Втъкан свят

1

Нищо няма начало.

Няма първи миг, няма една дума или едно място, които да поставят началото на тази, или която и да е история.

Винаги може да се проследят нишките назад, до някоя предишна приказка, и до още по-ранни приказки — макар че колкото по-далечен става гласът на разказвача, толкова по-слаби изглеждат връзките — всяка епоха изисква приказката да се разказва така, сякаш е създадена през нея.

Така езичниците стават светци, трагичното — смешно, влюбените стават сантиментални, а демоните — механични играчки.

Нищо не е неизменно. Совалката влиза и излиза, факти и измислици, дух и материя, втъкани в мотиви, а общото помежду им е може би само това: сред тях е скрит филигран, който с времето ще се превърне в един свят.

В такъв случай мястото, което ще изберем за начало, трябва да бъде произволно.

Някъде между полузабравено минало и бъдеще, което засега сме зърнали само за миг.

Например, това място.

Тази градина, за която не са полагани грижи от смъртта на нейната пазителка преди три месеца, и която сега избуява под ослепително яркото небе на късния август — плодовете й висят необрани, цветните бордюри са се разбунтували, подмамени от поройните дъждове и внезапния зной на летните дни.

Тази къща, еднаква като стотиците други на тази улица, е толкова близо до железопътната линия, че когато минава пътническият влак от Ливърпул за Кру порцелановите кученца на перваза в хола потреперват.

И този млад мъж, който в този момент излиза от задната врата и се отправя по обраслата пътека към една паянтова колиба, където го посреща приветствен хор от гукания и пърпорене на криле.

Името му е Калхун Муни, но навсякъде го знаят като Кал. Той е двадесет и шест годишен, и от пет години работи в една застрахователна фирма в центъра на града. Това е работа, която не му доставя удоволствие, но бягството от града, в който е прекарал целия си живот, изглежда още по-малко вероятно след смъртта на майка му, и може би на това се дължи умореното изражение на хубавото му лице.

Той се приближава към вратата на гълъбарника, отваря я, и в този миг — защото няма по-подходящ — тази история разтваря крила и полита.

2

Кал няколко пъти бе казвал на баща си, че дъските в долната част на вратата изгниват. Беше само въпрос на време преди да се скапят напълно и плъховете, които живееха и дебелееха край железопътната линия, да се доберат до гълъбите. След смъртта на Ейлийн обаче Брендън Муни не проявяваше почти никакъв интерес към състезателните си птици. Въпреки, или може би, защото птиците бяха постоянното му увлечение докато тя беше жива. Колко ли пъти бе чувал Кал майка му да се оплаква, че Брендън прекарва повече време с ценните си гълъби, отколкото в къщата?

Сега тя не би могла да се оплаче от това — сега баща му през по-голямата част от деня седеше до задния прозорец — загледан в градината наблюдаваше как дивата природа упорито завладява делото на жена му, сякаш тази гледка на разпадане можеше да му подскаже как по същия начин да заличи скръбта си. Но не личеше да бе научил нещо от това свое бдение. Всеки ден, когато Кал се връщаше в дома на Чариът Стрийт — дом, който смяташе, че е напуснал завинаги преди половин десетилетие, но в който трябваше да се завърне поради усамотението на баща си — откриваше, че Брендън сякаш малко по малко се смалява. Не бе прегърбен, а някак си свит, като че ли бе решил да бъде колкото е възможно по-малка мишена в един свят, който изведнъж бе станал враждебен.

Кал промърмори някакъв поздрав за около четиридесетината птици и пристъпи в гълъбарника, посрещнат със силна възбуда. Почти всички гълъби летяха напред-назад в клетките си, едва ли не в истерия. Дали плъховете не са успели да влязат, помисли си той? Огледа се за някакви щети, но нямаше видими причини за този фурор.

Никога не ги бе виждал толкова възбудени. Цяла половин минута стоя озадачен и наблюдаваше представлението им. От силния шум на крилете главата му се замая, после реши да влезе в най-голямата от клетките и да измъкне от мелето най-добрите птици преди да са се наранили.

Махна резето, и когато отвори вратата само два-три инча един от миналогодишните шампиони, обикновено спокоен гълъб, разпознаван като всички по своя номер — 33 — полетя към пролуката. Стреснат от скоростта му, Кал пусна вратата и за няколкото секунди, докато пръстите му намерят отново резето, 33 се оказа навън.

— Да те вземат дяволите! — извика Кал, ругаейки не толкова птицата, колкото себе си, защото той бе оставил вратата на гълъбарника отворена и 33 се отправи към небето, очевидно без да го е грижа, че може да пострада при това си начинание.

Докато Кал сложи отново резето на клетката, гълъбът излетя през вратата. Препъвайки се, Кал се втурна да го преследва, но когато излезе навън, 33 вече пляскаше с криле над градината. На височината на покрива птицата направи три все по-големи кръга, сякаш за да се ориентира. После изглежда определи посоката си и полетя на север-североизток.

Някакво почукване привлече вниманието на Кал, той погледна надолу и видя баща си застанал до прозореца да говори нещо, но думите му не се чуваха. Измъченото лице на Брендън не бе изглеждало толкова оживено от месеци — бягството на птицата временно го бе изтръгнало от унинието му. След миг той беше вече на задната врата и попита какво става. Кал нямаше време за обяснения.

— Отиде… — извика той.

После тръгна по пътеката край къщата без да откъсва поглед от небето.

Когато стигна отпред, птицата още се виждаше. Кал прескочи оградата и пресече Чариът Стрийт на бегом, решен да я преследва. Знаеше, че това е направо безнадеждно преследване. При попътен вятър един отличен гълъб може да достигне максимална скорост 70 мили в час, и въпреки, че 33 не се бе състезавал почти година, лесно можеше да изпревари бягащ човек. Но знаеше също, че не може да се върне при баща си без да положи усилия да проследи беглеца, колкото и безплодни да са те.

В долния край на улицата птицата се изгуби от погледа му зад покривите, и той се отклони към пешеходния мост над Ултън Роуд, вземайки по три-четири стъпала наведнъж. От най-горната част на моста градът се виждаше добре. На север към Ултън Хил, и на изток, и на югоизток, над Алъртън към Хънтс Крос. Пред очите му се разкриваха ред след ред покривите на общинските жилища, блестящи в жестоката жега на следобеда, зигзагообразният ритъм на гъсто подредените улици бързо отстъпваше пред промишлената пустош на Спийк.

Кал видя и гълъба, нищо че изглеждаше като бързо смаляваща се точка.

Нямаше голямо значение, защото от тази височина целта на 33 беше съвсем очевидна. На по-малко от две мили от моста въздухът бе изпълнен с кръжащи птици, привлечени към мястото несъмнено от някакво струпване на храна в района. Всяка година имаше поне един такъв ден, когато популациите на мравките и мушиците изведнъж се развиваха, и птичият свят на града се обединяваше в своята лакомия. Чайки от калните брегове на Мързи летяха крило до крило с дроздове, гарги и скорци, и всички бяха доволни, че участват в джамбурето докато лятото още топли гърбовете им.

Без съмнение това беше призивът, който бе чул 33. Отегчена от балансираната си диета от царевица и кленови семена, уморена от йерархията в гълъбарника и предсказуемостта на всеки ден, птицата бе пожелала да излезе — да излети нагоре и надалеч. Един ден на разкошен живот, с храна, която трябва да бъде преследвана малко, но от това става по-вкусна, в компанията на диви същества. Всичко това някак си смътно мина през главата на Кал докато наблюдаваше ятата, виещи се в кръг.

Знаеше, че е абсолютно невъзможно да открие една отделна птица сред разбунтувалите се хиляди. Трябваше да разчита на това, че 33 ще остане доволен от своя летящ пир, и когато се насити ще постъпи така, както е научен — ще се върне вкъщи. Все пак самата гледка на толкова много птици го привлече по особен начин и като пресече моста, Кал се запъти към епицентъра на пернатия циклон.

1

Когато Кал приближи, птиците продължаваха да се вият в спирала над града. Всяка, която отлиташе, биваше замествана в множеството от нови три-четири.

Явлението не бе останало незабелязано. По тротоара и край вратите стояха хора, прикрили очи с ръце срещу блясъка на небето, и се взираха нагоре. Всеки изказваше мнението си относно причината за това струпване. Кал не спря да предложи и той своето, а продължи през лабиринта от улици. Понякога се налагаше да се върне и да търси нов път, но постепенно се приближаваше към центъра.

Сега, когато вече бе близо, стана ясно, че първоначалната му теория е била неправилна. Птиците не се хранеха. Нямаше внезапни спускания или разправии за шесткраки трохи, нито пък над земята се забелязваха признаци на изобилие на насекоми, което да привлича толкова много птици. Те просто кръжаха. Някои от по-дребните видове — врабчета и сипки — се бяха уморили да летят и бяха накацали в редици по покриви и огради, оставяйки по-големите членове на братството — врани, свраки и чайки — да владеят висините. Тук не липсваха и гълъби, ята от петдесетина и повече диви гълъби се извиваха и обръщаха, а сенките им пробягваха на вълни по покривите. Имаше и няколко питомни, без съмнение избягали като 33. Канарчета и зелени папагали — птици повикани от просото или камбанките на цветята от същата сила, която бе призовала останалите. За тези птици самото им присъствие тук бе равносилно на самоубийство. Въпреки че в момента събратята им бяха твърде възбудени от ритуала, за да забележат домашните питомци сред тях, щом изчезнеше омаята, която ги караше да кръжат, те нямаше да останат толкова безразлични. Щяха да бъдат жестоки и бързи. Щяха да налетят на канарчетата и папагалите и да изкълват очите им, да ги убият за престъплението, че бяха опитомени.

Засега обаче парламентът беше спокоен. Издигаше се във въздуха, високо, още по-високо, раздвижваше небето.

Преследването на това зрелище бе отвело Кал в една част на града, където рядко бе стъпвал. Тук простите правоъгълни сгради на общинските жилища отстъпваха пред запусната и зловеща ничия земя, в която все още съществуваха улици с някога хубави триетажни къщи с тераси, необяснимо запазени от булдозерите, заобиколени от площи, изравнени в очакване на икономически бум, който така и не бе настъпил — острови в море от прах.

Изглежда, че точката над която се събираха ятата, беше една от тези улици — на табелката пишеше Рю Стрийт. Там имаше по-големи групи изтощени птици, отколкото на съседните улици, те цвъртяха и чистеха с клюн перата си по стрехи, комини и телевизионни антени.

Кал вървеше по Рю Стрийт и оглеждаше небето и покривите. И ето — при шанс едно на хиляда — той забеляза своята птица. Самотен гълъб, разделящ облак от врабчета. Годините на взиране в небето, когато очакваше гълъбите да се върнат от състезания, го бяха дарили с орлов поглед, можеше да разпознае определена птица по дузина индивидуални характеристики на начина й на летене. Беше открил 33, в това нямаше съмнение. Но още докато гледаше, птицата изчезна зад покривите на Рю Стрийт.

Кал отново се впусна в преследване, по средата на улицата откри някаква тясна алея напряко между къщите с тераси, която го отведе на една по-широка зад тях. Алеята не беше поддържана. По протежението й бяха нахвърляни купища домашни отпадъци, самотните кофи за боклук бяха съборени, а съдържанието им — разпиляно.

На двадесетина метра от него обаче се работеше. Двама носачи маневрираха с един фотьойл, за да го изкарат от двора зад една от къщите, а трети се беше загледал в птиците. Няколкостотин от тях се бяха събрали на стената, която ограждаше двора, по первазите и парапетите на прозорците. Кал тръгна по алеята, оглеждайки внимателно сборището за гълъби. Откри около дузина в множеството, но не и този, който търсеше.

— Какво ще кажеш, а?

Беше стигнал на десетина метра от носачите, и единият от тях — онзи, който не работеше, се обърна към него.

— Нищо не разбирам — призна си честно Кал.

— Може би ще мигрират — каза по-младият от двамата, дето мъкнеха фотьойла, пусна своята половина от товара и се загледа в небето.

— Не ставай идиот, Шейн — намеси се другият. Името му — Гидиън — бе изрисувано на гърба на гащиризона. — Що ще мигрират посред шибаното лято?

— Много е горещо — дойде отговорът. — Това е. Дяволски горещо. Направо им изпича мозъците, там горе.

Гидиън вече беше оставил своята част от фотьойла и се облегна на стената на двора, запалвайки наполовина изпушена цигара, която измъкна от горния си джоб.

— Няма да е зле, нали? — замисли се той. — Да си птица. Пра’иш си к’вот щеш цяла пролет, после заебаваш към Южна Франция щом ти захладнее на топките.

— Те не живеят дълго — рече Кал.

— Така ли? — попита Гидиън и дръпна от цигарата. — Кратко и сладко — вдигна рамене той, — на мене ми отърва.

Шейн подръпваше русите косъмчета на едва наболия си мустак.

— Ти разбираш нещо от птици, а? — запита той Кал.

— Само от гълъби.

— Участваш в състезания, нали?

— Понякога…

— Зет ми гледа хрътки — каза третият, мързеливецът. Гледаше Кал сякаш това съвпадение бе едва ли не някакво чудо, и сега щяха с часове да спорят. На Кал не му дойде нищо на ума, само отвърна:

— Кучета.

— Точно — каза оня, доволен, че бяха в съгласие по въпроса. — Има пет. Само че едно умря.

— Жалко — рече Кал.

— Не чак толкова. Беше кьораво с едното око, а с другото не виждаше.

Мъжът се изкикоти на тази забележка, и с това разговорът им приключи. Кал насочи отново вниманието си към птиците и се усмихна — видя на горния перваз на прозореца своята птица.

— Виждам го — каза той.

— Кое това? — Гидиън проследи погледа му.

— Гълъбът ми. Избяга. — Кал посочи към него. — Ей там. На средата на перваза. Виждаш ли го?

Сега и тримата погледнаха.

— Струва доста, а? — попита мързеливецът.

— Бъди сигурен, Бъзо — изкоментира Шейн.

— Само питам — отвърна Бъзо.

— Печелил е награди — изтъкна с известна гордост Кал. Не откъсваше поглед от 33, но гълъбът не показваше с нищо, че иска да лети, само си чистеше перата на крилете и от време на време обръщаше око като мънисто към небето.

— Стой там… — каза му тихо Кал, — …не мърдай. — После се обърна към Гидиън: — Може ли да вляза? Да се опитам да го хвана.

— Заповядай. Старата, дето беше в къщата, я откараха в болница. Ние взимаме мебелите, за да й платим сметките.

Кал се спусна през двора, заобикаляйки вехториите, които тримата бяха захвърлили, и влезе в къщата.

Вътре всичко беше нагоре с краката. Дори жената да бе притежавала нещо значително, то отдавна е било изнесено. Няколкото картини, които висяха по стените, не струваха нищо; мебелите бяха стари, но не достатъчно, за да излязат отново на мода; килимите, възглавниците и пердетата бяха толкова износени, че ставаха само за парцали. Стените и таванът бяха потъмнели от дима, опушвани години наред — по всяка лавица и перваз имаше свещи, от които висяха сталактити пожълтял восък.

Той мина през лабиринта от мизерни, тъмни стаи, и излезе в коридора. И тук картината бе пак така отчайваща. Кафявият линолеум бе набръчкан и скъсан, навсякъде миришеше силно на плесен и прах, на бавно разложение. По-добре, че се е махнала от това мръсно място, помисли си Кал, където и да е — в болницата ще е по-добре, там поне чаршафите са сухи.

Тръгна по стълбите. Докато се изкачваше в мрака изпитваше странното усещане, че с всяко изминато стъпало ослепява все повече и повече. Над главата му се чуваха стъпките на птиците по плочите на покрива, а над тях — приглушените крясъци на чайки и врани. Сигурно му се струваше, но сякаш гласовете им кръжаха, като че ли самото място бе в центъра на вниманието им. Сети се за една снимка в „Нешънъл Джиографикъл“. Снимка на звезди, направена с продължително експониране; точките светлина описваха кръгове при движението си, или изглеждаха като че ли се движат по небето, а Полярната звезда, Гвоздеят на Небесата, стоеше неподвижна в средата.

Кръжащите звуци и картината, за която му напомниха, започнаха да го замайват. Изведнъж се почувства слаб, дори уплашен.

Сега не е време за такива слабости, скара се той на себе си. Трябваше да хване птицата преди да отлети отново. Ускори крачка. На най-горната площадка заобиколи някакви мебели от спалнята и отвори една от вратите пред себе си. Стаята, която бе избрал, бе съседна на онази, на чийто перваз бе 33. През прозорците без завеси нахлуваше слънчева светлина. Задухата го накара отново да се изпоти. Мебелите бяха изнесени от стаята, единственото, което напомняше, че тук е живял някой, бе календар от 1961 година. На него имаше снимка на лъв под някакво дърво; рошавата му, монолитна глава лежеше върху огромни лапи, погледът му беше замислен.

Кал излезе отново на площадката, избра друга врата, и този път попадна точно в стаята, която му трябваше. Гълъбът се виждаше зад мръсното стъкло.

Сега всичко зависеше от тактиката. Трябваше да внимава да не подплаши птицата. Приближи се внимателно към прозореца. На огрения от слънцето перваз 33 наклони глава, мигна с очи, но не помръдна. Кал затаи дъх и хвана с ръце рамката на прозореца, за да го вдигне, но тя не поддаде. Един бърз оглед му разкри причината. Рамката бе закована още преди години, в дървото бяха забити поне дузина пирони. Примитивна форма на сигурност, но без съмнение тя бе успокоявала старата жена, живееща самичка.

Долу на двора се чу гласът на Гидиън. Надникна и видя тримата да измъкват от къщата голям навит килим. Гидиън даваше непрекъснато нареждания.

— …наляво от мене, Бъзо. Ляво! Не знаеш ли къде ти е ляво?

— Ами аз вървя наляво.

— Не твойто ляво, идиот. Мойто ляво.

Птицата на перваза не обърна внимание на раздвижването. Изглеждаше напълно доволна от мястото, където бе кацнала.

Кал тръгна обратно надолу. Докато слизаше реши, че единствената възможност, която му остава, е да се качи на оградата на двора и да се опита да примами птицата оттам. Наруга се, че не се бе сетил да напълни джоба си със зърно. Ще трябва да се справи само с гукане и сладки приказки.

Когато излезе отново на жегата в двора хамалите бяха успели да изнесат килима от къщата и си почиваха след напрежението.

— Не успя ли? — попита Шейн, като го видя да излиза.

— Прозорецът не се отваря. Ще трябва да опитам оттук.

Забеляза неодобрителния поглед на Бъзо.

— Оттук изобщо няма да го стигнеш — рече той и почеса ивицата бирено шкембе, белееща се между фланелката и колана му.

— Ще опитам от стената — отвърна Кал.

— Пази се… — предупреди го Гидиън.

— Добре.

— …може да си счупиш гръбнака…

Като стъпваше в дупките по изронената мазилка, Кал се покачи на високата повече от два метра стена, разделяща двора от съседния.

Слънцето пареше по врата и главата му. Отново му се зави свят, както докато се качваше по стълбите. Яхна стената като седло докато свикне с височината. Въпреки че беше широка колкото цяла тухла, и имаше достатъчно място, за да се върви отгоре, височините винаги го притесняваха.

— Изглежда е бил добра работа — каза Гидиън отдолу. Кал погледна надолу и го видя приклекнал до килима, който бе развил така, че се виждаха сложните орнаменти по края. Бъзо се приближи към Гидиън и внимателно огледа го огледа. Кал забеляза отгоре, че беше започнал да оплешивява, косата му бе грижливо пригладена с мазнина, за да прикрие голото място.

— Жалко, че не е в по-добро състояние — рече Шейн.

— Задръж малко — отвърна Бъзо. — Я да го огледаме по-добре.

Кал се съсредоточи отново върху проблема си — трябваше да се изправи. Килимът поне щеше да отвлече вниманието на публиката за известно време, достатъчно дълго, молеше се той, за да успее да стане. Горе не се чувстваше дори полъх на вятър, който да смекчи яростното слънце. Чувстваше как потта се стича по тялото му и залепва бельото му отзад. Започна предпазливо да се надига, коленичи на един крак, а с две ръце се бе вкопчил в тухлите с всички сили.

Долу развиха килима на светлината на слънцето и одобрително замърмориха.

— Виж само каква изработка — възкликна Гидиън.

— И ти ли си мислиш същото? — попита Бъзо с приглушен глас.

— Не знам, ще трябва да ми кажеш — отвърна Гидиън.

— Какво ще кажеш да го занесем в магазина на Гилкрайст. Може да даде добра цена.

— Шефът ще разбере, че го няма — протестира Шейн.

— По-тихо — прошепна Бъзо, за да им напомни за присъствието на Кал. Той всъщност бе твърде зает с неумелото си балансиране, за да обърне внимание на дребната кражба. Най-после стъпи с два крака върху стената и тъкмо щеше да се изправи.

Долу, на двора, разговорът продължи.

— Хвани другия край, Шейн, хайде да го разгледаме целия…

— Как мислиш, дали е персийски?

— Понятие си нямам.

Кал се изправи много бавно, вдигнал ръце перпендикулярно встрани от тялото си. Реши, че това е може би най-стабилното положение и се осмели да хвърли един поглед към перваза на прозореца. Птицата още беше там.

Отдолу се чуваха пъшканията на мъжете, които развиваха килима, възкликвайки с възхищение.

Опита се да не им обръща внимание и направи първата си несигурна крачка по стената.

— Ей ти … — промърмори той на беглеца, — … помниш ли ме?

Гълъбът не реагира. Кал направи втора крачка с разтреперани крака, после трета с нарастваща увереност. Вече свикваше да пази равновесие.

— Хайде, ела при мене — повика го той като някакъв прозаичен Ромео.

— Ела, момче … — рече Кал и неуверено вдигна ръка към прозореца, рискувайки още една крачка.

В този миг или кракът му се хлъзна, или тухлата под петата му поддаде. Усети се как надава тревожен вик, който подплаши птиците на перваза. Те за миг излетяха, плясъкът на крилата им иронично аплодираше опитите му да се закрепи на стената. Паникьосан, погледна първо към краката си, после надолу към двора.

Не, не към двора — той бе изчезнал. На негово място бе килимът. Той бе развит напълно и запълваше двора от край до край.

Това, което се случи после, трая само няколко секунди, но или мисълта му летеше светкавично, или миговете се проточиха, защото му се стори, че продължи безкрайно…

Имаше достатъчно време, за да оцени изумителната сложност на картината, разгърната под него — внушително пространство от изключително изработени детайли. Годините бяха отнели яркостта на цветовете, алено червеното се бе превърнало в меко розово, кобалтовото — в тебеширено синьо, а на места килимът бе изтъркан, но въпреки това от височината, на която се олюляваше Кал, ефектът бе поразителен.

Всеки инч от килима бе изпълнен с мотиви. Дори по края рисунките преливаха една в друга, всяка едва доловимо различна от съседната. И все пак ефектът не беше пресилен — Кал се наслаждаваше на всяка подробност. На едно място дузина мотиви се бяха събрали, сякаш свързани заедно; на друго — стояха разделени като враждуващи родове. Някои продължаваха само по края, други се разгръщаха във фона, като че ли нетърпеливи да се присъединят към гъстото множество в средата.

В основното поле цветни ленти описваха арабески на фона на страстни кафяви и зелени форми — чиста абстракция — ярки наброски от дневника на някой дивак, преплетени със стилизирана флора и фауна. Цялата тази сложност обаче бледнееше пред центъра на килима — огромен медальон от най-различни цветове като лятна градина, В него изкусно бяха втъкани стотици фини форми по такъв начин, че погледът можеше да открие във всяка шарка цвете или теорема, ред или безредие, и винаги да намери тяхно отражение някъде в общата картина.

Кал успя да забележи всичко това с един изумен поглед. Миг след това гледката пред очите му започна да се променя.

С крайчеца на окото си видя как останалия свят — дворът, мъжете в него, къщите и стената, от която падаше — изчезваха. Изведнъж се оказа увиснал във въздуха, под него килимът се разрастваше, величествените форми изпълваха съзнанието му.

Картината се местеше, забеляза той. Възлите бяха станали неспокойни, трепереха за да се развържат, цветовете сякаш се сливаха, от съчетанието на боите изникваха нови форми.

Колкото и невероятно да изглеждаше, килимът оживяваше.

Някакъв пейзаж, или по-скоро смесица от пейзажи струпани в невероятна бъркотия, се появяваше от основата и вътъка. Това под него не е ли планина, издигаща връх през облаци от цветове? А онова там не е ли река? Нали чува грохотът на белите водни потоци, които потъват в сенчест пролом?

Там, под него, имаше някакъв свят.

Изведнъж той бе птица, безкрила птица, която се виеше в един бездиханен миг в лекия, ароматен вятър, единствен свидетел на чудото, което спеше долу.

При всеки удар на сърцето му нови неща привличаха погледа.

Езеро, обсипано с безброй острови, като гърбове на китове по спокойната му повърхност. Шарени поля с треви и жита полюлявани от същия порив на вятъра, който носеше и него. Кадифени гори пълзящи по заоблен хълм, на върха на който се издигаше белостенна кула, нашарена от сенките на облаците.

Виждаха се и други признаци на живот, но хората ги нямаше. Няколко къщи бяха обгърнали завоя на реката, други бяха накацали като пчели върху скалите, изкушавайки гравитацията. Имаше и един град, разхвърлян като архитектурен кошмар, половината от улиците му бяха извити в безнадеждна спирала, а останалите — задънени.

Кал забеляза, че навсякъде цари такова безразличие към организацията. Умерени и бурни зони, плодна и гола земя бяха струпани в противоречие на всякакви геоложки или климатични закони, сякаш от някакъв Бог с вкус към противоречията.

Колко хубаво би било човек да се поразходи там, помисли си той. В едно толкова малко място имаше толкова разнообразие, никога не знаеш какво те очаква зад ъгъла — лед или плам. Такава сложност надхвърляше въображението на картографите. Животът в един такъв свят би бил вечно приключение.

Може би най-внушителната гледка се намираше в центъра на тази разцъфнала страна. Масив от тъмносиви облаци, чиято вътрешност бе в непрестанно спираловидно движение. Това му напомни за птиците, които се виеха над къщата на Рю Стрийт — като ехо на това голямо колело.

При мисълта за тях и за мястото, което бе напуснал, той чу гласовете им — и в този миг вятърът, който го бе издигнал от долния свят да полети, стихна.

Отпърво почувства ужаса в стомаха си, а после и в червата: щеше да падне.

Врявата на птиците се усили, крещяха от удоволствие докато падаше. Той, узурпаторът на средата им, той, който бе зърнал за миг чудото, сега щеше да се разбие върху него.

Опита се да извика, но скоростта изтръгна вика от устата му. Въздухът зафуча край него и развя косата му. Опита се да разпери ръце, за да забави падането, но се завъртя през глава, отново и отново, докато загуби представа за горе и долу. Има милост в това, помисли си мрачно той. Поне няма да види приближаването на смъртта. Само се премяташе — отново и отново, докато…

… светът изчезна.

Падаше през някакъв мрак, без звезди, птиците продължаваха да крещят в ушите му, и се блъсна в земята, силно.

Болеше го, продължаваше да го боли, а това му се видя странно. Винаги бе предполагал, че забравата е безболезнено състояние. И безшумно. Но чуваше гласове.

— Кажи нещо … — рече един от тях, — … поне сбогом.

И избухнаха в смях.

Отвори леко очи. Слънцето бе ослепително ярко. Тялото на Гидиън го закри.

— Счупи ли си нещо? — попита го той.

Кал отвори очи още малко.

— Кажи нещо, човече.

Той повдигна глава и се огледа наоколо. Лежеше на двора, върху килима.

— Какво стана?

— Падна от стената — отвърна Шейн.

— Сигурно си стъпил накриво — подхвърли Гидиън.

— Паднах — рече Кал и се надигна да седне. Гадеше му се.

— Не мисля, че си пострадал много — каза Гидиън. — Само няколко драскотини.

Кал се огледа, за да потвърди забележката му. Дясната му ръка бе одрана от китката до лакътя, беше натъртен от удара в земята, но не чувстваше остра болка. Единствено достойнството му бе сериозно засегнато, но това рядко бе фатално.

Изправи се разтреперан с поглед в земята. Килимът не даваше признаци на живот. Нямаше издайническо потрепване в редиците от възли, нищо не подсказваше появата на скрити върхове и дълбини. А и останалите не показваха с нищо, че са видели нещо чудно. Както и да го погледнеше, килимът под него си беше просто килим.

Кал тръгна накуцвайки към портата и пътьом промърмори нещо в благодарност на Гидиън. Когато излезе на улицата, Бъзо извика след него:

— Птичката ти излетя.

Той вдигна леко рамене и продължи.

Какво бе това, което се случи току-що? Халюцинация от силното слънце или от леката закуска? Дори и така да е, беше учудващо истинска. Вдигна поглед към птиците, които продължаваха да кръжат над главата му. Те също бяха почувствали нещо необикновено, затова се бяха събрали. Или беше така, или и те, и той изпитваха едно и също заблуждение.

Единственото, в което бе сигурен, бяха натъртванията. И фактът, че на не повече от две мили от бащиния си дом, в града, в който бе прекарал целия си живот, изведнъж се почувства обзет от мъка като изгубено дете.

1

Сузана бе виждала баба си може би десетина пъти. Още като дете, преди да разбира напълно смисъла на думите, я бяха научили да няма доверие на старата жена, въпреки че не си спомняше да са й казвали някаква причина за това. Но неприятният спомен бе останал. При все, че бе в началото на зрелостта — сега бе на 24 години — тя беше свикнала да гледа критично на предубежденията на родителите си и подозираше, че каквито и да са били тревогите им по отношение на баба й, вероятно са били напълно безмислени, и все пак не можеше да забрави митологията, свързана с Мими Лашенски.

Самото име стряскаше. За едно дете то звучеше по-скоро като проклятие от приказките, отколкото като име. И действително, с тази жена бяха свързани много неща, които поддържаха измислицата. Сузана си спомняше Мими като дребна старица с винаги леко пожълтяла кожа, а черната й коса (като си помисли, тя всъщност май беше боядисана) бе опъната назад и откриваше лице, което едва ли можеше да се усмихва. Може би Мими имаше някаква причина, за да е тъжна. Първият й мъж, който бил някакъв цирков артист, изчезнал преди Световната война — избягал, според семейните клюки, защото Мими била такава вещица. Вторият мъж, дядото на Сузана, бе умрял от рак на белия дроб на четиридесетина години — пропушил се бе до смърт. Оттогава старата жена бе живяла във все по-ексцентрична изолация, отчуждена от и децата, и от внуците си, в някаква къща в Ливърпул. Тази къща, съгласно загадъчната молба на Мими, Сузана трябваше да посети след толкова дълго отлагане.

Докато караше на север в главата й се въртяха спомени за Мими и къщата. Спомняше си, че тя бе доста по-голяма от жилището на родителите й в Бристъл, и по-мрачна. Къща, която сигурно не бе боядисвана от преди потопа, стара къща, потънала в скръб. И колкото повече си спомняше за нея, толкова по-тъжна ставаше.

В книгата с истории, скрита в главата й, пътуването назад към дома на Мими бе връщане към блатото на детството — не спомен за щастливи, безгрижни години, а за едно тревожно, ограничено състояние, от което я бе освободила зрелостта. Ливърпул бе бил центърът на това състояние, град в постоянен полумрак, където въздухът миришеше на студен дим и още по-студена река. Като си помисли за него тя отново се почувства дете, изплашено от сънищата си.

Разбира се, тя се бе отърсила от тези страхове преди много години. Ето я сега, зад волана на колата си, абсолютно независима, кара в бързата лента, а слънцето блести в очите й. Какво можеха да й причинят сега старите тревоги? И все пак, докато караше, почувства, че се сеща за неща от настоящия й живот, като талисмани, които да я пазят от този град.

Помисли си за ателието, което остави в Лондон, за керамичните съдове, които остави да бъдат глазирани и изпечени докато — след малко — тя се върне. Сети се за Финеган, за вечерята и флирта с него преди два дни. Сети се за приятелите си, около десетина силни и разумни хора, на всеки от които би поверила живота и мислите си. Всичко бе толкова чисто, че със сигурност би могла отново да мине по пътеките на детството без по нея да останат петна от миналото. Пътят й сега бе по-широк, по-светъл.

Спомените обаче бяха все още силни.

Някои, като този за Мими и къщата, бяха образи, които се бяха явявали и преди. И по-конкретно един, който се появяваше от някаква скрита ниша в главата й, незапомнена от деня, в който го бе заключила там.

Епизодът не се възстановяваше като другите, на части. Изникваше пред нея изведнъж, с учудваща яснота —

Тя беше на шест години. Бяха в къщата на Мими, тя и майка й, и беше ноември — не беше ли винаги така — мрачен и студен. Това бе едно от редките посещения при Баба, задължение, което винаги се спестяваше на баща й.

Видя Мими, седнала в едно кресло до огъня, който едва затопляше саждите в камината. Лицето й — огорчено и тъжно, почти трагично, побеляло от пудра, веждите — грижливо оскубани, очите й блестяха дори на слабата светлина, проникваща през дантелените пердета.

Тя заговори и мекият й глас заглуши шума от улицата.

— Сузана…

Момичето се вслуша в гласа от миналото.

— …Имам нещо за тебе.

Детското сърце сякаш се бе смъкнало и тупкаше някъде в корема й.

— Кажи благодаря, Сузи — сгълча я майка й.

Детето направи както му бе казано.

— Горе е — продължи Мими, — в спалнята ми. Можеш да отидеш и да го вземеш сама, нали? Увито е, най-долу в скрина.

— Върви, Сузи.

Тя почувства ръката на майка си върху своята, побутваше я към вратата.

— Хайде, побързай.

Тя погледна майка си, после отново Мими. Никоя от тях не прояви милост — трябваше да се качи по онези стълби, и никакъв протест не би ги накарал да се смилят. Излезе от стаята и застана пред стълбите. Те се издигаха като планина пред нея. Мракът на върха таеше ужас, за който не смееше да помисли. В която и да е друга къща тя не би се страхувала толкова. Но това беше къщата на Мими, мракът на Мими.

Тя тръгна нагоре стискайки парапета с ръка, уверена, че на всяко стъпало я очаква нещо ужасно. Стигна обаче догоре без да бъде изядена, и пресече площадката към спалнята на баба си.

Завесите бяха само леко разтворени, слабата светлина проникваща между тях бе с цвета на стар камък. Върху камината цъкаше часовник, но в сравнение с него пулсът й препускаше. На стената над часовника висеше овална снимка на мъж в костюм, закопчан до врата, който гледаше надолу към високото легло. А вляво от камината, от другата страна на килима, който заглушаваше стъпките й, бе скринът — два пъти по-голям от нея, че й повече.

Тя се приближи бързо към него, решена — сега вече когато бе в стаята — да свърши всичко и да излезе преди цъкането на часовника да надвие сърцето й, и да го забави докато спре.

Протегна се и завъртя хладната дръжка. Вратата се поотвори. Отвътре излезе миризма на нафталин, кожени обувки и лавандулова вода. Без да обръща внимание на роклите, които висяха в сянката, тя пъхна ръка между кутиите и салфетките в дъното на скрина, надявайки се да открие подаръка.

В бързината бутна вратата и тя се отвори широко — и нещо с огромни очи изскочи срещу нея от мрака. Тя изпищя. Нещото подигравателно изпищя срещу нея. В следващия миг тя вече тичаше към вратата, спъна се в килима и полетя надолу по стълбите. Майка й беше в коридора:

— Какво има, Сузи?

Не можеше да го опише. Хвърли се в прегръдките на майка си, въпреки че тя, както винаги, сякаш се поколеба за миг преди да я прегърне, и хлипайки каза, че иска да си върви. Не можаха да я успокоят, дори и след като Мими се качи горе и се върна, обяснявайки нещо за огледалото на вратата на скрина.

Скоро след това си тръгнаха, и доколкото можеше сега да си спомни, оттогава Сузана не бе влизала в спалнята на Мими. Що се отнася до подаръка, за него повече изобщо не стана дума.

Такъв бе споменът й в общи линии, но имаше и много други неща — аромати, звуци, нюанси на светлина — които го допълваха. Сега, когато бе изровила тази случка от паметта си, тя се налагаше над по-новите и привидно по-важни събития. Вече не можеше да си спомни — и подозираше, че едва ли някога ще може — лицето на момчето, на което бе отдала девствеността си, но си спомняше миризмата на Миминия скрин, сякаш още я усещаше в дробовете си.

Паметта бе странно нещо.

А още по-странно бе писмото, което я накара да предприеме това пътуване.

Това бе първото послание от баба й за повече от десет години. Само този факт би бил достатъчен да я накара да зареже ателието и да дойде. Но самото съобщение, написано с извъртяни драскулки върху хартия за въздушна поща, я подтикна да бърза. Тръгна от Лондон веднага щом го получи, като че ли бе познавала и обичала жената, която го бе написала, от половин век.

Сузана, започваше писмото. Не Мила или Скъпа моя. Просто:

Сузана,

Прости ми за драсканиците. В момента съм болна. Понякога се чувствам слаба, а понякога не. Кой знае как ще се чувствам утре?

Ето защо ти пиша сега, Сузана, защото се боя от това, което може да се случи.

Ще дойдеш ли да ме видиш, в къщата? Имаме много неща да си казваме, така мисля. Неща, които не исках да казвам, но сега трябва.

Всичко това за тебе няма смисъл, знам, но не мога да кажа нещата просто, не и в писмо. Има си причини.

Моля те, ела. Нещата не са така, както смятах. Можем да поговорим, така както трябваше да поговорим преди много години.

С много любов, Сузана,

Мими.

Писмото беше като езеро в средата на лятото. Отгоре изглеждаше спокойно, а отдолу? Какъв мрак. „Нещата не са така, както смятах“, бе написала Мими. Какво искаше да каже? Че животът е свършил твърде бързо, и че огряната от слънце младост с нищо не е подсказала колко горчива е тлеността?

Писмото бе забавено цяла седмица от капризите на пощата. Когато го получи, тя позвъни в къщата на Мими, но сигналът показваше само, че телефонът е прекъснат. Тя остави недовършени съдовете, които работеше, събра си багажа в една чанта, и тръгна на север.

2

Отиде направо на Рю Стрийт, но къщата на номер осемнадесет бе празна. Номер шестнадесет също бе пуст, но в следващата къща една ярко облечена жена на име Вайълит Пъмфри можа да обясни някои неща. Мими се била разболяла преди няколко дни, и сега била в болницата Сефтън, на прага на смъртта. Кредиторите й, включително компаниите за газ и електричество, и общинският съвет, освен дузината доставчици на храни и напитки, веднага предприели мерки, за да получат някакво обезщетение.

— Като лешояди бяха — каза госпожа Пъмфри, — а тя още не беше умряла. Срамота. А те измъкнаха всичко, до което можаха да се докопат. Имайте предвид, че тя беше труден характер. Надявам се, че нямате нищо против, че съм откровена, мила? Но такава си беше. Повечето време се криеше в къщата. Тя беше като проклета крепост. Това чакаха, нали разбирате? Докато свърши. Ако се бяха опитали да влязат, докато тя бе там, нищо нямаше да направят.

„Дали са взели скрина?“ — помисли си Сузана. Благодари на госпожа Пъмфри за помощта и се върна отново да погледне номер осемнадесети — покривът беше толкова покрит с птичи изпражнения, сякаш само върху него се бе извила буря. После тръгна към болницата.

3

Сестрата демонстрираше съчувствието си толкова добре, че изглеждаше безразлична.

— Боя се, че г-жа Лашенски е много болна. Вие близка роднина ли сте?

— Аз съм нейна внучка. Някой друг идвал ли е?

— Не, доколкото зная. Всъщност няма смисъл. Тя има тежък удар, госпожице…

— Париш. Сузана Париш.

— Боя се, че повечето време баба ви е в безсъзнание.

— Разбирам.

— Така че, моля ви, не очаквайте много.

Сестрата я отведе по един къс коридор до стаята, която бе толкова тиха, че можеше да се чуе и падането на лист, но в нея нямаше цветя. Беше влизала в стаи на покойници, майка й и баща й бяха починали преди години, шест месеца един след друг. Разпозна миризмата и тишината веднага щом влезе.

— Днес не се е будила — рече сестрата и се отдръпна, за да направи място на посетителката до леглото на Мими.

Първата мисъл на Сузана беше, че е станала някаква колосална грешка. Това не можеше да бъде Мими. Тази нещастна жена бе твърде крехка, твърде бяла. Възражението бе на върха на езика й, когато разбра, че грешката е нейна. Въпреки че косата на жената в леглото бе толкова тънка, че скалпът й прозираше, а кожата на лицето й провиснала върху черепа като мокър муселин, въпреки всичко това беше Мими. Лишена от сила, смалена от лошото функциониране на нерви и мускули до такава неприятна пасивност, но все пак това беше Мими.

Очите на Сузана се напълниха със сълзи, като видя баба си така увита като дете, но тя не спеше за да се подготви за нов ден, а за безкрайна нощ. Тази жена бе била толкова пламенна и решителна. Сега цялата й сила си бе отишла, и то завинаги.

— Да ви оставя ли малко сама? — попита сестрата, и без да дочака отговор се оттегли. Сузана сложи ръка на челото си, за да пропъди сълзите.

Когато отвори отново очи видя как покритите със сини венички клепачи на старата жена трепнаха и се отвориха.

За миг й се стори, че очите на Мими се бяха фокусирали някъде зад нея. После погледът й се стегна и когато се спря върху Сузана той бе все така покоряващ както си го спомняше.

Мими отвори уста. Устните й бяха пресъхнали от треската. Прекара език по тях, но без видим ефект. Безкрайно разстроена, Сузана се приближи към леглото.

— Здравей — рече тихо тя. — Аз съм. Сузана.

Очите на старицата се впиха в нейните. Знам коя си, говореше втренченият поглед.

— Искаш ли малко вода?

Лека гримаса смръщи челото на Мими.

— Вода? — повтори Сузана, и отново в отговор се появи слабата гримаса. Те се разбраха.

Сузана наля малко вода от пластмасовата кана на масичката до леглото в една пластмасова чаша и я допря до устните на Мими. Старицата вдигна леко ръка от хладния чаршаф и докосна ръката й. Докосването бе леко като перце, но така разтърси тялото на Сузана, че тя едва не изпусна чашата.

Дишането на Мими изведнъж стана неравномерно, около очите и устните й се образуваха тикове, докато се опитваше да каже нещо. Очите й блестяха от напрежение, но единственото, което се чу, бе някакво изхъркване в гърлото й.

— Всичко е наред — рече Сузана.

Но погледът от пергаментовото лице не прие това успокоение. Не, говореха очите, не е наред, съвсем не е наред. Смъртта чака на вратата, а аз дори не мога да изрека чувствата си.

— Какво има? — прошепна Сузана и се наведе по-близо към възглавницата. Пръстите на старата жена още трепереха върху ръката й. Кожата й смъдеше от докосването, стомахът й се бунтуваше. — Как да ти помогна? — попита тя. Въпросът бе възможно най-неопределен, но тя се опитваше да разбере.

Очите на Мими трепнаха и се затвориха за миг, гримасата се засили. Очевидно се бе отказала от опита да говори. Може би изобщо се бе предала.

После изведнъж, толкова внезапно, че Сузана извика, пръстите, които почиваха на ръката й, я хванаха за китката. Стиснаха я така, че заболя. Би могла да се отскубне, но нямаше време. Главата й се изпълни с нежна смесица от аромати: прах, салфетки и лавандула. Скринът, разбира се — това бе ароматът на скрина. С това дойде и друга увереност — по някакъв начин Мими проникваше в мислите на Сузана и остави там аромата.

За миг я обзе паника — животното в нея реагираше на загубата на самостоятелно мислене. След това паниката изчезна и пред нея се появи някаква картина.

Не беше сигурна какво представлява. Някакъв мотив, рисунка, която се топеше и възстановяваше отново и отново. Може би в рисунката имаше цвят, но бе толкова фин, че не можеше да го твърди със сигурност, формите също бяха много фини и се въртяха като в калейдоскоп.

И това, също като аромата, бе работа на Мими. Въпреки че разумът й отричаше, Сузана не се съмняваше, че е истина. Тази картина по някакъв начин имаше жизнено важно значение за старата жена. Затова тя използваше последните капчици от волята си, за да може Сузана да сподели онова, което виждаше в мислите си.

Тя обаче нямаше възможност да разгледа картината.

— О, Господи — рече зад нея сестрата.

Гласът развали магията на Мими и мотивите се пръснаха в буря от венчелистчета, изчезвайки. Сузана остана втренчена в лицето на Мими, за миг погледите им се срещнаха преди старицата да изгуби напълно контрол над съсипаното си тяло. Ръката й се откъсна от китката на Сузана, очите започнаха да се въртят гротескно, от ъгъла на устните й потече тъмна слюнка.

— По-добре почакайте отвън — каза сестрата и се протегна да натисне бутона за повикване до леглото.

Сузана се отдръпна към вратата, разтревожена от хъркащите звуци, които издаваше баба й. Появи се още една сестра.

— Повикай доктор Чай — каза първата. После се обърна към Сузана: — Моля ви, бихте ли почакали отвън?

Сузана я послуша — вътре не можеше да направи нищо, само пречеше на професионалистите. Коридорът бе оживен, трябваше да измине двадесетина метра от вратата на Мими преди да намери място, където да поседне.

Мислите й летяха като слепи, втурваха се напред-назад, но не стигаха до никъде. Паметта й отново и отново я връщаше в спалнята на Мими на Рю Стрийт, скринът се извисяваше над нея като някакъв укорителен призрак. Какво ли искаше да й каже Баба, с този аромат на лавандула? И как бе успяла да постигне това изключително предаване на мисли помежду им? Винаги ли бе могла да прави такова нещо? Ако е така, каква друга сила притежаваше?

— Вие ли сте Сузана Париш?

Поне на този въпрос можеше да отговори.

— Да.

— Аз съм доктор Чай.

Лицето пред нея бе кръгло като бисквита, и също толкова безизразно.

— Баба ви, госпожа Лашенски…

— Да?

— …положението й сериозно се влоши. Вие единствената роднина ли сте?

— Единствената в тази страна. Майка ми и баща ми починаха. Тя има син. В Канада.

— Има ли някакъв начин да се свържете с него?

— Телефонният му номер не е при мене… но мога да го намеря.

— Мисля, че трябва да бъде известен — каза Чай.

— Да, разбира се — отвърна Сузана. — Какво да…? Искам да кажа, можете ли да ми кажете колко ще живее?

— Никой не знае — въздъхна докторът. — Когато я приехме, мислех, че няма да изкара нощта. Но тя оживя. После още една. И още една. Продължаваше да се държи. Издръжливостта й е наистина забележителна. — Той спря и погледна Сузана в очите. — Мисля, че тя чакаше вас.

— Мен?

— Така мисля. Вашето име бе единствената смислена дума, която каза откакто е тук. Мисля, че нямаше да се предаде преди вие да дойдете.

— Разбирам — рече Сузана.

— Сигурно означавате много за нея — продължи той. — Добре е, че дойдохте. Знаете ли, толкова много от старите хора умират тук, и сякаш никой не го е грижа. Къде сте отседнали?

— Не съм мислила за това. Предполагам, че в някой хотел.

— Може би ще ни оставите някакъв номер, за да се свържем с вас, ако стане необходимо.

— Разбира се.

После той кимна и я остави сама с обърканите й мисли. Разговорът не им помогна много.

Мими Лашенски не я обичаше, както си мислеше докторът: как би могла? Тя не знаеше нищо за това, как е израснала внучката й, една за друга те бяха като затворени книги. И все пак, нещо от това, което Чай каза, бе вярно. Може би бе чакала, борила се бе докато дъщерята на дъщеря й пристигне край леглото й.

И защо? За да я хване за ръка и да използва последната си енергия, за да предаде на Сузана фрагмент от някаква тъкан? Подаръкът беше красив, но той означаваше или нещо твърде много, или твърде малко. Както и да беше, Сузана не го разбираше.

Върна се отново в стая номер пет. Сестрата я наглеждаше, старата жена бе неподвижна като камък на възглавницата си. Очите й бяха затворени, ръцете отпуснати до тялото. Сузана се вгледа в лицето, отново отпуснато. То не й говореше нищо.

Хвана ръката на Мими и я задържа няколко мига, после си тръгна. Ще се върне на Рю Стрийт, реши тя, и ще види дали докато е в къщата няма да изскочи някой спомен.

Изминало бе твърде много време, през което се бе опитвала да забрави детството си, да го сложи някъде, откъдето то не би могло да повика заблудата на трудно постигнатата зрелост. И сега, когато кутиите бяха запечатани, какво откри? Една загадка, която предизвикваше зрелия човек у нея и я примамваше обратно в миналото, за да търси решение.

Спомни си лицето в огледалото на скрина, което я подгони хлипаща надолу по стълбите.

Дали я чакаше още? И дали все още бе нейното?

1

Кал бе изплашен като никога през живота си. Седеше в стаята, заключил вратата, и трепереше.

Треперенето започна няколко минути след събитията на Рю Стрийт, преди почти двадесет и четири часа, и оттогава нямаше никакви признаци, че ще спре. Понякога от него ръцете му така се тресяха, че едва удържаше чашата с уиски, която бе прегръщал през цялата безсънна нощ, друг път караше зъбите му да тракат. Но треперенето бе не толкова отвън, колкото отвътре. Като че ли гълъбите бяха влезли по някакъв начин в стомаха му и пляскаха с криле срещу вътрешностите му.

И всичко това защото бе видял нещо чудесно, и защото знаеше с цялото си същество, че животът му вече няма да е същият. И как би могъл да бъде? Беше се изкачил на небето и бе погледнал надолу към тайното място, което от детството си чакаше да открие.

Винаги бе бил самотно дете, и по свой избор, и по стечение на обстоятелствата. Най-щастлив беше когато сваляше оковите на въображението си и го пускаше на воля. Малко му трябваше за едно такова пътуване. Като си помислеше, половината от дните в училище бе прекарал загледан през прозореца, понесен от някакъв стих, чието значение не разбираше съвсем, или от песента на някой в далечна класна стая, към друг свят — по-изразителен и по-далечен от познатия. Свят, чиито аромати изпълваха ноздрите му, донесени от загадъчно топли ветрове през хладния декември, чиито същества понякога заставаха нощем край леглото му, и с чиито хора заговорничеше на сън.

И въпреки че мястото му беше познато, и че там се чувстваше удобно, точната му природа и място не можеха да се определят — прочете всички книги, които успя да открие, в които се разказваше за редки земи, но винаги оставаше разочарован. Тези царства от детството бяха твърде идеални, изпълнени с мед и лято.

Истинската Страна на чудесата не е такава, знаеше той. В нея има и сенки, и слънчева светлина, а загадките й се разкриват чак когато човек изчерпи възможностите на разума си и главата му едва ли не ще се пръсне.

Затова трепереше сега, защото именно така се чувстваше. Като човек, на който ще му се пръсне главата.

2

Беше се събудил рано, слезе долу и си приготви сандвич с пържено яйце и бекон, яде и след това седя пред останките от лакомията си докато чу баща си да се размърдва горе. Обади се набързо във фирмата и каза на Уилкокс, че е болен, и няма да иде днес на работа. Каза същото и на Брендън, който се миеше и тъй като вратата на банята бе заключена, не можа да види бледото, разтревожено лице на сина си. После, когато приключи с всичко това, се върна в стаята си и седна на леглото, за да обмисли наново събитията на Рю Стрийт, като се надяваше евентуално да си изясни характера на вчерашната загадка.

Това не помогна. Както и да обръщаше нещата, те не се поддаваха на рационално обяснение, и в него остана същия изключително ярък спомен за преживяното и болката на копнежа по него.

В тази страна бе всичко, което някога бе желал; знаеше го със сигурност. Всичко, в което възпитанието го бе научило да не вярва — всички чудеса, тайни, сини сенки и духове с ароматен дъх. Всичко, което гълъбите и вятърът знаеха, и което човешкият свят някога бе познавал, но вече бе забравил, всичко това чакаше на онова място. Бе го видял със собствените си очи.

И вероятно това го караше да полудява.

Как иначе да си обясни халюцинация с такава точност и сложност? Не, той беше луд. И защо не. Безумието бе в кръвта му. Бащата на баща му, Лудият Муни, завърши живота си напълно откачен. Според Брендън той бил поет, въпреки че разказите за живота му и онова време бяха забранени на Чариът Стрийт. Престани с твоите глупости, казваше винаги Ейлийн когато Брендън споменеше за него, въпреки че Кал никога не успя да разбере дали това табу се отнася за поезията, делириума или ирландците. Както и да е, това бе забрана, която баща му често нарушаваше зад гърба на майка му, защото обичаше Лудия Муни и неговите стихове. Кал дори бе научил някои, докато седеше на коленете на баща си. И ето че сега продължаваше семейната традиция: привиждаха му се разни работи и плачеше над уискито си.

Въпросът беше да разкаже ли, или не. Дали да проговори за онова, което бе видял, и да понесе смеха и лукавите погледи, или да го запази в тайна. Част от него силно желаеше да говори, да излее всичко пред някой (дори пред Брендън), и да разбере какво мислят другите. Но друга част казваше: мълчи, внимавай. Страната на чудесата не се явява на онези, които я издават, а на тези, които си мълчат, и чакат.

Това и правеше. Седеше и трепереше, и чакаше.

3

Страната на чудесата не се появи, но дойде Жералдин, а тя нямаше настроение за луди. Кал чу гласа й в хола на долния етаж; чу Брендън да й казва, че Кал е болен и не желае да го безпокоят, чу тя да казва на Брендън, че възнамерява да види Кал независимо дали е болен или не; и в следващия миг тя бе пред вратата.

— Кал?

Завъртя дръжката, откри, че заключено и почука.

— Кал? Аз съм. Събуди се.

Той се престори на сънлив, подпомогнат от изпитото уиски.

— Кой е? — попита той.

— Защо е заключена вратата? Аз съм, Жералдин.

— Не се чувствам добре.

— Пусни ме да вляза, Кал.

Знаеше, че няма смисъл да спори с нея, когато е в такова настроение. Дотътри се до вратата и завъртя ключа.

— Изглеждаш ужасно — рече тя с омекнал глас щом го видя. — Какво ти е?

— Наред съм — възрази той. — Наистина. Просто паднах.

— Защо не ми се обади? Чаках те снощи на репетицията за сватбата. Забрави ли?

Следващата събота по-голямата сестра на Жералдин — Тереза — щеше да се омъжи за голямата си любов, добро момче-католик, чиято плодовитост бе вън от всякакво съмнение: любимата му бе бременна от четири месеца. Подутият й корем обаче не биваше да попречи на събитието: сватбата щеше да бъде грандиозна. Кал, който от две години ухажваше Жералдин, бе ценен гост, като се има предвид общото очакване той да бъде следващият, който ще положи брачна клетва пред една от четирите дъщери на Норман Келауей. Несъмнено това, че бе пропуснал репетицията, е било възприето като малка ерес.

— Напомних ти, Кал — рече Жералдин. — Знаеш колко важно е за мене.

— Имах малко неприятности — започна той. — Паднах от една стена.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Какво си правил, та си се катерил по стена? — попита го, сякаш на неговите години би трябвало вече да не прави такива неприлични неща.

Разказа й накратко за бягството на 33, и за преследването до Рю Стрийт. Разбира се, спести й подробностите. Не спомена за килима или за онова, което бе видял там.

— Намери ли птицата? — запита тя, когато той приключи с разказа за преследването.

— В известен смисъл — рече той. Всъщност се бе върнал у дома на Чариът Стрийт, където Брендън му каза, че 33 е долетял обратно в гълъбарника късно следобяд и вече стои редом с шарената си съпруга. Това и каза на Жералдин.

— Значи пропусна репетицията за да търсиш един гълъб, който така или иначе се е върнал? — каза тя.

Той кимна.

— Но знаеш татко колко обича птиците си.

Споменаването на Брендън смекчи Жералдин още повече; тя и бащата му бяха приятели още откакто Кал ги бе запознал. „Тя е блестяща“, беше казал баща му, „дръж я, щото изпуснеш ли я, някой друг ще я хване“. Ейлийн изобщо не бе толкова сигурна. Винаги се държеше хладно с Жералдин, а този факт правеше преценката на Брендън още по-щедра.

Сега тя му се усмихваше нежно и опрощаващо. Въпреки че Кал с неудоволствие я пусна да влезе и да наруши мечтанието му, внезапно изпита благодарност за присъствието й. Дори почувства как треперенето малко отслабна.

— Тук е задушно — рече тя. — Трябва ти малко свеж въздух. Защо не отвориш прозореца?

Той я послуша. Когато се обърна, тя седеше на леглото с кръстосани крака, обърнала гръб на колажа от снимки, които бе налепил на стената като малък, а родителите му така и не бяха свалили. Стената на плача, така го наричаше Жералдин той винаги я разстройваше, беше като парад на филмови звезди, купести облаци, политици и прасета.

— Роклята е чудесна — каза тя.

За момент се зачуди на забележката й, мисълта му работеше бавно.

— Роклята на Тереза — подсказа му тя.

— А.

— Ела седни, Кал.

Той се поколеба до прозореца. Въздухът бе лек и чист. Напомняше му…

— Какво има?

Думите бяха на върха на езика му. „Видях Страната на чудесата“, искаше да каже той. Това беше, общо взето. Останалото — обстоятелствата, описанието — тези подробности бяха за украса. Трите съществени думи бяха достатъчно лесни, нали? Видях Страната на чудесата. И ако в живота му имаше някой, на когото би ги казал, това бе тази жена.

— Кажи ми, Кал — попита тя. — Болен ли си?

Той поклати глава.

— Видях… — започна той.

Тя го гледаше напълно озадачена.

— Какво? Какво видя?

— Видях… — започна той отново, и отново се сепна. Езикът му не се подчиняваше, думите просто не излизаха от устата му. Той отвърна поглед от лицето й и се загледа в снимките. — Снимките… — рече той накрая, — … дразнят очите.

Обзе го странна еуфория, едва не й разказа, после се размина. В този миг онази част от него, която искаше да запази тайната, спечели битката, а може би дори войната. Не можеше да й разкаже. Нито сега, нито когато и да било. Почувства голямо облекчение след като взе това решение.

Аз съм Лудия Муни, помисли си той. Това май не беше толкова лоша идея.

— Вече изглеждаш по-добре — каза тя. — Трябва да е от свежия въздух.

4

А какво би могъл да научи от лудия поет, сега, когато вече бяха братя по дух? Какво би направил Лудия Муни, ако бе на мястото на Кал?

Той би играл играта така, както е необходимо, дойде отговорът, а после, когато светът обърне гръб, би търсил, търсил, докато открие мястото, което е видял, без да го е грижа, че така може да изпадне в делириум. Би намерил мечтата си, би я държал и никога не би я пуснал.

Поговориха още малко, после Жералдин каза, че трябва да си върви. Следобяд трябваше да се правят още неща за сватбата.

— И вече да не преследваш никакви гълъби — каза тя на Кал. — Искам в събота да бъдеш там.

Тя го прегърна.

— Много си слаб. Ще трябва да те поохраня.

Тя очаква да я целунеш, прошепна лудият поет в ухото му, изпълни задължението си към дамата. Не бихме искали да си помисли, че си загубил интерес към съвокуплението, само защото си бил наполовината път до Рая и си се върнал. Целуни я, и кажи нещо впечатляващо.

Кал можа да осъществи целувката, въпреки че се страхуваше да не проличи подсещането за страстта му. Тя отвърна на престорената му пламенност с истинска, тялото й бе топло и стегнато.

Ето това е, рече поетът, сега намери няколко съблазнителни думи и я отпрати щастлива.

Този път увереността на Кал се запъна. Не умееше да говори мили неща, никога не бе го правил.

— Ще се видим в събота — само това успя да изрече. Тя изглеждаше доволна и от толкова. Целуна го отново и си тръгна.

Гледаше я от прозореца, броеше крачките й, докато зави зад ъгъла. И когато любимата изчезна от погледа, тръгна да търси онова, което сърцето му желаеше.

1

Въздухът навън бе важен и застоял. Нямаше да мине много време и лятото щеше да отстъпи пред есента. Дори лекият бриз изглеждаше уморен, а състоянието му бе заразително. Когато стигна близо до Рю Стрийт, Кал вече усещаше краката си подути, обувките го стягаха, а мозъкът му пулсираше.

После отгоре на всичко не можа да намери проклетата улица. Предишния ден бе стигнал до къщата гледайки птиците, а не пътя, по който вървеше, така че имаше само бегла представа къде се намира. Като разбра, че може да обикаля с часове без да намери улицата, той се обърна към една шумна група от шестгодишни хлапета, увлечени в игра на войници на един ъгъл. Те уверено му посочиха друга посока. Но поради незнание или злонамереност, указанията, които му дадоха, се оказаха безнадеждно неправилни, и той продължи да се върти в отчаяни кръгове с нарастващо объркване.

Шестото чувство, на което би могъл да се надява — някакъв инстинкт, който да го заведе безпогрешно до района на мечтите му — подозрително не се прояви.

Накрая късметът, чист късмет, го изведе на ъгъла на Рю Стрийт и къщата, която някога принадлежеше на Мими Лашенски.

2

Сузана прекара по-голямата част от сутринта в опити да изпълни обещанието си към д-р Чай: да извести чичо Чарли в Торонто. Това занимание направо я обезсърчи. От една страна, в малкия хотел, който намери предишната вечер, имаше само един обществен телефон, а другите гости на хотела също искаха да говорят по него. От друга, трябваше да се обади поред на няколко приятели на семейството, докато открие един, който имаше телефона на Чарли, и това й отне почти цялата сутрин. Когато най-после се свърза с него към един часа, единственият син на Мими прие новината без никаква изненада. Изобщо не предложи да зареже работата си и да се втурне към леглото на майка си; само помоли учтиво Сузана да се обади отново, когато има „нещо ново“. Което предполагаше, че не очаква тя да се обади пак преди да стане време той да изпрати погребален венец. Толкова що се отнася до синовната преданост.

След като приключи с разговора, тя позвъни в болницата. Нямаше изменения в състоянието на пациентката. Държи се, така каза дежурната сестра. Това извика в съзнанието на Сузана странната представа за Мими като алпинист, увиснала на някаква скала. Използва възможността, за да попита за личните вещи на баба си, и й казаха, че е дошла в болницата дори без нощница. Най-вероятно лешоядите, за които спомена г-жа Пъмфри вече бяха изнесли от къщата всичко ценно, включително скрина, но тя реши все пак да се отбие, ако може да спаси нещо, което да облекчи малко последните часове на Мими.

Обядва в един малък италиански ресторант, който намери близо до хотела, и после замина за Рю Стрийт.

3

Вратата на задния двор бе затворена от хамалите, но не беше заключена. Кал я отвори и влезе.

Ако бе очаквал някакво откритие, би останал разочарован. Тук нямаше нищо забележително. Само изсъхнали дребни плевели, прокарали между плочите, и разхвърляни дреболии, изоставени от триото като непотребни. Дори сенките, които може би бяха таяли някаква слава, бяха помръкнали и не изглеждаха тайнствени.

Застанал в средата на двора — там, където се разкриха всички тайнства, объркали съзнанието му — той за пръв път се усъмни, наистина се усъмни, дали всъщност нещо се бе случило предишния ден.

Може би вътре в къщата има нещо, рече си той; някакви останки, за които би могъл да се хване, които биха го измъкнали от прилива на съмнение.

Пресече мястото, където бе лежал килимът, и отиде до задната врата. Бяха я оставили отворена, или пък бяха влезли някакви вандали. Както и да бе, вратата стоеше леко открехната. Кал влезе вътре.

Вътре поне сенките бяха по-тежки, имаше нещо приказно. Изчака очите му да свикнат с полумрака. Нима бяха изминали само двадесет и четири часа откакто бе идвал тук, помисли си той, докато привикналият му поглед обхождаше мрачния интериор; едва вчера бе влязъл в тази къща с единствената мисъл да хване една изгубена птица. Този път имаше да открива толкова много неща.

Премина бавно през коридора, оглеждайки навсякъде за някакво ехо от преживяното вчера. С всяка крачка надеждите му отслабваха. Наистина имаше сенки, но те бяха пусти. В това място нямаше чудеса. Те си бяха отишли заедно с килима.

По средата на стълбите се спря. Каква полза да продължава? Очевидно бе пропуснал шанса си. Ако иска да преоткрие видението, което бе зърнал и загубил, трябва да търси на друго място. Затова просто твърдоглавието — една от чертите на Ейлийн — го накара да продължи нагоре.

На горната площадка въздухът бе толкова тежък, че бе трудно да си поеме дъх. Това, и фактът, че днес се чувстваше като нарушител на нечие владение — неканен в тази гробница — го направиха нетърпелив да потвърди убеждението си, че това място няма да му разкрие никаква магия, и да се маха.

Когато се приближи до вратата на предната спалня нещо зад гърба му помръдна. Кал се обърна. Работниците бяха струпали някакви мебели на площадката, после очевидно бяха решили, че не си заслужава да се потят повече, за да ги преместят. Скрин с чекмеджета, няколко стола и маса. Шумът дойде иззад мебелите. И сега се чу пак.

Той реши, че са плъхове. Звукът бе като от бързо движещи се крачета. Живей и остави да живеят, помисли си Кал: едва ли имаше повече право от тях да бъде тук. А може би съвсем нямаше право. Те сигурно са живели тук няколко поколения.

Върна се към задачата си, отвори вратата и влезе в стаята. Прозорците бяха мръсни, а изпоцапаните дантелени пердета още повече пречеха на светлината. Един стол бе обърнат върху голите дъски на пода, а някой тарикат бе поставил върху камината три различни обувки. Иначе бе празно.

Постоя няколко мига, после чу смях на улицата, и понеже му бе необходим за да се успокои, отиде зо прозореца и дръпна пердето. Но преди да открие източника на смеха, забрави за него. Дори преди да го види, той усети по трепването на стомаха си, че някой бе влязъл в стаята зад него. Пусна пердето и се обърна. В полуосветената стая към него се приближи едър мъж на средна възраст, облечен прекалено добре за това изоставено място. Нишките на сивото му сако почти светеха. Но още по-впечатляваща бе усмивката му. Тренирана усмивка, усмивка на актьор или проповедник. Което и да бе, той имаше изражението на човек, който търси хора, за да ги привлече за своята кауза.

— Мога ли да ви помогна? — попита той. Гласът му бе отчетлив и топъл, но внезапната му поява смрази Кал.

— Да ми помогнете? — запъна се той.

— Може би се интересувате от закупуване на имущество? — рече мъжът.

— Закупуване? Не… аз… просто… нали знаете… разглеждам.

— Хубава къща — каза непознатият, усмивката му бе силна като ръкостискане на хирург, и също така стерилна. — Разбирате ли от къщи? — И тази фраза бе изречена като предишните, без ирония или злоба. Кал не отговори, и мъжът продължи: — Аз съм търговец. Името ми е Шадуел. — Той издърпа бавно едрата си ръка от ръкавицата от телешка кожа. — А вашето?

— Кал Муни. Тоест, Калхун.

Голата ръка се протегна. Кал направи две крачки към мъжа — той бе с цели десет сантиметра по-висок от Кал, който бе над метър и шестдесет — и се ръкува с него. Хладната му длан го накара да усети, че се поти като прасе.

Ръцете се разделиха, приятелят Шадуел разкопча сакото си и го разтвори, за да вземе писалка от вътрешния си джоб. Това небрежно действие разкри за миг хастара на дрехата му, и от някаква игра на светлината той като че ли заблестя, сякаш платът бе изтъкан от огледални нишки.

Шадуел забеляза погледа на Кал. Гласът му прозвуча лек като перце:

— Виждате ли нещо, което да ви харесва?

Кал нямаше доверие на този човек. Кое го правеше подозрителен — усмивката или ръкавиците от телешка кожа? Което и да бе, искаше му се да бъде колкото е възможно по-малко в негово присъствие.

В сакото обаче имаше нещо. Нещо, което заблестя на светлината и накара сърцето на Кал да ускори ритъма си.

— Моля… — подкани го Шадуел. — Погледнете.

Ръката му отново хвана сакото и го разтвори.

— Кажете ми… — измърка той, — … ако там има нещо, което ви харесва.

Този път той разтвори сакото напълно, разкривайки хастара. Да, първата преценка на Кал бе правилна. Той наистина блестеше.

— Както казах, аз съм търговец — обясняваше Шадуел. — За мен е златно правило винаги да нося със себе си някои мостри от стоката си.

Стока. Кал завъртя думата в главата си, очите му оставаха приковани върху вътрешната страна на сакото. Що за дума бе това: стока. А там, в хастара на сакото почти видя как тази дума се материализира. Бижута ли блестяха така? Изкуствени геми със заслепяващо сияние, каквото само фалшивите имаха. Той примижа срещу илюзията, опитвайки се да разбере какво вижда, а гласът на търговеца продължи да го убеждава:

— Кажете ми какво ви харесва и то е ваше. По-честно не бих могъл да го кажа, нали? Един красив млад мъж като вас би трябвало да може да направи своя избор. Светът е вашата мечта. Виждам това. Открит е пред вас. Вземете каквото искате. Свободно, гратис и безплатно. Кажете ми какво виждате там, и в следващия миг то ще бъде в ръцете ви…

Не гледай, обади се нещо в Кал, нищо не е безплатно. За всичко се плаща.

Но погледът му бе толкова омаян от тайните в гънките на сакото, че вече не би могъл да отвърне поглед дори ако от това зависеше живота му.

— …кажете ми… — рече Търговецът, — … какво виждате…

А, ето го въпроса —

— …и то е ваше.

Виждаше забравени съкровища, неща, за които някога си бе мечтал, като си мислеше, че ако ги притежава, никога не би пожелал нещо друго. Повечето от тях бяха дреболии без стойност; но имаше и неща, които събуждаха стари копнежи. Рентгенови очила, за които бе видял реклама на гърба на някаква книжка с комикси (гледайте през стените! впечатлете приятелите си!), но които никога не успя да си купи. Ето ги сега, пластмасовите лещи лъщяха и като ги видя, той си спомни нощите през октомври, когато лежеше буден и се чудеше как действат.

А какво бе това до тях? Още един фетиш от детството. Снимка на жена с обувки на високи токчета, само с тясна лента обсипана с пайети между краката, изпъчила огромните си гърди срещу него. Такава снимка имаше момчето, което живееше през две къщи от Кал. Твърдеше, че я е откраднало от портфейла на чичо си, а Кал толкова много я искаше, че си мислеше, че ще умре от желание. Сега тя висеше, спомен с протрити краища, в блестящата подплата на сакото на Шадуел, беше там стига да я поиска.

Но едва успя да я види и тя избледня, а на нейно място се появиха нови изкушаващи печалби.

— Какво виждаш, приятелю?

Ключовете на кола, която копнееше да притежава. Гълъб-шампион, спечелил безброй състезания, за който толкова завиждаше, че бе готов да го отвлече —

— …само ми кажи какво виждаш. Поискай го, и то е твое…

Имаше толкова много неща. Неща, които изглеждаха — за един час, за един ден — основната точка около която се върти неговия свят, всички те сега висяха в чудния склад на сакото на Търговеца.

Но бяха мимолетни, всички те. Появяваха се само за да изчезнат отново. Там имаше нещо друго, което пречеше на тези тривиални неща да задържат погледа му за повече от няколко мига. А какво бе то, той още не можеше да види.

Смътно съзнаваше, че Шадуел отново се обръща към него, и че тонът в гласа на Търговеца се бе променил. В него вече имаше някаква озадаченост, примесена с раздразнение.

— Говори, приятелю… защо не ми кажеш какво искаш?

— Не мога… съвсем… да го видя.

— Тогава опитай по-силно. Концентрирай се.

Кал опита. Виденията идваха и си отиваха, все незначителни неща. Основното продължаваше да му убягва.

— Не се опитваш — сгълча го Търговецът. — Ако човек силно желае нещо, той трябва да се съсредоточи върху него. Трябва да е ясно в главата му.

Кал разбра мъдростта на препоръката и удвои усилията си. За него бе станало предизвикателство да погледне отвъд лъжливия блясък и да види истинското съкровище, което лежеше отатък. При това концентриране изпита странно чувство: някакво напрежение в гърдите и гърлото, сякаш част от него се готвеше да си отиде, да излезе от него и да проследи втренчения му поглед. Да отиде в сакото.

Отзад в главата му, там където започваше гръбнака в долната част на черепа, предупредителните гласове продължаваха да мърморят. Но той бе твърде ангажиран, за да се съпротивлява. Каквото и да бе в хастара, то го дразнеше, не се показваше. Той се взираше отново и отново, отхвърляйки благоприличието, докато от слепоочията му потече пот.

Приканващият монолог на Шадуел придоби нова увереност. Захарната глазура се бе пропукала и паднала. Ядката под нея бе горчива и тъмна.

— Продължавай… — каза той. — Не бъди толкова слаб. Тук има нещо, което искаш, нали? Много го искаш. Продължавай. Кажи ми. Изплюй го. Няма смисъл да чакаш. Докато чакаш, шансът ти си отива.

Най-после картината започна да се прояснява —

— Кажи ми и то е твое.

Кал почувства полъх на вятър и изведнъж полетя отново, а Страната на чудесата се разгърна под него. Дълбините и висините, реките, кулите — всичко се виждаше там — в хастара на сакото на Търговеца.

Той ахна при вида на тази гледка. Реакцията на Шадуел бе светкавично бърза.

— Какво е?

Кал продължаваше да се взира, безмълвен.

— Какво виждаш?

Кал бе обзет от смесени чувства. Изпитваше въодушевление като гледаше земята, и все пак се боеше от онова, което ще поискат от него да даде (или вече даваше, може би, без да знае) в замяна за този поглед през ключалката. Шадуел криеше опасност, независимо от усмивките и обещанията му.

— Кажи ми… — нареди Търговецът.

Кал се опита да спре отговора да не излезе от устата му. Не искаше да издава тайната си.

— …какво виждаш?

Толкова трудно бе да устои на гласа. Искаше да замълчи, но отговорът се надигна в него неканен.

— Аз… — (Не го казвай, предупреди поетът), — Аз… — (Съпротивлявай се. Това е опасно.) — Аз… виждам…

— Той вижда Фугата.

Гласът, който довърши изречението, бе на жена.

— Сигурна ли си? — попита Шадуел.

— Никога не съм била по-сигурна. Виж очите му.

Кал се почувства глупав и уязвим, дотолкова хипнотизиран от гледката, която продължаваше да се разгръща в хастара, че не можеше да отвърне поглед към онези, които сега го оценяваха.

— Той знае — каза жената. В гласът й нямаше и следа от топлина. Дори, може би, и човечност.

— Значи си била права — рече Шадуел. — Била е тук.

— Разбира се.

— Това е достатъчно — каза Шадуел и накрая затвори сакото.

Ефектът върху Кал беше катастрофален. Когато светът — Фугата, както тя го нарече — бе така рязко изтръгнат от него, той се почувства слаб като бебе. Едва успя да се задържи прав. Гадеше му се, докато обръщаше поглед към жената.

Красива е: това бе първата му мисъл. Беше облечена в червено и пурпурно в толкова тъмни нюанси, че изглеждаха почти черни; платът бе плътно обвит около горната част на тялото й, така че я правеше да изглежда непорочна, зрелостта й бе увита и запечатана, но самото запечатване я правеше силно еротична. Същият парадокс изпълваше и чертите й. Косата й бе обръсната няколко сантиметра назад от челото, а веждите напълно премахнати, и това правеше лицето зловещо лишено от изразителност. Все пак плътта й блестеше като намазана с някакво масло, и въпреки че обръснатото, и липсата дори на следа от грим за смекчаване на чертите изглеждаха като предизвикателство към красотата й, не можеше да се отрече, че лицето й е чувствено. Устата й беше твърде силно очертана, а очите — жълтеникави в един миг, златисти в следващия — говореха прекалено красноречиво за чувствата и не можеха да ги скрият. Какви чувства, Кал можеше да определи само приблизително. Нетърпение, със сигурност, като че ли присъствието й тук я кара да се чувства зле, и предизвиква някакъв гняв, който Кал не би искал да види в действие. Презрение — към него най-вероятно — и все пак някаква силна концентрация върху него, сякаш виждаше до мозъка на костите му и бе готова да го смрази с мисълта си.

В гласа й обаче нямаше такива противоречия. Той бе твърд като стомана.

— Преди колко? — попита го тя. — Преди колко време видя Фугата?

Той не успя да устои на погледа й повече от миг. Обърна очи към камината, към обувките на неизвестното трикрако същество.

— Не знам за какво говорите — рече той.

— Видял си я. Видя я отново в сакото. Няма смисъл да отричаш.

— По-добре отговори — посъветва го Шадуел.

Кал погледна от камината към вратата. Бяха я оставили отворена.

— Вървете по дяволите и двамата — отвърна тихо той.

Засмя ли се Шадуел? Кал не беше сигурен.

— Искаме килима — каза жената.

— Той ни принадлежи, разбираш ли — каза Шадуел. — Имаме законно право върху него.

— Така че, би ли бил така любезен… — жената сви устни при тази учтивост, — … да ми кажеш къде е килимът, и можем да приключиме с въпроса.

— Условието е толкова лесно — добави Търговецът. — Казваш ни, и се махаме.

Няма смисъл да се прави, че не знае, помисли си Кал те знаят, че той знае, и не би могъл да ги убеди в противното. Беше в капан. Все пак, колкото и опасно да бе положението, вътрешно беше щастлив. Неговите мъчители бяха потвърдили съществуването на света, който бе зърнал: Фугата. Желанието да се отърве от присъствието им колкото е възможно по-бързо бе смекчено от желанието да си поиграе с тях, с надеждата, че те ще му кажат нещо повече за видението, на което бе станал свидетел.

— Може би съм го виждал — каза той.

— Без може би — прекъсна го жената.

— Мъгляво ми е… — продължи той. — Спомням си нещо, но не съм сигурен какво.

— Не знаеш какво е Фугата? — попита Шадуел.

— И защо да знае? — каза жената. — Попаднал е на нея съвсем случайно.

— Но я е видял — отвърна Шадуел.

— Много от Кукувиците виждат нещо, но това не означава, че разбират. Той е загубен, като всички тях.

Кал се засегна от пренебрежението й, но всъщност тя бе права. Наистина бе загубен.

— Това, което си видял, не е твоя работа — каза му тя. — Само ни кажи къде си сложил килима, после забрави, че изобщо си ни виждал.

— Килимът не е у мен — отвърна той.

Цялото лице на жената сякаш потъмня, зениците й заприличаха на луни, които едва прикриваха някаква апокалиптична светлина.

От площадката на стълбите се чу отново оня шум, който Кал бе помислил, че е от крачетата на плъхове. Сега вече не беше толкова сигурен.

— Вече няма да съм учтива — каза жената. — Ти си крадец.

— Не — възрази той.

— Да. Дошъл си тук да обереш къщата на една стара жена и си видял нещо, което не е трябвало да видиш.

— Ни бива да губим време — намеси се Шадуел.

Кал бе започнал да съжалява за решението да си поиграе с двамата. Би трябвало да избяга, докато все още имаше някаква възможност. Шумът от другата страна на вратата се засилваше.

— Чуваш ли това? — попита жената. — Това са копелетата на сестра ми. Незаконните й деца.

— Те са гадни — добави Шадуел.

Вярваше му.

— Още веднъж — каза жената. — Килимът.

— Не е у мен — отново рече той. Този път думите му бяха по-скоро молба, отколкото защита.

— Тогава ще трябва да те накараме да проговориш — каза тя.

— Внимавай, Непорочна — рече Шадуел.

Дори и да го бе чула, жената не обърна внимание на предупреждението му. Тя потърка леко средния и безименния пръст на дясната си ръка в дланта на лявата, и при това едва доловимо повикване децата на сестра й се втурнаха в стаята.

1

Сузана пристигна на Рю Стрийт малко преди три, и отиде първо да каже на г-жа Пъмфри за състоянието на баба си. Беше поканена да влезе с такава настоятелност, че не можа да откаже. Пиха чай и поговориха около десетина минути: главно за Мими. Вайълит Пъмфри говореше за старата жена без злоба, но описанието, което й направи, съвсем не беше ласкаво.

— Прекъснаха газта и тока в къщата още преди години — разказваше тя. — Не беше си платила сметките. Живееше в мизерия, тя де, и то не защото аз не я наглеждах по съседски. Но беше груба, нали знаете, ако я попитате как е. — Гласът й леко се сниши. — Знам, че не бива да го казвам, но… баба ви не беше съвсем наред.

Сузана промърмори нещо в отговор, но знаеше, че няма да се чуе.

— Имаше само свещи за осветление. Нито телевизор, нито хладилник. Един Бог знае какво ядеше.

— Знаете ли дали някой има ключ от къщата?

— О, не, тя не би го дала. В тази къща има повече ключалки, отколкото можете да си представите. Нямаше доверие на никого, нали разбирате. На никого.

— Просто исках да поогледам.

— Ами, откакто я няма, все влизат и излизат разни хора; сигурно вече навсякъде е отворено. Дори аз самата си помислих да погледна, но не посмях. Някои къщи… не са съвсем естествени. Нали разбирате какво имам предвид?

Разбираше. Когато най-после застана на прага на номер осемнадесети, Сузана си призна, че с радост бе посрещнала разните задължения, които отлагаха това посещение. Епизодът в болницата бе потвърдил голяма част от семейните подозрения по отношение на Мими. Тя беше различна. Можеше да предава сънищата си с едно докосване. И каквито и сили да обладаваше старата жена, или я бяха обладали те нея, не биха ли обитавали и къщата, в която тя беше прекарала толкова много години?

Сузана усети как миналото я стяга в прегръдките си: само че вече не беше толкова просто. Не се колебаеше на прага само защото се страхуваше от среща с призраците на детството. А защото тук — на сцена, която смяташе, че е напуснала завинаги — смътно усещаше драмите, които предстояха да се разиграят, и Мими по някакъв начин й бе определила решаващата роля.

Хвана дръжката на вратата. Въпреки онова, което каза Вайълит, беше заключено. Надникна през прозореца отпред, но в стаята се виждаха само боклуци и прах. Изоставеността бе странно успокояваща. Може би безпокойството й щеше да се окаже неоснователно. Заобиколи и мина отзад. Тук имаше повече късмет. Дворната врата бе отворена, а също и вратата на къщата.

Влезе вътре. Състоянието на предната стая се повтаряше и тук: практически всички следи от присъствието на Мими Лашенски, с изключение на свещите и дреболии без стойност, бяха премахнати. Усети в реакцията си тъжна смесица от чувства. От една страна, увереност, че нищо ценно не е оцеляло, и че ще трябва да се върне при Мими с празни ръце; а от друга, несъмнено облекчение, че бе така: сцената бе опустяла. Въпреки че въображението й поставяше липсващите картини по стените, а мебелите — на местата им, всичко това бе само в мислите й. Тук нямаше нищо, което да наруши спокойния добър ред на живота, който живееше.

Мина през хола към коридора, хвърли един поглед в малката дневна преди да завие към стълбите. Те не бяха толкова високи, нито пък толкова тъмни. Но преди да успее да се качи, чу някакъв шум на горния етаж.

— Кой е там? — извика тя — думите й бяха достатъчни, за да нарушат концентрацията на Непорочна. Съществата които бе призовала, незаконните, спряха устрема си към Кал и зачакаха заповед.

Той използва възможността и се хвърли през стаята, удряйки звяра, който бе най-близо до него.

Нещото нямаше тяло, четирите му ръце излизаха направо от подут врат, под който висяха снопчета мокри като черен дроб алвеоли и светлини. Ударът на Кал попадна на място и една от алвеолите се пръсна. Засмърдя на канал. Останалите братя се приближаваха и Кал се втурна към вратата, но раненото същество бе по-бързо от тях, вървеше настрани с ръцете си като рак и плюеше. Пръски от слюнката му попаднаха върху стената близо до главата на Кал, и тапетите се издуха на мехури. Отвращението му даде нови сили. Озова се до вратата за миг.

Шадуел се опита да му прегради пътя, но един от зверовете се озова под краката му като заблудено куче и преди той да успее да възстанови равновесието си Кал беше вече вън от стаята, на площадката.

Жената, която бе извикала, стоеше в долния край на стълбите и гледаше нагоре. Изглеждаше като светъл ден пред нощта, в която за малко да потъне в стаята зад него. Големи сиво-сини очи, къдрици от тъмнокестенява коса около бледо лице, уста, която щеше да изрече някакъв въпрос, но подивелият му вид я накара да замълчи.

— Бягайте! — извика той и се втурна надолу по стълбите.

Тя стоеше слисана.

— Вратата! — изкрещя той. — За Бога, отворете вратата.

Не се обърна, за да види дали чудовищата го преследват, но чу как Шадуел извика от горната площадка:

— Дръжте крадеца!

Жената погледна Търговеца, после Кал, и накрая предната врата.

— Отвори я! — изкрещя Кал и този път тя го послуша. Или от пръв поглед нямаше доверие на Шадуел, или си падаше по крадци. Както и да бе, тя отвори широко вратата. Вътре нахлу слънчева светлина, в лъчите й танцуваха прашинки. Кал чу зад себе си протестиращ вой, но момичето не направи нищо, за да попречи на бягството му.

— Бягай! — извика й той и в следващия миг прескочи прага и бе на улицата.

Направи пет-шест крачки и после се обърна, за да види дали жената със сивите очи го следва, но тя все още стоеше в коридора.

— Идваш ли? — изкрещя той към нея.

Тя отвори уста да му каже нещо, но Шадуел вече бе слязъл по стълбите и я блъсна встрани. Нямаше време за бавене — само няколко крачки го деляха от Търговеца. Той хукна.

Мъжът със зализаната назад с брилянтин коса не се и опита да преследва жертвата си след като тя излезе на открито. Младежът бе строен като хрътка и да пъти по-бърз; другият бе като мечок в костюм от Савил Роу. Той не се понрави на Сузана от момента в който го видя. Сега той се обърна и попита:

— Защо направи това, жено?

Тя не благоволи да даде отговор на това запитване. От една страна, все още се опитваше да проумее онова, което току-що бе видяла; от друга, вниманието й вече бе привлечено не от мечока, а от спътничката му — или пазачка — жената, която сега слизаше след него по стълбите.

Лицето й бе бледо като на мъртво дете, но Сузана никога не бе виждала толкова обаятелно лице.

— Махай се от пътя ми — рече жената като стигна най-долното стъпало. Краката на Сузана вече се бяха задвижили, но тя отказа да се подчини и вместо това пристъпи и застана точно на пътя й, препречвайки изхода към вратата. Това действие предизвика прилив на адреналин в кръвта й, сякаш се бе изправила пред летяща колесница.

Но жената спря мигновено и погледът й накара Сузана да вдигне очи, за да я огледа внимателно. Когато срещна погледа на жената Сузана разбра, че приливът на адреналин бе дошъл тъкмо навреме: едва бе избягнала смъртта. Този втренчен поглед бе убивал, би могла да се закълне в това, и би убил отново. Но не и сега; сега жената разглеждаше Сузана с любопитство.

— Твой приятел, така ли? — каза най-после тя.

Сузана чу думите, но не би се заклела, че устните на жената се помръднаха, за да ги изрекат.

Зад нея мечокът се обади от вратата:

— Проклет крадец.

После бутна Сузана по рамото, силно при това.

— Не ме ли чу какво ти казах?

Сузана искаше да се обърне към него и да му каже да си маха ръцете от нея, но жената не бе свършила с проучването си и я задържа с поглед.

— Тя чу — рече жената. Този път устните й се помръднаха, и Сузана усети как хватката се отпуска. Но самата близост на другата жена караше тялото й да трепери. Усещаше бодежи като от малки трънчета в слабините и гърдите си.

— Коя си ти? — запита жената.

— Остави я — обади се мечокът.

— Искам да знам коя е. Защо е тук. — Втренченият поглед, който за малко се бе прехвърлил върху мъжа, отново притисна Сузана, а в сянката на любопитството се криеше смърт.

— Тук няма нищо, което да ни трябва… — говореше мъжът.

Жената не му обърна внимание.

— Хайде… остави я…

В тона на гласа му имаше нещо, сякаш успокояваше истеричка, за да не нападне някой, и Сузана се радваше на намесата му.

— …много е открито — рече той, — особено тука…

Измина един дълъг, бездиханен миг, преди жената да кимне съвсем леко, признавайки че е прав. Изведнъж тя сякаш изгуби всякакъв интерес към Сузана, и се обърна отново към стълбите. Най-горе, там където Сузана някога си мислеше, че я очакват всякакви ужасии, мракът бе неспокоен. Там горе се движеха някакви раздърпани форми, толкова ефимерни, че не беше съвсем сигурна, дали ги вижда, или просто усеща присъствието им. Те се изсипваха надолу по стълбите като отровен дим, губейки и най-малката плътност, която бяха притежавали, с приближаването към вратата, докато изпаренията им станаха съвсем невидими, когато стигнаха до жената, която ги чакаше.

Тя се обърна и мина покрай Сузана към вратата, носейки след себе си облак студен и мръсен въздух, сякаш привиденията дошли при нея се бяха увили около врата й и се криеха в гънките на дрехата. За да бъдат отнесени невидими в слънчевия човешки свят, докато получат възможност да придобият форма отново.

Мъжът бе вече на тротоара, но преди спътничката му да се присъедини към него, тя се обърна отново към Сузана. Не каза нищо, било с устни, било без тях. Очите й бяха напълно красноречиви: в обещанията им нямаше никаква радост.

Сузана отвърна поглед. Чу стъпките на жената на стъпалото. Когато погледна пак, двамата вече ги нямаше. Пое си дълбоко дъх и отиде до вратата. Въпреки че следобедът преваляше, слънцето бе все още топло и ярко.

Не бе изненадващо, че жената и мечокът бяха пресекли улицата, за да вървят по сенчестата страна.

3

Двадесет и четири години бяха една трета от доста голям период от време; време достатъчно, за да може човек да си създаде известно мнение за света. Само до преди няколко часа Сузана би могла да твърди, че е постигнала това.

Естествено, имаше доста пропуски във възприятието й: загадки и в собствената й глава, и извън нея, които оставаха неразгадани. Това обаче само я направи по-решителна да не се поддава на чувства или самозаблуждения, които биха дали власт на загадките над нея — старание, което засягаше и личния, и професионалния й живот. В любовните си приключения винаги бе смекчавала страстта с практичност, като избягваше емоционалната екстравагантност, която често бе виждала да се превръща в жестокост и горчилка. В приятелствата си също бе търсила подобно равновесие: да не бъде нито твърде досадна, нито твърде недостъпна. Същото важеше и за занаята й. Привлекателността на това да прави вази и гърнета бе в неговата прагматичност; капризите на изкуството, подчинени на необходимостта от създаване на функционален предмет.

Въпросът, който би си задала, гледайки най-съвършената кана на земята, би бил: Може ли да налива? Това бе едно чувство за качество, към което се стремеше във всеки аспект на живота си.

Но ето, че се бе появил проблем, който не се подчиняваше на такива прости разграничения. Това я извади от равновесие, остави я замаяна и объркана.

Първо спомените. После Мими, по-скоро мъртва, отколкото жива, но предаваща сънища по въздуха.

А сега тази среща с една жена, в чийто поглед се криеше смърт, а я бе оставил с усещането, че е по-жива от когато и да било.

Именно този последен парадокс я накара да напусне къщата без да завърши търсенето си, тръшвайки вратата пред драмите, които я очакваха. Инстинктивно се насочи към реката. Там, като поседи малко на слънце, може би ще разбере нещо за проблема.

По Мързи нямаше кораби, но въздухът бе толкова чист, че се виждаха сенките на облаците по хълмовете на Клуид. В душата й обаче не беше така ясно. Само хаос от чувства, все тревожно познати, като че ли са били в нея от години, изчаквайки своето време зад паравана от прагматизъм, който тя бе поставила, за да ги скрие. Като ехо, което чака в планината вик, за да се роди.

Днес тя чу този вик. Или по-скоро се изправи лице в лице срещу него, на същото място в тесния коридор, където шестгодишна бе стояла и треперила от страх в тъмното. Двата сблъсъка бяха свързани по някакъв сложен начин, при все че тя не знаеше как. Знаеше само, че изведнъж нещо някъде в нея оживя, някъде където бързината и навиците на зрелия й живот нямаха власт.

Усещаше смътно страстите, които се бяха раздвижили в това място, така както би усетила мъгла с върха на пръстите си. Но щеше да ги опознае с времето, тези страсти, и опасните действия, които щяха да породят: беше сигурна в това с увереност, която не бе изпитвала отдавна. Тя щеше да ги опознае — и, Бог да й е на помощ — щеше ги обича като свои.

1

В продължение на много часове Жералдин бе информирала Кал за семейното си дърво, така че когато дойде времето на сватбата на Тереза да знае кой кой е. Това бе трудна работа. Фамилията Келауей бе героично плодовита, а Кал не помнеше имена, и не бе изненадващо, че мнозина от сто и тридесетте гости, които изпълваха залата в меката съботна вечер, му бяха непознати. Той нямаше нищо против. Чувстваше се в безопасност сред толкова много хора, въпреки че не ги познаваше; а пиенето, което се лееше свободно от четири часа следобед, спомогна за успокояване на тревогите му. Той дори не възрази когато Жералдин го представи на цяла редица възхитени лели и чичовци, и всички те му поставиха въпроса кога ще се ожени за нея. Той се включи в играта: усмихваше се, очароваше ги, полагаше всички усилия да изглежда нормален.

Не че биха забелязали малко лудост в тази опиянителна атмосфера. Сякаш амбицията на Норман Келауей за сватбения ден на дъщеря му бе нараствала с всеки сантиметър от подутия й корем. Церемонията бе грандиозна, но по необходимост прилична; приемът обаче представляваше триумф на излишеството над добрия вкус. Залата бе украсена от пода до тавана с ленти и хартиени фенери, по стените и дърветата навън, зад дъното на залата, висяха въжета с цветни крушки. Барът бе зареден с бира, концентрати и ликьори, достатъчни, за да отровят една малка армия; храната бе в неограничено количество и се пренасяше до масите на онези, които се задоволяваха само с това да седят и да се тъпчат, от дузина изтормозени сервитьорки.

Независимо че всички врати и прозорци бяха отворени, в залата скоро стана горещо като в ад. Жегата бе предизвикана отчасти от онези от гостите, които бяха отхвърлили всякакви задръжки и танцуваха под звуците на оглушителна смесица от кънтри, уестърн и рокендрол, като последното доведе до комични изпълнения от страна на някои по-възрастни гости, бурно аплодирани от всички страни.

В края на тълпата, близо до една врата, която водеше навън зад залата, малкият брат на младоженеца, придружен от две млади контета ухажвали някога Тереза, и още един младеж, чието присъствие бе допуснато само защото имаше цигари, стояха сред пръснати бирени кутии и оглеждаха присъстващите таланти. Възможностите бяха малко; неколцината момичета на възраст за леглото бяха или ангажирани, или по тяхна преценка толкова непривлекателни, че всяко приближаване до тях би било доказателство за отчаяние.

Само Елрой, предпоследният приятел на Тереза, можеше да има някакви претенции за успех тази вечер. От церемонията бе хвърлил око на една от шаферките, чието име още не бе установил, но която на два пъти се оказа до бара когато и той бе там: една показателна статистика. Сега той се бе облегнал на вратата и наблюдаваше обекта на своята страст през задимената зала.

Светлините вътре бяха намалени и настроението на танцуващите се бе променило от лудуване към бавни, опипващи прегръдки.

Той прецени, че това е моментът да пристъпи към действие. Ще да покани жената на дансинга, и после, след една две песни, да я изведе навън за глътка свеж въздух. Няколко двойки вече се бяха оттеглили в интимния свят на храстите, за да извършат онова, което се празнуваше на сватбите. Под прикритието на красивите клетви и цветята, те бяха дошли тук заради ебането, и дяволите да го вземат ако изпусне това.

Беше видял Кал да приказва с момичето преди, най-просто би било, помисли си той, Кал да ги запознае. Запромъква се през танцуващата навалица към мястото на Кал.

— Как си, приятел?

Кал погледна замаяно Елрой. Лицето пред него бе почервеняло от алкохола.

— Чудесно съм.

— Не ми допадна церемонията — продължи Елрой. — Мисля, че съм алергичен към църкви. Ще ни направиш ли една услуга, а?

— Каква?

— Падам си по една.

— Коя?

— Една от шаферките. Беше до бара. С дълга руса коса.

— Имаш предвид Лорета? — попита Кал. — Братовчедка е на Жералдин.

Странно, но колкото повече се напиваше, толкова повече си спомняше от уроците за фамилията Келауей.

— Страхотно парче е. И цяла вечер ми хвърля погледи.

— Така ли?

— Чудех се… би ли ни запознал?

Кал погледна зажаднелите очи на Елрой.

— Мисля, че си закъснял — рече той.

— Защо?

— Тя излезе…

Преди Елрой да даде глас на раздразнението си, Кал усети нечия ръка на рамото си. Обърна се. Беше Норман, бащата на булката.

— Една дума, Кал, мойто момче? — каза той и погледна към Елрой.

— Ще те настигна после — рече Елрой и се оттегли, да не би Норман да го пипне и него.

— Забавляваш ли се?

— Да, г-н Келауей.

— Стига с тия глупости за г-н Келауей, Кал. Викай ми Норм.

Той наля щедро от бутилката уиски, с която бе въоръжен, в бирата на Кал, и дръпна от пурата си.

— Кажи ми, значи, след колко време ще трябва да дам и другото си момиче? Не си мисли, че ти давам зор, синко. Не е така. Но една бременна булка стига.

Кал завъртя уискито в дъното на чашата си, надявайки се поетът да му подскаже нещо. Но той си мълчеше.

— Имам работа за тебе в завода — продължи Норм, без да се трогва от мълчанието на Кал. — Искам бебчето ми да живее малко по-нашироко. Ти си добро момче, Кал. Майка й много те харесва, а аз винаги съм имал доверие на преценката й. Така че си помисли…

Той премести бутилката в ръката, с която размахваше пурата, и бръкна в джоба на сакото си.

Този жест, колкото и безобиден да беше, накара Кал да си спомни и той изтръпна. За миг се озова отново на Рю Стрийт, втренчен в омагьосаната пещера на сакото на Шадуел. Келауей обаче раздаваше по-прости подаръци.

— Ето ти една пура — рече той и тръгна да изпълнява задълженията си на домакин.

2

Елрой си взе нова кутия бира от бара и се запъти към градината да търси Лорета. Въздухът навън бе значително по-хладен и от него веднага му призля. Захвърли бирата и се запъти към края на градината, където можеше да повърне без да го види никой.

Цветните светлини се простираха само на няколко метра от залата, дотам стигаше кабелът. По-нататък цареше примамлив мрак, и той се потъна в него. Беше свикнал да повръща: седмица, през която стомахът му да не се разбунтува, защото е прекалил с нещо, за него бе изминала напразно. Старателно изпразни съдържанието на стомаха си над един рододендрон и се върна отново към мисълта за хубавата Лорета.

Малко встрани от мястото, където бе застанал, сянката на листата, или нещо скрито в нея, помръдна. Той се приближи и се вгледа, опитвайки се да разбере какво вижда, но нямаше достатъчно светлина. Обаче чу въздишка: въздишка на жена.

Реши, че под дървото има някоя двойка, която прави онова, което тъмнината бе създадена да прикрива. Може би беше Лорета, с вдигната пола и смъкнати гащички. Това би разбило сърцето му, но трябваше да види.

Съвсем тихо пристъпи няколко крачки напред.

При втората крачка нещо докосна лицето му. Потисна вика на изненада и като вдигна ръка откри някакви нишки във въздуха около главата си. Незнайно защо си помисли за слуз — студени, мокри нишки от слуз — само че те се движеха по плътта му, като че ли бяха част от нещо по-голямо.

Миг по-късно впечатлението му се потвърди, тъй като веществото, прилепнало вече по краката и тялото, го събори. Щеше да извика, но мръсното нещо вече бе затворило устата му. После, като че ли това не беше достатъчно нелепо, усети хлад по долната част на корема си. Смъкваха му панталоните. Започна да се бори като бесен, но съпротивата бе безполезна. Някаква тежест притискаше корема и бедрата му, и усети как мъжествеността му се всмуква в нещо като канал, което може би бе плът, но студена като труп.

Сълзи на паника замъглиха очите му, но забеляза, че нещото което го бе възседнало имаше човешка форма. Не се виждаше лице, но гърдите бяха тежки, такива каквито ги обичаше, и въпреки че това далеч не бе сцената, която си представяше с Лорета, страстта му пламна и малката му дължина реагира на хладните грижи на тялото, което го бе поело.

Надигна леко глава, за да види по-добре разкошните гърди, но при това движение забеляза втора фигура зад първата. Тя бе пълна противоположност на зрялата, блестяща жена, която го яхаше: мръсно, окаяно същество, в тялото й зееха дупки там, където трябваше да има путка, уста и пъп, толкова големи, че през тях се виждаха звездите от другата страна.

Започна отново да се бори, но мятанията не забавиха ритъма на любовницата му. Въпреки паниката усети познатото потръпване в топките си.

В главата му се блъскаха половин дузина картини и оформиха видението на чудовищната красота: разкъсаната жена, огърлица от цветни светлини висяща между гърдите на сестра й, вдигнала полите си, а устата между краката й бе устата на Лорета, която го ближеше. Не можа да устои на тази порнография: хуят му изплю заряда си. Той зави през плътта запечатала устата му. Удоволствието бе кратко, болката след него — агонизираща.

— Какво ти става, бе? — попита някой в тъмното. След миг разбра, че викът му за помощ е бил чут. Отвори очи. Над него тъмнееха силуетите на дърветата, но това бе всичко.

Закрещя отново, не го бе грижа, че лежи в мръсотията с панталони смъкнати около глезените. Искаше само да разбере дали още е в земята на живите…

3

Кал забеляза опасността първо през дъното на чашата си, докато я надигаше да изцеди последните капки от малцовото уиски на Норман. До вратата двама печатари от фабриката на Келауей, действащи като биячи за вечерта, разговаряха приятелски с един мъж в добре скроен костюм. Смеейки се, мъжът погледна в залата. Беше Шадуел.

Сакото бе затворено и закопчано. Изглежда нямаше нужда от свръхестествени съблазни, Търговецът се пазареше за влизането си само чрез своя чар. Докато Кал гледаше, той потупа единият от мъжете по рамото като че ли бяха първи приятели от детинство, и влезе вътре.

Кал не знаеше дали да не мърда и да се надява, че тълпата ще го скрие, или да се опита да избяга и при това да рискува да привлече вниманието на неприятеля. Така както стояха нещата, нямаше избор. С ръка върху неговата до него стоеше една от лелите, с които го бе запознала Жералдин.

— И така, кажете ми — рече тя, без никакъв повод — били ли сте в Америка?

— Не — отговори той и отвърна поглед от напудреното й лице към Търговеца, който влизаше в залата с безукорна увереност, дарявайки усмивки наляво и надясно. Външният му вид привличаше възхитени погледи от всички страни. Някой протегна ръка да се ръкува с него, друг го запита какво пие. Той си играеше с тълпата с лекота, предлагайки любезна дума на всеки, и през цялото време се оглеждаше, търсейки плячката си.

Разстоянието между тях намаляваше и Кал разбра, че няма да остане неоткрит за дълго. Издърпа ръката си от хватката на лелята и се запъти към най-гъстата част на тълпата. Някакво раздвижване привлече вниманието му към далечния край на залата, където видя как внесоха някой — приличаше на Елрой — от градината. Дрехите му бяха мръсни и раздърпани, челюстта му висеше. Състоянието му не разтревожи никой — на всяко събиране си имаше професионални пияници. Чу се смях, някои го изгледаха неодобрително, после бързо се върнаха към веселието.

Кал хвърли поглед през рамо. Къде бе Шадуел? Все още близо до вратата, натискайки се като начинаещ политик? Не, беше се преместил. Кал огледа нервно залата. Шумът и танците продължаваха необезпокоявани, но потните лица вече изглеждаха малко по-гладни за щастие; танцуващите продължаваха да танцуват само защото това ги отдалечаваше за малко от света. В това джамбуре имаше някакво отчаяние и Шадуел знаеше как да го използва, с неговата изтъркана сърдечност и по начина, по който се преструваше, че се познава с великите и добрите.

На Кал му се прииска да се качи на една маса и да каже на пируващите да престанат с лудориите си; да видят сами колко глупаво изглежда веселието им, и каква опасна акула са поканили сред тях.

Но какво биха направили те, след като им вика до прегракване? Да се смеят в шепи и да си напомнят, че във вените му тече кръвта на един луд?

Тук нямаше да намери съюзници. Това бе територия на Шадуел. Най-безопасно би било да се сниши и да се измъкне до вратата. После да се махне, колкото е възможно по-далече, колкото е възможно по-далече.

Пристъпи незабавно към изпълнение на плана си. Като благодареше на Бога, че не е много осветено, той се запромъква между танцуващите, оглеждайки се за мъжа с многоцветното сако.

Зад него някой извика. Обърна се и през скупчените хора забеляза Елрой, който се мяташе като епилептик, крещейки за помощ. Някой викаше да доведат лекар.

Кал се обърна отново към вратата и акулата изведнъж се озова до него.

— Калхун — рече тихо и меко Шадуел. — Баща ти ми каза, че ще те намеря тук.

Кал не отвърна на думите му, само се престори, че не го е чул. Търговецът със сигурност не би посмял да използва насилие в такава тълпа, а той бе в безопасност от сакото му, стига да не гледа в хастара.

— Къде си се запътил? — попита Шадуел, когато Кал се опита да се отдалечи. — Искам да си поговорим.

Кал продължи да върви.

— Можем да си помогнем един на друг…

Някой повика Кал, попита го дали знае какво му е на Елрой. Той поклати глава и продължи упорито през тълпата към вратата. Планът му бе прост. Да каже на биячите да намерят бащата на Жералдин, и да изхвърлят Шадуел.

— …кажи ми къде е килимът — продължаваше Търговецът, — и аз ще се погрижа сестрите й вече да не те закачат. — Тонът му бе помирителен. — Не искам да се карам с тебе — продължи той. — Искам само малко информация.

— Казах ти — отвърна Кал, но докато говореше, знаеше, че всяка молба е излишна. — Не знам къде е килимът.

Бяха вече на десетина метра от предверието и с всяка крачка любезността на Шадуел намаляваше.

— Те ще те изсмучат — предупреди го той. — Сестрите й. И аз няма да мога да ги спра, не и след като те пипнат. Те са мъртви, а мъртвите не се подчиняват.

— Мъртви?

— О, да. Тя самата ги е убила, докато трите са били заедно в утробата. Удушила ги е със собствената им пъпна връв.

Вярно или не, това беше гадно. И още по-гадна бе мисълта за докосването на сестрите. Кал се опита да прогони тези мисли докато вървеше, Шадуел все така до него. Всякакви преструвки за преговори бяха изчезнали, сега имаше само заплахи.

— Ти си мъртъв, Муни, ако не признаеш. Няма да си мръдна пръста да ти помогна…

Кал бе достатъчно близо, за да повика биячите.

Той извика към тях. Те прекъснаха пиенето си и се обърнаха към него.

— Какъв е проблемът?

— Този човек… — започна Кал и се обърна към Шадуел.

Но Търговецът го нямаше. За секунди се бе дръпнал от Кал и се бе стопил в тълпата, беше се измъкнал така умело, както бе влязъл.

— Неприятности ли имаш? — попита по-едрият от двамата мъже.

Кал погледна отново към него, търсейки думи. Реши, че няма смисъл да се опитва да обяснява.

— Не… — рече той, — … всичко е наред. Просто ми трябва малко въздух.

— Прекалено много пиене? — каза другият и се отдръпна да направи място за Кал да излезе на улицата.

Навън бе хладно след задухата в залата, но той се почувства добре. Пое дълбоко въздух, опитвайки се да проясни мисълта си. После чу познат глас.

— Да си ходиш ли искаш?

Беше Жералдин. Стоеше малко встрани от вратата, наметната с палто.

— Добре съм — каза той. — Къде е баща ти?

— Не знам. За какво ти е?

— Там вътре има един, който не би трябвало да е тук — отвърна Кал и се приближи към нея. Пияният му поглед я видя по-красива от всякога, очите й блестяха като тъмни скъпоценни камъни.

— Хайде да повървим малко заедно — рече тя.

— Трябва да говоря с баща ти — настоя той, но тя вече се обръщаше с тих смях. Преди да успее да възрази, тя се скри зад ъгъла. Тръгна след нея. Няколко от лампите на улицата не светеха и силуетът, който следваше, му убягваше. Но смехът й още се чуваше и той продължи след него.

— Къде отиваш? — поиска да разбере той.

Тя само се засмя пак.

Над главите им облаците се движеха бързо, между тях блещукаха звезди, но пламъчетата им бяха твърде слаби за да осветят земята долу. За миг привлякоха погледа на Кал, а когато погледна отново Жералдин, тя издаде някакъв звук, нещо средно между въздишка и дума.

Сенките, които я обгръщаха бяха плътни, но докато ги гледаше те се разгърнаха и онова, което се показа, накара стомаха му да се преобърне. Лицето на Жералдин бе някак разместено, чертите й се стичаха като разтопен восък. И когато фасадата падна, той видя зад нея жената. Видя я, и я позна: лицето без вежди, безрадостната уста. Не друга, а Непорочна.

Щеше да побегне, но усети студеното дуло на пистолет в слепоочието си, и гласът на Търговеца рече:

— Само звук и ще те заболи.

Не каза нищо.

Шадуел го подкани с жест към един черен мерцедес, паркиран на следващата пресечка.

— Мърдай.

Кал нямаше избор, не можеше да повярва докато вървеше, че тази сцена се разиграва на улица, по която бе броял пукнатините по пътя още откакто бе достатъчно пораснал, за да различава едно от две.

Вкараха го на задната седалка, отделена от похитителите му с преграда от плътно стъкло. Заключиха вратата. Беше безсилен. Можеше само да гледа как Шадуел седна зад кормилото, а жената до него.

Знаеше, че вероятността да усетят липсата му на забавлението бе малка, а още по-малко вероятно бе някой да тръгне да го търси. Просто щяха да приемат, че се е уморил от веселието и се е запътил към къщи. Беше в ръцете на врага, и напълно безпомощен.

Какво ли би направил Лудия Муни сега, зачуди се той.

Въпросът го обърка само за миг, преди да се яви отговора. Извади празничната пура, която му бе дал Норман, отпусна се на кожената седалка, и я запали.

Добре, рече поетът; вземай удоволствията докато можеш, докато все още има удоволствия. И докато можеш да дишаш.

1

Понякога Мими се събуждаше; понякога спеше. Но сега вече едното приличаше много на другото: сънят беше белязан от безпокойство и притеснение, когато беше будна я изпълваха недовършени мисли, които избледняваха в безмислици, като сънища. По едно време беше сигурна, че в ъгъла на стаята плаче малко дете, докато не дойде сестрата да изтрие сълзите от лицето на пациентката. После видя като през зацапан прозорец някакво място, което познаваше, но бе загубила, и старите й кости я заболяха от желание да бъде там.

А след това се яви друго видение, и този път тя се надяваше въпреки всичко това да е сън. Не беше.

— Мими? — каза тъмната жена.

Ударът, който бе осакатил Мими, бе замъглил погледа й, но зрението й беше достатъчно за да разпознае силуета, застанал до леглото. След като години наред бе била сама с тайната си, най-после някой от Фугата я бе намерил. Но срещата тази вечер нямаше да бъде изпълнена с радостни сълзи, не и с тази посетителка и с мъртвите й сестри.

Магьосницата Непорочна бе дошла, за да изпълни едно обещание, което бе дала преди да бъде скрита Фугата: ако не може да управлява Виждащите, ще ги унищожи. Винаги бе твърдяла, че е наследник на Лилит: последната чиста представителка на първата степен на магьосничеството. Затова властта й над тях бе неоспорима. Те се бяха присмели на твърдението й. Не бе в природата им да бъдат управлявани, а и не вярваха много на произхода. Непорочна бе унижена — факт, който жена като нея, обладана от сили, по-съвършени от тези на повечето от тях — нямаше да забрави лесно. Сега бе намерила последната Пазителка на килима, и ако успееше да го вземе, щеше да пролее кръв.

Преди много години Съветът бе дарил Мими с някои от тактиките на Старата Наука, за да я въоръжат срещу ситуации като тази. Това бяха само малки магии, нищо повече: средства за объркване на противника. Нищо смъртоносно. За да ги научи, бе необходимо повече време, отколкото имаха. Но тогава тя им беше благодарна за тях: те й дадоха някакво успокоение, когато се изправи пред живота в Царството без любимия й Ромо. Годините обаче минаваха, а никой не дойде да й каже, че чакането вече е свършило и Килима може да издаде тайните си, или пък да се опита да събуди Фугата със сила. Възбудата от първите години, когато знаеше, че стои между магията и унищожението й, постепенно стихна и се превърна в отегчителна бдителност. Стана мързелива и започна да забравя, с всички ставаше така.

Само към края, когато остана сама и разбра колко е отслабнала, се отърси от вцепенението на живота сред Кукувиците, и се опита да насочи затормозените си умствени сили към проблема на тайната, която бе пазила толкова дълго. По това време обаче мисълта й вече се луташе — първите симптоми на удара, който щеше да я извади от строя. Бяха й необходими ден и половина за да състави краткото писмо, което написа на Сузана. Писмо в което рискуваше да каже повече отколкото иска, защото времето не стигаше, а чувстваше приближаващата се опасност.

Беше се оказала права: ето я. Непорочна сигурно бе усетила сигнала, който Мими изпрати в последния момент: призив към който и да е от Виждащите в Царството, който би могъл да й помогне. Като си помислеше, това може би беше най-голямата й грешка. Магьосница със силата на Непорочна не би пропуснала такъв тревожен сигнал.

И ето я, дошла да види Мими като отхвърлено дете, готово да се сдобри до смъртното легло, и по този начин да си върне наследството. Тази аналогия не й беше убягнала.

— Казах на сестрата, че съм твоя дъщеря — рече тя, — и че искам да остана за малко при тебе. Сама.

Мими би плюла от отвращение, ако имаше сила, или плюнка.

— Знам, че ще умреш, затова дойдох да се сбогувам, след толкова години. Чух, че си загубила дар слово, така че не бива да очаквам да издрънкаш някакво признание. Има си други начини. Знаем как мисълта може да се разкрие и без думи, нали?

Тя пристъпи по-близо до леглото.

Мими знаеше, че онова, което казва Магьосницата, е вярно: имаше начини чрез които едно тяло — дори такова съсипано и близко до смъртта като нейното — може да бъде накарано да издаде тайните си, ако разпитващия знае методите. А Непорочна ги знаеше. Тя, убийцата на собствените си сестри; тя, вечната девственица, чието безбрачие й даваше достъп до сили, непознати на любовниците: тя си имаше начини. Мими трябваше да направи някакъв последен номер, иначе всичко бе загубено.

С ъгъла на окото си Мими видя Вещицата, сбръчканата сестра, приклекнала до стената, беззъбата й паст зееше. Блудницата, втората сестра на Непорочна, седеше разкрачена на стола за посетители. Чакаха да започне забавлението.

Мими отвори уста сякаш да проговори.

— Искаш да кажеш нещо? — попита Непорочна.

Докато Магьосницата говореше Мими използва малкото сила, която й бе останала, и обърна лявата си ръка с дланта нагоре. Там, сред мрежата от линии на живота и любовта, с къна бе изрисуван символ, толкова пъти възстановяван, че петното върху кожата й вече бе незаличимо; символ, който й предаде един Бабу от Съвета часове преди великото тъкане.

Много отдавна бе забравила какво означава или за какво служи — ако изобщо й бяха казали — но това бе едно от малкото средства за защита, които й бяха дали, и което бе в състояние да използва.

Магиите на Ло бяха физически, а тялото й беше парализирано и не можеше да ги направи; на Ая бяха музикални, а тя нямаше слух и забрави първо тях. Ий-ми, Виждащите, които бяха гениални тъкачи, не й бяха дали никакви магии. Бяха прекалено заети през онези последни трескави дни, заети с делото на живота си: килимът, който скоро щеше да скрие Фугата от погледа в продължение на цяла епоха.

Всъщност, за повечето от онова, на което я бе научил онзи Бабу, тя вече нямаше сили — словесните магии бяха безполезни, щом устните не можеха да ги произнесат. Беше й останал само този неясен знак — нищо повече от мръсно петно на треперещата й ръка — с което да държи Магьосницата на разстояние.

Но нищо не се случи. Никаква сила не се появи, нито полъх дори. Опита се да си спомни дали Бабу й беше дал някакви конкретни инструкции за задействане на магията, но разумът й успя да си припомни само лицето му, усмивката му, и дърветата зад него, които прецеждаха слънчевата светлина през клоните си. Какви дни бяха, тя бе толкова млада, и всичко бе едно приключение.

Сега нямаше приключения. Само смърт във вмирисано легло.

Изведнъж, някакъв грохот. И от дланта й — освободена от спомена, може би — изригна магията.

От ръката й изскочи топка енергия. Непорочна отстъпи назад пред звънтящата мрежа от светлина, която се спусна над леглото, за да го пази от злото.

Магьосницата реагира бързо. Менструумът, този поток от черен мрак — кръвта на изящното й тяло, бликна от ноздрите й. Мими бе виждала проявлението на тази сила само десетина пъти, винаги и само от жени: етеричен разтвор, в който казваха, че притежателката му може да разтвори целият си опит, и да го пресъздаде отново в изображение на желанието си. И докато Старата Наука бе демократична магия, достъпна за всички — независимо от пол, възраст или морал — менструумът сякаш избираше онези, към които бе благосклонен. Със своите изисквания и видения той бе довел мнозина от избраниците до самоубийство, но несъмнено имаше сила — дори може би състояние на плътта — която не знаеше граници.

Бяха необходими само няколко капки, които се източиха във въздуха и пронизаха мрежата създадена от магията на Бабу, за да остане Мими напълно беззащитна.

Непорочна гледаше втренчено старицата, боеше се от онова, което можеше да последва. Несъмнено Съветът бе оставил на Пазителката някои последни магии, които тя би задействала в краен случай. Затова тя бе посъветвала Шадуел да опитат първо други пътища за разузнаване: за да избегнат този вероятно смъртоносен сблъсък. Но всички те ги бяха отвели в задънена улица. Съкровището бе откраднато от къщата на Рю Стрийт. Единственият свидетел, Муни, бе загубил разсъдъка си. Тя трябваше да дойде тук и да се изправи лице в лице срещу Пазителката, без страх от самата Мими, а по-скоро от силата на защитата, която несъмнено Съветът й бе оставил.

— Хайде… — подкани я тя, — … направи най-лошото.

Старата жена само лежеше, погледът й изпълнен с предчувствия.

— Нямаме цяла вечност на разположение — каза Непорочна. — Ако имаш магии, покажи ги.

Но тя само си лежеше, с арогантността на някой, който има изобилие от сили.

Непорочна не можеше да търпи повече да чака. Направи крачка към леглото с надеждата да накара тази кучка да разкрие силата си, каквато и да бе тя. Все още нямаше никаква реакция.

Възможно ли бе да е разтълкувала неправилно знаците? Може би жената лежеше така неподвижно не от арогантност, а от отчаяние? Можеше ли да се надява, че Пазителката по някакъв начин, по чудо, е останала беззащитна?

Докосна отворената длан на Мими и избледнелия символ. Силата там бе мъртва, нищо вече не се възправяше срещу нея от жената на леглото.

Ако Непорочна бе изпитвала някога удоволствие, това бе точно сега. Колкото и невероятно да изглеждаше, Пазителката бе невъоръжена. Не притежаваше последни, опустошителни магии. Ако някога бе имала такава власт, с годините тя бе разрушена.

— Време е да се разтовариш — рече тя и пусна поток от мъчения, който се издигна над треперещата глава на Мими.

2

Сестрата от нощната смяна погледна часовника на стената. Бяха изминали тридесет минути откакто остави разплаканата дъщеря на Мими Лашенски при нея. Строго погледнато би трябвало да каже на посетителката да дойде на сутринта, но жената бе пътувала доста през нощта, а освен това бе много вероятно пациентката да не оживее до сутринта. Правилата трябваше да се смекчават от състрадание, но половин час бе достатъчен.

Тръгна по коридора и чу вик от стаята на старата жена, шум от падащи мебели. За секунди стигна до вратата. Дръжката беше лепкава и не можеше да се завърти. Шумът отвътре ставаше все по-силен и тя заблъска по вратата.

— Какво става там? — попита сестрата.

Вътре Магьосницата погледна торбата изсъхнали кости и сбръчкана плът на леглото. Откъде намираше тази жена сили и воля да й се противопоставя? Да се съпротивлява на иглите за разпит, които менструумът бе забил през небцето направо в мислите й?

Съветът бе направил добър избор като я избра за една от трите пазителки на Втъкания свят. Дори сега, когато менструумът проникваше в мозъка й, тя подготвяше последна и абсолютна защита. Умираше. Непорочна я виждаше как желае смъртта преди иглите да измъкнат тайните й.

От другата страна на вратата гласът и виковете на сестрата се усилваха.

— Отворете вратата! Моля ви, отворете вратата!

Времето изтичаше. Без да обръща внимание на призивите на сестрата, Непорочна затвори очи и потърси в миналото някакво съчетание от форми, които се надяваше да раздвижат мисълта на старата жена достатъчно дълго, за да могат иглите да свършат работата си. Едната част от комбинацията бе намерена бързо: видение за смъртта, измъкнато от единственото й истинско убежище в Царството, Светилището на Смъртните. Другата бе по-проблематична, защото бе виждала само веднъж или два пъти мъжа, който Мими остави във Фугата. Менструумът обаче си имаше свой начин да разрови паметта, и нямаше по-добро доказателство за силата на илюзията от изражението, което се появи на лицето на старата жена, когато видя изгубената си любов да се появява до леглото с вдигнати разлагащи се ръце. Използвайки този миг Непорочна заби иглите на разпита в мозъчната кора на Пазителката, но преди да успее да открие там килима, Мими — с едно последно нечовешко усилие — стисна с подвижната си ръка чаршафа и го хвърли към призрака, като подигравка в отговор на блъфа на Магьосницата.

После залитна настрани на леглото, мъртва още преди да падне на пода.

Непорочна изпищя от гняв. В този миг сестрата отвори вратата.

Това, което жената видя в стая номер шест, нямаше да разкаже никога, никога до края на дългия си живот. Отчасти, защото се боеше от подигравките на колежките си; отчасти, защото ако можеше да вярва на очите си, и ако в света на живите съществуваха такива ужаси каквито видя в стаята на Мими Лашенски, да говори за тях би означавало да ги предизвика, а тя като жена на своето време не знаеше нито молитви, нито пък умееше да се пази от такава черна сила.

Освен това те изчезнаха в мига, в който ги видя — голата жена и мъртвецът до леглото — изчезнаха, сякаш никога не бяха се появявали. Там беше само дъщерята, която повтаряше: „Не… не…“, а майка й лежеше мъртва на пода.

— Ще повикам доктора — каза сестрата. — Моля ви, останете тук.

Но когато се върна в стаята, скърбящата жена се бе сбогувала окончателно, и си бе отишла.

3

— Какво стана? — попита Шадуел, докато се отдалечаваха от болницата.

— Мъртва е — отвърна Непорочна, и не пророни нито дума повече докато не изминаха две мили от портала.

Шадуел знаеше, че не бива да я разпитва. Тя щеше да му каже каквото имаше за казване, когато реши.

Тя така и направи.

— Тя нямаше никаква защита, Шадуел, освен някакъв шантав трик, който научих още в люлката.

— Как е възможно?

— Може би просто е остаряла — бе отговорът на Непорочна. — Умът й се е скапал.

— А другите Пазителки?

— Кой знае? Може би са умрели. Потънали са в Царството. Тя беше съвсем сама накрая. — Магьосницата се усмихна — изражение непознато на лицето й. — Аз бях там, предпазлива и пресметлива, боях се, че тя има магии, които могат да ме унищожат, а тя нямаше нищо. Нищо. Просто една стара жена, която си умираше в леглото.

— Щом тя е последната, няма кой да ни спре, нали? Няма кой да ни попречи да стигнем до Фугата.

— Така изглежда — отвърна Непорочна и отново потъна в мълчание, гледайки доволна как спящото Царство се плъзга край прозореца на колата.

Това тъжно място не преставаше да я учудва. Не с физическите си особености, а със своята непредсказуемост.

Те бяха остарели тук, Пазителките на Килима. Те, които бяха обичали Фугата достатъчно, за да дадат живота си за да я пазят от злото — те накрая се бяха уморили от бдението си и бяха потънали в забрава.

Но омразата не забравяше; омразата помнеше дълго след като любовта бе забравила. Тя бе живо доказателство за това. Целта й — да намери Фугата и да разбие светлото й сърце — не бе избледняла след търсенето, което бе траяло цял човешки живот.

А това търсене скоро щеше да свърши. Фугата щеше да бъде намерена и продадена на търг, територията й щеше да стане място за игри на Кукувиците, хората й — четирите велики рода — продадени в робство или оставени да се скитат в това безнадеждно място. Тя погледна навън към града. Трепкаща светлина обливаше тухлите и бетона, и прогонваше и малкото очарование на нощта.

Вълшебството на Виждащите не можеше да оцелее дълго в един такъв свят. А какво бяха те, лишени от магиите си? Изгубени хора с видения в погледа, но безсилни да ги осъществят.

Те и този потъмнял, запуснат град, щяха да имат много неща, за които да си говорят.

1

Осем часа преди смъртта на Мими в болницата Сузана се бе върнала в къщата на Рю Стрийт. Смрачаваше се и сградата, пронизвана отпред от копия кехлибарена светлина, почти се бе отърсила от мрачния си вид. Това великолепие обаче не трая дълго — когато слънцето се оттегли към другото полукълбо, Сузана трябваше да запали свещите. Много от тях бяха останали по первазите и полиците, поставени в гробовете на своите предшественици. Светлината която хвърляха беше по-силна отколкото очакваше, и по-ефектна. Премина от стая в стая, съпровождана навсякъде от аромата на топящия се восък, и почти си представи, че Мими може би е била щастлива тук, в този пашкул.

Не откри никъде никаква следа от картината, която й бе разкрила баба й. Нито в линиите на дъските по пода, нито в шарките на тапетите. Каквото и да беше, вече го нямаше. Не изпитваше никакво желание да се заеме с тъжната задача да съобщи това на старата жена.

Онова което намери обаче, почти скрито зад купчината мебели на горната площадка, бе скрина. Трябваше й известно време за да махне струпаните пред него неща, но когато най-сетне сложи свещта на пода пред него и отвори вратата, я очакваше едно откритие.

Лешоядите обрали всичко от къщата, бяха забравили да преровят съдържанието на скрина. Дрехите на Мими още висяха на закачалките — палта, кожи и бални рокли. Най-вероятно не бяха носени откакто Сузана за последен път бе отворила тази съкровищница. А тази мисъл я подсети какво търсеше тогава. Тя приклекна като си казваше, че е глупаво да си мисли, че подаръкът й още е там, и все пак знаеше със сигурност, че е така.

Не остана разочарована. Между обувките и хартиите намери един пакет увит в обикновена кафява хартия, надписан с нейното име. Подаръкът беше отложен, но не загубен.

Ръцете й затрепериха. Възелът на избледнялата панделка се съпротивляваше половин минута, но после се отпусна. Тя дръпна хартията настрани.

Вътре: книга. Не нова, съдейки по протритите ъгли, но красиво подвързана с кожа. Отвори я. За своя изненада откри, че книгата е на немски. Geschichten der Geheimen Orte, гласеше заглавието, което тя колебливо преведе като „Разкази за тайните места“. Но дори да не разбираше малко езика, илюстрациите щяха да й подскажат темата: това беше книга с приказки.

Седна на най-горното стъпало със свещ до себе си и я заразглежда внимателно. Приказките бяха познати, разбира се: беше ги срещала, под една или друга форма, стотици пъти. Беше ги виждала пресъздадени като анимационни филми от Холивуд, еротични басни, теми за научни дисертации и феминистки критики. Омаята им обаче оставаше незасегната от комерческия дух или академичните размишления. Както си седеше там, детето в нея пожела да чуе отново тези разкази, въпреки че знаеше и най-малките им подробности и си спомняше за края още преди да бъде прочетен първия ред. Това беше без значение, разбира се. Всъщност, неизбежността им бе част от тяхната сила. Някои приказки никога не омръзваха.

Опитът я беше научил на много неща, а повечето от новите бяха лоши. Тези приказки обаче имаха друга поука. Например, не беше никакво откритие, че сънят прилича на смъртта; но че смъртта може да бъде излекувана с целувки и превърната просто в сън… това познание бе от друг порядък. Чисто самозалъгване, укори се тя. Истинският живот не предлагаше чудеса. Хищният звяр, ако бъде разрязан, не пуска на свобода жертвите си непокътнати. Селяните не ставаха принцове за една нощ, нито пък злото бе побеждавано от единението на верни едно на друго сърца. Това бяха илюзии, които тя като прагматичка, каквато бе станала с цената на много усилия, се бе опитвала да отбягва.

Все пак тези истории я вълнуваха. Не можеше да го отрече. Вълнуваха я по начин, по който само истинските неща биха могли. Сълзите в очите й не бяха предизвикани от сантименталност. Историите не бяха сантиментални. Бяха груби, дори жестоки. Не, онова което я караше да плаче беше, че те й напомняха за един вътрешен свят, който познаваше толкова добре като дете; живот който беше същевременно бягство и отмъщение за болките и разочарованията на детството; живот който не беше нито сладникав, нито несъзнателен; живот в измислени места — обитавани от духове, възвишени — който тя реши да забрави, когато пое по пътя на зрелостта.

Нещо повече, при тази нова среща с приказките, които я бяха запознали с митологията, тя откри образи, които биха й помогнали да разгадае сегашното си объркване.

Необичайният характер на историята, в която попадна при завръщането си в Ливърпул, предизвика хаос в представите й. Тук обаче, сред страниците на книгата, намери един живот, в който нищо не беше твърдо установено: където всичко се подчиняваше на вълшебство, създаващо феерия и чудеса. Някога тя се беше разхождала сред тях и можеше да се счита за един от неговите обитатели. Ако успееше да си възстанови онова дръзко безразличие към разума и да го остави да я поведе напред през лабиринта, може би щеше да разбере силите, които чакаха за да се развихрят около нея.

Би било болезнено да се откаже от прагматизма си, обаче — той толкова често я бе предпазвал да не затъне. Пред лицето на загубата и тъгата тя издържа, като оставаше хладна и разумна. Дори когато родителите й починаха разделени от някаква неизказана измяна, която и накрая не им позволи да се утешават един друг, тя се справи. Просто се потопи в практичните неща докато най-лошото отмина.

Със своите химери и вълшебства сега книгата извикваше отново всички двусмислици и изменчиви неща, и нейният прагматизъм беше безполезен. Няма значение. На каквото и да я бяха научили годините за загубата, за компромиса и поражението, тя бе тук — поканена отново в гората където девици укротяваха дракони, а една от тях все още беше с нейното лице.

След като прегледа три-четири приказки тя се върна в началото на книгата, за да потърси някакво посвещение. То беше кратко.

„На Сузана, с любов от М.Л.“

На същата страница имаше някаква странна епиграма:

Das, was man sich vorstellt, braucht man nie zu verlieren.

Опита се да се пребори с това, като подозираше, че с нейния позабравен немски може би не намира най-удачните думи. Приблизителният превод, който успя да направи, гласеше:

Онова, което човек си представя, не бива никога да губи.

Замислена над тази неясна мъдрост, Сузана се върна към приказките, спираше се на илюстрациите, които бяха строги като дърворезба, но разгледани по-внимателно разкриваха най-различни неуловими детайли. Риби с човешки лица гледаха втренчено изпод чистата повърхност на някакъв вир; двама непознати на банкет си шепнеха нещо, което се бе материализирало във въздуха над главите им; сред дива гора фигури почти скрити зад дърветата показваха бледите си, изпълнени с очакване лица.

Часовете минаваха един след друг. Сузана разгледа книгата от кора до кора и щом затвори за малко очи за да си почине, сънят я надви.

Когато се събуди видя, че часовникът й бе спрял малко след два. Фитилът до нея примигваше в локвичка восък и щеше всеки миг да се удави. Тя се изправи на крака и закуцука по площадката, докато игличките от изтръпването изчезнаха, после влезе в задната спалня да потърси нова свещ.

Имаше една на перваза на прозореца. Като я взе мярна някакво движение долу на двора. Сърцето й подскочи, но остана съвсем неподвижна, за да не привлече вниманието към себе си, и продължи да гледа. Силуетът беше в сянка и чак като излезе иззад ъгъла на двора светлината на звездите й показа лицето на младежа, когото видя тук предния ден.

Тръгна надолу по стълбите и пътьом запали нова свещ. Искаше да поговори с него, да го разпита за причините за бягството му, и кои бяха неговите преследвачи.

Когато излезе на двора той се надигна от скривалището си и хукна към задната врата.

— Почакайте! — извика тя след него. — Аз съм, Сузана.

Името може би не означаваше нищо за него, но въпреки това той спря.

— Кой?

— Видях ви вчера. Бягахте…

Момичето в коридора, сети се Кал. Което застана между него и Търговеца.

— Какво е станало с вас? — попита тя.

Кал изглеждаше ужасно. Дрехите му бяха разкъсани, лицето — мръсно и, макар че не беше съвсем сигурна, окървавено.

— Не зная — отвърна той дрезгаво. — Вече не зная нищо.

— Защо не влезете?

Той не помръдна.

— Откога сте тук? — попита Кал.

— От часове.

— И в къщата няма никой?

— Никой освен мен.

Като се увери в това той я последва през задната врата. Сузана запали още няколко свещи. Светлината потвърди подозренията й. По него имаше кръв, и миришеше на помийна яма.

— Дали има вода? — запита той.

— Не зная, можем да опитаме.

Имаха късмет — водоснабдяването не беше прекъснато. Кранчето в кухнята се тресеше и от тръбите се носеше грохот, но най-накрая бликна поток ледена вода. Кал захвърли сакото си и потопи лице и ръце във водата.

— Ще видя дали мога да намеря кърпа — каза Сузана. — Между другото, как е името ви?

— Кал.

Тя го остави да се мие. Когато излезе, Кал съблече и ризата и поля гърдите, врата и гърба си със студена вода. Сузана се върна преди да бе свършил, носеше една калъфка за възглавница.

— Единственото подобно на кърпа, което намерих — рече тя.

Беше сложила два стола в предната стая на долния етаж и запалила няколко свещи. Седнаха заедно и заприказваха.

— Защо се върнахте? — поиска да разбере тя. — След вчера.

— Тук видях нещо — започна той предпазливо. — А вие? Защо сте тук?

— Това е къщата на баба ми. Тя е в болница. Умира. Върнах се да поогледам.

— Двамата, които видях вчера — рече Кал. — Те приятели на баба ви ли са?

— Съмнявам се. Какво искаха от вас?

Тук Кал усети, че стъпва на несигурна почва. Как би могъл да започне да й разказва за радостите и страховете през последните няколко дни?

— Трудно е… — каза той. — Искам да кажа, не съм сигурен дали нещо от това, което ми се случи напоследък, има някакъв смисъл.

— Значи ставаме двама — отвърна тя.

Кал гледаше ръцете си като гадател, който търси бъдещето. Тя го разглеждаше: тялото му бе покрито с драскотини, сякаш се бе борил с вълци.

Когато вдигна глава светлосините му очи, оградени с черни ресници, забелязаха изпитателния й поглед. Той леко се изчерви.

— Казахте, че сте видели нещо тук — каза тя. — Можете ли да ми кажете какво?

Това беше прост въпрос и той не виждаше причина да не й каже. Ако не му повярва, това си беше неин проблем, не негов. Но не беше така. Всъщност, щом той описа килима, очите й изведнъж се разшириха.

— Разбира се — рече тя. — Килим. Разбира се.

— Знаете ли за него?

Тя му разказа какво се бе случило в болницата, за картината, която Мими се беше опитала да й покаже.

Сега вече и последните съмнения за това, дали да й каже цялата история, бяха забравени. Разказа й за приключението от деня, в който бе избягала птицата. Погледът му във Фугата Шадуел и неговото сако; Непорочна копелетата; майка им и акушерката; събитията на сватбата, и след това. Тя прекъсваше разказа му със своите представи за живота на Мими тук в къщата: зад заключени врати, заковани прозорци, живот в крепост, сякаш в очакване на обсада.

— Сигурно е знаела, че някой ще дойде за килима, рано или късно.

— Не за килима — рече Кал. — За Фугата.

Видя как погледът му стана замечтан при споменаването на думата, и му завидя, че бе видял това място: неговите хълмове, езера, диви гори. А има ли девици сред тези дървета, искаше да попита тя, които укротяват дракони с песента си? Това трябваше да открие сама.

— Значи килимът е нещо като вход, така ли? — запита тя.

— Не зная.

— Да можехме да попитаме Мими. Може би тя…

Преди да успее да завърши изречението, Кал скочи.

— О, Господи. — Едва сега си спомни думите на Шадуел при боклука, че щяха да говорят със старата жена.

Той е имал предвид Мими, кой друг? Докато нахлузваше ризата си, разказа на Сузана какво бе чул.

— Трябва да отидем при нея — каза той. — Господи! Защо не помислих?

Възбудата му беше заразителна. Сузана духна свещите и стигна до вратата преди него.

— Сигурно Мими е в безопасност в болницата — каза тя.

— Никой не е в безопасност — отвърна той и тя разбра, че това е вярно.

На стъпалото тя се обърна и изчезна обратно в къщата, връщайки се секунда по-късно с някаква стара книга.

— Дневник?

— Карта — отвърна тя.

1

Мими беше мъртва.

Убийците й бяха дошли и изчезнали през нощта, оставяйки плътна димна завеса, за да скрият престъплението си.

— Няма нищо загадъчно в смъртта на баба ви — настояваше доктор Чай. — Състоянието й се влошаваше бързо.

— Снощи тук е идвал някой.

— Точно така. Дъщеря й.

— Тя имаше само една дъщеря — майка ми. А тя почина преди две години и половина.

— Който и да е бил, не е навредил с нищо на Мими Лашенски. Баба ви умря от естествена смърт.

Сузана разбра, че е безполезно да спори. Опитите й да обясни подозренията си само биха предизвикали объркване. Освен това, смъртта на Мими беше поставила началото на нова спирала от загадки. Най-голямата от тях: какво е знаела старата жена, или какво е била, та е трябвало да бъде ликвидирана? И каква част от нейната роля в тази загадка Сузана бе задължена да поеме сега? Първият въпрос предизвикваше втори, а след като Мими беше замлъкнала, и двата щяха да останат без отговор. Единственият останал източник на информация бе съществото, способно да убие старицата на смъртното й легло — Непорочна. А Сузана чувстваше, че изобщо не е готова за такъв сблъсък.

Излязоха от болницата и тръгнаха пеша. Тя беше много разстроена.

— Да хапнем нещо? — предложи Кал.

Беше едва седем часа сутринта, но намериха едно кафене в което предлагаха закуски, и си поръчаха огромни порции. Яйцата и бекона с препечени филийки и кафето донякъде възстановиха силите им, но все още не можеха да се оправят след безсънната нощ.

— Ще трябва да се обадя на чичо ми в Канада — рече Сузана, — за да му кажа какво е станало.

— Всичко ли ще му кажеш? — попита Кал.

— Не, разбира се. То си остава между нас двамата.

Това го зарадва. Не само защото не му харесваше мисълта, че ще се разчуе, но и защото желаеше близостта на споделената тайна. Тази Сузана не приличаше на никоя от жените, които бе срещал преди. Нямаше фасада, нямаше игрички. След една нощ на изповеди, и след тази тъжна сутрин, те изведнъж се оказаха съучастници в загадка, която го беше приближила до смъртта повече от всякога, но въпреки това с радост щеше да участва в нея, ако това означаваше, че ще бъдат заедно.

— Няма да се пролеят много сълзи за Мими — продължи Сузана. — Не я обичаха.

— Дори и ти?

— Аз изобщо не я познавах — отвърна тя и му разказа накратко за живота на Мими. — Тя беше аутсайдер — заключи Сузана, — а сега вече знаем защо.

— И това ни връща пак на килима. Трябва да открием онези, които изнесоха нещата.

— Първо трябва да поспиш.

— Не. Оправих се. Но наистина искам да ида до вкъщи. Само да нахраня гълъбите.

— Не могат ли да оцелеят без тебе няколко часа?

— Ако не бяха те — намръщи се Кал, — нямаше да съм тук.

— Извинявай. Имаш ли нещо против да дойда и аз?

— Ще се радвам. Може би това ще накара татко да се усмихне.

2

Всъщност, днес Брендън имаше много причини да се усмихва. Кал не бе виждал баща си толкова щастлив отпреди болестта на Ейлийн. Промяната беше необичайна. Той ги посрещна в къщата с поток от закачки.

— Някой иска ли кафе? — предложи той и отиде в кухнята. — Между другото, Кал, Жералдин беше тук.

— Какво искаше?

— Донесе някакви книги, които си й дал, каза, че вече не ги иска. — Обърна гръб на кафето и погледна втренчено Кал. — Каза, че си се държал странно.

— Сигурно ми е в кръвта — отвърна Кал и баща му се ухили. — Ще ида да погледна птиците.

— Днес вече ги храних. И почистих.

— Ти май наистина си по-добре.

— Защо не? — каза Брендън. — Има хора, които ме наглеждат.

Кал кимна без да разбира съвсем. После се обърна към Сузана.

— Искаш ли да видиш шампионите? — попита той и я поведе навън. Денят вече ухаеше.

— Става нещо странно с баща ми — каза Кал докато вървяха по пътеката към гълъбарника. — Преди два дни направо беше готов да се самоубие.

— Може би просто лошото е отминало — рече тя.

— Може би — отвърна той и отвори вратичката. В този момент наблизо с грохот премина влак и земята потрепери.

— Девет и четиридесет и пет за Пензанс — отбеляза Кал, докато влизаха.

— Това не пречи ли на птиците? — попита Сузана. — Да са толкова близо до линията?

— Свикнали са още докато са били в черупките — отвърна той и тръгна да поздравява гълъбите.

Тя го наблюдаваше как им говори, почуквайки с пръсти по телената мрежа. Беше странен, несъмнено, но може би не по-странен от нея. Изненадваше я по какъв естествен начин посрещат непредвидимите неща, нахлули изведнъж в живота им. Тя усещаше, че стоят на някакъв праг в царството отвъд малко странност може да се окаже необходима.

Кал изведнъж се отвърна от клетките.

— Гилкрайст — рече той с някаква жестока усмивка. — Току-що си спомних. Говореха си за някакъв човек на име Гилкрайст.

— Кои си говореха?

— Когато бях на стената. Хамалите. Господи, да! Погледнах птиците и си спомних всичко. Аз бях на стената, а те си говориха да продадат килима на някой си Гилкрайст.

— Значи това е нашият човек.

Кал мигновено се озова в къщата.

— Нямам никакви сладкиши — започна Брендън, но синът му се втурна към телефона в коридора. — Каква е тая паника?

— Няма нищо — отвърна Сузана.

Брендън й наля чашка кафе докато Кал прелистваше указателя.

— Ти не си местно момиче, нали? — попита той.

— Живея в Лондон.

— Никога не ми е харесвал Лондон — отбеляза той. — Бездушно място.

— Имам ателие на Мъсуел Хил. Ще ви хареса. — Брендън я изгледа озадачено и тя добави: — Правя керамика.

— Намерих го — обади се Кал с телефонния указател в ръка. — „К.У.Гилкрайст“ — прочете той, — „Оказионна търговия“.

— За какво става въпрос? — попита Брендън.

— Ще се обадя — рече Кал.

— Неделя е — забеляза Сузана.

— Много такива места работят в неделя сутрин — отвърна той и се върна в коридора.

— Купуваш ли нещо? — попита Брендън.

— В известен смисъл — рече Сузана.

Кал набра номера. От другата страна вдигнаха слушалката веднага. Обади се женски глас:

— Магазинът на Гилкрайст!

— Ало. Бих искал да говоря с господин Гилкрайст, моля.

Последва мълчание, после жената каза:

— Господин Гилкрайст е мъртъв.

Божичко, помисли си Кал, Шадуел е бърз.

Но оттатък не бяха свършили:

— Умря преди осем години. — Гласът й беше по-безцветен от говорещ часовник. — От какво се интересувате?

— Един килим — рече Кал.

— Искате да купите килим?

— Не. Не съвсем. Мисля, че в магазина ви по погрешка е донесен един килим…

— По погрешка?

— Точно така. И трябва да си го взема обратно. Спешно.

— Боя се, че трябва да говорите с господин Уайлд за това.

— Бихте ли ме свързали с господин Уайлд, моля?

— Той е на остров Уайт.

— Кога ще се върне?

— В четвъртък сутринта. Ще трябва да се обадите пак.

— Но сигурно трябва…

Кал спря. Отсреща бяха затворили.

— По дяволите — изруга той. Вдигна поглед и видя Сузана застанала на вратата на кухнята. — Няма с кого да говорим. — Кал въздъхна. — И какво ни остава сега?

— Като крадци през нощта — отвърна тихо тя.

3

Когато Кал и жената си тръгнаха Брендън поседя малко, загледан в градината. Ще трябва скоро да поработи по нея: писмото на Ейлийн го беше упрекнало, че е толкова немарлив и не я поддържа.

Мисълта за писмото неизбежно го върна към приносителя му, небесния господин Шадуел.

Без да се замисля защо, той стана и отиде до телефона, погледна картичката, която му беше дал ангела, и набра номера. Споменът за срещата с Шадуел беше почти заличен от блясъка на подаръка, който му донесе Търговеца, но бяха сключили сделка която той си спомняше, а тя в известен смисъл засягаше Кал.

— С господин Шадуел ли говоря?

— Кой се обажда, моля?

— Брендън Муни.

— О-о, Брендън. Радвам се да чуя гласа ти. Имаш ли нещо да ми казваш? Нещо за Кал?

— Отиде до някакъв магазин, за мебели и такива…

— Така ли? Тогава ще го намерим и ще го зарадваме. Сам ли беше?

— Не, имаше една жена с него. Хубава жена.

— Името й?

— Сузана Париш.

— А на магазина?

Изведнъж Брендън усети някакво смътно съмнение.

— За какво ви е Кал?

— Казах ви. Една печалба.

— О, да. Печалба.

— Нещо, което ще го смае. Магазинът, Брендън. Имаме сделка, в края на краищата. Честното си е честно.

Брендън пъхна ръка в джоба си. Писмото беше още топло. Няма нищо лошо в това човек да сключва сделки с ангели, нали? Нищо опасно.

Каза името на магазина.

— Отидоха само за някакъв килим… — каза той.

Нещо щракна в слушалката.

— Ало, чувате ли ме? — попита Брендън.

Но божественият вестител сигурно вече летеше по пътя си.

1

Магазинът за оказионни мебели на Гилкрайст някога беше кино, през годините когато кината бяха все още пищни скъпи сгради. И сега си беше излишно претрупана сграда с имитация на рококо на фасадата и неправдоподобен купол, кацнал на покрива, но нищо дори не напомняше за някакво великолепие. Сградата беше на един хвърлей от Док Роуд, единствената, която все още се използваше в квартала. Останалите бяха или със заковани прозорци и врати, или изгорени до основи.

Застанал на ъгъла на Ямайка Стрийт, Кал се беше загледал над останките и се чудеше дали покойният господин Гилкрайст би се гордял името му да е изписано с такава пищна украса върху толкова западнало предприятие. Тук бизнес не можеше да процъфтява, освен ако не става въпрос за сделки, които е най-добре да се правят далече от очите на хората.

Работното време на магазина беше написано на една очукана дъска, на която някога киното бе обявявало цените на билетите. В неделя магазинът работеше между девет и половина и дванадесет. Сега беше един и петнадесет. Двойните врати бяха затворени и заключени, а две огромни порти от ковано желязо — гротескна добавка към фасадата — преграждаха с катинар пътя към вратите.

— Знаеш ли как се влиза с взлом? — попита Кал.

— Не — отвърна Сузана, — но се уча бързо.

Пресякоха Ямайка Стрийт, за да разгледат по-отблизо. Не беше необходимо да се преструват — откакто бяха пристигнали не забелязаха минувачи по улицата, а коли минаваха само от време на време.

— Трябва да има някакъв начин да се влезе — каза Сузана. — Ти мини оттатък, аз ще мина от тази страна.

— Добре. Ще се срещнем отзад.

Разделиха се. Пътят на Кал минаваше по сянката, а Сузана трябваше да мине по ярко осветената от слънцето страна. Странно, но се усети, че й се иска да има облаци. Жегата караше кръвта й да пее, сякаш бе настроена на някаква непозната радиостанция, и мелодиите звъняха в главата й.

Докато ги слушаше, Кал излезе иззад ъгъла и я стресна.

— Намерих начин — рече той и я поведе към някогашния авариен изход на киното. Той също беше заключен с катинар, но и катинарът, и веригата бяха доста ръждясали. Кал вече бе намерил половин тухла и заблъска с нея по катинара. Парчета от тухлата полетяха на всички страни, но след пет-шест удара веригата се предаде. Кал подпря вратата с рамо и натисна. Нещо изтропа вътре — едно огледало и други неща струпани върху вратата паднаха, но той успя да отвори достатъчно голяма пролука, за да се промъкнат.

2

Вътрешността приличаше на някакво Чистилище, в което хиляди домашни вещи — кресла, гардероби, големи и малки лампи, пердета, килими — очакваха Страшния съд, струпани прашни и жалки. Навсякъде се носеше вонята на обитателите на това място: неща, проядени от дървояди и просто изгнили от употреба, хубави на времето си мебели, които бяха толкова износени с годините, че дори създателите им не биха им отделили място.

Под миризмата на разложение имаше нещо по-горчиво и по-човешко. Може би миризма на пот, пропита в дъските на леглото на някой болен, или в плата на абажур, изгорял през нощта, когато собственикът му не бе доживял до утрото. Не беше място, където човек би останал задълго.

Разделиха се отново, за да огледат по-бързо.

— Щом видиш нещо подобно — рече Кал, — викай.

И се скри зад купищата мебели.

Въпреки че се скри от слънцето, звънът в главата на Сузана не престана, дори се засили. Може би главата й се замая от огромната задача, която стоеше пред тях — невъзможно търсене от някаква приказка, търсене на частица магия в необятното разложение.

Същата мисъл, макар и формулирана по друг начин, мина през главата на Кал. Колкото повече търсеше, толкова повече се усъмняваше в паметта си. Може би не бяха казали Гилкрайст, или може би хамалите бяха решили, че печалбата ако донесат тук килима, няма да оправдае усилията им.

Завивайки зад един ъгъл чу някакво стържене зад купчина мебели.

— Сузана? — попита той. Думата полетя и се върна без отговор. Шумът зад него вече заглъхна, но адреналинът нахлу в кръвта му и той закрачи по-бързо към следващата планина от вещи. Още преди да се доближи, на няколко метра от нея погледът му се прикова към навития килим, почти скрит под дузина високи столове и един скрин. Всичките бяха без етикети, което подсказваше, че са нови, неподредени придобивки.

Той коленичи и дръпна ръба на килима, опитвайки се да види шарката. Кантът беше повреден, тъканта — слаба. Усети как няколко нишки се скъсаха. Но видя достатъчно, за да се увери в онова, което вече знаеше вътре в себе си: това беше килимът от Рю Стрийт, килимът който Мими Лашенски бе пазила цял живот и бе умряла защитавайки го, килимът на Фугата.

Изправи се и започна да сваля столовете от камарата, глух за приближаващите се стъпки зад гърба му.

3

Първото, което Сузана видя, бе сянка на земята. Погледна нагоре.

Между два гардероба се появи някакво лице, което изчезна преди да успее да го назове по име.

Мими! Това беше Мими.

Тя се приближи към гардеробите. Не се виждаше никой. Дали не полудява? Първо този звън в главата й, сега халюцинации?

И все пак защо бяха тук, ако не вярваха в чудеса? Съмнението бе удавено от внезапно бликналата надежда, че мъртвите биха могли по някакъв начин да счупят печата на невидимия свят, и да дойдат сред живите.

Извика тихо името на баба си. И получи отговор. Не с думи, а с аромата на лавандулова вода. Вляво от нея, в един коридор между холни бюфети, се завъртя някакво кълбо прах и спря на пода. Тя тръгна към него, или по-скоро към източника на лекия вятър, който го бе понесъл, а ароматът с всяка крачка ставаше все по-силен.

4

— Мисля, че това е моя собственост — каза гласът зад гърба на Кал. Той се обърна. Шадуел стоеше на няколко фута от него. Сакото му беше разкопчано.

— Може би ще се дръпнеш, Муни, и ще ми позволиш да взема това, което си е мое.

На Кал му се щеше да бе проявил достатъчно съобразителност и да дойде въоръжен. В този миг не би се поколебал да забие нож в блестящото око на Шадуел, и да счита това за геройство. Но сега беше с голи ръце. Ще трябва да се справи с тях.

Направи крачка към Шадуел, но той се отдръпна встрани. Зад него имаше някой. Сигурно някоя от сестрите, или копелетата им.

Кал не пожела да види, а се обърна и грабна един от столовете струпани върху килима. Действието му предизвика малка лавина — столовете се пръснаха между него и врага. Запрати този който държеше към мъглявия силует заел мястото на Шадуел. Грабна втори и го хвърли след първия, но целта вече беше изчезнала в лабиринта от мебели. Търговецът също.

Кал се обърна, целият напрегнат, и натисна скрина за да го отмести. Успя: скринът падна назад повличайки след себе си още мебели. Зарадва се на грохота — може би щеше да привлече вниманието на Сузана. Протегна се да вземе килима, но в този миг нещо го сграбчи изотзад. Дръпнаха тялото му от плячката, в ръката му остана парче от килима, после го хвърлиха на пода.

Блъсна се в купчина картини и фотографии с изящни рамки, и няколко от тях паднаха и се счупиха. Остана за момент сред пръснатите стъкла да си поеме дъх, но онова което видя, спря дишането му отново.

Копелето идваше от мрака към него.

— Ставай! — заповяда то.

Не чу заповедта, вниманието му беше приковано към лицето пред него. Това не беше хлапето на Елрой, въпреки че чудовището пак приличаше на бащата. Не, това дете беше негово.

Ужасът, който бе зърнал за миг когато се пробуди от приспивната песен в мръсотията на бунището, се оказа твърде реален. Сестрите бяха изстискали семето му, а този звяр с неговото лице беше резултатът.

Приликата не беше хубава. Голото му тяло беше съвсем без косми, с няколко отвратителни деформации — пръстите на едната ръка бяха два пъти по-дълги от нормалното, а на другата — чуканчета по половин инч, от плешките стърчаха парчета плът като уродливи крила — може би като пародия на съществата, за които мечтаеше в сънищата си.

Детето обаче приличаше повече на баща си в сравнение с другите зверове, и изправен пред собствения си облик той се поколеба.

Това колебание беше достатъчно, за да даде предимство на звяра. Той скочи върху него и го сграбчи за гърлото с дългите си пръсти. В докосването му нямаше никаква топлина, а устата му засмука неговата сякаш искаше да открадне и последната глътка въздух.

Целта беше отцеубийство, в това нямаше никакво съмнение, хватката беше категорична. Усети как краката му се отпуснаха и детето го пусна на колене, следвайки го на пода. Кокалчетата на пръстите му опряха в парчетата стъкло и той направи слаб опит да вдигне едно от тях, но мисълта нямаше сила. Оръжието падна от ръката му.

Някъде в света на въздуха и светлината, от който бе изхвърлен, чу Шадуел да се смее. После звукът спря и той се втренчи в собственото си лице, което го гледаше като от криво огледало. Очите, които винаги бе харесвал заради светлия им цвят; устата, която го смущаваше като малък, защото мислеше, че е прекалено момичешка, и която сега беше научил да бъде малко жестока когато трябва, но както му казваха, беше способна и на чаровна усмивка. Ушите, големи и стърчащи: уши на комедиант, на лице, което предлагаше и нещо по-приятно…

Вероятно повечето хора си отиват от този свят с такива банални мисли в главата. За Кал определено беше така.

Както си мислеше за ушите, подводното течение го пое и го помъкна надолу.

1

Шадуел се събуди от сън за Империята — позната фантазия, в която той притежава огромен магазин, всъщност толкова просторен, че е невъзможно да се види отсрещната стена. И той продава: такава търговия, която да накара един счетоводител да се разплаче от радост. От двете му страни са струпани всякакви стоки — вази от династията Мин, маймунки-играчки, телешки филета — а клиентите чукат по вратите в отчаянието си да се присъединят към тълпите, които вече се натискат да купуват.

Странно, но това не беше сън за печалби. Парите бяха нещо без значение откакто се натъкна на Непорочна, която можеше да призове всичко от което имаха нужда направо от въздуха. Не, сънят беше за власт — той, собственикът на стоките, за които хората бяха готови да дадат и кръвта си, стоеше встрани от тълпата и се усмихваше с обаятелната си усмивка.

Но изведнъж се събуди, врявата на клиентите заглъхна и той чу дишането в тъмната стая.

Изправи се и потта от ентусиазма изстина на челото му.

— Непорочна?

Тя беше там, застанала до стената, дланите й търсеха някаква опора в мазилката. Очите й бяха широко отворени, но не виждаше нищо. Поне нищо, което да вижда и Шадуел. Това се беше случвало и преди — последният път преди два или три дни, във фоайето на същия този хотел.

Стана от леглото и облече халата си. Тя го усети и прошепна името му.

— Тук съм — отвърна той.

— Пак — рече тя, — пак го почувствах.

— Бич Божи? — попита той с безразличие.

— Разбира се. Трябва да продадем килима и да свършваме с това.

— Ще го продадем. Ще го продадем — рече той и бавно се приближи към нея. — Подготовката върви, знаеш това.

Говореше с равен глас за да я успокои. И в най-добрите моменти тя беше опасна, но тези настроения го плашеха най-много.

— Обадих се — каза той. — Купувачите ще дойдат. Те са очаквали това. Ще дойдат и ще направим продажбата, и всичко ще свърши.

— Видях къде живее — продължи тя. — Имаше стени, огромни стени. И пясък, вътре и навън. Като края на света.

Очите й се спряха върху него и властта на видението върху нея сякаш отслабна.

— Кога, Шадуел? — попита тя.

— Кога какво?

— Търгът.

— Вдругиден. Както уредихме.

— Странно — кимна тя, а гласът й отново стана нормален. Бързината, с която се сменяха настроенията й, винаги го заварваше неподготвен. — Странно, да сънувам тези кошмари след толкова време.

— Това е защото видя килима — каза Шадуел. — Той ти напомня.

— Нещо друго е — отвърна тя.

Отиде до вратата, която водеше към останалата част от апартамента на Шадуел, и я отвори. В съседната стая мебелите бяха избутани до стените, за да могат да разгърнат плячката си — Втъкания свят. Застана на прага и се загледа в килима.

Не стъпи с босите си крака върху него — някакво суеверие я сдържа да не прекрачва границата — но обиколи покрай ръба, разглеждайки внимателно всеки инч.

По средата на отсрещната страна се спря.

— Ето — тя посочи надолу към Килима.

Шадуел се приближи към нея.

— Какво има?

— Липсва едно парче.

Той проследи погледа й. Жената беше права. Едно малко парче от килима беше откъснато, най-вероятно при борбата в магазина.

— Нищо важно — изкоментира той. — Това няма да смути купувачите ни, повярвай ми.

— Не ме интересува стойността.

— Тогава какво?

— Използвай очите си, Шадуел. Всеки от тези мотиви е един от Виждащите.

Той приклекна и заразглежда знаците по ръба. Трудно можеха да се различат човешки фигури в тях — приличаха повече на запетайки с очи.

— Това са хора?

— О, да. Измет: най-долните от долните. Затова са на ръба. Там са уязвими. Но те също са полезни.

— За какво?

— Като първоначална защита — отвърна Непорочна, а погледът й оставаше прикован към скъсаното. — Първите, които ще бъдат заплашени, първите…

— Които ще се събудят — продължи Шадуел.

— …Които ще се събудят.

— Мислиш, че те сега са там някъде, навън? — Погледът му се спря на прозореца. Бяха спуснали пердетата, за да не може никой да шпионира съкровището им, но можеше да си представи нощния град зад тях. Мисълта, че там някъде може да има освободена магия, създаваше неочаквано затруднение.

— Да — каза Магьосницата. — Мисля, че са будни. И Бич Божи ги надушва в съня си. Той знае, Шадуел.

— И какво ще правим?

— Ще ги намерим преди да привлекат повече внимание. Бич Божи може да е стар. Може да е бавен и да забравя. Но силата му… — Гласът й затихна, сякаш думите нямаха стойност пред лицето на такива ужаси. Тя си пое дълбоко въздух преди да продължи: — Едва ли е имало ден, когато да не съм наблюдавала внимателно менструума за някакъв знак, че той идва. И той ще дойде, Шадуел. Може би не тази нощ. Но ще дойде. И в този ден ще настъпи краят на всякаква магия.

— Дори за теб?

— Дори за мен.

— Значи трябва да ги намерим — каза Шадуел.

— Не ние. Няма нужда да си цапаме ръцете. — Тя се запъти обратно към спалнята на Шадуел. — Не може да са отишли далече — добави тя докато вървеше. — Те не познават този свят.

Спря до вратата и се обърна към него.

— Не напускай тази стая в никакъв случай, докато не те повикаме. Отивам да призова някой да бъде нашия убиец.

— Кой?

— Някой, когото не познаваш — отвърна Магьосницата. — Той беше мъртъв сто години преди да се родиш. Но ти и той имате много общи неща.

— И къде е той сега?

— В Костницата при Светилището на Смъртните, където изгуби живота си. Искаше да докаже, че ми е равен, разбираш ли, да ме прелъсти. И се опита да стане магьосник, да се занимава с черна магия. Може и да е успял — той не би се уплашил от нищо. Но нещата се объркаха. Доведе Хирурзите от някакъв си отвъден свят, а на тях не им беше забавно. Преследваха го от единия край на Лондон до другия. Накрая проникна в Светилището. Умоляваше ме да ги призова обратно. — Гласът й се превърна в шепот. — Но как бих могла? — Той беше направил своите заклинания. Можех само да ги оставя да извършат онова, което Хирурзите трябва да направят. Накрая, когато беше целият в кръв, той ми каза: Вземи душата ми.

Спря за миг, после продължи:

— Така и направих.

Погледна към Шадуел.

— Стой тук — рече тя и затвори вратата.

Шадуел не се нуждаеше от насърчение да стои далече от сестрите, докато заговорничат. Щеше да се смята за късметлия, ако никога вече не видеше Блудницата и Вещицата. Призраците и живата им сестра обаче бяха неразделни: всяка беше част от другите, по някакъв неразбираем за него начин. Перверзният им съюз беше само една от загадките около тях — имаше още много други.

Например, Светилището на Смъртните. Някога то е било средище на нейния Култ, когато е била на върха на силата и амбициите си. Но беше изпаднала в немилост. Желанието й да управлява Фугата, която по онова време все още е била недоизпипан сбор от отдалечени селища, беше осуетено. Враговете й бяха събрали доказателства срещу нея, описвайки престъпления започнали в утробата на майка й, а тя и нейните последователи си бяха отмъстили. Имаше кръвопролития, но Шадуел никога не разбра мащаба им. Последствията обаче беше разбрал. Охулена и унизена, на Непорочна й беше забранено да стъпва повече в магическата страна на Фугата.

Тя понесе тежко изгнанието. Беше неспособна да смекчи природата си и да остане незабележима сред Кукувиците, историята й се превърна в поредица от кръвопускания, преследвания и още повече кръвопускания. Въпреки че беше известна и боготворена от посветените, които я наричаха с дузина различни имена — Черната Мадона, Господарката на Мъките, Mater Malifecorium — въпреки това тя стана жертва на собствената си странна непорочност. Лудостта я примамваше — единственото убежище от баналността на Царството, в което бе заточена.

Такава беше когато я намери Шадуел. Луда жена, която говореше думи които никога преди не бе чувал, и която в несвързаните си приказки разказваше за неща, които биха го направили могъщ, само да успееше да се добере до тях.

И сега, ето ги — тези чудеса. Всичките заключени в правоъгълника на един килим.

Той се приближи към средата, загледан във водовъртежа от стилизирани облаци и светкавици — Спиралата. Колко нощи бе лежал буден, чудейки се какво ли би било да бъде в този поток от енергии? Може би като да си при Бог? Или при Дявола?

От тези мисли го изтръгна някакъв вой от съседната стая, а лампата над главата му изведнъж примижа и светлината й беше изсмукана под вратата — доказателство за пълния мрак от другата страна.

Шадуел отиде в противоположния край на стаята и седна.

Кога ли ще се съмне, зачуди се той.

2

Все още нямаше признаци за развиделяване когато часове по-късно, или поне така изглеждаше, вратата се отвори.

Отвъд имаше само чернота.

— Ела и виж — чу се оттам гласът на Непорочна.

Той се изправи, краката му се бяха схванали, и тръгна накуцвайки към вратата.

На прага го посрещна гореща вълна. Все едно че влезе във фурна, в която са се пекли питки от човешка мръсотия и кръв.

Непорочна не се виждаше ясно, стоеше, а може би се носеше във въздуха, малко встрани от него. Въздухът го стисна за гърлото — страшно му се искаше да се върне. Но тя го повика с ръка.

— Виж — нареди му тя, втренчила поглед в мрака. — Нашият убиец дойде. Това е Развратника.

Отначало Шадуел не видя нищо. После някакво късче избягала енергия запълзя по стената и когато се допря до тавана от него бликна разядена светлина.

На нея той видя нещото, което тя нарече Развратника.

И това някога е било човек? Трудно му беше да повярва. Хирурзите, за които спомена Непорочна, бяха изобретили наново анатомията. Той висеше във въздуха като разсечено палто на закачалка, тялото му беше някак си разтеглено до свръхчовешки ръст. После, раздвижено сякаш от полъх надигнал се от земята, тялото се изду и започна да се издига. Горните му крайници — парчета от нещо, което някога може и да е било човешка плът, прикрепени несигурно с нишки от подобни на живак хрущяли — бяха повдигнати като че ли щяха да бъдат разпънати на кръст. При това движение обвивката, която закриваше главата му, се разви. Останките й паднаха. Шадуел не се сдържа и извика като разбра каква операция бе направена на Развратника.

Бяха го нарязали на ивици. Бяха извадили всяка кост от тялото му и оставили нещо, по-подходящо за морското дъно, отколкото за света на дишащите, жалко подражание на човешкия род, подхранвано от магиите, които сестрите бяха създали, за да го призоват от Предверието на Ада. То се люлееше и издуваше, а безчерепната му глава придоби дузина форми докато Шадуел гледаше. В един миг като че ли останаха само изпъкналите очи, после само някаква паст, която изрази с вой неудоволствието си от събуждането в това състояние.

— Шшшт… — нареди Непорочна.

Развратника потрепери и ръцете се издължиха, сякаш искаше да удуши жената, която му бе причинила това. Но въпреки това замълча.

— Домвил — каза Непорочна. — Някога ти твърдеше, че ме обичаш.

Той отметна назад глава, сякаш в отчаяние от онова, което бе причинило желанието.

— Страхуваш ли се, Развратнико мой?

Погледна я с очи като кървави мехури, готови да се пръснат.

— Дадохме ти малко живот — продължи тя. — И достатъчно сила да обърнеш тези улици нагоре с краката. Искам да я използваш.

Шадуел ставаше нервен при вида на нещото.

— Може ли да се владее? — прошепна той. — Ами ако откачи?

— Нека — отвърна тя. — Мразя този град. Нека го изгори. Стига да убие Виждащите, не ми пука каквото и да направи. Знае, че няма да му позволя почивка, докато не направи това, което искам. А Смъртта е най-доброто обещание, което е получавал.

Мехурите все още бяха вторачени в Непорочна, и погледът им потвърждаваше думите й.

— Много добре — рече Шадуел и се обърна, запътвайки се към съседната стая. Човек можеше да понесе само толкова от тази магия.

Сестрите имаха апетит за такива неща. Обичаха да се вглъбяват в подобни ритуали. Що се отнася до него, той беше доволен, че е човек.

Е, почти доволен.

1

Зората запълзя предпазливо над Ливърпул, сякаш се боеше от онова, което ще завари. Кал гледаше как светлината разкрива града, и той му се струваше сив от канавките до върховете на комините.

Беше живял тук през целия си живот: това беше неговият свят. Понякога телевизията и лъскавите списания му показваха други перспективи, но той някак си така и не повярва в тях. Те бяха толкова далече от онова, което знаеше, или всъщност от онова, което се надяваше да узнае през седемдесетте си години, колкото и звездите, които примигваха над главата му.

Фугата обаче беше различна. За един кратък, прелестен период, тя изглеждаше като място, където наистина би могъл да бъде. Беше прекалено оптимистично настроен. Земята можеше и да го иска, но нейните хора не. За тях той беше презрян човек.

Скита се по улиците в продължение на около час, наблюдавайки как започва още едно понеделнишко утро в Ливърпул.

Толкова ли бяха лоши, тези Кукувици към чието племе принадлежеше? Те се усмихваха като посрещаха котките си след нощ на похождения; прегръщаха децата си, които тръгваха на училище; радио свиреше любовни песни на закуска. Докато ги гледаше, страшно му се прииска да ги защити. По дяволите, ще се върне и ще каже на Виждащите какви фанатици са.

Като се приближи към къщата видя, че предната врата беше широко отворена, а някаква млада жена от квартала, която бе виждал, но не познаваше по име, стоеше на края на пътеката и гледаше втренчено натам. Едва когато стигна на няколко крачки от портата забеляза Нимрод. Стоеше на изтривалката с тога, направена от риза на Кал, и слънчеви очила, които беше задигнал от масичката до леглото му.

— Това твое дете ли е? — попита жената докато той отваряше портата.

— В известен смисъл.

— Започна да удря по прозореца като минавах. Няма ли кой да го наглежда?

— Сега вече има — отвърна Кал.

Погледна надолу към детето и си спомни какво беше казал Фреди, че Нимрод само изглежда като невръстно дете. Нимрод беше плъзнал слънчевите очила на челото си и гледаше посетителката с поглед, който само потвърждаваше описанието на Камъл. Кал нямаше друг избор освен да изиграе ролята на баща. Взе Нимрод на ръце.

— Какво правиш? — прошепна той на детето.

— Коплта! — отвърна Нимрод. Малко му беше трудно да се справя с бебешката уста. — Жги бия.

— Кого?

Но докато Нимрод отговори, жената мина по пътеката и застана на половин метър от вратата.

— Очарователен е — загука тя.

Преди Кал да успее да се извини и да го прибере вътре, детето вдигна ръце и ги протегна към нея с артистично гърголене.

— Ох, сладичкото… — рече тя.

И взе Нимрод преди Кал да успее да й попречи.

Кал забеляза блясъка в очите на Нимрод щом тя го притисна към пищните си гърди.

— Къде е майка му? — попита тя.

— Ще се върне след малко — отговори Кал и направи опит да изтръгне Нимрод от удоволствието. Той не се пускаше. Лицето му сияеше докато го люлееха, а дундестите му пръстчета стискаха гърдите на жената. Щом Кал го хвана той зарева.

Жената му зашътка и го притисна по-силно към себе си, при което той започна да си играе със зърната на гърдите през тънкия плат на блузата й.

— Бихте ли ни извинили? — каза Кал и борейки се с юмруците на бебето го взе от възглавниците му преди да започне да суче.

— Не бива да го оставяте само — каза жената и разсеяно докосна гърдата си където Нимрод я беше галил.

Кал й благодари за загрижеността.

— Чао-чао красавецо — рече тя на детето.

Нимрод й изпрати въздушна целувка. На лицето й се изписа смущение, после тръгна заднишком към портата, а усмивката, която бе отправила на детето, изчезна от устните й.

2

— Страшно тъпо.

Нимрод не се разкайваше. Седеше в коридора, където го остави Кал, и го гледаше предизвикателно.

— Къде са останалите? — поиска да узнае Кал.

— Навън — рече Нимрод. — Ние също ще излезем.

С всяка следваща сричка овладяваше езика си. И крайниците си също. Затътри се към входната врата и се протегна към дръжката.

— Писна ми тука. Само лоши новини.

Пръстите му обаче не достигаха с няколко инча до дръжката, и след няколко неуспешни опита да я хване той заудря с юмруци по дървото.

— Искам да видя.

— Добре — съгласи се Кал. — Само не викай.

— Искам навън.

Викът му беше наистина отчаян. Няма да е лошо да поразходи малко детето из квартала, реши Кал. Изпитваше някакво перверзно задоволство от мисълта да понесе това чудно същество навън на въздух, да види всичко; а още по-голямо задоволство изпитваше при мисълта, че детето което му се смееше когато го остави, сега щеше да зависи от него.

Но какъвто и яд да му беше останал спрямо Нимрод, той скоро се изпари, тъй като неговите речеви умения станаха по-съвършени. Скоро потънаха в свободен и оживен разговор, без да ги е грижа за погледите които привличаха.

— Оставиха ме там! Казаха ми сам да се оправям. — Той вдигна миниатюрната си ръка. — Как, питам те? Как?

— Защо изобщо имаш такава форма? — попита Кал.

— На времето изглеждаше добра идея — отговори Нимрод. — Преследваше ме един побеснял съпруг, така че се скрих в най-невероятната форма, за която можах да се сетя. Мислех си да си трая няколко часа, а после отново да се освободя. Глупаво беше, наистина. За една такава магия се иска сила. И естествено, когато започна окончателното тъкане, такава нямаше. Бях задължен да вляза в килима така.

— И как ще се върнеш към нормалния си вид?

— Не мога. Не и преди да се върна в земята на Фугата. Безпомощен съм.

Той вдигна слънчевите очила да огледа една минаваща красавица.

— Видя ли какви бедра има?

— Не се лигави.

— Бебетата се лигавят.

— Не като тебе.

Нимрод стисна венците си.

— Шумен е, този твой свят — рече той и добави, — и мръсен.

— По-мръсен от 1896 година?

— Много. Но ми харесва. Трябва да ми разкажеш за него.

— О, Господи — рече Кал. — Откъде да започна?

— Откъдето искаш — отвърна Нимрод. — Ще видиш, че бързо се уча.

Това беше вярно. По време на половинчасовата им разходка в околностите на Чариът Стрийт той разпита Кал за най-различни неща, някои подсказани от нещо, което бе видял на улицата, други по-абстрактни. Първо говориха за Ливърпул, после за градовете изобщо, после за Ню Йорк и Холивуд. Разговорът за Америка ги отведе към отношенията Изток — Запад, и Кал описа всички войни и убийства след 1900 година, за които можа да се сети. Засегнаха накратко ирландския въпрос и състоянието на британската политика, после Мексико, където и двамата много искаха да отидат, оттам и Мики Маус, основните принципи на аеродинамиката, после се върнаха през ядрената война и Непорочното Зачатие; към любимата тема на Нимрод: жените. Или по-скоро към две конкретни жени, които му хванаха окото.

В замяна на това кратко въведение към края на двадесети век Нимрод запозна Кал с нещо като ръководство за начинаещи за Фугата, като му разказа първо за Дома на Капра, който представлява сградата, в която се събира Съветът на Родовете да заседава; после за Мантията — облакът, който скрива Спиралата, и Тясното Сияние — проходът към гънките във вътрешността й, за Небесната Твърд и Стъпалата на Реквиема. Самите имена изпълваха Кал с копнеж.

И двете страни научиха много, най-малкото факта, че след време могат да станат приятели.

— Стига разговори — каза Кал като направиха пълен кръг и се върнаха пред портата на къщата. — Ти си бебе, не забравяй!

— Как бих могъл? — рече Нимрод със страдалческо изражение.

Кал влезе и повика баща си. Къщата обаче бе потънала в тишина от покрива до основите.

— Няма го — каза Нимрод. — Пусни ме долу, за Бога.

Кал остави бебето на пода в коридора, а то веднага се запъти към кухнята.

— Трябва да пийна нещо — рече то. — И нямам предвид мляко.

— Ще видя какво мога да намеря — засмя се Кал и тръгна към задната стая.

Като видя баща си седнал в креслото с гръб към градината, в първия момент Кал помисли, че Брендън е умрял. Стомахът му се преобърна, едва не извика. Но Брендън отвори очи и погледна сина си.

— Тате? — рече Кал. — Какво има?

По бузите на Брендън течаха сълзи. Той не направи опит да ги изтрие, нито да потисне риданията, които го разтърсваха.

— О, татко…

Кал се приближи до баща си и клекна до креслото.

— Всичко е наред… — рече той и постави ръка върху неговата. — За мама ли мислеше?

Брендън поклати глава. Сълзите се търкулнаха надолу. Кал не го попита нищо повече, само задържа ръката му. Беше си помислил, че меланхолията на Брендън отминава, че мъката вече е притъпена. Очевидно не беше така.

— Аз… получих писмо — промълви накрая Брендън.

— Писмо?

— От майка ти — погледът изпълнен със сълзи, се спря на сина му. — Луд ли съм, Кал?

— Разбира се, че не, татко. Разбира се, че не.

— Ами, кълна се… — спусна ръка край креслото и вдигна една подгизнала носна кърпа. Избърса с нея носа си и кимна към масата: — Там е. Виж сам.

Кал отиде до масата.

— Беше с нейния почерк — добави Брендън. На масата наистина имаше лист хартия, сгъван и разгъван многократно, мокър от сълзи.

— Беше много хубаво писмо. Пишеше, че е щастлива и не бива повече да скърбя. Казва…

Той спря и отново се разплака. Кал взе листа. Хартията беше много тънка, никога не бе виждал такава. И двете страни на листа бяха празни.

— Казва, че ме чака, но не бива да се притеснявам, защото там горе чакането е приятно, и… и че аз трябва да продължа да се радвам на живота още, докато ме повикат.

Хартията беше не просто тънка, усети Кал, както я гледаше тя ставаше все по-ефимерна. Остави листа на масата, а косъмчетата на врата му настръхнаха.

— Бях толкова щастлив, Кал — говореше Брендън. — Само това исках — да знам, че е щастлива, и че един ден пак ще бъда с нея.

— Татко, на листа няма нищо. Празен е.

— Имаше, Кал. Кълна се. Имаше. Беше с нейния почерк. Бих го познал винаги. После — Боже Господи — просто избледня и изчезна.

Кал се обърна и видя баща си направо превит надве в креслото, ридаейки сякаш мъката му беше непоносима. Сложи ръката си върху неговата, която стискаше протритата облегалка.

— Дръж се, тате — прошепна той.

— Това е кошмар, синко — рече Брендън. — Все едно, че я загубих за втори път.

— Не си я загубил, тате.

— Защо изчезна така написаното?

— Не зная — Кал погледна отново към писмото. Листът всъщност почти се беше стопил.

— Откъде дойде писмото?

Старецът се намръщи.

— Спомняш ли си?

— Не… не съвсем. Мъгляво ми е… някой дойде на вратата. Да. Така беше. Някой дойде на вратата. Каза ми, че има нещо за мене… беше в сакото му.

Кажи ми какво виждаш и то е твое.

Думите на Шадуел отекнаха в главата на Кал.

Вземи каквото искаш. Свободно, гратис и безплатно.

Това беше лъжа, разбира се. Една от многото. Винаги трябваше да се плаща.

— Той какво искаше? В замяна? Помниш ли?

Брендън поклати глава, после се намръщи и се опита да си спомни:

— Нещо… за тебе. Каза… мисля, че каза… че те познава.

Той вдигна поглед към Кал.

— Да, точно така. Сега си спомних. Каза, че те познава.

— Това е било номер, тате. Отвратителен номер.

Брендън присви очи, сякаш се опитваше да схване всичко това. Изведнъж решението му се яви ясно.

— Искам да умра, Кал.

— Не, тате.

— Да, наистина. Наистина. Не искам да те притеснявам повече.

— Просто си тъжен — рече тихо Кал. — Ще мине.

— Не искам да мине — отвърна Брендън. — Не сега. Просто искам да заспя и да забравя, че съм живял.

Кал се протегна и прегърна баща си. Отначало Брендън се дръпна, никога не бе проявявал чувствата си. Но после риданията отново се надигнаха и Кал усети как ръцете на Брендън се вдигат и те се прегърнаха силно.

— Прости ми, Кал — рече Брендън през сълзи. — Можеш ли?

— Тихо, татко. Не ставай глупав.

— Разочаровах те. Никога не съм казвал… всичко, което чувствам. И на нея. Никога не й казах… колко много… не можах да й кажа колко много я обичам.

— Тя знаеше — отвърна Кал и неговите очи също се замъглиха от сълзи. — Повярвай ми, тя знаеше.

Останаха прегърнати още малко. Това беше слабо утешение, но Кал знаеше, че силният му гняв съвсем скоро ще пресуши сълзите. Шадуел бе идвал тук, Шадуел с неговия костюм от заблуди. В гънките му Брендън си бе представил писмо от Рая, и илюзията бе траяла докато е бил нужен на Търговеца. Сега Брендън вече беше излишен — килимът беше намерен. Затова магията се разпадаше. Думите бяха изчезнали, а накрая и хартията, върната в онази ничия земя между желанието и осъществяването му.

— Ще направя чай — рече Кал.

Това би направила майка му при такива обстоятелства. Щеше да кипне вода, да затопли чайника и да отброи лъжичките чай. Да установи домашен порядък срещу хаоса, с надеждата да отложи за малко мъките и скръбта.

1

В коридора Кал се сети за Нимрод.

Задната врата беше отворена и детето се тътреше из занемарената градина. Приличаше на джудже сред храстите. Кал застана на вратата и го повика, но Нимрод беше зает — пишкаше върху една леха с избуяла самакитка. Реши да го остави на мира. В сегашното му състояние най-голямото удоволствие, на което можеше да се надява Нимрод, беше едно хубаво изпикаване.

Докато слагаше чайника на печката навън изтрещя влакът за Борнмът (през Рънкорн, Оксфорд, Рединг и Саутхамптън). Миг по-късно Нимрод застана на вратата.

— Боже Господи. Как изобщо спите тука?

— Свикваш — отвърна Кал. — И говори по-тихо. Баща ми ще те чуе.

— Какво стана с питието ми?

— Ще трябва да почака.

— Ще рева — предупреди Нимрод.

— Ами реви.

Блъфът не мина — Нимрод вдигна рамене и се върна да оглежда градината.

— Може да заобичам този свят — обяви той и излезе на слънце.

Кал взе една от мръсните чаши в мивката и я изми за баща си. После се отиде до хладилника да потърси мляко. В този момент чу как Нимрод издаде някакъв звук. Обърна се и се приближи към прозореца. Нимрод беше забил поглед в небето, ококорил очи от учудване. Сигурно гледаше как минава някой самолет. Кал се върна при хладилника. Докато вземаше млякото, което всъщност беше единственото нещо в хладилника, някой почука на предната врата. Той вдигна поглед отново и няколко неща го поразиха едновременно.

Първо, отнякъде изведнъж се бе появил вятър. Второ, Нимрод отстъпваше към малиновите храсти и се опитваше да се скрие. И трето, на лицето му не беше изписано учудване, а страх —

После чукането стана по-силно и юмруци заблъскаха по вратата.

Докато минаваше през коридора чу баща му да казва:

— Кал? В градината има някакво дете.

А от градината — вик.

— Кал? Едно дете…

С ъгъла на окото си видя Брендън да минава през кухнята запътен към градината.

— Татко, чакай… — каза той и отвори входната врата.

На прага беше Фреди. Но всъщност Лилия, която стоеше малко зад него, попита:

— Къде е брат ми?

— Навън в …

Градината, щеше да каже той, но от гледката на улицата онемя.

Вятърът беше вдигнал всичко, което не бе заковано — боклуци, капаци на кофи за боклук, градински мебели — и го въртеше в някаква въздушна тарантела. Беше изкоренил цветя и вдигаше пръстта от лехите, закривайки слънцето с мръсно було.

Няколкото минувачи заварени от този ураган, се държаха за стълбове на лампи и огради, други се бяха проснали на земята с ръце над главите.

Лилия и Фреди влязоха в къщата и вятърът ги последва, нетърпелив за нови завоевания, зарева из къщата и изскочи навън в градината отзад. Беше толкова силен, че Кал едва не падна.

— Затвори вратата! — изкрещя Фреди.

Кал блъсна вратата и я заключи. Тя затрещя под поривите на вятъра от другата страна.

— Господи. Какво става?

— Нещо ни гони — отвърна Фреди.

— Какво?

— Не знам.

Лилия вече беше наполовината път към кухнята. През отворената врата отзад се виждаше, че навън е почти нощ, толкова прах имаше във въздуха. Кал зърна баща си да прекрачва прага и да вика нещо срещу дервишкия вой на вятъра. Зад него се мяркаше само тогата на Нимрод, който се бе хванал за един храст, а вятърът се опитваше да го вдигне.

Кал се втурна след Лилия и я задмина на прага на кухнята. По покрива изтрополяха няколко изтръгнати плочи.

Брендън вече беше в градината, почти скрит от вятъра.

— Татко, чакай! — изкрещя Кал.

Докато минаваше през кухнята погледът му попадна върху чайника и чашата до него, и целият абсурд на всичко това го удари като чук.

Сънувам, помисли си той. Паднах от стената и оттогава все сънувам. Светът не е такъв. Светът, това са чайникът и чашата, а не магии и торнадо.

В този миг на колебание сънят се превърна в кошмар. През облаците прах видя Развратника.

Висеше на вятъра, огрян от слънчев лъч.

— Свършено е — каза Фреди.

Думите му пришпориха Кал. Той изскочи през задната врата в градината преди Развратника да се спусне върху жалките фигури долу.

Звярът привлече смаяния поглед на Кал. Той видя зловещото оформление на кожата му, което я караше да се издува и люлее, и чу отново онзи вой, който си бе помислил, че е просто от вятъра. Той изобщо не беше естествен: звукът излизаше през дузина места от това видения, беше или трясък, или свистене, което се чуваше докато изтръгваше съдържанието на градината и го запращаше във въздуха.

Дъжд от растения и камъни се изсипа върху хората в градината. Кал покри главата си с ръце и се затича напосоки към мястото, където за последен път видя баща си. Брендън лежеше на земята и се беше прикрил. Нимрод не беше при него.

Кал познаваше пътеката в градината като дланта на ръката си. Плюейки мръсотия, той се отдалечи от къщата.

Някъде отгоре, скрито като по милост, Развратника зави отново и Кал чу Лилия да вика. Не погледна назад защото видя пред себе си Нимрод, който бе стигнал до задната ограда и се опитваше да откърти изгнилите дъски. Имаше известен успех, въпреки размерите си. Кал се сниши под нов дъжд от пръст и изтича покрай гълъбарника към оградата.

Воят престана, но вятърът изобщо не стихна. Съдейки по грохота от другата страна на къщата, той разкъсваше Чариът Стрийт на парчета. Кал стигна до оградата и се обърна. Слънцето прониза булото от прах и за миг той зърна синьо небе — после някакъв силует го закри и Кал се хвърли към оградата. Започна да се катери, а съществото се насочи към него. Коланът му се закачи отгоре на някакъв пирон. Посегна да го откачи, сигурен че Развратника е зад врата му, но изглежда че Лудия Муни го беше натиснал отзад, защото щом издърпа колана падна от другата страна на оградата, жив и невредим.

Изправи се и видя защо. Безкостният звяр висеше до гълъбарника и главата му се огъваше напред-назад заслушана в гълъбите вътре. Кал благослови наум птиците, наведе се и откърти още една дъска от оградата — достатъчно за да изтегли Нимрод през дупката.

Като дете с бой го бяха научили за опасностите в тази ничия земя между оградата и железопътната линия. Сега тези опасности изглеждаха нищожни пред онова нещо, което се мотаеше покрай гълъбарника. Кал вдигна Нимрод на ръце и се закатери по чакъла на насипа към релсите.

— Бягай — извика Нимрод. — Зад нас е. Бягай!

Кал погледна на север и на юг. Вятърът беше намалил видимостта на десетина метра в двете посоки. Примрял от страх прекрачи първата релса и стъпи на омасленото пространство между траверсите. Бяха общо четири линии, по две във всяка посока. Пристъпи към втората, когато чу Нимрод да казва:

— По дяволите.

Кал се обърна и петите му застъргаха по чакъла. Преследвачът им се беше отказал да гледа птици и се издигаше над оградата.

Зад звяра видя Лилия Пелиция. Стоеше сред развалините на градината на Муни с отворена уста, сякаш викаше нещо. Но не излизаше никакъв звук. Или поне Кал не чуваше нищо. Звярът обаче не беше лишен от сетива. Спря движението си и се обърна към градината и жената в нея.

Онова, което се случи след това, беше закрито и от вятъра, и от Нимрод, който предчувствайки гибелта на сестра си, започна да се бори в ръцете на Кал. Кал видя само как издутият силует на преследвачът им изведнъж потрепери и в следващия миг се чу силния вик на Лилия. Това беше вик на страдание, повторен като ехо от Нимрод. Вятърът духна отново и обви като саван градината, точно в мига когато Кал мярна тялото на Лилия обгърнато в бял пламък. Викът секна изведнъж.

Кал усети потреперване под краката си — отнякъде идваше влак. Но от коя страна идваше, и по коя линия? Убийството на Лилия възбуди вятъра още повече. Сега се виждаше на по-малко от десет метра и в двете посоки.

Знаейки, че там откъдето бяха дошли, не беше безопасно, той обърна гръб на градината. Звярът предизвика нов трясък, от който косата му настръхна.

Мисли, рече си той. След малко пак щеше да се понесе след тях.

Изви ръка покрай Нимрод и погледна часовника си. Беше дванадесет и тридесет и осем.

Накъде се насочва влакът в дванадесет и тридесет и осем? Към гарата на Лайм Стрийт, или от нея?

Мисли.

Нимрод заплака. Това не беше бебешки рев, а дълбоки, искрени ридания от мъка.

Треперенето на чакъла се засили и Кал погледна през рамо. Булото се разкъса отново и той зърна градината. Тялото на Лилия беше изчезнало, но Кал видя баща си, застанал сред опустошението, а убиецът на Лилия се издигаше над него. Лицето на Брендън беше отпуснато. Или не схващаше опасността, или не го беше грижа. Не помръдваше.

— Викът! — Кал вдигна Нимрод пред лицето си. — Нейният вик…

Нимрод само хлипаше.

— Можеш ли да извикаш така?

Звярът почти стигна до Брендън.

— Викай! — изкрещя Кал на Нимрод и така го разтърси, та чак венците му затракаха. — Викай или ще те пречукам!

Нимрод му повярва.

— Хайде! — подкани го Кал и Нимрод отвори уста.

Звярът чу вика. Извъртя надутата си като балон глава и се насочи отново към тях.

Всичко това отне само няколко секунди, но през това време вибрациите се засилиха. Колко далече беше влакът сега? Една миля? Четвърт миля?

Нимрод спря да вика и се мъчеше да се освободи от Кал.

— Господи, човече! — пищеше той, гледайки ужаса, който се приближаваше към тях през дима. — Ще ни убие!

Кал се опита да не обръща внимание на виковете му и се опита да достигне онова хладно кътче в паметта, където бяха датите и направленията на влаковете.

По коя линия беше, и от коя страна? Умът му превърташе цифрите като гарово табло и търсеше влак на шест или седем минути след заминаване или пристигане на Лайм Стрийт в Ливърпул.

Звярът се изкачваше по насипа. Вятърът го обвиваше с поли от прах и танцуваше в нарязаното тяло, стенейки през отворите.

Трясъкът на приближаващия се влак беше достатъчно силен за да накара вътрешностите на Кал да потреперят. Цифрите продължаваха да се въртят.

Накъде? Откъде? Бърз влак или пътнически?

Мисли, мътните те взели.

Звярът беше почти над тях.

Мисли.

Направи крачка назад. Зад него най-далечната линия засвистя.

Със свистенето дойде и отговорът. Това беше влакът от Стафорд през Рънкорн. Влакът трещеше по маршрута си и ритъмът му се надигна през краката на Кал.

— Дванадесет и четиридесет и шест от Стафорд — рече той и стъпи на бръмчащата линия.

— Какво правиш? — попита Нимрод.

— Дванадесет и четиридесет и шест — промърмори той: това беше молитва в числа.

Колачът пресичаше първата от северните линии. Носеше само смърт. Без проклятие, без присъда: само смърт.

— Ела ни хвани — изкрещя Кал.

— Полудя ли?

Вместо отговор Кал вдигна примамката по-високо. Нимрод зарева. Главата на преследвача стана огромна от глад.

— Хайде!

Пресече северните линии, сега стъпваше на първата от южните.

Кал направи още една несигурна крачка назад, петата му опря в крайната релса, а гласът на звяра и трясъкът на земята разклатиха пломбите в зъбите му.

Последното нещо което чу когато звярът дойде да го грабне, беше Нимрод, който търсеше в някакъв небесен списък Отмъстител.

Изведнъж сякаш в отговор на призива му булото от прашен въздух се разцепи и влакът връхлетя върху тях. Кал усети как кракът му се закачи на релсата и го вдигна малко за да отстъпи назад, после падна отвъд релсите.

После всичко стана за секунда. В един миг съществото беше върху линията, пастта му беше огромна, апетитът за смърт още по-голям. А в следващия влакът го блъсна.

Нямаше вик. Нито триумф от гледката на унищожаването на чудовището. Само гадна смрад, сякаш всеки мъртвец в околността се бе надигнал и избълвал дъха си, а влакът профуча край тях и от прозорците му надничаха размазани лица.

Както се появи изведнъж, така и изчезна през завесата по пътя си на юг. Свистенето на релсите затихна и се превърна в съскащ шепот. После и той престана.

Кал разтърси Нимрод за да го накара да спре списъка на божествата.

— Свърши… — рече той.

На Нимрод му беше необходимо известно време, за да възприеме този факт. Взираше се през дима, очаквайки Развратника отново да се понесе към тях.

— Няма го — каза Кал. — Убих го.

— Влакът го уби — отбеляза Нимрод. — Пусни ме долу.

Кал го пусна, и без да се оглежда наляво или надясно Нимрод тръгна обратно през релсите към градината, където бе загинала сестра му. Кал закрачи след него.

Вятърът дошъл с безкостното същество, или който го довея, стихна съвсем. И понеже сега нямаше дори и полъх да задържи мръсотията вдигната във въздуха, отгоре се изсипа потоп. Малки камъни, парчета от градински мебели и огради, дори останките от няколко отнесени домашни животни. Дъжд от кръв и пръст, който добрите хора от Чариът Стрийт не бяха очаквали преди Деня на Страшния Съд.

1

Когато прахолякът започна да сляга стана възможно да се прецени размера на опустошението. Градината беше обърната с главата надолу, разбира се, както и всички останали градини по улицата; от покрива липсваха дузина плочи, а коминът не изглеждаше никак стабилен. Вятърът бе нанесъл не по-малко смъртоносни поражения и пред къщата. По цялата улица цареше бъркотия: имаше съборени улични лампи, разрушени стени, счупени стъкла на коли от летящи боклуци. За щастие изглежда нямаше сериозно пострадали: само порязвания, натъртвания и шок. Лилия, от която не остана и следа, беше единственият смъртен случай.

— Това същество беше на Непорочна — каза Нимрод. — Ще я убия за това, кълна се.

Заканата изглеждаше двойно по-несериозна от това смалено тяло.

— Каква полза? — рече Кал унило. Гледаше през предния прозорец как жителите на Чариът Стрийт ходят наоколо замаяни, някои загледани в отломките, други примижали към небето, като че ли очакваха там да бъде изписано някакво обяснение.

— Спечелихме важна победа този следобед, господин Муни — отбеляза Фредерик. — Не разбирате ли? И тя беше ваше дело.

— Ама че победа — отвърна с горчивина Кал. — Баща ми седи оттатък без да каже и дума, Лилия е мъртва, половината улица е потрошена…

— Ще се бием отново — каза Фреди, — докато Фугата бъде в безопасност.

— Ще се бием, така ли? — обади се Нимрод. — А ти къде беше като хвърчаха лайната?

Камъл щеше да възрази, после размисли и остави мълчанието да признае страхливостта му.

На другия край на Чариът Стрийт пристигнаха две линейки и няколко полицейски коли. Като чу сирените Нимрод отиде при Кал до прозореца.

— Униформи — промърмори той. — Те винаги означават неприятности.

Докато казваше това, вратата на водещата полицейска кола се отвори и от нея слезе мъж с тъмен костюм, приглаждайки с длан оредялата си коса. Кал познаваше лицето му — под очите му имаше такива сенки като че ли не беше спал от години — но, както винаги, не можеше да се сети за името му.

— Трябва да се махаме — каза Нимрод. — Ще искат да говорят с нас…

Дузина униформени полицаи вече се бяха пръснали между къщите, за да започнат разследванията си. Какво ли ще съобщят съседите, чудеше се Кал. Дали бяха забелязали съществото, което уби Лилия, и ако беше така, щяха ли да го признаят?

— Аз не мога да тръгна — рече Кал. — Не мога да оставя баща ми.

— Мислиш, че няма да надушат нещо, като говорят с тебе? — попита Нимрод. — Не се вдетинявай. Остави го да им разкаже всичко, каквото поиска. Няма да повярват.

Кал разбра, че в това има смисъл, но все пак не му се искаше да оставя Брендън сам.

— Какво стана със Сузана и останалите? — попита Кал докато обмисляше проблема.

— Отидоха до магазина да видят дали ще могат да проследят Шадуел оттам — отвърна Фреди.

— Малко е вероятно, нали? — рече Кал.

— При Лилия се получи.

— Искаш да кажеш, че знаеш къде е килима?

— Почти. Виждаш ли, ние двамата отидохме в къщата на Лашенски, за да се ориентираме. Тя каза, че ехото е много силно.

— Ехо?

— От мястото, където е сега килима, към мястото където е бил.

Фреди бръкна в джоба си и извади три лъскави нови книжки с меки корици. Едната беше атлас на Ливърпул и областта. Другите две бяха криминални романи.

— Взех тези назаем от една сладкарница — каза той, — за да проследим килима.

— Но не сте успели — отбеляза Кал.

— Както казах, почти. Прекъснахме когато тя усети присъствието на онова нещо, което я уби.

— Винаги е била проницателна — рече Нимрод.

— Така си беше — отвърна Фреди. — Щом надуши звяра във вятъра забрави за килима. Поиска да се върнем да ви предупредим. Това ни беше грешката. Трябваше да останем.

— Тогава щеше да ни излови един по един — каза Нимрод.

— За Бога, надявам се, че не е тръгнало първо след другите — рече Кал.

— Не. Живи са. Щяхме да усетим, ако нещо беше станало.

— Прав е — отбеляза Нимрод. — Лесно можем да ги проследим. Но трябва да тръгваме веднага. Щом униформите стигнат до тук, сме в капан.

— Добре, разбрах — съгласи се Кал. — Нека само да кажа довиждане на татко.

Той отиде в съседната стая. Брендън не беше помръднал откакто го остави в креслото.

— Татко… чуваш ли ме?

Брендън вдигна измъчен поглед.

— Не съм виждал такъв вятър от войната — рече той. — Там, в Малая. Видях как събаря цели къщи. Не мислех, че ще го видя и тук.

Говореше разсеяно, втренчил поглед в голата стена.

— На улицата има полиция — каза Кал.

— Поне гълъбарникът още стои, а? Такъв вятър… — гласът му затихна. После продължи: — Ще дойдат ли тук? Полицията?

— Мисля, че да, татко. Ще можеш ли да говориш с тях? Аз трябва да тръгвам.

— Разбира се, че трябва — промърмори Брендън. — Върви.

— Имаш ли нещо против да взема колата?

— Вземи я. Мога да им кажа… — спря се отново да събере мислите си. — Не съм виждал такъв вятър от… о, от войната.

2

Тримата излязоха през задната врата, прескочиха оградата и се запътиха покрай насипа към моста за пешеходци в края на Чариът Стрийт. Оттам видяха колко голяма беше тълпата, насъбрала се вече от съседните улици, нетърпелива да наблюдава спектакъла.

Част от Кал гореше от желание да слезе долу и да им разкаже какво бе видял. Да им каже: светът не е просто чашата чай и чайника. Знам, защото го видях. Но сдържа думите си, защото знаеше как ще го изгледат.

Може би щеше да дойде време да покаже гордостта си, да разкаже на своето племе за ужасите и чудесата, които споделяха със света. Но не и сега.

1

— Не трябваше да ги оставяме — каза Кал след като направиха кръг около квартала и се върнаха пак на Лорд Стрийт. Улицата беше пълна с полицаи, но Сузана и Джерихо не се виждаха никъде. — Арестували са ги. По дяволите, не трябваше…

— Бъди по-практичен — прекъсна го Нимрод. — Нямахме избор.

— Едва не ни убиха — каза Аполин. Още дишаше тежко като кон.

— На този етап най-важното за нас трябва да бъде Килима — продължи Нимрод. — Мисля, че се разбрахме по този въпрос.

— Лилия видя Килима — обясни Фреди на Аполин. — От къщата на Лашенски.

— Тя там ли е сега? — запита Аполин.

Известно време никой не проговори, после Нимрод рече направо:

— Мъртва е.

— Мъртва? — възкликна Аполин. — Как? Да не би някой от Кукувиците?

— Не — отвърна Фреди. — Беше нещо възкресено от Непорочна. Нашият човек Муни го унищожи преди да ни убие всичките.

— Значи знае, че сме будни — заключи Аполин.

Кал я погледна в огледалото. Очите й бяха като черни камъчета върху подпухналото като тесто лице.

— Нищо не се е променило, нали? — продължи тя. — Човеците от едната страна, и лошата магия от другата.

— Бич Божи беше по-лош от всякаква магия — рече Фреди.

— Още не е безопасно да събудим и останалите — настоя Аполин. — Кукувиците са по-опасни от когато и да било.

— Ако не ги събудим, какво ще стане с нас? — попита Нимрод.

— Ще станем Пазители — каза Аполин. — Ще пазим килима докато дойдат по-добри времена.

— Ако изобщо дойдат — отвърна Фреди.

Тази забележка прекъсна разговора за доста дълго.

2

Хобарт погледна кръвта, която още блестеше по паважа на Лорд Стрийт, и разбра със сигурност, че разрушенията, които анархистите бяха оставили на Чариът Стрийт, само са повдигнали завесата. Тук имаше нещо по-осезаемо: спонтанно избухване на лунатизъм сред обикновени хора, а насилието беше предизвикано от двамата бунтари, които сега бяха затворени и очакваха да ги разпита.

Миналата година оръжията бяха тухли и саморъчно направени бомби. Тази година изглежда терористите се бяха добрали до по-съвършена екипировка. Говореше се за масови халюцинации, тук — на тази с нищо незабележителна улица. Свидетелските показания на съвършено нормални граждани говореха, че небето променило цвета си. Ако подмолните сили наистина бяха изкарали на бойното поле нови оръжия — може би газове за въздействие върху съзнанието — тогава той имаше добро основание да настоява за по-агресивна тактика: по-тежко въоръжение, и по-голяма свобода да го използва. От опит знаеше, че висшестоящите щяха да се противопоставят, но колкото повече пролята кръв се виждаше, толкова по-убедителен ставаше неговия случай.

— Ти — обърна се той към един от фотографите от пресата застанали встрани. Насочи вниманието му към петната от кръв под краката им. — Покажи това на читателите си.

Човекът прилежно засне петната, после насочи обектива към Хобарт. Не успя да снима — Фрайър застана помежду им и изтръгна апарата от ръцете му.

— Никакви снимки — каза той.

— Криеш ли нещо? — сопна се фотографът.

— Върни му апарата — намеси се Хобарт. — И той си върши работата, като всички нас.

Журналистът си взе апарата и се отдалечи.

— Сган — промърмори Хобарт зад гърба му и попита: — Нещо от Чариът Стрийт?

— Има някои доста странни показания.

— А-а.

— Всъщност никой не признава да е видял нещо, но очевидно по време на тази вихрушка всичко е откачило. Кучетата побеснели, всички радиоапарати спрели. Няма съмнение, че там е станало нещо странно.

— И тук — добави Хобарт. — Май е време да поговорим със заподозрените.

3

Когато полицаите отвориха задната врата на камионетката и вкараха Сузана и Джерихо в двора на щаба на Хобарт, ореолите вече бяха избледнели. От видението с Джерихо и Аполин й остана само леко гадене и болка в главата.

Влязоха в мрачната бетонна сграда и ги разделиха, взеха им личните вещи. Сузана не носеше нищо ценно, освен книгата на Мими — откакто я намери винаги я носеше със себе си, в ръка или в джоба. Въпреки че протестира срещу конфискуването, взеха и нея.

Полицаите които ги арестуваха, спориха известно време къде да я затворят, и после я отведоха надолу по някакви стълби в празна килия за разпити, някъде във вътрешността на сградата. Тук един полицай попълни формуляр с данните й. Тя отговори на въпросите му доколкото можа, но мисълта й непрекъснато се отвличаше: към Кал, Джерихо и килима. Сутринта нещата изглеждаха зле, но сега бяха много по-зле. Каза си да не се притеснява излишно предварително за неща, на които не може да повлияе. Най-важното сега беше да измъкне себе си и Джерихо от ареста. Видя страха и отчаянието му когато ги разделиха. Щеше да стане лесна плячка, ако някой реши да се държи грубо с него.

Мислите й бяха прекъснати от отварянето на вратата. Някакъв блед мъж в сивочерен костюм я гледаше втренчено. Изглеждаше като че ли не бе спал отдавна.

— Благодаря, Стилман — каза той. Разпитващият полицай освободи стола срещу Сузана. — Би ли почакал отвън?

Полицаят излезе. Вратата хлопна.

— Аз съм Хобарт — обяви новодошлият. — Инспектор Хобарт. Трябва да поговорим.

Вече не виждаше дори и сянка от ореол, но знаеше още преди той да седне срещу нея какъв цвят има душата на този човек. Това не я успокои.

1

Това беше най-важният урок, който Шадуел бе научил като търговец. Ако онова, което притежаваш, се желае силно от друг човек, тогава все едно, че притежаваш и него.

Дори принцовете могат да бъдат притежавани. Сега те бяха тук, или по-скоро съвременният им еквивалент, събрани от неговия призив: старите и новите пари, аристокрацията и arrivistes, наблюдаваха се един друг дебнешком, нетърпеливи като деца да зърнат съкровището, за което бяха дошли да се бият.

Пол ван Никерк, за когото се говореше, че притежава най-хубавата колекция от еротика в света извън стените на Ватикана; Маргьорит Пиърс, която след смъртта на родителите си бе наследила на крехката възраст от деветнадесет години едно от най-големите лични богатства в Европа; Боклерк Норис, Кралят на Хамбургерите, чиято компания владееше малки държави; петролният милиардер Александър А., когото часове деляха от смъртта в една болница във Вашингтон, но бе изпратил дългогодишната си компаньонка — жена, която се наричаше просто госпожа А.; Майкъл Рахимзаде, на когото произходът на богатството му не можеше да се проследи, всичките му предишни притежатели наскоро съвсем изведнъж починаха; Леон Деверо, който бе дошъл забързан от Йоханесбург с полепнал златен прах по джобовете; и накрая един безименен индивид, с чието лице си бяха поиграли цяла серия хирурзи, но не бяха успели да премахнат погледа му на човек с неописуема история.

Това бяха седмината.

2

Започнаха да пристигат следобед в къщата на Шърман, която се издигаше сред собствен парк в края на Търстастън Комън. Към шест и половина се бяха събрали всички. Шадуел беше идеалният домакин — наливаше ги с питиета и ги обсипваше с ласкателства — но не намекваше много за онова, което предстои.

Бяха му необходими години и доста конспирации, за да се добере до принцовете, и още повече хитрини, за да разбере кои от тях мечтаят за магията. Когато срещаше затруднения използваше сакото, изкушавайки онези които се подмазваха на властелините, да разкрият всичко, което знаят. Мнозина нямаха какво да разкажат — господарите им не показваха, че тъгуват по някакъв изгубен свят. Но за всеки атеист имаше поне един, който вярваше: поддаващ се на униние заради изгубените мечти от детството, или готов за среднощни изповеди за това как търсенето на Рая е приключило сред сълзи и злато.

След това Шадуел бе съкратил списъка на вярващите до онези, чиито богатства бяха практически неизмерими. После използва още веднъж сакото, за да подмине дребните служители и да се срещне лице в лице с елитния кръг от купувачи.

Работата се оказа по-лесна, отколкото предполагаше. Изглежда, че за съществуването на Фугата отдавна се носеха слухове и по най-високите, и по най-ниските места: крайности, които не един от събраните познаваше в най-големи подробности — а той бе научил от Непорочна достатъчно подробности за Втъкания свят, за да ги убеди, че скоро ще може да предложи това място за продажба. В краткия му списък имаше един, който не желаеше да участва в Търга, мърмореше, че такива сили не се купуват или продават, и че Шадуел ще съжалява за користолюбието си; друг бе умрял преди година. Останалите бяха тук, богатствата им горяха от нетърпение да бъдат похарчени.

— Дами и господа — обяви той. — Предполагам, че дойде време да разгледаме въпросния предмет.

Той ги поведе като овце през лабиринта на Шърмановото имение към стаята на първия етаж, където бе разгърнат килима. Пердетата бяха спуснати, една единствена лампа хвърляше топла светлина върху Килима, който покриваше почти целия под.

Сърцето на Шадуел заби малко по-бързо докато ги наблюдаваше как разглеждат килима. Това беше съществен момент — когато погледите на купувачите попаднат за пръв път върху стоката — именно в този момент става продажбата. Разговорите след това биха могли да понамалят цената, но никакви думи, колкото и изкусни да бяха, не можеха да се сравняват с тази първа размяна на погледи върху стоката. Всичко се въртеше около това. А той съзнаваше, че килимът, колкото и загадъчни да изглеждат мотивите му, изглежда просто като килим. Необходимо бе въображението на клиента, подклаждано от копнежа, да види географията разгърната в очакване.

Като огледа лицата на седмината разбра, че гамбитът му не се е провалил. Въпреки че някои от тях бяха достатъчно тактични за да прикрият ентусиазма си, те бяха хипнотизирани, всеки един от тях.

— Това е то — рече Деверо, а обичайната му суровост бе примесена със страхопочитание. — … Всъщност не мислех…

— Че е истински? — подсказа Рахимзаде.

— О, съвсем истински е — отвърна Норис. Той вече бе приклекнал да опипа стоката.

— Внимавайте — предупреди го Шадуел. — Избухлив е.

— Какво искате да кажете?

— Фугата иска да се покаже — отговори Шадуел. — Тя е готова и чака.

— Да — обади се госпожа А. — Чувствам я. — Усещането очевидно не й харесваше много. — Александър каза, че ще изглежда като обикновен килим, и предполагам, че е така. Но… не зная… в него има нещо странно.

— Движи се — допълни мъжът с пластичната операция.

— Къде? — изправи се Норис.

— В средата.

Всички погледи се насочиха към фините детайли на Спиралата, и да, в Килима като че ли наистина се виеше лека вихрушка. Дори Шадуел не беше забелязал това преди. Това засили нетърпението му да свършва с тази работа. Време беше да продава.

— Някой има ли въпроси? — попита той.

— Как можем да сме сигурни? — каза Маргьорит Пиърс, — че това е килимът.

— Не можете — отвърна Шадуел. Беше очаквал това предизвикателство, и отговорът му беше готов. — Или усещате в червата си, че Фугата ви очаква в килима, или си отивате. Вратата е отворена. Моля. Заповядайте.

В продължение на няколко секунди жената не каза нищо, а после само:

— Ще остана.

— Разбира се — рече Шадуел. — Да започваме ли?

1

Ехото, за което говореше Камъл, все още беше силно и ясно на Рю Стрийт, когато привечер Кал и спътниците му пристигнаха. Оставиха Аполин да изчисли сегашното местонахождение на килима с откъснатите от атласа страници, разпръснати като карти за игра по голите дъски в горната стая.

В невежите очи на Кал изглеждаше като че ли тя прави това по същия начин, по който майка му бе избирала коне за ежегодните си залагания на състезанията в Дерби — с игла и затворени очи. Можеше само да се надява, че методът на Аполин е по-надежден — Ейлийн Муни никога през живота си не бе избрала победител.

По средата на процеса избухна спор, когато Аполин — която изглеждаше като в някакъв транс — изплю градушка от семки на пода. Фреди отправи някаква язвителна забележка по този повод и Аполин отвори мигновено очи.

— Би ли млъкнал, да те вземат дяволите? — рязко каза тя. — Това е адски трудна работа.

— Не е разумно да използваш Шеметите — рече той. — Не са надеждни.

— Искаш ли ти да продължиш? — предизвика го тя.

— Знаеш, че не умея.

— Тогава млъквай! И ме остави на спокойствие! Хайде! — тя стана и го заблъска към вратата. — Хайде. Махайте се оттук. Всички.

Те се оттеглиха на площадката и Фреди продължи да се оплаква:

— Тази жена е мързелива. Лилия не се нуждаеше от плодовете.

— Лилия беше особена — отвърна Нимрод, седнал на най-горното стъпало, все още увит в съдраната риза. — Остави я да прави каквото знае. Тя не е глупава.

Фреди потърси утешение при Кал:

— Мястото ми не е сред тези хора — протестира той. — Всичко е една ужасна грешка. Аз не съм крадец.

— Тогава каква ти е професията?

— Бръснар съм. А ти?

— Работя в една застрахователна компания. — Изглеждаше странно, като си помисли за бюрото, където се трупаха формуляри с искове, за драскулките, които бе оставил върху попивателната. Онова беше друг свят.

Вратата на спалнята се отвори. Аполин застана на вратата с една от страниците на атласа в ръка.

— Е? — попита Фреди.

Тя подаде страницата на Кал.

— Намерих го.

2

Следата от ехото ги заведе от другата страна на Мързи, през Бъркънхед и Ърби Хил, в близост до Търстастън Комън. Кал изобщо не познаваше района и беше изненадан от откритието на такава провинциална на вид местност на един хвърлей от града.

Обикаляха района с колата, Аполин седнала отпред със затворени очи, докато накрая тя обяви:

— Тука е. Спри тука.

Кал отби встрани. Голямата къща, до която бяха стигнали, отвън беше тъмна, но на пътеката бяха спрели няколко внушителни автомобила. Слязоха от колата, покатериха се през стената и се приближиха.

— Това е — заяви Аполин. — Направо надушвам Килима.

Кал и Фреди обиколиха два пъти сградата, търсейки незаключен вход, и при втората си обиколка намериха един прозорец, който макар и твърде тесен за голям човек, беше достатъчен за Нимрод.

— Тихо, движи се тихо — посъветва го Кал докато вдигаше Нимрод към прозореца. — Ще те чакаме до предната врата.

— Каква ще ни е тактиката? — запита Камъл.

— Влизаме. Вземаме килима. Изчезваме отново — отвърна Кал.

Чу се приглушено тупване — Нимрод скочи или се претърколи от перваза от другата страна. Почакаха малко. Не последва нищо повече и те се върнаха и зачакаха в тъмното пред къщата. Измина минута, после още една и още една. Най-после вратата се отвори и Нимрод се показа сияещ.

— Изгубих се — прошепна той.

Пъхнаха се вътре. И на долния, и на горния етаж беше тъмно, но мракът беше неспокоен. Въздухът бе раздвижен, сякаш прахът не искаше да слегне.

— Мисля, че тук няма никой — каза Фреди и се запъти към стълбите.

— Грешиш — прошепна Кал. Нямаше съмнение за причината за студения въздух.

Фреди не му обърна внимание. Беше изкачил вече две или три стъпала. През главата на Кал мина мисълта, че глупавата му демонстрация на безразличие към опасността, която най-вероятно трябваше да компенсира страхливостта от Чариът Стрийт, няма да е за добро. Аполин обаче последва Фреди нагоре по стълбите, оставяйки Кал и Нимрод да проучат долния етаж.

Пътят им минаваше през мрачен тесен коридор където Нимрод, като много по-малък от Кал, се движеше по-лесно.

— Поли е права — прошепна Нимрод докато минаваха от стая в стая. — Килимът е тук. Усещам го.

Кал също го усещаше, при мисълта за близостта на Фугата почувства как смелостта му нараства. Този път не беше сам срещу Шадуел. Имаше съюзници, които владееха особени сили, а на тяхна страна беше и елементът на изненада. С малко късмет щяха да откраднат плячката на Търговеца под носа му.

Изведнъж от горната площадка се чу вик. Нямаше грешка — това беше Фреди, гласът му бе отчаян. В следващия миг стомахът на Кал се сви като чу тялото му да пада надолу по стълбите. Бяха вътре само от две минути и играта започна.

Нимрод вече бе тръгнал назад по пътя, по който бяха дошли, явно без да го е грижа за последствията. Кал го последва, но в тъмното се блъсна в някаква маса и ъгълът й го улучи в слабините.

Докато се опитваше да се изправи, хванал в шепа топките си, чу гласът на Непорочна. Шепотът й като че ли идваше от всички страни едновременно, като че ли се беше скрила в самите стени.

— Виждащи…

В следващия момент усети леден полъх по лицето си. Позна миризмата на вкиснало от онази нощ сред каньоните от боклуци край реката. Това беше миризмата на разложение — разложението на сестрите — придружена от бледа светлина, която му позволи да огледа стаята. Нямаше и следа от Нимрод, той беше продължил към вестибюла, откъдето идваше светлината. Кал го чу как извика. Светлината примигна. Викът секна. Вятърът стана още по-студен — сестрите търсеха нови жертви. Трябваше да се скрие, и то бързо. Приковал поглед към коридора от който бликаше светлина, Кал заотстъпва към единствения изход.

Стаята в която влезе, беше кухнята, а тя не предлагаше никакви места за криене. Мехурът го болеше. Тръгна към задната врата. Тя беше заключена. Ключ нямаше. Паниката му се засилваше. Погледна назад към вратата на кухнята. Блудницата се носеше във въздуха през стаята от която бе дошъл, а главата й се движеше напред-назад търсейки следи от човешка топлина. Стори му се, че вече усеща как пръстите й го стискат за гърлото и устните й се впиват в неговите.

Отчаян, той огледа още веднъж кухнята и погледът му попадна върху хладилника. Докато Блудницата се приближаваше към кухнята той застана пред хладилника и отвори вратата. Отвътре го посрещна арктически въздух. Кал отвори вратата колкото можа по-широко и се остави студът да го облее.

Блудницата вече беше на прага, от гърдите й се процеждаха капки от отровното й мляко. Увисна във въздуха, сякаш не беше съвсем сигурна дали усеща следи от живот.

Кал стоеше абсолютно неподвижен и се молеше студеният въздух да скрие топлината му. Мускулите му затрепериха, а желанието да се изпикае беше направо непоносимо. Тя не помръдваше, само сложи ръка върху вечно издутия си корем и потупа онова, което спеше вътре.

В този момент от съседната стая се чу дрезгавия шепот на Вещицата:

— Сестро… — Тя идваше. Ако влезеше в кухнята, Кал бе загубен.

Блудницата влезе малко по-навътре в кухнята и главата й се обърна зловещо към него. Плъзна се още по-близо. Кал затаи дъх.

Съществото вече беше само на два метра от него, а главата му продължаваше да се клати напред-назад върху шията от слуз и етер. Капки от горчивото й мляко полетяха към него и се пръснаха по лицето му. Тя усещаше нещо, това беше ясно, но студеният въздух я объркваше. Той стисна челюсти, за да не затракат зъбите му, и се помоли небесата да отвлекат вниманието й.

Сянката на Вещицата се показа през отворената врата.

— Сестро? — попита тя отново. — Сами ли сме?

Главата на Блудницата се понесе напред, шията й стана гротескно дълга и тънка, и сляпото й лице увисна на педя от Кал. Той едва се сдържа да не хукне да бяга.

После тя сякаш размисли. Обърна се към вратата.

— Съвсем сами — рече тя и се понесе във въздуха към сестра си. Кал беше сигурен, че всеки миг ще реши да се върне и да го търси отново. Но тя изчезна през вратата на кухнята и те се отправиха другаде да продължат работата си.

Изчака цяла минута докато избледнее и последната фосфоресцираща следа от тях. После задъхан се дръпна встрани от хладилника.

Отгоре се чуваха викове. Потрепери при мисълта за забавлението там. Потрепери и при мисълта, че вече е сам.

1

Това беше гласът на Джерихо, Сузана не се и съмняваше, издигнат в безсловесен протест. Викът я стресна и тя се измъкна от мрачната дупка, в която бе пропаднала след излизането на Хобарт. За секунда се озова до вратата и заудря по нея.

— Какво става? — извика тя.

Пазачът от другата страна не отговори, чу се само нов разкъсващ сърцето вик от Джерихо. Какво правеха с него?

През целия си живот бе живяла в Англия, и тъй като никога не бе имала нещо повече от бегли срещи със закона, допускаше че той е напълно здраво животно. Сега обаче беше в корема му — а той беше болен, много болен.

Отново заудря по вратата, отново никой не й отговори. В очите и носа й залютяха сълзи на безсилие. Тя се опря с гръб на вратата и се опита да заглуши риданията си с ръка, но не можа.

Усещайки, че полицаят в коридора може да чуе мъката й, тя тръгна към отсрещната страна на килията, но нещо я накара да се закове на място. През замъгления си поглед забеляза, че сълзите които бяха капнали на ръката й, вече изобщо не приличаха на сълзи. Бяха почти сребърни и докато ги гледаше се пръскаха на малки топчета светлина. Това можеше да е от една приказка в книгата на Мими — за една жена, която плачеше с живи сълзи. Само че това не беше приказка. Видението беше някак си по-реално от бетонните стени, които я затваряха, по-реално дори от болката, която бе предизвикала тези сълзи в очите й.

Това, което плачеше, беше менструумът. Не беше го усещала да се движи откакто бе коленичила до Кал в магазина, а след това събитията се бяха развили толкова бързо, че не беше и помислила за него. Сега отново почувства потока, и усети как през тялото й премина вълна на въодушевление.

Надолу по коридора Джерихо извика отново и в отговор менструумът се надигна в крехкото й тяло, ослепително ярък.

Не можа да се сдържи и изкрещя, и потокът от светлина се превърна в порой, преливащ от очите и ноздрите й, и между краката й. Погледът й попадна върху стола на който бе седял Хобарт, и той мигновено полетя към насрещната стена, удряйки по бетона сякаш панически искаше да избяга от присъствието й. След него полетя и масата и се разби на трески.

Зад вратата се чуха гласове изпълнени с ужас. Тя не им обърна внимание. Съзнанието й беше във и на прилива, зрението й стигаше дотам, докъдето се простираше менструума, и се връщаше към нея — застанала с широко отворени очи, усмихната като река. Гледаше и надолу от тавана, течната й същност се издигаше натам като пяна.

Зад нея отключваха вратата. Ще влязат с тояги, помисли си тя. Тези мъже се страхуват от мене. И има защо. Аз съм техен враг, а те — мой.

Тя се обърна. Полицаят на прага изглеждаше жално безпомощен, ботушите и копчетата му — мечтата на слабия за сила. Той ахна пред гледката пред него — мебелите бяха на парчета, по стените пробягваха светлини. После менструумът се нахвърли върху него.

Тя го последва и той блъсна мъжа настрана. Част от съзнанието й изостана, изтръгна палката от ръцете му и я разби на парчета, други части се понесоха пред тялото й, завиваха зад ъглите, търсеха под вратите, викаха името на Джерихо…

2

Разпитът на заподозрения мъж се оказа разочароващ за Хобарт. Този беше или малоумен, или дяволски добър актьор — в един момент отговаряше на въпросите с въпроси, после говореше несвързано. Той се отказа да измъкне нещо смислено от затворника и го остави в компанията на Лейвърик и Бойс — двама от най-добрите си хора. Скоро щяха да го накарат да изплюе истината, и зъбите си с нея.

Горе на бюрото си тъкмо бе започнал внимателно да анализира книгата с шифри, когато чу трясъкът от трошенето. После Патерсън, полицаят когото остави да пази жената, закрещя.

Запъти се надолу по стълбите да разбере какво става, когато изведнъж го обзе непреодолима нужда да изпразни мехура си. Докато слизаше болката стана агонизираща. Отказа да й се подчини, но като слезе най-долу вече почти се бе свил надве.

Патерсън седеше в ъгъла на коридора закрил лицето си с ръце. Вратата на килията беше отворена.

— Изправи се, човече! — заповяда Хобарт, но полицаят само хленчеше като дете. Хобарт го заряза.

3

Бойс забеляза промяната в изражението на заподозрения секунда преди вратата на килията да се отвори с трясък, и сърцето му едва не се пръсна като видя такава щедра усмивка върху физиономията, която с пот на челото бе измъчвал. Тъкмо щеше да почне да блъска тази усмивка до второ пришествие, когато чу Лейвърик, наслаждаващ се на една цигара посред сеанса, да се обажда от далечния ъгъл на стаята: „Боже Господи“, и в следващия миг…

Какво стана в следващия миг?

Първо вратата се разтресе сякаш оттатък имаше земетресение, после Лейвърик изтърва цигарата и стана, а Бойс почувства страшно гадене и се пресегна да задържи арестанта като заложник срещу онова, което блъскаше по вратата. Закъсня. Вратата се отвори широко — вътре нахлу светлина — и Бойс усети как тялото му омеква и се свлича. Миг след това нещо го хвана и го завъртя на пети. Беше безпомощен в прегръдката му. Можа само да извика когато студената сила нахлу в него през всички отвори на тялото му. После го пуснаха така внезапно, както го бяха грабнали. Просна се на пода в килията тъкмо когато влезе някаква жена, която му изглеждаше хем гола, хем облечена. Лейвърик също я бе видял и крещеше нещо, което бе заглушено от потока в ушите на Бойс — сякаш плакнеха черепа му в някаква река. Жената предизвика в него такъв ужас, какъвто бе изпитвал само насън. Умът му се мъчеше да се сети за някакъв ритуал срещу такива ужаси, нещо което бе съществувало още преди да се роди. Знаеше, че трябва да бърза. Умът му направо изтичаше.

Погледът на Сузана се спря само за миг върху мъчителите — тревожеше се за Джерихо. Лицето му беше окървавено и подпухнало от многобройните удари, но той се усмихваше при вида на спасителката си.

— Бързо — рече тя и му подаде ръка.

Той стана, но не се приближи. И той се страхува, помисли си тя. Или ако не се страхува, поне изпитва уважение.

— Трябва да тръгваме…

Той кимна. Тя излезе отново в коридора, вярваше че той ще я последва. През броените минути откакто менструумът се беше раздвижил, тя бе започнала да установява известен контрол над него, като булка, която се учи да влачи и прибира шлейфа си. Сега когато излезе от килията, мислено призова потока от енергия и той дойде при нея.

Радваше се на неговото подчинение, защото като тръгна по коридора в другия край се показа Хобарт. За миг увереността й се поколеба, но видът й — или онова, което той видя вместо нея — беше достатъчен, за да го закове на място. Изглежда не повярва на очите си, защото яростно разтърси глава. Тя тръгна към него с нарастваща увереност. Над главата й лампите се люлееха като бесни. Щом допреше пръсти до бетонните стени, те се напукваха сякаш с малко повече усилия щеше да ги срине. Мисълта за това я накара да се засмее. Смехът й дойде твърде много за Хобарт. Той се дръпна и изчезна нагоре по стълбите.

Повече никой не им се противопостави докато се измъкваха. Качиха се по стълбите, после пресякоха внезапно опразнените канцеларии. Самото й присъствие вдигна във въздуха купища листове, които се завъртяха в спирала около нея като огромни конфети. (Женя се за себе си, обяви тя мислено.) После мина през вратите и излезе навън във вечерта, следвана на почтително разстояние от Джерихо. Нямаше благодарности. Той просто каза:

— Ти можеш да намериш килима.

— Не зная как.

— Остави менструума да ти покаже.

Отговорът не значеше нищо за нея, докато той не протегна ръка с дланта нагоре:

— Никога не съм виждал менструума толкова силен у някого. Ти можеш да намериш Фугата. Тя и аз…

Не беше необходимо да довършва изречението — тя разбра. Той и килимът бяха направени от едно и също нещо: Килимът беше втъканото, и обратно. Хвана ръката му. В сградата зад тях задрънчаха алармени звънци, но тя знаеше, че няма да тръгнат след нея: още не.

Лицето на Джерихо се бе превърнало в мъчителен възел. Докосването й беше болезнено за него. Но в главата й линиите на силата се извиваха в спирала и започнаха да се сливат. Появиха се образи: някаква къща, стая. И да, килимът, разгърнат в цялото си великолепие пред алчни погледи. Линиите се изкривиха — други образи се мъчеха да привлекат вниманието й. Това кръв ли беше, заляла пода? И кракът на Кал се хлъзга по нея?

Тя пусна ръката на Джерихо. Той я сви в юмрук.

— Е? — попита той.

Преди да успее да отговори в двора изскърцаха спирачки и спря патрулна кола. Партньорът на шофьора, предупреден от звъна, вече излизаше от колата и викна на бегълците да спрат. Тръгна към тях, но менструумът запрати към него призрачна вълна, вдигна го и го изхвърли на улицата. Шофьорът скочи от колата и хукна към прикритието на тухлите и мазилката, изоставяйки колата на тях.

— Книгата — каза Сузана докато сядаше зад кормилото. — Книгата ми остана при Хобарт.

— Нямаме време да се връщаме — отвърна Джерихо.

Лесно беше да се каже. Заболя я при мисълта да остави подаръка на Мими в ръцете на Хобарт. Но докато го открие и си я вземе, килимът можеше да бъде загубен. Нямаше избор — трябваше да я остави в негово владение.

Колкото и странно да изглеждаше, тя знаеше, че едва ли има по-сигурни ръце.

4

Хобарт се оттегли в тоалетната и изпразни мехура си преди да се изпусне в панталона, после излезе и се изправи пред хаоса, който бе превърнал добре подредения му щаб в бойно поле.

Информираха го, че заподозрените са избягали с патрулна кола. Това беше известно утешение. Колата лесно можеше да се проследи. Проблемът беше не да ги открият, а да ги усмирят. Жената притежаваше умението да предизвиква халюцинации — какви ли други сили щеше да покаже, ако бъде притисната? С този и още дузина въпроси в главата, Хобарт слезе долу да потърси Лейвърик и Бойс.

Край вратата на килията се мотаеха неколцина мъже, които явно не желаеха да влязат. Изклала ги е, помисли си той и изпита приятен спазъм на задоволство от това, че изведнъж залогът бе станал много по-голям. Но когато стигна до вратата усети миризма не на кръв, а на изпражнения.

Лейвърик и Бойс бяха съблекли униформите си и се бяха намазали от главата до петите с продуктите на собствените си черва. Лазеха наоколо като животни, ухилени до ушите, очевидно напълно доволни от себе си.

— Боже Господи — промълви Хобарт.

Като чу гласа на господаря си Лейвърик вдигна поглед и се опита да изрече някакво обяснение. Езикът му обаче не се подчини, и той пропълзя в един ъгъл, закрил главата си с ръце.

— По-добре ги измийте с един маркуч — нареди Хобарт на един от полицаите. — Не можем да оставим жените им да ги видят така.

— Какво стана, сър? — попита полицаят.

— Още не знам.

Патерсън се появи от килията в която бе задържана жената, със следи от сълзи по лицето. Той можа да даде някакво обяснение:

— Тя е обладана от духове, сър — рече той. — Отворих вратата и видях мебелите да се катерят по стените.

— Задръж си истерията за себе си — отвърна му Хобарт.

— Кълна се, сър — протестира Патерсън. — Кълна се. И тази светлина…

— Не, Патерсън! Не си видял нищо! — прекъсна го Хобарт и се обърна към останалите: — Ако някой от вас спомене само дума за това, ще яде нещо по-гадно от лайна. Разбрано ли е?

Насъбралите се закимаха онемели.

— Ами те? — попита един и погледна отново в килията.

— Казах ви. Изтъркайте ги и ги заведете в къщи.

— Ама те са като деца — обади се някой.

— Не са мои деца — отвърна Хобарт и се запъти нагоре, където можеше да седне и да разгледа насаме картинките в книгата.

1

— Каква е тази шумотевица? — запита ван Никерк.

Шадуел му отвърна с усмивка. Въпреки че беше раздразнен от прекъсването на Търга, това му послужи да подсили нетърпението на купувачите.

— Опит да откраднат килима… — рече той.

— Кой? — попита госпожа А.

Шадуел посочи ръба на килима.

— Както ще забележите, част от Килима липсва — призна той. — Колкото и да е малка, възлите й криеха няколко от обитателите на Фугата. — Той наблюдаваше лицата на купувачите докато изричаше тези думи. Те бяха направо хипнотизирани от разказа му, отчаяно търсеха някакво потвърждение на мечтите си.

— И са дошли тук? — попита Норис.

— Точно така.

— Нека да ги видим — поиска Кралят на Хамбургерите, — щом са тук, нека да ги видим.

— Може би един от тях — Шадуел забави малко отговора си.

Беше напълно подготвен за това искане, и бяха планирали с Непорочна кого от пленниците да покажат. Той отвори вратата и Нимрод, освободен от прегръдката на Вещицата, се заклатушка по килима. Каквото и да бяха очаквали купувачите, то не беше вида на това голо дете.

— Какво е това? — изсумтя Рахимзаде. — За глупаци ли ни смятате?

Нимрод вдигна поглед от килима и огледа лицата край себе си. Щеше всичко да им обясни, но Непорочна бе докоснала езика му и той не можеше да издаде нито звук.

— Това е един от Виждащите — обяви Шадуел.

— Това е просто едно дете — каза Маргьорит Пиърс, и в гласа й се прокрадна малко нежност. — Едно нещастно дете.

Нимрод я погледна втренчено: хубаво същество с големи гърди, помисли си той.

— Той не е дете — рече Непорочна. Беше влязла в стаята без да я забележат. Всички обърнаха поглед към нея. Всички, с изключение на Маргьорит, която продължаваше да гледа Нимрод. — Някои от Виждащите могат да променят формата си.

— Това? — недоверчиво запита ван Никерк.

— Определено.

— Какви глупости се опитвате да ни пробутате, Шадуел? — каза Норис. — Няма да…

— Млъкнете — прекъсна го Шадуел.

Изненадата затвори устата на Норис — много вода беше изтекла откакто за последен път някой разговаря с него по този начин.

— Непорочна може да развали тази магия — рече той, подхвърляйки думата като пощенска картичка.

Нимрод видя как Магьосницата направи някакъв знак с палеца и средния си пръст, и изтегли небрежно през него с рязко вдишване магията за промяна на формата. Потреперването, което го разтресе, не беше неприятно — беше му омръзнала тези безкосмена кожа. Усети как коленете му заиграха и падна по очи на килима. Чуваше шепот около себе си, който ставаше все по-силен и смаян с всяка степен на промяната.

Непорочна не прояви нежност при преобразуването на анатомията му. Той потръпна от болка. В цялото това бързо разкриване имаше обаче един чудесен момент — когато усети как топките му отново се спуснаха надолу. След възстановяването на мъжествеността му последва нов растеж — по корема и гърба му заникнаха косми и кожата го засърбя. Накрая зад фасадата на невинност се появи лицето му и той — с топките и всичко останало — си беше пак същия.

Шадуел погледна съществото лежащо на килима — кожата му беше леко синкава, очите златисти — после отново обърна очи към купувачите. Този спектакъл вероятно щеше да удвои цената на килима. Това беше магия, от плът и кръв, по-реална и по-омайваща отколкото дори той бе очаквал.

— Показахте каквото искахте — каза Норис с безизразен глас. — Да преминем към цифри.

Шадуел се съгласи.

— Бихте ли отстранили госта ни? — обърна се той към Непорочна, но преди тя да успее да помръдне Нимрод коленичи в краката на Маргьорит Пиърс и обсипа глезените й с целувки.

Тази вълнуваща, но безмълвна молба не остана незабелязана. Жената протегна ръка и докосна гъстата коса на Нимрод.

— Оставете го при мене — рече тя на Непорочна.

— Защо не? — каза Шадуел. — Нека гледа…

Магьосницата промърмори някакво възражение.

— Няма страшно — добави Шадуел. — Мога да се справя с него. — Непорочна се оттегли. — А сега… Ще продължим ли с наддаването?

2

По средата на пътя между кухнята и стълбите Кал се сети, че е невъоръжен. Върна се бързо и затърси из чекмеджетата докато намери един широк нож. Въпреки че се съмняваше дали безплътните тела на сестрите са уязвими от едно просто острие, тежестта в ръката му даваше известно успокоение.

Петата му се подхлъзна в кръв докато се качваше по стълбите, по щастлива случайност протегнатата му ръка стигна до парапета и той се задържа да не падне надолу. Наруга се наум за несръчността си и продължи изкачването по-бавно. Независимо че отгоре не се виждаше фосфоресцирането на сестрите, знаеше че са наблизо. Колкото и да беше изплашен обаче всяка негова крачка бе съпътствана от убеждението, че каквито и ужаси да стоят пред него, щеше да намери начин да убие Шадуел. Щеше да го направи дори да му се наложи с голи ръце да разкъса гърлото на това копеле. Търговецът бе разбил сърцето на баща му, а това бе непростимо престъпление.

Най-горе чу някакъв шум, или по-скоро няколко спорещи човешки гласа. Ослуша се по-внимателно. Изобщо не беше спор. Те наддаваха, а сред тях ясно се открояваше гласът на Шадуел, който подреждаше наддаванията.

Под прикритието на глъчката Кал се плъзна през площадката към първата от няколкото врати. Отвори я внимателно и влезе. Малката стая беше празна, но междинната врата беше отворена и през нея проникваше светлина. Той остави вратата към площадката отворена, в случай че му се наложеше да избяга бързо, отиде до втората врата и надникна.

На пода лежаха Фреди и Аполин, Нимрод не се виждаше. Огледа сенките за да се увери, че в тях не се крие някое от копелетата, и отвори широко вратата.

Оттатък продължаваха да се носят оферти и контра-оферти, и шумът заглуши приближаването му към пленниците. Бяха съвсем неподвижни, устите им бяха запушени с буци безплътна материя, очите им бяха затворени. Кръвта на стълбите явно беше от Фреди — тялото му изглеждаше много зле след грижите на сестрите, лицето му беше издрано от ноктите им. Но най-голямата рана беше между ребрата му, където беше наръган със собствените си ножици. Те още стърчаха от него.

Кал извади запушалката от устата на Фреди и тя запълзя по ръцете му като пълна с червеи, а раненият му отвърна с въздишка, но не даваше признаци, че идва в съзнание. Направи същото и с Аполин. Тя показваше повече признаци на живот — изстена като че ли се пробуждаше.

В съседната стая гласовете на наддаващите се усилиха: от врявата беше ясно, че участват доста евентуални купувачи. Как можеше да се надява да спре процеса при толкова много от кликата на Шадуел, при това сам?

Фреди се размърда до него.

Клепачите му се вдигнаха, но в очите зад тях нямаше много живот.

— Кал… — опита се да каже той. Думата беше по-скоро форма, а не звук. Кал се наведе по-близо до него и обгърна с ръце хладното му треперещо тяло.

— Тук съм, Фреди.

Фреди отново се опита да проговори.

— …почти…

Кал го прегърна по-здраво, сякаш можеше да задържи живота да не изтече от тялото. Но и стотици ръце не можеха да го задържат: той имаше по-добри места където да отиде. Кал не можа да се сдържи:

— Не си отивай.

Човекът леко поклати глава.

— …почти… — повтори той, — … почти…

Тези срички сякаш бяха прекалено много за него. Треперенето му спря.

— Фреди…

Кал докосна с пръсти устните му, но не усети никакъв дъх. Докато гледаше отпуснатото лице Аполин грабна ръката му. Нейната също беше студена. Очите й се обърнаха към небето — той проследи погледа й.

Непорочна лежеше на тавана и го гледаше втренчено. През цялото време беше висяла там, наслаждавайки се на неговата мъка и безпомощност.

Вик на ужас се изтръгна от устните му преди да успее да го спре, и в този миг тя се спусна върху него, протягайки черната си сянка. Този път обаче непохватността му направи добра услуга и той падна назад преди ноктите й да го сграбчат. Вратата зад него поддаде и той се катурна през нея засилен от ужаса на докосването.

— Какво е това?

Говореше Шадуел. Кал се беше хвърлил направо посред Търга. Търговецът беше в единия край на стаята, а наоколо стояха половин дузина други, облечени като за вечеря в „Риц“. Непорочна сигурно щеше да се поколебае да го убие в такава компания. Разполагаше поне с минутка отсрочка.

Погледна надолу и гледката направо го задави от радост.

Беше се проснал на килима — вътъкът потръпваше под дланите му. Затова ли така изведнъж се почувства абсурдно сигурен — сякаш всичко, което се случи преди, е било изпитание, а наградата бе тази радостна среща?

— Разкарайте го — обади се един от купувачите.

Шадуел направи крачка към него.

— Изчезвайте, господин Муни — каза Търговецът. — Тук имаме работа.

Аз също, помисли си Кал, и щом Шадуел се приближи измъкна ножа от джоба си и скочи към него. Чу как Непорочна извика зад него. Разполагаше само с няколко секунди за действие. Замахна с острието към Шадуел, но въпреки масивната си фигура Търговецът с лекота отстъпи встрани.

Сред купувачите настъпи някакво раздвижване, което Кал реши, че е изблик на ужас, но не — погледна към тях и видя, че те бяха поели продажбата в собствените си ръце и крещяха един срещу друг предложенията си.

Гледката беше смешна, но Кал нямаше време да им ръкопляска — Шадуел беше разтворил сакото си. Хастарът блесна ослепително.

— Искаш ли нещо? — попита той.

Докато говореше пристъпи към Кал, заслепявайки го с дрехата, и изби ножа от ръката му. Кал беше вече обезоръжен и той прибягна до по-груба тактика — ритна го с коляно в слабините и Кал се свлече стенейки на пода. Остана така няколко секунди, неспособен да помръдне, докато гаденето премина. През мъглата от светлина и болка видя Непорочна, която още го чакаше до вратата. Зад нея — сестрите. Толкова за атаката му. Сега беше без оръжие, и сам…

Но не, не беше сам. Изобщо не беше сам.

Лежеше върху един свят, нали така? Върху един спящ свят. В Килима под него имаше безброй чудеса, но той не познаваше нито едно. Можа само да постави дланите си върху килима и да прошепне:

— Събуди се…

Заблуждаваше ли се, или вече усещаше някакво безпокойство във възлите? Сякаш съществата там се бореха със състоянието си, като спящи, които отчаяно се мъчат да се събудят, знаейки че денят е настъпил, но без сила да помръднат.

С ъгъла на окото си забеляза гола фигура, приклекнала в краката на един от купувачите. Несъмнено това бе един от Виждащите, но не го познаваше. Или поне не тялото. Очите обаче…

— Нимрод? — промърмори той.

Съществото го беше видяло и запълзя от безопасното си място към края на килима. Не го забелязаха. Шадуел вече се беше върнал сред купувачите и се опитваше да предотврати превръщането на Търга в кървава баня. Беше забравил за съществуването на Кал.

— Ти ли си? — попита Кал.

Нимрод кимна и посочи гърлото си.

— Не можеш да говориш? Майната му!

Кал хвърли поглед към вратата. Непорочна още чакаше. Беше търпелива като лешояд.

— Килимът… — рече Кал. — Трябва да го събудим.

Нимрод го изгледа безучастно.

— Не разбираш ли какво ти говоря?

Преди Нимрод да даде някакъв знак в отговор, Шадуел успя да укроти купувачите и обяви:

— Ще започнем отначало.

После се обърна към Непорочна:

— Махни убиеца.

В най-добрия случай Кал имаше само няколко секунди преди Магьосницата да прекъсне живота му. Отчаяно огледа стаята за някакъв изход. Имаше няколко прозореца с тежки завеси. Би могъл да изскочи навън, ако успее да стигне до някой от тях. Дори и да се пребие при падането, нямаше да е по-зле в сравнение със смъртта от докосването на Непорочна.

Но тя спря преди да стигне до него. Погледът й се отклони към Шадуел.

— …менструум… — беше думата, която каза.

В този миг стаята зад вратата, където останаха Аполин и Фреди, бе огряна от някакво сияние, което плисна върху килима. От докосването му цветовете сякаш станаха още по-живи.

После от стаята се извиси гневен писък — гласът на Вещицата — последван от изблик на светлина.

Тези нови гледки и звуци накараха купувачите да побързат още повече. Единият от тях отиде до вратата — за види какво става или да избяга — и падна назад закрил очи с ръцете си, крещейки, че е ослепял. Никой не отиде да му помогне. Останалите се оттеглиха в другия край на стаята, а суматохата оттатък се засилваше.

На вратата се появи някаква фигура, обвита в спирали от светлина. Кал я позна веднага въпреки преобразяването.

Беше Сузана. По ръцете й като вени се спускаха течни фойерверки и капеха от пръстите й: танцуваха по корема и гърдите й, изтичаха между краката й и палеха въздуха.

Като я видя така, в продължение на няколко секунди Кал не можа да пророни нито дума, а след това сестрите се втурнаха през вратата към нея. Битката бе нанесла страшни поражения и на двете страни. Менструумът не можеше да скрие кървящите рани по шията и тялото на Сузана, и въпреки че сестрите-призраци най-вероятно не изпитваха болка, те също бяха разкъсани.

Отслабнали или не, те се отдръпнаха щом Непорочна вдигна ръка, и оставиха Сузана на живата си сестра.

— Закъсня — каза тя. — Чакахме.

— Убий я — обади се Шадуел.

Кал огледа лицето на Сузана. Колкото и да се опитваше, не можеше да прикрие съвсем изтощението си.

Тя може би усети погледа му и погледна към него, очите й се спряха върху лицето му, после се спуснаха надолу към ръцете, все още опрени с длани върху Килима. Дали е прочела мисълта му? Дали е разбрала, че единствената надежда, която им остава, спи в краката им?

Погледите им отново се срещнаха и Кал видя, че тя бе разбрала.

Килимът под пръстите му потръпна сякаш през него премина лек електрически удар. Той не отдръпна дланите си, а се остави енергията да го използва както желае. Сега беше само част от процеса: кръг от енергия преминаваше през килима от краката на Сузана до ръцете му, нагоре през очите и обратно по линията на погледите им към нея.

— Спри ги… — каза Шадуел, смътно осъзнавайки бедата, но в момента в който Непорочна отново тръгна към Кал, един от купувачите се обади:

— Ножът…

Кал не отклони погледа си от Сузана, но сега ножът плаваше във въздуха помежду им, повдигнат сякаш от горещите им мисли.

Сузана нямаше по-голяма представа от Кал защо и как става това, но също усети, макар и неясно, веригата която минаваше през нея, менструума, килима, през него, погледите и отново към нея. Каквото и да ставаше тук, имаше само няколко секунди за да сътвори чудото си, преди Непорочна да стигне до Кал и да прекъсне кръга.

Ножът вече бе започнал да се върти, набираше скорост с всеки оборот. Кал усети някакво изпълване в тестисите си, почти болезнено; и — още по-обезпокоително — чувството, че вече не е съвсем в тялото си, а го измъкваха през очите за да се срещне с погледа на Сузана върху ножа помежду им, който се въртеше толкова бързо, че приличаше на сребърна топка.

После внезапно падна надолу като ударена птица. Кал проследи с поглед как върхът му с рязко тупване се заби в центъра на килима.

Мигновено през всеки инч от вътъка пробягна ударна вълна, като че ли върхът на ножа бе срязал някаква нишка, на която се държеше целостта на килима. С прерязването на тази нишка Килимът се освободи.

3

Това беше краят на света, и началото на светове.

Най-напред от средата на Спиралата се надигна стълб от облаци, който се въртеше като дервиш, и полетя към тавана. От удара зейнаха широки пукнатини и върху главите на всички долу се изсипа лавина от мазилка. През главата на Кал за миг пробягна мисълта, че онова, което двамата със Сузана бяха пуснали на свобода, вече бе извън тяхната юрисдикция. После започнаха чудесата, и скоро всички грижи бяха забравени.

В облаците проблясваха светкавици, описвайки дъги към стените и по пода. Докато те изскачаха, възлите от единия край на килима до другия се развързаха и нишките поникнаха като жито посред лято, пръскайки цветове при растежа си. Приличаше много на онова, което Кал и Сузана бяха сънували преди няколко нощи, но умножено стократно: жадни нишки се катереха по стените и изпълваха стаята.

Натискът под Кал беше достатъчно силен, за да го отхвърли от килима — влакната се измъкваха от възлите, пръскайки наляво и надясно семената на хиляди форми. Някои бяха по-бързи от другите и стигнаха до тавана за миг. Други избраха пътя към прозорците — повлекли шлейфове от цвят разбиха стъклата и се втурнаха да се срещнат с нощта.

Накъдето и да погледнеше човек виждаше нови изключителни гледки. Отначало експлозията от форми беше твърде хаотична, за да се разбере нещо, но щом въздухът се изпълни с цветове нишките започнаха да оформят по-фини детайли, разграничавайки растения от камъни, камъни от дървета, и дървета от плът. Една полетяла към тавана нишка избухна в дъжд от прашинки и всяка от тях при допира си до хумуса на разпадащия се Килим пусна малки кълнове. Друга оставяше синьо-сива мъгла на зиг-заг из стаята; трета и четвърта се преплитаха, а от съчетанието им бликаха светулки, очертавайки при движението си птици и животни, които спътничките им обличаха в светлина.

Фугата за секунди изпълни стаята, растежът й беше толкова бърз, че къщата на Шърман не можа да го удържи. Нишките търсеха нови територии — изкъртваха дъските, гредите на покрива бяха изхвърлени настрани. Тухлите и мазилката не бяха по-добра защита срещу тях. Онова, което не можеха да склонят, те принуждаваха, а което не можеха да принудят — просто преобръщаха.

Кал нямаше намерение да се остави да го погребат. Колкото и омайни да бяха тези родилни мъки, не след дълго къщата щеше да се срути. Взря се през фойерверките към мястото, където стоеше Сузана, но нея вече я нямаше. Купувачите също бягаха, биейки се като улични кучета в паниката си.

Кал се изправи с мъка и тръгна към вратата, но не беше направил и две крачки когато видя Шадуел да се приближава към него.

— Копеле! — крещеше Търговецът. — Пречкащо се копеле!

Бръкна в джоба на сакото си, извади пистолет и се прицели в Кал.

— Никой не може да ми се противи, Муни! — извика той и стреля.

Но още докато дърпаше спусъка някой скочи върху него и той падна настрани. Куршумът отлетя далече от целта.

Спасителят на Кал беше Нимрод. Той се спусна към Кал, а по лицето му беше изписана тревога. Имаше защо. Цялата къща бе започнала да се тресе — от горе и от долу се чуваше грохот от срутвания. Фугата беше стигнала до основите и ентусиазмът й щеше да преобърне сградата.

Нимрод грабна Кал за ръката и го помъкна не към вратата, а към прозореца. Или по-скоро, към стената където някога имаше прозорец, защото надигащият се Втъкан свят ги беше изтръгнал всичките. Отвъд отломките Фугата разказваше на вси страни отдавна забравената си приказка, изпълвайки мрака с нови магии.

Нимрод хвърли поглед назад.

— Ще скачаме ли? — попита Кал.

Нимрод се ухили и стисна още по-здраво ръката му. Кал се обърна и видя, че Шадуел бе намерил пистолета си и се целеше в гърбовете им.

— Пази се! — извика той.

Лицето на Нимрод светна и той натисна с ръка Кал зад врата, за да го накара да се сниши. Миг по-късно Кал разбра защо — от Килима се надигна вълна от цветове и Нимрод го блъсна пред нея. Силата ги понесе през прозореца и в един момент на паника краката на двамата увиснаха във въздуха. После ярките цветове сякаш се втвърдиха и разгърнаха под тях, и те се спуснаха надолу като сърфисти по вълна от светлина.

Спускането обаче свърши твърде бързо. Само след няколко секунди вълната грубо ги пусна в полето на известно разстояние от къщата и отмина в нощта, раждайки всякаква флора и фауна по пътя си.

Замаян, но възбуден, Кал се изправи на крака и с удоволствие чу Нимрод да възкликва:

— Ха!

— Можеш да говориш?

— Така изглежда — отвърна Нимрод, ухилен повече от всякога. — Тук тя не може да ме стигне…

— Непорочна.

— Разбира се. Тя развали магията ми, за да изкуши Кукувиците. И аз бях доста съблазнителен. Видя ли жената със синята рокля?

— За малко.

— Тя веднага си падна по мене. Може би трябва да я потърся. Ще й трябва малко нежност, така както се развиха нещата… — и без да каже дума повече той тръгна назад към къщата, която беше почти в развалини. Чак когато го видя да изчезва сред бъркотията от светлина и прах Кал забеляза, че в истинската си форма Нимрод има опашка.

Несъмнено той можеше да се грижи за себе си, но имаше други, за които Кал още се тревожеше. Сузана, и Аполин, която за последен път бе видял да лежи до Фреди в предверието на стаята за Търга. Навсякъде царяха грохот и разрушение, но въпреки това той се запъти обратно към къщата, за да види дали би могъл да ги намери.

Беше все едно да плуваш срещу течение от цветове. Срещу него летяха късно родени нишки, избухваха наоколо, някои се разбиваха в тялото му. Но спрямо живата плът бяха много по-внимателни, отколкото срещу тухлите. Докосването им не го нараняваше, а му даваше нова енергия. Тялото му тръпнеше като че ли бе взел ледено-студен душ. Главата му пееше.

Врагът не се виждаше. Надяваше се Шадуел да е бил заровен в къщата, но знаеше доста неща за късмета на лошите хора, за да вярва, че това може да е станало. Забеляза обаче неколцина от купувачите да се лутат сред ярките цветове. Не си помагаха, вървяха като самотници, вперили поглед в земята от страх да не се отвори под краката им, или се препъваха, скрили с ръце сълзите си.

Като се приближи на тридесетина метра от къщата отвътре последва нов взрив — големият облак на Спиралата, бълвайки светкавици, се отърси от стените които го възпираха и разцъфтя във всички посоки.

Успя само да зърне как облакът погълна силуета на един от купувачите, после се обърна и хукна.

Вълна от прах го блъсна в гърба, вляво и вдясно от него полетяха жички светлина, като панделки понесени от ураган. Последва втора вълна, този път от парчета тухли и мебели. Остана без дъх, земята се изплъзна изпод краката му. После се завъртя във въздуха като акробат през глава, загубил представа къде са небето и земята.

Не се опита да се съпротивлява, дори и да беше възможно, а се остави бързият влак да го отнесе накъдето реши.