ТРЕТА КНИГАПРАЗНОТО МЯСТО

Десета частИЗДИРВАНЕТО НА БИЧ БОЖИ

„… ако се взираш продължително

в бездната, бездната също започва

да се взира в теб.“

Фридрих Ницше;

Отвъд добро и зло

I. НЯМА ПОКОЙ ЗА ГРЕШНИЦИТЕ

1

Преди да дойдат изследователите, Руб ал Хали беше бяло петно на картата на света. След като си отидоха, пак си остана такова.

Самото име, дадено му от бедуините, пустинните номади които от неизброими векове живееха в пустините на Арабския полуостров, означаваше Празното Място. Фактът че те, запознати с необятни пусти пространства, които биха накарали повечето хора да изгубят разсъдъка си, бяха нарекли това място празно, свидетелстваше най-добре за нереалната му пустота.

Обаче сред онези европейци, за които имената сами по себе си не са достатъчно доказателство, и които от началото на деветнадесети век търсеха места където да изпитат силата на характера си, Руб ал Хали бързо придоби статут на легенда. Това беше може би най-голямото предизвикателство, което земята можеше да предложи на авантюристите — неговата пустота не можеше да се сравнява с никоя пустош, екваториална или арктична.

Там не живееше нищо, а и не би могло. То представляваше просто едно огромно затънтено място, двеста и петдесет хиляди квадратни мили пустиня, чиито дюни някъде се издигаха на височина колкото малки планини, а другаде отстъпваха пред пространства от раздробени от жегата камъни, достатъчно обширни, за да се изгуби в тях цял народ. Нямаше пътеки, нямаше вода, нямаше промени. Повечето от онези които дръзваха да тръгнат натам, биваха поглъщани от него, а към прахоляка се прибавяше и прахът на костите им.

Но за тази порода хора — скептици и изследователи, едва ли не влюбени в идеята да се отдадат на такава цел — многобройните експедиции, които се връщаха изплашени от влудяващата пустота на Мястото или изчезваха в него, бяха просто стимул.

Някои предизвикваха пустинята в името на картографията, решени да картират мястото за онези, които биха дошли след тях, но откриваха, че няма какво да картират, освен смирението на собствения си дух. Други търсеха изгубени гробници и градове, където приказни богатства очакват мъжете, достатъчно смели да стигнат до ада и да ги измъкнат. А трети, търпеливи и потайни, тръгваха в името на Науката да търсят потвърждение на геоложки или исторически теории. Някои търсеха там Ноевия ковчег; или Райската градина.

Всички те имаха нещо общо помежду си: ако се върнеха от Празното Място — дори пътуването да е било само един ден на кон — връщаха се променени. Никой не би могъл да погледне в такава празнота и да се върне вкъщи при домашния уют без да изгуби завинаги част от себе си в тази пустош. Мнозина след като бяха издържали веднъж на празнотата, се връщаха отново и отново, сякаш предизвикваха пустинята да ги прибере, не се примиряваха, докато това не станеше. А малцината нещастници които умираха в домовете си, умираха вперили поглед не в близките край леглото им, нито в разцъфналата череша до прозореца, а в онзи безкрай, който ги зовеше така както Бездната би могла, обещавайки на душата балсама на небитието.

2

В продължение на много години Шадуел бе слушал Непорочна да говори за празнотата, където живее Бич Божи. Тя говореше за него предимно абстрактно: място пълно с пясък и ужас. Въпреки че я утешаваше, когато беше изплашена, доколкото може, той скоро престана да обръща внимание на непонятните й приказки.

Но докато стоеше на хълма над долината, в която някога беше Фугата, с кръв по ръцете и омраза в сърцето, той си спомни думите й. През следващите месеци щеше да се заеме със задачата сам да открие това място.

Още в началото на проучванията попадна на снимки от Руб ал Хали, и бързо стигна до убеждението, че това е пустинята, която тя бе видяла в пророческите си сънища. Дори сега, в края на века, тя си оставаше до голяма степен загадка. Маршрутите на авиолиниите продължаваха да я заобикалят отдалече, и въпреки че през нея вече минаваше път, пустинята поглъщаше усилията на онези които се опитваха да използват териториите й. И така, проблемът на Шадуел беше следния: ако действително Бич Божи живее някъде в Празното Място, как да го намери в тази огромна празнина?

Той започна да се консултира с експерти, по-специално с един изследовател на име Емерсън, който на два пъти беше прекосил Празното Място с камила. Сега вече беше сбръчкан, прикован на легло старец, който отначало се отнесе с презрение към невежеството на Шадуел. Но след няколкоминутен разговор усети, че за неговия посетител това е идея-фикс, и му даде доста добри съвети. Когато говореше за пустинята сякаш си спомняше за любовница оставила белези по гърба му, но чиято жестокост копнееше да изпита отново.

На сбогуване той рече:

— Завиждам ви, Шадуел. Бога ми, завиждам ви.

3

Въпреки че Емерсън; твърдеше, че пустинята е преживяване, което човек трябва да изпита сам, Шадуел не отиде сам в Руб ал Хали: взе със себе си Хобарт.

Законът вече не се опираше на Хобарт както преди. Разследването на събитията, които едва не унищожиха неговия Отдел, установи престъпна небрежност от негова страна. Може би щяха да го хвърлят в затвора, но господарите му заключиха, че е неуравновесен — всъщност вероятно винаги си е бил такъв, — и че излагането на системата, която е наела един такъв луд, на обстойно проучване по време на съдебно дело не би ги покрила със слава. Затова те скалъпиха цяла нова история, която превърна в герои мъжете отишли с Хобарт във Фугата и загинали там. После пенсионираха с право на пълна пенсия оцелелите, макар че от разсъдъка им не беше останало почти нищо. Няколко съкрушени съпруги направиха смел опит да дискредитират тази измислица, но когато им намекнаха за истинското обяснение, то им се стори още по-невероятно от лъжата. Пък и оцелелите не можеха да дадат някакъв смислен отчет за онова, което бяха преживели. Малкото подробности, които споделиха за да облекчат терзанията си, само потвърдиха лудостта им.

Хобарт обаче не можеше да се скрие зад лудостта — той беше в прегръдките й от години. Видението за огъня, който Шадуел му даде и с който го привлече за своята кауза, все още властваше над него, нищо че сакото беше захвърлено. Тъй като знаеше, че Шадуел не би се подигравал с неговата идея-фикс, той предпочете да остане с него. При Шадуел мечтите му почти се бяха сбъднали, и независимо от поражението на амбициите им, двамата говореха на език, понятен за шизофренията на Хобарт. Когато Шадуел заговори за Бич Божи, той разбра, че това беше Дракона от сънищата му, само че под друго име. Спомняше си смътно как търсеше това чудовище в някаква гора, но само се беше объркал. Онзи Дракон беше фалшив, а не истинския звяр, който той копнееше да види. Сега знаеше къде го очаква легендата — не в гора, а в пустиня, където дъхът му бе превърнал всичко живо на пепел и пясък.

Затова отидоха заедно в едно село на южния край на Мястото. То беше толкова незначително, че дори нямаше име.

Тук трябваше да се откажат от джипа, и с помощта на шофьора като преводач да наемат водачи и камили. Шадуел се отказа от колелата в полза на копитата не само от практически съображения свързани с прекосяването на Мястото, а и поради желанието, насърчено от Емерсън, да се слее доколкото е възможно с пустинята. Да отидат в пустошта не като завоеватели, а като каещи се грешници.

За да намерят двама водачи за експедицията им беше необходимо не повече от час — имаше толкова малко желаещи или способни да осъществят това пътуване. И двамата мъже бяха от племето Ал Мурра, което единствено от всички племена претендираше за някаква духовна връзка с Празното Място. Първият — Митрак ибн Талак; — Шадуел избра защото твърдеше, че е водил бели мъже в Руб ал Хали (и ги е извеждал оттам) вече четири пъти. Той обаче не искаше да тръгне без едни младеж на име Джабир, когото описваше най-различно — като свой братовчед, полубратовчед и зет. Онзи другият изглеждаше на малко повече от петнадесет години, но беше жилест и здрав, а погледът му беше на човек поне три пъти по-възрастен и с голям житейски опит.

Хобарт се зае да се спазари с тях. Уговарянето на условията стана доста бавно защото арабския, който научи заради експедицията, беше примитивен, а английския на арабите — лош. Но те изглежда си познаваха занаята. Покупката на камили трая половин ден и после купуването на провизии — още толкова.

И така, само след четиридесет и осем часа усилия бяха готови да прекосят пустинята.

В деня на отпътуването обаче Шадуел — чиято придирчивост не му попречи да задоволява прищевките на стомаха си — стана жертва на някаква чревна зараза, която превърна вътрешностите му във вода. Разбунтувалият се стомах не можеше да задържи нито хапка храна и той бързо отслабна. Съсипан от треска, и при наличието само на най-елементарни лекарства, единственото което можеше да направи бе да потърси убежище в най-тъмния ъгъл на коптора, който бяха наели, и да се поти докато прогони болестта.


Изминаха два дни, но състоянието му не се подобри. Той не боледуваше често, но в онези редки случаи, когато наистина се разболяваше, винаги се беше усамотявал и страдал далеч от чужди погледи. Тук беше почти невъзможно човек да се усамоти. По цял ден чуваше как някой драска по вратата и прозореца — разни хора се боричкаха за възможността да погледнат през пролуките неверника, който пъшкаше на мръсния си чаршаф. После когато на местните жители им омръзна, останаха да го дебнат мухите, жадни за мръсната влага покрай устните и очите му. Отдавна беше разбрал, че е безмислено да ги пъди. Просто лежеше в потта си и ги оставяше да пият, а трескавите му мисли се отнасяха към по-хладни места.

На третият ден Хобарт предложи да отложат пътуването, да платят на ибн Талак; и Джабир, и да се върнат в цивилизацията. Там Шадуел можеше да се възстанови и да опитат пак. Шадуел възрази, макар че същата мисъл бе минала и през неговата глава неведнъж. Когато най-после инфекцията напуснеше тялото му, той нямаше да бъде в състояние да се изправи срещу Празното Място.


Но през нощта нещата се промениха. Първо излезе вятър. Не идваше на пориви, а беше силен и напорист. Пясъкът понесен от него проникваше под вратата и през пролуките на прозореца.

Шадуел беше поспал малко през деня и почивката му се отрази добре, но сега вятърът не го остави да заспи. Безпокойството се предаде на червата му и го накара да прекара половината нощ клекнал над кофата, която му бяха дали, изпразвайки вътрешностите си.

Точно там беше — клекнал нещастен сред облак смрад — когато чу за пръв път гласа. Идваше от пустинята, надигаше се и стихваше като стенание на вдовица от преизподнята. Никога не беше чувал нещо подобно.

Изправи се, изцапвайки краката си. Цялото му тяло трепереше.

Чуваше Бич Божи, в това нямаше никакво съмнение. Звукът беше приглушен, но неоспорим. Глас изпълнен с мъка и сила, глас който зовеше. Той им даваше насока. Нямаше да тръгнат слепешката в пустинята и да се надяват късметът да ги отведе до целта им. Щяха да следват пътя, по който бе дошъл вятъра. Той рано или късно трябваше да ги отведе при съществото, чийто глас бе понесъл.

Шадуел вдигна панталоните си и отвори вратата. Вятърът фучеше из малкото градче, сипеше пясък навред, виеше край къщите като бясно куче. Ослуша се пак за гласа на Бич Божи, молеше се това да не е само халюцинация предизвикана от глада. Не беше. Гласът се чу отново, все същия измъчен вой.

Някакъв мъж мина забързан покрай Шадуел. Търговецът пристъпи напред и го хвана за ръката.

— Чуваш ли? — попита го той.

Човекът извърна покритото си с белези лице към него. Едното му око липсваше.

— Чуваш? — повтори Шадуел и посочи към главата му когато звука се чу отново.

Мъжът отблъсна ръката на Шадуел.

— Ал хиял — отвърна той рязко, сякаш изплю думите.

— А?

— Ал хиял… — повтори мъжът и се отдръпна от Шадуел като че беше някакъв опасен идиот, а ръката му посегна към ножа втъкнат на колана.

Шадуел не искаше да се кара с него. Вдигна ръце и се усмихна, остави го да върви да се занимава с проблемите си.

Беше обхванат от някакво странно въодушевление, изгладнелият му мозък направо пееше. Утре щяха да идат в Празното Място, а червата му да вървят по дяволите. Стига да може да се задържи на седлото, ще може и да пътува.

Стоеше по средата на мизерната улица, сърцето му биеше като чук, краката му трепереха.

— Чувам те — рече той и вятърът понесе думите, като че ли по някакъв извратен начин, известен само на пустинните ветрове, би могъл да се върне обратно и да предаде словата на Шадуел на силата, която го очакваше в празнотата.

II. ЗАБВЕНИЕ

1

Нищо, нито прочетените книги, нито разказите на свидетели, дори и измъченият глас, който чу предишната нощ, не беше подготвило Шадуел за абсолютната пустота на Руб ал Хали. Книгите описваха безплодните простори доколкото това беше във възможностите на думите, но не можеха да дадат представа за ужасното небитие, съществуващо в това място. Самият Емерсън, чийто спомени бяха смесица от сдържаност и страст, но безкрайно убедителни, не бе успял поне приблизително да опише истинската празнота.

Пътуването продължаваше безкрайни часове в безмилостната жега към празни хоризонти, с все едно и също влудяващо небе над главите им, и все същата мъртва земя под краката на камилите.

Шадуел нямаше сили да води разговор, а Хобарт открай време си беше мълчалив. Що се отнася до ибн Талак; и момчето, те яздеха пред неверниците и от време на време си шепнеха нещо, но през по-голямата част от времето мълчаха. Тъй като нищо не привличаше вниманието, разумът се насочи към тялото, и бързо бе обзет единствено от усещанията. Ритъмът на бедрата, които се търкаха в седлото, и вкусът на кръвта от устните или венците бяха единствената храна за мисълта.

Дори предположенията за онова което биха открили в края на пътуването потънаха в замайването причинено от неудобствата.

Изминаха седемдесет и два часа без да се случи нищо. Все същата жега, съсирваща кръвта, същият ритъм на копитата по пясъка — отново и отново, докато следваха посоката откъдето бе дошъл гласа на Бич Божи. Никой от арабите не попита за целта към която се бяха отправили неверниците, а и никой от тях не им обясни нищо. Просто вървяха, притиснати от всички страни от бездната.

Много по-лошо беше когато спираха, било за да си починат камилите, или да предложат на задръстените си с пясък гърла няколко капки вода. Тогава върху тях лягаше тежестта на чудовищната тишина.

Съществуванието тук беше ирационален акт, предизвикателство към всякакви физически норми. В такива моменти Шадуел се чудеше какво ли същество бе избрало за свой дом такава пустош; и каква ли сила на волята притежава, за да понесе празнотата? Освен ако — а тази мисъл му се явяваше все по-често — то не беше нещо от самата празнота: част от нищото и тишината. Възможността силата която търси, да принадлежи на това място — и да е избрала дюните за легло, а скалите за възглавница — караше стомаха му да се свива. Най-после започваше да разбира защо от виденията на Непорочна избиваше пот по челото й. В кошмарите си тя бе опитала вкуса на някаква ужасна чистота, пред която нейната собствена бледнееше.

Но той не се страхуваше, освен да не падне. Докато не се озове в присъствието на това същество, докато не разбере източника на неговата чистота, самият той не можеше да бъде пречистен. А той копнееше за това повече от всичко.

И когато след четвъртият им ден в Празното Място се спусна нощ, това желание се приближи още повече до осъществяването си.


Джабир; тъкмо беше запалил огъня, когато гласът се появи отново. Тази вечер вятърът беше слаб, но гласът беше пак така тежък и властен като преди, заразяващ въздуха с трагедията си.

Ибн Талак; чистеше пушката си и пръв скочи на крака с изцъклени от ужас очи, изричайки нещо като клетва или молитва. Хобарт го последва след секунда, а Джабир; отиде да успокои камилите, които обзети от паника се мъчеха да скъсат въжетата. Само Шадуел остана край огъня вперил поглед в пламъците. Воят изпълваше нощта сякаш излетял на един единствен величествен дъх.

Стори им се, че продължи няколко минути преди да заглъхне. Когато най-после стихна, животните продължиха да мучат, а мъжете бяха замлъкнали. Ибн Талак; се върна при огъня и продължи да чисти пушката си, след него дойде и момчето. Хобарт беше последен.

— Не сме сами — рече след малко Шадуел, все така загледан в пламъците.

— Какво беше това? — попита Джабир.

— Ал хиял — каза ибн Талак.

Момчето се намръщи.

— Какво е ал хиял? — запита Шадуел.

— Искат да кажат звука, който издава пясъка — отвърна Хобарт.

— Пясъка? — Шадуел не можеше да повярва. — Мислиш, че това беше пясъка?

Момчето поклати глава.

— Разбира се, че не — каза Шадуел. — Това е гласа на онзи, с когото сме дошли да се срещнем.

Джабир; хвърли в огъня снопче пръчки, бели като кости. Той ги погълна мигновено.

— Разбирате ли? — попита Шадуел.

Ибн Талак; вдигна поглед от заниманието си и изгледа втренчено Шадуел.

— Разбират — рече Хобарт.

— Мислех, че ще се изплашат.

Ибн Талак; като че ли разбра смисъла на забележката.

— Руб ал Хали — рече той, — ние знаем. Всичко. Ние знаем.

Шадуел схвана намека. Те бяха Мурра. Тяхното племе смяташе тази територия за своя. Да се оттеглят пред загадките на Празното Място би било равносилно на отказ от правата им.

— Далече ли е? — попита Хобарт.

— Не зная — отговори Шадуел. — И двамата го чухме. Може би е много близо.

— Мислиш ли, че знае, че сме тук?

— Възможно е. Има ли значение?

— Предполагам, че не.

— Ако тази вечер не знае, утре ще разбере.

2

Тръгнаха на разсъмване, за да изминат колкото е възможно по-голямо разстояние преди слънцето да се вдигне нависоко. Следваха същата посока както през предишните четири дни.

За пръв път по време на пътуването им пейзажът започна леко да се променя — ритмичните вълни на дюните ставаха все по-големи и неравномерни.

Пясъкът по хълмовете беше мек и се сриваше в съскащи лавини под краката на животните и хората. Не можеха да яздят. Пътешествениците успокояваха с ругатни и добри думи камилите, още неспокойни след предишната нощ, докато се изкачваха по все по-стръмните склонове. Когато стигаха до върха насреща им се изправяше още по-голяма дюна.

Без да разменят нито дума, ибн Талак; беше отстъпил мястото си начело на колоната, и сега Шадуел определяше темпото. Водеше ги нагоре по дюните, после надолу в бездните между тях. Полъхваше съвсем лек вятър, който макар и предразполагащ беше по-тревожен от всякаква буря, защото сякаш шепнеше над пясъците, но онова което казваше, оставаше непостижимо за мисълта.

Шадуел обаче разбираше думите му:

Изкачи се, говореше вятърът, изкачи се, ако смееш. Още един хълм и ще намериш онова, което винаги си искал.

— и това обещание го караше да продължи нагоре по следващия склон, да излезе от хладните сенки направо под ослепителното слънце.

Шадуел знаеше, че са близо, много близо. Въпреки че в ранния следобед Джабир; започна да се оплаква и поиска да спрат, за да отпочинат животните, Шадуел изобщо не разреши. Налагаше темпото, мислите му се бяха откъснали от дискомфорта на тялото, едва ли не плуваше във въздуха. Потта беше нищо, болката беше нищо. Всичко това можеше да се понесе.

И най-после, от върха на една дюна която изкачваха почти час, видяха потвърждението на думите на вятъра.

Дюните бяха останали зад гърба им. Теренът пред тях беше абсолютно плосък докъдето стигаха очите им, макар че не виждаха надалеч — вятърът носеше цели товари пясък, които закриваха хоризонта като дим. Дори за Руб ал Хали тази пустееща земя представляваше пустош в най-чист вид: несъществуващо място за познавачи.

— Боже Всемогъщи — промълви Хобарт щом застана до Шадуел.

Търговецът хвана ръката на Хобарт. Дишаше тежко, хрипливо, от обгорялото му от слънцето лице капеше пот.

— Не ме оставяй да падна — прошепна той. — Вече сме близо.

— Защо не изчакаме малко, преди да продължим? — попита Хобарт. — Може би да отдъхнем, до утре?

— Не искаш ли да се срещнеш с твоя Дракон;? — запита Шадуел.

Хобарт не можа да отвърне нищо на това.

— Тогава ще тръгна сам — продължи Шадуел. Пусна юздите на камилата и тръгна залитайки надолу по склона да се срещне с равнината.

Хобарт огледа безплодната шир. Онова, което Шадуел каза, беше вярно: наистина бяха близо, усещаше го. Тази мисъл, която преди няколко дни го възбуждаше, сега го накара да изпита ужас. Беше видял достатъчно от Мястото; за да разбере, че Драконът който живее в него, не е блестящото чудовище от сънищата му. Въображението му не можеше да си представи какъв ужас се крие в такова място.

Едно нещо обаче знаеше: това нещо изобщо не го беше грижа нито за Закона, нито за пазителите му.

Все още можеше за се върне, помисли си той, стига да прояви решителност. Да убеди водачите, че Шадуел ги води към гибел, и че за всички би било по-разумно да оставят Търговеца на лудостта му. Шадуел вече беше стигнал долу и се отдалечаваше от дюната, дори не си направи труда да се обърне да види дали го следват. Остави го да върви, обади се нещо вътре в Хобарт: нека си го намери тоя Бич Божи, щом иска, а също и смъртта си.

Колкото и да се страхуваше обаче, не можеше да обърне гръб на пустинята. В съзнанието си като в тесен тунел виждаше ръцете си, пламтящи в неизгарящ огън. В онзи изключителен момент видението му беше показало вкуса на сила, която никога не бе успял да опише с думи, и нищо от последвалите преживявания — пораженията и униженията — не можеше да заличи спомена.

Някъде далеч оттук все още живееха онези, които го бяха победили, които бяха изопачили законите на реалното и справедливото. Да се върне при тях с огън в ръце и да преклони нещастните им глави — заради тази амбиция си струваше да издържи в пустошта.

Мечтаейки за пламъците, той хвана юздите на камилата на Шадуел и тръгна по стъпките на Търговеца надолу към блестящите като огледало пясъци.

III. СТЕНАТА

В равнината която пресичаха беше невъзможно да се определят разстояния. Дюните зад гърба им скоро бяха скрити от облаците пясък във въздуха, а пред тях също такова було закриваше хоризонта. Вятърът беше силен, но не можеше да спре атаката на слънцето — само засилваше страданията, дърпаше ги за краката и превръщаше всяка крачка в мъчение. Но нищо не можеше да забави Шадуел. Крачеше напред като обладан от някаква сила, докато накрая — след час в този ад — спря като закован и посочи напред в мъглата от жега и вятър.

— Ето.

Хобарт застана до него и присвил очи погледна онова към което сочеше пръста му. През пясъчните облаци не се виждаше нищо.

— Нищо — рече той.

Шадуел го хвана за ръката.

— Погледни, да те вземат дяволите!

Този път Хобарт разбра, че Шадуел не се беше заблудил. На известно разстояние от тях земята като че ли отново се издигаше нагоре.

— Какво е това? — извика той за да надвие вятъра.

— Стена — отвърна Шадуел.

Прилича повече на верига от хълмове, помисли си Хобарт, простираше се по целия видим хоризонт. Въпреки че тук-там се виждаха пролуки, правилната й форма подсказваше, че преценката на Шадуел е вярна. Наистина беше стена.

Без да коментират повече, те продължиха към нея.

Не се виждаха никакви конструкции от другата страна, но сигурно строителите бяха държали много на онова, което тя трябваше да огради и предпазва, защото с всяка крачка напред осъзнаваха величественият мащаб на съоръжението. Издигаше се на повече от петнадесет метра над пустинната равнина, и при това умението на зидарите не беше оставило никаква следа, за да разберат как е бил направен строежа.

Групата спря на двадесетина метра от стената и остави Шадуел да се приближи сам към нея. Той протегна ръка и докосна горещите камъни — повърхността им беше гладка като коприна. Сякаш стената бе издигната от стопени скали, оформена от някакъв разум, който може да мачка лавата като студена глина. Явно по никакъв начин не биха могли да се изкачат по тази повърхност без никакви дупки или драскотини, дори и някой от тях да имаше сили да го направи.

— Трябва да има врата — каза Шадуел. — Ще вървим, докато я намерим.

Слънцето вече беше доста под зенита и ставаше по-хладно. Вятърът обаче нямаше намерение да остави пътешествениците на мира нито за миг. Сякаш пазеше край стената, блъскаше в краката им като че ли искаше да ги събори. Но след като бяха стигнали толкова далеч без да бъдат изклани, вече не изпитваха страх, а любопитство да разберат какво има от другата страна. Арабите отново проговориха и непрекъснато бърбореха нещо, сигурно планираха как ще се хвалят какво са открили, като се върнат.

Продължиха още половин час, но в стената нямаше пролука. На някои места се бяха появили пукнатини, но не бяха достатъчно ниско, за да се хванат с ръка. Другаде горната част беше започнала да се руши, но по цялото й протежение нямаше нито прозорец, нито врата, макар и малки.

— Кой е построил това? — попита Хобарт, докато вървяха.

Шадуел гледаше сенките им, които вървяха редом с тях по стената.

— Древните народи — отвърна той.

— За да спрат пустинята ли?

— Или да задържат вътре Бич Божи.

През последните няколко минути вятърът се беше променил. Беше се отказал да ги дърпа за краката, и се беше заел с нещо по-сериозно. Ибн Талак; пръв го забеляза.

— Ето там! Ето там! — извика той и посочи по протежение на стената.

На няколкостотин метра от тях през стената с рев се носеше поток от пясък. Когато наближиха стана ясно, че това не е врата, а пролом. Камъните бяха разхвърляни наоколо, натрошени на купища отломки. Шадуел пръв стигна до развалините и започна да се катери по тях. Много от парчетата бяха колкото малки къщи, но най-после ги преодоля и погледна надолу към мястото, което стената пазеше.

— Какво виждаш? — извика зад него Хобарт.

Шадуел не отговори. Просто оглеждаше пейзажа зад стената с невярващ поглед, а вятърът фучеше през пролома и се мъчеше да го запрати долу.

От другата страна нямаше нито дворци, нито гробници. Всъщност нямаше никакъв признак, дори и следа, че някой бе обитавал това място. Нямаше обелиски, нямаше колонади. Само пясък и още пясък — безкраен пясък. Още една пустиня, докъдето им стигат очите, празна като пустошта зад гърба им.

— Нищо.

Каза го не Шадуел, а Хобарт. Той също се беше изкачил по скалите и стоеше до него.

— О, Господи… нищо.

Шадуел все така мълчеше. Просто се смъкна от другата страна на пролома и застана в сянката на стената. Това което каза Хобарт, изглеждаше вярно: тук нямаше нищо. Тогава защо се чувстваше така уверен, че мястото е някак си свещено?

Тръгна през дълбокия пясък натрупан от вятъра до отломките, и огледа дюните. Възможно ли беше пясъкът само да скрива тайната, която бяха дошли да открият? Дали Бич Божи не се крие тук, а неговият вой да идва от нещо, заровено живо? И ако е така, как изобщо биха могли да го намерят?

Обърна се и погледна към стената. Импулсивно започна да се катери по ръба на пролома. Изкачването беше трудно. Крайниците му тежаха от умора, а за толкова много години вятърът бе успял да полира камъка. Но най-после стигна на върха.

Отначало му се стори, че усилията му са били напразни. Беше се потил само за да види отгоре стената, която се простираше до безкрая в двете посоки.

Но когато започна да оглежда пейзажа долу разбра, че в дюните има някаква закономерност. Не естествените последователни вълни, създадени от вятъра, а нещо по-сложно — огромни геометрични фигури разположени сред пясъка — и между тях алеи или пътища. В своите проучвания за пустините той беше чел за фигури, начертани от някакви древни народи в равнините на Южна Америка; — изображения на птици и богове, които не се виждаха от земята, но бяха направени сякаш да очароват някакъв небесен зрител. Какъв ли беше случаят тук? Дали пясъкът не бе издигнат на бразди и насипи като съобщение към небето? Ако е така, каква сила го беше направила? За преместването на толкова много пясък би бил необходим цял един малък народ, а вятърът би развалил на другия ден построеното днес. Тогава чие дело беше това?

Може би нощта щеше да покаже.

Слезе надолу по стената при Хобарт и останалите, които го чакаха сред скалите.

— Тази вечер ще направим лагера тук — рече той.

— Отвътре или отвън? — попита Хобарт.

— Отвътре.

IV. УРИЕЛ

Нощта се спусна като завеса. Джабир запали огън на закътано място край стената, скрито от безпощадните набези на вятъра. Хапнаха хляб, пиха кафе. Никой не говореше. Изтощението беше сковало езиците им. Просто седяха прегърбени, загледани в пламъците.

Въпреки че костите го боляха, Шадуел не можа да заспи. Огънят догаряше постепенно, един по един останалите се предадоха на умората и той остана да ги пази. С настъпването на нощта вятърът поотслабна, ревът му се превърна в стон. Това го успокои като приспивна песен. Накрая и неговите клепачи се затвориха. Под тях мислите му продължаваха в неспирен поток. После — нищо.


В съня си чу гласа на момчето — Джабир. Викаше го от мрака, но той не искаше да отговори. Отмората беше толкова сладка. Но гласът пак се обади — вече с ужасен писък. Този път той отвори очи.

Вятърът беше стихнал напълно. Над главата му звездите блестяха ярко на фона на идеално чистото небе, потрепваха по местата си. Огънят беше угаснал, но светлината им беше достатъчна за да види, че ибн Талак; и Джабир; ги няма. Шадуел стана, отиде при Хобарт и го събуди.

Докато го разтърсваше видя нещо на земята малко встрани от главата на Хобарт. Ококори се — не вярваше на очите си.

Под краката им имаше цветя, или поне така му се струваше. Китки цветчета сред гъсти листа. Изправи се и от изсъхналото му гърло изскочи вик на удивление.

Дюните бяха изчезнали. На мястото им беше пораснала джунгла, изобилие от дървета високи почти колкото стената — огромни и отрупани с цветове, и листа колкото човешки ръст. Под техния балдахин беше избуяла огромна маса от лози, храсти и треви.

За момент се усъмни дали не е загубил разсъдъка си, докато не чу възклицанието на Хобарт до себе си:

— Боже мой!

— И ти ли го виждаш?

— Виждам… — промълви Хобарт, — …градина.

— Градина?

На пръв поглед тази дума едва ли беше подходяща за хаоса наоколо. Но като се вгледаше по-внимателно, човек можеше да открие известен ред в онова, което отначало приличаше на анархия. Под огромните отрупани с цветове дървета, бяха прокарани алеи; имаше поляни и тераси. Това действително беше някаква градина, въпреки че едва ли някой би изпитал удоволствие от разходката из нея. Независимо от разнообразието на видовете — растения и храсти във всякакви размери и форми — нито един от тях нямаше цвят. Нито разцъфналите пъпки, нито, клоните, листата или плодовете — всичко, до най-малкото стръкче трева, беше изцедено от всякакъв пигмент.

Шадуел още се чудеше, когато от дълбините на джунглата отново се чу вик. Този път беше ибн Талак, гласът му се изви високо и се превърна в писък. Шадуел тръгна натам. Земята под краката му беше мека и това го забавяше, но писъкът продължаваше, прекъсван само задъхани ридания. Затича се и извика към ибн Талак. Не изпитваше никакъв страх, само непреодолимо желание да се изправи лице в лице със Създателя; на тази загадка.

Докато минаваше по един от тъмните булеварди, осеян със същите безцветни растения, викът на ибн Талак; изведнъж секна. За момент Шадуел изгуби ориентация. Спря и огледа гъсталака за някакъв признак на движение. Нямаше нищо. Лекият полъх не помръдваше и вейка, нито пък — а това още повече засилваше мистерията — се усещаше някакъв аромат, колкото и слаб да е, от масата цветове.

Зад него Хобарт прошепна някакво предупреждение. Шадуел се обърна и тъкмо щеше да го укори за липсата на любопитство, когато видя следите от стъпките си. В Спиралата под краката му се раждаше живот. Тук го беше унищожил. Навсякъде където бе стъпил растенията просто се бяха разпаднали.

Взря се празното пространство, където преди имаше трева и цветя, и отговорът за този изумителен растеж стана очевиден. Без да обръща повече внимание на Хобарт, той тръгна към най-близкия от храстите, чиито цветове висяха на клоните като кадилници. Предпазливо докосна с пръст един от тях. При този съвсем лек допир цветът се разпадна и се изсипа от клона като дъжд от пясък. Шадуел прокара пръст по съседния — той също падна, а с него и клона, и изящните листа по него — всичко се превърна отново в пясък само с едно докосване.

Дюните не бяха изчезнали през нощта, за да направят място за градината. Те се бяха превърнали в градина: бяха се надигнали по някаква невъобразима команда за да създадат безплодната илюзия. Онова което на пръв поглед приличаше на чудотворно плодородие, беше измама. Беше пясък. Без аромат, без цвят, без живот — мъртва градина.

Изведнъж изпита отвращение. Този трик напомняше твърде много на работата на Виждащите — някаква измамна магия. Шадуел се хвърли сред шубраците и размаха побеснял ръце наляво-надясно, унищожаваше храстите, които се разпадаха на прашни облаци и дразнеха очите. Едно дърво се срина от удара на ръката му като спрян фонтан. И най-фините цветове изчезваха при най-малкото докосване. Това обаче не го задоволи. Продължаваше да вършее докато не разчисти една малка горичка сред заобикалящия го листак.

— Магии! — крещеше непрестанно той, а по него се сипеше пясък. — Магии!

Сигурно щеше да продължи разрушението в по-голям мащаб, но воят на Бич Божи — същият, който чу преди няколко дни, докато клечеше в лайната — започна отново. Този глас го беше довел тук през пустинята и нищото, и за какво? Отново пустиня, пак нищо. Гневът му още не беше смекчен от пораженията, които бе нанесъл, и той се обърна към Хобарт:

— Откъде идва?

— Не знам — промърмори Хобарт и отстъпи несигурно няколко крачки назад. — Отвсякъде.

— Къде си? — изкрещя Шадуел към дълбините на илюзията. — Покажи се!

— Недей… — опита се да го спре Хобарт, изпълнен с ужас.

— Това е твоят Дракон; — отвърна Шадуел. — Трябва да го видим.

Хобарт поклати глава. Нямаше желание да вижда силата, която бе създала това място. Но преди да успее да се оттегли Шадуел вече го беше хванал.

— Ще го посрещнем заедно. Той ни измами и двамата.

Хобарт се помъчи да се освободи, но всякакви опити престанаха щом зърна силуета, който се появи в другия край на алеята.

Беше висок колкото дърветата, почти десет метра. Дългата му бяла като кост глава опираше в клоните и пясъчните листа се сипеха по земята.

Въпреки че продължаваше да вие, той нямаше уста, всъщност по лицето му нямаше нищо друго освен очи, ужасяващо много очи — два реда процепи без клепачи, без мигли — които се спускаха от двете страни на главата. Бяха може би общо към сто, но дори цяла вечност да се взираше човек не би разбрал истинския им брой, защото това нещо, колкото и солидно да изглеждаше, не можеше да бъде точно определено. Във вътрешността му се движеха някакви неща като колела, свързани с въжета от течен огън към стотици други геометрични форми, които изпълваха въздуха около него. По повърхността като че ли пляскаха безброй крила, в корема му гореше светлина сякаш бе погълнало звезди.

Не можеше да се каже нищо със сигурност. В един миг сякаш го обгръщаше матрица от стрелкащи се светлини, като скеле ударено от мълния; след това се превръщаше в конфети от пламъци, които се въртяха като облак наоколо, докато изчезнат. За миг се превръщаше в нещо ефирно, после беше като огнената колесница на бог Вишну.

Изведнъж воят секна, така внезапно, както и бе започнал.

Бич Божи спря.

Шадуел пусна Хобарт, от панталоните му се понесе воня на лайна. Хобарт падна на земята и тихо заплака. Шадуел го остави да си лежи. Главата на Бич Божи, скрита в безбройните си форми, забеляза съществата дръзнали да влязат без позволение в градината му.

Шадуел не побягна. Каква полза? Във всички посоки оттук се простираха хиляди квадратни мили пустиня. Нямаше къде да избяга. Можеше само да остане на мястото си и да сподели с този ужас вестите, които бе донесъл.

Но преди да успее да изрече и дума пясъкът под краката му се раздвижи. За миг си помисли, че Бич Божи смята жив да го погребе — земята сякаш се втечни. Пясъкът само се дръпна назад като чаршаф и на леглото под него — на няколко крачки от Шадуел — се показа трупа на ибн Талак. Беше гол, и очевидно подложен на ужасни мъчения. Двете му ръце бяха изгорени от лактите надолу — от черните чуканчета стърчаха натрошени кости. По същия начин бяха унищожени и половите му органи, а очите — изгорени. Не можеше и дума да става, че раните са били нанесени след смъртта — устата още бе сгърчена в предсмъртния му вик.

Шадуел се погнуси и отвърна поглед, но Бич Божи имаше да му покаже още нещо. Пясъкът отново се раздвижи и вдясно от него се показа друго тяло. Този път това на Джабир. Лежеше по корем, бутовете му бяха изгорени до костта, вратът счупен, главата извъртяна назад и гледаше към небето. Устата му също беше изгорена.

„Защо?“ искаше да попита Шадуел.

От втренченият поглед на Бич Божи му се доповръща, но все пак зададе въпроса.

— Защо? Не сме дошли с лошо.

Бич Божи не показа с нищо, че дори е чул думите му. Дали не беше изгубил способността си да общува след цяла вечност тук в пустошта, и воят му бе останал като единствена реакция на болката и съществуванието?

После някъде сред легиона от очи пробягна светлина, горящите колела я грабнаха и изплюха към Шадуел. В мига преди да го порази той изпита надежда, че смъртта му ще бъде бърза, след това светлината попадна върху него. Болката от докосването й беше заслепяваща, под ласките й тялото се огъна и падна, черепът му беше готов да се пръсне. Но смъртта не дойде. Болката изведнъж изчезна и горящото колело се появи в мислите му. Бич Божи беше вътре в главата му, силата се въртеше в черепа.

Колелото избледня и на негово място се появи видение, предоставено от онзи, който го бе обладал:

носеше се през градината, високо сред дърветата. Това е през погледа на Бич Божи, разбра Шадуел: сякаш седеше зад очите му. Втренченият поглед забеляза някакво движение долу на земята и тръгна към него.

На пясъка беше Джабир; — гол, на четири крака, — а ибн Талак; го обладаваше отзад и сумтеше докато пъхаше плътта си в момчето. В очите на Шадуел актът изглеждаше смущаващ, но достатъчно безобиден. Беше виждал и по-лоши неща през живота си, дори беше правил по-лоши неща. Но в момента споделяше не само погледа на Бич Божи, а и мислите му: за съществото тази разгоненост беше престъпление, и по негова преценка наказуемо със смърт.

Шадуел беше видял резултатите от екзекуциите, нямаше желание да ги види възпроизведени. Но нямаше избор. Бич Божи владееше съзнанието му: длъжен беше да наблюдава всеки ужасен миг.

Сиянието се протегна надолу и раздели двамата един от друг, после изгори престъпните части — уста, очи, полови органи и бутове — заличи ги с огън. Не бързаше. Имаха време да страдат — Шадуел чу отново писъците, които го бяха довели в градината — и да молят за пощада. Огънят обаче беше безпощаден. Докато свърши работата си Шадуел вече плачеше и се молеше да спре. Най-после всичко свърши и телата бяха закрити с пясъчен покров. Едва тогава Бич Божи му върна зрението. Отново видя земята пред очите си — вонеше на повърнато.

Лежеше разтреперан там, където бе паднал. Чак когато бе сигурен, че няма пак да падне, надигна глава и погледна към Бич Божи.

Той беше променил формата си. Вече не беше великан и седеше на купчина пясък, която бе струпал под себе си. Многобройните му очи бяха обърнати към звездите. За няколко минути се беше превърнал от съдник и екзекутор в съзерцател.

Въпреки че образите изпълнили главата му бяха избледнели, Шадуел знаеше, че съществото все още се намира в него. Усещаше иглите на мисълта му. Чувстваше се като човек-риба, закачен на въдица.

Бич Божи отвърна поглед от небето и го погледна.

Шадуел…

Чу името си, макар че и в новото си превъплъщение Бич Божи нямаше уста. Не му и трябваше, естествено, след като можеше така да бърка в главите на хората.

Виждам те,

рече той. Или по-скоро това беше мисълта, която вкара в главата на Шадуел, а той й даде думи.

Виждам те. И знам името ти.

— Точно това искам — каза Шадуел. — Искам да ме познаваш. Да ми се довериш. Да ми вярваш.

Тези чувства бяха част от играта на Търговеца през повече от половината от живота му, като ги изговаряше той черпеше увереност от тях.

Ти не си първият, който идва тук, рече Бич Божи. Идвали са и други. И са си отивали.

Шадуел знаеше много добре къде бяха отишли. За миг беше зърнал — дали по волята на Бич Божи или сам бе успял, в това не бе съвсем сигурен — телата погребани под пясъка, а разложената им плът се беше изгубила в мъртвата градина. Тази мисъл би трябвало да го накара да се страхува, но той беше изпитал всичко, което трябваше да изпита или от което да се страхува, докато гледаше екзекуциите. Сега щеше да говори простичко и да се надява, че истината ще го предпази от смъртта.

— Дойдох тук по една определена причина — рече той.

Каква причина?

Точно сега беше момента. Клиентът беше задал въпрос и той трябваше да му отговори. Нямаше смисъл да извърта или да разкрасява нещата, опитвайки се да направи по-добра сделка. Трябваше да се пазари само с простата истина. С този залог можеше или да спечели, или да загуби. По-добре направо да го каже.

— Виждащите.

Усети как иглите в мозъка му потрепнаха от името, но друга реакция не последва. Бич Божи мълчеше. Дори колелата му като че ли помръкнаха, двигателят сякаш всеки момент щеше да угасне.

После, съвсем-съвсем тихо, думата се оформи в главата му.

Вижда-щите.

А с думата и спазъм от енергия, като светкавица, която избухна в черепа му. Светкавицата беше и в самия Бич Божи. Проблесна по тялото открай-докрай. Стрелкаше се насам-натам в очите му.

Виждащите.

— Знаеш ли кои са те?

Пясъкът засъска около краката на Шадуел.

Бях забравил.

— Било е доста отдавна.

И ти си дошъл да ми го кажеш?

— Да ти напомня.

Защо?

Иглите потрепнаха отново. Може да ме убие всеки момент, помисли си Шадуел. Нервен е, и това го прави опасен. Трябва да внимавам, да играя хитро. Да съм търговец.

— Те се скриха от тебе — продължи той.

Наистина.

— През всичките тези години. Скриха главите си, за да не можеш никога да ги намериш.

И сега?

— Сега отново са будни. В света на хората.

Бях забравил. Но сега ми напомниха. О, да. Милият Шадуел.

Иглите се отпуснаха и вълна от най-чисто удоволствие заля Шадуел, едва не му прилоша от него. Този Бич Божи може и да доставя удоволствие! Каква ли още сила владее?

— Мога ли да те попитам нещо?

Питай.

— Кой си ти?

Бич Божи се надигна от пясъчния си трон и мигновено стана ослепително ярък.

Шадуел закри очи, но светлината проникваше през плътта и костите направо в главата му, където Бич Божи произнасяше извечното си име:

Наричат ме Уриел,

каза той.

Уриел, ангел от пета степен.

Знаеше името, така както знаеше наизуст и ритуалите, които бе чул в църквата „Света Филомена“. Източникът им беше един и същ. Като дете бе научил имената на ангелите и архангелите, а сред могъщите Уриел беше най-могъщият. Архангелът на спасението, наричан от някои Божият огън. Екзекуциите отново се възпроизведоха в главата му — телата се гърчеха под безмилостния огън: огънят на Ангела. Какво направи, да се изстъпи пред такава сила? Това беше Уриел, ангел от пета степен…

В паметта му изникна още един от атрибутите на Ангела, и осъзнаването му предизвика внезапен шок. Уриел беше ангел оставен на пост пред вратите на Райската градина.

Райската градина.

Тези думи накараха съществото да избухне в пламъци. Въпреки че вековете го бяха обрекли на мъка и забрава, то все още беше Ангел;: огънят му беше неугасим. Колелата в тялото му се завъртяха, видимата математика на неговата същност се задейства и се приготви за нови ужаси.

Тук имаше и други, рече Серафимът, които наричаха това място Райската градина. Но за мен то никога не се е наричало така.

— А как тогава? — запита Шадуел.

Едем, каза Ангелът, и в съзнанието на Шадуел се появи нова картина. Това беше градината, но през друга епоха. Дърветата не бяха от пясък, избуялата джунгла напомняше за флората, поникнала в Спиралата: същото разточително плодородие, същите неописуеми видове, които едва ли не се противопоставяха на състоянието си. Цветове готови да въздъхнат, плодове способни да летят. Но тук го нямаше онова нетърпение от Спиралата — властваше атмосфера на неизбежен растеж, всичко се стремеше по своему към някакво по-висше състояние, а то определено беше светлината, защото отвсякъде между дърветата струеше сияние, като носещи се във въздуха живи духове.

Това беше място на съзидание, продължи Ангелът. Винаги и завинаги. Тук възникваха нещата.

— Възникваха?

Намираха своя форма и се появяваха на света.

— Ами Адам и Ева?

Не си ги спомням, отвърна Уриел.

— Прародителите на човечеството.

Човечеството изникна от праха на хиляди места, но не и тук. Тук бяха висшите духове.

— Виждащите? — рече Шадуел. — Те са били висши духове?

Ангелът изсумтя сърдито. Картината на Едем — райската градина се сгърчи и Шадуел мярна някакви фигури, които се криеха между дърветата като крадци.

Те започнаха оттук, отвърна Ангелът, и Шадуел видя във въображението си как земята се разтваря и от нея се надигат растения с човешки лица, мъглата се втвърдяваше… Но те бяха нещо случайно. Тор от по-велики същества, който оживя тук. Ние не ги познавахме, ние духовете. Занимавахме се с по-възвишени неща.

— А те пораснаха?

Пораснаха. И станаха любопитни.

Сега вече Шадуел започна да разбира.

— Надушили са света — подсказа той.

Ангелът потрепери и отново върху Шадуел се посипаха образи. Видя предците на Виждащите, голи до един, телата им бяха във всякакви цветове и размери — тълпа от чудати форми — опашки, златисти очи и самодоволни глупаци: плътта на един лъщеше като на пантера, друг имаше атрофирани крила — видя ги как се катерят по стената, нетърпеливи да се измъкнат от градината…

— Избягали са.

Никой не може да избяга от мене, каза Уриел. Когато духовете си отидоха, аз останах тук да пазя докато се върнат.

Поне за това в Книгата на Сътворението; беше казано вярно: на вратата е бил оставен пазач. Но изглежда, само за това. Онези които бяха писали тази книга, бяха взели един образ, който човечеството познаваше в сърцето си, и го бяха вмъкнали в разказа си по свои морални съображения. Мястото на Бог във всичко това, ако изобщо имаше такова, беше може би въпрос по-скоро на дефиниция. Би ли признал Ватиканът; това същество за Ангел, ако се представи пред вратите му? Шадуел се съмняваше.

— Ами духовете? — попита той. — Останалите, които са били тук?

Аз чаках, рече Ангелът.

И е чакал, чакал, помисли си Шадуел, докато самотата го е докарала до лудост. Сам в пустошта, градината е повяхвала и гниела, пясъкът е прониквал през стените…

— Сега ще дойдеш ли с мен? — рече Шадуел. — Мога да те заведа при Виждащите.

Ангелът отново обърна поглед към Шадуел.

Мразя света, каза той. Веднъж бях там, някога.

— Но ако те отведа при тях, ще можеш да изпълниш дълга си, и да свършиш с това.

Омразата на Уриел към Царството беше физически осезаема — косата на Шадуел настръхна. И все пак Ангелът не отхвърли предложението, само изчакваше и обмисляше възможността. Искаше чакането му да свърши, и то скоро. Но негово величество беше отвратен от мисълта за контакт със света. Като всички чисти неща, той беше суетен, и имаше нужда от грижи.

— Може би… — рече той.

Отмести поглед от Шадуел към стената. Търговецът го проследи и видя Хобарт. Той беше използвал възможността да изпълзи по време на разговора с Уриел, но не беше стигнал достатъчно далеч.

— …този път… продължи Ангелът, и светлината заблестя по редиците очи, … ще ида… колелата поеха светлината и я изхвърлиха към Хобарт. … преоблечен.

При тези думи цялата машина се разлетя и не една, а безброй стрели светлина полетяха към Хобарт. Погледът на Уриел го бе приковал на място, не можеше да избегне нахлуването. Стрелите го пронизаха от глава до пети, светлината им проникна в него без да разкъса кожата.

Само за миг Ангелът изчезна безследно от купчината пясък до Шадуел и при изчезването му в плътта започна ново зрелище. От мястото на Хобарт до стената през цялата градина премина някаква тръпка. От разтърсването пясъчните форми се разпаднаха, безброй растения се превърнаха в прах, алеите с дърветата се срутваха като арки при земетресение. Като гледаше нарастващото разрушение Шадуел се сети отново как видя за пръв път очертанията в дюните. Може би предположението му бе било вярно, може би това място наистина представляваше някакъв знак към звездите. Достоен за съжаление начин, по който Уриел възпроизвеждаше отминала слава с надеждата, че някой минаващ дух ще се отбие и ще му напомни за себе си.

Трусовете станаха прекалено силни и той се оттегли преди да бъде погребан от пясъчната буря.

Хобарт вече не беше от отсамната страна на пролома — беше се изкачил по скалите и оглеждаше безплодната земя на пустинята.

Отвън по нищо не личеше, че Уриел е в него. На пръв поглед това си беше същият Хобарт. Мрачното му лице изглеждаше все така леденостудено, а когато заговори, гласът беше все така безизразен. Но въпросът, който зададе, показа нещо друго:

— Сега Дракон ли съм? — попита той.

Шадуел го погледна. В дълбините на очите му сега видя онзи блясък, който не бе забелязал откакто за пръв път го съблазни с обещания за огън.

— Да — отвърна той. — Сега си Дракон.


Не се бавиха. Тръгнаха веднага обратно към границата и оставиха Празното Място по-празно от когато и да било.

Единадесета частСЕЗОНЪТ НА СЪНИЩАТА

„Небето потъмня като петно,

ще се изсипе нещо като дъжд,

но няма да е от цветя.“

У. Х. Одън;

„Двамата“

I. ПОРТРЕТ НА ГЕРОЯ КАТО МЛАД ЛУНАТИК

1

Какво му става на Кал Муни? питаха се съседите: така странно се държи, само леко се усмихва и поглежда хитро. Не забравяйте, те открай време са си особено семейство. Чувала съм, че старецът бил роднина на някакъв поет, а нали знаете какво разправят за поетите, че всичките са малко луди. Сега същото става и със сина. Толкова жалко. Странно как се променят хората, нали?


В клюката имаше нещо вярно, разбира се. Кал знаеше, че наистина се е променил. Да, вероятно беше малко откачил. Когато някоя сутрин се погледнеше в огледалото, забелязваше в погледа си някаква пустота, която несъмнено безпокоеше касиерката в супермаркета или жената която се опитваше да му вдигне скандал докато чакаха на опашка в банката.

— Значи сам живееш?

— Да — отвръщаше той.

— Къщата е доста голяма за сам човек. Сигурно трудно се справяш с чистенето.

— Не, всъщност не.

Онзи който го разпитваше, поглеждаше въпросително. А той отвръщаше:

— Аз обичам прах — и знаеше, че тази забележка ще предизвика разни клюки, но не беше в състояние да лъже, за да им достави удоволствие. Докато разговаряха виждаше как вътрешно му се присмиват и запомнят забележката за да я коментират по-късно в обществената пералня.

О, той си беше точно Лудия Муни.

2

Този път нямаше да забрави. Съзнанието му беше станало вече като част от изгубената Страна на чудесата, и не можеше да я забрави. Фугата беше с него през целия ден, всеки ден, а и през нощта.

Но спомените не го радваха. Изпитваше почти непоносима болка от загубата на един свят за който беше копнял цял живот, и който беше изчезнал завинаги. Никога вече нямаше да може да стъпи в онази магическа страна.

Как и защо беше станало всичко, му беше някак неясно, особено що се отнасяше до събитията в Спиралата. Спомняше си някои подробности от битката в Тясното Сияние и как се гмурна в Мантията. Но онова което се случи след това, се явяваше като поредица от откъслечни картини. Разни неща никнеха, умираха; кръвта танцуваше в малък екстаз по ръката му; тухлите, на които бе опрял гръб, разтреперан…

Това като че ли беше всичко. Останалото беше толкова смътно, че си спомняше само отделни мигове.

3

Знаеше, че му е необходимо нещо което да разсее мъката, иначе просто щеше постепенно да изпадне в меланхолия от която няма измъкване, затова си потърси нова работа и в началото на юни намери: печеше хляб. Заплащането не беше добро, работното време не позволяваше да се среща с хора, но работата му беше приятна — пълна противоположност на мъките в застрахователната компания. Не се налагаше много да говори или да се безпокои за отношенията с администрацията. Тук нямаше повишения в службата, само обикновена работа с тесто и фурни. Работата го правеше щастлив. Бицепсите му станаха като от стомана и имаше топъл хляб за закуска.

Но разсейването беше само временно. Мислите му се връщаха прекалено често към източника на страданията, и той страдаше отново. Може би този мазохизъм беше в природата на неговия вид. Всъщност това убеждение бе подкрепено от появата на Жералдин в средата на юли. Един ден тя застана на прага и влезе в къщата като че ли нищо никога не се беше случило между тях. Той се зарадва като я видя.

Този път обаче тя не се премести при него. Съгласиха се, че връщането към онова домашно статукво би било само крачка назад. Тя идваше и си отиваше почти всеки ден през лятото, понякога преспиваше на Чариът Стрийт, но в повечето случаи не.

Близо пет седмици тя не попита нищо за събитията от миналата пролет, и той на свой ред не предложи доброволно никаква информация. Но когато най-после повдигна въпроса, това стана по начин и в контекст, който той не очакваше.

— Дик; разправя наляво и надясно, че си имал неприятности с полицията… — каза тя, — … но аз му рекох: не и моят Кал.

Той седеше в креслото на Брендън до прозореца и гледаше късното лятно небе. Жералдин беше на дивана сред разпръснатите списания.

— Казах им, че не си престъпник. Знам това. Каквото и да се е случило с тебе… не е било нещо такова. Било е нещо по-дълбоко, нали? — Тя го погледна. Искаше ли отговор? Изглежда, че не, защото преди дори да се опита да каже неща, тя продължи: — Така и не разбрах какво става, Кал, и може би е по-добре да не знам. Но… — Наведе очи към списанието в скута си, после пак го погледна. — Никога преди не си говорил насън.

— А сега говоря ли?

— През цялото време. Говориш с някакви хора. Понякога викаш. Понякога само се усмихваш. — Жералдин беше малко смутена от тази изповед. Беше го наблюдавала докато спи, и беше слушала. — Ти си бил някъде, нали? Видял си нещо, което никой не е виждал.

— Такива неща ли говоря?

— В известен смисъл. Но не е това което ме кара да мисля, че си видял нещо. А самият ти, Кал. Начинът, по който гледаш понякога…

След като каза това, тя сякаш изпадна в безизходица и се върна отново към списанието — прелистваше страниците всъщност без да ги гледа.

Кал въздъхна. Тя беше толкова добра с него, толкова грижлива: дължеше й обяснение, колкото и трудно да беше.

— Искаш ли да ти разкажа? — попита той.

— Да. Да, искам.

— Няма да ми повярваш — предупреди я Кал.

— Все пак, разкажи ми.

Той кимна и започна историята, която за малко не бе издал миналата година, след първото си посещение на Рю Стрийт.

— Видях Страната на чудесата… — започна Кал.

4

Трябваше му почти час да разкаже в общи линии всичко, което се бе случило след като птицата излетя от гълъбарника, и още час да се опита да опише подробностите. Веднъж започнал откри, че не иска да изпусне нищо: искаше да разкаже колкото може по-добре, и заради себе си, и заради Жералдин.

Тя слушаше внимателно. Понякога поглеждаше към него, но през по-голямата част от времето гледаше през прозореца. Нито веднъж не го прекъсна.

Когато най-после свърши и раните от загубата бяха отворени отново от разказа, тя дълго време не каза нищо.

— Не ми вярваш — рече той. — Казах ти, че няма да повярваш.

Отново мълчание. После тя попита:

— За тебе има ли значение дали ти вярвам, или не?

— Разбира се, че има значение.

— Защо, Кал?

— Защото тогава няма да съм сам.

Тя му се усмихна, стана и отиде при него.

— Не си сам — каза тя, и нищо повече.


По-късно, когато заспиваха заедно, Жералдин попита:

— Обичаш ли я?… Искам да кажа, Сузана?

Беше очаквал въпроса, рано или късно.

— Да — отвърна тихо той. — По начин, който не мога да обясня, но да.

— Радвам се — прошепна тя в тъмното. На Кал му се искаше да види лицето й, да разбере по него дали казва истината, но остави въпросите незададени.


После изобщо не говориха за това. Тя не промени отношението си към него след като той й разказа. Кате че ли беше забравила всичко. Идваше и си отиваше все така в определени дни. Понякога се любеха, понякога не. И понякога бяха щастливи, или почти щастливи.

Лятото дойде и си отиде без съществени промени в температурите, и преди луничките да успеят да разцъфнат по бузите на Жералдин, дойде септември.

5

Есента приляга на Англия, а тази есен предшестваща най-лютата зима от края на четиридесетте години, беше великолепна. Ветровете бяха силни, носеха топли дъждове прекъсвани от ярки слънчеви дни. Градът възвърна изгубения си блясък. Зад огрените от слънцето къщи се трупаха керемиденочервени облаци, вятърът носеше дъх на море, понесъл на гърба си и чайките, които се гмуркаха и кръжаха над покривите.

През този месец Кал почувства как настроението му се оправя отново — гледаше как блести Царството на Кукувиците, небето над него изглеждаше заредено с тайнствени знаци. Започна да вижда лица в разкъсаните облаци, долавяше някакъв код в тропота на дъждовните капки по перваза. Определено нещо щеше да се случи.

Този месец се сети и за Глук. Антъни Върджил Глук, колекционер на анормални явления. Дори си помисли да се свърже с него и чак се постара да издири картичката му в джоба на стария си панталон. Но не се обади. Може би защото знаеше, че е готов да повярва на всяко хубаво суеверие, стига то да обещава чудеса, а това не би било разумно.

Продължи да наблюдава небето, ден и нощ. Дори си купи малък телескоп и започна да изучава разположението на съзвездията. Откри, че това го успокоява. Хубаво беше да погледне нагоре през деня и да знае, че звездите са все още над главата му, нищо че не ги вижда. Несъмнено същото се отнасяше и за безброй други загадки. Те също блестяха, но светът блестеше по-силно, и не му позволяваше да ги види.


А после, в средата на октомври (всъщност на осемнадесети, или по-скоро в ранното утро на деветнадесети) Кал сънува първия кошмар.

II. ОБРАЗИ

1

Осем дни след разрушаването на Фугата и всичко в нея, остатъците от Четирите Рода — общо може би към стотина души — се събраха да обсъдят бъдещето си. Въпреки че бяха оцелели, едва ли можеха да се радват на този факт. С изчезването на Втъкания свят бяха загубили домовете, вещите, а много от тях и близките си. Като спомен от някогашното щастие бяха останали само шепа магии, силно отслабени от поражението на Фугата. Това не беше голямо утешение. Магиите не можеха да възкресят мъртвите, нито да ги предпазят от покварата на ЦарствотоИ така — какво да правят? Една гласовита фракция водена от Балм де Боно настояваше да разгласят историята си, да се превърнат всъщност в кауза. Идеята заслужаваше внимание. Може би най-безопасно беше именно да застанат пред лицето на човешкия свят. Този план обаче се натъкна на значителна опозиция, подхранвана от единственото което тези хора притежаваха, и което не можеше да им бъде отнето — гордостта. Мнозина заявиха направо, че по-скоро ще умрат, отколкото да се оставят на милостта на Кукувиците.

Сузана очакваше и друг проблем по отношение на тази идея. Макар че човеците биха могли да бъдат убедени да повярват на историята на Виждащите, и да й симпатизират, колко щеше да изтрае съчувствието им? Месеци? Най-много година. После щяха да обърнат вниманието си към някоя нова трагедия. Виждащите щяха да останат просто жертви от вчерашния ден, белязани от слава, която едва ли щеше да ги спаси.

Комбинацията от нейния довод и общия ужас при мисълта за Кукувиците бяха достатъчни за да надделеят над опозицията. Решен да се държи културно, макар и победен, де Боно отстъпи.

За последен път тази вечер процедурата се подчини на етиката на дебатите. Заседанието започна да става все по-разгорещено. Ескалацията започна с призива на един изнервен мъж с посивяло лице да зарежат всякакви опити да оправят положението си и да се помислят как да си отмъстят на Шадуел.

— Загубихме всичко — каза той. — Единственото удовлетворение което ни остава, е да ликвидираме това копеле.

Някои надигнаха глас против пораженческото настроение, но той настоя да го изслушат.

— Тук ще си умрем — рече той със сгърчено лице. — Останали са ни само няколко мига… да унищожим онези които ни причиниха това.

— Струва ми се, че сега не е време за вендета — обади се Нимрод. — Трябва да мислим конструктивно, да планираме бъдещето си.

Сред събралите се се чу ироничен смях, над който се извиси гласа на евентуалния отмъстител:

— Какво бъдеще? — едва ли не тържествуваше той в отчаянието си. — Погледни ни! — Мнозина сведоха поглед при тези думи, знаеха твърде добре каква окаяна гледка представляват. — Ние сме последните от малкото останали. След нас няма да има никой, всички го знаем. Не искам да говоря за бъдещето — обърна се той към Нимрод. — Това значи само да си навлечем нова мъка.

— Не е вярно… — опита се да възрази Сузана.

— Лесно ти е на тебе — сопна се той.

— Затваряй си устата, Хеймъл! — извика Нимрод.

— Няма!

— Тя дойде да ни помогне.

— Толкова ни помогна, че щеше всички ни да убие! — изкрещя в отговор Хеймъл.

Песимизмът му имаше доста поддръжници.

— Тя е Кукувица — обади се един от тях. — Защо не се върне където й е мястото?

Част от нея беше готова да направи тъкмо това: нямаше желание да става мишена за толкова язвителни забележки. Болеше я от думите им. Нещо повече, те събуждаха у нея други опасения — че е могла да направи повече от онова, което направи, или поне да го направи по друг начин. Но трябваше да остане, заради де Боно, и Нимрод, и всички останали които очакваха тя да ги води в Царството. Всъщност всичките доводи на Хеймъл я натъжаваха. Виждаше колко лесно могат черпят сили от омразата към Шадуел и по този начин да забравят понесените загуби. Това важеше повече за тях, разбира се, и не биваше да забравя това. Тя също беше загубила една мечта, на която успя да се радва само няколко безценни мига. Те бяха загубили своя свят.

В спора се намеси един нов глас, който я изненада — Аполин. Сузана дори не знаеше, че е в стаята, докато тя не се изправи сред облак цигарен дим и се обърна към всички:

— Няма да лягам да умирам заради никой. И особено заради тебе, Хеймъл.

Предизвикателството й напомни за Йоланда Дор в Дома на Капра. Изглежда когато ставаше въпрос за живот, винаги жените бяха най-разпалените участнички в спора.

— Ами Шадуел? — попита някой.

— Какво Шадуел? Искаш да го убиеш ли, Хеймъл? Ще ти купя лък и стрели!

Забележката й предизвика прекалено силен смях сред някои, но само вбеси опозицията още повече.

— Ние сме почти изчезнали, сестро — отвърна презрително Хеймъл. — А ти не си много плодовита напоследък.

Аполин прие подигравката с чувство за хумор.

— Искаш ли да пробваш? — предложи тя.

Хеймъл сви устни.

— Имах съпруга… — рече той.

Както винаги, Аполин изпитваше удоволствие от това да дразни и поклати бедра пред Хеймъл, а той плю към нея. Не трябваше да го прави. Тя също плю, само че по-точно. Макар че плюнката беше съвсем безобидна, Хеймъл реагира сякаш го бяха проболи с нож — хвърли се с яростен вик към Аполин. Някой застана помежду им за да попречи на удара и той попадна върху помирителя. Атаката премахна и последните задръжки — цялото събрание се развика и закрещя, докато Хеймъл и другия мъж си разменяха удари сред катурнатите столове. Сводникът на Аполин ги разтърва. Въпреки че боят продължи не повече от минута, двамата бяха доста пострадали — от носовете и устите им течеше кръв.

Сузана гледаше с натежало сърце как Нимрод се опитва да успокои заседанието. Имаше толкова много неща, за които искаше да говори с Виждащите: проблеми, които се нуждаеха от техния съвет, тайни — крехки и трудни — които искаше да сподели. Но се страхуваше да повдигне тези въпроси в нажежената атмосфера, щяха само да засилят разцеплението.

Хеймъл си тръгна, ругаейки Сузана, Аполин и всички, които според него „са на страната на лайната“. Не беше сам. Двадесетина души го последваха.

След това избухване нямаше сериозни опити за възобновяване на дискусията — на практика заседанието беше прекъснато. Никой не беше в състояние да взема разумни решения, и вероятно така щеше да бъде поне известно време, докато се уталожат нещата. Затова решиха оцелелите да се пръснат, и да се притаят на някое безопасно място, където и да е. Бяха останали толкова малко, че нямаше да е трудно да се стопят в множеството. Щяха да изчакат да мине зимата, докато отмине въздействието на събитията.

2

След събранието Сузана се сбогува с Нимрод, като му остави преди това указания как да я открие в Лондон. Беше изтощена, трябваше да си почине известно време.

Но след двуседмичен престой вкъщи откри, че опитите да възстанови силите си чрез бездействие със сигурност щяха да я докарат до умопомрачение, и се върна към работата в ателието. Това се оказа мъдро решение. Проблемите с установяване на ритъм на работа я отвличаха от мисълта за загубите и провалите в последно време, и фактът, че правеше нещо, пък било то само гърнета и чинии, отговаряше на желанието й да започне отначало. Никога не бе осъзнавала до такава степен митичните асоциации на глината, славата й на изначална, основна материя, от която са били създадени народите в книгите с приказки. Умееше да прави гърнета, не хора, но все нещо трябваше да постави началото на света. Работеше часове наред. Единствената й компания бяха радиото и миризмата на глина. Мислите й не можеха се освободят напълно от меланхолията, но се чувстваше по-леко отколкото можеше да се надява.

Като чу че се е върнала, Финеган; се появи на вратата един следобед, както винаги издокаран, и я покани на вечеря. Странно беше да си помисли как е чакал, докато тя се беше отдала на приключения; а освен това и трогателно. Прие поканата и остана по-очарована от компанията му от когато и да било. Както винаги прям, Финеган; каза, че били създадени един за друг и трябва да се оженят веднага. Тя му отвърна, че е решила да не се омъжва за банкер. На следващия ден той й изпрати цветя с бележка, че ще се откаже от професията си. След това започнаха да се срещат редовно. Топлината и непринуденото му поведение бяха идеалния начин да избяга от мрачните мисли, които все още се мъчеха да я обземат щом имаше време да разсъждава.

През летните месеци и в началото на есента понякога установяваше контакти с някои от Виждащите, макар че бяха сведени до минимум по съображения за сигурност. Новините изглеждаха добри. Мнозина от оцелелите се бяха върнали близо до домовете на предците си и бяха намерили по някакво местенце.

Още по-добре беше, че нямаше нито вест за Шадуел или Хобарт. Носеха се слухове, че Хеймъл започнал да издирва Търговеца, но се отказал след като не успял да открие нищо което да му подскаже местоположението на врага. Що се отнася до остатъците от неговата армия, онези от Виждащите които бяха възприели виденията на Пророка, те се бяха наказали сами — когато се събудиха от евангелисткия си кошмар видяха, че той бе унищожил всичко което са обичали.

Някои потърсиха опрощение от събратята си и дойдоха, засрамени и отчаяни, на спорното събрание. Други, както се потвърди, бяха обхванати от угризения на съвестта и се скитаха немили-недраги. Някои дори бяха посегнали на живота си. Обаче имаше и такива, дочу Сузана — родените убийци сред Виждащите, — които бяха напуснали бойното поле без да съжаляват за нищо. Те бяха отишли в Царството да търсят още насилие. Не беше нужно да търсят много.

Но освен слухове и предположения нямаше почти нищо. Сузана продължаваше опитите да се върне към стария си живот, докато те си уреждаха нов. Що се отнася до Кал, тя следеше как се възстановява чрез Виждащи, които се бяха заселили в Ливърпул, но не се свърза директно с него. Реши така отчасти по практически съображения. Беше по-разумно да се държат на разстояние един от друг докато не се уверят, че врагът е изчезнал. Имаше обаче и емоционален елемент. Бяха споделили твърде много помежду си, във Фугата и извън нея. Твърде много, за да могат да бъдат любовници. Пространството между тях бе заето от Втъкания свят — така беше още от самото начало. Пред този факт всяка мисъл за семеен живот или любовна връзка изглеждаше нелепо. Бяха видели заедно и ада, и рая. След това всичко беше банално.

Вероятно Кал изпитваше същото, защото не направи опит да се свърже с нея. Не че беше необходимо. Въпреки че нито се виждаха, нито разговаряха, тя усещаше постоянното му присъствие. Самата Сузана беше пресякла още в зародиш всякаква възможност за физическа любов помежду им и понякога съжаляваше за това, но онова което споделяха сега беше може би най-висшата мечта на всички влюбени — помежду си държаха един свят.

3

В средата на октомври работата й се насочи в ново, напълно необичайно направление. Без никаква конкретна причина тя заряза чиниите и купите, и започна да прави фигури. Резултатите не предизвикваха възхищение, но отговаряха на някаква вътрешна повеля, която не търпеше възражения.

Междувременно Финеган; упорстваше с вечери и цветя, удвоявайки вниманието си при всеки неин учтив отказ. Сузана започна да си мисли, че в характера му има нещо повече от мазохизъм, след като така се връща всеки път щом го отпрати.

От всички изключителни моменти, които бе изпитала откакто стана част от историята на Фугата, тези бяха някак си най-странни — преживяванията от Втъкания свят и от сегашния живот се бореха в съзнанието й за правото да се нарекат истински. Знаеше, че по този начин мислят Кукувиците, че всъщност и едните, и другите са истински. Но в мислите й не можеха да се съчетаят, нито пък тя можеше да определи мястото си в тях. Какво общо имаше жената която Финеган; твърдеше, че обича — усмихнатата Сузана с глина в ръце — с жената изправила се лице в лице срещу дракони? Стигна дотам да не иска да си спомня толкова добре онези мистични мигове, защото след това й призляваше при мисълта за собствената й тривиалност.

По тази причина сдържаше юздите на менструума, което не беше трудно. Някога непредвидимият му характер сега беше доста укротен и тя предполагаше, че това се дължи на унищожението на Фугата. Но той не я беше изоставил напълно. Понякога като че ли ставаше неспокоен и решаваше да се попротегне. Обикновено, макар че трябваше да мине известно време за да го разбере, причината беше нещо в околната среда. Някои места в Царството притежаваха определен заряд: Сузана усещаше потоци под земята, готови да бликнат на повърхността. Менструумът ги разпознаваше. В някои случаи това правеха и Кукувиците. Те освещаваха съответните места доколкото позволяваше късогледството им: издигаха камбанарии и паметници. Но половината от тези територии си оставаха неоткрити; когато минаваше по някоя с нищо незабележима улица и усещаше как нещо се надига в корема й, Сузана разбираше, че там лежи заровена някаква сила.

През по-голямата част от живота си беше свързвала силата с политиката или парите. Скритата й същност обаче бе научила, че не е така. Истинската сила беше във въображението — то преобразяваше нещата както богатството и влиянието никога не биха могли. Забеляза действието му дори във Финеган. Няколкото пъти когато го склони да разкаже нещо за миналото си, и особено за детството, видя как цветовете около главата му стават по-силни и по-ярки — в акта на въображението той се връщаше към себе си, превръщаше се в една цялост. В тези мигове Сузана си спомняше написаното в книгата на Мими:

Онова, което човек си представя, не бива никога да губи.

И в такива дни беше дори щастлива.

4

После, в началото на третата седмица от декември, дори крехката надежда за по-добри времена беше заличена.

Времето стана мразовито. Не просто студено, а полярно. Все още нямаше сняг, само студ — толкова силен, че нервните окончания не можеха да го различат от огън. Сузана продължаваше да работи в ателието. Не искаше да се откаже от творчеството си, макар че газовата печка едва смогваше да повиши температурата над нулата и се налагаше да облича по два пуловера и три чифта чорапи. Тя обаче не обръщаше внимание. Никога не бе била толкова погълната от работата си и мачкаше глината във формите, наложени от въображението й.


Аполин дойде на седемнадесети, без никакво предупреждение. Облечена неизменно като вдовица, в черно от глава до пети.

— Трябва да поговорим — рече тя щом затвориха вратата.

Сузана я поведе навътре в ателието и й разчисти място да седне сред хаоса. Аполин обаче не искаше да сяда, а тръгна да се разхожда из стаята и накрая спря до заскрежените прозорци. Докато Сузана измиваше глината от ръцете си, тя поглеждаше крадешком навън.

— Следят ли те? — попита Сузана.

— Не зная. Може би.

— Искаш ли кафе?

— Бих предпочела нещо по-силно. Какво имаш?

— Само бренди.

— Само бренди ще свърши работа.

Седна. Сузана намери бутилката, която пазеше за редките си самотни партита, и наля солидна доза в една чаша. Аполин я пресуши, наля още веднъж, и чак тогава каза:

— Сънувала ли си сънищата?

— Какви сънища?

— Всички сънуваме едно и също — отвърна Аполин.

Така, както изглеждаше — лицето й имаше нездрав цвят въпреки студа, с тъмни кръгове около очите — Сузана би се учудила, ако изобщо е спала напоследък.

— Ужасни сънища — продължи вдовицата, — като края на света.

— Кой ги е сънувал?

— Кой не е? Всички, едно и също. Един и същ ужас.

Пресуши и втората чаша, и направо взе бутилката от тезгяха за да си пийне още.

— Нещо ще се случи. Всички го усещаме. Затова дойдох.

Сузана я гледаше как си налива още бренди, а в съзнанието й изникнаха два съвсем различни въпроса. Първо: дали кошмарите бяха просто неизбежен резултат от ужасите преживени от Виждащите, или пък нещо повече? И — ако беше последното — защо не ги беше сънувала и тя?

Аполин прекъсна мислите й, говорейки малко завалено от поетия алкохол:

— Хората казват, че е Бич Божи. Че идва пак за нас, след толкова време. Очевидно преди по този начин е известявал присъствието си. Чрез сънищата.

— И ти мислиш, че са прави?

Аполин трепна и пое още една голяма глътка бренди.

— Каквото и да е, трябва да се защитим.

— Да не би да предлагаш някакво… нападение?

— Не зная — вдигна рамене Аполин. — Може би. Повечето от тях са толкова пасивни. Призлява ми като ги гледам как лягат и поемат всичко, което им се стовари. По-лоши са от курви.

Спря и въздъхна тежко.

— Някои от по-младите са си наумили, че може би можем да възстановим Старата Наука.

— С каква цел?

— Да довършим Бич Божи, разбира се! — сопна се Аполин. — Преди той да ни довърши.

— Какви са шансовете ни според теб?

— Малко по-големи от нула — изсумтя тя. — Господи, не зная! Сега поне знаем повече. И това е нещо. Някои от нас ще се върнат по местата където е имало някаква сила, за да проверят дали не можем да измъкнем нещо полезно.

— След толкова години?

— Няма значение. Магиите не остаряват.

— И какво ще търсим?

— Знаци. Предсказания. Един Господ знае.

Аполин остави чашата и се помъкна към прозореца. Затърка с длан по скрежа за да направи нещо като шпионка, надникна през нея и изсумтя замислено. После присви очи към Сузана.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Какво?

— Мисля, че криеш нещо от нас — заяви тя.

Сузана не отвърна нищо и Аполин отново изсумтя.

— Така и предполагах. Смяташ, че ние самите сме си най-големи врагове, а? Не бива да ни се поверяват тайни? — Погледът й беше черен и остър. — Може и да си права. Подлъгахме се по изпълнението на Шадуел, нали така? Поне някои от нас.

— А ти не?

— Аз си имах развлечения — отвърна Аполин. — Работа в Царството. Всъщност, и сега имам… — гласът й заглъхна. — Виждаш ли, мислех си, че мога да обърна гръб на останалите. Да не им обръщам внимание и да бъда щастлива. Но не мога. Накрая… мисля, че трябва да бъда с тях, и Бог да ми е на помощ.

— Едва не загубихме всичко — рече Сузана.

— Загубихме го.

— Не съвсем.

Изпитателният поглед стана още по-остър. Сузана за малко не разказа всичко което се случи с нея и Кал в Спиралата. Но преценката на Аполин беше точна: тя не можеше да им повери собствените им чудеса. Инстинктът й подсказваше да запази в тайна разказа за Стана още известно време. Затова, за да не изтърси нещо, тя продължи:

— Поне сме още живи.

Несъмнено Аполин усети, че почти стигна до откровението, но то й беше отказано, и плю на пода.

— Не е голямо утешение. Стигнали сме дотам да ровим из Царството за някоя следа от магии. Направо е жалко.

— И с какво мога да помогна?

Изражението на Аполин беше почти злобно. Сузана предположи, че нищо не би й доставило по-голямо удоволствие от това да си излезе и да зареже непочтената Кукувица.

— Ние не сме врагове — рече Сузана.

— Така ли?

— Знаеш, че не сме. Искам да направя каквото мога за вас.

— Щом казваш — Аполин не беше много убедена. — Отвърна поглед към прозореца, езикът й тършуваше някъде из бузата за учтиви думи. — Познаваш ли добре този мизерен град? — попита тя накрая.

— Доста добре.

— Значи можеш да потърсиш, нали? Наоколо.

— Мога. Ще потърся.

Аполин измъкна от джоба си листче от бележник.

— Ето някои адреси.

— А ти къде ще си?

— В Солсбъри. Там имаше клане, преди втъкаването. Всъщност, едно от най-жестоките — загинаха стотици деца. Може да надуша нещо.

Изведнъж вниманието й беше привлечено от рафтовете на които Сузана подреждаше последните си работи. Приближи се, повлякла поли през глинения прах.

— Ти нали каза, че не си сънувала? — отбеляза тя.

Сузана огледа редицата от фигурки. Така беше погълната от създаването им, че не бе осъзнала въздействието, или по-скоро постоянството на натрапчивата идея, която се криеше в тях. Сега сякаш ги видя наново. Бяха все човешки фигурки, но изкривени до неузнаваемост, като че ли (при тази мисъл косата й настръхна) бяха сред някакъв унищожителен огън, уловени в мига преди да заличи лицата им. Като всичко което правеше в момента, и те бяха без глазура, и доста груби. Дали защото трагедията им беше все още ненаписана, само някаква представа за бъдещето в кипежа на въображението?

Аполин взе една от фигурките и прокара палец по изкривените й черти.

— Ти си сънувала с отворени очи — рече тя, и Сузана разбра без дори сянка от съмнение, че е права.

— Прилича доста — каза вдовицата.

— На кого?

Аполин постави трагичната маска обратно на рафта.

— На всички ни.

III. БЕЗ ПРИСПИВНИ ПЕСНИ

1

Кал спеше сам когато сънува първия от кошмарите.

Започваше на Венерината планина; — той се разхождаше, а краката му се прегъваха от умора. Но в съня си знаеше, че предстои някаква ужасна беда, и че не би било разумно да затвори очи и да заспи. Затова стоеше на планината, а около него се движеха форми, като че ли огрени от слънце вече скрито зад билото. Наблизо танцуваше някакъв мъж с поли които приличаха на жива плът; над главата му прелетя момиче и остави след себе си миризмата на своя пол; във висока трева се съвкупляваха влюбени. Някой от тях извика, от удоволствие или за да предупреди за нещо, Кал не беше съвсем сигурен, но в следващия миг се затича по склона, а нещо се носеше след него, нещо огромно и безпощадно.

Както тичаше извика за да предупреди влюбените, момичето-птица и танцуващия за ужаса дошъл да ги унищожи, но гласът му беше жалък и тънък — гласче на мишка, — и след това тревата около него започна да тлее. Пред очите му съвкупляващите се тела избухнаха в пламъци, миг по-късно момичето падна от небето. Тялото й беше обхванато от същия зъл огън. Кал извика отново, този път от ужас. Опитваше се да прескочи пламъците, които се приближаваха към него. Но не беше достатъчно пъргав. Петите му се подпалиха и както бягаше усети горещината да пълзи нагоре по краката му.

Виеше от болка, затича се още по-бързо. Изведнъж Венерината планина; изчезна и той се озова бос на улиците които познаваше от детинство. Беше през нощта, но лампите бяха счупени, а паветата изкъртени и му беше трудно да се движи.

Преследвачът продължаваше да го гони, надушвайки овъглените му крака.

Знаеше че е въпрос на време да го настигне, и затова потърси някакво убежище, но вратите на къщите, дори на приятелите му, бяха заковани, а прозорците покрити с дъски.

Тук нямаше да получи помощ. Можеше само да продължи да тича с отчаяната надежда, че чудовището ще си намери по-съблазнителна плячка.

Една тясна уличка привлече вниманието му и Кал се спусна по нея. Зави, после още веднъж. Пред него се изправи тухлена стена с врата и той се втурна през нея. Чак тогава разбра къде го беше отвел този неизбежен маршрут.

Позна двора веднага, въпреки че стената бе станала два пъти по-висока откакто бе идвал за последен път, а вратата зад гърба му се заключи сама. Това беше дворът зад къщата на Мими Лашенски. Някога, в един друг живот, той се беше качил на тази стена и беше паднал, най-после, в рая.

Сега обаче в двора нямаше килим, нито пък някой друг, нито птици, нито хора, които да го утешат. Беше сам с четирите сенчести ъгъла и шума от преследвача, който наближаваше скривалището.

Скри се в единия ъгъл и приклекна. Петите му бяха изгаснали, но паниката още не. Призляваше му от страх.

Чудовището се приближаваше. Кал надушваше горещината излъчвана от кожата му. Това не беше топлината на живота, не беше пот или горещ дъх, а сух, мъртъв огън — древен, безмилостен — пещ която можеше да кремира всичкото добро на света. И беше наблизо. Зад стената.

Той затаи дъх. Мехурът го болеше ужасно. Пъхна ръка между краката си и хвана в шепа пишката и топките, разтреперан от ужас. Накарай го да се махне, мълчаливо се примоли той на мрака; накарай го да ме остави на мира и ще бъда много добър, завинаги, кълна се, че ще бъда.

Макар че не можеше да повярва на късмета си, молбата му беше чута, защото онзи оттатък стената се отказа от преследването и се оттегли. Малко се окуражи, но остана в същото неудобно положение, докато сънуващото съзнание не му подсказа, че врагът се е оттеглил окончателно. Едва тогава се осмели да се изправи и ставите му изпукаха.

Вече не можеше да издържа на натиска в мехура си. Обърна се към стената и смъкна ципа. Тухлите бяха горещи от присъствието на онова същество и пикнята засъска по тях.

Още не беше свършил когато изведнъж слънцето се появи и заля двора със светлина. Не, не беше слънцето, а неговият преследвач. Надигаше се иззад стената, главата му бе по-гореща от стотици слънца, пещта-паст зееше широко.

Не се сдържа и вдигна поглед към лицето му, макар че това сигурно щеше да го ослепи. Видя достатъчно очи за цял народ, притиснати едно до друго, разположени върху големи колела, с нерви опънати като ярки нишки вързани на възли в корема на съществото. Имаше още, още много, но той го зърна само за миг преди горещината да го подпали от главата до пръстите на краката.

Кал изпищя.

Викът прогони двора и той отново се разхождаше по Венерината планина, но сега под него нямаше земя и скали, а плът и кръв. Летеше над собственото си тяло, материята се беше превърнала в свят и той гореше, гореше до пълното си унищожение. Писъкът му беше писъкът на тази страна, издигаше се все повече и повече, докато той и земята бяха унищожени напълно.

Това беше твърде много!

Събуди се изведнъж сгърчен в средата на леглото, свит на възел от агонията в съня. Беше толкова потен, че сигурно това бе изгасило огъня.

Но той продължи да гори във въображението му още няколко минути след това, все така ярък.

2

Знаеше че това е нещо повече от кошмар, имаше силата на ясновидство. След това първо посещение следващата нощ беше спокойна, после се появи отново, и на следващата нощ пак. Подробностите бяха донякъде променени (друга улица, друга молитва), но по същество си оставаше същото предупреждение, или пророчество.

Изминаха няколко дни преди да дойде четвъртия сън, и този път Жералдин беше при него. Въпреки че положи всякакви усилия да го събуди — Кал виел, каза му тя — той не се събуди преди да свърши съня. Едва тогава отвори очи и я видя да плаче, обзета от паника.

— Помислих, че умираш — рече тя. Той донякъде вярваше, че Жералдин е права, че сърцето му няма да издържи на тези ужаси и ще се пръсне.

Видението обещаваше не само неговата смърт, а и на хората на Венерината планина, които сякаш бяха в самия него. Наближаваше катастрофа и тя щеше да унищожи и малцината оцелели от Виждащите. А те бяха в известен смисъл част от Кал, като собствената му плът. Това разкриваше разказът на съня.


Преживя ноември в страх от сънищата и онова, което вещаеха. Нощите ставаха по-дълги, светлината намаляваше. Като че ли самата година потъваше в сън, и сънят постепенно се превръщаше в реалност в съзнанието на нощта. През първата седмица на декември кошмарът започваше едва ли не веднага щом затвори очи, и Кал разбра, че трябва да говори със Сузана. Да я намери, и да й каже какво вижда.

Но как? Писмото й беше съвсем ясно: тя ще се свърже с него, когато е безопасно. Нямаше адрес на който да я потърси, нито телефонен номер.

В отчаянието си Кал се обърна към единственият източник на сведения за местонахождението на чудеса.

Намери картичката на Върджил Глук и позвъни на неговия телефон.

Не се обади никой.

IV. СВЕТИЛИЩЕТО НА СМЪРТНИТЕ

1

На другия ден след посещението на Аполин, Сузана тръгна да обикаля местата от списъка. Полярните условия обхващаха вече цялата страна и температурите спадаха с всеки изминал час. При първият обект нямаше успех. Къщата която бе дошла да види, както и съседните, бяха в процес на събаряне. Докато разучаваше картата за да се увери, че е дошла на правилния адрес, един от работниците който наглеждаше огън, запален от гредите на покрива, се приближи към нея.

— Няма какво да гледате — заяви той. По лицето му се четеше някаква антипатия, но тя не можа да разбере причината.

— Тук ли е бил номер седемдесет и две? — попита Сузана.

— Не ми приличате на такава — отвърна той.

— Извинявайте, не …

— Да дойдете да гледате.

Тя поклати глава. Изглежда той разбра, че е направил някаква грешка, и изражението му омекна.

— Не сте ли дошла да видите къщата на убийството? — попита работникът.

— На убийството?

— Тука онова копеле е убило трите си деца. Цяла седмица идват хора и си взимат тухли…

— Не знаех.

Но смътно си спомняше мрачните заглавия — някакъв очевидно нормален мъж и обичлив баща бе убил трите си деца както са спали, и след това се самоубил.

— Грешката е моя — обади се работникът. — Не можех да повярвам как някои от тези хора идват да си вземат сувенири. Това е неестествено.

Намръщи се, после се обърна и се върна към задълженията си.

Неестествено. По същия начин Вайълит Пъмфри; бе описала къщата на Мими на Рю Стрийт. Сузана никога нямаше да забрави думите й: „Някои къщи… не са съвсем естествени“. Тя беше права. Може би децата, умрели тук, бяха станали жертва на същия неопределен страх, а убиецът им е искал да ги запази завинаги от силите, които е усещал да действат наоколо му, или пък да измие собствения си страх с кръвта им. Каквото и да беше, нямаше смисъл да се мотае, освен ако не може да гадае по дим или развалини.

2

Вторият обект беше в центъра на града, но не къща или развалини, а църква посветена на Света Филомена и Свети Каликст, две съвсем непознати имена. Вероятно бяха някакви не много известни мъченици. Сградата беше неприветлива, облицована с червени тухли и камъни, обградена отвсякъде от нови модерни административни сгради. Малкото гробище към нея беше занемарено и осеяно с боклуци. В известен смисъл и тя изглеждаше нищо необещаваща, като развалините на къщата където бе станало убийството.

Но още преди да прекрачи прага менструумът й каза, че това е едно от местата с някакъв заряд. Инстинктивното усещане вътре се потвърди — след студената и безинтересна улица се озова в убежище на тайни. Не беше необходимо да е вярваща, за да се поддаде на въздействието на светлината на свещите и миризмата на тамян, или да се развълнува от лика на Богородица и детето Христос. Дали историята им беше истинска или мит, беше въпрос за учените; това научи от Фугата. От значение беше само силният глас на иконата, и в този ден Сузана откри в него надежда за прераждане и трансценденталност, така необходима за сърцето й.

На пейките седяха пет-шест души. Молеха се, или просто се бяха отпуснали за малко. От уважение към съсредоточеността им тя тръгна възможно най-тихо по каменния под на една от страничните пътеки към олтара. Колкото повече се приближаваше към него, толкова по-силно усещаше, че вътре има някаква сила. Чувстваше се неудобно, като че ли я следяха нечии очи. Огледа се. Нито един от богомолците не гледаше към нея. Но когато се обърна отново към олтара подът под краката й стана някак си нереален, после съвсем изчезна и тя остана във въздуха, загледана в лабиринта в корема на „Света Филомена“. Отдолу имаше катакомби — източникът на силата беше там.

Видението продължи само две-три секунди и изчезна. Сузана се хвана за парапета докато отмине световъртежа, предизвикан от него. После се огледа за врата, която да я отведе към криптата.

Имаше само една вероятна възможност, вляво от олтара. Изкачи стъпалата и тъкмо наближаваше вратата, когато тя се отвори и от нея излезе един свещеник.

— Мога ли да ви помогна? — попита той със съвсем тънка усмивка.

— Искам да видя криптата — рече тя.

— Няма такава — и усмивката внезапно изчезна.

— Но аз я видях — рязко възрази тя под натиска на менструума. Беше се надигнал в нея когато мина под втренчения поглед на Христос и я изнервяше с нетърпението си.

— Ами, не можете да слезете. Криптата е зазидана.

— Трябва — настоя Сузана.

Упоритостта й го накара да я изгледа внимателно, и като че ли разпозна нещо в нея. Когато проговори отново, гласът му се беше превърнал в тревожен шепот:

— Нямам право.

— Аз имам — отвърна тя, но отговорът не идваше от главата, а от корема й.

— Не можахте ли да почакате? — промърмори той. Това беше последната му молба. Тя реши да не отговаря. Свещеникът отстъпи и я пусна да мине покрай него в стаята отзад.

— Искате ли да ви покажа пътя? — попита той едва чуто.

— Да.

Поведе я към една завеса, която дръпна настрани. Ключът беше в ключалката. Завъртя го и отвори вратата. Въздухът отдолу беше сух и застоял, стълбите пред краката й стръмни, но тя не се уплаши. Призивът който усещаше, я успокои, шепнеше й окуражаващо. Това не беше гроб. Или ако беше, в главите на мъртвите имаше не само изгнила плът.

3

Мимолетният й поглед към лабиринта под църквата не я беше подготвил за действителната дълбочина под нивото на земята. Светлините от баптистерия бързо изчезнаха по извивките на стълбата надолу. След двадесетина стъпала вече изобщо не виждаше водача си.

— Още колко остава?

В този момент той драсна клечка кибрит и я поднесе към един свещник. Пламъкът трудно гореше в лишения от кислород въздух, но но на слабата светлина тя видя лицето на свещеника обърнато към нея. Зад него бяха коридорите които видя отгоре, с ниши от двете страни.

— Тук няма нищо — рече той малко тъжно. — Вече няма нищо.

— Покажете ми, все пак.

Той кимна едва-едва, като че ли беше изгубил сили да се съпротивлява, и я поведе по един от коридорите, понесъл свещта пред себе си. Сузана забеляза, че всички ниши бяха заети. Ковчези се издигаха от пода до тавана. Сигурно това е доста приятен начин да гниеш, предположи тя, рамо до рамо с близките си. Самата цивилизованост на гледката придаде още по-голяма сила на онова, което я очакваше, когато в края на коридора свещеникът отвори една врата и я пропусна пред себе си.

— Сигурно това сте дошли да видите, нали?

Сузана влезе, той я последва. Стаята беше толкова голяма, че бледият пламък на свещта не можеше да я освети цялата. Но тук нямаше ковчези, това поне беше очевидно. Имаше само кости — хиляди, покрили всеки сантиметър от стените и тавана.

Свещеникът прекоси стаята и запали със свещта дузина фитилчета в канделабри от черепи и бедрени кости. Когато пламъчетата станаха достатъчно ярки, се видяха истинската цел и уменията на онзи, който бе подредил костите. Смъртните останки на стотици човешки същества бяха използвани за създаване на огромни симетрични форми: барокови конфигурации от пищяли и ребра с гроздове от черепи в средата, изящни мозайки от кости от стъпала и пръсти, подчертани от зъби и нокти. Изрядното подреждане правеше творбата на този зловещ гений още по-страшна.

— Какво е това място? — попита Сузана.

Той се намръщи, озадачен.

— Знаете какво е. Светилището.

— …светилище?

Свещеникът направи крачка към нея.

— Не сте знаели?

— Не.

— Излъгахте ме! — лицето му пламна от гняв и страх. От гласа му свещите затрепериха. — Казахте, че знаете… — той стисна ръката й. — Махайте се оттук! — Помъкна я към вратата. — Нямате право…

Ръката я заболя. Едва сдържаше менструума да не отвърне на грубостта. Всъщност, не беше необходимо. Свещеникът изведнъж отвърна поглед от нея и се взря в свещите. Пламъците бяха станали по-ярки, трепереха като полудели. Той пусна ръката й и тръгна заднишком към вратата на Светилището. Примигващите светлини се нажежиха до бяло. Късо подстриганата му коса буквално се беше изправила, езикът се върнеше в отворената уста, неспособен дори да възкликне.

Сузана не споделяше неговия ужас. Каквото и да ставаше в залата, тя се чувстваше добре в него, потапяше се в енергиите, които се носеха свободно във въздуха около главата й. Свещеникът стигна до вратата и хукна по коридора към стълбите. В този момент ковчезите затракаха в тухлените си ниши, сякаш съдържанието им искаше да излезе и да посрещне новия ден на Светилището. Барабаненето придаваше страст на цялото представление. В центъра на залата започна да се появява някаква фигура, материализираше се от изпълнения с прах въздух и парчетата кости по пода. Сузана я усети как изскубва лунички от лицето и ръцете й, за да допълни външния си вид. Вече се виждаше, че формата не е една, а три. Централната фигура се извисяваше над главата й. Здравият разум би я посъветвал да се оттегли, но колкото и невероятно да изглеждаше, нищо че отвсякъде бе заобиколена със смърт, Сузана рядко се бе чувствала толкова сигурна.

Усещането за спокойствие не отслабваше. Прахът танцуваше бавно пред нея, по-скоро успокояващ, а не тревожен. Двете странични форми прекъснаха сътворението си преди да станат напълно различими и се сляха с централната, за да я направят още по-плътна. Дори и така, тя си оставаше само призрак от прах, който едва се държеше. Но в чертите пред себе си Сузана вече забелязваше следи от Непорочна.

Какво по-идеално място за Светилище; на Магьосницата? Смъртта винаги бе била нейна страст.

Свещеникът се мъчеше да изрече някаква молитва навън в коридора, но сивото блестящо петно във въздуха пред Сузана не се трогваше. В чертите му имаше елементи не само на едната, а и на трите сестри. Старостта на Вещицата, чувствеността на Блудницата, изящната симетрия на Непорочна. Колкото и невъзможен да изглеждаше, синтезът беше осъществен — съчетанието на противоположностите бе по-фино и по-гъвкаво поради деликатността на конструкцията. На Сузана й се струваше, че ако въздъхне по-силно ще я развали.

После се чу глас. Поне той беше определено този на Непорочна, но сега в него имаше някаква нежност, която преди му липсваше. А може би дори и деликатно чувство за хумор?

— Радваме се, че дойде — рече тя. — Би ли помолила Човека да напусне? Имаме работа, ти и аз.

— Каква работа?

— Не е за неговите уши — отвърна прашният призрак. — Моля те. Би ли му помогнала да стане? И му кажи, че нищо лошо не се е случило. Те са толкова суеверни, тези мъже…

Сузана изпълни молбата на Непорочна. Мина през грохота в коридора и помогна на изплашения човек да стане.

— Мисля, че ще е по-добре да си вървите — каза тя. — Дамата така пожела.

Свещеникът я изгледа прималял.

— През цялото време… промълви той, — … не вярвах истински.

— Няма нищо — успокои го Сузана. — Нищо лошо не е станало.

— Идвате ли и вие?

— Не.

— Не мога да се върна за вас — предупреди я той и по лицето му потекоха сълзи.

— Разбирам. Вие вървете. Аз съм в безопасност.

Не беше необходимо да го подканва. Хукна нагоре по стълбите като заек. Сузана се върна по коридора — ковчезите продължаваха да тропат — и застана пред Непорочна.

— Мислех, че си мъртва — рече тя.

— Какво значи мъртва? — попита в отговор Непорочна. — Дума, която Кукувиците използват, когато плътта не издържа вече. Това не означава нищо, Сузана, и ти го знаеш.

— Тогава защо си тук?

— Дойдох да ти изплатя един дълг. В Храма ти ме крепеше да не падна, или си забравила?

— Не.

— Нито пък аз. Такова внимание не бива да се пренебрегва. Сега го разбирам. Разбирам много неща. Виждаш ли как съм се събрала отново със сестрите си? Така никога няма да се разделим. Едно съзнание, трите в едно. Аз съм ние, и ние виждаме злобата си, и съжаляваме за нея.

Сузана би се усъмнила в това невероятно признание, но менструумът, надигнал се в очите и гърлото й, потвърди че е вярно. Привидението пред нея, и силата, която стоеше зад него, не таяха омраза. Какво ли си беше наумила? Това беше въпросът. Не беше необходимо да пита, Непорочна знаеше.

— Дойдох тук с едно предупреждение.

— За какво? Шадуел?

— Той е само част от онова, пред което си изправена сега, сестро. Фрагмент.

— Да не е Бич Божи?

Фантомът потрепери при произнасянето на това име, макар че в сегашното си състояние беше извън подобна опасност. Сузана не изчака потвърждението. Вече нямаше смисъла да не вярва на най-лошото.

— Шадуел има ли нещо общо с Бич Божи? — попита тя.

— Той го събуди.

— Защо?

— Мисли, че магията го е омърсила — отвърна прахът. — Покварила е невинната му душа на търговец. Сега няма да се задоволи докато и последният творец на магии не е мъртъв.

— И Бич Божи е неговото оръжие?

— Така смята той. Истината може да е по-…сложна.

Сузана прокара ръка по лицето си, търсеше как най-добре да разбере. Запита просто:

— Що за същество е този Бич Божи?

— Отговорът е може би още един въпрос — отвърнаха сестрите. — Той си мисли, че се казва Уриел.

— Уриел?

— Един Ангел.

Сузана едва не се изсмя на тази нелепост.

— Повярвал е в това след като е прочел Библията.

— Не разбирам.

— Повечето от това дори ние не го разбираме, но ще ти кажем, каквото знаем. Той е дух. И някога е пазил едно място, в което е имало магии. Някои казват, че било градина, макар че и това може да е просто измислица.

— Защо иска да погуби Виждащите?

— Те са били създадени там, в тази градина, скрити от погледите на Човеците, защото са имали магии. Но са избягали.

— И Уриел…

— …е останал сам, да пази празно място. Векове наред.

Сузана не беше съвсем сигурна дали вярва на всичко това, но искаше да чуе цялата история.

— И какво е станало?

— Полудял, като всеки в плен на задълженията си, останал без нареждания. Забравил и себе си, и целта си. Познавал е само пясъците, звездите и пустошта.

— Трябва да ме разбереш… — рече Сузана. — Трудно ми е да повярвам на всичко това, след като не съм вярваща християнка.

— Нито пък ние — отвърнаха трите в едно.

— Но смятате, че историята е вярна?

— Вярваме, че в нея има истина, да.

Отговорът я накара да се сети отново за книгата на Мими, и за всичко в нея. Докато не попадна между страниците й царството на Феите; приличаше на детска игра. Но когато се изправи срещу Хобарт в гората на общите им сънища разбра, че не е така. Имаше истина в онази история, защо не и в тази? Разликата беше, че Бич Божи се намираше в един и същ реален свят с нея. Не метафоричен, не от сънищата, а реален.

— Значи е забравил себе си — рече тя на фантома. — Тогава как си е спомнил?

— Може би изобщо не си е спомнил — отвърна Непорочна. — Но домът му бил открит преди стотина години, от хора, които търсели Райската градина. В главите им прочел историята за Едем и я възприел като своя, независимо дали действително е било така. Намерил е и име. Уриел, Божият пламък. Духът, който стои пред вратите на Изгубения Рай…

— А било ли е Едем;? Мястото, което е пазил?

— И ти не го вярваш, както и аз. Но Уриел вярва. Каквото и да е истинското му име — дори да има някакво — то е забравено. Той вярва, че е Ангел. И за добро или зло, е такъв.В известен смисъл тази идея бе разбираема за Сузана. След като по време на съня в книгата тя бе повярвала, че е дракон, защо тогава някакво обладано от лудост същество да не се нарече Ангел?

— Той убил откривателите си, разбира се… — продължи Непорочна, — … после тръгнал да търси избягалите.

— Родовете.

— Или потомците им. И почти ги унищожил. Но те били умни. Въпреки че не разбирали силата която ги преследвала, знаели да се крият. Останалото ти е известно.

— А Уриел? Какво е направил, когато Виждащите изчезнали?

— Върнал се в крепостта си.

— Докато не дошъл Шадуел.

— Докато не дошъл Шадуел.

Сузана се замисли известно време, после зададе въпроса, предизвикан от целия този разказ:

— Ами Бог?

Трите в едно се засмяха, прашинките им се завъртяха презглава.

— Не е необходим Бог за да разберем всичко това — каза Непорочна. Сузана не беше сигурна дали говори само от тяхно име или изразява и нейните мисли. — Ако е имало Първопричина, сила от която този Уриел е само частица, тя е зарязала часовоя си.

— И какво да правим? — попита Сузана. — Някои казват да възстановим Старата Наука.

— Да, чух…

— Тя ще го победи ли?

— Не зная. На времето си аз правех някои чудеса с нея, които със сигурност биха могли да го наранят.

— Тогава помогни ни и сега.

— Това е извън възможностите ни, Сузана. Сама виждаш в какво състояние сме. Само прах и сила на волята са останали в Светилището където някога ни боготворяха, докато не дойде Бич Божи да го унищожи.

— Сигурна ли си, че ще го направи?

— Светилището е свещено за магиите. Шадуел ще доведе тук Бич Божи и ще го унищожи при първа възможност. А ние сме безсилни срещу него. Можем само да те предупредим.

— Благодаря ви.

Призракът започна да избледнява, силата която крепеше формата му отслабваше.

— Знаеш ли, някога… — рече Непорочна, — имахме такива магии. — Прахът се разпиляваше, парченцата от кости падаха на земята. — Тогава всеки дъх беше магия, и не се страхувахме от нищо.

— Тези времена могат да се върнат.

За няколко секунди трите така се бяха разтворили във въздуха, че едва се различаваха. Но гласът остана още малко:

— Всичко е в твоите ръце, сестро…

И след това изчезнаха.

V. ГОЛИЯТ ПЛАМЪК

1

Къщата в която Мими Лашенски живя повече от половин век, беше продадена два месеца след смъртта й. Новите собственици успяха да я купят почти без пари, предвид разнебитеното й състояние, и в продължение на няколко седмици се трудиха усилено да я модернизират, преди да се нанесат. Обаче инвестицията във време и пари не беше достатъчна, за да ги убеди да останат. Седмица по-късно си тръгнаха набързо твърдейки, че мястото е обитавано от духове. Иначе бяха разумни хора като ги погледне човек, но говореха за празни стаи които ръмжат, за големи невидими форми които минават покрай тях в тъмните коридори и, а това може би в известен смисъл беше най-лошото — за остра миризма на котки навсякъде из къщата, която не може да бъде премахната колкото и да търкат дъските.

Веднъж опразнена, къщата на номер осемнадесети на Рю Стрийт така си и остана. Пазарът на недвижими имоти в тази част на града беше в застой и слуховете бяха достатъчни, за да възпрат малцината, които идваха да я огледат. Накрая беше заета от незаконни обитатели. В продължение на шест дни те развалиха доста от направеното от предишните собственици. Съседите подозираха, че вътре тече двадесет и четири часова оргия, но тя внезапно бе прекъсната посред шестата нощ и на следващата сутрин обитателите се изнесоха доста набързо, изоставяйки по стълбите разхвърляни вещи.

След това вече никой не се настани в къщата, били законно, било незаконно. Слуховете за номер осемнадесети бързо бяха изместени от приказки за по-буйни скандали. Остана просто непродаваема грозотия със заковани прозорци и олющена боя.

Така беше до онази нощ през декември. Онова, което щеше да се случи през нощта, щеше да промени изцяло облика на Рю Стрийт, и да гарантира, че къщата в която Мими Лашенски бе изживяла самотната си старост, никога вече няма да бъде обитавана.

2

Ако Кал беше видял петте силуета, които влязоха на номер осемнадесети в онази нощ, сигурно трудно би разпознал във водача им Балм де Боно. Косата на въжеиграча беше толкова късо остригана, че беше почти невидима, лицето отслабнало и решително. Може би още по-трудно би познал Толър, когото за последен път бе видял да балансира на въжето в Полето на Старбрук. Амбициите на Толър; като въжеиграч бяха прекъснати няколко часа след срещата им когато попадна на хората на Пророка. Счупиха краката му и му пукнаха главата, после го зарязаха, мислейки го за мъртъв. Но той поне оживя. Третият ученик на Старбрук — Галин, — загина онази нощ при безполезен опит да защити полето на учителя си от осквернителите.

Де Боно даде идеята да посетят дома на Лашенски, където Килима бе престоял толкова дълго, с надеждата да намерят нещо скрито от Старата Наука; което да използват срещу наближаващата катастрофа. Освен Толър; имаше още трима съюзници в начинанието си: Баптиста Долфи, баща й беше застрелян в Дома на Капра; любовникът й Отис Бо;; и едно момиче, което срещна за пръв път в Безподобен — седеше на перваза на някакъв прозорец с хартиени криле на гърба. Видя я отново на Венерината планина, в мечтанието което му дариха тамошните същества. Тя му разкри един свят от хартия и светлина, който го спаси от пълно отчаяние през следващите часове. Името й беше Лия.

Тя беше най-добра от петимата в правенето на магии, и най-чувствителна към присъствието им. Затова именно тя ги поведе из къщата на Лашенски да открият стаята на Килима. Следите ги отведоха по стълбите на втория етаж, в стаята към улицата.

— Тази къща е пълна с ехо — рече Лия. — И от Пазителката, и от животни. Трябва малко време, за да се разграничат… — тя коленичи в средата на стаята и опря длани в пода, — … но Килимът е лежал тук, сигурна съм.

Отис; се приближи към нея, приклекна и също опря длани в пода.

— Не усещам нищо.

— Повярвай ми. Точно тук е бил.

— Защо не докоснем направо дъските — предложи Толър. — Може сигналът да е по-силен.

В стаята беше сложен дебел плюшен мокет, изцапан от незаконните обитатели. Махнаха останките от мебели и отпраха мокета. От усилията направо се разтрепераха: подготовката измислена от де Боно за експедицията — подбрани техники за пречистване от учението на Старбрук, — беше ограничила съня и храната им през последните няколко дни до минимум. Но трудът беше щедро възнаграден щом се допряха до голите дъски. Пречистените сетива реагираха моментално, сега вече дори Отис; усещаше ехото.

— Направо виждам Килима — обади се Баптиста.

Това усещане се споделяше от всички.

— Сега какво ще правим? — попита Отис; Лия, но тя беше твърде вглъбена и не чу въпроса. Той се обърна към де Боно: — А?

Де Боно не знаеше какво да отговори. Въпреки че беше обсъждал теоретичните възможности с всеки проявил желание за това, истината беше съвсем проста: летяха слепешката. Нямаше сигурен начин да се доберат до магиите, споменът за които се мъчеха да възстановят. Мълчаливо се надяваше, че призраците на силата ще дойдат при тях, като усетят колко важна е мисията им. Но ако силата под пръстите му не се трогнеше от сериозността на каузата, те не знаеха по какъв начин биха могли да я убедят. Щяха да се изправят пред кошмарите си беззащитни, а това — той не се съмняваше — беше равносилно на смъртна присъда.

3

В три без десет през нощта Кал се събуди от сън, който макар че приличаше на предишните кошмари, беше доста различен в някои отношения. От една страна, той не беше сам на Венерината планина, с него беше де Боно. Заедно бягаха от съществото което ги гонеше сред същия лабиринт от улици, който би ги отвел — ако сънят бе продължил както обикновено — в двора зад къщата на Мими. Но този път не стана така. Някъде по улицата двамата с де Боно се разделиха и Кал, напълно дезориентиран, тръгна по път който го отведе в някаква съвсем друга улица.

Там усещането за преследване отслабна, но бе заменено от нова тревога. Спящото му съзнание разбра, че плячката вече не е той, защото съществото беше тръгнало след де Боно и го беше оставило в ролята на безпомощен наблюдател. Улицата като че ли беше пълна със скривалища — врати, градински огради — където съществото можеше да изчака, подклаждайки огъня си. Но Кал беше разбрал неправилно. То нямаше нужда да се крие. Ето го, пресичаше кръстовището в другия край на улицата. Този път не един, а двама преследвачи. Единият беше човек — прегърбена тъмна фигура. Другият — великан, висок колкото къща, облак в който ревеше пещта. Кал тръгна обратно към улицата, от която се беше показал. Движеше се бавно, за да не привлече вниманието на чудовището или спътника му. Глупава надежда. Убежището му се оказа зазидано и докато пръстите му драскаха по тухлите, съществото погледна към него.

То вече беше унищожило де Боно. Кал видя пепелта от приятеля си в облака, чиито пламтящи очи бяха насочени към него.

„Не искам да изгоря!“, изкрещя той, но огънят се носеше към него…

„Моля те, Господи!“

И преди да го достигне, Кал се събуди.

Тази нощ Жералдин не беше при него. Кал лежеше в средата на леглото, всичко вътре в него трепереше. Не посмя да мръдне докато не се увери, че движението няма да го накара да повърне. После стана, отиде до прозореца и дръпна пердетата.

На Чариът Стрийт беше абсолютно тихо. По това време целият град бе потънал в ледена тишина. Беше започнало да вали. Снежинките се спускаха бавно като хипнотизирани. Но нито улицата, нито снегът, нито светлината на лампите не можаха да го успокоят. Имаше причина ужасите от сънищата да бъдат различни тази нощ — те вече не бяха просто сън. Знаеше това без дори сянка от съмнение. Знаеше, че някъде наблизо, на улица като тази — спокойна и огряна от светлината на лампите — кошмарите му се сбъдват.

4

В горната стая на къщата на Мими Лашенски се усещаше мълчаливо, но осезаемо въодушевление — призивът им получи отговор. Започна бавно: през ехото от Килима се движеха насам-натам светлини, Старата Наука; се надигаше от скривалищата си да посрещне онези, които копнееха за нея. Процесът беше бавен и труден — не смееха да отвлекат вниманието си да не би да прекъснат контакта. Но бяха подготвени за такива изпитания и когато силата под ръцете им укрепна, не се сдържаха и я посрещнаха с тихи приветствени слова. Миналото идваше да ги вземе.

Някакъв шум на долния етаж привлече вниманието на де Боно. Като гледаше да не попречи на работата на останалите, той отиде на пръсти до вратата и излезе на площадката.

Шумът, който го изведе навън, не се повтори. Де Боно прекоси площадката и огледа сенките долу. Нищо не помръдваше. Реши, че му се е сторило. Изгладнелият мозък му правеше номера. Все пак за да се увери той отиде в една от задните спални и надникна в двора. Валеше сняг. По стъклото леко полепваха снежинки. Това беше всичко, което видя и чу.

Свали очилата и притисна пръсти към очите си. Избликът на енергия, който се появи след първия признак за успех, беше отслабнал. Сега искаше само да заспи. Но имаха още много работа. Призоваването на Старата Наука; беше само началото, след това идваше проблемът с овладяването й.

Обърна гръб на прозореца и се запъти обратно при приятелите си. В този миг видя две фигури да се приближават към стаята на Килима. Дали някой не бе дошъл да ги търси? Сложи си пак очилата, за да ги види по-добре.

Онова което видя го накара да извика, но предупреждението дойде твърде късно, заглушено от писъците им. Стана толкова бързо. Тъкмо се опитваше да види нещата на фокус и всичко избухна.

Преди да успее да стигне до площадката убийците бяха влезли в стаята с килима и вратата излетя от пантите, изтръгната от развихрилата се вътре сила. Някакво тяло бе понесено от поток разтопена светлина и задържано — като изплюто — в средата на площадката, докато стрелите на пламъците не го унищожиха. Де Боно видя ясно жертвата. Беше Толър, горкият Толър, тялото му се сви от огъня и се превърна в кипящ възел.

Онзи де Боно, който беше с Кал в градината на Лемуел Ло, сега би се хвърлил сред този ад без да мисли за последиците. Но лошите времена го бяха научили на предпазливост. Нямаше нищо достойно в самоубийството. Ако се опита да предизвика силата, която беснее оттатък, щеше да умре като останалите, и няма да има кой да потвърди убийствата. Познаваше силата, чието действие наблюдаваше. Най-лошите предвиждания на Виждащите се бяха потвърдили. Това беше Бич Божи.

От стаята се чу нова експлозия и на площадката отново изригна огън. Таванът и подът вече горяха, парапетът и стълбите също. Скоро всякакъв път за бягство щеше да бъде отрязан, и де Боно щеше да загине където си беше. Трябваше да рискува да прекоси площадката, и да се надява димът да го скрие от убийствения поглед. Нямаше време да обмисля пътя през пожара. Прикри лицето си с ръце и се втурна към стълбите.

Почти стигна, но на крачка от най-горното стъпало се спъна. Разпери ръце да не падне и се хвана за горящия парапет. Извика от болка при допира с огъня, успя да стане и се запрепъва надолу към пътната врата.

Бич Божи веднага се спусна след него, първият удар разтопи тухлите, където бе стоял преди миг. Приковал очи във вратата, де Боно се стрелна надолу. Останаха му само пет стъпала до коридора, когато чу звук зад гърба си — сякаш някакъв титан си пое дъх. Защо се обърна? Беше глупаво. Но искаше да зърне за миг Бич Божи преди да го убие.

Обаче на площадката стоеше не огнедишащият, а неговият роб. Никога не бе виждал Търговеца в нормалния му вид, затова не го позна. Видя само изтощено, потно лице, в което имаше повече отчаяние отколкото злоба. Това го накара да се поколебае и в този миг Кукувицата; отстъпи встрани. Отзад се появи Бич Божи.

Беше направен от безброй очи, кости без плът, и празнота. Видя и огъня в него, разбира се — огън от вътрешността на слънце, влюбен в унищожението. И видя мъката.

Щяха да се изсипят върху него — и огънят, и мъката, — но таванът над стълбите не издържа и падна между него и мъчителите, скривайки го зад завеса от пламъци. Де Боно не остана незасегнат. Няколко парчета от останките го удариха, усети миризмата на изгорялата си кожа. Но докато пороят го закриваше успя да измине останалите стъпала и обзет от паника изскочи с три-четири крачки в мразовития въздух на улицата.

В канавката гореше някакво тяло, изхвърлено от горния прозорец. Горещината на Бич Божи го беше стопила до размерите на дете. Беше съвсем неузнаваемо.

Побеснял изведнъж, де Боно се обърна към къщата и закрещя на зверовете вътре:

— Копелета! Копелета!

После си плю на петите преди огънят да тръгне след него.

По цялата улица светеха лампи, отваряха се врати, Кукувиците излизаха да видят какво бе попречило на съня им. Зяпачи както винаги — с отворени уста и невярващи погледи. Сред тях вилнееше опустошителна сила, която можеше с един поглед да унищожи живота им, нима не виждаха? Но те щяха да гледат каквото и да става, готови да прегърнат небитието, стига да бъде достатъчно добре рекламирано. Ядосан и отчаян, де Боно се усети как казва: нека дойде, нека дойде. Не останаха безопасни места, нито сили, които да защитят уязвимите.

Така че нека стори най-лошото, щом вече беше неизбежно. Нека небитието дойде и сложи край на тиранията на надеждата.

VI. СМЪРТТА ИДВА У ДОМА

Безжизнените часове между полунощ и утрото бавно минаваха. Снеговалежът се усилваше. Кал седеше в креслото на баща си до прозореца отзад и гледаше спиралите на снежинките. От опит знаеше, че би било напразно да се мъчи да заспи отново. Ще седи така и ще гледа в нощта докато навън изгромоли първия влак от новия ден. Около час след това небето ще започне да просветлява, макар че зората няма да бъде толкова светла поради натежалите от сняг облаци. Към седем и половина ще вдигне телефона и ще се опита да позвъни на Глук, нещо което напоследък правеше редовно от дома и от фурната, винаги с един и същ резултат. Глук не отговаряше, не беше вкъщи. Кал дори помоли да проверят линията, да не би да е повредена. Технически проблеми обаче нямаше, просто нямаше кой да вдигне слушалката от другия край. Може би посетителите които Глук шпионираше толкова отдавна, най-после го бяха прибрали при себе си.

Някакво почукване на вратата го изправи на крака. Погледна часовника. Беше малко след три и половина. Кой, по дяволите, идва по това време?

Излезе в коридора. От другата страна на вратата нещо като че ли се плъзгаше. Да не би някой да я натиска?

— Кой е? — попита той.

Никакъв отговор. Направи още няколко крачки към вратата. Шумът от плъзгането престана, но почукването — този път много по-слабо — се повтори. Кал отключи и махна веригата. Вече не се чуваше нищо. Любопитството надделя над предпазливостта и той отвори. Вратата се отвори широко под тежестта на тялото от другата страна. Де Боно и снегът паднаха на изтривалката с надпис „Добре дошли“.

Чак когато приклекна да му помогне, Кал разпозна изкривеното от болка лице. Някога де Боно беше надхитрил огъня, но този път той го беше настигнал и отмъстил за предишното поражение.

Кал го докосна с ръка по бузата и очите му се отвориха.

— Кал…

— Ще извикам линейка.

— Не. Тук е опасно.

Изражението на лицето му беше достатъчно, за да спре възраженията на Кал.

— Ще взема ключовете от колата — каза той и тръгна да ги търси. Връщаше се към вратата с ключове в ръка, когато през тялото му премина гърч, сякаш червата му се опитваха да се вържат на възел. Напоследък бе изпитвал това усещане доста често в сънищата си. В тях то означаваше, че звярът е наблизо.

Взря се снежния мрак. Улицата беше пуста, доколкото можа да види, и достатъчно тиха за да чуе бръмченето на покритите със сняг лампи. Но сърцето му беше поело треперенето от корема — биеше силно, до пръсване.

Когато коленичи отново до де Боно, болката временно се бе поуспокоила. Лицето му беше безизразно, гласът тих, но от това думите въздействаха още по-силно.

— Идва… преследва ме…

В другия край на улицата залая куче. Не скимтеше жално като животно заключено на студа, а направо вдигаше тревога.

— Какво? — попита Кал и погледна пак към улицата.

— Бич Божи.

— …о, Господи…

Лаят бе подхванат от колибки и кухни по цялото протежение на редицата от къщи. Както в съня, така и наяве — звярът беше близо.

— Трябва да тръгваме — рече Кал.

— Мисля, че няма да мога.

Кал пъхна ръка под тялото му и внимателно го сложи да седне. Раните бяха сериозни, но не кървяха. Огънят ги беше затворил, плътта на ръцете, раменете и отстрани бе почерняла. Лицето на де Боно беше бяло като сняг, топлината изтичаше от него с дъха и потта му.

— Ще те занеса до колата — каза Кал и го вдигна на крака. Де Боно не беше напълно отпуснат, бяха останали достатъчно сили да помогне на усилията на Кал. Но докато вървяха с мъка по пътеката главата му се отпусна на рамото.

— Огънят ме докосна… — прошепна де Боно.

— Ще го преживееш.

— Изгаря ме отвътре…

— Престани да говориш и върви.

Колата беше паркирана само няколко метра по-надолу по улицата. Кал подпря де Боно отстрани докато отключваше вратите. От време на време хвърляше поглед към улицата, а пръстите му непохватно се мъчеха с ключовете. Снегът продължаваше да се усилва, скривайки пътя от двете страни.

Вратата беше отворена. Заобиколи да помогне на де Боно да седне и се върна откъм страната на шофьора.

Тъкмо се навеждаше да влезе в колата, когато всички кучета спряха да лаят. Де Боно тихо изстена. Бяха изпълнили дълга си като кучета-пазачи, сега инстинктът за самосъхранение ги накара да млъкнат. Кал седна и тръшна вратата. По предното стъкло имаше сняг, но нямаше време да го маха, чистачките трябваше да се погрижат за това. Завъртя ключа. Двигателят заръмжа, но не запали.

— …близо е… — промълви де Боно.

Не беше необходимо да му го казва. Кал завъртя ключа отново, но двигателят така и не искаше да запали.

— Хайде — опита се да го придума той. — Моля те.

Молбата му даде резултат. На третия опит двигателят запали.

Инстинктът му подсказваше да даде газ и да се маха от Чариът Стрийт колкото може по-бързо. Но снегът валеше върху натрупан от няколко дни лед и движението беше несигурно. На няколко пъти колелата щяха да забоксуват, колата поднасяше насам-натам по улицата. Все пак метър по метър напредваха под снежния покров, вече толкова плътен, че намаляваше видимостта само до няколко крачки. Чак когато стигнаха края на Чариът Стрийт разбраха истината. Не само снегът им пречеше да виждат. Въздухът бе наситен с мъгла, толкова гъста, че фаровете трудно проникваха през нея.

Чариът Стрийт изведнъж престана да бъде част от Царството. Въпреки че Кал бе живял тук от дете, сега тя се оказа чужда територия. Всякакви знаци бяха заличени, градският пейзаж бе превърнат в пустиня. Тя принадлежеше на Бич Божи, а те бяха изгубени сред нея. Кал не виждаше нищо и по инстинкт зави надясно. Щом обърна кормилото, де Боно изведнъж скочи.

— Върни се! — изкрещя той.

— Какво?

— Назад! Господи! Назад!

Стискаше таблото с ранените си ръце и се взираше в мъглата отпред.

— Там е! Ето го!

Кал погледна нагоре и видя нещо огромно да се движи в мъглата — пресичаше пътя на колата. Мярна се и изчезна твърде бързо, впечатлението му беше съвсем бегло, но и това беше прекалено много. В сънищата си го беше подценил. Беше по-голям отколкото си представяше, по-тъмен, и по-празен.

Помъчи се да включи на задна скорост, паниката превръщаше всяко движение във фарс. Вдясно от него мъглата се свиваше, или разгъваше? От коя посока щеше да дойде онова нещо? Или беше някак си навсякъде около тях, а мъглата — материализираната му омраза?

— Калхун.

Погледна към де Боно, после през предното стъкло към онова което го бе приковало на седалката. Мъглата отпред се разделяше. От дълбините й се издигаше Бич Божи.

Гледката обърка Кал. От тъмнината изникнаха не един, а два силуета, обединени в нелеп съюз.

Единият беше Хобарт, въпреки че този Хобарт бе доста преобразен от ужаса, който го бе обладал. Плътта му беше бяла, от десетина места по тялото му течеше кръв — в тях линиите на силата, свързани с колела и дъги от огън, проникваха и излизаха от другата страна; въртяха се през него и извиваха нагоре към втория силует — чудовищната геометрия надвиснала над главата му.

Всичко в нея беше парадоксално. Беше безцветна, но черна; празна и същевременно преливаща; идеално красива, но по-прогнила отколкото би могла да бъде всякаква жива плът. Жива цитадела от очи и светлина, неописуемо разложена и воняща до небесата.

Де Боно се хвърли към вратата и се помъчи да я отвори. Успя, но Кал го хвана преди да изскочи, и натисна газта. Пред колата избухна стена от бял пламък и закри Бич Божи.

Присъдата бе отложена за миг. Колата измина само няколко метра назад преди Бич Божи да се нахвърли отново.

Този път Хобарт разчекна неестествено широко устата си и от гърлото му се чу глас, но не беше неговия:

— Виждам те.

После сякаш земята под колата изригна и тя падна на страната на шофьора.

Вътре всичко се обърка. От таблото и жабката се посипа градушка от разни дреболии. Де Боно отново задраска по вратата и я отвори. Въпреки раните си, все още въжеиграчът беше доста пъргав, успя да се измъкне от обърнатата кола с две ловки движения.

— Бягай! — извика той на Кал, който още се мъчеше да разбере къде е горе и къде — долу. Когато се изправи и се подаде от колата първото което видя, беше как де Боно изчезва в мъглата, заредена сякаш с милиони очи. Второто беше някаква фигура в нея, която го гледаше. Изглежда тази нощ щеше да вижда все познати лица, променени от обстоятелствата. Де Боно, после Хобарт, а сега — макар че за миг Кал не можа да повярва — Шадуел.

Беше го виждал да играе много роли. Доброжелателен търговец, накичен с усмивки и обещания; мъчител и съблазнител, Пророк на Избавлението. Но този път Шадуел беше отхвърлил всякакви преструвки, актьорът в него бездействаше. Лицето му беше безжизнено, кожата висеше по костите като мръсно бельо. Само очите — те открай време бяха малки, но сега изглеждаха атрофирани — все още пазеха някаква следа от страст.

И сега гледаха Кал докато се измъкваше от колата и стъпи на хлъзгавата от леда улица.

— Вече няма къде да избягаш — говореше завалено, като че ли имаше нужда от сън. — Ще те намери, където и да се опиташ да се скриеш. Той е Ангел, Муни. Той вижда с очите на Бог.

— Ангел? Това?

Мъглата потръпваше отляво и отдясно като жива плът. Всеки момент щеше да ги покрие отново. Но видът на Шадуел и загадъчните му думи задържаха Кал. И още една загадка — нещо в променения външен вид на Шадуел, което не можеше да определи.

— Нарича се Уриел — продължи Шадуел. — Божият пламък. Дошъл е да унищожи магиите. Това е единствената му цел. Край на вълшебствата. Веднъж завинаги.

Мъглата потръпна отново, но Кал продължаваше да се взира в Шадуел. Беше прекалено заинтригуван за да се оттегли. Имаше нещо извратено в това да се чуди на тривиални неща, когато сила от такава величина беше на един хвърлей от него. Но в техния род открай време си бяха извратени.

— Това е моят дар за света — заяви Шадуел. — Ще унищожа всички магьосници. До един. Виждаш ли, аз вече не продавам. Правя го от любов.

Като спомена за продаване, Кал разбра промяната. Беше в облеклото. Сакото на Шадуел, сакото с илюзиите което бе разбило сърцето на Брендън, и несъмнено сърцата на безброй други хора, го нямаше. Вместо него Шадуел носеше ново палто, безупречно скроено, но лишено от магии.

— Свършваме с илюзиите и измамите. Край на всичко…

Мъглата се разтресе, от нея се понесе писък, после секна изведнъж. Де Боно: жив и умиращ.

— …шибано копеле… — рече Кал.

— Аз бях заблуден — отвърна Шадуел без да се засяга от враждебността на Кал. — Ужасно заблуден. Съблазнен от тяхната двойнственост; бях готов да проливам кръв за да получа онова, с което те ме измъчваха…

— А сега какво правиш? — прекъсна го Кал. — Продължаваш да проливаш кръв.

— Не нося нищо, Калхун — разпери ръце Шадуел. — Това е моят дар. Празнота.

— Не искам проклетите ти дарове.

— А, искаш ги. Вътре в себе си ги искаш. Те те съблазниха със своя цирк. Но този фалш свършва.

Гласът му звучеше толкова разумно, като на политик който обяснява на тълпата мъдростта на бомбата. Тази бездушна увереност бе по-потресаваща от истерия или злоба.

Кал разбра, че първото му впечатление е било погрешно. Актьорът Шадуел не беше изчезнал. Само се беше отказал от празните приказки и хиперболите, и ги беше заменил с прост стил, ограничен до минимум, който почти не приличаше на игра. Но си беше игра. Това беше неговият триумф — Голия Шадуел.

Мъглата се раздвижи с нов ентусиазъм. Уриел се връщаше.

Кал погледна още веднъж Шадуел, за да запомни веднъж завинаги тази маска, после се обърна и хукна.

Не видя появата на Бич Божи, но чу как колата избухна зад него и усети топлата вълна, която превърна снега около главата му в топъл дъжд. Чу и гласът на Шадуел, съвсем ясен, понесен от студения въздух.

— Виждам те…

Това беше лъжа. Не го виждаше, и не можеше да го види. За момент мъглата се оказа негов съюзник. Бягаше през нея без да го е грижа в каква посока тича, стига да надбяга гадината на раздавача на подаръци.

От тъмнината изплува силуета на някаква къща. Не позна коя е, но тръгна успоредно на тротоара, докато стигна първото кръстовище. Него вече разпозна и пое обратно към Чариът Стрийт, избирайки лъкатушещ маршрут, за да заблуди преследвачите.

Шадуел сигурно щеше да се досети накъде се е запътил, живата мъгла скрила Бич Божи навярно вече бе покрила половината от Чариът Стрийт. Това го накара да побърза. Трябваше да стигне до къщата преди огъня. Там беше книгата на Сузана, книгата която тя му бе поверила да пази.

На два пъти се подхлъзна по леда и падна, на два пъти се надигна отново и продължи да тича. Крайниците и дробовете го боляха. Като стигна до надлеза над железопътната линия прескочи оградата и тръгна по насипа. Тук мъглата беше по-рядка, само снегът продължаваше да вали над тихите релси. Виждаше достатъчно ясно къщите и ги преброи докато тичаше. Стигна до оградата зад бащината си къща. Прескочи я, и докато минаваше покрай гълъбарника осъзна, че има още едно задължение което трябва да изпълни преди да избяга. Но първо книгата.

Препъвайки се през развалините на градината стигна до задната врата и влезе. Сърцето му биеше като обезумяло, усещаше го как се блъска в ребрата. Бич Божи щеше да се появи отвън всеки момент и това — неговият дом — щеше да бъде унищожен като Фугата. Нямаше време да спасява неща, които обича. Разполагаше само с няколко секунди за да вземе най-елементарното, а може би и за това нямаше да му стигне времето. Взе книгата, палто, и накрая потърси портфейла си. Погледна през прозореца. Улицата беше изчезнала — мъглата притискаше лепкавото си лице към стъклото. Намери портфейла и се втурна обратно по пътя, по който бе дошъл. Изскочи през задната врата, през гъстите храсти, които майка му бе посадила преди толкова много години.

Спря пред гълъбарника. Не можеше да вземе 33 и приятелката му със себе си, но поне можеше да им даде възможност да избягат, ако искат. Искаха. Летяха насам-натам из топлата клетка, която бе направил специално за тях. Усещаха опасността, която ги грозеше. Щом отвори вратата птиците се измъкнаха и се издигнаха нагоре през снега към безопасността в облаците.

Като тръгна по насипа — не обратно към надлеза, а в противоположна посока — Кал разбра, че може би никога вече няма да види къщата, която напускаше. В сравнение с болката от тази мисъл студът изглеждаше не толкова остър. Спря и се обърна. Опита се да запомни картината: покрива, прозорците на спалнята на родителите му, градината, празния гълъбарник. В тази къща беше израснал, тук се беше научил да бъде такъв, какъвто бе сега, за добро или зло, тук бяха корените на всичките му спомени за Ейлийн и i.Брендън, но в края на краищата тя не беше нищо друго освен тухли и хоросан. Злото можеше да я погълне, така както бе погълнало Фугата.Сигурен, доколкото бе възможно, че е запомнил картината пред себе си, Кал продължи през снега. Не беше изминал и двадесетина метра по релсите, когато разрушителен грохот обяви, че вече е бежанец.

Дванадесета частСКРИТИЯТ РАЙ

„Ветре западен, кога ще духнеш,

та ситен дъжд да завали?

Боже, да бе любимата в прегръдките ми,

а аз пак в моето легло!“

Анонимно, ХVI век;

I. ГЛАВА С ПРЕМЕЖДИЯ

1

Ако изобщо можеше да се открие някаква закономерност в събитията през следващия ден, то това беше провалянето на срещи по случайност, и осъществяването на други, пак по случайност.

Предишната вечер Сузана беше решила да отиде до Ливърпул и да установи отново контакт с Кал. Сега вече предпазливостта не помагаше. Ясно беше, че решителният момент наближава. Кал трябваше да бъде предупреден, и да се изготвят планове — планове, които можеха да се направят само при лична среща — за това как най-добре да защитят книгата на Мими и собствения си живот в настъпващата буря. До полунощ се опитваше да се свърже с него, но никой не отговаряше.

На сутринта се обади на Аполин, току-що пристигнала от Солсбъри, за да й каже какво бе видяла и научила в Светилището на Смъртните. Очакваше, че Аполин ще откаже да приеме информацията предложена от духа на Непорочна, поради неуважение към източника, но не се оказа така.

— Защо да не й вярваме? — каза тя. — Ако мъртвите не могат да бъдат честни, тогава кой? Освен това, тя само потвърждава онова което вече знаем.

Сузана й каза, че възнамерява да отиде до Ливърпул и да говори с Кал.

— Там няма да си сама — осведоми я Аполин. — Няколко души отидоха да търсят магии в дома на баба ти. Би могла да ги попиташ дали са имали късмет.

— Ще го направя. Ще ти се обадя като се срещна с тях.

— Не очаквай да съм трезвена.

Преди да тръгне, Сузана опита още веднъж да се свърже с Чариът Стрийт. Този път сигналът беше като на прекъснат телефон — телефонистката не можа да й обясни защо. Ако беше пуснала радиото, щеше да намери отговора в сутрешния бюлетин на новините; по телевизията дори би могла да види картина от обгорената земя където някога беше къщата на Муни. Но тя включи твърде късно за новините, хвана само прогнозата за времето, която обещаваше сняг и пак сняг.

Знаеше, че пътуването с кола означава сигурна катастрофа. Затова взе такси до Юстън; и сутрешният влак на север. Почти по същото време когато се настаняваше за четиричасовото пътуване до гарата на Лайм Стрийт в Ливърпул, и което всъщност продължи шест часа, Кал беше по средата на пътя към Бирмингам с влака в осем и половина през Рънкорн; и Улвърхамптън.

2

Беше се обадил на Глук от една телефонна будка на Пиър Хед, където отиде след сблъсъка в мъглата. Не беше планирал нищо конкретно: просто почувства необходимост да иде при реката и взе последния нощен автобус преди разсъмване. Изплъзна се от Бич Божи, поне засега; дори таеше надежда, че съществото може да се задоволи с опустошението, което бе причинило. Но вътре в себе си знаеше, че не е така. Ангелът — Божият пламък; на Шадуел — имаше неутолим апетит за смърт. Той нямаше да се задоволи докато не превърне всички на прах: включително и Шадуел, надяваше се Кал. Всъщност единственото утешително нещо след ужасите от предишната нощ беше усещането, че гледа прощалното изпълнение на Търговеца.

Вятърът откъм реката беше остър, снежинките в него боцкаха кожата му като иглички. Но той се облегна на парапета и се загледа в реката докато пръстите и лицето му изтръпнаха. После часовниците на Ливър Билдинг; обявиха, че е някъде към шест часа, и Кал тръгна да търси храна. Имаше късмет. Едно малко кафене беше отворено и предлагаше закуски за шофьорите на ранните автобуси. Поръча си голяма порция и се стопли докато ядеше препечените филийки и яйцата. Все още не можеше да реши как най-добре да постъпи. Към шест и половина се опита да се свърже с Глук. Не очакваше някой да се обади, но имаше късмет, поне този път, защото тъкмо щеше да остави слушалката когато от другата страна се обади някакъв сънен глас:

— Ало?

Въпреки че Кал почти не познаваше Глук, рядко се беше радвал толкова, че успява да се свърже с някого.

— Господин Глук? Обажда се Кал Муни. Може би не си спомняте за мене, но…

— …разбира се, че ви помня. Как вървят нещата по Мързи?

— Трябва да говоря с вас. Спешно е.

— Целият съм в слух.

— Не по телефона.

— Ами, елате ми на гости. Имате ли адреса?

— Да. Още пазя картичката ви.

— Тогава елате. Ще се радвам да ви видя.

След всички загуби през нощта тези доброжелателни думи му дойдоха почти много — Кал усети, че се просълзява.

— Ще взема първия влак — рече той.

— Чакам ви.

Кал излезе от телефонната будка на хапещия студ навън. Имаше още време преди разсъмване. Затътри се към гарата по почти пустите, засипани със сняг улици. Един камион с мъка си пробиваше път в мрака и пръскаше пясък по заледената настилка; продавач на вестници подреждаше сутрешните издания под несигурното прикритие на някакъв вход. Не се виждаше никой друг. Трудно му беше да си представи, че в Призрачния град; някога пак ще настъпи пролет.

3

Сузана беше застанала в края на Чариът Стрийт, вторачена в гледката пред себе си. Наоколо се мотаеха твърде много хора и тя не посмя да иде по-напред — недоверието й към униформите не беше намаляло, нито пък към големите групи от Кукувици; — но виждаше ясно от мястото си, че къщата на Муни вече не съществува. Беше буквално срината със земята, а пожарът който я бе погълнал, се беше разпространил и двете посоки на улицата. Бич Божи беше минал оттук през нощта.

Тя си тръгна разтреперана и се запъти към Рю Стрийт, опасявайки се от най-лошото. Предположенията й се потвърдиха. От къщата на Мими бяха останали само стени.

Какво да прави сега? Да се върне в Лондон; и да остави Кал — ако е оцелял — да се оправя сам? Нямаше как да го открие, можеше само да се надява, че той някак си ще се добере до нея. Беше такъв проклет хаос — Виждащите се бяха пръснали из страната, Кал беше изчезнал, а книгата? Дори не смееше да помисли за това. Просто обърна гръб на останките от къщата на Мими и тръгна надолу по Рю Стрийт. И малкото оптимизъм който й беше останал, беше поразен от онова, което видя.

Като зави зад ъгъла някаква машина за почистване на улиците тръгна успоредно с нея и през стъклото се показа една кръгла физиономия със слънчеви очила.

— Ще настинеш.

— Върви по дяволите — отвърна тя и ускори крачка. Машината продължаваше да се движи успоредно с нея.

— Казах ти да вървиш по дяволите — повтори тя и му хвърли един поразяващ поглед. Мъжът плъзна очилата надолу по носа си и впери очи в нея. Очите бяха като светло злато.

— Нимрод?

— Кой друг?

Ако не бяха очите, никога не би го познала. Беше напълнял, почти нищо не беше останало от красотата му.

— Имам нужда от храна — рече той. — Какво ще кажеш?

4

Изглежда апетитът му бе нараснал пропорционално на ужаса от опасността. Седнала срещу него на масата в китайския ресторант, където той я заведе, Сузана го гледаше как се нахвърли върху менюто, поглъщайки не само своята, но и повечето от нейната храна.

Не им отне много време да си разкажат в основни линии резултатите от последните издирвания. Нейните новини бяха вече остарели: Бич Божи беше сред тях. Нимрод обаче имаше по-нова информация, събрана оттук-оттам чрез подслушани разговори и зададени въпроси. Според неговите сведения на Чариът Стрийт не са били намерени тела, така че спокойно можеше да се предполага, че Кал не е загинал. Но на Рю Стрийт са били намерени останки.

— Не познавах лично никой от тях — каза той. — Но се страхувам, че ти си ги познавала.

— Кой?

— Балм де Боно.

— …де Боно?

— Той е бил на Рю Стрийт снощи.

Тя замълча. Мислеше си за малкото време, което беше прекарала с де Боно, и за споровете им. Сега беше мъртъв. А колко ли скоро ще го последват останалите?

— Какво ще правим, Нимрод? — прошепна тя. — Да се опитаме ли да се скрием отново? Да направим нов Килим;?

— Не сме достатъчно и за молитвено килимче — отвърна жално Нимрод. — Освен това, не разполагаме с магиите. Остана ни много малко сила.

— Значи да си седим и да чакаме Бич Божи да ни избие един по един? Това ли искаш да кажеш?

Нимрод прокара ръка по лицето си.

— Борих се колкото можах… — рече той. — Мисля, че всички се борихме.

Извади от джоба си кутия с тютюн и започна да свива цигара.

— Направих и грешки — продължи той. — Подведох се по лъжите на Шадуел… дори се влюбих.

— Така ли?

Нимрод леко се усмихна и това напомни на Сузана колко забележително същество беше той някога.

— О, да… Имах си приключения в Царството. Но не траеха дълго. Винаги имаше част от мене, която не напускаше Фугата. Която още не я е напуснала. — Запали тънката като кибритена клечка цигара, която бе свил. — Това предполагам звучи смешно, при положение, че тя вече не съществува.

Още когато келнерът се оттегли, той беше свалил черните очила и сега все така златните му очи бяха приковани в нея, търсеха някаква малка надежда.

— Помниш ли я? — попита тя.

— Фугата? Разбира се.

— И аз. Или поне така си мисля. Значи може би не е загубена.

— Не ставай сантиментална — поклати глава той. — Спомените не са достатъчни.

Безмислено беше да спори от любезност — той всъщност й казваше, че го боли, че не иска утешения или метафизика.

Тя обмисляше дали да му каже какво знае: че има основание да се надява, че не всичко е загубено, и един ден Фугата би могла отново да просъществува. Знаеше, че надеждата е много малка — но той трябваше да се хване за нещо — колкото и незначително да е то.

— Това не е краят — каза тя.

— Мечтай си — отвърна той. — Свършено е.

— Казвам ти, Фугата не е изгубена.

Нимрод вдигна поглед от цигарата.

— Какво искаш да кажеш?

— В Спиралата… аз използвах Стана.

— Използвала си Стана? Какви ги приказваш?

— Или той използва мен. Може би по малко и от двете.

— Как? Защо?

— За да не бъде загубено всичко.

Нимрод вече се беше надвесил над масата.

— Не разбирам.

— И аз не всичко разбирам — отвърна тя. — Но нещо се случи. Някаква сила.

Сузана въздъхна. Нямаше думи, с които да опише онези мигове. Част от нея дори не беше сигурна, че нещо се беше случило. Но поне в едно беше уверена:

— Не вярвам в поражението, Нимрод. Не ме интересува какво представлява този скапан Бич Божи. Няма да легна да умирам заради него.

— Не е необходимо — рече той. — Ти си Кукувица. Можеш да се обърнеш и да си вървиш.

— Би трябвало да ме познаваш по-добре — сряза го тя. — Фугата принадлежи на всеки, който е готов да умре за нея. На мен… На Кал.

Той се опомни.

— Зная. Съжалявам.

— Не само ти имаш нужда от Фугата, Нимрод. Всички се нуждаем от нея.

Тя погледна през прозореца. През бамбуковите щори се виждаше как снегът вали пак с нова сила.

— Никога не съм вярвала в Райската градина; — тихо рече тя. — Не така, както го пише в Библията. Първородният грях и всичко останало. Но може би тази история има в себе си някакво ехо.

— Ехо?

— Ехо от нещата, такива каквито са били в действителност. Място изпълнено с чудеса, където са били създавани вълшебства. А Бич Божи накрая е повярвал на историята за Райската градина, защото тя е била изопачен вариант на истината.

— Има ли значение? — въздъхна Нимрод. — Дали Бич Божи е Ангел; или не; дали идва от Райската градина, или не, това променя ли нещо? Въпросът е, че той вярва, че е Уриел. А това означава, че ще ни унищожи.

Този пункт беше неоспорим. Когато настъпва краят на света, какво значение имат имената?

— Мисля, че трябва да сме заедно — каза той след малко, — вместо да сме пръснати из цялата страна. Може би ще успеем да направим нещо, ако се съберем всички на едно място.

— Това ми се вижда разумно.

— По-добре е, отколкото да ни избива един по един!

— Но къде?

— Имаше едно място… където той никога не идваше. Спомням си го смътно. Аполин може да ни каже по-добре.

— Какво място?

— Мисля, че беше хълм — гледаше без да мига бялата хартиена покривка помежду им. — Някакъв си хълм…

— Тогава ще отидем там, нали?

— Все едно е къде ще умрем.

II. ПРАХ И ПЕПЕЛ

Лицата на светците по фасадата на църквата „Света Филомена и Свети Каликст“ отдавна бяха изличени от дъждовете. Нямаха очи, за да видят посетителите застанали пред вратата в ранната вечер на 21 декември, нито уши, за да чуят спора на стъпалата. Дори и да бяха чули, и видели — дори да бяха слезли от пиедесталите си и да бяха тръгнали да предупреждават Англия за пристигналия Ангел; — предупреждението им щеше да остане без последствия. Англия не се нуждаеше от светци през тази нощ, нито през някоя друга — тя си имаше достатъчно мъченици.


На прага стоеше Хобарт — светлината на Бич Божи прозираше през гърлото му, стрелкаше се от ъгълчетата на устните. Държеше Шадуел за ръка и не го пускаше да се скрие под стряхата.

— Това е църква… — каза той не с гласа на Уриел, а със собствения си глас. Изглежда понякога Ангелът му даваше право да се разпорежда със себе си за известно време, и после отново дръпваше каишката, ако започнеше да своеволничи.

— Да, църква е — отвърна Шадуел. — И ние сме дошли да я разрушим.

Хобарт поклати глава.

— Не, това няма да направя.

Шадуел беше твърде уморен, за да спори. Това не беше първото им посещение за деня. Откакто напуснаха Чариът Стрийт Ангелът ги беше завел на няколко места из страната, където си спомняше, че са се крили Виждащите по време на последното унищожение. Всички пътувания бяха напразни. Местата — когато все още можеха да се разпознаят — бяха лишени от всякаква магия или от присъствието на създателите й. Времето ставаше все по-лошо. Снегът вече засипваше страната нашир и длъж, а Шадуел беше изморен от пътуването и студа. Освен това ставаше все по-неспокоен поради разочарованията; тревожеше се, че Уриел може да стане нетърпелив и да се изплъзне от контрола му. Затова беше довел Ангела тук, където знаеше, че има магия, или поне останки от нея. Тук Непорочна беше създала Развратника, това място беше и светилище, и утроба. Тук гладът на Уриел за унищожение можеше да бъде задоволен, поне за тази вечер.

— Трябва да свършим една работа вътре — обърна се той към приемника на Уриел. — Работа за Бич Божи.

Но Хобарт пак отказа да прекрачи прага.

— Не можем да я унищожим… — рече той, — … това е Божи дом.

Имаше безкрайно много ирония във факта че той, Шадуел — възпитан като католик — и Уриел, Божият огън, бяха готови да унищожат този жалък храм, докато Хобарт — чиято единствена религия беше Закона; — отказваше. Това беше човек, който държеше повече на книга с приказки, а не Библията. Откъде се появи тази внезапна чувствителност? Дали не беше усетил, че смъртта е близо, и че е време да се разкае за безбожието си? И така да беше, това не можеше да трогне Шадуел.

— Ти си Дракона, Хобарт — каза той. — Можеш да правиш каквото си искаш.

Човекът поклати глава и отрицанието засили светлината в гърлото му.

— Искаше огън, имаш го — продължи Шадуел.

— Не го искам — отвърна Хобарт и думите го задавиха. — Махни… го…

Последните срички излязоха насила през тракащите му зъби. От корема му се надигна дим. А след това се обади гласът на Уриел:

— Стига спорове — нареди той.

Въпреки че изглежда пак бе поел юздите на тялото на Хобарт, човекът продължаваше да се бори да удържи контрол над себе си. Съпротивата го разтресе силно, а Шадуел беше сигурен, че това ще привлече излишно внимание, ако скоро не влязат вътре.

— Вътре има Виждащи, твои врагове.

Нито Уриел, нито Хобарт чуха думите му. Или Ангелът губеше контрол над тялото, или Хобарт бе намерил нови сили за да се съпротивлява — на Уриел му се наложи да се бори здравата, за да го подчини изцяло. Единият от двамата заудря юмрука на тялото в портала, може би за да отвлече вниманието на противника. Притисната между човека и Ангела, плътта се пръскаше и кървеше.

Шадуел се опита да избегне пръските, но хватката на Инспектора беше невероятно ожесточена и го държеше наблизо. Празната глава се обърна към него. От димящата пещера между зъбите на Хобарт се чу гласа му, почти неразбираем:

— Махни… го… от мене — молеше се той.

— Нищо не мога да направя — отвърна Шадуел и изтри със свободната си ръка капка кръв от горната си устна. — Твърде късно е.

— Той го знае — беше отговорът. Но този път не с гласа на Хобарт, а на Уриел. — Той е Вечният Дракон.

Хобарт започна да хленчи, сополите и сълзите му изгаряха щом стигнеха до устата-пещ.

— Не се страхувай — каза Уриел, пародирайки най-предразполагащия тон на Шадуел. — Чуваш ли ме, Хобарт?

Главата кимна отнесено, като че ли мускулите на врата бяха наполовина прерязани.

— Ще влизаме ли? — попита Шадуел.

Главата пак кимна като откачена. Тялото вече не трепереше, лицето изглеждаше безизразно. Като последно доказателство за триумфа на Ангела, ръката на Хобарт пусна Шадуел, после той се обърна и тръгна пред Търговеца към църквата.

Вътре беше пусто, свещите бяха изстинали, миришеше на прокиснал тамян.

— Тука има магии — обади се Уриел.

— Има, наистина — рече Шадуел и последва съществото по пътеката между пейките до преградата пред олтара. Очакваше разпятието над него да предизвика някаква реакция от страна на Ангела, но Уриел го подмина без дори да го погледне и застана пред вратата на баптистерия. Потрошената ръка на Хобарт натисна дървото. Дъските задимяха и вратата се отвори. Същата процедура се повтори и при втората врата. Уриел-Хобарт заслиза надолу към криптата.

Там имаше някой — от далечния край на коридора, където Непорочна беше посрещнала Шадуел, идваше светлина — вероятно от Светилището. Все така мълчешком Уриел тръгна по коридора. От тялото на Хобарт се подаваха езиците на скрития в него пламък и докосваха ковчезите в стените, наслаждаваха се на тяхната неподвижност, на тишината. По средата на пътя между стълбите и Светилището пътят им беше препречен от едни свещеник, излязъл от напречния коридор. Лицето му беше бяло, като напудрено, а на челото му имаше мръсна синя ивица — някакъв обреден знак.

— Кои сте вие? — попита той.

— Отдръпни се — каза Шадуел.

— Нямате право да влизате тук — рече в отговор свещеникът. — Махайте се!

Уриел беше спрял на около метър-два от него и в този момент се хвана за ръба на единия от ковчезите, а с другата ръка дръпна Хобарт за косата и го блъсна в стената, сякаш искаше да разбие черепа му. Шадуел разбра, че това не беше работа на Ангела, а на Хобарт. Използваше, че появата на свещеника беше отвлякла вниманието му, и се опитваше да си възвърне контрола. Оспорваното тяло се разтресе като в епилептичен припадък, от гърлото му излезе задавен рев. Това можеше да бъде и предупреждение за свещеника, но дори и така да беше, то остана неразбрано. Той не отстъпи. Уриел изви главата на Хобарт към него — ясно се чу скърцането на кости и хрущяли. Изминаха няколко секунди. Свещеникът и Ангелът стояха един срещу друг. После пламъкът на Уриел изригна от устата на Хобарт.

В тясното пространство на коридора ефектът беше по-впечатляващ от всичко което Шадуел бе видял на Рю Стрийт. Ударната вълна го тласна назад, но той си беше вояйор и не би пропуснал зрелището — надигна се отново, за да види как Уриел доказва смъртоносните си теореми на жертвата. Тялото на свещеника беше вдигнато и приковано към тавана, докато пламъците не го изпепелиха.

Всичко свърши за секунди. Шадуел присви очи и погледна през дима — Уриел продължаваше към Светилището, а Хобарт виеше сърцераздирателно, ужасен от стореното. Шадуел ги последва през падащите около него парчета гореща пепел. Огънят беше погълнал не само свещеника — пламтяха дори тухлите в коридора и ковчезите в нишите. Оловото на вътрешната им обшивка капеше от ръбовете, телата на величията изгаряха в погребалните савани.

Когато наближи вратата на Светилището, Шадуел забави крачка. Някога това беше царството на Непорочна. Тук тя беше всемогъща, боготворена от мъже, лишени от мъжество, чието подчинение на Христос и Богородица; беше само преструвка — те считаха нея за Богиня. Той самият никога не беше повярвал в това. Тогава защо го обхвана изведнъж такъв страх — страх на осквернител?

Прекрачи прага на Светилището и намери отговор за страховете си. Докато оглеждаше костите в стените усети, така както само любовник би усетил, че съществото което някога бе обект на неговата страст, и накрая предадено от него, все още беше тук. Смъртта нямаше власт над нея. Тя беше в стените, във въздуха: някъде наблизо.

— Богиньо… — без да иска рече той.

Нямаше време да предупреди Уриел. Втори свещеник, по-млад от мъртвия си брат, изскочи от сенките и се спусна към Ангела с нож в ръка. Викът на Хобарт секна и той се опита да предотврати повторно убийство — притисна непокорните си ръце към лицето, за да спре надигащия се огън. Това движение даде на нападателя достатъчно време и той заби ножа в рамото на Хобарт. Но когато свещеникът го измъкна за втори удар, благословията на Уриел бликна между пръстите на Хобарт, после се освободи напълно, откъсвайки плътта и костите на ръцете. Пламъкът удари право в свещеника и го отхвърли на другия край на Светилището. Той се завъртя за миг пред костите и се превърна в пепел като своя брат.

Раната на Хобарт беше сериозна, но погледът на Уриел я обгори за по-кратко време, отколкото бе необходимо на ножа да я нанесе. След като изпълни и тази задача, той обърна поглед към Шадуел. За миг Търговецът си помисли, че ще го изгори на място. Но не.

— Не се страхувай — каза Уриел.

Същото слабо утешение беше предложил и на Хобарт само преди няколко минути. Тогава тази сантименталност прозвуча фалшиво, а сега още повече, като си помисли как подмами тялото на приемника си. Ръцете на Хобарт, които някога бе видял да горят в справедлив огън, бяха превърнати в сгърчени лапи при опита му да попречи на огъня да си свърши работата. Хобарт хленчеше отново, вдигнал останките им, или пък Ангела, за да ги огледа. Дали Уриел го беше оставил да страда от болката в изгорените нерви, или плачеше защото тялото му беше инструмент за осъществяване на тези гадости?

Ръцете се отпуснаха и Уриел насочи вниманието си към стените.

— Харесват ми тези кости — рече той и се приближи към най-изящния скелет. От взетото назаем тяло и от ноздрите му се извиваха пипалца, тънки като конец и ослепително ярки, и пробягваха по черепите и ребрата.

За момент настъпи бездействие, пожарът ревеше в нишите навън, пепелта на втория свещеник още се носеше из въздуха. И тогава Шадуел чу гласа на Непорочна. Шепотът му беше съвсем тих, като шепот на любовница.

— Какво си направил?

Той погледна към Уриел, който още беше във възторг от зловещата симетрия на стената. Като че ли не беше чул Магьосницата. И отново същия въпрос:

— Какво си направил? — попита тя. — Той няма милост.

Не беше необходимо да изрича отговора си. Мисълта беше достатъчна.

— А ти? — попита той на свой ред.

— Аз не познавах себе си — отвърна Непорочна. — Мисля, че и Бич Божи е като мене.

— Той се казва Уриел — напомни й Шадуел, — и е Ангел.

— Каквото и да е, ти нямаш власт над него.

— Аз го освободих — каза Шадуел. — Той ми се подчинява.

— Защо лъжеш? Познавам кога се страхуваш.

Разговорът беше прекъснат от грохота на унищожението. Шадуел вдигна поглед и видя как Уриел, протегнал пипалата си към стената, събаря всички кости като купчина съдове от претрупана маса. Те се разпиляха наоколо сред облак прах, останки от почти петдесетина човека.

Уриел се засмя — още един номер, който беше усвоил от Шадуел — но изкуственият смях беше още по-обезпокоителен. Тази игра му харесваше. Обърна се към другата стена и продължи по същия начин, после и към третата.

— Кажи му спре… — прошепна призракът на Непорочна. Големи и малки кости се трупаха върху неизброимото множество на земята. — Ако не те е страх, кажи му да спре.

Но Шадуел просто гледаше докато Ангелът с един замах разчисти и четвъртата стена, и после насочи вниманието си към тавана.

— Ти ще си следващият — рече Непорочна.

Шадуел се притисна към оголелите тухли, а отгоре се посипаха останки.

— Не… — промърмори той.

Дъждът от кости спря — вече нямаше останали нито по стените, нито по тавана. Прахът бавно започна да сляга. Уриел се обърна към Шадуел:

— Какво си шепнеш зад гърба ми? — запита с безразличие той.

Шадуел погледна към вратата. Докъде щеше да стигне, ако сега се опита да избяга? Може би метър-два. Нямаше изход. Той знаеше — той чуваше.

— Къде е тя? — попита Уриел. Опустошеното помещение беше съвсем тихо. — Накарай я да се покаже.

— Тя ме използваше — започна Шадуел. — Ще ти разправя разни лъжи. Ще ти разправя, че съм обичал магиите. Не е вярно. Трябва да ми вярваш, не съм ги обичал.

Почувства върху себе си безбройните очи на Ангела. Втренченият им поглед го накара да млъкне.

— Не можеш да скриеш нищо от мене — изрече Ангелът. — Знам какво си искал, колко банално е било, и не е необходимо да се боиш от мене.

— Така ли?

— Да. Ти си просто прах, Шадуел, и това ми харесва. Харесва ми твоето безсилие, безмислените ти желания. Но другата, която е тук — жената, чиито магии надушвам — нея искам да убия. Кажи й да се покаже и да свършваме.

— Тя е вече мъртва.

— Тогава защо се крие?

— Не се крия — обади се гласът на Непорочна и костите на пода се раздвижиха като море докато призракът се издигаше от тях. Но не просто от тях, а във тях, волята й предизвикваше унищожението на Уриел, оформяйки нова анатомия от парчетата. Резултатът беше нещо повече от сбор на отделните части. Шадуел видя как се надигат не една, а и трите сестри — проекция на общия им дух.

— Защо трябва да се крия от теб? — рече паметникът. Всяка костица от тялото се завъртя при тези думи.

— Сега щастлив ли си? — попита тя.

— Какво значи щастлив? — поиска да узнае Уриел.

— Не се прави на невинен — отвърна фантомът. — Знаеш, че мястото ти не е в този свят.

— Идвал съм тук и преди.

— И си тръгна. Направи го пак.

— Когато свърша — отговори Уриел. — Когато създателите на магии бъдат унищожени. Това е мой дълг.

— Дълг? — костите на Непорочна се засмяха.

— Какво ти се струва толкова забавно?

— Толкова си заблуден. Мислиш си, че си сам…

— Сам съм.

— Не. Ти си забравил себе си, и затова са те забравили.

— Аз съм Уриел. Аз пазя портите.

— Ти не си сам. Никой — нищо — не е само. Ти си част от нещо повече.

— Аз съм Уриел. Аз пазя портите.

— Не е останало нищо за пазене — продължи Непорочна. — Освен твоя дълг.

— Аз съм Уриел. Аз…

— Погледни се. Аз те предизвиквам. Отхвърли човека, чийто облик си приел, и се погледни.

В отговор Уриел направо изпищя:

— НЯМА!

И даде воля на яростта си. Огънят удари статуята от кости — горящите парчета полетяха към стените. Шадуел закри лицето си от пламъка на Уриел, който се блъскаше между стените за да изтрие окончателно образа на Непорочна. Трябваше му доста време да задоволи гнева си, обгаряйки всяко ъгълче на Светилището докато и последното противно парченце не беше превърнато на пепел.

Чак тогава настъпи отново онова внезапно спокойствие, което Шадуел никак не обичаше. Ангелът остави измъченото тяло на Хобарт да седне върху купчина кости и вдигна с почернелите от огъня ръце един череп.

— Ще стане ли по-чисто… — изрече той премервайки внимателно думите, — … ако опразним света от живи същества?

Предложението бе поднесено толкова изящно, с такава идеална имитация на Разумния Шадуел, че за момент той не схвана истинския му смисъл.

— Е? Не е ли тъй?

Ангелът вдигна поглед към Шадуел. Въпреки че лицето му все още беше това на Хобарт, всички човешки черти бяха изличени от него. Сиянието на Уриел проникваше през всяка пора.

— Попитах нещо. Няма ли да е чудесно?

Шадуел се съгласи, мърморейки.

— Тогава ще видим страхотен пожар, нали? — Ангелът се изправи сред костите. Приближи се до вратата и се загледа втренчено в коридора, където ковчезите още горяха.

— Ах… — изрече той с копнеж, — …страхотен пожар.

После тръгна обратно към стълбите и спящото Царство навън, не искаше да забавя нито за миг осъществяването на целта си.

III. ТАЙНИЯТ ОСТРОВ

1

Влакът пристигна в Бирмингам с един час закъснение. Когато най-после спря, снегът продължаваше да вали, а таксита не се мяркаха никакви. Кал се осведоми как да стигне до Харбърн; и изчака на опашка двадесет и пет минути за да се качи на автобуса, който после запълзя от спирка на спирка, вземайки по пътя измръзнали пътници, докато така се претовари, че за повече нямаше място. Пътуването беше бавно. Центърът на града беше задръстен, движението пълзеше като охлюв. След като излязоха от центъра пътищата станаха опасни — полумракът и снегът се бяха наговорили да намалят видимостта — и шофьорът не посмя да рискува, караше с не повече от десетина-петнадесет километра в час. Всички бяха престорено весели, но избягваха да се погледнат в очи, да не би някой да започне разговор. Жената, която седна до Кал, беше прегърнала един малък териер увит в карирано палто, изглеждащ съвсем нещастен. На няколко пъти Кал срещна тъжния му втренчен поглед и му отвърна с утешителна усмивка.

Беше хапнал във влака, обаче още се чувстваше замаян, изобщо не забелязваше мрачния пейзаж по пътя. Но щом слезе от автобуса на Харбърн Хил; вятърът го изтръгна от унеса. Жената с карираното куче го беше напътила към Уотърлу Роуд, уверявайки го, че е само на три минути пешком. Всъщност беше необходим почти половин час, за да го намери, и през това време студът проникна през дрехите чак до мозъка на костите му.

Къщата на Глук беше голяма, с два входа, а фасадата беше закрита от чилийски бор който стигаше почти до стрехите. Сгърчен от студ, Кал натисна звънеца. Не го чу да звъни вътре, затова почука силно, после още по-силно. В предверието светна, и след цяла вечност вратата се отвори. Глук застана на прага с остатъци от сдъвкана пура в ръка и ухилен каза да влиза преди да са му замръзнали топките. Нямаше нужда от втора покана. Глук затвори вратата след него и постави парче от килим под нея да не става течение, после поведе Кал по коридора. Едва се провряха през него. Целият беше задръстен с кашони, натрупани един върху друг до височина над човешки ръст.

— Ще се местиш ли? — попита Кал когато Глук го заведе в идилично топлата кухня, също наблъскана с кашони, чанти и купища хартии.

— Мили Боже, не — отвърна Глук. — Съблечи си мокрите дрехи. Ще ти донеса кърпа.

Кал смъкна подгизналото сако и не по-малко мократа риза, и тъкмо събуваше обувките, които течаха като сюнгери, когато Глук се върна не само с кърпа, но и пуловер, и един протрит кадифен панталон.

— Виж дали ти стават — рече той и пусна дрехите в скута на Кал. — Ще направя чай. Обичаш ли чай? — Не почака за отговор. — аз живея на чай. Сладък чай и пури.

Напълни чайника и запали старомодната газова печка. Като свърши с това взе от радиатора чифт вълнени чорапи и ги даде на Кал.

— Постопли ли се? — попита той.

— Доста.

— Ще ти предложа нещо по-силно — продължи Глук докато вадеше от шкафчето кутия за чай, захар, и една нащърбена чаша. — Но аз не близвам. Баща ми умря от пиене. — Сложи няколко пълни лъжици чай в чайника. — Трябва да ти кажа, че изобщо не очаквах да ми се обадиш. Захар? — попита той иззад облака пара.

— Да, моля.

— Би ли взел млякото? Ще отидем оттатък, в кабинета.

Глук взе чайника, захарта и чашата, и поведе Кал нагоре към първата площадка. И тя беше в същото състояние като долния етаж: тапетите бяха занемарени, лампите без абажури, навсякъде се виждаха огромни купища хартия, като че ли някакъв луд бюрократ беше завещал на Глук целия си жизнен труд.

Отвори една от вратите и Кал го последва в голяма, отрупана стая — още кашони, още папки, — в която беше достатъчно горещо човек да отглежда орхидеи, и вонеше на дим от пури. Глук сложи чая на една от половин дузината маси, взе си неговата чаша, оставена до куп записки, и придърпа два фотьойла до електрическата камина.

— Сядай, сядай — подкани той Кал, който се беше загледал в съдържанието на единия от кашоните. Беше пълен догоре с изсушени жаби. — Аха, сигурно се чудиш…

— Да — призна си Кал. — Наистина. Защо жаби?

— Защо ли? — отвърна Глук. — Това е един от безбройните въпроси, на които се опитваме да отговорим. Разбира се, това не са просто жаби. Получаваме котки, кучета, много риби. Получавали сме и костенурки. Есхил; е бил убит от костенурка. Това е едно от първите регистрирани падания.

— Падания?

— От небето — рече Глук. — Колко бучки захар?

— Жаби? От небето?

— Доста често се случва. Бучки?

— Две.

Кал надникна пак в кашона и извади три жаби. Всяка си имаше етикет, на него беше написана датата, на която бе паднала, и къде. Едната беше от щата Юта, другата от Дрезден, а третата от графство Корк.

— Мъртви ли са били при падането?

— Не винаги — отвърна Глук и подаде чая на Кал. — Понякога пристигат невредими. Друг път — на парчета. Няма закономерност. Или по-скоро има, но трябва да я открием. — Той засърба шумно чая си. — А сега, не си дошъл да говорим за жаби.

— Да, така е.

— А за какво си дошъл?

— Не знам откъде да започна.

— От това винаги излизат най-хубавите истории — обяви Глук. Лицето му засия. — Започни с най-абсурдното.

Кал се усмихна — ето един човек, готов да изслуша разказа му.

— Ами… — рече той и въздъхна дълбоко. После започна.

Възнамеряваше да разказва накратко, но след десетина минути Глук започна да го прекъсва с отклоняващи въпроси. В резултат на това бяха необходими няколко часа за цялата история, и през цялото време Глук пушеше една огромна пура. Накрая разказът стигна до прага на Глук, и оттук нататък нещата му бяха известни. Две-три минути Глук не каза нищо, дори не погледна към Кал, само разглеждаше остатъците от угарки и кибритени клечки в пепелника. Кал наруши мълчанието.

— Вярваш ли ми? — попита той.

Глук примигна и се намръщи, като че ли го бяха изтръгнали от мисли за нещо съвсем друго.

— Да направим ли още чай?

Опита се да стане, но Кал стисна здраво ръката му.

— Вярваш ли ми? — настоя той.

— Разбира се — рече Глук, но в гласа му се усещаше лека тъга. — Мисля, че съм длъжен да ти вярвам. Ти си нормален. Говориш членоразделно. И си дяволски обстоятелствен. Да, вярвам ти. Но трябва да ме разбереш, Кал, по този начин нанасям смъртен удар на няколко от най-любимите си илюзии. Пред тебе стои човек, който оплаква теориите си. — Той стана. — Е, добре… — взе чайника от масата, после пак го остави. — Ела в съседната стая.

Прозорецът в съседната стая нямаше пердета. През него Кал видя, че докато е разказвал снегът се беше сгъстил и навън беше почти виелица. Градината зад къщата и останалите сгради зад нея се бяха превърнали в бяла пустош.

Само че Глук не го беше довел, за да му показва гледката. Той насочи вниманието на Кал към стените. Целите бяха покрити с карти, повечето от които изглеждаха сякаш са били там от създаването на света. Бяха потъмнели от дима на пурите, надраскани с десетина различни писалки, и обсипани с безброй цветни топлийки — всяка от тях вероятно обозначаваше място, на което се бе случило някакво анормално явление. По ръбовете на картите бяха приковани невероятно много снимки на събитията: зърнести, големи колкото нокът, увеличения широки цяла педя, ленти с последователни кадри от любителски филми. Имаше много, от които нищо не разбираше, и други, които определено бяха фалшификати. Но два пъти повече от неясните или фалшиви снимки бяха онези, на които имаше по нещо наистина поразително. Като например, една старомодно облечена жена в двора си, затънала до глезените в нещо което приличаше на улов от дълбокоморски траулер; или полицай, застанал пред триетажна къща паднала напред без нито една тухла да се размести; или предния капак на някаква кола, на който се бяха отпечатали едно до друго две човешки лица. Някои от снимките бяха дотолкова абсурдно странни, че изглеждаха смешни, други бяха зловещо автентични — свидетелите понякога бяха разтревожени, понякога криеха лицата си — това съвсем не беше забавно. Всичките обаче, смешни или страшни, подкрепяха една и съща теза: че светът е по-странен, отколкото повечето Човеци; изобщо биха допуснали.

— Това е само върхът на айсберга… — рече Глук. — Имам хиляди такива снимки. Десетки хиляди свидетелски показания.

Кал забеляза, че някои от снимките бяха свързани с разноцветни конци с топлийките по картите.

— Мислиш ли, че има някаква закономерност? — попита той.

— Вярвам в това. Но сега, след като чух разказа ти, започвам да си мисля, че може би съм я търсил не там, където трябва. Разбираш ли, някои от доказателствата ми се припокриват с онова, което ми каза. През последните три седмици — докато си опитвал да се свържеш с мене — двамата с Макс; бяхме в Шотландия, разглеждахме един обект, който тъкмо бяхме открили в планините. Намерихме там някои доста странни неща. Предполагах, че е било площадка за кацане на нашите гости. Сега мисля, че съм сгрешил. Вероятно това е била долината, в която е станало разтъкаването, за което спомена.

— Какво намери?

— Обичайните останки. Монети, дрехи, всякакви лични вещи. Събрахме ги в един кашон и ги донесохме, за да ги проучим на спокойствие. Можеше да паснат на любимите ни теории, нали разбираш… но сега смятам, че те вече се разпаднаха.

— Бих искал да видя тези неща — рече Кал.

— Ще ти ги разопаковам — каза Глук. Откакто Кал му беше разказал историята си изглеждаше силно смутен. И сега дори оглеждаше стаята едва ли не в отчаяние. През последните няколко часа всичките му виждания за света се бяха объркали.

— Съжалявам — обади се Кал.

— За какво? Че си ми разказал за чудесата? Моля те, недей. Аз ще бъде не по-малко щастлив да вярвам в твоите загадки, отколкото в моите. Просто ще ми трябва малко време да свикна. Искам само загадката да съществува.

— Тя съществува — настоя Кал. — Наистина, повярвай ми. Само че не знам къде.

Погледът му се отклони от лицето на Глук към прозореца и белия пейзаж навън. Изпитваше все по-големи опасения за любимите си изгнаници. И нощта, и Бич Божи, и снегът сякаш заговорничеха да ги унищожат.

Отиде до прозореца, температурата до студеното стъкло беше доста по-ниска.

— Трябва да ги намеря — рече той. — Трябва да бъда с тях.

Досега беше успявал да надвие усещането, че е изоставен, но изведнъж не можа да сдържи риданията си. Чу как Глук се приближи, но не се владееше достатъчно, за да спре сълзите: продължаваха да текат по бузите му. Глук сложи утешително ръка на рамото му.

— Хубаво е да видиш някой да изпитва такава нужда от чудеса — каза той. — Ще намерим твоите Виждащи, Муни. Вярвай ми. Ако има нещо, което да ни подскаже къде са, то е тук.

— Трябва да побързаме — рече тихо Кал.

— Знам. Но ще ги намерим. Не само заради тебе, но и заради мен. Искам да се срещна с твоите изгубени хора.

— Те не са мои.

— В известен смисъл са твои. И ти си техен. Виждам по лицето ти. Затова ти вярвам.

2

— Откъде ще започнем? — беше въпросът на Кал.

Къщата беше натъпкана със съобщения от мазето до тавана. Може би, както каза Глук, някъде сред тях имаше нещо, което да им подскаже местонахождението на Виждащите — един ред от съобщение, една снимка. Но къде? Колко свидетелски показания трябваше да изчетат преди да открият някакъв намек за скривалището им? Разбира се, при положение, че в това време на опасности биха се събрали заедно. Ако не — ако се бяха пръснали — тогава беше напълно загубена кауза, или почти загубена.

Кал се укори за тази си мисъл. Нямаше смисъл да се настройва пораженчески. Трябваше да вярва, че има шанс да ги открият, че задачата пред тях не беше само начин да си запълнят времето преди катаклизма. Ще вземе пример от Глук. Глук беше прекарал целия си живот в търсене на нещо, което никога не бе видял в действителност, но не се беше усъмнил нито за миг в смисъла на този стремеж, дори и сега правеше чай и търсеше папки — държеше се сякаш беше убеден до дъното на душата си, че решението на проблема е близо.

Кабинетът им стана база. Глук разчисти най-голямото бюро и постави на него карта на Великобритания, толкова голяма, че висеше отстрани като покривка.

— Островът на Духовете; — рече той на Кал. — Поразгледай го малко. Виж дали някое от местата, които сме проучвали през годините, не ти напомня нещо.

— Добре.

— Аз ще прегледам съобщенията и ще отворя кашоните, които донесохме от Шотландия.

Той се залови за работа и остави Кал да разглежда внимателно картата, по която имаше дори повече бележки, отколкото по онези в другата стая. До много от символите, кръстосаните линии и поставените нагъсто точки бяха изписани неразбираеми съкращения. За значението на буквите НЛО не беше необходимо обяснение, но какво беше Предполагаемо ТМД, или Цирус ВС? Реши да не обръща внимание на бележките, които само му отвличаха вниманието, и просто да огледа систематично картата, сантиметър по сантиметър, като започне от Ландс Енд4, от единия до другия край на страната. Беше благодарен, че трябва да проучи само сушата, тъй като в моретата около Великобритания — районите които винаги го бяха впечатлявали от прогнозите за времето: Фастнет, Викинг, Фортис, Тайри; — също имаше не малко чудеса. В това имаше логика. След като в предградията валяха дъждове от сепии, може би в Северно море; падаха гуми и комини. Беше пресякъл пет-шест пъти страната, когато Глук се появи отново.

— Има ли нещо? — попита той.

— Засега нищо.

Глук остави на един от столовете цяла грамада съобщения.

— Може би тук ще намерим нещо. Започнах със събитията около Призрачния град, и постепенно ще разширяваме кръга.

— Изглежда логично.

— Ти продължавай. Отделяй всичко, което изглежда поне малко познато. Докато четеш, аз ще нося още.

Глук закова картата на стената до бюрото и остави Кал да преглежда първия набор съобщения.

Работата изискваше човек да се съсредоточи, а на Кал му беше трудно. Беше десет и половина, и вече му се спеше. Но докато прелистваше каталога със забравени чудеса уморените му очи и още по-умореният му мозък забравиха умората си, съживени от изумителните неща пред тях.

Много от явленията бяха варианти на вече познати теми: събития, които противоречаха на законите на географията, времето или метеорологията. Разни животни на неподходящи места; посещения от далечни звезди; къщи, които отвътре изглеждаха по-големи, отколкото отвън; радиоапарати, които засичаха гласовете на мъртвите; лед по дърветата през лятото; кошери, които бръмчаха „Отче наш“. Всички тези неща не се бяха случвали някъде далече, а в Престън; и Хили Бридж, в Скънторп; и Уиндърмир; — солидни, стоически места, населени с прагматици, които не се поддават на истерия. Тази страна, която Глук бе нарекъл Островът на Духовете, беше изпълнена открай докрай с делириумни видения. Така беше и в Страната на Чудесата.

От време на време Глук пак се появяваше, носеше нови папки и чай, но иначе гледаше доколкото е възможно да не нарушава концентрацията му. Кал установи, че е много трудно да не се отклонява по много от странните съобщения, но си наложи строга самодисциплина за да отделя по едно на около стотина, съдържащо подробности, които биха свързали описаното събитие с Фугата или нейните обитатели. Някои от тях вече му бяха известни: например, разрушаването на къщата на Шърман. Но имаше и други съобщения — за изписани във въздуха думи; за някакъв мъж, чиято маймунка цитирала Псалмите, — които идваха от места, за които чуваше за пръв път. Може би сега Виждащите бяха там.

Чак когато реши да си почине за малко Глук спомена, че е отворил кашоните, които са донесли от Шотландия, и попита дали Кал иска да прегледа съдържанието им. Той последва Глук в стаята с картите — там бяха подредени и грижливо отбелязани с етикети всички останки от събитията в долината. Нямаше много неща: или оцелелите бяха унищожили повечето от тях, или пък природните процеси се бяха погрижили за това. Имаше обаче няколко тъжни спомена от катастрофата, и оръжия. Нещо, което спадаше и към двете категории — оръжия и лични вещи — накара Кал да настръхне. Върху единият от кашоните беше проснато сакото на Шадуел. Той го загледа нервно.

— Познаваш ли нещо? — попита Глук.

Кал му каза какво, и откъде.

— Боже Господи — рече Глук. — Това ли е сакото?

Недоверието му беше разбираемо — на светлината на голата крушка в дрехата не се забелязваше нищо особено. И все пак на Кал му беше необходима повече от минута да събере кураж и да вземе сакото. Хастарът който на времето си беше съблазнил може би стотици хора, изглеждаше съвсем обикновен. Като че ли имаше някакъв необясним блясък в плата, но никакви други доказателства за силата му. Може би сега, когато собственикът му го беше захвърлил, тя беше изчезнала, но Кал не искаше да рискува. Хвърли го обратно върху кашона с хастара надолу.

— Трябва да го вземем с нас — отбеляза Глук. — Когато тръгнем.

— Къде да тръгнем?

— Да се срещнем с Виждащите.

— Не, не мисля.

— Сигурно мястото му е при тях — настоя Глук.

— Може би — отвърна Кал, но не беше убеден. — Обаче първо трябва да ги намерим.

— Тогава да се залавяме за работа.

Кал се върна при съобщенията. Почивката се оказа грешка — сега му беше трудно да се върне към ритъма. Но той продължи, пришпорван от тъжните останки в съседната стая и мисълта, че скоро те биха могли да представляват последните му спомени от Виждащите.

В четири без петнадесет приключи със съобщенията. Глук беше използвал възможността да поспи в един от фотьойлите. Кал го разбуди и му показа деветте папки, които беше избрал.

— Това ли е всичко?

— Имаше и други, за които не бях съвсем сигурен. Отделих ги, но си мисля, че са лъжливи следи.

— Възможно е — рече Глук. Отиде до картата и отбеляза с топлийки деветте места. После се отдръпна и ги огледа. Не се открояваше никаква закономерност — бяха пръснати неравномерно из цялата страна. Най-малкото разстояние помежду им беше не по-малко от петдесет мили.

— Нищо — заключи Кал.

— Не бързай толкова — възрази Глук. — Понякога е необходимо известно време, за да се види връзката.

— Не разполагаме с известно време — напомни му уморено Кал. Продължителното безсъние започваше да му се отразява — болеше го рамото, където го беше ранил куршума на Шадуел, всъщност болеше го цялото тяло.

— Безполезно е — каза той.

— Нека да поогледам — каза Глук. — Да видя дали мога да открия някаква закономерност.

Кал вдигна ръце раздразнен.

— Няма закономерност — настоя той. — Мога само да обиколя тези места едно по едно… — (в това време? помисли си той, ще имаш късмет ако утре изобщо успееш да излезеш навън.)

— Защо не полегнеш няколко часа. Приготвих ти легло в свободната стая. Тя е един етаж по-нагоре, втората отляво.

— Чувствам се толкова безполезен.

— Ще се още по-безполезен, ако не поспиш. Хайде, върви.

— Мисля, че ще трябва. Веднага тръгвам щом…

Изкачи се по стълбите. Горната площадка беше студена, дъхът му се превръщаше в пара пред него. Не се съблече, направо легна и метна одеялата върху себе си.

На заледения прозорец нямаше пердета и синьото отражение на снега отвън беше достатъчно ярко, за да може човек да чете. Това обаче не му попречи да заспи след не повече от тридесет секунди.

IV. БЕЗНАДЕЖДНО ПОЛОЖЕНИЕ

1

Те се отзоваха на призива, всички до един: идваха понякога по един, по двама, понякога цели семейства или групи приятели; идваха с малко багаж (какво ли от онова, което притежаваха в Царството, си заслужаваше да се товарят с него?), единствените неща на които държаха, бяха взели от Фугата, и ги носеха със себе си. Сувенири от изгубения им свят: камъни, семена, ключовете от домовете.

И естествено, донесоха и магиите си, малкото които имаха. Донесоха ги на мястото, за което Нимрод каза на Сузана, но не можа да се сети за името му. Аполин си го беше спомнила обаче. Това място, във времената преди Втъкаването, Бич Божи не бе успял да намери.

Наричаше се Реймънтс Хил.


Сузана се опасяваше да не би Кукувиците да са променили изцяло района, да са го разкопали или изравнили. Но не. Хълмът беше непокътнат, а малката горичка под него, където Родовете бяха прекарали онова далечно лято, се беше разраснала и станала голяма гора.

Тя се съмняваше също дали бе разумно да търсят убежище на открито в това отвратително време — специалистите вече казваха, че това е най-студеният декември откакто се помнят — но я увериха, че макар и в обкръжение, Виждащите имат решения за такива прости проблеми.

Някога са били в безопасност в подножието на Реймънтс Хил, може би там пак щяха да бъдат в безопасност.

Чувството на облекчение сред тях при събирането им беше осезателно. Въпреки че повечето се бяха справили с живота в Царството доста добре, очевидно обстоятелствата им бяха наложили да скриват мъката си. Сега, отново сред своите, можеха да си спомнят за старата родина, а това беше не малко утешение. Освен това тук не бяха съвсем беззащитни. Въпреки че силите им бяха много ограничени без подкрепата на Фугата, все още имаха по някоя заблуждаваща магия, която да пуснат в действие. Съмнително беше дали ще успеят да задържат на разстояние задълго силата, която бе унищожила Чариът Стрийт, но бедните не можеха да избират.

А когато най-после се събраха в дъбравата под дърветата — и колективното им присъствие промени изкусно храсталака и клоните — тя почувства неоспоримата правота на решението. Дори и да ги намереше някога Бич Божи, поне накрая щяха да бъдат заедно.

Липсваха само две важни неща. Едното беше Кал, разбира се. А другото — книгата, която бе оставила в ръцете му, книга, в живите страници на която беше заключено ехото от тези зимна гора. Молеше се и двамата да са някъде в безопасност — и книгата, и нейният пазител. Да са в безопасност, и да сънуват.

2

Може би мисълта, която се оформяше в главата му докато заспиваше (че светлината от снега бе достатъчно ярка да чете човек на нея), предизвика съня.

Представи си, че се събужда и бърка в джоба на сакото си — а той беше необяснимо дълбок — и изважда оттам книгата, която бе спасил от унищожението на Чариът Стрийт. Опита се да я отвори, но пръстите му бяха изтръпнали и беше непохватен като глупак. Когато най-после успя, го очакваше изненада, защото страниците бяха празни, всички до една, бели като света зад прозореца. Приказките и илюстрациите бяха изчезнали.

А снегът продължаваше да вали в морето край Викинг; и Догър Банк, и на сушата също. Валеше над Хили Бридж; и Блакпул, над Бат; и Девайзис, засипваше къщите и улиците, фабриките и катедралите, запълваше долините докато станат неразличими от хълмовете, заслепяваше реките, задушаваше дърветата, докато накрая Островът на Духовете; стана бял като страниците в книгата на Сузана.

Всичко това беше напълно обяснимо за спящия му разум: нали бяха част от една и съща приказка, книгата и светът извън нея? Основа и вътък. Един свят, неделим.

Тази гледка го изплаши. Пустота, и вътре, и вън, а той нямаше лек за нея.

— Сузана… — промърмори Кал в съня си, копнеейки да я прегърне, да я притисне до себе си.

Но тя не беше близо. Дори в сънищата той не можеше да се преструва, че тя е наблизо, не можеше да я извика до себе си. Можеше само да се надява, че е в безопасност, да се надява, че тя знае по-добре от него как да отблъсне небитието.

— Не си спомням да съм била щастлива — прошепна в ушите му един глас от миналото. Не можеше да се сети за името, но знаеше, че този който говори, отдавна го няма. Опита се да върне съня назад, за да открие самоличността му. Думите се чуха отново, този път по-силно:

— Не си спомням да съм била щастлива.

Този път паметта му подсказа името, спомни си и лицето. Беше Лилия Пелиция, стоеше до леглото, само че това не беше леглото, в което бе заспал. Дори не беше същата стая.

Огледа се. Имаше и други, призовани от миналото. Фреди Камъл се оглеждаше в огледалото, Аполин беше яхнала един стол, надигнала бутилка до устните си. До нея стоеше Джерихо, прегърнал бебе със златисти очи. Сега вече знаеше къде е, и кога. Това беше неговата стая на Чариът Стрийт, в нощта когато парчето от килима се бе разтъкало.

Без да чака подкана Лилия заговори отново — същата реплика, която го беше довела тук:

— Не си спомням да съм била щастлива.

Защо ли паметта бе избрала да възпроизведе именно този момент от всичките необикновени неща, които бе видял, и от разговорите, които бе чул?

Лилия го погледна. Тревогата й беше съвсем очевидна, сякаш ясновидството й беше предрекло снежната нощ, в която той сънуваше, сякаш още тогава е знаела, че всичко е загубено. Кал искаше да я утеши, искаше да й каже, че щастието е възможно, но нямаше нито убеждението, нито желанието да изопачава истината.

Сега говореше Аполин:

— Ами хълма? — попита тя.

Какво хълма?, помисли си той. Дори да беше знаел някога за какво говори тя, вече беше забравил.

— Как го наричаха? — думите й започнаха да заглъхват. — …на който останахме…

Продължавай, опита се да й внуши той. Но припомнената топлина на стаята вече изтичаше. Студ от настоящето запълзя към него, изтласквайки меката августовска нощ. Кал продължаваше да се вслушва, ударите на сърцето се чуваха като тъпан в главата му. Мозъкът не беше възпроизвел този разговор случайно, имаше някакъв ред. Някаква тайна, която щеше да бъде разкрита, стига да успее да го задържи достатъчно дълго.

— Как го наричаха? — повтори несигурният глас на Аполин, — …на който останахме през последното лято. Спомням си, като че ли беше вчера…

Тя погледна към Лилия, очакваше отговор. Кал също погледна към нея.

Отговори й, помисли си той.

Студът обаче ставаше все по-остър, извикваше го от миналото обратно в мрачното настояще. Кал отчаяно искаше да отнесе със себе си ключа, застинал на устните на Лилия.

— Спомням си… — пак повтори Аполин, отчетливостта на гласа й отслабваше с всяка сричка, — … като че ли беше вчера.

Той се втренчи в Лилия, внушаваше й да говори. Тя вече беше прозрачна като цигарен дим.

Моля те, за Бога, отговори й, рече той.

Тъкмо когато образът й съвсем щеше да изчезне, тя отвори уста. За миг му се стори, че я е изгубил, но отговорът се чу, толкова тихо, че направо го заболя да се вслушва.

— Реймънтс Хил… — каза тя.

И изчезна.

— Реймънтс Хил;!

Събуди се още неизрекъл докрай думите. Одеялата се бяха смъкнали от него докато бе спал, и беше така измръзнал, че пръстите му бяха изтръпнали. Но беше успял да върне онова място от миналото. Не му трябваше нищо повече.

Седна на леглото. Навън беше светло. Снегът продължаваше да вали.

— Глук! — извика той. — Къде си?

В бързината ритна надолу някаква кутия с бележки. Намери Глук заспал във фотьойла, на който седеше докато Кал му разказа историята си.

Разтърси ръката му, казваше му да се събуди, но той бе потънал в дълбок сън и се разбуди чак когато Кал рече:

— Върджил.

при което очите му се отвориха като че ли някой му беше ударил шамар.

— Какво? — примига Глук. — А, ти ли си. Стори ми се, че чух… баща си…

Той прокара длан по замаяното си лице.

— Колко е часът?

— Не знам. Някъде сутринта.

— Искаш ли чай?

— Глук, мисля, че знам къде са.

Тези думи върнаха Глук в действителността. Той стана.

— Муни! Сериозно ли говориш? Къде?

— Какво знаеш за някакво място Реймънтс Хил;?

— За пръв път го чувам.

— Значи те са там.

Тринадесета частМАГИЧЕСКА НОЩ

„Гората е прекрасна, тъмна и дълбока,

но дал съм дума, трябва да я спазя,

и дълъг път да извървя преди съня.“

Робърт Фрост

„Снежна вечер край гора“

I. ВИЕЛИЦА

1

Ледът беше спрял часовниците на Англия.

Въпреки че метеоролозите още отпреди седмица предвиждаха сибирски условия, внезапният спад на температурата завари страната, както обикновено, неподготвена. Влаковете бяха спрели, самолетните полети отменени. В Йоркшир; и Линкълншир; бяха прекъснати телефонните линии и електрозахранването; села и дори малки градове в южните графства бяха откъснати от света от преспи сняг. Медиите умоляваха хората да си стоят по домовете и мнозина възприеха съвета — в резултат промишлеността и търговията замряха, а в някои области спряха съвсем. Никой не се движеше, и имаше защо. Големи участъци от магистралите бяха затворени, блокирани от снега или затънали автомобили; главните пътища бяха кошмар, а второстепенните — непроходими. Островът на Духовете; беше спрял във всяко едно отношение.

2

На Кал му беше необходимо доста време да открие Реймънтс Хил; сред изобилието от карти на Глук, но накрая го намери. Беше в Съмърсет, южно от Гластънбъри. При нормални условия можеше да се стигне може би за около час по шосе М5. Но днес само Господ знаеше колко време би трябвало.

Разбира се, Глук искаше да дойде с него, но Кал предположи, че ако наистина Виждащите се крият на хълма, няма да погледнат с добро око на непознатия. Изтъкна това пред Глук възможно най-внимателно. Колкото и да се опитваше, Глук не можа да прикрие разочарованието си, но каза че разбира деликатността на една такава среща — той самият през целият си живот се беше подготвял точно за нея, нямаше да настоява. И да, разбира се, че Кал може да вземе едната от колите, въпреки че всъщност и двете не са много надеждни.

Докато Кал се приготвяше за пътуването, увит с каквото успяха да намерят срещу студа, Глук му подаде един пакет, грубо завързан с някаква връв.

— Какво е това?

— Сакото — отвърна Глук. — И някои от другите веществени доказателства.

— Не искам да ги взема. Особено сакото.

— Това е тяхна магия, нали? Вземи го, по дяволите. Не искам да изглеждам като крадец.

— Ще го взема, но против волята си.

— Сложих и няколко пури. Приятелски подарък за умилостивяване. — Той се ухили. — Завиждам ти, Кал, за всяка миля в този студ.


Докато караше, имаше време да се усъмни, да се нарече глупак за това, че пак се надява, че дори се бе осмелил да повярва, че някакъв спомен ще го отведе при изгубените. Но сънят му, или поне част от него, получи потвърждение. Англия беше празна страница — виелицата беше заличила всичко. Някъде под снежният й покров хората вероятно продължаваха да живеят, но по нищо не личеше. Вратите бяха заключени, пердетата пуснати да закрият деня, който някъде към обяд вече приличаше на нощ. Неколцината дръзнали да излязат в бурята бързаха доколкото им позволяваше леда под краката, нетърпеливи да се върнат край огъня, където телевизията обещаваше една Коледа; със сняг от пластмаса и сантименталности.

По пътищата практически нямаше никакво движение и това даде възможност на Кал да си позволи някои волности спрямо закона: минаваше кръстовищата на червено и не обръщаше внимание на еднопосочните улици докато се измъкваше от града. Глук му беше помогнал да планира маршрута си преди да тръгне, а новините по радиото го предупреждаваха за затворените пътища, така че отначало напредваше доста добре, качи се на М5 южно от Бирмингам и успя да кара постоянно с четиридесет мили в час докато тъкмо преди възела северно от Устър; научи от радиото, че магистралата е затворена между възли осем и девет поради голяма катастрофа. Ругаейки трябваше да напусне магистралата и пое по А38 през Грейт Малвърн, Тюксбъри; и Глостър. Тук пътуването беше много по-бавно. Не беше направен дори и опит да се почисти пътя или да насипят пясък, а няколко коли бяха просто изоставени от шофьорите, решили че да продължават е равносилно на самоубийство.

Когато наближи Бристъл; времето стана още по-лошо и го принуди да намали съвсем скоростта. Заслепен от снега, той пропусна отбивката за А37 и трябваше да се върне обратно. Небето вече беше черно почти като катран, въпреки че беше едва средата на следобеда. На около миля преди Шептън Малет; спря за бензин и шоколад, и служителят в гаража му каза, че повечето от пътищата на юг са блокирани. Имаше чувството, че срещу него бе скроен заговор. Като че ли лошото време беше част от плана на Бич Божи, като че ли знаеше, че той е наблизо и поставяше прегради по пътя му за да види доколко упорито ще се бори да стигне до мястото на екзекуцията.

Но ако беше така, това поне означаваше, че е на прав път — някъде напред в бялата пустош го очакваха онези, които обичаше.

3

Смисълът на предупреждението от гаража стана съвсем ясен когато отби от шосе А при Лидфорд он Фос; по един второстепенен път, който теоретически би трябвало да го отведе западно от Реймънтс Хил. Още преди да тръгне знаеше, че това ще бъде най-проблематичният участък от пътуването, но друга алтернатива нямаше. Тук не минаваше главен път, имаше само тесни пътеки и блата, а той знаеше, че повечето от тях щяха да бъдат затрупани от преспите.

Напредна може би около две мили, пътят напред съвсем не се виждаше, и накрая задръстените с лед грайфери на гумите изобщо не можеха да зацепят. Колата спря. Колелата само изхвърляха назад потоци от сняг. Форсира двигателя, натискаше и отпускаше педала на газта, но колата не можеше да помръдне повече без чужда помощ. Неохотно излезе навън и веднага затъна почти до колене. Глук му беше дал туристически обувки и дебели чорапи, които пазеха краката му, но студът проникна мигновено през панталоните. Кал вдигна качулката на анорака — още един подарък от Глук — и се затътри към задната част на колата. Нямаше лопата и можеше да разчиства снега само с ръце. Усилията му обаче останаха без резултат. След двадесет минути труд не бе успял да помръдне колата нито напред, нито назад.

Реши да се откаже преди да му замръзнат пръстите. Потърси спасение в колата и остави двигателя да работи за да поддържа топлината. Седеше и обмисляше възможностите, с които разполагаше. Последният признак на човешко присъствие беше на завоя към този път, две мили по-назад. Две мили през преспите — а снегът продължаваше да вали — в почти пълен мрак, дявол да го вземе. Да предположим, че след това би могъл да намери някой достатъчно глупав или милостив за да му помогне, пак щеше да изгуби часове.

Имаше други две възможности. Едната беше да остане на място и да изчака да премине нощта. Тази я отхвърли без колебание. Другата беше да завърши пътуването до Реймънтс Хил; пеша. Съдейки по картата, която не беше много подробна, малко по-нататък пътят се раздвояваше. Ако тръгнеше по лявото отклонение, по принцип то щеше да го отведе близо до хълма. Но щеше да се води почти изцяло от инстинкта си, защото практически всякакви отличителни белези на пейзажа — канавки, живи плетове, пък и самият път — бяха изчезнали. Но какво друго можеше да направи? По-добре да върви напосоки, отколкото изобщо да не мърда.

Решението беше взето. Настроението му се повиши и той насочи вниманието си към проблема как да се предпази от природната стихия. Намери на задната седалка един обърнат и вероятно незабелязан кашон с ценните съобщения на Глук. Надяваше се, че той ще му прости за посегателството — прехвърли се отзад и се зае да намести няколко слоя хартия и снимки между тялото и дрехите си, изолация от разкази за падащи жаби и говорещи пчели. След като листата свършиха, разкъса самия кашон и напъха картона като двоен хастар под панталона. Накрая скъса двете гюдерии, които намери до задното стъкло и ги уви около лицето си. Вдигна качулката на анорака и завърза връзките й. Добави още хартия за подплата на ръкавиците и беше готов за атака. Повече от това не можеше да направи. Взе пакета, който му беше дал Глук, изключи двигателя и излезе навън в снега.

Само луд би постъпил така, помисли си Кал, тръшна вратата и се отдалечи от колата. Аз ще съм си Лудия Муни до края.

Навън не беше толкова тъмно, колкото предполагаше. Докато се беше приготвял за похода виелицата като че ли беше поотслабнала и въздухът бе наситен с млечнобяло сияние. Снежното покривало беше по-светло от мрачното небе над него. Облаците дори се бяха разкъсали и на места между тях примигваха звезди. Помисли си, че може би в края на краищата има някакъв шанс.

Първата четвърт миля не отслаби оптимизма му, но през следващата четвърт импровизираната изолация започна да пропуска. Влагата се промъкваше през картона под панталоните и сковаваше краката му. Подплатата на ръкавиците също не издържа и пръстите го заболяха от студ. Още по-лошо беше, че не виждаше никакъв знак за разклонението, отбелязано на картата, и с всяка мъчителна стъпка все повече се убеждаваше, че го е подминал, и всъщност се отдалечава от хълма, а не върви към него.

Реши да рискува и да тръгне напряко през полето. Земята вляво от него се издигаше в стръмен наклон. Може би отгоре ще може да разбере по-добре къде се намира. Погледна назад към колата, но тя не се виждаше. Няма значение — вече се беше решил. Запъти се към бялото лице на хълма и започна да се изкачва.

Пролуката в облаците се разшири и над главата му небето блестеше, обсипано със звезди като главички на топлийки. Беше научил имената на големите съзвездия когато си купи телескопа и лесно можеше да ги назове — той, Човека Памет. Разбира се, тези имена нямаха никакъв смисъл, освен от човешка гледна точка, бяха просто етикети, поставени от някой звездоброец, на който му се сторило, че вижда нещо в хаоса горе: лък и стрела, мечка, рало. В контекста на космоса те нямаха никакъв смисъл. И все пак това беше едно необходимо утешение, да виждаш звездите и да ги наричаш по име, като че ли са ти приятели. Иначе без този акт на внимание човек би могъл да умре при тази гледка.

Болката в краката и ръцете се разпространяваше, раменете и тялото също го боляха; болеше го и члена, и топките; боляха и ушите, и синусите. Всъщност като че ли всичко го болеше. Но нямаше връщане назад. По негова преценка след около тридесет метра щеше да стигне на върха на хълма. Започна да ги брои. На осемнадесет трябваше да спре и да си поеме дъх за останалите дванадесет. Ходенето по наклона в дълбокия сняг изцеждаше от него повече енергия, отколкото можеше да си позволи. Докато стоеше и дишаше на пресекулки като астматик погледна назад към следите в снега. Предполагаше, че върви направо, но стъпките криволичеха напред-назад.

Не искаше дори да помисли какво означава това. Обърна гръб и продължи. Всяка стъпка беше като предизвикателство. Налагаше се да вдига колената си нависоко за да прекрачва снега, вместо да се опитва да се влачи през него. Замръзващите мускули се противяха на всяка крачка, но най-после стигна и от върха пред него се разкри чисто бяла панорама. Сякаш английският дом бе напуснат и мебелите бяха покрити с чаршаф да не се прашат докато се върнат собствениците. Ако се върнеха. Застанал на възвишението, загледан в белотата и абсолютната тишина долу, той си помисли, че бе възможно те вече да не се върнат в това забравено от Бога място, и че е останал сам.

Но имаше хълм, и той би могъл да бъде само онзи, който той търсеше, защото друг нямаше. Но между него и мястото, където стоеше Кал, се простираха покрити със сняг поля. При вида на разстоянието, което предстоеше да измине, вътрешностите му като че ли потънаха някъде, но знаеше, че ако стои неподвижен мускулите ще се схванат, и се спусна надолу по склона, почти изгубил контрол над тялото си.

В ниското снегът ставаше все по-дълбок, стигна до кръста му, и той вече по-скоро плуваше, отколкото вървеше. Но когато тръгна през полето към хълма сковаващата болка от студа започна да изчезва, заместена от приятна апатия. Някъде по средата на пътя пръстите му изпуснаха пакета на Глук. Замъгленото му съзнание едва ли разбра този факт. Мислите му потъваха някъде и се насочваха към удобството на мекия сняг, през който пореше напред. Може би трябваше да спре за малко и да положи глава на тази девствена възглавница. Главата му натежаваше с всеки момент, а снегът щеше да бъде така приятен. Какво лошо щеше да има ако легне в него, докато все още има сили? Но колкото и да беше отпусната мисълта му, все още не беше стигнал дотам, че да не знае, че сънят ще го погуби. Ако спре сега, щеше да спре завинаги.

Стигна подножието на Реймънтс Хил; почти припаднал и се помъкна стъпка по стъпка нагоре по склона. Беше по-дълъг от този на първия хълм, но не толкова стръмен. Не можеше да мисли предварително и да се чуди какво ли би намерил от другата страна, всичките му умствени усилия бяха насочени да накара крайниците си да се движат. Когато стигна на няколко метра от билото вдигна глава със смътната надежда да види звездите. Облаците обаче ги бяха скрили от погледа — небето подготвяше нова атака.

Още две крачки и стигна на върха. Взря се надолу към пейзажа в подножието на хълма. Не се виждаше нищо. Никакъв признак за нещо, което да наподобява на скривалище, колкото и примитивно да е, докъдето стигаше ужасения му поглед. Само покрити със сняг поля, и още поля до хоризонта, пусти и тихи. Беше сам.

Ако имаше сили, щеше да заплаче. Но Кал се предаде на изтощението и падна в снега. По никакъв начин не можеше да се върне обратно до колата, дори и да намери пътя. Просто ще трябва да се отдаде на фаталния сън, който толкова дълго отблъскваше.

Но тъкмо когато клепачите му започнаха да се затварят, забеляза някакво движение в основата на хълма — нещо тичаше в снега. Опита се да фокусира зрението си, но не успя. Притисна пръсти към лицето си, за да се разсъни, вдигна глава и опита пак да погледне. Очите не го лъжеха. Нещо наистина мърдаше на бялата страница пред него, някакво животно.

Възможно ли беше… маймуна?

Зарови ръце в снега и се отблъсна да стане, но загуби равновесие и падна напред. За няколко секунди земята и небето се сляха и той се търкаляше надолу по склона, докато най-после спря обвит в лед. Трябваше му малко време за да се ориентира, но после видя животното — да, наистина беше маймуна! — и тя бягаше от него.

Изправи се с мъка, приличаше повече на снежен човек, и се затътри след нея. Къде, за Бога, бягаше тя? Напред се ширеха само голи поля.

Изведнъж животното изчезна. В един миг се виждаше ясно, и той почти го настигна. А в следващия изчезна от полето като че ли влетя през някаква врата и я затръшна. Кал спря, не вярваше на замаяния си поглед. Дали животното не беше някакъв мираж? Или просто студът бе погубил разсъдъка му?

Вгледа се в снега. Ясно се виждаха стъпки — следи от лапите на маймуната, там където си беше играла. Последва ги и онова, което видяха очите му, се потвърди. Следите прекъсваха изведнъж на няколко крачки от него. По-нататък имаше само чист, хрупкав сняг, безкрайни полета сняг.

— Добре — рече той на празното поле. — Къде сте?

Направи още една крачка към мястото, където маймуната изигра номера с изчезването, и повтори въпроса с отслабващ глас:

— Моля ви… Къде сте?

Разбира се, отговор не последва. Миражите не говореха.

Погледна следите и усети как го напуска и последната надежда.

Някакъв глас се обади:

— Не стой на студа.

Вдигна глава. Не се виждаше никой, нито вляво, нито вдясно. Но гласът нареди отново:

— Две крачки напред. И побързай.

Кал направи една колеблива крачка. Тъкмо щеше да направи втората, когато във въздуха точно пред него се появи една ръка, сграбчи го за анорака и го измъкна от снега.

II. УБЕЖИЩЕ ОТ БУРЯТА

1

От другата страна на завесата, през която дръпнаха Кал, имаше гора. Клоните й бяха толкова гъсти, че снегът само леко бе посипал земята, покрита с мъхове и листа. Беше тъмно, но някъде пред него гореше огън. Светлината беше приятна, а обещанието за топлина още повече. Нямаше и следа от мъжа, който го бе измъкнал от снега, или поне той не видя никой, докато не се обади някакъв глас:

— Ужасно време ни се случи — и като се обърна видя маймуната Новело и човешкия й спътник, на не повече от два метра от себе си, скрити в тишината.

— Смит го направи — рече маймуната и се наведе към Кал. — Той те прибра вътре. Не ги оставяй да ме обвинят мене.

Мъжът изгледа животното накриво.

— Той не ми говори — обяви Новело, — защото излязох без разрешение. Е, станалото — станало, нали? Защо не дойдеш при огъня? По-добре да легнеш преди да паднеш.

— Да — промълви Кал, — … моля те.

Смит го поведе. Кал вървеше след него, а вцепененият му мозък още не можеше да схване онова, което бе преживял. Виждащите може и да бяха победени, но все още си имаха по някой и друг номер — илюзията, която скриваше от погледа тази гора, беше издържала. А от другата страна имаше нова изненада — сезона. Въпреки че клоните на дърветата над него бяха голи, и стъпваше по мъха от миналото лято, във въздуха се носеше аромата на пролет, сякаш ледът сковал Острова на Духовете; открай докрай тук не можеше да проникне. Соковете изпълваха растенията, пъпките се издуваха, навсякъде клетките на живота се бяха отдали на сладките мъки на растежа. Внезапната мекота предизвика у него лека еуфория, но замръзналите му крайници още не бяха я усетили. Когато стигна на няколко метра от огъня почувства как тялото му губи сили и не може да се задържи. Протегна ръка да се подпре на едно от дърветата, но то отстъпи встрани — или поне така изглеждаше — и той политна напред.

Не падна на земята. Нечии ръце го подхванаха и Кал се отпусна в тях. Пренесоха го близо до огъня и внимателно го сложиха долу. Една ръка докосна бузата му и той обърна поглед от пламъците — видя Сузана коленичила до него, по лицето й играеха светлините на огъня.

Изрече името й — или поне се надяваше, че го е изрекъл. После изгуби съзнание.

2

И преди се беше случвало да затвори очи, докато тя е при него, и после да се събуди, а нея да я няма. Но не и този път. Сега тя го чакаше от другата страна на съня. Не само го чакаше, а го беше прегърнала и леко го люлееше. Пластовете дрехи, хартия и снимки, които бе навлякъл, бяха смъкнати и голото му тяло бе увито в одеяло.

— Намерих пътя до дома — каза той щом успя да накара езика си да проработи.

— Ходих на Чариът Стрийт да те взема — рече Сузана, — но къщата я нямаше.

— Знам…

— И на Рю Стрийт също.

Кал кимна.

— Де Боно дойде да ме търси… — спря се, споменът го накара да замълчи. Дори огънят и ръцете й около него не можаха да предотвратят потреперването при мисълта за мъглата, и онова, което тя се опитваше да скрие.

— …Бич Божи ни преследваше.

— И Шадуел — добави тя.

— Да. Откъде знаеш?

Сузана му разказа за Светилището.

— И какво ще стане сега?

— Чакаме. Поддържаме магията, и чакаме. Сега всички сме тук. Само тебе не те намерихме.

— Вече ме намерихте — прошепна той.

Тя го прегърна още по-силно.

— И повече няма да се разделяме — рече Сузана. — Ще трябва само да се молим да ни подминат.

— Никакви молитви, моля — обади се някакъв глас зад Сузана. — Не искаме ангелите да ни чуят.

Кал проточи врат да види новодошлия. Бръчките по лицето бяха още по-дълбоки от преди, брадата по-прошарена, но това си беше лицето на Лем, и неговата усмивка.

— Поете — Ло се наведе и прокара пръсти през косата на Кал, — едва не те загубихме.

— Няма начин — отвърна Кал с уморена усмивка. — Имаш ли още от плодовете?

Ло потупа джоба на сакото си. Беше модерно и доста му отиваше.

— Тука са. А като говорим за това, този човек не е ли гладен?

— Винаги бих могъл да хапна.

— Има храна, винаги когато пожелаеш.

— Благодаря.

Лем щеше да си тръгне, но се обърна и запита, много сериозен:

— Ще ми помогнеш ли да ги засадим, Калхун? Като му дойде времето?

— Знаеш, че ще ти помогна.

— Ще се видим по-късно — кимна Лем и се отдалечи от светлия кръг край огъня.

— Изсъхнаха ли ми дрехите? — попита Кал. — Не мога да се разхождам наоколо в този вид.

— Ще видя дали мога да ти намеря нещо — отвърна Сузана.

Той седна, за да може тя да стане, но преди това тя го целуна по устните. Не беше бегла целувка, докосването й го стопли много повече от дузина огньове. Когато го остави, Кал трябваше да се увие с одеялото, за да скрие, че не само соковете на дърветата се бяха надигнали в тази нощ.

Имаше време да помисли докато беше сам. Въпреки че се беше озовал на косъм от смъртта вече трудно си спомняше болката, изпитал само преди малко. Дори бе възможно да си представи, че отвъд тази омагьосана гора не съществува друг свят, и че могат да останат тук завинаги и да правят магии. Но колкото и съблазнителна да беше тази мисъл, Кал знаеше, че да й се отдаде дори за миг беше опасно. Ако след тази нощ Виждащите оживееха — ако по някакво чудо Уриел и неговият пазач ги подминеха — тогава животът трябваше да бъде част от онази Страна на чудесата, която бе открил в пълното с чудеса бюро на Глук. Един свят, неделим.

Подремна малко и след това Сузана се върна с цяла колекция от дрехи, които сложи до него.

— Ще обиколя постовете — каза тя, — и после ще се видим.

Кал благодари за дрехите и започна да се облича. Това беше втора му кожа назаем през последните двадесет и четири часа, която се оказа — можеше да се предположи, предвид източника — по-чудата от всичко предложено от Глук. Несъвместимостта на стиловете го забавляваше: официална жилетка и протъркано кожено яке, различни чорапи и обувки от свинска кожа.

— Ето така трябва да се облича един поет — заяви Лемуел като се върна при Кал. — Като сляп крадец.

— Наричали са ме и с по-лоши думи — отвърна Кал. — Някой спомена нещо за храна?

— Точно така — каза Лем и го поведе. Когато се отдалечиха от огъня и очите му свикнаха с полумрака, Кал забеляза, че навсякъде имаше Виждащи, седнали по клоните на дърветата или на земята, заобиколени от земните си притежания. Въпреки необикновените неща сред които бяха живели тези хора, сега те приличаха на най-обикновена тълпа бежанци — погледите им бяха мрачни и предпазливи, мълчаха. Наистина някои бяха решили да се възползват доколкото могат от тази евентуално последна нощ в живота си. Влюбени лежаха прегърнати, шепнеха си, целуваха се; някакъв певец лееше във въздуха весела песенчица, а три жени танцуваха — тишината между стъпките им бе толкова голяма, че те се губеха сред дърветата. Но повечето от бегълците бяха пасивни, бяха се заключили в себе си, за да не издадат страха си.

Ароматът на кафе посрещна Кал и Лем на една поляна където гореше друг огън, по-малък от оня, до който бе спал. Там се хранеха пет-шест от Виждащите. Кал не познаваше никой от тях.

— Това е Калхун Муни — обяви Лем. — Поет.

Някакъв мъж, седеше на стол, а една жена бръснеше внимателно главата му.

— Помня те от овощната градина. — рече той. — Ти си Кукувица.

— Да.

— Да не си дошъл да умреш с нас? — попита клекнало до огъня момиче, което си сипваше кафе. Забележката сигурно би била възприета като неуместна в повечето компании, но тук беше посрещната със смях.

— Ако се стигне до това — рече Кал.

— Не искаме да умираме на празен стомах — каза бръснатият. Когато бръснарката избърса последните остатъци от пяна по главата Кал разбра, че си беше пуснал коса за да скрие цветните ивици, които украсяваха черепа му, от погледите в Царството. Сега можеше пак да се перчи с тях.

— Имаме само хляб и кафе — каза Лем.

— Това ми стига — отвърна Кал.

— Видял си Бич Божи — обади се друг от компанията.

— Да.

— Трябва ли да говорим за това, Хеймъл? — рече момичето до огъня. Той не й обърна внимание.

— Как изглежда?

— Огромен — вдигна рамене Кал, надяваше се да се откажат от тази тема. Но не само Хеймъл искаше да разбере, всички — дори момичето, което възрази — очакваха повече подробности. — Има стотици очи… — продължи той. — Всъщност това е всичко, което видях.

— Може би бихме могли да го ослепим? — каза Хеймъл и дръпна от цигарата си.

— Как? — попита Лем.

— Старата Наука.

— Нямаме достатъчно енергия да поддържаме вече щита — намеси се жената, която се занимаваше с бръсненето. — Откъде ще намерим сили да се изправим срещу Бич Божи?

— Не разбирам това за Старата Наука — каза Кал и отпи от кафето, донесено от Лем.

— С нея вече е свършено, така или иначе — заключи бръснатият.

— Враговете ни я запазиха — напомни му Хеймъл. — Онази кучка Непорочна и нейният любовник — те я владееха.

— И онези, които направиха Стана — добави момичето.

— Те вече са мъртви — отбеляза Лем.

— Както и да е — рече Кал. — Не бихте могли да ослепите Бич Божи.

— Защо не? — попита Хеймъл.

— Има прекалено много очи.

Хеймъл се приближи към огъня и хвърли фаса си в средата.

— Значи, да ни вижда по-добре.

Пламъкът от фаса беше яркосин и Кал се зачуди какво ли пушеше оня. Хеймъл обърна гръб на огъня и изчезна между дърветата. След това настъпи мълчание.

— Ще ме извиниш ли, поете? — каза Лем. — Трябва да намеря дъщерите си.

— Разбира се.

Кал седна да довърши яденето си, облегнал гръб на едно дърво, загледан в хората, които идваха и си отиваха. Краткият сън премахна само част от умората, храната го отпусна отново. Сигурно щеше да заспи както седеше, но силното кафе отиде направо в мехура му, и трябваше да се облекчи. Стана да потърси някое уединено място зад храстите, но бързо се изгуби сред дърветата.

В един шубрак откри двойка танцуващи под звуците на нощна музика от малък транзистор — като влюбени останали на дансинга след като заведението е затворило, твърде погълнати един от друг, за да се разделят. По-нататък учеха дете да смята — сметалото представляваше наниз от плаващи светлини, които майка му бе създала от думи. Намери пусто място да се разтовари и тъкмо се мъчеше с копчетата на чуждия панталон, когато някой го хвана за ръката. Обърна се и видя до себе си Аполин Дюбоа. Беше облечена в черно, както винаги, но си беше сложила червило и грим, които не и отиваха. Дори да не беше видял почти празната бутилка водка в ръката й, дъхът й щеше да му подскаже, че бе изпила доста през тази нощ.

— Бих ти предложила малко — каза тя, — но само това ми остана.

— Не се тревожи.

— Аз? Аз никога не се тревожа. Всичко ще свърши зле, независимо дали се тревожа или не.

Доближи се още повече към него и огледа лицето му.

— Изглеждаш болен — заяви тя. — Кога за последен път си се бръснал?

Отвори уста да й отговори, но в този момент стана нещо във въздуха около тях. Някаква тръпка премина през него, последвана от мрак. Аполин го пусна веднага, и същевременно изпусна бутилката с водка. Тя го удари по крака, но Кал успя за сдържи ругатнята, и беше благодарен за това. Всякакви звуци, музика и математика, бяха стихнали сред дърветата. Не се чуваше нищо нито от храсталаците, нито от клоните. Гората изведнъж притихна като смъртно легло, сенките ставаха все по-плътни. Кал протегна ръка и се хвана за един от стволовете, боеше се да не изгуби ориентация. Като се огледа видя Аполин да се отдалечава, само напудреното й лице се виждаше. После тя се обърна и също изчезна.

Не беше съвсем сам. Видя вдясно от него как някой излезе от прикритието на дърветата и затрупа бързо с пръст малкият огън, където майката и детето се занимаваха с уроците си. Те бяха още там — жената беше притиснала с ръка устата на чедото си, а то бе обърнало разширените си от ужас очи към лицето й. Преди и последната светлина да загасне, Кал видя как устата на жената произнесе безмълвно някакъв въпрос, а мъжът в отговор посочи с палец през рамо. После сцената потъна в мрак.

Няколко мига Кал остана без да мърда. Смътно усещаше, че край него бързо се движат хора — с определена цел, като че ли заемаха позиция за бой. Вместо да стои така, хванат за дървото като човек попаднал в наводнение, той реши да тръгне в посоката, към която бе махнал мъжа, и да разбере какво става. Протегна ръце да се ориентира по пътя между дърветата. Всяко негово движение предизвикваше неприятен звук: обувките скърцаха, ръцете му докоснаха ствола на дърво и парчета кора се посипаха с трополене като силен дъжд. Но отпред поне се виждаше някаква цел. Дърветата се разреждаха и между тях прозираше блясъка на снега. Светлината го улесни и воден от нея стигна на десетина метра от края на гората. Вече знаеше къде е. Пред него беше полето, където бе видял да играе Новело, а към него се спускаше белия склон на Реймънтс Хил.

Опита се да иде по-наблизо, но някой сложи ръка на гърдите му и го спря, едно настойчиво лице до него му кимна да се връща назад. Някаква приклекнала фигура в шубрака където свършваха дърветата се обърна назад да го види и махна с ръка да го пуснат да мине. Чак когато се приближи на крачка от скривалището й разбра, че това беше Сузана. Въпреки че бяха много близо до края на гората, и светлината на снега беше страшно силна, трудно я виждаше. Около нея като воал се беше обвила магия, засилваше се при издишването й, и отслабваше при вдишване. Вниманието й отново бе насочено към полето и хълма зад него. Снегът продължаваше да вали непрестанно — като че ли бе заличил следите му, макар че може би не без чужда помощ.

— Тук е — прошепна тя без да гледа към него.

Кал огледа пейзажа пред себе си. Не се виждаше нищо, освен хълма и снега.

— Не виждам… — започна той, но тя го спря с едно докосване и кимна към малките дървета в края на гората.

— Тя го вижда.

Взря се във фиданките и забеляза, че са от плът и кръв. На самия край стоеше малко момиче, беше протегнало ръце и се държеше за клонките вляво и вдясно.

Някой излезе от полумрака и застана до Сузана.

— Близо ли е? — попита той.

Кал позна гласа, макар че човекът беше много променен.

— Нимрод?

Златистите очи погледнаха към Кал, без да го познаят, после се обърнаха, но пак се върнаха към него — този път го позна. Аполин е права, помисли си Кал, сигурно изглеждам зле. Нимрод протегна ръка пред Сузана и стисна здраво неговата. Когато ръцете им се разделиха момичето отпред възкликна съвсем тихо, и въпросът на Нимрод — „Близо ли е?“ — получи отговор.

Шадуел и Хобарт се бяха появили на върха на хълма. Въпреки че небето зад тях беше тъмно, силуетите им изглеждаха още по-тъмни на фона му, никога не би могъл да ги сбърка.

— Намериха ни — въздъхна Нимрод.

— Още не — рече Сузана.

Тя се изправи съвсем бавно и сякаш това беше сигнал — тръпка като предишната, която бе накарала гората да притихне — премина между дърветата. Въздухът като че ли притъмня още повече.

— Засилват щита — прошепна Нимрод.

На Кал му се щеше да играе някаква полезна роля във всичко това, но можеше само да наблюдава хълма и да се надява врага да обърне гръб и да иде да търси някъде другаде. Обаче познаваше Шадуел твърде отдавна, за да повярва, че това е възможно, и не се изненада когато Търговецът тръгна надолу по склона към полето. Врагът беше упорит. Беше дошъл да предаде дара на Смъртта, за който спомена на Чариът Стрийт, и нямаше да бъде удовлетворен докато не го направи.

Хобарт, или силата в него, се бавеше на билото на хълма, откъдето можеше по-добре да огледа терена. Дори от това разстояние се виждаше как плътта на лицето му проблясва и потъмнява като жарава разпалвана от силен вятър.

Кал погледна назад. Виждащите едва се забелязваха, застанали на равни разстояния между дърветата, съсредоточени върху магията, която стоеше между тях и смъртта. Удвоената й сила беше достатъчна да заблуди погледа му, независимо че беше от вътрешната страна. За момент мракът в гората се разреди и му се стори, че вижда през него чак до снега от другата страна.

Погледна отново към Шадуел, който беше стигнал в подножието и оглеждаше пейзажа пред себе си. Чак сега, като го видя ясно, мислите на Кал се върнаха към сакото, което Шадуел беше изгубил или захвърлил, и което той също бе изоставил по време на пътуването. То беше някъде там в полето зад Реймънтс Хил, където замръзналите му пръсти го бяха изпуснали. И когато Шадуел тръгна към гората, Кал се изправи и прошепна:

— …сакото…

Сузана беше до него, но думите й едва се чуха:

— Какво сакото?

Шадуел беше спрял пак и се взираше в снега. Дали не се виждаха някакви остатъци от стъпките на Кал и Новело?

— Знаеш ли къде е сакото? — питаше Сузана.

— Да. От другата страна на хълма.

Търговецът отново бе вдигнал поглед и гледаше втренчено пред себе си. Дори отдалече беше ясно, че на лицето му бе изписано учудване, дори подозрение. Илюзията очевидно издържаше, но докога? На хълма Уриел проговори и снежният вятър понесе думите:

— Надушвам ги.

Шадуел кимна, извади кутия цигари от джоба си и запали една скрит зад ревера на палтото. После отново впери поглед пред себе си. От студа ли примижа, или виждаше някакъв призрак на фона на блестящия сняг?

— След малко ще отслабнем — рече Сузана. — Ако не ни помогне нещо.

— Сакото? — попита Кал.

— Някога то имаше сила — отвърна тя. — Може би още има. Можеш ли да го намериш?

— Не зная.

— Такъв отговор не ни трябва.

— Да. Мога да го намеря.

Тя погледна назад към хълма. Шадуел беше решил да се върне при Уриел и отново се изкачваше нагоре. Ангелът бе отпуснал тялото на Хобарт да седне в снега и зяпаше облаците.

— Идвам с тебе — обади се Нимрод.

— Ще ни видят отгоре.

— Ще заобиколим. Ще излезем отзад — той погледна към Сузана. — Да?

— Да — съгласи се тя. — Вървете, докато все още има време.

Той тръгна забързан, Кал след него, провираха се между дърветата и Виждащите сред тях. Напрежението от поддържането на щита срещу погледа на човека и Ангела беше вземаше своите жертви: неколцина бяха припаднали, други едва се крепяха.

Чувството за ориентация на Нимрод беше безпогрешно — излязоха от другата страна на гората и се хвърлиха веднага по очи в снега. Дълбочината му беше в тяхна полза, практически можеха да прокопаят тунел в него и доколкото могат да се скрият от хълма зад преспите. Снегът обаче не можеше да ги прикрива през цялото време, имаше открити пространства, които трябваше да пресекат, ако не искаха маршрутът им да бъде толкова заобиколен, че да не успеят да стигнат до целта си преди разсъмване. Вятърът навяваше пред себе си пластове сняг, но между тях хълмът се виждаше ясно и онези на върха — ако погледнеха надолу — можеха лесно да ги видят. Успяха да уловят ритъма на вятъра и лягаха щом той стихнеше, после хукваха при следващия порив. Така успяха да стигнат на тридесетина метра встрани от хълма и вече им се струваше, че са минали най-опасната част от маршрута, когато изведнъж вятърът спря и Кал чу в тишината тържествуващия глас на Шадуел:

— Ей вие! — сочеше той надолу към тях. — Виждам ви!

Направи няколко крачки надолу, после се върна да предупреди Уриел, който продължаваше да гледа към небето.

— Бягай! — изкрещя Кал на Нимрод, и без повече да се крият двамата заораха през снега. Кал тичаше напред и търсеше онова, което бе загубил. Погледна за миг към върха и видя, че Шадуел бе вдигнал Хобарт. Беше съвсем гол — безразличен към виелицата — тялото му бе почерняло от огъня и дима. Кал знаеше, че всеки момент същият този огън щеше да застигне Нимрод и него.

Затича се отново, очаквайки пламъците всеки миг. Направи с мъка три крачки, но все още нищо. После четири, и пет, шест, седем. Отмъстителният пламък все още не идваше.

Озадачен, погледна отново към хълма. Шадуел още беше на върха и призоваваше Ангела; да извърши пъкленото си дело. Но в пролуката между два порива на вятъра Кал видя, че Уриел бе зает с друго, което го отвличаше от ролята му на екзекутор.

Затича се отново. Разбра, че двамата с Нимрод са получили още един безценен шанс да живеят, но не можеше да спре плача си след като видя Сузана да се изкачва по хълма срещу втренчения поглед на Ангела.

III. НА ХЪЛМА

1

Сузана нямаше никакъв план. Но докато наблюдаваше как Нимрод и Кал пълзят към хълма стана съвсем ясно, че ако нещо не отклони вниманието, щяха да ги забележат и да ги убият. Нямаше намерение да търси доброволци. Ако някой щеше да отклони огъня на Ангела, това определено трябваше да бъде тя: в края на краищата, тя и Хобарт бяха играли тази игра на Дракони; и преди, или някакъв неин вариант.

Вместо да излезе направо през щита и така да насочи Шадуел към целта, тя се промъкна между дърветата и отстрани, после от една преспа на друга, докато се отдалечи от гората. Едва тогава се изправи пред погледа на Дракона.

Ако беше по-бърза, можеше да попречи на Шадуел и той изобщо да не забележи Кал и Нимрод, но сега чу обвинителния му вик няколко секунди преди да се разкрие. Двадесет секунди по-късно Шадуел би могъл да задейства Хобарт и скритата в него смърт. Но когато Търговецът се върна на хълма очите на Хобарт вече бяха приковани в нея и нищо не беше в състояние да отмести погледа му.

Преди да се покаже тя бе наблюдавала внимателно двете фигури на върха за да се опита да разбере отношенията помежду им. Поведението им обаче — и особено това на Уриел — я смути. Несъмнено Бич Божи имаше не по-малко желание за преследване от Шадуел но изглеждаше съвсем отвлечен от онова, което предстоеше, загледан в небето като хипнотизиран. Само веднъж нещо го накара да покаже огъня си, когато — без очевидна причина — тялото на човека, което заемаше, изведнъж избухна и пламъците го обърнаха като в пашкул, изгориха дрехите и опърлиха кожата му. Той не помръдна докато огънят вършеше работата си. Стоеше сред кладата като мъченик и гледаше пустия пейзаж докато пак така — без видима причина — огънят изгасна.

Сега, като се изкачваше да се срещне с него, видя колко изранено беше тялото на Хобарт. Пламъците, който го обгърнаха, бяха само последната от безбройните атаки понесени от плътта му. Имаше няколко рани, дупките бяха затворени грубо, ръцете ужасно осакатени, лицето едва се разпознаваше — косата и веждите бяха изгорени. Но като видя как втренчено я гледат очите от покритото с мехури лице първоначалното й впечатление се затвърди: той, а може би и силата в него, бяха някак си хипнотизирани. Не личеше по нищо, че изпитва болка от раните си, нито срам, че стои гол пред нея — той не беше славната жертва от сънищата си, а злощастен стълб, вонящ на смърт и печено месо.

Пред този безизразен поглед страхът, отпъждан досега поради необходимостта, започна да се надига в нея. Възможно ли беше да проникне през този транс до Хобарт, с когото бе споделила част от онази история за Девицата, Рицаря и Дракона? Ако успееше, може би щеше да оцелее след сблъсъка, или поне да отклони врага достатъчно дълго, за да могат Виждащите да подготвят нова защита.

Шадуел вече я беше видял. В сравнение с Хобарт той изглеждаше определено по-схватлив, но по лицето му беше изписано друго. Чертите които някога скриваха толкова много, сега бяха като на безумец, и престорената му любезност беше по-скоро жалка, отколкото иронична.

— Я виж, я виж. И откъде се появи ти?

Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, за да ги топли, и не ги извади. Не се и опита да я хване, или дори да се приближи към нея. Вероятно знаеше, че тя не може да избяга жива от върха.

— Дойдох да видя Хобарт — отвърна Сузана.

— Боя се, че той не е тук — каза Шадуел.

— Лъжец.

Очите на Хобарт все така бяха приковани върху нея. Имаше ли някаква реакция, или така й е стори?

— Казвам ти истината — възрази Шадуел. — Хобарт го няма. Това нещо… то е просто обвивка. Знаеш какво има вътре. И то не е Хобарт.

— Жалко — тя продължи играта на възпитан разговор, даваше й време да мисли.

— Не е голяма загуба — рече Шадуел.

— Имахме да довършваме някои неща.

— Ти и Хобарт?

— Ами да — гледаше право в обгорения мъж, докато говореше. — Надявах се, че си спомня за мене.

При тези думи главата на Хобарт се наведе леко, после пак се вдигна — някакво примитивно кимване.

— Наистина си спомняш — каза Сузана.

Очите не се откъсваха от нея нито за миг.

— Ти Дракона ли си…

— Млъквай — прекъсна я Шадуел.

— Или Рицаря?

— Казах ти да мълчиш! — Направи крачка към нея, но преди да успее да се приближи достатъчно Хобарт вдигна ръка и постави обгореното чуканче на гърдите му. Търговецът отскочи назад.

Изплашен е, помисли си Сузана. Петното на страха, което виждаше около главата му само потвърди онова, което лицето вече беше издало. Тук имаше повече сили, отколкото той можеше да контролира, и се страхуваше. Но не беше толкова смирен, че да мълчи.

— Изгори я — обърна се той към Хобарт. — Накарай я да ни каже къде са.

Стомахът й се сгърчи. Не беше взела предвид тази възможност, че могат да я измъчват, за да я накарат да ги издаде. Но беше твърде късно за бягство. Освен това, Хобарт не показваше с нищо, че ще се подчини на нареждането на Шадуел. Той просто я гледаше като Рицаря в книгата: ранено същество в края на историята. И тя на свой ред се почувства като тогава — изплашена, и същевременно силна. Тялото пред нея беше приемник на една унищожителна сила, но само да можеше да проникне в него — съвсем, съвсем нежно — и да поговори с Хобарт, чието скрито сърце познаваше, може би, просто може би, би могла да го убеди да застане на нейна страна срещу Бич Божи. Драконите си имаха слабости, може би Ангелите също. Можеше ли да го накара да подложи врата си като тогава?

— Аз… те помня — пророни той.

Гласът беше несигурен, изпълнен с болка, но ясно беше, че е на Хобарт, а не на обитателя му. Сузана погледна за миг встрани към Шадуел, който наблюдаваше тази среща озадачен, после отново към Хобарт, и видя как нещо проблясва в незатворените рани на тялото му. Инстинктът й подсказваше да отстъпи, но той я спря.

— Недей — рече той. — Недей… ме оставя. Той няма да те нарани.

— Имаш предвид Дракона?

— Да. Снегът го забави. Той си мисли, че е сред пясъците. Сам.

Сега вече бездействието на Бич Божи имаше някакво неясно обяснение. Застанал на върха на хълма, той оглеждаше снежната пустош и беше изгубил представа за настоящето. Беше отново в празнотата, където бе живял хилядолетия, където очакваше нови нареждания от своя Създател. Шадуел не беше този Създател. Той беше прах, човешки прах. Бич Божи вече не го чуваше.

Но той познаваше миризмата на Виждащите. Беше показал това с воя си от същото това място. И когато магиите не издържат, и това трябваше да стане скоро, пустошта нямаше да му попречи да изпълни дълга си. Като ги види щеше да направи онова, което бе дошъл да направи, не заради Шадуел, а заради себе си. Сузана трябваше да действа бързо.

— Помниш ли книгата? — попита тя Хобарт.

Известно време той не отговори. Пещта в тялото му отново просветна. Сузана започна да се страхува, че успокоителните му думи са били не на място и тези двама пазители на закона са дотолкова част един от друг, че прекъсването на транса на единия е предупредило другия.

— Кажи ми… — настоя тя. — Книгата…

— О, да — отвърна той, и това признание разпали светлината. — Бяхме там… сред дърветата. Ти, и аз, и…

Спря да говори и отпуснатото му лице изведнъж се сгърчи в паника. Пламъците се надигнаха към отворените рани. С крайчеца на окото си тя забеляза как Шадуел бавно отстъпва като от бомба със закъснител. Съзнанието й се спусна да търси някаква тактика да го забави, но не можеше да измисли нищо.

Хобарт вдигна ръце пред лицето си и от този жест тя разбра как са били унищожени. Беше се опитал и преди да попречи на огъня на Бич Божи, и беше заплатил за това с плътта си.

— Изгори я — прошепна Шадуел.

И огънят започна да излиза. Не се появи изведнъж, както бе очаквала, а потече от раните му, от носа, устата, през члена и порите. Течеше на огнени струйки, по които пробягваха стрелите на намеренията на Ангела, все още бавен, но все по-силен. Беше изгубила надпреварата.

Хобарт обаче не беше напълно победен. Той направи един последен, галантен опит да изкаже мисълта си. Тракането на челюстите престана, успя да отвори устата си. Но преди да изрече и дума, Бич Божи запали слюнката му. Огънят облиза лицето и фигурите зад него се видяха по-ясно. През пламъците Сузана видя очите на Хобарт, все още насочени към нея, и когато погледите им се срещнаха той отметна глава назад.

Тя познаваше отдавна този жест. Хобарт подлагаше врата си.

„Убий ме и да свършваме“, беше казал Драконът.

Сега Хобарт молеше за същата милост, по единствения възможен начин.

Убий ме и да свършваме.

В книгата тя се бе поколебала и беше пропуснала възможността да срази врага си. Този път нямаше да сгреши.

Менструумът беше нейното оръжие, и както винаги знаеше намеренията й по-добре от нея. Още докато мислите й оформяха представата за убийство той излетя от нея, прекоси разстоянието между нея и Хобарт като светкавица и го сграбчи.

Той беше подложил врата си, но менструумът не се впи в гърлото, а в сърцето. Сузана усети как горещината от тялото полетя по реката на менструума към главата й, а с нея и ритъмът на живота му. Сърцето туптеше в хватката й, тя го стисна здраво без да усети ни най-малка вина. Той искаше смъртта, и тя можеше да я даде: размяната беше справедлива.

Хобарт потрепери. Но сърцето му, въпреки всичките грехове, беше смело, и продължаваше да тупти.

Навсякъде около него изригваше огън. От очите, от ануса, през порите. Сузана усети миризмата на опърлената си коса. Между двамата бликна пара — снегът се топеше и кипеше. Геометричните форми вече поемаха контрола върху огъня, оформяха го, насочваха го. Всеки миг щеше да се стовари върху нея.

Тя стисна сърцето още по-силно, усети как се издува от натиска. Все още биеше, все още биеше.

Тъкмо когато си мислеше, че няма да успее, мускулът се предаде и спря.

Някъде вътре в Хобарт се надигна звук, който нито дробовете, нито устата му не можеха да издадат. Но тя го чу ясно, и Шадуел също — отчасти ридание, отчасти въздишка. Това беше последната му дума. Тялото, в което все още бяха впити пръстите на мисълта й, беше мъртво преди да заглъхне звука.

Сузана започна да връща менструума назад, но Бич Божи го хвана за опашката и ехото от пустинята достигна до нея по потока. Усети неговото умопомрачение, и болката, преди да успее да изтръгне смъртоносната си сила обратно.

За миг настъпи затишие. Парата продължаваше да се вдига, снегът все така валеше. После някогашният Рицар; и Дракон; Хобарт падна мъртъв в краката й.

— Какво направи? — не можеше да повярва Шадуел.

Не беше съвсем сигурна. Уби Хобарт, определено. Но освен това? Трупът паднал по очи пред нея, не показваше с нищо, че в него има някой, огньовете в него изведнъж угаснаха. Нима смъртта на Хобарт беше прогонила Уриел от човека, или той просто изчакваше?

— Ти го уби — рече Шадуел.

— Да.

— Как? Господи… как?

Сузана се готвеше да се съпротивлява, ако я нападне, но в погледа му нямаше намерение за убийство, а отвращение.

— Ти си една от магьосниците, нали? Ти си тук с тях.

— Бях — отвърна тя. — Но те си отидоха, Шадуел. Ти изпусна шанса си.

— Можеш да ме излъжеш с твоите заблуди — гласът му издаваше престорената наивност. — Но аз съм просто човек. Но не можеш да се скриеш от Ангела.

— Прав си. Страхувам се. Също като тебе.

— Страхуваш се?

— Сега той няма къде да се скрие — напомни му тя и погледна към трупа на Хобарт. — Няма ли да му потрябва някой? Или аз, или ти, а аз съм проядена от магии. Ти си чист.

За частица от секундата фасадата му падна и думите й се потвърдиха, дори многократно. Той беше не само изплашен, беше ужасен.

— Той няма да ме докосне — възрази Шадуел със стиснато гърло. — Аз го събудих. Той ми дължи живота си.

— Мислиш ли, че му пука? Не сме ли всички просто храна за нещо като него?

Пред този въпрос престореното му безразличие не издържа. Шадуел започна да облизва устните си, първо горната, после долната, отново и отново.

— Не искаш да умреш, нали? — попита тя. — Или поне не така.

Този път неговият поглед се насочи към тялото на земята.

— Няма да посмее — рече той. Но гласът му беше тих, сякаш се боеше да не го чуе.

— Помогни ми — продължи тя. — Заедно може би ще успеем да го контролираме.

— Невъзможно е — отвърна Шадуел.

При тези думи тялото в топлата кал между тях избухна в бели пламъци. Този път огънят на Уриел нямаше какво да погълне освен мускули и кости, Хобарт беше съвсем гол. Кожата се пръсна, кръвта кипеше на стотици места. Сузана отстъпи назад да избегне горещият дъжд и попадна в ръцете на Шадуел. Той я сграбчи и изпречи тялото й между себе си и огъня.

Но Бич Божи вече беше напуснал Хобарт и се беше наместил в хълма. Замята се разтресе, под краката им се надигна грохот от смилането на скали и почва.

Каквото и да беше намислил Уриел под земята, Сузана искаше да избяга от него докато имаше време, но Шадуел още я държеше, и колкото и да искаше да го порази с менструума, той беше останал единствения й съюзник. Той беше събудил звяра, той беше негов спътник. Ако някой изобщо знаеше слабостите му, това беше именно той.

Грохотът в земята е издигна до кресчендо, и целият хълм се наклони. Сузана чу как Шадуел извика, после падна повличайки я със себе си. Може би това че я държеше спаси живота й, защото докато се търкаляха надолу по склона върхът на Реймънтс Хил; изригна.

Скали и замръзнала почва се понесоха към небето, след това се посипаха по главите им. Нямаше време да се прикрие. Все още плюеше снега от устата си когато нещо я удари по врата. Опита се да запази съзнание, но не успя, и потъна в нощта зад очите си.

2

Шадуел все още беше до нея когато се съвзе, стискаше я така здраво, че ръката й беше изтръпнала от лакътя до върха на пръстите. Отначало си помисли, че ударът е засегнал зрението й, но светът около тях беше скрит в мъгла — студена, лепкава мъгла, която като че ли бе покрила целия хълм. Шадуел я гледаше през мъглата, а очите му приличаха на два процепа в изцапаното му лице.

— Жива си… — рече той.

— Откога сме тук?

— Минута-две.

— Къде е Бич Божи?

Шадуел поклати глава:

— Той вече е изгубил разсъдъка си. Хобарт беше прав. Не знае къде е. Трябва да ми помогнеш…

— И ти затова остана.

— …иначе никой от нас няма да се измъкне жив от тук.

— И как? — попита тя.

Той се усмихна — тънка, крива усмивка.

— Успокой го.

— Пак те питам: как?

— Дай му каквото иска. Дай му магьосниците.

Тя се изсмя в лицето му.

— Опитай нещо друго.

— Това е единствената възможност. Като ги получи, ще бъде задоволен. Ще ни остави на мира.

— Нищо няма да му дам.

Шадуел я стисна още по-силно. Пропълзя през мръсотията и седна до нея.

— Той ще ги намери, така или иначе, рано или късно — почти се беше разплакал. — Нямат никакъв шанс да оцелеят. Но ние можем. Само да накараме копелетата да се покажат. Като ги хване, ние повече няма да му трябваме. Ще бъде удовлетворен. — Лицето му беше само на няколко сантиметра от нейното, можеше да види отблизо всеки тик и сълза по него. — Зная, че ме мразиш. Заслужавам го. Така че не го прави заради мене, направи го заради себе си. Мога да ти се отплатя. — Тя го изгледа едва ли не със страхопочитание — дори сега Търговецът беше в състояние да се пазари. — Скътал съм някои неща. Цяло състояние. Кажи цената си. Всичко е твое. Каквото поискаш. Свободно, гратис и…

Той млъкна.

— Мили Боже.

Някъде в мъглата нещо започна да вие: засилващ се вой, който той познаваше, и от който се страхуваше. Изглежда реши, че няма смисъл да се надява тя да му помогне, защото я пусна и се изправи. Мъглата беше еднакво гъста от всички страни, необходими му бяха няколко секунди, за да избере път за бягство. Но след като го избра, хукна препъвайки се, а воят — това можеше да бъде само Уриел — разтресе хълма.

Сузана стана. От мъглата и болката в главата й всичко наоколо се завъртя. Земята беше толкова обгорена, че не можеше да се каже къде е склонът на хълма, и нямаше представа как да се върне в гората. Можеше само да бяга, колкото може по-бързо, надалеч от воя. По врата й течеше кръв. На два пъти падна, на два пъти тялото й се допря до земята, която изглеждаше готова да се отвори под нея.

Едва се държеше когато пред нея в мъглата се появи някаква фигура и извика името й. Беше Хеймъл.

— Тук съм — извика тя в отговор през воя на Бич Божи. Той се озова мигновено при нея и я поведе през несигурната земя обратно към гората.

3

Късметът беше на страната на Шадуел. След като веднъж се отдалечи от самия хълм мъглата се разреди и той разбра, че по инстинкт или случайно беше избрал най-подходящата посока. Пътят не беше далече, щеше да се измъкне по него преди Ангелът да свърши работата си на хълма. Щеше да избяга на някое сигурно място от другата страна на земното кълбо, където ще може да ближе раните си и да разкара целия този ужас от главата си.

Осмели се да погледне през рамо. Щастливото му бягство вече го беше отдалечило доста от мястото на опустошението. Единственият знак за присъствието на Ангела беше мъглата, а тя все още обгръщаше хълма. Той беше в безопасност.

Като видя живия плет, който ограждаше пътя, забави крачка. Сега трябваше само да върви покрай него, докато намери някаква врата. Снегът продължаваше да вали, но бързането го беше сгорещило, по гърба и гърдите му течеше пот. Но още докато разкопчаваше палтото си разбра, че топлината не идваше от него. Снегът под краката му се превръщаше в киша, земята излъчваше горещина и с нея като във внезапна пролет изникнаха кълнове, които пропълзяха към лицето му. Когато разцъфнаха, той разбра колко голяма бе грешката му. Тези цветя вместо сокове имаха огън, и в сърцата им бяха очите на Уриел, безбройните очи на Уриел.

Не можеше да върви нито напред, нито назад, обграждаха го отвсякъде. За свой ужас чу гласа на Ангела; в главата си, така както го беше чул за пръв път в Руб ал Хали.

Смея ли?

— рече той, присмивайки се хвалбите му пред Сузана.

СМЕЯ ЛИ?

И се нахвърли върху него.

В един миг той беше самият себе си. Един човек, със своя история.

В следващия се оказа притиснат към капака на скърцащия си череп — Ангелът от Райската градина; предяви правата си.

Последното му действие като човек с тяло, което можеше да нарече свое, беше писък.

4

— Шадуел — рече Сузана.

— Няма време да се радваме — отбеляза мрачно Хеймъл. — Трябва да се върнем преди да тръгнат.

— Да тръгнат? Не, не трябва да правим това. Бич Божи е още тук. В хълма е.

— Нямаме избор — отвърна Хеймъл. — Магиите са почти изтощени. Виждаш ли?

Вече бяха на няколко метра от дърветата, и във въздуха наистина се носеше нещо като дим — загатване за онова, което се криеше зад щита.

— Не останаха сили — рече Хеймъл.

— Някакъв знак от Кал? Или Нимрод?

Той поклати леко глава с презрение. Избягали са, говореше погледът му, и не си заслужава да терзаеш за тях.

Сузана погледна обратно към хълма с надеждата за нещо, което да го опровергае, но нямаше никакво движение. Мъглата още висеше на върха, преобърнатата земя около нея беше неподвижна.

— Идваш ли? — попита той.

Тя го последва, главата й бучеше. Първата крачка беше през сняг, при втората се озова в храстите. Някъде в дълбините на скривалището неутешимо плачеше дете.

— Виж дали не можеш да я накараш да замълчи, Хеймъл — помоли го тя. — Но внимателно.

— Тръгваме ли, или не?

— Да — съгласи се Сузана. — Налага се. Само че първо искам да се върне Кал.

— Няма време — настоя Хеймъл.

— Добре. Чух те. Ще тръгваме. — Той изсумтя и обърна гръб. — Хеймъл?

— Какво?

— Благодаря ти, че дойде за мене.

— Искам да се махна от тук — отвърна просто той и тръгна да търси плачещото дете. Остави я да се върне на наблюдателния пост, откъдето хълмът се виждаше най-добре.

Там пазеха неколцина от Виждащите.

— Нещо? — попита тя един от тях.

Не беше необходимо да отговаря. Някакъв шепот сред тях привлече вниманието й към хълма.

Мъглата се движеше. Сякаш нещо вътре в нея беше поело огромен дъх — облакът се сви, ставаше все по-малък и по-малък, докато накрая се появи силата, която го обитаваше.

Уриел беше намерил Търговеца. Въпреки че в калта на Реймънтс Хил; стоеше тялото на Шадуел, в очите му гореше светлината на серафима. Начинът, по който оглеждаше внимателно полето, не оставяше никакво съмнение, че онова което бе отвлякло вниманието му и го беше укротило, вече беше отминало. Ангелът вече не беше изгубен сред спомените за пустинята. Знаеше къде е, и защо.

— Трябва да тръгваме! — каза Сузана. — Първо децата.

Заповедта едва не закъсня. Още докато съобщението се носеше сред дърветата и бегълците се втурнаха да се спасяват, Уриел насочи убийствения си поглед към полето по Реймънтс Хил; и снегът се запали.

IV. СИМЕТРИЯ

1

Когато двамата с Нимрод стигнаха в полето зад хълма, от маршрута, който Кал бе описал, не бе останала и следа — виелицата беше заличила всичко. Можеха само да предполагат откъде би могъл да мине, и да ровят наоколо с надеждата да се натъкнат на изгубения пакет. Но беше почти безнадеждно. Пътят му към хълма съвсем не беше прав — умората го беше накарала да се връща и криволичи като пиян, а след това вятърът беше разместил преспите така, че на някои места бяха достатъчно дълбоки за да покрият изправен човек.

Навяваният сняг през повечето време закриваше върха на хълма и Кал можеше само да се досеща какво става там горе. Какъв ли шанс имаше някой да оцелее срещу Шадуел и Бич Божи? Вероятно малък, или никакъв. Но Сузана го беше измъкнала жив от Спиралата, нали така? Въпреки всичко. Мисълта за нея на хълма, където отклоняваше смъртоносния поглед на Уриел, го накара да рови с още по-голямо усърдие, без в действителност да вярва, че имат някакъв проклет шанс да намерят сакото.

Заниманието им постепенно ги раздалечи един от друг, докато Кал вече не можеше да вижда другаря си през булото на снега. В един момент обаче го чу да вика тревожно, и като се обърна видя някаква сияние да примигва в пустинята зад него. Нещо гореше на хълма. Тръгна назад към него, но разумът надделя над героизма. Ако Сузана е жива, значи е жива. Ако е мъртва, жертвата й щеше да бъде напразна, ако се откаже от търсенето.

Започна отново, отказвайки се от всякаква систематичност. Хълмът затрещя и когато грохотът достигна връхната си точка земята изригна. Този път Кал не се обърна, не се опита да открие в мъглата нещо от любимата — само копаеше и копаеше, превръщайки мъката си в енергия за работа.

В бързината едва не изгуби съкровището като го намери. Ръцете му почти заровиха хартията, която мярна за миг, преди замъгленият му мозък да осъзнае какво е. Като разбра, започна да рови като териер, изхвърляше купища сняг зад себе си, не смееше да повярва, че е намерил пакета. Докато копаеше вятърът довя до слуха му някакъв глас, после пак се изгуби, вик за помощ някъде в пустошта. Не беше Нимрод, затова той продължи да рови. Гласът се чу отново. Кал вдигна поглед и примижа срещу вятъра. Като че ли някой се мъчеше да пробие през снега към него. Също като гласа, видението се появи и пак изчезна.

Пакетът също му се изплъзваше. Но както си мислеше, че е сбъркал, и няма да намери нищо, замръзналите му пръсти се натъкнаха на него. Като го измъкна от пряспата, хартията станала почти на каша, се разкъса, и съдържанието на пакета се изсипа в снега. Кутия пури, някакви дрънкулки, и сакото. Кал го вдигна. В дома на Глук то изглеждаше с нищо незабележимо, сега още повече. Надяваше се някой в гората да знае как да освободи силата му, защото той определено не знаеше.

Огледа се за Нимрод да му каже новината, и видя два силуета да се тътрят към него — единият крепеше другия. Този, който крепеше, беше Нимрод. Човекът на когото помагаше — вероятно същият, който Кал бе чул и зърнал — беше така опакован в дебели дрехи, че бе неузнаваем. Нимрод обаче бе видял плячката, която Кал вдигна, за да му я покаже, и прикани човека да ускори крачка, крещейки нещо към Кал докато се приближаваше. Вятърът отнасяше думите му, но като стигна по-близо, Нимрод извика отново:

— Това твой приятел ли е?

Мъжът, когото почти носеше, вдигна покритото си със сняг лице и се опита да развърже шала, омотан около брадата му. Но преди да успее да го свали Кал се обади:

— Върджил;?

Шалът падна и Глук го изгледа с някаква смесица от срам и тържествуване.

— Прости ми — рече той. — Трябваше да бъда тук. Трябваше да видя.

— Ако има нещо останало за виждане — извика Нимрод през воя на вятъра. Кал погледна назад към Реймънтс Хил. Между поривите на вятъра се виждаше ясно, че върхът на хълма бе изцяло отнесен. Над него се издигаше стълб дим, осветен отдолу от пламъци.

— Гората… — промълви той. Забравил и Нимрод, и Глук, Кал заора обратно през снега към хълма и каквото бе останало зад него.

2

В атаката на Бич Божи нямаше нищо случайно. Унищожаваше систематично полето и околността, знаеше, че рано или късно погледът му ще открие съществата, чиято близост надушваше. Сред дърветата отстъплението се извършваше организирано — децата, придружавани от пазители или родители, се оттегляха към задната част на гората и после на открито. Останалите почти не се движеха, а останаха на постовете си, поддържайки скривалището непокътнато. Сузана не беше сигурна дали това беше предизвикателство или фатализъм, може би по малко и от двете. Но колкото и да се мъчеха, запасите им от магии бяха почти изчерпани. Беше въпрос по-скоро на секунди, отколкото минути, преди погледът на Уриел-в-Шадуел да достигне до дърветата. А когато това станеше, гората щеше да се запали, невидима или не.

Хеймъл застана до Сузана, докато тя наблюдаваше приближаването на Ангела.

— Идваш ли? — попита той.

— След малко.

— Сега или никога.

Тогава може би никога. Беше така смаяна от страхотната енергия, отприщена пред нея, че не можеше да отвърне удивения си поглед. Учудваше я, че сила от такава величина трябваше да се използва за гадни убийства. Нещо не беше наред в тази реалност, която бе допуснала това, а не предлагаше никакво средство против него, нито надежда за някакво средство.

— Трябва да вървим — подкани я Хеймъл.

— Тогава върви — отвърна тя.

В очите й се надигнаха сълзи. Тя се ядоса, че й пречат да вижда. Но с тях усети как се надига и менструумът — не за да я защити, но да бъде с нея до края, да й даде своята малка радост.

Ангелът вдигна поглед. Тя чу как Хеймъл извика. Дърветата вдясно от нея избухнаха в пламъци.

Щитът се пропука и от дълбините на гората се понесоха викове.

— Пръскайте се! — изкрещя някой.

Бич Божи чу плячката си и накара лицето на Шадуел да се усмихне — усмивка, с която да свърши света. Светлината в издутото тяло се усили — Уриел събираше последния огън, за да унищожи магиите завинаги.

Миг преди да изригне, един глас извика:

— Шадуел!

Извика името на Търговеца, но се обърна Уриел, гибелният му взор бе спрян за миг.

Сузана отвърна поглед от Бич Божи и погледна по посока на гласа.

Беше Кал. Вървеше през димящата земя, която някога бе снежно поле в подножието на хълма, вървеше право към врага.

Като го видя тя не се поколеба да напусне прикритието. Промъкна се между крайните дървета и излезе на открито. Не беше сама. Въпреки че не откъсваше очи от Кал нито за миг, чуваше шепота и стъпките край себе си — Виждащите се появяваха от скривалището — жест на солидарност пред лицето на смъртта, който дълбоко я развълнува. Накрая, появата им тук означаваше — ние сме заедно, Кукувици; и Виждащи, части от една и съща история.

Но това не попречи на един ужасен глас, тя позна, че това бе Аполин, да се обади:

— Да не си е изгубил шибания акъл?

докато Кал продължаваше да напредва през земята, опустошена от Уриел.

Зад гърба й пламъците пращяха все по-силно. Вятърът разпалваше пожара и го разнасяше из гората. Отблясъците осветяваха земята и издължаваха сенките на Виждащите към двете фигури в полето. Елегантните дрехи на Шадуел бяха разкъсани и обгорели, лицето му беше бледо като на мъртвец. Кал беше с обувките от свинска кожа, пламъците подпалваха нишки от сакото му.

Не, не неговото сако, а на Шадуел. Сакото с илюзиите.

Как бе могла да не го забележи досега? Дали защото му стоеше така добре, нищо че бе направено за мъж два пъти по-едър от него? Или просто защото цялото й внимание бе насочено към лицето му, което дори сега излъчваше онази решителност, която бе обикнала.

Кал беше вече на десетина метра от Бич Божи и спря.

Уриел-в-Шадуел не каза нищо, но в тялото на Търговеца се усещаше някаква нервност, която заплашваше да избухне всеки момент.

Кал се опита да разкопчае сакото и се намръщи заради непохватните си пръсти. Но на четвъртия опит успя и сакото се отвори.

След това заговори. Гласът му беше слаб, но не трепереше.

— Искам да ти покажа нещо.

Отначало Уриел-в-Шадуел не реагира. После отговори, но не обладателят, а обладаният.

— Там няма нищо за мене — рече Търговецът.

— То не е за тебе — отвърна Кал. Гласът му ставаше все по-силен. — То е за Ангела; от Райската градина. За Уриел.

Този път не отговориха нито Бич Божи, нито Шадуел. Кал хвана предните краища на сакото и го разтвори, показвайки хастара.

— Не искаш ли да погледнеш? — запита той.

В отговор — само мълчание.

— Каквото видиш — продължи той, — твое е.

— Той какво си мисли, че прави? — прошепна някой до Сузана.

Тя знаеше, но не искаше да губи ценни сили за отговор. Кал имаше нужда от цялата сила, която можеше да му внуши, цялата си надежда, цялата си любов.

Той отново се обърна към Бич Божи:

— Какво виждаш?

Този път получи отговор:

— Нищо.

Гласът беше на Шадуел.

— Аз. Виждам. Нищо.

— О, Кал — въздъхна Сузана като зърна сянката на отчаяние, която премина за миг по лицето му. Знаеше точно какво си мисли той, и изпитваше същото съмнение. Нима магиите в сакото бяха мъртви? Нима бяха помръкнали без жертви, които да ги подхранват, и сега го бяха оставили пред Уриел невъоръжен?

Следващият миг бе страшно дълъг. После някъде в корема на Ангела; се надигна тих стон. Устата на Шадуел се отвори и той проговори отново. Но този път тихо, сякаш на себе си, или на нещото вътре в него.

— Не гледай — рече той.

Сузана затаи дъх, не смееше да повярва, че думите бяха предупреждение. Но как иначе да ги изтълкува?

— Наистина виждаш нещо — обади се Кал.

— Не — отвърна Шадуел.

— Погледни — Кал разтвори сакото колкото можеше по-широко. — Погледни и виж.

Изведнъж Шадуел се разкрещя.

— Това са лъжи! — пищеше той, а тялото му се разтрепери. — Всичко е поквара!

Но стонът продължаваше да се надига от съществото вътре в него и заглуши предупрежденията му. Това не беше воят, който Сузана чу в скалите на Реймънтс Хил, не беше лудият вик на ярост. Този звук беше тъжен, безкрайно тъжен, и сякаш в отговор на звука сакото, чиито нишки тя се боеше, че са се провалили, засия.

Предупрежденията на Шадуел започнаха отново, този път примесени с истерия:

— Недей! — крещеше той. — Недей, дяволите да те вземат!

Бич Божи обаче остана глух за молбите на приемника си. Безбройните му очи бяха насочени към хастара, изтръгвайки от него видение, което само той можеше да види.

Кал изпитваше в този момент такава смесица от ужас и радост, че не можеше да различи едното от другото. Не че имаше някакво значение: събитията вече бяха извън контрола му. Можеше само да се опита да издържи, докато сакото изпълни каквато измама беше в състояние да изпълни.

Нямаше намерение да го облича, това изобщо не влизаше в плана му. Всъщност, той нямаше план, просто се беше втурнал през снега с надеждата, че не бе твърде късно да се намеси. Събитията обаче го бяха изпреварили. Погледът на Уриел бе открил скривалището на Виждащите и го унищожаваше. Сакото което бе търсил, беше излишно. Блъфът на Виждащите се бе провалил. Но като видя Търговеца в главата му се появи нова мисъл: магиите на сакото действаха, когато Шадуел го бе облякъл, и сега пред себе си нямаше по-добра възможност, освен да направи същото.

Щом пъхна ръце в ръкавите то се нагоди стегнато към него като хирургическа ръкавица. Усети прегръдката му като сключване на сделка. Отсега нататък то беше част от него, и той също.

Дори сега, застанал пред Уриел, го усещаше как се опитва да проникне в него, търсеше човечността му, за да добави финес към илюзията, която създаваше. Погледът на Ангела; бе прикован в хастара, вцепенен, а лицето което използваше все повече се изкривяваше от усилията на Шадуел в напразни молби и предсказания.

— То ще те измами! — беснееше той. — Това е магия! Чуваш ли?

Дори и да усещаше паниката му, Ангелът не я разбираше. Или ако разбираше, не му пукаше. Изкусителният гений на сакото беше на път да постигне най-големия си триумф. Досега беше омайвал само Кукувици, чиито сърца бяха податливи и чувствителни, и чиито желания рядко надхвърляха границите на прозаичното. Но мечтаният живот на съществото, което сега бе втренчило поглед в него, беше нещо от съвсем различен порядък. Уриел нямаше щастливо детство, за което да тъгува, нито любовници, които да желае. Умствената му сила, макар че отдавна беше станала безплодна, беше огромна, и магиите на сакото полагаха максимални усилия да създадат онова, което той желаеше най-много.

Дрехата започна да се гърчи и набръчква по гърба на Кал, шевовете пукаха, сякаш не можеш да удържат онова, което се изискваше от тях, и бяха готови да се разкъсат. Чувстваше, че и самият той ще се пръсне, ако това не свърши скоро. Сакото търсеше все нови и нови неща, бъркаше непоносимо дълбоко в съзнанието му, ровеше в душата за да намери нещо подходящо за нуждите на Ангела. Гърдите й ръцете му бяха изтръпнали, вече нямаше сили да държи сакото разтворено. Оставаше само отприщените сили на хастара сами да го разгръщат, а Кал стоеше в пороя от сила със съзнание завладяно от желанието на Уриел. Разбираше го само отчасти.

Виждаше някаква планета от светлина да се върти безконечно пред него, огромна, допираща се до устните му. Имаше море от пламък, плискащо се в брегове от камък и облаци. В съзнанието му имаше форми, които то нямаше сили да погледне, и те творяха загадки с дъха си.

Но това бяха все бегли видения, и когато изчезнаха той се озова пак на същата мъртва земя. Тялото му бе изтощено от глада на Уриел. Сакото бе стигнало предела на възможностите си. Започна да се разпада, нишките се изхлузваха от основата и изгаряха пред очите му.

Обаче Уриел нямаше намерение да се остави да го излъжат. Очите му дърпаха плата, искаха да се изпълни обещаното от Кал. Накрая сакото не издържа на натиска и се предаде, но разрушението даде отговор на желанието на Уриел. Хастарът се пръсна и от него се появи образа, оформен от собствения му апетит. Сиянието му заслепи Кал.

Шадуел изрева, Кал се опита да го надвика — молеше Ангела; да прегърне мечтата си.

Уриел не се поколеба. Той искаше това видение така както Кал искаше да се отърве от него. През мъглата от терзания Кал видя как тялото на Шадуел започна да се издува — Ангелът в него се готвеше да се покаже. Търговецът успя само да нададе отчаян вой и се вдигна във въздуха. Геометриите на Уриел го понесоха нагоре. Кожата му се опъна като барабан, до предела на издръжливостта. Устата се отвори в огромно зъбато О, хрущялите се чупеха, сухожилията се късаха. Тялото се пръсна освобождавайки пленника. Парчетата мигновено се превърнаха в пепел, понесена от величието на освободеното разрушение.

Кал видя ясно пред себе си въплъщението, което бе зърнал само за миг в мъглата на Чариът Стрийт: очите на Уриел, геометричните му форми, гладът.

Магнетизмът му привлече илюзията, която желанието му бе създало от останките на сакото и той се издигна да я посрещне.

Видението беше разкрито — ярко като Уриел и огромно като него, и така трябваше да бъде, защото образът създаден от магиите беше нов Уриел, равен нему във всяко едно отношение. Той се издигна и останките от сакото паднаха от гърба на Кал. Въпреки разпадането му роденото от него същество не изчезна. Огледалният образ на Уриел стоеше непреклонен пред силата, която го бе създала.

Лишен от силите си и образите, които бе видял за миг, Кал изпита усещане за нещо ужасно банално. Нямаше сили да погледне нагоре и да се удивлява на величеството над главата му. Погледът му беше обърнат навътре, а там нямаше нищо. Пустиня, в която вятърът носеше праха на всичко, което някога бе обичал и изгубил. Вятърът духаше във вечността без почивка и без смисъл.

Тялото му се предаде и той падна като убит, а прахът в съзнанието му го отнесе в бездната. Кал не видя нищо от онова, което последва. Сузана го видя да пада. Без да обръща внимание на гигантите, които се издигаха над горящата гора, тя се спусна да му помогне. Над главите им Ангелите се въртяха като двойно слънце, енергиите им изпълваха въздуха с невидими игли. Безчувствена за убожданията им тя се помъчи да извлече Кал надалече от тази среща на духове. Сега вече не се страхуваше, не се надяваше. Първото и единствено необходимо нещо бе да прибере Кал на сигурно място в прегръдките си. Каквото и да става след това. Това вече беше извън възможностите й.

Другите дойдоха да й помогнат: Аполин, Хеймъл, и Нимрод от другата страна на полето. Вдигнаха заедно Кал и го изнесоха от зоната на иглите, после го сложиха внимателно на меката земя.

Над тях противостоянието достигна нов връх. Формата на Уриел бе станала невероятно сложна, анатомията му се променяше със скоростта на мисълта — беше и двигател, и цитадела, всичко в него бе направено от огън. Призованият му спътник възприемаше всяка промяна, помежду им пробягваха стрели, като игли с втъкнат огнен конец, приближаваха ги все повече един към друг, докато накрая се озоваха прегърнати като влюбени.

Дори да имаше някаква разлика между истинския Уриел и въображаемия, тя вече не съществуваше. Такива разграничения важаха само за Кукувиците, които вярваха, че живеят в съзнанието си и извън него, за тях мисълта беше само сянка на живота, а не истинската му същност.

Уриел беше по-умен. Старата Наука беше необходима, за да го изкуши да изповяда най-съкровеното си желание: просто да види истинското си лице и да разбере какво е било преди самотата да го опорочи.

Сега бе прегърнал забравената си същност и мигновено бе разбрал. Ямата на умопомрачението му бе толкова дълбока, колкото високо се издигаха звездите, от които бе слязъл. Забравил своята природа, той бе погълнат от идея-фикс, обречен на един мъртъв дълг. Но като гледаше самия себе си — и като видя истинското си величие — той се отърси от лудостта и погледна към звездите.

Съществуваха небеса, където имаше дела определени за него, където епохата изгубена тук, бе само един ден, и неговата мъка — цялата мъка — бе непознато състояние.

С тази мисъл той се издигна, той и неговата същност, с триумфиращо великолепие.

Над него имаше облаци. Той премина през тях за миг и по лицата на онези, които гледаха как изчезва, се посипа дъжд от загасващи светлини.


— Отиде си — рече Ло, когато и последната светлина угасна, и отгоре остана да се сипе само разтопен сняг.

— Значи всичко свърши? — попита Аполин.

— Мисля, че да — каза Хеймъл. По лицето му се стичаха сълзи.

Нов порив на вятъра разгоря пламъците в гората. Това нямаше значение. Вече не беше необходимо да се крият там. Може би тази нощ беше краят на бягствата.

Сузана погледна към Кал, държеше го в скута си както някога бе държала Джерихо. Но Джерихо бе умрял в ръцете й, Кал нямаше да умре, кълнеше се че това няма да стане. Той не беше останал незасегнат от пещта унищожила сакото: кожата на лицето и гърдите му бе обгоряла, или може би омърсена. Но това беше единственото външно поражение.

— Как е той? — попита непознат глас.

Сузана вдигна глава и видя разтревоженият поглед на един мъж, Кукувица като нея, увит в няколко пласта дрехи.

— Сузана, нали? — попита той. — Аз съм Глук. Приятел съм на Калхун.

— Добре дошъл — обади се някой.

Глук засия.

— Няма да умре — рече Сузана и погали Кал по лицето. — Само ще поспи малко.

— Доста работа свърши тази нощ — заяви Нимрод и по стоическото му лице също потекоха сълзи.

V. СОМНАМБУЛЪТ

1

Имаше някаква пустиня, и Кал беше прах в пустинята, надеждите и сънищата му също прах, и всички те бяха понесени от същия безмилостен вятър.

Беше опитал вкуса на състоянието на Уриел, преди да бъде излекуван. Беше споделил самотата и отчаянието на духа, и крехкият му разум бе запратен в бездната и оставен там да загине. Не знаеше как да се измъкне. В последна сметка животът му се беше оказал пустиня: пустиня от огън, сняг, пясък. Всичко беше пустиня и той щеше да се скита там, докато го напуснат силите.

2

За онези които се грижеха за него, той изглеждаше, като че ли си почива, поне в началото. Оставиха го да спи, вярвайки, че ще се събуди оздравял. Пулсът му беше силен, костите здрави. Необходимо му беше само време да възстанови силите си.

Но когато се събуди на другия ден следобед в къщата на Глук, веднага стана ясно, че нещо никак не беше наред. Очите му се отвориха, но Кал го нямаше в тях. Втренченият му поглед не познаваше никого и не реагираше. И погледът, и той бяха празни като бяла страница.

Сузана не можеше да знае, а и никой друг не би могъл, какво бе споделил с Уриел по време на стълкновението, но тя поне се досещаше. Опитът й с менструума я беше научил ако не друго, то че всяка размяна е двупосочна улица. Кал се бе съюзил със сакото на Непорочна, за да даде на Уриел образа, който искаше, но какво ли му бе дал в замяна лудия дух?

Когато и след два дни нямаше никакви признаци на подобрение, те повикаха на помощ специалисти. Въпреки че лекарите направиха всички възможни изследвания, не можаха да открият нищо нередно във физиологично отношение. Това не е кома, осмелиха се да кажат те, а по-скоро транс, и те не знаеха друг такъв прецедент, освен може би, при сомнамбулите. Един от тях дори стигна дотам, че предположи, че състоянието му е в резултат на самовнушение. Сузана не изключваше напълно и тази възможност.

3

Прахът продължаваше да се носи.

Понякога му се струваше, че чува гласове във вятъра, много далечни гласове. Но те изчезваха така бързо, както се появяваха, и отново го оставяха сам. Така беше по-добре, знаеше той, защото ако отвъд тази пустош съществува някакво място и гласовете се опитват да го върнат там, това щеше да му причини болка, а без нея се чувстваше по-добре. Освен това, рано или късно, обитателите на онова друго място щяха да дойдат при него. Ще се сбръчкат и ще умрат, и ще се присъединят към праха в пустошта. Така ставаше, винаги е било така и винаги ще бъде.

Всичко ставаше на прах.

4

Всеки ден Сузана му говореше по няколко часа, разказваше му как е преминал деня, кого е срещнала, споменаваше имена на хора, които той познаваше и места, където е бил, с надеждата да го измъкне от апатията. Но нямаше никаква реакция, никакъв проблясък.

Понякога я обхващаше тих бяс от очевидното му безразличие към нея, и казваше на равнодушното му лице, че е егоист. Тя го обича, не знае ли това? Обича го, и иска той пак да я познае, да бъде с нея. Друг път почти се отчайваше и колкото да се мъчеше не можеше да сдържи сълзите от объркване и мъка. Тогава излизаше докато се съвземе, защото се страхуваше, че някъде в запечатаното си съзнание той може да чуе мъката й и да избяга още по-навътре в себе си.

Опита се дори да стигне до него чрез менструума, но той беше като крепост, и деликатното й тяло можеше само да се взира в него, но не и да проникне. Онова което виждаше, не й вдъхваше оптимизъм. Сякаш вътре в него нямаше никой.

5

През прозореца на дома на Глук се виждаше все същото: съвсем малко признаци на живот. Това беше най-суровата зима от началото на века. Снегът продължаваше да се трупа, ледът се покриваше с нови пластове лед.

Към края на мрачния януари хората вече не питаха толкова често за Кал. Те си имаха свои проблеми в този суров сезон и беше относително лесно да забравят за Кал, защото той не изпитваше болка, или поне не такава, че да може да я изрази по някакъв начин. Дори Глук тактично намекна, че тя отделя твърде много време да се грижи за него. Трябваше да лекува и себе си, да подреди живота си и да направи някакви планове за бъдещето. Беше сторила всичко, което можеше да се очаква от верен приятел, дори повече, твърдеше той, и би трябвало да започне да споделя бремето и с други.

Не мога, рече му тя.

Защо не?, попита той.

Обичам го, и искам да бъда с него.

Това беше само половината от отговора, естествено. Другата половина беше книгата.

Тя беше в неговата стая, там където я остави когато се върнаха от Реймънтс Хил. Въпреки че беше подарък за Сузана от Мими, магията заключена в нея означаваше, че вече не може да я отвори сама. Така както й бе необходим Кал при Храма, за да може да използва силата на Стана, и да зареди книгата с техните спомени, така и сега той й беше необходим, за да могат да върнат процеса назад. Магията висеше в пространството помежду им. Не можеше да върне сама онова, което си бяха представили заедно.

Докато той не се събуди „Разказите за тайните места“ щяха да останат неразказани. А ако не се събудеше, това щеше да означава завинаги.

6

В средата на февруари, когато въздухът като че ли се опита да се поразмрази, Глук отиде до Ливърпул и чрез малко дискретни проучвнания на Чариът Стрийт откри Жералдин Келауей. Тя се върна с него до Харбърн; да види Кал. Излишно е да се казва, че състоянието му я шокира, но тя притежаваше онзи прагматизъм, който можеше да я накара първа да направи чай след Армагедон, и след час започна да се справя с лекота.

Върна се в Ливърпул след два дни, отново към живота, който си бе установила докато Кал го нямаше, като обеща скоро пак да дойде.

Дори да се беше надявал, че появата й ще направи нещо да наруши вцепенението на Кал, Глук бе разочарован. Сомнамбулът си беше все така през целия февруари и началото на март, а навън обещаното размразяване още се бавеше.

През деня преместваха Кал от леглото до прозореца и той седеше там и гледаше широкото замръзнало пространство зад къщата на Глук. Въпреки че го хранеха добре, дъвчеше и гълташе механично като животно; въпреки че го бръснеха и къпеха всеки ден; въпреки че правеха упражнения за да не отслабнат мускулите на краката му, за малцината които все още идваха да го видят беше очевидно, и особено за Сузана и Глук, че Кал се готви да умре.

7

А прахът продължаваше да се носи.

VI. МАГИЯ

1

Ако не беше се обадил Финеган, Сузана никога не би отишла до Лондон. Но трябваше и тя отиде, по-скоро по настояване на Глук, отколкото от някакъв ентусиазъм за пътуване.

Но щом излезе от къщата и пътуването започна, усети как тежестта на последните седмици полека-лека се вдига. Нали някога беше казала на Аполин, че има известно утешение в това, че поне са живи? Беше вярно. Трябваше да се възползват доколкото могат, и да не въздишат по неща, които обстоятелствата им бяха отнели.

Завари Финеган; не в обичайното му добро настроение. Напоследък кариерата му в банката не вървеше, и имаше нужда да изплаче ядовете си на нечие рамо. Тя с радост се отзова, повече от доволна да изслуша каталога от неприятности, които я отвличаха от нейните собствени. Като свърши с оплакванията и скърцането със зъби той й напомни, че някога бе казала, че никога няма да се омъжи за банкер. Тъй като скоро изглежда щеше да се окаже без работа, би ли помислила отново? От тона му беше ясно, че не очаква положителен отговор, и не го получи, но тя му каза, че се надява да си останат приятели.

— Странна жена си ти — каза той на сбогуване, ей-така без повод.

Тя прие тази забележка като комплимент.

2

Когато се върна в Харбърн беше вече късно следобед. Наближаваше още една мразовита нощ и тротоарите и покривите се появяваха перли скреж.

Когато се качи горе видя, че сомнамбулът не беше на стола, а седеше на леглото облегнат на няколко възглавници. Изглеждаше зле: белегът който откровението на Уриел бе оставило на лицето му, имаше виолетов цвят на фона на бледата кожа. Беше тръгнала твърде рано тази сутрин и не успя да го избръсне. Натъжи се като видя сега как един такъв малък пропуск го караше да изглежда съвсем изоставен. Заговори му тихо къде е била и го отведе от леглото до стола при прозореца. Там светлината беше малко по-добра. После взе електрическата самобръсначка от банята и го обръсна.

В началото имаше нещо зловещо в този род грижи за него, и това я беше разстроило. Но времето я кали и тя вече възприемаше различните задължения по поддържането на външния му вид като начин да изрази любовта си към него.

Но сега, когато полумрака погълна светлината навън, тя отново почувства нарастващо безпокойство. Може би това, че беше прекарала деня навън, далече от присъствието му, я направи отново чувствителна спрямо тези преживявания. А може би усещането, че нещата вървят към края, че не остават още много дни, през които да го бръсне и къпе. Че всичко е почти свършило.

Нощта се спусна бързо и в стаята стана твърде тъмно за да може да се работи. Сузана отиде до вратата и запали лампата.

В стъклото на прозореца се появи отражението на Кал, увиснало на фона на тъмнината навън. Тя го остави загледан в него и отиде да вземе гребена.

* * *

В празното пространство пред него имаше нещо, макар че не виждаше какво. Вятърът беше твърде силен, а той както винаги, беше само прах понесен от него.

Но сянката, или каквото там беше, продължаваше да стои там, и понякога — когато вятърът стихваше за малко — му се струваше, че тя го разглежда. Той отвърна на погледа и очите й го задържаха, и вместо да вятърът да отвее праха му, за момент остана неподвижен.

На свой ред се вгледа внимателно и лицето пред него стана по-ясно. Познаваше го отнякъде, от някакво място, което бе спечелил и загубил. Очите, и белегът от косата до бузата, бяха на някой, когото той познаваше. Дразнеше го, че не може да си спомни къде беше виждал този мъж преди.

Накрая не лицето му напомни, а тъмния фон.

Последният път когато бе видял този непознат, може би единствения път, мъжът беше също на фона на такава тъмнина. Облак може би, прорязан от светкавици. Този облак имаше име, но той не можеше да си го спомни. Мястото също имаше име, но това беше още по-трудно да си спомни. Но моментът на срещата си го спомняше, както и някои части от пътуването преди нея. Беше в някаква рикша, и беше минал през някаква област, където времето беше някак си не на място. Там днешният ден дишаше въздуха на вчерашния, а и на утрешния.

Искаше от любопитство да узнае името на непознатия, преди вятърът отново да го понесе. Но той беше прах, и не можеше да попита. Затова притисна прашинките си към мрака в който висеше тайнственото лице и протегна ръка да докосне кожата му.

Но не докосна живо същество, а студено стъкло. Пръстите му се дръпнаха от прозореца, пръстените от топлина, които бяха оставили, бързо се свиха.

Ако пред него имаше стъкло, осъзна смътно той, тогава сигурно гледа в себе си. Мъжът когото бе срещнал на фона на безименния облак: това беше той.


Когато Сузана се върна в стаята, я очакваше загадка. Беше почти сигурна, че остави Кал с ръце в скута, но сега дясната му ръка висеше отстрани. Дали се беше опитал да се движи? Ако беше така, това бе първото самостоятелно движение, откакто беше изпаднал в транс.

Заговори му, тихо, питаше го дали я чува, дали я вижда, или дали знае името й. Но както винаги, разговорът беше еднопосочен. Или ръката му просто се беше изплъзнала от скута, или тя грешеше и ръката му изобщо не е била там.

Тя въздъхна и се зае да сресва косата си.


Той все още беше прах в пустошта, но сега беше прах с памет.

Това беше достатъчно, за да има някаква тежест. Вятърът го тормозеше, искаше да прави каквото си ще с него, но този път той отказа да се помръдне. Вятърът беснееше. Той не му обръщаше внимание и остана на място в неизвестността, докато се опитваше да събере мислите си.

Веднъж се беше срещнал със самия себе си, в една къща близо до облак, бяха го довели там с рикша, а светът около него се смаляваше.

Какво означаваше това, че се е изправил лице в лице със себе си като старец? Какво означаваше това?

Въпросът не беше толкова труден, дори прахът можеше да отговори. Това значеше, че в някакво бъдеще време той щеше да стъпи в този свят, и да живее там.

А какво следва от това? Какво следва?

Че това място не беше загубено.

О, да! О, Боже Господи, да! Точно така. Той ще бъде там. Може би не утре, или вдругиден, но някога, някой ден в бъдещето — той ще бъде там.

Не беше загубено. Фугата не беше загубена.

Само това беше достатъчно, само тази увереност, и той се събуди.


— Сузана — рече Кал.

3

— Къде е? — това беше единственият въпрос, който зададе, когато се срещнаха отново. — Къде е скрита?

Сузана отиде до масата и подаде в ръцете му книгата на Мими.

— Тук.

Той погали с длан корицата, но не искаше да я отвори.

— Как го направихме? — зададе въпроса така сериозно, като дете.

— В Спиралата — отвърна тя. — Ти и аз. И Стана.

— Всичко? Цялата ли е тук, вътре?

— Не зная — каза Сузана съвсем откровено. — Ще видим.

— Сега.

— Не, Кал. Още си много слаб.

— Ще бъда силен — рече простичко той, — щом отворим книгата.

Нямаше какво да възрази на този аргумент. Протегна ръка и я сложи върху подаръка на Мими. Щом пръстите й се сплетоха с неговите лампата над главите им примигна и угасна. Потънали в мрак те държаха книгата помежду си, така както тя и Хобарт я бяха държали някога. Тогава омраза бе раздвижила силите от страниците, този път беше радост.

Усетиха как книгата потрепери в ръцете им, ставаше все по-топла. После излетя към прозореца. Леденото стъкло се счупи и тя изчезна някъде в тъмнината.

Кал стана и закуцука към прозореца, но преди да стигне до него страниците се издигнаха освободени като птици в нощта навън, като гълъби. Мислите които Станът бе написал между редовете пръскаха светлина и живот. После се спуснаха отново надолу и изчезнаха от погледа.

Кал се обърна.

— Градината — рече той.

Усещаше краката си омекнали като памук, Сузана трябваше да го подкрепя, за да стигне до вратата. Тръгнаха заедно надолу по стълбите.

Глук беше чул счупването на стъклото и беше вече по средата на стълбите да разбере какво става, с чаша чай в ръка. Беше виждал чудеса през живота си, но при вида на Кал, който му казваше да излиза навън, навън, остана с отворена уста. Докато успее да попита нещо Кал и Сузана вече слизаха към първия етаж. Последва ги, във вестибюла, през кухнята към задната врата. Сузана махаше резетата.

Въпреки че на прозореца беше зима, на прага ги чакаше пролет.

А в самата градина пред очите им се разгръщаше източникът на този сезон: домът на вечната им радост, мястото за което се бяха борили и едва не загинаха:

Фугата.

Изникваше от пръснатите страници с цялото си уникално величие, предизвиквайки леда и мрака, както бе предизвикала толкова много неща. Месеците прекарани сред приказките в книгата не бяха отишли напразно. Фугата се появяваше с нови загадки и вълшебства.

Тук след време Сузана щеше да преоткрие Старата Наука, и с нея да възстанови пропуснатото от древността. Пак тук, в някоя невъобразима година, Кал щеше да отиде да живее в къщата на границите на Спиралата, и там един ден щеше да дойде младеж, чиято история той знаеше. Всичко това предстоеше, всичко, за което бяха мечтали заедно, и което очакваха да се роди.

Дори в този миг в спящите градове на Острова бегълците се пробуждаха и надигаха от възглавниците си, отваряха вратите и прозорците, въпреки студа, и посрещаха вестите понесени от нощта: че онова, което човек може да си представи, не може да бъде загубено. И че дори и тук, в Царството, магиите можеха да намерят свой дом.

След тази нощ щеше да има само един свят, в който да живеят и мечтаят, и Страната на чудесата вече никога нямаше да бъде далеч, само на една крачка, на една мисъл разстояние.


Кал, Сузана и Глук излязоха от къщата и тръгнаха заедно в магическата нощ.

Пред тях се разкриваха такива гледки: приятели и места, които се опасяваха, че са изчезнали завинаги — идваха да ги посрещнат, нетърпеливи да споделят магията.

Сега вече имаха време за всичките си чудеса. За призраци и превъплъщения, за страсти и съмнения, за видения посред бял ден и среднощно великолепие. Време в изобилие.

Защото нищо никога не започва.

И тази история, тъй като няма начало, няма и край.

Загрузка...