Второто нашествие на марсианците ((Записки на един здравомислещ))

1 юни (три часа след полунощ)

Господи, сега пък и Артемида! Оказва се, че тя все пак се е забъркала с този Никострат. И това ми било дъщеря… Ама нейсе…

Около един през нощта бях събуден от силен, макар и далечен грохот и изумен от зловещата игра на червени петна по стените на спалнята. Грохотът беше тътнещ и сгромолясващ се като при земетресение, целият дом се люлееше, стъклата звънтяха и шишенцата от лекарства подскачаха върху нощното шкафче. Уплашено се втурнах към прозореца. Небето на север пламтеше: сякаш там, отвъд далечния хоризонт, земята се е разтворила и изхвърля до самите звезди фонтани от разноцветен огън. А онези двамата, слепи и глухи, озарявани от адските сияния и разтърсвани от подземните тласъци, се прегръщат на пейката точно под моя прозорец и се целуват уста в уста. Веднага познах Артемида, реших, че Харон се е върнал и тя така му се радва, че ето на — целува се с него като годеница, вместо да го замъкне направо в спалнята. А след секунда в светлините на заревото различих знаменитото вносно сако на господин Никострат и сърцето ми се преобърна. Точно в такива минути човек изгубва здравето си. Пък не може да се каже, че беше гръм от ясно небе: ширеха се слухове, намеци, закачки всякакви. И все пак бях съвсем смазан.

Държейки се за сърцето и абсолютно не разбирайки какво трябва да предприема, както си бях бос, се домъкнах до гостната и започнах да звъня в полицията. Ама ха се опитай да звъниш в полицията точно когато ти трябва! Телефонът дълго беше зает и на всичко отгоре дежурен се оказа Пандарей. Питам го що за феномен се наблюдава на хоризонта. Той не разбира какво е това феномен. Питам го: „Можете ли да ми кажете какво се случва отвъд северния хоризонт?“ Иска да бъде осведомен къде е това, вече не знам как да му обясня, но точно тогава той включва. „Аха — казва, — вие относно пожара?“ — и съобщава, че действително се наблюдавало някакво горене, но що за горене е и на какво още, не било установено. Домът се тресе и скърца, на улицата неистово крещят нещо за война, а това дърто магаре започва да ми разказва, че при него в участъка довели Минотавър мъртвопиян, осквернил ъгъла на резиденцията на господин Лаомедонт, не можел да стои на краката си и даже да се бие не можел. „Ще предприемете ли мерки, или не?“ — прекъсвам го аз. „Това и ви втълпявам, господин Аполон — обижда се магарето му с магаре. — Трябва да попълвам протокол, а вие тук се скъсахте да звъните. Ако всички чак толкова ги вълнува някакъв пожар…“ „А ако е война?“ — питам. „Не е война — заявява той. — Щях да зная.“ „А ако е изригване?“ — питам. Той не разбира какво е това изригване, не издържам и трясвам слушалката. Целият мокър от този разговор се върнах в спалнята и нахлузих халат и пантофи.

Грохотът сякаш поутихна, но сиянията продължаваха, а онези двамата вече не се целуваха, даже не седяха прегърнати. Държаха се ръка за ръка, при това всеки можеше да ги види, защото от огъня на хоризонта беше като ден, само светлината не беше вече бяла, а червенооранжева и по нея пълзяха облаци кафяв дим с цвят на рядко кафе. Съседите тичаха по улицата кой както намери, госпожа Евридика дърпаше всеки за пижамата и настояваше да бъде спасена; само Миртил делово извади от гаража камиончето си и се захвана с домочадието да пренася имуществото. Истинска паника като в добрите стари времена, отдавна такова чудо не съм виждал. Но разбирах, че ако действително е започнала атомна война, по-добро местенце от нашето градче — да се скриеш, да поседиш, да изчакаш — няма да се намери в целия окръг. А ако е изригване, то е далечно, и, значи, пак нищо не заплашва градчето. Ама е съмнително да е изригване — къде ти при нас изригване!

Качих се горе и се заех да будя Хермиона. Е, тук всичко си беше, както винаги: „Пукни, пияницо, през нощта не се пие, нищо сега не ми се иска“ — и прочие. Тогава започнах гръмогласно и убедително да й разказвам за атомната война и за изригването, малко пресилвайки, естествено, иначе нищо нямаше да излезе. Това й подействува, скочи от леглото, блъсна ме и се устреми направо към кухнята, мърморейки:

„Сега ще видя, сегичка и тогаз се пази…“ Отвори бюфета и обследва бутилката коняк. Бях спокоен. „Че откъде си се върнал такъв? — пита, подушвайки ме недоверчиво. — От кой гнусен нощен вертеп?“ Но когато погледна през прозореца, когато видя на улицата полуразсъблечените съседи, когато видя Миртил, който — щръкнал само по гащи на техния покрив — гледаше на север с полеви бинокъл, вече не й беше до мен. Наистина оказа се, че северният хоризонт пак е потънал в тишина и мрак, но още се забелязваше валмо дим, напълно скрило звездите. Какво да ви разправям, моята Хермиона не е някаква си там госпожа Евридика. И възрастта й е друга, и възпитанието. Не бях ударил и напръстниче коняк, а тя вече мъкнеше куфарите и с пълно гърло викаше Артемида. „Викай, викай — помислих си с горчивина, — толкова и ще те чуе.“ И тогава Артемида се появява на вратата на стаята си. Господи, смъртно бледа, цялата трепери, но вече с пижама, в косата й се мотаят ролки; пита: „Какво става? Какво така всички…“

Мислете си каквото щете, но и това е характер. Ако не беше феноменът, никога нищичко нямаше да разбера, а за Харон да не говорим. Погледите ни се срещнаха, ласкаво ми се усмихна с треперещи устни и не посмях да кажа думичките, дето се въртяха на езика ми. За да се успокоя, се прибрах в стаята си и започнах да опаковам марките. „Треперещ, казах й мислено. Самотно ти е, страшно, беззащитно. А той не те приласка, не те защити; откъсна цветето на удоволствието и избяга подир своите си работи. Не, мила моя, ако човек е нечестен, той е нечестен докрай.“

Междувременно, както и очаквах, паниката бързо утихна. Настана обикновена нощ — земята спря да се люлее, къщите не скърцаха. Най-после някой отведе и госпожа Евридика. Никой вече не крещеше за война, въобще нямаше за какво да се крещи. Погледнах през прозореца. Улиците бяха опустели, само тук-там светеха домове и Миртил — разгащен — на техния покрив блестеше сред звездите. Викнах му: „Какво се вижда там?“ „Добре де, добре — раздразнено отговори той. — Спете, хъркайте! Ще захъркате, пък тогава те ще ви покажат какво…“ Питам го кои са тези „те“. „Добре де, добре — отговаря той. — Намериха се и тарикати. Със своя Пандарей. Тъпак е този ваш Пандарей и нищо повече.“ Като чух за Пандарей, реших отново да позвъня в полицията. Дълго трябваше да въртя и когато в края на краищата се свързах, Пандарей ми съобщи, че кой знае какви новости няма, всичко си е наред, били успокоително на пияния Минотавър, промили стомаха му и вече мирясал; що се отнася до пожара, горенето отдавна било спряло, още повече че това се оказало не някакво си горене, а голям празничен фойерверк. Докато си спомня какъв ли празник е днес, Пандарей тресна слушалката. Тъп е все пак, отвратително възпитан и винаги си е бил такъв. Странно е да виждаш подобни личности в нашата полиция. Нашият полицай трябва да бъде интелигентен, трябва да бъде образец за младото поколение, герой, на когото ти се иска да подражаваш, да можеш без страх да му повериш не само оръжие и власт, но и възпитателни функции. А Харон нарича такава полиция „компания очиларковци“ и заявява, че моята интелигентска полиция не е притрябвала на никое правителство, защото самата тя ще се захване да превъзпитава най-полезните граждани на държавата, започвайки от премиер-министъра и полицай-президента. Не знам, не знам, може би. Но пък и полицейски старшина да не разбира какво е това феномен и да се държи просташки при изпълнение на служебните си задължения, това на нищо не прилича!

Препъвайки се в куфарите, аз се добрах до бюфета и си сипах конячец, точно тогава, когато в кухнята се върна Хермиона. Тя рече, че това е лудница, че няма кому да се опреш, че мъжете тук не са мъже и жените не са жени. Че аз съм един съвсем оформен алкохолик, че Харон е турист, а Артемида — кокона, абсолютно непригодна за живота. И така нататък. Може би някой ще обясни защо трябваше да я вдигат посред нощ да подрежда куфари? Отговорих й криво-ляво и бързо се скрих в спалнята си. Всичко ме боли и със сигурност знам, че утре екземата ми пак ще се изостри. Даже вече ми се иска да се чеша, но засега се въздържам.

Към три часа земята потръпна отново. Чу се шум на много мотори и дрънкане на желязо. Оказа се, че покрай къщи минава колона военни камиони и бронетранспортьори с войска. Движеха се бавно, с угасени фарове, Миртил се лепна за един броневик, затича до него и държейки се за ръчката на люка, крещеше нещо. Не знам какво му отговориха, но когато колоната отмина и той остана сам на улицата, аз му викнах и го питах за новости. „Добре де, добре — рече Миртил. — Знаем ги ние тези маневри. Разкарват се разни тарикати за моя сметка.“ Тогава разбрах всичко окончателно: стават големи военни учения, може би даже с използуване на атомно оръжие. Струваше ли си да се вдига такава аларма! Господи, да можех да заспя спокойно сега!