Вълшебната планина

Крайбрежна разходка

Може ли да се разкаже времето, времето като време, само за себе си? Наистина не, това би било едно глупешко начинание! Един разказ, който би съдържал: „Времето протече, то отлетя, времето отминаваше“ и тъй нататък — това никой със здрав смисъл не би могъл да нарече разказ. То би било същото, ако някой малоумен цял час наред би издържал един и същ тон или акорд и би смятал това за музика. Защото разказът прилича на музиката по това, че запълва времето, „прилично го запълва“, „разпределя“ го и прави да „има нещо“ и „да се случва нещо“ — нека се изразим с меланхолното благоговение, което посвещават на изказвания на починали, когато ще цитираме някои случайни думи на покойния Йоахим: отдавна отзвучали думи — не знам дали читателят си дава напълно сметка колко отдавна са отзвучали те. Времето е стихията на разказа, както е и стихията на живота — неразривно свързано с него както с предметите в пространството. То е също стихията на музиката, когато тя измерва и разчленява времето и едновременно го прави и разтушително, и скъпоценно: тук тя е сродна, както вече казахме, с разказа, който също така (за разлика от изобразителното изкуство, което е типично настояще за един момент и е свързано с времето единствено като предмет) представлява само една последователност, само нещо, което се развива, и дори ако той, разказът, би се опитал във всеки миг да е налице, пак ще му е необходимо времето за неговата поява.

Това се вижда като на длан. Но че тук господства една разлика, също е неоспоримо. Елементът време в музиката е само един: един отрязък човешко земно време, през който тя се излива, за да го облагороди и възвиси неизразимо. В замяна на това разказът има два вида време: първо неговото собствено, музикално реалното, което обуславя протичането му, неговата поява; второ обаче времето на неговото съдържание, което е перспективно, и то в толкова различни размери, че имагинерното време на разказа може почти и дори напълно да съвпадне с неговото музикално време, ала може и да е далеч от него колкото до звездите. Една музикална пиеса под надслов „петминутен валс“ трае пет минути — единствено в това се състои нейното отношение към времето. Един разказ обаче, чието съдържание може да се прочете за пет минути, би могъл от своя страна, благодарение на извънредната съвестност при използването на тези пет минути, да трае хилядократно по-дълго — и при това да бъде много разтушителен, макар че в сравнение със своето имагинерно време би могъл да бъде безкрайно скучен. От друга страна е възможно времето на съдържанието на разказа до неимоверност да надвиши, по пътя на съкращенията, същинското му времетраене — ние казваме „по пътя на съкращенията“, за да наблегнем на един илюзионен или, нека говорим съвсем ясно, на един болезнен елемент, който тук е типичен: доколкото, разбира се, разказът в този случай си служи с една херметическа магия и една свръхперспектива на времето, които напомнят за известни ненормални и недвусмислено свързани със свръхсетивното случаи на действителния опит. Съществуват записки от пушачи на опиум, които свидетелстват, че през краткото време на своя унес наркотизираният е изживял сънища, чийто обем по време е възлизал на десет, двадесет и дори на шестдесет години, като понякога е надхвърлял и границата на всички човешки представи за сънища, значи, чийто имагинерен обем на време многократно е надвишавал тяхното собствено времетраене и за които е било характерно не вероятното съкращение на изживяното време и представите с такава бързина са се следвали, като че ли — както се изразява един консуматор на хашиш — от мозъка на наркотизирания „нещо било извадено като пружината на повреден часовник“.

Следователно подобно на тези порочни сънища разказът може да процедира с времето, по същия начин той може да го разработва. Но щом като може да го „разработва“, ясно е, че времето, което е елемент на разказа, може да стане и негов предмет; и ако е прекалено да се рече, че „времето може да се разкаже“, то едно „разказване за времето“ очевидно не ще бъде толкова абсурдно начинание, както отначало ни се струваше — така че, когато говорим за „романа на една епоха“, можем да изпаднем в странно фантастично двусмислие. Фактически ние подхвърлихме въпроса дали може да се разкаже времето само за да признаем, че в тая наша история наистина имаме такива намерения. И ако докоснем следващия въпрос дали насъбраните около нас си дават ясна сметка колко време е изтекло оттогава, когато междувременно починалият честолюбец Йоахим бе втъкал в разговора оная забележка върху музиката и времето (която между впрочем свидетелства за известно алхимично въздигане на личността му, тъй като всъщност такива забележки не подхождаха на откровената му природа), ние не бихме се много разгневили, ако излезеше, че те действително не си спомнят вече това добре: не бихме се разгневили, дори бихме останали доволни по простата причина, че всеобщото участие в преживелиците на нашия герой естествено е в наш интерес и защото този герой, Ханс Касторп, съвсем не бе сигурен в поменатата точка, и то много отдавна. Това е присъщо на неговия роман, един „роман на епоха, на време“ — взет така или иначе.

Колко време всъщност Йоахим бе живял с него тук горе до своето самоволно заминаване или общо събрано; кога, по календара, бе предприето това първо твърдоглаво отпътуване, колко време бе отсъствал, кога отново бе дошъл и колко време сам Ханс Касторп бе вече прекарал тук, откак Йоахим се бе завърнал и после отпътувал завинаги; колко време, за да оставим Йоахим настрана, госпожа Шоша не бе налице, откога, поне годината да се знаеше, тя отново бе тук (тъй като тя се бе завърнала) и колко земно време бе изкарал Ханс Касторп в „Бергхоф“ до момента на нейното връщане — при всичките тези въпроси, ако предположим, че някой му ги беше поставил, което обаче никой не бе сторил, пито пък сам той си ги беше поставял, защото сигурно се боеше да си ги поставя, при всичките тези въпроси Ханс Касторп би забарабанил с върховете на пръстите върху челото си и решително не би могъл да отговори — едно явление, което не бе по-малко обезпокоително, отколкото онази уж временна неспособност, която го бе налегнала първата вечер след пристигането му тук, когато не можа да каже възрастта си на господин Сетембрини, работите напоследък се бяха влошили дотам, че най-сериозно и отдавна не знаеше на колко е години.

Това може да звучи фантастично, но далеч не е нито нечувано, нито невероятно — то би могло при известни обстоятелства всекиму от нас да се случи: нищо не би могло да ни предварди, при наличността на такива предпоставки, от потъване в пълно неведение за времетраенето, а също и за възрастта ни. Явлението е възможно по силата на това, че вътре у нас липсва всякакъв орган за време, по силата на абсолютната неспособност сами да определим времето дори с приблизителна точност без някоя външна опорна точка. Миньори, затрупани и откъснати от всяко наблюдение на смяната между ден и нощ, след щастливото си избавление са определяли времето, което са прекарали в мрака между надеждата и отчаянието, на три дни. Всъщност дните са били десет. Бихме могли да смятаме, че в тяхното крайно притеснително положение времето трябва да им се е сторило дълго. А то им се видяло само колкото една трета от действителния му обем. Оттук излиза, че при заблуждаващи обстоятелства човешката безпомощност сякаш е по-скоро наклонна да подценява дължината на изживяното време, отколкото да я надценява.

Никой естествено не отрича, че Ханс Касторп, ако би пожелал, би могъл без особени трудности да си направи сметката и да си уясни тия въпроси — също така, както и читателят би могъл с малко усилие да стори същото, в случай че тия объркани и заплетени работи противоречат на здравия му разум. Що се отнася до Ханс Касторп, той невям не се чувстваше много добре при това положение, но не му се щеше да се напрегне, да се измъкне от тая обърканост и заплетеност и да си уясни на колко години вече е станал тук, а плахостта, която го възпираше, бе плахост на съвестта му — макар че очевидно най-голямата безсъвестност е да се пренебрегва времето.

Ние не знаем дали трябва да го оневиним поради това, че някои обстоятелства допринесоха много за недостига на добра воля у него — доколкото не може да става дума за зла воля. Когато госпожа Шоша се завърна (другояче, не както Ханс Касторп си представяше — но за това ще говорим по-нататък), пак бяха наближили Коледни заговезни и най-късият ден, значи, изразено астрономически, предстоеше началото на зимата. В действителност обаче, като оставим настрана теоретичните разпределения, зимата, що се отнася до сняг и мраз, бог знае откога вече бе настъпила, макар че твърде често, естествено съвсем за кратко, бе прекъсвана от жарки слънчеви дни с небесна синева, тъй прекалено дълбока, че почти се чернееше — от слънчеви дни, каквито между впрочем и зиме се появяваха, като оставим настрана снега, който си преваляваше и през всеки летен месец. Колко често Ханс Касторп бе говорил с покойния Йоахим за тая голяма неразбория, която разбъркваше годишните времена, обръщаше ги с главата надолу, лишаваше годината от разчленението й и така по скучен начин я правеше разтушителна или по разтушителен начин — скучна: ето защо, съгласно една отколешна и с отвращение направена забележка на Йоахим, за време изобщо не можеше и дума да става. При тази голяма неразбория всъщност разбъркани и размесени оставаха вметваните в съзнанието сетивни понятия „още“ и „вече отново“ — едно от най-объркващите, заблуждаващите и омагьосаните преживявания изобщо; имаше и едно друго преживяване и Ханс Касторп още през първия си ден тук горе бе усетил неморалната склонност да вкуси от него: при петте свръхобилни яденета, във весело оцветената трапезария, където се поддаде на първата, сравнително още невинна измама.

Оттогава тази сетивна и духовна измама взе далеч по-големи размери. Времето, дори да се омаломощи или изключи неговото субективно преживяване, има предметна истинност, доколкото действа, доколкото „протича“. Въпрос за професионални мислители е — и, значи, само от младежка самонадеяност Ханс Касторп го бе зачекнал веднъж — дали херметическата консерва върху полицата е извън времето. Но ние знаем, че времето си върши своята работа и с най-големия сънливец. Един лекар докладва за случай, когато дванадесетгодишно момиче изпада в сънно състояние и прекарва така тринадесет години — през което време не си останало дванадесетгодишно момиче, а разцъфнало като зряла жена. Как би могло да бъде иначе. Мъртвият си е мъртъв и е напуснал царството на преходното; той има много време, то ще рече, няма никакво — лично погледнато. Това не пречи да му растат ноктите и косите и така си е то — но ние не желаем да възпроизвеждаме хлапашкия жаргон, с който веднъж във връзка с тия работи си бе послужил Йоахим и който възмути „равнинните“ чувства на Ханс Касторп. И нему растяха косите и ноктите, те растяха твърде бързо, както му се струваше, той толкова често сядаше с нахлузена бяла престилка на операционния стол у фризьора на главната улица в селото, за да го подстрижат, защото косите му около ушите пак бяха пораснали — той собствено винаги сядаше там или по-точно: сядаше и се разговаряше с угоднически сръчния майстор, който си вършеше работата, докато времето вършеше своята; но не само там — когато заставаше на балконската врата и с ножичка и пиличка, извадени от хубавия му кадифен несесер, си оправяше ноктите, внезапно го обвяваше с някакъв ужас, примесен с любопитно забавление, оная същата измама: измама в двойното значение на тази дума — опиянение и лъжа, — главозамайващото неразличаване между едно „още“ и едно „отново“, от смешението и замазването на които се получава извънвременното „винаги“ и „вечно“.

Ние доста често сме поддържали, че не желаем да го правим по-добър, но не и по-лош, отколкото си беше, и затова не ще премълчим, че той често се стараеше чрез противоположни усилия да изкупи своята порицаема слабост към такива мистични съблазни, които съзнателно и дори преднамерено предизвикваше. Той можеше да седи с часовник в ръка — тоя свой плосък златен джобен часовник, чийто капак с гравиран монограм накарваше да отскочи — и да се взира в порцелановия циферблат с двата кръга арабски цифри, черни и червени, към които се насочваха двете тънко и разкошно изковани златни стрелки, докато мъничката секундна стрелка с усърдно трепкане обикаляше своята мъничка сфера. Ханс Касторп не откъсваше поглед от нея, за да спъне или разтегли няколко минути — да хване времето за опашката. Стрелката ситнеше по пътя си, без да обръща внимание на цифрите, които достигаше, докосваше, прескачаше, изоставяше, далеч изоставяше, отново се насочваше към тях и пак ги достигаше. Тя бе безчувствена по отношение на цели, участъци, маркировки. Тя би трябвало да спре за миг на 60 или поне да даде някакъв нищожен знак, че тук има нещо завършено. Но начинът, по който тя бързо, все едно, че бе някоя от обикновените междинни чертички, прескочи цифрата 60, сочеше, че всичките тия цифри и деления й са само подложени и че тя чисто и просто си вървеше, вървеше… Така Ханс Касторп отново прибра в джоба на жилетката си тънкото изделие и остави времето само да се занимава със себе си.

Как да обясним на някой честен човек от равнината промените, които се извършваха в интимната същност на младия авантюрист? Мащабът на измамните идентичности растеше. Ако при известна отстъпчивост не бе лесно да размениш едно „сега“ срещу друго, вчерашно или срещу едно завчерашно, които си приличаха като три капки вода, то едно какво и да е „сега“ бе също вече склонно и способно да сбърка своето настояще с друго настояще, което е било в сила преди месец, преди година, и завинаги да се слее с него. Докогато обаче нравственото съзнание държи разделно понятията „сега“, „отново“ и „занапред“, ще се прокрадва едно изкушение, което ще се стреми да разтегне смисъла и да приложи в по-обширни сфери наречия като „днес“, които не желаят да имат нищо общо с миналото и бъдещето, с едно „вчера“ и с едно „утре“. Не е трудно да си представим същества, може би върху по-малки планети, които имат работа с едно миниатюрно време и за чийто „кратък“ живот бързото ситнене на нашата секундна стрелка е равнозначно с упорито пестеливото напредване на нашата часова стрелка. Но можем да си представим и такива, чието пространство е свързано с някакво гигантски крачещо време, така че интервалните понятия „току-що“, „след малко“, „вчера“ и „утре“ получават страхотно разширено значение. Това би било, казваме ние, не само възможно, то би могло, преценено в духа на един толерантен релативизъм и съгласно формулата „във всяко село и закон“, да се сметне за законно, здравословно и достопочтено. Какво обаче да помислим за простосмъртния човек, който на всичко отгоре е на възраст, когато един ден, една седмица, един месец, едно шестмесечие играят още толкова важна роля, носят още толкова промени и крачки напред — за човек, който един ден придобива порочния навик или пък поне навремени отстъпва пред удоволствието да казва вместо „преди една година“ — „вчера“ и „утре“ — вместо „догодина“. Тук несъмнено е уместна преценката „заблуда и объркване“, а заедно с това и най-голяма загриженост.

Има на земята жизнени положения, има пейзажни особености (ако може в нашия случай да се говори за „пейзаж“), при които подобно объркване и заличаване на временните и пространствените дистанции до сливането им в измамливо единство донякъде намират своето оправдание в самата природа, така че известно потъване в тяхната магия във всеки случай може да се приеме като допустимо за ваканционни часове. Говорим за разходката край морския бряг — едно състояние, за което Ханс Касторп никога не си спомняше без приятно чувство — нали знаем, че животът всред снеговете го изпълваше с приятни и благодарни спомени за родните дюни. Надяваме се, че опитът и споменът на читателя няма да ни изневерят, ако вземем отношение към тази странна заблуда. Ти вървиш и вървиш… от тая разходка никога няма да се върнеш навреме в къщи, защото времето те е загубило и ти си го загубил. О море, ние седим, разказвайки, далеч от теб, към тебе отправяме нашите мисли, нашата любов; изрично и велегласно ще те призоваваме, ти ще присъстваш в нашия разказ, тъй както винаги мълком си присъствало, присъстваш и ще присъстваш… Бушуваща пустиньо, забулена в бледа светла сивота, изпълнена с тръпчива влага, от която остава солен вкус върху устните ни. Ние вървим, вървим върху леко податливата, осеяна с водорасли и мидички почва, в ушите ни профучава вятър, този необятен, далечен и гальовен вятър, който свободно и безпрепятствено, без коварство прелита през простора и предизвиква леко замайване в главата ни — ние се скитаме, ние се реем и гледаме как пенливите езици на настъпващите и отново отстъпващите води облизват нозете ни. Прибоят кипи, светлите вълни една след друга се издигат, прошумоляват като коприна върху ниския бряг, върху издигнатите плитчини по-навътре и това неясно, всеобемащо, нежно прозвучаващо бучене затиква ушите ни за всеки друг глас по света. Дълбоко удовлетворение, съзнателна забрава… Нека затворим очи, приласкани от вечността! Не, погледни, там в разпенената сиво-зелена далнина, която невероятно скъсена се губи в хоризонта, там има едно платно. Там? Какво значи това „там“. Колко далече? Колко близко? Това ти не знаеш. По измамен начин то се измъква от твоята преценка. За да кажеш на каква далечина от брега се намира този кораб, ти би трябвало да знаеш колко голям е той сам по себе си като предмет. Малък и близо или голям и далече? Твоят поглед се премрежва в неведение, защото вътре у тебе никакъв орган, никакъв усет не ти дава сметка за пространството… Ние вървим, вървим — колко време вече? Колко далече сме стигнали? Това е неизвестно. Нищо не се променя при нашата стъпка, там е както тук, преди е както сега и тепърва; времето се е удавило в неизмеримото еднообразие на пространството, движението от точка до точка не е вече никакво движение — там, където господства еднообразието и където движението не е вече движение, време няма.

Учените на Средновековието са поддържали, че времето е илюзия, неговото протичане има за причина и последствие само една настройка на нашите сетива и истинското битие на нещата е едно застояло „сега“. Дали се е разхождал покрай морето този доктор, комуто за първи път е текнала тази мисъл — с леката горчивина на вечността върху устните си? Ние във всеки случай повтаряме, че това, за което говорим, са ваканционни прищевки, фантазии на един живот в безделие, от които нравственият дух толкова скоро се насища, както якият мъж от лежане върху топлия пясък. Опитът да разкритикуваме човешките средства и форми на познание, да поставим под въпрос тяхната валидност, би бил едно абсурдно и непочтено вироглавство, ако преследваше друга цел освен поставянето на граници пред разума, които той не бива да прекрачи, без да поеме върху си вината за занемаряване на своите същински задачи. Можем само да благодарим на мъж като господин Сетембрини за това, че с педагогическа решителност охарактеризира метафизиката като „злото начало“ пред младия човек, чиято съдба ни занимава и когото той при разни случаи много умно наричаше „грижовно дете на живота“. И ние ще почетем паметта на един наш мил покойник най-добре, като изтъкнем, че смисълът, предметът и целта на критичния принцип могат и трябва да бъдат само мисълта за дълга и жизнената заповед. Да, след като законодателната мъдрост критично определи границите на разума, тя също така заби по тия граници знамената на живота и обяви за войнишки дълг на човека службата под тия знамена. Да турим ли в сметката на Ханс Касторп една оневиняваща позиция и да приемем, че в неговото порочно разполагане с времето, в неговото зловредно кокетничене с вечността е бил подкрепен от това, което един меланхоличен дърдорко бе нарекъл у неговия братовчед-войник „нужда от чаша бира на офицерски банкет“ и което бе предизвикало смъртта му?

Минхер Пеперкорн

Минхер Пеперкорн, един възрастничък холандец, бе известно време гост на санаториума „Бергхоф“, който с пълно право бе поставил добавката „интернационален“ върху фирмата си. Леко оцветената националност на Пеперкорн — тъй като той беше колониален холандец, човек от Ява, кафеен плантатор — едва ли би ни накарала да въведем в единадесетия час неговата личност в нашия разказ, да въведем този Питер Пеперкорн (тъй му беше името, а и сам той се наричаше така, обичаше да казва: „Ей сега Питер Пеперкорн ще гаврътне една ракийка“); защото, боже мой, с какви ли не цветове и отсенки се отличаваше обществото на реномирания институт, който придворният съветник доктор Беренс ръководеше като главен лекар с многоезичното си красноречие! Не стигаше, че напоследък тук живееше една египетска принцеса, същата, която на времето бе подарила на придворния съветник забележителния кафен сервиз и цигарите със сфинкса, една сензационна личност с пожълтели от никотина и отрупани с пръстени пръсти, с ниско подстригана коса, която, освен на главните яденета, когато носеше парижки тоалети, се разхождаше в мъжко сако и изгладени панталони и между впрочем никак не се интересуваше от мъжкия свят — нейното едновременно и инертно, и припряно благоволение се изливаше изключително върху една румънска еврейка, която, криво или право, се наричаше госпожа Ландауер, докато прокурорът Параван заряза заради нейно височество математиката и от влюбеност бе се превърнал в истински шут: не стигаше това, що се отнасяше лично до нея, но всред нейната малка свита се намираше и един арапин скопец, болнав, слабичък човек, който въпреки своя основен недъг, любимата тема за клюки на Каролине Щьор, държеше, изглежда, повече на живота, отколкото всеки друг, и бе безутешен, когато разбра какво говори за вътрешното му състояние рентгенът, който бе проникнал през черната му кожа…

В сравнение с такива особи минхер Пеперкорн би трябвало, значи, да изглежда съвсем невзрачен. И ако този раздел на нашия разказ можеше, като един по-раншен, да бъде онадсловен „Още някой“, все пак никой не би трябвало да се безпокои, че отново излиза на преден план някакъв причинител на духовна и педагогическа неразбория. Не, минхер Пеперкорн в никой случай не бе човекът, който ще внесе в света логическо смущение. Той бе съвсем друг човек, както ще видим. От следното обаче ще стане ясно, че въпреки това неговата личност стана причина за едно сериозно объркване на нашия герой.

Минхер Пеперкорн пристигна със същия вечерен влак на станция „селото“, както и мадам Шоша, и една и съща шейна ги откара до санаториума „Бергхоф“, където двамата заедно вечеряха в ресторанта. Това пристигане бе нещо повече от едновременно, то бе съвместно и тази съвместност, която намери своето продължение например във факта, че поставиха този минхер на „добрата руска маса“ до завърналата се дама, срещу докторското място, там, дето на времето учителят Попов даваше своите дивашки и двусмислени представления — тази близост смути добрия Ханс Касторп, тъй като се бе явила съвсем непредвидена. Придворният съветник му бе обявил по своя маниер деня и часа, когато щеше да пристигне Клавдия.

— Е, Касторп, стари приятелю — му бе казал той, — издръжливата вярност ще бъде възнаградена. Другиден вечерта котенцето отново ще се присламчи тук, имам телеграма. — Но нищичко не бе споменал за това, че госпожа Шоша не пристига сама, може би защото и той сам не знаеше, че тя и Пеперкорн идват заедно и имат някаква връзка помежду си — той поне изрази учудването си, когато Ханс Касторп през деня, който последва съвместното пристигане, се опита до известна степен да го изобличи.

— И аз не мога да ви кажа къде го е докопала — обясни той. — Очевидно се е запознала с него по пътя, предполагат, някъде в Пиренеите. М-да, ще трябва на първо време да се примирите, разочаровани Селадоне, нямате друг избор. Голямо приятелство, разбирате ли. Изглежда дори, че и разноските им са общи. Тоя мъж е голям богаташ съгласно всичко, което чувам. Бивш крал на кафето, камердинер малаец, охолство и прочие. Между впрочем той съвсем не е дошъл за собствено удоволствие, защото освен един първокачествен алкохолен катар, изглежда, че има злокачествена тропическа треска, маларична треска, разбирате ли, протрахирана, упорита. Ще трябва да проявите търпение във връзка с него.

— Моля ви се, моля ви се — каза Ханс Касторп надменно. „Ами ти? — помисли той. — Ти как се чувстваш? И ти не си съвсем непричастен, още от по-преди, ако ме не лъжат някои работи, ти, синьобузести вдовецо с твоите пластични портрети. Влагаш немалко злорадство в думите си, както ми се струва, а при това и двамата сме донякъде другари по нещастие във връзка с този Пеперкорн.“ — Интересен мъж, решително оригинална личност — каза той с пренебрежителен жест, здравеняк и хилав, това е впечатлението, което той създава, което поне аз добих от него днес по време на закуската. Здравеняк и същевременно хилав, с тези думи трябва по мое мнение да го охарактеризираме, макар че обикновено не ги считат за съвместими. Той наистина е едър и широк и обича да застава с разкрачени нозе и ръце, пъхнати в предните джобове на панталоните си — у него джобовете са отпред, хоризонтални, както забелязах, а не странични, както у вас и мене и изобщо в по-доброто общество, — и когато е застанал така и говори по холандски маниер палатално, тогава у него има безспорно нещо здраво, яко. Но брадата му е рядка — дълга, но рядка, та може да й се преброят космите, а очите му са и малки, и бледи, направо безцветни, не мога да не го кажа, и никаква полза няма, дето постоянно се мъчи да ги кокори, от това му са бръчките на челото, които почват над слепоочията и продължават водоравно през челото — неговото високо, червено чело, знаете, около което бялата коса, вярно, е длъжка, но и тя е съвсем оредяла; въпреки всичкото кокорене очите му си остават малки и бледи. А закопчаната жилетка му придава нещо пасторско, въпреки че рединготът му е кариран. Това е то моето впечатление от тази сутрин.

— Виждам, че сте го взели на око — отговори Беренс — и че добре сте се запознали с всичките особености на тоя човек, което считам за разумно, защото ще трябва някак да се приспособите към неговото присъствие.

— Да, сигурно ще трябва — каза Ханс Касторп.

Предоставихме нему да очертае един приблизителен образ на новия неочакван гост и той не се справи зле със задачата си — и ние не бихме сторили това кой знае колко по-добре. Във всеки случай неговият наблюдателен пост бе най-изгодният: нали знаем, че докато Клавдия я нямаше, той се бе примъкнал в близост до „добрата руска маса“, тъй като неговата маса бе разположена паралелно с руската, само дето последната бе по към вратата на верандата, и тъй като и Ханс Касторп, и Пеперкорн седяха на тесните страни на масите и, тези страни, които бяха откъм вътрешната част на трапезарията, те двамата седяха, тъй да се каже, редом, Ханс Касторп малко по-назад от холандеца, което улесняваше едно небиещо на очи наблюдение — докато госпожа Шоша седеше малко напреки, в три четвърти профил. Към неговата талантлива скица можем да прибавим, че Пеперкорн нямаше мустаци, носът му бе голям и месест, а устата му също голяма и с несъразмерни устни — сякаш беше разкъсана. Освен това ръцете му бяха доста широки, но с дълги, изострени на върха нокти, и той си служеше с тях при говорене — при своето почти непрекъснато, макар и за Ханс Касторп не напълно разбираемо по съдържание говорене, — служеше си с изискани, увличащи вниманието жестове — внимателно нюансирани, красиви и подчертано културни жестове на диригент, било като образуваше кръг между палеца и показалеца си, било като предизвикателно разперваше ръката си, широка, но остроноктеста, ту предпазлива, ту смекчителна, ту настояваща за внимание, за да разочарова после усмихнатото внимание чрез неразбираемостта на едно толкова сложно подготвено изявление — или по-скоро не собствено да го разочарова, но да го превърне в едно възрадвано учудване; защото силата, деликатността и значителността на подготовката до голяма степен по-късно, допълнително, заместваше неизказаното — тая подготовка сама по себе си задоволяваше, забавляваше и дори обогатяваше слушателите му. Понякога изобщо не последваше изказване. Той деликатно слагаше ръката си върху предмишницата на съседа си отляво, един млад български учен, или на съседката си отдясно, мадам Шоша, вдигаше после ръката си косо нагоре, повелявайки мълчание и внимание за това, което щеше да каже, и с вдигнати вежди, така че очертаните в прав ъгъл бръчки на челото и слепоочията му се задълбочаваха като на маска, се заглеждаше в покривката на масата до предизвикания по този начин събеседник, докато неговите големи, разпокъсани устни се разтваряха, сякаш да кажат нещо крайно важно. След някое и друго време обаче той изпускаше поетия въздух, махваше с ръка, сякаш даваше команда „свободно“, и без нищо повече отпиваше от кафето си, което му сервираха особено силно и приготвяха в негова собствена машина.

След като си изпиеше кафето, той постъпваше както следва. С ръка даваше знак разговорът да заглъхне, предизвикваше тишина — като диригент, който принуждава да замлъкне какофонията на настройваните инструменти и с културен жест съсредоточава оркестъра си, за да почне изпълнението — и тъй като голямата глава, от която като пламъци стърчаха косите му, бледите очи, дълбоките бръчки на челото му, дългата брада и оголената му болезнена уста безспорно се налагаха, всички се подчиняваха на неговия жест. Всички онемяваха, усмихнати го поглеждаха, изпадаха в очакване, а тук-таме някой дори му кимваше с насърчителна усмивка. Той заговаряше с доста тих глас:

— Господа и дами. Добре. Всичко добре. Уредено. Бихте ли обаче взели пред вид и — нито за миг — да не изпускате от вниманието си, че — но по тази точка нищо повече. Каквото съм длъжен да кажа, е само това, че преди всичко и единствено ние сме задължени, че сме изправени пред ненарушимото — повтарям и подчертавам този израз, — пред ненарушимото изискване — не! Не, господа и дами, не така! Не че аз евентуално — насмалко бихте помислили, че аз — уре-дено, господа и дами! Напълно уре-дено. Знам, че във всичко това сме единомислещи и затова: на въпроса!

Той нищо не бе казал; но неговата глава изглеждаше несъмнено многозначителна, неговата физиономия и жестовете му бяха дотолкова решителни, настоятелни, изразителни, че всички, дори слухтящият Ханс Касторп, смятаха, че са чули нещо крайно важно или, доколкото бяха забелязали, че на изявлението му липсва каквато и да е конкретност и логичен завършек, съвсем не си даваха сметка за това. Ние се питаме как би се чувствал един глух човек. Може би щеше да му е мъчно, че неправилно е схванал смисъла на разказаното и щеше да смята, че поради своя недъг е изпуснал духовно най-важното. Такива хора са склонни към мнителност и огорчения. В замяна на това един млад китаец, който седеше на другия край на масата, слабо разбираше немски и нищо не бе разбрал, но бе слушал и гледал, оповести своето радостно задоволство с един вик „very well“157 и дори изръкопляска.

И минхер Пеперкорн дойде „на въпроса“. Той се изправи на мястото си, изпъчи широките си гърди, закопча карирания редингот върху затворената си жилетка, а бялата му глава бе царствена. После махна на една от салонните прислужнички да дойде — беше джуджето — и въпреки че бе много заета, тя веднага се подчини на многозначителния призив и застана до стола му с две кани, едната с мляко, другата с кафе, в ръцете. И тя не можа да се въздържи да не му кимне усмихнато и насърчително със своето едро, състарено лице, почтително принудена от неговия блед поглед под дълбоките бръчки на челото, от неговата вдигната ръка, чийто показалец се бе събрал в колело с палеца, докато трите останали пръста стърчаха със своите остри като копия нокти.

— Дете мое — каза той, — добре. Всичко засега е много добре. Вие сте малка — какво ме засяга това? Напротив! Аз оценявам позитивно, благодаря на бога, че сте такава, каквато сте и благодарение на вашата характерна маломерност… Но добре-добре! Това, което желая от вас, е също така малко, малко и характерно. Преди всичко как се казвате?

Тя усмихнато позаекна и после каза, че името й е Емеренция.

— Превъзходно! — извика Пеперкорн, като се облегна на стола си и проточи ръката си към джуджето. Той извика с натъртване, сякаш искаше да рече: „Но какво искате повече? Всичко е чудесно!“ — Дете мое — продължи той най-сериозно и почти със строгост, — това надхвърля всичките ми очаквания. Емеренция — вие го изговаряте със скромност, но това име — и то във връзка с вашата личност, — с една дума, тук се разкриват най-хубавите възможности. Това име напълно заслужава да се привърже човек към него и да му отдаде всичките чувства на гърдите си, за да… но в галена форма — нали ме разбирате, детето ми: в галена форма — нека бъде Ренция, но и Емхен би ме стоплило — засега без колебание се спирам на Емхен. Така че, Емхен, дете мое, вземи си бележка: малко хляб, мила моя. Стой. Почакай. Да не би да се прокрадне някое недоразумение! Чета върху твоето сравнително голямо лице, че има такава опасност… Хляб, Ренцхен, но не печен хляб, такъв имаме тук в изобилие и от какъв ли не вид. А двойно препечен, ангелче мое. Божествен хляб, прозрачен хляб, това му е галеното име, и то като подкрепително. Не съм сигурен дали смисълът на тази дума… бих предложил да го наречем сърцеукрепително, ако нямаше опасност да го възприемете в обикновеното му значение… Уредено, Ренция. Уре-дено и изключено. Касае се по-скоро до един дълг и до един свещен ангажимент… Например до един мой дълг на честта към твоята характерна маломерност с едно толкова крепко сърце… Един джин, любимке! За радост на сърцето, исках да кажа. Шидамски, Емеренцхен. Побързай и ми донеси един!

— Един джин, шидамски! — повтори джуджето, обърна се кръгом и в желанието си да се отърве от своите кани, остави ги на Ханс Касторповата маса, до прибора му, очевидно защото не пожела да обезпокои с тях господин Пеперкорн. Тя изтича и нейният клиент веднага получи това, което бе поръчал. Чашката бе така препълнена, че „хлябът“ преливаше от всички страни и измокри чинийката. Той я пое между палеца и средния пръст и я вдигна срещу светлината.

— А сега — обяви той — Питер Пеперкорн ще си гаврътне една ракийка. — И той глътна житния дестилат, след като малко си бе пожабурил устата. — Сега — каза той — виждам всички ви с ободрен поглед. — И той взе ръката на госпожа Шоша от покривката, поднесе я до устните си и отново я върна на мястото й, при което още малко време задържа своята върху нейната.

Един своеобразен човек, с тежест, макар и незначителен. Обществото в „Бергхоф“ живо се интересуваше за него. Казваха, че отскоро се бил оттеглил от своята колониална търговия и вложил на сигурни места спечеленото. Говореха за разкошния му дом в Хага и за вилата му в Шевенинген. Госпожа Щьор го нарече паричен магнит (магнат! Ужасна жена) и не пропусна да посочи една бисерна огърлица, която мадам Шоша носеше след завръщането си към вечерния си тоалет и която, според мнението на Каролина, едва ли можела да бъде свидетелство за някаква задкавказка съпружеска галантност, а по-скоро произхождала от „съвместните пътни разноски“. При това тя намигваше, кимваше с глава встрани към Ханс Касторп и с пародийна нажаленост свиваше уста, като използваше, необлагородена от болестта и страданията си, неговото неизгодно положение за безогледен подбив. Той се държеше. Дори не без остроумие поправи нейната просташка забележка. Тя била сбъркала. Трябвало да каже „паричен магнат“. Но и магнит не било лошо, защото Пеперкорн очевидно се ползвал с голяма привлекателност. А когато учителката Енгелхард, леко зачервена, насила усмихната и без да го погледне, го запита как му харесва новият гост, той й отговори с добре овладяно равнодушие. Минхер Пеперкорн бил една „объркана“ личност, каза той — личност, но объркана. Точността на тази характеристика бе доказателство за обективност и същевременно за душевно спокойствие; тя изтласка учителката от позицията й. А що се отнася до Фердинанд Везал и до неговото безобразно посочване на неочакваните обстоятелства, при които се бе завърнала госпожа Шоша, тук Ханс Касторп доказа, че има погледи, които със своята точна недвусмисленост нито на косъм не отстъпват пред най-добре артикулираната дума. „Жалки човече!“ — каза погледът, с който той измери манхаймеца, изрази го без ни най-малко съмнение за някакво друго тълкувание и Везал схвана този поглед, прие го, дори кимна, като показа наядените си зъби, но все пак, от него момент нататък, престана да носи пардесюто на Ханс Касторп, когато излизаха на разходка с Нафта, Сетембрини и Ферге.

Боже мой, той можеше сам да си го носи, той дори предпочиташе това и само от любезност бе го давал от време на време на този клетник. Но едва ли някой от нашия кръг си въобразяваше, че Ханс Касторп не бе жестоко засегнат от тия напълно непредвидени обстоятелства, които направиха на пух и прах всичките приготовления, които си бе намислил за срещата с обекта на своето карнавално приключение. По-добре казано: те ги направиха излишни и именно от това той се чувстваше посрамен.

Неговите намерения бяха най-нежните, най-благоразумните, нямаха нищо общо с някаква недодялана разпаленост. Не бе му и минало през ума да посрещне Клавдия на гарата — и голямо щастие бе, дето не бе имал такива намерения! Пък и изобщо бе съвсем не сигурно дали една жена, чиято болест й създаваше такава голяма свобода, ще иска да приеме за истинни фантастичните събития на една отколешна маскирана и чуждоезична нощ, изпълнена със съновидения, или дали ще пожелае да й напомнят направо за нея. Не, никакво натрапничество, никакви просташки претенции! Дори да приемем, че неговата връзка с теснооката болна по същество бе надхвърлила границите на западноевропейската разсъдливост и нравственост — пак трябваше да се спази формата на съвършена цивилизованост и за първия момент дори на най-пълната забрава. Един кавалерски поздрав от маса до маса — изпърво нищо повече! Учтиво ще пристъпи при някой по-късен удобен случай, за да се осведоми мимоходом за здравето на пътницата, откак бе заминала… Същинската среща щеше сама по себе си да се състои, когато й дойдеше времето — като награда за рицарското въздържание.

Всичката тая деликатност, както казахме, сега се бе оказала излишна поради това, че й бяха отнели главната заслуга: доброволността. Присъствието на минхер Пеперкорн изключваше напълно възможността за всяка друга тактика освен тази на едно резервирано поведение. Вечерта, когато те пристигнаха, Ханс Касторп бе видял от балконската си лоджия шейната ходом да изкачва извивката на пътя пред портала; на капрата до кочияша седеше малаецът камердинер, едно жълто човече с кожена яка на балтона си и твърда шапка, а до Клавдия, в дъното на шейната, бе седнал чужденецът с нахлупена върху челото шапка. През оная нощ Ханс Касторп малко спа. Сутринта не се оказа трудно да научи името на смутилия го новодошъл със съобщението, като придавка, че двамата заели съседни луксозни апартаменти на първия етаж. После настъпи времето за първата закуска, при която той, седнал рано и твърде бледен на мястото си, зачака да се тръшне стъклената врата. Това не стана. Влизането на Клавдия мина безшумно, защото зад нея бе затворил стъклената врата минхер Пеперкорн — едър, широкоплещест и широкочел, с развети като пламъци бели коси над грамадната му глава, той вървеше по дирите на спътницата си, която със своята обичайна котешка походка и изнесена напред глава се бе упътила към масата си. Да, това бе тя, непроменена. Извънпрограмно и самозабравен, Ханс Касторп я разгледа от глава до пети с недоспалите си очи. Косата й бе същата, червеникаворуса, но не вече сложно фризирана, а обвиваща в обикновена плитка главата й, очите й бяха същите очи на степен вълк, същата закръгленост на тила, същите устни, които изглеждаха по-пълни, отколкото бяха в действителност, поради онова очертание на скулите, които пък придаваха на бузите чаровни трапчинки… „Клавдия!“ — помисли той изтръпнал и огледа неочаквания съперник не без да оцени с едно вироглаво и презрително поклащане на глава онова сякаш маскирано величие на осанката му, не без да подкани сърцето си да се посмее на настоящото правопритежание на оногова, което се намираше в съвсем неизгодна светлина поради известни минали събития: известни минали фактически събития, не някакви несигурни, принадлежащи към областта на дилетантската живопис, които на времето почти не бяха го обезпокоили… Госпожа Шоша бе запазила и навика си, преди да седне, да се обърне усмихната във фронт към салона, а Пеперкорн играеше ролята на свита, като, застанал косо зад нея, изчакваше края на малката церемония, за да се разположи след това на мястото си до нея.

От кавалерския поздрав от маса до маса нищо не излезе. При „представянето“ очите на Клавдия се бяха зареяли нейде към дъното на трапезарията, високо над личността на Ханс Касторп и неговото обкръжение; при следната среща в трапезарията се случи същото и колкото повече закуски, обеди и вечери минаха, без да се срещнат погледите им, защото госпожа Шоша го докосваше най-много с невиждащи и равнодушни очи, когато понякога през време на яденето се извръщаше, толкова по-неудобно ставаше да прибегне до кавалерския поздрав. През време на кратките следвечерни събирания съпътниците се оттегляха в малкия салон: те сядаха един до друг на канапето в кръга на своите сътрапезници и Пеперкорн, чието силно зачервено лице се открояваше върху белотата на брадата и щръкналите му коси, допиваше бутилката червено вино, която си поръчваше при всяка вечеря. И на обед той изпиваше по една, понякога по една и половина или две, да не говорим за „хляба“, с който начеваше още първата закуска. Очевидно царственият мъж се нуждаеше до висша степен от подкрепителни средства. Многократно през деня той се подкрепяше и с извънредно силно кафе: не само сутрин, а и на обед изпиваше по една голяма чаша — не след ядене, а докато се хранеше и си пиеше виното. И едното, и другото, бе го чул Ханс Касторп да казва, било препоръчително против треската — независимо от удоволствието тия питиета му помагали против неговата интермитираща треска, която още на втория ден за няколко часа го бе приковала към стаята и леглото. Малария квартана наричаше придворният съветник тази болест, защото го спохождаше горе-долу всеки четвърти ден: първо като му разтракваше зъбите, после като го хвърляше в огън и накрай го изпотяваше. От това му бил увеличен и далакът.

Vingt et un158

Тъй премина известно време — изтекоха седмици, сигурно три до четири, понеже не ни е възможно да се уповаваме на Ханс Касторповата преценка и чувството му за мярка. Те отлетяха, без да докарат някои нови промени, те само доказаха присъщата упоритост на нашия герой спрямо непредвидени обстоятелства, които му бяха наложили една резервираност без всякакви заслуги; спрямо онзи факт, който наричаше себе си Питер Пеперкорн, когато гаврътваше чаша ракия; спрямо обезпокоителното присъствие на този царствен, тежък и незначителен човек — обезпокоително фактически по много по-рязък начин, отколкото на времето господин Сетембрини „бе се пречкал“ тук. Упорити бръчки на лошо настроение се бяха вкопали отвесно между веждите му и изпод тия бръчки той по пет пъти всеки ден съзерцаваше възвръщенката, доволен все пак, че може да я съзерцава, и изпълнен с пренебрежение към едно всемогъщо настояще, което и не подозираше дори в каква неизгодна светлина го поставя миналото.

Една вечер обаче, както обикновено се случваше без някой особен повод, вечерното събиране в хола и салоните бе по-оживено от друг път. Имаше музика, цигански мелодии, изпълнявани въодушевено от някакъв унгарски студент, след което придворният съветник Беренс, който също се бе появил за четвърт час с доктор Кроковски, накара някого да изсвири върху ниските гами на пианото мелодията на „Хора на поклонниците“, докато сам той, застанал до него, обработваше с една подскачаща четка дискантовите клавиши и по този начин пародираше съпровождащите цигулкови фигури. Всички се разсипаха от смях. След това, сподирен от нестихващи ръкопляскания, с благосклонно поклащане на глава, което се отнасяше до собствената му лудория, придворният съветник напусна салоните. Увеселението обаче продължи, засвириха отново без претенции за внимателно слушане, някои насядаха да играят домино или бридж и да пийнат по чашка, други си играеха с оптическите залъгалки, а тук-таме и някои се разговаряха. И компанията от „добрата руска маса“ се бе размесила с групите в хола и музикалния салон. Минхер Пеперкорн се намираше ту тук, ту там — не можеше да не го забележи човек, неговата величествена глава надвишаваше всички околни, биеше ги със своята царствена мощ и тежест, и ако отначало тези, които го обкръжаваха, биваха привличани от слуховете за богатствата му, то много скоро сама по себе си неговата личност взе да ги привлича: те усмихнати стояха наоколо му и му кимаха насърчително и самоотвержено; обаяни от бледия му поглед под могъщите бръчки на челото, държани в напрежение от настоятелността на неговите дългоноктести културни жестове и без да изпитват ни най-малко чувство на разочарование от неразбираемата разпокъсаност, неяснотата и действителната безполезност на това, което ги следваше.

Ако при тия обстоятелства се огледаме за Ханс Касторп, ще го намерим в читалнята, онзи салон, където някога (това „някога“ е неопределимо; нито разказвачът, нито героят, нито читателят са вече съвсем наясно относно степента на неговата отколешност), където някога му бяха направени важни съобщения за организацията на човешкия прогрес. Тук бе по-тихо; само няколко души споделяха уединението му. Някой пишеше под светлината на висяща електрическа лампа на един двоен пулт. Една дама с две пенснета на носа си прелистваше, седнала до библиотеката, някакъв илюстрован том. Ханс Касторп бе седнал близо до изхода към музикалния салон, с гръб към портиерата, с вестник в ръката, на един стол, който бе се намерил там, един тапициран с плюш ренесансов стол, ако държим да го видим, с висока, права гръбна облегалка и без облегалки за ръцете. Младият мъж държеше вестника си така, както би го държал, ако четеше, но не четеше, а с наклонена глава се вслушваше в разпокъсаната и размесена с разговори музика от съседната стая, докато смръщените му вежди сочеха, че той вършеше това само с едно ухо и че неговите размисли се движеха по немузикални пътища, трънливите пътища на разочарованието от обстоятелства, при които един млад мъж, решен на дълго, предълго чакане, накрая се бе оказал истински глупец — горчиви пътища на упоритост, които вече почти го бяха довели до решението и неговото изпълнение: да остави вестника върху този случаен и неудобен стол, да излезе през другата врата, тая към хола, и да смени вледеняващата самота на балконската си лоджия (в компанията на една „Мария Манчини“) срещу това провалено увеселение.

— А вашият братовчед, monsieur? — попита го зад него, над главата му, един глас. Един очарователен глас за ухото му, което, изглежда, бе създадено да усеща като безкрайно удоволствие неговата тръпчиво сладостна приглушеност — едно удоволствие, издигнато до най-високия възможен връх, — то бе същият глас, който някога бе казал: „На драго сърце. Само гледай да не го счупиш“, един овладяващ, съдбовен глас и ако бе добре разбрал, гласът го бе запитал за Йоахим.

Той бавно отпусна вестника и поиздигна лицето си, та главата му се опря само с тила си чак горе върху наклоненото облегало. Той дори малко затвори очи, ала веднага ги отвори, за да ги насочи нейде в пространството — косо нагоре, в посоката, която бе обусловена от положението на главата му. Добрякът, можеше да се каже, имаше нещо ясновидско и сомнамбулско в израза си. Искаше му се тя още веднъж да запита, но това не стана. Така той дори не бе сигурен, че тя още стои зад него, когато след доста дълго време, с голямо закъснение и полугласно отговори:

— Той е мъртъв. Отиде да служи в равнината и умря.

Сам забеляза, че „мъртъв“ бе първата казана дума, която отново се възправи помежду им. Същевременно той забеляза, че поради непознаване на неговите изразни средства тя избра твърде повърхностни съболезнователни слова, когато зад и над него каза:

— Уви. Жалко. Съвсем мъртъв и погребан? Откога?

— От известно време. Майка му си го откара долу. Бе му порасла войнишка брада. Над гроба му изстреляли три почетни залпа.

— Заслужавал ги е. Той бе много смел. Много по-смел от други хора.

— Да, той бе смел. Радамант говореше винаги за неговото желание да пие бира на офицерски банкети. Но тялото му бе на друго мнение. Rebellio carnis наричат това йезуитите. Той винаги бе телесно настроен, в най-честния смисъл на думата. Но тялото му бе позволило да се вмъкне в него нещо непочтено и му пресече пътя към офицерските банкети. Между впрочем по-морално е човек сам да се загуби и погуби, отколкото да се съхрани.

— Виждам, ние все още безделничестваме и философстваме. Радамант? Кой е този?

— Беренс, Сетембрини го нарича така.

— А, Сетембрини, сещам се. Това беше онзи италианец, който… Не го обичах. Той не бе човешки настроен. (Гласът изговори думата „човеешки“ с известно лениво и мечтателно разтягане.) Той бе високомерен. (С ударение върху втората сричка.) Няма ли го вече тука? Аз съм глупава. Не знам какво значи това: Радамант.

— Нещо хуманистично. Сетембрини се премести. Ние надълго и нашироко се нафилософствахме през тия времена, той и Нафта, и аз.

— Кой е Нафта?

— Неговият опонент.

— Щом му е опонент, искам да се запозная с него. Но не казах ли, че братовчед ви ще умре, ако се опита да постъпи на военна служба в равнината?

— Да, ти знаеше това.

— Как се осмелявате!

Продължително мълчание. Той не си взе думите назад. С гръбнак, опрян върху полегатата облегалка, той чакаше като ясновидец отново да прозвучи гласът, но, от друга страна, не бе сигурен дали тя все още е зад него, боейки се, че нестройната музика от съседната стая би могла да заглуши нейните отдалечаващи се стъпки. Ала най-сетне тя отново се обади:

— И господинът не благоволи да иде на погребението на братовчед си?

Той отговори:

— Не, казах му сбогом тук, преди да го заковат, когато вече беше почнал да се усмихва. Нямаш пред става колко студено беше челото му.

— Ето пак! Тъй ли говори човек на дама, която едва познава!

— Значи, да говоря хуманистично вместо човешки? (Неволно и той разтегна думата сънливо, като човек, който се протяга и прозява.)

— Quelle blague!159 През всичкото време тука ли бяхте?

— Да. Чаках.

— Какво?

— Тебе.

Над главата му прозвуча смях едновременно с думата „глупчо“.

— Мене ли? Не са те пуснали да си вървиш.

— Напротив, Беренс веднъж се бе разярил и ме пращаше да си вървя. Но то би било едно „самоволно“ отпътуване. Защото освен старите калцирани места от по-рано, от ученическите ми години, има и възпален участък, който Беренс откри и който ми качва температурата.

— Все още температура?

— Да, все още малко. Почти винаги. Понякога преминава. Но не е интермитентна треска.

— Des allusions?160

Той замълча. Веждите над неговия ясновидски поглед се смръщиха. След някое и друго време той запита:

— А къде беше ти?

Една ръка тупна върху облегалката на стола.

— Mais, c’est un sauvage!161 Къде съм била? Навсякъде. В Москва (гласът каза „Муосква“ — същото лениво разтегляне като при „човеешки“), в Баку, на бани в Германия, в Испания.

— О, в Испания. Как беше?

— Горе-долу. Лоши условия за пътуване. Хората са полуарапи. Кастилия е твърде сушава и нераздвижена. Кремъл е по-красив от двореца или манастира там, в подножието на планината.

— Ескориал.

— Да, дворецът на Филип. Нечовешки замък. Много повече ми хареса народният танц в Каталония, наричат го „сардана“ и свирят на гайда. И аз играх. Всички се залавят един за друг и го играят като хоро. Изпълват целия площад. C’est charmant.162 Човеешки. Купих си едно малко синьо таке, там носят такива всички мъже и момчета от народа, почти като фес, наричат го бойна. Нося го при режимното лежане, а и иначе. Господинът ще прецени дали ми стои добре.

— Кой господин?

— Този тук на стола.

— Аз пък помислих: минхер Пеперкорн.

— Той вече си каза мнението. Намира, че ми стои очарователно.

— Това ли каза той? До края? Изговори изречението до края, та можа да го разбереш?

— Ах, изглежда, ние сме в лошо настроение! Искаме да бъдем злобни, язвителни. Опитваме се да се подиграваме на хора, които са много по-големи, по-добри и по-човеечни, отколкото сме ние самите заедно с нашия… notre ami bavard de la Mediterranee163… Но аз няма да позволя, що се отнася до моите приятели, да…

— Пазиш ли още моя вътрешен портрет? — с меланхоличен тон прекъсна той гласа.

Тя се изсмя:

— Би трябвало да го потърся.

— Аз нося твоя у себе си. Освен това имам един малък молберт на скрина си, където нощя…

Той не довърши. Пред него бе застанал Пеперкорн. Той бе потърсил своята спътница; бе влязъл през портиерната и стоеше сега пред стола на този, който, както бе забелязал, се разговаряше гърбом с нея — застанал бе като някаква кула, и то досами нозете на Ханс Касторп, така че той с мъка стана от стола си между двамата: неговият сомнамбулизъм не бе му попречил да осъзнае, че сега се налага да стане и да бъде учтив; той трябваше някак си странично да се измъкне, така че действащите лица застанаха в триъгълник със стола по средата им.

Госпожа Шоша спази едно от предписанията на цивилизования Запад, като представи „господата“ един другиму. Един познат от по-рано, каза тя по адрес на Ханс Касторп — от дните на нейния минал престой тук. Съществуването на господин Пеперкорн не се нуждаеше от никакви пояснения. Тя назова името му и холандецът, отправил към младия мъж бледия си поглед под издълбаните като на идол арабески на бръчките по челото и слепоочията му, подаде широката си ръка, чиято горна Страна бе луничава. „Една капитанска ръка — помисли си Ханс Касторп, — ако ги нямаше тия нокти като копия“. За първи път той бе попаднал под непосредственото въздействие на силната личност Пеперкорн („Личност“ — тая дума неотразимо се налагаше при една среща с тоя човек; който го погледнеше, веднага разбираше значението на думата „личност“ и дори нещо повече: убеждаваше се, че една истинска личност не може изобщо да изглежда малко по-иначе от него); неукрепналите младежки години на Ханс Касторп се почувствуваха смазани под тежестта на шестдесетте години на този широкоплещест и червендалест мъжага с белокосия ореол около главата си, болезнено свитата уста и дългата тясна брада, която висеше върху затворената пасторска жилетка. Между впрочем Пеперкорн се оказа олицетворение на учтивостта.

— Господине — каза той, — изцяло. Не, позволете ми, изцяло! Тази вечер се запознавам с вас, с един благонадежден млад човек… върша това съзнателно, господине, изцяло съм на ваше разположение. Вие ми харесвате, господине; аз… моля ви се. Уредено. Вие ми допадате.

Тук нямаше място за възражения. Неговите културни жестове бяха абсолютно безапелационни, Ханс Касторп му се бе харесал. И от тоя факт Пеперкорн извлече изводи, които обяви само във вид на намеци и които получиха своето отзивчиво и разумно допълнение чрез устата на неговата спътница.

— Дете мое — каза той, — всичко е добре. Но какво станало, ако… моля ви добре да ме разберете. Животът е кратък, нашите възможности да се оправим с неговите изисквания са… така си е то! Това са факти, дете мое. Закони. Непреклонности. С една дума, дете мое, с една дума… — Той замря в красноречив предоставящ жест, който отхвърляше всяка отговорност, в случай че въпреки неговите указания някой би могъл да извърши решителна грешка.

Очевидно госпожа Шоша разполагаше с достатъчно опит, за да разбира желанията му и от половин дума. Тя каза:

— Защо не. Бихме могли да поседнем заедно, може би да поиграем малко на карти, да изпием бутилка вино. Какво стоите? — обърна се тя към Ханс Касторп. — Я се поразмърдайте! Няма да се гледаме тримата, трябва ни компания. Кой е още в салона? Ангажирайте, когото намерите! Докарайте някои приятели от балконите. Ние ще поканим доктор Тинг-Фу от нашата маса.

Пеперкорн си потриваше ръцете.

— Абсолютно — каза той. — Перфектно. Превъзходно. Побързайте, млади приятелю! Изпълнявайте. Ще образуваме един кръжок. Ще поиграем, ще хапнем и ще пийнем. Ще почувстваме, че ние… Абсолютно, млади човече!

Ханс Касторп се изкачи с асансьора до втория етаж. Той почука у А. К. Ферге, който от своя страна дигна от столовете им на долната тераса за лежане Фердинанд Везал и господин Албин. Прокурора Параван и семейство Магнус завариха още в хола, а госпожа Щьор и госпожица Клефелд — в салона. Там разгънаха под средния полиелей една голяма маса за игра, около която подредиха столовете и малки масички за сервиране. Минхер поздравяваше с бледи и вежливи погледи под предупредително вдигнатите нагоре арабески на челото си всеки новоприсъединил се гост. Насядаха дванадесет души — Ханс Касторп между величествения домакин и Клавдия Шоша; върху масата се появиха карти и жетони, защото се бяха уговорили да изиграят някои партии „vingt et un“, и Пеперкорн поръча вино на джуджето, което бе повикал по своя много значителен маниер — бяло шабли, реколта 06, засега три бутилки и нещо сладко към него, каквото имали под ръка: сушени южни плодове и сладкарски изделия. Потриването на ръцете, с което поздравяваше донасяните лакомства, бе изпълнено с чувство за приятен уют, а и думите, които по многозначителен начин разпокъсваше, идваха да потвърдят неговите чувства фактически с пълен успех, като се има пред вид общото им въздействие върху всички. Той сложи двете си ръце върху ръцете на съседите си, вдигна острия като копие показалец и с всеобщ успех изиска най-съсредоточено внимание за разкошния златист цвят на виното в бокалите от зелено стъкло с тежки столчета, за захарта, кристализирана по стафидите от Малага, за някакъв вид малки солени и макови гевречета, които нарече божествени, а същевременно с една безапелационно културна физиономия още в зародиша му заглуши всяко противоречие, което евентуално би възникнало по отношение на един толкова пресилен епитет. Банката пое отначало той, но скоро я отстъпи на господин Албин, защото — доколкото го разбраха — тя му пречела да се наслаждава на обкръжението.

Явно бе, че хазартът малко го интересуваше. Играеха „на нищо“, както той се бе изразил — предложил бе като най-малка миза петдесет сантима, но за мнозинството от участниците това бе твърде много; прокурорът Параван и госпожа Щьор ту почервеняваха, ту пребледняваха — особено тази дама изживяваше ужасна вътрешна борба дали да тегли нова карта при осемнадесет. Тя високо изпискваше, когато господин Албин с хладнокръвна обиграност й подхвърляше някоя карта, чиято стойност правеше на пух и прах поетия риск, а Пеперкорн сърдечно се разсмиваше.

— Пискайте, пискайте, госпожо! — казваше той. — Звучи пронизително и жизнено, извира от дълбините на… Пийнете си, укрепете сърцето си за нови… — И той й наливаше, наливаше и на своите съседи, и на самия себе си, поръча още три бутилки и се чукна с Везал и вътрешно опустошената госпожа Магнус, защото му се стори, че тия двамата имат най-голяма нужда от съживяване. Лицата бързо ставаха все по-червени и по-червени от наистина превъзходното вино; изключение правеше само лицето на доктор Тинг-Фу, което си оставаше неизменно жълто със своите тесни, ахатовочерни миши очи; сдържано ухилен, той играеше на много големи суми, и то с безобразно щастие. Имаше и други, които не поискаха да останат назад. С помътен поглед прокурорът Параван предизвика съдбата, като заложи десет франка на една не особено надеждна първоначална карта, пребледнял поиска нова и спечели удвоени парите си, тъй като господин Албин, измамен от доверието си в един ас, който бе изтеглил, поиска да се дублират всички мизи. Това бяха потресаващи преживявания, които не се ограничаваха само върху пряко засегнатите лица. Цялата компания участваше в тях и дори господин Албин, който по хладнокръвна съобразителност би могъл да се мери с крупиетата на казиното в Монте Карло, където спомена, че бил редовен посетител, доста незадоволително овладяваше своята възбуда. И Ханс Касторп залагаше високи суми; също така и госпожица Клефелд, и госпожа Шоша. Преминаха към туровете, играха шмендефер, „къде е попът“ и опасната диферанс. Имаше изблици на ликуване и отчаяние, гневни избухвания и пристъпи на смях, предизвикани от раздразнените от коварната игра нерви, и всичко това бе неподправено и сериозно — в превратностите на живота то не би прозвучало другояче.

Все пак не само играта и виното — и дори не на първо място те — бяха предизвикали тази крайна душевна напрегнатост на компанията, тези разгорещени физиономии, този блясък в разширените очи; би могло да се каже, че малката група ту напрягаше всичките си усилия, ту замираше със затаен дъх в едно почти болезнено съсредоточаване върху някой момент. Всичко това по-скоро бе резултат от въздействието на една господстваща натура помежду им, на една „личност“, на личността минхер Пеперкорн, която командваше всичко със своята жестикулираща ръка и държеше всички под обаянието на този късен нощен час посредством играта на едрата си физиономия, своя бледен поглед под монументалната плетеница от бръчки върху челото си, посредством словото си и убедителната пантомимика. Какво казваше той? Извънредно неясни работи и колкото повече пиеше, толкова по-неясни. Но хората не откъсваха поглед от устните му, взираха се, усмихнати, кимайки с вдигнати нагоре вежди, в търкалцето, което показалецът му образуваше с палеца, а до него останалите пръсти стърчаха като копия нагоре, докато царственият му образ работеше, говорейки; хората без съпротива се поддаваха на една чувствена повинност, надхвърляща далеч мярката на най-страстната себеотдайност, която обикновено смятаха, че са способни да проявят. Тази повинност не бе по силите на всички. На госпожа Магнус например й прилоша. Тя всеки момент можеше да падне в несвяст, но упорито отказа да се качи в стаята си; туриха я да легне на кушетката, поставиха върху челото й мокра салфетка и отдето тя, след като се съвзе малко, отново се върна на масата.

Пеперкорн отдаде нейната капитулация на недостатъчно хранене. С многозначителни разпокъсани думи, с вдигнат нагоре показалец, той се изрази в този смисъл. Трябвало да яде човек, здравата да се храни, за да може да отговаря на всички изисквания, тъй се изказа той и поръча подкрепления за компанията — една закуска от месо, мешано, език, гъши гърди, печено, салами и шунка — блюда, пълни с тлъсти лакомства, които, гарнирани с топчета прясно масло, репички и магданоз, приличаха на разкошни цветни лехи. Но ако и независимо от предшествалата вечеря нищо да не можеше да се каже за тая солидна закуска, ако и всички да се нахвърлиха с радост върху нея, минхер Пеперкорн след няколко само залци я обяви за „залъгалка“, и то с ярост, която показа застрашителната безбрежност на неговата господарска природа. Той дори избухваше, когато някой се опитваше да защити закуската; могъщата му глава подпухна и той удари пестник върху масата, като обяви всичко това за глупост — след което всички смутено замълчаха, тъй като в края на краищата той в качеството си на щедър и прещедър домакин имаше право да преценява своите дарове.

Между впрочем гневът, колкото и непонятен да изглеждаше, превъзходно прилягаше на лицето му; както Ханс Касторп бе принуден да си признае. Той в никой случай не го обезобразяваше, не го смаляваше; никому дори и на ум не дойде да свърже този гняв с изпитото количество вино, неговата непонятност го нравеше още по-велик и по-царствен, та всички се свиха и никой вече не посмя да хапне от блюдата. Госпожа Шоша обаче успокои своя спътник. Тя погали неговата широка капитанска ръка, която след удара бе останала върху масата, и с умилкване каза, че биха могли да поръчат нещо друго, някакво топло ястие, ако той пожелае и ако успеят да убедят главния готвач.

— Дете мое — каза той, — добре. — И без усилие, изпълнен с достойнство, той намери преход от тежкото избухване към едно умерено състояние, като целуна ръката на Клавдия. Той пожела омлети за себе си и за гостите си — за всекиго по един хубав омлет с прясна, зелена подправка, за да се задоволят изискванията му. А заедно с поръчката той изпрати в кухнята една стофранкова банкнота, за да накара персонала да прекъсне почивката си.

Неговото добро настроение се възстанови напълно, когато димящото ястие се появи в съответното число чинии, в канарено жълт цвят и изпъстрено със зелени стръкчета, изпълвайки стаята със слаба, топла миризма на яйца и масло. Всички почнаха да ядат заедно с Пеперкорн, който ги надзираваше дали им харесва яденето и с разпокъсани думи и настоятелни културни жестове призоваваше всекиго да оцени с полагащото се внимание и дори пламенност този божи дар. Към омлетите той поръча холандски джин, на всички, и ги принуди да изпият със съсредоточено благоговение бистрото питие, от което излиташе едно здраво ухание на жито с нежен примес на хвойна.

Ханс Касторп запуши. И госпожа Шоша току запалваше една от цигарите с мундщук, като за удобство бе турила пред себе си на масата руската лакирана кутия, украсена с препускаща тройка; Пеперкорн не порица сътрапезниците си, задето пушат, но, сам не пушеше, никога не бе пушил. Доколкото го разбраха, по неговата преценка тютюнът спадаше към префинените удоволствия, ако им се отдаде човек, те ограбват величието на простите дарове на живота, на ония дарове и изисквания, с които едва смогват да се справят нашите сетивни сили.

— Млади човече — каза той на Ханс Касторп, като го обая със своя блед поглед и културната си физиономия, — млади човече… простото! Свещеното! Добре, вие ме разбирате. Една бутилка вино, едно горещо блюдо яйца, една чиста ракия — нека изчерпим и се понарадваме на това, да го изчерпим и да му окажем нужното уважение, преди да… Абсолютно, господине. Уредено. Познавал съм хора, мъже и жени, кокаинисти, пушачи на хашиш, морфинисти — е добре, драги приятелю! Отлично. Нека; защо не! Не ни е работа нито да ги поправяме, нито да ги съдим. Но тези хора бяха останали длъжни към това, което би трябвало да предшества, към простото, към великото, към даденото от бога… Уредено, приятелю. Те бяха осъдили това, бяха го отхвърлили… Те му бяха останали длъжни! Както и да се казвате, млади човече… добре, знаех, но ето че съм го забравил… не в кокаина, не в опиума, не в порока като такъв се крие порочността. Грехът, който не може да бъде опростен, се крие…

Той замлъкна. Едър и широкоплещест, извърнат към съседа си, той потъна в едно могъщо, изразително мълчание, което изискваше разбиране; показалецът му сочеше нагоре, над неправилно очертаната уста личеше голата, червена горна устна и раздразнената от бръсненето кожа над нея, напрегнато се бе издигнало нагоре многолинието на бръчките по голото, обрамчено сякаш от бели пламъци чело, разширили се бяха малките, бледи очи, в които Ханс Касторп съзря нещо като ужас от престъплението, голямото грехопадение, непростимото отречение, за което бе намекнал и което с всичката магическа сила на своята неопределена господарска природа мълчаливо изискваше да бъде открито в цялата негова страхотност… Ужас, помисли Ханс Касторп, ужас по същество, но и нещо като личен ужас, който бе пристегнал този царствен мъж — значи, страх, но не дребен, незначителен страх, а нещо като панически ужас сякаш бе проблеснало там за миг, а Ханс Касторп бе твърде много склонен към почтителност, за да не остане потресен от това свое наблюдение въпреки всички причини, които го принуждаваха да враждува с величествения спътник на госпожа Шоша.

Той сведе очи и кимна, за да достави на своя възвишен съсед удовлетворението, че го разбира.

— Това сигурно е вярно — каза той. — Трябва да е грях… и признак за недораслост… да робува човек на рафинирани удоволствия, без да се е възползвал от простите и естествени дарове на живота, които са толкова велики и свещени. Това е вашето мнение, ако правилно ви разбирам, минхер Пеперкорн, и макар че досега това не ми е хрумвало, мога по свое лично убеждение да се съглася с вас, след като подигнахте този въпрос. Между впрочем сигурно доста рядко се случва тези здрави и прости дарове на живота да бъдат оценени по пълното им достойнство. Положително повечето хора са твърде отпуснати и нехайни, безсъвестни и вътрешно изхабени, за да ги оценят както трябва, сигурно е така.

Могъщият мъж бе до немай-къде задоволен.

— Млади човече — каза той, — отлично. Ще ми позволите ли… нито дума повече. Моля ви да пиете с мене, да изпразните чашата до дъно, и то, като се хванем подръка. Това още не значи, че ви предлагам да си говорим братски на „ти“. Току-що смятах да ви предложа това, но си помислих, че би било малко прибързано. Но по всяка вероятност аз в най-близко бъдеще ще ви… Разчитайте на това! Но ако желаете и настоявате веднага да…

Ханс Касторп с намек препоръча предложеното от самия Пеперкорн отлагане.

— Добре, момчето ми. Добре, другарю. Признак за недораслост — добре. Добре и ужасяващо. Безсъвестни — много добре. Дарове — не добре. Изисквания! Свещени, женствени изисквания на живота към чест и мъжки сили…

Ханс Касторп изведнъж бе принуден да разбере, че Пеперкорн бе страшно пиян. Но в неговото пияно състояние нямаше нищо дребнаво и срамотно, нищо недостойно, а всичко се свързваше заедно с величието на природата му в някаква забележителна, вдъхваща страхопочитание фигура. „Сам Бакхус — помисли Ханс Касторп — се е подпирал пиян върху някого от своите ентусиазирани придружители, без да губи своята божественост, и от значение в най-висша степен е било кой е бил пиян, една личност ли или някакъв тъкач.“ Той вътрешно се съпротивяваше да намали и най-малко почитанието си към потискащия го сътрапезник, чиито културни жестове бяха отмалели, а езикът му се преплиташе.

— Ти, братко — каза Пеперкорн, отпуснал назад в свободно и гордо опиянение могъщото си тяло, протегнал ръка върху плота на масата, като леко удряше полусвития си пестник, — „ти“ в перспектива… в много близко бъдеще, ако и засега малко въздържание да… добре. Уредено. Животът… млади момко… е една жена, една проснала се жена с близки една до друга напращели гърди и голям, мек корем между широките ханшове, със слабички мишници и яки бедра, с полузатворени очи, която с великолепно, подигравателно предизвикателство изисква нашата върховна настойчивост, цялото напрежение на нашата мъжка страст, която или издържа изпита, или пропада — пропада, млади момко, разбирате ли какво значи това? Капитулацията на чувството пред живота, това е оная недораслост, за която няма нито милост, нито съжаление, нито удостояване, която безмилостно и с подигравателен смях отхвърлят… свършено е с нея, млади момко, изплюват я… Позор и безчестие са слаби думи за тази разруха и банкрут, за това страхотно бламиране. Тази недораслост е краят, адското отчаяние, свършекът на света…

Докато говореше, холандецът все повече и повече бе отпускал могъщото си тяло назад, а същевременно царствената му глава се свеждаше към гърдите, сякаш го караше насън. При последната дума обаче той със замах плесна здраво полусвития си пестник върху масата, така че деликатният Ханс Касторп, изнервен от играта и виното, от своеобразността на цялата обстановка, се сепна и стреснато вдигна страхопочитателен поглед към могъщия си събеседник. „Свършекът на света“ — колко добре отговаряше на лицето му тая дума! Ханс Касторп не си спомняше да е чувал някога тази дума освен в час по вероучение и това не бе случайно, помисли той, защото кому измежду хората, които познаваше, повече би прилягала тази гръмовна дума, кой притежаваше необходимата за нея осанка? — Да, тъй трябваше да се постави въпросът. Малкият Нафта сигурно би могъл при случай да си послужи с нея; но това би било присвояване на чуждо право и лек брътвеж, докато в устата на Пеперкорн тази гръмовна дума добиваше цялата си разрушителна и тръбогласна мощ, с една дума, библейско величие. „Боже мой — това се казва личност! — почувства той за стотен път. — Попаднах на истинска личност и тя се оказа придружителят на Клавдия.“ И неговата глава бе доста замъглена; той завъртя на място върху масата своята чаша с вино, докато другата си ръка бе пъхнал в джоба, а едното око бе присвил поради дима на цигарата, която държеше в ъгъла на устата си. Не би ли трябвало той да замълчи, след като от призвано място бяха изречени гръмовни слова? Какво да намесва тук дрезгавия си глас? Ала неговите двама демократични възпитатели — двамата по природа демократични, ако и единият да се бореше против това свое качество — го бяха свикнали на дискусии и той се увлече, както обикновено, в чистосърдечен коментар. Той каза:

— Вашите забележки, минхер Пеперкорн (що за израз бе това: забележки! Правят ли се забележки върху свършека на света?), връщат мислите ми още веднъж към това, което установихме за порока, тоест, че той представлява обида за простите и както вие казвате, свещени или както аз бих казал, класически дарове на живота, жизнените дарове от голяма величина, тъй да се каже, пренебрегвайки ги за сметка на късните и изпечени, на рафинираните удоволствия, на които човек „робува“, както се изрази един от двама ни, докато на великите удоволствия човек се „посвещава“ и „се прекланя“ пред тях. Но тук ми се струва, че се крие извинението — прощавайте, аз съм склонна към извинения натура, макар че извинението не представлява никаква величина, както ясно чувствам, — че тук се крие извинението за порока, и то особено доколкото същият се дължи на „недораслост“, както се изразихме. Вие казахте относно ужасите на недораслостта работи от такава величина, че ме виждате искрено покъртен. Но аз смятам, че порочният човек съвсем не е нечувствителен към тия ужаси, а, напротив, напълно ги познава, докато капитулацията на неговите чувства пред класическите дарове на живота го тика към порока, при което, значи, няма и не трябва да има обида за живота, тъй като всичко това може да бъде прието и за преклонение пред него, и то доколкото рафинираните удоволствия представляват средства за опиянение и въздигане, стимуланти, както ги наричат, подпорни и стълбици за силите на чувствата, затова и, значи, животът е тяхната цел, техният смисъл, любовта към чувствата, стремежът на недораслостта към чувства… Искам да кажа…

Какви ги говореше той? Не стигаше ли демократичното безсрамие на казаното… „един от нас двамата“, когато се касаеше до личност и до него? Да не би пък да черпеше смелост за това свое нахалство от някои минали събития, които поставяха в неизгодна светлина известни настоящи правопритежания? Дотам ли се бе забравил, че на всичко отгоре трябваше да се забърка в един не по-малко безсрамен анализ на „порока“. Нека сега види как ще се измъкне от това положение; тъй като ясно бе, че бе призовал нещо страхотно.

Докато гостът му говореше, минхер Пеперкорн бе застинал в своето отпуснато назад положение с глава, склонена върху гърдите, така че можеше да се усъмни човек дали думите на Ханс Касторп проникват в съзнанието му. Сега обаче постепенно, докато младият човек се забъркваше, той почна да се изправя от облегалката, все по-високо й по-високо, в пълен ръст, като същевременно величествената му глава почервеняваше и подпухваше, арабеските по челото му се издигаха и обтягаха, а малките му бледи очи застрашително се разшириха. Какво назряваше? Изглежда, се готвеше избухване, в сравнение с което предшестващото щеше да бъде само леко раздразнение. Долната устна на нашия минхер гневно, плътно се прилепи към горната, така че ъглите на устата увиснаха и брадата се издаде напред, а дясната му ръка бавно се издигна от плота на масата на височина на главата и по-високо, взимайки широк замах за един унищожителен удар върху демократичния бърборко, който, изпълнен със страх и все пак авантюристично възрадван от тази картина на изразителен царствен гняв насреща му, с мъка прикриваше и страха, и желанието си да побегне. Той каза бързо, за да изпревари събитията:

— Естествено изразих се погрешно. Цялата работа е въпрос на формат, нищо повече. Човек не може да нарече порок това, което има формат. Порокът никога няма формат. Рафинираните удоволствия нямат формат. Но още от изконни времена човешкият стремеж към чувството е получил едно помощно средство, едно упоително и ободрително средство, което спада към класическите дарове на живота и е характерно със своята простота и свещеност, значи, не с порочността си, помощно средство от формат, ако мога така да се изразя, виното, значи, един божи дар за човечеството, както още старите хуманистични народи са твърдели, филантропичното изобретение на един бог, с когото е свързана дори цивилизацията, позволете ми тази забележка. Защото казват, че благодарение на изкуството да садят лозя и да правят вино хората са излезли от състоянието на суровост и са постигнали благонравието; и днес още народите, които садят лозя, биват смятани или сами се смятат за по-благонравни от ония, които не познават гроздето, кимврите, което сигурно заслужава да се вземе пред вид. Тъй като оттук излиза, че благонравието съвсем не е дело на разума и на добре артикулираната трезвеност, а по-скоро има нещо общо с въодушевлението, с опиянението и освеженото чувство — не е ли това, ако мога да се осмеля и да ви запитам, и вашето мнение по този въпрос?

Какъв дявол, този Ханс Касторп! Или както господин Сетембрини би се изразил с писателско изящество, какъв „умник“. Непредпазлив и дори дързък в разговори с изтъкнати личности — а след това достатъчно гъвкав, за да се измъкне от забърканата каша. Той, първом, всред най-заплетеното положение и съвсем импровизирано спаси честта на винопийците по най-приличен начин, после, съвсем мимоходом, докара разговора върху благонравието, с което, разбира се, праисторическото застрашително държане на минхер Пеперкорн едва ли имаше нещо общо, и накрай охлаби и отне смисъла на това държане, като постави на своя забележителен събеседник един въпрос, на който не бе възможно да се отговори с вдигнат пестник. И наистина холандецът се отказа от своята допотопна яростна мимика; бавно ръката му се спусна върху масата, кръвта се отля от главата му; „отърва се!“ — можеше да се прочете върху неговата само още условно и закъсняло заплашваща физиономия, бурята се разнесе, а освен това сега и госпожа Шоша се намеси, като обърна вниманието на своя придружител върху все повече разпространяващия се упадък на веселието.

— Драги приятелю, вие пренебрегвате гостите си — каза тя на френски. — Прекалено се посвещавате на този господин, с когото безспорно има да разрешавате важни работи. Но междувременно хората почти престанаха да играят и аз се боя, че скучаят. Не искате ли да приключим?

Пеперкорн незабавно се извърна към сътрапезниците си. Вярно бе: деморализация, летаргия, тъпоумие се ширеха навред; гостите се занимаваха с глупости като оставен без надзор училищен клас. Някои вече заспиваха. Пеперкорн веднага пое отпуснатите юзди.

— Господа и дами! — викна той с вдигнат показалец и този остър като копие пръст бе като размахната сабя или като знаме, а неговият призив прозвуча като едно: „След мене, който не е страхливец!“, тъй както командирът спира едно започнало вече отстъпление. Неговата личност се хвърли в боя и веднага се почувства нейното ободрително и обединително въздействие. Отпуснатите физиономии се стегнаха, хората се съвзеха и усмихнато закимаха към бледите очи под идолската плетеница върху челото на могъщия домакин. Той обая всички и отново ги мобилизира, като събра върховете на показалеца и палеца си, а другите дългоноктести пръсти разпери нагоре. Той протегна своята бранеща и възпираща капитанска ръка, а от неговите болезнено разтеглени устни се отрониха слова, чиято разпокъсана неяснота се отрази с пълна мощ благодарение на това, че се опираше на такава личност.

— Господа и дами — добре. Плътта, господа и дами, е едно такова нещо… Уредено. Не — позволете ми, — в писанието я наричат „слаба“, тоест податлива на някои изисквания… Но аз апелирам към вашето… с една дума, господа и дами, аз а-пе-лирам. Вие ще ми кажете: сънят. Добре, господа и дами, отлично, великолепно. Аз обичам и уважавам съня. Прекланям се пред неговото дълбоко, сладко, осветяващо блаженство. Сънят спада към — как ги нарекохте, млади момко? — към класическите дарове на живота от първия, от най-първия — моля ви се — от върховния разред, господа и дами. Все пак отбележете си и си припомнете: Гетсимания. „И взе със себе си Петра и двамата Зеведееви синове. Тогаз им казва: «Постойте тука и бъдете будни с мене.»“ Спомняте ли си? „И идва при учениците си, та ги намерва заспали и казва на Петра: «Така ли не можехте един час да постоите будни с мене?»“ Интензивно, господа и дами. Проникновено. Вълнуващо. „И като дойде, намерва ги пак заспали; защото очите им бяха отегнали. И казва им: «Спете сега и почивайте; ето приближи часът…»“ Господа и дами, пронизително, сърцераздирателно.

Всички действително бяха покъртени до дън душа и посрамени. Той бе скръстил ръце пред гърдите си върху тясната си брада и бе наклонил встрани главата си. Неговият блед поглед се бе пречупил от това, което разпокъсаните му устни бяха разказали за самотната смъртна болка. Госпожа Щьор се разхълца. Госпожа Магнус въздъхна дълбоко. Прокурорът Параван сметна за целесъобразно, един вид като представител и пълномощник на компанията, да отправи с приглушен глас няколко думи към уважаемия домакин, за да го увери, че всички до един стоят зад него. Тук сигурно имало някакво недоразумение. Всички били свежи и бодри, безгрижни и весели и от душа и сърце се забавлявали. Тази вечер излязла толкова красива, празнична, с една дума, необикновена — всички разбирали и чувствали това и засега никой не помислял да се възползува от съня, това благо на живота. Минхер Пеперкорн можел да разчита на гостите си, на всеки един от тях.

— Отлично! Великолепно! — извика Пеперкорн и се изправи на мястото си. Ръцете му се разделиха, разпериха се и се издигнаха нагоре с длани навън като за езическа молитва. Неговата забележителна физиономия, току-що изкривена в болка като готическа пластика, разцъфтя богато и весело; изведнъж върху бузата му се показа и една сибаритска трапчинка. — Ето, приближи часът… — И той поиска листа, тури си едно рогово пенсне, чийто наносник стигаше чак до челото му, и поръча шампанско, три бутилки Mumm Co, cordon rouge, tres sec164, към тях пети фур, изискани конусовидни лакомства за гастрономи, покрити с цветен захарен пласт, крехки като бисквити, пълни с шоколаден и фъстъчен крем, които сервираха в книжни фунийки, завършващи с богата дантела. Госпожа Щьор си облизваше всичките пръсти, докато ядеше от тях. С небрежна обиграност господин Албин освободи първата тапа от нейните телени превръзки, разхлаби гъбовидната запушалка от декорираното гърло на бутилката и с един гърмеж като от детско пищовче я пусна да литне към потона, след което с красиво движение обви бутилката с една салфетка, за да налее чашите. Благородната пяна накваси покривката на масичката за сервиране. Длъгнестите столовати чаши звъннаха и всички на един дъх изпиха първата чаша — ледената газирана течност наелектризира стомасите им. Очите заблестяха. Играта бе свършила, без никой да се бе потрудил да прибере картите и парите от масата. Компанията потъна в блажено спокойствие, започнаха несвързани разговори, чиито елементи произхождаха от някакво повишено чувство у всички, които бяха изпаднали в едно архипримитивно състояние и сякаш щяха да изкажат най-красивите неща; по пътя на взаимните съобщения те обаче стигнаха до една откъслечна, фъфлеща, отчасти индискретна, отчасти неразбираема галиматия, която би могла да предизвика яростен свян у всеки новоприсъединил се трезвен човек, но сътрапезниците безропотно я понасяха, тъй като всички бяха потънали в едно и също състояние на безотговорност. На госпожа Магнус дори пламнаха ушите и тя призна, че чувства как животът протича по жилите й, но това, изглежда, не се хареса на господин Магнус. Хермине Клефелд бе облегнала гърба си върху рамото на господин Албин, подлагайки му чашата си, за да я напълни. Пеперкорн командваше вакханалията с културните жестове на своите копиевидни пръсти и се грижеше за интендантското снабдяване. Той поръча кафе след шампанското. Мока-дубъл, което отново бе придружено от „хляб“ и от сладки и люти питиета, кайсиева ракия, шартрьоз, крем дьо ваний и мараскино за дамите. После имаше още подкиселени филета от риба, към тях бира, а накрая чай, и то както китайски, тъй и лайков — за ония, които не предпочитаха да останат при шампанското и ликьорите или да се завърнат към някое по-сериозно вино както самият минхер; след полунощ той заедно с госпожа Шоша и Ханс Касторп реши да се поразведри с едно швейцарско червено вино с добродушно тръпчив вкус и с истинска жажда гаврътваше чаша след чаша от него.

Тържеството продължи още един час, поддържано отчасти от вцепеняващото, тежко като олово опиянение, отчасти от своеобразното удоволствие да не мигнат цялата нощ, отчасти от въздействието на една личност като Пеперкорн, отчасти и от назидателния пример на свети Петър и Апостолите, защото никой не искаше да прояви като тях плътска слабост. Общо казано, женската част като че ли по-малко бе застрашена в това отношение. Защото, докато мъжете, зачервени или бледи, протягаха напред нозе и надуваха бузи, докато само машинално от време на време вдигаха чашите си и не бяха вече въодушевени от тая повинност, жените се оказаха по-дейни. Хермине Клефелд, подпряла голите си лакти на масата, а лицето върху ръцете си, със смях показваше на разхихикалия се Тинг-Фу емайла на предните си зъби; в същото време госпожа Щьор, придръпвала брадичката си върху изнесеното напред рамо, кокетирайки, се стремеше да спечели прокурора за живота. Госпожа Магнус бе стигнала дотам, че се бе разположила върху скута на господин Албин и го дърпаше за крайчеца на ухото, което господин Магнус, изглежда, възприемаше по-скоро с облекчение. Подканиха Антон Карлович Ферге да разкаже историята на своя плеврошок, но езикът му се преплиташе и той не я доразказа, като честно обяви банкрута си, който единодушно и с викове бе посрещнат като нов повод за пиене. По едно време Везал горчиво се разплака — сълзите му извираха от някакви скръбни дълбини, но езикът му вече не бе в състояние да допусне сътрапезниците си да надникнат там; кафето и конякът скоро възвърнаха душевното му равновесие; между впрочем той с тия свои хълцащи гърди, с набръчканата и обляна в сълзи брадичка възбуди най-голям интерес у Пеперкорн, който с навирения си показалец и високо вдигнатите си арабески обърна внимание на всички върху състоянието на Везал.

— Това е… — каза той. — Това пък наистина е… не, позволете ми, това е свещено! Избърши му брадичката, дете мое, вземи салфетката ми! Или още по-добре, недей прави това. Той сам не го желае. Господа и дами: свещено! Свещено във всеки смисъл — и в християнския, и в езическия! Първичен феномен! Феномен от първа, от най-висша… Не, не, това е…

Фразите като „това е“, „това пък наистина е“ определяха изобщо неговите ръководещи, обясняващи изказвания, с които придружаваше своите точни, ако и накрай вече малко комични културни жестове и цялото свое представление. Той си бе изработил някакъв начин да вдига над ухото си образувания от свития показалец и палеца пръстен и шеговито да скланя към обратната страна главата си, предизвиквайки същите чувства, които би предизвикал например един престарял жрец на някакъв чужд култ, когато с надиплени одежди и странна грация танцува пред жертвеника. После пък, разположил се нашироко в своето величие, обхванал с мишница облегалката на съседния стол, той, за всеобща изненада, принуди всички да се вглъбят заедно с него в живата и проникновена представа за утрото — онова мразовито, тъмно зимно утро, когато жълтеникавата светлина на нощната лампа се отразява през прозореца между голите клони, които тръпнат вънка всред ледената ранина, остри като грач на врана… С намеци той успя толкова ярко да обрисува това прозаично ежедневие, че всички изтръпнаха, особено след като спомена и за ледената вода, която в този ранен час човек изстисквал от голяма гъба върху тила си и която нарече свещена. Това бе само едно отклонение, едно примерно наставление върху предлаганите ни от живота неща, фантастична импровизация, която изостави, за да обърне отново своята подчиняваща настоятелност и вездесъща си чувственост към нарушената празничност на късния нощен час. Той се показа влюбен във всяко достижимо женско същество, безразборно и без оглед на лицето. На прислужницата джудже направи предложения от такъв характер, че свръхедрото старешко лице на това уродливо същество се покри с ухилени бръчки; направи на госпожа Щьор комплименти от такъв калибър, че тая простачка още по-грозно изнесе едното си рамо напред и се закипри до полуда; помоли госпожица Клефелд да го целуне по голямата, разпокъсана уста и заухажва дори безутешната госпожа Магнус — всичко това не пречеше на нежната му привързаност към неговата придружителка, чиято ръка често издигаше с галантно благоговение до устните си.

— Виното — каза той, — жените… Това е… Това пък наистина е… Позволете ми… Свършекът на света… Гетсимания…

Към два часа се разнесе новината, че „старецът“ — значи, придворният съветник Беренс — настъпвал в усилени преходи към салоните. В същия миг избухна паника всред изнервената компания. Запремятаха се столове и охладителни кофички. Народът побягна през читалнята. Пеперкорн, обзет от царствена ярост заради неочакваното разтурване на тоя празник на живота, удари пестник върху масата и нарече бегълци „страхливи роби“, но Ханс Касторп и госпожа Шоша успешно го примириха с мисълта, че на това пиршество, което бе продължило шест часа, и без това би трябвало веднъж да се тури край; той благосклонно изслуша напомнянето за свещеното удоволствие на съня и се съгласи да го заведат до леглото му.

— Подкрепяй ме, дете мое! Подкрепяй ме ти пък от другата страна, млади момко! — каза той на госпожа Шоша и Ханс Касторп. Така те помогнаха при издигането на тежкото му тяло от стола, предложиха му мишниците си и той се хвана за тях; после се упъти към покоите си, тръгна широко разкрачен, навел могъщата си глава върху едно от вдигнатите си рамене, като се олюляваше и изтикваше встрани ту единия, ту другия от водачите си. В действителност това, дето се бе оставил тъй да го направляват и подпират, бе само един царски лукс, който бе решил да си позволи. Вероятно би могъл, ако станеше нужда, и сам да се движи — но той бе презрял едно напрежение, за да прикрие свенливо пиянството си, това би имало смисъл само при дребни и подчинени същества, докато той очевидно ни най-малко не се срамуваше, а, напротив, чувстваше се велик и прекрасен в състоянието си и по царски се забавляваше, когато блъскаше, клатушкайки се, своите водачи и служители надясно и наляво. Пътем той заяви:

— Деца… Безсмислица… Ние естествено съвсем не сме… Ако в този момент… Щяхте да видите… Смешна работа…

— Смешна работа! — потвърди Ханс Касторп. — Без каквото и да е съмнение! Човек отдава дължимото на класическия дар на живота, като в негова чест открито се кандилка по малко. В замяна на това, сериозно… И аз си плащам дължимото, но въпреки всичкото тъй наречено пиянство напълно си давам сметка, че имам извънредната чест да придружа до леглото една подчертана личност, толкова слабо все пак влиянието на алкохола дори върху мене, който, що се отнася до формата, изобщо не мога да се сравнявам…

— Ех ти, дърдорко — каза Пеперкорн и олюлявайки се, го блъсна о стълбищното перило, като увлече със себе си и госпожа Шоша.

Слухът за пристигането на придворния съветник явно излезе лъжлив тревожен изстрел. Може би умореното джудже го бе пуснало, за да разпръсне компанията. При тия обстоятелства Пеперкорн се спря и пожела да се върне, за да си допие, но от двете му страни почнаха да го увещават в по-разумен смисъл и така той отново позволи да го поведат.

Малаецът камердинер, това човече с бяла вратовръзка и черни копринени обувки на краката, очакваше своя повелител на коридора пред вратата на апартамента и пое вече грижата за него с поклон, при който тури едната си ръка върху гърдите.

— Целунете се! — заповяда Пеперкорн. — Целуни накрая тази очарователна жена по челото, млади момко! — каза той на Ханс Касторп. — Тя няма да има нищо против и ще ти отвърне със същото. Направете го за мое здраве и с мое разрешение! — каза той, но Ханс Касторп се възпротиви.

— Не, ваше величество! — каза той. — Прощавайте, но няма как.

Пеперкорн, облегнат върху слугата си, вдигна нагоре своите арабески и пожела да узнае защо няма как.

— Защото не мога да разменям с вашата спътница целувки по челото — каза Ханс. Касторп. — Желая ви най-приятна почивка. Не, това би било, отдето и да го погледне човек, пълна безсмислица.

А тъй като и госпожа Шоша вече се бе упътила към вратата на стаята си, Пеперкорн пусна опърничавия млад мъж да си върви, като, разбира се, някое и друго време го проследи с поглед през своето рамо и през рамото на малаеца, вдигнал нагоре сбръчканите плетеници на челото си, удивен от едно непокорство, с каквото неговата господарска натура, изглежда, не бе свикнала да се сблъсква.

Минхер Пеперкорн (още за него)

Минхер Пеперкорн остана в санаториума „Бергхоф“ през цялата тая зима — доколкото бе останало от нея — и чак до пролетта, така че на края се състоя един достопаметен излет до долината Флюела и до тамошния водопад (взеха участие и Сетембрини, и Нафта)… На края? Значи, след това вече не остана повече в санаториума? — Не, не остана повече. — Замина ли си? — И да, и не. — И да, и не? Моля, без потайности! Ще съумеем да запазим самообладание. И лейтенант Цимсен умря, да не говорим за другите по-малко почтени танцьори на смъртта. Незначителният Пеперкорн, значи, бе отнесен от своята злокачествена тропическа треска? — Не, не беше такъв случаят, но за какво е това нетърпение? Трябва да уважаваме като условие на живота и разказа това, че не всичко се случва изведнъж, и едва ли някой ще пожелае да се опълчи против дадените от бога форми на човешкото познание! Нека отдадем на времето поне толкова чест, колкото позволява характерът на нашата история. И без друго то не е особено дълго, движи се в края на краищата с едно „тумбур-лумбур“ или, ако сме се изразили много шумно, с едно „фррр!“. Една стрелка измерва нашето време, ситни, сякаш мери секунди, докато всеки път един бог само знае какво значение има моментът, когато тя, хладнокръвно и без да спре, минава през своята връхна точка. Година вече, това поне е сигурно, се намираме тук горе, шемет ни обхваща, то е един порочен сън без опиум и хашиш, някой съдия би осъдил нашата нравственост — и все пак ние преднамерено противопоставяме на злокачественото замъгляване много разумна яснота и логическа острота! Неслучайно, нека ни бъде признато това, ние сме си избрали за общуване глави като господата Нафта и Сетембрини, вместо например да се обкръжим с разни незначителни пеперкорновци — а това естествено ни довежда до едно сравнение, което в много отношения и особено що се отнася до формата, излиза в полза на новопоявилия се и което Ханс Касторп премисляше, когато лежеше в своята балконска лоджия и си признаваше, че въпреки тяхната изключително добра артикулация двамата възпитатели, които бяха взели душата му помежду си, пред Питер Пеперкорн чисто и просто се смаляваха като джуджета, така че бе склонен да ги нарече „дърдорковци“, както холандецът го бе нарекъл в една царствено пиянска закачка; много добре и щастливо се докараха работите, че херметическата педагогика го бе поставила в съприкосновение още и с една безспорна личност.

Това, че тази личност излезе на сцената като съпроводител на Клавдия Шоша и, значи, като значително препятствие, бе отделен въпрос; Ханс Касторп не се остави той да го заблуди в преценките му. Не се остави, повтаряме, да го заблуди поради своето искрено и навремени дръзко съчувствие към един човек от формат — само защото живеел на общи разноски с една жена, от която Ханс Касторп бе взел през карнавалната нощ един молив назаем. Това не му бе присъщо — при което ние очакваме, че някои мъже или жени от нашия кръг ще бъдат скандализирани от такава „липса на темперамент“ и биха предпочели той да ненавижда и отбягва Пеперкорн, да го нарича на ум дърто магаре и фъфлещ пияница, вместо да го посещава, когато го хване треската, да сяда до леглото му, да разговаря с него — което естествено се отнася само до неговия, на Ханс Касторп, принос към разговорите, а не до приноса на великолепния Пеперкорн, — вместо да се поддава на въздействието на тази личност с любознателността на просвещаващ се пътешественик. Това обаче той вършеше и ние го разказваме, равнодушни към опасността някой да си спомни по тоя случай за Фердинанд Везал, който бе носил пардесюто на Ханс Касторп. Това припомняне няма никакво значение. Нашият герой не бе никакъв Везал. Дълбините на мизерията не бяха негова специалност. Той само чисто и просто не бе „герой“, тоест: не допускаше жената да определя неговото отношение към мъжете. Верни на нашия принцип да не го правим нито по-добър, нито по-лош, отколкото си беше, ние установяваме, че той отхвърляше — не съзнателно и изрично, а съвсем простодушно, — отхвърляше всяко въздействие на някакъв роман върху справедливата преценка на собствения си пол и върху желанието да придобие полезни за културата си преживявания в тази сфера. Това може и да не се понрави на жените — ние имаме основание да твърдим, че госпожа Шоша неволно се дразнеше; вадим заключението си от някоя и друга язвителна забележка, която тя изпускаше и която по-нататък ще вместим — но може би именно това негово качество го правеше толкова подходящ обект за споровете между педагозите.

Питер Пеперкорн дълго лежа болен — не бе за чудене, че то му се случи тъкмо след оная първа вечер на картите и шампанското. Почти всички участници във въпросното предълго и напрегнато увеселение се бяха почувствали зле, без да изключваме Ханс Касторп, който получи силно главоболие, но неговото неразположение не му попречи да направи едно посещение на заболелия свой снощен угостител: помоли малаеца, когото срещна на коридора на първия етаж, да съобщи за него на Пеперкорн и веднага биде поканен.

Той пристъпи в спалнята с две легла на холандеца през един салон, който я отделяше от спалнята на госпожа Шоша, и я намери, че се отличава от средния тип на стаите в „Бергхоф“ — беше и по-голяма, и по-елегантно обзаведена. Там имаше копринени фотьойли и масички с вити крака; мек килим покриваше пода, а и леглата не бяха от типа на обикновените хигиенични смъртни легла, те бяха дори разкошни: от полирано черешово дърво с месингови обковки и имаха един малък общ балдахин — без странични завеси, — просто малък, приютяващ, обединяващ балдахин.

Пеперкорн лежеше на един от двата кревата и четеше през своето високо кацнало рогово пенсне вестник „Телеграаф“. Върху червения копринен юрган бяха разпръснати книги, писма и вестници. Върху стола до него имаше сервиз за кафе, а върху нощната масичка — една полуизпразнена бутилка червено вино — снощното, наивно тръпчивото — между разни шишета с лекарства. Ханс Касторп се учуди малко, когато видя, че холандецът не носи бяла риза, а вълнена, с дълги ръкави и закопчани маншети; ризата беше без яка, с кръгло изрязан околовратник, и плътно прилягаше върху широките плещи и могъщите гърди на стария мъж: човешката грандиозност на главата му върху възглавницата бе още по-подчертана, още по-небуржоазна благодарение на това облекло, което придаваше на неговата фигура нещо отчасти народностно, работническо и нещо отчасти всевечно, бюстообразно.

— На всяка цена, млади момко — каза той, като хвана за високия наносник роговото пенсне и го свали. — Моля ви се… в никой случай. Напротив.

И Ханс Касторп седна до него, прикривайки своето състрадателно учудване — ако чувството, което му наложи неговото правдолюбие, не бе дори истинско възхищение — зад един любезен и бодър брътвеж, подпомаган от Пеперкорн със забележителна откъслечност и крайно настоятелни жестове. Той не изглеждаше добре, жълт, имаше болен и изтощен вид. Към сутринта получил силен пристъп на треска, от която се чувствал отпаднал независимо от последиците на снощния гуляй.

— Ние снощи прекалихме — каза той. — Не, позволете ми, зле и много! Вие сте още… добре, няма що… Но на моите години и при това разклатено… Дете мое — обърна се той с нежна, но решителна строгост към току-що влизащата от салона госпожа Шоша, — всичко е добре, но аз ви повтарям, че трябваше повече да внимавате, да ми попречите…

Сякаш някаква надигаща се царствена ярост имаше при тия думи във физиономията и гласа му. Но човек трябваше само да си представи каква буря би избухнала, ако сериозно се бяха опитали да му попречат да пие, за да измери цялата неоправданост и неразумност на упрека му. Това, изглежда, принадлежи към величието. Затова и неговата спътница не обърна внимание на думите му, а поздрави Ханс Касторп, който бе станал на крака — между впрочем без да му подаде ръка; само с усмивка, помахване с ръка и поканата: „ама нека“ седне отново и „ама нека“ не си прекъсва разговора с минхер Пеперкорн… Тя се поразшета из стаята, накара камердинера да изнесе кафения сервиз, изчезна за малко и с котешка стъпка отново се върна, за да вземе, права, и тя малко участие в разговора или — ако трябва да предадем неопределеното впечатление на Ханс Касторп — да го понадзирава. Естествено! Тя можеше да се прибере в санаториума „Бергхоф“, свързана с една личност от голям формат; но когато оня, който я бе очаквал толкова дълго, оказваше на тази личност необходимото уважение в един разговор на мъж с мъж, тя прояви безпокойство и дори язвителност с това нейно „ама нека“ и „ама нека не“. Ханс Касторп се усмихна, като се поприведе към коляното си, за да прикрие усмивката си, а същевременно вътрешно пламна от радост.

От бутилката върху нощната маса Пеперкорн му наля чаша вино. При обстоятелства като днешните, каза холандецът, най-доброто било пак да започнат оттам, където през миналата нощ били престанали, пък и това искрящо вино вършело същата работа като газираната вода. Той се чукна с Ханс Касторп, който, пиейки, гледаше как насреща му луничавата остроноктеста капитанска ръка с пристегнатите маншети на вълнената риза вдигна чашата, как широките, неочертани устни се прилепиха около ръба й и как виното преминаваше през дигащия се и спадащ гръклян на работник или бюст. После заговориха за лекарството върху нощната масичка, този кафяв сироп, от който Пеперкорн по нареждане и от ръката на госпожа Шоша глътна една лъжица — то бе някакъв антипиретикум, съставен в голямата си част от хинин; Пеперкорн даде на госта си да опита малко от него, за да го запознае с характерния, горчиво-ароматичен вкус на препарата, а после се разпростря в хвалби за хинина, който бил благодатен не само поради своето бактерицидно въздействие и своето лекуващо влияние върху топлинния център, но трябвало да се оцени и като тоническо средство: той намалявал белтъчната обмяна, подпомагал възприемането на храната, с една дума, бил истинско освежително питие, великолепно подкрепително, ободряващо и оживително средство — между впрочем и упоително средство; човек лесно можел да се понапие от него и да дойде на градус, каза той, като забележително разиграваше пръстите и главата си и отново заприлича на танцуващия езически жрец.

Да, великолепно вещество — хининовата кора! Между впрочем нямало още триста години, откак фармакологията на нашия континент се била запознала с нея, и нямало още столетие, откак химията била открила алкалоида, на който се дължали нейните качества, тоест хинина — била го открила и до известна степен анализирала; тъй като химията не била в състояние да твърди, че е напълно наясно относно неговите свойства, нито пък е в състояние да го произведе по изкуствен път. Нашата лекарствена наука постъпвала добре, като не се перчела прекалено със знанията си, тъй като и в други случаи била изпадала в същото положение, както с хинина: тя знаела това-онова за динамиката, за въздействията на веществата, обаче доста често я поставял в неудобно положение въпросът на какво, точно погледнато, се дължат тези въздействия. Нека младият човек хвърлел един поглед върху токсикологията — никой нямало да го осведоми върху елементарните свойства, които обуславят въздействията на тъй наречените отровни вещества. Да вземели за пример змийските отрови — за които нищо повече не било известно освен това, че тези животински субстанции чисто и просто спадали към белтъчните съединения, съставени били от различни белтъчни тела, които само в един определен — а всъщност още съвсем неопределен — състав упражнявали своето поразително въздействие: вкарани в кръвообращението, те предизвиквали ефекти, на които човек можел само да се чуди, тъй като не сме били свикнали да съгласуваме белтъка с отровата. Но в света на субстанциите, каза бледоокият Пеперкорн, като държеше уточняващия пръстен и щръкналите като копия останали пръсти на еднаква височина с подпряната от възглавницата глава с арабеските на челото, в света на субстанциите положението било такова, че всички едновременно криели и живот, и смърт: всички били същевременно и лекарства, и отрови, фармакологията и токсикологията били едно и също нещо, от отровата човек оздравявал, а това, което смятали за носител на живота, при известни обстоятелства умъртвявало за секунда с един-единствен вцепеняващ удар.

Той говореше много настоятелно и необикновено последователно за лекарствата и отровите и Ханс Касторп го слушаше внимателно, кимайки с наклонена косо глава, погълнат по-малко от съдържанието на словата, което, изглежда, му бе по сърце, отколкото от мълчаливото изследване на въздействието на личността, което в края на краищата бе също така необяснимо като въздействието на змийските отрови. Динамиката, каза Пеперкорн, била всичко в света на субстанциите — останалото било напълно условно. И хининът бил лековита отрова от първостепенна сила. От четири грама хинин човек оглушавал, губел равновесие, не му стигал въздухът, зрението му се накърнявало като от атропина, замайвал се като от алкохол, а работниците в хининовите фабрики били с възпалени очи и подпухнали устни, страдали от обриви на кожата. И той почна да разказва за cinchona, хининовово дърво в девствените лесове на Кордилерите, където растяло на три хиляди метра височина и откъдето неговата кора толкова късно била пренесена в Испания като „Йезуитски прах“, докато туземците на Южна Америка отдавна познавали силата й; той описа необятните хининови плантации на холандското правителство в Ява, отдето всяка година милиони фунтове червеникави, също като канелата навити на тръбици кори заминавали с параходи за Лондон и Амстердам… Бивало си ги изобщо тия кори, тия външни тъкани на разните дървесни растения — от епидермата до камбия, — те почти винаги притежавали извънредни динамични качества: и за добро, и за зло; знанията на цветнокожите народи далече надвишавали нашите. На някои острови, източно от Нова Гвинея, младите хора си приготовлявали едно любовно магическо средство, като стривали на прах кората на едно определено дърво, което вероятно било някакво отровно дърво, като дървото antiaris toxicaria в Ява, което подобно на дървото manzanilla със своите изпарения отравяло въздуха наоколо си и замайвало до смърт хора и животни — та стривали на прах кората на това дърво, размесвали праха със ситно накълцан кокосов орех и свивали тая смес в някакво листо, след което я изпичали. После чакали да заспи недостъпната любима, попръсквали лицето й със сока на сместа и тя се запалвала от любов към този, който я бил напръскал. Имало и кори на корени, които си ги бивало, например на едно виещо се растение в Малайския архипелаг, наречено strychnos Tieute, от което туземците приготвяли, с добавка от змийска отрова, една дрога, известна под името „Упас-Раджа“, която, вкарана в кръвта, например чрез стрела, по най-бързия начин причинявала смърт, без някой да можел да обясни на младия Ханс Касторп как всъщност ставало това. Изяснено било само едно: че дрогата „Упас“ била близка в динамично отношение със стрихнина… И Пеперкорн, вече съвсем изправен в леглото, повдигаше навремени с леко разтрепераната си капитанска ръка чашата до неочертаните си устни, за да отпие с големи, жадни глътки от швейцарското вино; той заразправя за дървото Врански очи от Брега на Чоламандалам, от чиито оранжево-жълти гроздовидни плодове, от „вранските очи“, се получавал най-динамичният алкалоид, наречен стрихнин — разправяше с понижен до шепот глас и вдигнато нагоре челно петолиние за пепелявосивия клонак, за поразително бляскавите листа и за жълто-зелените цветове на това дърво, така че пред очите на младия Ханс Касторп се появи една и печална, и истерично разноцветна картина на някакво дърво и в края на краищата взе, че го достраша малко нещо.

Сега пък се намеси и госпожа Шоша, като каза, че тъй не бивало — разговорът уморявал Пеперкорн, можел отново да му върне треската и колкото и да не й се искало да прекъсне тази entrevue165, все пак била принудена да помоли Ханс Касторп да привършат за днес. Това той стори, но през следващите месеци често пъти още, след някой квартанен пристъп, присядаше до леглото на царствения мъж, докато госпожа Шоша ту се явяваше, ту си отиваше, надзиравайки разговора или взимайки с по няколко думи участие в него, но и в дните, когато Пеперкорн не го тресеше, той прекарваше по някой и друг час с него и неговата накитена с бисери спътница. Защото, когато холандецът не бе на легло, той рядко пропускаше да събере след вечерята около себе си една малка, подбрана, меняща състава си компания измежду гостите на „Бергхоф“ — на карти, на чаша вино и на различни други забавления, — било и един от салоните, както първия път, било в ресторанта, при което Ханс Касторп по навик заемаше мястото си между пренебрежително безгрижната жена и забележителния мъж, а дори и навън излизаха заедно, правеха общи разходки, в които взимаха участие например господата Ферге и Везал, а скоро и Сетембрини, и Нафта, духовните противници, с които бе изключено да не се срещнат; Ханс Касторп направо се смяташе за щастлив, че ги бе запознал с Пеперкорн и в същото време най-сетне и с Клавдия Шоша — без да го бе никак грижа дали това запознаване и свързване бе добре дошло, или не за двамата любители на пренията и потайно осланяйки се на обстоятелството, че те имат нужда от педагогически обект и ще се примирят с една нежелателна компания пред опасността да се лишат от него, свидетеля на техните спорове.

И той действително не се измами в едно: членовете на неговия разноцветен приятелски кръг свикнаха поне с това, че не могат да свикнат едни с други — между тях имаше, разбира се, достатъчно обтегнатост, хладина и дори мълчалива враждебност и ние сами се учудваме как нашият незначителен герой съумя да ги задържи около себе си; обясняваме си това с известна дяволита жизнерадост на неговата натура, която го караше да намира, че всичко „заслужава да се чуе“ и която можеше да бъде наречена даже любезност в смисъл, че й се удаваше не само да го свързва с най-разновидните лица и личности, но до известна степен да свързва помежду им дори тях.

Чудновати отношения в тази или онази посока! Блазни ни да разкрием за момент техните преплетени нишки, тъй както сам Ханс Касторп ги наблюдаваше по време на тия разходки със своя дяволит и жизнерадостен поглед. Там беше клетият Везал, който изгаряше от копнеж по госпожа Шоша и унизително се прекланяше пред Пеперкорн и Ханс Касторп — пред единия заради господстващото настояще, пред другия заради миналото. Там беше и самата Клавдия Шоша, грациозно, меко пристъпващата болна пътешественица, крепостна на Пеперкорн, и то положително по убеждение, но въпреки това винаги малко обезпокоена и вътрешно наострена, задето виждаше рицаря на една отколешна карнавална нощ в такива добри отношения с нейния повелител. Не беше ли почти от същия характер смущението, което определяше отношението й към господин Сетембрини? Към този сладкодумец и хуманист, когото не можеше да понася и наричаше безчовечен и високомерен? Към Ханс Касторповия приятел и възпитател, от когото много й се искаше да подири сметка за думите, които бе извикал по приличния млад германец, по този красив дребничък буржоа от добро семейство и с възпален участък, тогава, когато той се бе упътил право към нея — сметка за думите на някакъв средиземноморски език, от които тя нито сричка не разбра, тъй както и той не разбираше нейния матерен език, само че нейното пренебрежение бе по-малко сигурно от неговото. Ханс Касторп, влюбен, както обикновено казват, „до уши“, но не във веселичкия смисъл на този израз, а тъй, както човек обича, когато случаят е и забранен, и неразумен и когато не може да се възпее със спокойните песнички на равнината — тежко влюбен, значи, и затова зависим, подчинен, страдащ и услужлив, все пак бе съумял да скъта в това свое робство една удовлетворителна дяволитост, за да знае много добре каква стойност би могла да има и да запази неговата преданост към гъвкаво пристъпващата болна с очарователните татарски очи: една стойност, за която можеше да й отвори очите, както той при всичкото си страдалческо подчинение допълнително преценяваше, държането на господин Сетембрини към нея, което съвсем очевидно потвърждаваше подозренията й — то бе толкова отрицателно, колкото изобщо позволяваше учтивостта на един хуманист. Лошото, или в очите на Ханс Касторп по-скоро благоприятното, бе това, че тя не намери истинска компенсация в своите отношения към Лео Нафта, върху които бе полагала надежди. Вярно, тя тук не се сблъска с онова принципно отрицание, което господин Лодовико проявяваше към нейната природа, а и разговорите помежду им се развиваха много по-успешно: те понякога се разговаряха отделно, Клавдия и заядливият дребосък, върху книги, върху проблеми на политическата философия, към които и двамата се отнасяха еднакво радикално; и Ханс Касторп чистосърдечно вземаше участие в тия разговори. Ала едно известно аристократично ограничаване на отзивчивостта, което аривистът, предпазлив като всички аривисти, проявяваше спрямо нея, сигурно й бе направило впечатление; неговият испански тероризъм всъщност слабо се съгласуваше с нейната затръшкаща вратите скитническа „човечност“, а към това се прибавяше като последен и най-фин елемент една лека, трудно доловима враждебност, която тя със своя женски усет трябваше да забележи, че я обвява и откъм двамата опоненти, и откъм Сетембрини, и откъм Нафта (тъй както нейният карнавален рицар сам бе почувствал същото), и която имаше за първопричина отношенията на двамата към него, Ханс Касторп: раздразнението на възпитателя към жената като смущаващ и разсейващ елемент, тази тиха и изначална враждебност, която ги обединяваше, защото прекратяваше техния разпалван от педагогиката раздор. Не играеше ли някаква роля тази неприязън също и в държането на двамата диалектици към Питер Пеперкорн? Ханс Касторп смяташе, че забелязва нещо такова, може би защото злобничко бе го очаквал и изобщо не малко изгаряше от желание да събере заекващия владетел с двамата негови „правителствени съветници“, както понякога на шега и на ум ги наричаше, и да изследва ефекта. На открито нашият минхер не произвеждаше същото забележително впечатление както в затворено помещение. Меката филцова шапка, която носеше дълбоко нахлупена върху челото и която покриваше неговата бяла пламтяща коса и могъщите бръчки на челото, смаляваше чертите му, сякаш ги спаружваше, и накърняваше дори величието на зачервения му нос. А и неговата походка не бе много по-добра от стоежа му: той имаше навик, при всяка от своите къси крачки, да накланя цялото си тежко тяло и дори главата си към страната, където кракът му пристъпваше в момента напред, което създаваше по-скоро едно добродушно старческо, отколкото царствено впечатление, пък и най-често не вървеше изправен в целия си ръст, както стоеше, а малко присвит. Но и така той надвишаваше с една глава господин Лодовико, да не говорим за дребничкия Нафта — и не само тук се криеше причината, задето неговото присъствие толкова много, толкова безкрайно много, както Ханс Касторп си бе въобразил и предварително решил, угнетяваше съществуването на двамата политици.

Този гнет, това омаловажаване, това накърняване се явяваха като резултат от сравнението — осезаемо за изпечения наблюдател, но осезаемо без съмнение и за сравняемите — както за двамата свръхартикулиращи дребосъци, тъй и за заекващото величие. Пеперкорн се отнасяше към Нафта и Сетембрини извънредно учтиво, с едно почитание, което Ханс Касторп би нарекъл иронично, ако не му пречеше пълното съзнание за несъвместимостта на това понятие с понятието за големия формат. Царете не познават иронията — дори не и в смисъла на едно прямо и класическо средство на красноречието, камо ли пък в някакъв по-заплетен смисъл. Така че това, което характеризираше държането на холандеца спрямо Хансовите приятели, можеше да се вземе по-скоро за една същевременно и фина, и забележителна насмешка, ту прикрита под малко прекалена сериозност, ту съвсем явна.

— Да… да… да! — случваше се да каже той, като заплашваше с пръст в посока към тях, а отвръщаше главата си с шеговито усмихнатите напукани устни. Това е… Това са… Господа и дами, обръщам вниманието ви… Церебрум, церебрално, разбирате ли? Не… не, отлично, извънредно, това е, тук вече излиза наяве…

Те си отмъщаваха, като разменяха погледи, които след пресрещането отчаяно се отправяха към небето; при тия погледи те се опитваха да привлекат и Ханс Касторп, но той отказваше.

Случваше се господин Сетембрини и направо да се обърне към ученика, с което сякаш признаваше една неувереност в педагогията си.

— Но, за бога, инженере, та това е един оглупял старец. Какво намирате у него? Може ли той да ви насърчи към нещо? Умът ми не го побира! Всичко би било ясно — без, разбира се, да е похвално, — ако го търпите само за това, че покрай него сте в обществото на неговата настояща любовница. Но невъзможно е да не види човек, че се интересувате за него повече, отколкото за нея. Заклевам ви, помогнете ми да ви разбера…

Ханс Касторп се засмя.

— На всяка цена! — каза той. — Отлично! Няма как иначе… Позволете ми… Добре! — И той се опита да копира и Пеперкорновата културна мимика. — Да-да — засмя се той отново, — това вие считате за глупаво, господин Сетембрини, и във всеки случай то е неясно, което във вашите очи, изглежда, е по-лошо от глупаво. Ах, глупостта! Има толкова различни видове глупост и благоразумието не е най-добрият от тях… Хало! Ето че сътворих нещо, един израз, „крилат“. Харесва ли ви?

— Много. С нетърпение очаквам първата ви сбирка афоризми. Може би още не е късно да ви помоля да отразите в нея някои съждения, които между другото сме разменяли върху човеконенавистническата същина на парадокса.

— Дадено, господин Сетембрини. Абсолютно тъй ще стане. Не, с тоя мой „крилат израз“ съвсем не съм тръгнал на лов за парадокси. За мен въпросът бе да изтъкна големите трудности, които ни… създава определението на „глупост“ и „благоразумие“. Значи: създава, нали? Толкова трудно е да се разграничат тия неща, те така са преплетени помежду си… Знам добре, че ненавиждате мистичното guazzabuglio и че сте за стойността, за преценката, за стойностната преценка и тук ви давам напълно право. Но въпросът около „глупостта“ и „благоразумието“ е пълна мистерия, а трябва все пак да е разрешено човек да се интересува за мистериите при условие, че е налице честният стремеж да се разкрият те по възможност до дъно. Питам ви следното. Питам ви: ще отречете ли, че той всички нас ни туря в джоба си? Изразявам се грубо и въпреки това, доколкото виждам, не можете да отречете това. Туря ни в джоба си, а отнякъде му се следва и правото да ни се присмива. Откъде? Как така? По какъв начин? Естествено не благодарение на неговата мъдрост. Признавам, че за мъдрост едва ли може да става дума. Та той е по-скоро човек на невзрачността и на чувството, чувството е неговият пискюл — прощавайте тоя простонароден израз! Казвам, значи: не от интелигентност ни туря в джоба си, тоест не поради духовни причини… Вие това не бихте позволили и наистина то отпада. Но не и поради физически! Разбира се, че не поради капитанските си плещи с оглед на някакво грубо насилие и затова, че с един удар на пестника си би могъл да повали всекиго от нас — нему и на ум не му идва, че би могъл да стори това, а и в случай че си науми такова нещо, няколко благоразумни думи ще стигнат, за да го укротят… Значи, не и поради физически. И все пак съвсем несъмнено неговата физика играе тук някаква роля — не в смисъла на грубо насилие, а в друг смисъл, в мистичния, — а щом физиката почне да играе някаква роля, работата става мистична; физиката се прелива в духа и обратно, те не могат да се различат, глупостта и благоразумието не могат да се различат, но въздействието е налице, динамичното, и нас ни турят в джоба си. А за това разполагаме само с една дума и тя се казва „личност“. Употребяват тази дума и в разумен смисъл — тъй както ние всички сме личности: морални, юридически и какви ли не още. Но тук не искам да кажа това. Става дума за една мистерия, която е извън пределите на глупостта и интелигентността и за която сигурно бива да се интересуваме — отчасти за да я разкрием по възможност до дъно и отчасти, доколкото това се окаже невъзможно, да извлечем от нея поука. А щом като сте за стойностите, то личността в края на краищата също представлява една положителна стойност, поне така мисля, по-положителна от глупостта и интелигентността, в най-висша степен положителна, абсолютно положителна — както животът, с една дума: една жизнена стойност, напълно подходяща да се интересува при случай човек за нея. Така сметнах, че трябва да ви възразя на това, което казахте за глупостта.

Напоследък Ханс Касторп не се забъркваше и заплиташе при такива вещи изказвания и не се прекъсваше без време. Той изкарваше репликата си докрай, понижаваше гласа си, слагаше точка и невъзмутимо продължаваше пътя си като мъж, макар че все още винаги се изчервяваше при такива случаи и всъщност го беше малко страх от критичното мълчание, което щеше да последва, за да му остави време да се посрамува. Господин Сетембрини дълго не наруши това мълчание, после каза:

— Вие отричате, че сте тръгнали на лов за парадокси. Между другото добре знаете, че ми е също толкова неприятно да ви виждам на лов за мистерии. Като превръщате личността в тайна, вие се подлагате на опасност да изпаднете в обожаване на идоли. Прекланяте се пред една маска. Виждате мистика там, дето се касае до мистификация, до една от ония измамни кухи форми, с които демонът на телесното и физиономичното понякога обича да ни взема на подбив. Никога ли не сте се движили в среда на актьори? Не познавате ли тия артистични глави, в които се обединяват чертите на Юлий Цезар, Гьоте и Бетховен и чиито щастливи притежатели, отворят ли веднъж уста, се оказват най-големите тъпаци под слънцето?

— Добре, игра на природата — каза Ханс Касторп. — И все пак не само игра на природата, не само подбив. Защото, щом като тия хора са актьори, те трябва да имат талант, а талантът сам надхвърля глупостта и благоразумието, той сам представлява една жизнена стойност. Минхер Пеперкорн също има талант, казвайте каквото искате, и с него ни туря в джоба си. Поставете в единия ъгъл на една стая господин Нафта и го накарайте да изнесе доклад върху Григорий Велики и божията държава, нещо, което наистина заслужава да се чуе — а в другия ъгъл стои Пеперкорн със своята особена уста и своите придръпнати нагоре бръчки на челото и нищо друго не казва освен: „Напълно. Позволете ми… Уредено!“ Ще видите, хората ще се съберат около Пеперкорн, всички до един, и Нафта ще си остане сам със своята интелигентност и своята божия държава, ако и толкова недвусмислено да се изразява, че човек може да го разтресе тригодишна треска, както има обичай да казва Беренс…

— Не ви ли е срам да се прекланяте пред успеха! — порица го Сетембрини. — Mundus vult decipi.166 Моето желание далеч не е да се трупат хората около Нафта. Той е опасен интригант. Но аз съм склонен да застана на негова страна с оглед на въображаемата сцена, която обрисувахте с осъдително одобрение. Няма що, презирайте отчетливото, точното, логичното и хуманно последователно слово! Презирайте го в чест на някакво фокусничество с намеци и шарлатански чувства и вече безусловно сте в ръцете на дявола…

— Но уверявам ви, той често може да говори напълно последователно, когато се запали — каза Ханс Касторп. — Той случайно ми разказа веднъж за динамичните дроги и за азиатските отровни дървета, толкова интересно, че дори почти ме хвана страх — интересното винаги е малко страшничко, — всъщност то само по себе си не беше интересно, а само във връзка с въздействието на неговата личност: то направи историята същевременно и страшна, и интересна…

— Естествено вашата слабост към азиатското е известна. И наистина аз не мога да ви поднеса такива чудеса — отвърна господин Сетембрини с толкова много горчивина, че Ханс Касторп побърза да заяви: предимствата на поучението и разговорите с него спадали, разбира се, към съвсем друга област и никому не било хрумвало да прави сравнения, то би било несправедливо и за двете страни. Но италианецът се направи, че нищо не е чул, и пренебрегна тази учтивост. Той продължи:

— Във всеки случай трябва да ми позволите, инженере, да се удивя от вашата деловитост и вашето душевно спокойствие. То се доближава малко до гротескното, с това ще се съгласите. Тъй както в края на краищата са се докарали работите… Този мазен идол ви е отнел вашата Беатриче — наричам нещата с техните имена. А вие? Това е безпримерно.

— Разлики в темпераментите, господин Сетембрини. Разлики, що се отнася до горещината и рицарството на кръвта. Естествено вие като човек на Юга, вие щяхте да се допитате до кинжала и отровата или във всеки случай щяхте да третирате въпроса публично и страстно, с една дума, по петльовски. Това би било, разбира се, много мъжествено — публично мъжествено и галантно. С мен обаче работата стои другояче. Аз ни най-малко не съм мъжествен, за да съзирам у мъжа само съперника-самец — може би изобщо не съм мъжествен, но положително не по този начин, който, не знам защо, наричам „публичен“. Питам се в своето смутено сърце дали имам в какво да го упреквам. Сторил ли ми е съзнателно нещо? Но обидите трябва да са преднамерени, иначе не са никакви обиди. А що се отнася до „стореното“, би трябвало от нея да диря сметка, а за това пък нямам право — изобщо нямам право, особено пък що се отнася до Пеперкорн. Защото, първо, той е една личност, което само по себе си е от значение за жените, и, второ, не е цивилен човек като мене, а у него има нещо военно, както у моя клет братовчед, тоест той си има свой point d’honneur167, своето честно увлечение и това е чувството, животът… Бъбря глупости, но предпочитам малко да побълнувам и при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности — това може би все пак е някаква военна черта в моята характеристика, ако бива така да се каже…

— Кажете все пак — кимна Сетембрини. — Това безусловно е една черта, която би заслужила похвала. Смелостта на познанието и на израза, това е то — литературата, това е то — хуманитарното начало…

Тъй те се разделиха задоволително и при тоя случай; Господин Сетембрини придаде на разговора помирителен завършек, за което имаше достатъчно основания. Позицията му тогава съвсем не бе толкова неуязвима, че да бе уместно едно по-силно наблягане върху строгостта; разговорът, който се въртеше около ревността, бе за него доста хлъзгава почва; на една известна точка той всъщност би трябвало да отговори, че пред вид на педагогическата му жилка неговото отношение към мъжкия елемент също ни най-малко не било за публично петльовския тип, поради което не можел да възприеме всесилния Пеперкорн, както и Нафта, и госпожа Шоша; накрай добави, че не се надявал да разубеди ученика си относно въздействието и естественото превъзходство на една личност, от което и той, както неговият партньор по мисловните въпроси, трудно можел да се отърве.

Най-добре им беше, когато повяваше „духовен“ ветрец, когато дискутираха — когато можеха да приковат вниманието на другарите си по разходка върху един от техните същевременно и елегантни, и пламенни спорове — академични, а водени с един ток, сякаш се отнасяше до най-животрептящите въпроси на деня и живота; в тия спорове взимаха участие почти само те, двамата, през което време присъстващият „формат“ биваше един вид неутрализиран, тъй като можеше да им приглася само с едно учудено повдигане на бръчките по челото си и с неясно подигравателни недомлъвки. Но дори и при тия обстоятелства холандецът упражняваше своя натиск, засенчваше разговора, така че той сякаш губеше блясъка си, по някакъв начин го лишаваше от същината му, противопоставяше му нещо, което всички чувстваха, но което той вършеше сигурно несъзнателно или един бог знае в каква степен съзнателно; той не подкрепяше нито една от противните тези и поради това и най-решителното значение на спора избледняваше и дори — ние се колебаем дали да го кажем — получаваше някакъв отпечатък на празнословие. Или да се опитаме по друг начин: остроумната борба на живот и смърт тайно, по някакъв подмолен и неопределен начин, постоянно се отнасяше към разхождащия се редом с нея формат и се изтощаваше от този магнетизъм. Другояче не може да се охарактеризира това тайнствено и крайно неприятно за спорещите явление. Може само да се каже, че ако го нямаше Питер Пеперкорн, много по-настоятелно щеше да се наложи едно вземане на страна, когато например Лео Нафта защищаваше основната архиреволюционна същина на църквата срещу учението на господин Сетембрини, който виждаше този исторически фактор само като покровител на мрачния застой и консерватизма и изтъкна като противоположни нему всички принципи, стремящи се към преврат и обнова, изпълнени с жизненост и перспективи, принципите на просвещението, науката и напредъка, които водели началото си от една велика епоха на възраждането на античната култура — това свое верую той подкрепи с най-красив замах на слово и жестове. Тогава Нафта, хладен и наострен, се нае да докаже — и го доказа почти до заслепяваща необоримост, — че църквата, като въплъщение на религиозно аскетичната идея, в своята същност далече не държала да бъде привърженица и опора на това, което искало да изтрае, значи, на светското образование, на правния ред в разните държави — напротив, открай време тя по най-радикален начин била написала на своето знаме „преврат до корен и до дъно“, че направо всичко, което се смята за достойно да бъде съхранено и което слабаците, страхливците, консерваторите, буржоата се опитват да съхранят: държавата и семейството, светското изкуство и светската наука — че всичко това се е държало винаги само в съзнателно или несъзнателно противоречие към религиозната идея, към църквата, чиято вродена тенденция и непоклатима цел било разпадането на всички съществуващи светски строеве и новоизграждането на обществото по образеца на идеалната, на комунистическата божия държава.

След това думата получи Сетембрини и, види бог, той добре се възползва от нея. Едно такова смесване на луциферовската революционна идея с всеобщия бунт на всички лоши инстинкти, каза той, било достойно за окайване. Векове наред любовта на църквата към обновлението се била състояла в това да инквизира, да дави, да задушава в дима на кладите животворните идеи, а днес заявява чрез своите емисари, че е за преврата, мотивирайки се с една цел, която ще замести свободата, образованието и демокрацията с диктатурата на сганта и варварството. Е, действително, един ужасен вид на противоречива последователност, последователна противоречивост…

Подобно противоречие и подобна последователност, отвърна Нафта, ни най-малко не липсвали на противника му. Демократ по собствена преценка, той се отнасял доста неприязнено към народа и равенството и на туй отгоре проявявал осъдително аристократично високомерие, като наричал сган призвания да представлява диктатурата световен пролетариат. Но той наистина се бил проявил като демократ по отношение на църквата, която без съмнение, това с гордост трябвало да й се признае, се явявала като най-благородната сила в историята на човечеството — благородна в последния и най-върховен, смисъл, в смисъла на духа. Защото аскетичният дух — ако е позволено да говорим с плеоназми, — духът на отрицанието и унищожението на света бил самото благородство, аристократичният принцип в чист вид; той никога не можел да бъде простонароден и във всички времена църквата била всъщност ненародна. Ако господин Сетембрини си дадял малко труд да си спомни като литератор за културата на Средновековието, щял да онагледи този факт — суровото неблагоразположение, което народът, и то народът в най-широкия смисъл на думата, изпитвал към църковните институции, се очертавало например в известни монашески образи, плод на простонародната поетична фантазия, които още тогава по един истински лутеровски начин противопоставяли на аскетичната идея виното, жената и песента. Всички инстинкти на светската героичност, на войнишкия дух, а и дворцовата поезия се били противопоставяли повече или по-малко открито срещу религиозната идея, а с това и срещу йерархията. Защото всичко това било „свят“ и „сган“ в сравнение с представляваното от църквата благородство на духа.

Господин Сетембрини поблагодари за освежаването на паметта му. Образът на монаха Илзан от „Розовата градина“ притежавал нещо много отрадно в сравнение с прехвалената гробовна аристокрация и макар че той, говорещият, не бил приятел на германския реформатор, все пак бил готов пламенно да защити всички елементи на демократически индивидуализъм в неговото учение против каквито и да са, църковни или феодални, попълзновения за господство върху личността.

— Виж ти! — провикна се сега Нафта изведнъж. Искали май да припишат на църквата дори липса на демократизъм, на чувство за стойността на човешката личност? А хуманната непредубеденост на каноническото право, което изисква за правоспособност само съпричастие в църковната общност и правоверност, което не държи сметка за никакви държавни или обществени съображения и което приема свидетелстването и допуска унаследяването на роби, военнопленници и крепостни — за разлика от римското право, където правоспособността зависи от притежанието на правото на гражданство, или от германското, където тя е свързана с племенната принадлежност и личната свобода!

Това твърдение, забеляза язвително Сетембрини, било направено с премълчаване на „каноническия дял“, който от всяко завещание се приспадал за църквата и епископа. Между другото той заговори за „попска демагогия“, за благосклонността на безусловната жажда за власт, която ще раздвижи и преизподнята, щом като боговете по понятни съображения нищо не искат да знаят за тях, за поповете, и добави, че църквата очевидно се е интересувала повече за количеството, отколкото за качеството на душите, от което можело да се извади заключението за нейното дълбоко духовно неблагородство.

Настроена неблагородно — църквата? На господин Сетембрини бе обърнато внимание върху неумолимия аристократизъм, който бил в основата на идеята за наследствеността на позора; прехвърлянето на тежката вина върху — демократично казано — невинните потомци; доживотното опетняване и безправие на незаконните деца като друг пример. Но той помоли да не му говорят за това — първо, защото неговото хуманно чувство се възмущавало и, второ, защото му били дотегнали тия извъртания и в майсторските хватки на противниковата апологетика съзирал познатия му безчестен, дяволски култ към небитието, който държи да го наричат дух и да почувстваме признатата непопулярност на аскетичния принцип като нещо толкова законно, толкова свещено.

Тук пък Нафта поиска разрешение да се изсмее на висок глас. Говорят за нихилизма на църквата! За нихилизма на най-реалистичната система за господство в световната история! Никога, значи, господин Сетембрини не е бивал докосван от полъха на хуманната ирония, с която тя постоянно прави концесии на света, на плътта, като с разумна отстъпчивост забулва последните изводи на принципа и оставя духа да владее със своето регулиращо въздействие, без да се отнася прекалено строго към природата. Той следователно никога не бил чувал за финото свещеническо понятие за индулгенцията, към която спадало даже и едно тайнство, бракът, който не бил позитивно благо като другите тайнства, а само една защита против греха, който бил разрешен само за ограничение на чувствените желания и на неумереността, тъй че аскетичният принцип, идеалът за целомъдрието се укрепвал, без да се подлага плътта на неполитична строгост.

Как можеше тук господин Сетембрини да не се опълчи против едно толкова отвратително понятие за „политичното“, против жестовете на високомерна снизходителност и мъдрост, които духът — това, което ония наричали дух — си позволявал спрямо своята мнимо виновна и „политично“ третирана противоположност, която всъщност ни най-малко не се нуждаела от неговата отровна индулгенция; против проклетата двойнственост на едно тълкувание на света, което превръщало всемира в ад, смятало за дяволски и живота, и неговата измислена противоположност, духа: защото, ако животът е лукав, би трябвало и духът като чисто отрицание да е също така лукав! И той рицарски се застъпи за невинността на плътските наслади — при което Ханс Касторп неволно се сети за неговата таванска стаичка на хуманист с пулта, плетените столове и шишето за вода, — докато Нафта, твърдейки, че плътската наслада никога не можела да бъде без вина и че природата трябвало да бъде любезна и да почувства колко съвестта й е нечиста спрямо духовното начало, определи като „любов“ църковната политика и индулгенцията, за да опровергае нихилизма на аскетичния принцип — при което Ханс Касторп намери, че думата „любов“ много особено приляга на лицето на лютия, мършав и дребен Нафта…

Тъй продължиха, ние знаем играта, знаеше я и Ханс Касторп. Проследихме я заедно с него един момент, за да наблюдаваме как например ще изглежда една такава перипатетична схватка в сянката на разхождащата се редом личност и по какъв начин нейното присъствие тайнствено й притъпяваше жилото: някаква потайна принуда да държат сметка за тая личност гасеше прескачащата насам и натам искра и налагаше оная морна безжизненост, която ни обзема, когато едни електрически проводник се окаже без контакт. Добре! — тъй беше то. Нямаше вече пращене между противоречията, не прескачаше никаква светкавица, нямаше ток — настоящето, неутрализирано от духа, както той, духът, смяташе, по-скоро неутрализираше него самия. Ханс Касторп с удивление и любопитство схвана това.

Революция и застой — поглеждаха към Пеперкорн, виждаха го как се влачи по пътя, не особено забележителен, когато вървеше пешком с накланяща се настрана стъпка и нахлупена върху челото шапка; виждаха неговите широки, неправилно разрязани устни и го чуваха да казва, шеговито сочейки с глава към спорещите: „Да-да-да! Церебрум, церебрално, разбирате ли! Това е… Тук вече излиза наяве…“ — и ето, контактът бе мъртъв! Те опитваха нещо друго, залавяха се за по-сложни формулировки, отваряха дума за „аристократическия проблем“, за популярност и благородство. Никаква искра. Разговорът магнетично получаваше личен отпечатък; Ханс Касторп отново видя придружителя на Клавдия легнал в кревата под червения копринен юрган, облечен в плетената риза без яка, наполовина стар работник, наполовина царски бюст — и с обезсилен гърч силата на спора замря. По-високи напрежения! От едната страна отрицание и култ към небитието — от другата вечното „да“ и любещата склонност на духа към живота! Къде оставаха силата, мълнията и токът, когато и противници, и слушатели поглеждаха към минхер Пеперкорн — което се случваше неминуемо и по силата на някакво тайно привличане? С една дума, тия неща не излизаха наяве и това, според Ханс Касторп, не бе ни по-малко и ни повече от мистерия. За своята сбирка афоризми той можеше да си отбележи, че една мистерия се изговаря с най-обикновени думи — или въобще не се изговаря. На всеки случай, за да се изговори тази мистерия, можеше да се каже само едно, и то чисто и просто това, че Питер Пеперкорн със своята набръчкана царска маска и горчиво разпокъсаната си уста винаги извършваше в подходящия момент ту едното, ту другото, че и двете, изглежда, му отговаряха и добре му прилягаха — стига да го погледнеше човек. Да, този глупав стар човек, тази господстваща нула! Той не омаломощаваше силата на противоречията чрез объркване и подстрекателства като Нафта; не бе двусмислен като него или поне по съвсем противоположен, по някакъв позитивен начин — тази залитаща мистерия, която очевидно бе надрасла не само глупостта и интелигентността, но и толкова много други противопозиции, които Сетембрини и Нафта заклинателно призоваваха, за да създадат, с възпитателна цел, необходимото високо напрежение. Личността, така изглеждаше, не бе възпитател — и въпреки това какъв шанс бе тя за един любознателен пътешественик! Колко странно бе да се наблюдава двусмислеността на един цар, когато спорещите стигаха до брак и грях, до тайнството на опрощението, до вина или невинност на плътските наслади! Той накланяше глава към рамото и гърдите си, болезнените устни се разтваряха, устата зейваше отпусната и печална, ноздрите се опъваха и разширяваха сякаш от болка, бръчките на челото се повдигаха и уголемяваха очите за един бледен страдалчески поглед — образът на самата горчивина. Но ето, в същата минута мъченическата физиономия разцъфваше до пищност! Косо наклонената глава ставаше дяволита, устните, още отворени, неблагопристойно се усмихваха, сибаритската трапчинка, позната от по-рано, се появяваше върху едната буза — насреща им беше танцуващият езически жрец и докато главата му шеговито кимваше към „мозъците“, чуваха го да казва: „Ах, да, да-да… отлично. Това е… Това са… Тук вече се показва… Тайнството на плътската наслада, разбирате ли…“

Въпреки това, както вече казахме, понижените приятели и учители на Ханс Касторп се чувстваха най-добре, когато можеха да се карат. Тогава бяха в своята стихия, докато форматът беше извън своята и все пак различно можеше да се прецени ролята, която играеше при това. Съвсем несъмнено те изпадаха в неизгодно за тях положение, когато не ставаше вече дума за остроумие, слово и дух, а за предмети, за земно практически работи, с една дума, за въпроси и неща, където собствено се утвърждават господарските натури: тогава бе свършено с тях, те попадаха в сянка, ставаха незначителни, а Пеперкорн грабваше скиптъра, определяше, решаваше, нареждаше, поръчваше и заповядваше… За чудене ли е, че той желаеше това състояние, че се стремеше да преминат от словоборството към него? Той страдаше, докато то господстваше или поне когато дълго време господстваше; но страдаше не от суетност — в това Ханс Касторп бе сигурен. Суетата няма формат, а величието не е суетно. Не, стремежът на Пеперкорн към предметност произтичаше от други причини: от „страх“, казано съвсем наедро и грубо, от онази ревност към дълга и идеи фикс за чест, която Ханс Касторп бе споменал веднъж за опит пред господин Сетембрини и която му се искаше да сметне до известна степен за военна черта.

— Господа й дами… — каза холандецът, като вдигна, повелително призовавайки, своята капитанска ръка с копиевидните нокти. — Добре, господа, отлично, превъзходно! Аскетизмът… индулгенцията… плътската наслада… Искам това… Бездруго! Крайно важно! Крайно спорно! Обаче позволете ми… Аз се боя, че ние вършим един тежък… Ние се затваря ме, господа и дами, затваряме се по най-безотговорен начин за най-същественото… — Той задиша дълбоко. — Този въздух, господа и дами, този характерен днешен сух и топъл ветрец със своята нежна отмала, със своя припомнящ и предвещаващ пролетта аромат… ние не би трябвало да го вдъхваме, за да го изкарваме във вид на… Настоятелно моля, не би трябвало така. Това е обида. Само нему би трябвало да посветим цялото и пълно наше… о, най-висшето и с най-голямо присъствие на духа… Свършено, господа и дами! И само като чисто венцехваление на неговите качества ние би трябвало из нашите гърди… Аз замлъквам, господа и дами! Замлъквам в чест на този… — Той се бе спрял, навел се бе назад и с шапката си засенчваше очите; всички последваха неговия пример.

— Аз насочвам — таза той — вашето внимание към висините, към най-далечните висини, към онази черна кръжаща точка там горе, под извънредно синьото, биещо на черно… Това е граблива птица, голяма граблива птица. Това е, ако се не… Господа и вие, детето ми, това е орел. Към него се насочвам с пълна целеустременост… Погледнете! Това не е сокол, нито пък лешояд… Ако бяхте толкова далекогледи, както аз с напредващата… Да, детето ми, с напредваща. Косата ми е бяла положително. Тогава и вие тъй ясно като мене по притъпеното окръгление на крилете… Орел, господа и дами. Скален орел. Той кръжи точно над нас всред синевата, без нито един мах на крилете си плува на неизмерима височина за наше… и сигурно разузнава със своите силни, далекогледи очи изпод надвисналите веждни кости… Орелът, господа и дами, Юпитеровата птица, царят на своя род, лъвът на въздушната шир! Той има панталони от перушина и железен клюн, само на върха остро извит, и пръсти с ужасна сила, с извити навътре нокти, задният нокът здраво като стомана приляга върху предните. Вижте, така! — И той се опита да наподоби орловия крак със своята дългоноктеста капитанска ръка. — Майсторе, какво само кръжиш и разузнаваш! — обърна се той отново нагоре. — Спусни се! Удари със своя железен клюн главата, изкълви очите, разкъсай корема на това създание, което бог ти… Отлично! Решено! Твоите нокти трябва да са преплетени в черва, а от клюна ти трябва да се стича кръв…

Той бе възхитен, а интересът на разхождащите се към антиномиите на Нафта и Сетембрини спадна до нула. Пък и появата на орела безмълвно упражни допълнително въздействие върху решенията и начинанията, които последваха под ръководството на минхера: отбиха се в ресторант, ядоха и пиха в ни едно време, но с апетит, който бе подклаждан от спомена за орела; гуляене и пируване, както доста често минхерът го организираше и извън „Бергхоф“ — където се случеше, в курорта и селото, в някоя гостилница в Гларус или Клостерс, където отиваха на излет с влакчето; под неговата господарска команда компанията се наслаждаваше на класическите дарове: кафе със сметана и селски печива или сочно сирене върху ароматно алпийско масло, което бе много вкусно, и с горещи, печени кестени, към всичко това червено велтлинско вино, колкото душата желаеше, а Пеперкорн придружаваше импровизираната закуска с големи недомлъвки или караше Антон Карлович Ферге да се разприказва — този добродушен търпеливец, комуто всичко по-възвишено бе съвсем чуждо, който обаче много деловито можеше да разказва за производството на руските галоши и шушони: към каучуковата маса добавяли сяра и други вещества, а готовите, лакирани обувки се подлагали на „вулканизация“ при горещина над сто градуса. И за полярния кръг разправяше, защото неговите служебни командировки многократно го били завеждали чак дотам: за полунощното слънце и за вечната зима на Нордкап. Там, казваше той из своето възлесто гърло и изпод надвисналите си мустаци, параходът изглеждал съвсем дребен в сравнение със страхотните скали и стоманеносивата морска шир. А по небето се простирали жълти светлинни полета, това било Северното сияние. И на него, на Антон Карлович, всичко му се струвало призрачно — цялата сценична картина с него самия.

Толкова за господин Ферге, единственият от малката компания, който стоеше извън всичките заплетени в една или друга насока отношения. Що се отнася обаче до тях, трябва да отбележим два кратки разговора, два странни разговора между четири очи, водени по него време от нашия негероичен герой с Клавдия Шоша и нейния спътник: с всеки поотделно, единия в хола веднъж привечер, докато „пречката“ лежеше горе в треска, другия през един следобед до леглото на минхера.

Нея вечер в хола цареше полумрак. Обикновеното веселие бе слабо и краткотрайно — гостите рано се бяха оттеглили за вечерното режимно лежане, доколкото не бяха се отклонили по антирежимни пътища долу, към света, за танци и игри. Само една лампа светеше нейде върху потона на замрялото помещение, а и съседните салони бяха едва осветени. Но Ханс Касторп бе разбрал, че госпожа Шоша, която бе вечеряла без своя повелител, още не беше се качила на първия етаж, а сама бе останала в читалнята, затова и той не бързаше да се прибере. Той седеше в задната част на хола, която бе издигната с едно невисоко стъпало и бе отделена от главното помещение с няколко бели арки върху облечени в дървена ламперия колони, седеше до кахлената камина в такъв люлеещ се стол, в какъвто Маруся се бе люляла, когато Йоахим бе завързал единствения си разговор с нея, и пушеше цигара, по това време във всеки случай то бе позволено тук.

Тя дойде, той чу стъпките й, и застана до него, като развяваше насам-натам едно писмо, което бе хванала за единия ъгъл; после каза с нейния Пшибиславов глас:

— Портиера го няма. Я ми дайте една пощенска марка!

Нея вечер тя бе облечена в лека, тъмна коприна, в рокля с кръгло деколте и широки ръкави, които долу, със своите закопчани маншети, плътно прилягаха върху китките. Той предпочиташе да я вижда в такова облекло. Тя се беше накитила с бисерната огърлица, която бледо блестеше в полумрака. Той вдигна поглед към нейното киргизко лице. И повтори:

— Пощенска марка? Нямам.

— Как, нямате ли! Tant pis pour vous.168 Не сте готов да услужите на една дама? — Тя извърна устни и сви рамене. — Разочаровате ме. Вие, мъжете, би трябвало да бъдете поне точни и надеждни. Аз пък си представлявах, че в някоя от преградките на портфейла си имате цели сгънати листове от всички видове, подредени по стойности.

— Не, за какво? — каза той. — Никога не пиша писма. Та и до кого ли? Най-много, и то рядко, по една картичка, която и без това е с отпечатана марка. До кого да пиша писма? Никого си нямам. Нямам никакви връзки вече с равнината, загубих ги. В нашата народна песнопойка има една песен, която гласи: „Загубен съм вече за света“. Така е и с мене.

— Е, дайте тогава поне една папироса, загубени човече! — каза тя, като седна насреща му на една застлана с ленени възглавници пейка до камината, кръстоса крак върху крак и протегна ръка. — Изглежда, с такива сте запасен. — И тя нехайно и без да благодари, взе цигара от сребърната табакера, която й беше поднесъл, и си послужи със запалката, която бе щракнал пред наведеното й напред лице. В това нехайно „дайте поне“, в това взимане без благодарност се очерта в пълнота образът на разглезената жена. Но вън от него и чувството за човешка или по-добре казано, човеешка общност и съвместно притежание, за една стихийна и нежна себеподобност на даването и взимането. Той на ум отсъди това като признак на влюбеност. После каза:

— Да, запасен съм, винаги. Без съмнение съм винаги запасен. Цигари трябва да имам. Как иначе бих изкарал? Нали това наричат страст, за да отговоря на въпроса. Аз, да си призная искрено, съвсем не съм страстен човек, но и аз имам страсти, флегматични страсти.

— Извънредно се успокоявам — каза тя, издишвайки поетия дим, — когато чувам, че не сте страстен човек. Между впрочем как ли бихте могли? Би трябвало да сте се изметнали от рода си. Страст, това е: да живее човек заради живота. Но известно е, че такива като вас живеят заради преживелицата. Страст, това е самозабрава. Вие обаче гледате как да се самообогатите. C’est са.169 Вие й понятие си нямате, че това е отвратителен егоизъм и че по този начин един ден ще се окажете врагове на човечеството.

— Е, е! Чак пък врагове на човечеството? Какво говориш, Клавдия, какво обобщаваш? Какво определено и лично имаш на ум, когато казваш, че не ни интересува животът, а обогатяването? Вие жените не морализирате току-така. А пък моралът, знаеш ли… Той е обект за спорове между Нафта и Сетембрини. Спада към областта на голямата бъркотия. Дали някой живее заради самия себе си или заради живота, това той сам не знае и никой не може точно и сигурно да знае. Искам да кажа, че границата е разтеглива. Има себична всеотдайност и всеотдайна себичност… Аз смятам, че това едно на друго е като при любовта. Естествено сигурно е неморално, дето не съм напълно в състояние да обърна внимание на това, което ми говориш за морала, а на първо място се радвам, че сме седнали заедно, както само веднъж досега и нито веднъж, откак си се върнала. И че мога да ти кажа колко невероятно добре ти отиват тия тесни маншети около китките и тази тънка коприна около мишниците — около твоите мишници, които познавам…

— Отивам си.

— Не си отивай, моля! Аз ще държа сметка за обстоятелствата и личностите.

— На което сигурно ще може да се разчита при един човек без страст.

— Ето, виждаш ли! Подиграваш ми се и ми се караш, когато… А искаш да си отиваш, когато…

— Моля да ми говорите с по-малко недомлъвки, ако имате желание да ви разбера.

— Значи, аз не мога, ни най-малко не мога да се възползвам от твоя опит в отгатването на недомлъвки? Не е справедливо, бих казал, ако не ми беше ясно, че тук въпросът не е до справедливост…

— О, не. Справедливостта е една флегматична страст. За разлика от ревността, с която флегматични хора непременно биха станали за посмешище.

— Виждаш ли? За посмешище. Ето защо да не те дразни моята флегматичност! Повтарям: как бих могъл иначе да изкарам? Как бих могъл иначе да издържа например очакването?

— Моля?

— Очакването да се върнеш.

— Voyons, mon ami.170 Няма вече да се занимавам с начина, по който вие с глупашко упорство ми говорите. Той все някой път ще ви дотегне, пък и в края на краищата аз не съм превзета, не съм някоя разгневена буржоазка…

— Не, ти си болна. Болестта ти дава свобода. Тя те прави — чакай, сега ми хрумва една дума, която никога още не съм употребявал! Тя те прави гениална.

— За гениалност ще говорим друг път. Не това исках да кажа. Искам едно. Вие няма да си въобразявате, че имам нещо общо с вашето чакане — ако сте чакали, — че съм ви поощрявала, че дори само съм ви разрешила. Веднага изрично ще ми потвърдите, че фактическото положение е тъкмо обратното…

— На драго сърце, Клавдия, разбира се. Ти не си ме карала да те чакам, аз чаках по своя воля. Напълно разбирам, че държиш на това…

— Даже и във вашите отстъпки има нещо дръзко. Вие изобщо сте дързък човек, бог знае как така. Не само по отношение на мене, но и при други случаи. Дори във вашето възхищение, във вашето подчинение има нещо дръзко. Не смятайте, че не виждам това! Изобщо не би трябвало да приказвам с вас по тия въпроси, дори и само затова, че се одързостявате да ми говорите за някакво очакване. Безотговорно е това, дето сте още тука. Отдавна би трябвало да сте отново на работа sur le chantier171 или там, където ви беше мястото…

— Сега говориш негениално и съвсем в духа на общоприетото, Клавдия. Та това са само приказки. Не искаш да кажеш това, което Сетембрини казва, а иначе как. Това е речено току-така, не мога да се отнеса сериозно към него. Няма да отпътувам на своя глава като клетия ми братовчед, който, както ти предрече, умря, когато се опита да служи в равнината, и който много добре знаеше, че ще умре, но предпочете да умре, отколкото да продължи да служи тук на режима. Добре, затова и беше войник. Но аз не съм войник, аз съм цивилен човек; ако бях постъпил като него, щях да бъда дезертьор в желанието си на всяка цена, въпреки забраната на Радамант, да служи в равнината, тъй, непосредствено на облагата и прогреса. Това би било най-черната неблагодарност и предателство спрямо болестта и гения и спрямо моята любов към тебе, от която имам зараснали и нови рани, и спрямо твоите мишници, които познавам — ако и да признавам, че ги опознах само насън, в един гениален сън, така че, разбира се, от това за тебе не възникват никакви последствия, задължения и ограничения на свободата ти…

Тя се засмя с цигара в уста, та татарските й очи се присвиха; тъй както се беше облегнала върху ламперията с ръце, подпрени на пейката, и кръстосани нозе, размаха единия си крак, обут в черна лачена обувка.

— Quelle générosité! Oh, là, là, vraiment172, тъкмо така от край време съм си представлявала един homme de génie173, клетичкия ми.

— Остави това, Клавдия. Аз естествено по начало не съм никакъв homme de génie, тъй както не съм и мъж от формат, боже мой, не съм. Но после по една случайност — наречи го случайност — попаднах тук в тия висини, в тия гениални предели… с една дума, ти сигурно не знаеш, че има нещо като алхимично-херметична педагогика, транссубстанция, и то към по-висша степен, извисяване, значи, ако желаеш правилно да ме разбереш. Но естествено човек трябва предварително да има у себе си малко от оня материал, който се поддава на принудително въздигане при наличността на външни въздействия. А това, което имах у себе си, то беше, добре зная, фактът, че от край време съм „на ти“ с болестта и смъртта и че още като момче неразумно заех един молив от тебе както тука, през карнавалната нощ. Но неразумната любов е гениална, тъй като смъртта, знаеш, е гениалният принцип, res bina, lapis philosophorum, и тя също е педагогическият принцип, защото любовта към нея извежда до любовта към живота и човека. Така е, това прозрях веднъж в моята балконска лоджия и съм възхитен, че мога да ти го кажа. Към живота има два пътя: единият е обикновеният, прекият и кроткият; другият е лош, той води през смъртта и това е гениалният път!

— Ти си един смахнат философ — каза тя. — Не ще твърдя, че разбирам всичко от твоите странни немски фрази, но това, което казваш, звучи човешки и ти несъмнено си едно добро момче. Между впрочем ти действително се държа философски, това трябва да ти се признае.

— Прекалено философски за твоя вкус, Клавдия, нали?

— Остави дързостите! Ставаш досаден. Това, че си чакал, е било глупаво и непозволено. Но ти не ми се сърдиш, задето си чакал напразно?

— Е, беше малко жестоко, Клавдия, дори за човек с флегматични страсти — жестоко за мене и жестоко от твоя страна, че пристигна заедно с него, тъй като естествено си знаела от Беренс, че съм тук и те очаквам. Но аз ти казах, че се отнасям към оная нощ, нашата, като към съновидение и че ти признавам свободата. В края на краищата не съм чакал напразно, защото ти си отново тука, ние седим един до друг както тогава, аз слушам чудесната острота на гласа ти, отдавна позната на ухото ми, и под тази широка коприна са твоите мишници, които познавам — ако и горе да лежи в треска твоят спътник, великият Пеперкорн, който ти е подарил тези бисери…

— И с когото, за да се обогатите, поддържате такова добро приятелство.

— Не ми се сърди, Клавдия. И Сетембрини ми се скара за тази работа, но това е само някакъв обществен предразсъдък. Този човек е една печалба — та той, за бога, е личност! Това, че е на години — е, да. И въпреки това бих напълно разбрал, че ти като жена ужасно го обичаш. Значи, много го обичаш, а?

— Колкото и да уважавам твоите философствания, малки германски Ханс — каза тя, като го погали по косата, — не бих смятала за човешко да ти разправям за моята любов към него.

— Ах, Клавдия, защо не. Аз смятам, че човещината почва оттам, дето негениалните хора смятат, че свършва. Нека спокойно си поговорим за него. Ти го обичаш страстно?

Тя се наведе напред, за да хвърли изпушената цигара в единия ъгъл на камината, и после пак седна с кръстосани ръце.

— Той ме обича — каза тя — и неговата любов ме кара да се гордея, да съм му благодарна, да съм привързана към него. Ти или ще разбереш това, или няма да си достоен за приятелството, което той изпитва към тебе… Неговото чувство ме принуди да го последвам и да му служа. Та и как иначе? Отсъди сам! Е ли човешки възможно да се пренебрегне чувството му?

— Не е възможно — потвърди Ханс Касторп. — Не, разбира се, това е било напълно изключено. Как би могла една жена да пренебрегне неговото чувство, неговия страх за чувството, тъй да се каже, да го изостави в Гетсимания…

— Не си глупав — каза тя и косите й очи се втренчиха замислено в пространството. — Умен си. Страх за чувството…

— Няма нужда от голям ум, за да разбере човек, че е трябвало да го последваш, макар че — или по-скоро защото в неговата любов трябва да има нещо много тревожно.

— C’est exact174… Тревожно. С него човек има много грижи, знаеш, много трудности. — Тя бе взела ръката му и несъзнателно си играеше с нейните стави, но изведнъж вдигна поглед със сключени вежди и попита: — Чакай! Не е ли подло, дето говорим за него така, както сме седнали с тебе?

— Положително не, Клавдия. Не, съвсем не. То си е напълно човешко. Ти обичаш тая дума, разтегляш я тъй мечтателно, винаги с интерес я слушам от устата ти. Моят братовчед Йоахим не я обичаше от войнишки съображения. Той казваше, че тя означавала всеобща отпуснатост и мекушавост и от тая гледна точка — като едно безбрежно guazzabuglio на търпимост — аз също имам известни противни колебания, признавам това. Но ако тази дума крие в себе си смисъла на свобода, гениалност и доброта, тогава вече тя представлява нещо голямо и ние спокойно можем да я изтъкнем в полза на нашия разговор за Пеперкорн и за грижите и трудностите, които той ти причинява. Те естествено се дължат на неговото честолюбие, на неговия страх от засечка на чувството — на страха, който го кара да обича толкова класическите средства за подкрепа и наслада — ние можем с пълно страхопочитание да говорим за това, тъй като у него всичко е от формат, от забележителен царски формат и не унижаваме нито него, нито самите нас, ако човешки отваряме дума по този въпрос.

— Не се касае до нас — каза тя, след като отново бе скръстила ръцете си. — Не бих била жена, ако не се примирявах и с униженията заради един мъж, един мъж от формат, както ти казваш, за когото съм обект на чувството и на страха за чувството.

— Безусловно, Клавдия. Много добре казано. И унижението тогава добива формат и жената може от висинето на своето унижение да говори на тия, които нямат царски формат, тъй пренебрежително, с този тон, с който ти преди малко във връзка с пощенската марка ми каза: „Би трябвало да бъдете поне точни и надеждни!“

— Чувствителен ли си? Остави това. Хайде да пратим чувствителността по дяволите — съгласен ли си? И аз понякога съм била чувствителна, признавам го, защото сме седнали тая вечер тъй, един до друг. Ядосваше ме твоята флегматичност и това, дето си в такива добри отношения с него заради твоите егоистични преживявания. Въпреки това се радвах и ти бях благодарна, че му отдаваш нужното страхопочитание… В държането ти имаше много лоялност и в края на краищата бях принудена да ти призная като положително дори това, че в нея имаше примесена известна доза дързост.

— Много мило от твоя страна.

Тя го погледна:

— Изглежда, че си непоправим. Ще ти кажа: ти си един малък хитрец. Не знам дали притежаваш интелигентност; но безусловно не си лишен от хитрост. Добре, между впрочем, с хитрост може да се преживее. С хитрост може да се поддържа и приятелство. Искаш ли да сме приятели, да сключим съюз за него, тъй както обикновено сключват съюз против някого? Подават ли ми в знак на съгласие ръката си? Често ме обзема страх… Боя се понякога да оставам сама с него, вътрешно да оставам сама, tu sais175… Той ми вдъхна опасения… Понякога се боя, че няма да го изкара на добър край… Понякога ме обхваща ужас… Иска ми се да имам до себе си един добър човек… Enfin176, ако искаш да знаеш, аз може би затова дойдох с него тук.

Те седяха, опрели колене, той в наклонения напред стол, тя на пейката. Тя бе стиснала ръката му при последните, изговорени досами лицето му думи. Той каза:

— При мен? О, това е хубаво. О, Клавдий, това е съвсем необикновено. Ти дойде с него при мене? А казваше, че чакането ми било глупаво, непозволено и съвсем напразно? Щях да бъда най-вързаният човек, ако не бих могъл да оценя предложеното приятелство, приятелството заради него…

Тя го целуна по устата. Това бе една руска целувка, като целувките, които хората в тази необятна, изпълнена с душевност страна разменят на големи християнски празници като знак на любовта. Но тъй като я размениха един общоизвестен „хитър“ млад мъж и една също така още млада, очарователно гъвкава жена, ние, докато разправяме тази случка, неволно си спомняме за нещо отколешно, за майсторския, макар и не безупречен маниер на доктор Кроковски да говори за любовта в леко колеблив смисъл, така че никой не бе напълно сигурен дали тя е носител на благочестие или на плътско сладострастие. Да постъпим като него или може би Ханс Касторп и Клавдия Шоша постъпиха така при тяхната руска целувка? Но какво бихте рекли, ако ние направо се откажем да задълбаваме основно този въпрос. По наше мнение, вярно, аналитично е, но — нека повторим израза на Ханс Касторп — би било една постъпка на „най-вързан човек“, една враждебна на живота постъпка, ако вземем да търсим във въпросите около любовта „чисти“ различия между благочестие и страст. Какво значи тук „чисто“. Какво значи тук колебливото определение и двусмислието! Ние съвсем неприкрито го вземаме на подбив. Не е ли величествено и добро това, дето езикът има само една дума за всичко — от най-благочестивото до най-плътски похотливото, какво ли не се подразбира все под тая дума? Пълно недвусмислие в двусмислието, тъй като любовта не може да бъде неплътска и при крайното благочестие, нито неблагочестива при крайна плътска страст, тя е винаги тя самата, като прикрита жизнерадост и като най-възвишена страст, тя е склонността към органичното, трогателно похотливото обгръщане на предопределеното за тление — милосърдие има положително и в най-удивителната или най-бясната страст. Колебливо определение? Но, за бога, нека оставим смисъла на любовта да бъде колеблив! Това, че той се колебае, е живот и човещина и ако се безпокоим за тия колебания, ще излезе, че сме съвсем безнадеждно лишени от хитроумие.

Докато, значи, устните на Ханс Касторп и госпожа Шоша се събират в руска целувка, ще затъмним нашия малък театър, за да променим сцената. Защото сега става дума за втория от двата разговора, които бяхме обещали да разкажем, и след като отново пускаме осветлението, мъждивото осветление на един залязващ пролетен ден по времето на топенето на снеговете, виждаме нашия герой във вече обичайното му положение до леглото на великия Пеперкорн в почтително приятелски разговор с него. След чая в четири часа в трапезарията, където госпожа Шоша, както на двете закуски и обеда, се беше явила сама, за да слезе после веднага до курорта за покупки, Ханс Касторп попита както обикновено дали ще го приеме болният холандец; това свое посещение той направи отчасти за да му окаже внимание и да го поразтуши, отчасти за да се утеши сам той под въздействието на неговата личност — с една дума, поради животворни, колебливи съображения. Пеперкорн остави настрана своя „Телеграаф“, хвърли върху му роговото си пенсне, след като го бе дигнал за наносника от носа си, и подаде на посетителя своята капитанска ръка, докато неговите широки, разпокъсани устни неясно се раздвижваха с болезнен израз. Червено вино и кафе му се намираха както обикновено под ръка: кафеният сервиз стоеше върху стола до леглото, кафявата утайка сочеше, че минхерът бе изпил своето следобедно кафе — силно и горещо, със захар и сметана — и сега се потеше. Неговото увенчано с бели пламъци лице бе зачервено и малки капки бяха избили по челото и горната му устна.

— Потя се малко — каза той. — Добре дошли, млади момко. Напротив. Разположете се! Признак на слабост е, когато веднага след изпиване на нещо горещо… Бихте ли… Точно това. Носната ми кърпа. Много благодаря.

Между впрочем руменината скоро изчезна и отстъпи мястото си на жълтеникава бледност, която обикновено покриваше лицето на забележителния мъж след всеки злокачествен пристъп. Този предиобед неговата малария квартана се бе случила твърде силна и се бе явила в трите стадия: студен, жарък и влажен, та Пеперкорновите малки бледи очи гледаха изнурено под идолоподобното многолиние на челото му. Той каза:

— Това е… напълно, млади човече. Аз искам на всяка цена да кажа, че е похвално… Абсолютно. Много любезно от ваша страна да посетите един болен стар човек…

— Много любезно ли? — попита Ханс Касторп. — Недейте, минхер Пеперкорн. Трябва да ви съм благодарен, задето мога да поседя малко при вас, от това аз несравнено повече печеля, отколкото вие, идвам от чисто егоистични съображения. И защо това заблуждаващо определение за вашата личност — „болен стар човек“. Никой не би се сетил, че това би могло да се отнася до вас. Създава се една съвсем погрешна представа.

— Добре, добре — отвърна минхерът и затвори очи за няколко секунди, като бе облегнал назад, с вдигната брада, величествената си глава върху възглавницата и бе сплел дългоноктестите си пръсти върху широките царствени гърди, които се очертаваха под вълнената риза. — Това е добро, млади човече, или по-скоро вие имате добри намерения, убеден съм. Вчера следобед прекарахме приятно — да-да, още вчера следобед — в онова гостоприемно селище, забравих му името, където имаше такъв превъзходен салам с бъркани яйца и това неподправено домашно вино…

— Забележително беше! — потвърди Ханс Касторп. — На всички ни беше вкусно по недопустим начин — главният готвач на „Бергхоф“ с право би се почувствал обиден, как ни беше видял, — с една дума, ние без изключение взехме най-активно участие в закуската! Саламът беше истински, оригинален и господин Сетембрини бе много развълнуван, той яде, така да се каже, с овлажнели очи. Той е патриот, както сигурно знаете, демократически патриот. Обрекъл е своята гражданска пика пред олтара на човечеството, та занапред саламът да се обмитва на границата на Бренер.

— Това е несъществено — заяви Пеперкорн. — Той е един мъж-рицар и весело разговорлив, един кавалер, въпреки че очевидно не му е съдено често да сменя дрехите си.

— Изобщо не! — каза Ханс Касторп. — Изобщо не му е съдено! От дълго време вече го познавам и сме приятели с него, тоест той по начин, достоен за благодарност, се занимава с мене, защото намира, че съм едно „грижовно дете на живота“ — това си е някакво наше словосъчетание, този израз не може направо да се разбере — и се мъчи да ми въздейства изправително. Никога обаче не съм го виждал облечен другояче, нито лете, нито зиме, освен в карирания панталон и развласеното двуредно сако, между впрочем той носи тия стари дрехи с превъзходна благопристойност, като истински кавалер, тук съм напълно съгласен с вас. Начинът, по който ги носи, е един триумф над оскъдицата и аз дори предпочитам тази оскъдица пред елегантността на дребния Нафта, в която има нещо не съвсем чисто, тя е, така да се каже, дяволска и средствата за нея той получава по околни и задни пътища — познавам малко условията.

— Един мъж: рицар и весел — повтори Пеперкорн, без да се спре на забележката по адрес на Нафта, — макар че — позволете ми тази резерва — не е без предразсъдъци. Мадам, моята спътница, не го цени особено, както може би сте забелязали; тя се изразява без симпатия за него, несъмнено защото открива такива предразсъдъци в неговото държане към вас… Нито дума, млади момко. Далече съм от мисълта да засягам господин Сетембрини и вашите приятелски чувства към него… Уредено! Не ми и хрумва дори да твърдя, че що се отнася до оная учтивост към дамите, която един кавалер… Отлично, млади приятелю, напълно безупречно! Обаче все пак има една граница, една въздържаност, известен отвод, благодарение на които, човешки, във висша степен, става понятно…

— … отношението на мадам към него. Във висша степен оправдано. Прощавайте, минхер Пеперкорн, че своеволно довършвам вашето изказване. Поемам този риск със съзнанието за пълно единодушие с вас. Особено ако вземем пред вид колко много жените — нищо, усмихвайте се, задето един невръстен като мен говори така обобщаващо за жените, — колко много те са зависими в своето държане към мъжа от държането на мъжа към тях — така че няма нищо за чудене. Жените, бих искал да се изразя така, са реактивни създания, без самостоятелна инициатива, отпуснати в смисъл на пасивни… Оставете ме, моля, да се опитам, макар и с усилие, да изложа това малко по-подробно. Жената, доколкото съм могъл да установя, сама се смята в любовните работи на първо място напълно за обект, тя очаква да се доближат до нея, не избира свободно, тя става избиращ субект в любовта едва въз основа на избора от страна на мъжа и дори тогава, позволете ми да добавя, нейната свобода на избор — с предпоставка, че не се касае до някоя съвсем невзрачна мъжка душица, но дори и това не може да бъде решително условие, — нейната свобода на избор, значи, бива повлияна и подкупена от обстоятелството, че е била избрана. Боже мой, сигурно разправям безсмислици, но когато човек е млад, всичко естествено му се струва ново — ново и удивително. Питате една жена: „Ами обичаш ли го?“ — „Той толкова ме обича!“ — отговаря тя, вдигайки или пък свеждайки погледа си. Сега си представете такъв отговор от устата на мъж като нас — прощавайте за общия знаменател! Може би има мъже, които, би трябвало да отговорят така, но те са подчертано смешни, хора под чехъла на любовта, за да се изразя епиграматично. Искам да знам за какво самоуважение свидетелства всъщност този женствен отговор. Намира ли жената, че дължи безпределна преданост на мъжа, който надарява със своя любовен избор едно толкова низше същество като нея, или съзира в любовта на мъжа към нейната личност безпогрешен признак на неговото, достойнство. Това съм се питал в самотни часове понякога между другото.

— Изконни работи, класически факти, с вашите кратки слова вие, млади момко, се докосвате до свещени дадености — отвърна Пеперкорн. — Страстното желание опиянява мъжа, жената желае и допуска да бъде опиянена от неговото желание. Оттам нашето задължение към чувството. Оттам ужасният позор на безчувствеността, на немощта да събудиш у жената желанието. Ще изпиете ли чаша червено вино с мене? Аз ще пийна. Жаден съм. Много течност загубих днес.

— Крайно ви благодаря, минхер Пеперкорн. По това време не съм свикнал, но винаги съм готов да изпия една глътка за наше здраве.

— Тогава вземете винената чаша. Тук има само една. Аз ще си послужа временно с водната. Смятам, че не ще засегна този резняк, ако в тая проста чаша… — Подпомаган от госта си, той наля чашите с леко трепереща капитанска ръка и жадно гаврътна през бюстовския си гръклян червеното вино, сякаш бе чиста водица.

— Истинска наслада — каза той. — Няма ли да пийнете още? Тогава позволете още веднъж да си… — При повторното наливане той разля малко вино. Юрганският чаршаф бе опръскан с тъмночервени петна. — Повтарям — каза той с вдигнат копиевиден пръст, докато в другата му ръка чашата с вино потреперваше, — повтарям: оттам нашето задължение, нашето религиозно задължение към чувството. Нашето чувство, разбирате ли, е мъжката сила, която пробужда живота. Животът дреме. Той иска да бъде пробуден за опияняващата сватба с божественото чувство. Защото чувството, млади момко, е божествено. Човекът е божествен, доколкото чувства. Той е божието чувство. Бог го е създал, за да чувства посредством него. Човекът не е нищо друго освен органа, посредством който бог празнува своята сватба с пробудения и опиянен живот. Стане ли някаква засечка с чувството му, бог бива връхлетян от позора, тогава имаме капитулация на божията мъжка сила, космическа катастрофа, невъобразим ужас. — И той изпи чашата си.

— Позволете да поема чашата ви, минхер Пеперкорн — каза Ханс Касторп. — Аз следя хода на вашите мисли за своя най-голяма поука. Вие развивате тук някаква богословска теория, с която приписвате на човека достопочтена, макар и може би малко едностранчива функция. Ако ми разрешите да забележа, вашите възгледи се отличават с известна суровост, в която има нещо потискащо — прощавайте! Всяка религиозна строгост естествено е потискаща за хора от по-скромен формат. И не помислям да ви коригирам, но искам само да се отклоня малко и да се върна на вашето изказване за известни „предразсъдъци“, които по наблюденията ви господин Сетембрини имал по отношение на мадам, вашата спътница. Познавам господин Сетембрини отдавна, не от година, а от много години насам. И мога да ви уверя, че неговите предразсъдъци, доколкото изобщо съществуват, в никой случай не са от дребнав и еснафски характер — смешно е да се помисли такова нещо. Може единствено да се касае до предразсъдъци от по-голям стил и, значи, не от лично естество, до общопедагогически предразсъдъци, при чието изтъкване господин Сетембрини, откровено да си призная, се занимава с мене, като „грижовно дете на живота“. Но това ще ни изведе твърде далеч. Дълга и широка работа, която с две думи е невъзможно да се…

— А вие обичате ли мадам? — попита минхерът изведнъж и извърна към своя посетител царствения си образ с болезнено разкъсаната уста и малките бледи очи под арабеските на челото… Ханс Касторп се уплаши. Той измънка:

— Дали аз… Тоест… Аз, разбира се, уважавам госпожа Шоша дори само в качеството й на…

— Моля ви се! — рече Пеперкорн, като с възпиращ културен жест протегна ръката си. — Оставете ме — додаде той, след като по този начин си бе отворил място за това, което имаше да каже, — оставете ме да повторя: много далече съм от упрека, че този господин от Италия, когато и да е, се е провинил в някое истинско нарушение на рицарските повели… Срещу никого не отправям този упрек — срещу никого. Прави ми обаче впечатление… В настоящия момент се радвам… Добре, млади момко. Напълно добре и хубаво. Радвам се, в това няма никакво съмнение; действително ми е много приятно. И все пак си казвам… Казвам си накратко: вашето познанство с мадам е по-старо от нашето. Вие сте били заедно с нея още при миналото й пребивание на това място. Освен това тя е жена с най-очарователни качества, а пък аз съм само един болен стар човек. Как така се случи… Тя днес следобед, тъй като съм неразположен, слезе сама и без придружител до курорта, за да направи някои покупки… Не е нещастие! Съвсем не! Само че несъмнено би било… Да отдам ли на влиянието на — как казахте — на педагогическите принципи на синьор Сетембрини, че вие, въпреки рицарските подбуди… Моля да ме разберете от една дума…

— От една дума, минхер Пеперкорн. О, не. Ни най-малко. Аз действам абсолютно самостоятелно. Напротив, веднъж господин Сетембрини дори ме… За съжаление виждам петна от вино върху чаршафа ви, минхер Пеперкорн. Не би ли трябвало… Ние обикновено ги посипваме със сол, докато са още скорошни…

— Това е несъществено — рече Пеперкорн, като не сваляше поглед от госта си.

Ханс Касторп пребледня.

— Нещата — каза той с притворна усмивка — тук все пак са малко по-различни от обикновено. Местният дух, ако мога така да се изразя, не е общоприетият. Предимство има болният, все едно дали е мъж или жена. Пред този дух отстъпват рицарските предписания. Вие сте временно неразположен, минхер Пеперкорн… актуално неразположение, актуално. Вашата спътница е сравнително здрава. Ето защо смятам, че съм постъпил напълно в духа на мадам, като я замествам малко пред вас в нейно отсъствие — доколкото тук може да става дума за заместване, ха, ха — вместо обратното: да замествам вас пред нея и да й предложа да я придружа до селището. А и отде накъде ще натрапвам на вашата спътница моите рицарски услуги? За това нямам нито правно основание, нито мандат. Трябва да ви кажа, че имам голямо чувство за позитивни правни отношения. Накратко, моето положение, намирам аз, е коректно, то отговаря на общата обстановка, отговаря именно и на моите искрени чувства към вашата личност, минхер Пеперкорн, и с това смятам, че на вашия въпрос — защото вие отправихте един въпрос към мене — съм дал задоволителен отговор.

— Много приятен отговор — отвърна Пеперкорн. — Без да искам, с удоволствие се вслушвам във вашето пъргаво словце, млади момко. То прескача какви ли не препятствия и закръгля до приятност нещата. Но задоволителен — не. Вашият отговор не ме задоволява напълно — прощавайте, ако с това ви нося разочарование. „Неумолимост“, драги приятелю, вие употребихте тази дума във връзка с някои изложени от мене възгледи. Но и във вашите изказвания се крие известна неумолимост, една строгост и принуденост, която, струва ми се, не съответства на вашата природа, макар че ми е позната от държането ви при известни обстоятелства. Сега аз отново я откривам. Отнася се до същата принуденост, която проявявате при нашите общи забавления, при нашите разходки по отношение на мадам — към никого другиго — и за която ми дължите едно обяснение…

Това е един дълг, едно морално задължение, млади момко. Аз не се мамя. Моето наблюдение твърде често се е потвърждавало и е недопустимо същото да не се е натрапило и на други, с тая разлика, че е възможно и дори много вероятно тези други добре да са запознати с обяснението на въпросния феномен.

Минхерът говореше днес следобед в необикновено точен и завършен стил въпреки изтощението от злокачествения пристъп. Почти липсваше каквато и да е разпокъсаност. Полуседнал в леглото, извърнал към своя посетител могъщите плещи и забележителната си глава, той бе проснал едната си ръка върху юргана, а другата, неговата, подаваща се от края на вълнения ръкав луничава капитанска ръка, бе изправена и копиевидните пръсти образуваха уточняващия пръстен, докато устата му артикулираше думите толкова ясно и течно, дори пластично, с търкалящо гърлено „р“ в думи като „вероятно“ и „натрапено“, че сам господин Сетембрини би могъл да му завиди.

— Вие се усмихвате — продължи той, — примигвате и въртите главата си насам-натам, измъчвате се, изглежда, с безрезултатни размисли. И все пак няма съмнение, че знаете какво искам да кажа и за какво се отнася. Аз не твърдя, че не се обръщате от време на време към мадам, нито пък, че не й отговаряте, когато разговорът вземе обратно направление. Но повтарям, това става с определена принуденост, по-точно: с едно заобикаляме, с едно отбягване, и то, ако се вгледа човек по-добре, с отбягване на една форма. Човек остава, що се касае до вас, с впечатлението, че тук се крие някакъв облог, че сякаш сте се хванали на ядец с мадам и условието е да не си служите със звателна форма към нея. Вие последователно и без изключение отбягвате да я заговаряте. Никога не й казвате „вие“.

— Но минхер Пеперкорн… Какъв ядец…

— Позволете ми да наблегна на обстоятелството, което не може да ви е убягнало, че току-що пребледняха дори и устните ви.

Ханс Касторп не вдигна поглед. Наведен, той старателно се занимаваше с червените петна върху чаршафа. „Дотам се докара работата! — мислеше той. — Тя и без това бе тръгнала натам. Смятам, че и аз допринесох за това. До известна степен сам си я скроих, както осъзнавам в тоя миг. Наистина ли съм толкова пребледнял? Може и така да е, защото сега въпросът се слага ребром. Не се знае какво ще стане. Мога ли още да лъжа? Сигурно бих могъл, но никак не ми се иска. Засега ще остана наведен над тия кървави петна, петна от червено вино тук, върху чаршафа.“

И над него мълчаха. Тишината трая към две или три минути — тя показа колко много могат да се разтегнат при такива обстоятелства тия нищожни единици време.

Питер Пеперкорн бе този, който отново подкачи разговор.

— Касае се до оная вечер, на която дължа удоволствието да се запозная с вас — почна той с напевен тон и към края понижи гласа си, като че ли това бе първото изречение на дълъг разказ. — Изкарали бяхме едно малко тържество, бяхме си хапнали и пийнали и с повишено настроение, в едно човешки отпуснато и смело състояние, се упътихме, хванати под ръка, към спалните си. Тогава тук, пред моята врата, когато си казвахме лека нощ, ми хрумна да ви направя едно предложение — да докоснете с устните си челото на жената, която ви беше представила като свой добър приятел от миналото си пребиваване тук, а същевременно й предоставих да ви отвърне пред очите ми със същия тържествено шеговит акт в знак на възвишения момент. Вие категорично отхвърлихте моята инициатива, отхвърлихте я с обосновката, че намирате за безсмислено да разменяте с моята спътница целувки по челата. Не ще отречете, че това бе обосновка, която сама по себе си се нуждаеше от обяснение, едно обяснение, което и до този час не сте ми издължили. Имате ли намерение да уредите сега този свой дълг?

„Така, забелязал е, значи, това — помисли Ханс Касторп и още по-ниско се наведе над винените петна, като с върха на подвития среден пръст зачопли едно от тях. — Всъщност аз тогава сигурно съм искал той да го забележи и запомни, иначе не бих го казал. Ами сега? Сърцето ми здравата се е разтуптяло. Дали ще последва едно царствено избухване от най-висша степен? Дали да не хвърля един поглед към пестника му, който може би вече се готви да се стовари върху ми? Изпаднал съм в извънредно странно и крайно напечено положение.“

Изведнъж той усети китката си, дясната, сграбчена от ръката на Пеперкорн.

„Сега ми сграбчи китката! — помисли той. — Ха, смешна работа, какво съм седнал тук с подвита опашка! Имам ли някакво прегрешение към него? Никакво. Най-напред трябва да се оплаче съпругът в Дагестан. А след това някой и друг още. А накрая аз. А той, доколкото знам, няма изобщо за какво да се оплаква още. Защо, значи, ми се е разтуптяло сърцето? Крайно време е да се изправя и открито, макар и почтително, да го погледна право във величественото лице.“

Така и стори. Величественото лице бе жълто, очите гледаха помътено изпод опънатите бръчки на челото, изразът на разпокъсаните устни бе горчив. Те — великият старец и незначителният млад мъж — се опитваха да разчетат погледите си, докато единият все още държеше китката на другия. Най-сетне Пеперкорн тихо изрече:

— Вие сте били любовник на Клавдия през нейното предишно пребиваване тук.

Ханс Касторп още веднъж клюмна, но веднага отново вдигна главата си и каза, след като дълбоко пое дъх:

— Минхер Пеперкорн! В най-висша степен ми е противно да ви излъжа и аз търся някаква възможност да избягна това. Не е леко. Ще бъде самохвалство, ако потвърдя вашата констатация, ще бъде лъжа, ако я отрека. Ще ви обясня. Дълго време, много дълго време живях в този санаториум заедно с Клавдия — прощавайте, — с вашата сегашна спътница, без да се запозная официално с нея. Официалният елемент не е съществувал в нашите отношения или в моите отношения към нея, за които искам да кажа, че произходът им се губи в някаква далечна тъмнина. Мислено аз с Клавдия никога не съм говорил освен „на ти“, а и в действителност никога не е било иначе. Защото вечерта, когато смъкнах от себе си известните педагогически окови, за които вече накратко стана дума, и пристъпих към нея — под един предлог, който по-рано вече веднъж бях изпитал, — тая вечер имаше маскарад, бе карнавална вечер, една безотговорна вечер, една вечер за говорене „на ти“, през която това „ти“ по приказен и безотговорен начин доби своя пълен смисъл. А на другия ден Клавдия си замина.

— Своя пълен смисъл — повтори Пеперкорн. — Това вие много деликатно… — Той пусна Ханс Касторп и с дланите на своите дългоноктести капитански ръце почна да разтрива двете половини на лицето си — очните глобове, бузите и брадичката. После сключи ръце върху изцапания с вино чаршаф и склони встрани главата си, към лявата страна, към госта си, та все едно, че си бе отвърнал лицето от него.

— Отговорих ви толкова правилно, колкото бе възможно, минхер Пеперкорн — каза Ханс Касторп, — и съвестно се постарах да не ви кажа нито премного, нито възмалко. Държах преди всичко да ви убедя, че въпросът остава до известна степен открит: дали да влезе в сметката тази прощална вечер, или не; защото се касае до една невключена в никаква поредица и почти липсваща в календара вечер, един hors d’ceuvre177, така да се каже, една извънредна вечер, една високосна вечер, двадесет и девети февруари, така че би било само половин лъжа, ако бях отрекъл вашата констатация.

Пеперкорн не отговори.

— Аз предпочетох — подзе отново Ханс Касторп след една пауза — да ви кажа истината, рискувайки да загубя вашето благоволение, което, признавам съвсем откровено, би било за мене чувствителна загуба, мога дори да кажа: един удар, истински удар; той би могъл да се сравни с удара, който усетих, когато госпожа Шоша не се върна тук сама, а като ваша спътница. Аз поех този риск, защото отдавна желанието ми беше да настъпи яснота помежду ни — между вас, към когото изпитвам толкова необикновени чувства на уважение, и мене; това ми се струваше по-хубаво и по-човешко — вие знаете как Клавдия изговаря тази дума със своя вълшебно пресипнал глас, тъй очарователно разтеглено, — отколкото едно премълчаване и преструване, така че ми се свали камък от сърцето, когато преди малко направихте констатацията си.

Никакъв отговор.

— Още нещо, минхер Пеперкорн — продължи Ханс Касторп, — още нещо е причина за желанието ми да ви кажа истината, а именно личният опит колко дразнеща може да бъде несигурността, принудата да се задоволи човек с непълни предположения в тази насока. Вие сега знаете с кого Клавдия е преживяла, прекарала, отпразнувала, значи, да, отпразнувала един… един двадесет и девети февруари преди установяването на настоящите позитивни правни отношения, чието незачитане би било естествено чисто безумие. Що се отнася до мене, аз никога не можах да постигна тази яснота, ако и да ми беше ясно, че всеки, който изпадне в положението да се замисля по тия работи, трябва да сложи в сметката такива предшестващи събития, искам всъщност да кажа такива предшестващи — ако и да ми бе известно между другото, че придворният съветник Беренс, който, може би знаете, дилетантства в живописта, в продължение на много сеанси е нарисувал портрета й, с една пластичност в изобразяването на кожата, която, между нас казано, дава повод за истинско смайване. Това ми създаде много мъки и главоблъсканици, създава ми ги и до днес.

— Вие още ли я обичате? — попита Пеперкорн, без да измени положението си, тоест с отвърнато лице… Голямата стая потъваше все повече и повече в полумрак.

— Прощавайте, минхер Пеперкорн — отговори Ханс Касторп, — но моите чувства към вас, чувства на най-голямо почитание и възхищение, ме карат да смятам за неблагоприлично да ви говоря за чувствата си към вашата спътница.

— А споделя ли тя — попита Пеперкорн с тих глас — тия чувства и днес още?

— Аз не казвам — отвърна Ханс Касторп, — аз не казвам, че тя ги е споделяла някога. Това е малко вероятно. Одеве вие теоретически засегнахте този предмет, като говорехте за реактивната природа на жените. У мене естествено няма много нещо за обичане. Та какъв ли формат имам — преценете сам! Ако при това положение можа да се стигне до един… до един двадесет и девети февруари, това следва да се припише изключително на женската подкупност от първичния избор на мъжа — при което искам да забележа, че смятам за самохвалство и безвкусица да се наричам „мъж“, но Клавдия във всеки случай е жена.

— Тя се е поддала на чувството — измърмори Пеперкорн със своите разпокъсани устни.

— Както във вашия случай го е сторила далече по-послушно и както неведнъж го е сторвала, по този въпрос трябва да си е наясно всеки, който изпадне в това положение.

— Стой! — рече Пеперкорн, все още отвърнат, но с един жест на дланта си към своя събеседник. — Дали не е подло, дето говорим така за нея?

— Съвсем не, минхер Пеперкорн. Не, тук смятам, че напълно мога да ви успокоя. Та става дума за човешки неща — думата „човешки“, употребена в смисъл на свобода и гениалност, извинете този малко измъчен израз, но неотдавна нуждата ме принуди да го усвоя.

— Добре, продължавайте — заповяда Пеперкорн тихо.

Седнал с ръце между коленете върху ръба на стола, приведен към царствения мъж, Ханс Касторп също говореше тихо.

— Защото тя е едно гениално същество — каза той — и съпругът в Закавказието — вие сигурно знаете, че тя си има мъж в Закавказието — разрешава свободата и гениалността й било поради тъпота, било поради интелигентност, не познавам тоя приятел. Във всеки случай той правилно постъпва, дето й я разрешава, тъй като самата болест й дава право на нея, гениалният принцип на болестта, комуто е подчинена, и всеки, който изпадне в това положение, ще стори добре да последва примера му и да не се оплаква нито за минало, нито за бъдеще…

— Вие не се ли оплаквате? — попита Пеперкорн и извърна към него лицето си… В полумрака то изглеждаше пепеляво; очите бледо и морно гледаха изпод идолоподобното многолиние на челото, голямата, разпокъсана уста зееше полуотворена като на трагична маска.

— Не мислех — отговори Ханс Касторп скромно, че се касае до мене. Моите думи имат за цел да не се оплаквате вие, минхер Пеперкорн, и да не ме лишавате от благоволението си поради предишни събития. Това ме интересува в тоя час.

— Независимо от това трябва неумишлено да съм ви причинил голямо страдание.

— Ако задавате въпрос — отвърна Ханс Касторп и ако отговоря утвърдително, то това в никой случай не трябва да означава, че не ценя грамадното предимство на познанството си с вас, тъй като това предимство е неразривно свързано с разочарованието, за което говорите.

— Благодаря, млади момко, благодаря. Оценявам деликатността на вашето словце. Но като се абстрахираме от нашето познанство…

— Трудно е да се абстрахираме от него — каза Ханс Касторп, — а и за мене не е препоръчително да се абстрахирам от него, за да потвърдя съвсем непретенциозно вашия въпрос. Защото фактът, че Клавдия се върна заедно с една личност от вашия формат, естествено само усили и усложни тревогата, която изпитах поради това, че се е върнала, придружена изобщо от друг мъж. Това ми създаде значителни грижи, създава ми ги и днес, не отричам, и доколкото ми стигаха силите, преднамерено се придържах към позитивната страна на въпроса, тоест към искрените си чувства на уважение към вас, минхер Пеперкорн, в които между впрочем се съдържаше и една малка доза ехидност по отношение на вашата спътница; защото на жените не им става особено драго, когато видят, че техните любовници се сплотяват.

— Наистина — каза Пеперкорн и прикри една усмивка, поглаждайки с шепа устата и брадичката си, сякаш имаше опасност госпожа Шоша да го види как се усмихва. И Ханс Касторп се усмихна сдържано, а после и двамата кимнаха в знак на разбирателство.

— В края на краищата — продължи Ханс Касторп — можех да си позволя това малко отмъщение, защото — що се отнася до мене — аз наистина имам доста основания да се оплаквам… Не от Клавдия и от вас, минхер Пеперкорн, а да оплаквам себе си изобщо — заради живота и съдбата си; тъй като имам честта да се ползвам с вашето доверие и тъй като в полумрака на тая привечер има нещо извънредно своеобразно, ще се опитам, поне в общи черти, да ви разправя за това.

— Моля ви се — каза Пеперкорн учтиво, след което Ханс Касторп продължи:

— От дълго време съм тук горе, минхер Пеперкорн, от години — не знам точно от колко време, но това са години от живота ми, затова говорих за „живот“, а и върху „съдбата“ ще се спра в подходящия момент. Моят братовчед, когото смятах да посетя за кратко време — един военен с честни и почтени намерения, но това никак не му помогна, — умря тук в ръцете ми, а аз все още съм тук. Аз не бях военен, имах цивилна професия, както може би сте чули, една професия, професия на разума и сръчността, която уж била дори от полза за свързването на народите, но аз никога не съм бил особено свързан с нея, признавам това, и то по причини, за които само ще кажа, че се таят в някакъв мрак, те се таят там заедно с наченките на моите чувства към вашата спътница — нарочно я наричам така, за да изтъкна, че и не помислям да разклащам позитивната юридическа ситуация, — на моите чувства към Клавдия Шоша и на моята връзка „на ти“ с нея, която никога не съм отричал, откакто за първи път нейните очи ме пресрещнаха и омагьосаха — омагьосаха ме в неразумна насока, разбирате ли? Заради нея и напук на господин Сетембрини се подчиних на принципа на неразумността, на гениалния принцип на болестта, на който, разбира се, сигурно отдавна и открай време съм бил подчинен, и останах тук горе не знам точно от колко време, всичко съм забравил и с всичко съм скъсал, с роднините си, с „равнинната“ си професия, с всичките си перспективи. А когато Клавдия замина, аз я заочаквах, постоянно я очаквах тук горе, така че бях напълно загубен за равнината и там гледат на мене все едно като на умрял. Това ми бе на ума, когато говорех за „съдба“ и си позволих да намекна, че евентуално ми се следва да се оплаквам от настоящето правно положение. Някога четох една история — не, на театър я гледах, как един добродушен момък — той между впрочем беше военен като братовчед ми и се бе хванал с една очарователна циганка… тя беше очарователна, с цвете зад ухото, една дива, фатална жена, и дотолкова го бе увлякла, че той напълно излезе из релсите, всичко пожертва за нея, стана дезертьор, отиде с нея при контрабандистите и във всяко отношение се опозори. Когато стигна дотам, той й дотегна и тя се появи с един матадор, една внушителна личност с разкошен баритон. Историята свърши с това, че малкият войник с тебеширено-бледо лице и разгърдена риза я прободе пред цирка с ножа си, което между впрочем тя чисто и просто сама си бе търсила. Историята, за която се сетих, е без всякаква връзка. Но в заключение: защо ми дойде на ум тя?

При споменаването на „ножа“ минхер Пеперкорн бе променил донякъде седящото си положение в леглото, бе се дръпнал малко настрана, като бързо бе извърнал лице към госта си и го бе погледнал изпитателно в очите. После той се изправи по-добре, подпря се на лакът и заговори:

— Млади момко, чух и сега всичко ми е ясно. Позволете ми, въз основа на вашите съобщения, една лоялна декларация! Ако не беше косата ми бяла и ако не боледувах от тая злокачествена треска, щяхте да ме видите готов, с оръжие в ръка, като мъж срещу мъж, да ви дам удовлетворение за неправдата, която неволно ви съм причинил, а същевременно и за обидата, която ви е нанесла моята спътница; за нея също трябва да отговарям. Свършено, господине — щяхте да ме видите готов. Но тъй както са се докарали работите, позволете ми да ви направя в замяна едно друго предложение. То е следното. Спомням си за един възвишен момент тъкмо по времето на нашето запознаване — спомням си за него, макар че тогава бях изпил много вино, — за един момент, значи, когато аз, приятно докоснат от вашата натура, бях готов да ви предложа братското „ти“, но после не пренебрегнах прозрението, че тази стъпка би била малко прибързана. Добре, аз днес се позовавам на оня момент, връщам се към него, обявявам тогава решеното отлагане за изтекло. Млади момко, ние сме братя, аз ни обявявам за братя. Вие казахте нещо за едно „на ти“ в пълния смисъл на думата — и нашето ще има пълен смисъл, смисъла на братство по чувство. Удовлетворението, което възрастта и боледуването ми пречат да ви дам с оръжие, аз ви предлагам в тази форма, предлагам ви го във формата на едно побратимяване, каквото иначе хората сключват против трети лица, против света, против някого и което ние ще сключим заради нашите чувства към някого. Вземете вашата винена чаша, млади момко, докато аз отново ще се задоволя с водната чаша, която не е чак толкова недостойна за този резняк…

И с леко треперещата си капитанска ръка той напълни чашите, при което Ханс Касторп му помагаше с почтително изумление.

— Вземете! — повтори Пеперкорн. — Дайте да кръстосаме мишниците си! И пийте сега по този начин! До дъно!… Отлично, млади момко. Уредено. Ето ръката ми. Доволен ли си?

— Този израз естествено е съвсем недостатъчен, минхер Пеперкорн — каза Ханс Касторп; трудно му дойде да изпие на един дъх цялата чаша и той избърса коляното си с носната кърпа, защото върху него се бе разляло вино. — По-скоро бих казал, че съм прещастлив, и още не мога да се опомня, че така изведнъж ми се падна това… Искрено да си призная, всичко ми е като насън. Това е неимоверна чест за мене — не знам как съм могъл да я заслужа, най-много по пасивен начин, положително не по друг, та не бива да се чудите, ако отначало ще ми се струва авантюристично да произнеса новото обръщение, ако се препъна о него — особено в присъствие на Клавдия, която може би по женски няма да е съгласна с тази спогодба…

— Остави на мене тази грижа — отвърна Пеперкорн, — пък останалото е въпрос на упражнение и навик! А сега си върви, млади момко! Остави ме, синко! Стъмни се, вечерта напълно настъпи, нашата любовница може всеки момент да се върне, а една среща помежду ви сега може би не ще бъде най-благоприличното нещо.

— Лека ти нощ, минхер Пеперкорн — каза Ханс Касторп и стана. — Вие виждате, аз преодолявам оправданата си плахост и вече се упражнявам в безумно дръзкото обръщение. Вярно, тъмно е вече! Бих могъл да си представя, че ненадейно влиза господин Сетембрини и щраква лампата, за да зацари разум и общителност — той тая слабост си я има. До утре! Излизам оттук така радостен и възгордян, както и насън не бих могъл да си пожелая. Скорошно оздравяване! Сега ти предстоят поне три дни без треска, когато ще бъдете в състояние да се справите с всички изисквания. Това ме радва — все едно, като че ли аз съм на твое място. Лека нощ!

Минхер Пеперкорн (край)

Един водопад винаги е привлекателен обект за излет и почти не виждаме как да оправдаем Ханс Касторп, който дори изпитваше някакво особено сърдечно влечение към падащи води, дето нито веднъж не бе посетил живописната каскада всред гората на долината Флюела. За времето на съвместния му живот с Йоахим би могъл да бъде извинен със строгата дисциплинираност на братовчеда, който не бе тук за удоволствие и със своя деловито-целенасочен нрав бе ограничил кръгозора им в най-близките околности на санаториума „Бергхоф“. А след като той почина — е, и тогава отношението на Ханс Касторп към тукашната местност, като се изключат скиорските му начинания, бе запазило характера на консервативно еднообразие, чийто контраст спрямо диапазона на неговия вътрешен опит и неговите „управителски“ задължения не бе лишен от известна привлекателност за младия човек. Все пак той охотно се съгласи, когато в по-близкото му обкръжение, този приятелски кръг от седем души (включително и него самия), бе разискван планът за една екскурзия с коли до онова толкова препоръчвано място.

Бе настъпил май, месецът на блаженството според наивните песнички от равнината — много свеж и малко гальовен, що се отнася до състоянието на въздуха тук горе, но топенето на снеговете можеше да се смята за приключено. През последните дни наистина бе валял многократно сняг на едри парцали, ала не се задържа, само дето остави малко влага след себе си; натрупаните от зимата снежни маси бяха се просмукали, изпарили, изчезнали с изключение на единични останки; потъналият в зеленина околен свят мамеше всеки предприемчив дух.

И без това през последните седмици събиранията на групата бяха пострадали поради неразположението на нейния предводител, забележителния Питер Пеперкорн, чиято злокачествена тропическа зестра не пожела да отстъпи нито пред въздействието на извънредния климат, нито пред противоотровата на един толкова изтъкнат лекар като придворния съветник Беренс. Той често бе на легло — не само през дните, когато неговата малария квартана встъпваше в своите злокобни права. Обадили се бяха и далакът, и черният дроб, както намекна придворният съветник насаме на близките му; и стомахът му не се намирал в класическо състояние Беренс не пропусна да спомене за опасността от едно хроническо изтощение, което при тия обстоятелства не могло да се предотврати напълно дори при такава могъща натура. През тия седмици минхер Пеперкорн бе председателствал само едно вечерно ядене и пиене, а и общите разходки бяха отпаднали с изключение на една не много далечна. Впрочем Ханс Касторп, между нас казано, почувства в известно отношение това малко разпадане на компанията като облекчение, тъй като побратимяването със спътника на госпожа Шоша му създаваше трудности; то внасяше в неговите публични разговори с Пеперкорн същата „принуденост“, същото „заобикаляне“ и сякаш същото „отбягване“ въз основа на хващане на ядец, което вече бе направило впечатление на холандеца при обноските му с Клавдия: посредством най-странни полумерки той подменяше с някакви описателни изрази самото обръщение, доколкото направо не го преглъщаше — поради същата или по-скоро обратната дилема, която господстваше при разговора му с Клавдия в присъствие на други хора и дори само в присъствието на нейния владетел и която, благодарение на полученото от Пеперкорн удовлетворение, се бе превърнала в една двойна формална стяга.

Така че планът за един излет до водопада бе, значи, на дневен ред — Пеперкорн сам бе определил целта и се чувстваше здрав за това начинание. Беше на третия ден след един пристъп на неговата малария квартана; минхерът обяви, че желае да се възползва от него. Той наистина не се бе появил при закуските и обеда в трапезарията, а се бе хранил, както много често напоследък, в своя салон заедно с госпожа Шоша, но още при първата закуска Ханс Касторп бе получил посредством куция портиер нареждане да бъде готов един час след обеда за разходка с кола, освен това да предаде тази заповед на господата Ферге и Везал и да уведоми Сетембрини и Нафта, че ще минат да ги вземат, а накрай да се погрижи и поръча за три часа две ланда.

В уречения час се срещнаха пред портала на санаториума „Бергхоф“. Ханс Касторп, Ферге и Везал очакваха там особите от княжеските покои, като за забавление потупваха конете, които със своите черни, влажни, дебели бърни взимаха от дланите им бучки захар. Спътниците се появиха само с малко закъснение на външното стълбище. Пеперкорн, чиято царска глава сякаш бе станала по-тясна, бе облечен в дълъг, малко износен реглан; той се спря за момент горе до Клавдия, свали меката си кръгла шапка, а устните му изобразиха безмълвно някакво общо поздравление. После размени по едно ръкостискане с всеки от тримата господа, които бяха пристъпили към двойката до подножието на стъпалата.

— Млади момко — каза той при това на Ханс Касторп, като постави лявата си ръка върху рамото му — … как сме, синко?

— Покорно благодаря! А вие? — отвърна запитаният.

Слънцето грееше, денят бе хубав, ясен, но все пак добре бяха сторили, дето бяха взели демисезонни горни дрехи: при пътуването несъмнено щеше да им е хладно. А мадам Шоша носеше топло манто с колан от мъхав, едро кариран плат и дори малка кожена наметка около раменете. Тя бе превързала под брадичката си маслиненозелен воал, който свеждаше надолу страничната периферия на филцовата й шапка; това я правеше тъй очарователна, че повечето от присъстващите усетиха направо болка — само Ферге не, единственият, който не бе влюбен в нея; и тъкмо неговото безпристрастие стана причина при временното разпределение на местата — докато вземат и външните двама — да му се падне обратното място в първото ландо, срещу минхер и мадам, докато Ханс Касторп, не без да долови една подигравателна усмивка на Клавдия, се качи с Фердинанд Везал във втората кола. Малаецът камердинер с дребната фигурка също участваше в излета. Той се бе появил зад господарите си с голяма кошница, изпод чийто капак стърчаха гърлата на две бутилки и която той натика под обратната седалка на първото ландо; в момента, когато бе вече кръстосал ръцете си, седнал до кочияша, конете получиха своята команда и колите потеглиха със затегнати спирачки надолу по завоя.

И Везал беше забелязал усмивката на госпожа Шоша; показвайки наядените си зъби, той се обърна по тоя повод към своя спътник в колата.

— Видяхте ли — попита той — как ви се подигра, задето ще трябва да пътувате сам с мене? Да-да, на пострадалия подбивът му е в кърпа вързан. Много ли се ядосвате и гнусите да седите до мене?

— Опомнете се, Везал, и не говорете тъй долнопробно! — схока го Ханс Касторп. — Жените се усмихват при всеки удобен случай заради самата усмивка; безполезно е всеки път да се тревожи за това човек. Какво сте се загърчили така? Вие имате, както и всички ние, своите качества и недостатъци. Например много хубаво свирите откъси от „Сън в лятна нощ“, това не всеки може. Следния път би трябвало пак да ни посвирите.

— Да, ето че пак ми говорите снизходително — отвърна клетият човек — и съвсем не подозирате колко безочливост се крие във вашата утеха и че по този начин още по-дълбоко ме унижавате. Лесно ви е на вас да говорите и утешавате отвисоко, защото, ако и понастоящем да се намирате в доста смешно положение, все пак един път и вие сте били наред и сте се намирали на седмото небе, всемогъщи боже, и сте почувствали мишниците й около врата си и всичко това, всемогъщи боже, ми изгаря гърлото и сърцето, когато помисля за него… С пълно съзнание за това, което ви се е било паднало, вие гледате отвисоко на моите просешки страдания…

— Не е хубаво, дето се изразявате така, Везал! Дори във висша степен е отвратително, няма защо да го крия от вас, тъй като ме упреквате в безсрамие, а и вие държите всичко да бъде отвратително, вие чисто и просто искате да се изкарате най-гаден и непрестанно се гърчите. Та наистина ли сте така ужасно влюбен в нея?

— Страшно! — отговори Везал, поклащайки глава. — Не може с думи да се изкаже какви мъки ми причинява моята жажда и моята страст към нея, би ми се искало да мога да кажа, че това ще ми докара смъртта, но не — тъй нито съм в състояние да живея, нито да умра. Докато я нямаше, бях почнал малко да се оправям, бях почнал постепенно да я забравям. Но откак се е върнала и всеки ден ми е пред очите, понякога ми иде да си хапя ръцете, да ги размахвам във въздуха и не зная как да си помогна. Такова нещо не би трябвало да има, но и не желаеш да го няма — връхлетяло ли те е веднъж, не искаш да се отървеш от него, би трябвало да искаш да се отървеш от живота си, с който то се е амалгамирало, а именно това не можеш — каква полза, че ще умреш? После — с удоволствие. В нейните обятия — на драго сърце. Но преди това — не! — би било пълна безсмислица, защото животът, това е желанието и желанието е животът, той не може да бъде против самия себе си, ето къде се крие трижди проклетата безизходица. А когато казвам „трижди проклета“, казвам го само изразно и то сякаш се касае до някого другиго, аз сам не мога да мисля така. Има различни изтезания, Касторп, и който е подложен на някакво изтезание, иска да се отърве от него, иска просто и безусловно да се отърве от него, това му е целта. Но от изтезанието на плътското желание човек може да иска да се отърве само по един начин и при едно-единствено условие — по пътя на неговото удовлетворение; иначе не, за нищо на света! Това е положението и който не е обладан от тая мъка, той нищо не знае, но който е обладан, разбира господа нашего Исуса Христа, той ще си изплаче очите. Боже вишни, кой го е наредил и устроил така, че плътта толкова много желае плътта само защото не е собствената плът, а принадлежи на една чужда душа — колко странно и, точно погледнато, колко непридирчиво, от друга страна, в своята свенлива доброжелателност! Би могло да се каже: щом не желае нещо повече, нека то, в божието име, му бъде дадено! Та какво искам аз, Касторп? Да я убивам ли? Да проливам кръвта й? Та аз искам само да я милвам! Касторп, мили Касторп, прощавайте, че скимтя, но тя би могла в името божие да изпълни желанието ми! Тук има и нещо по-висше, Касторп, аз не съм някакво добиче, какъвто и да съм, все пак съм човек! Плътското желание се насочва ту насам, ту натам, то не е свързано, не е фиксирано и затова го наричаме животинско. Ако обаче то е фиксирано върху едно човешко същество, върху един човешки образ, тогава нашата уста говори за любов. Аз желая не само нейната плът и нейното тяло; ако случайно в лика й нещо съвсем дребно бе другояче оформено, щяхте може би да видите, че никак не желая цялото й тяло, от което излиза, че обичам душата й и че я обичам с душата си. Защото любовта към един лик е душевна любов…

— Какво става с вас, Везал? Та вие съвсем не приличате на себе си и си служите бог знае с какви изрази…

— Но именно тъкмо в това, тъкмо в това се състои нещастието — продължи клетникът, — че тя има душа, че тя е човешко същество с тяло и душа! Защото нейната душа! Защото нейната душа нищо не ще да знае за моята, затова и тялото й нищо не ще да знае за моето, о, каква неволя и какво страшно злочестие, ето защо моето желание е осъдено на позор и тялото ми трябва на веки веков да се гърчи! Защо и тялото, и душата й не искат нищо да знаят за мене, Касторп, и защо моето желание я отвращава?! Аз не съм ли мъж? Един противен мъж не е ли мъж? Аз дори съм мъж в най-висша степен, кълна ви се, всичко досегашно би било надхвърлено, ако тя ме приемеше в блаженото царство на своите обятия, които са толкова прекрасни, защото принадлежат към душевния й лик. Бих я накарал да изпита най-голямото сладострастие на света, Касторп, ако се касаеше само до телата, а не и до образите, ако я нямаше тая нейна проклета душа, която нищо не иска да знае за мене, но без която не бих пожелал тялото й — това е то дяволската безизходица, в която се гърча и гърча!

— Везал, пст! По-тихо! Ами че кочияшът ви разбира! Той наистина не помръдва глава, но по гърба му го познавам, че слуша.

— Той разбира и слуша, това е то, Касторп! Това е то подреждането и поставянето на въпросите по вашему и според вашия характер! Ако говорех за палингенезис или за… хидростатика, той не би разбрал, понятие би си нямал и нито би слушал, нито би се интересувал. Тъй като това не е популярно. Но върховният, пределният и страхотно тайнственият въпрос, въпросът за плътта и за душата, виж ти, този въпрос е същевременно най-популярният въпрос и всеки го разбира, всеки може да се подиграва на оня, който е попаднал в мрежите му и комуто поради това денят носи похотливо изтезание, а нощта адски позор! Касторп, мили Касторп, оставете ме да поскимтя, защото знаете ли какви са нощите ми! Всяка нощ я сънувам, ах, как ли не я сънувам, гърлото и стомахът ми изгарят, когато си помисля за това! И всеки сън свършва така: тя ми удря плесници, бие ме право в лицето, понякога ме и заплюва — с изкривен от погнуса душевен лик ме заплюва и тогава се събуждам, облян в пот, покрит с позор, обладан от страст…

— Така, Везал, сега да замлъкнем и да си наложим да мълчим, докато стигнем до бакалина и някой седне при нас. Това е моето предложение и моето нареждане. Не искам да ви огорчавам и признавам, че сте в много тежко положение, но като деца ни са чели историята на някакъв човек, който бил наказан при говорене да му излизат змии и жаби из устата, при всяка дума по една змия или жаба. В книгата не пишеше какво е направил човекът, но аз винаги предполагах, че той сигурно се е видял принуден да не си отваря устата.

— Но човешка потребност е — каза Везал плачевно, — човешка потребност е, мили Касторп, да се изприкажеш и да си облекчиш сърцето, когато си затънал в мъка като мене.

— То е дори човешко право, Везал, ако искате. Но има права, по мое мнение, които при известни обстоятелства е най-разумно да не се упражняват.

И тъй двамата млъкнаха според нареждането на Ханс Касторп, а между впрочем и колите бързо бяха стигнали до обраслата с кучешко грозде къщурка на бакалина, където нито за момент не ги накараха да чакат: Сетембрини и Нафта бяха вече на улицата, първият в своята опърпана кожена полушубка, вторият обаче в едно белезникавожълто пролетно пардесю, което бе с изкарани тегели по всички краища и имаше контешки вид. Докато колите обръщаха, излетниците размениха поздрави, помахаха си с ръка и господата се качиха: Нафта седна в първото ландо като четвърти редом с Ферге, а Сетембрини, в блестящо настроение — веселите шеги просто бликаха от устата му, — се присъедини към Ханс Касторп и Везал, който му отстъпи своето място в дъното на колата — където Сетембрини се разположи с изисканата небрежност на свикнал да се вози по корсото кавалер.

Той възхвали удоволствието от возенето, това придвижване на тялото, докато то е в приятен покой, на туй отгоре и при сменящ се пейзаж; държеше се бащински предупредително към Ханс Касторп и дори потупа клетия Везал по бузата, като го призова да забрави своето собствено несимпатично „Аз“ и да се възхити от светлия околен свят, към който посочи с един замах на десницата си в охлузената кожена ръкавица.

Пътуването беше отлично. Конете, брези и четирите, пъргави и яки, загладени и охранени, чаткаха в постоянен такт по хубавото шосе, от което още не се вдигаше прах. Разрушени канари, в чиито пукнатини никнеха цветя и треви, се появяваха навремени край пътя, телеграфните стълбове бягаха назад, гористи възвишения се изпречваха насреща им, прелестните завои, които се редяха и бързо биваха отминавани, поддържаха любопитството на пътниците, а в слънчевата далнина винаги се мержелееше все още отчасти заснежената планина. Напуснали бяха познатите предели на долината, изместването на всекидневната сцена освежаваше душата. Скоро спряха в окрайнината на гората: оттук щяха да продължат излета пешком и да достигнат целта — една цел, с която от доста време, без отначало да забележат, бяха влезли в слаб, но постоянно усилващ се сетивен контакт. Когато слязоха от колите, всички доловиха някакъв далечен шум, някакво тихо, на моменти все още изплъзващо се от слуха съскане, тресене и бучене, върху което всеки обръщаше вниманието на другия и със затаена стъпка се ослушваше.

— Сега — каза Сетембрини, който доста пъти бе идвал тук — той се обажда само плахо. Но стигнем ли до него, ще видите колко е брутален по това време на годината — имайте пред вид, че собствените си думи няма да разбираме.

И така те навлязоха в гората по един път, постлан с влажни борови иглици — най-отпред Пеперкорн с климаща встрани походка, опрян върху мишницата на своята спътница, нахлупил черната мека шапка върху челото си; след тях, по средата на пътя, Ханс Касторп, без шапка, както всички останали господа, с ръце в джобовете, с леко наклонена глава, тихо си свирукаше и се оглеждаше наоколо си; после Нафта и Сетембрини, после Ферге и Везал и накрай малаецът сам, помъкнал кошницата със следобедната закуска. Те говореха за гората.

Гората не бе като другите гори, нейният изглед бе живописно своеобразен, дори екзотичен, но и злокобен. Тя бе нападната от някакъв вид мъхести лишеи, бе окичена, отрупана, напълно обвита от тях; като дълга, грозно оцветени бради висяха степаните тъкани на паразитното растение от обмотаните, тапицирани клони; игли почти не се виждаха, само провиснали мъхести гирлянди: дърветата бяха грозно, странно обезобразени, гледката — болезнена, омагьосана. Гората боледуваше, тя страдаше от тези избуяли лишеи, които почти я задушаваха, това бе общото впечатление, докато малката група напредваше по постлания с иглици път с проглушени уши от шума на водопада, към който се приближаваха — този екот и съсък, който постепенно се превръщаше в бучене и се готвеше да потвърди предричането на Сетембрини.

Един завой на пътя откри гледката към моста над гористото и скалисто ждрело изпод който се хвърляше надолу водопадът; и когато го зърнаха, ревът бе стигнал връхната си точка — посрещна ги адски шум. Водните маси се изливаха отвесно в една-единствена каскада, чиято височина възлизаше на седем-осем метра, а и ширината бе значителна, и след това, побелели, се урваха по канарите. Те падаха с ужасен трясък, в който сякаш бяха размесени всички възможни шумове, звуци и тонове: гръмотевица и съскане, рев, вой, оркестров туш, тропот, пукотевица, грохот и камбанен звън — действително човек можеше да обезумее. Излетниците бяха пристъпили върху хлъзгавата канара досами водопада; облъхна ги влага, пръски ги връхлетяха, обвиха ги водни пари, шумът изпълни и затикна ушите им; разменяйки погледи и поклащайки с плаха усмивка глави, те съзерцаваха това зрелище, тази нестихваща катастрофа от пяна и тръбни звуци, чието бясно и извънмерно бучене ги замайваше, караше ги да изпитват страх и ги подлагаше на слухови измами. Смятаха, че чуват зад себе си, над себе си, от всички страни заплашващи и предупреждаващи викове, тромбони и груби мъжки гласове.

Скупчени около минхер Пеперкорн — госпожа Шоша помежду останалите петима господа, — те с него се взираха в огромния порой. Те не виждаха лицето му, видяха го обаче как свали шапката си от своята увенчана с бели пламъци глава и как разпъна гърдите си всред свежия въздух. Помежду си се разбираха с погледи и знаци, защото думите, дори извиквани право в ухото, вероятно щяха да бъдат заглушени от гърмящия водопад. Устните им оформяха думи на удивление и възхита, които оставаха безгласни. Ханс Касторп, Сетембрини и Ферге се уговориха с кимания на главите да се изкачат до горния край на пропастта, в чието дъно се намираха, да излязат на горното мостче и да погледат оттам водите. Това не бе трудно: една стръмна поредица от тесни, изкопани в камънака стъпала извеждаше сякаш до някакъв по-горен етаж на гората; те се изкатериха един след друг, пристъпиха до средата на мостчето, отдето — облегнати на перилата, увиснали над самата чупка на водопада — замахаха с ръце към приятелите си долу. После преминаха на отвъдния бряг, свлякоха се с мъка додолу и отново се явиха пред останалите — там, над въртопа, също имаше мостче. Сега езикът на знаците се отнасяше вече до следобедната закуска. От много страни се предложи да се оттеглят за тая цел малко от зоната на шума, за да могат да похапнат на чист въздух с облекчен слух, а не като глухонеми. Но явно пролича, че волеизявлението на Пеперкорн бе против. Той разтърси глава, на няколко пъти посочи с показалеца си земята и неговите разпокъсани устни с усилие се отделиха една от друга, оформяйки едно „тука!“. Какво можеха да сторят? В такива въпроси на постановката той бе господар и командир. Могъществото на личността му би се наложило дори ако той не беше, както винаги, инициатор и домакин на увеселението. Този формат е тираничен и автократичен от край време и такъв ще си остане. Минхер бе пожелал да закуси срещу водопада, всред гръмотевицата, такъв бе неговият велемощен каприз и който не искаше да си отиде с празни ръце, трябваше да остане тук. Мнозинството бе недоволно. Господин Сетембрини, който видя пресечени възможностите за една човешка размяна на мисли, за един демократично изискан разговор, изметна с познатия ни жест на отчаяние и примирение ръката над главата си. Малаецът побърза да изпълни нареждането на своя повелител. Оказаха се налице два сгъваеми стола, които той разпъна до канарата за минхер и мадам. После разположи пред нозете им върху една покривка съдържанието на кошницата: сервиз за кафе, чаши, термоси, фини сладки и вино. Всички се струпаха да си вземат по нещо. После насядаха по камъните на сипея, по перилата на мостчето, всеки с чаша горещо кафе в ръцете и чиния със сладки върху коленете, и мълчаливо почнаха да закусват всред гръмкото бучене.

Вдигнал яката на пардесюто си, сложил шапката до себе си на земята, Пеперкорн пиеше порто от една сребърна чаша с монограм, която многократно изпразни. Изведнъж той заговори. Чуден човек! Невъзможно бе сам да чуе гласа си, камо ли другите да разберат дори една сричка от това, което безгласно прогласяше. Той обаче изправи показалеца си и докато държеше чашата в дясната ръка, изпружи лявата с косо издигната нагоре длан и всички видяха как царственият му лик се раздвижи от говора, как устата му оформяше думи, които оставаха беззвучни, сякаш биваха изговаряни в безвъздушно пространство. Никой не предполагаше друго, освен че той тутакси ще се откаже от това безполезно начинание, което наблюдаваха със слисани усмивки — той обаче продължи да се изказва всред всепоглъщащото бучене; културните жестове на лявата му ръка пленяваха, приковаваха вниманието, докато малките, уморени, бледи и насила широко отворени очи под опънатите бръчки на челото се отправяха ту към един, ту към друг от слушателите му, така че заговореният по този начин се виждаше принуден да му кимне с високо вдигнати вежди и с отворена уста да приложи до ухото си свита в шепа ръка, сякаш би могъл да си помогне някак в тая безизходица. Сега той дори стана! С чаша в ръка, в своето омачкано, дълго почти до краката пътническо палто, чиято яка бе вдигната, гологлав, той се изстъпи пред канарата, а белите му коси като пламъци светеха около неговото високо, набръчкано, идолско чело; раздвижи се и лицето му, пред което наставнически държеше увенчаното от копиевидните пръсти търкалце, образувано от палеца и показалеца, за да подкрепи с тоя омагьосващ знак за точност неразбираемостта на нямата наздравица. По неговите жестове и по устните му можеха да се разчетат някои думи, които често употребяваше: „свършено“ и „уредено“ — нищо повече. Видяха главата му да се скланя встрани, разкъсаната горчивина на устните му, образа на страдалеца. После пък видяха да разцъфва чувствената трапчинка, сибаритска дяволитост, един танцьор, който придръпва одеждите си, свещената безнравственост на езическия жрец. Той вдигна чашата, описа с нея полукръг пред гостите си и я изпи на две-три глътки до капка, така че дъното й се намери съвсем отгоре. После с изпружена ръка я подаде на малаеца, който я пое с длан върху гърдите, и даде знак за тръгване.

Всички, благодарейки, му се поклониха и се заприготвяха да изпълнят нареждането. Който седеше свит на земята, скочи на крака, който се бе разположил по перилата, се смъкна върху моста. Дребничкият яванец, с бомбе и кожена яка, насъбра остатъците от закуската и съдовете. В същия тесен строй, както бяха дошли, поеха назад по влажния, постлан с иглици път през обезобразената от лишейната напаст гора до шосето, където бяха спрели колите.

Ханс Касторп се качи тоя път при главатаря и придружителката му. Той седна срещу двойката до добродушния Ферге, комуто всичко възвишено бе съвсем чуждо. На връщане почти не се завърза някакъв разговор. Минхер седеше с длани върху одеялото, което завиваше неговите колене заедно с коленете на Клавдия; долната му челюст бе увиснала. Сетембрини и Нафта слязоха и се сбогуваха, преди колата да пресече линията и потока. Везал продължи сам във втората кола по извитото нагорнище до портала на „Бергхоф“, където излетниците се разделиха…

Бе ли през тая нощ сънят на Ханс Касторп благодарение на някаква вътрешна готовност, за която душата му нищо не знаеше, толкова лек и летлив, та стигаше и най-малкото отклонение от обичайния нощен покой на санаториума „Бергхоф“, една напълно приглушена тревога, едва забележимото потрепване от нечие далечно изтичване, за да го събуди и задържи бодър, да го накара да се повдигне на възглавниците? И действително той се събуди доста време преди да почукат на вратата му, което стана малко след два часа. Той веднага отговори разсънен, енергичен, в пълно присъствие на духа. Обади се високият и несигурен глас на една от болногледачките на санаториума, която по поръка на госпожа Шоша го помоли веднага да се яви на първия етаж. С усилена енергия той заяви, че идва, скочи, навлече дрехите си, с пръсти отстрани падналата върху челото му коса и слезе нито бърже, нито бавно, заинтригуван повече от начина на повикването му, отколкото от причината.

Той завари вратата към салона на Пеперкорн отворена; зееше и вратата към спалнята на холандеца, дето светеха всичките лампи. Там бяха двамата лекари, старшата сестра фон Милендонк, мадам Шоша и камердинерът. Яванецът не бе облечен както обикновено, а в някакъв вид национална носия — една подобна на риза дреха на едри райета с много дълги и широки ръкави, пъстра пола вместо панталоните и конусовидна шапка от жълто сукно на главата; гърдите му бяха окичени с някакво украшение-талисман; той стоеше неподвижен, с кръстосани ръце, вляво, до горния край на леглото, в което лежеше на гърба си Питер Пеперкорн с проснати напред ръце. Новодошлият, бледен, веднага обзря картината. Госпожа Шоша бе с гръб към него. Тя седеше в един нисък фотьойл до долния край на леглото, подпряла лакът върху юргана и брадичката в ръката си; пръстите бяха впити в долната й устна, а погледът се взираше в лицето на спътника й.

— Добър вечер, момчето ми — каза Беренс, който тихо се бе разговарял с доктор Кроковски и старшата сестра, и тъжно кимна; белите му мустачки бяха засукани. Той бе в клинична престилка, от чийто горен джоб се подаваше слушалката, носеше бродирани чехли и не си бе сложил яката.

— Нищо не може да се направи — добави той шепнешком. — Чиста работа. Пристъпете по-близо. Хвърлете един вещ поглед върху му. Ще признаете, че тук са били взети всички предохранителни мерки срещу лекарското изкуство.

Ханс Касторп се приближи на пръсти до леглото. Очите на малаеца зорко го наблюдаваха при това негово движение, следяха го без извъртане на главата, така че се бялнаха. С един страничен поглед той установи, че госпожа Шоша не му обръща внимание, и застана до смъртното ложе в типична стойка: с цялата си тежест върху единия крак, с ръце скръстени на корема, с глава, косо наклонена — в почтително замислено съзерцание. Пеперкорн лежеше под червения копринен юрган и своята вълнена фланела, както Ханс Касторп толкова пъти го бе виждал. Ръцете му бяха получили синьо-чер оттенък, също така и части от лицето му. Това бе причинило значително обезобразяване, макар че неговите царствени черти иначе бяха останали неизменени. И при склопени клепачи, при това положение на покой, силно изпъкваше идолското многолиние на бръчките по челото, което държеше четири или пет водоравни реда и после се чупеше в прав ъгъл надолу по слепоочията, тъй както бе набраздено от обичайното напрежение на цял един живот. Горчиво разкъсаните устни бяха леко разтворени. Придошлата кръв говореше за внезапен застой, за насилствено, ударно възпиране на жизнените функции.

Ханс Касторп се застоя някое и друго време и съсредоточеност, която търси да проникне във фактическото положение; той се колебаеше дали да промени стойката си, очаквайки да го заговори „вдовицата“. Тъй като това не стана, не пожела да я безпокои в момента и извърна поглед към групата на другите зад гърба си. Придворният съветник кимна с глава в посока към салона. Ханс Касторп го последва там.

— Suicidium?178 — попита той приглушено и вещо.

— Хм! — отвърна Беренс с пренебрежителен жест и додаде: — И то какво! От превъзходна степен. Виждали ли сте такова нещо в галантериен магазин? — попита той, като измъкна от джоба на престилката си едно несиметрично оформено калъфче, извади от него някакъв дребен предмет и го поднесе на младия мъж. — Аз не. Но заслужава да се види. Всеки ден човек научава по нещо ново. Едно своеобразно изобретение. Взех му го из ръката. Внимание. Ако нещо капне върху кожата ви, ще ви излязат мехури като от изгаряне.

Ханс Касторп повъртя загадъчната вещ между пръстите си. Тя бе от стомана, слонова кост, злато и каучук, много чудновата на вид. Имаше две извити вилични зъбчета от лъскава стомана с извънредно остри върхове, една леко извита средна част от слонова кост, инкрустирана със злато, в която зъбчетата до известна степен и по някакъв еластичен начин можеха да се движат, и то навътре; разширение, нещо като балонче от полутвърда гума. Големината възлизаше само на няколко цола.

— Какво е това? — попита Ханс Касторп.

— Това — отговори Беренс — е една добре устроена инжекционна спринцовка. Или, погледнато от другата страна, едно механично копие на зъбния апарат на змията очиларка. Разбирате ли? Изглежда, че не разбирате — каза той, тъй като Ханс Касторп продължаваше да гледа вцепенен чудноватия инструмент. — Това са зъбите. Те не са съвсем плътни, през тях минава канал, широк колкото един косъм, съвсем ясно можете да видите изхода му, тук, малко над върховете. Естествено тръбиците са отворени и откъм корените на зъбите, а оттам имат връзка през средната част от слоновата кост с изходната част на каучуковата жлеза. При захапването зъбите пружинират малко навътре, това ясно се вижда, и упражняват натиск върху резервоара, който изтиква съдържанието си през каналите, така че в момента, когато зъбите се забият в плътта, съответната доза се впръсква в кръвообращението. Работата е съвсем проста — така, както я виждаме сега. Трябва само да я измисли човек. Вероятно спринцовката е направена по негови лични указания.

— Сигурно! — каза Ханс Касторп.

— Зарядът не може да е бил много голям — продължи придворният съветник. — Каквото му е липсвало по количество, той трябва да го е заместил чрез…

— Динамика — допълни Ханс Касторп.

— Точно така. Какво е било то, ще съумеем да издирим. Можем да очакваме с известно любопитство резултата, несъмнено ще има какво да научим от него. Да се обзаложим ли, че застаналият настрана оттатък чуждоземец, който тая нощ така се е издокарал, би могъл съвсем точно да ни осведоми? Предполагам, че имаме налице една комбинация от животинска и растителна отрова — във всеки случай най-доброто от доброто, защото действието трябва да е било поразително. По всичко личи, че отровата веднага е пресякла дишането, парализа на респирационния център, знаете, мимолетна смърт от задушаване, вероятно без мъки и страдания.

— Дай боже! — каза Ханс Касторп смирено, с въздишка връчи обратно на придворния съветник злокобния малък инструмент и отново се върна в спалнята.

Там бяха останали сега само малаецът и мадам Шоша. Този път Клавдия вдигна глава към младия мъж, когато той пристъпи отново до леглото.

— Вие имахте право да ви повикам тук — каза тя.

— Много мило от ваша страна — каза той. — И не сте сгрешили. Ние бяхме приятели, „на ти“. От дън душа ме е срам, задето се стеснявах от това пред хората и си служех със заобикалки… Бяхте ли при него през последните му минути?

— Слугата ми обади, когато всичко бе свършено — отговори тя.

— Той бе от такъв формат — отново поде Ханс Касторп, — че възприемаше капитулацията на чувството пред живота като космическа катастрофа и като богохулство. Защото той се смяташе за сватбен орган на бога, трябва да знаете. Това бе едно царствено шегобийство… Когато човек е покъртен, той намира смелост за изрази, които звучат рязко и неблагоговейно, но са по-тържествени от общоприетите надгробни слова.

— C’est une abdication179 — каза тя. — Знаеше ли той за нашето безразсъдство?

— Не ми бе възможно да отрека, Клавдия. Той го бе отгатнал от моя отказ да ви целуна по челото в негово присъствие. Неговото присъствие в тоя момент е по-скоро символично, отколкото реално, но ще ми позволите ли да сторя това сега?

Тя поизвърна глава към него, със затворени очи, сякаш му бе кимнала. Той допря устни до челото й. Кафявите зверски очи на малаеца наблюдаваха тази сцена — извърнати така встрани, че се видя бялото им.

Великото затъпяване

Още един път чуваме гласа на придворния съветник Беренс — да се ослушаме добре! Може би за последен път го долавяме! Един път ще свърши дори тази история; тя трая прекалено дълго време; или по-скоро нейното съдържателно време така се е затъркаляло, че няма вече спиране, че нейното музикално време също върви към своя край и че може би няма да ни се представи вече случай да послушаме веселичкия тон в цветистото слово на красноречивия Радамант. Той каза на Ханс Касторп:

— Касторп, стари хитрецо, вие скучаете. Провесили сте нос, всеки ден виждам това, отегчението ви се е изписало върху челото. Вие сте един преситен хлапак, сензациите са ви разглезили и ако всеки ден не ви се предлага нещо първокласно, мърморите и се цупите на мъртвия сезон. Имам ли право, или нямам?

Ханс Касторп замълча и тъй като постъпи така, трябва наистина мрак да цареше в неговата душа.

— Имам право както винаги — сам си отговори Беренс. — И преди да ми разпространите тук в имперски мащаб отровата на отегчението, вие, недоволни гражданино, все пак ще видите, че ни най-малко не сте изоставен от бога и света, а че над вас, драги мой, бди окото, втренченото око на достопочтената управа, която неуморно се грижи за вашето забавление. Старият Беренс също е на поста си. Е добре, да оставим шегата настрана, момчето ми! Нещо ми е хрумнало за вашия случай през много безсънни нощи, види бог, измислих нещо за вас. Би могло да се говори за просветление — аз действително очаквам много от моята идея, тоест нищо повече и нищо по-малко от вашата дезинтоксикация и триумфалното ви завръщане дома в неподозирано близко време… Ококорихте си очите — продължи той след една театрална пауза, макар че Ханс Касторп ни най-малко не се бе ококорил, а го наблюдаваше доста сънливо и разсеяно — и си нямате никаква представа какво би могъл да ви каже старият Беренс. Аз обаче искам да ви кажа следното. У вас нещо куца, Касторп, това едва ли ще е убягнало на вашата уважаема аперцепция. Куца в тоя смисъл, че вашите интоксикационни прояви отдавна вече не отговарят на несъмнено много подобреното локално състояние — не от вчера умувам по този въпрос. Имаме тук най-новата ви снимка… дайте да вдигнем малко тая магия срещу светлината. Виждате, тук и най-закоравелият мърморко и черногледец, както винаги казва нашият господар кайзерът, няма на какво вече да се опре. Няколко огнища са напълно резорбирани, гнездото е намаляло и е с по-остри контури, което вие като учена особа знаете, че говори за излекуване. Тази находка не може да обясни напълно ненадеждността на вашия температурен баланс, момко; лекарят се вижда изправен пред необходимостта да дири нови причини.

Ханс Касторп помръдна глава, за да изрази горе-долу учтиво някакво любопитство.

— Сега ще си помислите, Касторп: дъртакът Беренс е принуден да признае, че е сбъркал терапията. Но така само ще направите един гаф и няма да се справите нито с фактическото положение, нито с дъртака Беренс. Вашата терапия не е била погрешна, тя само може би е била много едностранчиво насочена. Хрумна ми възможността, че още отначало не е трябвало да смятате вашите симптоми за дължащи се изключително на tuberculosis, и тази възможност извеждам от вероятността, че днес те изобщо не се дължат на нея. Трябва да съществува друго смущение. По мое мнение вие имате коки.

— Според моето най-дълбоко вътрешно убеждение — повтори с натъртване придворният съветник, след като изчака кимването, което трябваше да последва от страна на Ханс Касторп — вие имате стрептококи, от което между впрочем няма защо да се ужасявате.

(За ужасяване и дума не можеше да става. Физиономията на Ханс Касторп изразяваше по-скоро някакво иронично одобрение — било на проявената от придворния съветник проницателност, било на новото достолепие, с което той хипотетично я обличаше.)

— Няма причина за паника! — заувещава го в нова вариация Беренс. — Коки има всеки. Стрептококи има всяко магаре. Няма какво да си въобразявате. Ние едва отскоро знаем, че човек може да има стрептококи в кръвта си, без да ги отразява с що-годе значителни инфекционни прояви. Ние стоим пред още неизвестния на много колеги факт, че в кръвта може да се срещат и туберкули, без да предизвикват каквито и да са последствия. Вече само три крачки ни делят от схващането, че туберкулозата всъщност е една болест на кръвта.

Ханс Касторп намери това за твърде забележително.

— Ако, значи, казвам стрептококи — подхвана отново Беренс, — то вие естествено не бива да мислите за известната тежка картина на болестта. Дали тия мои мънички приятели изобщо са се заселили у вас, ще покаже бактериологичното изследване на кръвта. Дали обаче вашата фебрилност е предизвикана от тях при положение, че ги има налице, ще се разбере едва от въздействието на стрептоваксиновата терапия, към която в такъв случай ще трябва да прибегнем. Това е пътят, драги приятелю, и аз се надявам, както казах, на най-неочаквания резултат. Колкото и упорита да е туберкулозата, толкова по-скоро пък могат да се лекуват днес заболявания от този вид и ако изобщо реагирате на инжекциите, след шест седмици ще подскачате от здраве. Какво ще кажете, а? Бива ли си го дъртака Беренс, а?

— Та засега това е само една хипотеза — каза вяло Ханс Касторп.

— Една доказуема хипотеза! Една извънредно плодотворна хипотеза! — отвърна придворният съветник. — Ще я видите колко е плодотворна, когато върху нашите култури почнат да растат коките. Утре следобед ще ви пуснем кръв, Касторп; като селски бръснари, по всички правила на изкуството. Това е едно своеобразно забавление и може само по себе си да предизвика най-благотворен ефект за тялото и душата…

Ханс Касторп заяви, че е готов за забавлението и най-учтиво поблагодари за посветеното му внимание. Склонил глава към рамото си, той проследи с поглед отплуващия придворен съветник. Обръщението на шефа попадна точно в един критичен момент; Радамант беше доста правилно изтълкувал физиономията и настроението на пациента си и неговото ново начинание бе предназначено — изрично предназначено, това свое намерение той не бе скрил — да преодолее мъртвата точка, до която неотдавна тоя пациент бе стигнал, както можеше без друго да се заключи от мимиката му, която много ясно наподобяваше мимиката на покойния Йоахим, когато у него бяха назрели известни буйни и упорити решения.

Може повече да се каже. Не само той, Ханс Касторп, се виждаше стигнал до тази точка, но му се струваше, че и светът, всичко около него е изпаднало в същото положение или по-скоро той смяташе, че е трудно да се различи тук особеното от общото. След ексцентричния край на неговата връзка с една личност, след многообразното вълнение, което този край предизвика в санаториума; след новото самоотлъчване на Клавдия Шоша от обществото на тия тук горе, след прощаването, което — засенчено от трагиката на великата капитулация — бе минало между нея и преживелия побратим на господаря й в духа на почтително съобразяване; след този поврат на младия човек се стори, че светът и животът не са съвсем в ред; сякаш по някакъв особен начин те бяха почнали все повече и повече да се изкривяват, да вдъхват страх; сякаш някакъв демон бе заграбил властта, демон озлобен и обезумял, който наистина отдавна вече бе упражнявал значително влияние, но сега бе обявил своето господство тъй открито разюздано, че вдъхваше тайнствен ужас и помисли за бягство — тоя демон, чието име бе Затъпяване.

Ще отсъдите, че разказвачът много романтично шаржира, като поставя затъпявапето във връзка с демоничното и му приписва всяването на мистичен ужас. И все пак ние не съчиняваме, а се придържаме строго о личното преживяване на нашия простичък герой; опознали сме това преживяване по начин, който, разбира се, не се поддава на изследване, и то чисто и просто доказва, че при известни обстоятелства затъпяването може да добие такъв характер и да вдъхне такива чувства. Ханс Касторп се оглеждаше… Той виждаше само страшни, злокобни неща и знаеше какво вижда: живота без време, безгрижния и безнадеждния живот, живота като потискаща и дейна разпуснатост, мъртвия живот.

В тоя живот господстваше деловитост, занимания от всякакъв вид вирееха независими едно от друго, но от време на време някое от тях избиваше в модна необуздана ярост, на която всички фанатично се подчиняваха. Така открай време значителна роля в „Бергхоф“ бе играло фотолюбителството, но вече на два пъти — защото, който бе прекарал достатъчно дълго време тук, можеше да преживее периодичното възвръщане на такива епидемии — тая страст седмици и месеци наред бе подлудявала всички; нямаше човек, който да не щрака бляскавата бленда на опрения в стомашната ямка апарат, а циркулацията на копия по време на ядене нямаше край. Изведнъж стана въпрос на чест всеки сам да си проявява снимките. Намиращата се на разположение тъмна стаичка далече не стигаше за нуждите на любителите. Закриваха с черни завеси прозорците и балконските врати на стаите; и при червена светлина манипулираха с разни химически бани дотогава, докато избухна пожар и българският студент от „добрата руска маса“ на косъм щеше да се превърне в пепел, след което излезе съответна забрана от страна на администрацията. Скоро сметнаха обикновената фотография за безвкусна; излязоха на мода магнезиеви снимки и цветни фотографии по способа на Люмиер. Възхищаваха се на снимки, където, неочаквано хванати от магнезиевата светкавица, хора с бледи, втренчени лица гледаха опулени като трупове на убити, които някой е поставил един до друг с отворени очи. Ханс Касторп пък пазеше една обрамчена с картон стъклена плоча, която, вдигната срещу светлината, го показваше седнал с бронзово лице на някаква яркозелена горска полянка всред тенекиеножълти лютичета — едно от тях блестеше на бутониерата му, — а от двете страни бяха госпожа Щьор и госпожица Леви с лице като от слонова кост, първата в небесносин, втората в кървавочервен пуловер.

По всяко време имаше единични марколюбители, но понякога всички побесняваха да събират марки. Всеки лепеше, влизаше в пазарлъци, правеше размени. Пациентите се абонирваха за марколюбителски списания, кореспондираха със специализирани магазини в страната и чужбина, с марколюбителски дружества и отделни колекционери; удивителни суми за набавяне на редки екземпляри биваха разходвани дори от страна на хора, чиито домашни условия едва-едва позволяваха траещия месеци или години престой в луксозния санаториум.

Това продължи, докато излезе друга мода — събирането и непрекъснатата консумация на шоколад от най-различни сортове стана мерило за добрия тон. Устата на всички бяха кафяви, а най-вкусните постижения на кухнята в „Бергхоф“ бяха посрещани от кисели критици-гастрономи, тъй като стомасите бяха претъпкани и разстроени от Milka-Nut, Chocolat a la creme d’amandes, Marquis-Napolitains180 и „котешки езици“ със златни точици.

През една отдавна минала карнавална вечер от най-високо място бе въведено изкуството да се рисува със затворени очи прасе; оттогава то съвсем не остана занемарено и постепенно се изроди в геометрични упражнения на търпението, които ангажираха от време на време умствените сили на всички пациенти и дори последните мисли и прояви на енергия у морибундните. Седмици наред санаториумът се намираше под знака на една заплетена фигура, която се състоеше от осем големи и малки окръжности, ни повече, ни по-малко, и от много лежащи един в друг триъгълници. Задачата бе да се начертае на ръка без повдигане на молива това многообразие от плоскости; най-висшата цел обаче бе същото да се постигне със сигурно превързани очи — което в края на краищата, без да се държи сметка за дребни недостатъци, се удаде само на прокурора Параван, който бе и главният начинател на тази хитроумна безсмислица.

Ние знаем, че той се бе отдал на математиката, знаем това от самия придворен съветник, познаваме и благонравната вътрешна подбуда за това увлечение; чухме да се възхвалява неговото охлаждащо, притъпяващо въздействие върху стимула на плътта — ако това увлечение бе срещнало едно всеобщо подражание, вероятно някои мероприятия, които напоследък се бяха наложили, щяха да се окажат излишни. Те се състояха главно в затварянето на всички балконски прелези — тъй като разделящите прегради от млечно стъкло не стигаха чак до перилата, продължиха ги с вратички, които масажистът заключваше за през нощта, докато народът се подсмихваше. Оттогава много взеха да се търсят стаите на първия етаж над верандата, където човек можеше, без да го е грижа за новите вратички, да прескочи перилата и по издадения стъклен покрив да се добере до който иска апартамент. Но ако се касаеше до прокурора, това дисциплинарно нововъведение изобщо не щеше да бъде необходимо. Тежкият удар, който му бе нанесла появата на египетската принцеса, бе отдавна преодолян и това бе последният удар, разтревожил неговото плътско естество. Оттогава той с удвоен душевен жар се бе хвърлил в обятията на бистрооката богиня, за чиято успокояваща мощ придворният съветник умееше да разказва толкова високонравствени подробности; оттогава всичките му размисли денем и нощем бяха устремени към един проблем, нему той бе посветил сега цялата своя устойчивост, цялата оная своя спортна упоритост, с която бе изобличавал бедните грешници, преди да излезе в един отпуск, многократно вече продължаван и заплашващ да се превърне в уволнение — и тоя проблем не бе нищо друго освен квадратурата на кръга.

По пътя на своите проучвания дерайлиралият магистрат бе стигнал до твърдото убеждение, че доказателствата, с които науката е утвърдила невъзможността на това решение, са несъстоятелни и че планиращото провидение затова е извело от долния свят на живите него, Параван, и го е довело тука, защото го е предопределило да смъкне тая трансцендентна цел в обсега на едно точно, земно постигане. Такъв бе неговият случай. Навсякъде, ходейки или застанал на място, той мереше с пергел и пресмяташе, покриваше купищата хартия с фигури, букви, цифри, алгебрични символи и неговото загоряло лице, лицето на един привидно здрав като камък мъж, бе добило упорития израз на ясновидец-маниак. Неговият разговор засягаше изключително и с ужасно еднообразие показателя на съотношението „пи“, тази отчайваща дроб, която нищожният гений на име Цахариас Дазе веднъж бил изчислил наум до двеста десетични пункта — и то само за един лукс, защото и с две хиляди пункта възможностите да се приближим до непостижимата точност щели да бъдат толкова малко изчерпани, че спокойно бихме могли да ги обявим за ненамалени. Всички отбягваха измъчения мислител, защото този, когото успееше да сграбчи за гърдите, биваше обливан от горещите потоци на едно красноречие, предназначено да пробуди неговата хуманна чувствителност за позорното замърсяване на човешкия дух посредством отвратителната ирационалност на тази мистична пропорция. Безплодността на непрестанното умножение на диаметъра с „пи“ или повдигането на радиуса на квадрат — за да се намери обиколката или съдържанието на кръга, предизвикваше у прокурора пристъпи на съмнения дали пък човечеството само не си е усложнило от времето на Архимед решението на проблемата и дали това решение не е в действителност някаква детска и съвсем проста работа. Как, нима не може да се изправи линията на окръжността и нима не може да се извие в окръжност всяка права? На моменти Параван се смяташе близо до откровението. Често пъти го виждаха да се заседява до късно вечер в опустялата и зле осветена трапезария и да разполага внимателно върху непокрития плот на масата една връв във форма на окръжност, за да я изтегли после изведнъж, с една изненадваща хватка в права линия, след което, подпрял натежалата си глава, потъваше в горчиви размисли. Понякога придворният съветник му се явяваше в помощ при такива меланхолии пантомими и изобщо поощряваше неговата приумица. Веднъж страдалецът занима и Ханс Касторп със своята любима мъка — веднъж и повече пъти, защото срещна едно съчувствие за тайната на кръга. Той онагледи пред младия човек отчайващото „пи“, като му показа един изпипан, крайно точен чертеж, на който с неимоверна мъка и с човешки възможното приближение бе изтеглена една окръжност между два многоъгълника със съвсем дребни, безбройни страни — единият вписан, а другият описан. Остатъкът обаче, кривата, която по един ефирнодуховен начин се измъкваше от замислената посредством изчислимите многоъгълници рационализация — това, каза прокурорът с разтреперана долна челюст, било въпросното „пи“. Колкото и възприемчив да беше, Ханс Касторп се показа по-малко разлютен на това „пи“, отколкото неговият събеседник. Той окачестви цялата работа като лудория, посъветва господин Параван да не се пали толкова сериозно при тая гоненица и заговори за неразтегливите повратни точки, които съставят окръжността от нейното несъществуващо начало до нейния несъществуващ край, както и за разюзданата меланхолия, която се крие в движещата се сама в себе си и без времетраеща посока вечност — говори с толкова спокойна религиозност, че упражни за известно време едно благотворно влияние върху прокурора.

Между впрочем природата на добрия Ханс Касторп го предопределяше да става довереник и на други свои съжители, които бяха обхванати от някаква идея фикс и страдаха от това, че лекомисленото мнозинство не желаеше да ги изслуша. Един бивш скулптор, австриец от провинцията, вече доста възрастен мъж с бели мустаци, орлов нос и сини очи, бе съставил план из областта на финансовата политика и го бе нанесъл краснописно върху хартия, като бе подчертал по-важните места с четка, натопена в тъмнокафява водна боя; този план предвиждаше всеки абонат на вестници да събира ежедневно по 40 грама стара вестникарска хартия и на всяко първо число от месеца да я предава на определено място; това годишно би сторило около 14 000 грама, а за двадесет години не по-малко от 288 килограма, което, сметнато върху 20 пфенига килограма, би отговаряло на една сума от 57,60 германски марки. Пет милиона абонати, тъй продължаваше въпросният меморандум, биха събрали за двадесет години стари вестници за грандиозната сума 288 милиона марки; две трети от тия пари ще им се приспаднат от абонамента, който по този начин ще поевтинее, а остатъкът, една трета, ще послужи за хуманитарни нужди, за финансиране на противотуберкулозни народни болници, за подкрепа на изпаднали в затруднение таланти и тъй нататък. Планът бе изработен до графическото изображение в сантиметри, от което органът за събиране на стара хартия всеки месец би могъл да отчита стойността на събраното количество хартия, и до перфорираните формуляри, с които ще се потвърждават дължимите на абонатите суми. Той бе укрепен и обоснован от всички страни. Безразсъдното пилеене и унищожаване на вестникарската хартия, които непросветените хвърлят в канала или в огъня, било равнозначно с предателство към нашите гори, към нашата икономика. Щаденето, пестенето на хартия значело щадене и пестене на целулоза, на горски насаждения, на човешки материал, който се изразходва при производството на целулоза и хартия, именно човешки материал и капитал. Тъй като освен това старата вестникарска хартия лесно можела да учетвори стойността си благодарение на преработката й в опаковъчна хартия и картонаж, тя щяла да се яви като важен стопански фактор и обект на приходоносно държавно и общинско данъчно облагане, което пък щяло да облекчи читателите на вестници като данъкоплатци. С една дума, планът бе добър и всъщност неоспорим, ако в него проличаваше нещо злокобно-безсмислено и дори мрачно-смахнато, то се дължеше само на странния фанатизъм, с който някогашният скулптор преследваше и застъпваше една икономическа идея, и то единствено тази, която очевидно сам той вътрешно не смяташе за много сериозна, защото не бе направил и най-малкия опит за нейното осъществяване… Ханс Касторп го изслушваше, кимайки с косо наведена глава, докато трескаво окрилените слова пропагандираха пред него спасителната идея; при това той анализираше същината на презрението и отвращението, които го възпираха да вземе страната на откривателя срещу лекомисления свят.

Някои от обитателите на „Бергхоф“ се занимаваха с есперанто и се бяха понаучили да разговарят на трапезата на този изкуствен ломотещ език. Ханс Касторп мрачно ги поглеждаше, при което между впрочем си казваше, че те не са най-лошите. Отскоро имаше тук група англичани, които бяха въвели една „забавна“ игра, която не се състоеше в нищо друго освен в това, че един от наредените в кръг участници задаваше на съседа си въпроса: „Did you ever see the devil with a night-cap on?181“ — а запитаният отговаряше: „Nol I never saw the devil with a night-cap on“182 — след което предаваше на другата страна въпроса — и така по целия кръг. Това бе ужасно. Но бедният Ханс Касторп се чувстваше още по-зле при вида на нареждащите пасианси, които човек можеше да наблюдава навсякъде в санаториума и по всяко време на деня. Защото страстта към това развлечение бе взела напоследък такива широки размери, че бе превърнала санаториума буквално във вертеп и Ханс Касторп имаше най-голямо основание да се чувства засегнат от тая напаст, тъй като сам за някое и друго време бе станал нейна жертва — и то може би най-увлечената. Особено го бе пленил пасиансът на единайсеторката: оная форма, при която нареждат картите за вист на три реда по три карти и покриват две карти, които заедно правят единайсет, както и три фигури, ако има такива разкрити, докато при благосклонно щастие играта излезе. Човек не би трябвало да смята за възможно, че една толкова проста процедура ще бъде в състояние да предизвика душевна възбуда, която довежда до омагьосване. Все пак Ханс Касторп, както и мнозина други, изпита тази възможност — изпита я със смръщени вежди, тъй като безпътството никога не е весело. Зависим от приумиците на скрития в картите таласъм, омаян от това фантастично променливо благоволение, което понякога с лека ръка му поднасяше щастие и трупаше купища от по две карти със сбор единайсет и комбинацията вале-дама-поп, така че играта излизаше още преди третото нареждане (един краткотраен триумф, който веднага подтикваше нервите към нови опити; отчаян в случаите, когато и деветата наредена карта не създаваше нито една възможност за покриване или когато уж вече сигурният успех отлиташе, неочаквано блокиран и последния момент — той нареждаше пасианси навсякъде и по всяко време на денонощието: нощем под звездите, сутрин само по пижама, на трапезата, а дори и насън. Ужас го обхващаше, но продължаваше. Тъй го свари при едно свое посещение и господин Сетембрини, „пречейки“ му, както от край време си му бе призванието.

— Accidente!183 — каза той. — На карти ли си гледате, инженере?

— Не точно това правя — отвърна Ханс Касторп. — Просто ги нареждам, боричкам се с абстрактната случайност. Интригуват ме нейните ветропоказателски хитрини, нейното угодничене, както и нейната невероятна опърничавост. Тая сутрин, веднага след ставане, пасиансът излезе напълно три пъти наред, и то веднъж с две нареждания, което е рекордно постижение. Ще повярвате ли, че сега го нареждам за трийсет и втори път и че нито веднъж не можах да стигна дори до средата на играта?

Господин Сетембрини го погледна, както толкова често вече през течение на годинките, със своите тъжни черни очи.

— Във всеки случай ви намирам презает — каза той. — Не изглежда, че тук ще намеря утеха за моите грижи и балсам за вътрешното раздвоение, което ме измъчва.

— Раздвоение? — повтори Ханс Касторп и продължи да нарежда.

— Световното положение ме обърква — въздъхна масонът. — Балканският съюз ще се сключи, инженере, всичките ми информации говорят за това. Русия трескаво работи за него и острието на комбинацията е насочено против австро-унгарската монархия, без чието разрушение не може да се осъществи нито една точка на руската програма. Схващате ли моите скрупули? Вие знаете, аз с всичките си сили ненавиждам Виена. Ала трябва ли затова да подкрепям душевно сарматския деспотизъм, който е на път да подпали нашия високоблагороден континент? От друга страна, едно дори само случайно дипломатическо сътрудничество на моята родина с Австрия би ме засегнало като опозоряване. Това са въпроси на съвестта, които…

— Седем и четири — каза Ханс Касторп. — Осем и три. Вале, дама, поп. Ето че тръгна. Вие ми носите щастие, господин Сетембрини.

Италианецът занемя. Ханс Касторп усети върху си черните му очи, изпълнени с дълбока печал, един поглед на разум и нравственост, но при все това продължи да нарежда картите; после, подпрял с ръка бузата си, вдигна с притворния, упорит и невинен израз на лошо дете поглед към застаналия насреща му ментор.

— Вашите очи — рече посетителят — съвсем напусто се стараят да прикрият, че знаете в какво положение сте изпаднали.

— Placet experiri — има безочието да отговори Ханс Касторп и господин Сетембрини го напусна; а той остана сам и дълго се заседя на масата всред бялата стая, без вече да нарежда картите — подпрял с ръка главата си, дълбоко замислен, ужасен до дъното на душата си от злокобно подозрителното състояние, в което виждаше скован света, от хиленето на демона, на маймунския бог, под чието безпомощно и разюздано господство бе попаднал същият този свят и чието име бе „Великото затъпяване“.

Проклето, апокалиптично име, напълно от естество да вдъхва таен уплах. Ханс Касторп седеше и си разтриваше с длани челото и сърдечната област. Той се боеше. Струваше му се, че „всичко това“ не може да излезе на добър край, че „то“ ще завърши с една катастрофа, с бунт на търпеливата природа, с гръмотевична буря и един разчистващ вихър, който ще освободи света от магията, ще изтика живота от „мъртвата точка“ и ще накара „мъртвия сезон“ да изпита ужаса на Страшния съд. Искаше му се да избяга, ние вече казахме това — но за щастие управата бе спряла върху него своя, също споменат вече, „вторачен поглед“, умееше да разчита мимиката му и бе поела грижата да го разтушава с нови, плодотворни хипотези!

С жаргона на корпорираните студенти тя, управата, бе заявила, че е тръгнала по дирите на истинските причини за ненадеждността на Ханс Касторповия температурен баланс, причини, които според нейното научно изказване лесно ще могат да се отстранят; изведнъж излекуването, редовното изписване и връщането в равнината, сякаш се бяха появили в близка перспектива. Сърцето на младия мъж силно заби, щурмувано от най-различни усещания, когато той протегна ръката си, за да му пуснат кръв. Премигвайки, леко пребледнял, той се любуваше на прекрасния рубиненочервен цвят на своя жизнен сок, който с изкачване пълнеше малкия прозрачен съд. Сам придворният съветник, асистиран от доктор Кроковски и една медицинска сестра, извърши малката операция, от която се очакваха важни последици. После се заредиха дни, когато Ханс Касторп бе завладян от въпроса как ще се прояви извън него и под очите на науката това, което бе дал от себе си.

Естествено нищо още не можело да се развие, каза в началото придворният съветник. За съжаление нищо още не искало да се развие, каза той по-късно. Но дойде едно утро, когато той пристъпи през време на закуската до Ханс Касторп, чието място по него време бе на „добрата руска маса“, на горния край, там, дето някога бе седял неговият велик побратим, и с поздравителни фрази му извести, че най-сетне в една от заложените култури без всяко съмнение установили верижни коки. Сега, значи, проблемата се свеждала до вероятностни изчисления дали интоксикационните прояви се дължат на наличната във всеки случай лека туберкулоза, или на стрептококите, чието количество също така било доста незначително. Той, Беренс, трябвало да се занимае по-обстойно и по-дълго време със случая. Културата още не била порасла напълно… В своето „лабо“ той му я показа: едно червено желе от кръв, в което се забелязваха сиви точици. Това бяха коките. (Коки обаче имаше всяко магаре, както и туберкули, и ако не бяха симптомите, тая находка нямаше да има никакво значение.)

Изтеклата от сърцето на Ханс Касторп кръв продължи да се проявява извън него под погледа на науката. Настъпи утрото, когато придворният съветник съобщи с пищни развълнувани слова: не само върху едната култура, но и върху всичките останали израснали допълнително още коки, и то в голямо количество. Не било сигурно дали всички са стрептококи; но повече от вероятно било, че оттам идват интоксикационните прояви — ако и естествено да не можело да се знае каква част от тях трябва да се мине за сметка на туберкулозата, която несъмнено била налице и още не била напълно преодоляна. Налагащото се заключение? Една стрептоваксинова терапия! Прогнозата? Извънредно благоприятна — още повече, че опитът не бил свързан с никакъв риск, в никой случай не можел да навреди. Тъй като серумът щял да бъде произведен от собствената кръв на Ханс Касторп, нямало с инжекцията да се вкара в организма някой болестнотворен агент, който не се намира още там. В най-лошия случай щяло да излезе безполезно, ефект, равен на нула — но след като пациентът и без това нямало накъде да бяга, не можело да се говори за лош случай!

Моля-моля, Ханс Касторп не пожела да се стига дотам. Той се подложи на терапията, макар че я смяташе смешна и непочтена. Това ваксиниране на самия него с него си му се струваше като някаква безрадостна до отвращение диверсия, като едно гадно кръвосмешение на едно „аз“ със същото „аз“, безплодно и безнадеждно в самата си същност. Тъй отсъди неговото ипохондрично невежество, което излезе право само относно безплодието — и то, разбира се, напълно. Диверсията продължи няколко седмици. Тя понякога, изглежда, нанасяше вреда — което почиваше върху заблуда, — понякога, изглежда, принасяше и полза, което скоро се установяваше също така като заблуда. Резултатът бе нула, без да го нарекат по име и без да го оповестяват изрично. Начинанието тъй си и заглъхна и Ханс Касторп продължи да нарежда пасианси — око срещу око с демона, на чието разюздано господство той по чувство предричаше ужасен край.

Пълно благозвучие

Кое постижение и нововъведение на санаториума „Бергхоф“ спаси нашия дългогодишен приятел от картите и го хвърли в обятията на друга, по-благородна, макар и всъщност не по-малко оригинална страст? Ние сме на път да разкажем това, овладени от тайния чар на предмета и искреното желание да докладваме.

Отнасяше се до едно увеличение на забавните апарати в главния общ салон, измислено и постановено от управителния съвет на санаториума в кръга на неуморните му грижи, набавено от дирекцията на този безспорно заслужаващ препоръка институт срещу един разход, който не желаем да уточняваме, но който свидетелстваше за широк замах. Една остроумна играчка, значи, от вида на стереоскопичната панорама, на далекогледа-калейдоскоп или на кинематографичния барабан? И да — и не. Първо, защото това, което една вечер намериха настанено в музикалния салон, не бе някакво оптическо, а едно чисто акустично съоръжение, второ, защото онези леки атракции изобщо не можеха да се мерят с него по класа, равнище и стойност, така че пациентите плеснаха ръце: едни над главата си, други, превити одве, пред скута си. Това не бе вече детинската еднообразна фантасмагория, която се втръсваше и която никой не взимаше в ръка, след като бе изкарал дори само три седмици тук. То беше един рог на изобилието, от който се изливаше весела и тъжна артистична наслада. То бе един музикален апарат — един грамофон.

Сериозно сме загрижени да не би тази дума да бъде криво разбрана в един недостоен и отживял смисъл, да не би да я свържете с представата за някаква давностна форма на това, което ние в действителност имаме пред вид, вместо да оцените справедливо неуморните опити на напредъка на една ориентирана към музите техника, за постигането на едно истинско съвършенство на предаването. Миличките! Това не бе мизерното сандъче с ръчка за навиване на пружината, с грънчарското колело и калема отгоре, с една безформена месингова фуния като тромпет, което изпълваше по кръчмите непретенциозните уши с гъгнив рев. Нямаше вече нищо общо с оня груб и допотопен механизъм минатото с черен байц и матирано ковчеже, малко по-дълбоко, отколкото широко, което стоеше с проста изисканост върху една масичка с чекмеджета и бе свързано посредством копринен шнур с контакта на стената. Отвореше ли човек грациозно стесняващия се нагоре капак, чиято вътрешна иначе криеща се в дъното месингова стойка проблясваше и го закрепваше автоматично в косо положение, той виждаше, леко потънала в леглото си, покритата със зелено сукно въртяща се шайба с никелиран ръб и също никелирана средна цапфа, върху която прилягаше отворът на бакелитовата плоча. Освен това той можеше да забележи надясно в предния план едно подобно на часовник устройство с цифри за регулиране на оборотите, а наляво едно лостче, с което се пускаше и спираше шайбата; отзад пък, също вляво, се виждаше извитият като кривак леко и подвижно съчленен никелов ръкав с плоска, кръгла мембрана на края, чиято задача бе да носи, скрепена посредством винт, самата игла. Отвореха ли се крилата на предната двойна вратичка, можеха да се видят, косо наредени като жалузи, летвички от байцвано в черно дърво — нищо повече.

— Най-новият модел — каза придворният съветник, който също бе влязъл. — Последно постижение, деца, първо качество, финес, най-доброто в тоя джанър. — Той изговори тая дума ужасно комично, с невъзможно произношение — като някой простичък продавач, който хвали стоката си. — Това не е някакъв апарат, нито пък машина — продължи той, като отвори една от наредените върху масичката разноцветни тенекиени кутийки, извади една игла и я прикрепи, — това е инструмент, една Страдивариус, една Гуарнери, тук господстват резонанс и трептения от най-изтънчено, рафинирано естество! Марката се нарича „Полихимния“, както ни просвещава надписът върху вътрешната страна на капака. Германски фабрикат, знаете. В тая област далеч сме надминали другите. Музикалната традиция в съвременно механично оформление. Не меката душа up to date184. Ето ви литературата! — каза той и посочи вграденото в стената шкафче, където бяха наредени дебели албуми. — Предавам ви на свободно ползване цялото това вълшебство, но го предоставям на обществено пазене. Да пуснем ли една да забучи за проба?

Болните настойчиво му се замолиха и Беренс издърпа един от пълните с нямо съдържание вълшебни томове, прелисти тежките страници от един картонен джоб, чиято кръгла изрезка позволяваше да се види цветното заглавие, измъкна една плоча и я постави върху шайбата. После пусна с едно завъртане на лостчето грамофона, почака две секунди, докато шайбата набере ход, и предпазливо сложи върху края на плочата тънкия връх на стоманената игла. Чу се някакъв стържещ шум. Той го покри с капака и в същия момент през отворената двукрила вратичка, измежду пречките на жалузите, не, от целия корпус на ковчежето се разнесе гласът на много инструменти в надпревара, шумна и напираща мелодия, бодрите тактове на една увертюра от Офенбах.

Пациентите се заслушаха с отворени уста. Не вярваха на ушите си — толкова чисто и естествено звучаха колоратурите на дървените духови инструменти. Една цигулка, тя пък съвсем сама, прелюдираше фантастично. Чуваше се тегленето на лъка, тремолото на грифа, сладостното плъзгане от една позиция в друга. Тя налучка своята мелодия, валса „Ах, аз я загубих“. Леко подзе оркестровата хармония гальовният напев, целият ансамбъл с достойнство го понесе и възхитително го повтори като едно опияняващо tutti. Естествено не бе все едно като да имаше истински оркестър в стаята. Звученето, без впрочем да бъде изопачено, бе претърпяло някакво перспективно смаляване; то бе, ако ни позволите да използваме за тоя слухов случай едно сравнение из областта на зрението, като картина, която се наблюдава през обърнат наопаки далекоглед и която изглежда отдалечена и намалена, без да страда остротата на рисунъка и яркостта на боите й. Музикалната пиеса, талантливо стегната и пикантна, протече с всичкото остроумие на една лекомислена фантазия. Накрая настъпи необуздано веселие, един започнал със странно колебание галоп, един безсрамен канкан, който, създаваше представа за разтърсвани във въздуха цилиндри, игриви колене, развети поли и многократно уж стигаше до своя триумфално-комичен край, а все не искаше да свърши. После грамофонът автоматично спря. Плочата се бе извъртяла. Пациентите изръкопляскаха от все сърце.

Завикаха за още и получиха каквото желаеха: човешки глас рукна из ковчежето, мъжки глас, мек и същевременно мощен, един италиански баритон с прочуто име, съпровождан от оркестър — сега вече не можеше и дума да става за замъгленост и отдалечение: разкошният глас прозвуча в целия си естествен диапазон, с цялата своя сила — особено ако човек влезеше в една от съседните отворени стаи и не виждаше апарата, щеше да му се стори, че там, в салона, е застанал самият артист, държи нотите в ръка и пее. Той пееше една бравурна оперна ария на своя език — eh, il barbiere. Di qualita, di qualita! Figaro qua, Figaro la, Figaro, Figaro, Figaro!185 Неговото фалцетно parlando186, контрастът между този мечешки глас и тая ломяща езика ловкост на речитатива караха слушателите да си умират от смях. По-опитните пък може би следяха артистичната фразировка, техниката на дишането и се възхищаваха от тях. Като майстор на непреодолимото, виртуоз на италианския вкус за da capo, той задържа предпоследния тон, преди крайната тоника, и сякаш пристъпи към рампата — очевидно с вдигната във въздуха ръка, — така че избухнаха нестихващи викове: „браво, браво!“, още преди да бе свършил. Излезе отлично.

Валдхорна изкара с прелестна предпазливост вариации върху някаква народна песен. Едно сопрано закърши глас в стакати, трели и рулади, изпълнявайки с най-грациозна хладина и точност ария из „Травиата“. Духът на един световноизвестен виолонист изсвири, сякаш зад спуснато було, романс от Рубинщайн със съпровод на пиано, който звучеше сухо като клавесин. Из къкрещото вълшебно ковчеже извираха глисанди на арфа, камбанен звън, рев на тръби и барабанни тремоли. Накрай дойде ред на танцовите плочи. Помежду тях имаше някоя и друга съвсем отскоро внесени — с танга, танци по екзотичния вкус на пристанищните кръчми, които бяха призвани да превърнат виенския валс в прадядовска отживелица. Две двойки, които владееха модната стъпка, се завъртяха върху килима. Беренс се бе оттеглил, след като бе предупредил пациентите да използват всяка игла само по веднъж и да пазят плочите „съвсем като рохки яйца“. Ханс Касторп обслужваше апарата.

Защо тъкмо той? Така се бяха докарали работите. Със сдържана лаконичност той се възпротивяваше на тия, които след излизането на придворния съветник се опитваха да вземат в свои ръце смяната на игли и плочи, включването и изключването на тока. „Оставете на мене това!“ — им казваше той, като ги изтикваше настрана, и те равнодушно отстъпваха, първо, защото видът му бе като на човек, който отдавна е запознат с тези неща, и, второ, защото много малко държаха да проявяват дейност около извора на насладата, когато можеха удобно и без всякакво задължение да я получават поднесена, докато не им дотегнеше.

Не такъв бе Ханс Касторп. Докато придворният съветник бе демонстрирал новата покупка, той се бе спотайвал по-назад, без да се смее, без да аплодира, и напрегнато бе следял музиката, като по невинаги проявяващ се навик бе засуквал с два пръста едната си вежда. С известно безпокойство той на няколко пъти бе сменял позицията си зад гърба на публиката, бе влизал и в библиотечната стая, за да послуша и оттам, а накрай бе застанал до Беренс със скръстени отзад ръце и непроницаемо лице, съсредоточен върху ковчежето, за да изучи простото му обслужване. Той си казваше: „Стой! Внимавай! Епохално! Тъкмо това ми трябваше.“ Изпълни го определено предвкусване на нова страст, магия, любовна мъка. Едва ли ще да е по-друго душевното състояние на момъка от равнината, когото назъбената стрела на Амур ненадейно улучва право в сърцето още при първия хвърлен върху някое момиче поглед. Ревността веднага овладя постъпките на Ханс Касторп. Обществено ползване? Лигавото любопитство няма нито правото, нито силата да притежава нещо такова. „Оставете на мене това!“ — процеждаше той през зъби и те напълно се съгласяваха. Потанцуваха още малко по музиката на леките парчета, които им пусна, после пожелаха един вокален номер, оперен дует, баркаролата от „Хофмановите разкази“, която приятно галеше слуха, а когато той затвори капака, те, леко възбудени и бъбрейки, се оттеглиха за режимното лежане и за почивка. На това именно той се бе надявал. Те оставиха всичко разхвърляно и в пълно безредие — отворените кутийки за иглите и албумите, разпръснатите плочи. Само това можеше да се очаква от тях. Той се престори, че ги придружава, но потайно се измъкна от групата още на стълбището, върна се в салона, затвори всичките врати и прекара там половината нощ в сериозни занимания.

Ханс Касторп се запозна по-отблизо с новата придобивка, на спокойствие прегледа принадлежащото към нея репертоарно съкровище, съдържанието на тежките албуми. Те бяха в две величини, дванадесет на брой, всеки с по двадесет плочи; много от тия черни дискове бяха гъсто и кръгообразно набраздени и от двете страни не само защото някои произведения продължаваха и на обратната страна, но и защото върху цяла поредица плочи имаше записани по две различни музикални пиеси, така че цялото предлагаше едно поле за завоевания — с хубави възможности, но отначало трудно обозримо и дори объркващо човека. Той изслуша към двадесет и пет плочи; за да не безпокои никого и за да не го чуят посред нощ, си слушаше с тънки, по-меко стържещи игли, които понижаваха звука; но бе просвирил едва една осма част от това, което примамливо му се предлагаше за проба отляво и отдясно. За днес трябваше да се ограничи с един преглед на заглавията и той само от време на време взимаше наслука, за проба, по един екземпляр от нямата графика, за да го постави в ковчежето и да го накара да прозвучи. За окото те, бакелитовите дискове, се различаваха по цветния етикет в центъра и по нищо друго. Единият изглеждаше като другия, само дето концентричните кръгове веднъж стигаха, а други път не стигаха съвсем до средата; и все пак тия тънки концентрични отпечатъци таеха в себе си каква ли не музика, какви ли не щастливи вдъхновения из всичките области на това изкуство, и то в най-изискано изпълнение.

Имаше голям брой увертюри и отделни произведения из света на възвишената симфоника, свирени от прочути оркестри под ръководството на бележити диригенти. Имаше и една дълга поредица песни със съпровод на пиано, изпълнявани от големи оперни артисти — и то не само песни, които бяха възвишени и съзнателни произведения на лично изкуство, но и простички народни песни, а накрай и такива, които сякаш държеха средата между тези два вида; изкуствени народни песни, ако може да ги наречем така, без да засягаме с думата „изкуствени“ тяхната задушевност: особено една, която Ханс Касторп знаеше от дете, към която обаче взе да изпитва сега някаква тайнствена, преплетена с много връзки любов; за тая песен ще стане дума по-нататък… Какво ли имаше още или, собствено, какво ли нямаше? Имаше опери в изобилие. Един интернационален хор от прославени певци и певици, съпровождан от дискретно отстъпил в заден план оркестър, високо школуваната божия дарба на своите гласове за изпълнението на арии, дуети, цели ансамблови сцени от различните области и епохи на музикалния театър: от южната родина на красотата, на едно същевременно и великодушно, и лекомислено увлечение, от немския фолклорен свят на шегобийство и демоничност, от френската Голяма и Комическа опера. Това ли беше краят? О не. Защото следваше серията на камерната музика за квартет и трио, на инструменталните солови номера за цигулка, виолончело, флейта, концертните вокални номера със задължителна цигулка или флейта, чисто клавирните номера — да не говорим за разните увеселителни номера, за куплетите, за плочите с по-делнично съдържание, върху които малки естрадни оркестри бяха гравирали своите мелодии и които изискваха по-дебела игла.

Ханс Касторп разпределяше едно, подреждаше друго и в своето усамотение слагаше това-онова върху инструмента, който го събуждаше за сладкогласен живот. С пламнала глава той се прибра да спи горе-долу в същия напреднал час както след първото пиршество с приснопаметния и величествен побратим Питер Пеперкорн и от два до седем му се присънваше само вълшебното ковчеже. Той видя насън диска да се върти около своята цапфа, бърже до невидимост и при това беззвучно, в движение, което се състоеше не само от плавното обикаляне в кръг, но и от някакво особено странично вълнение, така че носещият иглата шарнирен ръкав, под който се движеше плочата, получаваше някакво еластично, дишащо колебание — много полезно, както можеше да си помисли човек, за всяко вибрато и портаменто на струнните инструменти и на човешките гласове; оставаше обаче непонятно и насън, и наяве, как едно просто повтаряне на някаква тънка като косъм линия може — през една акустична кухина и с помощта само на една трептяща мембрана — да пресъздава пищно съчетаните тонове, които изпълваха духовния слух на спящия.

Рано сутринта, още преди закуска, той се намери отново в салона и седнал със скръстени ръце в едно кресло, вече слушаше как пее откъм ковчежето, придружен от арфа, един разкошен баритон: „Огледам ли се в този кръг прекрасен…“ Арфата звучеше напълно естествено; освен преливащия, дишащ, артикулиращ човешки глас се чуваше неподправена и неопорочена свирня на арфа — наистина за чудене. А нямаше на земята нещо по-нежно от дуета из една съвременна италианска опера, който Ханс Касторп си пусна после — от това смирено и задушевно сближение между чувствата на световноизвестния тенор, който толкова много бе застъпен в албумите, и на едно звънливо, сладко малко сопрано — от неговото „Da mi il braccio, mia piccina“187 и простата, сладка, сгъстено мелодична малка фраза, с която тя му отговори…

Ханс Касторп трепна, защото зад него се отвори вратата. Беше придворният съветник, който надникна в салона — облечен в клиничната престилка със слушалката в горния джоб, той застана един момент, без да пусне дръжката на вратата, и кимна на новия „лаборант“. Той също му кимна, през рамо, след което синьобузестото лице на шефа заедно със засуканите в единия край мустаци изчезна зад придърпаната обратно врата и Ханс Касторп отново се отдаде на своята невидима, благозвучна любовна двойка.

По-късно през деня, след обеда, след вечерята, неговата шетня около грамофона взе да събира слушатели, сменяваща се публика — доколкото него, дарителя на насладата, не би следвало да причислим към публиката. Той лично клонеше към това схващане и съобитателите му се съгласиха с него в смисъл, че още отначало мълчаливо потвърдиха неговото самоназначаване за управител и пазител на общественото съоръжение. На тия хора това нищо не им струваше, защото независимо от тяхното повърхностно възхищение, когато някой техен кумир, някой тенор се разтапяше и опияняваше от собствения си блясък, когато ощастливяващият човечеството глас се разливаше в кантилени и във висшите изкуства на страстта — въпреки това велегласно оповестявано възхищение те не чувстваха любов и затова напълно се съгласяваха да отстъпят обслужването томува, който пожелаеше. Ханс Касторп, значи, държеше в ред скъпоценните плочи; той описа съдържанието на албумите върху вътрешните корици, така че при желание и първо поискване излизаше налице която и да е музикална пиеса; той манипулираше с инструмента: гледаха го как се справя с бързо усвоени, отривисти и деликатни движения. А и какво щяха да сторят другите? Те щяха да сквернят плочите, употребявайки затъпени игли, щяха да ги захвърлят открити направо върху столовете, щяха да си правят плоски шеги с апарата, щяха да пускат някоя благородна пиеса със скорост и височина на тона сто и десет или да поставят стрелката на нула, за да се получи някакво истерично чуруликане или задавено стенание… Всичко това те вече бяха правили. Те бяха болни, но груби. И затова Ханс Касторп чисто и просто носеше в джоба си ключето от шкафчето, където стояха албумите и иглите, така че се налагаше да го викат, когато искаха музика.

Неговото най-хубаво време настъпваше късно — след вечерното събиране долу и след оттеглянето на тълпата. Тогава той оставаше в салона или скришом се връщаше там и си пускаше музика до дълбока нощ. Вече по-малко, отколкото в началото сам се боеше да не нарушава покоя в санаториума, защото се бе оказало, че силата на неговата призрачна музика има малък обсег: колкото и удивително да бе въздействието на вълните близо до източника им, то отмаляваше при отдалечаване от него, защото бе слабо и само привидно могъщо както всичко призрачно. Всред тия четири стени Ханс Касторп бе сам с чудесата на ковчежето, с цветущите постижения на този малък, изпипан ковчег от цигулково дърво, на това матовочерно храмче, през чиято отворена двукрила вратичка той седеше в някакво кресло — със скръстени ръце, с глава, отпусната върху рамото, с отворена уста, — а благозвучието го обгръщаше от всички страни.

Той не виждаше певците и певиците, които чуваше, тяхното човешко естество пребиваваше в Америка, в Милано, във Виена, в Санкт Петербург — нека си пребивава завинаги там, защото това, което притежаваше от тях, бе най-доброто, бе гласът им, и той ценеше това пречистване, тази абстракция, която оставаше достатъчно сетивна, за да му позволи един добър човешки контрол при изключване на всички неизгоди от преголямата лична близост, особено що се касае до съотечественици, до германци. Трябваше да се държи сметка за произношението, диалекта, родния край на артиста; гласовият характер свидетелстваше донякъде за душевния му ръст, а от това как бе използвал или пропилял възможностите за духовно въздействие, проличаваше степента на неговата интелигентност. Ханс Касторп се ядосваше, когато у някого от тях такава липсваше. Той също страдаше и си хапеше устните от стеснение, когато в репродукцията се промъкваха технически несъвършенства, седеше като на тръни, когато при пускането на една често посочвана плоча нечий глас прозвучаваше остро или кресливо, което нерядко се случваше, особено при деликатните женски гласове. Но той се примиряваше, защото любовта трябва да страда. Понякога се свеждаше над свирещия механизъм, който дишаше и се въртеше — като над букет от люляк, а главата му потъваше в облак от звуци; заставаше пред отвореното ковчеже, изпитвайки владетелското щастие на диригента, вдигайки ръка, за да подаде на тромпета точен знак за встъпване. Той си имаше любимци в своя склад, няколко вокални и инструментални номера, които не се насищаше да слуша. Не ни се иска да ги оставим неупоменати.

Една малка група плочи предлагаше финалните сцени на помпозната, преливаща от мелодичност гениална оперна творба, която един велик съотечественик на господин Сетембрини, първомайсторът на драматичната музика на Юга, бе създал през втората половина на миналия век по поръка на един ориенталски владетел — по тържествен повод, по случай предаването в ръцете на човечеството на дело, сътворено от свързващата народите техника. Като образован човек Ханс Касторп познаваше донякъде тази творба, известна му бе в общи черти съдбата на Радамес, на Амнерис и на Аида, които му пееха на италиански из сандъчето, така че горе-долу разбираше какво му пееха — несравнимият тенор, княжеският алт с разкошната мутация по средата на диапазона си и сребърното сопрано, — разбираше не всяка дума, но все пак тук-таме по нещичко, и то благодарение на това, че познаваше обстоятелствата и че тия обстоятелства му вдъхваха симпатия, едно интимно участие, което растеше при всяко ново пускане на съответните четири-пет плочи и вече се бе превърнало в истинска влюбеност.

Отначало се обясняваха Радамес и Амнерис: дъщерята на фараона бе наредила да й го доведат, него, окования, него, когото обичаше и горещо желаеше да спаси за себе си, макар че той се бе отрекъл от родина и чест заради една робиня-варварка — при което, все пак, както той се изрази, била останала „непокътната честта в недрата на сърцето“. Тази непокътнатост в дълбините мимо тежкото бреме на вината малко му помогна, защото неговото очевидно престъпление подлежеше на духовния съд, комуто всичко човешко бе чуждо и който положително нямаше да се церемони, ако той в този последен миг не се решеше да се откаже от робинята и да се хвърли в обятията на алта с мутацията, който, от чисто акустична гледна точка, напълно заслужаваше това. Амиерис от душа и сърце се мъчеше да убеди благозвучния, но трагично заслепен и скъсал с живота тенор, който постоянно пееше „Не мога!“ и „Напразно!“, когато тя с отчаяна молба му предлагаше да се откаже от робинята, отнасяше се до живота му. „Не мога!“ — „Чуй ме още веднъж, откажи се от нея!“ — „Напразно!“ Смъртоносното заслепение и изгарящата любовна мъка се сплитаха в дует, който бе извънмерно хубав, но не оставяше място за никаква надежда. А после Амиерис съпровождаше със своите болезнени викове ужасяващите формални реплики на духовния съд, които тъпо отекваха из дълбините и в които нещастният Радамес изобщо не вземаше участие.

„Радамес, Радамес!“ — настойчиво запя главният жрец и в заострена форма му предяви обвинението в предателство. „Оправдавай се!“ — изискаха в хор всички жреци. И тъй като първожрецът се позова на обстоятелството, че Радамес мълчи, всички единодушно го признаха за виновен в измяна.

„Радамес, Радамес! — отново подзе председателстващият. — Ти си напуснал лагера преди сражението.“

„Оправдавай се!“ — чу се отново. „Ето, той мълчи“ — за втори път установи пристрастният ръководител на съдебното дирене и така всичките съдийски гласове отново се обединиха с неговия в присъдата: „Измяна!“

„Радамес, Радамес! — за трети път прозвуча гласът на неумолимия обвинител. — Ти престъпи клетвата си към родината, честта и фараона.“ — „Оправдавай се!“ — проехтя отново подканата. И ужасените жреци безвъзвратно отсъдиха: „Измяна!“, след като им бе изтъкнато, че и този път Радамес нито дума не е изрекъл. Тъй Неминуемото не можа да бъде предотвратено и хорът, чиито гласове веднага екнаха дружно, обяви на престъпника присъдата: участта му е решена, той ще изтърпи смъртта на прокълнатите, жив ще го заровят под храма на разгневеното божество.

Човек трябваше, доколкото му стигаха силите, сам да си представи отчаянието на Амнерис от тази жреческа жестокост, защото тук се прекъсна предаването; Ханс Касторп трябваше да смени плочата, което стори с тихи и отривисти движения, сякаш със затворени очи; когато отново се разположи да слуша, протичаше вече последната сцена на музикалната драма: финалният дует на Радамес и Аида, който те изпяха пред гроба си, докато над главите им, в храма, фанатично набожните, жестоки жреци се отдаваха на своя култ, разперваха ръце, приглушено мълвяха молитвите си… „Тц — in questa tomba?!“188 — проехтя неописуемо привлекателният, едновременно и сладък, и героичен глас на Радамес — ужасен и възхитен… Да, тя беше се добрала до него, любимата, заради която бе погубил честта и живота си, тя бе го очаквала тук, за да я заровят с него, за да умрат заедно; във връзка с това те изпълниха арии и дуети, които навремени биваха прекъсвани от глухото церемониално песнопение на горния етаж и които всъщност най-дълбоко, до дън душа, бяха пленили самотния среднощен слушател: както поради обстоятелствата, така и заради музикалния им израз. В тези песни ставаше дума за небето, но те сами бяха неземни и по неземен начин ги изпълняваха. Мелодичната линия, която гласовете на Радамес и Аида, поединично и после заедно, описваха ненаситно, кривата, която се виеше около тониката и доминантата, която се изкачваше от основния тон до дълго издържан форхалт на половин тон преди октавата и след като бегло докосваше самата октава, се връщаше към квинтата, тази проста и блажена крива бе за превърнатия в слух Ханс Касторп най-лъчезарното, най-удивителното нещо, което бе чувал през живота си. Ала той щеше да бъде по-малко влюбен в звуците, ако те нямаха за основа тъкмо това положение, което правеше душата му възприемчива за сладостта на мелодията. Толкова красиво бе това, че Аида се намери до загубения Радамес, за да сподели навеки гробовната му орис! С право протестираше осъденият против жертвуването на такъв прелестен живот, но в неговото нежно, отчаяно „No, no! Troppo sei bella“189 все пак прозвуча възторгът от неотменимото свързване с тази, която смяташе, че никога вече няма да види, и Ханс Касторп не трябваше да насилва въображението си, за да почувствува ясно и той този възторг и тази благодарност. Това, което накрай изпита и разбра, което му доставяше наслада, докато със скръстени ръце гледаше към малките черни жалузи, през чиито лайстни бликаха звуците, бе възвишеността, идеалността на музиката, на изкуството, на човешката душа, бе великото и неотразимо разкрасяване, с което пак тя, музиката, преобразяваше мръсната грозота на истинските неща. Човек трябваше само трезво да си даде сметка какво всъщност ставаше тук! Метанът щеше да изпълни дробовете на двамата живо погребани и те щяха да умрат, гърчейки се от глад — заедно, или, още по-лошо, един след друг; после тлението щеше да се погрижи по неизразим начин за телата им, докато под сводовете останат да лежат два напълно безчувствени скелета, на всеки от които щеше да е напълно безразлично дали лежи сам или заедно с другия. Това бе реалната и обективна страна на нещата — една отделна страна и един отделен въпрос, от които изобщо не се интересуваше идеализмът на сърцето, защото духът на красотата и на музиката триумфално го държеше в сянка. За оперните души на Радамес и Аида обективно предстоящото не съществуваше. Техните гласове се въздигаха в унисон до блажения октавен форхалт, уверени, че ей сега ще се отворят небесата и светлината на вечността ще огрее техните въжделения. Утешителната сила на това разкрасяване действаше извънмерно благотворно на слушателя и до голяма степен на нея се дължеше, че той толкова много се бе привързал към тази част от своята любима програма.

Обикновено той си почиваше от тия ужаси и просветления, като си пускаше една друга пиеса — кратка, но със сгъстено очарование, много по-безбурна по своето съдържание от първата, идилия, но изтънчена идилия, изобразена и оформена със средствата на най-новото изкуство — едновременно и пестеливи, и заплетени. Беше една чисто оркестрова пиеса, без вокални партии, една симфонична прелюдия от френски произход, осъществена с малък за съвременните условия апарат, но измайсторена с всичките хитрини на модерната звукова техника и остроумно нагласена да оплита душата в мечти.

Сънят, който Ханс Касторп сънуваше при това, бе такъв: той лежеше на една осеяна с богородички, окъпана от слънцето ливада; главата му почиваше върху някаква малка издатина на почвата, единият му крак бе леко прегънат, другият отпуснат отгоре му — при което краката, които бе кръстосал, бяха крака на козел. Пръстите му играеха — само за негово собствено удоволствие, защото надлъж и нашир нямаше жива душа — по някаква дървена свирка, която бе налапал, някакъв кларнет или овчарска пищялка, от която изкарваше спокойно носовите звуци: един след друг, както се случеха, но все пак му се удаде някаква хороводна песен; безгрижното гъгниво свирукане се издигаше към тъмносиньото небе, под което блещукаше на слънцето леко раздвиженият от вятъра листак на единични брези и явори. Но неговата замечтана и безгрижна, полумелодична свирня не остана за дълго единствен глас всред усамотението. Жуженето на насекомите в горещия летен въздух над тревата, самият слънчев зрак, ветрецът, полюляването на върхарите, проблясването на листака — целият леко раздвижен летен покой наоколо се превърна в многозвучие, което даваше на простичкото му свирукане едно постоянно сменящо се и винаги неочаквано избрано хармонично тълкувание. Симфоничният съпровод понякога отстъпваше и занемяваше, ала нашият Ханс с козелските крака продължаваше да надува свирката и е наивната монотонност на своята свирня отново подмамяше да излезе наяве изискано колорираното звуково вълшебство на природата — което накрай, след още едно стихване, прозвуча в цялата своя възможна, дотогава съхранявана пълнота посредством привличането на все по-нови и по-високи инструментални гласове, които встъпваха бързо един след друг; това трая само един бегъл миг, но неговото съвършено, насищащо блаженство носеше в себе си вечността. Младият фавън бе много щастлив на своята лятна поляна. Тук нямаше никакво „оправдавай се!“, нямаше никаква отговорност, никакъв съставен от жреци военен съд не съдеше някого, който е забравил честта и бива погубен. Тук цареше самата забрава, блаженият застой, невинността на безвремието; това бе едно безпътство с чиста съвест, идеалният апотеоз на всички отрицания на западноевропейската повеля за дейност, и произтичащото оттам успокоение придаваше особена стойност на тази плоча в очите на нощния музикант…

Имаше и трета… Всъщност касаеше се до повече плочи, свързани една с друга като продължения, три или четири, защото само теноровата партия заемаше една набраздена до средата страна. Пак беше нещо френско, из една опера, която Ханс Касторп добре познаваше, която многократно бе слушал и гледал в театъра и за повествованието на която бе намекнал веднъж при разговор, и то при един твърде решителен разговор… Второ действие: испанска кръчма, просторен вертеп, и който и танцуват, по стените кърпи за украса, очукана мавританска архитектура. Топлият, малко груб, но в своята чистокръвност пленителен глас на Кармен заявяваше, че тя иска да танцува пред сержанта и вече се чуваха да тракат нейните кастанети. В същия миг обаче проехтяха от известно разстояние тромпети, сигнални тръби; те на няколко пъти повториха някакъв военен призив, от който малкият здравата изтръпна. „Стой! Един миг!“ — извика той и наостри уши като кон. А тъй като Кармен попита „защо“ и „какво има“, той, твърде учуден, че тя не го разбира, извика: „Нима не чуваш?“ Това били тръбите от казармата, които давали сигнала. „За проверка часът наближава“ — каза той на оперен език. Циганката обаче не можеше да схване това, а преди всичко съвсем и не искаше. Толкова по-добре, рече тя полунаивно, полудръзко, тъкмо нямало да им трябват кастанети, само небето им пращало музика, затова: ла-ла, лала! Той бе извън себе си. Неговата собствена болка от разочарованието напълно отстъпи зад стремежа да й обясни за какво става дума и че никоя влюбеност в света не може да се мери с този сигнал. Та как бе възможно тя да не разбира нещо толкова основно и толкова безусловно! „Трябва сега да си вървя, да се прибера в казармата за проверка!“ — извика той, отчаян от това безучастие, което двойно повече тегнеше върху и без друго наболялото сърце. Тук обаче трябваше да се чуе Кармен! Тя бе разгневена, до дън душа възмутена, гласът й преливаше от донемайкъде измамена и огорчена любов — или пък само се преструваше. „В казармата? На проверка?“ А нейното сърце? А нейното добро, нежно сърце, което в своята слабост — да, тя признавала: в своята слабост — било готово да го поразтуши с песен и танец? „Тратерата!“ — И тя с див присмех сви ръка пред устата си, за да наподоби сигналната тръба. „Тратерата!“ Стига толкова. Тоя глупак скача от мястото си и иска да си върви. Е добре, нека се маха! Ето му шлема, ето му сабята и поясока! Хайде, хайде, хайде, хайде, нека си върви в казармата! Той се примоли за милост. Но тя продължи жлъчната подигравка, като се престори, че е на негово място, че като него е загубила при тръбния зов малкото си мозък. Тратерата! Проверка! Боже милостиви, той щял да закъснее! Да тръгнел вече, защото свирят за проверка, само й се пречкал тука този глупец, и то в момента, когато тя, Кармен, била пожелала да танцува за него. Това, това, това, значи, била неговата любов към нея!…

Мъчително положение! Тя не разбираше. Жената, циганката не можеше и не искаше да разбере. Тя не искаше — защото без съмнение: в нейната ярост, в нейната острота се криеше нещо, което надвишаваше момента и личните й отношения, криеше се една ненавист, една изконна вражда към принципа, който посредством тези френски сигнални тръби — или испански рогове — викаше малкия влюбен войник и нейната висша, вродена, свръхлична амбиция бе да победи този принцип. За тая цел тя притежаваше едно простичко средство: твърдеше, че ако той си тръгне, ще значи, че не я обича, а тъкмо това не бе в състояние да понесе оня Хосе — там вътре, в сандъчето. Той я закле да го изслуша. Тя не искаше. Тогава той я принуди — моментът бе дяволски сериозен. Фатални звуци се откъснаха от оркестъра, един мрачен, застрашителен мотив, който — това Ханс Касторп знаеше — пронизваше цялата опера чак до катастрофалния изход и който оформяше въведението към арията на малкия войник, към новата плоча, която бе наред за слагане.

„Тук, приютена до сърцето ми“ Хосе пееше прекрасно това; Ханс Касторп често пускаше плочата и отделно, не в обичайната поредица, и винаги я изслушваше с внимание и симпатия. Съдържанието на арията не представляваше нещо особено, обаче нейната умолителна, чувствена изразност бе до висша степен трогателна. Войникът пееше за цветето, което Кармен му била подхвърлила в началото на тяхното познанство и което било всичко за него в ареста, където бил попаднал заради нея. Той, дълбоко развълнуван, си призна, че на моменти бил проклинал съдбата, задето била допуснала да види с очите си Кармен. Но всеки път горчиво се бил разкайвал за това хулителство и коленопреклонно молел бога за нова среща с нея. Тогава, и това „тогава“ бе същият висок тон, с който току-що бе почнал своето „Ах, скъпо момиче“ — тогава — и сега се развихриха всичките вълшебства на инструменталния съпровод, който бе пределно подходящ да обрисува болката, копнежа, загубената нежност, сладостното отчаяние на малкия войник, — тогава тя бе застанала пред него с цялото свое съдбовно очарование, така че той ясно и недвусмислено бе разбрал едно: че е „погубен“ („погубен“ с хълцащ форшлаг в пълен тон върху първата сричка), значи, навеки погубен. „Ти мое блаженство, ти моя възхита!“ — изпя той отчаян една повтаряща се и жаловито подета още веднъж самостоятелно от оркестъра мелодия, която се изкачваше на две степени над основния тон и оттам със задушевност се отправяше към по-долната квинта. „Твое е моето сърце“ — увери я той за лишен път по нелеп, но дълбоко нежен начин, като си послужи именно с тази фигура, после слезе по стълбицата до шестата степен, за да прибави „И вечно ще бъда твой!“, след което понижи гласа си с десет тона и покъртен изповяда своето „Кармен, обичам те!“. Последната фраза болезнено бе забавена от един различно хармонизиран форхалт, преди думата „те“ и предшестващата я сричка да се помирят с основния акорд.

— Да-да! — каза натъжен и благодарен Ханс Касторп и си пусна финала, където всички поздравяват младия Хосе за това, че сблъскването с офицера е пресякло пътя за връщането му и че се е наложило да дезертира, което за негов ужас Кармен още по-преди бе поискала от него.

пееха те в хор — думите съвсем ясно се разбираха.

— Да, да! — каза той още веднъж и мина към четвърта пиеса, нещо много мило и хубаво.

Не сме виновни, че това беше пак нещо френско, нито пък може да ни се тури в сметката, че пак владееше военен дух. Беше една интермедия, един солов вокален номер, една „молитва“ из операта „Фауст“ от Гуно. На сцената излезе един мъж, който бе необикновено симпатичен и се казваше Валентин, но Ханс Касторп на ум го наричаше другояче, с едно по-близко, по-задушевно име, чийто носител той до голяма степен идентифицираше с обаждащата се от сандъчето личност, макар че тя имаше много по-хубав глас. Касаеше се до един силен и топъл баритон, чиято песен се състоеше от три части; от две близки по съдържание крайни строфи, които имаха религиозен характер и бяха издържани почти в стила на протестантски хорал, и от една средна строфа, изпълнена с дързостен рицарки дух, войнолюбива, лекомислена, при това обаче също така благочестива; и това именно беше френско военното у нея. Невидимият запя:

и с оглед на това обстоятелство той отправи гореща молба към царя небесен да закриля неговата очарователна родна сестра. Тръгнал бе на война, ритъмът се промени, стана нападателен, по дяволите всяка печал и грижа, той, Невидимият, щеше да се хвърли върху врага там, където битката е най-разгорещена, където опасността е най-голяма: смел и набожен, по френски. Но ако бог го призовеше в небесните селения, пееше той, оттам той щеше да бди върху „тебе“ и да „те“ закриля. Това „тебе“ се отнасяше до родната сестра; но въпреки всичко то трогна Ханс Касторп до дън душа и неговата покъртеност не намаля и до края, когато там вътре добрякът запя, придружаван от могъщи хорални акорди:

На тая плоча нямаше нищо друго по-особено. Ние сметнахме, че трябва да споменем накратко за нея, защото Ханс Касторп тъй безмерно я обичаше, а и защото тя изигра известна роля при един по-нататъшен странен случай. Засега ще се занимаем с петата и последна пиеса от по-тесния кръг на предпочитаните; в нея нямаше нищо френско, затова пък имаше нещо особено и изтъкнато немско; тя не бе из някоя опера, а бе чисто и просто песен — една от ония песни, които са същевременно и пародии песни, и майсторски композиции — именно заради това „едновременно“ те получават особен духовен и мирогледен отпечатък… Но за какво са тези усуквания? Става дума за „Липата“ от Шуберт, за нищо друго освен за „До чешмата пред градските порти…“

Изпълняваше я тенор, придружаван от пиано, момък с такт и вкус, който умело, с голяма интелигентност, музикално чувство за мярка и рецитаторска съобразителност третираше своя същевременно и простичък, и издигнат във висините предмет. Всички знаем, че тази разкошна песен малко по-другояче звучи в устата на децата и народа, отколкото при изпълнение от артист. От подиума най-често я чуваме опростена, защото я пеят строфа след строфа докрай все по главната мелодия, докато в оригинала популярната линия варира в миньор още при второто осмостишие, за да премине, неизразимо красиво, отново в мажор при петия стих; но при следващите „студени ветрове“ и хвръкналата от главата шапка тя стига до драматична развръзка и едва при последните четири стиха на третата строфа отново намира себе си; тези стихове се повтарят, за да се изпее мелодията докрай. Истински овладяващият обрат на мелодията се явява три пъти, и то в нейната модулираща втора половина, значи, третия път при репризата на последната полустрофа „Аз неведнъж седял съм“. Тази вълшебна реприза, която не дръзваме да опишем с думи, почива върху фрагментите на отделните части „Колко мили думи“, „Сякаш ме викаха“, „Далеч от онова място“ и ясният, топъл глас на тенора, който майсторски поемаше дъх и клонеше към умерено хлипане, всеки път ги изпяваше с едно толкова възвишено чувство за тяхната красота, че покъртваше сърцето на слушателя по невъобразим начин, още повече, че артистът умело усилваше въздействието посредством извънредно проникновени фалцетни тонове при стиховете „Към него винаги“, „Тук ще намери мир“. При повтарянето на последния стих обаче, при това „Там би намерил мир!“, той изпя „би намерил“ първия път с пълни, копнеещи гърди и едва втория път отново като най-нежен флажолет.

Толкова за песента и нейното изпълнение. Ние може би се ласкаем, че при предшестващи случаи ни се е удало да внушим на нашите слушатели едно приблизително разбиране за дълбокото участие, което Ханс Касторп проявяваше към предпочитаните от него номера в програмата на нощните му концерти. Но за да направим понятно какво значение имаше за него този последен номер, тази песен, тази „Липа“, ще трябва да се впуснем в едно начинание от най-щекотлив характер и ще бъде необходима най-голяма предпазливост при интонацията, ако не искаме да навредим, вместо да помогнем.

Ще поставим въпроса така: Един духовен, тоест значителен предмет е тъкмо затова „значителен“, защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят, който е намерил в него своя повече или по-малко съвършен символ — по което пък се мери степента на значението му. Освен това и любовта към един такъв предмет сама по себе си е „значителна“. Тя свидетелства за този, който я изпитва, характеризира отношението му към онова нещо по-общо, към оня свят, който се представя от предмета и който бива обичан, съзнателно или несъзнателно, заедно с него.

Може ли да се вярва, че след толкова и толкова годинки на херметически-педагогично степенуване нашият несложен герой бе достатъчно навлязъл в духовния живот, за да съзнава „значителността“ на своята любов и нейния обект? Ние твърдим и разказваме, че той съзнаваше това. Песента означаваше много нещо за него, цял един свят, който той сигурно обичаше, защото иначе не би бил толкова увлечен в неговото заместващо го подобие. Ние знаем какво казваме, когато — може би малко прибулено — прибавяме, че неговата съдба щеше да се сложи по-иначе, ако душата му не бе във висша степен податлива на очарованията върху чувствената сфера, върху общото духовно поведение, които тази песен обединяваше по толкова задушевно-тайнствен начин. Именно тази съдба бе донесла със себе си степенувания, приключения, прозрения, бе повдигнала у него „управленчески“ проблеми, които го бяха направили зрял за съзнателна критика на този свят, на това негово наистина абсолютно достойно за възхита подобие, на тази негова любов и които предизвикваха у него едно крайно добросъвестно отношение към трите: към света, към подобието и към любовта.

Би трябвало човек съвсем нищо да не разбира от любовни работи, за да смята, че тия скрупули накърняват любовта. Напротив, те й служат за подправки. Едва те придават на любовта стимула на страстта, така че бихме могли да определим страстта като съмняваща се любов. В какво обаче се състояха скрупулите и „управленческите“ съмнения на Ханс Касторп относно едно разрешение свише на любовта му към обаятелната песен и нейния свят? Кой бе този свят в задния план, светът, който според налучкванията на съвестта му бе един свят на забранена любов?

Беше смъртта.

Но това бе истинско безумие! Една толкова чудесна, прекрасна песен! Чист шедьовър, роден от безкрайните и най-свети дълбини на народната душа; едно висше достояние, първообраз на задушевност, самата доброта! Каква грозна клевета!

Е да, да, да, всичко това бе много хубаво, тъй трябваше да говори всеки почтен човек. И все пак зад това прекрасно произведение стоеше смъртта. То поддържаше връзки с нея, които човек можеше да обича, но не без да си дава съзнателна сметка за известна непозволеност на такава любов. Според своята изначална същност това би могло да бъде не симпатия към смъртта, а нещо съвсем народно и жизнено, обаче духовната симпатия към него бе симпатия към смъртта — при което не искаме ни най-малко да отречем чистосърдечната набожност и дори деликатност в началото, но после се занаслагваха последиците на мрака.

Какво си внушаваше той! Не, вие не бихте могли да го разубедите. Последици на мрака. Мрачни последици. Инквизиторски мироглед и човеконенавистничество в испански черни дрехи с накъдрен околовратник и похот вместо любов — като последица на непритворна набожност.

Вярно, господин Сетембрини не бе тъкмо човекът на неговото безусловно доверие, но той си спомни за една лекция, която някога, преди много време, в началото на неговата херметическа кариера, този прозорлив ментор му бе изнесъл върху „обратната склонност“, върху духовната „обратна склонност“ в някои светове, и намери за целесъобразно да приложи това поучение върху своя предмет. Господин Сетембрини бе определил феномена на онази склонност като „болест“ за неговия педагогически дух „болестна“ бе, изглежда, дори представата за света, духовната епоха, към която се отнасяше обратната склонност. Та и как ли не! Прекрасната, изпълнена с тъга по родния край песен на Ханс Касторп, душевната сфера, към която тя принадлежеше, били болни? Съвсем не. Нищо по-задушевно-здраво нямаше на света. Но това бе плод, който, свеж и блестящо здрав в тоя миг или до преди малко, бе склонен извънмерно към разложение и гниене; вкуси ли го човек навреме, душата му ще изпита чиста наслада — вкуси ли го в следния миг, вече ненавреме, той ще му донесе тление и гибел. Това бе един плод на живота, създаден от смъртта и готов да роди смърт. Това бе едно чудо на душата — може би най-висшето пред лицето на безсъвестната красота; благословено от нея, но по основателни причини гледано с недоверие от окото на отговорно управляващата жизнерадост, от окото на любовта към органичното, и предмет на самопревъзмогване според окончателно влязла в законна сила присъда на съвестта.

Да, самопревъзмогване, това сигурно бе същината на превъзмогване на тази любов — на това обайване на душата с мрачни последствия! Ханскасторповите размисли или пълни с предчувствия полумисли се въздигаха, докато той седеше усамотен през нощта край своя излъскан музикален ковчег — те се въздигаха по-високо, отколкото стигаше разумът му, това бяха алхимистично степенувани размисли. О, могъщо бе то, обайването на душата! Всички ние бяхме негови синове и като му служехме, ние можахме да проявим могъщество на тая земя. Човек не трябваше да е по-гениален, а само много по-талантлив от автора на песента за липата, за да бъде магьосник на душите, да придаде гигантски размери на тая песен и да покори с нея света. Вероятно биха могли да се основат и империи върху нея, земни, премного земни империи, твърде здрави и напредничави и всъщност нестрадащи от никаква тъга по родния край — при които тая песен щеше да се изроди в електрическа грамофонна музика. Но най-добрият неин син все пак щеше да бъде оня, който в своето самопревъзмогване щеше да съсипе живота си, за да умре с новото слово на любовта върху устните си, словото, което дотогава не бе съумял да произнесе. Тази вълшебна песен заслужаваше да умре човек за нея! Но който умираше за нея, той собствено не умираше вече за нея и беше герой само защото всъщност умираше вече за Новото, за новото Слово на любовта и бъдещето, което криеше в сърцето си…

Това, значи, бяха предпочитаните от Ханс Касторп плочи.

Най-проблематични работи

В течение на годинките лекциите на Едхин Кроковски бяха взели един неочакват обрат. Неговите изследвания, които се отнасяха до разчленяването на душата и до човешкия живот-сън, винаги се бяха отличавали с някакъв подземен и катакомбен характер; напоследък обаче те, лека-полека, с едва забележим от публиката преход, бяха кривнали по пътя на магичното, на извънредно тайнственото, и неговите презседмични доклади в трапезарията — главна атракция на фирмата, гордост на проспекта, — тия доклади, изнасяни в редингот и сандали, зад постлана масичка и с екзотично провлечена акцентировка, пред неподвижно слушащата публика на Бергхоф, третираха не вече прикритата любовна активност и обратното превращение на болестта в осъзнат афект, те третираха дълбоките особености на хипнотизма и сомнамбулизма, феномените на телепатията, на метафизичния пророчески сън и на ясновидството, чудесата на истерията, при които философският хоризонт дотолкова се разширява, че изведнъж се замержеляват пред очите на слушателя такива загадки като отношението на материята към психиката и дори загадката на самия живот, за чието разрешение излизаше, че по-голяма надежда дава зловещият, болестният път, отколкото пътят на здравето…

Казваме това, защото смятаме за свой дълг да засрамим лекомислените духове, които смятаха, че доктор Кроковски се е обърнал към дълбоко скрити неща, подтикван само от грижата да спаси своите лекции от страхотното еднообразие — значи, от чисто емоционални съображения. Тъй говореха някои злословни езици, каквито никъде не липсват. Вярно е, че при сутрешните лекции господата по-припряно от всякога разтъркваха уши, за да изострят слуха си, и че госпожица Леви може би още повече бе заприличала на восъчна фигура със скрит в гърдите двигателен механизъм. Ала тези въздействия бяха не по-малко естествени от развитието, което бе претърпял духът на учения и което той можеше да оправдае не само със своята последователност, но и с една чиста необходимост. Открай време неговите проучвания бяха посветени на ония тъмни и просторни области на човешката душа, които се обозначават като подсъзнание, макар че може би по-добре било да се говори за свръхсъзнание, тъй като понякога от тия сфери извира знание, което далеч надвишава съзнателното знание на индивида и ни навежда на мисълта, че може да съществуват връзки и зависимости между най-дълбоките и неосветени области на отделната душа и една всезнаеща върховна душа. Областта на подсъзнанието, „окултна“ във фактическия смисъл на думата, много скоро се оказва „окултна“ и в по-тесния смисъл на тая дума и се явява като един от източниците, отдето бликат явленията, които палиативно назоваваме така. Това не е всичко. Който съзира в органичния болестен симптом едно дело на изгонени от съзнателния живот и истерични афекти, признава творческата сила на психичното в материалното — една сила, която сме принудени да сметнем за втори извор на магическите феномени. Идеалист на патологичното, за да не кажем: патологичен идеалист, той ще се намери на изходната точка на мисловни процеси, които след краткотрайно течение се вливат в проблема на битието изобщо, тоест в проблема на отношенията между дух и материя. Материалистът, чадо на една философия на голата здравина, никога не ще се разубеди да обяснява духовното като фосфоресциращ продукт на материалното. Идеалистът пък, изхождащ от принципа на творческата истерия, ще бъде склонен и много скоро решен да отговори в напълно противоположен смисъл на въпроса за първенството. В края на краищата тук имаме налице нищо по-малко от стария спорен въпрос кое е било по-рано: кокошката или яйцето… този въпрос, който става извънредно заплетен именно поради двойния факт, че е немислимо яйце, което да не е било снесено от кокошка, и че е немислима кокошка, която да не е била излюпена от предшестващо я яйце.

Тия въпроси, значи, разглеждаше доктор Кроковски напоследък в своите лекции. По органичен, по закономерен, по логичен път той бе стигнал до тях, ние не ще се уморим да изтъкваме това, и само за лишен път ще споменем, че той отдавна бе се отдал на такива съждения, дълго време преди нещата да навлязат в един емпирично-експериментален стадий поради появата на Елен Бранд на хоризонта.

Коя бе Елен Бранд? Почти щяхме да забравим, че нашите слушатели не знаят това, докато естествено нам нейното име е добре познато. Коя беше тя? Почти никоя на пръв поглед. Едно мило дете на деветнадесет години, викаха й Ели, лененоруса, датчанка, дори не от Копенхаген, а от Одензе на Фюнен, където баща й притежаваше магазин за млечни произведения. Тя самата работеше; като чиновничка в провинциалния клон на една столична банка тя вече бе преседяла няколко години върху въртящо се столче и с наръкавник на дясната мишница над дебели книги — при което бе получила температура. Случаят бе маловажен, той всъщност бе само от съмнителен характер, макар че Ели си бе крехка, крехка и очевидно малокръвна — при това безусловно симпатична, така че човек на драго сърце би я погалил по сресаната на път лененоруса коса, нещо, което придворният съветник редовно правеше, когато я заговаряше в трапезарията. Северна хладина полъхваше от нея, една стъклено-целомъдрена и детински-девствена атмосфера, много обичлива, като открития и чист детски поглед на сините й очи и като езика й, който бе заострен и фин, един леко завален немски с малки типични грешки в изговора като „осте“ вместо „още“. В чертите й нямаше нищо забележително. Тя седеше на масата на госпожица Клефелд, която майчински я покровителстваше. Тази госпожица Бранд, значи, тази девойка Ели, тази миловидна датска велосипедистка и канторска мишка, притежаваше някои особености, които нито при пръв, нито при втори поглед някому би хрумнало да свърже с нейната прозрачна личност, които обаче още след първите няколко седмици на престоя й тук горе почнаха да се проявяват и които доктор Кроковски се нае да разкрие в цялата им странност.

Общи разговори по време на вечерните събирания дадоха на учения първия повод за смайване. Играха си на различни гатанки; после почнаха да дирят скрити предмети с помощта на пианото, което засвирваше силно, когато търсачът наближеше скривалището, и притихваше, когато той бе на погрешен път; накрай минаха към друга игра: изкарваха едного вън от стаята и при затворена врата уговаряха какви комбинирани действия ще трябва да извърши той при влизането си — например да размени пръстените на две определени лица, с три поклона да покани някого на танц, да извади от библиотеката известна книга и да я предаде на определено лице и други такива. Трябва да отбележим, че игри от този вид не бяха влизали дотогава в навиците на бергхофското общество. Кой бе дал инициативата, не можа по-късно да се установи. Положително не беше Ели. Все пак едва след нейното пристигане бе възникнала тази идея.

Участниците — почти всички бяха стари наши познати, между тях и Ханс Касторп — се показаха при опитите повече или по-малко схватливи, или напълно капитулираха. Годността на Ели Бранд обаче се оказа извънредна, очебийна, невъзможна. Е, сигурността, с която издирваше скривалищата, предизвикваше само аплодисменти и учудени смехове; при комбинираните действия обаче хората почнаха да занемяват. Тя изпълняваше всичко, каквото скришом й бяха предписали, изпълняваше го, щом влезеше — с блага усмивка, без никакво колебание, без насочваща музика. Тя донесе от трапезарията щипка сол, поръси с нея главата на прокурора Параван, после го хвана за ръка и го заведе до пианото, където с неговия показалец изсвири началото на песничката „Птиче долетя“. След това го върна на мястото му, направи реверанс, придърпа някакво столче и седна върху него до нозете му — точно тъй, както след голямо главоблъскане бяха си наумили за нея.

Така, значи, тя бе подслушвала!

Девойката се изчерви; с истинско облекчение, задето я виждат посрамена, почнаха да й се присмиват в хор, докато тя настояваше: не, не, не така, не бивало да мислят това! Не отвън, не до вратата била подслушвала, не, положително и наистина не!

Не отвън, не до вратата?

— О, не, про-с-тавайте! — Тя подслушвала тук, в стаята, когато вече била влязла, не можела да се сдържи.

Не можела да се сдържи! В стаята?

Нещо й нашепвало какво да направи, тихо, но съвсем ясно и отчетливо.

Това бе самопризнание очевидно. Ели се смяташе в известен смисъл виновна, послужила си бе с измама. Тя би трябвало да заяви, че не е годна за такава игра, защото шепотът всичко й казва. Едно състезание губи всеки човешки смисъл, когато единият от състезателите притежава свръхестествени предимства. От спортна гледна точка Елен изведнъж бе дисквалифицирана, ала по такъв начин, че при нейната изповед на мнозина полазиха студени тръпки по гърба. Много гласове вкупом завикаха за д-р Кроковски. Изтичаха да го доведат и набитият здравеняк пристигна усмихнат, веднага си изясни всичко, а цялото му същество предразполагаше към безоблачно доверие. С пресекнат дъх му бяха съобщили, че се е случило нещо крайно ненормално, че се е появила една всезнаеща девица, която чува гласове. Е, та какво от това? Спокойствие, драги приятели! Ще видим. Това бе негова си почва — по нея всички се клатушкаха и затъваха като в тресавище, но той си се движеше там със сигурност и на драго сърце. Той ги заразпитва, те отговаряха. Хм, виж ти, виж ти! „Така, значи, стоят работите около вас, мое дете, а?“ И той положи, както всеки обичаше да прави, ръката си върху главата на малката. Много причини за внимание, но нито една за уплах. Той потопи своите кафяви екзотични очи в светлосините очи на Елен Бранд, като леко я гладеше с ръка по прическата и надолу по рамото и по мишницата. Кротко и все по-кротко отвръщаше тя на неговия поглед, а и все по-отдолу, тъй като главата й бавно се скланяше към гърдите и рамото. Когато нейните очи почнаха да потъмняват, ученият бавно вдигна ръка пред лицето й, след което заяви, че всичко е наред, и изпрати цялата възбудена компания на вечерно режимно лежане с изключение на Ели Бранд, с която имал да си „побъбри“ още малко.

Да си побъбри! Можеха да си представят. Никой не се почувства добре при тази дума, подходяща дума за веселия другар Кроковски. Всеки се чувстваше смразен до дън душа, също и Ханс Касторп, когато, закъснял, се разположи на превъзходния си стол за лежане и си спомни как при невероятните постижения на Ели и при свенливото обяснение, което им бе дала, бе почувствал да се люлее подът под нозете му, та му се бе доповръщало и го бе дострашало също като при морска болест. Той не беше преживял земетресение, но си казваше, че сигурно подобни чувства на странен ужас трябва да изпитват хората в такъв случай — като изключим любопитството, което освен това му вдъхваха фаталните способности на Елен Бранд: едно любопитство, което криеше в себе си чувството за своята собствена висша безнадеждност, тоест духовната недостъпност на областта, до която то искаше да се докопа, а оттам и съмнението дали то е само безделно или направо си е грешно, което обаче не му пречеше да бъде това, което бе, именно любопитство. Както всеки, така и Ханс Касторп бе подочул през течение на годините нещичко относно работите на тайната природа или свръхприрода — бяхме споменали за лелята-ясновидка, от която бе наследил склонността си към меланхолия. Но никога този свят, на който той не бе отказвал теоретично и непредубедено признание, не бе засягал лично неговата кожа, той никога не бе имал някакви практически опити с него и съпротивата му към такива опити, една съпротива на вкуса, една естетична съпротива, една съпротива на човешката му гордост — ако бива да си послужим с такива претенциозни изрази по отношение на нашия крайно непретенциозен герой, — тая съпротива бе почти равна на любопитството, което опитите бяха възбудили бурно у него. Той предварително чувстваше, чувстваше ясно и недвусмислено, че тези опити, под каквато и форма да продължеха, не обещаваха нищо друго освен пошлост, непонятност и унижение на човешкото му достойнство. Въпреки това той гореше от нетърпение да ги проведе. Той разбра, че „безделно или грешно“ не е никаква алтернатива, а си е едно и също, и че духовната безнадеждност е само извънморалната изразна форма на забраната. Но максимата placet experiri, втълпена му от едного, който естествено би заклеймил най-рязко такива опити, бе здраво заседнала в мозъка на Ханс Касторп; неговото благонравие постепенно почна да съвпада с неговото любопитство, а май че и открай време си бе съвпадало с безусловното любопитство на любознателен пътешественик, което още тогава, когато бе вкусило от мистерията на оная Личност, не се бе намирало много по-далече от разкриващата се тук област, отколкото сега; това любопитство се отличаваше и с един вид военен характер, тъй като не отстъпваше пред забраненото, когато то му се предлагаше. И така Ханс Касторп реши да бъде нащрек и да не стои настрана, ако се случат нови приключения около Елен Бранд.

Доктор Кроковски бе издал строга забрана да се вършат занапред дилетантски експерименти със скритите дарби на госпожица Бранд. Той бе наложил научен запор върху девойката, провеждаше с нея сеанси в своята аналитическа килия, хипнотизираше я, както се чуваше, стремеше се да развие и дисциплинира дремещите у нея възможности, да проучи досегашния й душевен живот. Впрочем това вършеше и Хермине Клефелд, нейната майчинска приятелка и покровителка, и под строга тайна научи това-онова, което под същата тайна разпространи по целия санаториум, та чак и до портиерската ложа. Тя научи например, че съществото или нещото, което бе подшушнало на малката задачите при играта, се казвало Холгер — това бил младежът Холгер, един добре познат й дух, едно самотно ефирно същество и нещо като ангел-хранител на малката Елен. Той, значи, й бил издал това за щипката сол и за показалеца на Параван. Да, неговите призрачни устни галели ухото й, та я хващал гъдел и я напушвал смях, докато й шепнел. Сигурно било приятно на времето, в училището, когато я вдигали неподготвена и Холгер й подсказвал отговорите? Тук Елен замлъкнала. Това Холгер не бивало да прави, казала по-късно тя. Не му било позволено да се набърква в такива сериозни работи, а между впрочем той сам едва ли бил знаел отговорите на уроците.

Освен това се установи, че Елен още от малка, макар и през дълги промеждутъци от време, била имала видения — видими и невидими. Какво значело това: невидими видения? Ето един пример. Като шестнайсетгодишно момиче седяла сама в дневната стая на родителската си къща, до кръглата маса, с ръкоделие, посред бял ден, следобед, а до нея лежала на килима бащината й кучка-дог Фрайа. Масата била застлана под ъгъл с пъстра покривка, с един турски шал от тия, дето ги носят на триъгълник старите жени; краищата му висели по малко от четирите ръба на плота. Изведнъж Елен видяла как най-близкият до нея край почнал бавно да се навива: тихо, грижливо и равномерно се навивал нагоре, стигнал почти до средата на плота, така че най-сетне се образувало доста дълго руло; а докато това ставало, Фрайа диво скочила, седнала на задните крака, опряла се на предните лапи, а козината й настръхнала; след това с вой хукнала към съседната стая, дето се свряла под канапето, и после цяла година не могли да я накарат да пристъпи в дневната.

Дали пък не е бил Холгер този, който е навивал покривката, попитала госпожица Клефелд. Това малката Бранд не знаела. А какво си помислила тя при това произшествие. Тъй като било абсолютно невъзможно да си помисли каквото и да е, Ели нищо не си помислила. А на родителите си казала ли? Не. Странно. Ако и да не можела нищичко да си помисли, Ели все пак при този и подобни случаи имала чувството, че трябва да съхрани в себе си станалото като някаква дълбока, срамотна тайна. Тежко ли понесла това? Не, не особено тежко. Пък и какво има толкова да понася човек от това, че някаква покривка се навива. Но тежко понесла други случаи. Например този:

Преди година, също така в дома на родителите си в Одензе, тя станала една сутрин рано, в зори, излязла от стаята си, която се намирала в приземието, и се заизкачвала по стълбището към трапезарията на горния етаж, за да приготви, както била свикнала, кафето, преди да станат родителите й. Била стигнала почти до площадката, където стълбището се извивало, когато именно върху тази площадка, на края, досам стъпалата, видяла застанала своята омъжена в Америка по-голяма сестра Софи от плът и кръв, реална. Тя била облечена в бяла рокля и, чудно нещо, носела на главата си венец от водни рози, бели водни рози и тръстика; ръцете си била сключила върху едното рамо и така й кимнала. „Ама, Софи, тук ли си?“ — попитала вцепенената Елен, и радостна, и изплашена. Тогава Софи още веднъж кимнала и след това се изпарила; станала прозрачна, след малко била видима само като някакво течение на топъл въздух, а после съвсем изчезнала, така че пътят пред Елен бил свободен. А по-късно се оказало, че в тоя същия утринен час сестрата Софи умряла в Ню Джърси от възпаление на сърцето.

Е, каза Ханс Касторп, когато госпожица Клефелд му разправи тези неща, това все пак имало някакъв смисъл, можело да се възприеме. Видението тук, смъртният случай там — така или иначе, но в случая имало налице солидна взаимна връзка. И той се съгласи да участва в един спиритически сеанс, в „разиграване на масичка“, което нетърпеливците бяха решили да устроят с Елен Бранд, като тайно заобиколят ревнивата забрана на д-р Кроковски.

Само малцина бяха поверително поканени на сеанса, който щеше да се състои в стаята на Хермине Клефелд: освен домакинята, Ханс Касторп и малката Бранд дойдоха само дамите Щьор и Леви, както и господин Албин, чехът Венцел и д-р Тинг-Фу. Вечерта, чак когато удари десет, те тихичко се събраха и почнаха шепнешком да коментират приготовленията, които бе извършила Хермине Клефелд и които се състояха в това, че бе сложила върху средно голяма незастлана маса една винена чаша, обърната със столчето нагоре, и околовръст, до ръба на плота, бе наредила на съответни разстояния кокалени плочици, жетони според обикновеното си предназначение, върху които с перо и мастило бе нарисувала двадесет и петте букви на азбуката. Отначало госпожица Клефелд поднесе чай, който бе посрещнат с благодарност, защото мимо детската безобидност на начинанието дамите Щьор и Леви се оплакваха от изстинали крайници и сърцебиене. След като се постоплиха, всички насядаха около масичката и леко сложиха по един пръст на дясната ръка върху столчето на чашата, тъй изискваше методът. За да създаде настроение, домакинята бе угасила потонното осветление и бе оставила запалена само нощната лампа, която имаше бледорозов абажур. Насядалите с трепет зачакаха момента, когато чашата щеше да се раздвижи.

Това лесно можеше да стане, защото плотът на масата бе гладък и ръбът на чашата — добре шлифован; колкото и лек да беше, натискът на треперещите пръсти — поради това, че естествено бе неравномерен и бе на някои места повече вертикален, а на други повече в странична посока, — тоя натиск рано или късно щеше да накара чашата да напусне своето средищно положение. Към периферията на своето поле за движение тя щеше да се натъква на букви и ако закачеше такива, които образуват смислено свързани една с друга думи, щеше да се получи едно заплетено с нечистота явление, един смесен продукт на елементи, осъзнати напълно, наполовина или никак, продукт на подтикваното от собственото желание индивидуално подпомагане — все едно дали помагачите сами пред себе си признаваха своите постъпки, или не, — някакъв продукт и на тайното съгласие на неосветените душевни дълбини на цялата компания, подмолно сътрудничество за привидно отвън получавани резултати, в които повече или по-малко щяха да участват дълбините на отделните спиритисти, а най-вече сигурно дълбините на миловидната малка Ели. Това всъщност всички предварително знаеха и Ханс Касторп, както си му беше навикът, издърдори тайната, докато всички седяха с разтреперени пръсти и чакаха. Също и ледените крайници и сърцебиенето на дамите, както и угнетената веселост на господата се дължаха на това, че всички знаеха какво става, на това, значи, че в късна нощ се бяха събрали за една нечиста игра със своята собствена природа, за страшно и любопитно изпитание на непознатите дялове на собствените си същества и че очакваха ония привидни или полуреални явления, които хората наричат магически. Почти само за да дадат форма на едно нещо, за да спазят някаква условност, те допускаха, че посредством чашата духовете ще проговорят пред тях. Господин Албин бе готов да вземе думата и да преговаря с евентуално появилите се разумни същества, тъй като вече по-рано бил участвал от време на време в спиритически сеанси.

Минаха двадесет минути и повече. Темите за шепота пресекнаха, първото напрежение се уталожи. Лявата ръка взе да подпира лакътя на дясната. Чехът Венцел бе на път да задреме. Елен Бранд, леко положила пръстчето си, се бе загледала със своите големи и чисти детски очи към светлината на нощната лампа и нехаеше за близките събития.

Изведнъж чашата климна, почука и се опита да се изплъзне от ръцете на насядалите около нея. Те с мъка я последваха с пръстите си. Тя се плъзна до ръба на масата, повървя малко край него и после по права линия се върна в средата. Тук още веднъж почука и се успокои.

Всички се стреснаха, кое от уплах, кое от радост. Госпожа Щьор с хленч заяви, че предпочита да престане, но я срязаха: трябвало по-рано да се изпита, а сега да мълчала. Работите, изглежда, потръгнаха. Уговориха, че за „да“ и „не“ чашата не ще трябва да обикаля буквите и че ще бъде достатъчно да почука веднъж или два пъти.

— Има ли тук разумно същество? — отправи със строга физиономия господин Албин своя въпрос през главите на насядалите, към празното пространство… Чашата се поколеба. После климна и потвърди.

— Как се казваш? — попита господин Албин почти сопнато, като разтърси глава, за да подсили енергичните си думи. Чашата трепна. Тя тръгна с решителност и в зигзаг от жетон към жетон, като всеки път се връщаше за малко към средата на масата; тя посочи буквата „х“, буквата „о“, буквата „л“, после сякаш се умори, обърка се, не знаеше накъде да върви, но отново се окопити, намери и буквите „г“, „е“ и „р“. Така си и мислеха! Това бе сам Холгер, спиритът Холгер, който бе знаял за щипката сол и прочие, но, разбира се, не се бе бъркал в училищните въпроси. Той бе тук, носеше се във въздуха, витаеше над кръжеца. Какво да правят сега с него? Някаква стеснителност овладя всички. Тихо, сякаш с ръка пред устата, те се посъветваха какво ги интересува да узнаят за него. Господин Албин взе решение да попита какъв е бил Холгер приживе и какво е работил. Той стори това, както попреди, с тон като за разпит — строг и със смръщени вежди.

Някое и друго време чашата замълча. После се отправи, климайки и подскачайки, към буквата „п“, отстъпи назад и посочи буквата „и“. Какво ли ще излезе? Напрежението бе голямо. Д-р Тинг-Фу се изкикоти и изказа опасение, че Холгер е бил пират. Госпожа Щьор изпадна в истеричен смях, без да възпре шетнята на чашата, която, макар и с накуцване и тракане, се плъзна към буквите „с“, „а“, и „т“, а после, очевидно прескачайки по погрешка една буква, завърши при „л“. Тя бе срекла „писатл“.

Я виж ти, Холгер бил писател? Без да е нужно, изглежда, само от гордост, чашата климна и чукна утвърдително. Поет ли? — запита госпожица Клефелд, като произнесе „пойет“, както Ханс Касторп с възмущение забеляза… Изглежда, че Холгер нямаше охота за такива пояснения. Той не отговори. Само изреди още веднъж буквите на предишния отговор — бърже, сигурно и ясно, като прибави буквата „е“, която първия път бе забравил.

Добре, добре, значи писател. Смущението нарасна — едно странно смущение, което се отнасяше до манифестациите на неконтролирани области на собствения вътрешен мир, но въпреки това посредством лицемерната, полуреална даденост на тия манифестации отново се насочваше към външното и действителното. Поискаха да узнаят дали Холгер се чувства добре и щастлив при това си състояние. Чашата замечтано написа думата „невъзмутим“. А така, значи, невъзмутим. Е да, сами не бяха се сетили за такова нещо, но тъй като чашата срече така, прецениха го за възможно и добре казано. А от колко време вече се намира Холгер в това невъзмутимо състояние? Сега пак дойде нещо, което никому не би хрумнало, нещо мечтателно, нещо само себе си даряващо. То гласеше: „Летяща вечност“. Много добре! Той би могъл да каже и „Вечен летеж“, това беше една дошла отвън чревовещателска писателска мъдрост, особено Ханс Касторп я намери превъзходна. Летящата вечност бе Холгеровото мерило за време, естествено той трябваше с такива мъдрости да отвърне на своите запитвачи, защото сигурно бе отвикнал да борави със земни понятия и измерителни единици. Какво, значи, искаха още да научат от него? Госпожица Леви призна, че любопитства да узнае как изглежда Холгер, респективно как е изглеждал на времето. Дали е един хубав младеж? Нека сама го попита, нареди господин Албин, който сметна това желание под своето достойнство. Така тя запита „на ти“ спирита Холгер дали има руси къдрици.

„Хубави кафяви, кафяви къдрици“ — отбеляза чашата, като два пъти подробно срече думата „кафяви“. Кръжецът бе овладян от радостно веселие. Дамите открито манифестираха своята влюбеност. Те заизпращаха въздушни целувки в коса посока към потона. Д-р Тинг-Фу ухилен подметна, че тоя мистер Холгер, изглежда, е доста суетен.

Тогава чашата се разсърди и побесня. Тя безцелно, сякаш подивяла, зашета по масата, гневно се заклати, преобърна се и се изтърколи в полата на госпожа Щьор, която разпери ръце и се вторачи в нея пребледняла от ужас. Предпазливо и с извинения поставиха чашата на мястото й. Смъмриха китаеца. Как е могъл да си позволи това! Сега виждал резултата от своето многознайничене. Ами ако разсърденият Холгер побегне и нито дума вече не каже? Почнаха най-усърдно да увещават неговата чаша. Дали не ще иска да им съчини нещо! Нали е бил писател, преди да почне да твори и витае в своята летяща вечност. Ах, как всички жадуваха да чуят малко поезия! Те от все сърце биха й се насладили.

И ето: добрата чаша чукна едно „да“. В начина, по който стори това, имаше наистина нещо добродушно-примирително. А после спиритът Холгер почна да съчинява и поетизира церемониално, подробно и без да се опомни, кой знае колко време — изглеждаше, че изобщо не ще могат го накара да замлъкне! Поемата, която той чревовещателски рецитираше, докато насядалите в кръг възхитени я повтаряха, бе от край до край пълна с изненади, една магическа комбинация, безбрежна като морето, за което главно ставаше дума — водорасли на дълги купчини покрай тясната брегова ивица на обширния залив със стръмни крайбрежни дюни. О, вижте как необятната шир, мъртвешки зелена, се прелива във вечността — там, дето, забавило своя залез, лятното слънце обвива своя млечен, мек зрак в помътения кармин и широките и гъсти була на мъглите! Ничия уста не ще ни каже кога и как раздвижените сребърни отблясъци на водата са се превърнали в лъскав седеф, в някаква неизразима игра на бледи, разноцветни, опалови метеоритни багри, които навсякъде са се наслагали… Ах, тихото вълшебство изчезна — потайно, както се бе появило. Морето заспа. Но нежните следи на заника останаха там, в далнината. Не се стъмнява чак до късни нощи. Някаква призрачна полусветлина витае в боровата гора върху високите дюни и прави белия пясък в низината да изглежда като сняг. Спотайва се измамната зимна гора, само тежко приплясват някъде совини криле. Бъди ни прибежище в този час! Тъй леки са нашите стъпки, тъй дълбока и кротка е нощта! И бавно там долу диша морето, провлечено шушне насън. Желаеш ли пак да го зърнеш? Пристъпи тогава към пепелявосивия глетчерен скат на дюната и се изкачи по неговия мек пясък, който хладно ти се стича в обувките. Остро и стръмно се спуска към крайбрежния камънак покритата с храсти суша и все още бродят сенките на отминалия ден там, дето се мержелее краят на ширинето… Приседни тук горе върху пясъка! Колко мъртвешки хладен е той — мек като брашно и гладък като коприна! От твоята затворена ръка той изтича в тънка безцветна струйка и образува малка купчинка на земята. Разпознаваш ли тази тъпичка струйка? Това е безшумният малък поток през гърловината на пясъчния часовник, сериозният трошлив уред, който краси обиталището на отшелника. Една разтворена книга, един мъртвешки череп и върху стойка леката рамка с прищъпнатата в средата двойна стъкленица; в нея малко пясък, взет от вечността, за да играе тайната и свещено-тревожна роля на времето…

Така спиритът Холгер бе понесен при своята „пойетична“ импровизация от една странна върволица размисли — от родното море до отшелника и инструмента на съзерцанието му; той докосна и други неща, човешки и божествени, с мечтателно-дръзновени слова, на които кръжецът се чудеше безпределно, докато ги сричаше — едва намираха време да вместят възторжените си аплодисменти, защото Холгер продължаваше без ред и без край, на зигзаги, неспирно; цял час мина и не се провиждаше никакъв завършек на тая поема, която разказваше неизчерпаемо за майчини мъки и първа любовна целувка, за венеца на страданието и строгата бащинска доброта на бога, която се задълбочаваше в непрекъснатото движение на творението, губеше се във времена, в далечни страни и в звездния всемир, веднъж дори спомена халдейците и зодиака и сигурно щеше да изкара така цялата нощ, ако в края на краищата заклинателите не си бяха дръпнали пръстите от чашата и не бяха заявили с най-големи благодарности на Холгер, че за този път трябва да приключат: никога не могли да си представят такава прелест, ужасно жалко било, дето никой не бил записвал, така че сега цялата тази поезия щяла неминуемо да потъне в забрава и дори за съжаление вече голяма част от нея била потънала в забрава поради известната нетрайност, с каквато се отличават и сънищата. Следния път щели своевременно да се погрижат за секретар, за да видят как ще изглежда поемата, когато ще я имат черно на бяло и в свързана последователност; за момента обаче, и преди Холгер да се оттегли в невъзмутимостта на своята летяща вечност, щяло да бъде по-добре и във всеки случай извънредно любезно от негова страна, ако пожелаел да отговори на някой и друг делови въпрос, който щял да му постави кръжецът — не се знаело още какъв въпрос, но дали той евентуално и по принцип ще бъде тъй особено любезен?

„Да“ — гласеше отговорът. Тук обаче се оказа, че не са си наясно какво да питат. Стана като в приказките, когато феята или джуджето дават право на един въпрос и възниква опасност да не би човек да прахоса за нищо тая безценна възможност. Много неща от света и бъдещето си заслужаваха да се узнаят и задачата да се избира, бе много отговорна. Тъй като никой не стигна до някакво решение, Ханс Касторп сложи пръст върху чашата, подпря лявата си буза върху пестника и каза, че иска да чуе колко време ще трае престоят му тук горе вместо трите седмици, с които отначало бе смятал да се ограничи.

Е добре, след като не измислиха нещо по-свястно, нека всезнаещият дух им отговори на това първо и случайно хрумване. След известно колебание чашата тръгна. Тя срече нещо съвсем странно и сякаш съвсем несвързано, което никой не смогна да проумее. Тя срече думата „пресечи“ и после думата „косо“, която още повече забърка нашите спиритисти, а после срече нещо за Ханс-Касторповата стая, така че цялото кратко нареждане изискваше от запитвана да „пресече косо стаята си“. Косо през стаята си? Косо през номер 34? Какво значеше пък това? Докато седяха, разискваха и клатеха глави, проехтя изведнъж един силен юмручен удар върху вратата.

Всички се вцепениха. Какво бе това внезапно нападение? Доктор Кроковски ли бе застанал вън, за да разтури забраненото заседание? Спогледнаха се смутени, очаквайки влизането на измамения душеведец. Но сега ударът се стовари посред масата, пак сякаш юмручен и сякаш за да подчертае, че и първия удар не е бил отвън, а отвътре.

Каква недодялана шега от страна на господин Албин! Той даде честна дума и отрече, но впрочем и без неговата дума всички бяха, кажи-речи, сигурни, че никой от техния кръжец не бе нанесъл удара. Тогава, значи, Холгер, а? Те погледнаха към Ели, чието мълчаливо държане бе в едно и също време направило впечатление на всички. Тя седеше, облегната на стола си, с опрени о ръба на масата пръсти и увиснали китки, с наклонена към рамото глава; бе вдигнала вежди, а устата, свита, бе придръпнала малко надолу с лек усмех, в който имаше нещо едновременно и прикрито, и невинно; нейните невиждащи сини детски очи се рееха в пространството. Виком й викаха, ала тя не даде никакъв знак на присъствие. В този миг нощната лампа угасна.

Угасна? Госпожа Щьор, неудържима, го удари на „ох“ и „ах“, защото я бе чула да щраква. Светлината не бе угаснала, някой я бе угасил — нечия ръка, която много деликатно определиха като чужда. Бе ли това Холгеровата ръка? До преди малко той бе толкова кротък, дисциплиниран и поетичен; сега обаче бе почнало да го избива на лудории и закачки. Кой можеше да гарантира, че една ръка, която стоварва пестника си върху врати и мебели и немирно гаси лампите, няма да стисне някого от тях за гушата? Завикаха в мрака за кибрит, за джобно фенерче. Госпожица Леви изпищя, че някой я бил дръпнал отпред за косата. От страх госпожа Щьор не се посвени да се моли богу на висок глас. „Ах, господи, за последен път!“ — извика тя и захленчи, просейки милост, макар че бяха изкусили ада. Най-сетне д-р Тинг-Фу прояви малко здрав смисъл и включи потонното осветление, така че стаята се освети напълно. Установиха, че нощната лампа действително не е угаснала случайно и че трябва само да повторят по човешки извършената потайно операция, за да я накарат отново да светне; в това време Ханс Касторп мълком посрещна една изненада, която възприе като предназначена лично за него любезност след разигралите се тук разни детински загадъчности. На коленете му лежеше един лек предмет, „сувенирът“, който на времето бе ужасил чичо му, когато го бе взел от скрина на племенника си: стъкленият диапозитив, който представяше вътрешния портрет на Клавдия Шоша и който положително не той, Ханс Касторп, бе внесъл в тази стая.

Той го прибра, без да вдига шум около това явление. Другите се занимаваха с Елен Бранд, която все още седеше на мястото си в описаната поза — с невиждащи очи и с чудновато превзет израз на лицето. Господин Албин й духна и повтори пред личицето й ръкодвижението на д-р Кроковски: отдолу нагоре, сякаш й вееше хлад, след което тя се съживи и — неясно защо — се разплака. Помилваха я, утешиха я, целунаха я по челото и я пратиха да спи. Госпожица Леви заяви, че е готова да прекара нощта при госпожа Щьор, тъй като от ужас тая простичка жена не смееше да си легне. Пъхнал във вътрешния джоб на сакото си своята „придобивка“, Ханс Касторп нямаше нищо против да завърши с чаша коняк тая извратена вечер заедно с другите господа в стаята на господин Албин, тъй като намираше, че случки като днешната наистина не се отразяват нито върху сърцето, нито върху духа, но все пак засягат стомашните нерви, и то продължително — тъй както морската болест кара човек и на сушата часове наред да усеща причиняващото гадене вълнение.

Засега любопитството му бе задоволено. Поемата на Холгер не бе лоша за момента, но доловената вътрешна безнадеждност и нелепост на цялата история му се бе натрапила така очевидно, че трябваше, тъй мислеше той, да се ограничи с тия няколко пламъчета на адския огън, които го бяха поопърлили. Господин Сетембрини, както можем да си помислим, с все сила подкрепи това му намерение, когато Ханс Касторп му разказа за своите преживявания. „Само това — извика той, — само това липсваше! О, каква беда!“ И на бърза ръка обяви малката Ели за изпечена лъжкиня.

На това обвинение неговият питомец не рече нито да, нито не. Той само сви рамене и каза, че не било установено до недвусмисленост какво е истина, следователно не се знаело и какво е измама. Може би границата била разтеглива. Може би имало преходи между едното и другото, степени на реалност в безсловесната и неподдаваща се на оценка природа; те, както му се струвало, не влизали в обсега на една присъда, която била обременена с твърде много морал. Как преценявал господин Сетембрини думата „фокусничество“, това понятие, където елементи на съня и елементи на реалността се явяват в една смесица, която може би е по-малко чужда на природата, отколкото на нашето непохватно делнично мислене. Тайната на живота била буквално бездънна и какво чудно имало тогава в туй, че понякога оттам възниквали фокусничества, които — и тъй нататък по обичая на нашия любезно отстъпчив и доволно отпуснат герой.

Господин Сетембрини здравата му се накара и наистина постигна известно укрепване на съвестта, както и някакво обещание да не се повтаря никога вече участието в такива ужасии.

— Уважавайте — изиска той, — уважавайте човека в себе си, инженере! Уповавайте се на ясната и хуманна мисъл и се отвращавайте от мозъчното изкълчване, от духовната тиня! Фокусничеството? Тайната на живота? Caro mio!190 Там, дето се разпада нравствената смелост за взимане на решения и различаване например на измамата от истината, там свършва и животът изобщо, свършва преценката, стойността, облагородяващото деяние, и разложителният процес на моралния скептицизъм начева своето отвратително дело. — Човекът бил мерилото на нещата, каза още той. Неговото право да преценява с познанието си добро и зло, истина и лъжа, било неотчуждаемо и горко томува, който се наема да заблуди вярата му в това творческо право! По-добре било такъв да се удави в най-дълбокия кладенец, с привързан около шията му воденичен камък.

Ханс Касторп посрещна неговите думи с кимане и на първо време действително отбягваше тия начинания. Той чу, че д-р Кроковски урежда в своя аналитичен сутерен сеанси с Елен Бранд, на които били канени някои по-избрани пациенти, но равнодушно отказа да участва — естествено не без да научава от действащите лица и лично от д-р Кроковски това-онова за постигнатите при опитите резултати. Изяви на сила като тези в стаята на госпожица Клефелд — бесни и неконтролирани удари върху масата и стените, а и други, още по-значителни — бяха многократно констатирани системно и при възможната гаранция за тяхната неподправеност, след като д-р Кроковски по всички правила на изкуството бе хипнотизирал и докарвал малката Елен в полусънно състояние. Оказа се, че музикалният съпровод улеснява опитите, така че тия вечери грамофонът сменяше своето седалище — магическият кръжец напълно го ангажираше за себе си. Но тъй като чехът Венцел, който в тия случаи го обслужваше, бе музикален човек и положително не би малтретирал и повредил инструмента, Ханс Касторп биваше сравнително спокоен и му го предоставяше. За тая особена служба той подреди от фонда на плочите един албум, където имаше всякакъв вид лека музика, танци, малки увертюри и разни цигу-мигу, който бе напълно достатъчен за целта, тъй като Ели не предявяваше изисквания за по-възвишени тонове.

При тези мелодии, значи, тъй казаха на Ханс Касторп, една носна кърпичка самостоятелно, или по-скоро водена от някаква скрита в гънките й „лапа“, се била издигнала от земята, докторовото кошче за хартиени отпадъци се било възнесло към потона, махалото на един стенен часовник било спирано „от никого“ и отново било пускано в движение, настолният звънец бил вдиган от масата и раздрънкван във въздуха и други такива тъмни и нищо и никакви неща. Ученият ръководител на въпросните опити се намираше в щастливото положение да определи тия постижения с едно гръцко наименование, изпълнено с научна благопристойност. Касаело се, тъй обясняваше той в своите лекции и в частни разговори, до „телекинетични“ явления, до случаи на командвано отдалече движение; и докторът ги причисли към една област на феномени, която науката наричала материализация и към която всъщност били насочени неговите усилия при опитите с Ели Бранд.

На неговия език ставаше дума за някакви биопсихични проекции на подсъзнателни комплекси в обективното, за процеси, които имали за източник медиалната конституция, сомнамбулното състояние, и които следвало да приемем за обективирани сънни представи, тъй като в тях се манифестирали идеопластичните възможности на природата — една проявяваща се при известни условия способност на мисълта да привлича материята и да се отпечатва върху й като ефимерна действителност. Тази материя се излъчвала от тялото на медиума, за да се оформи временно вън от него в биологично живи крайници, пипала, ръце: те именно извършвали онези удивителни, твърде забележителни действия, които били наблюдавани в лабораторията на д-р Кроковски. При някои обстоятелства тези крайници можели да се видят и пипнат, можело да се снемат отпечатъците им в парафин или гипс. При други обстоятелства пък нещата не се ограничавали само в това. Пред очите на експериментиращите се въплътявали глави, индивидуални човешки образи, фантоми в пълен ръст, за да влязат в известна ограничена връзка с тях — и оттук доктрината на д-р Кроковски закуцваше, ставаше кривогледа и почваше да се отличава със същия колеблив и двусмислен характер, който бе присъщ на неговите излияния върху „любовта“. Защото тук той не говореше вече категорично, запазвайки научната фасада, за отразените в действителността субективности на медиума и на неговите пасивни помощници; сега в играта се намесваха, поне с петдесет процента вероятност, поне евентуално, личности отвън и отвъд; отнасяше се — може би, не съвсем сигурно — до невитални работи, до същества, които се възползваха от преплетената и тайнствена изгода на момента, за да се върнат в материята и да се манифестират пред викащите ги — вкратце, до спиритистичното призоваване на умрели.

До такива, значи, резултати се домогваше в края на краищата другарят Кроковски в работата със своите приближени. Тоя набит здравеняк се усмихваше, призовавайки ги към радостно доверие, и се чувстваше като у дома си в тресавищната област на съмнителното и малоценно-човешкото, та можеше да послужи за водач на нерешителните и двоумящите се. А благодарение на изключителните заложби на Елен Бранд, за чието развитие усърдно се грижеше, щастието, изглежда, му се усмихваше според това, което чуваше Ханс Касторп. Материализирани ръце бяха се докоснали до неколцина от участващите. Прокурорът Параван бе получил из трансцендентността една оглушителна плесница и я бе посрещнал с научно задоволство, че даже си бе подложил и другата буза — без да държи сметка за своите качества на кавалер, юрист и почетен член на една дуелираща се студентска корпорация, качества, които биха му продиктували съвсем друго държане, ако въпросното безобразие бе имало витален произход. А. К. Ферге, този безобиден страдалец, комуто всичко по-възвишено бе чуждо, бе поддържал една вечер в ръката си един такъв призрачен крайник и по осезателен път бе констатирал неговата правилност и целокупност, след което по начин, неподдаващ се на точно описание, се бе измъкнал от неговата хватка, която била напълно в границите на респекта. Мина доста време, около два месеца и половина, при два сеанса седмично, докато една ръка от такъв задгробен произход се появи пред погледите на всички, размърда пръсти над масата и остави следата си в една паница с брашно; под пурпурната светлина на затъмнената с червена хартия настолна лампа тая ръка им се видя като ръка на млад мъж. А само една седмица по-късно цяла група сътрудници на д-р Кроковски — господин Албин, госпожа Щьор, съпрузите Магнус — нахълта към полунощ в балконската лоджия на Ханс Касторп, който бе задрямал на хапещия студ; с всички признаци на изюден възторг и трескава възхита гостите в бърза надпревара заразправяха как се появил Холгер, приятелят на Ели, и как главата му се склонила над рамото на лунатичката; той наистина имал „красиви кафяви, кафяви къдрици“ и тъй незабравимо нежно и печално се усмихнал, преди да изчезне!

Как се съгласуваше, помисли Ханс Касторп, тази благородна печал с обичайното държане на Холгер, с неговите лишени от фантазия детинщини и просташкото му хулиганство, например със съвсем не тъгуващата лапа, която бе стоварил върху лицето на прокурора Параван? Тук очевидно не можеше да се изисква някаква последователна определеност на характера. Може би имаха работа с едно душевно състояние като у гърбавото човече от песента, изпълнено с горестна и нуждаеща се от застъпничество злоба. Но това едва ли тревожеше Холгеровите почитатели. Те си бяха наумили на всяка цена да накарат Ханс Касторп да се откаже от своята въздържаност. Сега, когато всичко тъй прекрасно се нареждало, той непременно трябвало да вземе участие в следния сеанс. Защото в съня си Ели била обещала да призове абсолютно всеки умрял, когото някой от кръжеца би пожелал да види.

Абсолютно всеки? Въпреки това Ханс Касторп отказа. Но в течение на следващите три дни той стигна до едно противоположно решение именно защото можеше да се извика абсолютно всеки. Точно взето, не трите дни изиграха тази роля, а само три минути от тях. Намерението му претърпя въпросната промяна, докато слушаше една плоча, която си бе пуснал и в която бе запечатана необикновено приятната личност на Валентин — докато призованият в полето на честта пееше на раздяла своята войнишка молитва:

Тогава, както винаги при тази песен, но този път усилено от някои възможности и сгъстено до желание, в гърдите на Ханс Касторп се надигна голямо вълнение и той помисли: „Дали безсмислено и грешно, или не, това приключение все пак би било нещо извънредно рядко и много мило. Той, ако се заплете в него, няма да се разсърди, според както го познавам.“ И той си спомни за безстрастно либералното „Моля, моля!“, което някога, в рентгеновия кабинет, бе получил из мрака като отговор на своя въпрос дали може да си позволи известна оптическа индискретност.

На другата сутрин той заяви, че ще участва в уговорения за вечерта сеанс и половин час след вечерята се присъедини към свикналите със свръхестественото, които, разговаряйки непринудено, се бяха упътили към сутерена. Всички участници бяха кореняци, стари бергхофци, или поне отколешни питомци като д-р Тинг-Фу и чехът Венцел, които застигна още на стълбището, а в помещението на д-р Кроковски той завари господата Ферге и Везал, прокурора, дамите Леви и Клефелд, без да изреждаме тези, които му бяха съобщили за появата на Холгеровата глава, и посредницата — Ели Бранд.

Когато Ханс Касторп престъпи украсената с визитна картичка врата, малката севернячка вече се намираше под крилото на доктора. Застанал в своята черна работна престилка пред стъпалата, които слизаха към асистентското жилище, той бащински бе обгърнал раменете на момичето, което заедно с него посрещна и поздрави гостите. Всички се поздравяваха с една весела и безгранична сърдечност, сякаш нарочно — за да не допуснат никакво тържествено притеснение на настроението. Разговаряха един през друг сърдечно и на висок глас, ободрително се посръгваха в ребрата и по всякакъв начин изявяваха своята непринуденост. Всеки път, когато д-р Кроковски повтаряше своето „Поздлавлявам ви“, неговите зъби се жлътваха всред брадата му с оня познат ни израз на призоваваща към доверие мъжественост, особено когато рече „добре дошъл“ на Ханс Касторп, който се бе умълчал, а по лицето му премина колебание. „Смелост, приятелю! — сякаш казваше кимащата нагоре и надолу глава на домакина, докато ръката му почти грубо стисна ръката на младия мъж. — Какво сме се оклюмали? Тук няма нито лицемерие, нито набожничене, а само мъжествената ведрина на свободното от предразсъдъци научно изследване!“ Заговореният по този пантомимен начин не се почувства по-добре. Ние споменахме, че когато бе възникнало намерението му, той си бе спомнил за рентгеновия кабинет, но тази съпоставка далеч не стига да определи състоянието на духа му. Това състояние по-скоро, и то много живо, му напомняше за онова странно и незабравимо настроение, изпълнено с необузданост и нервност, любознателност, презрение и благоговение, което го бе обхванало преди години, когато, малко пийнал с другари, за пръв път се бе упътил към един публичен дом в Санкт Паули.

Тъй като се бяха сбрали всички, д-р Кроковски се оттегли в съседната стая с две асистентки, за каквито този път бяха назначени госпожа Магнус и госпожица Леви, с лицето от слонова кост, за да подложат медиума на личен обиск, докато Ханс Касторп зачака в амбулаторията заедно с деветмината останали участници завършека на този редовно и винаги безрезултатно повтарян акт на научна строгост. Помещението му бе добре познато от известни разговори, които бе имал тук на времето с аналитика зад гърба на Йоахим. То представляваше една обикновена лекарска амбулатория както много други такива — със своята писалищна маса, кресло и фотьойл за пациента вляво отзад до прозореца, с подръчната библиотека от двете страни на втората врата, със своята косо разположена в десния заден план кушетка, отделена с многостенен параван от писалищната група, с инструменталния шкаф в ъгъла там, с Хипократовия бюст в другия ъгъл и с гравюрата по Рембрандовата анатомия над газовата камина на дясната странична стена; но можеха да се установят и някои промени, извършени с оглед на специалната цел. Кръглата махагонова маса, тя обикновено се намираше обкръжена от кресла, в средата под електрическия полилей върху покриващия почти целия под червен килим, сега бе преместена към левия ъгъл на предния план — там, дето стоеше гипсовият бюст, а извънцентрово, по-близо до запалената камина, излъчваща суха топлина, бе поставена друга по-малка масичка с лека покривка и лампа с червен абажур, над която висеше от потона друга крушка, обвита също така с червена, а освен това и с черна воалена материя. Върху и до масичката се намираха няколко прословути предмета: настолният звънец или собствено два такива от различна направа, една камбанка и един звънец с копче за натискане и удряне върху му, освен това паницата с брашно и кошчето за хартиени отпадъци. Приблизително една дузина столове и кресла от най-различен тип бяха разположени около масичката в полукръг, единият край на който бе близо до долната част на кушетката, а другият се падаше почти точно в средата на стаята, под полилея. Тук, близо до последния стол и насред път до страничната врата, бяха поставили грамофона. Албумът с леката музика лежеше върху един стол до него. Толкова за обстановката. Червените лампи още не бяха запалени. Осветлението от потона разливаше бяла, дневна светлина. Прозорецът, към който писалищната маса бе обърната с тясната си страна, бе закрит с тъмна завеса, а пред нея висеше друга — кремава, дантелена, полупрозрачна.

След десетина минути докторът заедно с трите дами се върна от кабинета. Външността на малката Ели се бе променила. Тя се яви не вече в своите си дрехи, а в един своеобразен сеансов костюм, в нещо като пеньоар от бял креп, който бе пристегнат около кръста с шнур вместо колан и оставяше да се виждат тънките й мишници. Тъй като нейните момински гърди се очертаваха много овални и подвижни под него, изглеждаше, че под тая си дреха тя носи само малко бельо.

Посрещнаха я с оживени възгласи. „Здравей, Ели! Колко очарователна е и днес! Истинска фея! На добър час, ангелчето ми!“ Тя се усмихваше и на поздравите, и на своето одеяние, което добре знаеше, че й прилича.

— Предварителна проверка отрицателна — заяви д-р Кроковски. — Бодри на работа, другари! — додаде той със само едно екзотично лингвално „р“. Ханс Касторп, неприятно засегнат от това обръщение, започна да дири къде да се настани между другите, които се провикваха, бъбреха и се тупаха по раменете, докато заемаха местата си в полукръга на столовете, когато докторът се обърна лично към него.

— Вас, приятелю мой (плиятелю мой) — каза той, — който се намирате в нашата среда донякъде като гост или като новак, искам да отлича тая вечер с особено почетни права. Възлагам ви контрола върху нашия медиум. Ние упражняваме този контрол ей така. — И той помоли младия мъж да пристъпи до оня край на отворената окръжност, който бе в близост с кушетката й паравана и където Ели бе седнала вече на един обикновен плетен-стол, — отправила поглед повече към входната врата със стъпалата, отколкото към средата на стаята; докторът седна насреща й на друг плетен стол, хвана нейните ръце и приклещи коленете й между своите колене. — Направете същото! — заповяда той на Ханс Касторп и му отстъпи мястото си. — Ще признаете, че сигурността е пълна. На това отгоре ще получите и подкрепа. Милостива госпожице Клефелд, ще разрешите ли да ви помоля? — И призованата по този дворцово екзотичен начин се присъедини към групата, като обхвана крехките китки на Ели с двете си ръце.

Не можеше напълно да се избегне това, че Ханс Касторп се взря в толкова близкото лице на здраво стегнатото девствено дете-чудо насреща му. Очите им се срещнаха, но Ели отклони и сведе погледа си в знак на свенливост, която придаденото положение бе лесно обяснима, и се усмихна малко превзето, с наклонена глава и леко заострени устни, както неотдавна, при сеанса с чашата.

Впрочем при тия мълчаливи превземки и друг, по-отдалечен спомен облъхна нейния надзорник. Горе-долу така, текна му, се бе усмихвала Карен Карстед, когато с Йоахим и нея бе застанал пред още неоткрития гроб в гробището на селото…

Полукръгът бе насядал. Бяха тринадесет души, без да се смята чехът Венцел, който бе свикнал да остава свободен за службата на Полихимния и бе се разположил на една табуретка до приготвения вече апарат — малко зад гърба на останалите. Той бе взел и китарата си. Под средния полилей, там, дето бе другият край на полуокръжната поредица, зае мястото си д-р Кроковски, след като с едно щракане бе запалил червените осветителни тела, а с друго бе изключил бялата светлина от потона. Леко осветена мрачина прилегна сега върху стаята, чиито най-отдалечени части и ъгли бяха станали изобщо недостъпни за погледа. Всъщност слабата червеникава светлина падаше само върху плота на масичката и най-близката й околност. През следващите минути човек почти не виждаше дори съседа си. Очите само бавно свикваха с тъмнината и почваха да се нагаждат към отпуснатата им светлина, която се подсилваше малко от танцуващите пламъчета в камината.

Докторът посвети няколко думи на осветлението, извини неговите научни недостатъци. Не бивало да ги отдават на някакво желание за създаване на настроение, нито пък на мистификация. Понастоящем, за съжаление, и при най-добро желание не било възможно да се допусне повече светлина. Естеството на силите, за които ставало дума тук и които подлежали на изследване, било такова, че не им давало възможност да се развият при бяла светлина и да станат действени. Това било едно обуславящо обстоятелство, с което трябвало да се примирим засега. Ханс Касторп бе доволен от това. Тъмнината му действаше добре; тя омекотяваше своеобразностите на общото положение. На туй отгоре той, за оправдание на сегашното затъмнение, си спомни за мрака, всред който набожно се бе съсредоточил в рентгеновия кабинет и с който си бе умил дневните очи, преди да „прогледа“.

Медиумът, тъй продължи д-р Кроковски своето предисловие, което очевидно бе предназначено за Ханс Касторп, не се нуждаел вече от приспиване. Девойката, както контрольорът сам щял да забележи, падала в транс и без да я приспива лекарят, а щом това настъпело, из нея заговорвал нейният дух-хранител, познатият Холгер, към когото следвало да отправят желанията си, а не към нея. Впрочем погрешно било и можело да доведе до неуспех схващането, според което трябвало насила да съсредоточават волята и мислите си върху очаквания феномен. Тъкмо обратното: наложително било едно полуразсеяно и разговорчиво внимание. А Ханс Касторп трябвало да има преди всичко грижата за едно: да държи под безупречен надзор крайниците на медиума.

— Да се образува веригата! — завърши д-р Кроковски; последваха нареждането му, разсмивайки се, когато в мрака не намираха веднага ръцете на съседите си. Седналият до Хермине Клефелд д-р Тинг-Фу сложи десницата си върху рамото й и подаде левицата си на господин Везал, който идеше след него. До доктора седяха господин и госпожа Магнус, която установи връзка с А. К. Ферге; той пък, ако Ханс Касторп не се лъжеше, държеше в дясната си ръка ръката на госпожица Леви с лицето от слонова кост — и тъй нататък.

— Музика! — заповяда д-р Кроковски; и чехът пусна грамофона зад гърба на доктора и съседите му и постави иглата върху плочата. — Разговор! — изкомандва Кроковски отново, докато ехтяха първите тактове на една увертюра от Мильокер; и всички послушно се постараха да подемат един разговор, който се въртеше около най-нищожните дреболии — тук около снеговалежите през тази зима, там около последното меню в трапезарията, за някои новопристигнали, за отпътувания със или без редовно изписване; наполовина заглушаван от музиката, този разговор ту се прекъсваше, ту отново се съвземаше, като изкуствено поддържаше своя живот. Тъй протекоха няколко минути.

Плочата още не беше се извъртяла, когато Ели изведнъж се стресна. Тя въздъхна, тялото й се разтрепера и се наклони напред така, че челото й докосна челото на Ханс Касторп, а в същото време мишниците й започнаха да извършват заедно с мишниците на нейните надзорници някакви особени, сякаш помпащи движения — на тласъци напред и назад.

— Транс! — обяви вещо госпожица Клефелд. Музиката замлъкна. Разговорите секнаха. Всред рязко настъпилата тишина се чу мекият провлачен баритон на доктора, задаващ въпроса:

— Холгер налице ли е?

Ели отново се разтрепера. Тя се олюляваше на стола си. После Ханс Касторп усети как двете й ръце здраво и на пориви стиснаха неговите.

— Тя ми стиска ръцете — съобщи той.

— Той — поправи го докторът. — Той ви ги е стиснал. Значи, присъства тук… Ние те поздлавляваме, Холгер — продължи той патетично. — От сърце те приветстваме с добре дошъл, момко! И нека ти припомним! Когато последния път бе между нас, ти обеща да извикаш и да направиш видим за нашите простосмъртни очи безразлично кой да е покойник, наш човешки събрат или наша човешка посестрима, ако някой от нашия кръжец изяви такова желание. Имаш ли желание и чувстваш ли се в състояние да изпълниш днес това свое обещание?

Ели отново се разтрепера. Тя въздъхна и забави отговора. Ръцете й повлякоха ръцете на нейните съзаседатели към челото й, където останаха някое и друго време. После тя пошушна досами ухото на Ханс Касторп едно пламенно „да“.

Диханието, с което тази дума влезе в ухото му, накара нашия приятел да изпадне в онова епидермално изтръпване, което по народному наричат „гъша кожа“ и което някога придворният съветник бе му разяснил. Ние говорим за едно изтръпване, за да различим чисто физическото явление от душевното; защото за изтръпване в смисъла на ужасяване едва ли можеше да става дума. Това, което си помисли, бе горе-долу следното: „Е, тая с голямо нещо се наема!“ Същевременно обаче той се почувства трогнат и дори покъртен, обзе го някаква объркана трогнатост и покъртеност, някакво чувство, породено от объркването, от измамливото обстоятелство, че младото момиче, чиито ръце държеше, бе пошушнало в ухото му едно „да“.

— Той каза „да“ — отрапортува той и се засрами.

— Е добре, Холгер! — каза д-р Кроковски. — Хващаме се за думата ти. Ние всички сме уверени, че честно и почтено ще изпълниш дълга си. Името на скъпия покойник, чиято поява желаем, ей сега ще ти бъде съобщено. Другари — обърна се той към компанията, — думайте! Кой е готов да изкаже своето желание? Кого да ни покаже нашият приятел Холгер?

Последва мълчание. Всеки чакаше друг да се обади. През последните дни всеки от тях се бе поизпитал, за да разбере към кого го теглят размислите му, но възвръщането на покойници или по-скоро пожеланието да се възвърне някой умрял си остава една объркана и доста зловеща работа. Всъщност и, откровено казано, такова едно желание не съществува; то е една самоизмама; то е, погледнато по-отблизо, също тъй невъзможно както и самото възвръщане — нещо, което би се доказало, ако природата само веднъж би отменила невъзможността на възвръщането; а това, което наричаме тъгуване, може би е не само болката поради невъзможността да видим оживели нашите покойници, колкото страданието от факта, че съвсем не можем да си пожелаем това им възвръщане.

Тъй чувстваха смътно всички и макар че тук се касаеше не до някакво сериозно и истинско връщане в живота, а до едно чисто сантиментално и театрално представление, при което щяха само да видят умрелия и което не криеше никаква опасност за живота им, все пак всички се страхуваха от образа на този, за когото мислеха, и предпочитаха да прехвърлят върху някого другиго своето право на едно пожелание. И Ханс Касторп, макар че бе доловил всред мрачината едно добродушно либерално „моля, моля“, се въздържаше и до последния момент бе наклонен да отстъпи другиму да мине пред него. Но накрай му дотегна да чака и каза с дрезгав глас и глава, обърната към ръководителя на сеанса:

— Аз бих желал да видя моя починал братовчед Йоахим Цимсен.

На всички им олекна. От присъстващите само д-р Тинг-Фу, чехът Венцел и медиумът не познаваха повикания. Останалите — Ферге, Везал, господин Албин, прокурорът, господин и госпожа Магнус, госпожа Щьор, госпожиците Леви и Клефелд — високо изразиха одобрението си, а дори и д-р Кроковски кимна доволно, макар че отношението му към Йоахим винаги бе било хладно, тъй като последният се бе оказал малко податлив на неговите анализи.

— Много добре — каза докторът. — Приживе назованият човек ти е бил чужд. Можеш ли го разпозна в отвъдния мир и готов ли си да ни го доведеш?

Напрегнато очакване. Спящата се олюля, въздъхна и се разтрепери. Тя сякаш търсеше и се бореше, докато климаше ту насам, ту натам и шепнеше нещо неразбираемо ту в ухото на Ханс Касторп, ту в ухото на госпожица Клефелд. Най-сетне Ханс Касторп усети как двете й ръце го стиснаха, което означаваше „да“. Той отрапортува и… д-р Кроковски извика:

— Добре. На работа, Холгер! Музика! Разговаряйте! — обърна се той към кръжеца и повтори наставлението си, че сега от полза ще бъде не афектираното мислене и насилствената представа за очаквания, а единствено непринудената бдителност.

Последваха най-странните часове, които нашият млад герой бе прекарал в дотогавашния си живот; и макар че по-нататъшната му съдба не ни е напълно ясна, макар че на известна точка от нашата история ние ще го изгубим от погледа си, иска ни се да допуснем, че те са си останали най-странните, които изобщо е преживял.

Нека веднага кажем: часовете бяха повече от два, като включим в тях и едно кратко прекъсване на наченатата от Холгер или всъщност от девойчето Ели „работа“ — тази работа, която ужасно дълго се бе проточила, така че в края на краищата всички бяха склонни да се отчаят за резултата, пък и от чисто милосърдие, неведнъж им идеше да я прекратят с един отказ, защото наистина им се виждаше непоносимо трудна и надвишаваща силите на крехките плещи, върху които бе стоварена. Ако не сме отбягвали това, което е човешко, ние, мъжете, сме изпадали през живота си в положение, при което сме изпитвали едно подобно непоносимо милосърдие; може би е смешно, но това милосърдие никой не иска да допусне, пък и вероятно то съвсем не е уместно: това негодуващо „стига!“, което напира да се изтръгне от гърдите ни, макар че не може и не бива да става дума за някакво „стига“, защото, тъй или иначе, работата трябва да се изкара докрай. Ясно става вече, че говорим за нашето съпружество и бащинство, за процеса на раждането, с който гърченето на Ели действително толкова недвусмислено и поразително си приличаше, че дори и този, който още не го познаваше, трябваше да схване пълната прилика; младият Ханс Касторп, който също така не бе отбягвал живота, опозна въпросния изпълнен с органична мистика процес в тоя му образ… в какъв само образ! И за каква цел! И при какви обстоятелства! Не можем да ги определим другояче освен като възмутителни — всичките признаци и подробности на тази раздвижена родилна зала в червена светлина, не само що се отнася до девойчето-родилка с тъничките мишници, облечено в широкия пеньоар, но и до другите обстоятелства: непресекващата грамофонна забавна музика, изкуствено поддържаните съгласно заповедта брътвежи, веселите, ободрителни подвиквания, които насядалите в полукръг неспирно отправяха към борещата се: „Ало, Холгер! Кураж! Ще стане! Дръж здраво, Холгер, карай, ще сполучиш!“ И в никой случай не изключваме тук личността и положението на „съпруга“ — ако бива да сметнем за съответен съпруг Ханс Касторп, та нали той бе изявил желанието, — на съпруга, значи, който държеше коленете на „майката“ между своите колене и ръцете й в своите ръце: тези ръчички, които бяха тъй мокри както на времето ръцете на малката Лайла, така че трябваше постоянно да ги прихваща отново, за да не му се изплъзнат.

Защото газовата камина зад гърба на насядалите тук излъчваше жаравина. Мистика и свещенодействие? А, не, шумно и блудкаво се развиваха работите всред червената мрачина, към която очите в края на краищата тъй бяха свикнали, че обглеждаха горе-долу цялата стая. Музиката, възгласите напомняха за стимулиращите методи на Армията на спасението, караха да се сетят за тях и такива, които, като Ханс Касторп, никога не бяха посещавали молитвените събрания на тези безобидни фанатици. Макар и мистична, тайнствена, подканяща по-чувствителните към благочестиви размисли, тази сцена не упражняваше никакво призрачно въздействие, а си беше напълно естествена, органична — казахме вече благодарение на кое близко и интимно сродство. Мъките на Ели идваха на пристъпи, след състояния на покой, през време на които тя увисваше безпомощно на тая или оная страна върху стола си, изпаднала в една недостатъчност, която д-р Кроковски определи като „дълбок транс“. После отново се възправяше, простенваше, мяташе се насам-натам, блъскаше се, бореше се със своите надзорници, нашепваше пламенни и безсмислени слова в ушите им, гърчеше се ту наляво, ту надясно, сякаш искаше, да изхвърли нещо от себе си, скърцаше със зъби и веднъж дори захапа ръкава на Ханс Касторп.

Тъй измина цял час и нещо отгоре. После ръководителят на сеанса сметна, че в общ интерес се налага да вметне една пауза. Чехът Венцел, който по едно време бе оставил да си почине апарата и за облекчително разнообразие много умело бе накарал китарата си да прогърми и проехти, сега я сложи настрана. Спиритистите с въздишка си отпуснаха ръцете. Д-р Кроковски пристъпи към стената, за да включи потонното осветление. Ослепително блесна бялата светлина, та всички като късогледи, присвиха помрачените си очи. Ели дремеше, клюмнала съвсем напред, лицето й почиваше — почти върху скута й. После тя се отдаде на някакво странно занимание, което, изглежда, бе познато на другите, но Ханс Касторп, удивен и съсредоточен, я наблюдаваше. Няколко минути наред тя многократно протягаше около ханша си. Свита в кривач ръка и пак я прибираше — сякаш черпеше или притегляше с гребло нещо към себе си. След това трепна на няколко пъти попримигна към светлината със своите оглупели, сънени очи и се усмихна.

Тя се усмихна — грациозно и малко сдържано. Изглежда, напразно я бяха съжалявали заради мъките й. Тя нямаше някакъв особено изтощен вид. Може би и никак не си спомняше за прекараното. Тя седеше в креслото за гости до задната широка страна на бюрото, до сами прозореца — между него и паравана, който обграждаше кушетката; тъй бе придръпнала креслото, че можеше да опре ръката си върху плота на бюрото и да гледа към стаята. Всички бяха отправили към нея съчувстващи погледи, някои час по час й кимваха ободрително, а тя си проседя мълчаливо през цялата пауза, която трая петнадесет минути.

Настъпила бе истинска пауза — отпусната, изпълнена с тихо задоволство от извършената вече работа. Табакерите на господата притракаха. Запушиха с наслада; застанали тук-таме на групички, заобсъждаха характера на сеанса. Доста нещо не достигаше, за да се отчаят и да приемат опита за безрезултатен. Имаше признаци, чието естество напълно изключваше, едно: такова малодушие. Тези, които бяха седели до доктора; към противоположния край на полукръга, единодушно твърдяха, че многократно и ясно били усетили хладния полъх, който по правило се излъчва в определена посока от личността на медиума, когато предстоят, явления. Други пък поддържаха, че били видели светлинни фигури, бели петна, блуждаещи силови валма, които в най-различни форми се били показвали пред паравана. С една дума никакво отпускане! Никакво малодушие! Холгер бе дал обещание и нямаха право да се съмняват, че ще го изпълни.

Д-р Кроковски даде знак за подновяване на сеанса. Докато другите се упътиха към местата си, той сам заведе Ели до изтезателския стол, при което я галеше по косата. Всичко продължи както по-преди; вярно, Ханс Касторп поиска да го освободят от поста на първи контрольор, но ръководителят на сеанса категорично му отказа. Този, чието желание изпълнявали, трябвало непосредствено и сетивно да получи гаранция, че на практика е изключена всяка заблуждаваща манипулация от страна на медиума — много държел на това! Тъй Ханс Касторп отново зае своята странна позиция при Ели. Светлината се превърна в червеникава мрачина. Музиката отново се обади. Отново последваха след няколко минути резките потръпвания и помпащите движения на Ели; този път Ханс Касторп сам обяви: „транс“. Възмутителното освобождаване от бременност продължи своя ход.

Колко ужасно трудно протичаше то! То, изглежда, не искаше да потръгне, а и можеше ли? Какво безумие! Отде можеше тук да има материнство? Освобождаване — как и от що?

— Помощ! Помощ! — простена детето, а напъните му заплашваха да преминат в онова опасно неподатливо вцепенение, което ученият акушер нарича еклампсия. Навремени Ели викаше на доктора да положи върху й ръцете си. Той правеше това, като мъжествено я увещаваше. Магнетизацията, ако имаше такава, й даваше сили да продължи борбата.

Тъй премина вторият час, през което време ту китарата подрънкваше, ту грамофонът изпълваше с мелодиите на забавния албум помещението, където очите все повече и повече отвикваха от светлината и се приспособяваха към полумрака. После се случи един инцидент — предизвика го Ханс Касторп. Той направи предложение, изказа едно желание и една мисъл, която отдавна, всъщност от самото начало, му бе хрумнала и може би по-рано трябваше да я изрази. Скрила лицето си в здраво държаните ръчички, Ели току-що бе изпаднала в „дълбок транс“, а господин Венцел се готвеше да смени или обърне плочата, когато нашият приятел решително се обади и каза, че имал да направи едно предложение — незначително впрочем, — но то все пак може би щяло да допринесе полза, ако го приемели. Той имал… тоест между плочите на санаториума имало една пиеса: из „Маргарете“ от Гуно, молитвата на Валентин, баритон с оркестър, много предразполагаща. Смятал, че би трябвало да направят един опит с тази плоча.

— А защо това? — попита докторът през червената мрачина.

— Въпрос на настроение, на чувство — отвърна младият мъж. Духът на тази пиеса бил своеобразен и специален. Заслужавало да се направи един опит. Според него не било съвсем изключено този дух и характер да съкрати процеса, който ги занимавал тук.

— Плочата налице ли е? — осведоми се докторът.

Не, не била. Но Ханс Касторп лесно можел да я донесе.

— Как си я представлявате тази работа! — Кроковски рязко отхвърли предложението. Ханс Касторп искал да ходи за еди-какво си, да се връща и отново да подхваща прекъснатата работа?! Тъй можел да говори само неопитният. Не, това било чисто и просто невъзможно. Всичко щяло да се развали, щяло да се наложи да почват пак отначало. А и научната точност забранявала всяко самоволно излизане и влизане. Вратата била заключена. Той, докторът, носел ключа в джоба си. Та, с една дума, ако плочата не била на разположение тук, трябвало… Той още говореше, когато чехът се обади откъм грамофона:

— Плочата е тук.

— Тук ли? — попита Ханс Касторп.

Да, тук. Маргарете, молитвата на Валентин. Моля ви се. По изключение се намирала в албума за лека музика, а не в зеления албум номер две, албума с ариите, където всъщност й било мястото. Тя съвсем случайно, съвсем неправилно, поради недоглеждане, но все пак за щастие, била попаднала между несериозните плочи и трябвало само да я пуснат.

Какво каза Ханс Касторп на това? Той нищо не каза. Докторът каза едно „толкова по-добре“ и неколцина повториха същото. Иглата застърга, капакът биде захлупен. И ведно с хоралните акорди мъжествено прозвуча началото: „Дома си аз трябва сега да напусна…“

Никой не говореше. Ослушаха се. При почването на песента Ели бе подновила своята работа. Тя се бе сепнала и сега трепереше, охкаше, помпаше и току вдигаше влажните си, хлъзгави ръце към челото. Плочата се въртеше. Стигнала бе до средната част, където ритъмът се променя, където става дума за бой и опасност — дръзки, набожни и чисто френски куплети. Премина и тая част, настъпи финалът, тази оркестрова подсилена реприза на встъплението; мощно прозвуча: „О, царю небесни, чуй ми молбата…“

Ханс Касторп бе зает с Ели. Тя се възправи, пое въздух през стиснато гърло, после с дълга въздишка се скупчи на мястото си и замря. Загрижен, той се наведе към нея и тогава чу госпожа Щьор да казва с писклив, хленчещ глас:

— Цим-сен!…

Той не се надигна. В устата си усети горчив вкус. Нечий друг плътен глас безстрастно отвърна:

— Аз отдавна го виждам.

Плочата се бе извъртяла, последният акорд на духовите инструменти бе заглъхнал. Всред тишината иглата задраска по празния вътрешен кръг на плочата. Едва тогава Ханс Касторп вдигна глава и очите му, без да се лутат, се насочиха накъдето трябваше.

В стаята имаше един човек повече от по преди. Там, настрана от компанията, където крайните лъчи на червената светлина почти се губеха в мрака, тъй че очите едва проникваха дотам, между широката страна на бюрото и паравана, на извърнатия към стаята стол за посетители, където през паузата бе седяла Ели, сега седеше Йоахим. Това бе Йоахим със сенчестите хлътнали бузи и войнишката брада от последните му дни, всред която устните толкова плътно и гордо се извиваха. Той седеше подпрян и бе кръстосал крак въз крак. Върху лицето му, макар че бе засенчено от някаква шапка, пак личеше печатът на страданието и изразът на сериозност и строгост, който му бе придавал една толкова мъжествена красота. Две бръчки прорязваха челото му между очите, които лежаха дълбоко в кокалестите глобове, ала това не нарушаваше кроткия поглед на тези хубави, големи, тъмни очи, които спокойно и приветливо се бяха втренчили в Ханс Касторп и само в него. Щръкналите му уши, негова някогашна дребна грижа, ясно личаха и под шапката, странната шапка, която на нищо не приличаше. Братовчедът Йоахим не бе в цивилно облекло; сабята му, изглежда, се опираше върху преметнатия му крак, ръцете му бяха обхванали ефеса, а на колана му сякаш висеше някакъв кобур за пистолет. Но все пак това, в което бе облечен, не бе истински мундир. По него не се забелязваше нищо лъскаво или цветно, то имаше права яка като на куртка и странични джобове, а някъде, доста ниско, се мъдреше един кръст. Стъпалата му изглеждаха големи, а подбедрениците много тънки — сякаш бяха пристегнати в навои по-скоро от спортен, отколкото от военен вид. А какво представляваше шапката? Йоахим сякаш си бе нахлупил върху главата някакво войнишко канче или котелка, която бе пристегнал с подбрадник. Колкото и странно да беше, но това му придаваше нещо старинно, войнствено, правеше го да прилича на ландскнехт.

Ханс Касторп усещаше диханието на Елен Бранд върху ръцете си. До себе си чуваше ускореното дишане на госпожица Клефелд. Иначе нямаше никакъв шум освен стърженето на иглата върху изсвирената, но все още въртяща се плоча, която никой не посягаше да спре. Той не погледна никого от своите съучастници, не искаше нито да ги види, нито да ги знае. Наведен толкова напред, че главата му почти се опираше върху коленете, той се взираше изкосо над ръцете си към госта в креслото. За момент му се стори, че му се обръщат червата. Гърлото му се сви, той се вцепени и четири или пет пъти изхлипа от дън душа. „Прости!“ — промълви той като на себе си, а после очите му се премрежиха, тъй че нищо повече не видя.

Той чу, че някой измърмори: „Заговорете го!“. Чу баритоналния глас на д-р Кроковски да произнася тържествено и бодро името му и да повтаря същата подкана. Вместо да я последва, той дръпна ръцете си изпод лицето на Ели и стана.

Отново д-р Кроковски извика името му, този път със строго предупреждаващ тон. Но с няколко стъпки Ханс Касторп се озова до стъпалата пред входната врата и с рязко движение на ръката включи бялото осветление.

Малката Бранд бе изпаднала в тежък шок. Тя потрепваше в ръцете на госпожица Клефелд. Онова кресло бе празно.

Ханс Касторп пристъпи съвсем близко до Кроковски, който бе станал и протестираше. Той искаше да каже нещо, но нито една дума не се отрони от устните му. После троснато, настоятелно отметна глава и протегна ръка. Като получи ключа, той многократно кимна заканително към доктора, извърна се и излезе от стаята.

Великото раздразнение

С течение на годинките нещо почна да броди из санаториума „Бергхоф“ — един дух; Ханс Касторп предугаждаше, че той непосредствено произхожда от демона, чието коварно име вече назовахме. Нашият герой бе проучил тоя демон с безотговорното любопитство на любознателен пътешественик, бе дори открил у себе си опасни възможности да взема голямо участие във възмутителното робуване, което хората наоколо му приемаха. По природа той малко бе пригоден да робува на този дух, който сега се бе разпрострял навсякъде, след като впрочем подобно на стария винаги бе давал от време на време признаци за съществуването си. Въпреки тая си непригодност Ханс Касторп с уплах забеляза, че и той, стига да се отпуснеше малко, се поддаваше с физиономията, думите и държането си на една зараза, която никой от компанията не можеше да отбегне.

Какво имаше всъщност? Какво се носеше във въздуха? Приближаване на криза. Свадливост. Готова да се развихри раздразнителност. Безименна нетърпимост. Една всеобща склонност към язвителни словопрения, към яростни изблици и дори към сбивания. Ожесточени спорове, необуздани крясъци всеки ден увличаха единични лица или цели групи и характерното бе, че вместо да се чувстват отблъснати от тях или да посредничат помежду им, останалите се намесваха с пристрастие и също се предаваха от сърце на тоя шемет. Хората пребледняваха и се разтреперваха. Очите предизвикателно заблестяваха, устата пламенно се изкривяваха. Завиждаха на счепкалите се за правото им да крещят. Непреодолимо желание да постъпват като тях изтезаваше душите и телата им и който нямаше сила да избяга в уединение, биваше неспасяемо увличан от водовъртежа. В санаториума „Бергхоф“ се трупаха безсмислените конфликти и взаимните обвинения пред администрацията, която се стараеше да изглажда споровете, но и тя самата ужасно лесно се отдаваше на крясъци и грубости, а който излизаше от дома с горе-долу здрава психика, не можеше да знае в какво състояние ще се прибере. Една от дамите на „добрата руска маса“, много елегантна провинциалистка от Минск, още млада и само леко болна — три месеца и не повече бяха й присъдили, — слезе един ден до селото за покупки. Там, в магазина за френска конфекция, тъй се скарала с продавачката, че пристигна в санаториума възбудена до немай-къде, получи кръвоизлив и оттогава стана неизлечима. Извикаха съпруга й, за да му кажат, че престоят й тук ще трае навеки.

Това бе един пример за нещата, които се случваха. Неохотно ще споменем и други. Някои ще си спомнят за ученика или бившия ученик с кръглите очила от масата на госпожа Заломон, невзрачния момък, който имаше навик да нарязва на дребно всичкото си ядене в чинията и после да го изгълтва, при което се опираше върху масата и навремени изтриваше със салфетката дебелите стъкла на очилата си. Така той, все още като някакъв ученик или бивш ученик, си беше седял през всичкото време на мястото, беше се тъпкал и беше си изтривал очите, без да дава повод за нещо друго освен за един бегъл поглед, отправян мимоходом върху неговата личност. Обаче веднъж, една сутрин по време на първата закуска, той съвсем ненадейно и, тъй да се каже, из ведро небе получи един пристъп на лудост, който предизвика всеобщо внимание и накара всички в трапезарията да скочат на крака. Около неговата маса се бе вдигнала голяма глъчка; той седеше там бледен и викаше — викаше на прислужницата-джудже, която стоеше пред него.

— Лъжете! — крещеше той с преминал във фалцет глас. — Чаят е студен! Леденостуден е чаят, който ми донесохте, не го ща, опитайте го сама, преди да лъжете, опитайте тая хладка помия, до която никой приличен човек няма да се докосне! Как смеете да ми поднасяте леденостуден чай, как смеете да си помислите и да си въобразявате, че може да ми давате това блудкаво питие, как смятате, че ще пия такова нещо?! Няма да го пия! Не го искам! — крещеше той, заудря с пестници върху масата, та посудата задрънча и затанцува. — Искам горещ чай! Врял чай искам, това е мое човешко и божествено право! Не го искам този, искам кипящ чай, на място да пукна, ако само една глътка… Проклет урод! — изписка той изведнъж и сякаш с един замах отхвърли и последната юзда, въодушевен от безкрайната свобода на побесняването си. При това вдигна пестници върху Емеренция и буквално й се облещи със запенени зъби. После продължи да барабани, да тропа с крака и да вие: — Искам!… Не искам! — а през това време сервирането в трапезарията си протичаше по обикновеному. Пациентите обгръщаха със страхотна, напрегната симпатия побеснелия ученик. Някои бяха наскочили и се взираха в него с пламтящи погледи, като трепереха и също така бяха свили пестници и стиснали зъби. Тъй продължаваха да стоят те и след като ученикът отдавна бе рухнал изтощен пред новодонесения чай, без да бе вкусил от него.

Какво беше това?

Един човек постъпи в „Бергхоф“, бивш търговец, тридесетгодишен, отдавна фебрилен — години наред бе скитал от санаториум на санаториум. Човекът бе против евреите, антисемит, беше такъв по принцип и тая страст го забавляваше, доставяше му радост — пипнал бе отнякъде тая мания, която придаваше гордост и съдържание на живота му. Някога бил търговец, сега вече не беше, нищо не представляваше на тоя свят, но си бе останал враг на евреите. Той бе много сериозно болен, гнетеше го тежка кашлица, която понякога го караше сякаш да киха с дробовете — една писклива, отсечена, неповторима, зловеща кихавица. Но той все пак не бе евреин и това бе положителното у него. Презимето му бе Видеман, християнско презиме, чиста работа. Абониран бе за някакво списание, наречено „Арийски фар“, и се увличаше в приказки като тази:

— Пристигам в санаториума X. в А… Когато искам да се разположа в залата за лежане… кой се е обтегнал вляво от мене? Някой си господин Хирш! А вдясно? Някой си господин Волф! Естествено веднага си заминах. — И тъй нататък.

„Много си важен!“ — мислеше Ханс Касторп с антипатия.

Видеман имаше кратък, дебнещ поглед. Действително и съвсем не в преносен смисъл току пред носа му сякаш висеше някакъв пискюл, в който злобно се пулеха очите му и зад който той нищо повече не виждаше. Уродливата идея, която го бе обладала, се превръщаше в някаква глождеща недоверчивост, в някаква неуморима мания за преследване, която го караше да вади на бял свят и да опозорява всяка нечистотия, която според него се бе крила и спотайвала наоколо му. На всяка крачка той непрестанно се ровичкаше, сееше подозрения, бълваше отрова. С една дума, дните му бяха изпълнени с грижата да жигосва всичко живо, лишено от онова достойнство, което той като последно и едничко притежаваше.

Вътрешните обстоятелства, които се бяхме заловили да скицираме, извънмерно влошиха страданието на този човек, а тъй като не можеше да не се сблъска и тук с някое същество, отличаващо се с недостатъка, от който той, Видеман, бе опазен, стигна се, под влиянието на въпросните обстоятелства, до една окаяна сцена, на която Ханс Касторп трябваше да присъства, и тъкмо тя ще ни послужи като още един пример за нашето описание.

Защото тук имаше друг един човек — около него нямаше нищо за разкриване, случаят беше ясен. Този човек се казваше Зоненшайн и тъй като по-мръсно име от това не можеше да се намери, личността на Зоненшайн от първия ден зае мястото на пискюла, който висеше пред носа на Видеман — пискюла, към който се пулеше неговият скъсен, злобен поглед и към който посягаше ръката му май не толкова за да го прогони, колкото за да го разлюлее: така той още повече щеше да го дразни.

И Зоненшайн бе като него търговец, и той бе много сериозно болен, и той бе болезнено чувствителен. Любезен човек, не глупав и дори шегобиец по природа, и той от своя страна скоро намрази до болка Видеман заради неговите закачки и удари върху пискюла, докато един следобед всичко живо се струпа в хола, тъй като Видеман и Зоненшайн се бяха сбили там по най-разюздан и зверски начин.

Гледката бе и ужасна, и жалка. Те се боричкаха като момченца, но с отчаянието на възрастни мъже, които са турили главите си в торба. Впиваха нокти в лицата си, сграбчваха се ту за носа, ту за гърлото, бъхтеха се, преплитаха се, търкаляха се върху пода със страхотна и крайна сериозност, плюваха се, ритаха се, блъскаха се, дърпаха се, мушкаха се и се пенеха. Притичалият персонал от канцеларията с мъка раздели противниците, които се бяха хванали един за друг със зъби и нокти, Видеман, разлигавен, разкървавен, демонстрира с оглупяло от ярост лице феномена на настръхналите коси. Ханс Касторп никога не бе виждал такова нещо и не вярваше, че то може да съществува. Косите на господин Видеман действително се бяха втвърдили и неподвижно се бяха изправили нагоре; в този си вид той хукна нанякъде, а господин Зоненшайн бе отведен в канцеларията, където рухна на един стол, прихлупи с ръце лицето си и горчиво зарида; едното му око се бе изгубило под синяците, част от къдравата черна коса, която като венец обикаляше черепа му, бе отскубната и оттам течеше кръв.

Ето докъде я бяха докарали Видеман и Зоненшайн. Всички, които ги бяха видели, часове наред все още трепереха. В сравнение с въпросния случай същинска благодат е да се разкаже — в противовес на цялата тая мизерия — за един истински дуел, който също така спада към този период и който заради своята церемониална до комичност тържественост все пак си бе заслужил да го наречем така. Ханс Касторп не бе очевидец на отделните фази на тая история, а бе осведомен за нейното заплетено и драматично развитие само от документи, декларации и протоколи, които се разпространяваха в преписи не само в санаториума „Бергхоф“ и околностите, не само в селото, в кантона и страната, но и в чужбина, та чак и в Америка; даваха ги за проучване дори на такива хора, за които с положителност можеше да се знае, че нито ще могат, нито ще поискат да проявят и капчица участие.

Отнасяше се до една полска история, до един объркан спор на честта, възникнал в лоното на полската група, която напоследък се бе образувала в „Бергхоф“ — една съвсем малка колония, която бе обсебила „добрата руска маса“. (Ханс Касторп, нека вметнем мимоходом това, вече не седеше там, а с течение на времето се бе преместил при госпожица Клефелд, после при госпожа Заломон и най-сетне при госпожица Леви.) Компанията бе дотолкова елегантна и лустросана по рицарски, че стигаше човек само вежди да вдигне, за да го очаква какво ли не от тяхна страна — една съпружеска двойка, една госпожица, която се намираше в приятелски връзки с един от господата, и освен това цял куп кавалери. Те се казваха фон Зутавски, Чишински, фон Розински, Михаел Лодиговски, Лео фон Азарапетиан и тъй нататък. И така, в ресторанта на „Бергхоф“, при чаша шампанско, някой си Япол направил в присъствието на други двама кавалери някакво неповторимо изявление, засягащо съпругата на господин фон Зутавски, както и близката на господин Лодиговски госпожица на име Крилова. Това предизвика постъпки, действия и формалности, които изпълваха съдържанието на раздаваните и разпращаните книжа. Ханс Касторп прочете: „Декларация, превод от полския оригинал. — На 27 март 19… г. господин Станислав фон Зутавски се обърна към господата д-р Антони Чишински и Щефан фон Розински с молба да се свържат от негово име с господин Казимир Япол, за да поиска от същия, по указания от правилата на честта път, удовлетворение за тежката обида и оклеветяване, нанесени от господин Казимир Япол на съпругата му Ядвига фон Зутавска в разговор с господата Януш Теофил Ленарт и Лео фон Азарапетиан.

Когато преди няколко дни господин фон Зутавски индиректно се научи за горепоменатия разговор, който се е състоял към края на ноември, той веднага взе необходимите мерки, за да се сдобие с пълна сигурност относно фактическото положение и същността на нанесената обида. На вчерашния ден, 27 март 19… г., бяха установени оклеветяването и обидата благодарение на едно изказване на господин Лео фон Азарапетиан, непосредствен свидетел на разговора, при който са били произнесени обидните думи и направени инсинуациите; това даде повод на господин Станислав фон Зутавски незабавно да се отнесе към долуподписаните, за да им възложи мандата за откриването на производство съгласно правилата на честта.

Долуподписаните заявяват следното:

1. Въз основа на протокола от 9 април 19… година, съставен в Лвов от господата Зджислав Зигулски и Тадеуш Кадиж във връзка с делото на господин Ладислав Годулечни против господин Казимир Япол, въз основа освен това на декларацията на съда на честта от 18 юни 19… година, която е издадена в Лвов по същото дело, и като се има пред вид, че двата документа напълно се схождат, става ясно, че по причина на своето систематично държане, което не се покрива с понятието за чест, господин Казимир Япол не може да бъде третиран като джентълмен.

2. Долуподписаните теглят от гореизложеното всички налагащи се изводи и констатират, че господин Казимир Япол напълно е загубил достойнството да бъде призоваван на дуел.

3. Същите смятат за несъвместимо със своята личност да разрешават въпроси на честта или да посредничат за тяхното уреждане спрямо човек, който стои извън пределите на честта.

С оглед на това фактическо положение долуподписаните обръщат внимание на господин Станислав фон Зутавски върху това, че е безсмислено да търси правото си от господин Казимир Япол по пътя на правилата за честта и го съветват да се отнесе до наказателното правосъдие, за да не му нанесе нови вреди едно лице, което е във висша степен недостойно да даде удовлетворение по пътя на честта, а именно господин Казимир Япол. (Датирано и подписано:) Д-р Антони Чишински, Щефан фон Розински“

По-нататък Ханс Касторп прочете:

Вътрешните обстоятелства не позволиха на Ханс Касторп да се посмее на тая градушка от плесници, както сигурно други път би постъпил. Той се бе разтреперал, докато четеше; от документите бе очевидно и безупречното спазване на студентския корпоративен устав от едната страна, и мошеническото, лениво безчестие на другата; цялото това малко отживяло, но внушително противоречие дълбоко го развълнува. Тъй бе и с останалите. Навсякъде оживено проучваха и със стиснати зъби обсъждаха полската история и правилата на честта. Малко отрезвително подейства един контрапозив на господин Казимир Япол, където се изтъкваше следното: на фон Зутавски било много добре известно, че той, Япол, на времето, в Лвов, бил обявен от някакви празноглави фанфарони за лишен от достойнството да се дуелира и всичките негови незабавни и решителни постъпки били чиста маймунщина, тъй като предварително бил знаел, че не ще му се наложи да се бие. Освен това фон Зутавски се бил отказал да преследва него, Япол, по съдебен ред поради една-единствена причина: както всеки, тъй и сам той, фон Зутавски, много добре знаел, че съпругата му Ядвига го е снабдила с цяла сбирка рога, което той, Япол, като нищо щял да докаже, а що се отнасяло до поведението на Крилова, то едва ли щяло да й направи чест пред съда. Между впрочем само неговото, на Япол, недостойнство да се дуелира било документирано и нищо не пречело да бъде извикан на дуел неговият събеседник Ленарт, но фон Зутавски не искал да се излага на опасност, оправдавайки се изобщо с въпросната декларация. За ролята, която в цялата тая история играл господин Азарапетиан, не желаел да говори. Що се отнасяло обаче до инцидента в бара на казиното, то той, Япол, макар и да не бил нито вързан в устата, нито лишен от остроумие, все пак бил човек до немай-къде слаботелесен; със своите приятели и необикновено яката Зутавска фон Зутавски имал физическо надмощие, още повече, че двете дамички, които се намирали в тяхната, на Япол и Ленарт, компания, били наистина весели създания, но били плашливи като кокошки; ето защо той, за да предотврати едно дивашко сбиване и публичния скандал, накарал Ленарт, който искал да се отбранява, да кротува и ради бога да изтърпи краткотрайните контакти с господата фон Зутавски и Лодиговски, които били съвсем безболезнени и които другите хора в бара сметнали за приятелска закачка.

Толкова за Япол, който естествено трудно можеше да се спаси. Неговите корективни обяснения успяха само повърхностно да нарушат хубавия контраст между честта и мизерията, според както бе изтъкнат от констатациите на противната страна; пък и той не разполагаше с размножителната техника на Зутавски и съдружие, защото можа да раздаде на хората само няколко машинописни копия от своята реплика. В замяна на това ония протоколи, както вече казахме, стигнаха до всекиго, дори до съвсем чужди хора. Нафта и Сетембрини например също ги бяха получили — Ханс Касторп ги видя в ръцете им и за свое учудване забеляза, че и те ги разглеждат с ожесточени лица и странно увлечение. Той очакваше да види поне у Сетембрини оня весел присмех, който не можа да открие у себе си поради царящите вътрешни обстоятелства. Но всеобщата зараза, която Ханс Касторп наблюдаваше, очевидно упражняваше и върху бистрия ум на масона един натиск, който задавяше смеха му и го правеше не на шега възприемчив за прелестите на боя с плесници, а освен това този човек на живота бе помръкнал поради своето здравословно състояние, което проклинаше и ядно и със самопрезрение се срамуваше от него — то сякаш за подбив понякога се подобряваше, но всъщност бавно и неудържимо се влошаваше и по онова време вече през ден го принуждаваше да пази леглото.

Нафта, неговият съквартирант и опонент, не беше по-добре. И в неговия организъм напредваше болестта, която бе физическата причина или, да кажем, предлогът, поради който неговата орденска кариера стигна до такъв ранен край; надморската височина и разреденият въздух не можеха да спрат нейното развитие. И той често бе на легло; гласът му още по-често прозвучаваше като пукната чиния, когато заговореше, а той говореше много, особено когато дигнеше температура, говореше по-рязко и по-язвително от всякога. Ония идейни съпротивителни сили срещу болестта и смъртта, чиято капитулация пред надмощието на подлата природа причиняваше такава болка на Сетембрини, трябва да бяха чужди за дребничкия Нафта; затова и той посрещаше влошаването на телесното си състояние не с печал и мъка, а с една язвителна веселост и несравнима нападателност, с такава встрастеност към духовно съмнение, към отрицанието и с една обърканост, която до краен предел дразнеше меланхолията на другия и всеки ден все повече изостряше техните интелектуални спорове. Ханс Касторп естествено можеше да говори само за тези, на които бе присъствал. Но почти бе сигурно, че той не бе пропуснал нито един спор, защото неговото присъствие, присъствието на педагогическия обект, бе необходимо, за да се разпалят по-значителни прения. И ако не спестяваше на господин Сетембрини мъката, намирайки проклетиите на Нафта за интересни, той все пак трябваше да признае, че те в края на краищата надвишават всяка мярка и доста често прекрачват границата на душевно здравите люде.

Този болен не притежаваше силата или добрата воля да се издигне над болестта, а виждаше света само в нейния образ и под нейния знак. За голяма досада на господин Сетембрини, който би предпочел да изгони от стаята заслушания питомец или поне да му затисне ушите, той заявяваше, че материята била един крайно лош материал, за да може да се осъществи в нея духът. Да се стреми човек към това, било глупост. Какво произлизало от такъв стремеж? Една карикатура! Като действителен резултат от прехвалената Френска революция се получила капиталистическата буржоазна държава — една приятна изненада, която се надявали да подобрят, като универсализират тая гадост. Световната република, голямо щастие, няма що! Прогрес? Ах, касаело се до известния болен, който постоянно променял положението си, защото се надявал да получи по този начин облекчение. Непризнатата, но потайно всеобщо разпространена мечта за война била израз на това състояние. Тя щяла да настъпи, тази война, макар че щяла да има съвсем други последствия, не тия, които си представяли подпалвачите. Той намери повод да изкаже мнението си по този въпрос, когато през есента се разхождаха по главната улица и като заваля дъжд, всички, сякаш по команда, отвориха чадърите над главите си. Това му послужи за символ на малодушието и просташкото изнежване, които били резултат на цивилизацията. Един инцидент и менетекел като потъването на парахода „Титаник“ имал атавистично, но действително ободряващо въздействие. Оттам и голямата шумотевица за повече сигурност в „транспорта“. Изобщо винаги се надигало най-голямо възмущение, когато „сигурността“ изглеждала застрашена. Печална история, която със своята хуманитарна отпуснатост много прилично съответствала на вълчата суровост и подлост на икономическото полесражение, каквото представлявала буржоазната държава. Война, война! Той бил съгласен да има война и всеобщата похотливост в тая насока му изглеждала сравнително почтена.

Ала щом като господин Сетембрини въведе в разговора думата „справедливост“ и препоръча този висш принцип като профилактично средство срещу вътрешно и външнополитически катастрофи, оказа се, че Нафта веднага постави под съмнение тази духовна категория и се опита да я охули, макар че току-що бе въздигал духовното начало дотам, че бе смятал неговото земно оформяне за непостижимо. Справедливост! Беше ли тя едно понятие, достойно за боготворене? Божествено понятие? Понятие от първа степен? Бог и природата бяха несправедливи, те имаха свои любимци, изливаха по избор своята благодат, закачаха на едного опасно отличие, а другиму определяха, лека, обикновена орис. А човекът с воля? За него справедливостта бе, от една страна, сковаваща слабост, бе самото съмнение, а от друга — тръба, която призоваваше към необмислени дела. И тъй като човекът, за да остане в пределите на нравствеността, винаги трябваше да коригира „справедливостта“ в единия смисъл посредством „справедливостта“ в другия смисъл, то къде остават безусловността и радикализмът на това понятие? Между впрочем човек бе „справедлив“ или спроти една гледна точка, или спроти друга. Останалото бе либерализъм, а с тая дума днес дори и куче не можеше да се примами от мястото му край печката. Справедливостта бе себепонятно една празна словесна шушулка на буржоазната реторика; за да стигне човек до действие, би трябвало преди всичко да знае за коя справедливост става дума: за тази, която иска да даде всекиму неговото, или за тази, която иска да даде на всички едно и също.

Ние тук само напосоки измъкнахме от безбрежието един пример за това как той си бе наумил да разстройва разума. Но още по-зле ставаше, когато отваряше реч за науката — в която не вярваше.

Не вярва в нея, казваше той, защото човек бил напълно свободен да й вярва или да не й вярва. Тя била вяра, както всяка друга, само че по-лоша и по-глупава от всички други, а самата дума „наука“ била израз на най-тъпия реализъм, който не се свенял да приеме или да определи за чиста монета твърде съмнителните отражения на обектите в човешкия интелект и оттам да извлече най-бездушната и безнадеждна догматика, която някога била натрапвана на човечеството. Като че ли понятието за един сам по себе си съществуващ сетивен свят не било най-смешното от всички вътрешни противоречия! Но модерната естествена наука живее като догма единствено благодарение на метафизичната предпоставка, че познавателните форми на нашата организация, нашето пространство, време и причинност, всред които протича светът на явленията, са реални отношения, съществуващи независимо от нашето познание. Тази монистическа теза била най-наглото безсрамие, предлагано някога на духа. Пространство, време и причинност, това значело по монистически: развитие — и ето ви централната догма на свободомислещата атеистична лъжерелигия, с която смятат да обезсилят Първата книга Мойсеева и да й противопоставят една затъпяваща басня на просветено знание, като че ли Хекел бил присъствал на създаването на земята. Емпирия! Мировият ефир бил може би точно такъв? Атомът, тази мила математическа шега за „най-малката неделима частица“, бил доказан? Учението за безкрайността на пространството и времето почивало сигурно върху опита? Всъщност, ако сме предпоставели малко логика, щели сме да стигнем до един весел резултат и опит с тая догма за безкрайността и реалността на пространството и времето: до резултата на небитието. Именно до прозрението, че реализмът е чист нихилизъм. Защо? По простата причина на това, че отношението на която и да е величина към безкрайното било равно на нула. Нямало величина в безкрайното, нито пък времетраене и промяна във вечността. Всред пространствения безкрай не могло да има дори две точки една до друга, камо ли пък тела, а за движение и да не сме говорели — защото всяка дистанция там математически била равна на нула. Това той, Нафта, констатирал, за да обори безочливостта, с която материалистичната наука представяла като абсолютно познание своите астрономически измишльотини, своя вятърничав брътвеж за „вселената“. Достойно за оплакване човечество, което се било оставило да му вдъхнат, посредством едно самохвално надуване на разни нищожни числа, чувството за собствено нищожество, което се било оставило да му отнемат патоса на собственото значение! Защото все пак можело горе-долу да се сметне за търпимо това, че човешкият разум и човешкото познание се придържат към земното и в тая сфера третират като реални своите преживявания на субективно-обективното. Ала когато те пресегнели отвъд, към вечната загадка, отдавайки се на тъй наречената космология и космогония, играта преставала да е игра и самонадеяността стигала до върха на чудовищността. Какво порочно безсмислие било всъщност това да пресмятат „разстоянието“ от земята до някоя звезда в трилиони километри или пък в светлинни години и да си въобразяват, че с такова цифрово лъготене ще дадат на човешкия дух възможност да прозре същината на безкрайността и вечността — след като безкрайността нямала нищо общо с величините, нито пък вечността с времетраенето и времеизмерването, защото те в никой случай не били някакви природонаучни понятия, а тъкмо напротив: чисто и просто налагали отмяната на това, което наричаме природа! Той наистина хилядократно предпочитал простодушието на едно дете, което смята звездите за дупки върху небесния свод, през които прозира вечната светлина, пред целия този пуст, противоразумен и самомнителен брътвеж, който монистическата наука разпространява за „всемира“.

Сетембрини го попита дали сам споделя онази детска вяра, що се отнася до звездите, на което той отвърна, че си запазва правото да бъде смирен и свободата да бъде скептичен. Оттук можеше за лишен път да се заключи какво разбираше Нафта под „свобода“ и докъде можеше да изведе едно такова понятие. И стига господин Сетембрини да не бил имал основания да се бои, Ханс Касторп спокойно можел да намира всичко това за интересно.

Проклетията на Нафта се отличаваше с едно издебване на случаи, при които можеше да се открият слабости на прогреса, покоряващ природата, да се установят у неговите носители и пионери човешки поврати към ирационалното. Авиаторите, летците, казваше той, били твърде неприятни и съмнителни индивиди, а преди всичко крайно суеверни. Те взимали със себе си на борда свинчета-талисмани и живи врани, плюели трикратно наляво и надясно, предпочитали да карат с ръкавиците на преуспели пилоти. Как можело да се съгласува това примитивно безразсъдство с лежащия в основата на професията им мироглед? Противоречието, което бе изтъкнал, го възхити, изпълни го със задоволство; той надълго и нашироко се зае да им го изяснява… Но ние вадим из един неизчерпаем източник образци от враждебността на Нафта, докато имаме да разказваме за редица съвсем конкретни работи.

Един следобед през февруари господата се събраха, за да направят излет до Монщайн, на час и половина път с шейна от мястото на тяхното ежедневие. Бяха Нафта и Сетембрини, Ханс Касторп, Ферге и Везал. Те заминаха в две шейни, всяка с по един кои — Ханс Касторп с хуманиста, Нафта с Ферге и Везал, който бе седнал до кочияша, — тръгнаха, здравата навлечени, в три часа от жилището на двамата опоненти и докато звънчетата весело огласяха тихия снежен пейзаж, се заизкачваха в южна посока по десния склон покрай Фрауенкирх и Гларис. Насреща им скоро заваля сняг, така че само назад можеше да се провиди една бледа синя ивица над веригата на Ретикон. Студът бе силен, планината мъглива. Пътят, но който се движеха, бе тесен, без перила, изсечен между ската и урвата; той стръмно водеше към гъстия елов лес. Караха ходом. Често ги пресрещаха спускащи се спортни шейни, чиито водачи слизаха, докато се разминат. Още по-голяма предпазливост се налагаше при разминаването с шейни, запретнати е по два коня един зад друг, които още преди завоите се обаждаха със своите нежни, предупреждаващи звънчета. Близо до целта се разкри красива гледка към един скалист дял на Цюгенския проход. Пред малката странноприемница на Монщайн, която се наричаше „курортно казино“, се измъкнаха от одеялата и като оставиха шейните, продължиха няколко крачки, за да хвърлят поглед в югоизточна посока към Шулзерграт. Гигантската стена, висока три хиляди метра, бе обвита в мъгли. Само някъде си стърчеше из облаците един извисен до небето зъб, неземен, сякаш дворец на боговете — далечен и свещено недостъпен. Ханс Касторп бе много възхитен и подкани другите също да се полюбуват на гледката. Той бе изпаднал в някакво чувство на подчинение, е което изрече думата „недостъпен“, а това даде повод на господин Сетембрини да изтъкне, че естествено на оная скала непременно е стъпвал човешки крак. Изобщо нямало вече такова нещо: недостъпност и някаква природа, където да не е стъпвал човешки крак. Едно малко преувеличение и фанфаронство, отвърна Нафта. И той спомена Монт Еверест, който и до днес отхвърлял с леден отказ нахалното любопитство на човека, и по всичко, личало, че и занапред ще пребъде тъй сдържан. Хуманистът се ядоса. Господата се върнаха до „казиното“, пред което освен техните шейни имаше и други, вече разпрегнати.

Тук можеше и да се отсяда по-дълго време. На горния етаж имаше номерирани хотелски стаи. Там се намираше и трапезарията — в селски стил и добре затоплена. Излетниците поръчаха на услужливата съдържателна закуска: кафе, мед, бял хляб и крушова пита, специалитет на това заведение. На кочияшите изпратиха червено вино. Гости — швейцарци и холандци седяха на други маси.

Имахме желание да кажем, че затоплени от горещото и достойно за похвала кафе, нашите петима приятели се отдадоха на възвишен разговор. Но нямаше да бъдем точни, защото този разговор всъщност представляваше един монолог — след приноса от по няколко думи, който другите направиха, разговорът бе поет само от Нафта; този монолог бившият йезуит произнесе по един твърде странен и скандализиращ компанията начин: той се обръщаше с любезен, поучителен тон изключително към Ханс Касторп; към господин Сетембрини, който седеше от лявата му страна, се бе извърнал с гръб, а и на другите господа не обръщаше никакво внимание.

Трудно би било да назовем с едно име темата на неговата импровизация, която Ханс Касторп следеше, кимайки полуутвърдително с глава. Пък и тя не третираше някакъв хомогенен предмет, защото свободно се занимаваше с въпроси на духа, които навремени леко докосваше; главната му цел бе да докаже по един обезсърчаващ начин двойнствеността на духовните жизнени прояви, дългоцветното непостоянство на изведените от тях велики идеи и тяхната непригодност за борба — да изтъкне в каква сменяща безспир багрите си одежди се появява на земята абсолютното.

Във всеки случай бихме могли да определим лекцията му като отнасяща се до проблемата за свободата, която той третираше в една объркваща насока. Между другото той говори за романтизма и за обаятелното двусмислие на тия европейски движения от началото на 19 век, пред които рухнали идеите на реакцията и на революцията, доколкото не се обединили в някоя по-възвишена идея. Защото естествено било до немай-къде смешно да се свързва понятието революция изключително с понятието прогрес и с победно настъпващото просвещение Европейският романтизъм бил преди всичко едно освободително движение: антиакадемично, насочено против класицизма и старофренския вкус, против старата школа на разума, чиито защитници той подигравал като глави с напудрени перуки.

И Нафта се спря на освободителните войни, на фихтеанските възторзи, на оня изпълнен с опиянение и песен народен бунт против една непоносима тирания — когато за съжаление, само, хе-хе, свободата въплътявала тъй наречените идеи на революцията. Много весело: с гръмогласни песни се засилили да разбият революционната тирания в полза на реакционния монархически ботуш и това направили за свободата. Младият му слушател можел да забележи тук разликата или дори противоречието между външна и вътрешна свобода — а същевременно и щекотливия въпрос коя несвобода най-вече, хе, хе, най-малко е съвместима с честта на една нация.

Всъщност свободата била повече едно романтическо, отколкото просветителско понятие, защото заедно с романтиката то криело в себе си и крайно обърканата плетеница на човешките експанзионистични нагони, и пламенното, стесняващо изтъкване на собственото „аз“. Индивидуалистичната жажда за свобода предизвикала исторически-романтичния култ към личните достойнства, който бил войнолюбив и който хуманитарният либерализъм наричал мракобесен, ако и той също да проповядвал индивидуализъм, само че малко по-друг. Индивидуализмът бил романтично средновековен в своето убеждение за безкрайното, за космическото значение на отделното същество, отдето произхождали и учението за безсмъртието на душата, геоцентричното учение и астрологията. От друга страна, индивидуализмът влизал в склада на либерализиращия хуманизъм, който бил склонен към анархия и на всеки случай искал да съхрани миличкия индивид — да не би да го пожертват пред общността. Това било индивидуализъм, един път това, а друг път онова — една дума за много неща.

Ала трябвало да се признае, че патосът на свободата бил създал най-блестящите врагове на свободата, най-остроумните рицари на миналото в борба с безбожно разрушителния прогрес. И Нафта назова Арнд, който проклинал индустриализма и възвеличавал аристокрацията, назова Гьорес, който бил автор на християнската мистика. А дали пък мистиката нямала нещо общо със свободата? Дали пък тя не била антисхоластична, антидогматична, антисвещеническа? Човек естествено бил принуден да съзре в йерархията една сила на свободата, защото тя заприщила пътя на неограничената монархия. А мистиката на късното Средновековие доказала своята либерална същност като предвестница на реформацията — на реформацията, хе, хе, която от своя страна пък представлявала една неразплитаемо степана тъкан от свобода и средновековен поврат…

Делото на Лутер… Е, да, то имало достойнството да демонстрира с най-сурова нагледност съмнителната същина на самото дело, на делото изобщо. Дали слушателят на Нафта знаел какво нещо е делото? Дело например било убийството на държавния съветник Коцебу, извършено от корпорирания студент Занд. Какво, казано с езика на углавното съдопроизводство, „въоръжило ръката“ на младия Занд? Възторгът на свободата, разбира се. Но ако човек погледнел по-отблизо, подбудата нямало всъщност да бъде този възторг, а по-скоро един морален фанатизъм и ненавистта към шовинистичното леконравие. От друга страна, Коцебу бил имал зад гърба си и руска служба — в полза на Свещения съюз, значи — и Занд бил нанесъл удара заради свободата… което пък естествено отново ставало невероятно поради обстоятелството, че между най-близките му приятели имало йезуити. Вкратце, каквото и нещо да било делото, то във всеки случай било лошо средство за проява на недвусмислие, а и малко допринасяло за избистрянето на духовните проблеми.

— Бива ли да си позволя запитването дали скоро възнамерявате да турите край на вашите цинизми?

Въпроса бе задал Сетембрини, и то с натъртване. Той бе седял, бе барабанил с пръсти върху масата, бе си засуквал мустаците. Но сега — стига! Търпението му беше се изчерпало. Той седеше изправен, повече от изправен: пребледнял, той, така да се каже, седейки се бе понадигнал на пръсти, тъй че вече само бедрата му докосваха седалката на стола; черните му очи светкавично пресрещнаха врага, който се бе извърнал към него с престорено удивление.

— Как благоволихте да се изразите? — гласеше контравъпросът на Нафта.

— Аз благоволих — каза италианецът и преглътна, — аз благоволих да се изразя в смисъл, че съм решен да не ви оставя вече да безпокоите незащитения младеж с вашите двусмислия!

— Господине, предупреждавам ви да мерите думите си!

— Едно такова предупреждение, господине, е напълно излишно. Аз съм свикнал да си меря думите и те най-точно са съобразени с обстоятелствата, когато настоявам, че начинът, по който съблазнявате, смущавате духовно и омаломощавате нравствено един и без това колеблив младеж, представлява безчестие и едва ли може да бъде наказан достатъчно строго само с думи…

При думата „безчестие“ Сетембрини удари с длан върху масата и като изтика стола си назад, напълно се изправи — знак за всички останали да сторят същото. От масите с наострени уши погледнаха към тях — всъщност само от една маса, швейцарците си бяха вече отишли и само холандците със слисани лица се вслушваха в избухващото пререкание.

Всички, значи, бяха застанали прави като свещи около нашата маса: Ханс Касторп и двамата противници, а насреща им Ферге и Везал. И петимата бяха пребледнели, очите им бяха разширени, устата потрепваха. Не биха ли могли тримата непричастни да направят опит и да въздействат успокоително, да понижат напрежението с някоя и друга шеговита забележка, да обърнат всичко на добро с някое и друго увещаващо човечно слово? Те не направиха такъв опит. Попречиха им вътрешните обстоятелства. Те стояха и трепереха, а ръцете им неволно се свиваха във вестници. Дори А. К. Ферге, комуто, както вече споменахме, всичко по-възвишено бе чуждо и който още от самото начало се бе отказал да предвижда последиците от тази крамола — и той бе убеден, че тук въпросът се слага ребром и че човек, сам увлечен в потока на събитията, нищо друго не може да стори, освен да ги остави да се размотават.

Неговите бухнати добродушни мустаци живо се подигаха и спускаха.

Беше тихо и затова чуха как Нафта скърца със зъби. Тук Ханс Касторп изпита нещо подобно както при настръхналата коса на Видеман: той бе смятал, че това е само фраза и в действителност не се среща. Сега обаче Нафта наистина скърцаше всред тишината — един ужасно неприятен, дивашки и фантастичен шум, който все пак се явяваше като признак за някакво страхотно самоовладяване, защото той не извика, а тихо и с един вид задъхващ се полусмях каза:

— Безчестие? Наказание? Нима се разритаха нравоучителните магарета? Нима дотам стигнаха педагогическите стражари, че вадят саби от ножници? Това наричам аз успех — за началото, — леко постигнат успех, както с пренебрежение добавям, щом като една толкова безобидна закачка се оказа достатъчна и накара бдителната нравственост да надене ризницата! Останалото ще се уреди, господине. И „наказването“, и то. Надявам се, че вашите граждански принципи не ще ви попречат да знаете какво ми дължите, иначе бих бил принуден да подложа на изпитание тия принципи със средства, които…

Господин Сетембрини се изпъчи, което даде повод на Нафта да настави:

— Аха, виждам, че това няма да се наложи. Аз ви се пречкам, и вие ми се пречкате — е, добре, ще разрешим това недоразумение на подходящото място. За момента само едно. Вашият набожнически страх за схоластичния идеен блясък на якобинската революция счита за педагогическо престъпление начина, по който разколебавам младежта, по който обръщам всички категории с краката нагоре, по който лишаваме идеите от академичното им морално достойнство. Този страх е до немай-къде оправдан, защото вашата хуманност е загубена, бъдете уверен в това — загубена и пропаднала. Тя днес вече е само една старомодна плитка, една класицистична нелепост, една духовна досада, която предизвиква прозевки и на която се готви да тури край новата, нашата революция, господине. Когато сеем съмнения — много по-дълбоки, отколкото вашето скромно просвещение би могло да си представи, ние добре знаем какво вършим. Само от радикалният скептицизъм, от моралния хаос ще произлезе Абсолютното, свещеният терор, от който се нуждае нашето време. Това за мое оправдание и за ваше поучение. Останалото е на друга страница. Ще ви се обадя.

— Аз пък ще ви се откликна, господине! — извика по него Сетембрини, защото йезуитът бе напуснал масата и бърже се отправи към закачалката, за да си вземе коженото палто. После масонът тежко се отпусна на стола и притисна с ръце сърцето си.

— Distruttore! Cane arrabiato! Bisogna ammazzarlo!191 — изхриптя той задъхан.

Другите все още стояха изправени около масата. Мустаците на Ферге продължаваха да се издигат и спускат. Ханс Касторп си подпираше брадичката както на времето дядо му, защото вратът му трепереше. Всички си мислеха колко малко бяха очаквали на тръгване такива работи. Всички, без да се изключи господин Сетембрини, едновременно си помислиха: какво щастие, че дойдоха с две шейни, а не с една, обща. Това засега улесняваше връщането. Ами после?

— Той ви извика на дуел — каза Ханс Касторп унило.

— Без съмнение — отговори Сетембрини и вдигна поглед към него, за да се извърне веднага отново и да подпре глава с ръка.

— Приемате ли? — пожела да се осведоми Везал.

— Иска ли питане? — отговори Сетембрини, като се взря и в него за момент… — Господа — продължи той и се изправи напълно овладян, — съжалявам за изхода на нашата разходка, ала всеки мъж трябва да бъде готов на такива инциденти в живота си. На теория аз не одобрявам дуела, съобразявам се със закона. На практика обаче работата е друга; пък и има положения, когато противоречията… с една дума, стоя на разположение на този господин. Добре, че на младини съм се занимавал малко с фехтовка. Няколко часа упражнение отново ще ми разиграят китката. Да вървим! Подробностите ще трябва да се уговорят. Предполагам, че онзи господин вече е наредил да запретнат.

На връщане за Ханс Касторп настъпиха моменти, когато му се завиваше свят от ужаса на предстоящите събития — а и по-късно, особено когато се разбра, че Нафта не дава и дума да се издума за някакво хладно оръжие, а настоява за дуел с пистолети, и че действително има право да избира оръжието, защото съгласно правилата на честта той е обиденият. Моменти, казваме, настъпиха за младия човек, когато той можа до известна степен да освободи разума си от всеобщото заплитане и замъгляване поради вътрешните обстоятелства и се убеждаваше, че всичко това е някакво безумие, което трябва да се предотврати.

— Ако беше налице една истинска обида! — викаше той в разговор със Сетембрини, Ферге и Везал, когото Нафта още на връщане бе спечелил за секундант и който служеше за връзка между двете страни, обида от граждански, публичен характер! Ако единият бе опръскал с кал почтеното име на другия, ако се касаеше до някаква жена, до някаква толкова очевидна фаталност в живота, че да няма никаква възможност за споразумение! Добре, за такива случаи няма друг изход, освен дуела и можем дори да го приемем за добър обичай, благодатен и практичен при някои заплетени обстоятелства — разбира се, когато и честта е била удовлетворена, и работата е минала горе-долу благополучно, та може да се каже: противниците се разделиха помирени. Но какво е сторил той? Не че искам да го защищавам, аз само питам какво е сторил, за да ви обиди. Обърна всички категории с краката нагоре. Лиши, както се изрази, идеите от академичното им достойнство. Това ви накара да се почувствате обиден… с право, нека приемем, че е тъй…

— Нека приемем? — повтори господин Сетембрини и го погледна.

— С право, с право! С това той ви обиди. Но той не ви опозори! Моля ви се, тук има разлика! Касае се до абстрактни неща, до духовни. С духовни неща може да бъде обиден някой, но не може да бъде опозорен. Това е максима, която всеки съд на честта би възприел, искрено ви уверявам, види бог. А затова и думите, дето му ги наговорихте за „безчестие“ и „строго наказване“, не са опозоряващи, те бяха казани в духовен смисъл, всичко се отнася до духовната сфера и няма нищо общо с личната, където единствено може да има някакво опозоряване. Духовното никога не може да бъде лично, ето ви допълнението и разяснението на максимата и затова…

— Грешите, приятелю — настоя господин Сетембрини със затворени очи. — Грешите първо с хипотезата, че духовното не може да придобие личен характер. Не би трябвало да твърдите това — каза той и се усмихна тънко и болезнено. — Заблуждавате се преди всичко във вашата преценка на духовното, което очевидно намирате твърде слабо, за да предизвиква конфликти и страсти, изострени като тези, които ни носи реалният живот и които не оставят никакъв друг изход освен пътя на оръжието. All’incontro!192 Абстрактното, пречистеното, идеалното е същевременно и абсолютното, то всъщност е строгото и то крие в себе си много по-дълбоки и по-радикални възможности за ненавист, за безусловна и непримирима вражда, отколкото социалният живот. Нима се учудвате, че то има дори едно по-непосредствено и по-неумолимо отношение към ситуацията „ти или аз“, към радикалната по същество ситуация, към дуела, към физическата разправа? Дуелът, приятелю, не е „обичай“ като кой да е друг. Той е последното нещо, възвръщането към първобитното състояние на природата, само леко притъпено благодарение на някои правила от рицарски характер, които са много повърхностни. Съществено в положението остава чисто и просто първичното, физическата разправа, и всеки мъж е длъжен да бъде дорасъл за това дело, колкото и да се е отдалечил от естественото. В това положение той всеки ден може да изпадне. Който не е в състояние да защити идеалното със своята личност, със своята мишница и със своята кръв, той не е достоен за него, а и за най-одухотворения човек е важно да остане мъж.

Тъй Ханс Касторп си получи мъмренето. Какво можеше да възрази? Той замълча — потиснат, замислен. Словата на господин Сетембрини бяха сдържани и логични и все пак в тях прозвучаваше нещо чуждо и неестествено. Мислите му не бяха негови мисли, а хрумването за дуела съвсем не бе негово: той го бе заел от малкия терорист Нафта; неговите мисли бяха сковани от общите вътрешни обстоятелства, които бяха превърнали добрия разум на господин Сетембрини в свой слуга и свое сечиво. Как духовното, защото било строго, трябвало неумолимо да ни изведе до животинското, до разрешаването на спорове посредством физическа разправа? Ханс Касторп се опълчи против това положение или всъщност опита се да го стори… и за свой ужас установи, че и той не може. Те и в него бяха могъщи, тия вътрешни обстоятелства, не, и той не беше човекът, който би могъл да се отскубне. Страхотно и необоримо го връхлетя възпоминанието как Видеман и Зоненшайн бяха изпаднали в безизходицата на една животинска схватка и той с ужас разбра, че в края на краищата оставаше само физическото начало, ноктите, зъбите. Да, да, трябваше да се бият, защото тъй можеше да се спаси онова притъпление на първобитното състояние посредством рицарските правила… Ханс Касторп предложи на господин Сетембрини да му стане секундант.

Той получи отказ. Не, не прилягало, не подобавало, тъй му отговориха — отначало господин Сетембрини с една усмивка, която беше тънка и болезнена, а после, след кратко размисляне, и Ферге, и Везал, които също без особена обосновка намериха, че не отивало Ханс Касторп да вземе по този начин участие в дуела. На полесражението можел евентуално да се яви само като неутрален наблюдател — защото такъв се предвиждал в рицарските предписания за притъпяване на животинското. Чрез устата на своя почетен довереник Везал сам Нафта се изказа в този смисъл и Ханс Касторп се задоволи с това. Свидетел или неутрален наблюдател — той на всеки случай получаваше възможност да упражнява въздействие при уговарянето на подробностите, което се оказа до немай-къде необходимо.

Защото Нафта бе надхвърлил всяка мярка със своите предложения. Настояваше за дистанция пет крачки и трикратна размяна на изстрели, ако това се наложело. Още вечерта, веднага след скарването, той предяви това безумно изискване чрез Везал, който напълно се бе превърнал в глашатай и застъпник на неговите необуздани интереси и с голяма упоритост поддържаше тия условия — отчасти съгласно полученото поръчение, отчасти и по свой личен вкус. Сетембрини естествено не възразяваше, но Ферге, като секундант, и неутралният Ханс Касторп бяха извън себе си; последният дори нагруби клетия Везал. Не го ли било срам, запита той, да се явява с такива отживели дивотии, когато се отнасяло до един чисто абстрактен дуел, в основата на който нямало никакво реално оскърбление! Като че ли не стигали пистолетите, та сега излизали с тия смъртоносни уточнявания. Тук нямало вече нито помен от рицарство — дали пък не щели да предявят допълнително изискване за стрелба през кърпа! Е, да, него, Везал, нямало да го обстрелват от такова разстояние, затова устата му били толкова кръвожадни — и тъй нататък. Везал сви рамене, за да изтъкне безмълвно, че са изправени пред една радикална ситуация, с което донякъде обезоръжи своите противници, които бяха склонни да забравят това. След много разправии на другия ден те все пак успяха да уговорят еднократна размяна на изстрели вместо трикратната и да прокарат ново разрешение на въпроса за разстоянието: двубойците щяха да застанат на петнадесет крачки един от друг и щяха да имат правото да пристъпят по пет крачки, преди да стрелят. Но и това те постигнаха само срещу уверението, че няма да се правят никакви опити за помирение. Впрочем никой от тях нямаше пистолети.

Господин Албин имаше. Освен лъскавия малък револвер, с който обичаше да плаши дамите, той притежаваше и чифт офицерски пистолети, белгийска направа, които почиваха върху кадифето на един общ калъф; тези автоматични браунинги имаха дръжки от кафяво дърво, в които се намираха пълнителите, имаха разни механизми от синееща се стомана и цеви с лъскави нарези, над чиито дула се мъдреха, дребни и фини, мушките. Ханс Касторп ги беше виждал на времето у този ветрогон и сега — против убежденията си, от чисто безпристрастие — предложи да ги поиска назаем.

Това и стори, като не скри от ветрогона истинската цел и настоя да получи честна дума за запазване на тайната; задачата се оказа лека: той се бе позовал на рицарските му чувства. Господин Албин дори показа на Ханс Касторп как да зарежда пистолетите и ги изпробва навън с по един изстрел във въздуха.

Всичко това отне време и тъй преминаха два дена и три нощи до срещата. Самото място бе изнамерено от Ханс Касторп: той бе предложил кът, осеян лете със сини цветя, където се бе усамотявал, за да „управлява“. Тук на разсъмване, на третата сутрин след сблъсъка, трябваше да се разреши спорът. Едва в навечерието, доста късно, Ханс Касторп, който бе много възбуден, се сети, че е необходимо да вземат и лекар на полесражението.

Той веднага се посъветва с Ферге по тоя въпрос, който се оказа много труден. Радамант наистина бе бивш корпориран студент, но не бе възможно да поискат от шефа на заведението да подкрепи такава незаконна работа, особено пък след като се касаеше до негови пациенти. Изобщо едва ли имаше някаква надежда да открият тук лекар, който би се явил в помощ за един дуел между двама тежко болни. При това, що се отнася до Кроковски, съвсем не бе сигурно дали тази специализирана в духовната сфера глава изобщо, разбира нещо от лекуване на рани.

Везал, когото набърже повикаха, им съобщи, че Нафта вече се бил изказал по въпроса — не искал лекар. Той не отивал на срещата, за да го мажат с мехлеми и да го превързват, а за да се бие, и то много сериозно. Какво щяло да настъпи след това, му било безразлично — работите все щели да се наредят. Това доста нерадостно изявление Ханс Касторп се опита да изтълкува в следния смисъл: Нафта всъщност смята, че няма да стане нужда от лекар. Нима и Сетембрини не каза на изпратения при него Ферге да изоставели този въпрос, той не го интересувал? Не бе съвсем безсмислено да се надяват, че противниците в действителност единодушно възнамеряват да избягнат кръвопролитието. Бяха преспали две нощи след онова пререкание, а сега щяха да преспят и трета. Протичащите часове охлаждат, проясняват, едно определено настроение не може да им противостои, без да се промени. Утре сутринта, когато стисне в ръката си огнестрелното оръжие, нито един от противниците нямаше да бъде такъв, какъвто бе бил вечерта след свадата. В най-лошия случай двамата щяха да действат само механично, подтиквани от честта, не от свободната си воля, за разлика от тогава, когато бяха в плен на страстите и убежденията си; сигурно би било възможно да се предотврати едно надделяване на тогавашния изблик над техните личности, каквито те щяха да бъдат в момента на дуела!

Ханс Касторп не бе на погрешен път със своите съждения, но той за съжаление не бе предвидил посоката на този път. Що се отнасяше до Сетембрини, той бе напълно прав. Но ако бе предполагал в каква насока щеше да промени Нафта намеренията си до решителния момент или в самия решителен момент, всичките вътрешни обстоятелства, поради които бе възникнала цялата история, нямаше да го принудят да допусне предстоящите събития.

В 7 часа слънцето далече още нямаше намерение да се покаже иззад върха, но навън въпреки мъглата се бе развиделило, когато след една неспокойно прекарана нощ Ханс Касторп напусна санаториума „Бергхоф“, за да се отправи към мястото на срещата. Момичетата, които чистеха в хола, учудени вдигнаха глава към него. Но главният вход не бе заключен: Ферге и Везал, поотделно или заедно, сигурно бяха вече минали оттам, за да заведат до полесражението — единият Сетембрини, а другият Нафта. Той, Ханс, тръгна сам, тъй като в качеството си на неутрален не можеше да се присъедини към нито една от страните.

Той вървеше машинално, подчинен на обстоятелствата и тласкан от чувството за чест. Това, че щеше да присъства на срещата, бе себепонятно. Невъзможно бе да не отиде и да изчака в леглото резултата, първо, защото — но първото той не изтъкна, а направо премина към второто, — второ, защото не биваше да остави нещата да се развиват както си щат. Още нищо лошо не бе се случило, слава богу, и нямаше защо да се случи нещо лошо, то бе дори невероятно. Всички бяха принудени да станат преди съмване и сега трябваше, без да закусят, да се съберат рано въпреки лютия мраз — тъй бяха се уговорили. Но после, под въздействието на неговото присъствие, всичко щеше без съмнение да се обърне на добро, да се проясни — по начин, който не можеше да се предвиди и който нямаше защо да се отгатва, тъй като опитът учеше, че и най-незначителното събитие протича другояче, а не както човек си го е представял.

Все пак тая утрин му бе най-неприятната, откак се бе запомнил. Отпаднал и недоспал, изнервен, Ханс Касторп едва сдържаше зъбите си да не затракат и вътре в него вече възникваше силното изкушение да не се поддава на самоуспокоението. Пък и времената бяха едни такива, съвсем особени… Сломената вследствие на свадата дама от Минск, беснеещият ученик, Видеман и Зоненшайн, полската разправия около плесниците нестройно се заизреждаха в паметта му. Той не можеше да си представи, че пред очите му, в негово присъствие, двамата ще стрелят един по друг, че ще стигнат до кръвопролитие. Ала когато се сети какво в действителност бяха извършили Видеман и Зоненшайн пред тия същите негови очи, той се усъмни и в себе си, и в околния свят, изтръпвайки под полушубката си — при което впрочем все пак и въпреки всичко го въздигаше и оживяваше и усетът за изключителността, за патетичността на положението, и ободряващият утринен въздух.

С такива смесени, менящи се чувства и размисли той прекоси селото всред бавно проясняващата се дрезгавина, стигна до устието на пистата за бобслей и подножието на склона, отдето се заизкачва по тясната пътека, достигна дълбоко заснежената гора, премина дървените мостчета, под които се спускаше пистата, и затепа между стволовете по някакъв път, който дължеше съществуването си по-скоро на човешките стъпки, отколкото на лопатата. Тъй като вървеше припряно, той много скоро надмина Сетембрини и Ферге, който с една ръка крепеше под пелерината си кутията с пистолетите. Ханс Касторп сметна за възможно да се присъедини към тях, още повече, че щом ги бе настигнал, бе зърнал и Нафта и Везал, които бяха взели само малко преднина.

— Студено утро, поне осемнайсет градуса — каза той с добро намерение, но сам се уплаши от тия свои лекомислени думи и додаде: — Господа, аз съм убеден…

Другите двама мълчаха. Ферге поразмърда нагоре и надолу добродушните си мустаци. След някое и друго време Сетембрини се спря, взе ръката на Ханс Касторп, положи върху нея и другата си ръка и продума:

— Приятелю, аз няма да убивам. Няма. Ще се изложа на неговия куршум, това е всичко, което може да ми повели честта. Но аз няма да убивам, бъдете уверен!

Той го пусна и тръгна отново. Ханс Касторп бе дълбоко покъртен, след няколко крачки обаче каза:

— Чудно хубаво е това от ваша страна, господин Сетембрини, само че ако противникът ви… ако той от своя страна…

Господин Сетембрини само поклати глава. А тъй като Ханс Касторп разсъди, че щом като единият няма да стреля, то и вторият не ще може да постъпи другояче, той намери, че всичко взема благоприятна насока и че неговите предположения почват да се потвърждават. Олекна му на сърцето.

Те прескочиха мостчето, прехвърлено над пропастта, където лете се спускаше вцепененият сега в мълчание водопад, който толкова много допринасяше за живописния характер на това място. Нафта и Везал се разстъпваха напред-назад по снега пред тапицираната с дебели бели възглавници пейка, където на времето Ханс Касторп се бе видял принуден да изчака спирането на кръвотечението от носа — споменът за тая случка се бе запазил необикновено жив. Нафта запали цигара и Ханс Касторп се изпита дали и на него не му се пуши, но не откри у себе си ни най-малкото желание, затова заключи, че йезуитът е запушил само от превзетост. Със задоволството, което винаги изпитваше тук, той обгледа суровия, но приятен пейзаж, който и сега, вледенен, не бе по-малко красив, отколкото по времето на своя син цъфтеж. Стволът и клонакът на косо израслия висок смърч бяха отрупани със сняг.

— Добро утро — пожела той с ясен глас, желаейки още в самото начало да наложи на компанията един естествен тон, който трябваше да допринесе за разпръсването на всяка злост… но не сполучи, защото никой не му отговори. Разменените поздрави се ограничиха с безмълвни поклони, които бяха сдържани до незабележимост. Въпреки това той не отстъпи от решението си да използва незабавно за доброто дело своето вълнение, сърдечното, ускорено дишане, разтриването от бързия ход през това зимно утро и започна:

— Господа, аз съм убеден…

— Вашите убеждения ще изложите друг път — хладно пресече думите му Нафта. — Оръжията, ако обичате — добави той със същото високомерие. И Ханс Касторп си глътна езика; остана му само да гледа как Ферге измъква фаталния калъф изпод наметалото си и как Везал, който бе пристъпил до него, получава единия от пистолетите, за да го предаде на Нафта. Сетембрини пое другия направо от ръката на Ферге. После Ферге им измърмори да се дръпнат и почна да отмерва с крачки разстоянията и да ги отбелязва: външните граници с кратки черти, които изтегли с тока си върху снега, а вътрешните бариери с два бастуна — своя и този на Сетембрини.

С какво се занимаваше тук нашият добродушен страдалец? Ханс Касторп не вярваше на очите си. Ферге бе дългокрак и крачеше порядъчно широко, та поне тия негови петнадесет крачки създадоха едно значително разстояние, макар че освен него съществуваха и двете проклети бариери, които наистина не бяха много раздалечени една от друга. Намеренията му положително бяха почтени. Но все пак какво умопомрачение бе това, което го принуждаваше да действа така, да прави такива чудовищни приготовления?

Нафта, който бе захвърлил върху снега шубата си, та се виждаше визоновата подплата, стъпи с пистолет в ръка върху една от външните черти; Ферге току-що я бе изтеглил с тока си и още продължаваше да нанася своята маркировка. Когато Ферге свърши, Сетембрини също зае своята позиция; дрипавата му полушубка бе разкопчана. Ханс Касторп се изтръгна от своето вцепенение и трескаво пристъпи още веднъж напред.

— Господа — каза той угнетено, — нека не прибързваме! Въпреки всичко смятам за свой дълг…

— Млъкнете! — рязко извика Нафта. — Очаквам знака!

Ала никой не подаде знак. Не бяха се добре уговорили. Вярно, трябваше да се каже едно „почни!“, но не бяха се сетили или поне не бяха споменали, че неутралният ще трябва да произнесе този страхотен призив. Ханс Касторп замълча и никой не го отмени.

— Почваме! — заяви Нафта. — Пристъпете напред, господине, и стреляйте! — извика той на своя противник и сам почна да настъпва, като насочи с изпъната ръка пистолета към гърдите на Сетембрини — една невероятна гледка. И Сетембрини постъпи така. При третата крачка — другият, без да стреля, бе вече достигнал бариерата — той вдигна пистолета много нависоко и дръпна спусъка. Резкият изстрел предизвика многократно ехо. Върховете екнаха и откликнаха, та чак долината проехтя, и Ханс Касторп си помисли, че хората ей сега ще притичат.

— Вие стреляхте във въздуха — каза Нафта със самообладание, като свали оръжието.

Сетембрини отговори:

— Стрелям, накъдето си искам.

— Ще стреляте още веднъж!

— Нямам такива намерения. Вие сте наред. — Вдигнал глава с поглед към небето, господин Сетембрини бе застанал малко извърнат встрани, не във фронт към противника си, което бе наистина трогателно. Той бе чувал, това явно пролича, че не бива да се излага на куршума широката страна на гърдите, и постъпваше според това указание.

— Страхливец! — извика Нафта, като с тоя си вик направи една отстъпка на човечността, признавайки, че човек се нуждае от повече смелост, за да стреля, отколкото, за да се остави да стрелят върху му; после вдигна пистолета по начин, който нямаше вече нищо общо с двубоя, и се застреля в главата.

Сърцераздирателна, незабравима гледка! Докато върховете си подхвърляха като топка екота от неговото злодеяние, той се олюля, политна с изхвърлени напред крака, описа с цялото си тяло едно центробежно движение вдясно и падна ничком върху снега.

Всички останаха за миг вцепенени. Сетембрини захвърли оръжието надалече от себе си и пръв се озова до него.

— Infelice! — извика той. — Che cosa faiper l’amor dj Dio!193

Ханс Касторп му помогна да обърнат тялото. Те видяха черно-червената дупка до слепоочието. Видяха едно лице, което предпочетоха да покрият с копринената носна кърпа, която се подаваше от вътрешния джоб на Нафта.

Мълнията

Седем години остана Ханс Касторп при ония там горе — едно незакръглено число за привържениците на десетичната система и все пак добро, своего рода подръчно число, може да се каже, един митично-живописен отрязък от време, по-задоволителен за душата, отколкото например някаква прозаична полудузина. Той бе седял на всичките седем маси в трапезарията, на всяка по около една година. Накрай седеше на „лошата руска маса“ заедно с двама арменци, двама финландци, един бухарец и един кюрд. Той седеше там с малка брадичка, каквато междувременно си бе пуснал, една сламеноруса брадичка от доста неопределен вид, която сме принудени да схванем като свидетелство за известно философско равнодушие към външността си. Да, ние трябва да наставим и да свържем тази негова лична склонност да бъде небрежен към самия себе си със същата склонност на външния свят по отношение на него. Управата бе престанала да му измисля развлечения. Освен утринния въпрос дали е спал „хубаво“, който обаче бе от реторично естество и бе поставян съвсем мимоходом, придворният съветник не се обръщаше вече особено често към него, а и Адриатика фон Милендонк не го заговаряше през ден (по времето, за което говорим, тя имаше един презрял ечемик). Ако се вгледаме по-добре, ще видим, че това се случваше рядко или никак. Оставили го бяха на мира — малко нещо като ученик, който се радва на своеобразно веселото предимство да не го изпитват вече, да не го карат нищо да върши, защото оставането му в същия клас е решена работа и защото за нищо го нямат пред вид — една разблудна разновидност на свободата, както добавяме, питайки се сами дали изобщо свободата може да има друга форма и да бъде от друг някакъв вид. Всеки случай управата виждаше в негово лице пациент, който не се нуждае от нейното грижовно око, защото бе положително, че в гърдите му не ще назреят вече самоволни, опърничави решения — един сигурен, доживотен пациент, който отдавна вече не знае къде другаде да отиде и вече не е в състояние изобщо да си представи едно завръщане в равнината… Не бе ли израз на безгрижието по отношение на неговата личност само фактът, че го бяха преместили на „лошата руска маса“. С което впрочем не искаме нищичко да кажем против тъй наречената „лоша руска маса“. Никоя от седемте маси не се отличаваше с някоя осезателна изгода или несгода. Казано смело, те представляваха една демокрация от седем почетни маси. На въпросната маса се сервираха същите свръхобилни ястия както на другите; когато й дойдеше редът, сам Радамант склапяше там ръце над чинията си; а народецът, който се хранеше на нея, бе съставен от достопочтени представители на човечеството, ако и да не разбираше латински и да не се държеше прекалено деликатно при ядене.

Времето, което няма нищо общо с гаровите часовници, където голямата стрелка се движи на пресекулки от пет на пет минути, а по-скоро прилича на ония съвсем малки часовници, чиито стрелки се придвижват незабележимо, или на тревата, чийто растеж ничие човешко око не смогва да проследи — сякаш някак си тайно расте и, току-виж, изведнъж пораснала; времето, една линия, съставена от сума неразтегливи точки (при което неблаженопочившият Нафта вероятно би запитал как може сумата от неразтегливости да създаде една линия); това време, значи, бе продължило да предизвиква промени по своята кретаща, необозрима и въпреки това действена същина. Момчето Теди, нека изтъкнем само този пример, един ден не бе вече момче — но естествено не „един ден“, а съвсем неопределено от кой ден нататък. Дамите не можеха вече да го взимат на скута си, когато понякога ставаше, сменяше пижамата със спортен костюм и слизаше при тях. Листът неусетно се бе обърнал, при такива случаи Теди вече сам ги взимаше на скута си и това доставяше също толкова удоволствие на двете страни, а даже и повече. Не искаме да кажем, че бе разцъфнал, той чисто и просто бе букнал — Ханс Касторп не бе видял това, но самият той го бе видял. Впрочем времето и избуяването не понесоха на момъка Теди, той не бе създаден за такива неща. Те не му донесоха благословия — когато караше двайсет и първата си година, той умря от болестта, към която бе предразположен, а после разтребиха стаята му. Това разправяме със спокоен глас, защото нямаше голяма разлика между новото му състояние и дотогавашното.

Но имаше и други смъртни случаи, смъртни случаи в равнината, които засягаха по-отблизо нашия герой или поне на времето биха го засегнали по-отблизо. Става дума за неотдавнашната смърт на стария консул Тинапел, избледнелия в паметта ни прачичо и побащим на Ханс. Той най-внимателно бе отбягвал нездравословните въздушни налягания и бе предоставил на чичо Джеймс да се бламира на едно място с такъв климат; но той в края на краищата не можа да убегне апоплексията и един ден до превъзходния лежащ стол на Ханс Касторп пристигна кратката, но внимателно и със загриженост редактирана телеграма за неговата кончина — внимателно и със загриженост редактирана повече заради починалия, отколкото заради получателя на известието; тогава Ханс Касторп си купи хартия за писма с черни краища и написа на чичовците си, че той, кръглият сирак, сега бил осиротял за трети път и че се чувствал двойно по-натъжен, защото не го пускали, забранили му да прекъсва тукашния си престой, та не можел да изпрати прачичото до вечното му жилище.

Да говорим за скръб, би значело да разкрасяваме нещата, и все пак по него време очите на Ханс Касторп бяха добили един израз, който бе по-замислен от обикновено. Този смъртен случай, който никога не би засегнал особено силно чувствата му и който през тия авантюристични годинки на отчуждаване бе сведен почти до нула, разкъса още една връзка, още една спойка с долната сфера, даде последна пълнота на това, което Ханс Касторп с право наричаше свобода. И наистина в онова късно време, за което говорим, всеки допир между него и равнината бе окончателно прекъснат. Той не пишеше писма дотам и не получаваше писма. Той не си доставяше вече „Мария Манчини“ оттам. Тук горе бе намерил една марка, която му допадна и към която прояви същата вярност, както на времето по отношение на онази приятелка: един фабрикат, който би помогнал дори на полярния изследовател да понесе най-тежките несгоди всред ледовете, който пренасяше човека сякаш направо на морския бряг и му даваше сили всичко да издържи — една особено добре изпипана светла пура, наречена „Рютлишвур“, малко по-набита от „Мария“, мишосива на цвят, със синкав книжен пръстен, с много отстъпчив и благ характер, със снежнобяла неразпадаща се пепел, върху която продължаваха да личат жилките на външния тютюнев лист; тя изгаряше тъй равномерно, че би могла да послужи на наслаждаващия се пушач вместо пясъчен часовник, което и вършеше според потребностите му, защото джобния си часовник той вече не носеше. Часовникът му бе спрял, паднал бе един ден от нощното шкафче и Ханс Касторп не се погрижи да възстанови неговия измерващ кръгообразен вървеж — по същите причини, заради които отдавна вече се бе отказал да притежава календари, било блок-календари, за късане, било обикновени, за предварително осведомяване кога се падат делниците и празниците: значи, заради „свободата“, в чест на разходките край морския бряг, на непоклатимото вековечие, тази херметическа магия, за която нашият мечтател се бе оказал възприемчив и която бе главното приключение на неговата душа, приключението, около което се бяха разиграли всичките алхимистични приключения на този несложен сюжет.

Тъй си лежеше той, а навън бе знойно лято, сезонът, когато бе пристигнал тук, и годината за седми път — това той не знаеше — се бе претърколила.

Тогава изтрещя…

Но свян и боязън ни въздържат да се разприказваме надълго и нашироко за онова, което тогава избухна и стана. Само тук никакви големи думи, никакви ловджийски небивалици! Нека понижим гласа си, за да кажем, че тогава, значи, изтрещя мълнията, за която всички знаем, тази оглушителна детонация на дълго натрупвана, злокобно преплетена тъпоглавщина и раздразнителност — една историческа мълния, ако е позволено да кажем приглушено, която разтърси устоите на земята, а за нас мълнията, която взривява Вълшебната планина и безцеремонно показва на нашия сънливец къде е вратата. Слисан седи той сега на тревата и си търка очите като човек, който въпреки многото назидания е пропуснал да следи печата.

Неговият средиземноморски приятел и наставник винаги се бе стремил да оправи що-годе това положение и усърдно се бе старал да осведомява в общи черти грижовното дете на своята възпитателска дейност относно събитията на долната земя; бе срещал обаче само слаб отклик от страна на ученика си, който наистина се позамечтаваше около духовната сянка на нещата, но не обръщаше внимание на самите неща, и то поради своята високомерна склонност да приема сенките за неща, а в нещата да вижда само сенки — за което не бива да го укоряваме премного, тъй като това взаимоотношение не е окончателно уяснено.

Не бе вече като едно време, когато господин Сетембрини изведнъж бе щракнал осветлението, бе приседнал до леглото на изтегналия се Ханс Касторп и бе се опитал да му поразясни въпросите на смъртта и на живота. Сега бе обратно: Ханс Касторп сядаше с ръце между коленете до леглото на хуманиста в малката спалня или до кушетката му в усамотеното, уютно мансардно студио с карбонарските столове и водната гарафа, правеше му компания и учтиво изслушваше неговите разсъждения по световното положение, защото господин Лодовико вече не много често бе на крака. Страшната кончина на Нафта, терористичната постъпка на крайно отчаяния диспутант бе нанесла тежък удар на неговата чувствителна природа, от който той не можа да се съвземе — оттогава все повече слабееше и грохваше. Той престана да сътрудничи на „Социологичната патология“, енциклопедията на всички белетристични произведения, които имат за предмет човешкото страдание, затъпка на едно място, онази лига напразно очакваше съответния том на своята енциклопедия, господин Сетембрини бе принуден да ограничи само в устна форма своето съдействие за организацията на прогреса и приятелските посещения на Ханс Касторп му предлагаха една сгода, каквато без тях не би намерил другаде.

Той говореше със слаб глас, но многословно, красиво и от сърце, за самоусъвършенстването на човечеството по обществен път. Неговата реч пристъпваше сякаш на гълъбови крака, но скоро, например когато той заговореше за обединяването на освободените народи и за всеобщото щастие, в нея се намесваше — без той да иска или дори само да знае — нещо като плясък на орлови криле и това се дължеше несъмнено на политиката, на унаследеното от дядото, което се бе обединило у него, Лодовико, с хуманистичното наследство от бащата, за да се получи изящната литература — тъй както хуманността и политиката се обединяваха във възвишената и призивна идея за цивилизацията, тази изпълнена с гълъбова кротост и орлова смелост идея, която очакваше да настъпи нейният ден, утрото на народите, когато ще бъде ударен по главата принципът на инерцията и ще се създаде свещеният съюз на буржоазната демокрация… С една дума, тук имаше несъответствия. Господин Сетембрини бе човечен, но същевременно и тъкмо за това, казано с половин уста, той бе и войнствен. В дуела с необуздания Нафта той се бе държал като човек, в по-широк план обаче, там, дето човечността възторжено се съюзява с политиката в името на идеята за победата и господството на цивилизацията, там, дето пиката на гражданина се освещава пред олтара на човечеството, там ставаше съмнително дали той, вече безличен, ще удържи ръката си от кръвопролитие; пък и вътрешните обстоятелства способстваха елементът на орловата смелост все повече да потиска в изящния мироглед на господин Сетембрини елемента на гълъбовата кротост.

Нерядко неговото отношение към големите констелации в света бе смутено, разкъсвано от вътрешни противоречия и скрупули. Неотдавна, има-няма две годинки оттогава, дипломатическото сътрудничество между отечеството му и Австрия в Албания внасяше безпокойство в разговорите му — едно сътрудничество, което го възвисяваше, защото бе насочено против неразбиращата латински Мала Азия, против бича и Шлюселбург, и което го измъчваше, защото почиваше върху един уродлив съюз с изконния враг, с принципа на инерцията и с потисничеството. Подобни противоречиви чувства събуди у него миналата есен големият заем, отпуснат от Франция на Русия за изграждане на железопътната мрежа в Полша. Защото господин Сетембрини принадлежеше към франкофилската партия в своето отечество, което не е за чудене, като се има пред вид, че дядо му бе сравнявал дните на Юлската революция с дните на миросъзданието, ала разбирателството на просветената република с византийските скити смущаваше морала му — стягаше гърдите му, но те скоро отново поемаха мисълта за стратегическото значение на въпросната железопътна мрежа. После убиха един престолонаследник — това убийство за всички освен за немските сънливци бе тревожен сигнал, уведомяване за сведущите, към които с право следва да причислим господин Сетембрини. Ханс Касторп го видя да се ужасява, лично, като човек, от това злодейство, но видя и гърдите му да се издуват при мисълта, че е било извършено едно народно и освободително деяние, насочено против най-омразната му крепост, макар че, от друга страна, то, изглежда, бе плод на московски почин; това го смущаваше, но не му попречи, три седмици по-късно, да определи ултиматума на монархията към Сърбия като обида за човечеството, като страхотно престъпление — особено с оглед на последствията, които неговата посветеност му позволяваше да предвиди и които той, задъхан, приветстваше…

С една дума, чувствата на господин Сетембрини имаха най-разнообразни съставки, също като злата орис, която той виждаше да се сгъстява над главите им и за която той с недомлъвки искаше да отвори очите на своя питомец, защото все пак някаква интернационална учтивост и някакво съжаление го въздържаха да излезе напълно от кожата си. В дните на първите мобилизации, на първото обявяване на война той бе възприел навика да протяга двете си ръце напред и да стиска ръцете на своя гост, с което засягаше повече сърцето, отколкото главата на нашия глупчо.

— Приятелю! — казваше италианецът. — Барута, печатарската преса — тях безспорно вие сте открили на времето! Но ако мислите, че ние ще се надигнем против революцията… Caro…

През дните на най-тягостното очакване, когато нервите на цяла Европа бяха опънати върху одъра на изтезанието, Ханс Касторп не се видя с господин Сетембрини. Тогава хаотичните вестници нахълтваха направо от дълбините чак до неговата балконска лоджия, разтърсваха санаториума, изпълваха със своята задавяща гърдите сярна воня трапезарията и дори стаите на тежко болните и морибундните. Изнизваха се онези секунди, когато сънливецът, без да се усети как, бавно се надигна от тревата, седна и взе да си разтърква очите… Но ние искаме да обрисуваме картината докрай, за да изясним неговото душевно вълнение. Той поизпъна нозете си, стана и се огледа. Видя се отърван от магията, спасен, освободен — не със собствени усилия, както засрамен си призна; изхвърлили го бяха на улицата стихийни външни сили, за които неговото освобождение бе съвсем второстепенна работа. Но макар че неговата дребна участ се губеше пред всеобщата орисия, не се ли отразяваше все пак в нея някаква лично насочена, значи, божествена доброта и правда? Ако животът още веднъж възприемаше своето грешно грижовно дете, това можеше да стане не по някакъв евтин начин, а само тъй — по този сериозен, и суров начин, посредством едно бедствие, което може би не носеше на нашия грешник живот, но тъкмо в тоя случай бе равнозначно с един троен салют. И той падна на колене, издигнал лице и ръце към едно небе, което бе опушено със сяра и вече не представляваше свода на пещерата, в която се бе намирала греховната планина.

В това положение го завари господин Сетембрини — казано, разбира се, в крайно преносен смисъл; защото в действителност, това ние знаем, сдържаността в нрава на нашия герой изключваше такава театралност. В грубата действителност, значи, наставникът го завари да си стяга багажа — защото от момента на събуждането си Ханс Касторп се видя увлечен във водовъртежа на самоволните заминавания, предизвикани от мълнията, която се бе взривила пет хиляди фута по-долу в равнината. „Отечеството“ приличаше на разтревожен мравуняк. Дружинката на „тия тук горе“ се втурна стремглаво към долината на бедствието, като се тълпеше върху стъпенките на щурмуваното влакче, в краен случай и без багажа си, който оставаше накамарен върху перона на гарата — на гъмжащата високопланинска гара, където сякаш нахлуваше откъм низината душният зной, — а и Ханс се втурна заедно с тях. В суматохата Лодовико го прегърна — буквално, той го притисна в обятията си и го целуна по южняшки (или по руски), целуна го по двете бузи, което въпреки вълнението му немалко смути нашия самоволен пътешественик. Но той почти загуби и ума, и дума, когато в последния момент господин Сетембрини се обърна към него на име, нарече го „Джовани“, и му заговори на „ти“, изоставяйки обичайната за благовъзпитания Запад форма на обръщение.

— E cosi in giu — каза той, — in giu finalmente! Addio, Giovanni mio!194 Другояче желаех да отпътуваш, но какво да се прави, тъй са наредили боговете, а не иначе. Надявах се да те изпроводя за работа, а сега ти отиваш да се биеш редом със своите съотечественици. Боже мой, на тебе било писано, не на нашия лейтенант. Как си играе животът… Бий се доблестно — там, дето те зове кръвта! Повече днес никой не може да стори. А на мен прости, ако изразходвам остатъка от силите си, за да увлека и родината си в борбата — на тая страна, която й е посочена от духа и свещената корист. Addio!

Ханс Касторп промуши главата си между десет други глави, които задръстваха рамката на прозорчето. Над тях пък промъкна ръката си, за да помаха. И господин Сетембрини му махна с десницата, а с безименния пръст на левицата деликатно докосна единия крайчец на окото си.

Къде сме? Какво е това? Къде ни отнесе сънят? Полумрак, дъжд и кал, пожари по навъсения небосклон, неспирно огласян от силни гръмотевици; влажният простор е изпълнен, разкъсван от остро свистене, от адски, бясно връхлитащ вой, който завършва пътя си с трески, пръски, пукот и пламъци, от стенания и викове, от рева на тръбите, които продънват ушите, от барабанен екот, който все по-бързо и по-бързо тласка напред… Ето една гора, от нея се изсипват безцветни рояци, които бягат, падат и скачат. По-нататък пък се е проснала цяла редица хълмове — отвъд далечното пожарище, над чиято жарава навремени лумват разлюлени пламъци. Заобикаля ни вълниста орна земя, разровена, размекната. Калното шосе води нанякъде — покрито с изпотрошени съчки, също като горски път; от него дъгообразно се отклонява към хълмовете един черен път, разоран и бездънен; стърчат всред студения дъжд голи стволове, лишени от своите клони… Тук има един пътепоказател — безполезно е да се справяме по него; полумракът би забулил надписа дори ако дъската не бе зъбесто накъсана от пряко попадение. Изток или Запад? Това е равнината, това е войната. А ние сме плахи крайпътни призраци, свеним се от нашата призрачна сигурност и нямаме никакво намерение да блестим с големи думи и ловджийски небивалици; довел ни е тук духът на повествованието, за да открием между сивите, бягащи, падащи, тласкани напред от барабана другари, които излитат на рояци от гората, едного, когото познаваме, нашия спътник от толкова много годинки насам, добродушния грешник, чийто глас толкова често сме слушали — да погледнем още веднъж неговия ясен лик, преди да го изгубим от очите си.

Бяха ги докарали, за да дадат последен напор на сражението, което бе траяло вече цял ден и което се водеше за повторното завземане на позициите по хълмовете и около горящите зад тях села, които преди два дни бяха отстъпили на противника. Те бяха цял полк доброволци, младежи, повечето студенти, всички отскоро на фронта. Вдигнати под тревога през нощта, те бяха пътували с влак до сутринта и продължиха пешком под дъжда до следобеда — по лоши пътища, по никакви пътища, шосетата бяха задръстени, седем часа те вървяха през ниви и тресавища с нагизнали шинели, в пълно бойно снаряжение и това съвсем не беше някаква разходка, защото, ако човек не искаше да остане без ботуши, трябваше почти на всяка крачка да улавя щрипката и да изтегля крака си от шлякащата почва. Така те изгубиха цял час, за да пресекат една малка ливада. Но ето ги тук, младостта им превъзмогна всичко, техните възбудени тела са вече изтощени, но дълбоки жизнени резерви ги държат под напрежение, те не търсят загубения сън, неполучената храна. Техните мокри, опръскани с кал, обрамчени от подбрадника лица пламтят под килнатите каски със сивите чехла. Пламтят от усилието и от гледката на жертвите, които са понесли при минаването през мочурестата гора. Защото противникът, усетил придвижването, бе обсипал пътя им със своя преграден огън от шрапнели и тежкокалибрени гранати, които още в гората разпокъсваха техните редици, а сега с вой, пръски и пламъци бият по широките разорани угари.

Те трябва да минат, тези три хиляди трескави момчета, те трябва да решат със своите щикове атаката на окопите пред и зад хълмовете и да помогнат тя да се изнесе напред, до един определен пункт, отбелязан в заповедта, която техният командир носи в джоба си. Те са три хиляди, за да бъдат все още две хиляди, когато стигнат до хълмовете, до селата, затова са толкова много. Те са един корпус, така изчислен, че да може и след големи загуби все още да оперира и да побеждава, все още да може да приветства победата с хилядогласно ура — без да обръща внимание на ония, които оставаха сами, защото отпадаха. Не един вече остана сам, отпадна при усилния поход, за който се бе оказал твърде млад и твърде изнежен. Той пребледняваше и почваше да се олюлява, със стиснати зъби се мъчеше да прояви мъжество, а накрай въпреки всичко изоставаше назад. Някое и друго време той продължаваше да се влачи край походната колона, редица след редица го надминаваха и той изчезваше, рухваше нейде — там, дето не трябваше. А после начена обстрелваната гора. Но и оттам пъкнаха все още многобройни пълчища; три хиляди души могат да понесат едно кръвопускане и дори тогава все още представляват истинско гъмжило. Те вече наводниха нашето бито от артилерията и дъжда ширине, шосето, черния път, разкаляните угари; ние, наблюдаващи призраци, сме помежду им, край пътя. На излизане от гората всеки, добре муштрован, туря с хватка ножа, тръбите настойчиво зоват, с по-дълбок глас гърмят и клокочат барабаните; кой как може се впуска напред, с дрезгав рев, с кошмарно натегнали нозе, тъй като буци пръст, оловнотежки, се полепват по грубите им ботуши.

Те залягат пред виещите насреща им снаряди, за да скочат отново и да се затекат напред, прегракналите им младежки гласове са дързостни, защото и този път нищо не ги е улучило. Други биват улучени, те падат, размахвайки ръце — умерени в челото, в сърцето, в червата. Лежат ничком с лица в калта и вече не помръдват. Лежат възнак с гръб, подигнат от раницата, с тил, забит в земята, ръцете им се мъчат да сграбчат с нокти въздуха. Ала гората изпраща нови, които залягат и скачат, които виком или мълчешком напредват, препъвайки се о изостаналите.

Младежи с раници и натъкнати ножове на пушките, с окаляни шинели и ботуши! При това свое наблюдение човек би могъл, по хуманен и мечтателно-красив начин, да си представи и други картини. Той би могъл да си представи: морски залив, където разкарват и къпят коне; където младеж се разхожда по брега със своята разнежена любима, допрял устни до ухото й; където щастливи и приветливи люде се учат да стрелят с лък. Вместо това младежите са залегнали в битата от огъня тиня. Само по себе си е и възвишено, и срамно, дето — макар и с безпределен страх, макар и с неизразима тъга по майките си — те постъпват така, но този факт далеч не оправдава поставянето им в това положение.

Ето го нашия познат, ето го Ханс Касторп! Още съвсем отдалече го познахме по брадичката, която си бе пуснал на „лошата руска маса“. Той пламти и е вир-вода — както всички. Тича с натежали от калта нозе, увисналият му пестник стиска пушката с натъкнатия нож. Вижте, той стъпва върху ръката на изостанал другар — затъпква с подкования си ботуш тази ръка в размекнатата, покрита с изпочупени клонки почва. И все пак — това е той. Какво става, ами че той пее! Както си тананика, без да се усеща и без да мисли човек, изпаднал във вцепеняваща възбуда, тъй насилва той своето накъсано дишане, за да си пее полугласно:

Той падна. Не, залегнал е, защото насреща му е завил някакъв пъклен пес, един голям бризантен снаряд, отвратителен подарък от преизподнята. Той лежи с лице в хладната кал, с разперени нозе и извърнати ходила — токовете му са прилепнали о земята. На тридесетина крачки косо пред него продуктът на една подивяла наука се забива дълбоко в почвата и там вътре сякаш сам дяволът изригва със страхотна, неизмерима мощ; бликва огромен фонтан от земя, огън, желязо, олово и разпокъсани човешки меса. Защото там бяха залегнали двамина — приятели бяха, сгушили се бяха един до друг в бедата: сега са размесени и изчезнали.

О, срам за нашата призрачна сигурност! Стига вече! Няма да разкажем това! Улучен ли е нашият познат? За момент той помисли, че да. Голяма буца пръст се стовари върху пищяла му, е, вярно, заболя го, но това е играчка. Той се надига, олюлява се на натежалите от кал нозе, закуцва напред, несъзнателно тананикайки:

И тъй, всред гъмжилото, под дъжда, в полумрака, той се загубва от очите ни.

Прощавай, Ханс Касторп, чистосърдечно, грижовно дете на живота! Твоята история, свърши. Разказахме я до края; тя не бе нито разтушителна, нито отегчителна, тя бе една херметическа история. Ние я разказахме заради самата нея, не заради тебе, тъй като ти беше един обикновен човек. Ала в последна сметка това все пак беше твоята история; за да те сполети тя, трябва да си бил голям дявол и ние не ще скрием педагогическата слабост, която по време на развоя й почнахме да изпитваме към тебе; тая слабост би могла да ни накара деликатно да изтрием с върха на пръста крайчеца на окото си при мисълта, че занапред нито ще те видим, нито ще те чуем.

Прощавай — няма как, ще оживееш или ще паднеш! Твоите изгледи са лоши: коварната танцова забава, в която са те увлекли, ще трае още някоя и друга грешна годинка и ние не бихме сторили голям облог, че ще оцелееш. Да си признаем честно, доста безгрижно оставяме този въпрос открит. Приключения, плътски и духовни, които въздигнаха твоята простота, те накараха да преживееш духовно това, което едва ли ще преживееш плътски. Имаше моменти, когато ти бе дадено смътно да доловиш как от смъртта и блудството израства мечтата за любовта. Дали и от това всемирно тържество на смъртта, дали и от тази грозна похот на огъня, която възпламенява околовръст вечерното дъжделиво небе, ще възникне някога любовта?

FINIS OPERIS195