ми се реши, когато се затвори онази врата — каза ми Лидия. — Също като при теб. Нагуалът ми каза, че след като ти е сложил кръпката, той ти е дал възможност да си тръгнеш, но ти не си пожелал да се възползваш от нея.

Спомнях си това решение по-ясно от всичко останало. Разказах им как дон Хуан с хитрост ме бе накарал да повярвам, че го преследва някаква магьосница, и затова ме постави пред избора или да си тръгна завинаги, или да остана, за да му помагам да води война срещу своята нападателка. Оказа се, че неговата така наречена нападателка е една от помощниците му. Изправяйки се срещу нея, като смятах, че защитавам дон Хуан, аз я настроих срещу себе си и тя стана това, което той нарече мой „достоен противник“.

Попитах Лидия дали и те имат по някой достоен противник.

— Ние не сме толкова тъпи, колкото тебе — рече тя. — Ние никога не сме имали нужда някой да ни пришпорва.

— Паблито е толкова тъп — каза Роза. — Соледад е неговия противник. Макар че не знам колко достоен. Но както е казано, ако няма нещо по-голямо, и малкото стига.

Те се разсмяха и заудряха по масата. Попитах ги дали някоя от тях познава магьосницата, срещу която ме прати дон Хуан — Ла Каталина. Те поклатиха отрицателно глава.

— Аз я познавам — обади се Ла Горда откъм печката. — Тя е от цикъла на Нагуала, но изглежда на трийсет.

— Какво е цикъл, Горда? — попитах аз.

Тя дойде до масата, сложи крака си на пейката и подпря брадичката на ръката и коляното си.

— Магьосниците като Нагуала и Хенаро имат два цикъла — рече тя. — Първият е когато са хора като нас. Ние сме в първия цикъл. Всеки от нас е получил задача и тази задача е да се освободи от човешката си форма. Елихио, ние петимата и Хенаросите сме в един и същи цикъл.

— Вторият цикъл е когато магьосникът вече не е човек, както Нагуала и Хенаро. Те дойдоха, за да ни учат, и след като ни обучиха си заминаха. Ние сме вторият цикъл за тях. Нагуалът и Ла Каталина са като теб и Лидия.

Ла Горда се върна при печката. Сестрите изглеждаха неспокойни.

— Това трябва да е жената, която познава растенията на силата — обърна се Лидия към Ла Горда.

Ла Горда каза, че е тя. Попитах ги дали Нагуалът им е давал някога растения на силата.

— Не, не и на нас трите — отвърна Лидия. — Растения на силата се дават само на празни хора — като теб и Ла Горда.

— Давал ли ти е Нагуалът растения на силата, Ла Горда? — попитах аз високо.

Тя вдигна два пръста над главата си.

— Нагуалът й е давал лулата си два пъти — каза Лидия.

— Какво се случи, Горда? — попитах аз.

— Смахнах се — отвърна тя, докато идваше към масата. — На нас са ни давали растения на силата, защото Нагуалът е слагал кръпки по телата ни. Моята бързо се е хванала, но с твоята е било трудно. Нагуалът каза, че ти си бил по-луд от Жозефина и невъзможен като Лидия, затова се наложило да ти дава доста от тях.

Ла Горда обясни, че растенията на силата се използват само от магьосници, които напълно са усвоили това изкуство. Тези растения били толкова мощни, че за да може правилно да се борави с тях било необходимо най-безупречно внимание от страна на магьосника. Отнемало цял живот, за да се тренира вниманието до нужната степен. Ла Горда каза, че цялостните хора нямат нужда от растения на силата и че нито сестричките, нито Хенаросите са ги употребявали, но че един ден, когато усъвършенстват изкуството си като сънувачи, те ще ги използват, за да получат един последен и тотален тласък — тласък от такава величина, че за нас ще е невъзможно да разберем.

— И ние с теб ли ще ги използваме? — попитах Ла Горда.

— Всички ще ги използваме — отвърна тя. — Нагуалът каза, че ти би трябвало да разбираш това по-добре от всички нас.

Замислих се над този въпрос за момент. Въздействието на психотропните растения наистина беше ужасяващо за мен. Те като чели достигаха до някакъв огромен резервоар у мен и извличаха от него един цял свят. Недостатъкът при употребата им бе данъка, който взимаха от физическото ми благосъстояние и невъзможността да контролирам въздействието им. Светът, в който ме потапяха, бе неподатлив и хаотичен. Нямах властта, силата, както се изразяваше дон Хуан, за да използвам този свят. Ако имах властта обаче, възможностите щяха да бъдат потресаващи за ума.

— И аз съм ги употребявала — рече Жозефина съвсем неочаквано. — Когато бях луда, Нагуалът ми даваше своята лула, за да ме излекува или за да ме убие. И тя ме излекува!

— Нагуалът наистина е давал на Жозефина своя дим — каза Ла Горда откъм печката и после дойде до масата. — Той знаеше, че тя се прави на по-луда, отколкото е. Тя винаги е била малко смахната, много дръзка и се глези, както никой друг. Тя винаги е искала да живее някъде, където никой няма да я притеснява, и ще може да прави каквото си иска. Затова Нагуалът й даде своя дим и я отведе в света на желанията й за четиринайсет дни, докато не й омръзна, Така че се излекува. Престана да си угажда. В това се изразяваше излекуването й.

Ла Горда се върна при печката. Сестричките се разсмяха и се потупваха една друга по гърба.

Тогава си спомних, че в къщата на доня Соледад Лидия не само бе намекнала за някакъв пакет за мен, но и действително ми бе показала един вързоп, който ме наведе на мисълта за калъфа, в който дон Хуан държеше лулата си. Припомних на Лидия обещанието й, че ще ми дадат този пакет в присъствието на Ла Горда.

Сестричките се спогледаха, а след това се обърнаха към Ла Горда. Тя направи жест с глава. Жозефина стана и отиде в предната стая. След малко се върна с вързопа, който Лидия ми беше показала.

Стомахът ми се сви в очакване. Жозефина внимателно постави вързопа на масата пред мен. Всички се събраха около нея. Тя започна да го разопакова така тържествено, както бе направила и Лидия първия път. Когато пакетът беше напълно отворен, тя изсипа съдържанието му на масата. Бяха дамски превръзки. За момент се обърках. Но звукът от смеха на Ла Горда, който бе по-висок от на останалите, беше толкова приятен, че аз също се разсмях.

— Това е личният вързоп на Жозефина — каза Ла Горда. — Нейна беше блестящата идея да подразнят алчността ти с подарък от Нагуала, за да те накарат да останеш.

— Трябва да призная, че бе добра идея — рече Лидия.

Тя имитира алчното изражение, което съм имал на лицето си, когато тя отваряше пакета, а след това разочарованието, което се изписало по него, когато не довърши отварянето.

Казах на Жозефина, че идеята й наистина е била блестяща, че е свършила работа, както бе очаквала и че бях искал този пакет повече, отколкото бих желал да призная.

— Можеш да го вземеш, ако искаш — рече Жозефина и накара всички да избухнат в смях.

Ла Горда каза, че Нагуалът знаел от самото начало, че Жозефина не била действително болна и че затова му било толкова трудно да я излекува. Хората, които наистина са болни, са по-податливи. Жозефина твърде много осъзнавала всичко и била много буйна и се наложило да я опушва доста пъти.

Веднъж дон Хуан бе казал същото и за мен — че се наложило да ме опуши. Винаги бях смятал, че това означава, че е използвал психотропни гъби, за да ме разгледа.

— Как те опуши? — попитах Жозефина. Тя сви рамене и не отговори.

— Както е опушил и теб — каза Лидия. — Изтеглил е сияйността ти и я изсушил с пушека на огъня, който е наклал.

Бях сигурен, че дон Хуан никога не ми е обяснявал подобно нещо. Помолих Лидия да ми каже какво знае по въпроса. Тя се обърна към Ла Горда.

— Димът е много важен за магьосниците — рече Ла Горда. — Димът е като мъглата. Мъглата, разбира се, е по-добра, но много трудно се борави с нея. Не е така лесна за манипулиране, както дима. Така че, ако един магьосник иска да види и опознае някой, който все се крие като теб и Жозефина, който е своенравен и труден, той наклажда огън и оставя пушека да обвие човека. Каквото и да крие той, то излиза наяве в пушека.

Ла Горда каза, че Нагуалът използвал пушека не само да „вижда“ и опознава хората, но също и да лекува. Той правел на Жозефина пушечни бани; карал я да стои или да седи до огъня в посоката, в която духа вятърът. Пушекът я обгръщал и я карал да се дави и да плаче, но това неприятно положение било само временно и без никакви последствия; положителният резултат, от друга страна, бил постепенното пречистване на сияйността й.

— Нагуалът на всички ни е правил пушечни бани — рече Ла Горда. — На теб дори повече, отколкото на Жозефина. Той каза, че ти си бил непоносим и че дори не си се преструвал като нея.

Сега всичко ми стана ясно. Тя беше права; дон Хуан ме бе карал стотици пъти да седя срещу огъня. Пушекът така дразнеше гърлото и очите ми, че тръпки ме побиваха само като го видех да събира сухи клонки и съчки. Той каза, че трябвало да се науча да контролирам дишането си и да чувствам пушека, като държа очите си затворени; по този начин ще мога да дишам без да се давя.

Ла Горда каза, че пушекът помагал на Жозефина да бъде ефирна и неуловима и че без съмнение на мен ми е помогнал да се излекувам от лудостта си, каквато и да е била тя.

— Нагуалът каза, че пушекът извлича всичко от теб — продължи Ла Горда. — Той те прави чист и прям.

Попитах я дали знае как да извлече с пушека това, което човек крие. Тя каза, че за нея е лесно да върши това, защото се е освободила от формата си, но че сестричките и Хенаросите, макар да са виждали десетки пъти как го правят Нагуалът и Хенаро, те самите не могат да го правят.

Полюбопитствах да узная защо дон Хуан никога не ми бе споменавал за това, макар че ме бе опушвал като суха риба стотици пъти.

— Споменавал ти е — рече Ла Горда с обичайната си увереност. — Нагуалът дори те е учил да се взираш в мъглата. Той ни разказа, че веднъж сте опушили цял един район в планините и сте видели какво се крие зад пейзажа. Той каза, че той самият бил изумен.

Спомних си едно изключително изкривяване на възприятието, нещо като халюцинация, която бях имал и която смятах, че е резултат от съчетанието между доста гъстата мъгла и електрическа буря, която бе бушувала по същото време. Разказах им случката и добавих, че дон Хуан всъщност никога направо не ме е учил каквото и да било за мъглата или за пушека. Неговото обучение се състоеше в това да накладе огън или да ме отведе в някой облак от мъгла. Ла Горда нищо не каза. Тя стана и се върна при печката. Лидия поклати глава и цъкна с език.

— Ама ти наистина си тъп — рече тя. — Нагуалът те е учил на всичко. Как, мислиш, си видял всичко, което току-що ни разказа?

Имаше голямо разминаване в разбиранията ни за това как се обучава в нещо. Казах им, че ако аз трябваше да ги науча на нещо, което знам, като например да карат кола, щях да го направя стъпка по стъпка, като всеки път се уверявам, че са разбрали всеки аспект от цялата процедура. Ла Горда отново дойде до масата.

— Това е само когато магьосникът учи на нещо в тонала — рече тя. — Но когато един магьосник борави с нагуала, той трябва да даде указанието, което се състои в това да покаже тайната на воина. И това е всичко, което трябва да направи. Воинът, който приема тайните, трябва да заслужи знанието като сила, като върши това, което му е било показано.

— Нагуалът ти е показал повече тайни, отколкото на всички нас, взети заедно. Но ти си ленив, като Паблито, и предпочиташ да се чувстваш объркан. Тоналът и нагуалът са два различни свята. В единия говориш, а в другия действаш.

В момента, в който каза това, думите й бяха абсолютно разбираеми за мен. Знаех за какво говореше. Тя отиде до печката, разбърка нещо в една тенджера и отново дойде до масата.

— Защо си толкова тъп? — направо ме попита Лидия.

— Той е празен — отвърна Роза.

Те ме накараха да стана и се насилиха да примижат, докато сканираха тялото ми с очи. Всички докоснаха пъпа ми.

— Но защо още си празен? — попита Лидия.

— Ти знаеш какво да правиш, нали? — добави Роза.

— Той е бил луд — рече им Жозефина. — Сигурно и сега е луд.

Ла Горда ми се притече на помощ и им каза, че аз съм все още празен по същата причина, поради която те все още не са се освободили от формата си. Ние всички тайно не сме искали света на Нагуала. Страхували сме се и имаме някои съмнения. Накратко, никой от нас не бил по-добър от Паблито.

Те не промълвиха нито дума. И трите изглеждаха крайно смутени.

— Горкият малък Нагуал — обърна се към мен Лидия с тон на истинска загриженост. — Ти си толкова уплашен, колкото и ние. Аз се правех на твърда, Жозефина се преструваше на луда, Роза се правеше на своенравна, а ти на тъп.

Те се разсмяха и за първи път, откакто бях пристигнал, направиха жест на другарство към мен. Те ме прегърнаха и склониха глави до моята.

Ла Горда седна насреща ми, а сестричките насядаха около нея. Аз бях с лице и към четирите.

— Сега можем да поговорим за това, което се случи тази вечер — каза Ла Горда. — Нагуалът ми каза, че ако оцелеем от последния контакт със съюзниците, вече няма да сме същите. Съюзниците ни направиха нещо тази вечер. Те ни отнесоха.

Тя нежно докосна пишещата ми ръка.

— Тази вечер е особена за теб — продължи тя. — Тази вечер ние всички здравата поработихме, за да ти помогнем, включително съюзниците. На Нагуала би му харесало. Тази вечер ти видя и прозря всичко.

— Така ли? — попитах аз.

— Пак започваш — рече Лидия и всички се разсмяха.

— Разкажи ми за това мое виждане, Горда — настоях аз. — Знаеш, че съм тъп. Не бива да има недоразумение между нас.

— Добре — каза тя. — Разбирам какво имаш предвид. Тази вечер ти видя сестричките.

Казах им, че съм наблюдавал също и невероятни неща, извършени от дон Хуан и дон Хенаро. Бях ги видял така ясно, както бях видял сестричките, и въпреки това дон Хуан и дон Хенаро винаги заключваха, че не съм видял. Следователно не бях в състояние да определя с какво бяха по-различни действията на сестричките.

— Искаш да кажеш, че не си видял как те се държаха за линиите на света? — попита тя.

— Не, не съм.

— Не си видял как те се промъкват през процепа между световете?

Разказах им какво бях видял. Те мълчаливо ме изслушаха. В края на разказа ми Ла Горда беше почти готова да се разплаче.

— Колко жалко! — възкликна тя.

Тя стана, заобиколи масата и ме прегърна. Очите й бяха ясни и спокойни. Знаех, че не храни никаква злоба към мен.

— Писано ни било да си толкова задръстен — рече тя. — Но въпреки това ти си за нас Нагуала. Няма да ти преча с грозни мисли. Поне в това можеш да си сигурен.

Знаех, че действително мисли така. Тя ми говореше от ниво, което бях наблюдавал само у дон Хуан. Неколкократно бе обяснявала настроението си като резултат от това, че се е освободила от формата си; тя действително беше един безформен воин. Заля ме вълна от дълбока привързаност към нея. Щях да се разплача. И точно в момента, когато почувствах, че тя е най-прекрасния воин, ми се случи нещо твърде интригуващо. Най-правдоподобното описание би било да кажа, че почувствах как изведнъж ушите ми изпукаха. С тази разлика, че усетих пукането в средата на тялото си, точно под пъпа, по-отчетливо отколкото в ушите. Веднага след изпукването всичко стана по-ясно: звуците, гледките, миризмите. След това усетих едно силно бръмчене, което, колкото и странно да изглеждаше, не пречеше на способностите ми да чувам; бръмченето беше високо, но не заглушаваше никой от останалите звуци. Беше такова, сякаш го чувах с някаква част от мен, която не бяха ушите. Гореща вълна премина през тялото ми. И тогава внезапно си спомних нещо, което никога на бях виждал. Все едно, че ме беше обладала нечия чужда памет.

Спомних си как Лидия се държи за две хоризонтални червеникави въжета, докато вървеше по стената. Това не беше точно вървене, тя всъщност се плъзгаше на дебел сноп линии, които държеше с краката си. Спомних си, че я бях видял да се задъхва с отворена уста от усилието да дърпа червеникавите въжета. Причината, поради която не можех да пазя равновесие в края на изпълнението й, беше че я бях видял като светлина, която обикаляше стаята с такава скорост, че ми се зави свят; тя ме дърпаше за областта около пъпа.

Спомних си и действията на Роза и Жозефина. Роза всъщност беше направила същото, само че отвесно, като се държеше с лявата си ръка за едни дълги, вертикални червеникави нишки, които приличаха на лози, провесени от тъмния покрив. С дясната си ръка също се държеше за някакви вертикални нишки, които, изглежда, й даваха стабилност. Освен това се държеше към същите тези нишки и с пръстите на краката си. Към края на изпълнението си тя изглеждаше като фосфоресценция под покрива. Очертанията на тялото й не се открояваха.

Жозефина се скриваше зад някакви линии, които като че ли излизаха от пода. Издигайки ръката си, тя всъщност бе премествала линиите една до друга, за да получи необходимата широчина, за да скрие тялото си. Издутите й дрехи свършиха добра работа; те някак си сбиваха сияйността й. Дрехите бяха неудобни само за обикновения наблюдател. В края на своето изпълнение Жозефина, също като Лидия и Роза, беше само едно петно светлина. Сега вече можех да се прехвърлям от един спомен на друг в съзнанието си.

Когато им разказах за едновременните си спомени, сестричките ме погледнаха изумени. Ла Горда беше единствената, която, изглежда, беше в течение на това, което ставаше с мен. Тя се разсмя с истинска наслада и каза, че Нагуалът е бил прав като е казвал, че аз съм твърде ленив, за да помня какво съм видял; следователно, давал съм си труд да запомня само каквото съм гледал.

Нима е възможно, помислих си аз, несъзнателно да избирам какво да си спомня? Или може би Ла Горда предизвиква всичко това? Ако е вярно, че първо съм подбрал спомените си, а след това съм освободил това, което съм цензурирал, тогава трябва да е вярно и това, че сигурно съм възприел много повече от действията на дон Хуан и дон Хенаро, но въпреки това си спомням само една подбрана част от цялото ми възприемане на онези събития.

— Не е за вярване — обърнах се към Ла Горда, — че сега си спомням нещо, което само до преди миг въобще не съм помнел.

— Нагуалът каза, че всеки може да вижда, но въпреки това ние предпочитаме да не си спомняме това, което сме видели — рече тя. — Сега разбирам колко е бил прав. Всеки от нас може да вижда — едни по-малко, други повече.

Казах на Ла Горда, че една част от мен знаеше, че бях намерил в онзи момент един вид трансцендентален ключ. Някаква липсваща частица ми бе подадена от всички тях. Но ми беше трудно да определя коя е тя.

Тя обяви, че току-що е „видяла“, че съм извършил доста голяма доза „сънуване“ и че съм развил вниманието си, но въпреки това съм заблуден от собствената си поза, че не знам нищо.

— Опитвах се да ти разкажа за вниманието — продължи тя, — но ти знаеш за него толкова, колкото и ние.

Уверих я, че моето знание по същество се различава от тяхното и че тяхното е безкрайно по-драматично от моето. Следователно, всичко, което биха могли да ми кажат по отношение на практиката, ще ми е от полза.

— Нагуалът ни заръча да ти покажем, че посредством вниманието си ние можем да задържаме образите от съня по същия начин, както задържаме образите от света — каза Ла Горда. — Изкуството на сънувача е изкуство на вниманието.

Мислите нахлуха в главата ми като лавина. Трябваше да стана и да се разходя из кухнята. После пак седнах. Дълго мълчахме. Знаех какво беше имала предвид, като каза, че изкуството на сънувача е изкуство на вниманието. Вече знаех, че дон Хуан ми беше казал и показал всичко, което можеше. Не съм бил в състояние обаче да съзнавам, докато той беше сред нас. Той бе казал, че моят разум е демонът, който ме държи окован, и че трябва да го надвия, ако искам да постигна реализация на учението му. Следователно, въпросът беше как да надвия своя разум. Никога не ми бе хрумвало да го накарам да ми обясни какво разбира под „разум“. През цялото време бях приемал за дадено, че той има предвид способността за разбиране, вадене на заключения или мислене по подреден, логичен начин. От това, което беше казала Ла Горда, разбрах, че за него разум е означавало внимание.

Дон Хуан казваше, че същността на живота ни е изкуството на възприемането, а магията на живота ни е изкуството на осъзнаването. За него възприемане и осъзнаване беше едно единно, функционално, сложно цяло — цяло, което се състои от две полета. Първото поле бе „вниманието на тонала“, което ще рече — способността на обикновените хора да улавят и насочват своето осъзнаване върху обикновения свят на ежедневния живот. Дон Хуан наричаше тази форма на внимание още наш „първи пръстен на силата“ и я описваше като наша величествена, но приета за даденост способност да придаваме ред на нашето възприемане на ежедневния свят.

Второто поле бе „вниманието на нагуала“; тоест способността на магьосниците да насочват своето осъзнаване към необикновения свят. Той наричаше това поле на вниманието „втория пръстен на силата“, или с други думи, изумителната способност, която всички ние имаме, но само магьосниците използват, да въвеждаме ред в необикновения свят.

Ла Горда и сестричките, демонстрирайки ми, че изкуството на сънуването е да се задържат образите от своя сън посредством своето внимание, бяха онагледили прагматичната страна от схемата на дон Хуан. Те бяха практиците, които бяха отишли по-далеч от теоретичната страна на неговото учение. За да ми покажат своето изкуство, те трябваше да използват своя „втори пръстен на силата“ или още „вниманието на нагуала“. А за да мога да видя тяхното изкуство, аз трябваше да направя същото. Всъщност очевидно беше, че бях насочил вниманието си и към двете полета. Вероятно всички ние непрекъснато възприемаме и по двата начина, но предпочитаме да си спомняме първия и да пренебрегваме втория, или пък да го складираме в паметта си, както аз бях направил. При определени условия на стрес или на смирение, цензурираният спомен излиза на повърхността и тогава можем да имаме два различни спомена за едно и също събитие.

Това, което дон Хуан се бе борил да надвие или по-скоро да потисне у мен, не бе разумът ми като способност за логично мислене, а моето „внимание на тонала“ или моето осъзнаване на света на здравия разум. Неговият мотив да иска да направя това беше обяснен от Ла Горда, когато тя ми каза, че ежедневният свят съществува, защото ние знаем как да задържаме образите му; следователно, ако човек се освободи от вниманието, необходимо за задържане на тези образи, светът рухва.

— Нагуалът ни каза, че практиката е важна — рече Ла Горда неочаквано. — Щом веднъж успееш да насочиш вниманието си върху образите от своя сън, вниманието ти е впримчено завинаги. Накрая ще станеш като Хенаро, който умееше да задържа образите на всеки сън.

— Всяка от нас има по още пет съня — каза Лидия. — Но ние ти показахме първия си, защото това е сънят, който Нагуалът ни даде.

— Вие всички ли можете да се отдадете на сънуване по всяко време, когато пожелаете? — попитах аз.

— Не — отвърна Ла Горда. — Сънуването отнема твърде много сила. Никоя от нас няма толкова много сила. Причината, поради която сестричките трябваше да се търкалят по пода толкова пъти, беше, че при търкалянето земята им даваше енергия. Може би ще си спомниш също, че си ги видял като сияйни същества, получаващи енергия от светлината на земята. Нагуалът каза, че най-добрият начин да получиш енергия, е, разбира се, да пуснеш слънчевата светлина в очите си, особено в лявото око.

Казах й, че не съм чувал подобно нещо и тя описа една процедура, на която ги бе научил дон Хуан. Докато говореше, си спомних, че дон Хуан бе учил и мен на същата процедура. Тя се състоеше в това да въртя бавно главата си наляво-надясно, докато улавям слънчевата светлина с притвореното си ляво око. Той — казваше, че човек може да използва не само слънчевата, но и всяка светлина, която може да огрее очите. Ла Горда каза, че Нагуалът им препоръчал да си завързват шаловете под талията, за да не се натъртват, докато се търкалят.

Отбелязах, че дон Хуан никога не ми е споменавал за търкалянето. Тя каза, че само жените се търкалят, защото имат утроба и енергията идва направо в утробата им; търкаляйки се, те разпределяли тази енергия по цялото си тяло. За да се зареди един мъж с енергия, той трябвало да легне по гръб и да свие коленете си така, че ходилата му да се опират едно o друго. Ръцете му трябвало да са разперени встрани, като частта от лакътя надолу е вдигната вертикално, а пръстите са обърнати нагоре и леко присвити.

— Сънуваме тези сънища от години — рече Лидия. — Тези сънища са ни най-добрите, защото вниманието ни е пълно. При другите ни сънища вниманието ни е все още нестабилно.

Ла Горда каза, че задържането на образите от сънища е толтекско изкуство. След години на всепоглъщаща практика всяка от тях можела да изпълни по едно действие във всеки сън. Лидия можела да върви по всичко, Роза можела да се провесва на всичко, Жозефина можела да се скрие зад всичко, а тя самата можела да лети. Но те били само начинаещи чираци в изкуството. Те имали пълно внимание само за една дейност. Тя добави, че Хенаро бил майсторът в „сънуването“, че можел да прави каквото поиска, че имал внимание за толкова дейности, за колкото ние имаме в ежедневния живот, и че за него двете полета на вниманието били с еднакво значение.

Почувствах се принуден да им задам своя обичаен въпрос: исках да знам процедурата — как задържаха образите на сънищата си.

— Ти знаеш това толкова добре, колкото и ние — рече Ла Горда. — Единственото, което мога да кажа, е, че след като сме се връщали към един и същи сън безброй пъти, започнахме да усещаме линиите на света. Те ни помогнаха да извършим това, което ни видя да вършим.

Дон Хуан бе казал, че нашият „първи пръстен на силата“ влиза в действие още в най-ранните ни години и че ние живеем с впечатлението, че това е всичко, което имаме. Нашият „втори пръстен на силата“, „вниманието на нагуала“, остава скрит за огромното мнозинство от нас и ни се разкрива едва в момента на смъртта ни. И все пак, има път за достигането му, който е достъпен за всеки един от нас, но който само магьосниците поемат, и този път минава през сънуването. Сънуването по същество е превръщането на обикновените сънища в актове, включващи волята. Сънувачите, които задействат своето „внимание на нагуала“ и го фокусират върху елементите и случките на своите обикновени сънища, превръщат тези сънища в „сънуване“.

Дон Хуан казваше, че няма процедура за достигане до вниманието на нагуала. И той ми даваше само указания. Да намеря ръцете си в моите сънища бе първото от тях; след това упражнението за обръщане на внимание бе разширено с намиране на обекти, търсене на определени отличителни белези, като например сгради, улици и т.н. От там скокът беше към „сънуване“ на определени места в определен момент от деня. Последният етап беше да накарам своето „внимание на нагуала“ да се фокусира върху самия тонал. Дон Хуан казваше, че обикновено този последен етап започва с един сън, който много от нас са имали по едно или друго време и в който човек гледа себе си как спи в леглото. До момента, в който магьосникът сънува този сън, неговото внимание се е развило до такава степен, че вместо да се събуди, както биха направили повечето от нас в подобна ситуация, той се завърта на пети и се заема да върши нещо, като че ли се намира в света на ежедневния живот. От този момент нататък има едно счупване, някакво разделяне в иначе единната личност. Резултатът от задействането на „вниманието на нагуала“ и развиването му до висотата и изискаността на нашето ежедневно внимание в света беше, според схемата на дон Хуан, другото „аз“, едно идентично на човека същество, но създадено в „сънуване“.

Дон Хуан ми бе казал, че няма определени стандартни стъпки в обучението за този двойник, също както не следваме определени стъпки, за да достигнем до ежедневното си осъзнаване. Просто го постигаме с практиката. Той твърдеше, че в процеса на задействане на нашето „внимание на нагуала“ ще открием стъпките. Той ме насърчаваше да упражнявам „сънуването“ без да позволявам на страховете си да го превърнат в мъчен процес.

Той бе постъпил по същия начин с Ла Горда и сестричките, но очевидно нещо у тях ги бе направило по-възприемчиви към идеята за друго ниво на вниманието.

— Хенаро бе в своето тяло на сънуване през повечето време — рече Ла Горда. — То му харесваше повече. Затова можеше да прави най-странни неща и да те изплашва до смърт. Хенаро си минаваше навън-навътре през процепа между световете, както ние с теб минаваме навън-навътре през някоя врата.

Дон Хуан също ми бе говорил надълго и нашироко за процепа между световете. Винаги бях смятал, че говори метафорично за тънката разлика между света, който възприема обикновения човек, и света, който магьосниците възприемат.

Ла Горда и сестричките ми бяха показали, че процепът между световете е повече от метафора. Той е по-скоро способността да се сменя нивото на внимание. Една част от мен разбираше Ла Горда идеално, докато друга част от мен бе по-изплашена от всякога.

— Ти все питаше къде са отишли Нагуалът и Хенаро — рече Ла Горда. — Соледад съвсем безцеремонно ти е казала, че са заминали в другия свят; Лидия ти каза, че са напуснали тази местност; Хенаросите сглупиха и те изплашиха. Истината е, че Нагуалът и Хенаро минаха през този процеп.

Поради някаква необяснима за мен причина, изявленията й ме хвърлиха в дълбок хаос. През цялото време бях чувствал, че са си отишли завинаги. Знаех, че не са си заминали в обикновения смисъл, но бях държал това чувство в областта на метафората. И макар да го бях изказвал гласно пред някои близки приятели, мисля, че аз самият никога не го вярвах истински. Дълбоко в себе си аз винаги съм бил рационален човек. Но Ла Горда и сестричките бяха превърнали моите мъгляви метафори в реални възможности. Ла Горда действително ни бе пренесла на около километър разстояние чрез енергията на своето „сънуване“.

Ла Горда стана и каза, че всичко съм разбрал и че е време да ядем. Тя ни сервира храната, която бе сготвила. Не ми се ядеше. В края на вечерта тя стана и дойде до мен.

— Мисля, че е време да тръгваш — рече ми тя. Това като че ли беше знак за сестричките. Те също станаха.

— Ако останеш след този момент, вече няма да можеш да си тръгнеш — продължи Ла Горда. — Нагуалът те е пуснал да си вървиш веднъж, но ти си предпочел да останеш с него. Той ми каза, че ако ние всички оцелеем при последния контакт със съюзниците, аз трябва да ви нахраня, да направя необходимото, за да се почувствате добре и след това да се сбогувам с всички. Смятам, че сестричките и аз нямаме къде да отидем, така че нямаме избор. Но при теб е различно.

Сестричките ме наобиколиха и всяка се сбогува с мен.

Имаше някаква чудовищна ирония в тази ситуация. Бях свободен да си тръгна, но чувствах, че нямам къде да отида. Аз също нямах избор. Преди години дон Хуан ми бе дал възможност да се оттегля — аз останах, защото още тогава вече нямах къде да отида.

— Изборът е само един — бе казал той в онзи момент. — Избираме или да сме воини, или да сме обикновени хора. Втори избор не съществува. Не и на тази земя.