Второто нашествие на марсианците ((Записки на един здравомислещ))

5 юни

Тази нощ спах лошо. Отначало ме събуди Артемида, прибра се чак в един посред нощ. Твърдо бях решил да се обясним откровено, ама нищо не излезе: целуна ме и се затвори в спалнята си. Глътнах приспивателно да се успокоя. Задрямах, сънувах глупост някаква. В четири отново ме събудиха, този път беше Харон. Всички спят, а той си говори така, сякаш освен него в къщи няма никого. Наметнах халата и влязох в гостната. Господи, страшно е да го гледаш! Веднага разбрах — превратът е бил неуспешен.

Седеше, лапаше гладно всичко, което му поднасяше полусънната Артемида, до него на масата, направо върху покривката лежаха омаслените части на някакво огнестрелно оръжие. Небръснат, очите му зачервени, косите разчорлени, със слепени кичури; яде и мляска като боклукчия. Беше без сако и сигурно точно в такъв вид си е дошъл. Не е останало нищо от главния редактор на малък, но уважаван вестник. Ризата му скъсана и окаляна, ръцете мръсни, с изпочупени нокти, на гърдите му се виждат ужасни отекли драскотини. Дори и не помисли да ме поздрави, погледна ме само с безумен поглед и изтърси с пълна уста: „Дочакахте, свини такива!“ Пропуснах този дивашки поздрав покрай ушите си; видях — не е на себе си човекът, но сърцето ми се преобърна и краката ми се подкосиха, та трябваше да приседна на дивана. И Артемида беше силно изплашена, макар да го криеше. Харон обаче не й обърна никакво внимание, току се дере: „Хляб!“ — или: „Бренди, дявол да го вземе!“ — или: „Къде е горчицата, Арта? Двайсет пъти вече ти казвам!“ Никакъв разговор в обикновения смисъл на думата не можа да се получи. Стараейки се да преодолея сърцебиенето си, питам Харон как е бил, в отговор той измънква абсолютно неразбрано, че е бил право по мутрата, но очевидно не този, когото трябва. Опитвам се да променя темата, да вкарам разговора в по-мирно направление и се интересувам относно времето в Маратина. Той ме поглежда така, като че ли съм го обидил смъртно, и изтърсва над чинията: „Идиоти безмозъчни…“ Ясно възможно е да се говори с него. През цялото време ругаеше с най-долни думи — и като вечеряше, и след това, като избута с лакти чиниите и започна с изподрани ръце да сглобява оръжието. Добре поне, че Хермиона спи здравата и не присъствуваше на тази сцена — никак не понася тя грубостите. За него всичко беше освинено, така и не разбрах какво се е случило. Най-общо казано, излизаше, че „цялата тази свинщина е стигнала в своето освинване дотам, че и най-долната свиня може да върши с тази свинарница каквото си иска и никакво свинче няма и пръстчето си да мръдне, за да попречи на свинете да се занимават, с каквито си искат лайна.“ Бедничката Артемида стърчеше зад рамото му, кършеше пръсти и сълзите й се стичаха по бузите. Току ме поглеждаше с молба, но какво можех да направя? Самият имах нужда от помощ, тъмна завеса се спусна пред очите ми от нервното напрежение. Без изобщо да спре да псува, той сглоби оръжието (съвременен армейски автомат), втъкна пълнителя и тежко се изправи, събаряйки две чинии. Артемида, горкичкото ми момиченце, съвсем пребледняла, направи крачка към него и тогава той, стори ми се, поомекна.

„Е, мъничкото ми — рече, спирайки да псува и несръчно обгръщайки раменете й. — Мога и да те взема, ама туй едва ли ще те зарадва. Че аз и зъбките ти познавам.“

Дори аз усетих мъчителната необходимост Артемида да намери сега някакви особени думи. Сякаш улавяйки моята телепатема, тя, заливайки се в сълзи, му зададе съдбовния според мен въпрос: „А какво ще стане сега с нас?“ Но веднага се убедих, че от Харонова гледна точка това съвсем не бяха най-необходимите думи. Той сложи автомата под мишница, плесна Артемида по задника и неприятно озъбвайки се, рече: „Не се страхувай, хлапенцето ми, нищо ново няма да ти се случи“ — и тръгна направо към изхода. Не можех да му позволя да си отиде ей така, без никакви обяснения. „Минутка, Харон — казах, преодолявайки слабостта си. — Какво ще стане сега? Какво ще направят с нас?“ Този мой единствен въпрос го доведе до неописуема ярост. Спря на прага, пообърна се и болезнено треперейки, изломоти през зъби следните странни думи: „Поне една свиня да беше попитала какво трябва да направи тя самата. Ама не, всяка свиня пита какво с нея ще направят. Успокойте се, ваше ще бъде царството небесно на Земята.“ Трясна вратата и след минута на улицата изръмжа автомобилът му.

Следващият час беше като в ад. Артемида получи нещо като хистеричен припадък, макар повече да приличаше на пристъп на неудържим бяс. Изпочупи всички съдове, останали на масата, дръпна покривката, запокити я върху телевизора и заудря вратата с юмруци, като скимтеше със сподавен глас: „Значи, за теб съм тъпачка?… Тъпачка съм за теб, така ли?! А ти?… Плюя на теб, да знаеш… Ти накъдето си искаш и аз накъдето си искам. Разбра ли? Разбра ли?… О, ще дойдеш и на колене ще паднеш.“ Сигурно трябваше да й дам вода, да й зашлевя два по лицето и всякакви такива, но аз самият се проснах на дивана и нямаше кой да ми донесе таблетка валидол. На края Артемида излетя към стаята си, без да ми обърне никакво внимание, а аз, след като полежах малко, допълзях до леглото и потънах в полусвяст.

Утрото беше навъсено, дъждовно. (Температура — плюс седемнадесет, облачност — десет бала, никакъв вятър.) Обясненията между Артемида и Хермиона по повод хаоса в гостната, за щастие, бях проспал. Обаче скандал сигурно е имало, защото и двете ходят нацупени. Когато Хермиона ми поднасяше кафе, на лицето й беше изписано явното намерение да вдигне и на мен скандал, но премълча. Вероятно не съм изглеждал добре, а тя е кротка женица, за което всъщност и я ценя. След кафето сбрах сили да тръгна към „петачето“, но тогава дойде едно момченце и ми донесе повиквателна, подписана от Полифем. Оказа се, че съм редови член на „Доброволната градска антимарсианска дружина“ и дори ми се предлага „да се явя в десет сутринта на площад «Съгласие», носейки със себе си огнестрелно или друго хладно оръжие и суха храна за три дни.“ Той какво, да не съм му някакъв сополанко! Разбира се, аз заради принципите си никъде не отидох. От Миртил, който все още живее на палатка, научих, че от сутринта в кметството са надошли фермери и разпределят чувалите с новите семена, за да ги носят по стопанствата. Пшеничната реколта, подлежаща на унищожаване, се изкупувала на корен от, правителството при съвсем изгодни условия, давала се също и предплата за новата реколта. Фермерите подозират в това поредната аграрна афера, но тъй като от тях не се искат нито пари, нито писмени гаранции, така и не знаят какво да мислят. Миртил ме убеждава (мене!), че няма никакви марсианци, тъй като животът на Марс е невъзможен, а има просто нова аграрна политика. За всеки случай обаче е готов да се изнесе от града, дори и чувалче е взел със себе си. Във вестниците, както и вчера, само синя пшеница и стомашен сок. Ако продължи така, ще се откажа от абонамента. По радиото — също пшеница и стомашен сок, не го включвам, гледам само телевизия, там всичко си е като до преврата. Господин Никострат пристигна с автомобил, Артемида седна до него и излетяха нанякъде. Не искам да мисля по този въпрос. Може пък това и да е съдбата в края на краищата.

Тъй като шумотевицата с пшеницата и стомашния сок продължава, мисля си, че превратът вероятно е успешен. Харон заради обичайната му заядливост сигурно не е получил поста, на който е разчитал, сдърпал се е с останалите и е минал в опозиция. Страхувам се, че заради него ще си имаме още главоболия. Когато такива безумци като Харон хванат автомат, те стрелят. Боже мой, ще дойде ли време, когато няма да имам неприятности?