Вълчи светове

Глава 7

Мъжът при реката изглеждаше около тридесет и пет годишен. Дългият му въдичарски прът се беше извил и почти невидимата корда звънеше тънко и пореше реката.

Мъжът сипеше под нос непрекъснат низ от ругатни — ругатни и почти молитви.

— Ела ми, скапан рибок, и може и да те пусна. Ела ми, сьомгичке. Ха така! Ела насам.

Изведнъж сьомгата изхвърча над водата, блесна в сребърна дъга в утринната слънчева светлина и се понесе по течението.

Ругатните се удвоиха, мъжът натисна аванса на макарата и палецът му се задържа да преодолее напора.

Дългата цял метър риба се изстреля като торпедо право към въдичаря и той припряно се дръпна назад, люшна се щом ръбестата подметка на ботуша му се подхлъзна на скалата, и за малко не падна.

Сьомгата прелетя покрай него и се устреми отново нагоре.

Той отпусна аванса, остави кордата да се развие до края, после я спря с раздрания си вече палец.

Махони рязко спря двигателя на бойната кола и тя леко се спусна върху покритата с мъх земя. Той слезе и огледа скептично горичката извисили се към небето секвои. „Съвсем безопасно“ — прецени логичната част на ума му. Другата част, онази, която го беше опазила жив на хиляда примитивни планети, настоя, че тук трябва да гъмжи от призрачета, таласъмчета и четирилапи, коварни и изключително жадни за прясна кръв гадинки.

Както обикновено, той послуша точно тази част от ума си, затова измъкна бойното си снаряжение от задната седалка, щракна раменните скоби и закопча колана. На него висеше миниуилигън, торбичка с гранати и бойният му нож.

— Тъй. Ако съм сбъркал, ще се чувствам като скапан тъпак — промърмори той под нос и вдигна пакета с дневния порцион от дъното на колата.

Огледа се предпазливо и запристъпва целенасочено през дърветата.

И — съвсем не изненадващо — точно на пътя му се озова дребен кривокрак мускулест мъж, облечен в петнисто кафявата униформа на гвардеец и с небрежно килнат шлем с каишка под брадичката. Уилигънът на войника висеше преметнат през рамото му.

В дясната си ръка държеше дълъг нож, който по-скоро приличаше на мачете, но острието му при основата бе двойно по-широко, отколкото при върха.

— Капитан-лейтенант Ян Махони, корпус „Меркурий“, на служба на Негово императорско величество — каза Махони, като се стараеше много грижливо да не помръдне и се мъчеше да си спомни кога точно се е оставил да го научат на гуркали под хипноза.

Войникът остана съвършено неподвижен. Много предпазливо, Махони протегна дясната си ръка с длан надолу.

Стражът включи личния си ретранслатор, пристъпи крачка напред и прокара компютърния датчик по дланта на Махони.

Компютърът разчете импланта и го транслира до компютъра на гвардейската рота. Един удар на сърцето — и една от лампичките светна зелено.

Войникът отстъпи и вдигна за почест дългия си нож — кукри. Махони отвърна на поздрава и навлезе сред дърветата.

Много, ама много се зарадва, че мина без инцидент — веднъж го бяха допуснали да присъства на рождения ден на преторианската гвардия, на който някакъв войник, не по-висок от метър и половина боец, го бе предизвикал на двубой, след като бе отсякъл главата на бик с един удар на дългия си церемониален нож.

Почти се ухили при спомена за жестокия запой, последвал религиозните церемонии и благословията на оръжията на частта. Традиции. Откога ли, зачуди се той, ниските планинци от земния Непал служеха като лична гвардия? Сигурно доста преди самия Вечен император.

А после ревът на реката прокънтя в ушите му, той мина през бодливите храсти, спря и се загледа надолу към въдичаря.

Гледката си я биваше. Мъжът държеше пръта вдигнат високо нагоре. Сьомгата се мяташе в кипналата вода около коленете на рибаря.

— Ах, защо нямах още една ръка… ела тук, скапана рибо.

Проблемът бе в това, че рибата не се побираше в мрежата, която рибарят държеше в другата си ръка. Ругатните на рибаря смразиха още повече хладния въздух; той пусна кепчето да увисне от каишката на кръста му, издърпа от задния си джоб нещо, което според Махони забележително приличаше на шанцова лопатка, и плесна рибата по главата.

Сьомгата изпляска с опашка и се отпусна.

— Така ти се пада — каза доволно въдичарят. — Един свещеник да чуе последната ти дума.

Смъкна кошчето от гърба си, отвори го и почна да тика в него рибата. Не влизаше и там.

— Колко е хубаво да видиш човек, щастлив от работата си — сухо каза Махони.

Въдичарят замръзна, после се обърна и го изгледа много хладно.

— Така ли се говори с мен?

Махони оправи баретата си и коленичи.

— Вие, разбира се, сте прав. Приемете най-покорните ми извинения и ми позволете същевременно да се извиня, че наруших почивката ви, както и да поздравя Негово императорско величество Вечния император, владетел на половината вселена и на целия си благоговеен народ, в това число полумъртвото водно създание, което ваше величество не може да натика в кошчето.

Вечният император изсумтя и загази към брега.

— Винаги ми е било приятно — продължи Махони — да служа на човек, който въпреки положението си се радва на простите удоволствия на живота.

Императорът спря в дълбоката до глезените му вода.

— Прости ли, идиот тъп? Знаеш ли какво ми струва тая скапана сьомга? Триста години, тъпак такъв. Първо трябваше да убедя земното правителство, че като ми задели едно малко местенце за отдих, по никакъв начин няма да наруши малоумната си хилядолетна политика.

Излезе от реката и тръгна към лагера.

— После купувам дял от провинция Орегон и цялата скапана река Умпква. После купувам градовете нагоре и надолу по реката и разселвам всеки скапан дивак където му хареса по широкия свят с прилична пенсия в добавка. После харча няколко милиона кредита да почистя замърсяването и да програмирам тия скапани риби да плуват нагоре по течението и да си хвърлят скапания хайвер.

— О, не! Не ми казвай, че е толкова просто.

Махони тръгна след Императора, като се подсмихваше. Беше очевидно, че Императорът си прекарва ваканцията чудесно. Можеше само да се надява, че ще е също толкова щастлив, след като чуе донесението на Стен.

Лагера си го биваше. Малка палатка, скрита в храсталаците. Полуизгнил дънер, впит в една плоска скала. Струпани камъни, оформящи триъгълно огнище.

Освен всичко това по нищо не личеше, че Императорът лагерува тук от повече от петдесет години.

В огнището вече имаше наредени дърва — от съчки до клони и цепеници с доста приличен размер. Вечният император излезе от храстите, подсвирвайки си тихичко, и пъхна ловко една зелена клонка под скарата. После обиколи огнището, взе поставената наблизо запалка, щракна и я поднесе към дървата. Пламъците лумнаха буйно.

— Виждаш ли, полковник? Това се казва огън. Древни познания, че дървата трябва да са сухи и да се подреждат добре, плюс половин галон нафта. Сега ще изчакаме да стане жаравата, а през това време аз ще изчистя това чудовище.

Махони гледаше с любопитство как Императорът ловко изкорми рибата, хвърли вътрешностите в храстите и отиде до брега да я измие.

— Защо не накарахте някой от вашите гурки да го направи, сър? — попита Махони.

— От вас така и няма да стане въдичар, полковник, щом ми задавате такъв въпрос. — И само след миг: — Е?

— Слуховете са верни — отвърна Махони, станал изведнъж сериозен.

— Дракх! — изруга Императорът, докато ръцете му, които сякаш се движеха по своя воля, разцепваха по гръбнака сьомгата на две идеални половини.

— Пробите, които екип „Богомолка“ осигури от звездния куп Ерикс, според предварителния анализ, отговарят почти точно на свойствата на Империум-Хикс.

— Знаете ли, полковник, способен сте да съсипете първата почивка на човек от десет години.

— Има и по-лошо. Този Хикс-минерал не само че може да замести Империум-Хикс за защита, но е очевидно, че възниква в състояние близо до свободното. От четирите планети, изследвани от моя екип, този Хикс-минерал се намира поне на три.

— Чувам звука на златната треска — промърмори Императорът.

— Моля, сър?

— Все едно. Пак история, която не искаш да учиш.

— Тъй вярно, сър. Искате ли заключението?

— Давай… Между другото, донесе ли някоя бутилчица?

Махони кимна, измъкна от пакета бутилка от двойно дестилирания от Императора скоч и я постави на обраслата с мъх скала между двамата.

— Добре — каза Императорът. — Ще почнем с моето обаче.

Отиде до палатката и се върна със стъклена кана, пълна с някаква кафеникава течност. Махони я изгледа подозрително. Един от проблемите в службата му на шеф на императорското тайно разузнаване — корпус „Меркурий“ — и негов личен довереник/съветник/наемен убиец — беше в това да се съобразява с императорския вкус към примитивното. Махони си спомни за гадната каша, наречена „чили“, и неволно потръпна.

— Това го наричат „блясък“ — обясни Императорът. — Тройна дестилация, което не беше трудно. Минало е през радиатора на нещо, което тия планинци наричат „шевролет трийсет и три“, така и не разбрах какво е. След което е отлежало в карбонизирано буре поне ден-два. Опитай. Страхотно е.

Махони надигна каната. Прецени, че колкото е по-безвкусно, толкова по-добре, и отпи.

Осъзна, че не е забелязал, че реката е всъщност свръхнова звезда и че самият той е застанал в ядрото й. Странно как все пак не изтърва каната. С насълзени очи и разфокусирано зрение все пак успя да я подаде на Императора.

— Виждам, че носиш пушкало — каза съчувствено Императорът. — Имаш ли нещо против да го задържиш, докато ударя един гълток? — Махони още си поемаше дъх. Императорът изгълта порядъчна доза.

— Продължете с доклада си, полковник. Смятате да останете за вечеря, нали?

Махони кимна. Императорът се усмихна — мразеше да се храни сам, а телохранителите му гурки предпочитаха ориз, дхал и пържола от соена мръвка.

— Направих компютърен анализ, сър — почна Махони. — Можем да прикрием съществуването на този Хикс-минерал вероятно за две, максимум за три И-години. А след това всеки авантюрист и предприемач в Галактиката ще се отправи към региона на Ерикс, за да забогатее.

— Както казах, златна треска — измърмори Императорът, докато усърдно приготвяше сьомгата за печене. Беше набрал шепа плодчета в края на полянката и по няколко листа от близките два храста.

— Плодчета от хвойна… тук са малко диви; две подправки, босилек и мащерка, които засадих преди двайсетина години — обясни той. Разтърка сока от хвойната по двете парчета сьомга, след което смачка листата и направи същото.

Махони продължи:

— По ваша заповед, сър, наредих на екип „Богомолка“ да се върне по най-прекия път от района на Ерикс в Първичен свят.

— Естествено… това е пътят, по който биха тръгнали най-нетърпеливите ми миньори, стига новината да стигне до ушите им.

— Маршрутът водеше през купа Лупус — каза Махони.

— Това пък какво е, по дяволите?

— Няколко стотици слънца… планети… предимно населени… далече в края на Галактиката.

— Населени от кого, ако мога да попитам?

— Корабът на екипа ми се е натресъл на един от бившите кръстосвачи на ваше величество. „Турнмаа“.

— Добре ли са? — запита с безпокойство Императорът, забравил цялото си привидно безгрижие.

— Добре са. Кръстосвачът почнал да стреля, екипът ми кацнал на някаква първобитна планета. „Турнмаа“ дошъл след тях. Така че завзели кораба. Оставили мъртви двеста души екипаж в черни униформи и се върнаха на „Турнмаа“.

— Гадна тайфа момченца и момиченца гледате в тази ваша „Богомолка“ — каза поуспокоен Императорът. — Да ми обясните защо тия гадняри са скочили на кораба ми? Нали уж трябваше да прилича на скитаща миньорска сонда?

— Почнали да реват: „В името на Таламеин“ — отговори Махони. Предпочиташе както винаги да избегне прекия отговор.

Императорът приседна на дънера.

— Таламеин! Мислех, че съм им забил кол в сърцето още преди десет поколения!

Никой психоисторик никога не е успявал да обясни защо, през цялата човешка история, са идвали и са си отивали вълни от месии. Никой и никога. Вижте например дузините „спасители“ от 20 в. преди Христа до 60 г. след Христа, прокарали пътя на римляните.

Подобна вълна беше помела Галактиката преди около четиристотин години. Откакто Императорът бе разбрал, че на всяка култура трябва да се позволи религиозна свобода, не можеше да предприеме почти нищо, докато някой определен месия не решеше, че тъкмо той лично е крайната благодат на Всемогъществото и не обявеше джихад. Дотогава Императорът трябваше да стои кротко, да поддържа мира и да търпи.

А за търпене — колкото искаш.

Например — месията на Ендимион VI, който бе решил, че всички жени на планетата са негова лична собственост и че всички мъже са ненужни. Първият интересен резултат се изрази в това, че цялата мъжка част от населението, правоверни плюс-минус неколцина набързо изклани неверници, се самоубиха. А още по-интересното беше, че месията се оказа импотентен.

Имаше цяла слънчева система, която вярваше, подобно на раннохристиянските манихеи, че цялата материя, включително те самите, е зло и трябва да се унищожи. Императорът така и не разбра как успяха контрабандно да си доставят планетовзривател, нито как успяха да го запокитят по слънцето си, с което предизвикаха едновременно слънчево изригване и внезапен край на движението си.

Около дузина месии проповядваха геноцид спрямо непосредствените си съседи, но бяха лесно усмирени от Гвардията, щом ги спипаха извън планетите им.

Месията на едно религиозно движение наложи съвсем приемлива монотеична система, добави към нея малко инженерен жаргон и успя да покръсти няколко планетни системи. По този повод Императорът се пообезпокои малко… докато месията не офейка на един от игралните светове на Империята с хазната на движението си.

Един месия реши, че Нирваната е доста далече, поради което светът му купи няколко от старите чудовищни кормически лайнери, спои ги един към друг и всички негови поклонници вкупом се отправиха към Нирваната. След като траекторията им показа, че Нирваната се намира някъде в края на вселената, Императорът престана да се безпокои и от тях.

Оставаше вярата на Таламеин. Основал я като реакция на една упадаща теология, някакъв млад воин на име Таламеин проповядваше святост, обричане на живота на целите на Всемогъществото и бой с меча по главата на всеки, който не е склонен да повярва в същото.

Когато Императорът се намеси, старата и новата религия вече се бяха взели на мушка. Той предложи на таламеините и на техния пророк достатъчно транспорт, за да си намерят своя благословена звездна система, воинската вяра прие, натовариха се на корабите и се махнаха от съзнанието на простосмъртните.

Императорът изпитваше искрена гордост от това свое „хуманитарно“ решение. Беше се намесил не защото чак толкова го интересуваше кой точно ще спечели локалната гражданска война, а защото знаеше, че: (а) старата изхабена теокрация щеше да рухне, (б) хората на Таламеин щяха да се сдобият с цял звезден куп, който да използват за военна база и (в) вярата неизбежно щеше да се пръсне из Галактиката.

Последното, от което Вечният император имаше нужда, бе една млада и жизнена религия, която неизбежно щеше да реши, че Императорът и неговата меркантилна Империя вече са излишни. А това щеше да доведе до интрагалактическа война с неизбежните поражения за двете страни.

Всичко това Императорът го знаеше много добре. Но като възпитан човек изслуша търпеливо краткия исторически очерк на Махони.

— Още риба, полковник?

Махони потуши лекия пристъп на хълцане с огнен откос от втората им кана и поклати глава.

След като брезовият огън догоря до жар, Императорът бе поставил сьомгата върху скарата от сплетени клонки. Остави я така няколко минути, след което бързо плисна чаша царевичен ликьор откъм страната на кожата и ловко обърна парчетата. Огънят лумна и обжари кожичката, след което Императорът извади рибата. Махони не помнеше да е ял някога нещо по-вкусно.

— Значи хората на Таламеин са се спрели накрая в този… този куп Лупус — рече Императорът.

Усмихна се наум, щом си спомни, че когато бе избрал системата за младите фанатици, един дворцов шут преведе името като „Вълчи светове“. „Колко подходящо“ — реши той, докато мислеше за атаката на екип „Богомолка“.

— А след тях, изглежда, всеки ренегат, дегенерат и разбойник в техния сектор на Галактиката се е отправил към купа Лупус и тяхното светилище, тъй като, разбира се, през цялото време са били верни привърженици на вярата на Таламеин.

— Продължавай — каза Императорът. — Изпитвам патологично възхищение от това колко по-зле могат да се окажат нещата.

А нещата наистина стояха много по-зле.

Преди около сто и петдесет години самата вяра на Таламеин се беше разцепила, вследствие на което се бяха образували съответно народът А на Таламеин от едната страна на купа с груби очертания на двоен полумесец, и народът Б на Таламеин, в другия край на Лупус.

Таламеин А разполагаха с Истинския пророк, човека, който твърдеше, че е най-прекият потомък на самия Таламеин. Но тази „изначална“ вяра се бе изродила до разточителна и схизматична политика и до поредица от все по-недалновидни Пророци. Това не само бе довело до разцепление сред правоверните, но властта накрая се оказала в ръцете на търговски съвет.

Съветът включваше най-знатните търговски фамилии, които с преголяма охота предлагаха водачеството си в цялата тази мешавица. Всяка фамилия естествено тайно се надявала, че съветът е само временен, докато самата тя успее да заграби цялата власт.

Поради което този „Истински пророк“ на Таламеин А всъщност беше марионетка, но също така и единствената фигура, задържала единия полумесец на купа Лупус от пълен разпад и анархия.

От другата страна бяха „отстъпниците“ на Таламеин В, които се бяха заклели да се върнат към чистотата на първоначалната си войнска вяра. Пуристите винаги имат нужда от надзиратели, поради което „лъже“-пророкът на Таламеин Б беше създал управляваща класа от воини-жреци. Облечени в черни униформи, те публично отхвърляха светските неща, макар да се знаеше, че в мрачните им крепости са складирани доста богатства „в името на общото благо“. Това бяха „Яничарите“. На янците им бе трябвало само едно поколение, за да установят пълното си господство над народа на Таламеин Б.

— Значи от една страна — каза Императорът, — имаме търговците. Шефът им е…

— Един мошеник на име Паррал. В момента е начело на съвета.

— А неговият Пророк е?

— Теодомир. На младини изклал доста неверници, след което се съсредоточил над същинските си интереси, които, изглежда, включват рушвети, антикварни уникати и създаване на мъченици на вярата. Родният им свят и столица е Санктус — понякога го наричат Града на гробниците.

— Кой е яничарският пророк?

— Някакъв убиец Ингилд. Между другото агентите ми съобщават, че е пристрастен към наркотици.

Императорът бавно разтри слепоочията си.

— Нашият анализ…

— Достатъчно, полковник Махони. — Изведнъж Вечният император стана хладно строг и гласът му премина в метално заповеден тон.

— Ето ви го анализа — каза той. — Първо, няма начин да се копае този Хикс-минерал, без да се разчуе. Второ, когато наистина се разчуе, всички тези бъдещи кандидат-миньори ще се юрнат право към купа Лупус. Трето, или търговците ще се превърнат в пирати, или янците ще станат бандити. Четвърто, ще падне голямо клане на онези, които налитат към златните полета. Отворете скоча, полковник.

Махони подаде бутилката на Императора.

— Пето, кървавата баня ще ме принуди да изпратя Гвардията… за да пазя звездните пътища отворени и прочие дрън-дрън. Шесто, това ще се изтълкува в смисъл, че Вечният император нарушава святата си дума и потиска една религия. На, пий.

— Шесто… не, това го казах. Седмо, преди да се е разчуло за откритието, звезден куп Лупус трябва да се окаже под пълния контрол на една особа. Между другото, на този ваш Теодомир Колебливия колко му остава?

— Изглежда, е прехвърлил стотака, шефе — отвърна Махони. — Главният му наследник се казва Матиас. Около трийсетгодишен. Смята, че религията и политиката не бива да се смесват. Неженен. Живее аскетично. Смята, че вярата на Таламеин е свята.

— Леле мале! — промърмори Императорът.

— Смята, че вярата на Таламеин е за необятността — малко ми е трудно да произнеса тази дума, — затова си е събрал обкръжение от младежи. Прекарват си времето в разни мъжки спортове — лов, пост, уединение, такива неща.

— Хм. — Императорът отново потъна в дълбок размисъл.

— Какъв е проблемът, шефе?

— Не мога да си спомня до седмото ли стигнах, или до осмото?

— Осмото, мисля. Може ли бутилката?

— Императорската особа е с предимство — отсече Императорът и удари още една глътка, преди да подаде шишето на Махони.

— Осмо, държим купът да е под едноличния контрол на една особа, но да е човек, който е… склонен към разум. Което значи, че ще ме слуша, без да се налага да пращам Гвардията. Девето, тези яничари са невъзможни. Няма начин да държа под контрол сган от духовници-главорези.

— Искате да кажете, че държите стария Тео да се качи на върха?

— Ни най-малко. Искам да спечели някой от неговата страна.

— Кой по-точно?

Императорът сви рамене.

— На кой му пука, по дяволите! Вие избирате победителя, полковник.

Махони усети как изведнъж изтрезнява.

— Явно тази операция трябва да е под прикритие, нали?

— Гениален сте, полковник. Разбира се, че не искам да видят как ръката на Императора се вре в суверенната политика на един звезден куп.

Махони преглътна сарказма.

— Това означава „Богомолка“.

— Между другото — каза Императорът, след като ловко измъкна скоча измежду краката на Махони — кой е екипът, който донесе мострите?

— Тринайсети екип, сър. Командва го лейтенант Стен.

— Стен ли?

— Справял се е с няколко трудни задачи, които му възлагахме в миналото, сър.

— Дай му пет-шест медала или нещо друго — каза Императорът.

— Нещо друго? — повтори Махони.

— Някакво решение, полковник? — попита Императорът. — Преди да сме се натряскали здраво… коя група на „Богомолка“ смятате да използвате?

Махони взе бутилката и я довърши. Странно, но когато пиеше или се ядосаше, започваше да говори с някогашния си ирландски акцент.

— Ще ви притесня ли, ако поискам малко от вашто сияние, Императоре? А в отговор на въпроса ви — току-що се сетих кой пич ни трябва.

Глава 8

На Стен му отне доста време, докато издири останалите членове на екипа си и им съобщи, че ги пращат на акция. Бяха се пръснали безобразно из света за пиянство и съвкупления на Гвардията.

Бет, вярна на споразумението им, беше хванала своя път — наела бе някакъв ловен водач и бе изчезнала в пущинаците с Хъгин и Мънин. Стен й предаде съобщението си кратко по кома на „Богомолка“ с кодиран глас, след което прекъсна връзката. Все още не беше сигурен, че ще може да извърта.

С Айда се оказа по-лесно — беше се настанила удобно в едно казино и се опитваше да провери дали изобретената от нея система „разбий рулетката“ ще доведе казиното до банкрут преди управителите да се усетят и да я изгонят.

Док се беше покрил в джунглата на единствения на планетата за отдих университет и Стен го локализира да ръмжи доволно над антроположките фишове в пресцентъра. Пред него имаше кана с напитката от кръв и мляко на стра!бо, — бе накарал един гвардейски техник да му я смеси въпреки погнусата си.

Извънредните акции не бяха нещо необичайно за войниците от „Богомолка“. Но за пръв път пращаха на такава акция Тринайсети екип. Императорската заповед обаче си е императорска заповед и на човек не му остава нищо освен да се подчини.

Стен вече изпитваше предварителна носталгия, съчетана с озадачението как може да изпълни онова, което му бе заповядал Махони. И обикаляше кръчмите. Беше сигурен, че ще намери Килгър в някоя от тях.

Чу Алекс още преди да го види — гласът му гърмеше през открехнатата врата на пивницата.

— И значи адютантът вика: „И пратих най-добрия си боец, и вдигна байонета си боецът смел…“

— Кво е това байонет бе? — чу се друг глас.

— Няма значение. Мълчи и слушай. И значи качва се оня ми ти храбър боец на хълма. И после нашият великан им вика още по-гръмко: „Аз съм Рижия Рори от Долината! Прати ми най-добрия си взвод!“ — И тогава бритския генерал почервенява и вика: „Адютант! Искам главата на тоя мъж! Прати горе най-добрия ни взвод!“ А адютантът вика: „Слушам, сър!“, и праща нагоре най-добрия взвод на полка.

И Стен, зачуден дали някога ще чуе края на историята за Рижия Рори, влезе в бара.

Алекс го видя, разчете изражението му и изръмжа на двамата тотално притиснати и приковани към стената гвардейци.

— Ще ви поуча още малко някой друг път. Свободни сте, момци.

Двамата гвардейци, видимо облекчени, се изсулиха. Стен се отпусна в празния стол.

— Давай най-лошото, момко. Ще го понеса.

И Стен му преповтори краткото съобщение на Махони.

— Не мога да го понеса — простена Алекс. Беше толкова отчаян, че не можа да си поръча още едно. — Кво ще каже мама, като разбере, че са ме шкартирали от Гвардията?

— Това е само прикритие, по дяволите! Майка ти изобщо няма да разбере.

— Ти не познаваш мама — изпъшка Алекс. — И кво ще правя аз, момко, като ексгвардейски сержант?

— Същото, каквото и аз. Приятно ми е да те запозная с екскапитан Стен, Трета гвардейска, награден с медали, ранен, упоменат в офицерските заповеди и уволнен за извършени неописуеми зверства.

Алекс отново изпъшка, вдигна лапата си в жест на подигравателен салют, после награби халбата на Стен и въздъхна:

— Знаеш ли, трябваше да си остана аз в чифлика.

Глава 9

Според църковната догма Таламеин бе заповядал на емигрантската си флота да кацне на Санктус, защото някакво видение му казало, че този воден свят е особено благословен от космическия дух.

Всъщност Таламеин беше свил към първия що-годе И-нормален свят, изплувал на екраните му, тъй като бил изправен почти пред бунт и хората му развили пристъпи на умерено затъпяване.

Санктус имаше един главен град — Градът на гробниците, няколко по-малки рибарски селца, едно малко пристанище и стотици селяни. Населението му включваше теокрацията, която експлоатираше поклонниците, дошли в Света на Таламеин, и рибарите и селяците.

И Стен.

Той помръдна неловко на каменната скамейка и разтри схванатия си врат. Студеното дихание на въздуха боцкаше гръбнака му с иглички. Стражът на Пророка изгледа Стен също толкова хладно като вятъра. Стен се ухили и стражът му обърна гръб.

Седеше на тази скамейка вече от три часа, но търпението е добродетел, която човек бързо научава на Санктус. Особено в Града на гробниците с неговите досадно бюрократизирани свещеници, масивните паметници на отдавна умрели мъченици и призрачно студените сгради.

„Не е чак толкова дребна задачка, Махони“ — помисли Стен и огледа с досада древното преддверие. Като всичко останало в Града на гробниците, то бе изградено от пожълтяващ камък, навремето явно бял. Беше огромно, украсено тук-там с всечени в камъка ликове, позлатени статуи и изкусно изтъкани гоблени.

И не можеше да се диша от вонята на тамян.

Но като всичко останало в Санктус всичко в тази зала беше износено и изтъркано. Гоблените бяха кърпени, позлатените статуи — олющени.

Дори стражът с церемониалната си алебарда и безцеремонното изражение изглеждаше изтъркан и мръсната му униформа беше кърпена многократно.

Стон, от своя страна, бе облякъл кафеникавата ежедневна гвардейска, униформа и гърдите му бяха окичени с всички значки и медали, които двамата с Махони бяха решили, че ще са най-подходящи. Подозрително празно беше петното на ръкава му… но пък знакът за принадлежност към гвардейско подразделение можеше да е отпран след военния трибунал. Така той много добре се вписваше в бедността, характерна за Санктус.

Парите бяха проблем номер едно в Света на Таламеин, проблем много по-съществен от душата на едно същество. Рушветът, беше разбрал Стен, бе много по-сигурен път към спасението, отколкото молитвата.

За щастие Махони бе снабдил Стен с предостатъчно кредити. Той бе прекарал вече цяла седмица на Санктус в смирено усилие да получи аудиенция от Теодомир Пророка, но му бе отнело доста време, докато смаже пътечката през веригата от отговорни фактори.

„Адски скапан начин да поддържаш една религия“ — помисли Стен.

Последния голям подкуп беше платил в деня, когато купи един епископ. До този момент епископът спазваше обещанията си.

Подкараха го по улиците на „благоговейния“ Град на гробниците с неговите огромни паметници и извисяващи се като комини факли. Няколко от тях изригваха огромни стълбове пламък. Бяха ги запалили най-богатите семейства — като жертвоприношения за наскоро отдалите се на вечен покой.

За Стен градът приличаше на огромна долина с потънали в скръб заводи.

Отмести се на половин метър по скамейката, за да се измъкне от студа. Освен минералната сухота на мястото студените места бяха едно от първите неща, които бе забелязал. Сякаш ги бяха пръснали из дългите коридори и зали, изникваха странно от всеки привидно здрав камък. „Внимавай — предупреди се Стен, — че много скоро ще започнат да ти се привиждат духовете на Таламеин.“

Чу някакво тропане и вдигна очи. Стражът застана мирно. Трополенето спря, после грамадната врата се отвори с трясък и Стен стана, за да поздрави мъжа, чието внимание си бе купил.

— Добре дошли. Добре дошли на Санктус.

Матиас, синът на Пророка, пристъпи към него.

Въпреки че Стен бе проучил досието му, външността на Матиас го изненада. В този свят на аскети с бледи като рибешки корем лица високият млад мъж имаше по-скоро грубоватия вид на живеещ сред природата човек. Носеше червена униформа без отличителни знаци, която пасваше повече на военен, отколкото на духовно лице.

А още по-интересното беше, че му подаде ръка — като равен на равен.

Стен се засуети, след което измърмори полагащите се поздравления. Мъчеше се да прецени младежа, но докато се усети, той го хвана под ръка и го поведе по някакъв дълъг тъмен коридор.

— Баща ми гори от нетърпение да се срещнете — заговори Матиас. — Чували сме много неща за вас.

„За мен, както и за парите ми“ — помисли цинично Стен.

— Но защо не ни потърсихте направо? Вярата на Таламеин е готова с охота да приеме мъж с вашите… заложби.

Стен изломоти някакво извинение, в смисъл че първо искал да разгледа забележителния им град.

— И все пак. Трябваше да дойдете направо в двореца. При мен. От много време хранех надежди да се запозная с човек като вас.

На Стен му хрумна, че Матиас може би говори искрено и вероятно не знае нищо за начина, по който си бе откупил стръмния и лъкатушещ път до Височайшото представяне.

— Надявам се, че двамата с баща ми ще постигнете… съгласие — каза Матиас.

— Аз също.

— Може би… ако стане така… ще намерите време да се запознаете с някои от моите сподвижници. Приятелите ми.

— Би било интересно — отвърна Стен. Молитвени срещи! Какво ли не му се налага да направи човек, за да даде газ на една диктатура.

Изведнъж Матиас се усмихна — топло, човешки.

— Подозирам какво си мислите: че приятелите ми седят с часове и мрънкат над Светата книга на Таламеин?

Стен извърна поглед.

— Познаваме добре словата на Пророка, Но ние смятаме, че нашата вяра… най-добре се осъществява… далече от градовете. Стараем се да усвоим уменията, които Таламеин е прилагал, за да извоюва свободата. Нищо професионално, разбира се. Но вие навярно ще ни дадете някои… насоки.

Спряха в дъното на коридора и двукрилата врата пред тях се разтвори.

И Стен осъзна, че стои в нещо, което можеше да се определи единствено като тронна зала. Изтъркана и похабена, разбира се, но все пак тронна зала. Тук гоблените бяха доста по-дебели и много по-запазени. И беше тъпкано със статуи. А в отсрещния край, върху куп дебели възглавнички, на огромен каменен трон седеше самият Теодомир. Зад него имаше огромна видеокарта на водния свят на Санктус. С единствения островен континент, Светая светих на Таламеин. Голямо рубинено сияние осветяваше местоположението на Града на гробниците. От двете й страни горяха две големи факли — пречистващият символ на религията.

Изведнъж Стен забеляза, че Матиас вече не стои пред него, и погледна надолу. Младежът се беше смъкнал на колене и бе свел глава в молитвено преклонение.

— Теодомир — викна той. — Вашият син ви поздравява в името на Таламеин.

Стен се поколеба дали също да не коленичи, но се задоволи с учтив поклон.

— Кой е този с теб, Матиас?

Лицето на Пророка беше изпито и остъргано като с пила.

Матиас моментално се изправи и подкара Стен напред.

— Полковник Стен, татко. Човекът, за когото си говорихме.

Стен примига при това неочаквано повишение и пристъпи към трона стегнато, като на парад. Тракна с токове и зае стойка „свободно“. После каза високо:

— Поздравява ви един нищожен войник, Теодомир. И ви носи един нищожен войнишки дар.

В залата се чуха ахкания, а Теодомир пребледня, когато ръката на Стен се пъхна под куртката и измъкна нож. С крайчеца на окото си Стен забеляза как един от стражите пристъпи напред и се засмя наум. После много предпазливо и много церемониално положи ножа в нозете на Пророка.

Ножът беше изключително ценен и изключително безполезен. Беше изработен от скъпи метали и инкрустиран с бляскави скъпоценни камъни. Стен хвърли поглед към изтъркания халат на Теодомир и се зачуди колко ли бързо Пророкът ще пусне за продан ценния дар. Ако донесенията бяха верни и вкусовете на Теодомир бяха толкова светски, колкото се твърдеше, според Стен нямаше да изчака повече от час.

Теодомир се съвзе и махна на един виночерпец да му подаде бокал с вино. Удари една неблагочестиво голяма глътка и избухна в смях.

— О, страхотно! Прекарали сте го през сигурността, нали? През всичките скенери и кожни датчици.

Смехът внезапно секна. Пророкът обърна жълтото си око към свития хрисимо до него съветник и каза тихо:

— Поговорете със сигурността.

Съветникът се поклони и се изниза безшумно.

Пророкът отново отпи от бокала и пак започна да се кикоти. После извърна глава към една завеса до себе си и вдигна наздравица към засенчената ниша.

— Е, Паррал. Какво мислиш? Може ли да ни бъде от полза нашият умен полковник Стен?

Завесата се разтвори и оттам излезе дребен мургав мъж. Поклони се на Теодомир, след което се обърна с усмивка към Стен.

— Да — каза Паррал. — Мисля, че трябва да си поговорим.

Седяха в малка прашна библиотека. Столовете бяха стари и олющени, но доста удобни, а стените бяха отрупани с видеокниги. Стен си отбеляза наум, че най-прашасали са религиозните и справочни текстове. Няколко доста захабени от употреба еротични заглавия привлякоха окото му.

Матиас отново напълни чашите с вино. Освен своята. Синът на Пророка предпочиташе вода.

— Да, ние наистина сме много щастливи, че срещаме човек с дарби като вашите, полковник Стен — сподели добродушно Паррал и отпи от виното си. — Но не мога да се отърва от мисълта, че това щастие малко ни изненадва. Имам предвид, ако може така да се изразя, че вие сте твърде високо квалифициран за един толкова отдалечен звезден куп. Какво би могъл да търси човек с вашия талант в Лупус?

— Нещата са прости — отвърна Стен. — Като всичко във войнишкия живот. След като… ъъ… ме освободиха от Гвардията…

— Аха. Може би „изритаха“ е по-точната дума?

— Не бъди груб, Паррал — сряза го Матиас. — Според това, което чухме за биографията на полковника, Империята не цени особено високо бойците си. Подробностите около неговото напускане на Имперската служба не представляват интерес за нас.

— Моля за извинение, полковник — каза Паррал. — Продължете, ако обичате.

— Извинения не са нужни. В края на краищата и двамата сме в бизнеса и тук няма нищо лично. — Стен вдигна чашата към устните си и улови слисаните им погледи. — Вие сте в търговския бизнес. Аз съм в бизнеса — имам предвид именно бизнеса — на войната.

— Но какво ще кажете за лоялността? Нима войниците не се бият за каузи? — попита Теодомир.

— Аз съм лоялен към тези, които ме наемат. И след като договорът се подпише, съм длъжен да спазя думата си.

И погледна съзаклятнически Паррал, като търговец — търговеца.

— Ако не беше така, кой би купил онова, което продавам?

Паррал се изсмя. Късо и хладно. И се наведе над масата.

— И какво точно имате за продажба, полковник?

— На вас — една огромна по размери бизнес империя. Първия търговски монопол в купа Лупус. — После се обърна към Теодомир. — На вас — църква, която отново е цяла.

Теодомир се усмихна и каза мечтателно:

— Това би осъществило най-съкровените ми желания.

Паррал не изглеждаше убеден.

— А къде ви е войската, полковник?

— На ръка разстояние.

— За да се събори Ингилд — и да бъдат унищожени яните — ще ви е необходима огромна сила.

— На Санктус имате красиви гори — отговори Стен. — С високи дървета. Дървета, които съхнат, но продължават да стърчат. Колко сила е нужна на един дървар, за да събори едно такова дърво?

— Превъзходството на моята сила — продължи Стен — е в знанието. Точно както дърварят знае къде и как да приложи подходящата сила.

— Да се унищожи Ингилд — прошепна Теодомир. — И всички тези светове отново ще бъдат мои. Добре е. — Той се обърна към Паррал. — Не мислиш ли, Паррал? Не мислиш ли, че наистина е добре?

За радост на Теодомир, Паррал кимна, но все пак сухо попита:

— След като изглеждате толкова добре подготвен, допускам, че имате и подготвен бюджет, описващ разходите за операцията?

Стен начаса извади фиша от куртката си и го връчи на търговеца.

— Благодаря, полковник. Сега, ако ни извините, двамата с Пророка ще обсъдим условията ви.

Стен стана.

— Въпреки че — бързо добави Паррал, — съм сигурен, че няма да ни е трудно да ги изпълним.

— Ще ви заведа до покоите ви — предложи Матиас. — Предполагам ще желаете да се преместите в двореца?

Стен се усмихна благодарно, поклони се на Теодомир и тръгна с Матиас.

Вратата още не се беше затворила, когато Теодомир изгълта остатъка от виното си и закрачи нервно из стаята.

— Какво мислиш все пак, Паррал? Какво мислиш наистина? Можем ли да му вярваме?

Паррал сви рамене и напълни чашата на Пророка.

— Всъщност няма значение. Стига да си пазим гърба.

— О, какво щастие би било — въздъхна Теодомир. — Какво щастие би било да видя онзи идолопоклонник Ингилд разгромен… Мислиш ли, че наистина е способен да го направи? Струва ли си риска?

— Единственото, което можем да загубим — каза Паррал и седна, — са няколко мои кредита и животът на неговите хора.

— Но ако Стен спечели… ако наистина спечели, какво ще правим с него?

Паррал се изсмя.

— Това, което винаги правим с наемниците.

Теодомир също избухна в смях и викна:

— Ще му намеря някоя хубава гробничка. Точно до мястото, където смятам да натикам Ингилд.

Глава 10

Яничарят стоеше разтреперан до дюзата. Очите му се бяха облещили от страх над дебелия стой стикипласт, лепнат на устата му. Ръцете му бяха вързани отзад. Коленете му се огънаха, но съществата от двете му страни го дръпнаха да се изправи.

Бхорският капитан тежко се затътри напред и кожените му доспехи заскърцаха. Кръвясалите очи на петдесетината членове на екипажа го следваха. Той стигна при янеца и спря, изгледа жертвата си изпод двата космати храста, които бхорите наричаха „вежди“. После изръмжа подигравателно.

— Да бъде.

Обърна се към екипажа си, вдигна космат юмрук, стиснал огромния рог със стрегг, и изрева:

— За брадите на нашите майки!

— За брадите на нашите майки! — отговори екипажът.

И отпиха от роговете. Капитан Одо изтри дебелите си устни, обърна се към бхорския техник, който чакаше до люка на ракетната установка, вдигна лапа за заповед и Стен чу как янецът заквича през стикипласта. Изпита почти жалост към нещастния скапаняк — досещаше се какво следва.

— В името на Сарла и на Лараз — викна Одо. — В името на Джамчиид и на… на… ъъ…

Погледна към съветничката си за помощ.

— На Холерик — подсказа му тя шепнешком.

Одо кимна благодарно и каза:

— Лош късмет е да пропуснеш някой скапан бог.

После се окашля, оригна се и продължи:

— В името на Джамчиид и на Холерик, благославям този курс.

Спусна ръка и бхорският техник плесна по клавиша „Шлюз отворен“. Вратите се плъзнаха със съскане и двамата бхорски стражи вдигнаха гърчещия се янец и го натикаха в дюзата. Одо се изсмя гъгниво и ревна:

— Не бой се, яничарче! Аз, Одо, лично ще изпия езическата ти душица към ада.

Екипажът ревна възторжено и вратите се затвориха. Докато Стен примига, техникът плесна по клавиша „ИЗСТРЕЛВАНЕ НА РАКЕТАТА“ и корабът се разтърси, щом въздухът издуха янеца във вакуума. Едва ли му остана време да изстене преди тялото му да се пръсне.

Металният под на кораба закънтя от стъпките на изпадналия в луд възторг бхорски екипаж — всички тичаха към люковете, за да видят славната гледка.

Стен се бореше да си поеме дъх. Усмихнатият Одо застана пред него, плесна го дружески по гърба с тежкия си като чук юмрук и съвсем му изкара дъха.

— Кълна се в брадата на мама — заяви капитанът, — обичам благословията. Особено — посочи с палец към вратите на ракетния шлюз и отишлия си янец — когато е някой от ония скапаняци. — После изгледа с помътените си очи пребледнелия Стен и изръмжа: — Цирей скапан. Сигурно ме мислиш за циция. Трябва ти пиене.

На това Стен не можеше да възрази.

— Хубаво е, че старите нрави отмират — отсече Одо, напълни на Стен един рог със стрегг — лютата като пипер бира на бхорите — и наведе туловището си към него.

— Няма да повярваш — сподели той, — но бхорите някога са били ужасно примитивни същества.

Това хвана Стен по средата на глътката и той за малко да изплюе стрегга на масата.

— Не — отвърна Стен. — Никога не бих го повярвал.

— Единственото, което ни е останало — поясни Одо, — е това малко забавление с благословията.

После поклати грамадната си глава и въздъхна.

— Това е единственото, за което трябва да благодарим на янците. Преди да се появат и да почнат да ни избиват, е било… чак по времето на дядо ми е била последната благословия.

— Искаш да кажеш, че използвате само яничари? — попита Стен.

Одо се намръщи и масивното му чело се набръчка. После изръмжа сърдито:

— Кълна се в ледения гъз на баща си! Че кой друг да използваме? Казах ти, ние сме много цивилизован народ. Почти сме били забравили благословията преди да се появят янците с тяхното скапано „Да бъде.“ Но когато избиха цяла търговска колония, си я спомнихме. И още как си я спомнихме!

Изпи рога до дъно и го напълни отново.

— Този скапаняк, когото току-що убихме, беше един от петнайсетимата пленници. Истинско съкровище. Разделихме си ги между корабите. И един по един ги използвахме за благословията. Сега трябва да ти призная малкия си повод за съжаление. Този беше последният.

Стен го разбираше много добре. Затова каза:

— Мисля, че мога да ви реша проблема.

Капитанът се оригна и избута настрана каната със стрегг.

— А сега, друже мой, да обсъдим нашата работа. Вече сме на три дни от Ястребов трън. Флотът ми е на твое разположение. Какви са ти заповедите след като кацнем на планетата?

— Изчакваме — каза Стен.

— Колко дълго?

— Смятам, че кредитите, които вече ви дадох, ще ви задържат достатъчно.

Бхорът вдигна ръка да възрази.

— Не ме разбирай погрешно, полковник. Не ви искам повече… — Потърка палец в косматия си показалец във вселенския жест за искане на пари. — Просто съм нетърпелив да се захвана с работата.

Стен сви рамене.

— Най-много един цикъл.

— След което почваме да трепем яничари? — попита Одо.

— След което почваме да трепем яничари.

Одо отново награби стрегга.

— Кълна се в майчината си брада, харесваш ми.

И напълни роговете до ръба.

Изборът на бхорите за съюзници беше мъдър ход. Ако изобщо имаше същества, отличаващи се със свирепа вярност, още по-свирепа омраза и способност да преследват една-единствена скапана цел, която непрекъснато да е пред очите им, то това бяха те. Бяха единственият местен народ в звездния куп, аборигените на една покрита с глетчери планета, леден свят, пъпчасал с хиляда вулканични острова, покрити с гъста мъгла и зеленина.

В легендарни времена бхорите живеели и умирали в своите оазиси. Отглеждали оскъдната си храна. Къпели се в димящите си езерца. И — когато набрали достатъчно кураж — да ловуват по ледовете.

Отначало въпросът всъщност бил кой кого ловува. Никой не знае как е изглеждал в онези времена стрегганът. Но според преданията и епическите поеми на бхорите става дума за някакво огромно клатушкащо се същество, което ходело на два крака, имало интелигентност почти колкото тяхната и зейнала зурла с няколко реда непрекъснато сменящи се остри зъби.

Гладът тласнал бхорите по ледовете. Някой суховат професор в зала пълна с дремещи студенти сигурно би казал, че е било просто необходимост от по-ефикасен източник на протеин.

Кажи го това на първия бхор, надникнал над ледения ръб, видял скършените кости на ловния си другар и помислил с копнеж за празното — но безопасно — гърне за грудки вкъщи.

Трябва да е било страхотна гледка, когато този първи бхор е взел историческото решение. Сравнен със стреггана, сигурно е изглеждал доста дребен. Сравнен с човек обаче, един бхор представляваше солидна маса. Нисък, с извит гръбнак, криви, но огромни крака, плоски стъпала и лице, което само „майчината ми брада“ може да заобича. Тялото му беше покрито с гъста козина. Тежко надвиснало чело, изпъкнало много над очите. Рунтави вежди и опръскани с червено кафяви очи.

Макар и висок само 150 сантиметра, средният бхор бе един метър на ширина — отгоре додолу — и тежеше около 130 кила. Като еквивалент на маса, това бе равно на плътността на повечето обитатели на тежки светове, като Алекс.

Тъй че онова, срещу което е трябвало да се изправи стрегганът, се оказало една огромна сила, съсредоточена в малък обем. Плюс способността на бхора да си прави закалени в студ и зной сечива. Единственото, което трябвало да измислят бхорите, било как точно да цапардосат стреггана.

Имало много грешки, залегнали по-късно в сърцевината на бхорските легенди. Но все едно, накрая нещата потръгнали и стрегганът се превърнал в главния източник на липсващия протеин.

Имало една ранна грешка, която бързо била коригирана. Първото, което един бхор правел, щом убие стрегган, било да изтръгне черния му дроб и да го изгълта суров. При стрегганския дроб това било все едно да погълне порядъчна доза цианид. Смъртоносното количество витамин А, съдържащо се в стрегганския дроб, било двойно повече от това на земната бяла мечка (също смъртоносно) или на някоя столетна риба треска. Яденето на вражеския черен дроб било един от първите „древни обичаи“, които се наложило да изоставят.

Преди да успеят да проникнат в околния космос, на бхорите първо им се наложило да овладеят собствения си роден леден свят, След като се справили със стрегганите, бхорите се научили да търгуват. С това придобили способността да избиват същества от собствения си вид. В края на краищата, с какво друго да се перчи човек на пиянските пирове?

За разлика от повечето същества из галактиката, бхорските войни през вековете били малки и бързо се прекратявали с някаква странна форма на единение чрез бой.

Основен принцип на бхорската религиозна еманципация: „Аз си имам моите богове, ти — твоите. Ако стане някоя беля, ще ми заемеш един-двама от твоите, нали?“

Когато бхорите започнали да разширяват своите „оазиси“, разтапяйки околните глетчери, се надал и бойният вик „Спасете стреггана“. Бхорите избивали стрегганите толкова успешно, че те били почти пред изчезване. Днес единствените екземпляри са останали по зоопарковете. Те са много по-дребни (смята се) отпреди, но все така свирепи. Достатъчно, та бхорските майки да ги използват все още като традиционни плашилища за непослушните деца.

Днес стрегганът е толкова легенда, колкото и поговорката „кълна се в майчината си брада“. Всъщност всички бхори имат гъсто лицево окосмяване, криещо хлътналите им брадички. Просто женските имат повече от мъжките. В древни времена това е било дълга рунтава брада, за да могат децата да се държат, докато майката събира грудки… или докато й се наложи да отстреля някой стрегган.

Докато стрегганът се превърне детска приказка, бхорите вече се били наложили като търговци из целия куп Лупус. Колкото и последователите на Таламеин — и едните, и другите — да страдали от умерена ксенофобия, все пак били достатъчно разумни, за да оставят бхорите на мира.

Докато бхорите си стояли в границите на своите търговски анклави, хората са заселвали из купа без особени неприятности. Бхорите бездруго са доста безразлични към повечето хора, така че взаимното съществуване било възможно.

Но после яничарите решили, че на всяка цена им е нужен „враг“. Което противопоставило еднобожите фанатици на небрежно пантеистичните, но добре въоръжени търговци-контрабандисти.

Когато Стен ги срещна, по-малобройните бхори се бяха запътили към унищожението си толкова уверено, колкото старите им врагове — стрегганите. Но без никой да им изпива душите към ада.

Глава 11

— Команден Ястребов трън, тук търговски „Балдър“. Моля разрешение за орбитално кацане. Край.

Одо изключи микрофона и погледна над командния пулт към Стен.

— Кълна се в майчината си брада, и това ако не е шантав свят. Последния път, когато идвахме тук, имаше три различни центъра за кацане. И всеки от тях изсипа люти клетви, че ако не спазим точно техния график, а нечий друг, ще ни издухат от атмосферата. Достатъчно, за да накараш един бхор да се натряска със стрегг, казвам ти. — И показа грамадните си жълти зъби на Стен. — За последното не се иска много, разбира се.

Стен го беше забелязал.

Говорителят запращя и се изчисти.

— Кораб „Балдър“. Дай график.

— Тук „Балдър“. Двайсет корабни дни от куп Лупус.

— Прието. Цел на кацане?

— Пътникът ми наема войници — отвърна Одо.

— Кораб „Балдър“, тук Команден Ястребов трън. Прието. Добре дошли на Ястребов трън. Остани на приемане график за кацане. Маршрут за приближаване: Имперски пилотски план 34-Зулу. Внимание — да се поддържа стриктно маршрутът за кацане. Прихванати сте. График предаден.

— И ако зиг-нем, когато пилотският план каже да заг-нем — избоботи Одо, — ще се нахакаме на прихващащите ракети.

Дори наемниците трябва да си имат дом — или най-малкото зала за рекрутиране. Ястребов трън беше точно тази „зала за рекрутиране“ в този сектор на Галактиката. Тук наемниците постъпваха на служба и се снаряжаваха. Ястребов трън също така бе мястото, където се довличаха да ближат раните си или се връщаха гроги, за да празнуват победите си.

Беше прилична планета с размерите на Земята, обикаляща около слънце-джудже. Климатът общо взето беше субтропичен.

И освен това Ястребов трън беше анархистичен свят. Планетарното правителство се създаваше от най-силната в момента наемническа орда. След което ги наемаха, заминаваха по назначение и оставяха след себе си вакуум, в който се набутваха по-малките вълци. В други моменти ситуацията оставаше пълен „пас“ и тогава се възцаряваше тотална анархия.

Наемниците се рекрутираха във всевъзможни групировки, от специалисти по солово внедряване, през тактически въздушни крила, бронирани батальони и пехотни дивизии до логистици с невероятни заплати и командни специалисти. Единствената системност на Ястребов трън бе в това, че такава не съществуваше.

„Балдър“ преодоля последната стъпка за приближаване, двигателят „Юкава“ засвистя и плоският ветрилообразен звездолет се насочи към площадката за кацане.

Оръжейните станции бяха в готовност — бхорите никога не рискуваха. Приземителните подпори се подадоха от ветрилообразния корпус и „Балдър“ плавно спря. От средната секция се спусна рампа и Стен слезе по нея с чантата с лични вещи в ръка.

В края на километровото поле една точица започна да нараства и скоро се превърна в раздрънкан гравислед. Караше го сияещият Алекс.

Алекс скочи от таратайката и вдигна лапа за поздрав. Стен веднага разбра, че тумбестият мъж от Единбург не е съвсем трезвен.

— Полковник, да знаеш само колко съм щастлив, че те виждам, момко!

— Натряскал си се предварително — каза Стен.

— Ами да. Хайде, момко. Ще ти покажа хотелчето ни. Вълшебно местенце. Тук съм няма и от един цикъл, и станаха две убийства, гръмнаха няколко бомби, а бой с ножове — колкото щеш.

Стен се ухили и се качи в грависледа.

Алекс ловко зави покрай два пехотински БТР-а, които почти бяха блокирали мръсната пресечка.

Главната улица на главния „град“ на Ястребов трън беше истинско чудо — задръстена от трафик, който включваше всичко, от примитивни бързоходи с двигател „Маклийн“ и с въздушни екипажи на борда, през щъкащи като мухи колесни БРДМ-и, до разузнавателен кораб, реещ се на четиридесет стъпки във въздуха.

Магазините, естествено, предлагаха специални стоки: оръжия, изработени по поръчка на клиента, нови или втора употреба, всяко въобразимо изделие за сеене на смърт, което не бе поставено под имперска забрана (което, разбира се, включваше и предназначените само за Гвардията уилигъни, както и някои други екзотики). Магазини за униформи. Бижутерии, специализирани в осигуряването на добре платените наемници с бързо конвертируем и преносим начин да си отнесат плячката, и приемащи евтините залози на неудачниците.

И през целия този хаос маршируваха, перчеха се, залитаха, пълзяха или просто лежаха пияни край кръчмите войници. Всякакви родове — от униформени пилоти през облечени в камуфлаж пустинни бойци, до натруфените взводни патрули, охраняващи двореца.

А после Стен забеляза добре разчистено място от едната страна на улицата. Беше малък магазин с грижливо пометен тротоар пред вратата, с прясно измазана фасада. Табелата отвън гласеше:

Стен погледна през вратата към единствения обитател на пункта за рекрутиране, много отегчен, самотен и посърнал гвардейски сержант, извадил на показ всичките си еполети и медали и цялото си душевно страдание.

— Не я разбирам нашта Гвардия — сподели Алекс, като видя слисания поглед на Стен. — Те не знаят ли, че половината бойци тука са на първо място дезертьори, и на второ, че никоя свястна армия няма да ги наеме на първо място?

Стен кимна. Алекс беше съвсем прав — Ястребов трън си го биваше. „Махони — помисли Стен, — ти си съкровище. «Хайде, момче. Наеми двеста-триста психопати и извратени типове, за да събориш две империи.

И виж дали това не може да стане до обяд…»“

Но пък секция „Богомолка“ действаше точно така.

Глава 12

Стен изчете обявата на екрана и леко потръпна.

— Ти ли написа това?

— Ми да — каза Алекс и надигна кутията бира.

— И си го пуснал по цялата планета?

— Ми да.

— И мислиш, че е адски забавно, нали?

— Ми да — съгласи се Алекс и отвори следващата бира.

Глава 13

Стен погледна мъжа срещу себе си и реши, че е потенциално опасен. Малко по-висок от него и доста по-тежък. Част от ястребовото му лице се движеше сковано — пластична реконструкция, предположи Стен.

Мъжът вероятно имаше скрито оръжие, насочено в Стен под масата. „Дано само не помисли да го използва“ — каза си Стен и хвърли поглед към Алекс, който се беше отпуснал на близкия стол, привидно задрямал.

— Всички са стари кранти — бодро заяви мъжът с ястребовото лице.

— Кой не е? — сви рамене Стен.

— Имам седемдесет и осем души…

— Седемдесет и двама — намеси се Алекс, без да отваря очи. — Двама в болницата, един вчера го пречукали, и трима в зандана, а ти нямаш мангизи да ги освободиш.

— Добри мъже — продължи мъжът с привидно равнодушие. — До един с боен опит. Половината са бивши гвардейци, останалите съм ги обучавал сам. По-добро не можете да намерите, полковник. — Много преднамерено сложи званието на Стен в кавички.

— Впечатлен съм, майор Восберх — каза Стен.

— Аз пък не съм, от договора, който предлагате — заяви мършавият офицер. — Прочетох обявата. Религиозна война. Двама скапани пророци. Търговски съвет, по дяволите! И тези… тези яничари.

— Разбрали сте всичко много добре — съгласи се Стен.

— И очаквате да натикам хората си в този въртоп за някакъв си скапан стандартен договор?

— Да.

— Няма начин.

Стен се наведе над масата.

— Вашата единица ми трябва, майоре.

— Но няма да я получите на тази цена.

— О, ще я получа. Случай първи: подписали сте за Алдебаран II; вашата страна е загубила. Следващ: бунтът на Кимкуи; въстаниците са победили и вие сте духнали от планетата, като сте изоставили повечето си снаряжение. Следващ: система Тарвиш. Подписали са примирие преди да пристигнете. Вие сте неудачник, майоре. Както каза моят старши сержант, дори не можете да си позволите да откупите бойците си от дранголника!

Восберх бавно стана и едната му ръка много небрежно посегна към копчето на куртката му.

— Не правете това, майоре — продължи Стен. — Седнете, моля. Вашите бойци ми трябват — и вие също ми трябвате жив, за да ги водите.

Восберх се стъписа. Стен не беше помръднал.

— Добре. Извинявам се, че изтървах нервите си.

Стен кимна, а Алекс стана и тръгна към бара. Върна се с три чаши. Стен отпи от едната.

— Да речем, че още съм на тезгяха — каза Восберх, след като отпи. — Работата е да разкараме тези яничари с техния шеф, нали така?

Стен изръмжа.

— Ами… — каза Восберх, изведнъж заинтересуван от нещо, което, изглежда, прочете в изражението на Стен. — Е, на това ще се върнем след малко. Как го правим? По-точно.

— Все още не съм уточнил отделните цели. За начало правим базата си на една планета, казва се Небта. Това би трябвало да зарадва бойците ви.

Алекс подаде на Восберх един фиш и продължи:

— Никакви големи кампании. Никакви комюникета. Убийства. Малки набези. Никакви десанти и отбрана. Атака — и изтегляне. С малко жертви.

— Всички казват, че жертвите ще са малко. — Восберх започна да се отпуска.

— Тъй като аз ще бъда с десантните сили, имам интерес броенето на труповете да е кратко — каза Стен.

— Окей. Да речем, че ще приема стандартен договор. Как се плаща?

— Половината в аванс, на сметките на бойците.

— С това ще се оправя аз.

Стен не каза нищо.

— Как ще се уреди плащането? — продължи Восберх.

— Неутрална сметка на Първичен свят.

— На Първичен свят? А Империята?

— Проверих. Те дори не знаят къде се намира звезден куп Лупус. Частна война. Никакви имперски интереси. Повярвайте ми, проверих.

Восберх ставаше все по-дружелюбен.

— Кога се плаща остатъкът? Когато тоя Ингилд бъде разпънат на кръст?

— Когато се свърши работата.

— Пак се връщаме на това, нали? Може би… може би „полковник“ Стен крои някакви свои планове? Може би след като свършим с янците, ще се появи нова цел?

Стен мълчеше.

— Някакъв си забутан звезден куп — каза Восберх. — Древна военна сила и религия, които никой не приема сериозно. Това може да се окаже доста интересно, полковник.

Допи чашата си, стана и протегна ръка.

— Приемаме договора, полковник.

Стен стисна ръката му и Восберх изведнъж се вкочани и застана мирно. И отдаде чест. Стен отвърна на поздрава.

— Сержант Килгър ще ви осигури пари за необходимите разходи. Вие с единицата си трябва да се снабдите с всичкото необходимо въоръжение и екипировка и да бъдете в готовност за дебаркиране от планетата не по-късно от десет стандартни дни от настоящата дата.

Глава 14

Стен свали бинокъла, обърна се към Алекс и озадачено попита:

— Ако тази майор Филипс е хитрият като невестулка командир, каквато казваш, че е, как по дяволите се е оставила да я заклещят така?

— Ми — каза Алекс и потърка замислено брадичка, — нашта малка майорка май нещо се е объркала. Решила е, че няма да плаща данъка и че лошите батковци ще дойдат, ще се повъртят малко и ще си тръгнат. Сбъркала е.

Стен зяпна.

— Ония танкове долу… са събирачи на данък, така ли?

— Ми да — каза Алекс.

Под билото на хълма, на който бяха залегнали, се простираше широка прашна долина, свършваща с тесен каньон с ширина не повече от двадесет метра.

В долината се виждаха десетина-петнадесет окопани щурмови машини, въоръжени с лазери и ракети, Пред тях имаше пехотински окопи и, както показа бинокълът на Стен, доста сложна електронна кръгова защита.

— Данъците на Ястребов трън — продължи Алекс — са малко сложни. Тези машини долу май са правителството… ако имат достатъчно огнева мощ да го докажат.

— Значи когато това „правителство“ й е поискало пари, Филипс му е казала да си тикне данъчната разписка там, където лазерът не свети, след което са я подложили на обсада?

— Ми да. Обаче нашта Филипс май е прекалила с пестеливостта си — съгласи се Алекс.

— И ние с теб трябва само да се промъкнем през кръговата защита, да проникнем в каньона, да убедим Филипс, че можем да я отървем, и след това да ликвидираме обсадата?

Алекс се прозя.

— Тъй е, мътните ме взели.

Стен напръска лицето си с камуфлажния спрей и отчаяно съжали, че не бе могъл да вземе два фототропни камуфлажни костюма на „Богомолка“.

— Тва, дет Филипс не знае, че знаем — подхвърли Алекс, — е, че преди две седмици сапьорите проникнаха в периметъра й и кладенците гръмнаха.

Стен изгледа тумбестия мъж от Единбург и може би за десетхиляден път съжали за навика му да премълчава всичките си разузнавателни данни чак до последния момент.

Едно тъмно петно се понесе леко по терена и изведнъж придоби очертанията на Стен, с почернено лице, облечен в плътен черен комбинезон. Зад него се промъкваше Алекс.

Пред тях бяха окопите на пехотата и електронната кръгова защита. Вкопаните гъсенични транспортьори бяха подминали лесно — по традиция бронираните бойци вярват в удобството на домашния уют. Което значи, че падне ли нощта, взимат минимални мерки за сигурност, електронна по възможност, заключват всички люкове, включват вътрешното осветление и минават от кодирана на пряка комуникация.

Стен и Алекс подминаха БТР-ите открито — крачеха спокойно, все едно че се числяха към бирническата единица.

Постът вляво от тях не беше проблем. Двамата мъже зад лазерната картечница гледаха право напред. Откъде накъде да си пазят гърба, наистина.

Проблемът беше електрониката.

Очите на Стен засякоха електронния предавателен датчик и той моментално се пльосна на земята. Протегна ръка напред, затвори очи и опипа устройството. „Да ме съсирят дано! — помисли смаяно. — Това нещо е толкова древно, че май още работи с транзистори!“

Алекс му подаде антидетектора. Стен го опря леко в предавателя и кутийката изщрака два пъти. След което сензорната плака на антидетектора се затопли, сигнализирайки на дланта на Стен, че предавателят вече ще изпраща съобщение ВСИЧКО Е НАРЕД НАРУШИТЕЛ НЯМА, дори по него да мине танкова верига. Двамата с Алекс продължиха пълзешком напред.

Бяха само на петнадесетина метра от предния окоп, когато в нощното небе изсвистя и се пръсна с блясък сигнална ракета.

Замръзни… замръзни… сега леко извърни лице настрани… лицето в пръстта… изчакай… и се надявай, че войниците отзад в дупката не са нацелили кръстчето на оптическия мерник точно между плешките ти.

Блясъкът се стопи, мрак… и отново пълзешком напред.

Вторият ред електроника се оказа малко по-завързан. Ако на Стен и Алекс не им се налагаше да се измъкват с пълзене, щеше да е проста работа да включат в тази верига два „призрака“, така че екранът на електронната защита изведнъж да започне да показва, че са нападнати отвсякъде и от всичко, в това число и от ордите на Атила.

Вместо това Стен извади от колана си малка автоотвертка и внимателно — оборот по оборот — разви една от сензорните чинии. Антидетекторът вече му беше показал, че системата не е снабдена с антиизключващи сензори.

Захлупи чинийката в пясъка и протегна ръка назад. Алекс намъкна от раницата си един умрял пустинен плъх и му го подаде. Стен натика телцето с носа напред в сензора. Сензорът светна веднъж и изключи.

Стен грижливо наклони чинията-камера така, че да изглежда все едно че гризачът се е напъхал някак и е причинил изключването. После отново инсталира камерата върху кутията на сензора и всичко изглеждаше нормално.

След като изпълзяха през вече мъртвата електронна защита, Алекс изведнъж го дръпна за глезена. Стен замръзна и зачака.

Алекс изпълзя покрай него и обезвреди втора, независима верижна аларма. След което помете с антидетектора сектора пред себе си. Накрая извади от кесията си малка пластмасова чашка и я постави с дъното нагоре върху датчика за детонатора на пехотната мина.

После демонстративно се прозя и махна на Стен да продължат.

— Съгласен съм, майоре — каза учтиво Стен. — Вие и частта ви може да се окажете ценно подкрепление. Досега не съм имал възможност да оперирам с тричленни екипи командоси и бих искал да ги видя в действие.

Филипс се оказа ниска мускулеста жена с вдървена войнишка стойка. Беше на средна възраст, с посребряла коса, безупречна като униформата й. Имаше студени, преценяващи очи, които се стоплиха, щом започна да хвали бойците си.

— Сама ги обучих — заяви гордо Филипс. — Взех най-доброто, което можах да намеря от планетарните армии. Внуших им гордост от себе си. Научих ги да се държат като бойци. И, ще ви кажа съвсем откровено, без излишна скромност, адски добри са. Да, мисля за тях като за свои деца. Аз съм им като майка.

Хората на Филипс наистина изглеждаха добре, трябваше да признае Стен, въпреки че двамата с Алекс бяха проникнали в каньона и в лагера на Филипс, без да ги забележат. Умерената егоцентричност на Стен не допускаше някой друг войник в Галактиката да е в състояние да види един боец на „Богомолка“ преди ножът да опре между третия и четвъртия му прешлен. И Стен вероятно беше прав.

Каньонът се отваряше към широка зелена долина с високи стени, Скалите бяха осеяни с многобройни пещери, а в долината имаше може би половин дузина естествени артезиански кладенци.

Войниците на Филипс, разделени на отделения от по трима мъже (или жени), се бяха разположили стратегически — бяха заели позиции за защита от нападение както на земята, така и от въздуха.

В долината беше съвсем тъмно — от бойните позиции до пещерата, която служеше за щаб на Филипс. Добра дисциплина.

След като никакъв гъсеничен БТР или пехотинец не можеше да атакува в тесния каньон, наемниците на Филипс можеха да държат позициите си цял век, стига да не ги удареха с ядрено оръжие или масирана пехотна атака.

Само дето кладенците им бяха унищожени.

Филипс изчете договора с прибраната в шепата й светлинна писалка и поклати глава.

— Няма да стане, полковник. Честно, не мога съзнателно да предложа на моите мъже и жени толкова скъпернически договор като този.

Стен сви рамене и се огледа. Взе един камък с големината на юмрук и пристъпи до ръба на най-близкия кладенец.

Пусна го и всички чуха трополенето, когато се удари в пресъхналото дъно. Стен се върна и седна срещу Филипс. Алекс гледаше много заинтересовано една от стените на каньона и се мъчеше да сдържи смеха си.

Накрая среброкосата жена изпъшка и заяви с явна неохота:

— Вдигнете ни обсадата. След това ни дайте три дни за екипировка.

Стен се усмихна.

Според първия анализ на Стен наемниците работеха или за пари, или заради своите обичани — или вдъхващи страх — или уважавани — командири, или дори заради някакъв идеализъм. Хо, Хо. Хо. Никое от последните две не беше приложимо за събирачите на данък.

Вторият анализ — двамата с Алекс клечаха в храста зад щаба на „бирника“ гласеше, че колкото и да те повишат, не бива да ставаш прекалено мързелив, бездеен и склонен към луксове.

Обстановката беше доста луксозна. Пет гъсенични машини, които би трябвало да са окопани в права линия, бяха разположени в полукръг около щаба. Самата щабна единица включваше три свързочни БТР-а, две небронирани компютърни станции, един полугъсеничен монитор на електронната защита и един плосък БТР, щабквартирата на самия командващ.

Повечето транспортьори бяха със спуснати задни рампи и светлината струеше от тях в малкия лагер. Доколкото изобщо имаше кръгова отбрана, постовете се намираха вътре в светлинния кръг и Стен знаеше, че са заслепени за нощта.

— Време е да взимаме двореца, сержант.

Алекс се надигна и двамата крадешком запристъпваха към щаба.

Стен беше на два метра от първия часови, когато той го забеляза. Оръжието на войника се изсули от рамото му — скапаното му рамо! — в нещо средно между „на ремък“ и „за почест“.

— Стой. — Вяло.

Стен не отговори.

Едновременно: часовият схваща, че двама мъже се нахвърлят върху него / оръжието му се спуска за стрелба / ръката посяга към спусъка / Стен му влиза в гарда.

Много плавно… стъпка напред… дясната ръка назад, лявата напред. Тласък с бедрото и стегнатата дясна длан на Стен се изстреля напред. Тресна се в брадичката на часовия и главата му отхвърча рязко назад. Сигурно вече беше мъртъв, но Стен продължи атаката: отстъпваш встрани и удряш с ръба на дланта право в ларинкса. Задържаш тялото и леко го пускаш на земята.

След което и двамата — бегом.

Алекс метна граната в командния пулт, залегна по корем, когато друг от постовете изстреля залп към собствения си лагер и куршумите заотскачаха от бронята, и се надигна на колене точно когато някакъв слисан техник от компютърните БТР-и надникна, видя го и панически дръпна вратата.

Пръстите на Алекс сграбчиха вратата сантиметри преди да се затръшне и мускулите от света с тройна гравитация дръпнаха. Вратата се отпра от пантите и отхвърча настрани…

Един от техниците вътре посягаше към пистолет. Алекс сграбчи най-близката конзола и я запокити по него. Тя се стовари в гърдите му, мъжът се лепна кръвясал в главния компютър и направи късо. Веригата засвистя, засвятка и БТР-ът потъна в тъмнина.

— Каца? Каца? — Ужасеният шепот на другия техник.

„Ей, момко млади — помисли Алекс. — Днес съм добронамерен, оставям те жив.“

Излезе и тръгна към второто МПС. Надигна рампата и я натресе странично във вече затръшнатата врата на гъсеничния транспортьор. Вратата и рампата поддадоха едновременно. Отвътре избръмчаха като оси няколко куршума и Алекс залегна.

„Точно сега можех да си използвам уилигъна“ — помисли си и зърна наблизо нещо подобно на крик. Претърколи се до него, хвана дългата един метър дръжка и напъна. Дръжката, само сантиметър и половина обикновена стомана, изпука и се скърши.

Алекс я метна през вратата на транспортьора. Последва я термична граната. Отвътре се чу рев, след което захвърчаха искри и Алекс видя пращящите пламъци.

Изправи се, изтупа колене и се огледа дали няма още нещо за съсипване. В щаба цареше пълен хаос — като че ли всички стреляха във всички посоки. Но не и Алекс.

След като паниката се разпространи, бойните постове също откриха огън. Алекс се зачуди разсеяно по какво ли си мислят, че гърмят, след което обиколи да види дали Стен има нужда от помощ.

Нямаше.

Алекс понечи да влезе в командния пункт, но спря и се приведе в опрятност. После тихо каза:

— Аз съм малкият Алекс от пацифистите.

Стен се изкиска и се показа от скривалището си точно зад входа на БТР-а. Изтри до блясък ножа и го прибра в ръката си.

Двамата се заслушаха с леко благоговение в канонадата от взривове, вихреща се из равнината.

— Хайде, момко. Тия клоуни ще продължат така цяла нощ, а аз мисля да пийна една-две бири.

И също толкова тихо, колкото бяха дошли, Стен и Алекс отново се скриха в нощта.

— Не можех да му откажа на момчето — обясни Алекс.

— ЗА ПОО… ЧЕСТ!

И раздърпаните същества надигнаха оръжията си за почест. Поне тези, които имаха оръжия.

— Оуу — каза Алекс очаровано, — глей как го направиха, на вълни на вълни, страхотно!

— Ти — каза му Стен — имаш още по-шантаво чувство за хумор и от Махони.

— ОРЪЖИЯ, ЗА… ПРЕГЛЕД!

Защракаха затвори и строените кандидат-наемници отвориха пълнителите за инспекция. Младежът с капитанските знаци, в защитен клин и синя куртка, понечи да отдаде чест.

— Ротата е готова за преглед, полковник!

Стен въздъхна и тръгна по редицата. Спря се при първия — той леко трепереше. Стен протегна ръка да вземе карабината му. Кандидат-наемникът не я пусна.

— Трябва да ми я дадете, щом ви я поискам — обясни Стен.

Мъжът пусна оръжието. Стен прокара кутре по вътрешността на запалителната камера и изтри следите от нагара. Надникна в ръждясалата цев и върна оръжието. След което пристъпи към втория.

Прегледът отне само минута.

Стен се върна пред капитана.

— Благодаря ви, капитане. Можете да освободите хората си.

Капитанът го зяпна.

— Но… полковник…

„Е, добре. Щом искаш обяснение“ — помисли Стен.

— Капитане. Хората ви не са обучени, нямат опит и не са готови за сражения. Оръжията им — на тези, които имат оръжия — са готови за претопяване, не за убиване на хора. Ако наема ротата ви, ще е…

— Все едно да поведеш агънца на заколение — подхвърли Алекс. Нито Стен, нито капитанът разбраха за какво говори.

— Съжалявам, капитане. — И Стен си тръгна. Младият офицер го догони, заговори нещо, после замълча и почна отново.

— Полковник Стен… сър, ние… ротата ми… трябва да ни вземете. Всички сме от една планета, до един. Отраснали сме в един район. Използвахме всичките си спестявания само за да дойдем тук. И вече сме на Ястребов трън от пет цикъла, но досега… ами… — Изведнъж осъзна, че всъщност се моли, и млъкна.

— Благодаря, че ни отделихте време, полковник — завърши младокът.

— Почакайте малко, капитане. — На Стен му хрумна нещо. — Заседнали сте на плитко, нали? Зед-кредити? И никой не ви наема, нали?

Капитанът кимна с неохота.

— Капитане, аз не мога да ви използвам. Но в центъра на града има един, който може.

На лицето на младока се изписа надежда.

— Един стар сержант. Ще го намерите в Наемния офис на Имперската гвардия. Но той ще иска да види във вас следното…

Стен пренебрегна хилавото момче, седнало на масата срещу него, и се обърна към Алекс.

— Поредната шегичка ли, сержант?

— Не, сър. Не знам откъде и за какво е дошъл този момък.

Момчето беше около деветнадесетгодишно. Приблизително на височината на Стен и около петдесет кила на тегло, кривокрако. Дори на дневна светлина Стен забеляза блясъка на имплантираните му лещи.

— Вие искате да се запишете?

— Естествено — отвърна уверено хлапакът. — Между другото, казвам се Игън. И говоря от името на дванайсет колеги.

— Колеги? — повтори слисано Стен.

— Да. Искаме да се запишем. Прочетохме договора ви и приемаме условията за срока на службата.

Стен простена наум. Този ден се очертаваше доста дълъг.

— Ако сте прочели… ъъ… предложението ни, щяхте да разберете, че…

— Разбрах, че търсите банда главорези. С ками в зъбите или където там ги носят хората ви.

— Тогава защо…

— Защото не можете да се биете без мозъци.

— Смятах — каза Стен, че все ще мога да си ги осигуря.

— Вие? Един прост войник? — Този път Игън го погледна слисано.

— Оправям се.

— Оправяте се? Но ще ви трябва боен анализ. Ще ви трябват прогнози. Ще ви трябва някой за логистиката. Някой, който на място да импровизира система за електронен мониторинг. Ще ви трябват… полковник, съжалявам, ако звучи нахално. Но вие наистина имате нужда от нас.

— Абсурд: Вие и приятелите ви… предполагам, че са като вас? — Стен мина на друга, малко по-вежлива тактика. — Преди всичко, как мога наистина да съм сигурен, че сте мозъкът, за който се представяте?

— Вероятно защото зная, че разплащателната ви сметка на Първичен свят е 000–14–765–666 СМЕТКА ПИТОН, депозитор едно Паррал, безименен свят, а текущият ви баланс към тази сутрин беше точно $72 654 080 кредита.

Много тиха тишина. Стен реши, че започва да му писва да седи зяпнал.

— Как по дяволите — изломоти той, — сте разбрали това? Та ние оперираме с посреднически сметки.

— Сега разбирате ли защо ви трябваме, полковник?

Стен не отговори веднага. „О, Махони! Защо ме прати тук, сам самичък? Откъде да знам що за скапаняци му трябват на човек за една частна война? Досега само симулирам. Защо не съм с Бет и тигрите и да върша нещо простичко, като да замразя някой диктатор например?“

Съвзе се и попита:

— Игън. Един въпрос. Кои сте вие и вашите приятели?

— Ние… ами доскоро бяхме студенти в горния курс на един лицей.

— Кой по-точно?

Игън се поколеба, след което каза:

— Първичен свят.

Стен и Алекс се впечатлиха. Дори войниците знаеха, че Империята избира най-умните, за да следват в Лицея на Централния имперски свят.

— И защо сте тук?

Игън огледа бардака. Наблизо нямаше никой, който да чуе.

— Една нощ експериментирахме. Направих „пикбокс“ — нещо, с което се влиза в компютър…

— Знаем кво е — прекъсна Алекс.

— Отначало беше много гот, но накрая взехме, че влязохме в компютъра на имперското разузнаване.

Стен — мъчеше се да запази лицето си безизразно — вдигна ръка за тишина и Игън млъкна. Стен кимна на Алекс и двамата станаха и отидоха в другия край на бардака, като мимоходом се оглеждаха за микрофони.

— Ти знаеш ли кво е направило това малко, но опасно момченце? Той и приятелчетата му са влезли във файловете на Махони. Не е чудно, че са тук на Ястребов трън. Шпионажът е по-добър от доживотен наказателен батальон. — Алекс се изкикоти.

— Какво мислиш за полковник Махони сега?

— Мисля, че ни натика в един свят, пълен с говна.

— Значи трябва да наемем тези хлапета?

— Нямаме друг избор, момко.

По пода се валяха купища разпечатки. Стен прокара длан по вече порасналата си коса и се зачуди защо по дяволите хората искат да стават генерали. Досега не беше се замислял с колко бумащина трябва да се оправи човек преди да може да изкомандва: „Огън!“

Алекс се беше проснал на дивана и кротко прелистваше дългия доклад, а пръстите на Игън ловко шареха по клавиатурата на компютъра. Хлапакът изтрака последния откос клавиши и се изправи.

— Готово, полковник. Всички подразделения са в готовност.

— Тъй — съгласи се Алекс, пусна доклада на пода и се пресегна за бутилката.

— Тъпотиите на Стен — каза Стен, застана в подигравателна поза „мирно“ и отдаде чест във въздуха. — Готови за операция, сър! Имам двеста бойци, които…

— Двеста и един — прогърмя глас от вратата.

Алекс скочи с пистолет в ръка, а Стен зае поза за атака.

Гласът се затътри напред и Стен реши, че това е най-грозният и най-нашареният с белези хуманоид, който е виждал.

Непознатият вдигна двете си ръце с длани навън — универсалният жест „не нося оръжие“. Стен и Алекс леко се отпуснаха.

— Кой сте вие, по дяволите?

Мъжът сведе поглед. Представете си един великан, висок два метра и половина, попрегърбен и малко засрамен.

— Казвам се Кършайн — каза той. — Искам да дойда с вас.

Стен се отпусна и награби бутилката.

— Прекратихме рекрутирането вчера. Защо не кандидатствахте тогава?

— Не можах.

— Защо?

— Бях в дранголника.

— Няма проблем с това — каза Алекс: стараеше се да говори дружелюбно. — Всички сме били там. Даже майка ми.

— Обаче аз не бях с тайфа — каза Кършайн. — Нямаше кой да ми плати гаранцията.

— Ако сте соло, какво правите на Ястребов трън? — попита Игън.

— Търся си работа.

— Някакъв опит? — попита Стен.

— Така мисля — отвърна великанът. — Имам това.

Порови в кесията на кръста си, извади един много опърпан и омазнен фиш и с неохота го подаде на Стен.

Стен го взе и го пусна в слота на четеца. Започваше като стандартен сертификат, издаван от Гвардията при уволнение.

Фишът продължаваше да се върти. Стен вдигна очи към великана с нескрито уважение. Този Кършайн беше предлаган четири пъти за най-високия медал на Империята! И…

— Що са те шкартирали четиринайсет пъти?

— Не се оправям с хората.

— Защо? — попита Игън.

— Де да знам, Не мисля, че са лоши. Само дето… правят едни неща… дето не ми харесват. И аз… нали… трябва да взема мерки.

„Сякаш другите неприятности са ми малко“ — помисли Стен, извади фиша от четеца и му го подаде.

— Кършайн, ако не бяхме попълнили състава…

— Моля за извинение, полковник — каза Алекс.

Стен млъкна. Алекс закрачи бавно около великана.

— Знам те аз тебе — заговори много, много тихо Алекс. — Ти си от ония, дето знаят кое е добро и кое не, само дет не знаеш, че има и по-добри от тебе, Кършайн. Знам го аз твоя сой.

Кършайн изгледа ядосано кръглия като каца сержант.

— Сега ти предлагам една игра — каза нежно Алекс. — Можеш ли да удряш?

— Знам един удар, дребосък — каза великанът. — С мен ли искаш да си играеш?

— Аха. С теб — каза Алекс.

— Ти си пръв.

— Не, момко — каза Алекс и по широкото му лице пробяга усмивка. — Ти си кандидатът. Да ти видим най-добрия удар.

Без предупреждение, Кършайн се извъртя и свистящият му юмрук удари Алекс в ребрата. Алекс се превъртя назад към дивана, диванът се срути и Алекс се натресе в стената. Полежа малко зашеметен.

След което се съвзе, вдигна се и се върна.

— Е, това си го биваше, момко. Ама сега е мой ред. И играем честно. Не кат тоя тъпашки удар. Сега аз ще те ударя, момко. Но понеже те искам за боец, не ща да пострадаш много и затуй ш’ти кажа къде ш’те ударя. Ш’те ударя точно в гърдите. Обаче лекичко, щото не ща да пострадаш.

Стен не беше чувал Алекс да говори толкова дълго. И съвсем логично реши, че е ядосан. Стен реши, че съжалява за случилото се. И съвсем нелогично тъпият гигант започна да му допада.

Кършайн се стегна за удара.

Вместо това Алекс посегна деликатно и вдигна… по дяволите, надигна Кършайн с една ръка, осъзна Стен… вдигна го над пода. След което, привидно небрежно, го захвърли.

Двестата кила Кършайн — сякаш законите на гравитацията удариха спирачка — отхвърчаха във въздуха. Удариха пластичната стена — на два метра над пода — и я пробиха, и отломките се разхвърчаха навън из коридора.

Самият Кършайн излетя след стената и се срина на плочките. А Алекс много, много бързо изтича при него, наведе се и зашепна:

— Хайде, хайде, момко, свести се. Имаш службата. Но таз игра повече няма да я играем.

Кършайн се олюля и се изправи.

— Тъй вярно, сър.

— Не съм ти сър. Аз съм само сержант. Ей тоя там, Стен, е сърът, ясно?

Кършайн залитна, после се вкочани „мирно“.

— Съжалявам, сержант.

— Знам, че съжаляваш, момко — изгука Алекс. — Сега бегом и да се върнеш тук след десет часа, опрятен и готов за бой.

— Слушам, сър!

И Кършайн отдаде чест и излезе. Когато Алекс се обърна, Стен и Игън още бяха зяпнали.

— Сега имаме 201 бойци, полковник Стен — каза сержантът. След което се дотътри до конзолата, награби бутилката на Стен и изпъшка:

— По дяволите! Това момче само дето не ме уби! Какви неща само трябва да правя за Имп… за каузата!

Глава 15

„А какво бъдеще само ме чакаше като кибролатен оператор“ — помисли тъжно Стен, докато оглеждаше строените си бойци. Стояха изпънати като на парад на площадката точно пред „Балдър“.

„О, Махони, ще ти го върна някой ден!“ — изпъшка наум Стен. Тук бяха мъжете на Восберх. Небръснати, немити, но добре въоръжени — и смъртно опасни.

До тях, мятайки коси враждебни погледи, бяха командосите на Филипс. Лъснати от глава до пети.

Имаше и други, събирани по един — по двама, плюс тайфата на Игън, ученолюбиви на вид хлапета от Лицея.

„Защо все аз? Защо все на мен?“ — зачуди се Стен.

От двете страни на Стен стояха Восберх, облечен в проста кафява униформа, Филипс в лично ушитата от нея женска униформа (подозрително напомняща гвардейското облекло), Алекс и Кършайн.

Кършайн явно беше решил, че трябва да е личният бодигард на Стен, и се беше въоръжил с идеалното според него за целта оръжие.

Доколкото Стен можеше да прецени, тъй, като Кършайн не позволи на никого да го огледа, ставаше дума за огнестрелно оръжие изцяло на автоматичен режим, с дълга около метър и половина цев.

Стен знаеше, че никое човешко същество не би могло да стреля с него, без откатът да го убие. Доколко Кършайн можеше, беше въпрос на несигурни хипотези.

„Ох, Махони…“ — помисли си пак Стен.

Работата обаче си е работа. Крачка напред.

— БАТАЛЬОН…

— РОТА… РОТА…

Виковете закънтяха над бруления от вятъра плац.

— Командирите на роти. Към корабите… води!

Чуха се команди.

И нищо повече — освен воя на вятъра и тропането на ботуши.

И нищо повече, освен Стен и Алекс — и двамата знаеха защо са си избрали точно тази професия.

И така, без знамена и без фанфари, тръгнаха на война…